Български Националистически Форумъ

На територията на България се срещат постоянно 33 вида Влечуги. Сред тях са 4 вида костенурки, представители на 2 семейства, 16 вида змии от 4 семейства и 13 вида гущери от 4 семейства. Освен тях два вида змии (степна усойница и аспида) не са наблюдавани от 30-те години на 20 век и се смятат за изчезнали в България, а от два вида морски костенурки (зелена морска костенурка и карета) са намирани само отделни екземпляри, случайно навлезли в Черно море през Босфора.

Най-скоро откритият вид е черновратата стрелушка, която е регистрирана за пръв път на територията на страната през 1979. Съществува известна възможност в бъдеще да бъдат наблюдавани и видовете Eremias argutas (гущер, срещащ се в Северна Добруджа) и Vipera xanthina (отровна змия, срещаща се в Беломорска Тракия).

Списък на видовете змии в България

Семейство Boidae -- Боидни (Лъжекраки)
род Eryx -- Пясъчни бои (Змии пясъчници)
Eryx jaculus -- Пясъчна боа (Змия пясъчница, Турска боа)

Семейство Colubridae -- Смокообразни (Смокове)
род Coluber -- Смокове стрелци (Стрелци)
Coluber caspius -- Смок стрелец (Синурник)
Coluber najadum -- Стрелушка (Тънък стрелец, Тънък смок, Синьопетнист смок)
Coluber rubriceps -- Черноврата стрелушка
род Coronella -- Медянки
Coronella austriaca -- Медянка
род Elaphe -- Пъстри смокове
Elaphe longissima -- Смок мишкар
Elaphe quatuorlineata -- Ивичест смок
Elaphe sauromates -- Пъстър смок
род Malpolon -- Вдлъбнаточели смокове
Malpolon monspessulanus -- Вдлъбнаточел смок
род Natrix -- Водни змии
Natrix natrix -- Жълтоуха водна змия (Обикновена водна змия)
Natrix tessellata -- Сива водна змия (Дългоглава водна змия)
род Telescopus -- Котешки змии
Telescopus fallax -- Котешка змия
род Zamenis
Zamenis situla -- Леопардов смок

Семейство Typhlopidae -- Червейници
род Typhlops -- Змии червейници
Typhlops vermicularis -- Змия червейница

Семейство Viperidae -- Отровници
род Vipera -- Усойници
Vipera ammodytes -- Пепелянка
Vipera aspis -- Аспида (Каменарка)
Vipera berus -- Усойница
Vipera ursinii -- Степна усойница (Остромуцунеста усойница, Урсиниева усойница)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Влечуги в България



Смокът стрелец (Dolichophis caspius), наричан също синурник, а в благоевградско кравляк, е вид змия, срещаща се главно в югоизточните части на Европа, включително в България. На дължина достига до 2,5 m. Не е отровен, но хапе силно, когато е заплашен.

Смокът стрелец е разпространен в по-голямата част на Балканския полуостров, с изключение на неговите северозападни области. Среща се и на север от река Дунав по нейното долно течение, в Южна Украйна и Молдова, в южната част на басейните на Дон и Волга до Кавказ на юг и Северозападен Казахстан на изток. Среща се също на островите в Егейско море, Северна Турция и в изолиран район в Северна Унгария. В България е разпространен до надморска височина 1100 m, като липсва по северните склонове на планините и високите полета в западната част на страната.

Стрелецът обитава степни и скалисти местности, храсталаци и редки гори, както и обработваеми земи. Активен е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Основната му храна са гризачи, гущери, други змии, дребни птици. В средата на лятото женските снасят 6 до 18 обли яйца с размер около 45 mm. Смокът стрелец зимува самостоятелно или в група от няколко десетки екземпляра в кухини в почвата или скалите. Зимният сън обикновено продължава от края на октомври до края на март, но понякога отделни животни излизат на повърхността и по-рано, когато времето е слънчево.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Смок стрелец



Голяма и бърза змия, наричана още и голям стрелец или синурник. Може да бъде видяна по сухи и слънчеви склонове до около 1500м. в планините. Това е една от най-големите змии в България. Наблюдаван е в основата на много от катерачните обекти и особено в тези, разположени в открити и слънчеви местности. Стрелецът е разпространен в по-голямата част на Балканския полуостров (вкл. България), с изключение на неговите северозападни области. Стрелецът обитава степни и скалисти местности, храсталаци и редки гори, както и обработваеми земи. Активен е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Основната му храна са гризачи, гущери, други змии, дребни птици. В средата на лятото женските снасят между 6 и 18 обли яйца. Смокът стрелец зимува самостоятелно или в група от няколко десетки екземпляра в кухини в почвата или скалите. Зимният сън обикновено продължава от края на октомври до края на март, но понякога отделни животни излизат на повърхността и по-рано, когато времето е слънчево. Пълзи бързо и при неизбежност може да прави нападателни опити. Не е отровен, но хапе силно, когато е заплашен.

https://zasei.me/index.php?topic=223.0

Стрелушката (Platyceps najadum), наричана също тънък стрелец и синьопетнист смок, е вид змия, срещаща се в Близкия изток и югоизточните части на Европа, включително в България. Достига на дължина до 1,5 m. Не е отровна, и не хапе силно, когато е заплашена. Тя е много пъргава и се придвижва изключително бързо по клоните на храсти и дървета, откъдето идва и името ѝ.

Стрелушката е разпространена в западните и южните части на Балканския полуостров, в района на Кавказ, в Близкия изток до Южен Туркменистан на изток и Сирия и Ирак на югозапад. В България се среща по долината на Струма южно от Дупница, в района на Гоце Делчев, Хасково и Харманли и в Източните Родопи. Наблюдавани са изолирани находища около Асеновград, Семчиново и Велинград.


Стрелушката предпочита скалисти местности с редки храсти. Активна е през деня, като добре се катери по скали, дървета и храсти. Основната ѝ храна са гущери и по-рядко насекоми и гризачи. В началото на лятото женските снасят 4 до 12 силно продълговати яйца с размер около 44 mm. Малките се излюпват около края на август — началото на септември.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Стрелушка



 Тялото му е много тънко, затова е получил името тънък стрелец (стрелушка). Окраската е кафявосива. По шията му има кръгли синьочерни петна, заградени с бели пръстени. На дължина достига до 130см. Тънкият стрелец е топлолюбив. Обитава каменисти места, обрасли с храстова и тревиста растителност. Активна е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. У нас се среща на юг, най-често в Благоевградско и Петричко. В средата на лятото женската снася 8-12 силно удължени яйца. Храни се най-често с различни видове насекоми, гущери, дребни гризачи, понякога дребни птички и др. Не е отровен и в много редки случаи прави опит за ухапване.

https://zasei.me/index.php?topic=223.0

Черновратата стрелушка (Platyceps collaris) е вид змия, срещаща се в Източното Средиземноморие, както и в България. Достига на дължина до 1 m и наподобява сродната стрелушка (Coluber najadum).

Черновратата стрелушката е разпространена в северозападните и южните части на Мала Азия и по източното крайбрежие на Средиземно море до Йордания. В Европа е известен от няколко находища около Истанбул, които вероятно са унищожени от разрастването на града. През 1972 година два екземпляра са събрани от Владимир Ценов в околностите на град Царево (тогава Мичурин) и доставени на природонаучния музей в София, но са регистрирани като Coluber najadum. През 1979 видът е отново установен и вече правилно описан като Coluber rubriceps в България, като става най-скоро откритото влечуго в страната. Среща се в ограничен район в близост до брега на Черно море между Созопол и Ахтопол.

Черновратата стрелушка предпочита скалисти местности с редки храсти. Активна е през деня. Основната ѝ храна са гущерите. Както и таксономически близкият тънък стрелец (Coluber najadum), черновратата стрелушка е изключително бърза и подвижна змия. За разлика от него обаче, макар и рядко, когато е уловена, черновратата стрелушка може слабо да съска.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Черноврата стрелушка



Черновратата стрелушка достига на дължина до 1м. и наподобява сродната стрелушка. Предпочита скалисти местности с редки храсти. Активна е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Основната й храна са гущерите. През 1979 видът е установен и в България, като става най-скоро откритото влечуго в страната. Умишлено пропускаме местонахождението на българските популации с цел запазването на местообитанията от умишлени посещения, притеснение на животните и евентуални посегателства!!!

https://zasei.me/index.php?topic=223.0

Смокът мишкар (Zamenis longissima) е вид змия, срещащ се главно в южните части на Европа и в Близкия изток, включително в България. На дължина достига до 1,8 m, по-често 1,2 – 1,4 m. Не е отровен, но хапе силно, когато е заплашен. В древногръцката митология той е един от символите на бога лечител Асклепий (Ескулап).

Смокът мишкар е разпространен в южната част на Европа до Североизточна Испания на запад. На север ареалът му включва поредица находища, разпръснати в Северна Франция, Централна Германия, Северна Чехия, Словакия, Западна Украйна и Молдова. Среща се и в Северна Турция, района на Кавказ и Северен Иран. В България е разпространен в цялата страна до надморска височина 1600 m. По-рядък е в равнинните райони с интензивно земеделие.


Смокът мишкар предпочита стари широколистни и смесени гори. Активен е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Основната му храна са гризачи, птици, яйца. В средата на лятото женските снасят 2 до 10 обли яйца, често в гниещи пънове. Малките се излюпват през септември.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Смок мишкар



Гърбът му е сив, светлосивокафяв, маслиненокафяв до черен с дребни бели точици или чертички. Коремът е жълтеникавобял или червеникав. Младите индивиди са по-светли с кафяви петна. В тилната им област има две големи бели петна. По това те приличат отдалече на обикновената водна змия. Отблизо се вижда, че петната не са чак така контрастно изразени. На дължина смокът достига до 180см., рядко повече. Смокът мишкар се среща в букови гори, храсталци, скалисти места и др. Често навлиза в обори, плевници и даже в стари селски къщи, откъдето е получил името си "домашар". По дърветата се катери много добре. У нас е познат в цялата страна. В планините се среща до 2000м. надморска височина. Размножава се през май-юни, а яйцата снася през юли. Храни се главно с дребни гризачи - мишки, откъдето е получил името си. Понякога напада и малки птички. Активен е през деня. Плячката умъртвява чрез захапване, увиване около нея и пристягане. Мишкарят не е отровен. Когато не може да избяга, той напада, захапва нападателя си силно, като забива острите си зъби в тъканта, и държи продължително време без да пуска. Захапаната от него част най-лесно се освобождава като се потопи във вода заедно с главата на смока.

https://zasei.me/index.php?topic=223.0

Леопардовият смок (Zamenis situla) е вид змия от семейство Смокообразни (Colubridae), разпространен в Южна и Югоизточна Европа. Съществуват две форми, петниста и ивичеста, които в някои класификации са разглеждани като отделни подвидове (Z. s. leopardina и Z. s. situla). Името на вида се дължи на оцветяването на петнистата форма, която е и по-често срещана в България.

Описание

Тялото на леопардовия смок достига на дължина до 110 cm. При пъстрата форма светлокафявият гръб е осеян с големи, овални по форма червенокафяви или яркочервени петна, очертани с черна ивица. Черни петна има и странично на тялото. Коремът е бял, с множество шахматно разположени черни петна. Тези петна понякога образуват надлъжна ивица.

Разпространение

Леопардовият смок е разпространен в Южна Италия, Сицилия, южната част и западното крайбрежие на Балканския полуостров, южната част на Крим, западното крайбрежие на Мала Азия и островите в Егейско море. В България се среща по долината на Струма до Кресненския пролом на север и в района на Созопол. До началото на XX век е съществувало и находище край Асеновград.

Местообитание

Леопардовият смок обитава обрасли с треви и храсти сухи и топли скалисти местности. През лятото е активен главно през нощта, а през деня се укрива под камъни или храсти.

Хранене

Храни се главно с дребни гризачи и насекомоядни, по-рядко с гущери, малки на птици и други.

Размножаване

Снася 2-4 обли яйца най-често през първата половина на юли с размер около 36 мм

https://bg.wikipedia.org/wiki/Леопардов смок



Съществуват две форми, петниста и ивичеста, които в някои класификации са разглеждани като отделни подвидове. Името на вида се дължи на оцветяването на петнистата форма, която е и по-често срещана в България. Тялото на леопардовия смок достига на дължина до 110см. При пъстрата форма светлокафявият гръб е осеян с големи, овални по форма червенокафяви или яркочервени петна, очертани с черна ивица. Черни петна има и странично на тялото. Коремът е бял, с множество шахматно разположени черни петна. Тези петна понякога образуват надлъжна ивица. В България се среща по долината на Струма до Кресненския пролом на север и в района на Созопол. Леопардовият смок обитава обрасли с треви и храсти сухи и топли скалисти местности. През лятото е активен главно през нощта, а през деня се укрива под камъни или храсти. Храни се главно с дребни гризачи и насекомоядни, по-рядко с гущери, малки на птици и други. Снася 2-4 обли яйца най-често през първата половина на юли с размер около 36см. Тази змия е безобидна за хората, въпреки че при улавяне обикновено хапе. Не е отровна.

https://zasei.me/index.php?topic=223.0

Ивичестият смок (Elaphe quatuorlineata), наричан също кощерица, е вид змия от семейство Смокообразни (Colubridae). Наподобява вида пъстър смок (E. sauromates), с който понякога са класифицирани като подвидове на един вид. На дължина достига до 2 метра.

Разпространение

Ивичестият смок се среща в Италия, западното крайбрежие на Балканския полуостров и Македония, включително в България в долината на Струма до Кресненския пролом на север. Предпочита гористи местности.


Начин на живот и хранене

Активен е през деня, като прекарва голяма част от времето по дърветата. Основната му храна са птиците и техните яйца. Храни се също с гризачи, малки на зайцевидни и дори дребни костенурки.


Активен от февруари-март до септември-октомври. В облачни и хладни дни ловува през светлата част на деня, в слънчеви дни по здрач и през нощта, изчаквайки топлината в убежище. Храни се с гризачи с размери до лалугер или млад заек, ловува птици и разрушава гнездата им. Лесно се движи по стволовете и клоните на дърветата, лесно преодолява въздушното пространство между клоните, разположени на разстояние 50-60 см един от друг. В търсене на гнезда и пиленца, той често проверяв кутии за гнездене и къщички за птици, предимно разположени на височина не повече от 1,5 m над земята. Той удушва голямата плячка с пръстените на тялото си, поглъща яйцата цели. Има случаи, когато змията е унищожила люпило от 8-9 яйца. В храната на младите животни преобладават гущерите.

След като забелязва опасността отдалеч, змията се опитва да се скрие в гъстата трева. Естествените врагове на змиите включват много хищни птици, порове, лисици и жълтокоремници (вид гущер).

Пубертетът настъпва на възраст 3-4 години. Една възрастна женска снася от 4 до 16 яйца с дължина 30-70 mm почти всяка година през юли или август. Инкубационният период е 7-9 седмици, през които змията често пази люпилото, увита около него. Дължината на малките от номинативния подвид е 20-40 cm, от източния подвид - 15-25 cm.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ивичест смок

https://ru.wikipedia.org/wiki/Четырёхполосый полоз

Пъстрият смок (Elaphe sauromates) е вид змия от семейство Смокообразни (Colubridae). Наподобява вида ивичест смок (E. quatuorlineata), с който понякога са класифицирани като подвидове на един вид.

На дължина достига до 2 метра.


Пъстрият смок е разпространен в Тракия, Северна България, крайдунавските части на Румъния, южните части на Молдова, Украйна и Русия до средното течение на река Дон и района на Волгоград и Северозападен Казахстан. Среща се и в района на Кавказ, Западен Иран, Северен Ирак, Турция и в изолирано находище в планината Хермон в Сирия.

Трети подвид, E. q. muenteri, се среща на Цикладските острови. Живее главно в местности със степна растителност, като основната му храна са гризачите.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пъстър смок

Вдлъбнаточелият смок (Malpolon monspessulanus) е вид сравнително едра змия от семейство Смокообразни (Colubridae). Достига до 2 m дължина, а най-големият екземпляр, намиран в България, е дълъг 157 cm. Окраската на гърба варира от тъмно- до светлосива, а младите индивиди са пъстри. Нарича се вдлъбнаточел поради факта, че надочните му щитчета са изпъкнали.

Вдлъбнаточелият смок е много пъргава змия, която в случай на опасност бърза да се скрие. При невъзможност да избяга, обаче, е агресивен, яростно съска и хапе, като заема отбранителна поза, понякога издигайки предната част на тялото си, подобно на кобрите. Отровните му зъби са разположени на задния край на горната челюст, като сведенията за това дали е опасен за човека, са противоречиви.

Разпространение и местообитание

Вдлъбнаточелият смок е разпространен в Южна Европа (Пиренейския полуостров, Южна Франция, Северозападна Италия, западната и южната част на Балканския полуостров), района на Кавказ, Западен Иран, Северен Ирак, Турция, източното крайбрежие на Средиземно и Червено море и в Северна Африка. В България се среща по долината на река Струма на юг от град Симитли, в Източните Родопи, около Хасково, Харманли и Свиленград, по Черноморието южно от Бургас и в Странджа.

Живее по припечни склонове, обрасли с храсталаци и ниски дървета. Особено предпочита каменисти и скалисти места с много възможности за укрития.

Начин на живот, хранене и размножаване

Храни се предимно с гущери, поради което в някои краища на България го наричат змия-гущерница. В менюто му влизат също и гризачи, дори змии, включително други вдлъбнаточели смокове и пепелянки.

Женската снася през април-май 5-10 яйца (понякога повече), от които след около 60 дни се излюпват малките.

Природозащитен статус

В България е защитен от Закона за биологичното разнообразие, а също и по силата на приложение III на Бернската конвенция.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Вдлъбнаточел смок



Окраската на гърба му е сивосиня до сивомаслиненозелена. Люспите са по-големи и по-груби, отколкото при другите наши змии. При по-едрите екземпляри върху тях се наблюдава бял прах, който лесно се изтрива. Коремът е кафеникав до светложълт. Младите индивиди имат ореховокафяв цвят с малки черни петна. На дължина достига до 160см., но най-често се срещат по-дребни екземпляри. Вдлъбнаточелният смок е силно топлолюбив - обитава сухи и каменисти места, бедни на растителност. Среща се в Югоизточна България, Странджанското черноморско крайбрежие, Хасковско, Кърджалийско, Харманлийско и Кресненското дефиле до гара Пирин. Приема се, че той е типичен средиземноморски елемент в нашата фауна.

Размножаването на вдлъбночелния смок започва към края на април и началото на май. Скоро след това женската 10-20 яйца в зависимост от размерите й. Храни се главно с гущери, поради което в някои краища на България го наричат змия–гущерница, и по-рядко с по-едри насекоми. В менюто му влизат също и гризачи, дори змии, включително други вдлъбнаточели смоци и пепелянки. Вдлъбнаточелният смок е отровен, но отровните му зъби се намират на задния край на горните челюсти и практически за човека и по-едрите животни не е опасен. За гущери, гризачи, дребни птици, които захапва с цялата си уста, той е отровен. Той е много пъргава змия, която в случай на опасност бърза да се скрие. При невъзможност, обаче, е агресивен, яростно съска (това е "шампиона" по съскане в България) и хапе, като заема отбранителна поза, понякога издигайки предната част на тялото си, подобно на кобрите. Вдлъбнаточелният смок е защитен вид в България.

https://zasei.me/index.php?topic=223.0

Змията червейница (Typhlops vermicularis) е вид дребна змия, разпространена в Югозападна Азия и на Балканите. По външния си вид и подземния начин на живот наподобява дъждовен червей. Достига дължина до 35 – 40 cm.

Червейницата е разпространена в югозападните части на Централна Азия (Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан, Афганистан, части от Пакистан), Иран, Ирак, района на Кавказ, Турция и Кипър, южните части на Балканския полуостров, включително по-голямата част от Албания и Македония и южната част на Тракия. В България се среща в южната част на долината на Струма, Източните Родопи, около Харманли и Свиленград и по Черноморието южно от Созопол. В миналото е съществувало и находище при село Варвара, Пазарджишко, което е унищожено.

Червейницата предпочита сухи местности с тревиста растителност и редки храсти. Прекарва почти целия си живот под земята, като излиза на повърхността при топло и влажно време, най-често нощем. При засушавания навлиза в почвата на дълбочина 1,20 m и повече. Основната ѝ храна са какавидите на мравки, по-рядко се храни с мравки и други дребни членестоноги. В началото на август снася 4 – 7 яйца.

Червейницата е сляпа, като се допуска, че очите ѝ различават само светло от тъмно. Тя не хапе и не е отровна. Разпространеното мнение, че изложена на слънчева светлина умира, не отговаря на истината.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Змия червейница



Тази змия прилича много на дъждовен червей. Затова е наречена червейница. Гърбът е белезникав до кремаво розов. Главата е малка и неразграничена от тялото. Муцуната е тъпа. Устата е на долната страна. Тялото е дълго до 36см., покрито с дребни гладки люспи. Червейницата предпочита сухи местности с тревиста растителност и редки храсти. У нас може да се намери в Мичуринско, Свиленградско, Харманлийско, Петричко, Западните Родопи и Кресненското дефиле. Прекарва почти целия си живот под земята, като излиза на повърхността при топло и влажно време, най-често нощем. При засушавания навлиза в почвата на повече от 1 м. дълбочина. Основната й храна са какавидите на мравки, по-рядко се храни с мравки и други дребни членестоноги. Размножава се през май. В началото на август снася 4-7 яйца. Червейницата е сляпа, като се допуска, че очите й различават само светло от тъмно. Не хапе и не е отровна. Разпространено е мнение, че изложена на слънчева светлина умира. Това не отговаря на истината и по-скоро се дължи на факта, че змията имитира смърт. Има още един интересен факт при тези змии: опашката и главата почти не се различават, за заблуда на "врага"!

https://zasei.me/index.php?topic=224.0

Пясъчната боа (Eryx jaculus), наричана също турска боа, е вид змия, единственият представител на семейство Боидни (Boidae), срещащ се и в България. Достига дължина 50 – 75 cm. Гърбът на змията е жълтеникаво-кафяв с неправилни по-светли петна, които се редуват с по-тъмни. Коремът е по-светъл с тъмни петънца. Опашката е много къса с тъп край, очите са малки. Малко щитче, разположено над устата, като лопатка, помага на змията да се заравя в почвата.

Пясъчната боа е разпространена в Северна Африка и Близкия изток от Арабския полуостров до Източен Иран, както и в областта между Черно и Каспийско море. На Балканите се среща в отделни разпръснати находища в източните и южните части на полуострова. В България е известна от вероятно унищожено находище край Свищов, както и от районите на Пазарджик, Пловдив, Хасково, Харманли, Свиленград и Сандански.


Едно от любимите места на пясъчната боа е пясъка, където лесно се заравя и се движи под него. Обитава и каменисти места, рохки и песъчливи почви, бедни на растителност. През деня се крие в почвата, а през нощта излиза на лов. Храни се главно с гризачи, гущери и насекоми. Женските раждат по няколко малки в края на лятото или началото на есента.

Пясъчната боа не е отровна и рядко хапе при улавяне. Тя е един от най-застрашените видове влечуги в България.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пясъчна боа



Обитава открити сухи степи и полупустини, змиите се придържат към глинести и скалисти почви, по-рядко се срещат на рохкави пясъци, в лозя и градини. В Кавказ често се среща по долините на реките, в планините живее на надморска височина до 1500-1700 м. В целия си ареал видът е ограничен до сухите ландшафти.

Храни се с различни дребни гръбначни животни: гризачи, гущери, птици. След зимуване змиите започват да бъдат активни през март-април и това продължава до началото на октомври. Първи се появяват мъжките, а след 10-15 дни - женските. Чифтосването се повтаря няколко пъти. Продължителността на бременността е около 5 месеца. През август-септември женските раждат 4-20 малки с дължина 12-15 см.

Води потаен начин на живот. Змиите обикновено се крият под камъни, заравят се в пясък и в дупки на гризачи и птици. Ловува главно през нощта или привечер.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Западный удавчик

Котешката змия (Telescopus fallax) е вид змия от семейство Смокообразни (Colubridae), разпространена в Югоизточна Европа и Близкия изток.

Описание

Достига обикновено 70-80 cm, максимално до 110 cm дължина. Оцветена е от светлосиво до белезникаво-жълто, с напречни тъмни петна от двете страни на гръбната линия. Името си дължи на тясната вертикална зеница на окото, подобна на тази на котките, и поради пъстрото си тяло, напомнящо котешка опашка.

Разпространение

Котешката змия се среща по адриатическото крайбрежие на Балканския полуостров, в Гърция, Северна Македония и Източна Тракия, повечето острови в Източно Средиземно море, Дагестан, Закавказието, Туркменистан, Северозападен Иран, Северен Ирак, източното крайбрежие на Средиземно море до Синайския полуостров в Египет. В България се среща в най-топлите южни райони на Югозападна България – в Санданско-Петричката котловина, където обитава каменисти припечни склонове, голи или обрасли с храсталаци. Сравнително най-многобройна е по вулканичния рид Кожух. Смята се, че през последните десетилетия е увеличила числеността си. Възможно е числеността ѝ да е била подценявана поради нощния ѝ начин на живот и по-редките срещи с човека в резултат на това.

Размножаване

Котешката змия снася в началото на лятото 6-9 яйца, от които в края на лятото се излюпват малките. Тя се храни с дребни гущери и гризачи, които умъртвява, използвайки две „оръжия“ – първо се увива около тях, за да ограничи движенията им, а след това ги умъртвява с отровата си. Отровните ѝ зъби са разположени в задния край на горната челюст, поради което за човека е напълно безопасна. Когато е застрашена, хапе, но общо взето е плашлива змия, която бърза да се скрие в случай на опасност.


Бележки

Котешката змия е включена в Червената книга на България като рядък вид. Защитена е и Приложение II на Бернската конвенция. Дори само улавянето ѝ се смята за неотстранима щета върху природата.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Котешка змия

Жълтоухата водна змия (Natrix natrix), наричана също обикновена водна змия, е вид змия от семейство Смокообразни (Colubridae), разпространена в голяма част от Евразия и Северозападна Африка.

Разпространение и местообитание


Жълтоухата змия е разпространена в Европа до Англия и Южна Скандинавия на север и в Северозападна Африка. В Азия се среща от Северозападна Монголия, Източен Сибир и Северен Китай до Югозападен Иран и Турция. По цялата територия на България са разпространени подвидовете N. n. natrix и N. n. persa, като първият преобладава в районите с надморска височина над 300 м, а вторият – в низините.

Среща се в близост до сладководни водоеми. Тя е отличен плувец и може да остане под вода за повече от половин час.

Описание


Тази змия обикновено е тъмнозелена, кафява или сива на цвят с характерни жълти петна зад главата, откъдето идва и името ѝ. По-тъмните цветове са по-разпространени в по-студените региони, вероятно поради термичните предимства на тъмния цвят. Долната страна е белезникава с неправилни черни блокове. Достига на дължина до 140 см.

Жълтоухата змия не е отровна и при улавяне съска и хвърля главата си напред, без да отваря устата си, което върши работа при повечето от враговете ѝ. Ако това не помогне, отделя гъст и неприятно миришещ бял секрет от клоакалните жлези, като може едновременно с това да се преструва на мъртва, напълно отпускайки мускулите си. Отвратителната остра миризма на тази течност обезкуражава апетита на хищниците.

Рядко хапе при защита, като за хората ухапването не представлява никаква опасност.

Хранене

Жълтоухата водна змия се храни почти изцяло със земноводни (особено жаби), по изключение с дребни бозайници, риба, а по някога и мравки. Поглъща единствено и само жива плячка. Активна е предимно през деня, макар че при топло време ловува и нощем.


Ако е държана в плен понякога повръща храната си.

Размножаване

Снася в средата на лятото по 8 – 40 яйца, често в гниеща растителност, торища и други. Малките се излюпват след около 10 седмици и първоначално са дълги 11 – 18 cm.

Подвидове

N. n. cetti
N. n. helvetica
N. n. natrix
N. n. persa
N. n. schweizeri

https://bg.wikipedia.org/wiki/Жълтоуха водна змия


Окраската на обикновената водна змия варира силно. Срещат се сиви, зеленикавосиви, кафеникави, напълно черни екземпляри или изпъстрени с бяло и черно. При някои по дължината на гърба се виждат бели ивици. Такива индивиди се срещат особено често в Южна България, където ги наричат "ивичести водни змии". У нас черни екземпляри са улавяни рядко. От двете страни в задния край на главата обикновената водна змия има две жълти или бели петна. Затова някои я наричат още "жълтоушка". Коремът е винаги двуцветен-жълтеникав, портокаленочервен или бял с големи черни петна. На дължина достига до 120см. Обикновената водна змия се среща най-често в блата, реки, рибни басейни и др., но може и далеч от водни басейни. В планините е намерена до 2000м. надморска височина. У нас е разпространена широко из цялата страна. Размножителният период настъпва през май, а снасянето на яйцата през юли. Една женска снася 11-25 яйца. Намерят ли подходящи места женските снасят яйцата си общо. Например в една купчина от дървени стърготини с размери 140/90см. само на едно място били намерени 1200 яйца, а общо в тези отпадъци-около 4000 яйца. Инкубацията на яйцата продължава около месец и половина. Храни се главно с жаби, по-рядко с рибки и дребни гризачи. Тя не хапе и не е отровна. При улавяне изхвърля белезникава течност, която има неприятна миризма. Приема се, че това е средство за защита.

https://zasei.me/index.php?topic=224.0

Сивата водна змия (Natrix tessellata), наричана също дългоглава водна змия, е вид змия от семейство Смокообразни (Colubridae), разпространена в голяма част от Евразия. На дължина достига до 1,4 m, като женските са по-големи от мъжките. Цветът варира от сивкаво-зелен до кафеникав и почти черен, с по-тъмни петна по гърба.

Сивата водна змия е разпространена в Евразия от западните части на Германия, Швейцария и Италия до Северозападен Китай. На север се среща до Северозападна Германия, Северна Чехия, Северна Словакия, горното течение на Дон и средното течение на Волга. Разпространена е и в Средна Азия, Афганистан, Пакистан, Северозападна Индия, Иран, Турция, по източното крайбрежие на Средиземно море и в делтата на Нил. В България се среща в цялата страна до надморска височина от 1100 m.


Основната храна на сивата водна змия е рибата, поради което тя живее в непосредствена близост до разнородни постоянни водоеми – морски заливи, блата, езера, реки, планински потоци. Рядко се отдалечава на повече от няколко метра от водоема, освен при търсене на място за снасяне на яйцата. В морето е наблюдавана на 5 km от брега. Понякога се храни също и със земноводни и дребни гризачи. Снася в средата на лятото по 4 – 30 обли яйца с размер около 34 mm, а малките се излюпват в началото на септември. Между октомври и април змиите спят зимен сън в сухи дупки близо до водоема.

Сивата водна змия не е отровна и при улавяне не хапе, но изхвърля секрет със силна миризма.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сива водна змия



Окраската на гърба й е сива до сивокафеникава или маслиненосива с черни петна или резки. Зад тила има V-образно петно, обърнато с острия край напред. Главата е с триъгълна форма и ясно се разграничава от шията. Коремът е жълтеникав до яркооранжев, изпъстрен с черни квадратни петна. На дължина досига до 125см., но в природата обикновено се срещат по-дребни екземпляри. Сивата водна змия е тясно свързана с водата. Рядко се отдалечава на повече от 20м. Обитава реки, блата, рибни басейни. Среща се и по Черноморското крайбрежие. Често може да се види да плава в морската вода, в която изглежда съвсем черна, затова я наричат "черна морска змия". Тя е топлолюбива и в планините се среща рядко, въпреки че в Пирин е намерена до 1100м. надморска височина. У нас е позната в цялата страна. Размножителния период настъпва през май, а снасянето на яйцата - през юли. В зависимост от размерите й една женска снася 15-25 яйца и много рядко повече. Храни се изключително с риба и много рядко със земноводни. В рибните басейни унищожава малките шарани. Активна е през деня. Не е отровна. При улавяне изпуска от клоаката бяла съсирена течност с неприятна миризма, която предизвиква гадене. Това е средство за защита. При уплаха бързо повръща погълнатата храна.

https://zasei.me/index.php?topic=224.0

Медянката (Coronella austriaca) е вид змия от семейство Смокообразни (Colubridae), разпространена в голяма част от Европа и в Близкия изток.

Описание

На дължина достига до 65 cm, в много редки случаи – до 90 cm. На цвят е сива, понякога с кафеникав оттенък, но има и форми с бакъреночервена окраска, откъдето идва и името „медянка“. По гърба си има неправилни тъмни петна, наподобяващи слабо зигзаговидната окраска на усойницата, поради което неопитни хора я бъркат с нея и неоправдано я смятат за опасна. Лесно се отличава от другите наши змии по тъмната ивица, която преминава през окото.

Разпространение


Разпространена е в цяла Европа с изключение на Сардиния, Корсика, Ирландия, Шотландия, Скандинавския полуостров северно от 63° с.ш., Северна Русия и по-голямата част от Пиренейския полуостров. Среща се и в Северна Турция, района на Кавказ, Северен Иран и Западен Казахстан. В България е разпространена в цялата страна до надморска височина 1600 m. В региона на София се среща в планина Плана и Витоша.

Местообитание

Медянката предпочита редки гори в близост до скалисти местности и сипеи. При заплаха понякога използва подземните тунелите на червеите, за да се скрие.

Хранене

Активна е през деня и се храни главно с гущери. По-едрите екземпляри ядат и гризачи и насекомоядни, рядко жаби и малките на птици.

Размножаване

В края на лятото или началото на есента женските раждат 2 до 15 малки, които са дълги 125 – 170 mm.

Още

Медянката не е отровна, но при опит за улавяне съска и хапе.

Подвидове

C. a. acutirostris
C. a. austriaca
C. a. fitzingeri

https://bg.wikipedia.org/wiki/Медянка



Окраската на гърба варира - най-често кафява до бакъреночервена, откъдето е получила името си "медянка". По-рядко се срещат сиви, сивокафяви, жълтосиви, сребристосиви до тъмносиви екземпляри с черни петънца по гърба. Тези петънца, както и позата, която заема при дразнене, могат да ни заблудят и да я приемем за усойница. От усойницата тя се различава по общото телосложение, по хоризонталната ивица на окото и др. Коремът е жълтеникав до синкав, понякога с черни петна. Гърлото е светло. От ноздрите през очите до ъглите на устата се простира тъмна ивица. Люспите са гладки и плътно прилепнали към кожата. Това предава на тази змия гладък и лъскав вид, откъдето у нас й е дадено още и името "гладка змия". На дължина достига до обикновено до 50см. и рядко до 70см. Медянката обитава храсталаци, места обрасли с висока тревиста растителност, а понякога и голи карстови терени. В планините се среща до 1900м. надморска височина. Макар и не много честа, у нас е позната в цялата страна. Медянката е яйцеживородна - задържа оплодените яйца до пълното развитие на зародишите и тогава ражда малките си. Броят им е 2-15 в зависимост от размерите на женската. Храни се с гущери, мишки, дребни птички, а понякога и с насекоми. Не е отровна, но рядко бяга при опасност, като заема позата на отровна змия. Бързо се дразни и започва да хапе.

https://zasei.me/index.php?topic=224.0

Пепелянката (Vipera ammodytes) е вид змия от семейство Отровници (Viperidae), разпространена на Балканите и в част от Близкия изток. Тя се смята за една от опасните европейски змии, заради дългите си зъби (до 13 mm) и сравнително силната отрова.

Описание

Пепелянката достига дължина до 50 – 70 cm, изключително рядко над 100 cm. Максималната дължина на женските е по-малка, отколкото на мъжките, макар че средният им размер е по-голям. Максималният размер зависи и от подвида, като северните форми са по-едри от южните.

Главата е с триъгълна форма и е покрита с малки неравномерно разположени люспи. На върха на предносните щитчета има специфичен израстък („рогче“), по което много лесно се разпознава. То се състои от 9 – 17 люспи, подредени в 2, рядко 3 или 4, напречни реда. Рогчето достига дължина около 5 mm и е меко и гъвкаво. При южните подвидове то стои изправено, докато при V. a. ammodytes е наклонено напред. Макар и много рядко, се срещат и безроги пепелянки. Опашката е много къса и завършва рязко, като последните 4 – 5 cm имат от кадмиево жълт до сигнално зелен цвят.


На цвят е бежово, до светлокафява („пепелява“, откъдето идва името ѝ) с тъмна зигзаговидна ивица по гърба. Езикът обикновено е черен, а ирисът – със златист или медночервеникав цвят. Мъжките имат специфично петно или V-образен белег в задната част на главата, което често се свързва с ивицата на гърба. Женските са с подобен цвят, но с по-слабо контрастни шарки, като обикновено при тях липсва V-образният белег.

Разпространение и местообитания

Пепелянката е разпространена в Североизточна Италия, Западна Унгария, Южна Словакия, Балканския полуостров, югозападните части на Карпатите, Турция, Грузия и Сирия. Някои източници включват в ареала ѝ и Южна Австрия.

Пепелянката се среща в цяла България до 1450 m надморска височина. Изключение правят някои високи полета в западната част на страната, макар че присъства по съседните планински склонове. Разпространени са два подвида – V. a. ammodytes в Северозападна България и V. a. meridionalis в останалата част на страната. Първият е с оранжево оцветяване на долната повърхност на върха на опашката, а вторият – със светлозелено до жълтеникаво-зелено. Последните изследвания показват, че в България не се среща подвидът V. a. montadonii, за който по-рано се е смятало, че също обитава територията на страната.

Пепелянката предпочита открити, каменисти, припечни места, обрасли с висока тревиста растителност, папрати, храсталаци и обикновено с достатъчно подземни дупки за укрития.

Поведение

Пепелянката е активна предимно през деня, в низините и при топло време – също и нощем. Храни се главно с дребни бозайници и птици, по-младите екземпляри – с гущери. Понякога яде и змии, включително други пепелянки. Прекарва 2 до 6 месеца в зимен сън.

Пепелянката е като цяло летаргична и не особено агресивна, като рядко хапе без значително дразнение (неволно настъпване, опит за улавяне). Когато е изненадана, може да реагира по различни начини – да остане неподвижна, да изсъска и да избяга или незабавно да се опита да хапе.

Пепелянката не снася яйца, а е живораждаща. Копулация се наблюдава между април и началото на юни, а малките се раждат през август-октомври. Те са от 1 до 12, най-често 4 – 8 на брой, като при раждането дължината им е 14 – 24 cm.

Отрова

В миналото, когато много хора са ходели боси, смъртните случаи след ухапване са били относително чести. Българската популация на пепелянката се смята за не особено отровна. Отстъпва вероятно единствено на усойницата по токсичност, но обикновено инжектира по-голямо количество отрова. Дори без противоотрова обаче симптомите обикновено не са тежки и отшумяват за ден-два, може да представлява опасност за деца или възрастни с влошено здраве.

Отровата на пепелянките е сравнително токсична, но се променя с времето и при различните популации. Тя има както протеолитични, така и невротоксични компоненти, като съдържа и хемотоксини с кръвосъсирващи свойства, подобни и също толкова силни, колкото тези в отровата на гърмящите змии. Основните биокомпоненти са „кротоксин“ – тази отрова, сравнително слаба, се отделя и от последните вътрешни зъби на смоците – и „фосфолипаза А“-нетоксично биосъединение, което комплектувано с кротоксина дава сравнително силна отрова. Симптомите при ухапване могат да настъпят незабавно – болка, подуване и обезцветяване, понякога замайване и изтръпване. Хората, както и мишките и птиците, реагират бързо на отровата на пепелянката. Гущерите са по-слабо засегнати, а земноводните дори могат да оцелеят след ухапване. Някои змии, като медянките и водните змии, изглежда са нечувствителни към нея.

Отровата на пепелянката се използва за производството на противоотрова за ухапвания от други европейски отровни змии, като тя се отглежда за тази цел.

Подвидове

Пепелянката е описана първоначално от Карл Линей в „Systema Naturae“ през 1758. В началото на XX век Жорж Албер Буланже описва няколко подвида, които и до днес са широко признати. Въпреки това има много алтернативни таксономии. В литературата се споменава подвидът V. a. ruffoi (Bruno, 1968), срещащ се в италианските Алпи. Много автори смятат ruffoi и gregorwalineri за синоними на V. a. ammodytes, а transcaucasiana за отделен вид.

V. a. ammodytes    (Linnaeus, 1758)    Австрия (Щирия, Каринтия), Северна Италия, Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Северна Македония, Албания, Югозападна Румъния, Северозападна България
V. a. meridionalis    Boulenger, 1903    България, Гърция, Източна Тракия
V. a. montandoni    Boulenger, 1904    Южна Румъния
V. a. transcaucasiana    Boulenger, 1913    Грузия, Северна Турция

Други

Пепелянката е защитена с Приложение II на Бернската конвенция.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пепелянка



Пепелянката е най-често срещаната отровна змия в България. Неправилно на много места пепелянката наричат усойница. От нея тя се различава по рогчето на горната част на муцуната, макар, че при някои индивиди може и да липсва. То е покрито с дребни люспи. Има характерно оцветяване - сивкаво тяло (от тук и името и), изпъстрено с тъмни ромбоидни шарки. Има голяма вариация в цвета - от почти или напълно черни екземпляри до светло сиви. Окраската на тялото варира силно, но при всички случаи е в кафяви тонове. По средата на гърба има тъмна зигзаговидна ивица. Главата е с триъгълна форма, а опашката - много къса и завършва рязко. На дължина достига обикновено до 50см., много рядко 80 или 100см. Пепелянката обитава припечени места, бедни на растителност, особено карстови терени. В по-южните райони на страната се среща и из високата растителност, папрати и даже из редки храсталаци. У нас е характерна за низините и предпланините и много рядко достига до 1400м. надморска височина. Колкото се отива по на юг, тя се среща в по-високи места. Пепелянката е активна предимно през деня, в низините и при топло време - също и нощем. Храни се главно с дребни бозайници и птици, по-младите екземпляри - с гущери. Понякога яде и змии, включително други пепелянки. Прекарва 2 до 6 месеца в зимен сън. Като цяло е доста "мързелива" и рядко хапе без причина. Предпочита да избяга, при възможност. Когато я стреснете реагира различно - остава неподвижна или съска и бяга или в редки случаи, направо хапе. Пепелянката е яйцеживородна, т.е. след оплождането яйцата се задържат в яйцепроводите на женската до пълното развитие на зародишите. Женската ражда малките през юли-август. Те пробиват тънката яйчна обвивка и заживяват самостоятелно. Храни се главно с дребни гризачи, гущери, а понякога и насекоми. Нахрани ли се става слабо подвижна. Пепелянката е отровна змия. Тя никога не бяга от опасността, която я заплашва. При приближаване на неприятел нагърчва предната част на тялото си и се изхвърля като пружина, за да ухапе. След това бързо се укрива, но ако неприятелят не се отстрани, тя заема отново поза за ухапване. При среща с пепелянка просто заобиколете мястото. Ако е върху скалите, където се катерите, отстранете внимателно змията с пръчка. Тя ще се скрие в цепнатина, дупка или под камък. Никога не пробвайте да я хващате за опашката, за да я отстраните от пътя си! Отровата на пепелянките е сравнително токсична, но се променя с времето и при различните популации. Тя има както протеолитични, така и невротоксични компоненти, като съдържа и хемотоксини с кръвосъсирващи свойства, подобни и също толкова силни, колкото тези в отровата на гърмящите змии. Симптомите при ухапване могат да настъпят незабавно - болка, подуване и обезцветяване, понякога замайване и изтръпване. Хората, както и мишките и птиците, реагират бързо на отровата на пепелянката. Гущерите са по-слабо засегнати, а земноводните дори могат да оцелеят след ухапване. Някои змии, като медянките и водните змии, изглежда са нечувствителни към нея. Дори без антидот симптомите отшумяват до няколко дни. Може да е опасна за деца и възрастни хора с лошо здраве. Отровата и се използва за производството на противоотрова за ухапвания от други европейски отровни змии.

https://zasei.me/index.php?topic=225.0

Усойницата (Vipera berus) е видът отровна змия с най-широко разпространение в Европа. Среща се от Западна Европа до Далечния изток и от Средиземноморието до Полярния кръг. Тя е едно от най-студоустойчивите влечуги в света.

Описание

Усойницата има сравнително дебело тяло, като възрастните достигат средна дължина 55 cm. Максималната дължина варира според региона, като в Швеция са регистрирани най-големите екземпляри с дължина 104 cm. Главата е едра и добре изявена, почти плоска и вертикална отстрани, с очертан ръб на муцуната.

Цветът на усойницата варира значително – от много светли екземпляри с малки непълни тъмни гръбни петна до меланистични индивиди, които са изцяло тъмни без видими шарки по гърба. В повечето случаи основният цвят е сив до кафеникаво-сив, с характерни тъмни ромбовидни петна или зигзагообразна ивица по гърба. На главата обикновено има тъмно петно с V-образна или X-образна форма. Тъмна линия преминава отстрани от окото до врата и продължава по тялото като поредица от петна.

Разпространение и местообитания


Усойницата е разпространена в обширна област в Северна Евразия. На запад достига до Великобритания и Северозападна и Централна Франция, на север - до Полярния кръг, а на Скандинавския полуостров - и отвъд него. На изток е разпространена до Северна Корея, руското крайбрежие на Тихия океан и остров Сахалин. Южната граница на ареала преминава през Централна Франция, Северна Италия, Северна Гърция, Югоизточна България, Централна Украйна, района на Волгоград, Южен Урал, Северен Китай, Северна Монголия.

На Балканския полуостров усойницата е глациален реликт и се среща в изолирани области, главно в планините до надморска височина 2700 m (при връх Мусала), макар че до началото на 20 век е регистрирана и в някои стари влажни гори в равнините. В България е установена в Стара планина (от района на Чупрене до Карнобатската планина), Витоша, Рила, Пирин, Осоговската планина, високите части на Родопите, Същинска Средна гора и Люлин, като са регистрирани представители на два подвида – V. b. berus и V. b. bosniensis. В Северен Пирин, Средна и Източна Стара планина и някои части на Родопите се среща напълно черна меланистична форма.

Усойницата се среща в разнообразни местности – сипеи, каменисти склонове, по краищата на горите и други, както и във влажни местности, като мочурища и край потоци, езера и вирове. В южната част на ареала може да бъде открита във влажни места в низините или на голяма надморска височина. В Унгария и Русия се придържа към лесостепната зона и избягва откритата степ, където е разпространена степната усойница (Vipera ursinii).

Поведение и хранене

Усойницата е активна главно през деня, особено в северната част на ареала. Движи се предимно по земята, макар че са наблюдавани случаи, в които се катери по стръмни склонове или в ниски храсти, за да се припича или търси храна.

Като цяло усойницата не е агресивен вид, а е по-скоро страхлива и хапе само когато е застрашена. В много случаи ухапванията са след настъпване на змията. Тя обикновено се укрива при признаци на опасност, но когато те изчезнат, се връща, често на същото място. Когато е заплашена, предната част на тялото се извива в S-образна форма, подготвяйки се за нападение. Понякога усойниците показват присъствието си със силно и постоянно съскане, като често такива индивиди се оказват бременни женски.

Усойницата е приспособен към студа вид, който прекарва зимата в зимен сън. Във Великобритания зимният сън на мъжките и женските продължава съответно около 150 и 180 дни, а в Северна Швеция – 8-9 месеца. Там в меки зимни дни те излизат на повърхността, за да се припичат, като често дори се придвижват през снега. Въпреки това около 15% от възрастните и 30-40% от младите екземпляри умират през зимата.

Основната храна на усойницата са дребни бозайници, като мишки, полевки и земеровки, както и гущери. Понякога улавя слепоци и дори къртици, както и земноводни - жаби, тритони и дъждовници. Наблюдавани са случаи, в които яде птици и яйцата им, като се изкачва по храстите до гнездата. Малките се хранят с дребни бозайници, малки гущери и жаби, както и насекоми, червеи и паяци. След като достигнат дължина около 30 cm диетата им започва да прилича на тази на възрастните.

Размножаване

В южната част на ареала копулацията се наблюдава в края на април, а на север – в средата на май. Отделни случаи са наблюдавани през юни и дори през октомври, но за тях не е известно дали са довели до раждане на малки. Женските често раждат веднъж на две години, а при хладно и късо лято – веднъж на три години.

Мъжките откриват женските, следвайки миризмата им, като понякога изминават стотици метри на ден. Двойките остават заедно 1-2 дни след копулацията, като мъжките прогонват евентуални съперници. Тези сблъсъци се изчерпват с демонстрация на сила, като няма известни случаи на ухапвания.

Женските обикновено раждат от 3 до 20 малки през август-септември, но понякога също през юли или началото на октомври. Малките се раждат обвити в прозрачна мембрана, от която трябва да се освободят сами, като понякога те правят това още докато са вътре в женската. Новородените са дълги 14-23 cm, средно 17 cm. Те се раждат с напълно функциониращ отровен апарат. Един или два дни по-късно за първи път сменят кожата си. Женските изглежда не проявяват особен интерес към малките си, но те често остават около тях няколко дни след раждането.

Отрова

Ухапванията от усойници на хора и домашни животни са относително чести. В Швеция има около 1300 такива случая годишно, като при 12% от тях е била необходима хоспитализация. Отровата на усойницата е силно токсична, но поради факта, че инжектира твърде малко количество от нея (10-18 mg при екземпляри с дължина 48-62 cm), ухапването рядко е смъртоносно. От 1876 във Великобритания са регистрирани 14 смъртни случая, последният на петгодишно дете през 1975 година.

Локалните симптоми при ухапване включват незабавна и силна болка, последвана след няколко минути (в някои случаи до половин час) от подуване и изтръпване. След няколко часа болката може да се разпространи, заедно с повишена чувствителност. Могат да се появят червеникави петна и целият крайник да се подуе до 24 часа. Подуването може да се разпространи по торса, а при деца – по цялото тяло.

Системните симптоми, вследствие на анафилаксия, могат да бъдат тежки. Могат да се проявят до 5 минути след ухапването или да се забавят с часове. Те включват гадене и повръщане, коремни колики и диария, инконтиненция, потене, треска, тахикардия, световъртеж, загуба на съзнание и други. Ако не се третират, тези симптоми могат да се задържат до 48 часа. В тежки случаи може да настъпи сърдечна недостатъчност.

Съществуват поне осем различни противоотрови срещу ухапване от усойница.

Подвидове

• V. b. berus    (Linnaeus, 1758)    Норвегия, Швеция, Финландия, Естония, Франция, Дания, Германия, Австрия, Швейцария, Северна Италия, Белгия, Нидерландия, Великобритания, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, България, Русия, Монголия, Северозападен Китай (Северен Синдзян)
• V. b. bosniensis    Boettger, 1889    Балкански полуостров
• V. b. sachalinensis    Zarevskij, 1917    Руски Далечен изток (Амурска област, Приморски край, Хабаровски край, Сахалин), Северна Корея, Североизточен Китай (Дзилин)

Други

Усойницата е защитена с Приложение III на Бернската конвенция.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Усойница



Това е едно от най-студоустойчивите влечуги в света. Окраската варира силно в зависимост от условията за живот. Най-често е сива или сивокафява с ясно изразена зигзаговидна ивица на гърба. Макар и рядко, се срещат и напълно черни екземпляри. При тях тъмната зигзаговидна ивица на гърба почти не личи или е съвсем слабо изразена непосредствено зад главата. Рядко се срещат усойници със светлосив гръб. Те нямат зигзаговидна ивица на гърба. Главата е триъгълна, а тялото - тромаво и завършва с много къса опашка. На дължина обикновено достига до 40-60см., в изключителни случай 80см. Усойницата е типично планинско влечуго. Никога не се среща по-ниско от 800м. надморска височина. В планините е намерена до 2700м. надморска височина. Обитава главно сенчести и усойни места, затова носи името си "усойница". Не е изключено обаче да се срещне по скалисти и припечени места, обрасли с висока тревиста растителност или хвойна. У нас е улавяна по високите части на Витоша, Рила, Пирин, Родопите, Средна гора, Люлин, Осогово и Стара планина. Усойницата е активна през нощта, когато търси храната си. Среща се и през деня, но тогава е ленива, излиза да се погрее на слънце. Тя е яйцеживородна - оплождането става към края на юни, а раждането - към края на август. Женската ражда до 18 напълно развити малки. Само няколко минути след раждането те са способни да хапят. Храни се главно с гризачи, по-рядко напада гущери и насекоми. Усойницата е отровна змия. Не е агресивна, дори може да се каже, че е страхлива змия. Хапе, само в изключителни случаи, когато я настъпите, например. Локалните симптоми при ухапване включват незабавна и силна болка, последвана след няколко минути (в някои случаи до половин час) от подуване и изтръпване. След няколко часа болката може да се разпространи, заедно с повишена чувствителност. Могат да се появят червеникави петна и целият крайник да се подуе до 24 часа. Подуването може да се разпространи по торса, а при деца - по цялото тяло. Системните симптоми, вследствие на анафилактика, могат да бъдат тежки. Могат да се проявят до 5 минути след ухапването или да се забавят с часове. Те включват гадене и повръщане, коремни колики и диария, инконтиненция, потене, треска, тахикардия, световъртеж, загуба на съзнание и други. Ако не се третират, тези симптоми могат да се задържат до 48 часа. В тежки случаи може да настъпи сърдечна недостатъчност.

https://zasei.me/index.php?topic=225.0