Изяществото на българскитѣ народни носии

[Hatshepsut]

Магическата българска народна носия

Българската традиционна носия е общо название, с което се нарича народното облекло на българина от Възраждането до към средата на 20 век. То отразява спецификата, традиционната култура и бита на българския народ. Според етнографите произходът му е главно славянски, но се откриват и следи от облеклото на траки и прабългари, също така и от облеклото на народите, с които българите са били в контакт — турци, гърци, албанци, власи.
По своя характер фолклорната носия е всекидневно работно облекло, което чрез художествена украса придобива празничен вид. Отличава се с изключителната си практичност при трудова дейност, традиционни обреди или празненства. Националната ни носият бива мъжка и женска, празнична и всекидневна като във всяка една от българските етнографски области те се отличават със своя специфика и самобитност.

Женска носия

Според вида на горната дреха се различават четири типа женски носии: Еднопрестилчена — Разпространена в Западните Родопи, в източните склонове на Пирин и в южните части на Рила; Двупрестилчена —Разпространена е в Дунавската равнина и северните склонове на Стара планина; Сукманена — в централните планински райони и в Тракия; Саяна — в Югозападна България и в крайните райони на днешна Южна България.

Еднопрестилчена носия

Състои се в това, че над ризата, в долната част на тялото, се обвива една престилка, чиито краища се разминават в талията при една от страните – лявата или отзад, и при ходене, ризата се вижда по-надолу. Под ризата при тази носия се обличат бели платнени гащи вместо шалвари. Престилката има напълно еднакъв вид и украса като употребяваната широка престилка при саичната носия.

Двупрестилчена носия

Състои се в това, че върху ризата се опасват по една престилка отпред и отзад. По размери, форма и цвят са различни една от друга и имат различни имена. Горната част на тялото в зависимост от температурата може да бъде облечена с къса или дълга дреха, с ръкави или без ръкави. При това облекло се носят две кройки на ризата. Освен това при него съществуват разлики по места главно на задните престилки, които на запад са къси и силно набрани, тъй като се състоят от дълъг до 15 лакти плат. На изток задната престилка се увеличава по дължина, наборът намалява и изчезва, а по дължина стига до полите на ризата, до глезените и е напълно гладка и опъната. Някои горни дрехи у мъже и жени в района на двупрестилченото облекло са еднакви по цвят, кройка и названия. Ако има някаква разлика, тя е незначителна и се състои в по-голямата украса на женските дрехи. Също така общ е и късият или долният кожух. Двупрестилченото женско облекло е богато с везмо главно по ризите, по белите и почернените късачета, долактанки и др. – при върховете на клиновете и по пазвените им части и сравнително по-слабо по полите на двете.



Сукманена носия

Това е дебела вълнена тъмноцветна дреха с затворена туникообразна кройка като на ризата. Най-често сукманът е без ръкави, но има и с дълги ръкави (Средногорско) и с ръкави до лактите (Ихтиманско-Самоковско). В редки случаи има летни сукмани от бяла конопена или памучна тъкан (Трънско, Малкотърновско, Дедеагачко). Типичната кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. При по-широка тъкан клиновете му стигат до областта на талията, дори бива стесняван още повече с дипла. В някои райони подмишното разширяване става с отделна изрязка от плата. Кроежът на сукмана, както и на всички по-старинни дрехи у българите, е съобразяван с ширината на плата. Характерно за сукмана е и това, че върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя е постигана предимно с везмо или с пришиване на цветни сукна по полите или по ръкавите. Богата е украсата на сукманите с изплитани разноцветни върви, гайтани, а по-късно с разни ширити, плетеници или дантели. Характерно за сукманените носии е наличността само на предна престилка (прегач, фуста). Тя е цветна, обикновено рязко очертаваща се на черния фон на сукмана, червена, зелена, жълта, дори бяла. В някои случаи пъстротата й е допълвана с бродерия. За сукманената носия е характерен и поясът, който е дълга и широка към 20-25 см. вълнена тъкан, обикновено червен, оранжев или тъмновинен. Увива се гладко и стегнато няколко пъти около тялото.

Риза

Ризата има две различни кройки. Най-широко разпространена е правата (туникообразната) кройка, срещана при всички типове облекло. Тя е винаги дълга до глезените, с дълги, широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. По-ограничено разпространение има бърчанката риза, позната само в Северна България и при двупрестилчения тип носии.

Забраждане

Съществено отличие на омъжените жени е било забраждането. С кърпа се закрива напълно косата или се оставя да се виждат ограничени части от нея. Най-широко разпространено е обикновеното забраждане, което се прави с бяла или цветна забрадка от широк квадратен тънък плат, прегънат по диагонал. Средният от така образуваните три върха обвива сплитките, а страничните, промушнати под тях, са издигнати нагоре и вързани един за друг на темето на главата.

Накичване

Накичването на главата у девойки и млади жени става обикновено с градински и полски цветя, затъквани зад уши. При забраденост цветето се затъква отстрана под завързаните краища на забрадката. Често и любимо е украсяването на главата с птичи пера – петльови или гривици (завити пера) от патка или обикновени кокоши пера, боядисани в червено, зелено и др. Обикновено по-едрите пера се затъкват отстрани или на тила с върховете нагоре. Накит от такива пера, пришити към платнена ивичка през челото се нарича крондил. За по-тържествени случаи се използват паунови пера.

Мъжка носия

Според цвета и кройката на горните дрехи мъжката носия е белодрешна, по-старинната и чернодрешна, която се появява през Възраждането.

Белодрешна носия

Гащите са с тесни крачоли, плътно прилепнали до горе. Горната им част не се набира при стягането й около тялото, макар че става с гащник (ремък или връв), навървен в нарочен подгъв по края на дрехата (учкур). Горната част на белодрешните гащи е плитка и с по-къса предница, вследствие на което дрехата е пристягана отзад на кръста, и отпред, в подкоремната част. Този вид гащи се нарича беневреци или чешири. Горната част не приляга така плътно до тялото, а е разширена с прибавки на странични клинове. Тя е същевременно и по-дълга, като задминава пояса, а в някои случаи дори стига и до коленете. Поясът се опасва стегнато, внимателно надиплен около кръста, като често е пристяган допълнително с тесен ремик.



Тъй като предницата на беневреците се връзва ниско, ризата се вижда на корема между пояса и беневреците. Горните дрехи могат да бъдат и без ръкави или с ръкави до лактите. В някои места ментето, долактанката или дорамчето са обагрени в тъмносиньо или черно.

Чернодрешна носия

Гащите са с много широка кройка от коленете нагоре, а от коленете до глезените крачолите прилягат плътно до краката. Широчината в горната част се постига чрез повече клинове или четвъртити вставки. По този начин се получава дреха, която няма специално предна или задна част, а може да се облича, както попадне. Привръзването към тялото става с връв или ремък, навървен в нарочен подгъв по горния ръб – учкур, въркузун. Така, облечената дреха се набира на множество гънки и придобива характерен вид на шалвари, чието дъно увисва повече или по-малко отпред, отзад или между краката. Тази дреха се нарича потури, чешири, шалвари, гащи.
Върху ризата се облича плътно прилягаща безръкавна дреха, без яка, предниците на която се закопчават отгоре до долу и полите й се пъхат в потурите. Нарича се елек, джамадан, запасалник. За по-студено време се облича т. нар. аба (салтамарка, аджамка, гриш) – къса до пояса вълнена дреха, с тесни и дълги ръкави, силно прилягаща до тялото. В кройката й са характерни силно стесненият надолу гръбен плат и отделни подмишечни вставки. Абата е без яка или с твърде ниска яка и не се запасва в пояса. Поясът е дълъг и е по-широк от този на белодрешковците. Опасва се така, че да покрие по-голяма част от корема.



В народното облекло са дълбоко вкоренени белезите за възраст и семейно положение. Първата ризка на детето се облича след кръщене или на третата вечер, когато се смята, че идват орисниците и е ушита с червен конец против уруки. Едва с настъпване на полова зрялост се е осъществявала промяна на детското облекло и се различавала носията по пол (до 15-16 г. момчето не опасва пояс, а момичето – тъкан колан. Ризата до този момент се стяга с ушхура или прашките на престилката).

Първите момински дрехи момичето облича на Лазаровден, Гергьовден или Великден и отива на хорото. А момчето с новите дрехи се включва в коледарските чети. В зависимост от местният тип женска носия момата облича сукман – вълненик или сая, а момъкът – беневреци, чешири или потури и горни мъжки дрехи. Териториалното разпределение на основните видове традиционни народни костюми няма строго обозначени граници. Многообразието е в следствие различни фактори: географски, исторически, обществено-икономически, културни, верски, външни въздействия и личен вкус. Всеки от основните типове носии има множество варианти и подварианти.

Добруджанска етнографска област:


Пиринска етнографска област:


Родопска етнографска област:


Северняшка етнографска област:


Тракийска етнографска област:


Шопска етнографска област:


https://uchiteli.bg/interesting/magicheskata-bylgarska-narodna-nosiq/1960

[Hatshepsut]

Носията на българката – „извор с жива вода”

„Носиите на старите българи… Какво са те за нас, техните потомци? За някои това са дрехите, открити в старите бабини ракли. За други – спомени и омая от едно отминало време, време на мир, хармония, мъдрост и доброта.” „Българските народни носии са твърде важна част от духовната и материалната култура на българския народ, благодарение и на тях той е оцелявал през вековете.” – посочва Анита Комитска.
 „Тъкмено с вдъхновение векове наред, облеклото е художествена изява у българите. То представлява значителен дял в националната ни култура.” „Макар и да носят белези на чуждо влияние и по своя произход да са близки до облеклото на другите славянски народи, нашите носии са оригинални произведения на народния творец, който ги е подчинил на своите нужди и естетически изисквания.” – казва Лозинка Йорданова.
А в дневниците си чуждите пътешественици са написали следното: „Носията на българките е твърде изящна. Те вплитат в косите си няколко украшения и носят гривни, удивително дебели, от метал или от стъкло.” „Носията на тези жени е забележителна.” „…облеклото на жените и девиците е много прилично на женското облекло в планините на Швейцария. Жените са красиви, пъргави, миловидни…”, „Забележителни са облеклата и хубостта на селянките по тези места. Те са облечени с бели ризи, на които платът е от дебело платно, но изпъстрени по края с коприна от всякаква краска. В това облекло те са много хубави и напети.”
„Носията е цяла вселена, със свой специфичен език, свой смисъл.”  – споделя  доц. Ганка Михайлова.



Предлагам Ви да „открехнем” вехтите ракли на нашите баби и съгледаме техните носии. Но… какво по-напред да гледаш? Причудливи форми, пъстроцветно везмо, кадифени съзвучия, плетеници от знаци… Сигурна съм, че всеки от нас ще открие в раклата нещо любимо, нещо скъпо, сътворено с любов от златните ръце на баба…. А после… със затаен дъх ще раздипли красивите премени и свилени платна и дълго ще съзерцава втъканите багри… Предполагам, обаче, че всеки от нас ще намери в сандъка и нещо ново, непознато, красиво… и за сетен път ще се възхити на умението на българката да сътворява съвършенство, да „разхубавява живота с ум и сърце”. Нека с пълни шепи да отгребнем още… и още красота от извора!

Дрехата е символ

В света на старите българи носията е била на особена почит. От незапомнени времена тя е символ. Тя е свята като домашния олтар и топлото огнището, като щедрата земя и дъхавaта погача… Смята се, че носията отличава човека, но същевременно тя трябва „да го направи част от общността, която му дава сила.” Старите хора казват, че дрехата трябва да излъчва красота, при това тя е „натоварена с особена сила и мощ”. „Според народната вяра преденето, тъкането, кроенето, шиенето, везането или всичко свързано с изработването на носията трябва да започне в хубав ден и час – понеделник и четвъртък, преди изгрев слънце, когато се пълни месечината. Съществуват строги забрани да се подхваща женска работа по време на големите черковни празници, в неделните дни, в дните от Коледа до Богоявление.” – посочва А. Комитска.
Старите баби ни разказват и още нещо: когато били млади, дрехите си започвали да везат на някой от слънчевите пролетни празници. След това те пускали дрехата в реката и наричали: „Колкото бързо тече водата, толкова бързо да везат ръцете ни!”.

Многообразие на носиите

Етнографите посочват, че българските народни носии са разнообразни по вид, материя, кройка и най-вече трудовата дейност на хората е определяла тяхното облекло. Същевременно голямото разнообразие на носии се дължи на „белезите на родовете и племената – траки, славяни, прабългари, съградили българския народ”, на традициите, на родовата памет, различията в селищата и съответния край. Специалистите твърдят, че от прабългарите са наследени типични елементи на шевицата в носията от Разградско, т.е. от капанската носия, „която се среща у чувашите, а днес се знае, че те са родственици на прабългарите.” (Л. Йорданова)

Някога

„Някога основната част на облеклото е била ризата. Тя е играла роля на основна горна дреха, около която се разполагат другите части на облеклото. Постепенно съставът се увеличава и от горна дреха ризата става долна. Във връзка с това за старинността на облеклото съдим по съставните му части. Колкото по-малко са те, толкова повече се вижда ризата, толкова по-старинна е формата на облеклото.” (Л. Йорданова)

Типове женско облекло



„Изследователите на българския традиционен костюм определят три основни типа женско облекло, в зависимост от горните дрехи: двупрестилчено, сукманено и саяно.” (А. Комитска). „Българският женски национален костюм битува в три вида: двупрестилчена, сукманена и саяна.” (Л. Йорданова)

Двупрестилчена носия

Този тип носия е характерен за Северна България. Разпространен е в селищата, разположени в земите от река Тимок до Силистра, от Стара планина до Дунав, обхваща Мизия…
Според етнографите двупрестилченият тип носия е „най-древният”, той е „славянско наследство на Балканите”. Главната част на тази носия е ризата, а предната и задната престилка определят наименованието носията – „двупрестилчена”.
„Първоначално предната и задната престилка към двупрестилчената носия са били еднакви. С течение на времето задната престилка става по-голяма, широко надиплена или набрана. Потъмняването на задната престилка се засилва на изток.” – посочва А. Комитска. В някои краища на страната предната и задната престилка са наричани още „завески”, при това задната завеска има и други наименования, например: „пещемал” в Горнооряховско, Разградско, Никополско, Севлиевско; „бръчник” в Берковица и Плевенско; „вълненик” в Свищовско и Кулско; „кърлянка” в Русенско; „завятка” в Тутраканско; „завеска” в Чипровци… Задната престилка е известна също като „тъкменик”, „окрел” и други.
•    Задните престилки  били изработвани предимно от памучни или вълнени платове.
•    Бръчникът от Берковица, например, е от памучна тъкан, но в нея са втъкани сребърни нишки. Сърмени нишки, както казват бабите: „святкат и в престилката”.
•    В различие от бръчника в Берковица, бръчникът от Плевенско е от черен вълнен плат. В повечето случаи бръчникът има бордюр от кадифе, а също и фина шевица.
•    На фона на черната русенска кърлянка прекрасно изпъква шевица в оранжево и червено, тук-там върху нея са „посипани” златни пайети. Щом видиш везбата, веднага те грабва нейното очарование!
Предните престилки към двупрестилчената носия са многообразни. В Плевенско, например, престилките са тесни, в Русенско – набрани в кръста… В някои престилки „греят” алени гюлове и жълти латинки, в други – „прелитат” малки и големи птици…



Към двупрестилченото облекло се носели двулицево тъкани колани. В повечето случаи те са наситени с геометрични оранаменти и се завиват неколкократно на кръста.
В миналото платът на ризата към двупрестилчената носия е тъкан изцяло от коноп. В по-късно време за изработването на празничните ризи е използван лен. Едва след втората половина на 19 век някои части на ризата били от памучен плат. Нещо повече: „Коприната се появява в Северна България по-късно и в края на XIX в. вече се срещат ризи с копринени поли и ръкави.” – посочва А. Комитска.
Ризата към двупрестилчената носия е два вида. Първият е „риза-бърчанка”, чието наименование, казват старите хора, идва от това, че тя е набръчкана около врата и ръкавите. Другият вид риза е „туникообразна”.
•    В Плевенско можем да открием ризи от памук с изящни шевици от вълнени конци, при това в повечето случаи плевенските ризи са с плътни тъмни шевици.
•    В Плевенско и Берковица жените имали също ризи от бял и жълт копринен плат. Това копринено платно е фино като паяжина и привлича погледа ти с мекия си блясък.
•    В някои селища на Русенско по ризите могат да се видят приказни „картини”  с човешки фигури, „изписани” не с четка, а с игла и конец!
•    В разградските ризи е извезано „дървото на живота”. Неговите цветове  впечатляват с естествената си хармония и с чудесата от символи.
Знаете ли колко различни са шевиците по ризата бърчанка? Някои шевици са в огнени шарки, други в кафяво-черни цветове, трети – в червени… А шевицата на туникообразната риза е в черно, тъмнокафяво, тъмносиньо, тъмночервено. „Но магията е в багрите на шевиците…” (…) „Те раждат силата. Красотата се използва като защитна сила против злото.”  (Л. Йорданова)
И още нещо, венчалното облекло е „върхът на художественото творчесто”, венчалната женска риза е с най-прелестната украса. „Ако раздиплиш тежка конопена риза от Видинско, стъкмена за бъдещата невеста, ще се изсипят алени и розови карамфили с жълто и кафяво нашарени.” – пише Л. Йорданова. А знаете ли, че в Кулските селища съществува поверие, според което, ако болният се загърне във венчална риза, ще оздравее?

Сукманена носия



Сукманената носия е разпространена най-вече в планинските области: Рила, Средна гора, Средните Родопи, Стара планина (с изключение на северните склонове),  Странджа, Сакар, а също в Югоизточна Тракия. Сукманът е една от частите на този тип  носия. Той е предимно без ръкави – в  Смолянско, Старозагорско, Карловско. В Ихтиманско той е с къси ръкави, а старите сукмани от Самоковско и Дупница са с три-четвърти ръкави. Срещат се сукмани и с дълги ръкави. Трябва да споменем, че сукманите са изработвани от вълнена тъкан и били в различни цветове: черно, зелено, червено, синьо, дори и бяло…
•    Цветовете на яркото слънце изцяло се оглеждат в шевицата на странджанския сукман. Везмото по неговия бордюр е в „разточително многоцветие и весели шарки”.
•    Богатата сърмена шевица и гайтани са отличителен белег на празничния родопски сукман. Той не може да се сбърка с никой друг.
•    Трънският черен сукман („литак”) е обсипан с пайети и златни ширити по пазвата. Сърмена шевица краси бордюра на литака, а тук-там по нея и коланчето се показва „кротичкото лилаво”.
•    В Старозагорско основната украса на сукмана е отзад. Декоративният бордюр е с пъстроцветни орнаменти в зелено, червено, бяло, оранжево, жълто, синьо… Пръснато е и „сладкото пембе – радостчица”, а също и „разпиляната боя на есенната шума”… Някои от Вас може би са виждали, че на гърба на старозагорския сукман са  прикачени дълги везани „опашки”. Пришитите по тях две-три дузини сребърни парици не само звънят при всяко движение, но трябвало да „разказват” и за това колко заможна е жената.
•    А знаете ли с какво се отличава празничният вакарелски, ихтимански и ветренски сукман? Този сукман, наричан още „сукно”, се отличава с превъзходната шевица от хиляди златисти стъклени мъниста, внасяни навремето от Цариград. На тази шевица никога не можеш се нагледа! И как е везана тя – днес никой не знае!
•    Във Вакарелско, освен черния сукман (известен там като „бало”), се среща и тъмнозелен сукман. Шевицата по него е с безцветни стъклени мъниста.



    По-обикновеният сукман в Ихтиманско, Вакарелско и Ветренско няма шевица от мъниста. Но затова пък той се „кипри” със сърмена шевица –  по пазвата, по ръкавите, по долната част на сукмана.
Други части на сукманената носия са също така престилката, поясът и коланът. Поясите в Смолянско и Странджанско са една педя широки!
Етнографите посочват, че най-съществената част от сукманената носия е  ризата. Тя е изработвана от конопено, ленено  или памучно домашно тъкано платно.
•    Ризите в Трънско везали с вълнени конци, в Софийско – с памучни и копринени.
•    В дантелата „кене” на някои ризи от Трънско са съшити миниатюрни мъниста на снопчета.
•    Във Вакарелско и Ихтиманско ризата е кенарена с фиерична дантела „кене”.
•    Снежнобяла дантела „кене” съглеждаме също по ръкавите и бордюра на ризата от Ветренско.
•    А в хисарското село Момина баня… Ризите били обточвани по краищата на ръкавите и на пазвата с плетена дантела. Задължително било, обаче, дантелата да бъде в цвят на презряла вишна!
•    Филигранната дантела „кене” изтънчено потрепва на кенарената риза от Трявна и Копривщица. Тази дантела е толкова нежна… Имаш чувството дори, че ако я докоснеш,  ще се разтопи в ръцете ти.
•    По шевиците на самоковските ризи откриваме цели хороводи…
•    А поморийските и габровските ризи са не само с дълги, но и с широки ръкави.
•    Сокаената шевица прелестно изпъква на ризите от Габровско и Великотърновско.
В някои пловдивски села над сукмана носели кадифен елек. В допълнение към него жените се показвали на хорото с кадифена или сатенена черна престилка с рязана бродерия. Разбира се, навремето кадифе можели да си позволят по-заможните жени. В Трявна жените също имали кадифен елек и кадифена престилка – с превъзходна багрена хармония в бродерията.
Специалистите посочват, че престилката е една колоритна част от сукманената носия, „най-представителен елемент на женското облекло”.



•    В Старозагорско престилката е фъкана, с флорални мотиви и ярки багри.
•    Престилката в Смолянско (известна още като „мендил”), която е в греещите цветове жълто, оранжево, червено, като че ли е събрала цялото слънце на Родопите! В някои смолянски престилки откриваме също и зеленото от ливадите, от горите… – то няма как да не се огледа в някоя част на дрехата.
•    Отличително за елховската вълнена престилка са геометричните орнаменти, ярките  цветове и ресни.
•    Черни, от вълнен плат с бели орнаменти, са престилките от Поморийско.

Саяна носия

Саяната носия се среща в Пиринския и Кюстендилския край, по средното течение на река Марица, в Македония, Асеновградско, Златоград…. Саята (наричана на някои места „халаджа”) е дълга разтворена отпред дреха, обикновено тя е до коленете или до глезените. В стари времена саята е изработвана от лен или коноп, в по-новите времена – от вълна, памук или коприна. Саята може да бъде раирана, пъстра или едноцветна. Преобладаващите цветове в нея са бял, червен, зелен, син, кафяв… Специалистите посочват, че най-старинна е бялата сая. Тя била изработвана от памучен плат и обличана най-вече през лятото и на празници.
•    В някои селища на Хасковско и Харманлийско преобладаващия цвят в саята е червеният.
•    В Кюстендилско саята е предимно в черен цвят, по-редки са белите и зелените саи.
•    Празничната сая в Гоцеделчевско и Санданско е бяла.
•    В Свиленградско се среща сая на черни и зелени райета.
•    Саите в Гоцеделчевския край са пъстри и на ивици.
•    За някои селища на Македония, например в Тетовско и Кичевско, са характерни късите саи.
•    В най-общия случай вълнените и памучни саи в Асеновградско са на ивици.
•    Основната декорация на саяната носия е концентрирана по пазвата и краищата на ръкавите. Характерна за празничната сая от Асеновградско, например, е богатата украса от кадифе и гайтани по пазвата, ръкавите и края на полата.



Под саята жените обличали риза. За ризите в Македонско, например, „е определящо изключително богатото везмо”. Сигурно сте виждали такива ризи и сте се чудели как е сътворена везбата по тях!
•    В Дебърския край празничната риза е извезана в алено червено. Висящите на ръкавите ресни придават особена фиеричност на дрехата.
•    Ризата в Тетовско е дълга. При това тя е везана и с вълнен…, и с копринен…, и с бял и жълт сърмен конец.
•    А знаете ли, че отличителен белег на скопската риза са фините мотиви от флората и фауната?
•    Ризата в Асеновградско е от бял памучен плат, по краищата на ръкавите и полата задължително трябва да има ръчно плетена памучна дантела.
•    В Хасковско и Чирпанско ризата също е бяла и украсена с памучни дантели.
Престилките към саяните носии са различни. Някои са вълнени, други – памучни, трети  – от кадифе. В някои селища престилките са изпъстрени с шевици; в други – престилките са на ивици; срещат се и престилки на квадрати. Интересна е и една друга подробност, а именно, че в Асеновградския и Харманлийския край жените поставяли на кръста, в дясната част над престилката, красива тъкана кърпа. Кърпата към празничната сая, например, била с дантела, с шевица, с пайети…

Еднопрестилчена носия

Специалистите споменават и за еднопрестилчена носия. „Еднопрестилчената носия е дълга риза, върху която се запасва само една престилка, по-тясна, едноплата, или широка, двуплата. Това облекло е запазено главно в Западните Родопи.” (Л. Йорданова)
   
Престилки – бели, сърмени, „божигробски”…
Знаете ли, че…

В миналото престилката към дрехата имала функционално предназначение. С течение на времето, обаче, тя се превръща в декоративен „представителен” елемент на носията.
•    Етнографите посочват, че бели престилки се срещат единствено в Ихтиманския край. Освен бели престилки, там имало също зелени,  а и в по-тъмни цветове. Нещо повече… престилките били отличителен знак. В Ихтиманско невестите и омъжените жени носели бели престилки с кене. Зелените престилки били само за младите моми, които са още „зелени”.  Възрастните жени препасвали тъмни престилки.
•    В някои селища на Карловско, Софийско, Пловдивско, Граовско, Трънско към носиите не се носели престилки.
•    В Северозападна България, а също и в средната част на Северна България, на лицевата част на престилките пришивали сребърни монети – „подрънкването на монетите придавало особена гиздавост на костюма и кръшност на снагата”.
•    В Сливенско могат да се открият престилки в тъмночервен цвят с много геометрични орнаменти.
•    Целите от сърма са венчалните и празничните престилки в Кюстендилско.
•    Плевенските престилки са тесни и дълги. В повечето случаи в краищата са очертани с кадифе, а цветовете на шевицата са така изкусно подбрани, че гледаш ли ги, веднага си сещаш за думите на старите баби: „цвят до цвят не са два цвята, а цветна мелодия…”
•    Престилките пък от Варненско и Силистренско се отличават с особено красиви дантели.
•    А чували ли сте, че в Жеравна и Котел някои престилки били наричани „божигробски” (още „хаджийски”)?  Знаете ли защо? Защото мъжете ги донасяли след посещението на Божи гроб. Навремето се считало за голям престиж това – жената да притежава божигробска престилка.
Знаете ли, че…
•    Към 70-те години на XIX век в региона на Берковица било особено развито бубарството. Там добивали около 100 000 оки пашкули като годишният добив на коприна възлизал на близо 6000 оки. През 1869 г. от Берковица били изпратени за изложение в Англия: вълнен килим, мешинова и сахтянова кожи, шаяк, аба, бяла и жълта коприна… Коприната донесла на Берковица изключително голяма слава.
•    Белег за социалното и семейно положение на кюстендилската жена в миналото било количеството на използваната сърма в дрехата. Освен хоризонтално подредените ивици от сребърна сърма, особена естетическа стойност притежавала филигранната шевица от златна сърма по ръкава на саята. Ще Ви споделя и една интересна подробност: двете сърмени шевици на ръкава и разстоянието между тях „говорели” за жената. Старите хора ни разказват, че „Колкото повече била сърмата по ръкавите и колкото по-тясна била ивицата между двете сърмени полета, толкова от по-заможно семейство била жената.”
•    Чували ли сте, че в някои селища на България, в деня на сватбата, невестата трябвало да бъде облечена с две ризи, с два елека, с две престилки…? В Малкотърновско невестата трябвало да бъде облечена дори с три сукмана един върху друг, имащи различна дължина.
•    В региона на Средна гора и Западна България над сукмана жените се кипрели с  кожухчета. В Смолянско, над сукмана обличали салтамарка – къса горна дреха с дълги ръкави. Всъщност салтамарката е отворена отпред, обшита е с кожи и има богата сърмена шевица. Етнографите посочват, че горните връхни дрехи („джубе” в Русенско, „бонджур” в Панагюрище, „кюрк” в Ямболско) били дар за сватбата от мъжката страна. Тези дрехи за първи път били обличани на венчавката. След венчавката жените ги носели на празник.
•    В редица селища момите вярвали, че, за да не бъдат урочасвани, шевицата не трябвало да бъде изцяло завършена. Затова днес, ако се вгледаме добре в сукмани и ризи, ще открием незавършени шевици. Изцяло симетричната шевица, според старо поверие, носела нещастие.
•    Навремето вярвали, че шевицата на дрехата имала защитна функция и предпазвала от лошо. Ако ли пък се случи на някой да му отрежат шевицата от дрехата, то на този човек „нямало да му върви”.
•    Старите самоковски шевици са с коприна и златна сърма. А знаете ли, че за изработването на шевицата използвали около 25 различни шевични бода?
•    В Софийско и Елховско често срещан елемент в шевиците е паунът – символ на мъдрост и благоденствие. В Граовско характерен шевичен елемент е конят – символ на волност. Традиционни за македонската шевица са както геометричните елементи, така и кръгът – символ на живота и безкрайността.
•    Старите баби ни разкриват и една тайна: наименованията на шевиците обозначавали времето, което било необходимо, за да бъдат извезани те. Имало, например, шевица  „месеците”, „годинак”, „петнадесет месеца”, „седемнадесет месеца” и други.
•    Колко изящна е дантелата „кене”! С какво умение работели пъргавите пръсти на българката! Тази фиерична дантела, известна още като „зарафлъци” или „въздушна дантела”, е шита дантела. Кенето се изработва с обикновена игла за шиене и конец. Предполагам, че ще Ви е интересно научите следното: тази дантела най-напред е работена от жените в Копривщица. Впоследствие кене се шие в Панагюрище, в Пловдивско, Самоковско, Ихтиманско, Пернишко… Но особено майсторство изисквало шиенето на това кене, при което за основа е използван бял или черен конски косъм. Ушито на конски косъм, кенето придобива релефност и стои „наперено” по кърпите за глава, пазвите на ризите, по ръкавите, престилките… Знаете ли, че за изработката на фините мотиви жените използвали един конски косъм, а за по-едрите мотиви – от 5 до 10 конски косъма?
„Облеклото на българката е не само приказна картина, но и аромат – от него лъха мирис на китките от босилек и здравец, от смин и трендафил, от носените в дрехата ябълка и дюля. Носията е и благогласие, защото накитите на жените – прочелници, обеци, тепелъци, подбрадници, висулки, копчета, гривни, гердани, звънят при всяко движение, стъпка, танц…” (А. Комитска)
„Аз бих желал почти всекиго да заведа в моето Отечество и да му покажа нашите високи планини и нашите дъбови гори, над които се вият тъмни облаци. Аз бих желал да покажа всекиму моя народ с неговите бели къщици, с неговите песни и с неговите празнични обреди.” (Л. Каравелов)
Аз бих искала да покажа всекиму нашите български носии – „… това е бистрото кладенче с вечно жива вода, което винаги ще утолява жаждата ни за истинска хубост”.

Ваня Велкова
в. „България СEГА”, Берлин
Снимки: Ваня Велкова

https://www.bulgariasega.com/sviat_novini/bulgaria/29075.html

[Hatshepsut]

Тайните на българската носия

Едно време предците ни са вярвали, че традиционните костюми имат магическа сила.
Винаги когато гледам някой фолклорен ансамбъл и всички тези прекрасни момичета и момчета, облечени в национални носии, не мога да спра да си мисля за това колко красиви, силни и зареждащи изглеждат с тях.

Ще ви разкажа някои любопитни неща, които научих за народните ни носии.
 
В нашето съвремие такива одежди носят основно изпълнителите на фолклорни песни и танци, които обличат костюмите си най-вече за участията.
В стари времена, когато българите общували на междуселските пазари и панаири или по празници, от костюма на мъжа или жената се добивала представа за социалното и семейното им положение. Момчетата и момичетата до пубертетна възраст носели еднакво облекло, недиференцирано по пол. По различни елементи от облеклото на момичето или жената можело да се определи дали е влязла в пубертета, дали е годеница или млада невеста, дали е вдовица и т.н. Женският пояс бил с пискюли, като момата слагала пискюлите от лявата страна на кръста, омъжената жена – отдясно. Ако една мома вече си имала изгора, сменяла мястото на китката, с която се кичела – вместо да е отляво, я слагала отдясно. Така, ако някой друг я харесвал, разбирал, че няма шанс. Българската носия е изключително богата и живописна. Тя е рожба на кръстопътното място, на което живеем. На него са се срещали много традиции и култури – на траки, прабългари, славяни. По нашите земи са преминавали кумани, авари, татари, почти два века са живели римляни, идвали са кръстоносците. Цялата тази пъстрота се отразява и върху богатството на българската носия.

Основен елемент в носията е шевицата. Шевицата е винаги ритмична – по полите, ръбовете на ръкавите, кръгово затворена, което символизира житейския кръговрат. Циклите, през които трябва да премине животът на човек без прескачане и без отклонение. – Защото всяко прескачане означава излизане от този цикъл – примерно, да не се ожениш, да се разболееш или рано да овдовееш. В орнаментите по шевиците никога няма да срещнете овце от домашния двор или кокошки. Ще срещнете петли, които са символ на мъжката потенция. Ще срещнете змийчета, които се редуват едно след друго, те са символ на демоничния свят – носител на плодоносна сила. Затова ги има по женските ризи, а ги няма по мъжките. Също така ще срещнете пауна, който е птица, която много често се плоди и при всяко плодене сменя перата си. Затова например от годежа до изтичане на фертилитета на жената тя се кичи с паунови пера. Пауновите пера обаче трябва да стърчат и да треперят, защото, положени хоризонтално вкъщи, носят смърт, т.е. паунът не е жив, не може да се плоди. Колкото до човешките фигури в шевиците, те са наредени точно както е структурата на семейството. Мъжка фигура, женска, след това малки ромбчета – децата. И това се повтаря до безкрай, т.е. да няма край кръговратът на живота, на родословието на фамилията. И което е най-впечатляващо, върху най-ранните църковнославянски книги, които са били ръкописни, в заглавките виждаме същите тези фигури – петела, пауна, змея и същите плетеници от ромбове и многоъгълници.
В миналото шевиците са били „регламентирани”. Не е било възможно да се възпроизведе някаква шевица, просто защото е по-красива. Във всяко село имало специални парчета плат, по които майсторки – възрастни жени, наследили старинните предписания, бродирали всички фигури, които са „регламентирани” за изпълнение в даденото село. Всяка от фигурите имала своя символика. Ако те не се изпълнят според канона, би се объркал езикът на общуването. Същото се отнасяло и за частите от облеклото – всяка от тях имала своята семантика. Например, омъжената жена до определена възраст трябвало да бъде облечена отгоре с вълнен клашник (връхна дреха) или елек. Дори да й е топло, тя не можела да го свали, защото това би означавало, че тя не е в тази възраст, не е женена или се е отклонила от брака.
Костюмът е цветово много богат. Всичко се е боядисвало с растителни бои по различни рецепти. След като се оцвети с отвари от растения, боядисаната прежда се държала в окислители – зелев сок, сок от диви круши или ябълки, варов разтвор, заравяли я в тор и т.н., в резултат на което преждата се получавала неравномерно боядисана. Но пък цветовете не избеляват и между тоновете няма този контраст, който се получава при анилиновите бои. Преобладавал е червеният цвят – символ на живота, виното, кръвта, а също така кафявото, жълтото, охрата, символизираща семето във фалическия смисъл и като плодородие в природата. Но тревисто зелено няма никъде да намерите, защото се е вярвало, че то символизира смъртта. Знаете, за болен човек се казва, че е „жълт-зелен”. Черното е използвано главно за очертаване на контурите. До сватбата си българката трябвало да направи три-четири ката дрехи за бъдещия си съпруг и толкова за себе си, съобразявайки се с канона – за всяка възраст съответния комплект.

Цялото село се извървявало да види чеиза, особено жените-майсторки, които обръщали дрехите да ги видят и от обратната страна. А те били изпълнени така, че обратната страна спокойно можела да мине и за лицева – не се виждало възелче или сбъркано. Но винаги се оставяло на някое място недовършен елемент – против уроки. Защото много хубаво не е на хубаво. А съвършенството е невъзможно, отклонение винаги се получавало. И е по-добре несъвършенството да бъде върху произведеното, отколкото то да се възпроизведе в живота.

И тъй като всичко в облеклото било строго регламентирано, затова и жена, която се омъжвала извън селото, била оплаквана. Както казва социалният психолог Иван Хаджийски, „животът извън селото е живот в чужбина”. Булката отивала с приготвения от нея чеиз, но той не се вписвал на новото място, тъй като костюмите, приготвяни от нея през годините, били различни по състав, шевици, тъкани. Тя нямала време да приготвя нови дрехи, тъй като през година-две раждала, и в същото време от сутрин до вечер работела на нивата, и оставала изолирана, не се вписвала в контекста на новото си село.

Носията е цяла вселена, със свой специфичен език, свой смисъл. Но поради непознаването му ние, съвременните българи, се „изгубваме в превода”.

[Hatshepsut]

Стaниcлaв Стoянoв: Нocиятa e вpъзкaтa ни c вeкoвния бългapcки дyх

Нapoднaтa нocия e знaк зa идeнтичнocт. Tя e  вpъзкa c нaшитe пpeдци, c кopeнитe ни, cпoдeля вeликoтъpнoвeцът Стaниcлaв Стoянoв. Toй e млaд и ycпял мъж, coбcтвeник нa peклaмнa aгeнция, кoйтo ce гopдee c бългapcкoтo. Рaзкpивa, чe кoгaтo e c нocия, yceщa нeвидимaтa нишкa, кoятo гo cвъpзa c мнoгoвeкoвния бългapcки дyх, кoйтo e ycтoял в мoмeнти нa вeличиe и тpyднocти.
“Нa бългapитe в нaши дни мнoгo ни липcвa чyвcтвoтo зa кopeн, зa идeнтичнocт. Tpябвa дa гo нocим, зaщoтo инaчe щe ce oзoвeм във вaкyyм. Вceки чoвeк e ycтpoeн тaкa, чe тъpcи coбcтвeнoтo cи “aз” нe caмo кaтo личнocт, кaтo cъзнaниe, нo и кaтo вpъзкa c пpeдцитe cи. Ниe нocим в ceбe cи чacт oт тях. Taзи вpъзкa ни e нeoбхoдимa, зaщoтo инaчe щe cмe кaтo oтceчeнo дъpвo. Нocиятa ми пoмoгнa чиcтo бaлaнcиpaщo, yceтих ce c eднa cтъпкa пo нaмepил ceбe cи. Tя e нaчин дa oпoзнaя ceбe cи, зaщoтo вътpe в нac e нaй-нeпoзнaтaтa тepитopия”, paзкaзвa Стaниcлaв.
Зa пъpви път oблякъл нocия пpeди двe гoдини зa yчpeдявaнeтo нa cдpyжeниe “Пaзитeли нa бългapщинaтa”. Пъpвaтa нocия билa ceвepняшкa, взeл я пoд нaeм oт aнcaмбъл “Бългape”. Пocлe cи кyпил книгa, издaниe нa БАН, пocвeтeнa нa нocиитe, зa дa ce зaпoзнae c хapaктepнoтo в кocтюмa нa oтдeлнитe eтнoгpaфcки oблacти. Toгaвa cи yшил пъpвaтa ceвepняшкa нocия. Нapoчнo нaпpaвил eлeчeтo и пoяca лилaви, зaщoтo тoвa e цвeтът нa Вeликo Tъpнoвo.
“Пo пpинцип в нaшия paйoн нe e имaлo нocии c лилaвo, aкo пък ca ce cpeщaли, тe ca били пpaзнични. Лилaви имa, нo в плeвeнcкия кpaй”, пoяcнявa млaдият мъж. Слeд тoвa cи нaпpaвил втopa нocия – мaкeдoнcкa, хapecaлo мy кaк изглeждa. Нe cпpял дo тyк, yшил cи и някoлкo вpъхни дpeхи – кaфтaн, кюpк, eлeчe cлизaщo дo кoлянoтo,  чeпкeн – eлeчe c oтвopeни pъкaви, кoeтo e пpиcъщo зa мaкeндoнcкaтa, aлбaнcкaтa и гpъцкaтa нocия. В кpaя нa XVIII в. и нaчaлoтo нa XX в. тo нaвлизa и в хaйдyшкoтo oблeклo. Нapичa ce хapaмийcкo, нe e зaдължитeлнo дa e c фycтaнeлa. Хaджи Димитъp, Стeфaн Кapaджa, Филип Toтю ca тoчнo c тaкивa нocии пo cнимкитe, oбяcнявa Стaниcлaв, кoйтo имa и cтapи opъжия. Зa дa e иcтинcки вoeвoдa, cи e нaпpaвил кaпcyлeн пищoв, ceгa иcкa дa cи кyпи кapaкoлaк. Toвa e къco opъжиe мeждy нoж и мeч c кocтeнa дpъжкa, кoeтo e хapaктepнo зa нaшия кpaй. Имa oщe  бapyтници, фишeклъци.
Рoдът нa Стaниcлaв Стoянoв e oт Свищoв. Пo мaйчинa линия eднaтa мy пpaбaбa  имa влaшкa жилкa, a дpyгaтa e oт вeлeшaнcкaтa мaхaлa в Свищoв. Пo бaщинa линия ceмeйcтвoтo мy cъщo e oт cвищoвcкия кpaй.
Вcякa гoдинa Стaниcлaв, cъпpyгaтa мy Пeтя, и мaлкaтa им дъщepичкa хoдят нa фecтивaлa нa нapoднaтa нocия в Жepвнa. Нeoпиcyeмo e yceщaнeтo дa видиш 20 000 дyши, oблeчeни в нapoдни нocии, ycмихвa ce млaдият мъж. Хapecвa мy, чe пo вpeмe нa фecтa ca зaбpaнeни вcички ypeди oт XX в. и чoвeк ce чyвcтвa пo-мaлкo зaвиcим oт тeлeфoнa, кoмпютъpa, тeлeвизopa. Вeчe нe изпycкa cъбитиe, в кoeтo имa възмoжнocт дa oблeчe нapoднaтa нocия. Убeдeн e, чe вceки eдин бългapин тpябвa дa гo нaпpaви пoнe вeднъж в живoтa cи, зa дa yceти кaквo e чyвcтвoтo.
Стaниcлaв пpeoткpивa чyдния cвят нa бългapcкoтo пpeди пoвeчe oт дeceт гoдини, кoгaтo пpoчeл някoлкo книги, cвъpзaни c бългapcкaтa иcтopия, кoитo мy oкaзaли мнoгo cилнo въздeйcтвиe. Сpeд тях ca Хpoникитe нa Стeфaн Цaнeв, тpyдoвeтe нa Бoжидap Димитpoв. Зaпoчнaл дa oбикaля цялaтa cтpaнa, пoceтил вcички гoлeми и cpeдни гpaдoвe. Еднo oт мecтaтa, кoeтo нaй-мнoгo гo e впeчaтлилo, e Видин.
“Пaдa ce мaлкo вcтpaни, пeт чaca e пътят oт Вeликo Tъpнoвo, нo кoгaтo бeшe иcтepиятa пo Бeлoгpaдчишкитe cкaли, и ниe oтидoхмe. Отceднaхмe във Видин. Окaзa ce, чe в гpaдa имa тoлкoвa мнoгo иcтopия, чe ocтaнaх шoкиpaн. Живият гpaд e oбгpaдeн c кpeпocтни cтeни, eдинcтвeнoтo пoдoбнo мяcтo e Хиcapя. Кpeпocттa Бaбa Видa e eдинcтвeнaтa oцeлялa цялa цитaдeлa в Бългapия. Нaпpaви ми впeчaтлeниe Кpъcтaтa кaзapмa, библиoтeкaтa нa Оcмaн Пaзвaнтoyглy, имa и eвpeйcкa cинaгoгa. Вpaцa cъщo имa cтpaхoтнa aтмocфepa. Плиcкa пък мe впeчaтли cъc cтpoитeлcтвoтo oт Пъpвoтo бългapcкo цapcтвo”, paзкpивa coбcтвeникът нa peклaмнa aгeнция.
Мнoгo ca и иcтopичecкитe личнocти, кoитo зacлyжaвaт възхитa и yвaжeниe.
“Кaтo изключим cpeднoвeкoвнитe бългapcки влaдeтeли, кoитo ca лeгeндapни личнocти, мнoгo мe впeчaтлявa Илю вoйвoдa. Toй e вoeвoдa oт мaлък, мнoгo пъти e paнявaн, нo дoживявa Оcвoбoждeниeтo и кaтo зaпoчвa Сpъбcкo-бългapcкaтa вoйнa пpeз 1885 гoдинa oтнoвo oбличa хaйдyшкитe дpeхи и 80-гoдишeн oтивa дa ce биe. Taзи нeгoвa пocтъпкa мнoгo вдигa мopaлa нa бългapcкитe вoйници”, oбяcнявa Стaниcлaв Стoянoв. Toй пoяcнявa, чe пoпyляpнaтa бългapcкa хyдoжничкa и peжиcьopкa Зopницa Пoпгaнчeвa, пoвeчe извecтнa кaтo Зopницa Сoфия, пpaви филм зa cлaвния вoeвoдa.
Пpeди двe гoдини Стaниcлaв cтaвa чacт oт cдpyжeниe “Пaзитeли нa бългapщинaтa”, cъздaдeнo oт pъкoвoдитeля нa aнcaмбъл “Бългape” Хpиcтo Димитpoв. Във вceки oблacтeн гpaд тo имa мecтнa cтpyктypa, кoятo ce нapичa “чeтa”. Tя имa вoeвoдa, пoдвoeвoдa, знaмeнoceц, кoвчeжник. Във Вeликo Tъpнoвo в нeя влизaт oкoлo  дeceтинa дyши, cpeд кoитo aдвoкaт Киpил Андpeeв и Стeфaн Кинoв, нo вce oщe opгaнизaциятa тyк нe e нaпълнo cтpyктypиpaнa. Яcнo e oбaчe, чe чeтaтa щe ce кaзвa “Филип Toтю”. “Tpябвa дa cи нaпpaвим нocии, кoитo дa ca eднaкви или пoнe някoй oт eлeмeнтитe дa e cпeцифичeн. Миcлим вapиaнти и зa кayзa нa чeтaтa, инaчe кaтo oбщa кayзa нa cдpyжeниeтo cмe peшили дa нaпpaвим мoнyмeнт “Хaйдyшки глaви” в Жepaвнa.
Слeдвaщaтa ни дългocpoчнa кayзa e дa изгpaдим дo 2018 г. мoнyмeнт нa Кaн Tepвeл, зaщoтo тoгaвa ce нaвъpшвaт 1300 гoдини oт биткaтa мy c apaбитe. Нa Бocфopa тoй cпиpa apaбcкoтo нaшecтвиe. 200 000 apмия ce e oпитaлa дa нaхлye в Евpoпa. Toвa e eднa тeмa, кoятo звyчи мнoгo aктyaлнo в нaши дни. Дeлoтo мy e пaмeтнo, зaщoтo oт дpyгaтa cтpaнa нa Евpoпa apaбитe пpeминaвaт, зaвзeмaт цялa Иcпaния и ocтaвaт тaм пoнe 600-700 гoдини. Дoбpe чe e Кapл Мapтeл, кoйтo ycпявa дa ги cпpe”, paзкpивa Стaниcлaв. Мoнyмeнтът щe бъдe или нa Кaпитaн Андpeeвo, къдeтo e вхoдът нa Евpoпa и нa Бългapия, или някъдe в Сoфия. “Щe имa и чecтвaнe в Бългapия и Евpoпa, щe ce oпитaмe дa гo oбвъpжeм и c Кapл Мapтeл, зa дa пoчeтeм и двeтe личнocти. Мoжe гoдишнинaтa дa бъдe oтбeлязaнa и в eвpoпeйcкитe инcтитyции”, пoяcнявa cъвpeмeнният вoeвoдa.

https://www.dnesbg.com/obshtestvo/stanislav-stoyanov-nosiyata-e-vrazkata-ni-s-vekovniya-balgarski-duh.html

[Hatshepsut]

В минало време – български народни носии

Илюстрациите са от книгата „Български народни носии“ на изд. „Анико“. В този своеобразен каталог, съставен под редакцията на Никола Григоров, изобилства от чудесни снимки на хубави хора, облечени в изумителни народни носии. Фотосите са дело на Димитър Ерменков. Етнографските текстове, подборът на носиите и тяхното аранжиране е от Анита Комитска и Веска Борисова. На издателските страници са споменати Националният етнографски музей и БАН.


Невестинска зимна носия – с. Киркьой, Солунско.


Ляво: моминска празнична носия – гр. Котел.
Дясно: празнична носия на млад мъж – с. Попина, Силистренско.
Средата (горе): детска носия на момиче – Никополско.
Средата (долу): детска носия на момиче – Разложко.


Ляво: обредна моминска носия на зълва – с. Сухин дол, Севлиевско.
Средата: венчална мъжка носия – с. Подгоре, Белоградчишко.
Дясно: обредна моминска носия на лазарка, с. Бяла, Сливенско.


Ляво: празнична мъжка носия – с. Българи, Малкотърновско. Средата: носия на годеница, Лозенград.
Дясно: празнична женска носия – с. Поповяне, Самоковско.


Ляво (горе): невестинска носия – с. Килифарево, Търновско.
Ляво (долу): моминска носия – с. Лозен, Горнооряховско.
Кръглата снимка: лятна женска носия – гр. Кюстенджа, Северна Добруджа.
Дясно:  празнична зимна носия на млад мъж – с. Лозен, Горнооряховско.


Ляво: венчална мъжка носия – с. Прогорелец, Ломско.
Дясно: женска носия – с. Горна река, Гостиварско.
Средата (горе): детска носия на момиче – Трънско.
Средата (долу): детска носия на момче – с. Караисен, Павликенско.


Ляво: празнична женска носия – с. Мокреш, Ломско.
Дясно: обредна мъжка носия на коледар – с. Победа, Добричко.


Ляво: женска носия – с. Старо село, Тутраканско.
Средата: празнична мъжка носия – с. Марковча, Новопазарско.
Дясно: празнична женска зимна носия – с. Лозен, Горнооряховско.


Ляво: празнична женска носия – гр. Бяла.
Дясно: празнична мъжка зимна носия – Софийско.


Ляво: обредна носия на лазарка – с. Драгалевци, Софийско.
Дясно: мъжка носия – с. Крумово, Варненско.
Средата (горе): обредна носия на девер -с. Горна баня,  Софийско.
Средата (долу): празнична женска носия – с. Вакарел, Ихтиманско.

https://www.otizvora.com/2010/03/993/

[Hatshepsut]

Стефан Тенев
Когато за пръв път видях книгата "Български народни носии" разбрах, че държа в ръцете си един наистина великолепен труд, който до този момент няма аналог у нас. На първо място, това което прави най-голямо впечатление, е сериозния научен материал, който е публикуван. В предговора, написан от автора Анита Комитска, са представени основните типове дрехи, които са използвани от българите през един дълъг исторически период от време. За разлика от повечето изследвания на тази тема, в книгата има изчерпателен материал за мъжките и детски облекла, които са присъствали в бита на българите. До този момент основният акцент във всички публикации е попадал върху женската носия, която се отличава с най-голямо богатство на шевиците и шарките. Учените етнографи са развили тезата, че в шарките на женските носии са вложени много древни символи, които етимолозите подлагат на анализ за да разчетат скрития език и сложните древни послания. Научният труд на Анита Комитска е придружен с повече от 260 фотографии на различни костюми от различните етнографски области у нас. Трябва да се отчете великолепната работа на фотографа Димитър Ерменков, който е пресъздал цялото великолепие на носиите. Снимките са направени на неутрален сив фон, който подчертава многообразието от багри и шевици на българските народни носии. Подборът на манекените, застанали пред обектива на Ерменков, е бил много сложен. Това се е налагало от факта, че всички носии са автентични, извадени от фонда на Етнографския музей към Българската академия на науките и не са със стандартни размери. Този факт е налагал дълго и продължително търсене на хора, които да отговарят по ръст и размер на експонатите, които представят. Самата книга представлява луксозно издание с великолепен печат. Страниците са допълнително подшити, с което се предпазват от разпадане. Книгата е издадена на два езика, български и английски, като единственият и недостатък е липсата на превод на пояснителните бележки в края. Спонсор на изданието е г-н Никола Григоров, който е основател на сдружението "Сите българи заедно".





Уверен съм, че тази книгата е предназначена не само за професионалисти, занимаващи се с етнография и фолклор, а ще събуди интерес и у непредубедения читател, който ще попадне под обаянието на великолепните дрехи на българите, които са отражение на техния бит и душевност.

https://www.bulgaria21.net/issue/t8809.htm

[Hatshepsut]

Българското народно облекло


Празнични костюми от габровско; женски костюм от Старозагорско и пролетен женски костюм от Малкотърновско;
празнични костюми от Карнобатско

Традиционното българско облекло неотменно присъства във всекидневния народен живот – в ежедневния и в празничния бит, в системата на културата, където материалните и духовните явления взаимно се проникват и допълват. За разлика от останалите предмети в материалния бит, облеклото съпътства човека винаги и навсякъде от момента на раждането, когато се облича първата ризка, до погребението, за което задължителни са новите, или венчалните дрехи.

Народното облекло, наред с езика и песенното творчество, е специфично културно явление с дълъг исторически живот. Оттук и неговата вековна роля на своебразен определител на българската народна култура, който създава зрителна представа за етническата специфика и за етнографското многообразие на народа. Оригиналните комплекти костюми и отделните образци от традиционни дрехи, както и високохудожествените шевици, тъкани и метални накити, представляват уникални културно-исторически паметници.

Традиционното народно облекло е най-пълноценният източник за разкриване на етническото eдинство и многообразие на традиционната българска култура. Със своята типологическа характеристика (женски, мъжки и детски), както и със състава и композиция си, то дава представа и за функцията на българина в обществения живот при определени трудови, обредни, или празнични условия. Костюмните композиции от цялата историческо-етническа територия на страната могат да бъдат класифицирани в следните основни типове и разновидности: двупрестилчена, сукманена, саяна и еднопрестилчена женска и белодрешна и чернодрешна мъжка носия. Тези основни типове български народни носии с яркия си етнически стил се утвърждават през епохата на развития феодализъм в България. Развитието и обогатяването им продължава, независимо от превратностите в историческата съдба на българите. Традиционното народно облекло е преди всичко дело на домашното производство – на женския усет и творчество. Мястото на мъжете в този процес е незначително: в отделни случаи те участват в обработването на кожи, или при съшиването им в части от облекло. Постепенно традиционните патриахални условия на домашно производство на облекло се променят. През 18 -19 век все повече се обособяват специализирани занаяти. Майстори терзии изработват горни и връхни дрехи главно от състава на мъжките костюми. Традиционните текстилни материали за изработка на тъкани за облекло са ленът, конопът, вълната, коприната и памукът, който навлиза масово в домашното тъкачество през втората половина на 19 в. Кожата заема сравнително ограничено място – за калпака, ногавиците, цървулите. Тя традиционно присъства главно в състава на мъжкия костюм, разпространен във високите планински области.

Костюми на момък и мома от Разградско; невестенски костюми от Русенско и Силистренско;
женски и мъжки костюми от Поморийско

Структурата на българските народни носии е сложна. Променя се в зависимост от конкретните условия на труд и начина на живот в патриахалното българско село. Определящ разграничителен показател за съответните видове женски носии са кройката и начинът на обличане на горната дреха. За мъжкия костюм – формата и цветът на горните дрехи. Тези показатели са географски очертани и имат своебразно историческо развитие. Основният състав на женската двупрестилчена носия се определя от риза, две престилки (закрепени на кръста – една отпред и една отзад) и колан. Ризата е предимно от вида на бърчанките, с преден и заден отвесен плат, които оформят набори и дипли по горната част – почти открита под горните дрехи. Фина, гъста и дребна везбена орнаментика оформя значителни полета по ръкавите, предницата и гърба на ризата. Двете напоясни завески са приготвяни от домашна декоративна тъкан: задната е релефно оформена с дипли и набори, а предната е едноплата или двуплата, с хоризонтален или отвесен шев. Задната завеска се среща в многобройни варианти (вълненик, бръчник, тъкмейник, пещемал, кърлянка, завешка) и има съответно обособено разпространение. Коланът към този костюм е дълъг и се завива неколкократно на кръста. Първоначално тази старинна женска носия е повсеместно разпространена, но по-късно се запазва само в Дунавската равнина.

Празнични костюми от Софийско; невестенски и мъжки костюм от Самоковско;
всекиднеен мъжки и невестенски костюм от Троянско

Сукманената женска носия е най-масово разпространена. Нейният териториален обхват е много широк: планинските области на централните български земи, както и крайморските райони по Черноморието и Югоизточна Тракия. Многобройните регионални и дори локални разновидности на горната дреха – сукман, споделят общобългарското му единство, изразено в неговите общи белези: материал, туникообразна кройка с дълбоко изрязана пазва. Най-често сукманът е без ръкави, а по-рядко – с късо ръкавче. На определени места сукманът е и с дълъг ръкав. Обикновено към ръкавните отвори са прикачени „опашки” – ивици от тъканта на сукмана, които се приемат за редуцирани в декоративни елементи някогашни ръкави, загубили утилитарното си предназначение. Украсата на тази дреха е съсредоточена по полите, по пазвите и по краищата на ръкавите. Състои се от пъстроцетно везмо, декоративна тъканна апликация и обтоки, които са различни по размер и орнаментален стил. Кройката на сукмана определя три главни негови разновидности с географски очертано разпространение. В Западна България сукманът е с веревно разположени клинове, които се спускат от кръста (от талията) на жената. Оттук и названието му -късоклинест. В Централна България сукманът се нарича висококлинест: с трапецовидни или правоъгълни клинове, вмъкнати високо в раменната извивка. В източните райони (по склоновете на Източна Стара планина и по бреговете на р. Дунав) е разпространен ограничено сукман от две части: безръкавен, къс до подгърдието елек (чапак) с прикачена към него ситно набрана в кръста пола. Поясът обикновено е широк и дълъг колкото да се завие неколкократно около кръста. Оцветен е в черно, а най-често и в различни нюанси на червения цвят. Понякога има разноцветна ивична декорация. Сукмената носия се носи с къс колан, тъкан на кори, чийто краища се закопчават с пафти – типичен метален накит (кръгъл или палметообразен), лят или кован, с преобладаващо растителна орнаментика, а понякога и с апликирани седефни божигробски плочки с иконографски сюжети. Престилката е най-яркият декоративен център на сукманената носия. Орнаментката й е богата, яркоцветна и контрастна на голямата черна плоскост на сукмана, подчертавайки стиловата художествена оригиналност на облеклото. В етнографските проучвания върху произхода на сукмана се предполага, че той е дубльор на първоначалната основна дреха – ризата. В процеса на развитието си дрехата се разнообразява по материал, колорит и украса.

Летни костюми от Санданско; женски празничен и мъжки овчарски костюм от Смолянско;
женски и мъжки костюм от Хасково

Саяната носия има за основна част също туникообразна риза, но обликът й се изгражда от т. нар. сая – постоянна горна дреха, отворена отпред, слабоклината, с различна дължина на полите (до коленете или доглезените) и на ръкавите (къси или дълги). Тъканите за изработка на саите са различни по материал и колорит. Преобладават саите от едноцветна бяла, черна, синя или тъмнозелена (памучна или вълнена) тъкан. Някои от широко разпространените й разновидности (по средното течение на р. Марица) са от пъстроцветна тъкан на ивици с преобладаващ черен цвят. Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите. Българката в случая сякаш се ръководи от по-особени естетически принципи: изявява се като изкусна майсторка на везбената линеарна орнаментика, допълнена от многоцветни гайтанени обтоки. Особено богато въображение тя проявява в неповторимата, но подчертано единна по стил сърмена апликация, срещана в Западна България. В основния състав на този вид българска носия влиза пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан. Най-често вълнена е и престилката, в червен цвят на ивици, а в някои югозападни райони и с многообразна тъканна орнаментика. По-късна и то използвана главно на празник, е сърмената престилка. Саяната носия е разпространена главно в южните и в югозападните области на българската етническа територия. В югозападните земи доминират червените нюанси на тъканта, както и плътността на декоративното везмо – отново в червено, предпазващо от уруки според народните поверия. Саяната носия се отличава със сравнително дълга жизнена устойчивост и доста късно (почти в средата на 20 в.) отстъпва преднина на градското облекло от европейски тип.

Костюми от Сливенско; летен невестенски костюм от Свиленградско и празничен женски костюм от котленско;
пролетен момински костюм от северна Добруджа и младежки костюм от Силистренско

Еднопрестилчената женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопската област. Тя има опростен състав: дълга, туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата (или широка двуплата) престилка с много пестелива ивичеста украса (двуцветна или многоцветна, от черти по вътъка) или пък тъмно поле с бледо очертани квадрати. Понякога полето е рамкирано с низ от геометрични орнаменти, както и бордюр. До края на първата четвърт на 20 в. еднопрестилчената носия продължава да се използва главно от ислямизираното българско население в Западните и в Източните Родопи. Причина за това е нейната практичност и пригоденост по състав към поминъка на населението. В същото време е налице стремеж към увеличаване на основния състав на този костюм. Включва се нараменна, отворена връхна дреха (антерия, забун, кафтан), но променена по материал, форма, кройка и функция от старинните им прототипи. Отличително за вкуса на родопчанките е предпочитанието към бледожълто-оранжеви цветове или нюанси на тревно зелено, съчетани в колорита на престилката.

Мъжкото облекло на българите е белодрешно и чернодрешно – по цвета на горните дрехи. Всъщност това не са разновидности, обособени по географски принцип, а два последователни етапа в развитието на традиционното мъжко облекло. За най-старинен образец се приема костюмът, оформен от цяла дълга риза със свободно пуснати поли над белите вълнени или памучни гащи, препасани с пояс или колан. Това е мъжки костюм с подчертано консервативен стил. Запазването му се дължи на неговата пригодност към условията за основния поминък – земеделие иживотновъдство.

Мъжката белодрешна носия включва в състав си а си туникообразна риза, гащи и горни дрехи от бяла тепана (специална техника на приготовление) тъкан. Гащите са в две разновидности: беневреци – с тесни и дълги, плътно пристегнати към тялото ногавици (в долната част), и димии – с широки и къси крачоли. Силуетът на белодрешния костюм се определя от горната дреха (късак, клашник, долактеник, голяма дреха). Тя е с клината кройка и значителна дължина. Специфичен стилов белег на украсата са линеарните везбени мотиви и обтоки от цветен гайтан край ръбовете на пазвата, по краищата на ръкавите и по върховете на клиновете. Поясът е неизменна принадлежност: декоративна, предимно червена тъкан. Завива се стегнато около кръста на мъжа. Белодрешното мъжко облекло е с доказан славянски произход и характер, разпространено из цялата етническа територия на българите. С настъпващите промени най-трайно запазва старинния си облик в северозападните райони (до първите десетилетия на 20 век).

Обособяването на втория вид мъжка носия – чернодрешната – е част от общия за страната процес на потъмняване на мъжкото облекло, най-изявен през епохата на Възраждането. Тое продукт на новите обществени, стопански и културни условия. От края на 18 в. докъм средата на 19 в. мъжкото облекло вече не се приготвя от бяла аба (вид вълнен плат). Шие се от черен шаяк (вълнен) с променена кройка на гащите и на горните дрехи. Гащите (потурите) са широки, с обилна украса от черен гайтан. Любопитна е широко разпространената народна представа за тях: колкото са по-набрани и колкото по-ниско и надиплено е дъното им, – толкова е по-заможен притежателят им.

Горните дрехи (елек, аба, антерия) са с прави очертания и къси до кръста. Поясът е плътно завит около кръста: вълнен, червен, забележителен с широчината си. Останалите части на облеклото – колан, типичен кожен калпак, цървули – са принадлежности и на белодрешния костюм.

За единството на двата мъжки костюма говорят мъжките носии от Западна България -композицията им е смесица от бели беневреци и тъмносини горни дрехи. За налагането на чернодрешната носия допринася масово практикуваният абаджийски занаят. Но още в края на миналия век е налице тенденция към изживяване и на чернодрешния костюм. Проявява се в селищата от градски тип – сериозно повлияни от европейската мода.

Териториалното разпределение на основните видове традиционни народни костюми няма строго обозначени граници. Многообразието на традиционните облекла е следствие на различни условия и фактори: географски, исторически, обществено-икономически, културни, верски. Всеки от основните типове носии има множество варианти и инварианти. Формират се в резултат на културно взаимодействие – между носиите на отделни области и райони или между носиите на отделни етнографски групи. Не са изключени и външни въздействия, а също и ролята на личния вкус и предпочитания към детайлите.

В редица български традиционни костюми се поддържат белези и елементи, разкриващи по-старинен пласт на битуване. Те са символичен знак за възраст, за семейно положение, за участие в обреди и обичаи. Най-изразителна в този смисъл е украсата на костюма: съдържанието, композицията, колоритът на текстилната орнаментика. Показателен е и начинът на обличане на отделни дрехи, а също ипринадлежностите към тях. Например косите на момите са винаги открити, а на невестите – закрити. За младата невеста е задължителна бялата връхна дреха, а за момата е забранена. В сватбения обряд невестата се откроява с богатия състав на венчалния костюм, при който се дублират и дори потретват някои основни части (риза, сукман, престилка). Израз на венчалната символика е червеният превес (мъжки червен пояс), преметнат през главата. Същият смисъл имат белият презръчник (кърпа) на ръцете, венецът от живи цветя и билки, сватбената китка и др. Символиката на социалните отношения е ярко изразена в обредните костюми на лазарките, на еньовата буля, на пеперудата за дъжд (календарни обредни фигури с идея за плодородие), на коледарите. Те, както и уникалните костюмни образци – момински, ергенски, годенишки, венчални – са поразяващи с пищността и естетическия усет към украсата. Художественото оформление на традиционните български костюми е едно от най-ценните и с непреходна стойност достойнство. То е най-убедителното свидетелство за богата душевност, за високохудожествени заложби, за нестихващ стремеж към красота. Украсата на облеклото – дело на българката – носи отпечатъка на семейно-родовите традиции, на мирогледа и нравите. Именно тя се отличава с най-пълноценна етническа натовареност с роля на социален регулатор.

Необозримите художествени качества на костюма са постигнати чрез умело прилагане на орнаментална украса, изразена във вида на тъканта, в шевицата, и плетивото, в апликацията или обтоката. Текстилната декорация е органично свързана както с отделните дрехи, така и с цялостната композиция на костюма. Най-често тя е разположена по откритите костюмни части: пазви, краища на ръкави и поли, пояси, колани, клинове, престилки, забрадки, чорапи.

Тъкачната украса, под форма на гладки цветни или орнаментирани ивици, има широко приложение. Тя определя, до голяма степен, стила на женската двупрестилчена и саяна носия. Особено силно е естетическото въздействие на женските престилки и колани, превърнати със средствата на тъканното орнаментиране в своебразен художествен център на костюмните композиции.

Везбеното изкуство се отличава с още по-голямо разнообразие. Везаната украса определя в значителна степен своебразието и самобитността на народните носии. Шевичната украса е характерна за цялата страна, но най-широко приложение намира в традиционното облекло на населението от Северна, Северозападна България и Македония. Тя е постоянен елемент на женските и на мъжките ризи, на престилките и коланите, на сукманите и саите, на завеските при двупрестилчената носия. Украса от везбени орнаменти отличава и видовете тъкани, свързани с невестинското забраждане.

Пролетни младежки костюми от Видинско; невестенски костюм и летен мъжки костюм от Плевенско;
женски и мъжки костюм от Ловешко

Везмото по традиционните носии е разнообразно по технология, структура, форма, съдържание, колорит и местоположение. Практиката на българките познава няколко вида бодове: прав (наричан още цепен бод), хоризонтален или полегат (разминат), кръстат (или кумански) бод, бримчен и двулицев. Високите художествени качества на везбената орнаментика се определят до голяма степен от вещия подбор на материалите и умелата им обработка. Най-често се използват вълнени и копринени конци и комбинации между тях. Металните (сърмени) жички, включени във везмото, му придават блясък и великолепие. Както тъканната декорация, така и шевицата, впечатляват с орнаменталните форми и сюжети, някои от които са твърде старинни (мотиви „дървото на живота”, розета, свастики, кръг, кръст и др.). С изключително разнообразие като графичен рисунък се отличава ромбът.

Три основни компонента на българската шевица – ритъм, симетрия и контраст – са общовалидни по цялата етническа територия. Шевичните композиции в сравнение с тьканннте са много по-разнообразни благодарение на техниката на орнаментиране. Колоритът има определящо значение за етническата специфика на традиционното българско облекло. Типичната цветова палитра на орна-ментиката по облеклото е в три основни цвята: червен, черен и бял. Цветовото ограничение е само привидно, защото всеки отделен тон наброява гама от цветосъчетания и нюанси. Те са ясни и чисти; хармонични и тъмни; наситени и контрастни. Принос за ефекта на облеклото има и апликацията. Характерна е за горните женски дрехи (сукман и саи) и е по-малко по връхните дрехи. Най-често отличава кожените облекла – особено женските кожухчета към двупрестилчената носия. Апликацията не е единствен, самоцелен и цялостен способ на украса. Обикновено тя се комбинира с други художествени средства: декоративна тъкан, везмо, плетени дантели, обтоки от шнурове и др. Много често самата апликация е поле за допълнително разкрасяване с висока художествена стойност.

Значително участие в цялостната декорация на костюмите имат обтоките и гайтаните. Ритмиката на комбинирането им, преливащите им тонове са съществени за красотата на костюма и изместват на заден план първопричината за тяхната поява – практически средства за закрепване на съединителните шевове и на ръбовете по дебелите вълнени дрехи.

Ръчното плетиво е средство за украса на отделни женски дрехи. Плетената на една кука бяла памучна дантела в геометричен или стилизиран растителен стил постепенно измества многоцветната шевица по женските ризи. Същевременно тя е хармонично допълнение към облика на кърпи за глава, престилки, сукмани. Плетивото разкрива с орнаментиката си влиянието на традиционната шевица. Типичен пример за това към началото на 20 в. са преобладаващите розети или фигурки на птици. Характерна  за градовете, бялата памучна дантела е стилов белег на традиционни женски костюми от Ихтиманско, Пазарджишко, Кюстендилско, Софийско, Трънско. Посредством разнообразни форми на изплитане на вълнени бримки българката създава многообразни и пъстроцветни чорапи, калци (чорапи без ходила до под коленете), наръкавици (покриващи ръцете от китката до лакътя), ръкавици – многопръстни или еднопръстни, за сватба, със символично везмо и кичилки от червена вълна.
 Подчертано естетически качества имат и празничните детски облекла като неразривен елемент към костюма за възрастни. Особено интересни са детските шапки, чиято оригинална украса и допълнения към нея (сини мъниста, чесън, червен конец, метални накити -амулети против лоши очи) имат ярко изразена символика.

Ефектът на традиционните костюми като силует, художествена композиция и колорит не би бил пълен, ако не „присъства” накитът. За любовта на българката към разнообразни накити се говори почти във всички пътеписи на европейци, преминали през нашите земи. Описват се нанизите от парички, герданите от раковини, както и огромното многообразие от накити за глава, ръце, тяло – дело на изкусни майстори златари. Традицията на техния занаят е древна, а оттук и уменията им да леят, коват, апликират, да изтеглят сребърни жички (филигран), да изработват ажур или да комбинират техники в разнообразни форми. Накитите по възрожденските костюми са старинен израз за семейно-възрастово и социално положение, а понякога и белег за локално-регионална принадлежност. С изящна орнаментика се отличават надушните висулки (обеци арпалии от Видинско, люлки), блестящите прочелници и гранулираните с едър филигран игли за коса, диадемоподобното кръжило към старинното невестинско забраждане в Габровско и Търновско, металният венец „стефан” в Провадийско, лятите гердани с емайл и цветни камъни, както и скъпите, украсени със сребро и позлата пафти – задължителна принадлежност към празничните и венчални костюми.

Изключително ценни са тежките и монументални момински косичници. Любопитна е тяхната функция. Изработени от многобройни старинни монети, плътно вплетени с раковини, сини и други мъниста, с цветни гайтани и сърмена тел, те поддържат илюзията за притежание на дълги и буйни коси у жената – символ на здраве и материален престиж.

Следи от древно изкуство и примитивен народен мироглед разкриват старинните невестински косичници и убруси (украса за глава). До края на 18 в. те са характерни за Северозападна България и особено в селищата в македонската област. Формата и орнаментиката им, наподобяваща сложен геометричен рисунък, се свързват с идеята за покриване косите на омъжената жена. В представите на българите тези уникални покривала за глава символизират и жалбата по загубеното моминство, и патриахалните повели на поведение – покорство на омъжената жена пред стопанина. Те имат изключителното стойностно значение за етническото ни самоопознаване.

Източник – www.horo.bg

[Hatshepsut]

Някога един френски пътешественик възкликнал: „Носията на българите е забележителна!”. А аз никога няма да забравя как възрастен англичанин не откъсваше поглед от българските народни носии, показани в Етнографския музей, и с възхищение повтаряше: „Красота! Съвършенство!...”. Ако днес тези носии са преди всичко музейни експонати, през 19-ти век, в епохата на Възраждането, достигат своя разцвет. Все още можем да ги открием по села и малки градчета, грижливо кътани в писани ракли и долапи, предавани като светиня от майка на дъщеря, от баба на внучка. Всяка носия, била тя женска или мъжка, издава възрастта, професията, семейното, материалното и социалното положение на притежателя й; от кой край произхожда; дали е за работния делник, за празник или за обредни ритуали; за топлото лято или за лютата зима. За всичко това съдим по ярките, традиционни външни белези като вида и качеството на тъканите, кройките, многообразието и богатството на украсите и бродерията; начина на забраждане; метала, от който са измайсторени накитите – нанизи пендари, гривни, обеци, пафти, чапрази... Косите на девойките не се криели под забрадка, а били сплетени на плитки и ги красели живи цветя или венец. Неизброими са начините, по които българската жена е покривала главата си, но в основата на забраждането неизменно стои кърпата, бяла или цветна, по-голяма или по-малка, от памук, свила или вълна. Според случая понякога е вързана скромно отпред, странично, отзад или просто само е преметната, а друг път оформя разкошни сложни украси за глава с помощта на подложки, шапчици, венци, изкуствени цветя и пера. Чорапи, бели и пъстри, калци и кожени цървули, а в края на 19-и век вече и меки пантофки носели жените на краката. „Белодрешковци” и „чернодрешковци” – така заради цвета на дрехите народът галено наричал мъжете по българските земи. По-старинна е белодрешната носия. Тя носи подчертан аристократизъм. Ушита е ръчно от бяла вълнена материя. Характерна е за западните части на страната и е най-разпространена в Северозападна България. В останалите краища е царството на „чернодрешковците”. Техните костюми са тъмни, като преобладаващи са кафявите тонове, но има и черни, и сини. Горните дрехи и при двата типа са съшити с цветни конци и обикновено са обточени с гайтани или ивици плат. Най-яркото цветно петно е поясът в по-тъмни или по-светли червени тонове, а понякога и с линеарни елементи. Да не пропуснем връхния ямурлук с гугла и неизменния овчи калпак, който обикновено е цилиндричен или със заоблено дъно, но се срещат и по-високи, както и островърхи калпаци.

Несравними една с друга са женските носии – сияят, преливат в невероятни багри и шарки. Цветът, който доминира в дамския костюм, е червеният в нюансите на изгряващото и залязващото слънце. Сякаш пролетта със своята свежест и чистота е спряла в отрупаните с шевици ризи на престилчените носии на плодородна Мизия и благодатна Тракия. Семплите сукмани от Трънско, по-удобни и по-практични, с приглушена везба, в по-късни времена често заменяна с плетени дантели, издават суровата природа на този не тъй благодатен край. Знойната лятна мараня на Южна Тракия и Македония тежи в червеното на саените носии. При тях бродерията е по-скромна. Силата им е заложена в цвета и кройката на саята и колорита на престилките, които почти винаги присъстват и придават неподражаема завършеност на всяка една женска носия. Цветът на узряло жито е закодиран в костюма на добруджанката. А в тоалета на родопчанката, издържан в пищната гама на меката късна родопска есен, сякаш трепти с многоцветието си горската шума.

 Сръчни ръце са сътворявали през столетията цялата тази ненадмината красота от естествени материи – вълна, памук, коноп, лен и коприна, които обработвали ръчно. Българките, с вродения си стремеж към прекрасното, предели, багрели, тъчели, шили, везали ризи, сукмани и престилки, плели дантели. Затова в носиите откриваме, сякаш закодирани, загадъчните свещени прабългарски знаци, стилизирани животни и растения, както и вещо орнаментирани човешки фигури, съдове и сечива, плод на едно необозримо въображение. Влагали чувства, емоции, вяра, възприятия за света. Така в сътворяването на костюмите е намерила отражение естествената нагласа на българина да гледа на света с очите на артист. Те внушават мъдрост и благородство и с право можем да ги наречем истински творения на непреходното народно изкуство. Достолепие българско!

Текст: Радост Рачева

[Hatshepsut]

Женската носия у българите

Типологично и терминологично женското облекло е по-богато от мъжкото. На първо място, предпоставките за това се коренят във фолклора и културната традиция. Косите на жените трябва задължително да бъдат сплетени и прибрани. Прабългарите са имали поверие, в което се твърди, че в косите на жената се крие Дяволът и за това те винаги трябва да са сплетени.Това е характерно предание за всички конни народи, които прекарват по-голяма част от живота си върху коне. Разпусната коса пречи на ездача. Тя се заплита в дърветата и храстите, когато се язди през горите. Спазва се условието моминските плитки винаги да са тек, а омъжените жени правят обикновено два сплита, а ако са повече задължително са чифт.

Женската дреха е задължително богато оцветена и с богата орнаментика. Оцветяването на дрехата има своето културологическо значение. То е продиктувано от фолклора. Считало се е че само самодивите, митични същества, населяващи българските гори, могат да носят чисто бели ризи и да се разхождат с разпуснати коси. Тази културна митологема довежда украсата в облеклото на българката до нивото на изкуство. Освен това трябва да се спомене факта, че мотивите, които се използват в украсата на дрехите имат семиотичен смисъл . По тях се познава принадлежността на жената към един или друг патриархален род. Същото нещо се среща и в Шотландия, където по карето на традиционната пола у мъжете се познава към кой клан принадлежи човека.

Дрехата у българите и по-специално женската дреха има свой код, който казва на хората около нея дали е сгодена или е свободна. Дали е жена или е все още девойка. Съществено отличие на омъжените жени е било забраждането - косата се закрива напълно или се оставя да се вижда само ограничена част от нея. Най-широко разпространено е било обикновеното забраждане, което се е правило с широк бял или цветен квадратен палт, прегъната по диагонала. Друг характерен начин на забраждане е с помощта на месал. Месалът представлява дълго 2-3 метра платно, украсено с шевици и ресници в двата си края. За да има обем в прическата, в някои краища (Габровско), жените са използвали сребърни диадеми за коса (прочелник или кръжило). В прическите на българките е имало известна помпозност, която е следствие от широката употреба на шапки под забрадките.

Девойките са накичвали главите си с градински или полски цветя, затъквани зад ухо. Често и любима украса у девойките е била фризурата, в която са се затъквали птичи пера, оцветявани в червено или зелено. Младите ергени, които са искали да покажат интерес към една девойка, са се стремили да завоюват китката от косата на момичето.

Основните елементи в облеклото на жената, които са характерни за всички етнографски групи от населението по българските земи, са дългата риза в две различни кройки. Най-широко разпространена е правата кройка (poncho). Тя е винаги дълга до глезените, с широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. Другият вид риза, който е сравнително по-ограничен и се среща предимно в Северна България, е бърчанката. При нея предния и задния плат не са симетрични, а са отделени един от друг. Тази риза има стойност на горно облекло през лятото и е извънредно богато украсена с везба, най-вече по пазвите, ръкавите и от към гърба.

В зависимост от горната дреха, която се носи непосредствено над ризата, женските облекла са добре представени в три типа, заемащи почти цялото пространство на нашата страна. Това са: двупрестилчен тип, сукманен и саичен. Двупрестилченият тип се състои в това, че върху ризата се опасват по една престилка отпред и отзад. Предната част на дрехата, почти във всички краища на страната се нарича престилка, а задната (завешка, завеска, пещемал и тъкменик). Двупрестилното женско облекло е богато с везмо главно по ризите, по белите и почернените късачета.

Сукманеният тип дреха е най-често без ръкави, но се срещат сукмани с дълги ръкави и такива, които стигат на дължина до лактите. В редки случаи има летни сукманиот бялата конопена или памучна тъкан. Най-постоянното наименование на дрехата е сукман или чукман и само в ограничени региони се среща както вълненик, литак и манофил. Във Великотърновска се появява названието фустан.

Типичната кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. Кроежът на дрехата, както и на всички по-старинни дрехи у нас е съобразен с ширината на плата. Характерната особеност на сукмана е и в това, че върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя се постига предимно с везане или с пришиване на цветни сукна по полите или по ръкавите.

Характерна особеност на тази носия е наличието на пояс, който в голяма част от случаите е широк към 25 см. Представлява вълнена тъкан, обикновено червена, оранжева или тъмновинена. Поясът се увива няколко пъти стегнато и гладко около тялото.

Основен белег на саичения тип дреха е саята - дълга разтворена отпред дреха, както предниците й обикновено се закопчават при гърдите. Изработвани са от пъстра тъкан, най-често предпочитаната орнаментика по тях е била ивицата. По кройка саята много прилича на сукмана. Разликата се състои в това, че саята не се нахлузва през главата, а е отворена отпред и се облича през раменете. Най-старинният вид от тази дреха, запазен у нас, е клашникът, който се среща и сега в Разложко. Наименованието на дрехата се среща в различните краища на страната, като кафтан, гуня, гриш и др. В някои места на България в саята се наблюдава отражение на античен балкански субстрат, свързан с византийския аристократичен костюм.

Една от най-характерната особеност на българското женско облекло се изразява в използването на голям брой накити. Тяхното количество е по-голямо при празничните облекла, невестинското и главно младежкото облекло. Но има накити, които са постоянни, при всички социални положения и във всекидневието. Това са: тепелъкът - метална плочка върху женската шапчица под забрадката, обеците, гривните и пръстенът на ръцете, пафтите (чепразите) на колана. Има носии, при които отрупаността с такива накити е особено голяма (Габровско).

[Hatshepsut]

Лена Кирилова: Добруджанската носия съчетава отличителните черти на облеклото на преселниците от различни райони на България



Етнографът Лена Кирилова, уредник в Етнографската къща в Добрич в интервю за радио “Фокус” – Варна.

”Фокус”: Какво е специфичното за добруджанската носия?
Лена Кирилова: Не бихме могли да кажем, че в Добруджа е характерен само един тип носия. “Добруджанска” като понятие не би изчерпало многообразието и спецификата на различните етнографски групи, които населяват етнографската област Добруджа. В резултат на исторически, обществено-икономически и политически причини в региона през периода от началото на 19 век до 1940 година, когато в Добруджа се заселва последната голяма етнографска група, се извършват редица миграционни и преселнически движения. Те водят до обособяване на различни по своята материална и духовна специфика етнографски групи. Така като най-характерни и в елементите на носията, и на фолклора, и на духовните вярвания са няколко етнографски групи. Най-големи от тях са обособени от преселниците, които идват от Тракия – Одринско, Лозенградско, Сливенско, Ямболско и т.н. Друга голяма група са преселниците от Котленско. Първоначално това са били овчарите от Котленския Балкан, които впоследствие се заселват заедно със семействата си. Друга специфична етнографска група са преселниците от Северна Добруджа след Крайовския договор през 1940 година. Последната група преселници са всъщност напуснали своите земи в Югоизточна България още през 19 век, за да стигнат до Бесарабия и после да се завърнат в Северна Добруджа. Има и по-стари групи население. Това са така наречените шиковци, капанци, гребенци. Те обаче са характерни за област Силистра.
”Фокус”: Как това многообразие се е отразило на културата на региона и в частност изработването на носии и техния облик?
Лена Кирилова: Всяка една от етнографските групи е запазила своите специфични белези. Обединяващ е общобългарският етничен стил, който се изразява във формата, украсата и начина на изработка на носиите. Трябва да се подчертае обаче, че носията е един от най-консервативните белези що се касае до материалната култура, така че и днес, ако бъде посетено някое добруджанско село, може да се забележи, че носията носи символиката на старите вярвания и знаковите символи, които намират изражение и в едновремешното фолклорно облекло. Трудно е да се даде едностранно описание на спецификата на добруджанската носия в контекста на разнообразието от етноси, които живеят в региона.
”Фокус”: По какъв друг принцип освен етнографския могат да бъдат класифицирани носиите?
Лена Кирилова: Не само за Добруджа е характерно разделението на носиите по семеен принцип, по обреден, социален, възрастов. Ако например се обърнем към традиционния народен календар, ще видим, че във всеки един от празниците всяко едно обредно лице носи своята специфична носия, която да показва именно неговото участие в празника, която да характеризира тази знакова функция, която даденото обредно лице ще има в празника. Ако се вземат за пример едни от най-красивите добруджански носии – лазарските, те се различават от лазарските носии в други краища на България. Отликата е най-вече в украсата, в богата изработка от синчани, сребърни накити и т.н. Различават се и в цветово отношение, тъй като символиката на празника е желанието за здраве, за берекет, за любов и всичко това трябва да се излъчва от носията, т.е. тя не може да бъде в тъмни цветове. Преди всичко трябва да бъде в червено, което да предпазва девойката от злите сили. Трябва да носи яркоцветието и на самата пролетна природа що се отнася до украшенията. Ако се обърнем към семейните празници, примерно при булката, при младоженеца, носията също има своята символика. Един от акцентите е украсата на булката – специфичните накити и червеното було, което предпазва от лоши очи. Освен това булката трябва да има две ризи, едната от които е с незавършена бродерия. Това е свързано с древни народни вярвания, че много хубост привлича лошите очи, за това при девойката трябва да има някакъв недостатък, някакъв кусур, както казват бабите, за да не привлича злите сили. Има и друга традиция в отколешното облекло. Момичето може да ходи незабрадено само докато не е омъжено, след сватбата забрадката е задължителен елемент от облеклото. Всеки един от детайлите в носията показва на колко години е момата, от кой район е, дали е омъжена, дали има деца, дали е вдовица и т.н. Важно е дори мястото, което заема китката зад ухото на момата, дали е от ляво или от дясно, броят на плитките й. Всичко това носи определена символика. Така че, ако трябва да се обърнем към народната материална и духовна култура, които са взаимно проникнати, ще видим, че и в носията са наслоени всички древни вярвания и посланията, които идват от хилядолетия назад, претърпели своето развитие. В една или друга посока те намират отражение във всеки един елемент от народната култура, включително и носията, която е ярък изразител на българския етничен стил, обединяващ всички етнографски групи в страната. От друга страна носията пази детайли, свързани с регионалните специфики на всяка област. И тъй като както казват етнографите, Добруджа дава етнографска картина на половин България, освен това регионът е един от най-богатите в материално и духовно отношение, в него и до днес могат да бъдат открити многообразието и богатството на народната култура. Това е дало своя отпечатък и върху добруджанската носия.

http://focus-news.net/?id=f15654

[Hatshepsut]

Тайните послания на народните носии

Автор: Ваня Ставрева

Прототипи на шевиците, които се използват и до днес в народните носии, са открити върху култови и битови предмети в селище от късната бронзова епоха край видинските села Балей и Антимово.

Хипотезата се гради върху намерените около 200 женски глинени фигури с инкрустации, които пресъздават украсата на дрехите на древните хора и украшенията, които са използвали.

Населението, живяло в района преди 3600 г. – от XVI до XII в. пр.Хр., е наречено от археолозите култура на инкрустираната керамика по Долен Дунав. Причината е, че се среща в селища около бреговете на Дунав само в района на Източна Сърбия, Южна Румъния и Северозападна България.

Обекти от тази култура на българска територия има до видинските села Връв, Ново село, Ясен, Кутово, Антимово, Арчар и др. Древното селище при Балей е единственото изцяло проучено. То е открито преди 40 г. В него са работили много специалисти, последно археологът Анна Йоцова и доц.д-р Стефан Александров от Националния археологически институт при БАН.

Находките са уникални, защото за първи път край Балей изследователите попадат на селище от тази култура, а не само на некропол, и така получават много повече информация за бита и живота на хората от онази епоха. Освен амфори, паници, кани, чаши и други съдове са намерени уникални предмети – детски дрънкалки и играчки от глина, култови фигури на идоли.

Украсени са с врязани мотиви, които са инкрустирани с бяла паста, откъдето идва и името на културата. Анализът на пастата е показал, че са използвани стрити животински кости за запълване на врязаните изображения. Ефектът от бялата паста върху излъсканата тъмна керамика е впечатляващ.

Инкрустираните върху предметите мотиви напомнят изключително много на шевиците и се предполага, че те са били бродирани върху дрехите на древните жители.

Според етнографа Маргарита Николова шевиците имат още по-древно начало, като най-архаичните орнаменти се отнасят към епохата на енеолита (IV – III хил.пр.Хр.). Тя дълги години проучва символиката на народните носии и намира такива древни препратки в престилката от българската женска носия, както и в характерната за Видинско женска риза бърчанка, наречена така заради гъстия набор на пазвата.

Особено интересно е изследването  за функцията и символичното значение на червената престилка с ромбовидни фигури, която се запасва отпред върху тялото. Тя маркира детеродната част на женското тяло и затова е един от най-важните знаци на женския костюм.

Основният орнамент – ромбът, е от старинните символи в изобразителното изкуство на човечеството и е символ на земното и женското плодородие и на Богинята майка. Още през неолита и енеолита ромбовидни орнаменти се срещат върху долната част на тялото отпред и встрани на глинени фигурки от тези епохи.

“Тъй като дрехата представлява еквивалент на човешкото тяло, то престилката с изобразената върху нея ромбична фигура е еквивалент на тази част от женското тяло, която покрива – половия орган и утробата”, пояснява Николова.

Затова престилката с ромбовидни орнаменти, носена от полово зрелите девойки и невестите, е знак, че те вече могат да раждат деца и да участват в биологичното възпроизводство на рода.

Ромбът се среща и в шевиците на мъжкото облекло, носейки пожеланието за плодовитост, както и върху други части от женския костюм. Той е елемент в шевицата рамци в ризата бърчанка. Тази характерна шевица се бродира върху горната част на ръкава върху рамото и представлява квадратен или правоъгълен мотив, от които се спускат две прави тесни ивици. Орнаментът е изграден от ромбоидни изображения с реснички, кукички и вписани по-дребни ромбчета в тях.

“Цялостният орнаментален комплекс на женската риза бърчанка, изграден от композиции върху пазвата, ръкавите и полите, обозначаващи онези части от женското тяло с подчертана сексуална символика – гърдите, ръцете и утробата, е наситен със знаци, чието предназначение е да обозначават новия матерински статус на жената и да осигурят магически нейната плодовитост”, казва етнографката.

В бродериите на тази риза има хоризонтален фриз и разположени върху него растителни фигури, които представят идеограма на земята, която се среща често в орнаментираната керамика на древните земеделци от епохата на енеолита в триполската култура и Средна Азия.

Идеограмата на земята, съставена от две хоризонтални линии, съединени с коси черти, се среща не само в българските шевици, но и в шевичното изкуство на чувашите, родствени на древните българи, кавказките народи хевсури и азербайджанците.

Напъпилите и разцъфнали цветове вероятно имат сходно значение с растителните изображения в енеолитната керамика, в която символизират живот, растеж и плодоносещата сила на земята, предполага Николова.

В някои варианти на ризата бърчанка върху пазвата има изображения и на пчели в различни стадии – от личинки до царицата майка. Това също осигурявало магически покровителството на Богинята пчела и стимулирало плодовитостта на жената.

https://severozapazenabg.com/

[Hatshepsut]

Женска носия от Габровско с типичния за областта "невестински сокай":


https://www.facebook.com/Bulgarian.national.dress.Bulgarska.nosia/photos/a.225961894139450.50825.225037020898604/424309060971398/?type=1&theater

Как се прави сокаеното забраждане:


Сокай

[Hatshepsut]

Красотата на българските носии:



Красотата на българките в носии:

[Hatshepsut]

Фестивал на народната носия - Жеравна

https://mediacafe.bg/novini/kafeto/ZHeravna--skokyt-vyv-vremeto-fotogalerija-6605

Чуваме за какви ли не фестивали и всеки претендира да бъде различен. Мислят се декори, канят се музикални величия, провеждат се уъркшопове, заиграват се с храни и напитки, но въпреки това, от тях се връщаш с чувство за поредното приятно прекарано време някъде на открито... толкова. Зареждаш се с енергия, но от тази модерната, която тече навсякъде.

Има едно различно място, където всичко, което се случва, оставя дълбока следа. Отнася те, въодушевява те, връща те назад във времето, към корените, обичаите и традициите.

Скок във времето - така се нарича фестивалa на фолклорната носия, който преди броени дни се проведе за 7-ми пореден път в китното балканско село Жеравна. Там именно хората правят това място различно. Хората, облечени в носии - задължително условие, за да влезеш в този свят.

Можете ли да си представите хиляди, хиляди души, от прохождащи деца до баби и дядовци, събрани под едно, в една борова гора, събрани на поляни, насядали, налягали на пъстри черги по земята и всички, всички, всички облечени в народни носии. Колорит и разнообразие, което не само пълни очите, а и кара душите да преливат от емоция и възхищение. Десени, шевици, литаци, елеци, престилки, пафти, пендари, ямурлуци, потури, цървули, калпаци, забрадки...

Всичко това ни кара да се дивим на богатството, което българската народна носия пренася през вековете. На сплотеността на българина, когато се хване с непознати на хоро. На темперамента на музиката, от духовите оркестри, през ръченици, хора, зурни и гайди. Всичко това е накарало и една двойка да пожелае да сключи граждански брак по стара българска традиция именно там, сред хилядите хора облечени в носии, в най-достойната одежда за всеки един българин...

Официална страница на фестивала:  http://www.nosia.bg/

[Hatshepsut]

Боряна – българската кукла Барби

Идеята е на Людмила Кацарова, на която не и харесва идеята за оскъдната рокля и пластмасово тънко тяло на популярната кукла Барби. Така се ражда идеята за популяризиране на българска кукла, вдъхновена от бита и традицията на различните български региони.

Създава първата, която нарича Боряна – облечена е с носия от ихтиманския край, а материалите са кенар, шаяк, вълна, лен и други естествени материали. Тъканите са характерни с трайните си цветове, пъстрота и здравина. Люси споделя, че не може да се купи съвременен плат и да се направи носия, която да излъчва старинен дух. За това в своите колекции използва стари прежди, изкупува от селата останали по ракли дрехи и носии.

Младата българка е вдъхновена от облеклата в различните райони на страната, обикаля музеи и етнографски изложби, покорена е от красотата на българската традиционна дреха.
Отнема доста време изработката на една такава кукла, но тя едно по едно пресъздава всички пъстри и разнообразни облекла от различните региони. За произведенията си Люси шие бели ризи от кенар, литаци от шаяк, пъстри вълнени чорапки, бродира на ръка. Телата на куклите-сувенири се изработват от дърво. Ръцете на играчките са изработени от глина и стилизирани с бои. Лицата също са от глина и са им придадени специфични изражения чрез майсторско изписване с темперни бои. Косите са сплетени на плитка и пресъздават буйната коса на българката. Дължината на куклата е около 40 см. Всяка държи стомнички от грънчари, менчета от ателиетата в Етъра и други автентични, характерни за българската традиция аксесоари.

На снимката пред обектива на http://zabelejitelnosti.info позира младо момиче с Добруджанска носия, вдъхновено от делото на Люси, което с гордост и почитание носи българската носия!



https://zabelejitelnosti.info/2012/11/

[Hatshepsut]

район Сандански

...



с. Бохот, Плевенско

...



с. Бяла, Сливенско

...



с. Въбел, Никополско

...


 
с. Инзово, Тополовградско                                                                  с. Лозарево, Карнобатско

...


   
Котел                                                                                                      с. Чупрене, Белоградчишко

...


 
с. Драгичево, Пернишко                                                                         район Дупница

...


 
с. Победа, Добричко                                                                              с. Осеновлак, Ботевградско

...

 
район Елин Пелин                                                                                  с. Карналово, Петричко

...

 
с. Бяла, Сливенско                                                                                район Самоков