Български Националистически Форумъ

Тропическата сардина (Sardinella aurita) е риба от семейство Селдови.

Среща се на дълбочина до 150 m по западното и източното крайбрежия на Атлантическия океан, в Средиземно и Черно море.

Описание

Достига максимална дължина 28 – 30 cm и максимално тегло 58 g. Тялото е издължено, обикновено цилиндрично, но понякога относително сплеснато. Коремът е заоблен, но с видим люспест кил. Оцветяването по гърба е синьо-зелено, а отстрани е сребристо, със златиста линия отстрани по средата на тялото.

Образува пасажи. През нощта често се придвижва към повърхността. Обикновено живее 7 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тропическа сардина



Видът е разпространен в Средиземно море (понякога се среща и в Черно море), източния Атлантик от Гибралтар до залива Салдана, Южна Африка, и западния Атлантик от Кейп Код в Съединените щати до Аржентина, както и във водите на Бахамите, Антилите, Карибите и Мексиканския залив.

Рибите живеят на големи пасажи на дълбочина от 10 до 80 метра, понякога близо до повърхността или на дълбочина до 350 метра. Хранят се предимно със зоопланктон, както и с фитопланктон, особено млади те екземпляри.

Размножаването и снасянето на яйца се случват през цялата година. Младите риби често остават близо до местата си за хвърляне на хайвера и едва след достигане на полова зрялост започват да плуват на дълги разстояния в дълбоки, студени води. Сардината предпочита температура на водата от 14,5 до 30°C и соленост най-малко 34‰.

Тези риби достигат полова зрялост на 1-2-годишна възраст, достигайки дължина от 12-13 или 15-16 см. Хвърлянето на хайвера се случва в крайбрежната зона, на дълбочина до 50 м. Младите риби се развиват близо до брега, в топлите води на естуари и лагуни. Когато солеността на водата намалее през дъждовния сезон, сардината мигрира далеч от брега. Тя извършва вертикални хранителни миграции, като се издига на повърхността през нощта и се спуска във водния стълб или дънния слой на дълбочина до 200 м през деня. Диетата ѝ се състои от зоопланктон и фитопланктон, предимно копеподи. Сардината образува големи бентосни струпвания след хвърляне на хайвера. Едногодишната сардина достига дължина от 14-16 см, тригодишните 22-28 см, а до края на петата си година 26-34 см.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Круглая_сардина

Цацата (Sprattus sprattus) е морска риба от семейство селдови, разпространена в Европа (в Балтийско, Северно, Средиземно и Черно море). Нейният подвид Sprattus sprattus sulinus, разпространен в България, е известен като копърка, трицона, черноморски шпрот или само шпрот.

Класификация

Класифицирана е за първи път от Карл Линей през 1758 г. като Clupea sprattus. През 1826 г. е описана и класифицирана от Антоан Рисо като Clupanodon phalerica, откъдето е името на подвида S. sprattus phalericus. През 1904 г. същият подвид е описан в Черно море от Григоре Антипа като Clupea sulinae и в българската литература черноморската цаца се описва най-често като S. sprattus sulinus. Представителите на този подвид са малко по-дребни с по-малък брой лъчи на аналната перка.

Близък вид е езерната цаца (Clupeonella cultriventris), която понякога също е наричана езерна трицона или само трицона или кротушка. Тя е малко по-светла на цвят и може да обитава басейни с по-ниска соленост (дори пресноводни).

Описание

Тялото ѝ е странично сплеснато (овално), а люспите са сребристосиви на корема и тъмносини на гърба-перките са тъмнокафяви. Достига тегло около 10 грама и дължина до 16 см (в български води – до 13 см).

Живее на стада и се храни със зоопланктон. През зимата мигрира към вътрешността на морето и в дълбочина до 400 м (в Северно море). През лятото излиза на дълбочина 10 – 20 м в близост до брега. Размножава се почти през цялата година. Служи за храна на хищни риби и делфини.

Значение


Има стопанско значение и се замразява, маринова, осолява или консервира. Пържената риба е широко разпространена в ресторанти по българското Черноморие. Във Варна говорят за пържена „трицона“, докато в южното Черноморие се говори за пържена „цаца“. Консервира се предимно в Бургас, но тогава бива наричана „копърка“. Маринованата копърка е позната още като салата „Перла“. Марката „Перла“ е собственост на рибопреработвателно дружество „Черноморски риболов – Бургас“ АД и е регистрирана в Патентното Ведомство на Република България в клас 29 по Ницската класификация, под регистров номер 00041437. Поради прекомерната ѝ експлоатация се счита за застрашена като стопанско значение.

Балтийският шпрот се консервира в Полша и прибалтийските републики. Консерви с полски шпроти могат да бъдат срещнати на българския пазар. На руски език може да се срещне и като „килька“.

Уловът на цаца от български рибари през 80-те години на 20-ти век е надвишавал 18 000 тона, ала през 2005 г. спада до 5000 – 6000 тона. Цацата има голямо стопанско значение, но не е застрашен вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Цаца

Хамсията (Engraulis encrasicolus) е вид риба от семейство Хамсиеви (Engraulidae), чието месо се консумира.

Описание

Имат удължено тяло с тъмносин оттенък отгоре, а отдолу са по-белезникави. Муцуната е остра, като долната челюст е по-къса и достига до зад окото. Достигат до 20 cm дължина. Теглото им достига 25 – 30 g. Живеят около 4 – 5 години.


Разпространение

Обитават източните брегове на Атлантическия океан, Средиземно море, Черно море и Мраморно море, живеят на пасажи. Поради голямото си икономическо значение, популациите на рибата страдат от свръхулов.

Начин на живот

През януари-март се приближават до бреговете, за да се хранят. През деня плават на 40 – 50 метра дълбочина, а през нощта предпочитат да са по-близо до повърхността. Имат висока толерантност към солеността на водата, като понякога навлизат в лагуни и естуари. Формират пасажи.

Размножаване

Започват да се размножават след първата си година, като за тази цел предпочитат слабо солени води с температура 18 – 20 °C, на дълбочина 25 – 60 метра. Хвърлят около 40 000 яйца.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хамсия

Гамбузията (Gambusia affinis) е вид сладководна риба от семейство Пецилиеви (Poeciliidae). Нейният родствен вид, Gambusia holbrooki, също е известна под това име.

В Сочи е изграден паметник на рибата гамбузия, която е изкуствено развъдена и освобождава Черноморското крайбрежие от маларийния комар в началото на 20-и век.


Хабитат

Местният ареал на рибата гамбузия е от южните части на Илинойс и Индиана, от река Мисисипи и нейните притоци, до крайбрежието на Персийския залив в североизточните части на Мексико. Среща се най-изобилно в плитки води, защитени от по-големи риби. Рибите гамбузия могат да оцелеят в относително негостоприемна среда и са устойчиви на ниски концентрации на кислород, високи концентрации на сол (до два пъти повече от морската вода) и температури до 42 °C за кратки периоди. Поради тяхната забележителна адаптивност към суровите условия и глобалното им въвеждане в много местообитания за контрол на комарите, те са описани като най-разпространените сладководни риби в света. Някои от техните естествени хищници включват синьохрила риба-луна (Bluegill), сомоподобни (Catfish) и костур. В направено проучване за съотношението на индивиди предпочитащи откритата вода към плитката вода средно 99% от рибата е останала в плитка вода, когато хищниците са били там.

Описание

Обикновената гамбузия е сива до кафява, със синкав блясък по хълбоците. По тялото може да има няколко черни петна, но иначе тялото е без маркировки. Оцветяването варира както между отделните индивиди, така и между популациите. Рибата променя оцветяването си чрез увеличаване или намаляване на концентрацията на меланин в хроматофорите си.

Главата е изтеглена, горната част на устата е малка и не достига до сравнително големите очи. Кожата е покрита с големи люспи и няма видима странична линия.


Женските могат да достигнат дължина до 7 см, докато мъжките остават на 4 см. При мъжките аналната перка е видоизменена в гоноподиум.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гамбузия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Обыкновенная_гамбузия

Голям щипок (Cobitis elongata) е вид лъчеперка от семейство Cobitidae.

Видът е разпространен в Австрия, Босна и Херцеговина, България, Република Македония, Румъния, Словения, Сърбия, Хърватия и Черна гора.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Голям щипок



Видът е широко разпространен на Балканите в притоците на Дунав: басейните на Нера (Румъния), Сава, Купа (Словения, Хърватия), Морава (Югославия), Вит и Янтра (България). Изчезнал е в Жиу (Румъния) и вероятно Янтра (България).

Обитава участъци от плитки реки с умерено до бързо течение, по пясъчни брегове, понякога по скалисти дъна с потопена растителност. Яйценосен, с ясно очертани двойки по време на хвърляне на хайвера.


В по-голямата част от ареала си състоянието на естествените популации на вида в момента остава горе-долу стабилно, поради което му е даден природозащитен статус „относително проспериращ“ според Червения списък на IUCN. В редица региони обаче продължава да се наблюдава тенденция към намаляване на размера на популацията на вида.

https://uk.wikipedia.org/wiki/Щипавка довгаста

Струмският щипок (Cobitis strumicae), известен още като малък щипок (Cobitis peshevi), е вид дребна сладководна риба от семейство Виюнови (Cobitidae).

Разпространение

Видът е разпространен в източната и южната част Балканския полуостров – от Северна Македония и Босилеградско, Северна Гърция, почти цяла България до някои от румънските притоци на Дунав и турските притоци на Марица. Среща се по поречията и притоците на реките от Струма на запад до Камчия на изток.

Описание

Струмския щипок има удължено тяло, сплескано отстрани и покрито с множество малки люспи. Главата също е сплескана странично. Има шест мустака, четири на върха на муцуната и два в ъглите на устата. Предните ноздри са удължени във формата на къси тръбички. Устата е по-ниска с дебели, месести устни. Очите са поставени високо на главата. Характерно за струмския щипок е, че има два шипа под всяко око. Цветът на тялото варира от по-тъмно жълто на гърба до светло жълто по страните и корема. Отстрани, под страничната линия, има ред от 10 до 20 големи, правоъгълни, но заоблени, тъмносиви до черно-кафяви петна във формата на широка ивица. Над тях са по-малки, неправилни петна, които също образуват надлъжна линия. Гръбната, опашната и аналната перка са право изрязани и имат тъмни петна в няколко реда.


Биология

Живее в чисти и спокойни води, в отлива или в крайбрежната зона на езерата. Лесно и често се заравя в пясъка, а понякога пълзи между водните растения. Половата зрялост настъпва през втората или третата година от живота, при дължина от 5 до 8 см. Хвърля хайвера си през пролетта и лятото, от април до юли. Снася яйцата си върху растения, корени или върху пясък. Плодовитостта е сравнително висока и възлиза на 100 000 до 150 000 яйца. Струмския щипок е дребна риба. Достига максимална дължина от 15 см и обикновено е дълга от 6 до 8 см. Продължителността на живота ѝ е до 10 години. Ларвите се хранят с малки ракообразни, а възрастните се хранят и с различни други малки животни от дъното или с органични отпадъци. В търсенето им, рибата поема пясък в устата си, изолира органични частици от него и го изхвърля през хрилете си. Този вид има „санитарна“ функция в екосистемите, в които живее, по отношение на подобряване на качеството на водата чрез консумация на органични отпадъци като храна.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Струмски щипок

https://mk.wikipedia.org/wiki/Струмичка_штипалка

Щипокът, още обикновен щипок, змиорче или пискал (Cobitis megaspila), е вид лъчеперка от семейство Виюнови (Cobitidae).

Етимология

Латинското наименование (на латински: Cobitis идва от гръцкото kobitis, -idos) означава „вид сардина“.

Разпространение

Среща се в и по делтата на река Дунав – Молдова, Румъния и България.

Таксономия

Този вид се счита за синоним на Cobitis elongatoides.

Описание

Щипокът се размножава чрез хайвер.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Щипок



Щипокът (Cobitis spp.) е дребна сладководна риба от семейство Виюнови, която обитава дънните слоеве на водоемите. В България се срещат пет вида щипоци – обикновен щипок, малък щипок, голям щипок, балкански щипок и дунавски (български) щипок, като най-разпространен е обикновеният щипок. Тялото на щипока е удължено и слабо сплеснато странично, с типична виюноподобна форма. Главата е малка и заострена, а мустаците около устата служат за осезание и търсене на храна по дъното. Люспите са дребни, плътно наредени, с оцветяване в пясъчно-жълтеникави до сиво-кафяви тонове, изпъстрено с тъмни надлъжни петна и линии, които помагат за камуфлаж сред тинята и пясъка. Най-често срещаният обикновен щипок достига дължина до 15 см и тегло между 10 и 15 грама. Видът е широко разпространен в Европа и Азия, включително Япония, а у нас се среща в почти всички водоеми, с изключение на планинските потоци и горните течения на реките. Щипокът предпочита бавнотечащи или стоящи води с тинесто-песъчливо дъно. През деня се заравя в дъното, оставяйки видими само главата и опашката, като така се прикрива от хищници. Активен е през нощта, когато напуска укритието си и се храни с дребни дънни безгръбначни, като червеи, ларви и малки ракообразни. Щипокът е изключително издръжлив на ниски нива на кислород, което му позволява да оцелява и в обеднени водоеми. Половата зрялост настъпва на възраст от две години, а размножаването се извършва между април и юни, когато женската хвърля хайвера си върху пясъчното или чакълесто дъно. Яйцата са лепкави и се прикрепят за субстрата, като след няколко дни се излюпват малките. Животът на щипока обикновено продължава 3-4 години, като растежът е бавен, особено в по-хладни води.

https://carpmap.bg/fish-list-type/shtipok


19 юни 2024 г. Щипок, Обикновен щипок, змиорче, пискун ...

Виюнът (Misgurnus fossilis) е вид лъчеперка от семейство Cobitidae. Всеяден бентояден вид е, който си служи с десет мустачки, за да намира храна на дъното. Храни се с детрит, малки безгръбначни – ларви на насекоми и малки мекотели, както и с растителна материя. Дългото и тънко тяло на виюна му позволява да се заравя и движи в субстрата на водоема. През период на засушаване, виюнът може да се зарови на дълбочина 20-30 см, по-рядко 70 см. Възрастните риби са по-активни през нощта. Деня прекарват заровени в субстрата – кал, пясък, тиня. На размер може да достигне до 30 см дължина.

Разпространение

Видът е разпространен в Австрия, Беларус, Белгия, Босна и Херцеговина, България, Германия, Естония, Казахстан, Латвия, Литва, Люксембург, Молдова, Нидерландия, Полша, Република Македония, Румъния, Русия, Словакия, Словения, Сърбия, Украйна, Унгария, Финландия, Франция, Хърватия, Черна гора и Чехия.

У нас се среща в река Дунав, долните течения на нейните притоци - р. Искър, р. Вит, р. Огоста, р. Осъм, р. Янтра.

Регионално е изчезнал в Швейцария.

Обитание

Виюнът обитава долните течения на бавнотечащи реки, стоящи водоеми, песъкливи дъна на езера, блата и канали. Възрастните и млади риби обитават гъсто залесени участъци на реките и избягват зони, в които няма водна растителност, докато малките се придържат до бреговата ивица, където в плитката вода търсят детрит. Драгирането на речните дъна и премахването на водната растителност представлява препядствие пред нормалното развитие на вида.

Особености

Виюнът притежава способността да диша атмосферен кислород, което му дава предимство пред други риби в условия на ниско насищане на водата с кислород. След като погълнат въздух от повърхността на водата, той преминава през червата, където добре кръвоснабдена сложна система от кръвоносни съдове усвоява кислорода, след което остатъчният газ излиза през ануса.

Има три гръбни (дорзални) шипа и пет – шест меки лъча в гръбната си перка, в аналната перка има 3 шипа и осем – единадесет меки лъча. Опашната перка има 14 – 16 лъча.


Полов диморфизъм

Мъжките риби имат стройно тяло и по-дълги гръдни перки. При женските тялото е по-дебело и обло, а гръдните перки са по-къси. Разликата във формата на перките може да се види най-добре, когато рибата се гледа отгоре.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Виюн

Гулеш (Barbatula barbatula) е вид лъчеперка от семейство Nemacheilidae.

Видът е разпространен в Австрия, Беларус, Белгия, Босна и Херцеговина, България, Великобритания, Германия, Грузия, Дания, Естония, Ирландия, Италия, Казахстан, Латвия, Литва, Лихтенщайн, Люксембург, Молдова, Нидерландия, Полша, Република Македония, Румъния, Русия, Словакия, Словения, Сърбия, Украйна, Унгария, Финландия, Франция, Хърватия, Черна гора, Чехия, Швейцария и Швеция.

Регионално е изчезнал в Гърция.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гулеш



Размерът не надвишава 18 см, обикновено 10-12 см, тегло 20-25 г. Тялото е почти голо, малки люспи покриват само страните на рибата и не се припокриват. Тялото е цилиндрично, главата е сплескана. Има 3 чифта антени (2 чифта на муцуната и чифт на горната устна). Очите са малки. Опашната перка е почти кръгла. Цветът обикновено е жълто-кафяв, в карпатските реки понякога е тъмен. По перките има редици тъмни ивици. По страничната линия има светла ивица.

Дънна риба. Предпочита бързотечащи реки и потоци. Движи се на малки групи или по единични индивиди. Най-активна е през нощта. Уседнала риба, обикновено се крие между камъни или в други убежища, почти не се движи около водоема, възрастните индивиди имат собствен ловен район, който могат да защитят. Може да издържи на кислороден дефицит и да използва атмосферен въздух за дишане, а също така може да издържи на пресъхването на водоема. Храни се с различни безгръбначни, които събира от подводните предмети и почва, хайвер на други риби, понякога водорасли. Едрите индивиди могат да ловуват малки от други видове риби. Продължителността на живота е 5-6 години.

Полова зрялост обикновено се достига на 3-годишна възраст. Размножаването започва през пролетта при температура на водата 13-15°C. Хвърлянето на хайвера става на порции 2-3 пъти в продължение на 2 месеца. Хайверът е дънен, като се залепва за субстрата (пясък, камъни, растения) в места, където водата е наситена с кислород. Плодовитостта зависи от размера на рибата (до 6 хиляди яйца на сезон). Хайверът е с диаметър до 1 мм. Мъжките охраняват снесените яйца, докато се появят ларвите (3-4 дни).

https://uk.wikipedia.org/wiki/Слиж європейський

Струмските гулеши (Oxynoemacheilus bureschi) са вид актиноптери от семейство Nemacheilidae.

Разпространени са на Балканите – в по-голямата част на областта Македония и някои съседни области. Те са незастрашен вид, но са включени в Червената книга на България.

Таксонът е описан за пръв път от Пенчо Дренски през 1928 година, който му дава номенклатурно име в чест на Иван Буреш.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Струмски гулеш



Струмския гулеш има дълго и вретеновидно тяло. Тялото е цилиндрично до гръбната перка и леко сплескано странично към опашката. Люспите са много малки и дълбоко враснали в кожата. Цветът на тялото зависи от мястото на обитаване и варира от жълт до белезникаво-кремав. Мраморни шарки под формата на тъмнокафяви петна са разположени по цялото тяло. Коремът е светложълтеникав до бял. Главата е голяма, широка и сплескана. Устата е долна и има шест мустаци на горната устна, четири на муцуната и два в ъглите на устата. Очите са големи. Задният ръб на опашната перка е дълбоко назъбен. Има един до два реда тъмни петна по гръбната, опашната и гръдните перки, понякога по-силно, а понякога по-слабо изразени. Петната липсват по тазовите и аналните перки.

Струмския гулеш е стационарна риба по дъното на чисти и бистри води, въпреки че може да понася и средно големи, органично заредени води. Тя е изключително чувствителна към замърсяване с тежки метали и не се среща в такива води. Живее в течащи води, в малки потоци или средно големи реки, по скалисти и чакълести дъна, където се крие под камъни. Младите се групират на пасажи, докато възрастните живеят поединично. Достига полова зрялост през втората до третата година от живота си. По време на хвърлянето на хайвера, при полово зрелите индивиди, по тялото и вътрешната страна на тазовите перки се появяват епителни гребени. Хвърля хайвера си в периода от април до юни, обикновено рано сутрин. Плодовитостта на женските е до 6000 яйца с диаметър от 1 до 1,5 мм. Хвърлянето на хайвера е на порции. Женските могат да хвърлят хайвера си няколко дни подред, по малко всеки ден, в кратък период. Ларвите са бентосни. Струмския гулеш достига максимална дължина от 16 см, а средната дължина е около 10 см. Продължителността на живота му е до осем години. Храни се с малки дънни животни. Възрастните се хранят с гамарус, хирономиди, ларви на насекоми и други безгръбначни, както и с яйца на други видове риби.

Oxynoemacheilus bureschi ловува нощем и се храни с бентосни безгръбначни, особено червеи и ларви на насекоми. Размножителният период продължава от май до юли, а хвърлянето на хайвера се извършва сред скали, чакъл и растения в плитки течащи води. Рибите са полово зрели, когато достигнат дължина от 5 см.

https://mk.wikipedia.org/wiki/Струмичка вретенушка

Балкански щипок (Sabanejewia balcanica) е вид лъчеперка от семейство Cobitidae. Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение

Разпространен е в Австрия, Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Молдова, Полша, Северна Македония, Румъния, Словакия, Словения, Сърбия, Турция, Украйна, Унгария, Хърватия, Черна гора и Чехия.

Описание

На дължина достигат до 9 cm.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Балкански щипок



Други имена: Лискур

Sabanejewia balcanica (Karaman, 1922)

Cobitis balcanica Karaman, 1922: Дренски, 1928: 169; Cobitis aurata balcanica Karaman, 1922: Дренски, 1951: 125; Sabanejewia aurata balcanica Karaman, 1922: Карапеткова, Живков, 1995: 134.

Разред Шараноподобни (Cypriniformes)

Семейство Щипоци (Cobitidae)

Природозащитен статус: в България: уязвим VU [A1a, c], ЗБР-II; международен: IUCN [DD], БеК-III, ДХ-II.

Общо разпространение. Видът се среща в Средна и Източна Европа.

Разпространение и численост в България. В миналото е установен в горните и средните течения на повечето дунавски притоци, както и в много от притоците на р. Марица. Среща се в р. Струма и притока и Рилска река, в реките Доспат и Камчия [1]. Впоследствие видът е потвърден многократно за реките от дунавския басейн – Искър и притоците й [2, 3, 4, 5, 6], Огоста [3, 7], Вит [3, 8, 9], Осъм [3] и Янтра [3, 9, 10]. Установен е и в реките Арчар и Лом [7]. Постепенно изчезва от реките в Егейския басейн. Първоначално е съобщен за р. Струма под и над яз. "Студена", както и за притока й р. Мътница [5], но при последващи изследвания в района не е намерен [11]. В басейна на р. Марица е потвърден само за р. Мечка [9], р. Арда и притоците й, и Бяла река [12]. В реките Места и Камчия не е потвърден [13, 14]. През последните години балканският щипок е установен в реките Войнишка, Видбол, Арчар, Лом, Цибрица, Огоста, Искър и Вит (наши данни).

Местообитания. Средните и горните течения на постоянни реки с пясъчно-чакълесто дъно и бързо течение.

Биология. Бентосен, реофилен вид. Размножителният период е от края на април до началото на юни. Плодовитостта на женските е ниска – около 300 хайверни зърна, които се отлагат направо върху камъните Храни се с дънни безгръбначни животни и хайвер [1, 15].

Близки видове. Дунавски щипок (S. bulgarica). Балканският щипок се различава по по-ниското и източено тяло, както и по наличието на повече и по-малки петна по страните на тялото.

Отрицателно действащи фактори. Загуба на местообитанията, в резултат на хидротехнически дейности, замърсяване на водите. Голи сечи в планинските райони, водещи до увеличаване на поройността и затлачване на реките.

Предприети мерки за опазване. Видът е включен в Приложение 2 на ЗБР (2002).

Необходими мерки за опазване. Ограничаване на хидротехническото строителство в средните и горните течения на дунавските притоци. Контрол върху изсичането на горите в планинските райони и опазване на реките от замърсяване.

Основна литература за вида: 1. Дренски, 1928; 2. Шишков, 1939; 3. Дренски, 1951; 4. Паспалев, Пешев, 1955; 5. Булгурков, 1958; 6. Диков и др., 1988; 7. Михайлова, 1970; 8. Карапеткова, Диков, 1986; 9. Sivkov, 1991a; 10. Карапеткова, 1972; 11. Михайлова, 1965а; 12. Pehlivanov, 2000b; 13. Apostolou, 2005; 14. Карапеткова, 1974; 15. Карапеткова, Живков, 1995.

Автори: Тихомир Стефанов, Теодора Тричкова

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Sabalcan.html

Дунавският щипок (Sabanejewia bulgarica) е вид лъчеперка от семейство Cobitidae. Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение

Разпространен е в България, Молдова, Румъния, Сърбия, Украйна, Унгария и Хърватия.

Описание

На дължина достигат до 12 cm.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Дунавски щипок


Други имена: Български щипок

Sabanejewia bulgarica (Drensky, 1928)

Cobitis bulgarica Drensky, 1928: Дренски, 1928: 171; Cobitis aurata bulgarica (Drensky, 1928): Карапеткова, 1972: 169; Маринов, 1978: 203.

Разред Шараноподобни (Cypriniformes)

Семейство Щипоци (Cobitidae)

Природозащитен статус: в България: уязвим VU [B1a, b].

Общо разпространение. Среща се в Европа – ендемичен вид за долното течение на р. Дунав. Среща се в Сърбия, Румъния и България.

Разпространение и численост в България. Видът е описан за пръв път от р. Дунав при Видин [1]. Впоследствие е установен по цялото протежение на българския сектор от Видин до Силистра, като за размножаване е навлизал на няколко километра от устията на по-големите й притоци – Огоста, Искър, Вит, Осъм и Янтра [2, 3]. По-късно отново е намиран в р. Дунав [4, 5, 6] и р. Янтра, където е установен доста нагоре по течението – при с. Полско Косово, над 40 km от устието [7]. През последните години е намиран в р. Дунав (наши данни). Не е потвърдено навлизането му за размножаване в останалите дунавски притоци.

Местообитания. Постоянни големи реки с чакълесто дъно и бързо течение.

Биология. Бентосен, реофилен вид. Обитава основното корито на р. Дунав на дълбочина от 9 до 15 m, но може да бъде открит и до 20 m. Размножава се в май–юни, като мигрира към устията на притоците. Хвърля хайвера си на няколко километра нагоре по течението. Личинките се излюпват след 5–7 дни и малко след излюпването отново се връщат в р. Дунав. Храни се с бентосни безгръбначни животни предимно нощем. Достига на дължина до 10 cm [3, 8].

Близки видове. Балкански щипок (S. balcanica). Дунавският щипок се различава по по-високото и сравнително късо тяло и по-малкия брой по-големи петна по страните на тялото.

Отрицателно действащи фактори. Замърсяване на водите, промени в скоростта на течението и натрупване на наноси в реките, вследствие на хидротехнически дейности.

Предприети мерки за опазване. Няма.

Необходими мерки за опазване. Ограничаване на хидротехническото строителство, опазване на р. Дунав и притоците й от замърсяване.

Основна литература за вида: 1. Дренски, 1928; 2. Дренски, 1948; 3. Дренски, 1951; 4. Маринов, 1978; 5. Sivkov, 1991a; 6. Vassilev, 1994; 7. Карапеткова, 1972; 8. Карапеткова, Живков, 1995.

Автори: Тихомир Стефанов, Теодора Тричкова

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Sabulgar.html

Буфалото (род Ictiobus) представлява група едри сладководни риби от семейство Catostomidae, произхождащи от Северна Америка, които външно наподобяват шарана, но се различават по редица морфологични и екологични признаци. Видовете от този род са с подчертани стопански и рибовъдни качества, като в последните години успешно се аклиматизират и отглеждат и в България, главно в затворени водоеми и рибовъдни стопанства. Тялото на буфалото е силно издължено и изгърбено, с висок гръб и изразена странична линия. Покрито е с едри, плътно подредени люспи, които му придават метален блясък. Главата е сравнително малка, с долна, обърната надолу уста – характерна особеност за риби, хранещи се основно с дънни организми. Една от отличителните анатомични черти е гръбната перка, която започва с дълъг и висок лъч, а след това рязко намалява височината си, създавайки своеобразен “гребен” по гърба. Опашката е дълбоко изрязана, приспособена за мощно придвижване в спокойни и бавнотечащи води. В България са въведени и успешно се отглеждат три основни вида: Големоустото буфало (Ictiobus cyprinellus) – най-едрият представител, който може да достигне над 120 см дължина и до 45 кг тегло. Отличава се с по-широка и висока глава, както и по-високо телесно израстване. Темпът на растеж при този вид е изключително висок при наличие на подходяща хранителна база. Малкоустото буфало (Ictiobus bubalus) – със средни размери около 60–70 см и тегло до 18 кг. Има по-компактно тяло и по-малка уста, приспособена за филтриране на детрит, фитопланктон и дребни безгръбначни. Този вид е особено устойчив към ниски нива на кислород и променливи температури. Черното буфало (Ictiobus niger) – въпреки че достига подобна дължина до 80–100 см, обикновено тежи по-малко, до 10 кг, и се характеризира с по-тъмно оцветяване и предпочитание към по-дълбоки, спокойни водоеми. Буфалото се счита за всеядна или филтрираща риба, като основният му хранителен режим включва детрит, планктон, водорасли и дребни дънни безгръбначни. Поради тази причина не конкурира пряко шарана и други ценни видове, което го прави подходящ за поликултурно отглеждане. Буфалото е известно със своята устойчивост към заболявания, замърсяване и ниско съдържание на кислород, което го превръща в предпочитан вид за развъждане в изкуствени водоеми, езера и баластриери. Рибата има висока стопанска стойност – не само заради бързия си растеж и непретенциозност, но и заради вкусното си, нежно месо, което е с малко кости и високо съдържание на белтъчини. В някои щати в САЩ, особено в Средния запад, буфалото е традиционен деликатес и обект на спортен риболов. В Европа, включително и в България, интересът към този вид расте, като се проучва и възможността за размножаване при нашите условия, както и включването му в национални програми за аквакултура.

https://carpmap.bg/fish-list-type/bufalo



Максималната дължина на тялото е 90,9 см, а теглото е до 31,4 кг. Продължителността на живота е над 14 години. Тялото е умерено удължено, странично сплескано и високо. Гърбът е отчетливо извит, силно сплескан странично във формата на кил пред гръбната перка. Очите са големи. Устата е малка, почти хоризонтална. Гръбната перка е дълга, първите ѝ 6-7 лъча са значително по-дълги от всички останали, профилът на перката е почти сърповиден. Оцветяването е равномерно: гърбът и страните варират от тъмно до светло сиво, със златист или бронзов оттенък; коремът е сиво-бял, перките са сиви.

Сладководна пелагична дънна пасажна риба. Обитава дълбоки, бързотечащи, чисти и прозрачни води на големи реки. Те се задържат предимно в главното русло, но са регистрирани и в заливни езера. Мъжките достигат полова зрялост на 4-5-годишна възраст, с дължина на тялото над 41 см, женските на 6 или повече години, с дължина над 44 см. Хвърлянето на хайвера продължава от март до септември, с пик през юли. Плодовитостта на женските е 200-290 хиляди яйца, като женските с дължина над 80 см снасят над 500 хиляди яйца. Хвърлянето на хайвера е еднократно събитие, което се случва в плитки води, обикновено в райони с подводна растителност. Яйцата са лепкави, малки и жълти на цвят. Яйцата потъват на дъното или се прилепват към растенията. При температура на водата от 21,1°C ларвите се излюпват 4 дни след оплождането.

Храненето до голяма степен зависи от бентосни организми. В допълнение към планктона, те се хранят с диатомеи и други водорасли, ларви на насекоми, малки ракообразни, двучерупчести и други животни. Повечето риби консумират и значителни количества органичен детрит, който също така внася пясък в храносмилателната им система.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Малоротый буффало

Голямо буфало (Ictiobus cyprinellus) е риба от семейство Буфалови (Catostomidae).

Дължина на тялото до 120 см, тегло до 45 кг. Обикновено 40–45 см дължина, тегло 1,5 кг. На външен вид прилича на каракуда, но има по-голяма глава с масивно високо чело. Тялото е високо, покрито с едри люспи. Фарингеалните зъби са едноредови, многобройни, повече от 10 от всяка страна. Месести устни около устата. Хрилните тичинки са многобройни, повече от 100 на първата хрилна дъга. Цветът може да варира в зависимост от водоема. Гърбът е тъмносив или маслинено-бронзов, страните са по-светли, коремът е жълтеникав или бял, перките обикновено са кафеникаво-сиви. Рибите, които живеят в мътна вода, имат жълтеникав цвят, в бистра вода - маслинено-син.


Топлолюбива риба. Добре адаптирана към живот в мътна вода. Предпочита плитки (до 5 м) участъци от водоеми с бавно течение или застояла вода. През лятото водят стаден начин на живот, в горещите дни се задържат в гъсти храсталаци от растения близо до повърхността. Хранят се главно със зоопланктон, както и с малки бентосни безгръбначни, в рибовъдните стопанства могат да консумират комбинирани фуражи. Растат бързо, високопродуктивен вид. През първата есен младите индивиди достигат дължина до 10 см, едногодишните - до 18 см. Живеят дълго - най-възрастният представител на този вид е бил на 112 години.

Мъжките достигат полова зрялост през третата година от живота си при дължина 30–35 см, женските през 4-тата–5-тата година при дължина 40–45 см. Хвърлянето на хайвера става от първата половина на март до края на лятото при температура на водата 14,4–16,7 °C. Хайверът се снася по растенията.

https://uk.wikipedia.org/wiki/Буфало великоротий

Бабка още Белица (Blicca bjoerkna) е вид лъчеперка от семейство Шаранови (Cyprinidae). Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Австрия, Азербайджан, Андора, Армения, Беларус, Белгия, Босна и Херцеговина, България, Великобритания, Германия, Грузия, Дания, Естония, Иран, Испания, Италия, Казахстан, Латвия, Литва, Лихтенщайн, Люксембург, Молдова, Нидерландия, Норвегия, Полша, Република Македония, Румъния, Русия, Словакия, Словения, Сърбия, Туркменистан, Турция, Украйна, Унгария, Финландия, Франция, Хърватия, Черна гора, Чехия, Швейцария и Швеция.

Обитава крайбрежия, сладководни и полусолени басейни, пясъчни дъна на морета, реки и канали. Среща се на дълбочина от 1 до 26 m, при температура на водата от 5,3 до 7,4 °C и соленост 5,7 — 6,9 ‰.

Описание

На дължина достигат до 36 cm, а теглото им е максимум 1000 g.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бабка



Дължина на тялото до 35 см, тегло до 400 г, понякога до 800 г. Тялото е силно сплескано, така че височината му е поне една трета от дължината. Сравнително малка глава и уста, големи сребристи очи. Големи люспи. Гръбната перка висока, аналната - дълга. Гърбът е сиво-син, страните са сребристо-сини. Опашната, гръбната и аналната перки са сиви, гръдните и коремните - с червен оттенък. Фарингеалните зъби - двуредови.

Това е дънна риба, която се държи на големи пасажи. Бавнодвижеща се. Обича топла вода със слабо течение и кално или глинесто дъно, плува близо до водна растителност. Често спира за дълго време близо до стръмни глинести брегове. Едрите риби се държат на дълбочина, младите - по-близо до бреговете.

Храни се с ларви на насекоми, мекотели, водна растителност. Освен това диетата на малките индивиди е доминирана от насекоми и ракообразни, докато възрастните обикновено се хранят с мекотели. През годината мигрира по реката - през пролетта нагоре по течението, за да хвърля хайвера си, през зимата - надолу към морето за зимуване. Активна е както денем, така и през нощта. Бабката расте бавно. Освен това, до достигане на полова зрялост, индивидите от двата пола растат еднакво, а след това растежът на мъжките се забавя.

Достига полова зрялост на 3-4 години при дължина 12-14 см. Хвърлянето на хайвера започва късно - в края на май или началото на юни, когато температурата на водата достигне 16-18°C. Хайверът се снася в плитки води върху водна растителност. Броят на яйцата зависи от размера на рибата. Хвърлянето на хайвера започва вечер и завършва сутрин.

https://uk.wikipedia.org/wiki/Плоскирка

Платиката (Abramis brama) е сладководна риба от семейство Шаранови. Това е придънна риба, хранеща се както с животинска, така и растителна храна. Широко разпространен вид, често обект на спортен риболов.

Външен вид

Платиката притежава сравнително голямо странично-сплеснато тяло и малка глава. Тя има най-сплесканото тяло от всички придънни риби. Непосредствено зад главата в гръбната част на тялото се разполага характерна и сравнително висока гърбица. Аналният плавник е с източена, продълговата форма и около него липсва люспесто покритие. Окраската варира силно в зависимост от околната среда, но най-често е в сребристо сив цвят. При по-възрастните екземпляри тялото може да добие бронзов оттенък, особено в чисти води. Плавниците са сивкави до черни, но никога не са яркооцветени. Притежава характерна уста, разположена в долната част на главата.

Анатомични особености

Гръбначният стълб е изграден от 43 до 45 прешлена. Гръбната перка е една, с 3 шипа и 9 до 10 лъча. Опашната перка е разклонена със сравнително нормална форма. Аналната перка е също една с 3 шипа и 23 до 30 лъча. Коремните перки са чифтни с 1 шип и 15 до 17 лъча. Гръдните перки са чифтни с 2 шипа и 8 до 9 лъча.


Физически характеристики

Платиката варира между 30 и 55 cm дължина, но се срещат екземпляри и до 75 cm. Теглото е между два и четири, рядко пет килограма. Официалният рекорд е 6,01 кг и е постигнат през 1984 година в река Хагбион край Калмар, Швеция. Гигантска платика е уловена в Англия през пролетта на 2012 г. Оказва се, че екземплярът чупи дори досегашния световен рекорд за всички времена. Трофейната платика тежи точно 23 либри, което се равнява на 10,5 килограма.

Риболовецът, имал щастието да извади водния звяр, е Скот Крук от Шотландия. Той заметнал въдиците в езеро край Кеймбридж, което е известно и с други национални рекорди за най-едри риби. Любопитното е, че на въпросния водоем през 2009 година Марк Маккена хваща платика с тегло около 10 килограма. Смята се, че именно същата риба е уловена и сега, но вече наддала още в теглото си.

Местообитание

Платиката обитава бавнотечащи води – долните течения на реки, езера и дори тинести блата. По-рядко се среща и в бракични открити води.


Разпространение

Платиката е типична и често срещана риба в Европа, както и в средните части на Азия. Разпространена е във водоеми, северно от Алпите и Пиренеите, както и на Балканите. На изток достига до Каспийско, Черно и Аралско море.

Страните, на чиято територия се среща платика, са Афганистан, Андора, Армения, Австрия, Азърбайджан, Беларус, Белгия, Босна и Херцеговина, България, Дания, Естония, Финландия, Франция, Грузия, Германия, Гърция, Унгария, Иран, Ирландия, Италия, Казакстан, Латвия, Лихтенщайн, Литва, Люксембург, Северна Македония, Молдова, Черна гора, Холандия, Норвегия, Полша, Румъния, Русия, Сърбия, Словакия, Словения, Испания, Хърватска, Чехия, Швеция, Швейцария, Турция, Туркменистан, Украйна, Великобритания и Узбекистан.

В България платика може да се срещне по цялото течение на река Дунав, Вит в долното течение на река Камчия и в Шабленското езеро. Изкуствено зарибени с платика са и редица водоизточници – язовир „Овчарица“, язовир „Розов кладенец“, както и язовир Искър.

Начин на живот и хранене

Платиката се движи на стада в придъните слоеве на водата.

Тази риба е практически всеядна. Храни се с различни безгръбначни, червеи, ларви на насекоми, пиявици, но не отказва и растителна храна като водорасли и дребни придънни растения.

Размножаване

Платиката хвърля хайвера си през пролетта, най-често през април до май, при средна температура на водата между 17 и 20 градуса. По време на размножителния период мъжките оформят своя територия, където женските отлагат своя хайвер. Женските платики полагат хайвера си върху водни растения и водорасли, като средното количество яйца е между 100 000 и 300 000. Малките се излюпват след около 12 дена и остават закрепени към растенията посредством адхезивна материя, до изчерпване на запасите в жълтъчното мехурче. Половата зрялост настъпва едва през третата или четвъртата година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Платика