Изяществото на българскитѣ народни носии

[Hatshepsut]

Обредна моминска носия на лазарка от село Козичино, Поморийско (края на XIX век – началото на XX век). Фото: Теди Милева, Българските корени

Модел: Мария Петкова

Ризата – „главучките”, е булчинска, тъй като лазарките са в невестинска премяна. Ушита е от бяло памучно платно, с много ситна и гъста бродерия по полите. Украсата на ръкавите, чийто мотив е известен като „черничкото”, е тъкана на дигана дъска. „Врахамът” е от вълнен вишнев плат, на който тънки ивици образуват големи квадрати. Кройката му е с висока талия, срязан е под пазвения разрез. Долната част е в набор и големи плохи. Елечето (кунтох) е от вишневи аби, обточено с два реда черен ръчно усукан гайтан. Украсата се допълва от тегели в жълто. Престилката, наречена „крива”, е с черни вертикални ивици, а между тях 6 бели посинени. Завършва с ресни. Коланът е черно-бял, вълнен, тъкан на кори. Тесен е, но достатъчно дълъг да се завие няколко пъти около кръста, върху престилката. От едната страна завършва с дълго усукани ресни.
Главата е покрита със зелена тънка копринена вала, върху която са прикрепени накитите – „нагорешни” и „надолешни” пера”, „китки”, „подбрадник”, „краища”, „пелеш”, „арапче”... Украсата е пъстра, разпознаваема и подчертава обредния характер на цялото облекло. Важен елемент е герданът – нагръдник от плътно пришити една до друга монети и висулки от мъниста.

[Hatshepsut]

Невестинска носия от с. Говедарци, община Самоков (началото на XX век). Фото: Теди Милева, Българските корени

Модел: Илиана Маврева

Носията спада към сукманения тип. Ризата (кошуля) нар. шаве е туникообразна от дебело памучно платно, със среден пазвен разрез, с апликирани широки червени ивици от домашно тъкан плат, с везмо по тях и широки ръкави, богато извезани с шевици с разноцветни памучни и свилени конци. Везбена украса ризата има също и по яката и по полите.
Дългият до под коленете сукман нар. сукно е от черен вълнен домашен плат с къси до лактите ръкави, с обтока от разноцветни гайтани, сърма и везмо. Над гайтанената обтока ръкавите са украсени с ивици червено сукно и дребно везмо по него с разноцветни вълнени конци и сърма. Поясът и престилката са домашни вълнени литотъкани, в червен цвят.
Типичната допълнителна украса към костюма е маталическият колан.
Косите са сплетени и прибрани с тъмно зелена забрадка (факел) с декоративна оплетка кене в краищата в червен цвят. Закичена е с китка свежи цветя.
На краката е с вълнени черни чорапи, с плетени и везани отгоре разноцветни растителни мотиви и черни цървули.

[Hatshepsut]

Празнична женска носия от село Драка, община Средец, област Бургас (началото на XX век). Фото: Теди Милева, Българските корени

Модел: Селин Акар

Женското облекло в Западна Странджа, където се намира село Драка, се отличава с многообразие. Освен с икономически и демографски причини, това в отделни случаи е свързано и с вероятни модни влияния. Костюмите и техните структурни елементи имат и различни названия, сред които и определението „гръцки”.
Ризата е от бяло, памучно, домашно тъкано платно. Полите ѝ завършват с плетена на ръка дантела. Ръкавите са украсени с бродирани цветя в зелено, светлозелено, червено и розово и тясна ръчна дантела. В най-долната им част ширината е 26 см.
Сукманът „перата”, гръцки модел, е изработен от Стояна Георгиева Воева през 1935-1936 година. Пазвеният разрез, дълбок 24 см, е обримчен с вълнен оранжев конец и е украсен с черно кадифено парче, върху което са избродирани растителни орнаменти в ярки цветове. Полите от кадифе, пришито към сукмана, богато извезани със сърма, са дълги 20 см и завършват с 3-сантиметрова дантела. „Перата” са фино изработени от сърма и пайети. Престилката е черна, литотъкана, завършва със светлосини ресни. Дълга е 73 см, широка 48 см. Поясът е съшит от 4 ромбоидни парчета вълнен плат на разноцветни ивици. Към носията има връхна дреха – астраган, украсена на яката и в долната част на ръкавите с тънък черен гайтан. Купена е през 1940 година от Карнобат, за сватбата на Стояна. Забрадката е памучна, бяла, украсена по краищата с ръчна дантела с нанизани сини и зелени синци.

[Hatshepsut]

Празнична женска носия от село Дражево, община Тунджа, област Ямбол (началото на XX век). Фото: Теди Милева, Българските корени

Модел: Анелия Атанасова

Празничната женска носия от село Дражево, община Тунджа, от началото на XX век, се състои от бяла туникообразна риза с жълти кенари с везба по ръкавите и полите на ризата с бяла и червена дантела.
Над ризата се облича крушева рокля от осем парчета плат, ситно набрана в кръста, а в долната си част е с три реда кадифени башлъка. Върху роклята се облича връхна дреха, наречена „фермене“, от вълнен плат, обточена с оранжев копринен гайтан, подплатена с кожи.
Над елека се препасва червена „вадена" престилка с бели вадени части от бял памучен конец. На кръста се слага и колан, наречен „кованец“.
Забраждането е със черен фес, преметнат с жълта копринена кърпа, наречена „бурунджук“. Фесът е украсен със сребърна ботка, миндушка, подбрадник, синчано перо и чифт езици със сребърни монети.
Обута е с плетени чорапи на гроздове и шити терлици.

[Hatshepsut]

Празничен невестински костюм от с. Голяма Желязна (средата на XIX – началото на XX век). Фото: Теди Милева, Българските корени

Модел: Мария Караджова

Село Голяма Желязна е сгушено в полите на Предбалкана. Неговата история започва още през Средновековието, кamo рyдapcко селище. Населението се занимава със земеделие и животновъдство. В селото най-дълго в региона се запазва старинното народно облекло.
Централно място в невестинския костюм заема ризата. Тя е от типа бърчанка -  дълга до глезените, има триъгълни раменни вставки и среден разрез отпред. Носена е предимно с двупрестилчената носия, но в края на XIX век има успоредна употреба и със сукман. Ризата е от домашно тъкано  конопено, а в по-късно време памучно платно. Богатата везана декорация е съсредоточена по пазвения разрез, по огърлето – лицевата част на яката, ръкавите и полите на ризата. Украсата се състои от извезани с памучни или копринени конци растителни и геометрични мотиви в червено, черно, розово и синьо. Шевиците, освен с декоративна функция, са натоварени и магически - защитават младата невестa om ypoкu u зли сили.
Младите невести в Голяма Желязна носят сукман с по-тясна кройка, наречен „сукненик". Той е с елипсовидно извита пазва, а полите му стигат малко над ръба на ризата. Шиe се от домашно тъкан шаяк. Сукненикът е с богата декоративна украса. Тя се състои от допълнително пришити на ръка разноцветни правоъгълници от сукно, обазени по края с русопец (сърма). При този вид сукман на гърба, от раменете надолу, се спускат две ивици от същия плат наречени „onaшкu". Te са апликирани в долния край със сукнени разноцветни правоъгълници, а по края са пришити жълти, червени и зелени пумпали от вълнена прежда. След обличане на сукмана „опашкume" ce npumuckam c колана и от кръста надолу се развяват свободно. Върху сукмана жената слага домашно тъкана едноплата вълнена престилка - „китеница", чието название идва от богатата ѝ украса. Тъче се на рядка конопена основа, върху която се набива гъсто вълнен вътък. Основният фон на престилката е червен. По цялата си дължина престилката е претъкана с бели и жълти „зуни" (ивици). Вътре в тях чрез късана техника се втъкават геометрични фигури. Завършен вид на празничната престилка дава украсата по края от разноцветни вълнени пумпали, които греят в ярки слънчеви цветове. Върху престилката се слага зунчен колан тъкан на „кори” с чапрази (пафти).
Забрадена е с бял месал от памучно платно с линеарна украса в два от крищата си. Опъва се по челото, като средният край се спуска на тила, а двата странични се завръзват според местния навик и според семейното положение на жената.
В старо време омъжените жени през зимата са носели горна дреха от бяла домашна аба наречена долама (долакътник). Тя не се закопчава и под нея се виждат богато везаната риза и китената престилка. На краката си жените обуват домашно плетени вълнени чорапи и цървули.

[Hatshepsut]

Празнична женска носия от с. Везенково, община Сунгурларе (края на XIX – началото на XX век). Фото: Теди Милева, Българските корени

Модел: Гергана Сеганова

Носията е принадлежала на Въла Стоева Димитрова, родена през 1904 г.
Носията е от така наречените „кутришки села“ (Есен, Везенково и Бероново), чиито жители са преселници от Дрипчево, общ. Харманли.
Ризата е дълга, бяла, от домашнотъкано платно. Сукманът е от вълнен, черен литотъкан плат, с богата украса по полите, наречена "белки", и пазвата. Върху сукмана се слага тъкан пояс, който е черен с тънки цветни ивици. Той се носи прегънат на две по дължината.
Престилката е вълнена, везана, с ресни в долния край.
Забраждането е тип "търпош". Косите са покрити с две памучни кърпи – долната е червена, а горната бяла. На главата се връзват крайци, следва малка шапчица вишнява на цвят, над нея червена триъгълна памучна кърпа, върху която се поставя ръченикът от фина фабрична тъкан, посинена, с ресни. Към шапчицата е пришит мънистен подбрадник. На забрадката с кукичка се закача венче, украсено с разноцветни синци. Характерни за носията са множеството синчани накити по врата и главата. Отзад на главата, върху кърпата, има красива мънистена украса, характерна за празничното забраждане по кутришките села.

[Hatshepsut]

Празнична носия от Софийско, Елин Пелин (втората половина на ХIX век). Фото: Теди Милева, Българските корени

Модел: Дона Граматикова

Носията се състои от:
Кошуля (риза) от конопено платно,с туникообразна кройка, като ръкавите и полите са от памучно платно, което е по-удобно за бродиране и по-меко за носене. Яката, пазвата, ръкавите и полите на женените жени са везани предимно с червено памучно или копринено везмо с много малко примес на разноцветна прежда. Ръкавите по тази причина се наричат свиленици. Те са плътно извезани със стилизирани растителни мотиви и почти не се вижда невезано платно.
Сукманът (сукното) се прави от черен, вълнен, домашно тъкан плат. От кръста надолу, от двете страни, са вмъкнати веревни клинове, които разширяват сукмана. Отпред и отзад сукмана е украсен с бели шевове от дебел памучен конец. Наклонените странични тегели се наричат кучетии, а спиралните завивки – куки. Пазвата и долната част на полите е обточена с гайтан. На гърба на сукмана са пришити ръкавци (опашки), обшити ситно с мъниста. Над сукмана се опасва с колан, обикновено в бял и червен плат, на който се слагат продълговати, сребърни, четвъртити пафти с ковани растителни мотиви.
Ментето (връхната дреха) се облича над сукмана и е дълго до коленете. Скроено е от три плата – две предници и гръб, като от двете страни са вмъкнати странични клина (алтици). Надолу се разширява чрез странични клина. Отзад гърба е украсен с прави и спираловидни бели тегели, както и с ивици червено сукно.
Фекелът е тънка бяла кърпа за глава, с която само женените жени са се забраждали. Единия край, сгънат по диагонал, покрива темето и челото над ушите, а другият край виси на гърба до над коленете. Под фекела се носи косичник, украсен с малки сребърни монети по множеството плитки.

[Hatshepsut]

Капанска женска носия от с. Кривня, Разградско (края на XIX – началото на XX век)
Фото: Теди Милева, Българските корени

Капанска женска носия от с. Кривня, Разградско (края на XIX – началото на XX век). От частната колекция на Диана Димова. Модел: Ива Топалова
Носията е принадлежала на Параскева (Кева) Иванова Колева. Изработена е преди 1910 г. (според внучките ѝ Христина и Параскева, родени съответно през 1942 и 1937 г.).
Състои се от риза „капанка“ – извезана на капки и точки, пищимал, бяла ута, черна ута, престилче, колан, тъкан на кори, кърпа за глава и елек.
Ризата е туникообразна, от платно, с дължина до глезена. Тя е с везбена украса по пазвата, външната част на яката, ръкавите и полите.
На главата е закичена китка, наречена „капанска“ и много характерна за района. Тя представлява наниз от сини синци – за украса и против уроки. Изработва се от сини мъниста върху конски косъм, разноцветни вълнени помпони и литорки. В миналото се е използвала непредена камилчена вълна, откъдето идва и името на китката от този вид – камилчена или литурчена.
Капанци е етнографска група българи, живеещи в Североизточна България – основно в Разградска и Търговищка област. Капанци са жителите на селата Дряновец, Осенец, Садина, Паламарца, Гецово, Топчии, Кривня, Каменово, Ушинци, Желязковец, Люблен, Доброшката махала в гр. Разград, както и на гр. Сеново, гр. Цар Калоян, гр. Опака, части от гр. Попово и др.
Фотография Петър Петров

[Hatshepsut]

Невестинска носия сукманен тип от с. Зорница, община Средец, област Бургас
Фото: Теди Милева, Българските корени

Носия характерна за началото на XX век. От колекцията на Диана Димова. Модел: Теолина Василева.

Носията се състои от риза (ризник), лито тъкан сукман „пресколник“, вадено-тъкан цветен пояс и едноплата престилка, разделена на две полета, като долното е украсено с цветни орнаменти и птици. Горната дреха – „джубе“ – е клината, със шевици по гърба и с гайтани и шерити по ръбовете.

[Hatshepsut]

Женска носия от района на Алфатар, област Силистра, началото на XX век. Фото: Теди Милева, Българските корени

Модел: Християна Найденова

Женската носия от района на Алфатар от началото на XX век представлява локален добруджански вариант, формиран в края на XIX и първата половина на XX век под влияние на преселници от Тракия (района на Стралджа и Ямбол). Това взаимодействие води до смесване на местни и тракийски елементи в костюма.
С течение на времето се наблюдават промени в елека – от изработка от вълнени тъкани към атлазени, плюшени и кадифени материи, както и еволюция в кроя и дължината на фустите.
Ризата е бяла, ушита от цели платове – боеве и триъгълни клинове по ивата на плата, като шевовете съвпадат със съединителните линии. Ръкавите са прилепнали към ръката, изработени от копринена тъкан (бюрюнжук), и завършват с ръчно плетена с игла дантела.
Фустата е от фин вълнен плат в червено и бяло. Кройката ѝ е права и силно набрана, като в подгъва са добавени веревни къдри и т.нар. „кадифици“. Характерен елемент на носията е широката тъкана престилка със смесена композиция от геометрични фигури, доминирани от бял цвят.
Елекът (мантак) е къс, затворен, изработен от зелено кадифе, с двуредно закопчаване и украса от черен гайтан, който подчертава силуета на жената. В студените дни върху него се облича контошче от тъмнозелено кадифе, с дължина под талията, подплатено с овчи кожи.
Чорапите са плетени от бяла вълна. Забраждането се изпълнява с бяла памучна забрадка („сачак“), украсена с ръчно плетена на игла дантела, към която са прикрепени метални пулчета и цветни мъниста. На гърдите си жената носи наниз от жълтици.

[Hatshepsut]

Празнична женска носия от село Богородица (Сестрино), община Петрич, началото на XX век. Фото: Теди Милева, Българските корени

Модел: Йоанна Бързачка

Празничната женска носия от село Богородица (Сестрино), община Петрич от началото на XX век е наследена в семейството на Ангел и Бетина вида, в който я виждате на снимките като комплект. Носията принадлежи към саяния тип носии и включва риза (кошула), сая, престилка, пояс, кепе, две забрадки – каврак и кушак, както и вълнени чорапи.
Ризата е изтъкана от домашно дебело памучно платно. В задната ѝ част, по полите, са извезани два големи орнамента „бенки, дзадници“, известни като „боровето“. В украсата ѝ присъстват и пулове (паети) – типичен белег за много от моделите ризи в този район.
Над ризата се облича сая от плътен вълнен плат в тъмни нюанси – в случая черен и зелен. Кръстът се опасва с вълнен пояс на раета, върху който се поставя престилката (прегач) „снежинките“. Слагат се плетени чорапи, пристегнати със „завръзок“.
Като връхна дреха се носи „кепе“ – отворена отпред, тежка вълнена премяна от черен шаечен плат, украсена по кантовете с пресукани вълнени върви в червен цвят.
Главата се забражда първо с малка цветна копринена кърпа, наречена „каврак“, а отгоре – с голяма черна кърпа с ресни, наричана кушак.
Костюмът се допълва с метални накити – пафти и триъгълен нагръден елемент, известен като рахте. Изработени от сачан. Триъгълникът често е украсени с висящи парички, прикрепени чрез тънки синджирчета. Поставя се в областта на гърдите.

[Hatshepsut]

Празнична женска носия от село Бериево, Севлиевско. Първата четвърт на XX в.
От Етнографски музей Етъра