Традиционни български занаяти

[Hatshepsut]

Калоферската дантела


Калоферската дантела става особено популярна у нас и в чужбина в началото на 20 век

Едва ли има по-женско занимание от плетенето. Сигурно всеки пази спомен за майка или баба, която приведена майстори фината мрежа на дантела. Но да не избързваме...
В Европа масовото разпространение на дантелата започва около 13 век в средите на аристокрацията и в кралските дворове. Оформят се различни плетачески центрове, известни и до днес, които дават името за определен вид дантела: венецианска, тенерифе, ретичела, редфордширска, генуезка, брюжска, алансонска и т.н. Постепенно начините на изработка се усъвършенстват и в действие влизат различни помощни средства като совалки, куки и др.

Калоферската дантела се плете върху цилиндър, направен от плат и напълнен с пресовано сено или дървени стърготини,
който е закрепен на специален статив

Техниката на плетене на този тип дантела е една и съща, но в отделните страни се изработват различни модели с различни по цвят и дебелина конци. Във всяка страна този занаят е характерен обикновено само за един район, а дантелата носи името на съответния град в региона.
Брюкселската дантела е пренесена в България в началото на 20 век и то не къде да е, а в Калофер, където я внася Елисавета Караминкова. Тя предава и първите уроци за изработка на дантелата на жените в града. Плетенето на дантели става много популярно занимание сред калоферките. От пренесените няколко европейски сплитки калоферските жени сътворяват над 110 нови - стилизирани форми на рози, житни класове, карамфили, нарциси, лоза, птици, животни и други. Тази дантела била предназначена за интериора на дома и по-рядко украсявала дрехите.
В България през годините след Освобождението през 1878 г. най-разпространени са арменската дантела (кене), совалковата дантела (калоферска дантела), поанласът (английска или румънска дантела – съчетание на шита дантела с изплетени на една кука ширити), немската дантела (на една кука) и плетената дантела на 5 куки.

През Руско-турската война Калофер бил опожарен и само плетенето на дантелите от жените осигурявало препитание на фамилиите

Калоферската дантела се плете върху цилиндър, направен от плат и напълнен с пресовано сено или дървени стърготини, който е закрепен на специален статив. Използват се малки совалчици от клен, орех или бук (твърдо дърво, което попива потта от ръката), които представляват мънички вретенца с намотани конци.
Плете се винаги с четен брой совалки, като най-обикновените модели изискват между 8 и 12 броя. Има и такива модели, за които са необходими 56 и повече совалки.
Традиционният цвят на калоферската дантела е екрю, но днес вече се използва и бяло, както и конци от ламе. Колкото е по-тънка нишката, толкова по-фина става дантелата - и не подлежи на разплитане: сбъркаш ли веднъж, няма връщане назад.
Но да се върнем в Калофер – по време на Руско-турската война (1877-1878 г.) градчето е опожарено и в разруха. Хората са без поминък и само дантелите на жените осигуряват препитание на фамилиите. Калоферките плетели, а търговци продавали изделията им извън пределите на България. Плетяло се във всяка къща, а момичетата учели техниката още от съвсем малки.

Традицията зорко се пазела, а занаятът се предавал от майка на дъщеря, от баба на внучка. В общото дело се включили и мъжете, които изработвали от дърво совалките, необходими за плетенето на дантелата. Полека-лека, благодарение на продадените в чужбина дантели, градът се въздигнал от разрухата и се съживил.
Затова след Освобождението жителите на Калофер решили да съберат пари и да пратят няколко момичета в Брюксел да изучат занаята. Събраните пари обаче стигнали да бъде пратено само едно момиче, което заминало не за чужбина, а в София, в тогавашното Художествено-индустриално училище (днешната Художествена академия). Това е Донка Шипкова – тя била единствената курсистка, която изучавала техниката за изработване на брюкселска дантела в Отдела за приложни изкуства. Нейна преподавателка била чехкинята Тереза Холекова, поканена специално за тази цел. Двегодишния курс Донка Шипкова завършила за една година, дипломирала се и се върнала в родния град.

През септември 1910 г. в Калофер се открило първото и единствено в България Дантелено училище. В следващите години в него се обучавали около 1800 жени, както от града, така и от региона, а първата преподавателка е именно Донка Шипкова. Тя не само претворявала внесените от чужбина модели, а създавала и съвсем нови. В тях се преплитали чисто български стилизирани мотиви - роза, еделвайс, дъбови клонки, слънчогледи. Някои от орнаментите били заимствани от оригиналната българска дърворезба - житни класове, слънце, паун. Традицията да се обогатява дантелата с нови мотиви продължават ученичките на Донка, а после и другите плетачки.

Така в Калофер се ражда ново, чисто българско по характер изкуство – изработката на калоферската дантела. Запазена е техниката на совалковото плетене на брюкселска дантела, но калоферската е специфична. Калоферските майсторки дори са въвели изобретения – например покритите с подвижни капачета совалки, които позволяват да се работи, без пръстите да оставят следи от допир по конците. Изплетените дантели се използват не само за украса на ръбовете на дрехите, а и като покривки за мебели, стени, като част от калъфки за възглавници, като декорации на кърпи.
През 1933 г. Дантеленото училище било закрито и на негово място било отворено Земеделско училище. В него се запазили само 2 паралелки, в които се изучавало плетене. След като и те били закрити, изработването на дантели се пренесло изцяло в домашни условия.
Днес в училище "Иванка Ботева" в Калофер има свободно избираем предмет - плетене на калоферска дантела. В момента калоферските майсторки се броят на пръсти, което обрича този местен занаят на забрава. Всяка година на 15 август в Калофер се прави празник на местната дантела. В читалището пък е създаден златен фонд от калоферски дантели. Там се съхраняват най-добрите образци, пазят се и автентични дипломи от Дантеленото училище..

http://www.edna.bg/svobodno-vreme/izkustvo/kak-briukselskata-dantela-stana-kaloferska-4630520

[Hatshepsut]

Казаслък

Като художествен занаят, работен изключително в Трявна, казаслъкът заема особено място в стопанския живот на селището наред с резбарството и иконописта.

Предполага се, че е донесен в Трявна в края на ХVІІ в. от фамилията Кросневци, учили занаята в Одрин. Името произхожда от турската дума ”казаз” и означава „обработвач на сурова коприна”. По-късно се употребява вместо търговец на коприна. У нас тя се изменя на „казас” и оттук общоприетите наименования казаси и казаслък. Казасите изработвали ръчно или на специални станчета различни видове украси-такъми /прибори/ за коне, подвръзки с пискюли за под коленете на чорбаджийските потури и гайтанени обшивки за традиционното българско облекло, пискюли за мъжки и женски фесове, колани за жени, копринени кордони за часовници, екселбанти и колани за офицери, стражари и др.

Като първичен материал за изработването на всички посочени до тук изделия използвали мека бяла вълна, предимно добруджанска или карнобатска, а за по-тънки плетива или тъкани си служели с ленени, памучни или копринени прежди.

Казасите сами подбирали вълната, коприната и лена, сами ги боядисвали с трайни растителни бои, които приготвяли в сътрудничество със зографите. След като ги изпирали няколко пъти и изсушавали на слънце, за да изпитат трайността на добития цвят, чак тогава пристъпвали към изработването на изделията. Между тях имало изкусни бояджии, сред които особено се откроявали по-ранните представители на Кросневския род. Един от най-добрите и изобретателни в багренето на изделията бил Никола Ц. Донина.

Наличието на двата суровинни компонента - вълна и коприна е едно от главните условия за развитието на казаслъка в Трявна. Този занаят е здраво свързан с копринарството и двете производства взаимно си влияят. От една страна казаслъкът спомага за развитието на копринарството, а наличието на копринена прежда осигурява занаята със суровина.Тук се произвеждали около 1200-1300 оки коприна годишно, което задоволявало нуждите на местния еснаф и производството на казаски изделия се засилва. От друга страна упадъкът на копринарството в последните десетилетия преди Освобождението води до замиране на казаслъка.

Изплитането на казаските украси се извършвало на станче,  състоящо се от две дървени части, скрепени под прав ъгъл. Железен топуз, преметнат зад изправената част на станчето, обтягал и задържал плетивото, което занаятчията бавно издърпвал с двете си ръце, докато пръстите му с голяма бързина преплитали закачените за тях жици в различни комбинации. На тези станчета се изплитали от вълнени, а понякога от копринени червени пресукани прежди стражарските екселбанти, които българската полицейска стража е носила след Освобождението през дясното си рамо със спуснати отпред металически вретенообразни части. На същите станчета се изплитали и ”пищов-гайтаните”- надвратен шнур, с който се завръзвали поясните пищови и револвери, носени от турци и българи.

Частите на конския такъм – гем /оглавник, юзда/, дизгин /поводи/, гюслюк /нагръдник/, кускун /подопашник/ и колан, който опасва вертикално корема, се тъкат от по-тънка пресукана бяла или боядисана в тъмночервено или тъмносиньо прежда. Подвръзките за под коленете, които се  използват за подвръзване на потурите, коланите за жените и стражарските поясоци се тъкат на стан с помощта на дървени или дебели мукавени кори, наречени ”карти” и ”секало”. На този стан работят изключително жени, които насновават и преждата. Тя може да бъде едноцветна или боядисана в няколко цвята, в зависимост от орнамента.

Гайтаните биват най-често черни, понякога бели или тъмносини и се изплитат от пресукана  памучна или вълнена прежда на известните чаркове за гайтани.

На конските прибори, в пищов-гайтаните и бекметата /тънки шнурове за джобни часовници/, както в пискюлите изобщо, се намират различни по големина топчета, наречени дюймета.Те се нанизват на определени места, за да красят общата изработка.

Пискюлите за конските прибори, за мъжките или женските фесове /в турско време се носели от омъжените жени/, се изработват от различно дебела, добре пресукана вълнена, памучна или копринена прежда. За пискюлите на конските прибори, на преждата предварително се нанизват по-едри или по-дребни метални или стъклени синци.Тяхното изработване се извършва на станок, състоящ се от две колчета, разположени перпендикулярно на основната подпора и витло. Преждата, на която са нанизани синците, се увива 30-40 пъти между двете колчета /това зависи от големината на пискюла/,като на външната страна се поставя по едно мънисто. След насноваването жиците се прихващат с палеца и показалеца на лявата ръка и с куката на витлото първо от едното, а после и от другото колче преждата със синеца се откача. След като всички жици се откачат, се увиват с конец по средата и за да се добие по-релефна форма, на пристегнатата част се нанизват три дюймета. При конските прибори, пискюлите се съчетават с различни по форма ружи, изработени от коприна или сърма. Пискюлите за мъжките и женските фесове се приготвят на същото станче и по същия начин, но без синци, от по-тънки и фини прежди.

Тревненските казаси извънредно много държали  на качеството на своята продукция, която  изнасяли в Цариград, Смирна, Бурса, Бейрут. Със свои стоки те се явявали на панаирите в Одрин, Узунджово и Ески-Джумая, а така също във Влашко и Русия. Разпространени били и във Виена. Там през 1850 г. умира един от видните тревненски казаси Христо Генев.

Произведената през есента и зимата стока казасите трупали в складове, а през пролетта, около Гергьовден, еснафската организация определяла двама свои представители, които да я пласират в чужбина. След завръщането им се събирали, за да разделят припечеленото.

До 1860 г. около 60 семейства в Трявна се препитават от казаслъка.Този занаят, подобно на иконопиството, ангажирал работна ръка от 6 до 80 годишна възраст - обстоятелство, имащо  значение за икономическия бит на населението.

Когато през 1871 г. унгарският пътешественик и етнограф Феликс Каниц идва в Трявна, по препоръка на  Хайдар паша в Търново посещава работилницата на майстора Иванчо Стоев: ”Аз го намерих на земята, пише той, да прави за коня на Хайдар паша един такъм - скъпо седло с втъкано злато, по-голямата част от който беше от кармъзено червена коприна. Довършеният ”башлик” с богати пискюли и ширити даваше понятие за ефекта на една от започнатите юзди, предно и задно седло”. Ф. Каниц съобщава още, че обикновените такъми,  изработени от червена вълна и от които годишно казасите изкарвали до 120 парчета, стрували около 100 пиастри, а по-хубавите от 200 до 1000. Най-богатите стигали до 6000 пиастри и повече. Много работници пресуквали само сини и червени конци за 80 до 100 пари на лакът, предназначени за износ. ”Недалеко от черквата, продължава разказа си Ф. Каниц, минахме покрай един дюкян, където едно едва 10-годишно момиче, седнало по турски на дюшемето, с помощта на совалки и бърдо, по най-прост, но необясним начин навиваше подвръзки за чорапи, каквито в един ден изработваше до 10 чифта на стойност до 300 пари”.

Към края на века пазарът на тревненските казаси постепенно замира. Почти изчезва производството на башлъци /украса с пискюли, която покрива главата на коня и за която се закача юздата/, осигуряващо им добри приходи и в което казасите нямали никаква конкуренция. За да бъде спасен, казаският еснаф получава монопол върху производството на стражарските колани и екселбанти. През 1886 г. на Ангел Д. Пандурски му се възлага изработването на 122 екселбанти, 122 пояса и 32 револверни шнура за стражарите от Варненското окръжие.

Според проучванията на тревненеца Никола Чушков първите най-известни казаси били братята Димо, Митьо и Никола от фамилията Донини. Те получавали поръчките си  направо от Цариград и Смирна. Особено изобретателен в работата си бил Никола - на него се дължи поставянето на муските и ружите в конските такъми, които красят нагръдника и челната част на оглавника. Останалите братя Митьо и Димо, както и синът на Митьо - Цаньо, изработват конския такъм, предназначен за турския султан Абдул Меджид. Участват в изработването на такива такъми за конете и на други знатни турски и български големци, както и в изработването на конския такъм, подарен от тревненския казаски еснаф за коня на княз Александър Батетенберг. Техните синове също били добри казаси, както и жените им, които тъчели колани и подвръзки и обшивали дюймета.

Между първите в занаята били и  казасите от фамилията на чорбаджи Генко-търговец на коприна. Те били още и кираджии, и разпродавали всички видове казаски изделия на панаирите в Цариград и Анадола. От тази фамилия произхожда Стефан Кънчев Генков, на когото се дължат техническите хрумвания в изработването на шнурове без вътрешно средище. Стефан Кънчев е последният измежду казасите, който заедно със сина си Кънчо и целия казаски еснаф наема след Освобождението чрез търгове в Тревненското околийско управление изработването на стражарски колани и екселбанти за всички околии в държавата. С капитала, останал след смъртта му, Кънчо Генков заедно със синовете си Стефан, Илия и Досю поставят началото на копринената фабрична индустрия в Трявна.

По изтънченост в изработката се славели Колаксъзите, които работели предимно копринени изделия. Твърде известни били и отделни представители на фамилиите Пандурски, Таховци, Момчилови, на Цаню Дамянов, Цаню Генков и др. Братята Цаню и Тотю Киселкови са последните, които произвеждат и разпространяват казаски изделия.

Като художествен занаят казаслъкът е заемал значително място в поминъка на Трявна. Той обединява няколко вида текстилни техники-на пресоване, плетене и тъкане. В Трявна този занаят се развива по свой собствен път, съобразно местните суровини и условия. Това се наблюдава и при инструментариума, особено при подготвителните процеси, където се използват традиционни местни уреди за предене и пресукване на преждата, какъвто е например чекръка за пресукване, използван и от мутафчиите. Използват се и станчета за тъкане с кори, разпространени повсеместно в страната и в Тревненския край. Специфика се наблюдава не само в техническо, но и в художествено отношение. Тревненските казаси усъвършенстват и изменят украсите на юздите-заменят продълговатите дюймета с валчести /топчести/. Фино изработените няколкоредови розети се доближават до ружите и гергините на тревненските резбари.

Казаслъкът се оказва един от най-устойчивите занаяти в Трявна поради това, че доста време след Освобождението запазва пазарите си в Турция, а неговата еснафска организация проявява гъвкавост и усет за приспособяване към новите условия.

http://www.triavna.info/Pages/History/Craft/Default.aspx?evntid=634

[Hatshepsut]

Българските занаяти:

[Hatshepsut]

Мутафчийство

В нашите земи започва да се упражнява след падането на България под турско робство. То е особен вид тъкачество с козинява прежда, изпридана с няколковретенен чекрък. Тъканите от козина се изработвали на отвесен стан и са предназначени за чулове, дисаги, постелки, чували, торби, колани за добитъка и др. Мутафчийството се упражнявало на много места в България, но най-добре било развито в Панагюрище, Копривщица, Казанлък, Трявна, Севлиево, Устово, Ксанти, Гюмюрджина и пр.

Мутафчийският занаят е бил един от най-добре развитите занаяти миналото, свързан с отглеждането на кози, от които единствено се доставя суровината за изготвяне на мутафчийските изделия.
      Мутафчийството се развивало във връзка с разрастването на занаятите и търговията и оттам все по-широко използване на кираджийските кервани. Затова през Възраждането в няколко от най-големите средища на мутафчии са работели стотици майстори. В големи количества се тъкали мутафчийски чували и торби за пренасяне на различни стоки, конски колани и зобни торби за коне. Между тях са характерните и за Габровско големи прешови (чували за жито) и черги в естествените цветове на козината. Занаята бързо и катастрофално запада след Кримската война. Като производители на козиняви торби и пътеки една част от мутафчиите са просъществували и след Освобождението, запазвайки пословичното си трудолюбие.
      Технологичните етапи при производство на козиняви изделия са:

Требене - с ръце се прави подбор на козината по цвят и дължина на материала.
      Разбиване на козината - върху дървена дъска са забити 4 колчета на разстояние едно от друго. За всяко колче се завързват памучни въженца с дължина 2 м. Противоположните им краища се свързват заедно в лескова пръчка. Козината се разстила под вървите и при биене тя се разбива (разчепква). 
      Предене - то се извършва на чекрък. Майсторът слага под лявата си мишница "вулията" - кожена торба със свита на къделя козина. Превързва се през кръста с кожен колан "черкез", който се закача на трансмисионното въже, задвижващо чекръка. При движението си назад майсторът преде едновременно две нишки, а другите две се пресукват.
      Тъкане - при този занаят тъкането се извършва на вертикален стан. Набиването на основата се прави с тарак, отварянето на устата - чамшира, а изпъването на плата - чрез метит.
      Две са основните шарки използвани при украса на козинявите изделия - "миши учишки" и "котешки зъбки". Другият ефект при тъкането се получава от съчетаването на естествените цветове на козината - бяло, сиво, кафяво и черно.

За мутафчийския занаят в Трявна

Малко са сведенията за мутафчии от първата половина на ХІХ век. Най-високата степен на развитие занаятът достига в средата на ХІХ век по време на Кримската война и около 1870 г. вече запада. Трявна се определя като един от важните центрове на мутафчийството в Северна България. За развитието на занаята тук спомагат както наличието на суровини, така и търсенето на мутафчийските изделия – торби, дисаги и др., с развитието на овощарството в района. Не е  известно мутафчии да е имало в селцата около Трявна, с изключение на колиби Веленци / в непосредствена близост до Трявна /, където през първата половина на ХХ век работи една мутафчийска работилница. По-скоро са известни имената на преселници от околни селища, които в Трявна са се захванали с този занаят. За изделия на мутафчиите – чулове, чували, торби,  жителите на околните селища слизат на тревненския пазар.

За мутафчийския занаят в Трявна най-ранните сведения са от края на ХVIII век. В спомените на Даскаловата фамилия за кърджалийското нападение над Трявна през 1798 г. е отбелязан „тревненецът Колю Стоянов Мутафчията, който решил да се промъкне в Трявна да нагледа къщата си”. В кондиката на църквата „Св. Архангел Михаил” са записани имената на тревненски мутафчии във връзка с погасяване на заемите, взети от тях от църковната каса: Колю Мутафчи, 1814 г.; Цаню Колю Мотафъ, 1835г , 1836г. и 1851 г.; Петър Мутафчия, 1874 г. Преди Освобождението  в Трявна е имало 25 мутафчийски  работилници при население около 4 000 души.
Като източник на суровини за мутафчийския занаят в края на ХІХ век тревненци разчитат вече не само на местното животновъдство. Годишно за мутафчийските работилници в града са нужни 1 500 - 2 000 кг. козина. Главни доставчици се явяват търговците-кърджии. Пътувайки в различни райони на страната, където са утвърдили пазар за продукцията на тревненци – сушени сливи, пестил, търговците пласират и козинявите изделия на мутафчиите, а им закупуват козина, която връщат обратно в Трявна. Търговците посещават районите си на търговия няколко пъти в годината. Наесен, когато спират да пътуват, уреждт сметките си с мутафчиите.  Така търговецът получава 2/3 от печалбата от изделията на мутафчиите. За майсторите работният ден продължава от 5 сутрин до 7-8 часа вечер. За да се задържат като производители, те разчитат на качеството на продукцията си. Работят със стригана козина „кръкма”, а не с табашка козина. Използват естетствения цвят на козината, която при доставката сортират по цвят и дължина  - требят. Следва разбиването – раздрънкването на козината, преденето на вълната по специфичен за мутафчиите начин, тъкането на отвесен мутафчийски стан и съшиването на вече готовите изделия. „Недалеч от дядовия дом имаше мутафчийска работилница и аз често висях пред разтворените й кепенци да наблюдавам как мутафчиите работеха....Козята вълна не се боядисваше, а се сортираше по цвят, след което, изпрана и раздрънкана, се натъпкваше в малки, прилични на гайда кожени мехове, които предачът прикрепваше с колан през кръста си...”, разказва в спомените си Димо Казасов. По-дребните занаятчии и начеващите в занаята най-често използват пригодени  за работилница приземни помещения на къщата. Приземните се предпочитат заради влагата, която прави вълната по-лесна за обработка. Необходимо е те да са поне две – едно дълго помещение до 10 м за предене на вълната и едно помещение за мутафчийския стан. Преденето и тъкането могат да се извършват в едно помещение. Така е било в работилницата на Кирил Балабанов в Трявна. Разбиването става в отделно помещение или навън под сушина. Стойко Димов е имал три помещения – за стана и чекръците, за разбиваето на козината и за кошовете с козина. Това обаче не винаги се е спазвало . В Заповедната книга на общината от 1906 г. е записано : „забранява се на мутафчиите да разбиват козината в самите работилници, а не в отделни стаи, защото се разболяват работниците от праха, особено малолетни – калфи, чираци.”

В работния процес участват главно мъже – особено в тъкането и преденето. В требенето на вълната и съшиването после на готовите изделия участват съпругите на майсторите. Характерен за Трявна е бил гайтанлията шев. Ст. Димов определя отличителните особености на тревненските мутафчийски изделия така: „Ние тука в Трявна имаме една шарка, нашата стока я продават по шарката ... и по шева”; Стоян Бонев: „Нашата стока е по-френгия, тонка изработена, от чист материал; от убав материал става убава работа ...”.  Мутафчийските изделия се задържат по-дълго време на пазара заради качествата си – здравина, влагоустойчивост, яркост на цветовете, негоримост. Тревненските майстори работят за пазара: пътеки, торби, дисаги, покривала /цигански катуни/; бандажи за балиране на тютюн; черни върви за цървули и  зобни торби за конете в армията; пешове за покриване на каруците при превозване на жито и др. От козинява вълна със специален уред се правят въжета. Стоките се продават из цяла България и главно в Елхово и Ямбол. Като всички майстори-мутафчии от началото на ХХ век, които се опитват да запазят занаята жив, тревненци правят няколко нововъведения. Мутафчийските станове не позволяват да се тъкат пътеки, по-дълги от двойното разстояние между двете кросна на стана, т.е. около 4 м. За по-дълги платове в един от големите мутафчийски центрове Панагюрище въвеждат трето и четвърто кросно на стана на разстояние от него, за да увеличат дължината на пътеките. Така могат да се тъкат пътеки за стълби, дълги по 10-15 м. Тук тревненци с гордост отбелязват постижението на Трифон Балабанов – през 1924 г. той изтъкал за храма „Св. Александър Невски” в София пътека с дължина 42 м. Две години по-рано Трифон Балабанов и синовете му правят опит да използват за тъкане на козиняви изделия механичен стан и специално сновило. Първоначално използват бензинов мотор, впоследствие разчитат на водната сила. Опитите са с частичен успех – тъканта остава малко рядка и краищата на плата не са достатъчно набити и стоят набрани. Тъй като станът не можел да се захранва с прежда механично, купуват с кредит предачни машини, дарак и се опитват да ги използват за козинява вълна. Работата върви добре до 1928 г. При Трифон Балабанов работят 10-12 души – калфи и майстори. Впоследствие, през 1929-30 г., се налага да продадат машините. Трифон продължава да работи ръчно по традиционния метод. Впоследствие прехвърля работилницата на най-малкия си син Кирил Балабанов, който защитава майсторското си право и си обзавежда нова мутафчийска работилница.

В успешна посока върви  работата на друг тревненски мутафчия – Грозьо Райков, майстор – мутафчия от 1920 г. Той разчита вече не само на естествения цвят на материала, но и на бои. През 1927 г. си построява и обзавежда мутафчийска работилница. Учителят по рисуване от тревненското столарско училище Ангел Монов разработва модели за пътеки за Грозьо Райков. Фината изработка и художественото съчетаване на цветовете имат успех. На постоянната изложба на Българската земеделска и кооперативна банка в София е изкупено почти цялото производство на работилницата, майсторът печели три златни медала от Промишлената изложба във Варна . Изделията му се продават за Англия, Франция, Германия, дори в Австралия и Нова Зеландия.
Не всички мутафчии от Трявна имат този успех. Затова в много случаи упражняването на занаята е съчетано с търговия или друг вид дейност, които подпомагат финансово домакинството. Мутафчийството е тежък и ниско платен занаят. При липсата на достатъчно работа немалко занаятчии се отказват да го работят.

На много места занаятът замира в края на ХІХ век, докато  Трявна е едно от средищата, в което той продължава развитието си  до 60-те години на ХХ век с променена организация. Последните майстори – мутафчии поемат производството главно на козиняви пътеки  в създадения към ТПК „Балкан”- гр. Трявна цех „Мутафчийство”.

Мутафчиите в Трявна в началото на ХХ век, както повечето занаятчии по това време, отбелязват своя патронен празник в деня на Три Светители, заедно с шивачите.

Източници:

- http://www.triavna.info/Pages/History/Craft/Default.aspx?evntid=626
- http://bgnasledstvo.org/index.php/reports/view/73
- https://www.etar.org/hand/kozina.htm

[Hatshepsut]

Килимарство

Замисляли ли сте колко неповторими занаяти има у нас? Грънчартсво, бакърджийство (направата на изделия от кована мед), дърворезба, гайтанджийство, иконопис, килимарство и много други. За съжаление много от тях изчезват, а други могат да се видят само в етнографските музеи.

Най-старото сведение за текстилна килимена орнаментика в България датира от края на ХІ в. По българските земи килимарството достига своя разцвет през епохата на Възраждането (ХVІІІ – XIX в.). Навремето най-известните килимарски центрове са били Сливен, Габрово, Самоков, Панагюрище, Чипровци и Котел. Двата основни центъра са градовете Котел и Чипровци. На тях са наречени и техниките за производство на килими - котленска и чипровска техника.

Българка плете на стан, 1930 г. Снимка : Вилхелм Тобиен

Чипровските и котленските килими са изключително здрави и устойчиви във времето, могат да запазят първоначалния си вид повече от 50 години. Те са изтъкани от ествествени материали - памук и вълна като двете им страни са абсолютно идентични. Преждата се оцветява с грижливо подбрани естествени багрила – листа и кори на дървета, цвят, листа и корени на определени растения. Именно този изцяло натурален процес носи прелестта на тези килими. В най-стария си период килимите са били в земни пастелни, особено нежни цветове - бледозелено, охра, жълто. В по-късния етап – яркочервени, по-пищни и по-тържествени, с хора, птици, надписи. В края на 19-ти и началото на 20-ти век е характерна пъстротата, забелязва се едно многогласие в тъканите.
Чипровци казват, че тъкат своите килими с любов и за любов, което още повече допринася за вълшебството им.
Уникалните чипровски килими се изработват на вертикален тъкачен стан, състоящ се от две вертикални устои, горно и долно кросно, представляващи цилиндри, около които се намята основата, горен и долен цепец, от които горният разделя основата на чивтове и с него се образува нищелката, а с долния се разпределят мотивите при започване.

Станът трябва да е много здраво закрепен, за да може тъканта да е права. Той трябва да държи нишките на основата изпънати, разпределени и подредени на еднакво разстояние една от друга. От векове инструментите и тъкаческата техника не са променили основните си принципи. В миналото за опъването на основата са използвани дървени заглавки, а напоследък това се прави с метални винтове. При строежа на някои къщи предварително се проектира местоположението на стана и в стените се вграждат елементи за закрепване. В други къщи пък кросната се закрепват направо на тавана и пода без да се използват странични устои.

Друг много важен инструмент при тъкането е "тупицата". Той прилича на гребен с няколко дълги зъба и дръжка за захващане, в повечето случаи е изработен от дърво, но може и от метал. С него се удря вътъка след като се промуши през основата, за да прилепне плътно и да се получи плътен и здрав килим.
Въпреки че има немалко родни производители на килими, самият занаят за нещастие лека-полека изчезва. Има все по-малко жени, които тъкат в домовете си, а фирмите, следващи първоначалната технология се броят на пръсти. И все пак в някои от специализираните училища има кръжоци по килимарство, в някои висши училища също се изучава като предмет, намират се хора, които имат желание да стимулират художественото възпитание на деца и техните родители и да разпространят текстилното изкуство в България. Като сдружение Арт Ленд. Те проведоха семейни работилници за тъкане, плетене и филц в няколко училища и детски градини в столицата.

Ученици от ОУ „Петър Парчевив“ в гр. Чипровци пътуваха до Япония по покана на българското правителство там по повод на Деня на славянската писменост и култура. Те представиха изложба на пана с елементи на чипровския килим.
През 2000 г. Националният етнографски музей е поканен в Белгия, където следва посещение на дома на местен художник, чиито мебели са тапицирани с чипровски килими. Горе-долу по същото време в България се виждат надписи от рода на „ Заменяме старинни чипровски килими за нови“, така наречените персийски килими.
В момента чипровското тъкачество е едно от петте културни наследства, номинирани за включване в списъка „Живи човешки съкровища“ на ЮНЕСКО.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=23708

[Hatshepsut]

Ножарство

Ножарството е един от най-рано обособените железарски занаяти с няколко центъра: Габровско, с. Шипка (Казанлъшко), с. Костенец (Ихтиманско) и др. Изработвани са саби, ятагани, бръсначи, ножици. Произвеждали са се над 150 вида ножове, като наименованията им произлизали от формата на изделието: кулаклии – дръжката на ножа завършва във формата на уши; сойки – наподобяващи птицата сойка; бабичици – употребявани само от баби – акушерки; балакчийски – рибарски, чобански и др.
Ножарската работилница се е състояла от ковачница, където е разположено огнището и духалото, нужни за обработка на металите и второ помещение – изкарвалня, използвана за довършителни работи. След изковаването и поставянето на дръжката, ножът се е заточвал на точило. Особеност при ножарството е това, че освен метала, майсторите обработвали рога, кости и дърво за дръжки. С тях те предавали изящество на студения метал.
Освен изработването на ножове и ножици, българските майстори занаятчии се занимавали и с изработката на оръжие. Оръжейничеството дава възможност в процеса на изработка да участват различни видове приложни изкуства - дърворезба, златарство, обработка на кост и желязо, което е давало възможност на старите майстори да влагат въображение и финес в изработката на изделията си. При украсата се използват редица златарски техники - изковаване, отливане, инкрустация, апликация, филигран, монтиране на скъпоценни и полускъпоценни камъни, позлатяване.
Най-големият оръжеен център в миналото е бил град Сливен, където са се изработвали пушките “Сливенско шишане” и дългата пушка - „Бойлия”. Други оръжейни центрове са били Габрово, Панагюрище, Никопол и Видин.

Разказ от първа ръка на майстора ножар Венци Димитров:

„За изработката на един ловен нож е много важно майсторът да има дълъг стаж и опит като ловец. Тогава ще му стане ясно какво е необходимо, какви качества и на какъв критерий трябва да отговаря ловният нож. Едни от най важните качества са: да е здрав, резлив, лесен за поддръжка и удобен за работа, тъй като на лов често се налага да се работи с часове, а в гората няма точилари. Ножовете в Балканско са изработени от листова неръждаема стомана 4x13 на фирма "Круп" Германия. Първичната подготовка на ножа преди закаляването е много важна за самия ряз. Това е скосът, който при моите ножове е вдлъбнат и дава максимално добър ряз. Температурата на закаляване е от 1050 до 1100 градуса в солни вани, където придобиват твърдост и си запазват мулекулната структура. Много ножари нямат възможност да каляват в солни вани, тъй като това е заводска технология, до която трудно могат да се доберат. Те използват индукционните си пещи, които са на ток, а при тях се губи част от въглерода, който е много важен за твърдостта на ножа (по този начин си променят структурата).
За изработването на ножовете използвам само естествени материали - биволски, говежди и еленови рога, кости от пищялите на говедата. Също така и различни дървесини: орехов труп, орехов корен, дъб, бряст. При обработката и импрегнацията шарките на дървесината изпъкват и придават много красив вид.
Импрегнацията - това е един вид противоводна защита на дръжката, която не позволява на дървесината да попие вода. Детайлите от дърво и рог, които се ползват за дръжката се казват чирени по ножарски жаргон, а детайлът между острието и дръжката се казва празан. Или от ляво и дясно- празани. Те също са изработени от неръждаема хромникелова стомана и с това мога да твърдя, че ножовете ми са вечни и е невъзможно да се износят за един човешки живот. Пропуснах - каниите или калъфките са изработени от телешка кожа или така наречения бланк, който е със дебелина 4, 5мм и е неизносващ се продукт.“

https://www.facebook.com/balkansko

[Hatshepsut]

Шарачество

Първоначално шарачеството е част от умението на майстора на дрехи от аба (домашнотъкан вълнен тепан плат) да украси с бродерия части от костюма и да подсили украсата с няколко реда гайтан в прави черти, на плетенички, на завитъци. Към такъв костюм, независимо мъжки, женски или детски, през ХІХ век започнали да носят подобаващи по украса терлици. Постепенно работата по скрояване, съшиване, украсяване с конци и с гайтан на терлиците става женско занимание. В различните селища на Смолянско се налагат по няколко изкусни майсторки - шарачки, от които се вземат модели, дава им се поръчка да направят най-специалната част – украсата със сърма върху терлика или украсената с плетеница и 6 реда гайтан около нея пета на терлика или им се поръчва цялото необходимо количество терлици, ако става дума за сватба.

До преди 50 години терлиците са задължителна част на невестинския чеиз. Те са част от невестинските дарове за най-близките родственици по време на сватбата - мъж, свекър, свекърва, девер. В чеиза включват големи количества от тях, по 30-40 чифта, за да си има невестата и след това, т.е. за семейния живот. Редно било когато посреща гости, булката да им поднесе терлици за обуване; да подари терлици на близка дружка-посестрима или на жена от новото й семейство в знак на уважение или конкретна благодарност. Много здрава е традицията, когато отиват на гости, жената да носи красиви терлици за всеки от семейството си. До пределна възраст смолянчанката има терлици за дар – да посрещне млада снаха в дома, да подари, че се е родило първо внуче или да подари, че някой е дошъл на гости в дома й. В наши дни родопските терлици са най-представителният сувенир от планината, даряван на жена. Със сувенирна цел се правят и миниатюрни терлици, окачвани по стените.

От стари майсторки - терличарки можете да научите, че най-добре е терлиците да се кроят на лек ден – понеделник или четвъртък. За булка терлиците са били червени. За младоженец са кафяви, но много гайтан се слага за украсата им. Бабите са приготвяли за новороденото си внуче везани с червени конци терлички от бяла аба. Много от това и досега се практикува в Смолянския край. И в наши дни ръцете на майсторките сръчно кроят сая (горна част на терлика) и табанче (долна част за стъпалото), или подшиват с по пет реда гайтан петата, или изкусно везат “охлюви”, “таралежи”, “хурки”, “борики”, “кафезчета”, “плетенички”, “кривулички”, “гроздове”, “метлички” и други най-различни орнаменти, плод на невероятната им фантазия, на живата връзка с заобикалящия ги природен свят и чувството им за изящност.

Майсторки на родопски терлици: Албена Хаджиева (Смилян), Севда Велинова(Смилян), Розка Коркутева (Могилица), Биляна Колаксъзова (Могилица), Ася Тодорова (Могилица), Ася Башова (Могилица), Руса Ръчкова (Арда), Емине Узунска (Арда), Асиня Косева (Горна Арда), Василка Малкочева (Стойките), Райна Харадинова (Соколовци), Величка Райчева (Широка лъка), Златка Белакова (Широка лъка), Сирма Разева (Смолян)

https://bgnasledstvo.org/index.php/reports/view/219

[Hatshepsut]

Паламаркаджийство

Паламаркаджийството е разпространено по селата в Източните Родопи. Упражнява се обикновено зимно време — "от Димитровден нататък". Един майстор изработва на сезон около 1000-1500 броя паламарки и пролетно време ги продава по панаирите и пазарите или ги разнася по селата. Поради голямото търсене на паламарките през 20-30-те години на XX в. някои майстори сключват договори с търговци от Кърджали и Хасково, на които продават част от стоката си. Занаятът пропада напълно след 50-те години на века, когато в селското стопанство се въвежда механизацията.

Паламарките са дървени приспособления за ръката — ръкавици, които се използват при жътва. Те предпазват ръката на жетварите от нараняване и спомагат за захващането на повече класове наведнъж. Тъй като жетварите обикновено са жени и деца, най-много се изработват и се търсят женските и детските паламарки. Мъжките паламарки, които са значително по-големи по размер, се произвеждат в по-ограничено количество.

Паламаркаджиите нямат специална работилница. Те упражняват занаята под някой навес в двора на къщата си, където се съхраняват и основните им инструменти. Зимно време се работи в стаята с огнището.

Основният материал за производство на паламарки е кленът (калъника — Източни Родопи). Той се насича след Димитровден, когато по дървесината "няма мъзга", за да не го яде пасилката (Тънково) — дървоядът. Отсечените дървета трябва да имат дебелината на ръка. Материалът няма нужда да съхне предварително, затова обработката му започва веднага. Освен клен за паламарки се използва и бук (каин). Смята се, че букът е по-нетраен материал, затова майсторите го избягват.

Паламаркаджийството изисква специален инструментариум. Дървените части на сечивата се изработват лично от майсторите, а железните се правят от ковачите по поръчка на паламаркаджиите и според точните им указания за желаните размери.

Тезгях е дългата двуметрова дъска с квадратно сечение, която на равни разстояния има пробити 30 отвора. В тях се вмъкват роговете на паламарките, за да се извият. Уйгуч, въйгуч — изнималото, е железен инструмент с формата на малка кука, вмъкнат чрез шип в дълга дръжка. Размерите са по-малки от тези на изнималото за лъжици. Служи за оглаждане на дупките за пръсти на паламарките. Свредлото — свределът, се използва за пробиване на отвори с различни големини. Употребяват се 15 броя свредели с различни размери. С тях се оформят дупките на ръкавицата на паламарката. Те имат листовидна форма на режещата част. Освен със специалните инструменти паламаркаджиите си служат и с обикновени дърводелски инструменти като брадва, тесла, пила за дърво, нож и др.

При изработването на паламарките първо се оформя рогчето (клафунчето, гугулъчето). В зависимост от големината на паламарката то има различни размери — 10 до 15 см дължина. Рогът на паламарката се одялва с теслата и след това се слага да се изпече, "нагрее" в огъня. За да омекне дървото и да се извие по-лесно дървеното трупче, още с кората то се заравя в жар, като се внимава да не прегори. Докато е още топло, рогчето на паламарката се вмъква в дупките на тезгяха и се извива почти под прав ъгъл спрямо долната ѝ част (ръкавицата). За да запази формата си, паламарката се завързва с въже и така престоява най-малко 24 часа. Наведнъж един майстор изработва около 20-30 паламарки.

След извиването на роговете с теслата се одялва долната част на паламарката, за да ѝ се придаде желаната форма. После се провалят — пробиват, със свределите местата за пръстите. Пробиването започва с най-малкия свредел, като инструментите се сменят последователно по големина, докато се получи отворът с необходимия размер. Паламарките според размера им се изработват с различен диаметър и дълбочина на дупките за пръстите. След това дупките се заглаждат, за да не нараняват ръката. Отгоре паламарката се дооформя с пила за дърво.   

https://bgnasledstvo.org/index.php/reports/view/18

[Hatshepsut]

Бъчварство

В Родопската област бъчварството — производството на съдове от извити на огън дъги, се развива във връзка с винарството. Един от най-големите центрове на бъчварския занаят е Асеновград. Сведения за развитието на занаята дава още Лукас, пътешественикът, минал през Станимака през 1706 г., цитиран от К. Иречек: "Той описва града като едно голямо чисто християнско място, където както и до сега населението се занимавало с винарство; направили му впечатление огромните бъчви, 40 педи дълги и до 7 стъпки високи" (Иречек 1974, 488).
Развитието на лозарството и винарството като един от основните поминъци на Асеновград и околните селища определя развитието на процъфтяващия до началото на XX в. занаят. Към края на XIX в. в града има около 30 бъчварски работилници, с по няколко души калфи, чираци и майстори (Хайтов 1983, 272).
Упадъкът на винарството, настъпил вследствие болест по лозята в района, се отразява тежко и на бъчварството. Независимо от това то продължава да се практикува от редица майстори в града до около средата на XX в. Център на винарство по същото време е и Перущица, където занаятът е също добре развит (Иречек 1974, 490).
В Източните Родопи майстори бъчвари работят и в други градове, намиращи се близо до лозарските райони, като Хасково, Кърджали, Ивайловград, Брацигово, Пещера, Пазарджик, и в някои селища около тях. Поради по-сложната технология при изработката на буретата и бъчвите бъчварството е разпространено първоначално главно в градове и села, разположени в близост до големите лозарски центрове. С нарастване на търсенето на бъчварски изделия занаятът прониква и в много села навътре в Родопите.
Кацарството е занаят, при който се произвеждат съдове от прави дъски. Неговите произведения обслужват нуждите на домашния селски и градски бит, скотовъдството, винарството и някои занаяти. Той се практикува в селищата на Средните и Западните Родопи от майстори и от двете верски групи. След 20-те години на XX в. повечето от майсторите в района започват да изработват съдове и от двата типа. Поради това названията кацар и бъчвар започват да се покриват.
 
Пазари, организация на производството, обучение

В градовете бъчварският занаят се упражнява целогодишно. Зимно време, когато нямат работа, майсторите подготвят материала за лятото и есента, когато техните изделия се търсят най-много. Бъчварите от градовете работят главно готови съдове, но изпълняват и поръчки, като в повечето случаи използват собствен материал. Техни клиенти са жителите на града и околните селища. Въпреки това бъчварите са една от най-бедните прослойки сред занаятчийското съсловие. Спечелените пари майсторите влагат най-вече в земя, предимно лозя, а по-малка част отива за усъвършенстване на производството и за материал.
В голямата си част селските бъчвари са самоуки майстори, които упражняват занаята успоредно със селскостопанската си работа. Поради това те работят само през свободното от селскостопанска дейност време — преди всичко през есента и по-малко на пролет, предимно по поръчка. В някои села, където мъжкото население се занимава масово с бъчварство, се произвеждат и готови съдове за продажба на пазарите в близките градове, обикновено в замяна на селскостопански продукти.
Есенно време, когато търсенето на бъчварски изделия и услуги е най-голямо, селските майсторите обикалят по полските села в близост до Родопите, като носят със себе си само най-необходимите инструменти. В селата те се установяват под някой навес и на място, с материал на клиентите, изработват нови и поправят стари съдове.
Бъчварските изделия се продават в повечето случаи за пари, но някои майстори извършват и обмен за селскостопански произведения. Този начин на заплащане е най-типичен за бъчварите гурбетчии, които така осигуряват семействата си със зърнени храни за зимата. Гурбетчиите печелят много добре от този вид практикуване на занаята, тъй като не изразходват никакви средства за материал, а печалбата им е само от труд. В добри години, когато реколтата е богата, едно буре за ракия се продава за две напълвания с жито. Гурбетчийството е характерно само за християнското население на района и съществува до 50-те години на XX в., когато започва колективизацията на земята.
Кацарството е застъпено почти във всяко родопско селище и обслужва ежедневния селски и градски бит с традиционните за местните жители дървени съдове за домакинството: бурета за ракия, бурила — съдове за избиване на мляко, каци, ведра и пр. "Монастирци поминуват със скотовъдство, земеделие и дърводелие. Дървен материал те скарват в Тополово, което е най-близкия им пазарен пункт в полето, отстоещ нещо около 70-80 км път из планината. Техния стар занаят още от Давудево (Давидково, Ардинско — б. м.) е и правене дървени съдове: каци, чобури, бурета и др." (Шишков 1912, 250).
В Средните Родопи занаятът е тясно свързан с едрото скотовъдство. Има сведения, че майстори кацари обикалят юрушките мандри, като на място стягат мандражицките такъми и правят нови съдове (Канев 1975, 573 ). Тази практика продължава и по-късно. Всяка пролет кацари от среднородопските селища пристигат в мандрите още преди овчарите да се върнат от Беломорието. На място се потягат старите съдове и се изработват нови мандренски куяджаци. Изделията си местните кацари предлагат всеки пазарен ден в Устово. Едни от най-добрите майстори в областта работят в с. Могилица; известни и до днес са кацарите от с. Мугла; майстори кацари има в Момчиловци, Смолян, Устово и много други селища в тази част на Родопите.
Както бъчварите и мнозинството майстори кацари упражняват занаята сезонно — във времето на най-активно търсене на техните изделия. За високите части на планината това е пролетта и лятото, когато мандрите работят с пълна сила. Основният поминък на кацарите е земеделието и скотовъдството, затова спечелените пари те влагат в закупуването на земя и добитък.
Поради отсъствието на каквито е да било писмени източници е много трудно да се възстанови картината на обучение в бъчварския и кацарския занаят в Родопите.
В градовете занаятчийските умения се предават по наследство, но майсторите много често вземат за помощници и ученици деца и от селата. Така е и в тези села, където занаятът е определящ. В с. Могилица например един майстор "изучил много чираци и калфи, които отсетне станали добри майстори в тоя край, а най-вече в Могилица" (Примовски 1973, 427).
Бъчварски чирак "се седи" три години. Чиракът работи безплатно на майстора, който е задължен да го храни. Освен в работилницата чиракът помага в домакинската и полската работа, ако майсторът има земеделски имот. Около 30-те години на XX в. бъчварите започват да наемат чираци срещу известна сума пари, заплатена от бащата на момчето, Освен това бащата дава и храна — жито, фасул, боб, измерено в крини според уговорката. След изтичането на двете години чиракът трябва да усвои занаята дотолкова, че да може сам да изработи някой по-прост съд като ведро, каче и др. Знанията и уменията на чирака се преценяват от майстора. Той го провъзгласява за калфа. Много често, след като минат чирашкия стаж, момчетата се връщат на село и почват да практикуват занаята, без да са го усвоили напълно и без свидетелство за преминатия стаж. След Първата световна война вече е задължително чиракът да положи калфенски изпит пред комисия на Пловдивската търговско-индустриална камара.
Калфата се пазари с майстора на надница, която се изплаща всяка седмица или на края на годината. Калфата работи наравно с майстора, но под негов контрол. Обикновено той няма право да приема поръчки и да предава готовото изделие без разрешението на майстора. След две години калфата може да стане майстор. До 20-те години на века преминаването от една степен в друга се извършва чрез устна уговорка между майстора и неговия ученик, а след този период се въвежда задължителен изпит — калфенски и майсторски, пред представители на търговско-индустриалните камари. На изпита за няколко дни кандидат майсторът трябва да изработи по-сложен съд като буре, бъкел или друго изделие От 30-те години нататък, за да имат бъдещите майстори някаква грамотност, освен практически изпит калфите трябва да положат и теоретичен. Поради това много от тях, които нямат образователен ценз, не се явяват на изпит и без майсторско свидетелство откриват работилници по селата. Откриването на бъчварска работилница в селата е сравнитело лесно, защото при този занаят не е нужно да имаш голям капитал — няколко инструмента и един сайвант е достатъчно за започване на работа. В градовете нещата са по-сложни. Там новопроизведените майстори трябва да вземат работилница под наем, да си осигурят начален капитал за закупуване на материал и инструменти. В някои случаи се налага част от майсторите да започнат работа в някоя голяма работилница като втори майстор на надница, докато натрупат известен капитал.
Няма сведения за съществуването на бъчварски еснаф в Родопския край преди Освобождението. Бъчварите в градовете членуват в общите сдружения, създадени след 20-те години на XX в; селските майстори никога не са били организирани в еснафи.
Бъчварството се оказва един от най-устойчивите занаяти в Родопската област. То се практикува и досега в много села и градове, като повечето от майсторите използват в работата си и машини. Причината за запазването на бъчварството по-продължително време се съдържа в качествата на неговите произведения. Дървените съдове за съхранение на храни и напитки нямат равностойни съвременни заместители. Тук роля играе и традицията на населението в употребата на тези изделия. Независимо от относителната устойчивост на занаята през последните 10 години при него също се забелязва значителен упадък. Приемствеността до голяма степен вече е прекъсната и това ще доведе до изчезването му в недалечно време.
 
Работилница

Бъчварската работилница обикновено се разполага в приземния етаж на къщата или в някоя пристройка в двора на майстора. Тя е най-често с пръстен под и огнище, което служи за отопление и при изработването на някои инструменти.
В градовете повечето майстори притежават специално построени работилници, които са големи помещения с 5-6 м дължина и 4-5 м ширина, за да се използват и като складове за готовите съдове.
 
Материал

Използват се различни видове дървен материал в зависимост от храните и напитките, които ще се съхраняват в съдовете. За буретата и бъчвите за вино се употребява дъб, тъй като този материал не разваля виното. До 50-те години асеновградските бъчвари се снабдяват с хубав дъбов материал от с. Долен Чифлик, Варненско. От дъб се правят и ракиени бурета. Понеже полученият от дъба материал е много здрав и не загнива, той се използва и за направата на различни видове качета и каци. Черницата и акацията също са добри за бурета за ракия. Те ѝ придават хубав вкус и я оцветяват в жълто. Смята се, че материалът от акация е по-добър от черничевия, защото по здравина не отстъпва на дъба.
В Средните и Западните Родопи каците, качетата и бурилките се правят от чам (бор). Хвойната е добър материал за изработване на съдове за пренасяне на храни и течности — каченца за мляко, бъкели за вода и пр., тъй като е "чист", т. е. не променя вкуса на храните, а е и лек, т. е. най-подходящ за съдове, с които се пренася вода и мляко. Боровият и хвойновият материл са издръжливи на сол и киселина, затова от тях се правят качета за туршии, каци за зеле и пр.
Качествени бъчварски и кацарски изделия се получават само в случаите, когато материалът е добре изсушен. Издръжливи са съдовете, изработени от добре изсъхнал материал. Дървеният материал трябва да се суши на сенчесто и проветриво място, най-добре под сайвант или на тавана. Продължителността на съхненето зависи от вида на дървото. Борът и хвойната трябва да съхнат от три до шест месеца, а дъбът има нужда да престои от шест месеца до една година, за да стане годен за употреба.
Старите майстори използват цепен на ръка материал, тъй като е по здрав. Здравината му се дължи на това, че при цепенето се върви по радиалните лъчи, т. е. по жилите. Прекъсването на жилите на дървото прави материала нетраен. Тази практика отпада около 30-те години на XX в., когато повечето майстори започват да работят с бичен материал, но когато работят изделия за себе си или за близки, занаятчиите по селата продължават да използват цепен на ръка материал.
Дървените обръчи се изработват от лескови и осенови (от мъждрявка) пръти, които се употребяват, докато са още пресни. Дървени обръчи се правят до около 40-50-те години на XX в. Те са по-добри за съдове, предназначени за храни, които съдържат сол и киселина — каците за зеле, туршии и пр., тъй като железните обръчи ръждясват. Железни обръчи майсторите купуват на ленти от железарските магазини.
 
Инструментариум

До началото на XX в. бъчварските инструменти са малко. Това са главно традиционните дърводелски инструменти и само няколко специализирани сечива с проста конструкция. След този период, и особено след Първата световна война, в практиката навлизат много нови инструменти, повечето изработени по вносни образци. Това спомага за подобряване качествата на изделията и за ускоряване процеса на производство. По-голяма част от инструментите се правят от местните ковачи по указания на майсторите бъчнари.
Балтията (брадвата) служи за сечене, белене и цепене на материала и за придаване основната форма на дъгите, дъските, от които се правят съдовете. Кривата брадва е основен бъчварски инструмент. По форма прилича на обикновената брадва, но има по-дълго и леко завито надясно острие и къса дръжка. С кривата брадва се заглаждат дъгите, одялват се и се изравняват страничните им части, за да могат дъгите да прилепнат плътно една до друга. Късата дръжка помага ударите да се нанасят от близко разстояние, което е важно за по-голямата точност на работата. Извивката на острието надясно се прави, за да се предпази лявата ръка. На мястото на тази брадва по-късно се явяват много различни по форма рендета, които обаче не я изместват напълно. Най-близки до нейните функции има дългото ренде, наречено струг. Стругът е дълга дъска (около 1,20 м), в средата на която има вмъкната режеща пластина с дължина 10 см. В единия край на дъската са поставени два крака.
Преди да се огладят на струга или да се одялат с кривата брадва, дъгите са премерват с чап. Чапът е дървен шаблон за определяне страничния наклон на дъгите, за да могат да прилепнат плътно една до друга. За различен обем има различен чап. Всеки майстор сам изработва чаповете си. Въторът е специален бъчварски инструмент за изрязване на улея (вътора), в който се вмъкват дъната на съдовете. Това е дъговидно извито трионче, забито в средата на дъска с формата на полукръг. От обратната страна на дъската има вмъкната дръжка за хващане на инструмента при работа. Много майстори от времето на Балканските войни употребяват "европейски вътор" — фабрично изработен инструмент, произведен в чужбина. Сред най-използваните инструменти при бъчварството и кацарството са руканите — едни от най-старинните и основни инструменти при занаята. Правият рукан служи за заглаждане на дъските и при изработката на дървените обръчи. Кривият рукан се употребява при оглаждането на съдовете отвътре и около гърлото. Режещата част на този рукан е извита дъговидно.
Скуба (Западни Родопи), извлекло (Средни и Източни Родопи) е стоманена пластинка с извита във формата на полукръг режеща част, която е вмъкната в дълга 40 см дървена дръжка. Служи за оглаждане стените на тесните съдове от вътрешната страна — например на буталките за мляко. След 30-те години на XX в. руканите постепенно се изместват от различните видове рендета, но не напълно.
Теслите, използвани от бъчварите, са права тесла — за придялване на дъгите, и крива тесла, с дъговидно извито острие — за издялване дъгите на бъчвите от вътрешната страна, когато се изтъняват в средната им част преди извиването им.
Пергели в различни размери за определяне диаметъра на дъната, различни видове рендета и други дърводелски инструменти влизат като основен инвентар във всяка бъчварска работилница. Чаталът и стълбата, менгемето (дървена скара за извиване на дъгите) са дървени уреди, които майсторите също изработват сами. След нагряването дъгите на бъчвите се вмъкват в менгемето, за да се извият.
Магаре е уредът, на който се дялат дървените обръчи. То представлява дълга около 1,50 м дъска, поставена на четири крака. В средата ѝ е вмъкнато дървено менгеме, което се затяга с *****. На него се защипват дървените обръчи, докато се оглаждат с рукана. При изработката на бъчварските изделия се използват и различни калъпи — железни обръчи в различен размер според обема, които се слагат временно, докато съдът се сглобява. Чукове — метални и дървени, служат за набиване на обръчите, а пробоите — за правене на отвори в железните обръчи. Куката е специализиран бъчварски инструмент с форма на подкова в долния си край и дълга около 30 см дръжка, завършваща като длето — в горния. С подковообразната част на куката се изтегля долното дъно при сглобяването, а с "длетото" се разделят дъгите при поставяне на папур.
Освен описания инструментариум бъчварите употребяват и много други сечива, повечето от които навлизат в практиката им след 20-те — 30-те години на XX в. и са произведени фабрично или по вносни образци.
 
Основни технологични процеси

Съдовете се изработват от дъски, наричани дъги. След като им се придаде основната форма, дъгите се одялват отстрани под наклон, за да се получи кръгла форма. Необходимите за сглобяването на бъчвите и каците дъги се събират, сглобяват се. Нареждането им става около калъп. Дъната на съдовете се размерват с пергел. Радиусът на дъното е равен на 1/6 от дължината на горната обиколка на съда. Улеят, в който се вмъква дъното, се изрязва с вътор и се подмазва с каша от брашно, за да се попълнят всички кухини.
Дъгите за бъчвите се издълбават леко в средната им част, за да се извият по-лесно. Традиционната практика е дъгите да се извиват една по една чрез нагряване на жар. Докато се нагряват, те се мокрят отгоре с вода, за да не изгорят. Извиват се с дървен чатал, стегнат в горната си част с желязна гривна. В единия си край дъгата се подпъхва някъде или се затиска с камък, а в другия се защипва с чатала. Под нея се наклажда слаб огън. Със затоплянето дървото омеква и се извива по-лесно. Майсторът огъва постепенно дъгата, докато получи желаната форма.
Друг начин, прилаган от бъчварите, е дъгата да се постави над жарта и когато се нагрее така, че да може да се огъва, да се вмъкне в дървеното менгеме, "скарата за навиване на дъги", за да заеме формата. Обгорените части на дъските се одялват с тесла.
Около 30-те години на XX в. в практиката на бъчварите навлиза нова технология за извиването на съдовете. След като се сглоби бъчвата или бурето и се стегне с горния си обръч, в центъра му се запалва слаб огън, който нагрява постепенно съда. Когато дървото омекне, долната част на съда се стяга със стоманено въже. Така съдът престоява известно време, за да се извият дъгите.
Дървените или железни обръчи се поставят на съда, когато той е изцяло сглобен. Дървените обръчи, използвани до около 50-те години на XX в., се правят от лескови клони. Обръчите се обелват предварително от кората и се оглаждат с рукан от вътрешната им страна, за да се изравнят. Дължината им се определя с въженце. Набиват се с дървен чук, а железните обръчи се набиват с чук баския.
След 30-те години на XX в. много майстори в района въвеждат в работилниците си съвременни машини, които значително променят традиционните практики за производство.
 
Произведения

Майсторите от района произвеждат съдове с прави или извити дъги. Съдовете с прави дъги са различните видове каци и качета за съхранение на различни видове храни. Изработват се най-много качета за сирене, за сланина, за месо, за масло, каци за зеле, за туршии, за джибри, ведрици за доене на овцете, ведра за носене на вода, каченца за кисело мляко (кандри), различни каци и качета за мандрите, използвани при преработката на млечните продукти, бурилки за избиване на масло и др.
От съдовете с извити дъги се правят най-много бурета за ракия и вино в различни размери. За нуждите на винарството се изработват и големи бъчви за съхранение на виното, някои от които достигат до 2000 л, както и големи каци, чебури и др. Бъкълите — бъкелите, са дървени съдове за пренасяне на вода с обем от 5 до 10 л. Много кацарски изделия се използват и за нуждите на някои занаяти като кожарството, медникарството и др.
В Родопите занаятите, свързани с обработката на дърво, изминават път на развитие, сходен с познатия от другите, и особено от планинските, райони на страната. Тъй като родопското дървообработване не скъсва връзката си с домашния занаят, тук се съхраняват много старинни елементи, отнасящи се до материала, прилаганите технологии, инструментариума, формите и украсата, което има паралели и в другите български области. Разликите в производствения процес засягат главно някои използвани дървесни видове материал, в зависимост от специфичните природни дадености на различните региони. Общност се открива и в повечето от наименованията на инструментите, съдовете и технологичните процеси, което подчертава тясната връзка на родопските занаяти с общобългарската традиция при обработката на дърво.
Независимо от благоприятните условия дървообработващите занаяти в Родопския край не достигат мащабите на производство, характерни за други планински райони на страната, където тези занаяти преминават в домашна индустрия (Благоева 1974, 90-103; същ. 1980, 95-114; Коев 1983, 124-131; Вакарелски 1974, 403-420; Цончев 1929, 178-199, Тенева 1999, 122-137).
В Родопите, останали предимно в сферата на домашния занаят и с ограничена пазарна насоченост, те не изиграват решаващо значение за икономическото и културното развитие на областта.

http://www.heritagebg.net/folklor/narodni-zanayati/item/316-bachvarstvo

[Hatshepsut]

Ракиджийство

Времето няма да заличи скоро занаята ракиджийство от нашите географски ширини. Затова чрез този материал ще ви припомним само някои позабравени истории и неудобни (за мъжете) истини.
Първата от тях е, че жените по онова време са по-добри майсторки в печенето на ракия. А за да има равновесие – мъжете пък са по-добри в консумирането на крайния продукт. Извън кръга на шегата, жените от всички балкански (или неплодородни) райони са принудени да научат този занаят, защото мъжете им по това време от годината са още „на гурбет”.
Вторият забравен факт е, че първоначално казаните за печене на ракия са от глина, а капаците им – от дърво. Казанът се прави на ръка, под сенник (за да съхне бавно) и винаги в близост до суровината, която ще се изварява. Използва се еднократно, защото не може да издържи до следващата реколта. Капакът се изработва от цепени дъбови дъски.
В средата на 19 век глинените казани постепенно са заменени от медни. Медта се налага като единствен материал за изваряване на ракия поради своите качества:

– голяма пластичност (най-мек от всички метали)
– висока топлопроводимост
– неутрализира серните съединения,образуващи се при ферментацията
– траен и издръжлив

Помещенията, в които се пече ракията, често представляват само един навес. Задължително обаче е той да е край течаща вода. Технологията е следната: в казана (който е монтиран над огнище) се слага ферментиралата каша от плодове (джибри), затваря се с капак, от който една тръба (лула) води до охладителя (метален варел,пълен с вода). След като се уплътнят всички дупки (с глина) огънят се запалва, след известно време кашата започва да ври, изпаренията тръгват през лулата и, минавайки през серпентината, се охлаждат от водата в казана и излизат под формата на течност (ракия).
В някои райони (Карлово) полученият по този начин дестилат се връща отново в казана и се преварява пак. Преварката достига 70 алк. градуса и е известна под името „анасонлийка”. Дестилатът, предназначен за мастика, се преварява три пъти. Мастиката, произведена по тази технология (Асеновград), се нарича „ючпишмиш” (три пъти печена).
През последните години чиновниците от Брюксел няколко пъти се опитват (засега напразно) да ликвидират този бастион на българския дух. И най-глупавите политици интуитивно се досещат, че въвеждането на подобна забрана ще им коства властта за дълги години. Навярно и днес творческият гений на българина не спи, а мисли как да докаже на Европа, че „не се гаси туй, що не гасне”. Ракиджийството по нашите земи няма да угасне. Докато има българи, ще има и казан за ракия – като символ на вечния огън, който съпътства битието ни откакто се помним.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=63169

[Hatshepsut]

Гайтанджийство

Предлагаме на вашето внимание една история за отдавна забравен занаят, имал обаче голямо значение в миналото – гайтанджийството. То набира скорост най-рано в подбалканските селища. Има данни, че още в средата на 17 век произвежданият в Казанлък, Калофер, Карлово и Сопот плетен шнур, наричан гайтан, се търгува из цялата Османска държава.

Каква е производствената техника на гайтана? През първите стотина години всичко е доста опростено: гайтанджията плете сам (ръчно) гайтана от бяла или бозава прежда. След изплитането следва остригване с ножици и отепване на реката с дървена бухалка. След изсушаването получените нишки се свързват на топове и се продават лично от производителя в празнични дни, предимно на турското население. За плетенето на гайтана се употребява прежда „двойка” – две нишки, увити заедно.

През следващите 50 години (1850 – 1900 г.) нещата в този занаят се усложняват. Появява се „чаркът“, стригането се заменя с пърлене, а боядисването на преждата се установява като закон в еснафа. За първи път чарк за плетене на гайтан (железен) се прави в Габрово. По онова време градът има от една страна развит железарски еснаф, а от друга – тесни търговски връзки с трансилванския град Брашов, откъдето габровските търговци открадват идеята за чарка (първо „осмак”, а след а това „дванадесетак”).

В началото на 19 век група габровски ковачи напускат железарската си работа и започват да правят само чаркове за плетене на гайтан. Само за няколко години те се обособяват в отделен еснаф – чаркчийство. Производството и ремонтът на чаркове се превръщат в един от най-доходоносните занаяти. Първоначално чарковете се задвижват ръчно, но много скоро са модифицирани и водата става движеща сила.

Подробно описание на чарка, техниката за апретура и боядисване, както и за търговията с прежда и гайтани, може да намерите в книгата на д-р Петър Цончев „Из стопанското минало на Габрово” (том 1, с. 281-317). Тук е по-важно да отбележим, че благодарение на бурното развитие на гайтанджийството, по нашите земи се появяват (или укрепват) няколко други занаята – чаркчийство, долапчийство, тепавичарство, кърджийство.

Приносът на занаятчийските еснафи за развитието на гайтанджийството в различните райони е следният:

Карлово – първи произвеждат и предлагат на пазара този продукт;
Казанлък – първи въвеждат дървения чарк;
Калофер – първи използват човешка урина при боядисване на гайтана;
Габрово – първи произвеждат железния чарк; първи започват да пърлят.

Обикновено гайтанът се боядисва или черен, или тъмносин. След Освобождението, за нуждите на новосъздадената българска армия, някои гайтанджии започват да приготвят и шарен гайтан (червено и зелено). Характерно за занаятчийския еснаф от Предбалкана е това, че боядисва преждата, преди да оплете гайтана („чифте боя”), а този от Карлово и околностите боядисва вече оплетения гайтан („тек боя”). Боядисаният с помощта на човешка урина гайтан, макар и по-скъп, се харчи най-много.

Помещенията, в които се плете гайтанът, са паянтови сгради, винаги край река, с по няколко отделни стаи, наречени „одаи”. Във всяка одая има между 8 и 12 чарка – толкова, колкото един чаркчия може да обслужва. Те са наредени един до друг край трите стени на одаята. Четвъртата е заета от камината и леглото на работника. Чаркчията работи не по-малко от 14 часа в денонощието и ако разполага с 10 чарка, за една седмица може да изплете до 700 топа гайтан.

Гайтанджийството, със своя бърз прогрес, рязко повишава благосъстоянието на занаятчиите, занимаващи се с него (печалбата достига 50%). Натрупаният от тях капитал подпомага бурното развитие на текстилната индустрия на новото Княжество България веднага след Освобождението.

https://truestory.bg/

[Hatshepsut]

Златарство (куюмджийство)

През XIX и началото на XX в. в района на Странджа, то е концентрирано в Лозенград и Малко Търново. Първият майстор – златар в Малко Търново идва в началото на XIX в. от Панагюрище. Той създава свои ученици , но много малкотърновци изучават занаята в Цариград, където някои от тях отварят и собствени работилници. В средата на същия век в Малко Търново има вече 7-8 златарски дюкяна. През 1870 броят им нараства на 13. Освен майсторите златари ( куюмджии) в тях работят няколко десетки калфи и чираци. Всички те са обединени в златарски еснаф със собствена каса. През същия период в Странджа работят и пътуващи златари. Те обхождат големите селища, пазарите и панаирите и изработват златарски изделия на самото място по поръчка на клиента. За тях се споменава в някои странджански песни. След Първата световна война златарството започва постепенно да запада, тъй като в Странджанския край прониква евтина фабрична бижутерия и имитация на накити от благородни метали. Упадъкът се засилва през 50 –те години на XX в. с отхвърлянето на традиционното народно облекло. Овладяването на златарството изисква по – продължителен период на обучение отколкото останалите металообработващи занаяти. Чиракуването при майстор – златар продължава пет години, като първата година чиракът върши и домашна работа в семейството на майстора. На втората година чиракът започва да пресява и обработва пръстта за отливките. Но третата и четвъртата помага при топенето и отливането на златарските изделия. Чиракът не получава възнаграждение. Работи срещу безплатна храна и облекло. Едва на петата или шестата година, когато бъде признат за калфа, той започва да получава заплата от майстора. Основният материал в златарския занаят е златото, среброто и някои сплави от бронз и месинг. Получават го чрез претапяне на златни монети или стари накити и съдове. Някои златари добиват в малки количества злато чрез промиване на златоносен пясък от странджанските реки. От такава златодобивна дейност са останали местните названия „Златен дол“ ( М. Търново) и „Златцето“ (Резово). Използват се и добавъчни материали като дървесна пепел, готварска сол, смоли, пясък, леярска пръст, сярна киселина, нишадър и др. Златарската работилница ( куюмджийница) е масивно помещение, изградено от тухли или камък, което се намира в приземния етаж на къщата на майстора или на чаршията. Тя служи едновременно за производство и за продажба (дюкян) на златарските произведения. В нея има огнище за топене на метал ( оджак) с ръчно духало; малка наковалня, закрепена подвижно, дървено трупче и неголям тезгях. Инструментите, с които си служат златарите, са по-многообразни по форма и големина и са по- фино изработени в сравнение с инструментариума на другите металообработващи занаяти.
В рупската етнографска област на Странджа, особено в нестинарските села е много разпространен обичаят да се правят дарения на църкви и параклиси сребърни обкови на икони и богослужебни книги, както и по иконите да се полепят сребърни оброци ( антропоморфни и зооморфни фигурки и изображения на части от човешкото тяло). Изработват ги златарите по поръчка на богомолците или църквата. В началото на XX в. вместо сребро, оброците започват да се изработват от обикновена бяла тенекия. До началото на XX в. златарите в Лозенград и Малко Търново задоволяват до голяма степен потребностите на странджанското население от традиционни накити и предмети с култово предназначение. Само богати търговци, джелепи и предприемачи доставят по – скъпи накити от Цариград и някои малоазийски и производителни центрове.

https://www.facebook.com/histmuseum.mt/photos/a.1386695188228732.1073741827.1386695104895407/1950214491876796/?type=3&theater

[Hatshepsut]

Сопотските майстори – пазители и възродители на старите български традиции

Местните художници и занаятчии продължават  да обогатяват българските традиции, като се стараят да оставят занаята жив, за да не се прекъсва линията на приемствеността. Традициите и обичаите са моста между поколенията и народите,  свързващи минало, настояще и бъдеще. Нашата мисия е да съхраним миналото за бъдещето, а „Сопотският еснафъ“ да е не само адрес, а и състояние на духа

През Възраждането в Сопот са процъфтявали над 30 занаята и градът е бил известен търговски и промишлен център, заслужено е наричан „Кючюк Манчестър“ (Малък Манчестър) и „Герджик Сопот“ (Хубав Сопот).

В малка павирана уличка, близо до центъра на град Сопот се намира Етнографски и занаятчийски център „Сопотски еснафъ“.

Етнографският център е  разположен в две възрожденски къщи, стопанисва се от Къща музей „Иван Вазов“ и Сдружението на сопотските майстори и ценители на художествените занаяти.



Талантът и духът на старите майстори се подържа жив и днес в Сопот. В работилниците на Етнографския и занаятчийски център техните последователи умело и фино инкрустират оръжие, ножове, извайват предмети от дърво.1

Изкуството резба върху дърво в миналото

 Изкуството резба върху дърво в миналото е било присъщо само за мъжете. Съществуват два типа резба- дребна плитка и плоска резба и едра дълбоко скулптурна резба. Първата е означавана в науката като пастирска резба, а втората като занаятчийска. Елементи на пастирската дърворезба са различни типове ивици, триъгълничета, различни форми на пера, лентички, мрежички, пръстенчета. 2 Украсените с пастирска резба предмети се наричат най-често писани. Негеометрични фигурални изображения в българската пастирна дърворезба се срещат рядко. Срещат се очертания на лице, цяла човешка фигура, птица в схематичен вид.

Има и по- особен вид плоска дърворезба, която представлява по-скоро начертавания с изстъргване. Тук характерна е геометричната орнаментика.

Независимо от пастирската резба в културата на българите се развива и дълбоката скулптурна дърворезба. В много случаи тя е съчетана и с инкрустации с кост и перлова маса. 3 Из манастирите се развива и миниатюрната дърворезба, представляваща композиции от библейски, евангелски и житийни образи и сцени.

В годините занаятът търпи неимоверно развитие, като в  голяма степен това се определя от разликата в инструментите и средствата за производство. Употребата на много малки като размер длета позволява миниатюрата да е с много по-малки размери от тази в миналото и да е много по прецизна от нея. Днес занаятът се упражнява и от двата пола. Сопотските майстори използват миниатюрната дърворезба за украсяване на приклади на пушки, дръжки на огнестрелно и хладно оръжие.

Изкуството да се инкрустира и гравира оръжие

Изкуството да се инкрустира и гравира оръжие вероятно съществува откакто има оръжия. Още от древността са се изработвали предмети, накити и бижута предназначени единствено да демонстрират стил, вкус, социално и финансово положение  на хората от привилегированата класа. Извън тях, обаче, много хора са започнали да търсят начин да изразят същите неща, но чрез предмети, които ползват – като се започне от посудата и се стигне до оръжието. Ковачи и оръжейници са искали изработените от тях ножове, мечове, а по-късно и огнестрелни оръжия да носят знак, който да отличава собствения им стил от всички други. Много от самите притежатели на тези предмети, искат те не просто да са функционални, но по някакъв начин да изразяват тяхната идентичност – било с обикновен монограм или с богата украса, демонстрираща висок социален статус. Постепенно умението да украсяваш оръжия, чрез гравиране или инкрустиране, се развива в изкуство. То има много почитатели и днес, включително в нашата страна. 4

Инкрустациите върху оръжие първоначално се извършвали чрез набиване в дървените части  на различни форми от месинг и мед. Набивали се звездички, точки, кръгчета, квадрати, правоъгълници. Понякога върху оръжието се залепя седеф от мидичка, използвали се и нитове от цветни метали. Среща се инкрустиране и на полускъпоценни и скъпоценни камъни.

Голяма част от майсторите в страната работят по тази технология до 90 г на XX век, когато сопотският майстор Светлозар Райчанов налага свободата в орнаментиката. Върху оръжието започват да се гравират различни екзотични, фантастични животни  ( дракон, крилат лъв, триглава змия), птици, различни ловни сцени, както и флорални мотиви. Гравираната сцена в голяма степен зависи от предназначението на самата пушка, често върху нея е изобразен гербът на собственика или знамето на рода.

Светлозар Райчанов е основател на така наречената „Сопотска школа“ в областта на оръжейната украса. Изключително продуктивен творец, с характерен разпознаваем стил. Работите му се отличават със своето богатство на изразни средства, високата си художествена стойност и прецизното си изпълнение. Доста от работите на майстора в момента са част от колекции в страната и чужбина. През годините те са излагани на редица престижни изложби.


Майстор Светлозар Райчанов

Райчанов е и създател на основната спирала в българската школа. Тя е специфична, характерна и неповторима. Такава спирала няма в другите школи, днес тя се използва от кръга занаятчии, учител на които е бил големият сопотски майстор.



Характерен елемент за германската школа е дъбовият лист и жълъдът, за английската – английски арабески, в ислямските държави гравираният символ е лалето, гърците изобразяват смокинов и гроздов лист. Идеите си майсторите черпят от непринудеността на живата природа. Всичко създадено от тях има собствен дух и индивидуалност, като цялостният облик на гравюрата и дърворезбата за украса до голяма степен се определя от вкуса и желанията на клиента.

Сопотската школа

Характерно за Сопотската школа е и,  че един и същи човек работи едновременно върху метала и дървото. Има огромна разлика в поведението и качествата на двата материала, при дървото има мекост, докато излъчването на метала е по-хладно. Именно това прави задачата на сопотските творци  изключително трудна. При другите гравьорски школи един майстор гравира метала, друг дървото.

Най-важни за гравюрата са правилната й композиция, хармоничност и  несмесването на различните стилове. Релефната гравюра върху дърво е  предварително намислена, творчеството предхожда самото изпълнение. Гравирането например на една ловна сцена е много сложна материя, за да  изглежда добре трябва да се гравира на различни нива – така се създава илюзия за дълбочина. Изработената гравюра се отличава с многообразие на моделите и високо качество на изработката. /сн.4/



Върху оръжията се правят и инкрустации от месинг, злато и сребро. Все повече навлиза и употребата на апликирани фигури, което позволява и използването на по-богат набор от материали. При украсата на металните части на огнестрелните оръжия освен гравюри могат да се ползват и различни галванични покрития, постигани чрез анодация по алуминиевите части, оксидация, посребряване, позлатяване.

Продължителният процес на изработка, специфичните условия на труд, умората на очите, непрекъснатата бдителност да не допуснеш грешка, както и огромната отдаденост, която изисква гравьорската работа води до високи цени на крайния продукт.

„Проектите на всички украси са уникални сами по себе си, и се изпълняват в един единствен екземпляр. Поради това произведенията ми са ориентирани предимно към ценители и колекционери. Всички мои творби са белязани с моя монограм, и съпроводени със сертификат за произход и уникалност. Стремя се да доставя наслада не само на очите, а и на душата“ разказва сопотският майстор гравьор Евгени Димов.


Майстор Евгени Димов

Основаване на детска школа „МайсторЧета“
През 2012 г. Евгени  основава детската школа „МайсторЧета“, в която сопотските майстори безвъзмездно обучават деца  в своите занаяти.

В школата се изучават миниатюрна дърворезба, металопластика, дървопластика, пирография, иконопис и тъкачество (на пана). Учениците на възраст между 8 и 14 години се запознават с технологията на изработването, видовете инструменти, използваните похвати в миналото и сега. Всички занимания в работилниците са разделени условно на отделни цикли на обучение, като след всеки цикъл, на тържествена възрожденска церемония, завършилите успешно нивото си МайсторЧета, получават грамота за преминатия курс по съответния занаят. Интересът на децата е огромен, до момента са обучени и „дипломирани“  над 150 сопотски малчугана.

Местните художници и занаятчии продължават  да обогатяват българските традиции, като се стараят да оставят занаята жив, за да не се прекъсва линията на приемствеността.

Традициите и обичаите са моста между поколенията и народите,  свързващи минало, настояще и бъдеще. Нашата мисия е да съхраним миналото за бъдещето, а „Сопотският еснафъ“ да е не само адрес, а и състояние на духа.

https://istoriograph.bg/

[Hatshepsut]

Какво не знаем за гайтана и как да го различим от другите ленти за украса

Преди дни съобщихме, че в Етнографски музей на открито „Етър” за първи път се обявява  Национален детски конкурс „Мартеници от гайтан” - едно своеобразно отражение на възродения в наши дни интерес към тази някога толкова популярна украса за дрехите на българина.

Само да броени дни от обявяването на надпреварата от "Етър"-а информират, че интересът към нея е голям и вече са поръчани големи количества червени и бели гранчета, изработени в музея под открито небе.



Тамошните етнографи обръщат внимание, че има хора, които не успяват да направят разлика между гайтана и нишките с различна дебелина, които го наподобяват. Ето какво разясняват те по въпроса:

Как да познаем какво е гайтан

Гайтанът е от вълна. Има плоска основа и обла повърхност.

Днес истински гайтан по технология от ХІХ век се произвежда единствено в Етнографски музей на открито „Етър”. Той е известен като „дванайстак”, заради броя на нишките, които са 12.

Всичко друго, което днес се предлага като заместител, е просто плетена плоска лента. Но тя не е гайтан.

Гайтанът може да е плетен на ръка или изработен от чаркове. Една легенда разказва как габровци откриват чарковете за гайтан! Както отбелязват от музея,  ако се беше случила стотина години по-късно, щеше да бъде определена като... „промишлен шпионаж”.

В нея е замесено името на дядо Георги, който едва ли е „дядо” в разгара на историята, но със сигурност е имал амбициозен характер и иновативен начин на мислене.

Та той отива на изложение в Брашов и вижда машина за плетене на ширити. С ножче изработва от дърво всеки един от елементите на машината. Връща се в Габрово, но не дава само на един ковач да му направи отделните части, а прави отделни поръчки на много майстори. След това сам сглобява машината, запазвайки иновацията си от конкуренти.



Напоследък има възраждане на интереса към гайтана - категорични са в "Етър"-а. От него се изработват сувенири и мартеници.

През 70-те години на миналия век моделиерите използват гайтани за украса на облеклата и особено в женските дрехи. Днес в ЕМО „Етър” се правят много обучения за работа с гайтан, в които се включват деца от различни училища.

Посетителите могат да видят Гайтанджийската одая на музея как не само яйцата се боядисват с цветове, извлечени от различните части на растенията – корени, цвят, листа. Но и гайтанът, който служил за украса и укрепване на дрехите в миналото, също е обагрян с подобна технология. Постиганите цветове са силни, трайни и не замърсяван природата.

В ЕМО „Етър” има и специални казани за вапцане на гайтани.



Как става това разказва Събина Хунева:

„Казанът се пълни с вода и се загрява до около 40 градуса. Истинските майстори не мерят температурата, а потапят ръката си, за да установят дали е дошло време да се сложи боята. За затягане се налива оцетна киселина.

Гайтанът, който е приготвен за боядисване, се поставя в казана и се затопля постепенно до около 40 градуса. Изважда се и се поставя отново, когато течността заври. Бърка се с дървено гребло. Поне час и половина продължава този процес, но може и повече време, докато гайтанът поеме цвета. След това се изважда и се отнася за измиване в течаща вода.



Черен цвят на гайтана се постига със смрадлика, а по-светли цветове – синьото, например, се постига с растението синило. Кафявото се постига с орехова шума, и зеленото с бял равнец. Жълт цвят на гайтана се постига с люспи от лук. Дори да не ви се вярва, цветовете са много трайни.

Днес гайтан се боядисва и със съвременни багрила, но традицията на предходните поколения е запазена жива” - отбелязва Събина.

Още нещо за гайтана

Гайтанът може да бъде различен, в зависимост от броя на вълнените нишки и вида на чарковете. Има „седмак”, „осмак”, „десетак” и „дванайстак”.

Първият вид отдавна е извън употреба, а в миналото се ползва за заздравяване на краищата и кантовете на офицерските мундири. Десетаковият гайтан е толкова рядък, че за него почти нищо не се знае.

Осмаковият има сериозно приложение и е с четири еднакви лица. На него се плете шарен гайтан, използван в Добруджа, Македония и Албания. Шареният гайтан се плете от два цвята – черно и бяло, черно и червено, черно и жълто.

Най-голямо приложение има гайтанът „дванайстак”. Равната му част ляга към плата, а облата е отгоре. При зашиването се получават много интересни фигури за украса на дрехата. В Габровско се прави пърлене на гайтан, чрез което се обгарят власинките от външната страна.

Гайтанът се използва най-много в мъжкото облекло. Украсените с гайтан потури се наричат „колчаклии” и „потури за вден” – за празник. Украсата е около джобната част на потурите, около глезените и на коленете. Използва се черен гайтан.

Гайтан в женското облекло се използва в Севлиевския край. Сукманите се украсяват с няколко жици гайтан и с плетеници по деколтето и в долната част, допълват още от „Етъра".

http://www.desant.net/show-news/43475

[Hatshepsut]

Калоферската дантела

Когато се спомене за изработване на дантела, много хора си представят плетиво на една кука. Малцина обаче са посветените в занаята за изработване на традиционната калоферска дантела, която се появява у нас в края на XIX век. Технологията за плетене на калоферската дантела е същата като за т.нар. „брюкселска“ совалков тип дантела. Различното при изработването на нашата дантела е включването на орнаменти от природата – рози, лалета, слънчогледи, еделвайси, житни класове. Те й придават типично български облик.

В Калофер я наричали „бялата магия“, защото в миналото продажбата на дантелите осигурявала поминък за целия град. След като Калофер бил опожарен и оставен в разруха през Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), дантелата се превърнала в основно средство за препитание.

През 1910 г. в Калофер се открива първото и единствено у нас дантелено училище „Трудолюбие“. Двугодишният курс на обучение там преминали около 1800 жени и момичета. Умението да се изработват дантели е запазено в Калофер и до днес. На този уникален занаят е посветен дори местен празник, за който в Калофер се събират майсторки на дантели от цялата страна.

За да се запази и популяризира калоферската дантела, на 15 август т. г., в града отвори врати творчески център, където ще се събират модели и документи, свързани с изящното плетиво.

Целта, която сме си поставили, е да представим дантелата като съвременно изкуство, но и като поминък за калоферци -– казва Антоанета Първанова, председател на читалище „Христо Ботев-1869“ и допълва:

Решихме, че си заслужава дантелата да има свой дом в Калофер. А фондацията „Пловдив 2019“ ни подкрепи за създаване на визуална идентичност на Центъра за калоферска дантела. Всички дейности и материали, ремонтът на сградата, са направени от дарения на граждани и с помощта на бюджета на читалището. Много доброволци вложиха труд, всичко тук е създадено от калоферци с много любов, желание и всеотдайност.

За да бъде оценено това изкуство, трябва хората да са запознати с технологията и начина на изработване. Иначе правят аналогия с машинното плетиво и плетенето на една кука. А когато видят колко бавно и трудно се плете тази дантела, тогава истински оценяват нейната красотата и изящество. Центърът дава възможност за демонстрация на плетене, показва и готови изплетени модели на старите майсторки, които са изложени в експозицията „Златен фонд на калоферската дантела“. Експонатите са дарени преди години от граждани на Калофер, тогава е имало кампания, но никой не е събрал информация за авторите на моделите и годината на тяхното създаване.

В Калофер никога не е имало носии. Откакто съществува този град, хората са се обличали в градски стил и по западен образец: Всички снимки, с които разполагаме, никъде не представят жените ни с носия. Тези неща обаче малко се забравят и сега залитаме по новите тенденции. Сега национализмът е много модерен, но е в изкривен вариант – казва Антоанета Първанова.

Истината е, че калоферската жена е била много елегантна и е ценила външния си вид. Целият град е свързан с плетенето на дантела. След Освобождението през 1878 г., инициативата да се изплитат дантели и да се изнасят на пазари в Западна Европа, където е била изключително ценена и скъпа, е спасила града от следвоенната разруха.

Жените са плетели, а мъжете са изработвали от стомана и дърво совалките, стойките и всичко, необходимо за плетенето. Благодарение на масовия труд, от Калофер са тръгвали цели каруци с дантели за пазарите. Изработката на дантели, и то в големи количества, доказва, че българинът е намирал начин да оцелее и в най-тежките времена. Каквото и да се случи, въпреки всичко ние оцеляваме. Това важи за всички българи. Успели сме да се справим с всичко, щом е така, ще продължаваме напред.





https://www.pbnovini.com/gradat/2019/kaloferskata-dantela-simvolizira-volyata-na-naroda-ni-da-otselee-v-trudni-vremena-snimki/

[Hatshepsut]

Папукчийство

Папукчийството е занаят от групата на обущарството. Това е един традиционен стар български занаят, насочен към изработването и производство на папуци (обувки). Предимно предназначени за вътрешния пазар, различните видове папуци са съобразявани с местните вкусове. Хората овладели тънкостите на занаята се наричат папукчии (ед.ч. папукчия). Разновидностите на обувки, които папукчиите са изработвали са цървули, чехли, калеври, шити обувки и други. Интересен факт, е че цървулите са главно носени като част от работния костюм.

Папукчийството започва да набира скорост по времето на Османското робство, но най-силното му развитие е през XIX век. Този занаят продължава и до днес, но е все по-рядко срещан.

Материалите използвани за различните типове обувки биват няколко вида. За пантофите предимно са се използвали тъкани. Папуците се произвеждат от кожа за горната част, както и за подметката, конците в повечето случаи са от памучни прежди, восъка предимно се е използвал за смазването им, а хумата за подсилване и лепене на подметката.

Друга превратна точка в папукчийството е навлизането на кондурите. Този тип обувки става изключително популярен, което е една от причините за залязването на този занаят. През втората половина на XX век, масовото внасяне на машини за шиене става факт, което слага и края на този традиционен занаят.

http://balkansko-shops.bg/


Открай време българинът е свързан с цървулите и те са част от традиционното облекло. Поговорки имаме много, както и интересни и пиперливи истории. Но малко са останали тези, които с труда си съхраняват колорита на този занаят и му придават съвременен облик. Папукчийството се учи трудно. Голямо търпение и внимание са необходими в работата с изключително острите инструменти. Тя трябва да е и прецизна, за да върви шилото в права линия и да се получи красив шев.
Силвия Ценкова от Бистрица поема занаята от баща си. Ученето става бавно, а Силвия се заема с него още от дете. Работата и носи удовлетворение и срещи с много хора с различни предпочитания. От баща си наследява и специалните инструменти, необходими за изработванто на специфичните български цървули.
   
В началото майсторите-папукчии изработвали папуци, цървули, пантофи, калеври от кожа, прежди и платове, уякчавайки конците чрез восъчно покритие. След 1850 година в Габрово били внесени машини от Австрия и Германия, с помоща на които започнало производството на кондури, разказа Силвия пред Радио София.  В днешно време за изработване на цървули се използва обработена кожа - свинска, телешка или говежда. Връзките може да бъдат от плат, но може да са и от кожа. На времето пък било модерно сред девойките бащите да им правят връзките "на чекме", което означавало по странен вид нанизване. Други любопитен факт, е че някога цървулите от сурова кожа се изработвали с противоположно разполагане на космите - левия напред, десния назад, като по-този начин се засилвало съпротивлението и при изкачване по баирите, и при слизане.

Правенето на отвори за връзките на цървулите пък се оказва доста трудоемка работа, преди всичко заради големия им брой. В един цифт цървули има около 300 - 350 дупки, които се изработват със секач, а след това връзките се нанизват с игла. Нареждат се пеперудки, дръжки, цървулите се намокрят и се оставят да съхнат, за да придобият специфичната рогообразна форма.
   
Клиентите на Силвия Ценкова са различни. Някои си поръчват, за да ги използват за танцуване, други за подаръци, трети - за окачване на стената като украса. Тя си спомня и как преди десетина години нейният баща изработва голяма поръчка специално за традиционна българска сватба в... Австралия, в която младоженците настоявали всички гости да са с цървули. През последните години занаятът се развива, категорична е Силвия. Определящо е търсенето, в голяма степен дължащо се на много фолклорни състави в страната. Майстори на цървули вече има в редица градове - Пловдив, Благоевград, Велинград, Шумен, Варна, Плевен.

https://bnr.bg/sofia/post/101084623/carvulite