Печенегитѣ въ историята на срѣдновѣковна България

[Hatshepsut]

Печенезите и Първото българско царство


Печенезите иззбиват дружината на княз Светослав - миниатюра от Мадридсия ръкопис на Йоан Скилица, XII в. – Копие

Автор: Проф. Пламен Павлов

Българските царе Симеон Велики и Петър поддържат съюзни отношения с печенезите, включително чрез династични бракове

През 1017 г. по поръчение на цар Иван Владислав воеводата Кракра прави опит да привлече печенезите на българска страна срещу Византия

Печенезите (печенегите) са един от степните номадски народи, играли значима роля в нашата средновековна история. „По инерция” печенезите са приемани за тюрки, но, както бе показано от известния украино-американски ориенталист Омелян Прицак, в основата си това е  древен индоевропейски народ. Такива са три водещи „клана“ – т.нар. кангари, дошли от „каменните крепости“ в Средна Азия. Най-близката до България в средата на Х в. племенната групировка, обитавала земите между Днепър и Днестър, носи името „Ясихопон“, чиято първа съставка визира ираноезичните яси/алани. Българският преводач на „История на Юдейската война” на Йосиф Флавий (Йоан Екзарх?)  пише, че печенежкият „език“ (на старобългарски „език“ означава и „народ“), е  „яски”. Разбира се, подобно на другите евразийски номади, печенезите са били нехомогенна общност, в която е имало и тюркоезично население.

Името "печенег", идентично с нашето "баджанак", се появява през VII в. и според изследователите отразява династичното родство на печенежките владетели с древните тюркски кагани. При поредната „верижна реакция“ в Средна Азия огузите (узите) изтласкват печенезите към Волга, с което те отнемат част от земите на Хазарския каганат. Появата им в Северното Причерноморие е свързана с българо-византийската война от 894-896 г. – в съюз с печенезите българският цар Симеон Велики побеждава маджарите/унгарците и ги принуждава да се преселят в Панония. Въпреки съюза с печенезите обаче немалка част от българското население от дн. Бесарабия страда от това съседство и се преселва към дунавската делта и Добруджа.

През 917 г. Византия се опитва да привлече печенезите срещу България. Задачата е възложена на страте␟га на Херсонес (дн. Севастопол в Крим, Украйна). Направен е опит с ромейски кораби печенежката конница да бъде прехвърлена на юг от Дунав, следвайки познатия „сценарий“ с маджарите от 895 г. За провала на кампанията византийските хронисти обвиняват командващия флота и бъдещ император Роман Лакапин. Факт е обаче, че цар Симеон осуетява ромейските планове – нещо повече, в знаменитата битка при Ахелой „северните варвари“ се сражават на българска страна.

Според Константин Багренородни при цар Петър (927-969) българите "... многократно са били побеждавани и ограбвани…" от печенезите. По тази причина българският владетел провежда линия на династични бракове с печенежките вождове, като по този начин ги привлича на своя страна. Някои вождове дори са покръстени от българите, тъй като в средата на Х в. е известен един печенежки владетел от степите в поречието на Днепър, който е приел християнското име Коста. Така или иначе, България запазва известни позиции в Северното Причерноморие – например крепостите Белград (дн. Белгород Днестровски, Украйна) и Калфа (в дн. Молдова). Военната мощ на печенезите, която към средата на X в. е своя апогей, навярно е използвана от цар Петър и за натиск срещу Византия и маджарите.

Традиционно добрите българо-печенежки връзки не изключват някои сблъсъци и набези на юг от Дунав. Единственото сведение в тази посока се съдържа в киевската летопис "Повест за изминалите години" и е във връзка с предприетия от киевския княз Игор морски поход срещу Византия през 943 г. България предупреждава ромеите за готвещото се нападение от страна на Киевска Рус, която е привлякла на своя страна и печенежки наемници. Благодарение на предупреждението византийска дипломатическа мисия спира похода нейде в делтата на Дунав, а княз Игор се завръща назад, "… вземайки от гърците злато и коприна…" За да се „разплати“ с печенезите обаче, той им „… повелява да воюват против българската земя..." От същото време е надписът на жупан Димитър (943 г.) от днешното с. Мирча вода в Северна Добруджа. В него този местен български управител е отбелязал несъстоялия се руски поход "… срещу гърците…"

Проблемът с печенежките нахлувания, най-малкото със заплахата от тях, е вълнувал българската централна и местна власт. Според археологическите проучвания през X в. започва изграждането на нови крепости в Добруджа, включително на основата на изоставени през VI-VII в. ранновизантийски укрепления – при Ветрен, Силистренско, Диногеция при дн. с. Гарван, Северна Добруджа, и др. Предвид опасността от север още повече нараства значението на укрепения град Дръстър/Силистра, който е и една от традиционните резиденции на нашите владетели през IX-X в.

Печенезите участват и в събитията, свързани с разрушителната за Първото царство агресия на знаменития киевско-руски княз Светославич  през 968-971 г., в следствие на която се стига до окупацията на източните български земи от Византия. Както е известно, при поражението на българската армия от русите цар Петър получава апоплектичен удар и скоро след това умира (30 януари 969 г.). Независимо от здравословното състояние на владетеля, тогавашното българско правителство се съвзема от тежкия удар. Нещо повече, по българско внушение  печенезите атакуват и обсаждат Киев – удар, който принуждава Светослав да прекъсне победоносната си кампания в българските земи и да се завърне бързо назад. В крайна сметка обаче, киевският владетел отблъсква печенезите и отново нахлува в България. Въпреки българската съпротива, военното надмощие на Светослав си казва думата. Младият български цар Борис II (969-971) е принуден да сключи с него неравноправен „съюз“ против Византия. При действията на Светослав в Източна Тракия през 970 г. печенезите и маджарите са споменати като негови съюзници против империята, което явно се дължи на българската дипломация. Отношенията на печенезите с киевските руси обаче остават враждебни.

Когато през есента на 971 г. победеният от Византия княз Светослав потегля с „дружината си“ по обратния път към Киев, налага се да презимува при устието на Днепър. През пролетта на 972 г. се опитва да продължи пътя си, но при днепърските прагове (северно от днешния гр. Запорожие, Украйна) попада в печенежка засада и загива. Според киевските летописи нападението отново е по внушение на "переяславците", т.е. на българите. И още нещо, което косвено свидетелства за съществуването на древно родство между българи и печенези – побеждавайки Светослав през 972 г., печенежкият каган нарежда от черепа му да бъде изработена чаша, обкована със сребро – същото, което прави кан Крум през 811 г. с черепа на убития император Никифор…

След 976 г., когато борбата на българите против византийската агресия е ръководена от на цар Самуил, отсъстват преки данни за връзки с печенезите. Обстоятелствата са неизвестни, но без съмнение отсъствието на „печенежкия фактор“  е един от недостатъците на тогавашната ни външна политика. Нещата се променят през 1017 г., когато византийският управител на Дръстър/Силистра съобщава на Василий II за опасните планове на Кракра Пернишки. Оказва се, че управителят на голямата област (комитат) с център Средец/София по поръчение на цар Иван Владислав (1015-1018) събира войска, като е „… привлякъл към себе си и печенезите..." По онова време Кракра е най-близо разположеният спрямо повторно окупираните през 1000-1003 г. североизточни области български управител. Според Йоан Скилица обаче печенезите се отказват от договорените действия, най-вероятно поради византийското злато… За съжаление, амбициозните планове на Иван Владислав и Кракра се провалят.

След гибелта на Първото българско царство през 1018 г. печенезите се превръщат в преки съседи на Византийската империя. Отсъствието на военно-политическа бариера пред агресивните номади, каквато дотогава е било Българското царство, води до масови преселения на печенези на юг от Дунав. За тези малко познати страници от българската история ще разкажем в следващия епизод от тази „мини-поредица“.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Печенежката “стихия” в средата на XI век


Битка между киевски руси и печенези - миниатюра от Раздивиловския летопис, XV в.

Автор: Проф. Пламен Павлов

Печенежките заселвания имат тежки последици за демографската картина, стопанството и политическата стабилност в източните български земи

Археологическите проучвания разкриват следи от печенежко присъствие в редица български крепости, вкл. в старите столици Плиска и Велики Преслав

В „Труд“ от 24 февруари разказахме за взаимоотношенията на Първото българско царство с номадския народ на печенезите (печенегите), обитавали степите на Северното Черноморие от края на IX до средата на XI в. Българските царе Симеон Велики, Петър, Борис II и Иван Владислав водят своя „степна политика“, в резултат на която „северните варвари“ преди всичко са съюзници.

Нещата се променят коренно след падането на България под византийска власт (1018 г.), с което изчезва мощната преграда пред новите вълни от „варвари“ към Балканите. Нашите земи са обект на опустошения и масови заселвания, а чуждата власт няма достатъчно ресурси за отбрана. Новата геостратегическа ситуация създава неблагоприятни условия за съхраняването на българския етнически облик на земите на север от Дунав. Независимо че и през XII-XIV в. Второто българско царство отново има позиции до Карпатите, те не могат да се сравняват с „отвъддунавска България“ от времето на Първото царство.

При слабите наследници на Василий II (976-1025) започват масираните нашествия. Първото е още през 1026-1027 г., при което „варварите“ достигат до голямата византийска „тема“/провинция България с център Скопие, като отвличат пленници и плячка. През 1032 г. номадите опустошават темата Паристрион/Подунавие с център Доростол/Дръстър (Силистра), а през 1034-а извършват набези чак до околностите на Солун. На следващата година, улеснени от замръзването на Дунав, „варварите“ нахлуват в „Македония“ (Одринска Тракия). Най-разрушителни обаче са трите печенежки нашествия през 1036 г.

Археологическите изследвания показаха, че тогава пострадват областният център Доростол/Дръстър, старата столица Плиска и редица крепости в района. Местното българско население започва да търси спасение в южна и западна посока - процес, който продължава през целия XI в. Така например при изследването на Севтополис археолозите изненадващо попадат на средновековно градско средище, създадено върху руините на древния тракийски град в „готов вид“ от такива бежанци.

Преселванията на печенезите на юг са предизвикани и от собствените им проблеми. Доскорошните господари на Северното Черноморие са изтласквани от узите, които на свой ред отстъпват под натиска на куманите. Това обрича Византия, Киевска Рус и Унгария на нови вълни от неканени „гости“. От друга страна, киевските князе, бранейки се от степните нашественици, на свой ред предизвикват подобни миграции - през споменатата 1036 г. княз Ярослав Мъдри нанася тежко поражение на печенезите (в чест на победата е построена киевската катедрала „Света София“), което тласка разбитите номади към Дунав. Най-опасните събития обаче се разиграват в средата на столетието, провокирани отчасти и от византийската намеса във вътрешните междуособици в самата „Печенегия“. Към 1047 г. избухва конфликт между върховния владетел (каган) Тирах и Кеген, местен вожд в поречието на Дон. Въпреки че предвожда само два от общо тринадесетте печенежки „клана“ (племена), Кеген на няколко пъти побеждава. И все пак, надмощието на Тирах е факт, което принуждава Кеген с 20 хиляди свои привърженици да търси спасение. Император Константин IX Мономах (1042-1055) приема бегълците, предоставяйки им три крепости, чието имена не знаем, със задължение да пазят дунавската граница. Заселниците са покръстени и "... много усърдно обработват земята, която преди опустошаваха...“, както пише византийският философ и историк Михаил Псел. Кеген получава титла „патриций“ и е обявен за „архонт на печенезите“, която се чете и върху негов оловен печат. Тирах протестира, позовавайки се на договор, сключен със самия него, и заплашва с война!

Константин IX заповядва на флотата да навлезе в Дунава и да усили отбраната на границата. Уви, през зимата на 1048-1049 г. реката е скована от лед, което прави бойните кораби безполезни... Тирах нахлува с огромни пълчища, използвайки проблема с Кеген като предтекст, търсейки нови земи за народа си. Според Йоан Скилица в североизточните български земи нахлуват 800 хиляди (!) печенези - число, преценено като нереално още от писалия век по-късно Йоан Зонара, който го „поправя“ на 80 хиляди... Така или иначе, българският Североизток е подложен на мащабен за Средновековието демографски удар.

Императорът изпраща в Паристрион подкрепления от Източна Тракия и тема България, включват се и местните българи и хората на Кеген, но не могат да се справят с нашествениците. Печенежката „стихия“ е обезсилена не толкова с военна сила, колкото поради пламнала епидемия, най-вероятно от дизентерия. Кеген разгромява своите сънародници в нощно нападение, когато те са извън строя поради „... студа, преяждане и пиянство...“ В ромейски ръце падат хиляди пленници, които според Кеген трябва да бъдат избити до крак... В крайна сметка, "... зверските души са очовечени със силата на Христовия кръст...“, а вождовете им начело с Тирах - покръстени в Константинопол, получавайки богати дарове и титли. „Варварското множество“ предвидливо е „раздробено“ и заселено в „пустите полета на България“ - около Средец/Триадица (София), Ниш и Овче поле в Македония, като само част от него остава в Паристрион.

Още през 1051 г. империята решава да използва печенезите срещу селджукските турци. Формиран е 15-хиляден конен корпус начело с четирима печенежки вождове. По дългия път на изток те решават, че няма да се бият за интересите на империята и потеглят назад. След като преплуват Босфора с конете си, достигат Софийското поле, увличайки в бунта тамошните си сънародници. Въоръжени с брадви и коси (властите предвидливо са ги разоръжили!), „варварите“ се прехвърлят в Подунавието. Все пак в Софийско остава ограничен брой печенежки заселници, което се потвърждава от данните на езикознанието, археологията и генетичните проучвания. Срещу империята се опълчва и Кеген, който временно завладява Сливенското поле, вършейки опустошения до Одрин. Така на българска земя се разразява истинска война! Главнокомандващият войските на „Запада“ (европейските провинции) Константин Арианит е принуден да отстъпи на юг от Стара планина, скоро след което загива. Тракия е опустошена, а печенежки отряди извършват дръзки рейдове към самия Константинопол... Ромеите отново търсят помощта на Кеген, който обаче е убит от своите сънародници. Въпреки отделни успехи, през 1053 г. ромеите са разбити край Велики Преслав. Империята е принудена да сключи мир със своите размирни номадски „поданици“!

В резултата на печенежките преселения в дунавските градове цари „разноезичие“, жителите им са наричани „миксоварвари“ („смесени варвари“), а в местните гарнизони постъпват и печенежки войници. Следи от печенежко присъствие се откриват в редица крепости, вкл. в старата столица Велики Преслав. Най-опасна обаче е потенциалната възможност на българска земя да се „роди“ локална печенежка държава - там, където преди столетия е столицата на Аспарухова България! Византийските автори съобщават, че в Плисковското поле има особено „скитско съвещалище“, разположено на т. нар. Симеонов хълм, където се събира съветът на печенежката аристокрация! Разбира се, до създаване на подобна държавица не се стига, но до 1091 г. по-голямата част от Североизточна България, вкл. почти цяла Добруджа, е извън контрола на византийското правителство. И все пак Византия не губи напълно властта си над Паристрион/Подунавие, владеейки най-силните крепости (Дръстър, Велики Преслав, Варна и др.), а и българското население, независимо от миграциите на юг и запад, остава мнозинство. За края на печенежката хегемония обаче ще разкажем в следващия „епизод“ от нашата поредица.

https://trud.bg/