История на Индия

[Hatshepsut]

История на Индия

1. Защо най-богатата страна на света не успя като империя?

Древна Индия винаги е впечатлявала пътешественици и завоеватели не само с развитата си цивилизация, но и с приказните си богатства и отлично организираното общество.

Плодородните речни низини и трудолюбието на земеделците са осигурявали изобилие от храни. Богатите находища на желязна руда са основа на високо развита металургия: именно тук е открита за пръв път тайната на стоманата, с която западният свят се запознава едва при походите на Александър Македонски (336 — 323 г. пр. н.е.) - разказват, че когато той заловил индийския цар Пор (Пуру, раджа в дн. Пенджаб от династията Паурава) в битката при р. Хидасп (Джелам), се оказало, че въпреки ожесточената схватка в самия център на сражението върху доспехите на пленника нямало нито следа от ударите на македонските мечове. През IV  в. пр н.е. вече функционират цинковите мини в Завар (дн. Раджастан), които дават ценна суровина за изработване на високоякостни неръждаеми сплави.

От времето на арийското нахлуване (XVII в. пр. н.е.) тук има традиции в отглеждането на коне, а впоследствие са опитомени и слоновете. Тези страховити бойни машини на древността не само доказват качествата си във войните между местните царства, но и стават постоянен род войски и в армиите на Персийската империя (550 — 330 г. пр. н.е.) и държавата на Селевкидите (312 — 64 г. пр. н.е.).

Военното дело е в ръцете на една от двете висши касти на древноиндийското общество - кшатриите. Това е затворена общност от професионални воини, изцяло посветили се на непрестанно усъвършенстване на своето изкуство, от редиците на които по традиция произхождат и местните владетели - раджи. За тях посвещаването на бойните и административни умения е единствено позволено занимание и религиозен дълг, предписан от свещените Веди.

Контактът с Персия запознава страната и с едно друго велико умение - писмеността. То се възприема бързо и се трансформира в местната азбука брахми. Започват да се записват древните предания, натрупаните познания се превръщат в трактати във всички области на познанието, включително медицина, икономика, дипломация и стратегия. Успехите на хирургията през VI  в. пр. н.е. (особено на великия майстор на операциите и откривател на нови инструменти Сушрута), както и познаването лечебните свойства на множество растения свеждат до минимум вторичните загуби на жива сила в индийските армии по време на кампаниите.

Затова и изследователите на нейната история винаги са се измъчвали от трудни въпроси: Защо в хода на непрестанните борби между отделните царства не се стига до обединение на субконтинента и Индия не се превръща в единна и могъща империя? Защо неизчерпаемите ресурси, технологиите и културата не я превръщат във велика сила на Древния Свят? Защо не достига дотам, докъдето успяват Египет, Персия, Китай и Рим ? Още повече, че извървява същия път, както и тези общества... Защо толкова дълго тази огромна страна е владяна от чужди завоеватели и постига консолидация и пълна независимост едва в наше време?

Всъщност има един-единствен и неповторим исторически момент, когато Индия почти докосва тази съдба. Когато сякаш е на път не само да събере силите си в едно цяло, но и да осъществи външна експанзия. Когато изглежда, че колелото на историята е на път да се завърти от Изток на Запад и индо-иранският свят да вземе своя реванш за стореното от Александър. Момент, подготвян от поколения, който Индия безвъзвратно пропуска.


2. Ядрото на империята

В основата на този шанс е царството Магадха (Североизточна Индия), разположено в южното поречие на Ганг, на територията на днешните Бенгал и Бихар. Магадха е древна държава, споменавана нееднократно в Атхарваведа, Пураните и Рамаяна, а владетелите и се гордеят да водят произхода си от Брихадратха, син на легендарния император Куру от династията Бхарата, описана в Махабхарата. При управлението на династиите Брихадратха (ок. 1800? — 799 г. пр. н.е.) и Прадйота (799–684 г. пр. н.е.) със столица Гиридваджа държавата се консолидира вътрешно, организира се производството и общественият живот за да може към края на VII в. пр н.е. да са налице всички средства за една дълготрайна победоносна експанзия. Тя започва когато тронът е завзет от нов владетел - Бимбисара (558–491 г. пр н.е.), който премества столицата в Раджагриха и основава своя династия - Харянка (545-413 г. пр. н.е.).



Бимбисара е интелигентен и решителен държавник, който умело се възползва от всички средства на дипломацията и грубата сила за да разшири своите владения. След мълниеносна успешна кампания той завладява съседното царство Анга, убива царя му Брахмадата и поставя като наместник в Чампа своя син Аджаташатру. Освен на мощта на огромната си армия той разчита и на умели политически ходове, за да затвърди позициите си. За прекратяване на враждата с влиятелното царство Кошала, той взема за първа съпруга дъщерята на владетеля му Прасенаджит. Този съюз му донася и стратегически важния град Варанаси (Бенарес). Впоследствие това не пречи да сключи още два изгодни династически брака: с принцеси от рода Личхави, управляващ съседната племенна конфедерация Вайджи и от войнствения клан Мадра - за да осигури влиянието си и в северозападната част на субконтинента. Краят на владетеля обаче не е така блестящ, както управлението. След държавен преврат той е хвърлен в затвора от сина си Аджаташатру и там умира от глад.

Аджаташатру (491–461 г. пр. н.е.) обаче освен властта над империята получава в наследство и отлично организираната от баща му държавна машина, като не пропуска възможността да я приведе успешно в действие. Включително срещу съседи, уверени, че са негови незаменими съюзници - например срещу чичо си Прасенаджит. След ожесточено противостояние Кошала е покорена от Магадха. Следва класическа шестнадесетгодишна тотална война срещу конфедерацията Вайджи, вследствие на което тя е унищожена напълно. Използвани са всички възможни средства - от всяване на интриги и подкупи до системно клане. Сичтаната за непревземаема столица Вайшали е завзета с помощта на едно ново и авангардно бойно средство - тежката обсадна техника, вероятно заимствана от Персия. В резултат от тези действия Магадха поглъща огромни територии в днешните щати Бенгал, Бихар, Чандигар, Харяна, Утаракханд, Химачал Прадеш, Делхи, Източен Утар Прадеш, части от Мадхия Прадеш, Чатисгарх. Джаркханд, Непал и Бангладеш. Най-важното: постигнат е пълен контрол над долината на Ганг - абсолютен фактор за доминация както в транспортно отношение, така и в стопанско, поради богатите земеделски райони в поречието му. Съдбата на могъщия монарх обаче също е нерадостна, както тази на баща му - убит е от своя син и наследник Удаябхадра (461–445 г. пр. н.е.).



Държавата обаче укрепва, а династията се задържа до 413 г. пр. н.е., когато последният неин представител Нагадашака е детрониран от своя министър и едноименен основател на новата династия Шишунага (413–345 г. пр. н.е.). Неговите наследници не печелят, но и не загубват територии, а най-важното събитие е преместването на столицата в Паталипутра (дн. Патна) - на брега на Ганг в Централна Индия, като мястото е изключително добре подбрано в административен план. На града е отредено да бъде столица в продължение на 1600 години. С редица дипломатически и военни мерки е обезсилено, а след това присъединено царството Аванти - мощен югозападен съсед и съперник. През 345 г. пр. н.е. последният цар от династията Шишунага - Маханандин е наследен от своя незаконен син, роден от жена принадлежаща към кастата шудра: Махападма Нанда (450–362 г. пр. н.е.), който елиминира безжалостно всичките си братя за да достигне трона. Той основава изключително успешната династия Нанда (345–321 г. пр. н.е.). Една от важните реформи на Махападма Нанда е изземването на всички управленски функции от местните благороднически династии в подвластните територии. До този момент, макар и покорени, те са запазвали своите административни правомощия, като върховния владетел е получавал само признание като сюзерен и данък. Оттук нататък страната се превръща в единна централизирана държава. Въведена е стройна и стриктно поддържана система от данъци, като с особен налог са облагани най-вече предметите на лукса, ползвани предимно от аристокрацията, като това е още едно средство за подронване на нейното влияние. Магадха се превръща в империята Нанда. Новият тип управление позволява поддържането на изключително голям постоянен военен контингент. Неслучайно едно от прозвищата на владетеля-шудра е Уграсена (притежаващ огромна армия). Във външнополитически план действията на този "цар от народа" са също така успешни. Завоювани са обширни земи по горното поречие на Ганг и в Централна Индия. Избухва първият конфликт на новата суперсила с царството Калинга (днешните щати Ориса и Андхра Прадеш). Войната е успешна и най-малкото част от територията на Калинга е присъединена към империята.

Потомците му обаче не притежават управленческите дарби на своя предшественик. Те наследяват създадената от него невиждана военна сила - двестахилядна пехота, осемдесетхилядна конница, 8000 бойни колесници и 6000 слона (Плутарх, Животът на Александър, 62.1-4).Именно тя обезкуражава Александър Македонски, когато през 326 г. пр. н. е. армията му достига границите на страната. Друга важна част от наследството на Махападма Нанда е създадената от данъците приказно богата хазна - 990 милиона златни монети (съгласно възможно преувеличените данни на произведението Катхасаритсагара).

При все това те се отказват да водят активна външна политика, както и да организират адекватни мерки срещу новия могъщ и агресивен съсед. Новата политическа ситуация обаче изисква нови решения, а промените трябва да се извършат от нови хора. И както често се случва, външната опасност се превръща в мощен стимул за вътрешно обединение.


3. Един тандем създава световна сила


Всъщност истинският архитект на единната индийска държава не е раджа и пълководец. Както на Запад този, който моделира личността на Александър и създава предпоставките за изграждане на всемирна монархия е философът Аристотел (384 — 322 г. пр. н. е.), така идейният вдъхновител на противопоставянето от Изтока е отново интелектуалец.


Чанакия

Точно когато македонските фаланги нахлуват в Западен Индостан, в Таксила, столицата на малкото едноименно княжество живее и преподава талантливият учен от кастата на брахманите Вишнугупта Шарма, известен като Чанакия или Каутиля (370–283 г. пр. н. е.). Прогонен от двора на Нанда в далечната провинция, той посвещава себе си на двата основни импулса, определили по-нататъшната съдба на полуострова: ненавист към старата династия и любов към древната култура на своя народ, на която е свещенослужител.

Когато раджата на Таксила Амбхи сключва съюз с македонците срещу врага си си Пор, той има възможността да общува лично с чуждоземците и да усети тяхното високомерно презрение към "варварите". Свидетел е и на разгрома на Пор, както и на унизителната за народа му ситуация, когато както ренегатът Амбхи, привидно разширил границите на държавата си, така и съперникът му реално са само играчки в ръцете на македонските командири Филип и Евдем, докато са премахнати по тяхна прищявка през 321 г. пр. н.е. Вижда как македонците, по съвета на Аристотел унищожават свещените книги в храмовете по същия начин, както при покоряването на Персия са изгаряли всички копия на Авестата. Вероятно точно тези драматични събития го водят до прозрението, че народът му е побеждаван именно заради разпокъсаността на страната и враждите между отделните царства, готови да поканят на помощ всеки чужденец срещу съседа си. В него се утвърждава дълбокото убеждение, че спасението за неговата страна и култура е в обединението на страната под единна и силна власт.

С блестяща интуиция Чанакия определя трите задължителни условия за реализиране на този идеал: вече съществуващо достатъчно силно царство, което да разполага с възможностите да се наложи над останалите; решителен, мъдър и амбициозен водач, който да мобилизира обществото в осъществяването на смелия план и съвсем не на последно място систематизирани научни знания за управлението, които да поставят начинанието на здрава основа, за да може всеки последващ владетел да черпи от опита на предшествениците си. С последната задача Чанакия се заема лично. С енциклопедична любознателност и педантичност той събира, сравнява и осмисля всички достъпни идеи и практически примери в областта на икономиката, финансите, държавното устройство и администрацията, дворцовите интриги, дипломацията, военното дело и стратегията. Крайният резултат от този труд е единна теория за управлението, успешно съчетаваща в себе си суровия и безкомпромисен макиавелизъм с идеалистичната представа за властта като добродетел и властването като саможертва в името на общото благо. Тя е изложена в "Артхашастра" (Изкуството на управлението) - трактатът, който обезсмъртява своя автор и му отсъжда и днес световна известност. Очевидно е, че единствено Магадха, доминираща със своите територии и човешки ресурси е подходяща основа за една всеобхватна империя. Но управляващата фамилия Нанда е неспособна да осъществи толкова мащабен замисъл. Достигнатите позиции в рамките на остарелите представи за първенство напълно задоволяват последния владетел от тази династия Дхана. При това той е враждебно настроен към Чанакия и едва ли би се вслушал в неговите идеи. За целта е нужно да бъде открит харизматичен лидер с подходящ произход (кшатрия), да бъде поставен на трона вместо него и да бъде напътстван по подходящ начин, за да достигне желаната цел.

Не знаем кога и как Чанакия среща Чандрагупта (санскр. Закрилян от Луната). Напълно е възможно това да е станало още в двора на Нанда, тъй като съществува легенда, че подобно на първия, и вторият е придворен - армейски офицер, прогонен от столицата поради опитите си да се включи в политически интриги. Чандрагупта по произход принадлежи към кастата на кшатриите, от непритежаващото особено влияние семейство Маурия от Пипаливана (индийска "република" на територията на днешните Утар Прадеш и Непал). Един от надписите на Ашока, както и будисткият трактат Махавамшатика твърдят, че подобно на принц Сидхарта, и той произлиза от едно от разклоненията на големия род Шакия - част от голямото скитско племе саки, нахлуло преди време на полуострова и асимилирано в индийското общество. Липсата на подкрепа от могъщите аристократични фамилии Лунният принц компенсира с огромна амбиция, жив ум и силна воля.

Около 326 г. пр н.е. го виждаме на аудиенция при Александър да го убеждава да разгроми Нанда и да го постави на трона вместо тях, обещавайки подкрепата на народа поради низкия произход на своя съперник — шудра (Плутарх, Животът на Александър, 62.9). Преговорите се провалят, но властолюбивият младеж е компенсиран многократно от случая. От времето в Таксила започва знаменитата му дружба с Чанакия, основана на дълбока привързаност и взаимен респект. Брахманът вижда в него идеалния кандидат, който ще превърне в реалност собствените му идеи - необходимата уникална комбинация от легитимен пред традицията произход и лични качества. Поради това той става негов духовен и политически наставник, а по-късно и главен съветник. Общността на тези два велики ума впоследствие ражда най-великата империя на своето време.

Първоначално заговорниците се ограничават с вербуване на агенти във вътрешността на страната, привличане на талантливите измежду останалите ученици на Чанакия, както и с отделни "терористични актове" срещу македонските окупатори. С този потенциал и помощта на клановете от северозападните прихималайски области, най-значителен от които е този на раджата Парватака (по джайнистката хроника Паришиштапарван, VIII:298), цар на абхисарите от днешен Кашмир, Чандрагупта умело използва вакуума от постепенното изтегляне на македонския гарнизон и се превръща в реален владетел на Източен Пенджаб (324 г. пр. н.е.).

През 321 г. пр. н.е. следва древен пример за блицкриг, не по-малко впечатляващ от възхода на Македонската държава. Съюзната войска нахлува на територията на Магадха, разгромява последователно две армии, водени от върховния главнокомандващ (сенапати) Бхадрасала и самия Дхана Нанда, а след това обсажда Паталипутра. Вероятно за бързия и лесен успех е помогнала и дейността на изградената от учителя му "пета колона". Неслучайно в специалния раздел на "Артхашастра", посветен на териториалната експанзия, създаването на подобна мрежа от тайни агенти се определя като задължение на завоевателя (Артхашастра 140-141; 143-144). Под предлог да не страда цивилното население на обсадения владетел е предложена завършваща битка на удобно за обсаждащите място, а междувременно са взети мерки за подкупване на последните останали верни на Нанда генерали и сановници.


Статуя на Чандрагупта в Делхи

Последното сражение е спечелено с лекота, Дхана Нанда избягва в Хималаите, а портите на столицата са широко отворени от първия министър Ракшасас Катяяна, на когото мъдро е обещано запазване на поста. Народът посреща принца радушно, аристокрацията одобрява неговото кшатрийско потекло и Чандрагупта, още около двадесетгодишен, извършва обреда раджасуя и се обявява за самраджа (император) и чакравартин (вседържител) (321-298 г. пр. н.е.). Империята Нанда се превръща в империята Маурия (321-184 г. пр. н.е.). Дипломатичният Чанакия запазва за себе си официално само длъжността "глава на съвета на брахманите" и до края на живота си обитава скромна хижа в покрайнините на столицата, запазвайки при все това влиянието си върху монарха и ролята си в политическия живот.

Новият владетел бързо показва, че няма намерение да лежи на лаврите си. Първото му дело е вътрешната консолидация на империята и затвърждаване на собствената му власт. Не е забравена обаче главната грижа за страната - елинистическата експанзия. Щом държавата е в готовност за военни действия, незабавно следва поход на Запад, като успешно се залага на патриотичните настроения сред местното население и междуособиците сред диадохите след смъртта на Александър. Мобилизирани са всички налични огромни Основна ресурси, натрупани от предходната династия.

Основна цел са двете "индийски" македонски сатрапии: едната в горното поречие на Инд (Северен Пакистан и части от Западен Кашмир и Афганистан), а втората в долното (днешен Южен Пакистан — провинция Синд). Кампанията започва през 318 г. пр. н.е., като до 317 г. пр. н.е. са превзети всички гръцки колонии, а в 316 г. пр. н.е. и двамата македонски сатрапи Евдам (на Северната провинция) и Пейтон (на Южната) опразват поверените им територии и бягат във Вавилон. Завоевателите вече са прогонени от Индия. За да укрепи позициите на Магадха в региона, Чандрагупта по съвет на Чанакия извършва един безкомпромисно макиавелистки ход: старият съюзник Парватака и брат му Вайродхака са убити, а на престола като безволева марионетка е поставен синът на първия - Малайакету. Поречието на Инд се превръща в част от империята.

Опасността обаче още не е преминала. След изпълнения с междуособици и несигурност период на Диадохите Македонската империя е окончателно разпределена, а най-голямата и стратегически най-важна част придобива военачалникът и бивш сатрап на Вавилония Селевк. Той успява да сложи ръка на териториите от Мала Азия на запад до Индия на изток и основава могъщата династия на Селевкидите (312–63 г. пр. н.е.) като Селевк I Никатор (358–281 г. пр. н.е.).  Воден от амбицията да продължи и надмине делото на Александър, през 305 г. пр. н.е. той прекосява Инд. Вместо враждуващите дребни царства обаче, този път той среща напълно готовата за бой армия на Магадха, която не само превъзхожда, но е в състояние да унищожи напълно неговата: шестстотинхилядна пехота, тридесетхилядна кавалерия и над 9000 бойни слона (Плиний, Естествена история VI:22:4). Без да дава на противника решително сражение, Чандрагупта постепенно го изтиква назад, заемайки все нови и нови територии, като спечелва напълно една изтощителна позиционна война. През 303 г. пр. н.е. е сключен мир, който облагодетелства напълно индийския самраджа. Към неговата държава отиват огромни територии отвъд р. Инд: изконните персийски провинции Арахосия, Гедросия, Ариана и Паропанишади, незначителна част от Бактрия (практически целия съвременен Афганистан, Белуджистан в Пакистан, както и части от Западен Иран и Таджикистан). Никога досега границите на Индия не са стигали толкова далеч на запад. За съпруга на Чандрагупта е дадена дъщерята на Селевк Лаодика, а в Паталипутра е изпратен специален посланик - Мегастен. Македонският владетел обаче съвсем съзнателно не е разгромен напълно и военната му мощ не е унищожена. Нещо повече - той получава безценен подарък - 500 бойни слона, които успешно използва в битката при Ипсос във Фригия (Централна Мала Азия)- 301 г. пр. н.е. Този блестящ държавнически ход показва безпрецедентна политическа зрялост - врагът е отслабен дотолкова, че да не представлява опасност, но силата му е съхранена, за да не бъде изместен от нов, непобеждаван противник, а амбициите му са отклонени по подходящ начин в друга посока за да не търси реванш.



След като империята Маурия се разпростира максимално в северна посока и създава надежден буфер в тила си, е време за поход на юг, в сърцето на Индостан. Войските прекосяват планинския хребет Виндхя и излизат на платото Декан. Покорени са последователно най-силното Кантала, Ашмака, както и множество по-дребни царства, като границата на юг стига чак до Майсур. В рамките на субконтинента извън  империята остават само силното царство Андхра, тамилският юг и Калинга в източната част (днешният щат Ориса). Мъдро и практично решение е избирателното запазване на местната автономия и управляващи династии там, където това е политически оправдано. Във всички случаи обаче те са надзиравани от специално назначени от централната власт държавни чиновници -  аматия (разделени прецизно на 18 категории).

В областта на административното управление са взети мерки за привеждането му в пълно съответствие с принципите на Чанакия:

Силата, създала империята и бранеща нейното единство - армията, е разделена на корпуси с отделно командване съгласно родовете войски: навадхякша начело на флота, годхиякша (на транспорта, снабдяването и обсадната техника), патиядхякша (на пехотата), ашвадхякша (на конницата), хастиядхякша (на бойните слонове) и ратхадхякша (на бойните колесници). Тази диверсификация освен, че увеличава ефективността, действа и като превенция срещу военен преврат, тъй като в ръцете на всеки един главнокомандващ е съсредоточена минимално възможната власт, а подчиненият му корпус е непълноценен в тактически план (Артхашастра 49-51). Тази ситуация на взаимно сдържане гарантира по елегантен начин вътрешната стабилност на държавата.

Цивилната администрация също е реформирана по начин, съответстващ на новите мащаби. Във всички значителни населени пунктове са назначени градоначалници (паура вявахарика), които отговарят за комплексното осъществяване на държавната политика на местно ниво. Подпомагани са от местните подразделения на специализирани централни ведомства: служба за събиране на приходите - данъци и такси (начело с главен финансист: самахарта), производствено (паутавадхякша), търговия (сулкадхякша), мерки и теглилки (панядхякша), както и ведомства за чужденците, преброяването/статистиката, животновъдството, мореплаването и други - дори такива за производството на алкохол и проститутките (Артхашастра 19-48; 54-56). Към известните дотогава родово-племенни, общински, градски и съсловни съдилища е добавена йерархично организирана система от държавни съдилища с различна компетентност (джанапада-сангхи, санграхана, дронамукха, скхания - Артхашастра 57-75). Страната е разделена на няколко крупни области, начело с вицекрале - принцове от царския дом (кумара или арияпутра - Артхашастра 13-15).

Сърцето на управленската структура е вътрешният съвет или кабинетът на монарха (мантрин), включващ освен него и първия министър (диван), надзорника по религиозните въпроси и глава на съвета на брахманите (пурохита), върховния главнокомандващ (сенапати)и престолонаследника (ювараджа). Важна роля играят и външният съвет (паришад) и по-рядко свикваното, но с голяма обществена тежест народно събрание - сабха.  (Артхашастра 12).

В областта на градоустройството и фортификацията също са постигнати значителни успехи. Столицата Паталипутра се превръща в мегаполис с 64 порти и 570 кули (Ариан, Индика,10). До всяка точка от обширните владения на династията водят отлично устроени пътища по които придвижването на стоки и армии става бързо и лесно. В "горещите" точки на империята са построени мощни укрепления, управлявани от гарнизонни командири (дургапала), чиито отреди са в постоянна бойна готовност за да отразят външна заплаха или местни размирици.

Процъфтява търговията, развива се монетосеченето. Важна особеност на индийската икономика тогава е, че се насърчава използването предимно на медни монети, които са гарантирани от хазната, като впоследствие се допуска и емисия на сребърни. Липсата на златни монети може да се обясни със стремежа за установяване на държавен контрол и дори монопол върху притежанието на ценни метали и по този начин да се увеличи държавният резерв. Това е един от първите примери за провеждане на последователна монетарна политика в историята.

Когато Чандрагупта се оттегля от властта, предавайки трона на сина си Биндусара (298-272 г. пр. н.е.) безумно дръзката мечта на воина — интелектуалец и властния брахман се е превърнала в реалност. Всеобхватната могъща държава вече е факт. А устройството и, подобно на римската и китайска системи е изградено по начин да трае векове и да функционира пълноценно при всякакви условия. В много отношения то дори превъзхожда посочените и не намира достоен аналог чак до времето на просветените монархии от Западна Европа.



При управлението на Биндусара положителните тенденции в развитието на империята Маурия се запазват, направлявани от вещата ръка на Чанакия, който запазва позициите на "сив кардинал" и при новия владетел в продължение на още 14 години. Той не е единственият способен администратор в двора: официалният пост на първи министър продължава да се заема от Ракшашас, а впоследствие от  заменен от Радхагупта, ученик на Чанакия. Във вътрешен план страната се радва на икономически просперитет и стабилност - няма заговори, владетелите се сменят през едно поколение (повече от 20 години). Единственият център на размирици  неочаквано става Таксила, столицата на Гандхара - люлката на идеите за обединение. Градът въстава на два пъти: първият метеж е предизвикан от некомпетентността и злоупотребите на сина му Сусема, вицекрал на Западните територии. Размириците са скоро и ефективно потушени, в пълен синхрон с едно от прозвищата на царя - Амитрагхата (Този, който избива враговете си). Вторият бунт избухва малко преди смъртта на Биндусара той не успява да приключи с него лично.

В международен аспект държавата се радва на уважение и постоянен интерес. Продължена е традицията на постоянно добри отношения с елинистическия свят - в двора на Паталипутра е назначен нов посланик на Селевкидите: Деймах (Страбон, География, II,1,9). Продължава завоюването на южната част от полуострова, като границата е преместена далеч отвъд Майсур - завзет е днешния щат Карнатакa. Подчинени са 16 царства и целият Декан е в ръцете на Мауриите. Векове по-късно в поезията на тамилите остава образът на колесниците на Биндусара, чиито снежнобели вимпели се развяват от едното море до другото (между Арабско море и Бенгалският залив) и блестят на слънцето като брилянти.

Вторият император от династията става известен и като изтънчен интелектуалец. Популярен е разказът за молбата му към Антиох I Сотер (281 - 261 г. пр. н.е.) да му изпрати освен средиземноморски лакомства и един философ (Атеней, Пирът на софистите XIV,67). Селевкидският монарх му изпраща само първото, но подобно искане е показателно за широтата на неговите интереси.

[Hatshepsut]

 
4. Победителят, който не поиска да покори света


Ашока

Със смъртта на Биндусара в империята настъпва криза. Вторият бунт в Гандхара не е потушен, а наследник на трона не е официално посочен. Основни претенденти са двамата синове на императора: Сусема, любимец на баща си, но допуснал размириците в провинцията и Ашока, вицекрал в столицата на Аванти - Уджайн. За разлика от брат си той се изявява като талантлив администратор и умеещ да събужда симпатии политик. Макар и по-малък на възраст, той получава решаващото предимство да бъде фаворит на държавния съвет и особено на първия министър Радхагупта - идеен наследник на Чанакия, който изразява избора на създадената от него чиновническа прослойка и друг от министрите - Архат Яшас (Дивявадана 27-29). С тази подкрепа зад гърба си младият принц действа бързо и безкомпромисно - отправя се незабавно към непокорната Таксила, влиза в преговори с водачите и ги убеждава да сложат оръжие и да отворят портите на града пред имперската армия. Следва напрегнат преход до столицата Магадха, където  спешно е обявен за владетел от своите привърженици. Начело на държавата е вече Ашока Маурия (273-232 г. пр. н.е.). Официалната коронация обаче ще бъде след няколко години, тъй като е нужно да се предотврати назряваща гражданска война. Този проблем е решен по колкото блестящ, толкова и кървав начин. Също отправилият се към столицата Сусема е заловен и умъртвен. След него Ашока избива всичките си братя, за да елиминира възможните конкуренти за престола. Проведено е общодържавно разследване на всички влиятелни управници за лоялност към новия цар, като над 500 от тях са екзекутирани. Тези мерки, както и случаят при който изгаря живи всички наложници от харема си (поради вероятни дворцови интриги) и създаването на ужасяваща по своята изтънченост камера за мъчения му спечелват сред народа прозвището Чандашока (Жестокият Ашока). Въпреки всичко порядъкът е възстановен, опасностите за единството на държавата са отстранени и на петия ден от джустамас (третия месец) 268 г. пр. н.е. той извършва раджасуя и е тържествено коронясан за самраджа.

За да повиши престижа си, императорът иска да демонстрира активна завоевателна политика подобно на своите баща и дядо, като покаже по този начин, че е техен достоен приемник. Единствената останала непокорена територия на полуострова е царството Калинга на изток. Богато и могъщо, то има и стратегическо значение, контролирайки крайбрежната търговия в Бенгалския залив. Затова и през 261 г. пр. н.е. срещу раджата му Ананта Падманабха е насочена огромната армия на империята. Въпреки трикратното превъзходство съпротивата му  е упорита и военните действия достигат невиждана дотогава ожесточеност - депортирани са повече от 150 000 души, а избити над 100 000 (Голям наскален едикт (ГНЕ) XIII, 256 г. пр. н.е.). След решителната битка на хълма Дхаули и брега на р. Дая - една от най-кървавите в индийската история - Калинга е покорена, но не и умиротворена. Изглежда, че спомените за кланетата едва ли ще бъдат забравени, въпреки опитите на завоевателя да балансира ефекта с показно съжаление и увеличена автономия в рамките на държавата си.

На изток територията е увеличена с днешния щат Асам, големи части от Бангладеш и обширни трибутарни територии. На северозапад властта на Мауриите достига до Кашмир, а съгласно преданието столицата му Шринагар е основана именно от Ашока. Присъединени са обширни части от Непал. На юг въпреки, че формално са независими, тамилските царства Сатяпутра, Кералапутра, Чола и Пандхя се признават за васали, плащат данък и са изцяло зависими от империята във външната си политика. Същото важи напълно и за о. Цейлон (Шри Ланка). Царят му Тиса (307–267 г. пр. н.е.) в знак на признание върховенството на Магадха добавя към името си едно от прозвищата с които сам се величае нейният владетел — Деванампия (Угоден на боговете) и приема будизма. За да проповядва новата религия, но и очевидно да упражнява политически надзор в страната е изпратен лично синът на Ашока - Махендра, придружен от сестра си Сангхамити. Посолства с почести и молби за съюз пристигат не само от страна на Селевкидите: Антиох II Теос (261–246), но и от неговия противник - владетеля на Египет Птолемей II Филаделф (285–246 г. пр. н.е.): посланикът Дионисий (Плиний, Естествена история, XXIX).



Империята Маурия вече е глобална суперсила и се намира в зенита на своята мощ. Нещо повече - тя е най-могъщата страна на своето време, притежаваща територия от пет милиона кв. км. и една трета от световното население (петдесет милиона души). Да и съперничат не са в състояние нито западащият елинистически свят, нито затъналите в междуособици през този период китайски царства, а звездата на Рим тепърва предстои да изгрее. Уверен в превъзходството на поддържания от него будизъм, владетелят изпраща религиозни мисии, които са едновременно и политически пратеничества до всички известни краища на Евразия. На запад неговите емисари стигат не само до Сирия, Палестина и Египет, но даже до Киренайка (днешна Либия) и далечния Епир на Балканите (ГНЕ XIII). На север те се утвърждават в Средна Азия (Таримския басейн, Тохаристан) и се добират чак до Китай. На изток разпространяват учението си сред племената мон в Бирма, а на юг проникват из Индонезийския архипелаг. Определени изрази в едиктите на Ашока допускат тълкуване, че може би той възприема радушното им посрещане като признание на неговия сюзеренитет от местните управници (ГНЕ XIII). Страната за пръв път действително има монарх, за който епитетите "победител на всички" (саватхавиджая) и "владетел на четирите посоки на света" (дигвиджая) не са само патетични преувеличения, а реална възможност.

Това е и уникалният исторически шанс на Индия - веднъж превърнала се в истински център на света да увековечи своето политическо единство или - стига да пожелае -  дори да осъществи грандиозна експанзия. Кой знае? Може би при друго развитие на събитията арийските армии отново биха марширували покрай брега на Средиземно море както по времето на персийските Ахемениди... Или биха водили битки с китайците за Югоизточна Азия?

Но в историята няма алтернативи и в нея имат място само едни - действително случилите се събития. Индия пропуска своя шанс и се срива обратно в безкрайния водовъртеж на междуособиците също толкова стремглаво, колкото стремително се е извисила. Симптомите на упадъка започват да напукват нейния монолит точно тогава, когато блясъкът му е най-ослепителен. И по ирония на съдбата те са предизвикани от същия човек, който я е извел сякаш до най-високия връх.

Любопитно е, че именно тук за първи път съдбата на една империя се определя от конфликта между интересите на държавата и религиозната общност, противоречието между грижата за актуалното земно царство и преследването на въображаемото небесно тържество. Мечтата за обединена Индия се сблъсква с мечтата за постигане на нирвана. За да осъзнаем обаче действителната дълбочина и причините за това противопоставяне ще трябва да се върнем назад във времето. След възхода и триумфа на политическата концепция ще трябва да проследим и перипетиите на една религиозна система.


5. Възходът на пустинниците
 

Не знаем кога и по какъв повод практиките на аскетизъм, отшелничество и самоизтезаване започват да играят толкова значима роля в световните религии. Те са разпространени сред огромен брой първобитни религии, като са свързани най-вече с приемането на младежите за пълноправни членове на племето. Продължавали са през много кратък, но екстремен период, през който кандидатите са били подлагани на изпитания включващи самоизтезания, гладуване, а често и пълно уединение, понякога придружено с употреба на халюциногени. Тези ритуали са служели от една страна за доказателство, че те могат да понесат трудностите, свързани с живота на ловци и воини, а от друга са им давали усещане за избраност, контакт със свръхестественото и единение с общността в рамките на племенните вярвания. Оттук тръгва и идеята, че тези упражнения могат да водят до просветление, чудотворни изживявания и способности. Както и че са вид своеобразно жертвоприношение (на самия себе си) към боговете (или духовете), предназначено да спечели тяхната благосклонност.

Най-вероятно индийските традиции в тази област са се развили от същите форми, като не можем да твърдим със сигурност дали са наследство от местния прединдоевропейски субстрат или са донесени от арийските завоеватели. От една страна техният бог — покровител Шива е заимствано от местните дравиди божество. От друга те са до такава степен вкоренени във Ведите (мъдреците риши) и там им се отдава такова значение, че би било странно да не са основани на изконни индоирански реалии. Факт е, че на местна почва те относително бързо претърпяват няколко трансформации: фиксирана ритуална регламентация чрез множество предписания, широко разпространение и драстична промяна на социалната група - преносител. Поддръжниците им вече не са младежите, а най-вече старците. Възможно е това да е следствие от превръщането им в социален регулатор, по силата на който достигналите преклонна възраст членове на обществото са били мотивирани да се оттеглят в доброволно изгнание за да не бъдат в тежест на колектива, запазвайки всеобщото уважение и влиянието си в него. По този начин те са стриктно ограничени в рамките на точно определен отрязък от жизнения цикъл на всеки от адептите на индуизма: детство и юношество с усвояване на нужните знания и умения; семеен живот като пълноправен гражданин с прилагането им за собствена и обща полза; оттегляне в отшелничество с подготовка за смъртта и често паралелно предаване на своя опит на младите. В идеалния си вариант такова последователно разпределение на роли би трябвало да допринася за стабилността и хармонията в хиндуисткия социум. Не са толкова редки обаче случаите, в които отшелниците — аскети (садху) използват пиетета на населението и престижа си за да манипулират своите млади ученици или да придобият власт, позовавайки се на мними свръхестествени дарби.

В допълнение на това, ред кризи в индийското общество през VII-VI в. пр. н.е. водят до всеобщо разочарование от живота, опити за преоценка на общоприетия мироглед и колкото разпалени, толкова и ексцентрично — хаотични философски търсения. Тези процеси водят в крайна сметка и до един вид злокачествена мутация в утвърдените до момента аскетични институти. Към тях се насочва невиждан наплив от разочаровани от живота или жадуващи "просветление" хора от всички възрасти и социални прослойки, което в значителна степен обезкървява обществото не само откъм производителен, но и откъм интелектуален потенциал. В допълнение такава ситуация облагодетелства излизането на преден план в тези общности на обладани от крайни идеи лидери, които превръщат личното спасение и самоусъвършенстване чрез отказ от "всичко земно" и самоизтезаването в доминантен идеал, прикриващ осмислената като добродетел самоизолация зад утопични сантименти. Това ексцентрично поведение на свой ред води до внимание и интерес от страна на отегчената и любопитна управляваща върхушка, което катализира процеса и подпомага пропагандата му като универсален "път към спасение", предназначен за всички. Впоследствие именно империята на Мауриите подпомага разпръсването на такива мисионери далеч извън границите на Индия, където те предизвикват появата на подобни местни феномени — наследници като маргиналните еврейски  месианистични секти и юдеохристияните в Близкия Изток, гностическите общества на античността, тибетските и китайски школи и най - сетне застава в основата на аскетичните тенденции в големите модерни религии : християнството, исляма, манихейството и будизма. Особена роля в тези събития играят две интелектуални течения, започнали пътя си като точно такива екстремистки секти на себеотрицанието: джайнизмът и будизмът, чиито основатели са практически съвременници.


Статуя на Махавира

Вардхамана, наречен Джина — Победител или Махавира - Велик герой (599-527 г. пр. н.е.) е аристократ по рождение. Син е на Сидхартха, водач на племенната конфедерация на личхавите Вайшали.  В младостта си е известен като интелигентен младеж и смел воин. На тридесет години е обладан от идеята да стане странстващ отшелник, възможно не без съдействието на по-големия си брат, който може би е виждал в негово лице конкурент за трона и се е опитал да се отърве под благовиден предлог от него. Личната амбиция и дейният характер на Джина впоследствие го подтикват да основе  собствена философска система. В нейната основа стои идеята, че всяка личност представлява душа (джива), окована в затвора на кръговрата от телесни превъплъщения (сансара). Изходът от страданието на земния живот е в пълно скъсване с физическите връзки на реалното "тук и сега" : строг аскетизъм; отказ от всякакво притежание на имущество; сексуално въздържание,; избягване на всички възможни приятни усещания - докосване, цвят, мирис, звук, вкус (апаграха) и непричиняване на никаква вреда на което и да било живо същество - популярният принцип за "ахимса" (ненасилие).

Резултат от тези постулати са множество ригористични тенденции в ранния джайнизъм като схващанията, че нирваната (освобождение) е невъзможна за жените, докато не се преродят в мъжки тела, постановлението адептите да ходят голи за да не се налага да притежават дреха, непрекъснатите педантични усилия да не смачкат, вдишат или наранят по друг начин някое насекомо и практиката на ритуално гладуване до смърт, произтичаща от мнението, че съвършеният последовател трябва да прекъсне и последната връзка със земния живот - насъщните потребности.


Статуя на Буда

На по-младия му и далеч по-известен съвременник - принц Сидхартха (563-483 г. пр. н.е.) от рода Гаутама  на племето шакия (приел индийската култура и разтворен в кастата на кшатриите скитски клон - саките) е съдено да стане основател на една от големите световни религии. Роден е в Капилавасту (съвременен Непал), в семейството на водача на племенното обединение - Судходана и съпругата му Махамайя. Баща му се радва на дълголетие, затова и макар да е оженен за братовчедка си Яшодхара, да има син Рахула и да води живот на принц, той не управлява. Според официалната версия на биографията му излишната грижа на бащата да го предпази от досег с горчивата страна на живота води до едно от ключовите  преживявания в живота му: в един ден по време на банална разходка той среща на пътя си бедняк, болен (вероятно от проказа), разлагащ се труп и странстващ отшелник (садху), призоваващ към отказ от всички земни притежания.

Предизвиканият от тези гледки потрес е толкова разтърсващ за Сидхартха, че стресът води до импулсивна реакция, колкото внезапна, толкова и невротична. Той решава да изостави всичките си притежания, включително семейството, за да потърси спасение в уединението и  грижата за собственото си изтръгване от обятията на сансара. Следва така нареченото от будистите "велико отпътуване", в което впрочем няма особено величие. Кандидат — аскетът и слугата му една нощ яхват конете с увити в парцали копита и избягват от града, оставяйки съпругата и малкото дете на принца в пълно недоумение. Следват години на скитане, сурови самоизтезания и дискусии с лидери на аскетични общности, за да се превърне младият мъж в признат лидер на влиятелна секта, назован от последователите си Буда Шакямуни (Просветленият отшелник от племето шакия).

Учението на Буда в много от своите пунктове е очевидно копирано от джайнизма. Това се отнася не само до основните предписания за начина на живот, но се забелязва в заимстването на такива ключови понятия като триадата "правилна вяра - правилно знание - правилно поведение" (самях даршана - самях джняна - самях чаритра), прераснала в известния осмократен път на будизма и дори присвояването на прозвищата на Вардхамана: Джина и Махавира от будистите на техния учител. Негови обаче са някои важни промени, които правят проповядваната от него форма на доктрината за самоспасяване далеч по-гъвкава и годна за популяризиране. На първо място той смекчава някои от най-крайните форми на аскеза, допускайки известна грижа за собствените нужди. Започва да приема и жени в сектата си, както и толерира приемането на пожертвувания като начин за придобиване на средства за осъществяване на благотворителност. Най-сериозните стъпки обаче са на първо място организирането на монашеската община (сангха) в йерархична структура, като впоследствие ордените стават два: мъжки и женски. Това дава на общността му далеч по-големи възможности за координирани действия в преследване на поставяните цели, като тя придобива и сериозна социална тежест. На второ, макар и всячески възвеличаваното ядро на общността да си остава монашеският орден, е създаден и легализиран външен пръстен от светски последователи, на които се разрешава да имат имущество, семейства и да водят социален живот без да губят своето "право на спасение". В замяна на това те издържат привилегированите братства, осигуряват свежи попълнения за личния състав и се стараят да наложат мненията и авторитета на верските си наставници в съответния местен социум. Дейната алтруистична активност е допусната като средство за постигане на оставащия в същината си индивидуалистки  егоистичен идеал на нирвана. Това и прави общината на Буда способна да се разрасне до световна религиозна общност, а впоследствие моделът се имплантира в относително непроменен вид и в средите на еврейските кумранити (есеи), манихеите - дуалисти, християнските и суфийските ислямски общности.

Освен тези две най-добре познати направления по същото време съществуват и други, не по-малко популярни, пропагандиращи сходни идеи и начин на живот. Такова е например учението адживика на отцепилия се от джайнистите проповедник на абсолютния фатализъм Макхали Гошала (VI в. пр. н.е.). Подобни тенденции се просмукват през този период и в ортодоксалния хиндуизъм, където оцеляват и до днес.


6. Царе и проповедници
 

Проповедническата активност като на джайнистите, така и на будистите в началния период от развитието на техните общини е съсредоточена предимно в северната част на субконтинента, което автоматично ги превръща в част от кипежа на духовния живот в границите на Магадха.

В продължение на векове съдбата и дейността на ордените им се преплитат с тези на царете и администраторите от могъщата държава. В преобладаващата си част тези контакти са дружески. Без да се стараят особено да вникват в същината на ученията, владетелите показват своето благоразположение на техните лидери - от една страна поддържайки имиджа си на аристократи-интелектуалци, от друга стремейки се да използват пиетета към тях сред народа за да затвърдят собствената си популярност. Не на последно място симпатията им е породена от това, че основателите и на двете секти са кшатрии, родовете от които произхождат са преплетени с управляващите фамилии, В своите учения те отхвърлят ведическите авторитети и кастовото деление. Това е причината местните раджи да виждат в тяхно лице удобна религиозна алтернатива чрез която да отслабят авторитета на могъщата институция на брахманите, с която често влизат в ожесточени властови конфликти. Още първите двама монарси от династията Хариянка - Бимбисара и Аджаташатру нееднократно се срещат както с Махавира, така и в Буда и подпомагат тях и последователите им.

При управлението на династията Нанда тези учения остават на заден план, паралелно с това увеличавайки броя на последователите си и трупайки обществен престиж. Към началото на управлението на Мауриите едното от тях - будизмът е вече сила със стройна организация, значителен брой адепти — миряни и не на последно място значителни финансови средства. На този етап вече се забелязват и някои обезпокояващи тенденции, които ще се задълбочат в следващия период. Така например към монашеските ордени се присъединяват немалко аристократи - цветът на нацията, които в разцвета на своята най-продуктивна възраст се отказват от всякаква обществена дейност и ангажименти и се посвещават изцяло в полза на сангхата, жертвайки за нея и цялото си имущество. Можем дори да говорим за своеобразна мода в това отношение, макар случаите да са по-скоро изолирани и да нямат масов характер.

Първият сериозен случай, алармиращ за непредвидената вреда за страната като цяло от тези наглед благочестиви увлечения е отказът на самия Чандрагупта Маурия от престола в разцвета на своите сили и възможности като владетел - едва на 42 години. Тази постъпка е следствие от попадането му под влиянието на известния джайнистки мисионер Бхадрабаху (433-357 г. пр. н.е.), на когото той става ученик и впоследствие слага край на живота си по недотам величествен начин чрез ритуала сантхара (гладуване до смърт) с надеждата да очисти последствията от предишните си прераждания и да предотврати последващи. По ирония на съдбата това става край Шравана Белгола, в днешния южноиндийски щат Карнатака - на границата, достигната от царя със силата на оръжието. При абдикацията си той манифестира извинението, че е назначил наследник и му е оставил страната в отлично състояние. Въпреки това внезапното оттегляне създава вакуум и неуредици в управлението, като отслабва властта във все още слабо споените отделни части на империята. Най-голямата загуба обаче е преди всичко тази на уменията, опита и политическата интуиция на Чандрагупта, които безспорно биха били от неоценима полза за приемника му.
 

[Hatshepsut]

7. Когато владетелят прегърне дхармата

Истинските проблеми обаче започват през управлението на блестящия Ашока. Оказва се, че за разлика от строителите на държавата като Чанакия, които демонстрират строги принципи, но не и скрупули когато трябва да действат в защита на делото си, младият владетел показва отрано един напълно неуравновесен характер, съчетаващ безпринципна жестокост със скрупульозни угризения пост фактум. Този дълбок невротичен конфликт избухва с пълна сила след покоряването на Калинга. Години по-късно в своите едикти Ашока горко се разкайва за съпътстващите войната жестокости (ГНЕ XIII), както и превъзнася умъртвените си братя.

В този период на търсене на "опрощение" царят попада под силното влияние на будисткия проповедник Могалипута Тиса (327-247 г. пр. н.е.), който успява да го убеди, че може да постигне пречистване ако се посвети на разпространение на будисткото учение и че именно то е подходящ инструмент за превъзпитаване на населението и духовно утвърждаване на единството на страната. Скоро влиянието на аскета измества практически изцяло това на политика Радхагупта и монархът прегръща будизма, получавайки статус на упасака (светски адепт). Оттук нататък той започва с неизтощимо усърдие опита си да се превърне в "дхармавиджая" (победител чрез добродетел), дори  сякаш забравя собственото си име, заменяйки го с прозвището Пиядаси (Благочестивият).

Последвалите събития в много отношения напомнят процесите, съпътствали налагането на християнството в Рим от Константин (306-337) половин хилядолетие по-късно. Но докато Константин независимо от наличието или липсата на верски пристрастия до края на живота си си остава безкомпромисен и активен политик, Ашока се вглъбява изцяло в утопичната представа за своята религиозна мисия, подчинявайки именно на нея всички ресурси на огромната си империя. Затова и последствията са бързи, необратими и разрушителни. За първи път в историята експериментално се потвърждава правилото, че обвързването на държава и религиозна общност почти винаги е от полза за общността, но не и за държавата.

На първо място именно владетелят, който трябва да се посвети изцяло на управлението, загърбва демонстративно всички негови злободневни и практически аспекти. Вместо трактати по администриране той непрекъснато чете будистки съчинения (Малък наскален едикт III), изпълвайки с извадки от тях многобройните си едикти, разпръснати из цялата подвластна му територия. За своите действия търси съвета и одобрението не на приближените държавници, а на своя духовен наставник, като често предприема екстравагантни и безполезни, но напълно издържани от гледна точка на будистката доктрина мерки. Решавайки да даде пример на народа си, заменя празненствата и обиколките за надзор на реда в отделните провинции с непрестанни поклоннически пътувания до будистките светини. Свиква сабхата не по важен държавен въпрос, а само за да се опита да покръсти елита в своята религия и да я разпространи с негова помощ. Заема се с вътрешните проблеми на сангхата като с такива от общодържавно значение, взема дейно участие в тяхното разрешаване и дори свива под егидата си III велик будистки събор в Паталипутра (253 г. пр. н.е.) с над 1000 (или даже 6000) делегати, председателстван от любимеца му Магалипута Тиса. Дори забележителната дипломатическа активност, която проявява Ашока е подчинена на една единствена цел - разпространението на будизма по цялата земя, а съвсем не на придобиването на знания за света и утвърждаване положението и престижа на империята Маурия.

Посланиците на елинистичните монарси в неговия двор (Мегастен, Дионисий) са школувани дипломати, които преследват чисто политически цели, изпълнени са с любопитство и оставят подробни записки за ресурсите и порядъка в страната, където са изпратени. Неговите посолства са ръководени от будистки монаси (бхикшу), които са движени единствено от мотива да разпространяват дхармата където и да отидат, приемайки често учтивата любезност на оказания им прием за духовно обръщане. Не е случайно, че дори "великата мисия" на запад начело с Махаракхита (ГНЕ XIII, Махавамса 12) въпреки че осъществява безпрецедентно пътуване на 600 йоджана (ок. 6500 км.) от родината не донася никакви отчети за видяно и чуто, никакви подробности за безспорно екзотичните в очите на индусите Египет, Епир и Киренайка, освен уверението, че учението е успешно насадено и в тези краища (ГНЕ XIII).

Забележителен е и фактът, че въпреки видимостта на разцвет, в Индия при Мауриите не са заимствани никакви технически или културни нововъведения от гръцкия свят, докато дифузията в обратна посока тече с пълна сила - най-вече заради гъвкавия, отворен и практичен модел на мислене, присъщ на елинистичната цивилизация. Така въпреки дългото си управление (37 години) през повечето време самраджата е "големият отсъстващ", който не се интересува от ставащото в собствената си държава ако то не е свързано с любимата му религия, в името на която става и почти, а накрая и пълен вегетарианец (НЕ I, КЕ V).

Примерът на владетеля винаги е заразителен и цялата аристокрация посвещаването на будисткия идеал става вече не увлечение, а задължение. Съществуващият и в миналото процес при който предимно съвсем млади благородници, насърчавани от наставниците си се оттеглят в будистки манастири и изоставят обществените си функции за които са подготвяни дълго време, придобива почти епидемични размери, заплашвайки да обезкърви администрацията поради липса на свежи качествени и мотивирани попълнения. И как няма да не е така, щом самият император приветства решението на собствените си син (Махендра) и дъщеря (Сангхамити) да си обръснат главите и да облекат оранжевите роби. Ситуацията определено създава напрежение подобно на идентичните по-късни случаи с черното духовенство във Византия преди Исаврийската династия (717-790) и отново с будистките манастири в Китай при император У-Дзун (840 — 846).

Наистина, огромният брой на населението и високият естествен прираст възпрепятстват достигането на демографски колапс, но е достатъчно и това, че държавата се лишава от огромен брой перспективни чиновници, военни и учени, които биха могли да послужат за опора на нейното единство. Както съвсем уместно отбелязва и Чанакия "докато загубите на обикновени хора могат лесно да се попълнят, със загубите на ръководители не е същото. Сред хиляди хора може да се намери само един, годен за ръководител, или съвсем да липсва такъв, тъй като е нужно той да има превъзходство на ума и другите лични качества" (Артхашастра 130-132). Именно тези причини правят подобна загуба невъзстановима.

В правната сфера вместо усъвършенстване започва период на инкорпориране в законодателството на множество екстравагантни разпоредби. На пръв поглед те изглеждат манифест на хуманизма, но един макар и груб анализ на последствията от влизането им в сила показва, че те затрудняват неимоверно обществените отношения които са призвани да регулират и ангажират усилията на държавния апарат с несвойствени му безполезни дейности. За времето на управлението си Ашока намира двадесет и пет повода да обяви всеобща амнистия за осъдените на затвор криминални престъпници (Колонен едикт V), което едва ли е направило живота на обикновените хора по-сигурен и спокоен.

Той е обзет и от истинска мания в защита правата на животните: отменя лова като забавление на благородниците, забранява убиването на определени животни, а това на всички останали подлага на жестока рестриктивна регламентация. В списъка на защитените видове попадат освен елени, бикове, диви свине и папагали, патици, катерици, мравки и риби. Петдесет и шест дни в годината убийството на всякакво животно за храна е категорично забранено. Има дори специални забрани за изгаряне на растителни отпадъци, които могат да крият живи същества или на горски масиви (Колонен едикт V). Нарушителите са заплашвани с почти непосилната глоба от 100 пана (медни монети). Естествено такива разпоредби внасят безпорядък в традиционно устроените земеделие, животновъдство и риболов, разстройват икономиката на страната в самата и основа.

Закономерно това се отразява на издръжката на армията и чиновническото съсловие, както и на препитанието на широки слоеве от населението. Няма данни за подемани от Ашока стопански инициативи: иригационни мероприятия, отводняване на заблатени площи, насърчаване отглеждането на нови породи или други подобни. В това отношение той отстъпва тотално при сравнение например с ранните китайски императори. Абсолютно са забранени жертвоприношенията на животни (ГНЕ I), което прави практически невъзможно извършването на важни ведически ритуали и настройва влиятелните брахмани против династията.

Срастването на държавната администрация с будистката сангха се изразява и в появата на нова категория чиновници: дхарма махаматра. Единствената им  задача е контрол върху дейността на всички останали и най-вече на съдиите (но дори членовете на паришада и царското семейство) за съответствие на разпорежданията им с "правилата на дхарма". Стига се дотам, че те придобиват правото да освобождават затворници не в съответствие със нормативните положения, а по собствено лично усмотрение (ГНЕ V). Това води до вътрешни конфликти между тях и останалите държавни служители и подронва авторитета на закона. Специални цензори надзирават и женския морал и морала на будистките отшелници. Отделно останалите висши длъжностни лица са задължени веднъж на всеки пет години да извършват проповеднически обиколки из страната за да просвещават населението относно истините на вярата.

Увлечението на царя по будизма се отразява особено пагубно на държавната хазна. Според "Артхашастра" (24) при царят може да се разпорежда с имуществата на храмовете и да ги използва при необходимост. Наследилият несметни богатства вследствие отлично функциониращата данъчна система Ашока се гордее, че може да дарява с пълни шепи будистката община. При многобройните си поклоннически пътувания до светите места на религията той основава навсякъде манастири (вихара), като им определя щедра държавна издръжка. Населените места в близост до светините се освобождават от повинности, а данъците им биват намалени. Така например селото Лумбини, където според легендата е роден Буда в чест на височайшето посещение получава данъчно облекчение от стандартната 1/6 от реколтата на 1/8.

Изграждат се пищни култови съоръжения, отново с държавни средства: като "Великата ступа" в Санчи (Мадхя Прадеш), ступата в Капилавасту, великолепния храм Махабодхи в Бодх Гая, недалеч от столицата Паталипутра, където се счита че принц Сидхарта е получил своето просветление. В него дори е поставен трон от диаманти (Ваджрасана) с неизчислима стойност. Общо през управлението си царят издига 84 000 сгради в чест на религията. В добавка местната администрация е натоварена отново със средства от хазната да изгради и поддържа множество приюти и болници за хора и животни (ГНЕ II). Такива центрове се създават не само на местна територия, но и зад граница - в Шри Ланка или Държавата на Селевкидите, като изрично се декларира, че всичко се извършва за разпространение на дхармата (КЕ VII).


Великата ступа в Санчи Мадхя Прадеш

Заделяни са ресурси и за многобройните мисионерски посолства. Изглежда сякаш благочестиво настроеният владетел смята съкровищниците си за неизчерпаеми. В добавка множеството присъединяващи се към сангхата аристократи и предоставят цялото си имущество, а миряните най-малкото даряват щедри подаръци. Общността на просещите монаси започва да забогатява неимоверно за сметка на нацията и управляващата класа.

Към тези неблагоприятни признаци се добавя още един - проявите на религиозна нетърпимост. И тук последователната градация напомня случилото се в Римската империя: започва се с едикти за верска търпимост, равнопоставеност на религиите и диалог между тях, както и за свободата на убеждение като висша ценност (ГНЕ VII; ГНЕ XII). С времето обаче привързаността на императора към будизма постепенно започва да се изразява и в слонността да защитава интересите му със сила. Този процес се реализира в две направления: чрез намеса в самата община и чрез потискане на конкурентните религии.

Така на III събор в Паталипутра (250 г. пр. н.е.) по желание на всемогъщия му фаворит Могалипута Тиса със съдействието на Ашока са осъдени като "еретици" влиятелните будистки школи сарвастивада и дхармагуптака. Спрямо тях започват репресии и остатъците са принудени да емигрират извън страната - в Средна Азия, където съсредоточават общините си най-вече около днешна Бухара (Узбекистан). Някои данни от източниците навеждат на мисълта, че по време на събора се стига и до кръвопролития. Едиктите от Сарнатх, Каучамби и Санчи определят наказания за будистките отшелници, които не се придържат към официалните вероопределения.

В последните години от царуването си владетелят извършва гонения и на последователите на джайнизма и ортодоксалния хиндуизъм, с което настройва срещу себе си техни привърженици на важни държавни постове. Най-изпатили си от репресивните мерки са джайнските аскети. Съгласно палийския текст "Ашокавадана" (XXXVII), един от техните адепти рисува картина на която Буда е проснат смирено в краката на Махавира (Нигрантха). В резултат Ашока се разгневява и нарежда да бъдат избити всички отшелници от Пундавартхан (дн. северен Бенгал). Жертвите са около 18 000, а паралелни акции са извършени и в столицата Паталипутра. Там в безредиците се включват и тълпите. Може би бележката, че за всяка глава на джайн е давана по една динара (златна монета) е добавка на авторската фантазия, но най-вероятно последиците за това религиозно течение са били изключително тежки. Злополучният художник е изгорен жив с целия си род. като клането е прекратено едва когато наказателният отряд сбърква един от влиятелните будисти и негов любимец - Виташока с джайн и го умъртвява.

Всъщност настроенията в обществото са такива, че често отделните школи нямат нужда от държавна намеса за да нажежават споровете помежду си кой е по-истински до взривоопасни ситуации. Конкретно за джайни (и будисти?) явно е въпрос на чест след успешна полемика да издевателстват церемониално над изображения на водача на конкурентната секта (епитафия на Малишена от Шравана — Белгола).

Друга институция, която е опора на империята и е засегната особено силно от "новата политика" е армията. Към принудителното бездействие, намалелите доходи, дезертирането на военнослужещи към манастирите се прибавя и острото масово усещане за загуба на престиж, самочувствие и морална дезориентация в една страна на войнстващ пацифизъм. Офицерите и войниците чувстват, че техният монарх ги третира като ненужни за сметка на проповедниците и счита професията им едва ли не за светотатствена.


8. Една велика сила рухва


В последните години на своето управление Ашока е все така безучастен към случващите се в и около империята му събития, все така вглъбен в сътворената от самия него въображаема реалност, все така пишещ едикти наставляващи към благочестие и изливащ поток от щедрости върху своите любими духовни наставници. Боговете обаче не слизат от небесата за да наградят неговата самоотверженост, а облаците над страната се сгъстяват все повече. Обилните дарения докарват хазната до фалит. Внукът на царя - Сампрати с подкрепата на министрите се разпорежда указите на дядо му за нови подаръци на сангхата да не се изпълняват. Фактически той и една от младите съпруги на Ашока - Тишяракшита съсредоточават реалната власт в ръцете си, а старецът мечтател остава само марионетка. Един от последните едикти е издаден именно от царицата, която се замесва и във вълна от дворцови интриги, вследствие на която е ослепен престолонаследникът Кунала.

Започва серия от сепаратистки бунтове - въстава за пореден път Таксила. Наместникът на Кашмир и царски син Джалока се отцепва, демонстративно подкрепяйки последователите на шиваизма и преследвайки будистите. Когато през 232 г. пр. н.е. императорът, наречен впоследствие доста подвеждащо Вардхана (Великият) умира и е наследен от друг свой внук - Дасаратха (232–224 г. пр. н.е. — съгласно Матся Пурана) държавата на Мауриите вече стремглаво се срива към своето падение. Възможно в резултат на дворцов преврат своя ред на трона най-сетне дочаква Сампрати (224–215 г. пр. н.е.), неговият неуморим братовчед. Очевидно обаче религиозната мания за Мауриите се оказва вид наследствено заболяване, поразяващо през поколение. Този път проповедникът в чиито прегръдки се хвърля и на напътствията на когото се оставя царят е джайнисткият учител Сухастин от школата на Стхулибхадра. Вместо да събира в юмрук останките от отминалата мощ на държавата, да възстановява нейния военен и икономически потенциал и да се бори със сепаратистите, той се впуска в небивали строежи на пищни джайнистки храмове. Според хрониките той отварял уста сутрин само за да поръча изграждането на ново светилище. Построени са 1025 храма, сред които тези в Палитана и Вирамгам (Гуджарат), Агар Малва (Уджайн) и ремонтирани или богато дарени 36 000. Във всички тях са поставени статуи на непритежавалия никакво имущество Махавира от злато, сребро, месинг или скъпоценни сплави. Последната възможност да се предотврати надвисналата катастрофа е изпусната, тъй като поредният владетел отново е вперил поглед единствено в отвъдното.

Нито той, нито наследниците му Салисука (215–202 г. пр. н.е.) и Деваварман (202–195 г. пр. н.е.) не могат да спрат неизбежния разпад. Таксила окончателно се превръща в самостоятелна държава и при управлението на първия нов цар на Гандхара - Вирасена откъсва за себе си големи територии на северозапад. Войнственият селевкидски монарх Антиох III Велики (241 — 187 г. пр. н.е.) събира войските си на границата и в съюз с него откъсва крайните западни райони, отвоювани навремето от Чандрагупта. Средна Индия, групирана около древното царство Аванти (със столица Уджайн, където прави първите си политически стъпки Ашока) също обявява независимостта си под предводителството на династията Сатавахана (230 г. пр. н.е. - 220), бивши местни управители.

Възстановява своята самостоятелност и незабравилата кланетата въпреки "превъзпитаването" чрез ахимса Калинга - начело с династията Маха Мегхавахана (250 г. пр. н.е. - 400), както и югът. Армията, доколкото въобще съществува, е небоеспособна и неорганизирана, хазната е празна. Най-добрите умове са заети с абстрактни доктринални дебати, повечето служители са демотивирани и мислят само за собствената облага. Загубени са уменията,  пренебрегнати са знанията за управление, които са превърнали империята Маурия в световна сила. Безсилието на владетелите да се справят с политическата нестабилност намира израз и в честата им смяна на трона. Нито един от приемниците на Ашока не успява да достигне период на управление от 10 години. А този монархически кадрил обрича на неуспех всякакви по-продължителни програми за оздравяване, за каквито впрочем липсва каквато и да е концепция.



При Сатадханван (195–187 г. пр. н.е.) и последния представител на династията - Брихадрата (187–185 г. пр. н.е.) Магадха се свива практически до границите си от времето на първите династии. Усилията на поколения, пролели потоци кръв са сведени до нула.

Единственият печеливш от цялата поредица събития е будизмът. От маргинална хиндуистка секта той се превръща в добре организирана световна религия, получила незапомнено влияние на субконтинента и разпространила се из целия познат свят благодарение на щедрото държавно финансиране. Именно подкрепата на Ашока осигурява успеха на мисионерските усилия зад граница, тъй като местното население го възприема не като философско учение за достигане на избавление, а далеч по-просто и непосредствено: като религията на най-могъщата империя на своето време. Все пак и сангхата не се отървава безнаказано. Все пак достатъчно са влиятелните фигури на юг от Хималаите, които разпознават в нейно лице виновника за внезапния катастрофален упадък. Будизмът също понася своя дял от последиците.

През 184 г. пр. н.е. главнокомандващият (сенапати) на Брихадрата - Пушямитра Сунга (185–149 г. пр. н.е.) най-после решава да вземе нещата в свои ръце. Той убива господаря си и се обявява за самраджа, основавайки нова династия - Сунга (185–73 г. пр. н.е.). Като средство за възстановяване на държавата и обществото той вижда пълното скъсване с екстремно- пацифисткото сектантство и завръщането към консервативните индоарийски традиции. За пръв път от близо столетие при коронацията е извършен ритуалът ашвамедха яджна (жертвоприношение на кон), свързващ бъдещия владетел с царете от Ведите и Махабхарата. С това начинание е получена подкрепата на брахманското съсловие и на значителна част от населението. Именно това обединяване около общи ценности помага на страната да възвърне поне част от загубената си жизнеспособност. Отблъснато е нашествието на бактрийските гърци, които нахлуват от запад начело с предводителя си Деметрий I (200–180 г. пр. н.е.) под предлог, че изпълняват съюзническите си задължения към свалените Маурии. Отново войски на Магадха бивакуват край р. Инд. Успешна е и войната с царя на Калинга Кхаравела (193–170 г. пр. н.е.). Повратът в идейната ориентация спасява Магадха, но будистката община започва да събира плодовете на безотговорната си доминация. Освен като виновници за разстройването на обществения механизъм, те са трън в очите на новата върхушка и с несметните съкровища, натрупани в техните вихари и храмове. В добавка придобилите отново обществена тежест брахмани ги обявяват за лъжеучители и сектанти. Пушямитра започва мащабни гонения на будистите, като лично предвожда отряд с който напада най-големия манастир в столицата - Кукутарама, разрушава го и избива монасите. Примерът му е последван повсеместно както от администрацията, така и от населението, с което се поставя началото на безвъзвратния упадък на будизма на субконтинента. Археологически доказателства за тези преследвания са следите от разрушения по ступите в Санчи и Деокотар, датирани през този период.

Допълнителен катализатор за враждебност става опитът на будистите да възвърнат позициите си с помощта на чуждестранни нашественици. Инструмент за това те виждат в Индо-гръцките царства (II-I в.пр. н.е.), образувани от елинистичните бактрийци на окупираните от тях територии, особено когато един от тези монарси — Менандър I Сотер или Милинда (155-130 г. пр. н.е.) става техен покровител под влияние на проповедника Нагасена. След разгрома на тези монархии те се опитват да използват за същата цел Скитските държави (II в.пр. н.е.- IV в.) и Кушанската империя (I-II в). По този начин религията, която Ашока се е надявал да обедини духовно Индостан се обръща срещу своя народ и залага против него в политическата игра, преследвайки собствените си интереси. Впрочем това правило се повтаря и впоследствие през вековете — например при превземането на Константинопол от турците (1453), когато обявилият се против унията със запада гръцки патриарх се превръща в "пета колона" на султана в обсадената столица. Така освен благоволението на властимащите, будизмът постепенно губи своята социална база и е окончателно заличен с упадъка на династията Пала през XII в. Индия не му прощава и не забравя - и до днес, макар и като превъплъщение на Вишну, Буда е считан в хиндуизма за Великия Изкусител.



Паталипутра остава столица на владетелски династии още близо 700 години: след Сунга идват династиите Канва (73–26 г. пр. н.е.) и великата - Гупта (240–550), при която Магадха преживява своя повторен разцвет, основан на опорните пунктове от политиката, въведена от Пушямитра.

Но никога повече не са достигнати нито териториите, нито величието от времето на Мауриите. Индия има един уникален шанс за имперско бъдеще - неповторимо съчетание от разнообразни външни и вътрешни фактори. И тя го пропилява невъзвратимо. Удобният момент за трайна консолидация е изпуснат и това се дължи на неща, които винаги са се считали за ценна черта на националния характер - дълбоката религиозност, отчуждаващото от света самовглъбяване и аскетичния пацифизъм. Присъдата на историята не ни оставя да гадаем какво би се случило, ако победителят беше пожелал да завладее света. Раздробен на безброй враждуващи държавици субконтинентът постоянно попада под властта на чужди завоеватели до най-ново време. Изреждат се скити, кушани (юечжи), парти, бели хуни, персийци, араби, тюрко-монголи, португалци, французи, англичани...

Все пак двадесетият век донася на страната не само свобода, но и обединение. Дипломатическият квартал на Ню Делхи носи името Чанакияпури - в чест на великия министър, създал учението за държавното единство. И макар националният герб да изобразява лъвската колона на Ашока, днешните управляващи показват, че няма да повторят неговите грешки. Освен от религиозни мисии (успешно създали мода на сектантския хиндуизъм в Западния свят), границите са защитени и от ядрената ракета "Агни", а програмистите в Технологичния парк на Бангалор са повече от тези в Силиконовата долина в Калифорния. Дали новият век няма да даде повторен шанс на Индия да се превърне във велика сила...?



Източници:

1. Romesh Chunder Dutt - Epochs in Indian History. Ancient India (2000 B.C.-800 A.D.), London-New York-Bombay, Longmanns, Green & Co, 1904
2. R.G. Bhandarkar - A peep into the early history of India, Bombay, D.B Taraporevala Sons & Co, 1920
3. Vincent A. Smith - History of India, volume II, London, The Grolier Society Pub., 1906
4. The Cambridge History of India, volume I - Ancient India, Cambridge, Cambridge University Press, 1922
5. Артур Бэшем - Цивилизация Древней Индии, Екатеринбург, У-Фактория, 2007
6. Г.М. Бонгард-Левин - Древняя Индия: история и культура, Санкт Петербург, Алетейа, 2001
7. Les inscriptions de Piyadasi, tome I, Les quatorze édits, Paris, Imprimerie Nationale, 1881
8. Les inscriptions de Piyadasi, tome II, L.édits détachés. L'auteur et la langue des édits, Paris, Imprimerie Nationale, 1886
9. The edicts of Ashoka, Kandy, Buddhist Publication Society, 1993
10. Артхашастра или наука политики, Москва-Ленинград, Издательство АН СССР, 1959
11. Сарвепалли Радхакришнан - Индийская философия, том I, Москва, Миф, 1993
12. С. Чаттерджи , Д. Датта - Введение в индийскую философию, Москва, Иностранная литература, 1955
13. D.R. Bhandarkar - Lectures on Ancient Indian Numismatics, Calcutta, University of Calcutta, 1921
14. A.A. Вигасин - Великое посольство на Запад
15. A.A. Вигасин - Греческо-индийский диалог в середине Ш в. до н.э 16. Purushottam Lal Bhargava - Chandragupta Maurya
17. Koenraad Elst - Ashoka and Pushyamitra, iconoclasts?
18. Металлургия железа в истории цивилизации. Древняя Индия
19. История Индии: Древняя Империя
20. Wikipedia English:
- Ashoka - Ashokavadana
- Chandragupta_Maurya
- History of Indian science and technology in India
- Chanakya - Magadha - Decline of Buddhism in India
- Moggaliputta-Tissa
- Third Buddhist council
- Taxila
- History of Buddhism
- List of largest empires

https://istorianasveta.eu/

[Hatshepsut]

Средновековна Индия

Източник: https://istorianasveta.eu/

В сложната преходна епоха от стария свят към средновековието Индия продължила да бъде една от най-големите държави в Югоизточна Азия. Това се дължало не само на етническия потенциал, с който разполагала, но и на традициите в обществения и политическия живот, на стратегическото ѝ положение, на материалните ресурси, които притежавала. „Индийският народ — пише Херодот — е най-многочисленият от всички народи“. Това заключение на големия историк на Елада не било лишено от основания, макар да било получено по линия на опосредствана информация, а не на непосредствени наблюдения. По изчисленията на историците, които не претендират за абсолютна, а за относителна точност, в началото на новата християнска ера населението на Индия наброявало около 50 млн. души. В сравнение с другите държави тя била многолюдна страна, една от най-многочислените в тогавашния свят. Това становище се споделя и от китайския монах-пътешественик Сюан Цзян, който посетил Индия през 629 — 645 г. и разказва, че населението на страната било многобройно, селата големи и разположени близо едно до друго.

Европейското название на страната „Индия“ било дадено от перси и гърци, които я посетили и я нарекли така по името на р. Инд (Синдху). Понеже за персите това било „земя Синдху“ названието било трансформирано в „Хинду“. Самите перси произнасяли звука „с“ като „х“ и терминът прераснал в „Хинду“. По такъв начин страната „Хинд“ и „Хиндустан“ влязла в речника на мюсюлманите, а чрез тях и в езиците на европейските народи. Самото название на индусите било друго. Приемайки, че държавата се намира на юг от Хималаите, те от стари времена я назовавали „Бхаратаварша“ („Страна на Бхаратите“). По данни на „Пураните“, литературни паметници на древна Индия, Бхарата бил един от големите владетели на Индуската държава. Старо предание разказва, че Бхаратаварша образувала една част от материците (Джамбудвипи). През III в. пр. Р. Хр. понятието „Джамудвики“ служело за назоваване на онези територии на Азия, които се намирали отвъд границите на Китайската империя.

Поради огромните пространства, върху които е разположена, Индия бива наричана „полуконтинент“, „субконтинент“. Планинската верига на Хималаите разделя Индия от Китай, Тибет и останалите държави от Азия. В географско отношение учените делят страната на четири големи района. Единият „Северен планински“, другият „Голяма северна равнина“, третият — „Високопланинско плато Декан“ и четвъртият „Източни и Западни Гхати“. В Северния планински район влизат пространствата на блатистите джунгли до Хималаите и по-специално Кашмир, Кангра, Техри, Кумаун, Непал, Сиким и Бутан. Голямата Северна равнина обхваща долината на р. Инд и притоците му, пустините Синд и Раджпутан, долините на р. Ганг, Джамна, Брахмапутра, а също така и равнините на реките Инд, нейните притоци и притоците на Ганг. Високото планинско плато Декан обхваща долините южно от р. Ганг и протежението на реките Маханади, Годавари, Кришна. Най-сетне Източните и Западните Гхати обемат пристанищните градове Конкана и Малабара, долините на реките Годавари, Кришна и Кавери. Необятните предели на този район свързват Индия с Ява, Суматра, Бирма, Тайланд и Индокитай.

По размери Индия се сравнява с Европа, като се изключи Русия. В тези огромни пространства се срещат три вида климат: хладен, умерен и тропически. Многообразието на климата и температурата поражда различия във флората и фауната. В нейните земи се извисяват мразовитите върхове на Хималаите, горещата пустиня Раджастхан, засухата на Декан и тропическата влага на Бенгалия и Малабар. Това е един безкраен неповторим свят на разнообразие и контрасти, на противоречия и единство. През ранното средновековие Индия била една от държавите, които разполагали с огромни производствени мощности. В света тя била в челните места по общ брой на населението и по гъстота в най-развитите райони. Активно работещото население — селяните и занаятчиите, създавали огромни количества материални ценности, които образували основата за разцвета на една от най-напредналите държави в областта на средновековната култура, на цивилизацията.

В Индия съществува голямо етническо и езиково многообразие. В древността до новата християнска ера общ език бил пракрит, изместен по-късно от пали и санскрит, обявен за свещен език на индусите. На базата на санскрит се развили езиците хинди, маратхи, гуджарати, бенгали и др. Старите племена арии, саки, скити, хуни били асимилирани от индусите. Влиянието на християнството и исляма довело до приобщаването и откъсването на множество индуси от техните религии.


Изворите и тяхното многообразие


Някои изследователи, които познават великолепно необятното богатство на паметниците на културата в Индия, делят изворите на отделни групи. В първата поставят ведическата литература, във втората — късноведическата, в третата — творбите на джайнизма и будизма, а в четвъртата — документалното богатство на средновековието. Както и да се оценява това структуриране, то има сериозни основания и в работен порядък може да бъде прието като научно обосновано.

Богатото изворово наследство на Индия продължава да бъде общо взето по-малко достъпно за изследователите от европейските страни. Езиковата бариера не е единствената пречка за това. Множество затруднения от разнообразно естество поставят прегради пред специалистите в Европа и ги затрудняват в изучаването на средновековните паметници за Индия. При все това определени категории от източниците за тази страна стават достояние на специалистите от континента в превод на английски, немски, френски, руски и други езици.

За социално-икономическото развитие на Индия през първите столетия от нейното средновековие най-важно значение имат дарителните грамоти за земята. Предмет на дарение били не само поземлените парцели, но и цели райони, отделни села или части от селища. Дарителните грамоти се включват в категорията на епиграфските паметници поради специфичния твърд материал, на който са изсечени те: камък, метал, керамика.

Друг основен дял извори са наративните (разказвателни документи), включващи хроники, мемоари, трактати, описания, пътеписи и пр. Те притежават неоценима познавателна стойност.

Основен извор за историята на Делхийския султанат е съчинението на Зия уд-дин Барани (1286 — 1356) „История на Фируз шах“, посветена на управлението на султаната в Делхи от 1265 до 1356 г. Много голяма ценност притежават данните, които авторът изнася за стопанския живот, за управленската система, за дейността на отделните владетели. Промените в султаната са отразени в хрониката „Победите на султан Фируз шах“, замислена и завършена по поръчение на Фируз шах (1351 — 1388), който вероятно е диктувал текста. В хрониката са систематизирани сведения за реформи в селското стопанство, за дейността на религиозни секти и пр.

Незаменимо описание на Северна Индия направил арабският пътешественик Абу Абдаллах Махмуд Ибн-Баттута (1304 — 1377/1378), посетил през 1325 г. Египет, Сирия, Мала Азия, Ирак, Иран, Златната орда в Южна Русия, а оттам преминал през Бухара, Хоресан, Кабул, за да се установи през 1333 г. в Синд - област в Индия. Султан Мухаммад-шах Туглак (1325 — 1351) приел арабския пътешественик в Делхи и му присъдил званието „съдия на столицата“. В Делхи Ибн-Баттута поддържал контакти с представители на аристокрацията — светска и духовна, включително и с ислямското духовенство. Включен в състава на официалната индийска делегация, която трябвало да посети Китай, арабският пътешественик тръгнал на път, но пратеничеството било застигнато от буря край западното крайбрежие на Индия и подаръците за императора на Китай потънали. Запознат великолепно с нравите на владетелите, Ибн-Баттута се опасявал да се върне обратно в Делхи, поради което се отклонил от делегацията, за да се отдаде на научните си занимания. Той продължил пътешественическата си дейност, преминал през Цейлон, разгледал неговите забележителности, стигнал Суматра, а след това Китай, изучил за краткото време, с което разполагал, определени страни от местния живот и се завърнал в Мароко. През периода 1349 — 1352 г. бил в Испания, а в 1352 — 1353 г. пътувал в Западен и Централен Судан, натоварен с дипломатически задачи от султана на Мароко. Своите впечатления от пътуванията, включително и за Индия, той диктувал на придворния писар на султана на Мароко Абу Инан-Ибн-Джузайа. Поради своя уникален характер описанията на Ибн-Баттута се появили на арабски език, а след това в паралелен превод на френски, английски, чешки и др. Въпреки че съдържат редица грешки във фактологията и хронологията на събитията, записките на този автор притежават първостепенна стойност. Компилативният характер на някои части от произведението не намалява неговото фактологическо значение като цяло.

За осветляване цялостния живот на Индия много голямо значение имат и сведенията на редица други пътешественици, посетили страната през различни периоди от нейното развитие. Това се отнася за китаеца Чжоу Жу-гуа, който пристигнал през 1225 г. и в своите записки отбелязал 32 града по Короманделското крайбрежие и описал подробно всички местни стоки, които пораждали интереса на китайските търговци. Книгата на Жу- гуа има неостаряваща значимост като справочник за стопанския живот и обмяната. Великолепен паметник на времето е и книгата на Марко Поло (1292 — 1293), пропътувал Централна Азия и Китай и оставил любопитни писания. В една или друга степен знанията за Индия се разширяват от наблюденията на Вартема Людовико, Д'Албукерки Алфонсо, Барбоша Дуарте.

Разцветът на индологията в Западна Европа в края на XIX и началото XX в. дал забележим тласък върху обнародването на поредица от документални материали. В Англия се появява солидна „История на Индия, разказана от нейните собствени историци“. Друго издание, съдържащо откъси от извори и паметници на санскрит, както и на арабски и персийски документи за Индия, разширила кръга на информацията. В „Библиотека Индия“, започнала да излиза през 1853 г., се обнародват най-важните паметници на санскрит, хинди, бенгали, персийски и други езици. През 1888 г. започнала да излиза „Индийска епиграфика“, най-голямото издание на надписи.

Цяло направление в хуманитарните науки образуват изданията на извори за религиозните деноминации в средновековна Индия: будизъм, джайнизъм, индуизъм, ислям, както и на многочислените култове на различните буди, бодхисатви, светци, храмове и пр. В качеството си на една от световните религии будизмът, зародил се през средата на първото хилядолетие до н.е. в Северна Индия, образува комплекс митологически концепции, вярвания, нравствени норми, култ, организационни структури. Основан от Сидхартха Гаутама, наречен Буда Шакия Муни, будизмът бил разпространен в Югоизточна и Централна Азия, както и в Далечния Изток.

Изворите за Буда и будизма обхващат десетки томове разнородни текстове, възникнали през столетията в Индия и в другите страни, където била утвърдена тази религиозна система. Текстовете включват не само канонически произведения, но и творения на идеолози на будистката култура: теолози, философи, историци и др.

Най-важен извор за будистката идеология е канонът „Типитака“ („Три кошници“), записан на езика пали към 80-те години пр. н. е. при управлението на Ваттагаман. Състои се от 3 части. Първата включва норми за живота на монасите, втората — различни поучения, третата — въпроси на метафизиката и психиката. Посочените раздели се отнасят към различни етапи от историята на индийския народ. В хода на времето „Типитака“ е преработван и допълван.

Като се започне от I в. пр. н. е. и се стигне до X в. сл. н. е., е създадена огромна каноническа литература (махаяна), но на санскритски се запазили не всички произведения. Важно значение имат творбите „Сутра на добрия лотос“, „Описание на щастливата земя“, „Осемхилядник“, „Стохилядник“, „Наставления на Вималикирти“ и др. Голяма роля играели и неканоничните произведения „Въпроси на Милинда“, съставени на санскрит, но преведени на пали.

В резултат от дейността на различните будистки школи се появили множество паметници на санскритски език. Голяма част от тях имат агиографски характер, засягат биографията на Буда: „Живот на Буда“ на Ашвагхоши, „Лалитавистара“ и др. в „Сутрапитака“ са запазени беседи на Буда с неговите ученици, както и множество съчинения за политическия и религиозния живот.

Другото основно направление в общата панорама на религиозните общности — джайнизмът, става причина за появата на повече от 45 разнородни произведения, включени в канона „Сидханта“ („Агама“). След канона, приет в началото на VI в., се появяват множество други теологически, космологически, философски, исторически, литературни и други произведения на джайнистката традиция, които я обогатяват и усъвършенстват.

Индуизмът, цялостната религиозна система, сменила в края на първото хилядолетие до н. е. ведизма и брахманизма, обхваща разнородна философска, правова, етническа, теологическа и друга литература, а така също и редица други произведения. Най-древните извори на индуизма са написани на санскрит, а по-късните на тамилски, бенгалски, маратхаски и други индийски езици. Те се делят на 5 самостоятелни групи. В първата влизат веди и брахмани, във втората — араняки и упанишади, в третата — пурани, в четвъртата — шастри, в петата — сутри. Ведите и брахманите включват сведения за култа, араняките и упанишадите притежават философски и митологически характер, пураните — космологически и теологически облик, шастрите — нравствен и управленски, а сутрите съдържат препоръки за развитието на възпитанието, науката и изкуството. Една част от изворите обслужват основните течения и секти в индуизма — шиваизъм, вишнуизъм, а така също и школата бхакти, тантризма.

Разпространението на исляма в Индия било свързано с различни фактори: проникване на търговци-мюсюлмани, походи на Арабския халифат в страната, настаняването на мохамедани-заселници, активната дейност на специални ислямски мисии и пр. Търговци мюсюлмани проникват в Индия още през втората половина на VII в., а войските на Арабския халифат, командвани от Мухамед ибн Касим през 712 — 713 г. присъединяват към държавата на Омайадите княжествата Синд и Мултан, превърнали се в самостоятелни държави, независими от халифата. В изворите се говори за последователи на исляма в областите Мадура, Коимбатура, Северен Аркат, Тирунелвел и др. След образуването на Делхийския султанат през 1206 г. броят на мохамеданите нараства. Ислямът се превръща в официална религия на редица княжества в Индия. Затова книжнината, свидетелстваща за неговото разпространение, е писана не само на арабски, но и на индийски, включително и на санскрит. Утвърдило се мюсюлманското право — шериатът. Появяват се коментари върху Корана. Възниква кодекс закони: „Закон на Аламгир“. Заражда се шиитско движение, главно в Декан и северозападните територии на Индия. Разпространява се мустализмът, специфично сектантско учение. Създадени са религиозни ордени. Направени са сериозни опити за съчетаване на исляма с местните традиционни религии: будизма, индуизма и пр.

В Индия изворознанието се развива успешно. С епиграфика се занимават Б. Ч. Чхабра, Д. Сиркар. Разработват се отделни проблеми на изворознанието. През периода от 1957 до 1960 г. излиза в 6 тома фундаментален труд „История и култура на индийския народ“. Отделни историци (напр. Ш. Дан), изучават историята на класите в Индия, икономическите отношения във феодалното общество, разработени от Κ. М. Ашраф, X. Мукерджи, И. Хабиб и др.

Активизира се изследователската дейност по история на средновековна Индия в САЩ, Англия, Германия, Франция, Италия и редица други страни на съвременния свят.В историографията няма постигнато единство за началото на феодализма, а също така и за пределите на средновековието. Някои автори приемат за край на стария свят и начало на новата средновековна епоха VI — V в. пр. Хр. Първите столетия на новата епоха обединяват друга група историци. Според аргументацията на медиевистите, които търсят изгрева на феодализма преди Р. Хр., ранното средновековие обхваща времето от VI в. пр. до III в. след Р. Хр. Късното средновековие се отнася до средата на XVIII в.

Според свидетелството на историческите източници Индия преминала през основните етапи, през които преминали Китай, Япония и редица други държави в Азия. Върху историческото развитие на тази страна определяща роля изиграли специфичните особености на икономическия живот, на условията, при които протичали процесите на труда и потреблението. Поради местния тропически климат селяните в Индия не били принудени да полагат неимоверни усилия и да изразходват средства за жилище, дрехи, топливо, а така също за храна. Ибн-Баттута свидетелства, че диворастящите злакове образували храната на „набожните аскети, бедните и онеправданите“, които събирали диво жито, за да се „хранят през цялата година“. Освен това в Индия имало огромни фондове необработваеми целинни земи. В изворите се срещат сведения за заблатени пространства, а новите земи били разработвани с традиционните методи.

Преходът към средновековната обществена система в Индия бил обусловен в крайна сметка от два основни фактора: разлагането на родово-общинния строй и робовладелските отношения, протекли в определено взаимодействие в продължение на векове. В края на краищата нарастването на производителните сили било свързано с разпространяването на железните оръдия на труда, усъвършенстването на стопанския инвентар, разцвета на иригационната техника. Въведено било водното колело — персийското, египетското и пр. Разширени били обработваемите площи, започнало отглеждането на технически култури. Продуктивността на селското стопанство нараснала. Във владенията на едрите собственици и манастирите, в стопанствата на селяните-общинници се увеличил принаденият продукт.

Разлагането на родовия строй в Индия довело до възникването на феодални отношения. Ако и да не могъл да получи завършени форми, робският труд придобил патриархален характер. Ранносредновековните институции били специфична модификация на робовладелските форми в прехода от робовладелския строй към феодализма. Не подлежи на съмнение, че зараждането на раннофеодални отношения в Индия било свързано с политическа раздробеност, подкопала единството на империята, включваща огромни пространства в Средна и Централна Азия, Афганистан, Пакистан и Северна Индия. Наистина включването на големи територии от Индия създало условия за разширяване на икономическите, политическите и културни контакти с другите страни на тогавашния свят. Засилило се и влиянието на индийската културна традиция. Това се отразило и върху политическия живот.

Конкретни свидетелства за етническия състав на населението в Южна Азия през ранните етапи от развитието на човешкото общество все още не са открити. Предполага се, че в началните стъпки от историята на човешкото общество тук живеело население, което може да се отнесе към ведоидната антропологическа група. По всяка вероятност през III — II хилядолетие пр. н. е. в този район на света започнали да се заселват племена, говорещи дравидски езици и езиците мунда. Дравидите били създатели на първата цивилизация, възникнала по долината р. Инд. През второто хилядолетие в Северна Индия започнали да се разселват групи от южните европеидиарии, говорещи на индоарийски езици. Една част от тях проникнали на юг и дравидите, които били на по-висока степен на развитие, успели да ги асимилират.

В началото на н. е. на територията на Индия живеели редица многобройни племена и народности, които говорели на диалекти на индоевропейските и дравидски езици.

През ранното средновековие в Индия градовете достигнали висока степен на развитие. Наред с оживена занаятчийска дейност те развивали и активна външна търговия. Центровете на градския живот били съсредоточени в западната част на долината на р. Ганг. Крупни градове били Канаудж, Варанаси, Стханешвар, Праяга и др.

От занаятите голямо развитие получило тъкачеството, ювелирното производство, обработката на желязо.

Крайбрежните градове на Индия се превърнали в големи пристанища и започнали да играят важна роля в международната търговия — Гоа, Танджор, Пури, Нелор и др. Търговски пътища свързвали Индия със страните на Близкия Изток, Европа, Югоизточна Азия. Изнасяни били метални изделия, предмети на разкоша, сол, чер пипер, коне. Голямо развитие получили пазарите и панаирите. В градските общини възникнали търговски организации. Силна търговска корпорация възникнала в днешна Керала. Градовете извоювали своя автономия.

[Hatshepsut]

 
Политическо развитие



Един от най-високите върхове, до които достига Индия, бил свързан с управлението на династията Маурия, основана от Чандрагупта (318 — 297 г. пр. Хр.). Той прогонил от страната последните остатъци от бойните подразделения на завоевателите от Македония, преодолял разединението, сплотил разпръснатите сили и формирал могъща държава. За столица избрал гр. Паталипутра. През 325 г. Александър Македонски бил принуден да се оттегли от Индия. Внукът на Чандрагупта, Ашока (272 — 232 г. пр. Хр.) присъединил царството Калинга и разширил границите на Индия. Възприел будизма, той го провъзгласил към 250 г. за официална държавна религия. По време на своето управление Ашока подобрил управлението, заздравил административния апарат, развил кипяща строителна дейност: поставил началото на болници, строил манастири и храмове, разширил иригационната мрежа и напоителните канали, дали тласък на земеделието. Този голям владетел установил търговски връзки с много страни: с империята на Селевкидите, с Египет, управляван от Птолемеите, с Рим. Смъртта на Ашока поставила началото на разпадането на великата държава, която той създал.

През периода от I до III в. била създадена обширната Гръко-Бактрийска държава, простираща се в Северозападна Индия. Племето кушани завладяло Северна Индия и образувало силна държава. Владетелят на страната Канишки присъединил огромни територии от Азия. В самото начало на IV в. държавата се разпаднала на десетки малки царства, възглавявани от раджи, опрени на жреци и военни. През периода от IV до VI в. в Индия се установила могъщата държава на Туптите, обхванала пределите на древна Магадха. Владетелят Чандрагупта I (320 — ок. 340), поставил началото на династията Гупта, през 320 г. възприел императорски титул (махараджадхираджа). Подписвал се „велик цар над царете“. Получил в наследство от баща си Гхататкачи дребното княжество Махадха, включващо територии от Бенгалия и средната долина на р. Ганг, той предприел широка настъпателна операция и разширил границите на своята държава. Понеже Чандрагупта произлизал от фамилията Гупта, която се ползвала с авторитет, държавата придобила името Гупта.



Самудрагупта (ок. 330 — 380), оценяван от някои автори като най-велик владетел на Индия в ранното средновековие, продължил политиката на разширяване на държавата. Той включил в границите на Туптите Северна Индия и Гуджарат заедно с о-в Катхивар. Застанал начело на голям поход в Южна Индия. Отвъд границите на държавата останали Кашмир и Западен Пенджаб.

Закономерното възходящо развитие на страната продължило и при управлението на Чандрагупта II Викрамадит (380 — 414). Продължавайки да провежда завоевателна политика, този владетел покорил Гуджарат, а така също и редица нови територии. Индия достигнала бреговете на Арабско море. Създали се условия за разширяване на връзките и взаимоотношенията на страната с държавите от Близкия Изток. Нараснало международното значение на Индия. Границите ѝ достигнали краен предел. Заздравило се и нейното вътрешно положение.

При управлението на Гуптите в живота на Индия настъпили редица изменения, но се запазили и някои особености, характерни за отминалите периоди от историята. Продължил да функционира традиционният оазисен тип на индийските етнически общности, достигнали най-високи върхове в развитието на цивилизацията. Компактна част от населението била съсредоточена около градовете. В отдалечените от градовете планински райони живеели малки групи племенни обединения, изостанали в своето развитие. Съседните държави — Непал на север, Камарупа на североизток, планинските царства по течението на реките Нармада, Сона и Маханди — изпаднали в зависимост от империята на Гуптите.

Началото на разпадането на държавата Гупта настъпило при управлението на Скандагупта (455 — 467), когато покорените народи започнали да вдигат въстания и да се борят за освобождение. Започнали и нападенията на различни варварски племена, особено настъпателни и разорителни били нахлуванията на ефталитите, предприели нападателните си акции по северозападните граници. При Будхагупта (467 — 500) децентралистичните тенденции в държавата се засилили и задълбочили. Разпадането на могъщата империя било непредотвратимо. Наистина владетелят Яшодхарман успял да разгроми ефталитите и да ликвидира техните позиции в Индия, но държавата вече била твърде изтощена и трудно могла да възстанови своето минало величие.

Мнозинството изследователи приемат, че при управлението на Гуптите в Индия били запазени робовладелски отношения. Робски труд бил използван в селското стопанство, в поддържането на напоителната система, в строителството. Прилаган бил в домакинството на богатите собственици. Роби били продавани по пазарите.

Постепенно положението на робите се изменило. По законодателен път били въведени ограничения при заробване на свободното население, при неговото продаване в робство. Възникнала практиката робите да бъдат дарявани със земя, която те обработвали в стопанствата си. Робите придобивали имущество и ставали зависими селяни. През VI — VII в. робството окончателно изчезнало.

Представителите на господстващата класа започнали да взимат налози от жителите на селата, като една част задържали за себе си, а друга част предавали на висшестоящите владетели. Това водело до създаване на феодално земевладение. В Индия възникнал сюзеренитет: срещу определени дарения, напомнящи западноевропейските бенефиции, зависимите селяни били задължени да изпълняват определени повинности: да служат във войската, да плащат рента: отработна, натурална, парична и пр.

Наследственото феодално земевладение възникнало и се утвърдило през VII — VIII в. Оформящата се феодална аристокрация започнала да получава имунитет: съдебен, финансов и пр. Развитието на покупко-продажбата способствало за нарастването на феодалното земевладение. Държавната и общинната собственост се запазвали наред с частната. Едър поземлен владетел станало и духовенството. В индуските манастири и храмове влезли огромни дарения. При църквите и манастирите работели роби, закрепостени селяни и наемни служители.


Държава Харши
 

Империята Гупта не се радвала на продължителен исторически живот: нейното съществуване обхванало около два века. В резултат от сепаратизма, който я разтърсвал, империята навлязла в период на тежка и неизлечима икономическа и политическа криза. Причините, които довели до нейната гибел, били главно две: вътрешни и външни. Вътрешните причини били свързани с дълбоките противоречия, които разтърсили индийското общество. Изграждането на кастовата система, оформянето на аристокрацията, която водела непроизводителен начин на живот и нарастващото недоволство на обезправените, смазани от увеличаващите се данъци и налози, подкопавали сигурността на страната. Недоволството било силно и обхванало най-широките слоеве от населението.

В края на V и началото на VI в. в Индия нахлули белите хуни (ефталитите), които започнали да разграбват и разоряват градовете и селата. Създали мощен племенен съюз в Централна Азия, те разгромили Кушанското царство, Иран и др. Ефталитите завладели Западна Индия и земите в Джамо-Гангската долина. Възникнали редица княжества, които враждували помежду си. През 530 г. раджа Яшодхарман, васал на императора на Гупта, разгромил ефталитите. След завоюваната победа Яшодхарман се обявил за махараджа и отхвърлил властта на Туптите. Една част от земите на империята били включени в границите на неговата държава.



В новата обстановка на нарастващ сепаратизъм укрепнали различни княжества. Най-голяма роля сред тях започнало да играе княжество Харши (606 — 647), възглавявано от Харшавардхан. Според свидетелството на един съвременник на събитията в продължение на 6 години война той „не снемал от слоновете сбруята (амуницията), а от воините — шлемовете“ и покорил цяла Северна Индия. В Източен Пенджаб до бреговете на Бенгалския залив признали васалната си зависимост от Харшавардхан 40 князе, които му плащали данъци.

Могъществото на държавата продължило до смъртта на Харшавардхан през 647 година. Империята просъществувала обаче едва 30 години и се разпаднала. Индия се превърнала в конгломерат от многобройни княжества. В течение на няколко столетия княжествата враждували помежду си. Оформили се велики князе — махараджи, и васални феодални господари — раджи.

Настъпили и известни етнически промени. Ефталитите и племената, които нахлули заедно с тях в Индия, се включили в структурата на местното население и постепенно се претопили. Множество раджпути образували самостоятелни княжества. В Декан в Южна Индия се появили нови държавни образувания — Западни Чалуки, Паллалави, Чоли и др. Това били социални системи, които разширявали териториите си и се борели за утвърждаване.

През втората половина на VII и началото на VIII в. над княжествата надвиснала нова външна опасност. Провеждайки завоевателна политика, Арабският халифат нахлувал в земите на Индия и я подлагал на разграбване. След като завладели Иран и Афганистан, арабите прострели своите владения до границите на Индия. През 712 г. Мухамед ибн-Касим завладял Индия и я включил в границите на халифата на Омайадите. Налагането на исляма сред индусите срещнало упорита съпротива. След няколко десетилетия арабите били изтласкани от Индия, но стремежите им да възстановяват своето господство избухнали с нова сила.

В началото на IX в. агресията на арабите в Индия била възобновена. Тюрко-иранската държава на Газневидите, възглавявана от султан Махмуд Газневи (998 — 1030), организирала 17 похода срещу Индия, за да я покори. Включила в своите предели Източен Иран и Афганистан, Амударя с център Бухара, държавата на Газневидите опожарявала селата и градовете на Индия, отвеждала многобройни тълпи пленници в робство. Под лозунга за водене на „свещена война“ мюсюлманите провеждали завоевателна политика. В резултат от настъпателната агресия голяма част от населението на Северозападна Индия и особено от днешните земи на Пакистан била принудена да приеме исляма и в края на краищата асимилирана от завоевателите.

През 1175 г. Мухамед Гури нахълтал в Пенджаб и го покорил. Цялата земя на двуречието между Джамна и Ганг, както и Бенгалия, била завладяна. През 1206 г. Кутб-уд-дин Айбек се отцепил от Газна и образувал самостоятелна държава със столица Делхи. Възникнала нова държава, наречена по името на столичния град Делхийски султанат.


Кастова структура
 

В процеса на феодализацията в индийското общество положението на селяните, които били основната маса от населението, се влошавало все повече и повече. Това било свързано с подкопаването на позициите, които притежавала общината. Загубвайки своята автономия, общината се превръщала в административна, данъчна институция, управлявана от феодалните господари и техните служители. Преминала под властта на феодалите, общината запазвала до известна степен правото си върху земята, но феодалите присвоявали налозите и разполагали с тях. Колкото повече нараствала тяхната роля в имуществените отношения, толкова повече намалявало влиянието на общината. Увеличаването на данъците и задълженията водело до по-нататъшно разоряване на селяните.

Характерна особеност на индийската обществена система в робовладелската епоха представлявало делението на рангове (варни). Оформили се още в древността четири варни (рангове): брахмани (жреци), кшатри (воини), вайши (селяни, занаятчии, търговци) и шудри (бивши роби, зависими селяни, хора, които притежавали професии, обявени за позорни). Положението на традиционните варни се променило в началото на средновековната епоха. Те се развивали в съответствие с особеностите на раннофеодалната обществена система. Варните се превърнали в касти. Върху кастовото деление голямо влияние оказало общественото разделение на труда. При изграждането на ранносредновековната кастова система важно значение имали социалните фактори. Това се вижда особено ясно при включването на разнообразните племена в структурата на индийското раннофеодално общество. Функционалният фактор, върху който била изградена социалната пирамида на робовладелското общество, отстъпил пред имущественото различие. Решаваща роля започнал да играе не произходът, а собствеността. Правото на земеползване, размерите на владенията легнали в основата на новите касти, които носели отпечатъка на възникналото класово деление.

Във връзка и в зависимост от всичко това традиционните варни — брахмани (жреци), кшатри (воини), вайши (селяни, занаятчии, търговци) и шудри (роби, зависими селяни) — се разпаднали на множество касти (джати). От брахманите и кшатрите израснали новите жреци и военни, превърнали се в едри феодални земевладелци, които заграбили държавната власт и разполагали със значително количество роби. Низшите касти — вайшите и шудрите, се разпаднали на редица групи. Това се отнася и за висшите касти — брахманите и кшатрите. При управлението на Гуптите се оформили десетки кастови групи. Най-тежко било положението на бедняците, които били лишени от правото да се сродяват с аристокрацията, защото се мислело, че ги осквернявали.

В хода на феодализацията брахманите израснали като крупни земевладелци, от средите на които се появили държавни администратори и военачалници. В състава на кшатрите влезли т.нар. раджпути, които притежавали големи поземлени имения и упражнявали военни функции. Раджпутите обявили труда за позорен и се срамували да се докосват до плуговете и да се занимават със земеделие. Обработването на земята възложили като задължение на селяните — джатите.

В южните територии на Индия, където родовите традиции били по-силни, от шудрите била изградена кастата на военната земевладелска аристокрация. Вайшите станали база за утвърждаване на търговците и богатите земевладелци.

Оформила се и самостоятелна група от безправни хора, които не влизали в традиционните варни и образували нови обезправени касти. Това били отрудени хора, които заемали най-ниско положение в обществото. В техния кръг влизали различни събирачи на смет, боклукчии, чистачи, касапи и др. В техния състав влизали и някои племена, изостанали в своето обществено развитие.


Основни религии в Индия
 

В историческото развитие на Индия голяма роля започнали да играят три основни религиозни групировки — индуизъм, будизъм и джайнизъм. Всяка една от тях представлявала относително самостоятелно явление и притежавала редица специфични особености.


Вишну

Под индуизъм в историческата литература се разбира система религиозни вярвания, възникнали в древността, видоизменили се през средновековието и достигнали до наши дни. В широкия смисъл на думата индуизмът представлява съвкупност от митологически, религиозни, философски, правни, естетически и други схващания, обединени в култа към трите индийски божества: Брама, Вишну и Шива. В живота на средновековния индус индуизмът се налага като светоглед, нравственост, социална практика.

Изворите на индуизма образуват значителна част от древната и средновековна религиозна, философска, правна и др. литература, написана на санскритски език. В хода на историческото развитие възникнали редица произведения на индуизма, написани на тамилски, бенгалски, маратски и други индийски езици. По съдържание изворите за индуизма могат да бъдат разделени на пет относително самостоятелни групи: първата — веди и брахмани, втората — араняки и упанишади, третата — пурани, четвъртата — шастри и петата — сутри. Ведите и брахманите съдържат сведения за култа, араняките и упанишадите представляват изложение на ведите, тяхно философско, митологическо и религиозно осмисляне. Пураните отразяват митологията, шастрите — идеологията и нравствените принципи, които регулират нравствеността и поведението на личността и семейството, регламентират положението на общината, държавата и пр. И най-сетне сутрите набелязват главните препоръки в областта на възпитанието, науката, изкуството, културата.

В индуизма и неговата митология Брама, Вишну и Шива играят централна роля, всички останали богове се намират в тяхно подчинение и зависят от тях. Това обстоятелство слага отпечатък върху социалните функции на боговете — главните, от една страна, и второстепенните, от друга.

Като религия индуизмът изработва цялостна система за Вселената. Според учението на индуизма светът, в който живеят хората, бил прашинка в безкрая на Вселената, която непрекъснато възниква отново. Единицата космическо време бил „денят на Брама“ (калпа), равен на 4320 млн. астрономически години. Калпа се разделя на 1000 махакалп, равни по продължителност на четири неравни юга: критаюга „златен век“ — на 1728 хиляди години. След „деня на Брама“ настъпва нощ, „вселенски хаос“. Брама не бил безсмъртен, той живеел сто години (157 680 млрд. години). През тези години всичко съществуващо загива и отново се възражда.

Будизмът бил световно-историческа религия, разпространена в Източна и Централна Азия, в Далечния Изток. Названието е свързано с вярата в съществуването на Буда, историческа личност, с чиято проповедническа дейност теолозите обясняват появата на тази религия. Възниква през VI — III в. пр. н. е. в Северна Индия. Зараждането на будизма в крайна сметка се обуславя от по-нататъшното развитие на обществените отношения, от идеологическите потребности на утвърждаващите се робовладелски държави.

Възникнал като една от сектите, които критикуват брахманизма, ранният будизъм освещава кастовото деление на обществото и социалното неравенство, отразява по своеобразен начин процеса на разоряването и безправието на свободните земеделски стопани. Свързан в една или друга степен с недоволните — вайши (земеделци) и шудри (най-угнетените, които не били считани за хора), неприемащи системата брахмани (жреците) и кшатри (военните), отначало будизмът проповядвал пасивна съзерцателност. Установил, че учението и дейността на новата религия съответства на интересите на господстващата класа, цар Ашока (273 — 236 или 232 г. пр. Хр.), който обединил под властта на империята Маурия почти цяла Индия, сплотил различните сектантски групировки в едно цяло и ги подпомогнал да създадат единна догматика, морал и култ.

Върху основните концепции на будизма, формирани през III — I в. пр. н. е. и запазени в основни линии до наши дни, влияние оказали богословско-философските възгледи на брахманизма, както и упанишадите, специфични философски трактати, в които се срещат фантастико-мистични и реални тенденции. В своето развитие индийският будизъм, разединен догматически и организационно, се разпаднал на редица направления, най-важните от които са хинаяни и махаяни, свързани с различни борби и домогвания. Хинаяна, което на български език означава „тясна колесница“ или „тесен път за спасение“ е по същество монашеска групировка, чиито последователи се обявяват за единствени носители на „истинското учение“. Това течение, което от своя страна се подразделя на множество религиозно-философски школи, поддържа, че само аскетическото самовглъбяване на монаха могло да осигури спасение.

Махаяна означава „широка колесница“ или „широк път за спасение“. За разлика от последователите на хинаяна, привържениците на махаяна поддържат, че спасение може да се достигне не посредством уединяването на монаха, а чрез неговото активно влияние върху човешкото общество. Това разбиране, оформено на четвъртия будистки събор, свикан вероятно през 100 г. пр. н. е. в Кашмир, съответствало на интересите на господстващата класа. Неслучайно в редица страни на Азия, тръгнали по пътя на феодализацията, махаяна става официална идеология.

Нравственият кодекс на монасите е отразен в т. нар. „десет заповеди“, които изискват защита и запазване на живите същества, целомъдрие, въздържание от лъжа, кражба, от употреба на спиртни напитки, предпазване от излишества, от светски развлечения, от използването на благовония и украшения, от спане върху разкошни легла, от приемане на злато и сребро в дар. Първите пет от тези „десет заповеди“ били задължителни и за миряните, които трябвало да бъдат преди всичко щедри към монасите.

Крайъгълен камък в догматиката на будизма е учението за „четирите благородни истини“, приписвани на Буда. Първата от тях гласи, че животът е зло и страдание. Втората открива причините за злото в похотливите желания, в страстите. Третата истина търси освобождаването от злото в отказването от страстите, от желанията. И най-сетне четвъртата подчертава, че избавление от страданията може да се постигне единствено чрез приобщаване към „истинни възгледи“, „правилни стремежи“, „добродетелно поведение“, както учил Буда.

Върховният идеал на будизма се изразява в достигането на „нирвана“, т. е. до пълното откъсване от живота. Смъртта не означавала унищожаване, край на човешкото съществуване, а само разпадане на някои временни комбинации. Затова след смъртта се образувала нова трансформация на т. нар. „дхарма“, най-дребните частици, в резултат от която човек отново се ражда в образа на човек. Съгласно учението на будизма, макар личността да подлежала на множество пререждания, била свързана с предишните си прераждания, носела отговорност за поведението на своите предци. Това е т. нар. закон за кармата, по силата на който се получава възмездие за извършеното.

Учението за прераждането обективно примирявало хората не на земята, а в отвъдния живот, след смъртта.

Илюзорното вярване, според което робът могъл да се прероди в божество, а владетелят в човек или животно, притежавало известна социална целенасоченост, давало определена перспектива, имало универсален характер. Вярването апелирало към най-широките слоеве от населението независимо от тяхната класова и етническа принадлежност. То съответствало на законите и закономерностите на феодалното общество.

По своята същност философската система на будизма се оформяла в процеса на борбата с различни социални и идеологически доктрини и има фидеистичен характер. Като относително самостоятелна форма на обществено съзнание тя се отличава с отвлеченост и абстрактност. За единствена реалност теолозите признавали Буда, в чието лице виждали „действаща сила“ на реда в света. Будистките теолози отричали обективно-реалното съществуване на материалния свят и го обявявали за фантастичен, илюзорен, за съществуващ само в съзнанието на хората. Но будистката философия съдържа елементи на стихийна диалектика, доколкото установява причинна връзка между явленията и разкрива движението и изменението в реалния свят.

В противовес на боговете, включени в древния индийски пантеон, будизмът издигнал личността на Буда, обявявайки го за божествен наставник, за спасител, който сочи на хората единствения път за спасение. В различните страни на Азия, където се разпространил, будизмът получил различни модификации, свързани с обредността, догматиката, манастирското устройство и пр. Върху историята на тази религиозна деноминация дали отражение местните народностни и държавни особености, поради което тя се състои от автономни църковни организации, функциониращи в отделните страни.

Заела важно място в надстройката на робовладелската държава, будистката църква изпълнявала първостепенни регулативни и интегративни функции в мирогледа, морала и бита на древните общества. Неслучайно нейните мисионери, подпомагани от държавната власт, започнали да разпространяват будизма в страните на Югоизточна и Средна Азия. В Китай намира последователи още в средата на I в. от н. е., през IV в. прониква в Корея, в VI в. — в Япония. В самата Индия обаче още през VI — VII в. започва да губи значение, докато през X в. негово влияние намалява, а през XII — XIII в. окончателно изчезва. Това се дължало до голяма степен на развитието на феодалните отношения, на утвърждаването на кастовата система и на възраждането на брахманизма, трансформирал се под формата на индуизма.

Дълбоките изменения, които настъпили в Азия в резултат от феодализацията на обществото, сложили своя отпечатък върху по-нататъшното му развитие. Проникнал под формата на махаяна, будизмът играл първостепенна роля в борбите, които разтърсвали Китай през III — IV в. във връзка с противоречията между Северната и Южната династии. Под влиянието на конфуцианството и даоизма в Китай се оформят 10 секти, които играли важна роля в политическия и религиозен живот. През VIII — IX в., макар будизмът да е все още силен, доминираща роля в Китай започва да играе конфуцианството, официалната религия на страната. Достигнал върховете на своя разцвет през VII — X в., когато манастирите се превърнали в огромна икономическа сила, през XI — XIII в. позициите на будизма отслабнали.

В Япония будизмът се разпространил през VI в. между дворцовата аристокрация, която подражавала на китайския императорски двор. Върху него тук определено въздействие упражняват конфуцианството и даоизмът, но локалните му своеобразия започват да се проявяват през VII в., когато възникват първите японски будистки секти, за да се увеличават след това през IX в. През XII в. се появява амидаизмът, легнал в основите на съвременния будизъм в Япония, чийто предмет на поклонение става Буда Амитаба. Появяват се някои секти, които се отличават с краен фанатизъм. За разлика от будизма в другите страни будизмът в Япония, с изключение на някои секти, не предписва искания за вегетарианство, безбрачие за монасите и пр.

Третото направление в Индия, джайнизмът, възникнало във връзка с недоволството срещу кастовата система, която пораждала различни форми на протест. Като религиозно направление той се зародил през VI — V в. пр. Хр. паралелно с появата на будизма. Както будизмът, тъй и джайнизмът осъждали установената система на кастите и искали тяхното премахване. Основателят на джайнизма, Вардхаман Махавира или Джина, проповядвал, че съществуващият материален свят бил зло, поради което борбата против него била необходима и оправдана.

Вардхаман, в чието историческо съществуване някои изследователи изразяват съмнение, учел, че освобождаването от страданията могло да се постигне със собствени усилия. Джайнизмът приемал, че кармата съществува реално, а така също и прераждането на хората. Затова основните изисквания на тази религиозна групировка имали нравствен характер. Последователите на джайнизма спазвали аскетични принципи. Водели природосъобразен начин на живот. Крайните джайнисти не носели дрехи, спазвали безбрачие, смятали, че целомъдрието е много важно за личното спасение на човешката личност. Те осъждали убийството. Пазели насекомите. Водата, която пиели, я пресявали през сито, за да не би да глътнат някое насекомо и да го умъртвят.

Джайнизмът намерил разпространение сред градските жители, привличал търговци и занаятчии. Последователите му отричали правотата на брахманизма, не приемали и ведите. Те не приемали насилието и го осъждали. Поддържали необходимостта от покорство пред съдбата. Учели, че преселението на човешките души зависи от кармата. Джайнистите призовавали в своите общини членовете на всички варни, мъже и жени.
 

[Hatshepsut]

 
Развитие на науката и културата
 
Продължавайки традициите на древната индийска култура и цивилизация, учените на средновековието се занимавали с усъвършенстването на природните и обществените науки. Наистина след падането на Гуптите настъпил период на прекъсване на научния подем. В основни линии вниманието било насочено към интерпретирането на класическите теологически, философски и исторически трудове на древните учени. Започнало издаването на сборници, компендиуми, включващи трактати на безспорни авторитети на древната наука.

От експерименталните науки особен интерес предизвикали математиката и астрономията. Учен-енциклопедист, Брахмагупта (ок. 598 — 660) обогатил математиката и астрономията. През IX в. приноси в математиката направил друг голям учен, Махавира. Видни астрономи били Варагамихира, Арябхата и др. Успехите на индийските математици и астрономи били възприети от арабските, а чрез тях от учените в Европа.

Учените-медици през средновековието продължили натрупания опит в древността в областта на медицината. Лекарите се специализирали при лекуването на болести с лечебни треви, с целебна диета. Извършвани били сложни хирургически операции. В сбита форма постиженията на медиците били обобщени в трудовете „Йогашатака“, „Астангасамграха“, „Амритахридаяастанга“ и др. Проблемите на пулса занимавали учените Канада и Шанкарасени.

Успехи постигнала и химията. През XI в. се утвърдил химикът Говиндабхагавати, а през XII — XIII в. — Сомадева.

Много големи успехи завоювали индусите при топенето и обработването на желязото. В Делхи дори днес е запазена желязна колона от края на IV и началото на V в., която се намирала векове на слънце и влага и не подлежала на ръждясване.

Архитектурата, скулптурата и живописта също така процъфтявали. Великолепен паметник на културата представляват скулптурните изображения в пещерните храмове Елора и Аджанта. Те имат за сюжети моменти от митологията на древна Индия. Човешките фигури, изсечени в скалите, са изпълнени с тънка грациозност и изящество. Фреските, с които били украсени стените на храмовете, удивлявали със своето съвършенство.

В областта на художествената литература били отбелязани невиждани, недостигани дотогава висоти. Шедьоврите на драмата и поезията от време на Гуптите служели не само за възхищение на потомците, но и за модел за подражание. Гениалното дело на Калидаса, оставил огромно творчество, засяга различни теми от живота на индусите. Написани на санскрит, те прославят мъжеството и героизма на индусите. Неувяхваща сила придобила драмата „Приказната Шакунтала“, проникната с нежност и сила. Процъфтявал и театърът. На санскритски език и пали били написани различни сборници, преминали през бурята на столетията и достигнали до наше време: „Новороденото дете“ (Джатака), „Добрият съвет“ (Хитопадеша), „Петокнижие“ (Панчатантра).


ПРЕЗ СУЛТАНАТ КЪМ ИМПЕРИЯ


Държавата на Газневидите

Индия била сполетяна от нашественици и завоеватели. Тежки поражения нанесли арабите, които проникнали тук на етапи и образували своите социални структури. Първоначално, през 712 г. Мухамед ибн Касим, военачалник на халифа на Омейадите, завоювал страната Синд в Индия, но при налагането на исляма завоевателят срещнал упоритата съпротива на индусите. По-късно, през XI в. султан Махмуд Газневи (997 — 1030) подновил интервенцията в Северна Индия. Новата империя, основана от него, обхващала пространствата от Амударя до бреговете на р. Ганг и Инд. Господството на Газневидите, които преселили в Северна Индия големи маси турци и афганистанци, продължило до 1186 г. Те пристъпили към асимилацията на индусите, предимно в днешен Пакистан посредством ислямската религиозна мисия. Газневидите, чиято столица се намирала в гр. Лaxop, били разбити от новата, укрепваща мюсюлманска династия, династията на Гуридите.

През 1175 г. владетелят Мухамед Гури нахлул в Пенджаб и разгромил армията на Газневидите при Тараин, движен от желанието са да подчини държавата им, разположена в Афганистан. За тази цел той преместил столицата от Бахор в Делхи. В границите на новата мюсюлманска държава били включени западните земи на Ганг, областта Доаба, територии от Раджастан и Ауда. Пълководецът на Гуридите, Кутб уд-Дин Айбек се установил в Делхи и го превърнал в средище на своето управление.

През 1206 г., когато Мухамед Гури починал, Кутб уд-Дин Айбек поставил началото на независима държава, Делхийския султанат. Новосформираната държава заела основно място в обществения живот на индусите и играла съществена роля в историческия живот На Изтока.

 
Съхранената индуска държавност
 

В обстановката на арабска инвазия в обширните пространства на Индия продължили да функционират многобройни държавици, които се намирали на различна степен на устройство. Като се започне от VI и се стигне до XII в. множество монархически династии продължили да отстояват своята независимост. Диапазонът им бил широк: започвал от малки княжества и завършвал с обширни империи.

В кръга на малките княжества влизали фамилиите Кадамба, Бани, Ганги, Чалуки, Томари, а имало така също и не малко други държавни формации. Характерно за тяхното управление било това, че съчетавали патриархалните тенденции с ранните феодални елементи. Когато княжествата от такъв тип попадали под чужда зависимост, владетелите запазвали своята автономност, независимост, проявявайки покорство. По тази причина чуждестранният властелин запазвал установените управленски структури и се задоволявал с верноподанството на местния монарх. Това било достатъчно основание за запазване на заварената форма на управление.

За разлика от княжествата, които представлявали по-нисша и неразвита форма на държавна организация, империите били по-висша система на устройство и управлението на обществото в Индия. Такъв модел бил постигнат в империите на династиите Чалуки, Харши, Пратихари, Пали, Ращракути, Чали и др. Възможностите на споменатите империи в редица отношения били символични, при тях определяща роля играела армията, но не рядко тя не успявала да запази статуквото.

Върху основата на имперската система на управление били създадени необходимите условия за формирането на централизирана държава. Това явление се забелязва в изграждането на държавата на Чалите през XI — XII в. и на Хайсалите през XII — XIII в.

В резултат от експанзията на раджпутските племена, както и на вътрешните противоречия, раздиращи индийското общество, възникнали множество нови държавици, които враждували помежду си. Племената на раджпутите нахлули в Северна и Централна Индия и успели да създадат държава в Малва и Гуджарата, но тя не могла да съществува продължително време и била сменена от държавата на Чалуките. През X в. установените държави — на Пали, на Гуджара-Пратихира и на Кришна II — отслабнали. Появили се нови независими държави — Парамари, Чандели, Калачури, Гупилоти, Чаухани, Чалуни и др.

В Сверена Индия нямало условия за укрепването на единна държава. В края на X в. в Бунделкханд се наложило владението на Чанделите, разпростряло се в Източен Доаб, Варанаси и Западна Бенгалия. В Централна Индия династията на Калачурите успяла да се закрепи до XIII в. държавата на Чалите едва се задържала за кратко време.

Естественото развитие на разединените държави било прекъснато от външни нападения. В Индия се устремили араби и тюрки, които изменили хода на събитията.

 
Делхийски султанат



Газневидите, господстващи в Северна Индия, успели да се задържат временно, но не могли да останат дълго. Краят на тяхното управление настъпил, когато Мухамед Гури връхлетял в Пенджаб през 1175 г. и продължил настъпателния си устрем на изток. Вече към края на XII в. цялата територия между Джама и Ганг била завоювана. Паднала под неговите удари и Бенгалия. Нов етап в историята на Индия настъпил през 1206 г., когато Мухамед Гури бил убит и Кутб уд-Дин Айбек обявил своята независимост и основал Делхийския султанат.

Образуването на новия султанат било улеснено от множество причини. Местното население нямало достатъчно сили да окаже организирана съпротива на новите господари. При това Мухамед Гури вече успял да сломи всякакво възможно противодействие, завоевателите създали здрави опорни пунктове на своята власт. Самият Кутб уд-Дин се провъзгласил по най-тържествен начин за султан на владенията на Гуридите в Индия. Така че два фактора улеснили плановете на новия султан: съществуващата разпокъсаност на Индия, от една страна, и заплахата от монголско нашествие, от друга. По името на столичния град Делхи новият султанат бил наречен Делхийски султанат.

Когато Айбек починал, престолът бил зает от Шамсуд-Дин Илтутмиш (1211 — 1235), бивш владетел на Бадзум, роб (гулям) на покойния султан. Той завладял Пенджаб, а след него Синд и Бенгалия. През 1221 г. синът на шаха на Хорезъм, Джалал уд-Дин, преследван от Чингис хан се добрал до Пенджаб и помолил да бъде приет и защитен от монголите, които го следвали по петите. Илтутмиш не го приел, опасявайки се от разправа с могъщия владетел. Освен това Джалал уд-Дин предварително бил нанесъл сериозни поражения на Пенджаб и Синд. Опасността от нападение на Чингис хан отминала. Монголите отсрочили разорителните си набези.

Падането на Индия под властта на тюрките се отразило тежко върху цялостния социално-икономически и обществено-политически живот. Понеже голяма част от местната аристокрация се примирила със завоевателите, те не я унищожили, а я принудили да положи васална клетва за вярност и да им служи. Върху земите била установена държавна форма на собственост. Новите господари раздавали икта (служебни земевладения) на различните привилегировани социални групи: на раджпутите, изпълняващи функции аналогични на спахийските, на аристокрацията от мюсюлмански произход и на чиновниците от държавния апарат. В замяна на получените парцели земя облагодетелстваните поемали задължението да подготвят съответен брой бойци и да ги предадат на разположение на султанското командване. Освен това на самите воини Илтутмиш раздал икта в мащабите на едно или половин село срещу задължението да се включват непосредствено в бойните операции на армията.

Въведени били и други форми на земевладение. След иктата идвала според държавната форма на собственост, наричана халис. Населението, което било включено в халиса, плащало харадж, специфичен поземлен налог. Появили се и други типове земевладение: инам, мюлк, вакъф. Инамът (дума, която означава дар) включвал обикновено парични подаръци, дрехи и пр. Инамът обхващал и поземлено имение, което ставало наследствено. Мюлкът бил също наследствено владение, но не безусловно. Собственикът на мюлк бил задължен да предоставя на държавата една част от получения доход: обикновено една десета част. Що се отнася до вакъфските земи, те се предоставяли на духовенството от различните религии: индуистката, мюсюлманската и др.

В Индия била запазена собствеността на традиционната община. Както и по-рано, тя доминирала в стопанския живот. Самите феодали общо взето не обработвали земята, а я предоставяли на селяните срещу задължението да плащат определен вид рента: отработна, продуктова, а от XV в. насетне — парична.

При управлението на Илтутмиш настъпило известно консолидиране на местното население около новата власт. Това се дължало на външни причини, засвидетелствани от хрониста Зия уд-Дин Барани. Според този съвременник страхът от кръвопролитията на Чингис хан принудил много емири, везири и и други знатни лица да се обединят около трона и по такъв начин да гарантират своята сигурност. Така султанската власт успяла да укрепи своето положение, опряна на външната опасност. Действително султанът бил собственик на земята, върховен владетел, но местните аристократи — раджите — му плащали данъци, налози, изпълнявали различни задължения, поради което управлявали самостоятелно своите земи.

Когато Илтутмиш починал, настъпило известно децентрализиране в държавата. Военачалниците, гулямите, започнали да враждуват помежду си. Само за десет години върху престола на държавата преминали четирима владетели. Убити били в резултат на заговор трима от монарсите, не била пощадена и собствената дъщеря на Илтутмиш Разийя, която управлявала като султанша. Действително през 1246 г. властта поел Насир уд-Дин Махмуд, син на Илтутмиш, но той управлявал до голяма степен формално. Фактически владетел от 1246 до 1265 г. бил Гийяс уд-Дин Балбан, роб, гулям, който по-късно станал султан. При управлението му (1265 — 1287) бушували постоянни битки за султанския престол, които след неговата смърт взели неподозирани размери.

В несигурната обстановка на борба за власт начело на султаната застанал Ала уд-Дин Хилджи (1296 — 1316), който успял да се наложи като най-изтъкнат владетел на Делхийския султанат. Съвременниците го представят като талантлив владетел, голям администратор, крупен военачалник. В началото на своето управление той успял да завладее Гуджарат, да сложи ръка на основните раджпутски княжества. Многократно появяващите се монголски орди, прелитащи страната и достигащи до Делхи, бивали отблъсквани благодарение боеспособността на армията, която той организирал и подготвил. Когато монголите отново се появили през 1306 г. при р. Рави, били разгромени от Малик Гази, един от неговите големи пълководци.

Отблъснал монголите, предотвратил по-нататъшните им набези, султан Ала уд-Дин успял да разшири границите. Освен Северна Индия, той приобщил към държавата си Централна Индия и Декан, чиито земи завладял през 1306 — 1310 г. Така Ала уд-Дин не само уголемил пределите на държавата, която наистина не била много голяма, но успял да я заздрави и укрепи. Това била могъща централизирана институция. Облегнат на постигнатото, един от следващите султани, Мухамед Туглак (1325 — 1351) подчинил Индустан и планирал да завладее Иран, а след това да подчини Китай.

В качеството си на организирана феодална монархия Делхийският султанат представлявал чуждоземна и чуждородна ислямска монархия, наложила своята власт в Индия. В развоя на нейното управление се сменили няколко десетки династии, които имали не еднакво влияние в живота на страната. Това били Гулями (XIII в.), Хилджи (XIII — XIV в.), Туглакиди (XIV — нач. на XV в.), Саиди (XV в.), Лоди (XV — нач. на XVI в.).

Разпадането на Делхийския султанат настъпило неизбежно, но се усетило осезателно през втората четвърт на XIV в. От централната власт започнали да отпадат отделни княжества и да образуват самостоятелни държави. През 1347 г. бил създаден султанат Бахмани, разпаднал се в края на XV и началото на XVI в. на отделни, малки самостоятелни държавици. Обособили се и други държави, този път в Южна Индия, Виджаянагар.


Монголско господство
 

В края на XIII и началото на XIV в. надвиснала съдбовна опасност над Индия от страна на монголите. Вътрешните противоречия между васалните владетели на Бенгалия, Синд, Ориса, Гуджарат и др. изтощили страната до краен предел. Султан Фируз издал разпореждане през 1366 г. да бъдат избивани индусите до крак в районите, в които избухвали въстания. Това подсказва, че съдбата на Делхийския султанат била предрешена. В навечерието на катастрофата се сблъскали двама претенденти за престола. „Ден след ден — пише хронистът Бадауни — протичаха сражения между двамата падишаси, които бяха само крале в шахматна дъска“.

През септември 1398 г. на бреговете на р. Инд застанал начело на 120 000 армия монголският властелин Тимур. След като преди това неговите орди завладели Мултан, той преминал голямата река и започнал да завладява град след град. Обезсилена от вътрешните разпри, войската на Делхийския султанат не била в състояние да окаже съпротива. Пенджаб бил подложен на разграбване и опожаряване. На всеки завладян град неуморимият завоевател налагал неимоверно тежки контрибуции. Наближавайки гр. Делхи, Тимур се разпоредил да бъдат поголовно избити сто хиляди пленници, взети от различни страни. Паднали под меча на тирана всички, без разлика на народност и изповедание: правоверни мюсюлмани и езичници индуси. Това било направено, за да се предотвратели всякакви враждебни действия.

На 17. XII. 1398 г., недалеч от гр. Делхи, в сражение била изтребена до крак десетхилядна армия на султан Насир уд-Дин Махмуд шах. За да избегне разграбването и унищожаването, гр. Делхи предоставил на победителя огромен откуп. Това обаче не било спасение. На 18. XIII. с. г. петнадесет хиляди бойци на Тимур навлезли в Делхи, мотивирайки агресията си с потребността от снабдяване с фураж. Едва проникнали в процъфтяващия град, нашествениците, които представлявали само една малка част от огромната армия на необуздания властелин, го подложила на невиждано разграбване. Монголските войници предварително били инструктирани да грабят, плячкосват и убиват и затова вилнеели неудържимо. Разрушаването на града продължило няколко дни. Зверствата, проявени в разрушаването, предизвикали въоръжената съпротива на гражданството. Това озлобило още повече нападателите. Десетки хиляди индуси паднали под ятагана. „Кулата, издигната от главите на индусите — пише един хронист, съвременник на събитието, — достигна огромна височина, а телата им станаха храна за диви зверове и птици“.

Пощадени били само занаятчии и каменоделци, които били отведени в Самарканд, за да участват в изграждането на джамия, посветена на голямата победа. Тимур напуснал гр. Делхи на 1 януари 1399 г., „претоварен с плячка и пленници“, както свидетелства един хронист. Дълги дни били извеждани от града пленниците. „В околностите на Делхи — пише историкът Сирхинди — и навсякъде, където премина неговата войска, начеваха болести и глад“. Начело на опустошения султанат Тимур поставил свой наместник.

Разорителният поход на Тимур в Индия забавил за векове нормалното историческо развитие на страната. Обезлюдени били множество градове и села. Между претендентите за власт избухнали остри стълкновения. Последният представител на династията на Туглакидите, Насир уд-Дин Махмуд шах, починал 1413 г. и не оставил наследник. Към опразнения трон се протегнали множество ръце. Една година по-късно в Делхи навлязъл Хизр хан, бивш владетел на Мултана. По-късно за независим владетел се провъзгласил Джаунпура. През тридесетте години на XV в. властта била поета от династията Хилджей.

Различни владетели се издигали и падали, но в политическия живот успели да запазят влияние само няколко сравнително влиятелни държави. Това били държавата на Бахманидите, на Ваджаянагар и др. Първата обхващала териториите на Западен Декан със столица гр. Бидар, значителен стопански и културен център. Що се отнася до Виджаянагар, тази държава била сформирана към 1336 г. и успяла да оцелее до 1486 г. Владетелите на двете държави враждували постоянно помежду си.

Идването на португалския мореплавател Вашку да Гама през 1498 г. в Каликут изменило хода на историческото развитие на Индия. Над целия регион португалците успели да установят своето колониално господство. Делхийският султанат преустановил функционирането си като велика държава. На нейно място се утвърждавали нови обществени институции като княжество Бенгалия, които започнали да доминиран в източните страни.
 

[Hatshepsut]

Културно развитие


Цялостният културен живот на Индия отразявал в определена степен разцвета на градовете, където се развивали тъкачество, ювелирство, сарачество, ковачество, грънчарство. Произвеждало се индиго, масло, памучни изделия. Центрове на тъкачеството станали Ахмадабад, Броча, Барода, Камбе и др.

Въпреки нашествията нараснало значението на парично-стоковите отношения. Търговията, особено външната, достигнала голям разцвет. Израснали множество пристанищни центрове: Камбей, Броч, Сурат, Чаул, Диу. Тук акостирали кораби от различни страни на Арабския свят, Африка, Китай. След като описва обстановката в пристанищния град Кормос, Марко Поло отбелязва, че от Индия тук пристигали „хиляди видове подправки, тъкани, извезани със злато, слонски бивни и много други стоки“.

Развивала се образователната система, науката и културата. Продължавал да функционира университетът в Наланда. Възникнали различни школи и в други градове. В подем били историята, философията, литературата.


Руините на Университета в Наланда

Големи постижения отбелязала повествователната проза на историците Зия уд-Дин Барани, на Шамс Сирадж Афиф, на Яхъя ибн Ахмад Сирхинди. Много талантливи представители на философската мисъл развивали активна книжовна дейност. В Гуджарат творил Нарасима Мехта, в Кашмир — Лала, в Махаршт — Намдев. Рамануджи изградил системата веданта и обогатил теистическата философска мисъл на Индия. Философите Мадхава и Нимбарка разработвали проблеми на индуистката философия.

Литературата на Индия също така се развивала. Поети и писатели създавали истински шедьоври на изящната словесност. Появили се творби на хинди, гуджарати, маратхи, панджаби. Популярният поет Чанд Бардаи написал на гуджарат героическа поема за владетеля на Гуджарат. Крупен представител на персоезичната поезия бил Амир Хосроу, наложил се като един от най-големите поети на Индия. Кабири и Сурдасе писали на хинди, а Чандидаша и Мукундорама — на бенгалски.

Наложили се оригинални образци на архитектурата. Невиждани размери придобило строителството на дворци и крепости, на мавзолеи, култови сгради — пагоди, джамии, минарета. Наред със столицата Делхи много други градове като Бидар, Манду, Ахмадабад, Гулбарга били осеяни с резиденции, дворци, храмове.

Едно изумително явление на архитектурното строителство представлява храмът Кандаря Махадео в Кхаджурахо. С него се родее по изящество храмът Лингараджа в Бхубанешвар. Своя стилистика притежава ислямската строителна школа. Привлича погледа минарето Кутб Минар в Делхи. От периода на възхода на Делхийския султанат са запазени много архитектурни паметници и произведения на скулптурата. Поразяват със своите мащаби крепостните стени в Сири, Джапанпанах, Туглакабад, Фирозабад. Джамията Адина в Пандуе се характеризира с високи естетически качества. Това се отнася и за джамията Сиди Саид в Ахмадабад, както и за редица други култови сгради, издигнати по онова време.

С една реч, бурната история на Индия, преминала под знака на чуждестранни нашествия, предизвикала разностранни влияния, свързани с различни виждания за начина на живот, природата, обществото и човешкото мислене. По тези причини, както и по редица други обстоятелства, културните паметници, изразяващи духовните потребности на различните етнически и религиозни групи, придобили различни стилистични особености и били призвани да задоволяват многообразни естетически потребности. В това се заключава и тяхната уникална същност, неповторимите им своеобразия.


КЪСНОСРЕДНОВЕКОВНА ИНДИЯ


Имперският флаг на Великите Моголи

Субконтинентът Индия, както основателно назовават огромната страна в Южна Азия някои съвременни автори, изживявал своя средновековен период и достигнал прага на Новото време разделен, разединен и разпокъсан. Съществували повече от 100 държавици, раздирани от неизгладими противоречия, изтощавани от постоянни войни. По времето на Делхийския султанат (1206–1526) и след разпадането му настъпили редица трансформации. Индия била обект на нашествието на монголския вожд Тамерлан. През 1389–1399 г. той нахлул в страната начело на 100-хилядна армия и поставил основите на султаната в Делхи, където оставил свой наместник. В началото на XVI в. португалците нахлули в пределите на Индия, настанили се на нейното западно и южно крайбрежие и установили своята власт в зоната на Индийския океан, Персийския залив и Червено море. След това през 1527 г. в сражението при Канваха внукът на Тамерлан княз Захиредин Бабур (1483–1530) разгромил 100-хилядната армия на обединилите се князе в Индия и пристъпил към покоряването на Бухара и Бенгалия. В Северна Индия и Източен Афганистан се формирала империята на Великите Моголи. Последният етап на чуждестранната инвазия завършил с проникването на англичаните в Индия.

В историографията са прокарани интересни виждания за границите на късносредновековния период от историята на Индия. Някои автори приемат, при това с голямо основание, че развитото феодално общество обхваща времето от XIII до XVIII в., а от средата на XVIII в. до 1947 г. продължило английското колониално господство. За първия период, периода на развития феодализъм, положението е общо взето ясно, но когато става дума за доминацията на Англия, първата капиталистическа държава не само в Европа, но и в света, положението се усложнява и заплита. За него са давани какви ли не оценки: „Период на първоначалното натрупване на капитала“, „Етап на превръщането на Индия в суровинен придатък на колониалната метрополия“, „английско колониално господство“, „антиколониално движение“. Каквото и становище от вече прокараните да приемем, не подлежи на съмнение, че по социален характер епохата, доминирана от англичаните, си остава средновековно феодална. Това заключение може да се оспорва, но то има право на гражданственост и се застъпва от значителен брой историци, които държат сметка за фактите, съобразяват се с конкретната действителност и не погазват с лекота историческата правда.


Индия — разпокъсана, но единна


Научните проучвания показват, че най-характерната черта на Индия е нейното многообразие, а единството много трудно може да бъде доказано. Разнообразието се изразявало в многобройните етнически групи, които образували племенната или народностната тъкан на страната. Уточнените по време на преброяването през 1961 г. стотици етноси и 281 езика и диалекта водят началото си от глъбините на столетията, но през късносредновековния етап на развитие придобили своите по-ярки очертания. Езикът хинди се наложил сред основната част от населението. Върху неговата основа след арабското нашествие се формира езикът урду, включващ голям брой арабски, тюркски и ирански думи.

Етническите общности от хиндоезиковия комплекс включвали бихарци, пенджабци, раджахотанци, маратхи, гуджаратци, бенгалци, асамци, ория, тамили, телуга (андхра), канара, малаяли, кашмирци и др. Имало и езици, говорени от по-ограничени етнически групи. Като основни, водещи народности се утвърдили: хиндуйанци, раджахстанци и бихарци.

Разпадналият се Делхийски султанат не преустановил функционирането на държавността, а зараждането на Великите Моголи  начело с мюсюлмански владетели от тюркски произход ликвидирало съществуващата феодална раздробеност и разпокъсаност.

Характерна особеност в развитието на разединена Индия е сложността не само на етническите, но и на кастовите и конфесионалните отношения. Нараснало значението на занаятчийската каста, свързана с укрепването на градовете. Част от занаятчиите се превърнали в дребни самостоятелни производители. Повишили своето социално положение златари, тъкачи, медникари, гравьори на текстове с официално съдържание, както и майсторите на надписи върху медни таблички. По начало обаче професията на някои профили на занаятчийските касти оставали в графата на нископоставените, на недостойните, долните. В тази категория влизали ковачите, грънчарите, кожарите, щавещите кожи, сарачите, обущарите, събирачите на нечистотии, хамалите, перачките и др. Населението на Индия продължило да се дели и противопоставя по религиозен признак. Една част от индусите изповядвали индуизъм, друга — ислям, трета — християнство, четвърта — будизъм, пета — джайнизъм и др.

Политически разпокъсана, достигнала нееднаква степен на развитие в икономиката, Индия в началото на XVI в. се разпаднала на множество самостоятелни държавици. Това били империи, султанати, царства, шахства, княжества. В северните територии на Южна Индия се обособили самостоятелните държавици Кашмир, Синд, Мултан, Гуджарат, Джайпур, Малва, Бенгалия, Бихар. Раджпута отхвърлила властта на Делхийския султанат, управляван от афганистанската династия Лоди (1451–1526), фактическата власт на която се ограничавала главно в Делхи и в неговите близки околности. Пет владения с ранг на царства притежавали статуса на държави и извоювали що-годе по-значително място в Южна Азия — Биджапур, Голконда, Ахмеднагар, Бидар и Берар. В пределите зад р. Кришна се простирала империята Ваджаянагар, където управлявали индуси, докато в другите райони на Индия господствали мюсюлмани.


Империя Ваджаянагар


Статуя на император Кришнадеварайа

Носител на традиционната индийска държавност била империята Ваджаянагар, включваща цяла южна Индия, макар границите ѝ да се променяли. Преживяла драматичен период, в края на XV и началото на XVI в., при управлението на император Кришнадеварайа (1509–1529), империята възстановила своето предишно могъщество. Установена била силна, централизирана монархическа форма на управление. Като военен стратег от висока класа, той, монархът, укрепил своята власт, подчинил васалите и подобрил вътрешното устройство на страната. Като реформатор той преразпределил поземления фонд, определил задълженията на васалите. Във външнополитическо отношение провеждал политика на разбирателство със своите съседи на взаимоизгодни начала. Император Кришнадеварайа завладял Малабар и Телинган, Орис и Райчур. Същевременно установил съюзни връзки с португалците, които през 1510 г. завладели Гоа и установили там своя колония. Завоевателната му политика принудила арабските владетели да му обявят джихад — „свещена война“.

Когато император Кришнадеварайа починал, короната била поета от брат му Ачмютарае, но поради редица причини властта била упражнявана от Рамараджа, амбициозен държавник, който се стремял да разшири териториите на империята. Срещу него се обединили владетелите на Ахмеднагар, Биджапура, Бидара и Голконда. Той бил убит в битката при Таликота на 23 януари 1565 г., след което брат му Тирумала се прибрал във Ваджаянагар, ограбил хазната, натоварил я на 550 слона и избягал в Пенугонда. Там той поставил началото на династията Аравида, последната в историята на империята.

Противниците на империята Ваджаянягар — султаните на Декан завладели столицата и я разграбили, опожарили и изоставили. Тирумала, който се завърнал в града, видял разрухата и разбрал, че е невъзможно да го възстанови. При все това империята не загинала. Новият император Венката II (1586–1614) я възстановил в предишните ѝ територии. Амбициозен монарх, той разширил земите на страната до Голконда и до бреговете на Хонавара и Орис.

Империята Ваджаянагар поддържала търговски връзки със своите съседи. По силата на договор с португалците от 1547 г. държавата получила оръжие, коне, мед, огърлици, киновар, живак, желязо, селитра, китайски и индийски тъкани. Император Венката II изпратил на два пъти делегации при Акбар. В разгара на вътрешните борби престолът бил зает от Рама II (1614–1630), който управлявал при несигурна и тревожна обстановка. Непрекъснато срещу него се надигали недоволни васали, които той трябвало да разгромява, за да възстанови реда. Император Шриранг II (1642–1670) се принудил да раздели Ваджаянагар: една част получил Биджапур, друга — Голконда. Самият владетел на империята останал без власт и бил принуден да се мести ту при единия, ту при другия владетел, негови бивши васали, за да не им омръзва.

Вътрешнополитическите разпри отслабили политическата мощ на държавната институция. Войните, водени между Биджапур и Голконда, довели до неизбежното разпадане на империята, която слязла от сцената на историята.

Могъществото и разцветът на Ваджаянагар са засвидетелствани от мнозина чуждестранни пътешественици — Абд-ар-Разак, Н. Конти, Д. Барбоша, Л. Вартема. Всички те описват посещението си в големия столичен град и разказват за неговото великолепие: богат пазар, импозантни сгради, крепостни стени, които го правели непристъпен. Чужденците разказват и за изящните базари и лавки, за многобройното население. Те дават сведения и за другите градове на империята, които привличали съвременниците със своите богатства.

За столицата Ваджаянагар, разрушена във войната през 1565 г., се съди по запазените грандиозни храмове, изградени в монументален стил. Градът се славел и с величествените си дворци, площади, мостове и други сгради. Развалините на града подсказват отшумяло величие и слава.


Династията Лоди (1451–1526)


Бехлох Лоди (1451–1489), афганистанец по произход, наместник на Лахор и Сирхинд, се включил в конфликта, разтърсил Индия, и успял да се наложи в политическия живот като продължител на управлението на Делхийския султанат. Върху територията между реките Ганг и Джамна, а също и Пенджаб, успял да създаде своя опорна база, откъдето провел поредица от завоевателни походи. Той наистина не успял да възстанови султаната в неговите традиционни граници, но завладял значителна част от Пенджаб, присъединил Джаунпур, Гвалиор, Калпи и Дхолцур. За провеждане на политиката си намирал опора в афганистанската аристокрация.

По време на своето управление на Делхийския султанат Б. Лоди призовавал афганистанците да се преселват в Индия, за да окажат подкрепа на султаната. Във фермана на афганистанците, оповестен от него — за съдържанието му се съди от текста, публикуван в труда „История на Шершах“, подготвен от Абас Сарвани — владетелят обещавал на всички, които се заселят в Индия, поземлени дарения и други придобивки. Призивът му намерил желания отзвук. Към Индия се отправили множество племена: лоди, лахани, ниазаи, марвати, битани. Те се настанили там и започнали да се приспособяват към новите условия на живот. Един от местните владетели Ибрахим-шах (1517–1526) се опълчил на афганистанците. Той паднал убит в борбата против 3. Бабур.


Португалско вицекралство


Вашку да Гама пристига в Калкута

За първи път през май 1498 г. португалският мореплавател Вашку да Гама (1469–1524) начело на португалска морска експедиция, включваща 4 кораба, достигнала западното крайбрежие на Индия. Дебаркирал в пристанището Каликут през май, той се запознал с обстановката, натоварил корабите с големи количества злато и подправки и през август 1499 г. се отправил обратно за Португалия.

В Лисабон обсъдили перспективите за нови пътешествия, за изгодата от тях и се заели с организирането на следващи плавания. През 1500 г. друг португалец Педру Кабрал (1467–1520) оглавил военна португалска експедиция, а през 1502 г. Вашку да Гама се отправил пак на път с нова флотилия. Малко по-късно португалските адмирали Франсишку Алмейда и Алфонсо д'Албукерк навлезли в западното и източното крайбрежие на Индия. Паднал в ръцете им о. Малака. По разпореждане на краля на Португалия Мануел I (1495–1521) Фр. Алмейда бил назначен за първи португалски вицекрал на Индия. Столица-резиденция на новия владетел станал гр. Гоа. Започнало интензивно разширяване на покорените територии. Завладени били и о. Ормуз в Персийския залив, пристанището Малака в Сингапурския провлак, търговската база Аден при Червено море. Португалците успели да се настанят на Молукските острови и в Цейлон.

Португалия присвоила монопола върху търговските операции между Изтока и Запада. Португалската търговска палата, наричана до 1500 г. Гвинейска палата, създадена през втората половина на XV в., взела в свои ръце цялата търговия с Индия. Във владенията, управлявани със силата на оръжието, португалците проявявали неописуема жестокост. Те увеличавали данъците и налозите. Местната аристокрация била лишена от поземлените си владения и била поставена в икономическа и политическа зависимост. Католически духовници покръствали местните езичници и ги приобщавали към истините на евангелието. Спрямо непокорните били организирани преследвания. Отказалите да приемат християнството били изгаряни по кладите, издигнати от Трибунала на инквизицията.

Султан Бахадур-шах (1526–1537), застрашен от монголския владетел Хумаюн, потърсил подкрепата на португалците срещу неговото нашествие в Гуджарат. Договорът, сключен през 1595 г., предвиждал военна подкрепа в случай на опасност. През 1537 г. португалците убили шах Бахадур, недоволни от неговото укрепване и от завоевателните му акции. По-късно, при наследника на Бахадур-шах възникнали противоречия между различните групи в султаната и от това се възползвал Акбар, който завладял разбунените земи.

През втората половина на XVI в. французи и англичани започнали да настъпват в крайбрежията на Индия. Португалците били изтласкани и там се настанили холандци, англичани и французи. През 1600 г. била основана Източноиндийска компания, а през 1664 г. — Френска търговска компания, която започнала да създава свои фактории.

[Hatshepsut]

 
Велики Моголи

Началото на династията на Великите Моголи в Индия било поставено от Захиредин Махмуд Бабур (1483–1530), който започнал да управлява от 1526 г. Той бил не само голям пълководец, но и талантлив поет. По произход бил свързан с династията на Тимуридите. Едва 12-годишен, той, внукът на Тамерлан, наследил престола на баща си във Фергана и рано навлязъл в политическите борби на Изтока. В стремежа си да обедини земите на цяла Средна Азия княз Бабур водил ожесточени кръвопролитни битки с местните владетели. Узбеки номади, възглавявани от Шейбани-хан, нахлули през 1504 г. от Сибир и го прогонили. С подкрепа на родственици Тимуриди успял да завоюва Афганистан, да завладее Кабул и да се настани в града. Покорил Източен Иран и сложил ръка на Газна. Това обаче не го задоволявало, тъй като мечтаел да постави цяла Индия под своята власт. Той провел множество завоевателни операции. През април 1526 г. в битката при Панипат разбил владетеля на Делхи Ибрахим Лоди, а през март 1527 г. при Сакри разгромил армията на Санграм Сингх, раджпутски княз. След като влязъл тържествено в гр. Делхи, 3. Бабур се провъзгласил за император. Така била основана империята на Великите Моголи. В кръвопролитното сражение при Канваха, недалеч от гр. Агра, през 1527 г. Бабур разбил огромната 100-хилядна армия на съюзените мюсюлмански и индуски князе. Под неудържимия победоносен напор на армията му паднали Бухара и Бенгалия.

След като укрепил своята власт, Бабур разрешил на желаещите афганистански войници да се завърнат по домовете си, а на онези, които останали, раздал поземлени имения. В продължение на 3 години управлявал Индия, като проявявал толерантност и човечност спрямо местното население. В мемоарите, които оставил (т.нар. „Бабур-наме“) наричал индусите „неверни“, но това произтичало от философията на исляма, а на практика не ги подлагал на преследване. При провеждането на своята политика владетелят намирал подкрепа във военачалниците, които довел със себе си — тюркските и афганистанските аристократи, както и в местните потомствени едри собственици. Според сведенията в „Бабур-наме“, данъците се плащали предимно в натура, а само отчасти в пари. Това говори за известна изостаналост в обществените отношения.


Бабур с първородния си син Хумаюн

Малко преди да почине Бабур разделил империята между своите синове. Първородният му син Хумаюн получил земите по долината на р. Ганг, а другите наследници Пенджаб, Кабул и Кандахар. Бабур завещал на по-младите си синове да зачитат първородството на Хумаюн и да му се покоряват. Законният наследник на престола Хумаюн, движен от желанието да разшири империята, завладял Гуджарат, някои райони от Раджпутан и Бихара. Макар че постигнал известни успехи, той не могъл да наложи здраво своята власт. Братята му искали да бъдат независими и направили опит да отхвърлят властта му и да завоюват някои земи, включително и Делхи. Организиран бил метеж. Срещу Хумаюн се вдигнал и Шер-хан Сур, владетелят на Бихара и Бенгалия. В две последователни сражения Хумаюн претърпял поражение. Загубил битките, изолиран, лишен от социална опора, той избягал в Синд, където се оженил за дъщерята на местен пълководец. От този брак му се родил син Акбар, бъдещият забележителен владетел на Индия. Политическа защита му гарантирал шахът на Иран.

След бягството на Хумаюн в Делхи, в страната установил своята власт Шер-хан, който управлявал от 1540 до 1545 г. В началото той се заел с провеждането на реформи в различните области на стопанския и обществения живот. Най-важна била поземлено-налоговата. Реформата била призвана да увеличи доходите на хазната чрез установяване точните размери на поземления фонд. Попълвани били кадастрите на общините. Всеки собственик на земя бил задължен да заплати дължимия поземлен налог, включващ 1/3 от брутната реколта. По личен избор селянинът могъл да определя как да внесе данъка — в пари или в натура.

Шер-хан задължил феодалите, особено преселниците от Афганистан, Бихара и Бенгалия, в зависимост от размерите на именията си да поставят клеймо на конете си, да установят броя на наемните конници и периодически да извършват преглед на армията. Владетелят въвел практика да плаща предимно в пари на наемните войници, което наложило данъците да бъдат събирани по същия начин. Той взел мерки най-сурово да бъде наказвано всяко недоволство. В усилията си да разшири границите на държавата той започнал война за присъединяването на развитите градове. При обсадата на една от крепостите избухнало оръдие и шахът бил убит в резултат на експлозията.

Вестта за смъртта на владетеля послужила като сигнал за разгарянето на борба за власт. Най-малкият син на покойния Шер-шах заел престола, но управлявал сравнително кратко време. За престола започнали да се боричкат четирима кандидати. Начело на армия от афганистанци, тюркмени, тюрки, перси и узбеки, от Иран пристигнал емигриралият Хумаюн. През 1555 г. той заел престола, но управлявал кратко. След неговата смърт Байрам-хан, наставник на малолетния, 13-годишен Джелал-ад-дин Акбар, осигурил качването му на трона, а самият той станал регент. Настъпил нов период в живота на Индия, период на невиждан възход и политическо могъщество. Столицата била преместена в Агра, забележителен политически, стопански, духовен и културен център.

В началото на управлението си Акбар (1556–1605), третият поред представител на династията на Великите Моголи, трябвало да се справи с Хем, пълководец на армията на един от родствениците на Шер-шах. Хем властвал в Делхи и се наложил като владетел, който управлявал като раджа Вакрамалит. В сражението, което се разразило през 1556 г. в Панипатското поле, талантливият пълководец Хем отначало напредвал, но щастлива случайност неочаквано осигурила победа на Акбар. Полетяла изневиделица стрела попаднала в окото на Хем, който загубил равновесие, паднал от слона и се загубил в бъркотията на битката. Наемниците, които не виждали вече предводителя си, се объркали, паникьосали се и бежешком напуснали сражението. Така била осигурена победата на Акбар.

Регентът Байрам-хан завладял Аджмир и Гвалипур, укрепил Пенджаб. Той продължил да управлява държавата на Великите Моголи и да налага шиитските закони. Това пораждало недоволството на сунитите, които не били съгласни висшите административни длъжности да бъдат заемани от едноверци на регента, който продължавал да своеволничи, както по времето, когато Акбар бил непълнолетен. Групата на сунитите, узбекски родственици на владетеля, укрепнала и през 1560 г. взела властта в двореца с решителната подкрепа на Акбар. Те, сунитите, освободили Байрам-хан и го изпратили на служба в Мека. На път за своето ново назначение, той бил убит в Гуджарат.

Фактически Акбар започнал да управлява през 1556 г., след като се освободил от кликата, която се разпореждала, възползвайки се от младежката му неопитност.

 
Реформаторска дейност на Акбар
 

Като поел управлението, Акбар се заел с укрепването на държавната власт, със засилването на централизацията в управленския апарат, със смазването на сепаратизма и с разширяване границите на Монголската империя в Индия. По негово разпореждане било изградено и укрепено административното устройство на империята на висше, средно и нисше равнище. Въведена била задължителна трудова повинност. Финансовата система била усъвършенствана и подобрена. Една трета от реколтата прибирала държавата. Натуралната рента била заменена с парична. Цялостният икономически, политически, обществен и духовнокултурен живот бил поставен под контрола на върховния падишах на империята. Установената обществена система се отличавала с по-голям ред, с дисциплина и законност. Тя била създадена върху основите на традиционното ислямско законодателство и отразявала характерните особености на източния феодален деспотизъм. Органите на централното управление — военно, финансово и съдебно — били директно подчинени на върховния владетел — падишаха и се намирали под неговия непрекъснат контрол. По своето социално съдържание режимът, въведен от Акбар, имал военен характер. Поданиците на държавата, обложени с данъци, изпълнявали разпоредбите на властващата аристокрация, която чрез сложната, разклонена пирамида на многобройната бюрокрация била откъсната от обкръжението на Акбар и невинаги била съгласна с неговата философия. Неслучайно огромната част от ислямските аристократи неведнъж се вдигали на борба против управляващия елит, който чрез деспотизъм съумявал да запази статуквото, а чрез него и собствените си интереси и привилегии. Могъщото военно ведомство винаги успявало да смаже протестите и да запази властта непокътната.

Армията на падишаха не била особено многобройна, но била елитна, обучена на най-високо равнище. Професионалните полицаи на Акбар били въоръжени с предпазни ризници, шлемове, щитове, копия, лъкове. Специален военен контингент на Акбар образувала тежковъоръжената конница на раджпутите. Армията разполагала с огромен брой бойни слонове. В широка употреба влязло и огнестрелното оръжие. Акбар формирал корпус от стрелци мускетери. Значително се развила и артилерията. Към казармите били създадени специализирани работилници за отливане на оръдия и за изработване на бойни принадлежности и амуниции. По такъв начин мощта на армията при Акбар се гарантирала не само от огромния брой бойци, но и от тяхното въоръжение, приведено в съответствие с най-новите постижения на оръжейното производство.

Материалният стабилитет на държавата бил гарантиран от усъвършенстваната фискална политика. Многобройният чиновнически апарат осигурявал своевременното събиране на данъците. Военните наместничества, чийто брой в империята достигнал шестнадесет, се намирали под непосредствения надзор на финансовото ведомство, което не само събирало данъците и налозите, но ги разпределяло по принадлежност и целесъобразност. Съдебното ведомство, ръководено от т.нар. садр, следяло за най-строгото спазване на законите на шериата.

Въведената данъчна система разорявала населението и то неведнъж вдигало въстания. Акбар осъзнал, че прилагането на репресивни мерки само ще засили недоволството, и затова по негово нареждане били намалени размерите на данъчните облагания. За да ликвидира анархията в мерките и теглилките, той наложил единна мерителна система. Това улеснило по-нататъшното развитие на занаятчийската дейност и на селското стопанство. Промяната обаче довела до увеличаване на данъците, митата и акцизите. Монетната система била унифицирана. Съобщителните средства — пътища, мостове, пощи — били подобрени. Пазарите и панаирите се оживили. Кервансараите работели пълнокръвно.

В стремежа си да укрепи едноличната си власт Акбар ангажирал аристокрацията от индуски произход в апарата на управлението. Проявявал грижи и за подобряване на положението на духовенството, за утвърждаване на религията. Неговият ръководен девиз бил: „Един господар, една религия“. Индуските религиозни институции — будистки, индуистки — били дарени с поземлени имения. Данъкът джизие, с който било облагано немюсюлманското население, бил отменен. Като реформатор той направил опит да създаде нова религия, обединявайки в едно цяло съществуващите религиозни групировки — будизъм, индуизъм, но на базата на исляма. Той се ръководел от правилото на сикхите — за пълно подчинение на нисшестоящия на висшестоящия, на ученика на учителя. Култът към слънцето взел от персите. От индуизма възприел забраната да се употребява говеждо месо, както и символите и знаците на брахманизма. Примирението на мюсюлмани и индуси, на което той много залагал, било основен принцип на новата религия, която въвел — „Божествена вяра“. Проповедта за праведния владетел, на която искал да се опре, научил от махдийците. Колкото и привлекателна да била на пръв поглед концепцията на Акбар за създаване на синкретична синтезна религия, тя била посрещната с открито недоволство от представителите на различните религии. Разгорели се въстания, които падишахът смазвал с голяма жестокост. Идеята за създаване на нова религия била безперспективна и не намерила достатъчно последователи.

По различни причини Акбар въвел таблица за различните звания и рангове. Всички служители на държавния апарат били обхванати в своеобразна военна организация и изпълнявали бойни задължения. Това гарантирало пълнокръвното функциониране на държавния апарат. Империята на Великите Моголи се превърнала във военнофеодална държава от източен тип.

Външнополитическата активност на падишаха довела до разширяване границите на империята, започнало още при Байрам-хан, който завзел Аджмир, крепостта Гвалипур и закрепил завоеванията в Пенджаб. Смазвайки съпротивата на различни едри и дребни князе, Акбар последователно завладял Читор (1568), Рантхамбхор (1569), значителни теоритории от Раджпутан. По негова повеля военачалникът Асаф-хан нахлул в княжеството Гондвана и го заграбил, след това оплячкосал хазната на владетелката Дургавати, която след поражението се пробола с кинжал, и се обявил за самостоятелен, независим владетел. През 1573 г. Асаф-хан привлякъл на своя страна група военни, с които образувал коалиция и влязъл в Лaxop. Там той довел от Кабул брата на Акбар, който бил малолетен, и го провъзгласил за владетел. В борбата срещу Акбар се включили узбеките от Самбхали — мирзите. Причината за организирания заговор била отрицателното отношение на участниците към проведеното от Акбар издигане на князете индуси. Поради невъзможността на бунтовниците да организират връзка помежду си заговорът бил смазан. Не успял и бунтът през 1576 г. в Раджпутан.

Нови набези, целящи да разширят държавните граници, били проведени в Бенгалия, Ориса, Гуджарат, Кашмир, Кхандеш и Ахмаднагар, а също и гр. Кандахар. По такъв начин държавата на Великите Моголи се простирала от Балха до Годавари, от водите на Арабско море до огромния Бенгалски залив. В нейните предели влизали Кашмир и земите на бъдещ Афганистан.


Индия след Акбар
 

Управлението на Акбар не било само време на възход и процъфтяване. Периодично се редували победи и поражения, възход, кризи и спадове в стопанския живот. Действително, той бил държавник творец, меценат на науката и културата, създател на нова цивилизация. Столичният град Делхи станал не само процъфтяващ икономически център, но и средище на образование, наука и религиозен живот. По негово разпореждане през 1569 г. недалеч от Агра започнало изграждането на гр. Сикри, където трябвало да живеят придворните. След като градът бил построен, се оказало обаче, че в него не достигала водата. Затова градът, наречен от един съвременник „град на победата“, останал незаселен. Акбар починал през 1605 г. Опразненият престол заел синът му Салим, управлявал под името Джахангир (1605–1627). Докато баща му бил още жив, той организирал заговор против него, като се укрепил в Алахабад. Новият владетел погазил провежданата политика на веротърпимост и с това предизвикал силно недоволство сред индуси и мюсюлмани. Джахангир продължил завоевателната политика на покойния си баща. През 1614 г. той завзел земите на Раджпута Мевара, през 1615 г. обсадил крепостта Кангра, която се предала след 5 години съпротива. Завзел през 1622 г. и княжеството Кашмир.


Синът на Джахангир — Шах Джахан (1627–1658), който го наследил на трона след неговата смърт, продължил завоевателните войни. През 1658 г. Шах Джахан бил свален от сина си Аурангзеб (1658–1707), един от забележителните владетели на Индия. Поради многобройните войни, които водил, се налагало да повишава непрекъснато данъците. От 1/3, колкото се внасяло в хазната преди това, натуралният данък се повишил до половината от получената реколта. Въстания против него вдигали не само обеднелите и разорените селяни, но и представителите на аристокрацията. Силен владетел, той смазвал всяка съпротива. Не се поколебал дори да се противопостави на домогванията на английската Източноиндийска компания, която ограбвала местното население. На два пъти (през 1688 и през 1689 г.) той наложил на английските търговци да заплатят на империята обезщетения. Сам интелектуалец от висока класа, Аурангзеб оказвал помощ на дейците на образованието, науката и културата. Той открил училища, основал библиотеки. Като убеден последовател на исляма започнал да преследва тези, които изповядвали други религии, респективно индуси, будисти и по такъв начин противопоставил населението в държавата по религиозен и етнически признак. Под влияние на ислямските земевладелци Аурангзеб воювал в Южен Индустан. В резултат на водените войни се засилило недоволството сред селяните и те организирали ожесточени, но неуспешни въстания. При неговото управление пламнали много бунтове, но най-масово било движението на селяните от планините в Западен Декан — маратхите, превърнало се в джихад, т.е. в „свещена война“. Маратхите били предвождани от образования и смел военачалник Шиваджи (1627–1680), който две десетилетия воювал срещу Моголите. В резултат на добре организираната съпротива Шиваджи успял да отхвърли господството им и да извоюва самостоятелност. Създадена била държавата Махаращра.

Борбата между Аурангзеб и маратхите продължила дълго. Когато Шиваджи починал, бил заместен от сина му Самбаджи. Но създалата се кризисна обстановка била използвана от Аурангзеб, който нахлул в земите на маратхите, разгромил войската на Самбаджи, пленил го и го отвел в двореца си. Моголите завладели Голконда и Биджапур. Владетелите, които наследили Аурангзеб, били слаби, до голяма степен безлични и не могли да отстояват завоюваните граници. През 1739 г. Надир-шах, владетелят на Иран, влязъл в Делхи, ограбил хазната и се завърнал обратно. Великите Моголи отстъпили Пенджаб на владетеля на Афганистан Ахмад-шах Дурани. Освободили се Рохилкхан, Бенгалия и Декан. Надигнали се отново маратхите и завладели през 1758 г. Делхи. След това се настанили в Пенджаб.

Могъщата някога империя на Великите Моголи тръгнала неудържимо по пътя на разцеплението и упадъка. Създаването на отделни самостоятелни феодални владения улеснило европейските държави, които се настанили трайно в Индия и я покорили напълно. Настъпил дълъг период на колониална зависимост.
 

Икономически живот


Сребърни рупии, сечени от Акбар

Политическата разпокъсаност на Индия и попадането ѝ под чужда зависимост се отразили негативно върху стопанския живот на страната. Въпреки това земеделието, скотовъдството и градската промишленост не преставали да се развиват макар и с различни темпове, нерядко мъчително, преминавайки периоди на подем и застой. Опустошителните военни набези унищожавали реколтата и занаятчийските произведения, разрушавали магазините на търговците, храмовете и манастирите на религиозните конфесии. Сред развалините, опустошенията и пожарищата стопанството на Индия отново се възраждало. Аграрните отношения при Делхийския султанат и при Великите Моголи били сходни. Земята била държавна собственост. Върховният владетел, императорът, раздавал ленове-джагири на мюсюлманите, които срещу дарението имали различни бойни, полицейски, стопански, политически и други задължения. Притежателите на ленове-джагири, съответстващи на европейските бенефиции, чиито размери варирали от цяла област до няколко хектара земя, събирали данъците и налозите. Една част от тях те задържали, друга предавали по принадлежност в хазната. Задържаната част изразходвали за поддържането на специализирани войскови единици, които организирали, въоръжавали, обучавали и държали в постоянна бойна готовност, за да могат всеки момент да откликнат на призива на господаря.

В империята на Великите Моголи държавната собственост върху земята не била единствената поземлена форма на стопанисване. Паралелно с нея съществували традиционните имения на индуски феодали, наричани заминдари, които редовно внасяли своите данъчни облагания, без да бъдат свързани непосредствено с установената военно-джагирска система. Тези имения, домените на заминдарите, били получавани по наследство. Това определяло тяхното съдържание като стопанска организация, свързана с етническите своеобразия на Индия, с нейната история. Своята земя заминдарите легализирали чрез получаването на грамота, предоставяна от императора на Великите Моголи. Правото на самостоятелно земевладение имали и именията, получавани от служителите на религиозните учреждения — будистки пагоди, ислямски джамии и пр. Обособили се владения и на старите индуски религиозни обединения. Това била безусловна наследствена собственост, наричана „сойюргал“.

Традиционната форма на организация на селското население в Индия при различните династии и владетели била общината. Всички селяни били обхванати от фискалната система и внасяли поземлен данък. Задължени били с феодална рента, както и с цяла поредица от тежки повинности, включително и с предназначеното за немюсюлманите — джизие. Селяните се задължавали да участват в строителството на пътища, мостове, държавни сгради.

Както и в другите континенти и страни на тогавашния свят, така и в Индия градовете били средища на политическия живот, на административното управление, на религиозните организации, на занаятите и търговията. Занаятчии имало и по селата, където те получавали суровини и малък парцел земя за обработване. Огромната маса занаятчии обаче била съсредоточена в градовете. В Индия се произвеждали различни видове тъкани — памучни, копринени, вълнени. Тъканите били изпъстрени с шарки, някои от тях втъкани, други шити. Един от тогавашните хронисти е давал изключително ценна информация за броя на различните видове тъкани, произвеждани в страната. Той съобщава, че за дрехите на Акбар били използвани около 100 вида тъкани.

В процеса на историческото развитие възникнала съответна специализация в областта на занаятчийската дейност не само в отделните градове, но и в цели области.

Строителството във всичките му разновидности било силно развито в Агра. Инкрустациите на различните произведения на труда и на изкуството се правели в Гуджарат. Корабостроителството истински разцъфтяло в Бенгалия. Добивът на желязо и цветни метали обусловил специализацията в металообработването. Произвеждали се каменна сол, хартия, селитра. Изработвали се растително масло, сладкиши. Множество майстори издигнали на недосегаеми висоти произведенията на златарското изкуство.

Занаятчиите били обединени в касти, намиращи се в зависимост от феодалните господари. Начело на кастата стоял началник, назначен от феодала, а също и търговски посредник. Авансите, които се раздавали, служели до голяма степен за покоряването на занаятчиите и за тяхното заробване.

Търговията и лихварството били в подем. Индийските тъкани били търсени и на Изток, и на Запад. Търговците купували стоките и ги отнасяли до търговските пристанища. Корабите отплавали от Гуджарат и Сурат, от Каликут се отправяли към Европа, Африка и Америка.

При Великите Моголи наред с най-големите градове Лaxop и Агра процъфтявали още множество други: Бурхампур, Ахмадабад, Денарес, Татна, Радотемахал, Бурдван, Хугехли, Дака и др.

Европейските търговци — португалци, холандци, англичани, французи — налагали високи мита и затруднявали търговските операции, но местните търговци успявали да преодолеят преградите. Парично-стоковите отношения се развивали, но основните богатства се разпределяли между едрите феодали, които не били заинтересовани от проникването и налагането на новите капиталистически обществени отношения.
 

[Hatshepsut]

 
Религиозни организации и институции

В огромната държава, управлявана от различни владетели, дейност развивали проповедниците на различни религиозни учения — последователи на исляма, на будизма, индуизма, зороастризма, християнството. Разпространени били различни секти — сикхи, махдисти. Появили се мисионери на Йезуитския орден. Най-голямо влияние обаче имали ислямът и индуизмът. Проявата на търпимост, на толерантност, отстоявана невинаги достатъчно последователно, била една от особеностите на източната индуска философия. Това не било само или единствено проява на хуманизъм, но и начин на съществуване, продиктуван от суровите условия на живота.

В държавата на Великите Моголи ислямът натрупал многовековни традиции, датиращи още от арабската инвазия през VII в., утвърдила се при Делхийския султанат, за да процъфти при монголските императори. В „Откриването на Индия“ Дж. Неру пише, че мюсюлманските завоеватели били асимилирани в многобройното индийско население, а управляващите династии се индианизирали и започнали да разглеждат Индия като своя родина. Джадунатха Саркара обаче мисли, че в продължение на столетия в своята всекидневна молитва индийските мюсюлмани се обръщали към Мека, спазвали своите собствени закони, държавно управление, език, създавали литература, посещавали своите храмове, кланяли се на своите светци. Според него те никога не се ограничавали само в Индия, не мислели единствено като индуси, а винаги отправяли взор към страни като Арабия, Сирия, Иран, Египет. Схващанията на Дж. Неру, от една страна, и на Дж. Саркара, от друга, отразяват две основни насоки в историографията, които се споделят от голям брой изследователи и запазват своята доказателствена сила на въздействие и в наши дни.

Най-новите сериозни, освободени от апологетическо пристрастие проучвания доказват, че още в Делхийския султанат, а също така и през предишните столетия, ислямът бил по начало насилствено насаждан като държавна религия от владетелите, макар да имало много изключения. Част от индусите приели исляма, след като върху тях бил упражнен административен натиск, друга част поради получени привилегии, включително и поради заемането на служби в управлението. Имало и такива, които склонили глава, защото не могли да плащат данъка джизие, от който се освобождавали, щом приемели новата вяра. Освен всичко това ислямът привличал представители на обезправените касти поради обстоятелството, че посветените в новата вяра се освобождавали от веригите на кастовата дискриминация.

За разпространението на исляма спомогнало и обстоятелството, че сред суфиите, либералните проповедници на исляма, имало членове на ордени, които проповядвали нравствени ценности, близки или родствени с идеите на индуизма. Това се отнася за ордена Чищие и Фирдоуси. Въздействие оказвали и проповедниците на исляма, които осъждали нововъведенията в индийския ислям и ги обявявали за ерес, за отклонение от вярата на правоверните. За успеха на ислямската проповед определено значение имала централизираната теократична монархия, установената военна автократична система на управление. Владетелят на империята (император по европейските стандарти, шахиншах по източните) държал в ръцете си както политическата, така и религиозната власт; той ръководел улемите, които укрепвали неговия авторитет и налагали ценностите на исляма. Някои от владетелите, като Мухамед Туглак, се титулували „султан, сянка божия“ (султан-зелал-аллах). Политиката на централизация, провеждана от върховните владетели, привличала на своя страна индийски философи, теолози, историци, писатели и чрез тях упражнявала влияние върху населението.

Важен момент в развитието на взаимоотношенията между исляма и индуизма отбелязало решението на Акбар да създаде през 1575 г. във Фатхпур-Сикри молитвен дом за обсъждане на религиозни въпроси. Споровете, които се разгорели там, отблъснали владетеля от ортодоксалния ислям и го накарали да търси други решения на религиозния въпрос. Абу-л Фазл, негов съветник и приятел, насочил вниманието му към ценностите на религиите извън исляма, особено към еретическите учения и движения на Изтока. Интелектуалец с широк държавнически кръгозор, Акбар изучил догматичните учения, нравствеността, ценностите на индуизма, християнството, зороастризма, джайнизма. С познавателна цел той поканил от Гоа три мисии от Ордена на йезуитите, които го въвели в учението на Католическата църква. Монсерати, един от ръководителите на мисията, подготвил интересни записки, които хвърлят обилна светлина върху същността на разговорите, върху сериозността на проблемите. Както се знае, Акбар създал новата религия, т.нар. „Божествена вяра“, която била фактически синтез между съществуващите ислямски и индуистки религиозни вярвания.


Религиозна дискусия

Известен еклектичен синтез между исляма и индуизма бил постигнат в късното бхакти, религиозно-сектантско движение, провъзгласило равенство на всички хора пред Бога, обединение на индуси и мюсюлмани, насочено против кастовото деление на обществото. В противовес на религиозната изолация, фанатизма и догматизма на индуизма и исляма, бхактите в лицето на най-изтъкнатите си идеолози Мадхва, Рамананд, Кабир, Нанак, Чайтания, Мира Бай, Тука Рам и други отстоявали идеите на хуманизма и уважението към общочовешките духовни ценности. Едно от разклоненията на бхактизма бил сикхизмът.

Сикхизмът  представлявал реформаторско движение, което възникнало на базата на сектата на бхактите, и било насочено против установената кастова система. В неговата основа легнали редица идеи на ислямския суфизъм, индуизма и някои други източни религиозни учения. Родоначалник на сикхизма бил Нанак (1469–1538) , застъпник на идеята за единение между индуси и мюсюлмани, за борба срещу установената кастова система и феодалния гнет. Свързан с търговско-занаятчийските среди в обществото, от които той самият произлизал, Нанак си представял бога като „мъдър търговец“. Той не приемал аскетизма, отстояван от някои сектантски идеолози, и застъпвал разбирането за активно занимаване със светски дела, организирал обща кухня и бил поклонник на храненето от общ котел. Това свидетелства за известни казармени тенденции в неговата философия. Следовниците на Нанак изградили организационната структура на сикхизма, създали свои подразделения в цяла Индия на средно и низово равнище. Начело на всеки окръг стоял упълномощен ръководител (гуру). Гуру Амар Дас (1552 — 1574), който бил третият поред, превърнал властта на гуруто в наследствена. Той поставил началото на духовните владетели на сикхската династическа система. Одобрила се идеята за божествения произход и същност на гуру. „Знайте, — гласи един от стиховете на сикхската Библия — че бог и гуру са едно и също.“ Свещената книга на сикхите „Адигрант“ била подготвена от гуру Арджуна, който играел важна роля в развоя на организацията, особено при изграждането на нейната идеологическа основа.

Потомствените ръководители на сикхската организация се превърнали в едри феодални собственици и тяхната роля в обществения живот на Индия нараснала. Те мерели ръст с индуските и мюсюлманските аристократи. В организацията навлезли огромен брой селяни, джати, които постепенно променили не само нейния социален състав, но и организационните ѝ принципи. Реформаторското движение на сикхите прераснало в опозиционна антифеодална организация, в която религиозните идеи били съчетани с революционни политически искания за преустройство на обществото. Сикхите повели борба за разгрома на империята на Великите Моголи.

Преломен момент в историята на сикхите настъпил през 1699 г., когато гуру Говинд Синх (1675–1708), свикал общ събор, на който били взети важни решения. Общото събрание било обявено за висш ръководен орган на организацията. Всеки член на общината се задължавал да бъде винаги въоръжен, да има готовност да се включи в борбата против враговете, крепителите на гнета, управляващите Моголи. Въведено било единно облекло: тюрбан, дълги коси, брада. Всеки сикх трябвало да носи меч, браслет, гребен. В организацията можели да влязат и привърженици на останалите религии. Сикхите започнали да вдигат въстания. Въстанието, което те организирали през 1687 г., продължило дълго и придобило партизански облик. По същество сикхите скъсали с ортодоксалния индуизъм, отказали се от него и поели по свой самостоятелен път на съществуване.

В периода на Великите Моголи се разпространил и вишнуизмът, който привлякъл милиони индуси в Северна Индия и Бенгалия. Множество последователи имало на Рама и Кришна. Популярност придобили редица изтъкнати проповедници на нови секти. Някой си Хари Вамса основал сектата Радхабалабхи, членовете на която издигнали в култ съпругата на Кришна — Радхе. Секти основали и други реформатори на религии. Реформаторът Далу (1544–1603) осъждал кастовата система и идолопоклонството. Последователите му се присъединили към основаната от него секта дадупанхта.

В Индия развивали дейност множество проповедници на исляма — суфии, които били свързани с мохамеданските религиозни общности. Те внушавали на слушателите си, че основна цел на живота е любовта и предаността към Бога и сливането с него. В същото време призовавали да се води умерен начин на живот, да се проявява човечност, разкаяние, да се спазва чистота на душата. По такъв начин суфиите съдействали да се притъпява религиозният фанатизъм, да се формира търпимост и толерантност между различните религии, да се призовава към братство между хората.


Културни взаимоотношения
 

В огромните територии на субконтинента Индия, разтърсван от конфликти, раздиран от противоречия, продължил да се развива и обогатява един от най-интересните и съдържателни модели на култура не само в Южна Азия, но и в света като цяло. Езиковото родство на народите в Индия обединявало историци, писатели, философи. Относителна самостоятелност придобили духовните ценности, създавани на бенгалски, хинди, урду, пенджабски, маратски, гуджератски, тамилски, телугу, малялски и други езици и диалекти. Върхови постижения били постигнати при управлението на Великите Моголи изобщо и по-специално при Акбар и Джахан, които подкрепяли образованието, науката и културата, подпомагали учените в техния труден начин на съществуване.

Основен фактор за възхода на духовния живот станали центровете за образование, просвета и научен живот. Висши и средни школи били създадени в градовете Агра, Лaxop, Фатихпур, Сикри, Сиалкот и др. В прочутия център Ибад Хана в Сикри се срещали представители на интелигенцията от всички народности. Школи и училища работели в Махам Анага, в медресето Хаджи Мугин в Делхи, в медресето Маулана Садрудин в Шахджаханабад. В Гуджарат имало учебно заведение при медресето на шейх Ваджи уддин. Астрономически обсерватории се издигали в Делхи, Джайпур, Уджаин, Матхур, Бенарес. При Великите Моголи преподаването във висшите ислямски учебни заведения се провеждало на арабски език, макар той да бил смятан за мъртъв език. На арабски се печатали книги по проблемите на философията, историята и теологията. Използван бил и персийският език. Талантливи млади хора се изпращали да завършат образование в Мека.

Многобройните хроники отразявали най-важните събития. Историците на Индия изграждали картината на миналото, проучвайки задълбочено наличната документална база. От XVI в. интересни извори са „Бабур-наме“ и „Акбар-наме“, в които са предадени изключително ценни сведения за лица и събития. От произведението „Акбар-наме“ са отделени най-важните части и обнародвани като отделно съчинение под наслов „Закони на Акбар“. През XVII в. монголският военачалник в Бенгалия Мирза Натхан подготвил мемоари под наслов „Отсъстващата страна на пролетта“. Абдул-Хамид Лахури създал „Падишах-наме“, интересно и съдържателно повествование, а Мохамад Салих Камбу издал „Трудове на Салих“. При управлението на император Аурангзеб били съставени от Хати-хан „Избрани откъси“ и „Огледало на Ахмади“, живописно, оригинално повествование за Гуджарат. Шах Навазхан подготвил биографични очерци за емирите на Монголия. Абу-л Фазл бил придворен историк на Акбар.

Литературата в Индия, създавана на различни езици, достигнала също така значими върхове. През XV–XVI в. творили множество поети бхакти. Сред тях ярко се откроява Тулси Дас (1532–1623), автор на „Рамаяна“. Поетът от школата във Ваджаянагар Аласани Педана (1475–1535) сътворил великолепната поема „История на Ману“. Друг поет Тенали Рамакришна (1585–1614) придобил голяма популярност с творбата си „Величието на Пандуранги“, посветена на бог Вишну.

Между поетите на Индия, които писали на фарси, се отличавал Мирза Бедил (1664–1721). При Акбар и при неговите наследници творили плеяда поети, които прославяли тяхното управление.

Необикновен подем отбелязала архитектурата. В условията, настъпили след разпадането на Делхийския султанат, в отделните държави, които се обособили, започнали да се създават различни архитектурни школи. Свои характерни черти имали сградите в Гуджарат, Бенгалия, Декан. В Гуджарат се наложила типична унифицирана архитектоника на строителните форми: джамията Сиди-Саид в Ахмадабад поразява с рисунъка на декора и с изяществото на формите. При император Акбар били постигнати блестящи модели на градостроителство. Изграждането на дворци, мавзолеи, държавни сгради, градски ансамбли, площади, мостове, укрепителни съоръжения добило невиждан размах. Като особен дял от архитектурата се обособили типовете култови сгради — джамии, минарета, медресета, със своите куполи и сводове. Градостроителни фортификации се появили в различни краища на империята. През 1569–1584 г. била издигната крепостта Фатихпур-Сикри, а през 1570 г. се появил фортът в Аджмер. Извисявали се централно-куполни мавзолеи сред великолепни паркове-градини. Такъв бил мавзолеят на Хумаюн в Делхи.

Нов момент в строителството настъпил при Шах-Джахан, когато възникнал стремеж към разточителство и естетическо обогатяване на строителните нюанси. Мраморът широко навлизал в строежите. Сградите се инкрустирали с многоцветни нюанси. Това се вижда особено в дворците и джамиите, издигнати по онова време в Делхи и Лал-Кил. По времето на Аурангзеб се използвали изключително скъпи строителни материали. Великолепната сграда на Катедралната джамия в Делхи, мавзолеят Рабия Даурани поставили само началото.

Перла на ислямската архитектура е величественият мавзолей Тадж Махал, издигнат около 1630–1652 г. от Шах-Джахан в чест на съпругата му Мумтаз-Махал, недалеч от гр. Агра. Проектът и изграждането на мавзолея били дело на местни строители с ръководител Устад-Иса. Високият 74 м монумент бил построен от 20 000 зидари.


Тадж Махал

Местните традиции, натрупаният многовековен опит в каменното строителство намерили проявление в изграждането на ансамблите на дворците-крепости, които се сливали с природния пейзаж и образували хармонично монолитно цяло. Великолепни шедьоври на този тип са ансамблите Гвалияр (XVI в.), Удайпура (XVI–XVIII в.). Прекрасна със своята архитектура е столицата Раджастхана Джайпур, чието начало било поставено през 1728 г.

Не изоставала и живописта. Най-ярки образци в миниатюрата били постигнати от школите в Гуджарат и в Пахари. Миниатюрите, създадени при илюстрирането на книги, изобразявали правдиво обектите. Те украсявали исторически, философски и теологически трактати, портретна живопис. Разнообразната тематика, влязла в миниатюрите, била изпълнявана с изящество и емоционалност. Под влияние на западноевропейската инвазия в миниатюрите започнали да се налагат не само митични, но и светски, граждански мотиви. В Каликут, Мадрас, Бомбай и в други градове с пристанища, където се заселили англичани, португалци, французи, се появявали християнски храмове. В центровете на развиващата се промишленост възникнало ново изкуство, отразяващо спецификата на европейския муниципалитет.

По характера на своя обществен строй Индия била феодална държава, но от своеобразен източен тип. Ненапразно Джавахарлал Неру в проучването си „Феодалната система“ признава, че феодалната индийска система не била като европейската, но представлявала „нещо подобно“. Основания за това заключение той намира в облика на владетелите, в социалните функции на аристокрацията, в дребните господари, които „все още запазили някои феодални обичаи“. Джавахарлал Неру пише, че индийската кастова система се отличавала съвършено от феодалната система, но „не по-малко делила обществото на класи“. Новата религия, „Божествената вяра“ („дин-и илахи“), която въвел Акбар, представлявала смесица, еклектически конгломерат от идеи на исляма, индуизма, зороастризма, джайнизма и сикхизма. Крайъгълният камък на реформираната религия била идеята за съчетаването на духовната и светската власт в лицето на върховния владетел. Действително при управлението на Акбар новата религия била подкрепяна и налагана като държавна, официална, но след неговата смърт тя се превърнала в секта с ограничено обществено влияние. Цялото това преустройство било проведено в рамките на своеобразното патриархално феодално общество, в името и от името на феодализма „За по-голяма слава Божия“.

При всичките си неповторими своеобразия империята на Великите Моголи навлязла в епохата на своя феодален строй, на примитивния, но несъмнен феодализъм, макар да носела чертите на източния тип обществено-политическа система. В нея се модифицирали елементите на военнофеодалния режим с традициите на номадската патриархалност. Действително след смъртта на Аурангзеб през 1707 г. тя започнала да се разпада, но формално Великите Моголи продължили да управляват Индия до 1858 г., когато англичаните изтласкали династията от управлението, а Бахадур-шах (1837–1858), последният представител на фамилията, слязъл от историческата сцена. При многовековното си управление монголските властници живеели — както находчиво забелязва един историк — „като на военен лагер. Всъщност мюсюлманските заселници в Индия живеели в страната, но не били неин народ“. Основното, което свързвало управлението с феодализма, била военната теократична монархия, усилията на владетеля да съчетава политическата с религиозната власт, стремежът му да наложи абсолютизма от източен тип.

Както и в Западна Европа, в Индия били създадени едри поземлени имения. Доменът на императора обхващал около 1/8 от обработваемите земи на поземления фонд на Индия, главно с мюсюлманска принадлежност. Феодалната аристокрация получавала военни ленове, т.нар. джагири, които се предоставяли за доживотно ползване и не могли да се предават по наследство, а се получавали срещу носенето на военна служба. По същество това били форми на феодална собственост, аналогични на бенефиция в Западна Европа. Населението, което обработвало джагира, получавало определена част от реколтата, а собственикът, джагирдарът, събирал рентата. Това се отнася и за друга форма на собственост — именията на местните феодали, заминдара.

Средновековна Индия — покорявана, но непокорна — е един огромен, недостатъчно изучен от историците свят. Това я превръща в привлекателен обект за изследване. Една научна загадка, която очаква своите изследователи.

[Hatshepsut]

Национално знаме на Индия

Знамето на Индия е възприето в съвременния му вид на 22 юли 1947 година, малко преди постигането на независимост на страната от Великобритания на 15 август 1947 г.

Изображението се състои от 3 хоризонтално разположени ивици в оранжево (по-точно в цвят шафран), бяло и зелено (най-отдолу). В бялата част е избродиран в синьо символът Ашока чакра (колело на закона).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Индия


Знаме на Индия (на хинди भारत के राष्ट्रीय ध्वज, англ. Flag of India) е един от държавните символи (заедно с емблемата и химна) на Република Индия. Той е одобрен в съвременния си вид на заседание на конституционното събрание на 22 юли 1947 г., 24 дни преди обявяването на независимостта на Индия от Великобритания (15 август 1947 г.). От 15 август 1947 г. се използва като държавно знаме на Индийския съюз, а от 26 януари 1950 г. до днес - от Република Индия. В Индия терминът "трикольор" (Tirangā - хинди तिरंगा) се отнася почти изключително до държавния флаг на тази страна.

История и значение

Флаг на Британска Индия (1858–1947)

Знамето, прието през 1947 г., се основава на знамето на Индийския национален конгрес, създадено от Пингали Венкая и представено за първи път на сесията на Общоиндийския комитет на тази организация, проведена през 1921 г. в Безвад.

Знамето, предложено от Пингали Венкая, е двуцветно - оранжевата ивица символизира индуизма, а зелената - исляма, двете основни религии в Индия. По инициатива на Махатма Ганди в центъра е добавена бяла ивица, символизираща другите религии на Индия. Изображението на чекрък също е приложено върху знамето, но по-късно е премахнато.

Знаме на Индийския национален конгрес

Националното знаме на Индия е правоъгълен панел от три хоризонтални ивици с еднаква ширина: горната е „тъмен шафран“, средната е бяла, а долната е зелена. В центъра на знамето е изображение на колело с 24 спици, тъмно синьо. Оранжевият цвят на знамето показва духовност, бялото показва миролюбие, зеленото показва плодородие, а кръгът е религиозен символ. Това изображение е известно като чакра на Ашока (Дхармачакра) и е копирано от Лъвския капител в Сарнат; именно той заменя оригиналния образ на чекръка. Диаметърът на колелото е 3/4 от ширината на бялата ивица на знамето. Съотношението на ширината на знамето към неговата дължина е 2:3. Знамето се използва и като военно знаме на индийската армия.

Знаме на Въоръжените сили на Индия

Официалната спецификация на знамето на Индия съдържа изискване, че то може да бъде направено само от "хади" - специален вид домашно изтъкан плат, станал популярен в индийското общество благодарение на Махатма Ганди. Използването на знамето се урежда от Кодекса на индийското знаме.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Индии

[Hatshepsut]

Герб на Индия

Гербът (емблема) на Индия е един от държавните символи на Индия, представлява изображение на "лъвския капител", увенчаващ колоната на Ашока в Сарнат.

В средата на III век пр.н.е. Император Ашока издига колона с капител, за да отбележи мястото, където Гаутама Буда за първи път преподава дхарма и където е основана голяма будистка сангха. Четири лъва, стоящи близо един до друг, са монтирани на абак с бордюр.

Spoiler

Абак (от гръцки abax, плоча) в архитектурата е издадена дебела плоска плоча в най-горната част на капитела на колоната. Неговата главна функция е да осигурява широка опора (по-голяма от тази на капитела) на арката или на архитрава отгоре.

[затвори]

По настояване на Джавахарлал Неру, който симпатизира на будизма, изображението на тази конкретна скулптура е обявено за национална емблема на Индия на 26 януари 1950 г. (денят, в който Индия става република).

Гербът изобразява четири индийски лъва върху кръгъл абак. Четвъртият лъв е отзад и следователно не се вижда. Гербът символизира нация, която е „безстрашна в смелостта, силна в тялото, благоразумна в съвета и страшна за враговете“. Абакът е украсен с четири животни - символи на четирите посоки: Лъв - север, Слон - изток, Бик - юг и Кон - запад (на изображението се виждат само Кон и Бик) . Абакът лежи върху разцъфнал лотос, символизиращ източника на живота.

Под абака е мотото, изписано на деванагари: सत्यमेव जयते (Сатямева Джаяте, „Само истината побеждава“). Това е цитат от Мундака Упанишада.

Герб на Британска Индия (1858-1947)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эмблема Индии

[Hatshepsut]

Химн на Индия


Запис на индийския национален химн, одобрен от Учредителното събрание на Индия през 1950 г.

Предводител си ти за душите от народа (на хинди: जन गण मन, на английски: Thou Art the Ruler of the Minds of All People) е името на националния химн на Индия.

Той е написан от поета Рабиндранат Тагор.

Текст на химна

1. Деванагари

जनगणमन अधिनायक जय हे, भारतभाग्यविधाता.
पंजाब सिंध गुजरात मराठा, द्राविड़ उत्कल बंग. विंध्य हिमाचल यमुना गंगा, उच्छल जलधि तरंग. तव शुभ नामे जागे, तव शुभ आशिष मागे. गाहे तव जयगाथा. जनगणमंगलदायक जय हे, भारतभाग्यविधाता. जय हे, जय हे, जय हे, जय जय जय जय हे.

2. На английски

You are the ruler of the hearts of all people,
Dispenser of India's fortune.
Thy name rouses the hearts of the Punjab, Sindh, Gujarat, and Maratha,
Of the Dravida, and Odisha and Bengal.
It echoes in the hills of Vindhyas and,
Himalayas, mingles in the music of the
Yamuna and the Ganga and is chanted by
the waves of the Indian Sea.
We pray for your blessings,
and sing by your praise,
The saving of all people
waits in thy hand.
You are the dispenser of India's fortune,
Victory, victory, victory to thee.

3. На български

Предводител си ти
за душите от народа,
Ти, който правиш съдбата на Индия.
Твоето име възбужда сърцата на Пенджаб, Синд, Гуджарат и Марат,
От Дравида, Одиша и Бенгал.
То се отразява в хълмовете на Виндхий и,
Хималаите, се смесват в музиката на
Ямуна и Ганга и се скандира
Вълните на Индийското море.
Молим се за вашите благословии,
И пейте от вашата хвала,
Спасението на всички хора
Чака ръката ти.
Ти, който правиш съдбата на Индия,
Победа, победа, победа за теб.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Химн на Индия



Jana Gana Mana - India National Anthem English lyrics

[Hatshepsut]

Впуснете се по следите на древната династия Чола


Построен през XI век, храмът Гангаикондачолисварам в Тамил Наду, Индия, е една от малкото останали структури, издигнати от някога могъщата династия Чола

Единственото нещо, останало от грандиозния град Гангаикондачолапурам (Gangaikondacholapuram) в южния индийски щат Тамил Наду, е храм сред оризища. Но за известно време той е епицентър на средновековна Югоизточна Азия и столица на една от най-старите и най-дълго управлявали династии в света.

Династията Чола управлява в продължение на почти пет века (300 г. пр.н.е. – 1279 г. сл.н.е.), оказвайки влияние върху религията, културата и архитектурата чрез сложна морска търговска мрежа, простираща се от Индия през Югоизточна Азия чак до Китай.

И все пак, въпреки обширната система от търговски пътища и разпростиращата се надалеч власт, Чола остават забулени в мистерия в продължение на векове.

Но сега подновени археологически разходки, нови туристически проекти и хитов индийски филм възраждат интереса към Чола, създавайки възможности за пътешествениците да помогнат за разрешаването на една от най-големите мистерии в историята: Какво се е случило с тази империя?

Златният век

Чола били една от трите най-могъщи династии през средните векове в Южна Индия. В зенита на тяхната империя, владетелите Чола развиват изкуство, литература, образование и архитектура. Те издигат масивни каменни храмове, служещи като културни и социални центрове, украсени със сложни скулптури и изящни картини, и създават изкуствени езера, за да осигурят питейна вода.

Храмът Брихадешвар, важен религиозен обект на индусите в Танджавур, Тамил Наду, Индия, е построен от Раджараджа Чола I през 1010 г. С внушителената си 68-метрова каменна храмова кула (вимана), храмът се счита за едно от най-големите архитектурни чудеса на Индия

Но от тяхната столица Гангаикондачолапурам е останало малко - храмът Брихадишвара (Brihadisvara), обект на световното културно наследство на ЮНЕСКО, и дългото близо 5 км езеро Чолагангам (Cholagangam - дн. Понери).

През 2021 г. археолозите откриват първото голямо физическо доказателство за грандиозен дворец в древната столица, казва К. Шридхаран, археолог от първия етап на разкопки, проведени през 80-те години на миналия век.

„Гангаикондачолапурам се споменава само в медни плочи, няколко тамилски литературни произведения и епиграфи по стените на храмове, построени от Чола”, казва Шридхаран. Но подробностите, които биха могли да дадат улики за архитектурата на града и живота, воден от неговите жители, липсват. Затова „всяко намерено физическо доказателство е вълнуващо.“

Историците все още не знаят защо през XIII век градът и хората в него изчезват, но според мнозина причината може да е нашествие на съседи през втората половина на века.

„Джатаварман Сундара Пандя отдинастията Пандя е нахлул в района на Гангаикондачолапурам. Вероятно е изравнил града със земята, като е пощадил единствено храма Гангаикондачолисварам“, казва историкът Читра Мадхаван. Тя добавя, че индуските владетели често пощадяват религиозни обекти по време на война. „Тъй като по-късните Чола преместват столицата си обратно в Танджавур, хората трябва да са мигрирали на други места в търсене на по-добри перспективи.“

Къде да потърсите повече от история на Чола

Въпреки че не е останало много от столицата на Чола, пътешествениците все още могат да научат за великата династия от Тамил Наду. В резултат на националната популярност на филма Ponniyin Selvan-1 се появяват нови туристически пътеки, казва историкът Джаякумар Барадвадж.

Множество изключителни, прецизно изработени скулптури на индуистки божества украсяват стените на храма Гангаикондачолисварам. Показаните тук представят въплъщение на Шива (вляво) и със съпругата му Парвати (вдясно), поставящ корона от цветя върху главата на валдетеля Раджендра I

„Днес Гангаикондачолапурам може да е малко село, но именно оттук някога Чола управляват почти цяла Югоизточна Азия“, казва той.

Филмът вдъхновява създаването на пътеката Ponniyin Selvan. Тридневният туристически маршрут, разработен от Корпорацията за развитие на туризма в Тамил Наду, отвежда посетители от Ченай - столицата на Тамил Наду, до няколко свързани с историята на Чола места, включително храма Брихадешвар в Танджавур и езерото Вееранам.

Пътешествениците, които препочитат да изследват тази култура самостоятелно, биха могли да се насочат на югозапад от Гангаикондачолапурам до отдалеченото село Свамималай, където хилядолетни бронзови леярни предлагат поглед към изкуството да се правят utsava murtis - малки идоли от бронз с използване на восък - техника, усъвършенствана и популяризирана от Чола.

„Непременно ще намерите поне едно или две парчета от тези бронзови изделия на Чола в известни музеи по света като “Метрополитън” в Ню Йорк и “Ашмол” в Оксфорд, Лондон“, казва С. Виджай Кумар, който ръководи екип от онлайн детективи, търсещи откраднати артефакти по проекта India Pride.

От сложни стенописи, изобразяващи хиндуистки епоси и деликатно издълбани гранитни скулптури до извисяващи се кули (някои от тях все още са най-високите в Индия), храмовете от XI и XII век, известни като „Великите живи храмове на Чола“, предлагат уникална гледна точка към начина, по който са се развивали изкуството и архитектурата на Чола през вековете.

Обявен за обект на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1987 г., масивният храм Брихадешвар в Танджавур, храмът Айраватешвара в Дхарасурам и Гангаикондачолисварам в Гангайкондачолапурам са действащи места за поклонение, в които и сега се провеждат същите ритуали, установени и практикувани преди повече от хиляда години.

На крачки от храма Брихадешвар в Танджавур, пътешествениците могат да обиколят работилницата, където се прави националният музикален инструмент на Индия сарасвати вина (Saraswati veena). Наречен на индуистката богиня на учението, изкуството и мъдростта, той е потомък на древния яж (yazh) - подобен на арфа струнен инструмент, създаден по време на династията Чола.

Тези преживявания са само върхът на айсберга, казва Виджай Кумар.

„Военноморската мощ на Чола е изненадващо пренебрегвана област на изследване, предвид това, че южните индийци, особено тамилите, са пионери в мореплаването от много по-отдавна“, казва той. „Разкопките в Малайзия, Индонезия и дори Мианмар може да ни поднесат още много изненади.“

https://www.nationalgeographic.bg/a/vpusnete-se-po-sledite-na-drevnata-dinastiya-cola

[Hatshepsut]

Индска цивилизация


Териториален обхват на Индската цивилизация (в зелено)

Индската цивилизация, наричана по главния си център Харапа още Харапска цивилизация е една от общо трите с Древен Египет и Шумер най-древни цивилизации в историята на човечеството. От общо трите най-древни цивилизации тя заема най-обширна площ – около 1500 км от север на юг, т.е. една огромна площ за времето си, включително и според съвременните териториални понятия. Развива се в долината на река Инд, откъдето носи ѝ името си, през 23 – 19 век пр.н.е. Общоприето, но недоказано е предположението, че загива следствие от природен катаклизъм, най-вероятно земетресение, последвано от северно нашествие от района на Бактрийско-маргиански археологически комплекс на ариите към Индийския субконтинент.

Най-значими градски центрове на Индската цивилизация са Харапа, Мергара (в Белуджистан, културен център още от времето на неолита на т.нар. Мергарска култура), Лотхал и Мохенджо-Даро. Населението в годините на разцвет на цивилизацията по Инд достига 5 милиона души, едно значимо постижение четири хилядолетия преди наши дни. За Тойнби Индската цивилизация е една от общо 21 в историята на човечеството.

Съществуват данни, че големите градове на цивилизацията по Инд, като Мохенджо-Даро, са поддържали връзки с другите два центъра на градивната човешка деятелност по онова време – Месопотамия, а вероятно и Египет. Големите центрове по Инд били изграждани по сходни градоустройствени планове, като крепости със зъбчати стени, а в укреплението били разположени обществени и жилищни постройки. Сградите били строени на два и повече етажа от печени кирпичени тухли с високо качество.

Градовете на Индската цивилизация притежавали градоустройствен план с квартали и улици, а в домовете на жителите им имало бани с водосточни тръби, съединени с градската канализация, която минавала под улиците и била покрита със специални кирпични плочи, едно изключително постижение на благоустройството за онези времена. В Мохенджо-Даро бил открит и един от най-древните басейни за къпане с размери 11 на 7 метра. Градовете разполагали и със зърнохранилища за съхранение на пшеница и ечемик.

Индската цивилизация имала своя писменост, съставена от около 270 пиктографни знаци, която все още не е разчетена. По въпроса за етническия състав на носителите на най-древната култура по Инд сред учените няма единно мнение, като има три хипотези – дравидска, семитска и арийска.

Харапа

Харапа е древен град в северозападна Индия по долината на река Инд – център на древната Индска цивилизация.

Просъществувал е от около 3000 г. пр.н.е. до 1700/1600 г. пр.н.е. Разположен е в близост до старото корито на река Рави, в областта Мултан в Пакистан, на територията на щата Пенджаб. Разкрит е за съвременната археология през 20-те години на 20 век в рамките на британска археологическа експедиция по тези места, ръководена от Джон Маршал.

През третото хилядолетие преди новата ера в долината на Инд възникнала Индската цивилизация (и по Арнолд Джозеф Тойнби), наричана от някои по главния ѝ град и център още Харапска цивилизация. Това ѝ име произлиза от съвременното название на селището в Пенджаб, където бил разположен един от най-големите градове на тази цивилизация. Мохенджо-Даро е вторият известен голям град, който се намира на десния бряг на река Инд, на около 400 км от устието на реката. В Калибанган, близо до границата с Пакистан, в устието на почти пресъхналата река Сарасвати е намерен още един град на тази цивилизация.

Индската цивилизация се простирала на около 1500 км от север на юг по течението на Инд – на огромна площ, даже според съвременните териториални понятия. Съществуват някои косвени белези, които подсказват, че големите градове, като Харапа и Мохенджо-Даро, още тогава поддържали връзки с Месопотамия на шумерите. Архитектурно тези големи градове по Инд били изграждани по сходни планове – крепост със зъбчати стени, а вътре били разположени обществени и жилищни постройки. Сградите били на два и повече етажа, построени от печени кирпичени тухли с необикновено високо качество.

Харапа бил разделен на квартали от съвършено прави улици. В домовете на жителите му имало изградени бани със система водосточни тръби, съединени с градската канализация, която минавала под улиците и била покрита със специални кирпични плочи. Индската цивилизация притежавала писменост, съставена от около 270 пиктографни знаци, които не са разчетени. Предполага се поради липса на друга разумна презумпция, че не по-късно от 1500 г. пр.н.е. мощно земетресение разтърсило и унищожило множество индски градове. След това бедствие, от запад, в долината на Инд нахлули ариите, за които също се предполага, но не повсеместно (поради неуяснеността на етническия състав на представителите на Индската цивилизация), че са допринесли за окончателното изчезване на древната индска култура.

Мохенджо-Даро


Останките от Мохенджо-Даро

Мохе́нджо-Да́ро (на урду: موئن جودڑو‎, на синдхи: موئن جو دڙو; буквално „хълм на мъртъвците“) е древен град на Индската цивилизация, възникнал около 2600 г. пр.н.е. Намира се в Пакистан, провинция Синд.

Бил е сред най-големите и значими градове-центрове на изчезнала цивилизация по долината на река Инд, същевременно явяващ се един от първите градове в историята на Южна Азия, а и на света. Съвременник е на древните цивилизации на Древен Египет и Двуречието от т.нар. плодороден полумесец.

Мохенджо-Даро е разкрит от индийските археолози Банерджи и Сахин през 1922 г. на един от островите на река Инд. След разкриването му в рамките на британска археологическа експедиция, разкопките продължават под ръководството на британския учен Джон Маршал. Тайнственият град е кръстен Мохенджо-Даро на синдхи, което значи „Хълмът на мъртвите“. Главният въпрос пред който се изправят учените е защо преди 3500 години градът заедно с цивилизацията е изчезнал и къде са отишли неговите жители, понеже архелогическите данни в Мохенджо-Даро говорят, че той не е разрушен от нашественици, а в неговите останки не са намерени и следи от оръжия, потвърждаващи каквито и да са насилствени или военни действия на територията и прилежащата му акватория. Археологическите данни говорят, че градът е представлявал своеобразен „оазис на мира“, което кореспондира с нрава и обичаите на древните индуси. Мохенджо-Даро е протоиндийска земеделска цивилизация, която включва и друг голям град в долината на голямата река – Харапа. Археологическите данни разкриват, че жителите му не са се нуждаели от войска и не са практикували завоевателни походи, понеже явно е нямало и от кого да се отбраняват. Археолозите изключват като версии за изчезването на цивилизацията му наводнение, пожар, метеорит, изригване на вулкан, а също така и епидемия. Удивителното е, че в града в онези времена е изграден и водопровод.

Водеща хипотеза за изчезването на цивилизацията Мохенджо-Даро, все още поради отсъствие на алтернатива, е нашествието на арийците към Индия по долината на Инд. Спорен е въпроса какъв е етническия състав на древните жители на Мохенджо-Даро – дали са представители на местното дравидско население, или и те са били арии. Тази тайнственост и мистичност обгърнала историята на древния град е повод за възникването на много хипотези за причините породили изчезването на жителите му, като в художествената литература съществуват дори такива, че това се дължи на нашествието на Земята на извънземни.

За съществуването на Мохенджо-Даро и другите градове-държави по течението на Инд все още не са открити данни в древните шумерски текстове записани на глинени плочки.

Архитектурата на Мохенджо-Даро е сложна иригационна с многобройни култови съоръжения. Градът е изграден от кирпич и е разполагал с огромно зърнохранилище, басейн с площ 83 m² и възвишение-цитадела, чието предназначение е било да подслони жителите му в случай на разлив на водите на Инд на острова на който е разположен града. Мохенджо-Даро притежава първите в историята на цивилизацията обществени тоалетни и градска канализация. Част от ниската част от града с течение на времето е отнесена от водите на Инд, което не позволява на изследователите да съберат достатъчно данни за историята на града с неговата цивилизация.

Мохенджо-Даро все още продължава да бъде една от големите загадки за археологията.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Индска цивилизация

https://bg.wikipedia.org/wiki/Харапа

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мохенджо-Даро



Мистерията на Харапската Цивилизация - Най-древната Цивилизация в Света

[Hatshepsut]

Загадките на древния град Мохенджо Даро


Мохенджо Даро

Древният град Мохенджо Даро е известен с добре планираните си улици и водопроводи, първите в историята на цивилизацията обществени тоалетни и градска канализация, показващи, че ранните обитатели на изгубения град са разбирали от градоустройство, знаели са как да защитят града си от обилни дъждове и наводнения. Но толкова години след откриването му археолозите не можаха да намерят отговор кой е обитавал този град през третото хилядолетие пр.н.е.

МОХЕНДЖО ДАРО - ГРАД-ДЪРЖАВА, В КОЙТО ЧИСТОТАТА Е ИДЕОЛОГИЯ
За първи път археолози стъпват на обекта през далечната 1911 г., а по-късно, през 20-те години на 20-ти век, в района започват разкопките. По-нататъшните проекти за разкопки продължават през 1950 г. и 1964 г., разкривайки някои подробности за някогашните жители на града. В града липсват обаче показни дворци, храмове или паметници. Няма очевидно централно седалище на управление. Трябва да се отбележи, че никой от археолозите не може да намери доказателства, че градът е управляван от установена монархия.

Някои експерти твърдят, че градът никога не е бил владян от цар, а Мохенджо Даро е бил град-държава и най-вероятно е управляван от изборни градски служители или елити. Колко богат е бил този град, може да се разбере лесно от откритите артефакти от слонова кост, лапис лазурит карнеол и златни мъниста, както и самите градски съоръжения от изпечени тухли.

Но според историците е ясно, че скромността, редът и по-специално чистотата са били характерни черти на жителите на древния град. Грънчарството и инструментите от мед и камък са стандартизирани. Печатите и теглилките предполагат система от строго контролирана търговия.

Водонепроницаемият басейн, наречен Голямата баня с площ от 83 м², разположен върху върха на глинен хълм и изграден от стени от изпечени тухли, е най-близката сграда в Мохенджо Даро, която прилича на храм.

Това кара Грегъри Посел (Gregory Possehl) от Университета на Пенсилвания, Филаделфия, специалист по цивилизации от долината на Инд, .да заяви, че идеологията на града се е основавала на чистотата. Археолозите откриват, че има кладенци из целия град и в почти всяка къща има място за къпане и дренажна система, което потвърждава думите на Посел.

Баня в Мохенджо Даро

ГРАДЪТ НА МОГИЛИТЕ
Името Мохенджо Даро буквално означава „Хълмът на мъртвите“.  Градът е бил сред най-важните за цивилизацията от поречието на р. Инд, отбелязва Посел. Разпростира се на около 250 декара върху поредица от могили, а Голямата баня и свързаната с нея голяма сграда заемат най-високата могила.

Територията на града е разделена на квартали („острови”) с еднакъв размер (384 метра север - юг и 228 метра запад - изток). Всеки квартал от своя страна е разделен с прави или извити улици. Така наречената "Цитадела" заема централния квартал в западната част на града, където строителната кота е издигната с изкуствен насип от глина и неизпечен кирпич до височина от 6 до 12 м. Цитаделата някога е била укрепена от квадратни кули от изпечени тухли.

Освен зърнохранилището и басейна, на територията на цитаделата има поне две зали за събрания с редици от седалки, разделени от пътеки за преминаване, а в града не са открити дворци или храмове. Този факт послужи като основа за теорията, че Мохенджо Даро е град-държава, управлявана не от монарх или жреци, а от избрани  служители или елити и изповядва култ към телесната чистота.

Мохенджо Даро

ЦЕННИ АРТЕФАКТИ
Миниатюрната бронзова статуетка на гола жена, известна като танцуващото момиче, е предизвикала сензация сред археолозите, когато е била открита през 1926 г., отбелязва Джонатан Марк Кеноер (Jonathan Mark Kenoyer), от Университета на Уисконсин.

По-голям интерес за него обаче са няколко каменни скулптури на седящи мъжки фигури, като сложно издълбаният и оцветен "цар-жрец", така наречен, въпреки че няма доказателства, че е бил свещеник или цар.

Всички скулптури бяха намерени счупени, разказва Кеноер. „Който и да бил нашественика в самия край на цивилизацията на Инд очевидно не е харесвал хората или техните старейшини“, коментира археологът.

КАКВО Е СЛОЖИЛО КРАЙ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА МОХЕНДЖО ДАРО
Какво е сложило край на цивилизацията по поречието на Инд - и Мохенджо Даро - също е загадка. Към 1900 г. пр. н. е. много градове са били изоставени, но археолозите смятат, че нещата започват да се разпадат около 1700 г. пр. н. е., докато някои от историците също твърдят, че сривът на търговията с основния търговски партньор на градовете по Инд - Месопотамия - е причината за упадъка на Индската цивилизация.

В Ригведа, древноиндийски епос от ведически санскритски химни, се споменава за северни нашественици, завладяващи градовете на долината на Инд. По-късно, когато археологът Мортимър Уилър открива 40 човешки скелета от Мохенджо Даро през 40-те години, заявява, че са на хора, убити от нашественици. Но тази теория не се възприема сред повечето съвременни археолози.

Друго проучване на Индийския технологичен институт, Харагпур (IITKGP), твърди, че изменението на климата е причинило миграцията на хората от тази култура и така се е стигнало до срива на цивилизацията на долината на Инд.

Кеноер предполага, че река Инд е променила руслото си, което е затруднило местната селскостопанска икономика и значението на града като център на търговията.

Но не съществуват доказателства, че наводнение е унищожило града и градът не е бил напълно изоставен, отбелязва Кеноер.

А според Посел променящият се речен курс не обяснява разпадането на цялата цивилизация на Инд. В цялата долина културата се променя, казва Посел.

https://nauka.offnews.bg/chovekat/zagadkite-na-drevnia-grad-mohendzho-daro-140718.html

[Hatshepsut]

Харапската цивилизация

През 1820 г. британският изследовател на Индия Чарлз Мейсън се натъква на мистериозни руини и тухлени могили. Той е открил първите доказателства за съществуването на изгубения град Харапа. Тридесет години по-късно, през 1856 г., железопътните инженери намират тухли по трасето, но не им обръщат внимание и ги преместват, за да продължат железопътното строителство. През 20-те години на миналия век археолозите най-накрая започват да копаят и разкриват местата на градовете Харапа и Мохенджо-Даро (в днешен Пакистан). Открита е отдавна забравената цивилизация от долината на Инд.

Мохенджо-Даро - Кулата

чени от IIT (Индийския технологичен институт) – Харагпур, и Археологическото изследователско дружество на Индия (ASI – Archaeological Survey of India) скоро предоставят доказателства, че цивилизацията от долината на Инд е на поне 8000 години, а не на 5500, както се смяташе по-рано. Това откритие, публикувано в престижното списание „Nature“ на 25 май 2016 г., я прави не само по-стара от египетската и месопотамската цивилизации, но и най-старата в света!
Преди хиляди години цивилизацията на долината на Инд е била по-голяма от античните цивилизации на Египет и Месопотамия. Много от градовете им са били разположени на брега на реки, които и до днес текат през Пакистан и Индия.
Но Харапската цивилизация все още е обвита в мистерия. Много въпроси остават без отговори. Защо експертите не могат да дешифрират надписите, намерени на мястото? Учените все още не разбират причината за внезапното й изчезване. Те не знаят къде са отишли хората от тази напреднала цивилизация. Цивилизацията Харапа, която е известна още като цивилизация Сарасвати Синдху, процъфтява в басейна на река Инд и е сред най-завладяващите и мистериозни култури на стария свят.

Харапа - 3D реконструкция

Харапа и Мохенджо-Даро – градовете-побратими, имат подобно оформление и планиране. Руините им показват, че цивилизацията е била технологично напреднала със знания за ефективно общинско управление и градоустройство.
Плановете на градовете включват първите в света системи за канализация на градската среда. Градовете имат и система за управление на отпадните води, която е много по-добра от подобни системи на много места в Индия и Пакистан днес. Добре планираната улична мрежа и сложната дренажна система показват, че обитателите на древните градове от цивилизацията край Инд са били умели градостроители, които са отдавали значение на управлението на водата. В градовете са открити кладенци и почти всяка къща има ясно обозначена зона за къпане и покрита дренажна система. Особен интерес предизвиква голямата баня на Мохенджо-Даро – воден басейн, кацнал върху могила, ограден със стени от изпечени тухли. Този басейн (и още един в Долавира) подсказва, че местните жители са ценели чистотата. Има дори малки съблекални, които заобикалят Голямата баня, със зона за баня във всяка стая!
В градовете е развита търговска мрежа. Печати и тежести за теглене на стоките, възстановени от останките на няколко града, предполагат система от строго контролирана търговия. Търговията чрез бартер (а не пари) е много важна за цивилизацията на Инд и техният основен търговски партньор Месопотамия. Има доказателства, че хората в месопотамските градове, като Ур, са притежавали харапски луксозни стоки като мъниста, керамични съдове, оръжия и малки резбовани кости.

Харапа - неразчетеният скрипт

Развито земеделие доказват житните хамбари, масивни сгради със здрави тухлени основи и гнезда за дървени надстройки, които са открити при разкопките на Харапа, Мохенджо-Даро и Ракхигархи. Всички житни хамбари са построени в близост до брега на реката, така че с помощта на лодки зърното да може лесно да се превозва. Голямата житница в Харапа също има серия от работещи платформи с кръгли тухли, които вероятно са се използвали за вършеене на зърното.
Интересен е бил градският живот в общество, в което няма голяма разлика между бедни и богати. Просперитетът и ръстът на града са очевидни според артефактите: мъниста, бижута и керамични съдове, намирани почти във всяка къща, както и самите градски строежи от печени тухли. Не всички са били богати, но дори и бедният вероятно е имал достатъчно за ядене. Градовете нямат показни сгради като дворци и храмове и няма очевидно централно седалище на правителство или доказателства за владетел. А липсата на голямо количество оръжия показва, че хората на Инд са имали малко врагове и са предпочитали да живеят в мир.
Множество артефакти говорят за богат културен живот – теракотени, стеатитни (стеатит – природен строителен и декоративен материал, скала с метаморфен произход, състояща се от талк, магнезит и хлорит) и метални фигурки на момичета в танцуващи пози показват наличието на някаква форма на танц, както и умело майсторство при създаване на малките пластики. Най-интересните и известни фигурки, възстановени от разкопките на долината на Инд, са бронзовото танцуващо момиче, брадат жрец-крал от стеатит и количка от теракота.

Харапска цивилизация - статуетка на Богинята - майка

На територията на Харапа са открити хиляди гравирани пломби и амулети, които обикновено са направени от стеатит, ахат, череша, мед, фаянс и теракота. Известен печат показва фигура, седнала в поза, напомняща позицията на лотос и заобиколена от животни. Тя изобразява почитано божество от културата на Инд Пашупати Махадев, което се смята за предшественик на ведическия бог Шива.
Широко прието е, че хората от Харапа са се покланяли на Богиня-майка, в допълнение към Плодородието и фалически символи. Възстановяването на голям брой фигурки на Богинята-майка от почти всяко място от разкопките предполага, че почитането й или култът на плодородието са били широко разпространени и популярни в цивилизацията.
Доказателствата за унищожаването на мъртвите в Харапа са уникални и интересни. При разкопките са намерени 57 погребения от различни видове, в които телата са били разположени в тухлени правоъгълни или овални ями, в земята, заедно с погребалните предмети – бижута, тюлени и керамични изделия.
Разкопките разкриват, че хората в Харапа са имали развита система от писмена комуникация. Системата все още не е дешифрирана и цивилизацията не може да се изучи. И в двата обекта са намерени печати с пиктографски надпис, който се смята за форма на писане, но въпреки използването на модерен криптографски анализ и усилията на експерти от цял свят знаците остават загадка. Учените все още не са сигурни дали са протодравидийски или друг език. Според индийския епиграфист Ираватхам Махадеван, долината на Инд използвала дравидийския език.
Най-интригуващият от всички неразчетени скриптове в света, скриптът на цивилизацията на Инд ,е съставен частично от пиктографски знаци и различни човешки и животински мотиви, които включват озадачаващ „еднорог“. Те са открити в надписи върху миниатюрни стеатитни пломби, теракотни таблетки и от време на време – върху метал. Езикови експерти и учени се опитват да дешифрират този предизвикателен скрипт от десетилетия, тъй като той може да държи ключа към тайните на тайнствената култура.
Тази напреднала цивилизация изчезва към 1700 г. пр.Хр. Археолозите отдавна се чудят на внезапния упадък на цивилизацията от долината на Инд. Няма убедителни доказателства, че град Харапа някога е бил изгорен, силно наводнен, обсаден от армия или превзет със сила отвътре. По-вероятно е градовете да са се разпаднали след природни бедствия или след като реки като Инд и Гахра-Хаккар променят своя курс. Това би затруднило местната селскостопанска икономика и значението на цивилизацията като център на търговията. Продължаващите разкопки и антропологическата работа имат потенциал да разкрият тайната за изчезването на тази загадъчна цивилизация.

Подбор, превод и редакция: М. ВЕСЕЛИНОВА

https://www.culturespace.bg/bg/news-more/harapskata-civilizaciya-predi-shumer-i-egipet