Български Националистически Форумъ

Етиопия (на амхарски: ኢትዮጵያ, официално Федерална демократична република Етиопия) е държава в Източна Африка, разположена във вътрешността на Африканския рог.

Етиопия е втората по население държава в Африка със 111 386 391 души (оценка от юли 2020) и е десетата по големина с площ от 1 100 000 квадратни километра. Столица е Адис Абеба. Граничи с Еритрея на север, Судан и Южен Судан на запад, Джибути и Сомалия на изток, и Кения на юг.

През по-голямата част от съществуването си Етиопия е монархия. На нейна територия са открити и едни от най-ранните следи на човешко присъствие, и най-вероятно оттук е започнало разпространението на Хомо сапиенс. След надпреварата за Африка и Берлинската конференция, Етиопия и Либерия остават единствените страни на континента, които не попадат под колониална власт. След кратка италианска окупация през Втората световна война, Етиопия става една от първите членки на ООН. Голяма част от африканските нации използват цветовете от етиопското знаме за своите флагове, и тези цветове (зелено, жълто и червено) стават известни като панафрикански цветове.

Наименование

Съвременното наименование на страната е известно още от текстовете на древногръцкия поет Омир (8 век пр.н.е.), който говори за страната Αἰθιοπία. През 5 век пр.н.е. историкът Херодот използва името за всички области на юг от Египет. Римският писател Плиний Стари свързва произхода на това име с легендарен прародител, описван от него като син на Хефест. Подобен мотив се среща и в средновековни етиопски текстове, които сочат Итиопис, син на библейския Хуш, като основател на град Аксум. Също средновековни интерпретации в Европа извеждат името от гръцките думи αιθο („горя“) и οπς („лице“).

Освен в класически антични текстове, името Етиопия се използва и в много преводи на Стария завет,[Иезек. 29:10] но в на тези места в еврейския оригинал е използвано името Куш, което се отнася за областите между Етиопия и Египет. В Новия завет вече действително се споменават етиопци.[Деян. 8:27]

Първото известно използване на името „Етиопия“ в самата страна е от 4 век, когато Езана, царят на Аксум, въвел християнството в страната, нарича така в каменен надпис собствената си държава.

В миналото на много езици Етиопия е наричана с името Абисиния, което идва от местното семитско име Хабасат през арабската форма Хабеш. И днес самоназванието на семитското население на Етиопия и Еритрея е хабеша. В наши дни названието „Абисиния“ се използва рядко и главно в исторически контекст, макар че в някои езици, като арабския, то продължава да е в употреба.

Историческо развитие

Етиопия е част от региона Източна Африка, където се смята, че преди около 200 хиляди години възникват съвременните в анатомично отношение хора Homo sapiens sapiens. Най-древните известни следи от тези хора са останките от Омо, открити в югозападната част на Етиопия. Също от Етиопия е известна и формата Homo sapiens idaltu, живяла преди 160 хиляди години, смятана за вариант на съвременните хора или техен непосредствен предшественик.

Още в началото на 2 хилядолетие пр.н.е. северните части на днешна Етиопия и Еритрея са населени със семитски народи, като през следващите столетия в тази област се формира езика геез.

През 10 век пр.н.е. в тази област се утвърждава царството Даамат с център около днешния град Йеха. В миналото се е смятало, че тази държава се формира в резултат на миграции на сабеите от срещуположния бряг на Червено море, но днес преобладава мнението, че тя възниква на местна основа, макар да се намира под влияние на сабеите, доминиращи региона на Червено море. За това говорят и свидетелствата за независимо развитие на геез и сродния му сабейски език. Сабейското влияние е ограничено географски и хронологично, поради което се допуска възможността за наличие на отделни сабейски търговски или военни колонии в Африка.

През 4 век пр.н.е. царството Даамат се разпада и на негово място възникват множество малки държавици, които контролират региона през следващите столетия.

През 1 век северните части на днешна Етиопия и Еритрея отново са обединени от царството Аксум, чийто пръв известен владетел е Зоскал. В отделни периоди Аксум значително разширява територията си и поставя под свой контрол дори части от Йемен от другата страна на Червено море. През този период се налага писменото използване на геез, който постепенно измества сабейския. През 3 век иранският религиозен водач Мани споменава Аксум като една от четирите велики сили на епохата, наред с Римската и Сасанидската империя и Китай.

В началото на 4 век сириецът Фрументий заема влиятелни длъжности във владетелския двор, успява да покръсти много придворни и самия владетел Езана и става първият епископ на Аксум. Не е сигурно до каква степен се разпространява християнството през този период, но монета от 324 година показва, че то може би вече е официална религия, което би направило Аксум втората държава (след Армения) официално приела християнството.

През следващите десетилетия влиянието на Аксум нараства, като към царството са присъединени области в южната част на Арабския полуостров. Най-голямо териториално разширение е достигнато през 6 век при управлението на владетеля Калеб, който присъединява йеменската държава Химярит.

С възникването на исляма през 7 век Аксум е подложен на засилен натиск и губи азиатските си владения. През първите десетилетия царството относително успешно се съпротивлява на Халифата, но в крайна сметка столицата е преместена от Аксум във вътрешността на страната и средището на етиопската държавност се измества на юг. В средата на 10 век Аксумската държава е окончателно унищожена от Йодит, полулегендарна нехристиянска владетелка, може би от етническата група фалаша. Нейните наследници изглежда управляват до средата на 12 век, но сведенията за този период са изключително оскъдни, като някои изследователи го наричат „Етиопски Тъмни векове“.

В средата на 12 век нова държава в Северна Етиопия е създадена от Мара Текле Хайманот, основател на династията Загуе. Представителите на новата династия са от етническата група агау, която за разлика от доминиращия семитски елемент в Етопия е кушитска. Въпреки това те възстановяват позициите на християнството и търсят легитимност в старата Аксумска държава, представяйки се за потомци на дъщеря на последния аксумски владетел Дил Наод. В началото на 13 век владетелят Гебре Мескел Лалибела изгражда в столицата Роха комплекс от скални църкви, запазени и днес.

През 1270 година династията Загуе е отстранена от властта от Йекуно Амлак, който се представя за пряк потомък на Дил Наод и възстановител на Соломоновата династия, която управлява страната до края на монархията през 20 век. През 14 век, особено при управлението на Амда Сийон I, държавата се консолидира и с поредица успешни войни срещу съседните мюсюлмански владения разширява територията си. През следващото столетие, при Зара Якоб, средновековната етиопска държава достига своя апогей, като продължава да разширява земите си и активно да християнизира населението в тях.

Първите свидетелства за спорадични контакти между Етиопия и западноевропейските страни са от 15 век, а през 1508 година са установени постоянни дипломатически връзки с Португалия. През 1529 година военачалникът на съседния мюсюлмански султанат Адал Ахмад ибн Ибрахим ал-Гази предприема мащабно нападение срещу Етиопия. В продължилата до 1543 година Етиопско-адалска война Етиопия е активно подкрепяна с въоръжение и известен военен контингент от Португалия, а Адал – от Османската империя. Етиопците успяват да отблъснат нападението, но войната отслабва и двете държави и улеснява заселванията в региона на етническата група оромо.

През 1624 година владетелят Сусениос I приема католицизма. Това предизвиква продължителни бунтове и безредици, в които загиват хиляди. Особено недоволство сред хората предизвикват йезуитските мисии. През 1632 година наследникът на Сусениес I Фасилидес се връща към нехалкедонското християнство, а йезуитските мисионери и други европейци са прогонени от страната. През следващото столетие властта на негусите постепенно отслабва, макар управлението на Иясу I и Бакафа да се свързва с относетелен културен подем.

• XVIII в. В края на 18 в. отслабва централната власт. На трона са поставяни марионетни царе от местните велможи.

• XIX в. Феодална разпокъсаност на Етиопия. През 1855 е коронован Каса Хайлу като цар Теодрос II, който създава по-централизирана държава. Цар Менелик II разширява държавата и води война с Италия.

• ХХ в. През 1930 г. за император е провъзгласен Хайле Селасие. През 1936 г., по време на Втората италианско-етиопска война, Етиопия е окупирана от Италия и заедно с Еритрея и част от Сомалия е включена в колония, носеща името Италианска Източна Африка.
Последният Негус Негести – император Хайле Селасие е свален чрез преврат през 1974 г. от промарксистки настроени офицери. През 1977 г. един от лидерите им – Менгисту Хайле Мариам, – взема властта в свои ръце и Етиопия поема курс към социализъм. Управлението на Менгисту се характеризира с извънредна жестокост, което довежда до избухването на бунтове и свалянето му от власт през 1991 г.

През 1993 г., в резултат на започналата още през 1961 г. война за независимост, Еритрея се отделя от Етиопия, образувайки независима държава, което довежда до Етиопско-Еритрейската война от 1998 – 2000 г.. През ХХ в. Етиопия участва в още няколко въоръжени конфликта като Огаденската война, както и три въоръжени нахлувания в размирната Сомалия, като при последното през 2006 г., в Могадишу е наложено проетиопско правителство.

Държавно устройство

Етиопия е федерална парламентарна република, при която изпълнителната власт се упражнява от правителство, начело с министър-председател. Президентът се избира за срок от 6 години.

Федералната законодателна власт е поверена на правителството и двукамарния парламент. Той се състои от Съвет на народните представители с 547 члена, избрани за срок от 5 години в едномандатни райони, и Съвет на федерацията, съставен от 112 членове, по един от всяка националност и допълнителен член на всеки 1 милион души.

Федералният върховен съд е най-висшата съдебна институция на страната. Председателят и заместник-председателят на Федералния върховен съд се назначават от Съвета на народните представители по препоръка на министър-председателя. Останалите върховни съдии също се избират от долната камара на парламента, по предложение на министър-председателя и Федералния съдебен административен съвет.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Етиопия

Праистория

Съвременната територия на Етиопия принадлежи към Източна Африка - една от най-старите области на човешко развитие. Възрастта на някои палеонтологични находки на останките на Australopithecus и Homo habilis на територията на Етиопия се оценява на 4,4-2,8 милиона години.

Скелетът на вероятен еволюционен предшественик на австралопитека, живял преди около 4,4 милиона години, е открит в Арамис. Находката е наречена „Арди“, а видът, към който принадлежи хоминибадът, е Ardipithecus ramidus (от афарски „арди“ – „земя“, „рамид“ – „корен“).


Няколко прешлена на Australopithecus anamensis от находището Assa Issie в палеоантропологичния регион Middle Awash, приблизително на 4,2 милиона години. н. показват, че той е бил способен да ходи изправен.

В центъра на района на Афар са намерени челюсти на вида Australopithecus deyiremeda на възраст 3,3-3,5 милиона години.

В района на Дикика археолозите откриха вдлъбнатини върху костите на животни, живели преди 3,39 милиона години. н., вероятно причинени от каменни инструменти.

Видът Australopithecus afarensis включва Selam (DIK 1-1), на възраст 3,3 милиона години, намерени в Дикика, както и находки от Корси Дора (Кадануумуу), Феджей, Билодели, Мака, AL 288-1 (Луси) и AL 333 от Хадар (отпреди 3,18 милиона години).

В Леди-Герару челюстта на предшественика Homo или представител на "ранния Homo" LD 350-1 датира отпреди 2,80-2,75 милиона години, а формата на алвеоларната дъга е по-примитивна от тази на проба OH7 от видовете Homo habilis и Homo rudolfensis.

На мястото Mille Logia в пустинята Афар в долината на река Ауаш в слоя Seraitu (преди 2,8-2,6 милиона години) са открити фрагмент от теменна кост и горните части на костите на дясната и лявата лакътна кост.

В слоя Бокол Дора 1 в Леди-Герару инструментите, направени по технологията на Олдувай, са датирани преди 2,58–2,61 милиона години. Каменни инструменти (сатъри), открити в етиопското място Када Гона на левия приток на Аваш, река Када Гонаи датирани отпреди 2,55-2,58 милиона години, по-архаични от класическите инструменти на културата Олдувай, но по-прогресивни от инструментите от Бокол Дора 1.

В слоя Uraitele (преди 2,4-2,5 милиона години) в Mille Logia е открит асиметричен кътник с ромбовидна форма, подобна на кътниците на Homo habilis и Homo erectus.

В Хадара, горната челюст на "ранния Homo erectus" AL 666-1 от Макаамиталу е датирана от преди 2,33 милиона години.

Долната челюст на 2-3 годишно дете от слой E на обекта Garba IV (Melka Kunture, Upper Awash) датира отпреди 1,8 милиона години.

Артефакти от културата Олдувай в Melka Kunture на възраст 1,6-1,7 милиона години (Gombore) принадлежат на Homo ergaster.

MK3 (IB7594) от Гомборе в района на Мелка Контуре показва прилики както с източноафрикански хоминини с голямо тяло от ранния плейстоцен, като KNM WT 15000 от Nariokotome III, KNM-ER 736 и KNM-ER 1808 от Koobi Fora, така и с UB 10749 от Убайдия (Израел). Те се различават както от дребните представители на вида Homo habilis, така и от хоминида от Дманиси D2700/D2735 (Грузия), което очевидно отразява различни събития от ранните миграции на представители на рода Homo.

В находището Консо-Гардула откриха костена брадва KGA13-A1 ZA1 с дължина 13 cm, изработена преди 1,4 милиона години от лява бедрена кост на хипопотам, долна челюст на Homo erectus sensu lato KGA10-1, фрагменти от череп, зъби.

Работилница за производство на ашелски ръчни брадви от обсидиан, открита на ниво С на обекта Simbiro III в района на Melka Konture, датира отпреди 1,2 милиона години.

Черепи BOU-VP-2/66 от Дака (преди 0,8-1,042 ± 0,009 милиона години), UA 31 от Буя (Буя, преди 992 хиляди години) от падината Данакил в северната част на басейна Афар в Еритрея и KNM- OL 45500 от Olorgesailie (преди 970-900 хиляди години) в Кения са фенетично подобни на H. ergaster, отколкото на средноплейстоценните африкански хоминини като Bodo (H. heidelbergensis) и зимбабвийското кабве (H. rhodesiensis).

В обекта Gombore II-2, който е един от няколкото археологически обекта в Melka Kontur в горната част на долината Awash на надморска височина от 2000 m, са открити отпечатъците на няколко души и костите на разчленен хипопотам отпреди 700 хиляди години. Човешки следи от възрастни и деца отпреди 700 хил години са открити в Мелка Контур върху мека глина, покрита със слой вулканична пепел, те вероятно принадлежат на Homo heidelbergensis.

Възрастта на представителя на вида Homo heidelbergensis от Бодо (Аваш, Афар) е преди 600 хиляди години. Други автори предлагат въз основа на холотипа на черепа на Bodo 1 да се идентифицира отделен вид хора - Homo bodoensis. В сравнение с H. erectus, H. bodoensis се отличава с увеличен капацитет на черепа (междинен между H. erectus и H. sapiens) и набор от свързани производни признаци.

В африканския обект от среднокаменната епоха Негус Кабри (Асболе, регион Афар) са открити каменни сечива между слоеве от туф, датиращи отпреди 640 хиляди години до 144 ± 23 хиляди години.

Най-старият обект от средния палеолит във формацията Gademotta, където са открити копия за хвърляне с обсидиан, датира отпреди повече от 279 000 години. Инструменти от обекта Тия от средната каменна епоха (MSA) са технологично подобни на инструментите, открити във формациите Гадемота и Кулкулети.

Останки от Омо, намерени във формацията Омо-Кибиш. Изследването с газ аргон на пробите от туфа от мястото на KHS, което окончателно покрива частта от формацията Омо-Кибиш, съдържаща вкаменелости Омо I, изясни, че изригването на вулкана Шала в главния разлом на Етиопия е станало преди 233 ± 22 хиляди години. На река Омо каменни инструменти от слоеве I и III датират от африканската среднокаменна епоха.

Черепите на Идалту на възраст 154-160 хиляди години от село Херто във формацията Бури (Среден Аваш) може да принадлежат на непосредствените предшественици на вида Homo sapiens.

В пещерата Porc-Epic (близо до Dire Dawa), датирана от преди 40 хиляди години  (периода на „късния палеолит“ (LSA)), учените идентифицираха следи от два цвята охра върху каменни инструменти.

Човешкият обект в скалния убежище Финч-Хабер в планината Бела на надморска височина от 3469 метра датира отпреди 47 000 - 31 000 години.

Скелет на човек, живял преди 30 хиляди години мъж с прякор Феликс е намерен в района на Афар на по-малко от миля от мястото на скалното изкуство.

Човешко обиталище в скалното убежище Финч-Хабер в планината Бела на надморска височина от 3469 метра датира отпреди 47 000 - 31 000 години.

Скелет на човек, живял преди 30 хиляди години. н. мъж с прякор Феликс е намерен в района на Афар на по-малко от миля от мястото на скалното изкуство.

На обитателя на етиопската пещера Мота I5950 (Оромия), живял преди 4500 години, бяха определени Y-хромозомна хаплогрупа E (субклад E1b1a2[47]>E1b-Y175024*) и митохондриална хаплогрупа L3x2a (субклад L3x2a2b). Това показва обратната миграция на хора от Евразия към Африка. В периода приблизително от 919-801г. пр.н.е. до 819-755г.пр.н.е. първите кокошки се появяват в Етиопия.

Древна история

Древните египетски източници говорят за още по-древна държава Пунт, която е съществувала на територията на Африканския рог. Около 1000 г. пр.н.е. в южната част на Арабския полуостров се формират царствата Хадрамаут, Катабан и Сабе, което значително ускорява процеса на преселване на част от населението на този регион (съвременен Йемен) на територията на днешна Еритрея и Североизточна Етиопия. Заселниците донасят със себе си семитски езици, давайки началото на развитието на етиопската цивилизация, която има значителни антропологични, езикови, етнически, културни и религиозни връзки със семитския и средиземноморския свят, различавайки се по много начини от други съвременни африкански цивилизации.

През 8 век пр.н.е. в етиопските земи пристига голяма сабейска колония, която бързо се отделя от арабската си метрополия. Пристигането на сабеите се свързва с известната етиопска легенда за „династията на Соломон“, представители на която се предполага, че са били етиопските царе. Според легендата всички те били потомци на древния израелски цар Соломон и библейската царица от Саба, тоест владетелят на царството Сабе. Етиопците традиционно наричат Савската царица Етиопска Македа или Билкис.

Преселването на арабите на платото Тигре довежда до разпространението в Етиопия не само на семитски езици, но и на многобройни умения: каменна конструкция с помощта на суха зидария и каменна резба, рисувана керамика и някои други постижения на цивилизацията. Смесвайки се с кушитите, които са живели в района на Тигре, арабските заселници образуват Агази, древен етиопски народ, след който съвременната територия на Тигре става известна като „страната на Агази“, а древният етиопски език като Геез. Най-старата етиопска държава, образувана под влиянието на арабите през 8 век пр.н.е. става царство Даамат.


Известно е, че царете на държавата Мерое Горсиотеф (началото на 4 в. пр. н. е.) и Настасен (края на 4 в. пр. н. е.) са водили войни с народа на Хабаса (Абисиния); древните гърци наричали "етопци" всички чернокожи жители на Африка, предимно нубийци; сега това име се приписва на територията, известна още като Абисиния.

До 3 век пр.н.е. тази държава се разпада на малки княжества (Хегер, Давал). На етиопското крайбрежие на Червено море и Аденския залив се появили търговски пунктове на елинистически Египет, които се разпаднали до 1 век пр.н.е.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Эфиопии

Царство Аксум (геез: አክሱም) е голямо царство в Североизточна Африка, съществувало от 1 век пр.н.е. до около 10 век. След разпада му териториите са завладени от арабите, но до периода на Късното Средновековие земите на Аксум остават познати на европейците просто като Етиопия.

Произход на аксумитите

Първоначално се е смятало, че царството Аксум е основано от семитското племе сабеи, които са прекосили Червено море през Йемен. С времето тази хипотеза е отхвърлена и днес се смята, че произходът на аксумитите е местен. Езикът геез, който е бил основният в царството, няма връзка със сабейския, както по-рано се е предполагало.

История

Първото чуждестранно сведение за царство Аксум е Periplus Maris Erythraei („Перипъл на Еритрейското море“), където то е описано като важен център за търговията със слонова кост, широко изнасяна суровина в Античността.

„    Оттам до града на народа, наречен аксумити, има още пет дена път; дотам се пренася цялата слонова кост, идваща отвъд Нил, през областта Циений, а след това отпътува към Адул.    “
Перипъл на Еритрейско море, Гл.5

Засилването на аксумитското влияние започва в края на 2 и началото на 3 век. В края на 3 век пророкът Мани определя царство Аксум като една от великите държави по това време, заедно с Персия, Рим и Китай. Приблизително по същото време започва и сеченето на собствена валута.

Аксумитите приемат християнството между 325 и 328 година, по време на управлението на цар Езана. След покръстването царство Аксум става първата държава в света, която изобразява Светия кръст на своите пари. В първия Златен век територията на царството се е простирала върху части днешните Етиопия, Еритрея, Северен Судан, Южен Египет, западните части на Йемен и Саудитска Арабия, Джибути и Западна Сомалия.

Втори златен век се състои в началото на 6 век. По-късно започва период на упадък, спира сеченето на пари. Разпространението на исляма води до занемаряване на търговията с Далечния изток и Европа, в частност Византия. Царица Гудит (или Юдит), която е имала еврейски или езически религиозен произход, разрушава царството през 10 век. Малко информация е запазена за Аксум след нейното управление, характеризиращо се с избиване на местното население и разрушаването на храмове.

След Гудит на власт идва християнската династия Загве, която възстановява поне отчасти културата на аксумитите. Въпреки това царство Аксум окончателно е престанало да съществува в истинския си вид след 10 век.

Последният цар от Загве е убит по време на битка от Йекуно Амлак, за който се смята, че е пряк наследник на Дил Наод – последният истински аксумитски цар от началото на 10 век.


География

В апогея на териториалното си разширение царството е заемало изцяло териториите на съвременните страни Еритрея и Джибути, както и северозападните части на Сомалия, югоизточните части на Египет, северозападните на Йемен, северните на Етиопия и североизточните на Судан. Столица е била град Аксум. Други по-важни градове са били Кохайто, Йеха, Адул и Матара.

Етническа и езикова структура

Основната част от населението се е състояла от прото-амхарци и прото-тиграйци, както и смес от кушитски, семитски и нило-сахарски народи (като Кунама и Нара), наричани с общото название хабеши.

Царете на Аксум са носели титлата ነገሠ ፡ ነገሠተ – ngś ngśt, с вокализация – нигуса нагаст, което буквално означава „цар на царете“. Смятани са били за наследници на цар Соломон и Савската царица.

Търговия и отношения с други страни

Най-големите търговски партньори на Аксумитското царство са били Индия и Римската империя (по-късно Византия), както и Нубия и Йемен. Износните стоки са били предимно слонова кост, черупки на костенурки, смарагди и злато. Внасяни са били подправки и коприна.

Царството развива мощна военна и търговска флотилия както по река Нил (единствената водна връзка с Европа), така и в Червено море (основният морски търговски път до Индия). С разпространението на исляма през 7 и 8 век търговията започва да запада.

Култура


Едно от най-важните постижения на царството е създаването на писмеността геез, която се използва и до днес. Тя се основава на южноарабското писмо. Аксум приема християнството около 325 г. сл. Христа, заменяйки юдаизма и политеистичните религии. Покръстването е осъществено при управлението на цар Езана.

След схизмата с Римската църква заради Халкидонския събор (451 г.), Аксумитското царство се превръща в средище на хенофизитичните християнски течения.

Аксум е било пресечната точка на множество култури – египетската, нубийската, индийската и арабската. Присъствали са малцинства на сабеи, евреи, египтяни, нубийци, и дори будисти.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Аксум

В началото на I хил. сл. Хр. в резултат на обединяването на редица малки племенни образувания, известни от средата на I хил. пр.н.е. се формира мощното царство Аксум. Основното му пристанище е град Адулис на брега на Еритрея, който става важен транзитен пункт по търговския път от Египет към Индия и Ланка, както и към бреговете на Източна Африка.


Аксумското царство достига своя най-голям разцвет през 4-6 век от н.е., когато властта му се простира до Нубия, Йемен, Етиопските планини и северната част на Африканския рог. Владетелят на Аксум („цар на царете“) получавал почит от местните владетели; от южните граници на Етиопия и от Судан злато, скъпоценни камъни, слонова кост, рог от носорог, зъби на хипопотам, кожи от диви животни, живи животни и птици идват в Аксум. Тези стоки са били изнасяни през Адулис за Римската империя, Иран, Индия, Шри Ланка; в замяна са внасяни продукти от цветни метали, желязо, текстил от Египет, подправки, вино, захар, зърно (пшеница, ориз). Доста голям брой свободни чужденци, свързани с търговията — римляни, сирийци, индийци — живеели в Аксум и Адулис. За нуждите на търговията царете на Аксум от III в. сл. н. е. секат златни и сребърни монети. През 5-6 век Аксум става най-големият град в Североизточна Африка; неговите размери и великолепие впечатляваха не само арабите, но и византийските пътешественици. Адулис се превърнал в най-голямото пристанище в западната част на Индийския океан.

През 1-4 век в Аксум доминира местната езическа религия, в която култът към свещената личност на царя е от ключово значение. През 4 век от н.е. християнството прониква в Аксум и още в средата на 4 век, при цар Езан (ок. 325-360 г.) става държавна религия. Робът секретар на Езана Фрументий, сириец по произход, е ръкоположен за първи епископ на Аксум. Годината 329 се счита за датата на основаване на Етиопската монофизитска църква, която остава зависима от Египетската коптска църква до 1948 г.

Главата на етиопската църква и висшето духовенство - абуни (епископи) се назначавали от александрийския патриарх и по правило били египтяни. Християнството се разпространява главно чрез мирни методи и до 6 век. се утвърждава като официална религия.

По време на управлението на Езана аксумитите имат победоносни кампании в Мерое, доминират в страната Беджа и претендират за контрол над Южна Арабия. Въпреки това, дори по време на разцвета на Аксум, властта на царя на царете не е много силна и кампаниите срещу подчинените племена трябвало непрекъснато да се повтарят.

Цар Калеб Ела-Асбеха (ок. 510 - ок. 530) предприема поход в Йемен (517 г.) срещу цар Юсуф Зу-Нувас, който прави юдаизма държавна религия в Химир. Етиопците превзеха Зафар, столицата на Химир, но през 518 г. Ду Нувас превзел столицата и унищожил гарнизона на Аксум. През 525 г. аксумитите отново стоварват армия в Йемен от византийски кораби, Ду-Нувас е победен и убит от обикновен воин Абраха, който става управител на Йемен и скоро (534 г.) завзема властта и създава отделна държава в Южна Арабия, в която са управлявали етиопци. Абраха изпраща подаръци на Ела-Асбеха и неговия приемник Гебре-Маскел, но следва независима политика; По време на управлението си той прави поне един дълъг поход в Централна Арабия (според мюсюлманската традиция през 570 г., но най-вероятно това се е случило през 547 г.)

През 577 г. персийският шах Хосров I изпраща флот и армия в Южна Арабия. Йемен е завладян от персите и става „отвъдморска колония“ на Сасанидите, които разпростират властта си до островите в Червено море срещу етиопския бряг.

Ислямът възниква в Арабия през 7 век. През 615 г. членовете на първоначалната мюсюлманска общност, изгонени от Мека от своите съплеменници, намират убежище в Аксум. Аксумският цар Арма I бил съюзник на Мохамед. Въпреки това, след като ислямът триумфира в Арабия, етиопците показват враждебност към новите си съседи. Най-вероятно причината е търговската конкуренция, която играе ключова роля в живота както на арабите, така и на аксумитите. Още през 630 г. аксумската флота атакува крайбрежието на Хиджаз, но арабите успяват да принудят етиопските кораби да заседнат. През 640 г. аксумите отново атакуват арабското крайбрежие и йеменците отговарят, като започват нападение срещу Аксум. След като арабите завладяват Египет през 641 г. и подчиняват суданското кралство Мукурра през 652 г., Аксум се оказва откъснат от християнските съюзници и средиземноморските пазари.

Нов сериозен конфликт възниква в началото на 8 век. През 702 г. аксумският флот стоварва войски, които превземат Джеда при изненадваща атака; избухва паника в Мека; мюсюлманите имали трудности с преместването на подкрепления и отблъскването на атаката. Скоро след това арабите, които вече имат значителен опит в морските кампании, предприемат голяма експедиция срещу Аксум. Те превзели, ограбили и унищожили Адулис, който завинаги загубил своето значение; Архипелагът Дахлак попада под арабско управление. Още в средата на 8 век. Властта на Аксумите запада. Градът претърпява запустение, Аксум запазва значението си само като религиозен център, а по-късно тук се провежда коронацията на императорите.

През 9-11 век мюсюлмански градски общности и малки княжества се появяват на островите Дахлак, Масава, Зейла и в източните покрайнини на Етиопските планини. В районите Бегемдир и Симен, северно от езерото Тана, се формира независимо княжество от народа Фалаша, който дълго време изповядва юдаизма. По-голямата част от етиопците остават християни.


През 12-ти век се извършва консолидацията на християнските княжества в царство Ласта от династията Загве (столица - Лалибела, източно от езерото Тана). Управлението на легендарния цар Гебре Мескел Лалибела от династията Загве датира от началото на 12-13 век: на него се приписва изграждането на храмове, раздаването на подаръци на духовенството и бедните, както и заплаха отправена към мюсюлманите – да построи язовир и да отклони водите на Сини Нил от Судан и Египет. Успоредно с това в региона Шоа мюсюлманите се обединяват в султанат с династията Махзуми (Махджуми); езичниците имат свое царство Дамот.

През 13 век има смяна на династиите както в християнската, така и в мюсюлманската част на Етиопия. През 1270 г. върховната власт преминава от династията Загве към т.нар. Соломонова династия на владетелите Тегулет и Менза; Хората от Амхара стават преобладаващи в държавата и центърът на тежестта се измества на юг, към северната част на Шоа (Тегулет). През 1277 г., югоизточно от Менза, се формира султанатът Ифат, воден от династията Валасма, която през 1285 г. анексира югоизточната част на Шоа, отнемайки хегемонията на султаните Махджуми. От този момент нататък Ифат, поддържайки господство над постоянно съперничещите си султанати (Адал, Дуаро, Бали, Хадя, Фатегар), започва дълга борба с християнското царство. В тази борба християните се оказали по-силни благодарение на по-развитата военно-феодална и църковна организация, въпреки че мюсюлманите имали търговско предимство и подкрепата на ислямските държави, през които се осъществявали почти всички връзки на Етиопия с външния цивилизован свят.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Эфиопии

Племенникът и наследник на Лалибела Някуто-Леаб трябвало да се бори за власт дълго време със собствения си син Итбарек. Основателят на Соломоновата династия, Йикуно-Амлак, проследява произхода си до легендарния Менелик I, за който се твърди, че е роден от Савската царица от древния израелски цар Соломон (970 г. пр. н. е. - 940 г. пр. н. е.) след нейното посещение в Йерусалим, описано в Библията. (Кралство Саба се намирало в южната част на Арабския полуостров, но имало колонии в Етиопия).

Йикуно-Амлак е отгледан в манастир. Неговият наставник Текле-Хайманот получил от благочестивия Някуто-Леаб обещание да прехвърли трона след смъртта си на Йикуно-Амлаку. Възкачването на трона на Икун-Амлак (1268-1285) е белязано от „свещен съюз“ с духовенството, на което били прехвърлени една трета от държавните земи. Главата на монасите - ичеге - стоял от дясната страна на царя и всъщност бил вторият човек в държавата, а вторият човек в духовната и третият в държавната йерархия бил акабе сеат, който отговарял за ежедневния церемониал в двореца за разрешаването на религиозни спорове. Постът на ичеге е зает от Текле-Хайманот, а седалището на акабе от Аба Исус-Моа от манастира на острова на езерото Хаик, където Йикуно-Амлак прекарва детството си.

Владетелите от династията на Соломон носели титлата „nyguse negest” – „цар на царете”. В историческата наука те традиционно се наричат императори. Държавната структура на средновековна Етиопия обаче все още е слабо развита. Както императорът, така и повечето царе дори не са имали постоянна резиденция и са пътували из владенията си, събирайки данък и охранявайки границите, посещавайки свети места и умиротворявайки бунтовни васали. Въпреки това в Етиопия имало редица закони и обичаи, които били прогресивни за времето си, по-специално робството било значително смекчено. Убийството на роб се смятало за престъпление. Робът можел да подаде жалба срещу господаря си в съда. Роб, който е приел християнството, не можел да бъде продаден на нехристиянин.

Йикуно-Амлак и неговият син Ягбя-Цийон или Саломон I (1285-1294) поддържат добри отношения с мюсюлманските султанати. Ягбя-Цийон установява официални отношения с мамелюшкия султан на Египет, който предоставя на етиопските християни определени права в Йерусалим и позволява на коптския патриарх да изпрати епископ в Етиопия. От този момент нататък мюсюлманите съставляват търговската класа в християнска Етиопия и изпълняват дипломатическите мисии на кралете. Много пъти мюсюлманските владетели са търсили убежище в двора на християнските императори, за да избягат от съперниците си.

Петимата сина на Ягбя-Цийон - Цинфе-Арид, Хизбе-Асегид, Кидме-Асегид, Жен-Асегид, Бахир-Асегид - трябвало да заемат трона последователно за една година, като се сменят един друг. Бахир-Асегид обаче решил да затвори всичките си братя и да управлява сам; един от братята разбрал за плановете му и веднага затворил самия инициатор. Оттогава в Етиопия съществува традиция, според която при възкачването на нов император останалите членове на династията са изпратени в плен на планината Амба-Гишен, където прекарват остатъка от живота си. На плоския връх на напълно недостъпна планина принцовете живеели в луксозни условия, разполагали с богати библиотеки, водели дебати, съчинявали стихове, но били напълно откъснати от външния свят и строго охранявани.

Почти нищо не се знае за управлението на Уйдум-Aрид (1299-1314). Той е наследен от младия, енергичен Амде-Цийон I (1314-1344), който се счита за истинският основател на империята. През 1328 г. той побеждава и пленява султана на Ифат, Хак ад-Дин I, който пленявал и измъчвал етиопските посланици, завръщащи се от Египет. Но брат му Сабр ад-Дин, отгледан от етиопците, започнал партизанска война, войските му нахлули далеч в дълбините на етиопските земи. Амде-Цийон победил Амено, владетеля на кралство Хадия, който приел исляма, след това потушил въстанието на Фалаша и през 1331 г. победил Сабр ад-Дин. Регионите на Менц, Зега и част от Ифат до река Аваш преминали към Етиопия, а в Ифат Джамал ад-Дин I, брат на Сабр ад-Дин, бил поставен на трона. Но веднага щом християнските войски напуснали Йифат, местното население се вдига на бунт, към който се присъединил и владетелят. През този период Йифат отслабва, а Адал се засилва (в източна Етиопия и северна Сомалия). Амде-Цийон е първият император, навлязъл на територията на Адал; войските му многократно опустошавали тези земи, достигайки почти до Зейла; въпреки че победата му била много слаба, тя затвърдила превъзходството на Етиопия над султанатите.

При Амде-Цийон I в Етиопия се разгръща борба между три групи монофизитско духовенство: монаси от остров Хайк (те заемали позицията на акабе), монаси от манастира Дебре Асбо (позицията ичеге) и от манастира на Дебре Либанос със своя свещен извор. Императорът влиза в конфликт с манастира Дебре Асбо, което води до изгнанието на неговите монаси в Тигре, Дембия и Бегемдир. Монасите, разпръснати из цялата страна, основават редица нови манастири на островите на езерото Тана, във Валдаба, в Ерера, което води до широкото разпространение на движението Товахдо. Към управлението на Амде-Цийон датира пътуването на монаха Австатей до Нубия, Египет, Палестина и Киликийска Армения (1336-1352) и появата на „Славата на царете“ („Кибре Негест“), най-популярната работа на езика геез след Библията. По същото време за първи път били изразени твърдения за произхода на династията от цар Соломон; По-късно някои от етиопските императори използвали печат с надпис: „Победоносният лъв от племето на Юда“.

Синът на Амде-Цийон, Сейфе-Арид (1344-1371) побеждава и пленява Али, син на Сабр ад-Дин, който се опитва да се освободи от подчинение на християните. През 1345 г. Сейфе-Арид поставя сина на Али, Ахмед Харб-Арад, на трона на Йифат и след това освобождава баща му, който се завръща на трона през 1348 г. Дългата борба за власт между баща и син отслабва Йифат; накрая, внукът на Али, Хак ад-Дин II, през 1363 г. премества столицата си в региона Адал, който дава името си на новата държава. Хак ад-Дин II защитава независимостта, но мюсюлманските земи на запад и югозапад от Адал (Йифат, Дуаро, Хадия, Бали и др.) остават част от Етиопската империя. Васал Сейфе-Арида в днешна Еритрея предприема поход в Нубия. В граничните райони на Амде-Цийон и Сейфе-Арид се заселват воини-орачи и се опитват да превърнат местното население (отчасти повърхностно ислямизирано) в християни. В същото време и Амде-Цийон, и Сейфе-Арид не се страхували от конфликт с църквата и не се поколебали да заменят митрополита с друг, по-сговорчив.

Нигуайe-Maриам (1371-1382) е принуден да се бие със султан Хак ад-Дин II, който загива в битка с етиопците през 1386 г. За укрепване на армията Давид I (1382-1411) изпраща посолство в Европа, водено от флорентинеца Антонио Бартоли, чиято основна цел е да привлече оръжейници в Етиопия. При него от Египет пристигнали група мамелюци, които обучили етиопската кавалерия във военните дела, а също така започнали производството на саби, подобрени копия, запалителна смес „нафта“ и други видове оръжия. Давид успешно отблъсква набезите на Адал, преследвайки отстъпващите мюсюлмани на територията му; през 1403 г. етиопските войски достигат Зейла и я превземат с щурм. По време на управлението си Давид прави поклонение в Йерусалим през мюсюлманските страни. Вътре в страната той оказва цялата възможна подкрепа на манастира Дебре-Бизан, който става известен с борбата си срещу мюсюлманите; през 1411 г. той абдикира, вероятно под натиска на съперничещи монаси. Неговият син Теводрос I (1411–1414) се противопоставя на правата на духовенството върху една трета от етиопските земи и умира неочаквано.

При Ишак (1414-1429) европейските оръжейници, както и египтяните, пристигат в Етиопия. Както европейците, така и мамелюците стават съветници и помощници на императора при провеждането на реформи в управлението и събирането на данъци. Ишак се бие дълго време със Саад ад-Дин, който в крайна сметка е победен от етиопските войски и умира на остров близо до Зейла. Но синовете му Мансур и Джемал ад-Дин II не спрели да се бият, сега партизански; Разчитайки на помощта на Зейла, Аден и Йемен, те нахлули далеч във вътрешността на страната, изгаряйки села и църкви. През 1424 г. Мансур е заловен от Йишак, но Джемал ад-Дин II достига река Абей със смели набези. Накрая Ишак умира в битка и нищо не се знае за следващите четирима императори. Ишак успял да завладее не само мюсюлмански, но и много езически царства и княжества в южната част на Етиопските планини, които той задължил да плащат данък. Княжеството Фалаша в района на езерото Тана било постоянно огнище на въстания. Въстанията са съпроводени с прехода на християните към юдаизма, а потушаването на въстанията е съпроводено с масово покръстване на евреите. По подобен начин в бившите мюсюлмански княжества части от населението се колебаели между исляма и християнството. Преобладаващата тенденция обаче е нарастващото влияние на християнството в граничните райони на империята.

Между 1429-1434г. управляват четирима императори, за които не се знае почти нищо: Индрияс (Андрей, 1429-1430), Текле-Мариам (1430-1433), Сируй-Иесус (1433) и Амде-Иесус (1433-1434); последният умира от чума, което временно спира войната с мюсюлманите. През 1434 г. синът на Давид I, Зера-Якоб, който прекарва детството си в почетен затвор на планината Амба-Гишен, става император. Той бил далновиден политик, способен дипломат, който знаел как да запази целостта на империята без непрекъснати войни; той активно разширява връзките с външния свят, имал дълбоки познания за историята, обичаите и традициите на народите, населяващи държавата. Основната му цел била централизацията на държавата. Той отстранява васалните принцове и ги заменя като имперски управители със своите дъщери и синове, а по-късно отстранява принцесите и принцовете и започва да управлява провинциите чрез специално назначени служители. Подкрепата на Зера-Яйкоб били отрядите "Шоа", подчинени само на императора; те получили във владение завладените земи и били освободени от данъци. Зера-Якоб, стремейки се към религиозно обединение, започва преследване на мюсюлманите, фалаша и други вярващи в граничните южни провинции. Той също така предприел преследване на еретици (стефанити, които проповядвали не-сребролюбие и отделяне на монашеството от държавата) и синкретици, които тайно се покланяли на боговете Десак и Дино. Опитвайки се да примири воюващите страни в етиопската църква, той извършил редица реформи в църковните обреди и религиозни обичаи и поискал единство в тълкуването на догмите. В покрайнините и в старите райони на империята той изгражда манастири, като им дарява земи, религиозни предмети и други имоти. Може би под влиянието на католицизма Зера-Якоб разпространява култа към Богородица Мария. В нейна чест той основава редица манастири и построява луксозни църкви.

През 1445 г. васалните владетели на Хадя, Дуаро и Бали се разбунтуват и, обединявайки се с армията на Адалския султан Ахмед Бадлай, започват война срещу империята. В битката при Игуба мюсюлманската армия е победена и Ахмед Бадлей е убит. Тази победа (която е наредено да се празнува ежемесечно) слага край на съществуването на Йифат като независимо княжество и осигурява за няколко десетилетия господството на етиопския император в граничните райони, населени с мнозинство от мюсюлмани. На север Зера-Якоб утвърждава властта си над Еритрея; през 1449 г. пристанището Герар е основано близо до Масава. Императорът установява длъжността на специален губернатор „бахир негаш“ („крал на морето“) и също така му подчинява всички феодали от провинция Тигре. През 1464 г. Масава и султанатът Дахлак са завладени. Зера Яякоб поддържа контакти с Египет и други арабски страни, като същевременно изпраща посолство до папата и краля на Арагон и ги моли да изпратят занаятчии в Етиопия. Етиопската делегация присъства и на събора във Флоренция (1439-1445).

При Зера Якоба Етиопската империя постига безпрецедентна степен на централизация и въпреки това общото обединение е само повърхностно. В същото време реформите на императора са придружени от засилване на феодалното потисничество, опустошаване на регионите, безчинства на военни заселници и служители, репресии срещу дисиденти и унищожаване на най-енергичната и смела част от населението. Новата резиденция в Дебре-Бирхан, където императорът живее непрекъснато от 1454 г. до смъртта си, се превръща в политически, но не и в културен или икономически център. Сложният церемониал, чиято цел в крайна сметка е да обожестви властта и личността на императора, остава чужд както на феодалите, така и на селяните.

Веднага след смъртта на Зера-Якоб, неговият син и наследник Бейде-Мариам (1468-1478) обявява широка амнистия, възстановява традиционните длъжности и признава местните обичаи, които Зера-Якоб се е опитвал да изкорени. Бейде-Мариам продължил само две от делата на баща си - борбата срещу местните религиозни култове и северната политика. Той успява да смекчи вътрешнополитическото напрежение, анексира и покръства областите Атронсе-Мариам, Доба, Целемт. Отношенията с Адал също се подобрили: кралят на Адал, Мохамед I ибн Ахмед, доброволно се признал за васал на императора. Но в края на царуването на Бейде-Мариам, Адал възобновил набезите и християнската армия, изпратена да нахлуе в тази страна, била унищожена там.

Бейде-Мариам е отровен през септември 1478 г. и борбата за регентството започва при младия император Йскиндир (Александър, 1478-1494 г.). Първата съпруга на Бейде-Мариам, Романе-Уорк, се завръща на власт, след като преди това е била отблъсната от красивата и образована императрица Илени (Елена). Романе-Уорк отговаряла за армията, акабе сеат Teсфа-Гиоргис отговарял за църковните дела, а гира битуоддед Aмду отговарял за държавните дела. Очевидно порасналият Искиндир се е опитал да се отърве от попечителството и е бил „вкаран“ в кампания срещу бунтовническите племена (1494 г.) Избухнала борба за трона: част от феодалите подкрепили сина на Бейде-Мариам - Наод, другата част, водена от императрица Илени - брата на Искиндир, Инко-Израел, и битуодд Амду - малкият син на Искиндир, Амде-Цийон II. Амду побеждава, но седем месеца по-късно, през октомври 1494 г., Амде-Цийон внезапно умира, феодалите и духовенството издигат Наод, Амду е екзекутиран (вързан и стъпкан от стадо говеда). При Наод (1494-1508 г.) феодалите вече са били до голяма степен независими от императора; Въпреки това Наод, просветен поет, управлява без жестоки репресии, страната процъфтява при него; Императрица Илени и негаш Годжама, командирът Уосен-Сегед, „бащата на бедните“ (Йедиха-абат), се радват на голямо влияние в двора. Адал продължил набезите си, но те не били по-опасни от местните бунтове; Наод успял да победи войските на Адал и да анексира спорния регион Бали.

През 1508 г. императорският трон е наследен от 11-годишния Либне-Дингил, известен още като Давид II (1508-1540). При него Илени и Уосен-Сегед започват да управляват, заедно с майката на Либне-Дингил, Наод-Могеса. Междувременно в Адал протичат сложни социални процеси, породени от комплекс от различни явления. Поради изменението на климата сушите са зачестили, съсипвайки скотовъдци и фермери и причинявайки миграцията на сомалийските племена и племената Ором на север. В същото време търговията на Зейла и други градове пострадала от първите удари на португалските конкистадори, които потопили мюсюлманските кораби и бомбардирали пристанищата. Свързаните с търговията моряци, граждани и номади (отглеждащи камили и тези, които отглеждат мулета) били разорени. Войските на Наод и Либне-Дингил, нахлули в Адал, довършили опустошението. Адал е инфилтриран от суфии - членове на ислямския духовен орден Кадирия, които проповядвали джихад срещу християните. Джихадисткото движение включвало различни социални групи, които били в неравностойно положение и искали да подобрят положението си за сметка на християните от Етиопия.
 

На границата на XV-XVI век. властта в Адал при марионетните султани е завзета от военни лидери - емири; Така при султан Мохамед II (1488-1518) управлява емир Махфуз. През 1516 г. турците окупират Зейла и подпомагат Махфуз с огнестрелно оръжие; младият император трябвало да се противопостави на мюсюлманите. В битката на границата на Фатегар и Йифат емир Махфуз е победен и убит (1516 г.) - съдбата на битката е решена от двубоя между Махфуз и Абба Гебре-Индрияс, могъщ ням монах. През 1509 или 1510г етиопското посолство, ръководено от арменеца Матеуос, отива в Португалия; през 1513 г. достига до Лисабон, носейки подаръци от крал Мануел I. Илени предлага изпращане на християнски флот в Червено море и сключване на династичен брак; обаче завръщането на посолството от Мануел (1520) разочарова императора, който не смята този съюз за важен и очаква повече от португалците; той се съгласил само да им даде няколко пристанища на Червено море, които не му принадлежали. Илени умира през 1521 г. и ново посолство, изпратено в Португалия, не се завръща и контактите са прекъснати.

В Адал след няколко преврата султан става Абу Бекр I, синът на Мохамед II, който премества столицата в Харар. При него властта е завладяна от емир Ахмед Гран, който взема титлата имам и се жени за дъщерята на Махфуз, Дил-Уанбере, необикновена красавица, която мразела християните заради смъртта на баща си. През 1525 г. той първо побеждава етиопската армия, която нахлува през Дуаро. През 1526 или 1527г Ахмед Гран отново побеждава етиопската армия в 6-дневна битка, опустошава Йифат, като същевременно призовава местните племена под знамето на джихада. През 1529 г. императорът лично се противопоставя на имама; в битката при Шинбир-Куре претърпява тежко поражение, най-добрата част от етиопската армия е избита тук, загубите на християните възлизат на 15 хиляди души. Имамът купил седем оръдия, реорганизирал армията и при него вече се стичали доброволци от Южна Арабия. В битката при Анзокия (1531 г.) артилерията носи победа на мюсюлманите; В резултат на предателството на феодалите имамът извърва пробив през проходите на Дамот, през юли 1531 г. той изгорил Дебре-Либанос, духовната столица на империята, а в битката при планината Бусат най-добрият командир на Етиопия, възрастният Уосен-Сегед, е победен и убит. През ноември 1531 г. имамът е принуден да се оттегли от планината Амба-Гишен, където стражите яростно се бият, но в битка с лодки на езерото Хайк имамът побеждава монасите; с цената на предаване на цялото им имущество, той им оставя живота и манастира. Преди 1533 г. мюсюлманите завладяват Дуаро, Бали, Хадя, Генц, Уадж, Вареба, Фатегар и Йифат. През 1533 г. Ахмед Лефти минава през Тигре, Ласта и окупира Лалибела и Аксум; Либне-Дингил се опитал да се съпротивлява, но отново и отново бил победен в битки с имама. През 1534 г. в нощна битка в дефилето, при Инфираз, императорът отново е победен и се оттегля на север. През 1536-1537г Имам Ахмед опустошил северните региони, победил владетелите на Целемт, Угер и Дембия и завладял Бегемдир; през 1538 г. той предлага мир на Либне-Дингил при условията на брачен съюз - императорът отказва и войските на имама подновяват преследването. През есента на 1539 г. Либне-Дингил печели една от битките, но през януари 1540 г. имамът превзема Амба-Гишен. Почти цялата територия на Етиопската империя е окупирана и присъединена към Адал.

През септември 1540 г. Либне-Дингил умира в покрайнините на бившата си държава и малкият му син Гелаудейос, или Клавдий (1540-1559), веднага получава подкрепата на феодалите на Тигре - майка му Сабле-Вонгел е оттук. Съдбата на войната се променя като с магия. На 7 декември 1540 г. в битка с армията на Гелаудейос везирът на имам Ахмед е победен и убит, след което императорът тръгва на поход на юг. В същото време старият съюз между Етиопия и Португалия бил възроден. През юли 1541 г. отряд от мускетари (400 души), воден от Кристован да Гама, 5-ият син на Васко да Гама, акостира в пристанището на Аркико. Скоро северната мюсюлманска армия е победена; на юг Гелаудеуос достига Шоа и оттам започна офанзива дълбоко в мюсюлманските земи. Ахмед Левти получава отряд от Йемен с десет оръдия и през август 1542 г. побеждава португалско-етиопската армия, Кристован да Гама е заловен и екзекутиран. Но приближаващият се Галаудеуос се обединява с останките от победената армия, през ноември 1542 г. той побеждава мюсюлманите и започва войната в Дембия. На 22 февруари 1543 г. близо до планината Зентера имам Ахмед загива в битка, армията му веднага избягала, цели региони преминали под властта на императора, само на югоизток мюсюлманите запазили завоеванията си. Гладът, обхванал страната, допринася за изчезването на джихада; през 1545-1548 г императорът превзема Дуаро, през 1548 г. атакуващите мюсюлмани са победени, Фануел печели победа вече на територията на Адал.

През втората половина на управлението на Гелаудей започва възстановяването на икономическия живот, градовете и манастирите. Но турците окупират пристанището Масава през 1557 г. и съюзът с португалците не дава повече резултати. През 1559 г. Гелаудей нахлува в Aдaл и опустошава страната в продължение на пет месеца. Султанът на Харар не се примирява: армията е водена от племенника на Ахмед Гран, Нур ибн Муджахид, той отново провъзгласява джихад и на 23 март 1559 г. в битка с него Гелаудеус загива заедно с всички сановници. Но гладът и сушата царували в Харар в продължение на три години - мюсюлманите вярвали, че именно главата на император Галаудей, изложена на колона на градските порти, донесла ужасно бедствие на страната. Религиозната война нанася непоправими щети както на Етиопия, така и на Адал: взаимно изтребление, унищожаване на икономиката и паметници на културата, изгаряне на книги, кражба и продажба в робство на десетки хиляди хора, взаимна омраза, която заменя предишната толерантност, хвърля и двете държави много векове назад. Цивилизацията на Адалите изчезва през следващия век: нейните градове се разпадат или запустяват, държавата се разпада и от юг се преместват номадски и полуномадски племена Оромо (Гала), езичници, които не познават държавната власт. Те заселили значителна част от Етиопската империя, вклинили се между Адал и Етиопия, заемайки повечето от бившите спорни земи. Провинция Шоа, която била център на държавата, сега се оказала в южните покрайнини. Борбата срещу племената Оромо сега поглъща вниманието както на мюсюлманите, така и на християните.

Братът на Гелаудейос, император Минас (1559-1563) прекарва управлението си в потушаване на опозицията на благородниците и духовенството, въстанията на Фалаша и Доба, както и бунта на губернатора на Тигре - Бахир Негаш Йишак, който последователно номинира двама претенденти за императорския трон (Тезкаро-Кал и Фасиледес), сключил споразумения с йезуитите (на които обещал да приеме уния с католическата църква), турците (на които прехвърлил част от крайбрежието на днешна Еритрея ) и Харар. През 1563 г. Минас умира на юг по време на кампания срещу племето Гала. Племенникът на Либне-Дингил, Хамелмал, получил подкрепата на някои от феодалите, но императриците и гвардейците провъзгласили 13-годишния Серце-Дингил, син на Минас, който заема трона след въоръжен конфликт; Хамелмал получил Годжам и скоро починал. Шоанският самозванец Фасиледес веднага се подчинил на младия, слаб, но необичайно умствено развит император.

Серце Дингил (1564-1597) се доказва като един от най-великите царе воини на Етиопия. Управлението му преминава в непрекъснати военни кампании и битки. През 1577 г. при река Уаби той побеждава харерския султан Мохамед IV, който подкрепя Ишак, след което войските на Гала опустошават Харер и столицата на имамата е преместена в оазиса Ауса, в долното течение на река Ауаш и самият имамат запада. През 1578 г. Серце-Дингил нанася решително поражение на Ишак и неговите турски съюзници - при Интичу, след това при Ади-Коро; Ишак и турският паша умират, императорът влиза в резиденцията на Ишак - Дибаруа. Серце-Дингил анексира Хамасен и почти отнема Аркико от турците; през 1589 г. турците са принудени да сключат мир и императорът премахва титлата бахир негаш. На югозапад Серце-Дингил присъединява към империята народите Гураге, Хадя, Камбата, Куло, Боша, Кафа и други, сред които разпространява християнството и заселва армията и духовенството на Амхара. Но Оромо продължават да напредват, турците задържат пристанищата Масава и Аркико в Еритрея, а португалските йезуити продължават интригите си сред северноетиопското благородство.

През 1597-1607г. избухва борба за наследяване на трона: Зе-Дингил, внукът на Минас, Суснийос, син на Фасиледес от Шоан, и Яйкоб, незаконороден син на Серце-Дингил, претендират за трона. И тримата претенденти искали да отворят Етиопия за йезуитски мисии, докато консервативните благородници се стремели да изолират страната от тях. Без да губят надежда за постигане на централизация, императорите виждат идеал в една европейска абсолютна монархия. Ако през 15 век Зера-Яйкоб, решавайки подобен проблем, се позовава на традицията на Aксум, след това етиопските реформатори от 17 век са били готови да се преориентират към западноевропейската традиция, която в тяхното съзнание е неразривно свързана с католицизма. По този начин те се опитват да решат друга задача, която била непосилна за техните монофизитски предшественици: да получат напреднала европейска технология за това време, европейски оръжейници и други занаятчии. Император Яков (1597-1603, 1604-1607) разрешава на йезуитите да отварят училища, включително при двора. Той е свален и заточен от благородниците, но новият император Зе-Дингил (1603-1604) директно предлага на испанския крал Филип III съюз срещу турците при условията на подчинение на етиопската църква на Рим. Той се бори с еретиците още по-жестоко и през 1603 г. потушава бунта на амхарските селяни от планините, сред които се разпространява учението на Зе-Кристос, който се самообявява за Христос. Зе-Кристос е екзекутиран в присъствието на Зе-Дингил, нови въстания на неговите последователи също са потушени. Но военните и данъчните реформи на императора засягат привилегиите на губернаторите: през 1604 г. той е победен от бунтовническите феодали в Дембия и убит, тялото му е обесено на дърво. Яйкоб, който се завърна на трона през 1607 г., загинал заедно с абуне (главата на църквата) в битката със Суснийос.

Суснийос (Сисиний, 1607-1632) усмирява феодалните бунтове и селските въстания, побеждава агау и фалаша и успява да отслаби влиянието на князете на църквата и монашеството. Земите на някои манастири били конфискувани и прехвърлени за заселване на племената Оромо, от които Суснийос набирал воини. През 17 век Етиопия вече не била в опасност да бъде погълната от която и да е мюсюлманска държава. Мястото на предишните отношения с Адал било частично заето от отношенията със суданската държава Сенар. Сега стоките от Египет били доставяни в Етиопия през Сенар, пристигали пътници и посланици. През 1607 г. султан Абд ал-Кадир II, който е свален от трона на Сенар, пристига в Етиопия и се признава за васал на етиопския император. Това довежда до продължителен конфликт, поредица от взаимни набези и нашествия.

През 1621-1622г Император Суснийос и редица негови съратници тайно се обърнали към католицизма. Научавайки за това, митрополит Симон го отлъчил от църквата и призовал народа на бунт. В последвалата гражданска война, с помощта на европейците и Оромо, Суснийос печели, Симон умира на бойното поле. През 1628 г. императорът провъзгласява църковна уния; Отново започва гражданската война между католици и монофизити, която обхваща почти цялата страна. Едва през 1632 г. е постигнат компромис: Суснийос абдикира от трона в полза на сина си Базилид (Фасиледес, 1632-1667). В Гондар (столица от 1636 г.) се провежда църковен събор, който води до възстановяване на стария ред и подчинение на Етиопската църква на Александрия, а не на Рим. Йезуитите са изпратени на заточение в Тигре. При Фасиледес дори се появява план за антиевропейска коалиция от Етиопия, Адал, Сенар, държавите от Южна Арабия, Османската империя и Моголите. Арменците и имигрантите от Централна Азия, които се ползват с доверието на императора, се заемат с изпълнението му. Преследвайки политика на „затваряне“ на Етиопия за европейците, Фасиледес изобщо не се стреми да изолира страната от външния свят: въпреки че католическите мисионери напуснали Етиопия, мюсюлманите и фалаша продължили свободно да практикуват своите религии.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Эфиопии

До началото на новото време сред етиопското духовенство са се оформили два основни лагера: Шоан – Товахдо (умерен монофизитизъм, близък до православието) и Годжам-Тигреан – Кибат (строг монофизитизъм) с център в Дебре Уорк. След клането на католиците при Фасилидес, борбата между тях става централно съдържание на вътрешната политика; то се извършвало на периодично свиквани църковни събори и в двора и от време на време водило до въстания и свалянето на императора, който поддържал една или друга гледна точка.

През 17 век, започвайки от Яйкоб, етиопските императори живеят главно в Дембия, а Фасиледес си построява красива резиденция в Гондар. По този начин центърът на тежестта се измества на север от Шоа, който постепенно се превръща в анклав на етиосемитско (Амхара и Аргоба) християнско население, заобиколено от племена Оромо. Тук, по време на войната с Ахмед Леви, синът на Либне-Дингил, Яйкоб, се установява; принцовете на апанажа на Шоа произлизат от неговия син Сигюо-Кал до 20 век; представител на тази линия е Менелик II.

Синът на Фасиледес, Йоан или Йоханис I (1667-1682), издава указ през 1668 г., забраняващ на мюсюлманите да притежават земя и да живеят в същите села и градски квартали като християните. Но този указ не бил спазен навсякъде и десет години по-късно било необходимо да се потвърди. Същите ограничения били наложени и на Фалаша. На събора от 1681 г. е обявена анатема на последователите на кибатите; по-късно това е повторено няколко пъти. Първите четирима гондарски императори - Фасиледес, Йоханис I, Иясу I и Текле-Хайманот I - са били привърженици на Товахдо.

Синът на Йоханис I, Иясу I Велики (по-точно Старият), който управлява от 1682 до 1706 г., е последният от етиопските императори, които се опитват да централизират и реформират управлението. След като отстранил управителите на основните области и висшите църковни сановници и назначил нови на тяхно място, той реорганизирал постоянния консултативен орган - "микир-бет", или Съвет на благородниците. Новият ред на речите на този събор (според традицията всички благородници трябвало да говорят „по места“, от най-маловажните до най-важните, императорът взема думата последен) намалил значението на принцовете на църквата в полза на на владетеля на Тигре (Тигре-маконин) и управителя Симен. Иясу I се опитал да рационализира събирането на търговски мита, преследвайки интересите на хазната и търговците. Той поверява организацията на търговския бизнес на двама „главни търговци“ (негадерас): арменец и египтянин. Търговско споразумение било сключено и с турския наиб, който управлявал в Масава и Аркико (турската колония Хабаш). За да укрепи властта си, Иясу I предприема кампании в Симен и Тигре, като отново подчинява еритрейските региони (Керен, Хабаб и др.); той също прави две пътувания до Шоа. Като се жени за дъщерята на владетеля на Хамасен, той още повече обвързва феодалите на Тигре към своя режим. Основният проблем остават нападенията на племената Гала; Иясу ги отблъсква много пъти; през 1699 г. лидерът на Гала Диламо загива в битка с императора. Иясу I все още управлявал доста здраво над своята империя, постепенно възвърнал предишния ѝ просперитет и през първата половина на 18 век Етиопия преживя нов бум.

Иясу I абдикира, след като научава за бунта на сина си Текле-Хайманот I (1706-1708) и се оттегля на един от островите на езерото Тана; След като научил, че Текле-Хайманот не е приел кибат, Иясу го анатемосвал, но бил убит по заповед на сина си (1706 г.) Съветът от 1707 г. отново отхвърлил кибата; Текле-Хайманот побеждава противниците си при Йибаба на южния бряг на езерото Тана, но през 1708 г. умира при мистериозни обстоятелства, докато ловува биволи. Негов приемник е братът на Иясу I, Теуофлос (Теофил) (1708-1711), който бил издигнат от бежиронд (ковчежник) Йостос, който получава титлата раса като награда. Теуофлос обявил кибат за официална религия. През 1711 г. Йостос (Юст), който не принадлежал към Соломонидите, сам заема трона; той прекарва времето си в удоволствия, докато през 1715 г. не е удушен или отровен от сина на Иясу I, Давид III (1715-1721). И Йостос, и Давид подкрепят кибат, а Давис през 1720 г. извършва кърваво клане на монаси, които подкрепят Toвахдo. В отговор владетелят на Шоа, Абие, отказал да плати данък и да се подчини на императора. От този момент нататък Шоа става практически независимо княжество.

Енергичният император Бекафа (1721-1730), брат на Давид III, е последният самостоятелен от императорите на Гондар, но периодът на неговото управление е изпълнен със заговори на благородници, покушения срещу живота на монарха, бунтове, опити на претенденти за трона и честа смяна на придворни сановници и военни водачи. При него обаче икономическият просперитет все още остава, Бакафа поръчва занаятчии от Европа, съпругата му Минтюаб съчетава красота с дипломатически талант и любов към литературата и изкуството. Тя всъщност управлява при сина на Бекафа, Иясу II (1730-1755), като раздава най-високите постове в държавата на своите роднини и братовчеди от народа Куара. Лидерите на Куара и Оромо оказват все по-голямо влияние върху политиката на Гондарския двор. При Иясу II има разцвет на духовния живот; с официален указ били създадени условия, така че всеки, който искал да учи, можело бързо да се придвижи нагоре по кариерната стълбица.

Семейните конфликти довели през 1755 г. до отравянето на Иясу II (от сестрата на неговия братовчед, който бил удавен от императора заради връзката му с Минтюаб). През 1756-1771г. най-силният човек в Етиопия бил губернаторът на Тигре Рас Микаел Сеул, опитен политик и отличен военачалник; той ефективно взема властта от император Ийоас (1755–1769) и се бори със съперничещи си феодали от племената Куара и Оромо. Когато губернаторът на Дамот, Фасил, се разбунтува през 1769 г., император Ийоас не тръгва срещу него заедно с Рас Микаел; той победил бунтовника, но по време на битката хората на императора се опитали да убият Микаел. Последният свикал събор от всички сановници, на който говорил за станалото; Императорът е осъден на удушаване с муселинен шал. Микаел изпратил императрица Минтюаб в манастир, надявайки се да запази дял от властта, и издигна брата на Бекафа, Йоханис II; той бил 70-годишен мъж, прекарал целия си живот в спорове в Уони-Амба (планинска крепост, подобна на Амба-Гишен, където по това време били заточени членове на императорското семейство вместо предишната резиденция). Йоханес II бил издигнат против волята си и дори публично демонстрира нежеланието си да управлява. През декември 1769 г. той е отровен, а 15-годишният му син Текле-хайманот II е издигнат на престола. Годината 1769 традиционно се счита за датата на окончателното разпадане на Етиопия на феодални владения.

Текле-Хайманот II пламенно подкрепя обединителните планове на Рас Микаел, но става жесток, като вижда, че усилията му да укрепи централната власт не дават плод; това отблъсква много хора. През 1770 г. Рас Гошу от Амхара и деджазмач (командир на елитния полк) Уонд от Ласта номинират внука на Иясу II - Суснийос; но те били победени от 40 хилядната армия на Текле-Хайманота и раса Микаел, те окупирали Гондар и удавили бунта в кръв. През 1771 г. в Бегемдир възниква нов бунт, бунтовниците обсаждат Гондар и южно от столицата, близо до Сиберкуаз, по-малката армия на Микаел се оттегля; той се предава и очевидно е убит, а Уонд и Гошу започнали да управляват от името на императора. Няколко години по-късно Текле-Хайманот се опитва да завземе властта, Гошу е арестуван, но Уанд и неговата армия го освобождават, Текле-Хайманот е заточен във Валдиба, където умира няколко месеца по-късно (1777 г.) След краткото управление на марионетката император Саломон II (1777-1779) ), син на Давид III, тронът е зает от брата на Текле-Хайманот II - Текле-Гийоргис I (1779-1784), той неуспешно се опитва да спре разрастването на феодалната разпокъсаност, разчитайки на Дамот и Tигрe; той е наречен "последният император". Въпреки това, всички феодали управляваха независимо, присвояват събраните данъци за себе си, хазната на императора била празна и през 1784 г. той е принуден да абдикира от трона.

През този период в Етиопия се обособяват четири големи региона, във всеки от които се установява местна династия. Първият е районът Шоа, където, за разлика от столицата, представители на династията на Соломон запазили реална власт; тук управлява Асфа-Уосен (1775-1808). Вторият център на власт била провинция Тигре заедно със Симен; тук се разпространи особен вид кибат движение, което се превърнало в идеологическо знаме на тиграйския сепаратизъм; като цяло борбата между кибат и товахдo загубила своята острота след разпадането на империята. Третият център била провинция Годжам, където местните амхарски феодали (в края на 18 век Рас Хайлу и неговият син Рас Мерид, през първата половина на 19 век Деячи Зоуде, неговият син Гошу и внукът Биру) претендират за независимост. Накрая, в самата столица през 1784 г. властта е завзета от Рас Али Велики (Големия), син на покръстения водач Йеджу Оромо Гуангул и дъщеря на владетеля на региона Ласта; той проследява своето потекло до арабския шейх Умар. В продължение на почти 70 години представители на клана Серу-Гуангул управляват Гондар и големи части от Етиопия, разчитайки на групи Оромо и Агау. Властта на императорите става чисто номинална, но борбата за трона не спира, а се засилва.

Иясу III (1784-1788) се противопоставя на Рас Гебре-Маскел, който номинира Бейде-Мариам, други феодални клики номинират своите претенденти и през 1788 г. те са четирима: Иясу III, Бейде-Мариам, Текле-Хайманот и Текле- Гийоргис. Али Велики умира през 1788 г.; Император Бейде-Мариам (1788-1789) царува две години, едновременно с това е провъзгласен за император Хизкий, а през 1789 г. - отново Текле-Гийоргис I (1789-1794). Наследникът на Али Велики, неговият брат Алигаз (1788-1793) се бори с коалиция от феодали, които не искат да позволят господството на Йеджу-Оромо. След него двама чичовци на Али Велики управляват в Гондар - Асрат (1793-1795) и Валде-Габриел (1795-1799), при тях цари пълен хаос и упадък. Императорската титла през тези години се носи от Текле-Гийоргис I (1789-94, 1794-95, 1795-96, 1798-99, 1800), Хизкий (1794), Беде-Мариам II (1795), Саломон III (1796 -1797), Йоас II (1797-1798), Саломон IV (1799), Дематриос (1799-1800 и 1800-1801). Най-накрая, в началото на века, Рас Мерид от Годжам временно възстановил реда, укротил феодалите, наказвайки ги без разлика в благородството, и елиминирал бандите от дезертьори-грабители; селяните много го уважавали, но феодалите го мразели. Мерид умира в една от войните и битката се подновява.

В Гондар през 1799-1825г. управлява Рас Гугса, който издигнал император Игуале-Цийон (1801-1818), син на Хизкияс. Силата му се крепяла на огромна по етиопските стандарти армия (120 хиляди души). През 1805 г. той напълно победил Рас Гебре от Симен, но останал друг силен враг - старият владетел на Тигре, Рас Уолде Силас. Едва след смъртта му (1816 г.) Рас Гугса става господар на Етиопия; той, подобно на своите наследници, контролира Бегемдир, Уоло, Деланта, Агу, Ласта и Йеджу, но не и Тигре или Шоа. Той печели голям авторитет чрез опитите си да разреши етническите и религиозните противоречия. Императорите Ийоас III (1818-1821) и Гуигар (1821-1826, 1830) също са били протежета на Гугса.

Синът на Гугса, Рас Йимам (1825–1827), управлява от името на император Байеде-Мариам III (1826–1830). Братът на Йимам, Рас Марие (1827-1831), след поредица от кампании, покорява Годжам и Симен, но деджазмачът Себагадис, владетелят на Агаме, мъдър владетел, постигнал икономически просперитет в своите владения, не му се подчинява. По време на управлението на император Иясу IV (1830-1832), през януари 1831 г., Рас Марие и Деджазмач Уйбе от Симен побеждават Себагадис при Май-Исламай, на реката Текезе, но синът на Себагадис, деджазмач Хагос, се включил в битката, в която Марие умира. Хагос също пада в битка; Уйбе се възползва от тези събития, взема цялата плячка за себе си и скоро превзема Тигре и управлява тази важна провинция през 1831-1855 г.

Наследникът на Марие, Рас Дори, управлява през 1831 г. само три месеца; той управлява Етиопия от 1831-1855 г., негова резиденция е Дебре Табор, негови марионетки са императорите Гебре-Кристос (1832-1838), Сахле-Дингил (1838-1842 и 1851-1855) и Йоханис III, син на Текле-Гийоргис I (1842-1851). Али Малкия трябвало да се примири с фактическата независимост на могъщите магнати - Гош в Годжам, Биру в Дамот и Уйбе в Тигре; Сахле-Силас в Шоa (1813-1847) също е независим: той постига голям икономически бум, покровителства изкуствата и през 1840 г. обявява Toвахдo за държавна религия. Племената Оромо отделят Шоа от останалите провинции, но самите те са разпокъсани и не представляват голяма заплаха. Следователно по време на феодалните войни Шоа се намира далеч от театъра на военните действия и остава най-проспериращата част от империята.

До 1840г. се издига Рас Уйбе от Тигре, който е бил съюзник на турците и е получил от тях много огнестрелно оръжие. През 1841 г. той решава да завземе трона, през януари 1842 г. окупира Дебре-Табор и през февруари, близо до този град, побеждава Али Малкия. Но смелият командир на Али - Алигаз - събрал останалите войници и с неочаквано нападение победил пируващите в града победители. Уйбе бил заловен и трябвало да се подчини на Али Малкия.

В Етиопия през 19 век се запазило домашното робство и остатъците от родовия строй. Селяните, които живеели в именията на феодалите и църквата, работели ангария за използването на земята и давали като данък значителна част от реколтата или добитъка (в пастирските райони). Наред с това имало държавни данъци и различни задължения, по-специално дирго, задължението на селяните да хранят преминаващи благородници, служители, преминаващи войски, както и пътници, снабдени със съответните пълномощия. Феодалната собственост върху земята съжителства в определени райони със значителни останки от общинска, понякога племенна собственост. Робският труд се използвал главно в домакинствата на феодалите; малка част от робите били закрепостени към земята.

Феодалната разпокъсаност на Етиопия през този период е толкова голяма, че най-силните княжества често се наричат „кралства“. Колониалните сили, предимно Англия и Франция, вече били започнали да се интересуват от Етиопия; те сключвали „споразумения за приятелство“ с владетелите на отделните княжества, обещавайки им помощ в борбата срещу техните съседи. Възстановяването на единството на страната и създаването на силна централизирана държава се превърнало в неотложна, но много трудна задача.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Эфиопии

Възраждането на етиопската държава се превръща в цел на живота не на императора или дори на някой от магнатите, а на сина на малък феодал от района Куара (северозападно от езерото Тана). Деджазмач Каса, който в младостта си служи като обикновен войник - ашкер - през 1842 г. създава въоръжен отряд в Куара от бандити и недоволни бедни хора; през 1846 г. превзема Дембия. Изпратената срещу него императорска армия е победена, а в същото време Каса побеждава египетската армия, нахлуваща от Судан. Но майката на Али Мали, Менен, съпругата на Йоханис III, изпратила нова армия срещу него, която е напълно победена през 1847 г.: Каса превзел Гондар, заловил Йоханис III и Менен и се оженил за внучката на Менен - Туабах. През ноември 1852 г. в битката с Каса умира деджазмачът Гошу, през април 1853 г. в Дембия Каса побеждава Али Малкия, през май изгаря Дебре-Табор, на 28 юни печели общата битка при Айшале, след което Али намира убежище в Йеджу, където умира през 1866 г., Каса обединява цяла централна Етиопия; последният му съперник е Уйбе, владетелят на Тигре, в чийто двор е живял Абуне Салама III. На 4 февруари 1855 г. в Дересге (област Симен) Каса побеждава и залавя Уйбе (той умира в плен през 1867 г.) и така слага край на „ерата на принцовете“ (1784-1855 г.). На 7 февруари 1855 г. Каса се провъзгласява за император под името Теводрос II. През същата година той завладява Уоло, а през октомври 1855 г. нахлува в Шоа; нейният владетел Хайле-Малекот неочаквано умира, армията му е разбита, а 12-годишният му син Сахле-Мариам, бъдещият Менелик II, скоро е заловен и живее в почетен затвор в крепостта Мекделе (Магдала).


Теводрос II (1853-1868) е активен реформатор, но е невъзможно да се преодолее широкообхватната разпокъсаност по време на неговото управление. Първоначално той е популярен, успява да създаде редовна армия, наброяваща почти 150 хиляди души, организира производството на оръжия, включително артилерия, офицери и войници за първи път в историята на Етиопия получават заплати от държавната хазна. Той предприема решителни мерки срещу бандитизма - наследство от дългогодишни граждански борби, намалява броя на вътрешните митнически учреждения, които пречат на развитието на търговията, и премахва митата (запазва само някои). Императорът се опитал да ограничи търговията с роби (само за християни); на нарушителите на забраната им отрязвали дясната ръка и левия крак. Съдебната реформа се състояла в обявяване на императора за върховен съдия, правото на смъртно наказание става негов изключителен прерогатив. Започна строителството на пътища (самият император работел с кирка), а европейски техници и занаятчии многократно идвали в Етиопия по покана на правителството. Данъчната система била реорганизирана: данъците от селяните били намалени и държавните приходи бяха консолидирани в ръцете на централното правителство.

Срещу императора многократно изниквали феодални бунтове, които били потушавани все по-сурово. Между 1855-1857г Има 17 покушения срещу живота на императора, а отговорът бил брутална репресия. Най-опасният бил бунтът на Деджазмач Нигусе, владетелят на Тигре, който през 1858 г. се обявил за император и завладял цяла Северна Етиопия; феодалите, които не искали промяна, го подкрепили с радост. През 1860 г. бунтовният Шоа бил завладян с не по-малко трудности, след това въстанията били водени от благородника Гаред и Биру-Хайлю, който се заселил на островите на езерото Тана, Теводрос II го победил, като изградил флот. През 1861 г. Нигусе е победен и екзекутиран; французите нямали време да му помогнат. През 1864 г. Абуне Селама III е хвърлен в затвора (където умира) за анатемосването на императора; След това Теводрос наредил всички фалаши и мюсюлмани да бъдат покръстени, заявявайки, че в противен случай ще бъдат третирани като бунтовници.

Още през 1854 г. Теводрос сключва конкордат с църквата, според който екстремният монофизитизъм, кибат-кара, който се е разпространил при Ийоас, става официално изповедание; още през 1855 г. се извършва преследване на католиците. Първоначално онези религиозни движения, които служели като идеологически израз на сепаратизма и подкрепяли феодалната разпокъсаност и анархия, били преследвани. Постепенно императорът се увлича от идеята за идеологическо единство, но исканията му за насилствено кръщение само засилват враждебността към централното правителство. Военните експедиции срещу непокорните феодали изискват допълнителни такси от населението; Последиците от тези кампании - потъпкани ниви, опожарени села, ограбени селяни - малко по малко сриват популярността на императора сред народа. До края на царуването на Теводрос социалната му база се е свила катастрофално.

Във външната политика Теводрос II ясно вижда ползите и недостатъците за своята страна и е подозрителен към всякакви опити на европейците да наложат неравноправен договор на Етиопия. В отговор на молба да допусне мисионери в страната си, той заявява: „Познавам добре тактиката на европейците. Когато искат да превземат държава на Изток, първо изпращат мисионери, след това консули, които да защитават мисионерите, след това батальони, които да защитават консулите. Аз не съм някакъв индийски раджа, на който да се подиграват така. Предпочитам да се справя с батальоните наведнъж." Първоначално Теводрос е приятелски настроен към Великобритания, през 1855 г. той предложил на британците да отклонят водите на Нил, за да навредят на Египет и да освободят Йерусалим - с това той искал да заинтересува Англия или други сили да си върнат от турците окупираните пристанища на Червено море от египтяните през 1847 г, но както се вижда от писмата на императора, неговата визия за света съответства не на 19 век, а по-скоро на епохата на кръстоносните походи: Кримската война е била загадка за него, той не разбирал защо християнският свят е разделен на няколко църкви и как християните могат да се борят срещу християните в съюз с мюсюлманите.

Междувременно политиката на Лондон става все по-протурска; освен това британското правителство, което се надявало да направи Теводрос II проводник на своите интереси, се убеждава, че императорът възнамерява да поведе страната в независима посока. Британците започнали да подтикват феодалите да се бият с „тирана“ Теводрос. През 1862 г. императорът изпраща друго писмо до кралица Виктория; Британците не само не реагирали, но и отказали да защитят етиопските поклонници в Йерусалим. В тази ситуация отговорът на писмото, получен през февруари 1864 г., толкова много разгневил императора, че той арестувал всички европейци, включително британския консул Камерън - британците били обидени. Въпреки че признали, че са сгрешили в този конфликт, те сметнали за необходимо да защитят националната чест.

От 1863-1864г Репресиите на Теводрос стават особено жестоки, той станал много подозрителен и никой не подкрепял реформите му. Сахле-Мариам, който избягал от Мекделе, завзел властта в Шоа, в Ласта бунтовникът Гобезе подготвял бунт, а в Тигре - дежазмачът Безибиз-Каса, потомък на Микаел Сеул. До 1865 г. Теводрос II контролира само Бегемдир, Уоло, Деланта и няколко други области. През 1866 г. Гобез атакува владенията на императора и превзема Адуа. През август 1867 г. в Англия е взето решение да започне война срещу Теводрос; За командващ е назначен Робърт Напиер, който преди това се е сражавал срещу тайпините и сипаите. 60 хиляден британски експедиционен корпус дебаркира в Еритрея, близо до Масава, на 21 октомври 1867 г. - започва англо-етиопската война от 1867-1868 г. Напиер издава прокламация от самото начало, в която се посочва, че британската цел е да освободи европейските заложници и че Великобритания не посяга на никаква територия или феодални права. С това той успокоява етиопските феодали, а британският корпус не среща почти никаква съпротива.

Съюзът с най-големите феодали - Гобезе (наследственият владетел на Ласта, бъдещият император Текле-Гийоргис II) и Безибиз-Каса (бъдещият император Йоханис IV) осигурил на британците защитата на комуникациите, но Напиер трябвало да разпредели много пари и оръжия на етиопските съюзници. Но Теводрос II вече фактически бил загубил контрол над империята, армията му е намалена от 80 хиляди (в началото на 1866 г.) на 15 хиляди души. до началото на решителната битка; Дебре Табор, крепостта Мекделе и района около езерото Тана все още остават под властта на императора. На 10 април 1868 г. в битката при Арог, между Мекделе и р. Башило, 2 хиляден английски отряд напълно побеждава 4-7 хилядната армия на Теводрос; Етиопците губят половината армия, британците - двама убити и 18 ранени. Императорът осъзнава, че кампанията е безнадеждна; той решава да избяга през Уоло, но пътят му е блокиран от войски на принцеса Варкит, чийто син е екзекутиран след дълъг затвор в Мекдел. Теводрос се опитал да преговаря с врага, но британците вече не се съгласявали на мир; На 13 април британците след кратко нападение превзели Мекдел, губейки само 10 души ранени; Теводрос II, не искайки да се предаде, се застрелва. Британците разграбили Мекдел и се върнали на 18 април, като взеха със себе си 7-годишния син на императора Алемайеху, императорската корона и колекция от ръкописи като трофеи.

Въпреки поражението на Теводрос II, обединителните тенденции в Етиопия надделяват и най-силните му съперници веднага започват борба за върховна власт над цялата страна. Напускайки Етиопия, британците оставят много оръжия на Безибиз-Касе и дават Мекдел на Гобезе. Още през 1868 г. Гобезе елиминира владетеля на Дембия, подчинява Бегемдир, превзема Годжам и се премества на север, срещу Безибиз-Каса. Последният сметнал за най-добре да се подчини и Гобезе, който обединил цяла Етиопия (с изключение на Шоа) под свое управление, се провъзгласил за император, приемайки името Текле-Гийоргис II. Той беше смел и разумен монарх, който никога не допускал безсмислени кръвопролития. Но неговото наследствено владение - регионът Ласта - бил малък и рядко населен, неговите ресурси не били достатъчни, за да доминират над Tигре и Шoa. През 1869 г. Текле-Гийоргис влиза в съюз с владетеля на Шоа: за номинално признаване на властта на императора Сахле-Мариам получава свобода на действие в Шоа и Уоло.

Текле-Гийоргис II (1868-1871) прекарва цялото си управление в кампании срещу непокорни феодали. През 1871 г. Безибиз-Каса е оставен настрана, докато императорът потушава бунта във Уоло; На 11 юли при Адуа 12 хиляди войници на Безибиз-Каси, въоръжени с пушки, победили 60 хилядната армия на Текле-Гийоргис, който е заловен и умира в затвора след мъчения. На 21 януари 1872 г. Безибиз-Каса е коронясан за император под името Йоханис IV (1872-1889). Първоначално властта му се разпростира само върху провинция Тигре; той скоро покорява Годжа, но Шоа признава новия император почти формално.


Йоханес IV е религиозен фанатик – на практика монах, воин и император по длъжност; той се въздържал от брак, речта му приличала на свещено писание; За разлика от Теводрос II, той бил враг на всички нововъведения; при него пушачите на тютюн дори били наказвани. Той вярвал, че обединението на страната е възможно въз основа на единството на вярата: съветът от 1878 г. определя Toвахдo като официално изповедание, дава на мюсюлманите три години, а на езичниците пет години, за да се обърнат към християнството. При Йоханис в Етиопия царува кървава инквизиция, а междувременно над страната надвисва реална заплаха да се превърне в колония. През 1869 г. е открит Суецкият канал и всички територии, съседни на тази най-важна морска комуникация, придобиват стратегическо значение. По това време египтяните притежават крайбрежието от Зейла до нос Гуардафуи, а от Судан, който принадлежал на хедива (наместник на султана), те все повече атакували Етиопия. Британците насърчавали конфликта между Египет и Етиопия: правителството на Дизраели вярвало, че Египет ще се нуждае от големи суми пари за войната и следователно от нови заеми, които биха спомогнали за ускоряване на поробването на Египет. В същото време войната трябвало да отслаби Етиопия и да направи нейните владетели по-отстъпчиви.

През 1874 г. египетската инвазия е командвана от швейцареца Вернер Мунцигер, близък съветник на египетския хедив Исмаил; той превзема земята на хората от Богос в Северна Етиопия. През 1875 г. египтяните започват настъпление от Масава (те са командвани от датчанина Арендруп), от Таджур (Мунцигер) и от Зейла (Рауф паша). Източният корпус на Рауф паша окупира Харар, но основните му сили са победени от самия император при Гундет на 16 ноември 1875 г., Йоханис IV взема големи трофеи, включително 14 оръдия. След този успех до 200 хиляди души се събраха под знамето на императора, той обявил кръстоносен поход срещу мюсюлманите и ново настъпление на египтяните от Масава завършило с нова победа на етиопците при Гура (7 - 9 март 1876г.), заловени са 12 хиляди модерни оръжия. Сахле-Мариам (Менелик II) всеки път избягвал кампания срещу египтяните, но никога не се поддавал на убеждаването на европейците да се противопостави на Йоханис IV, въпреки че те открито му предлагат трона. През 1878 г. армията на императора, която наброява 46 хиляди оръжия, влиза в Шоа; Менелик не посмял да се бие и сключил мир и съюз с Йоханис. Според условията на договора титлата нигусе, втора след императора, се признава на владетеля на Шоа; В същото време тази титла е присъдена на владетеля на Годжам Текле-Хайманот. И двамата все още имали собствени армии и се радвали на почти пълна независимост от държавния глава.
 

Междувременно активността на европейските колониални сили около Етиопия нараствала всяка година. През 1862 г. французите придобиват колонията Обок (Джибути) от местен лидер, през 1869 г. пристанището Асаб е закупено от италианска корабна компания, която през 1882 г. преминава в ръцете на италианското правителство. След като италианците не успели да превземат Тунис, те решили да създадат верига от колонии, ако не на Средиземно море, то поне на Червено море, но само англо-френското съперничество помогнало на Италия да проникне там. През 1881 г. започва махдисткото движение, което скоро завладява цял Судан; това пряко накърнява интересите на Великобритания, която през 1882 г. установява господство над Египет. Британците решили да изправят Етиопия срещу Судан; Йоханес IV се съгласил с това, виждайки, че ще бъде невъзможно да се избегне война с агресивния съсед. През април 1884 г. махдистите обсаждат граничния град Галабат-Матема. На 3 юни 1884 г. е подписано споразумение между Йоханис IV, британския контраадмирал Хюит и представител на Египет, според което Етиопия получава правото свободно да превозва стоки през пристанището Масава, включително оръжия и боеприпаси. Съгласно същия договор Етиопия получава обратно територията, обитавана от богосите, и поема върху себе си задължението да улесни изтеглянето на войските на хедивите от Касала, Амдиб и Сенхет, откъснати от махдистите. През септември 1885 г. владетелят на Тигре, Рас Алула, побеждава суданците при Куфит. В отговор емир Уад Арбаба пресича границата, опожарява манастира Махбере-Силасе, но през януари 1886 г. Текле-Хайманот от Годжам превзема Галабат-Метема, защитаван от махдистите, и напуска с плячката. Конфликтът между махдистите и етиопците отслабва и двете страни, а императорската армия все още била слабо въоръжена; тактиката по същество оставала на нивото на Средновековието. Опитите да се обучават войски по европейски модел срещали съпротива от страна на етиопските войници, които казвали: „По-добре да умреш веднага, отколкото да работиш толкова много“.

През 1882 г. се състои бракът на 7-годишната дъщеря на Сахле-Мариам, Зудиту, със сина на Йоханис IV, 12-годишния Рас Арае; в случай на бездетен брак на техните деца, Сахле-Мариам щял да наследи Йоханис IV, но междувременно му били разрешени завоевания на юг и запад от Шоа. Още през 1881 г. той завладява султаната Джимма, регионите Гума и Гера, през 1882 г. - земята на народа Гала-Гудру, а след това напълно подчинява царството на Кефа. През 1882 г. съперникът на Сахле-Мариам, Текле-Хайманот от Годжам, атакува Шоа, но на 7 май 1882 г. той е победен и заловен при Имбабо, южно от реката. Абатство. Императорът принудил Сахле-Мариам да го освободи, но на юг все повече и повече земи били присъединени към Шоа. През 1886 г. Сахле-Мариам завладява регионите Арси и Волега, през 1887 г. Харер на изток и Илубабор на запад. Владенията на южния васал постепенно се изравняват по размер с територията, контролирана от самия император. Междувременно войната с махдистите става все по-жестока и на север се появяват нови завоеватели - италианците.

Англо-италианският съюз в Средиземно море довжда до това Лондон да разреши завземането от Италия на редица точки на брега на Червено море. На 3 февруари 1885 г. италианските войски дебаркират в Масава с помощта на британците и я окупират. През юни 1885 г. италианците окупират град Саати - вече в рамките на Етиопската империя. Когато през ноември 1886 г. италианците превземат Уаа във владенията на раса Алула, етиопците започват война с тях. На 26 януари 1887 г. етиопците устроили капан за италианците, които отивали да помогнат на обсадения Саати, между две клисури - етиопците се скрили в планините и италианците не сметнали за необходимо да изпратят разузнаване; В битката при Догали етиопците убиват 450 италиански войници. Но етиопците не тръгнали към Масава - през 1887 г. махдисткият халиф Абдала възобновил военните действия, а през ноември същата година Сахле-Мариам сключил военен съюз с Италия и през януари 1888 г. получил от италианците 1000 най-нови пушки Remington. В началото на 1888 г. Йоханес IV обсажда Саати със 70 хиляди. армия, но по това време суданците нахлуват в Годжам и Бегемдир: на 17 януари 1888 г. владетелят на Годжам Текле-Хайманот, който е побеждавал мюсюлманите повече от веднъж, е победен в равнината Сар-Уйха. В резултат на това суданците превзели Гондар и го ограбили, разрушили църкви и взели в плен 8 хиляди души, включително семейството на Текле-Хайманот, което започнало да обвинява императора в недостатъчна помощ. Сахле-Мариам влиза в съюз с него и двамата най-силни васали отказали да се противопоставят на Махдистите.

Йоханис изпраща писмо до суданския халиф, като го кани да се обединят срещу европейците; той дори е готов да плати данък, но халифът поискал да приеме исляма (март 1888 г.). Всички тези неуспехи принудили Йоханис IV да вдигне обсадата на Саати (април 1888 г.) и да се оттегли първо към Асмара, а след това към Адуа. Британците го съветват да намери общ език с Италия, „могъща държава с приятелски и добри намерения“. Италианските части, в които избухва епидемия, също отстъпили; това позволило на императора да се подготви за решителна битка с махдистите. В началото на 1889 г. Йоханис ужасно опустошил Годжам, след което се преместил в Шоа, но ново нашествие на суданци спасило Етиопия от гражданска война: феодалите убедили императора да се обърне към Матема. В края на февруари Йоханес с армия от 150 хиляди души тръгва от Гондар и на 9 март 1889 г. атакува Галабат-Матема. Когато етиопците преодоляли два пояса от укрепления и си проправили път към центъра на града, Йоханис бил смъртоносно ранен. В резултат на това изходът от битката е решен в полза на махдистите, които след това настигнали отстъпващите етиопци, взели тялото на императора, изпратили главата му в Омдурман и я пренесли триумфално из Судан.


След смъртта на Йоханис IV Сахле-Мариам бързо се придвижва на север, във Воло се провъзгласява за император под името Менелик II, през април 1889 г. приел клетвата на феодалите в Йеджу, а през ноември е коронясан - за първи път не в Аксум, а в столицата на Шоа - Ентото, или Адис Абеба. Менелик II (1889-1913) бавно се издига на власт: пленът в крепостта Мекделе е добра школа за него; той бил способен, енергичен и благоразумен, широко скроен, сръчен, но корав политик. Когато идва на власт, той прави Товахдо официално изповедание, но винаги бил толерантен, сипая разрушителната война със Судан и за известно време дори смятал за най-добре да сключи съюзен договор с Италия, която разчитала на него като на бивш клиент. Единственият му сериозен съперник остава синът на Йоханис IV - владетелят на Тигре, Рас Менгеша, когото умиращият император провъзгласява за свой наследник. Но дори и с него Менелик не започва безпощадна война; целта му била да укрепи армията, да укрепи имперската власт и да утвърди за Етиопия огромните територии, които била завладяла на юг и изток.

На 2 май 1889 г. между Италия и Етиопия е подписан Договорът за приятелство и търговия от Уччала. Менелик признава за Италия някои области от бъдещата Еритрея, по-специално региона Асмара: много от тези територии вече са били в ръцете на лидери, свързани с Италия, и Менелик е отделен от тях от владенията на раса Менгеши. Амхарският и италианският текст на член 17 от Договора от Уччала се оказват различни. На амхарски е казано: „Негово величество царят на царете на Етиопия може да прибягва до правителството на Негово величество краля на Италия по всички въпроси с други сили и правителства“; на италиански вместо думата „може“ имало „съгласен“, което Италия разбира като „трябва“. Менелик може да е знаел или да не е знаел за двусмисления прочит, но началото на управлението му е толкова трудно, че всеки външен удар можел да унищожи всички плодове на усилията му. През 1889 г. епизоотията причинява масова загуба на добитък, което води до глад, висока смъртност и случаи на канибализъм. Но Рас Менгеша се подчинява на Менелик през март 1890 г. поради заплахата от Италия, която трескаво разширява своите владения. През 1889 г. италианците превземат Керен, Асмара, Гура, Хамасен, Сарае и Акеле-Гузай, а на 1 януари 1890 г. е създадена колонията Еритрея; през януари същата година италианците окупират Адуа и след това обявили, че Етиопия е признала италианския протекторат.

Менелик II спрял преговорите с Италия за границите и през август 1890 г. обнародва амхарския текст на 17-ия член от Договора от Уччала. През април 1891 г. той се обръща с протест към европейските сили. Франция и Русия отказали да признаят италианския протекторат над Етиопия. Франция все още се надявала да спечели надпреварата за Судан и да свърже владенията си в Северна Африка през Етиопия с колонията си Обок (Джибути). В управляващите кръгове на Русия по това време дори се появява идеята за създаване на руска колония в Североизточна Африка, въпреки краха на авантюрата на Николай Ашинов през февруари 1889 г. Така само Англия подкрепя плановете на Италия за завземане на Етиопия, и то само на думи. Въпреки това Менелик все още се въздържа от война: той успешно продължил завоеванията си на юг. През 1889 г. той завладява Конта, Куло и всички области на народа Гураге. През 1890-1893г. Менелик завладява Камбату, а през 1891 г. - обширни територии на югоизток: Огаден, Бейл, Сидамо. Силата на Етиопия нараствала и сблъсъкът бил неизбежен.

През февруари 1893 г. Менелик II обявява прекратяването на Уччалския договор, от 2 май 1894 г. Италианските войски окупират Агордат от махдистите през 1893 г. и Касала от етиопците през юли 1894 г. През март 1895 г. италианците превземат Адиграт; Започва Първата итало-етиопска война от 1895-1896 г. До октомври 1895 г. италианците окупирали всички големи градове на Тигре, но Менелик получил огромни количества оръжия от Франция и Русия, императорът бил подкрепен от всички подвластни племена и феодали, дори онези, които преди това са били във вражда с Менелик. Опитите за подкуп не дават резултат - етиопците или отказват пари и оръжия, или ги приемат и ги изпращат на Менелик; дори Рас Менгеша, син на Йоханис IV, твърдо застава на страната на императора. Менелик събрал 112 хилядна армия с артилерия и добре установено снабдяване с храна и облекло. На 7 декември 1895 г. в битката при Амба-Алаг Рас Маконин с 15 хиляди етиопци унищожил 2,5 хиляден италиански отряд с 4 оръдия. Етиопците обсаждат и превземат крепостта Мекеле на 21 януари 1896 г.; императорът предлага мир при умерени условия (възстановяване на границите, очертани от Уччалския договор и сключване на нов съюзен договор); италианците отказали. Менелик се оттегля в Адуа, където на 1 март 1896 г. 17 хилядна италианска армия на генерал Баратиери е напълно разбита. Италианците губят 11 хиляди убити и ранени и 3,6 хиляди пленници, цялата артилерия и много модерни пушки. Етиопците загубили 6 хиляди убити и 10 хиляди ранени.

На 26 октомври 1896 г. Италия сключва мирен договор в Адис Абеба, според който признава независимостта на Етиопия и плаща обезщетение - формално като компенсация за разходите по задържането на италианците в плен; Границите между колонията Еритрея и Етиопия са точно определени. За първи път в съвременната история (и единствен път в ерата на колониалните завоевания) африканска държава взема обезщетение от европейска сила. Менелик II можеше да изтласка италианците към морето в същото време, но не искал да засили рас Менгеши, който неизбежно щяле да стане господар на Еритрея. През 1897 г. е сключено англо-етиопско споразумение, което точно установява границите между Етиопия и британската колония Сомалиленд. Менелик вече не трябвало да се страхува от посегателство върху суверенитета на Етиопия, но след победата над Италия той предприема още няколко завоевателни кампании, опитвайки се да разшири империята колкото е възможно повече, докато „ничиите“ области не бъдат превзети от европейци. През 1897 г. последният владетел на Кафа, Ченито, който дълго време се бори за царството си, е победен и заловен (умира в Адис Абеба, където му е позволено да се засели). През есента на 1897 г. са подготвени още две армии: едната тръгва от Кефа през януари 1898 г. и достига долното течение на реката. Омо и езерото Рудолф, завладявайки всички местни племена; на запад Деджазмач Тесема достига Белия Нил през юли 1898 г. и въпреки че се оттегля поради епидемия, целият Илубабор е завладян.

През 1898 г. Рас Менгеша се разбунтува срещу Менелик, но много привърженици избягали от него още преди приближаването на императорската армия. През февруари 1899 г. той се предава и е заточен в Анкобер. През 1901 г. вторият сериозен съперник на Менелик, Текле-Хайманот, владетелят на Годжам, умира. Сега императорът можел да назначава владетели на регионите по свое усмотрение, въпреки че понякога оставял предишните наследствени феодали на място. Такива управители можело да бъдат лишени от притежанията си по всяко време или да бъдат преместени в други области, което се практикувало доста често. В същото време назначаването на местни управници от центъра не променя самия ред на управление: новите управници все още били надарени с почти неограничена власт, разполагали с войски и използвали различни такси за лично обогатяване. Въпреки че Менелик издава указ през 1906 г., установяващ определен размер на данъчните приходи за всяка провинция, ефективен местен контрол все още не е налице. От 1890 г рязко се увеличил броят на европейците, дошли в Етиопия „на лов за щастие и длъжности“; Менелик нямал собствен персонал, обучен по европейските стандарти.

При Менелик II е открито първото държавно училище и е построена първата болница и за първи път са създадени министерства. Менелик забранява поробването на когото и да било, освен на военнопленниците, като за тях срокът е ограничен до седем години; тази мярка обаче не премахва напълно робството. Императорът се грижи за изграждането на пътища и телеграфни линии, а през 1894 г. той дава на французите концесия за изграждането на железопътната линия Адис Абеба-Джибути (но строителството е завършено едва през 1915 г. и пътят е пуснат в експлоатация едва през 1917 г.). Менелик не се доверява на старите европейски колониални сили и се опитва да ги противопостави на Германия и Съединените щати. През 1903 г. е подписано американо-етиопско търговско споразумение, а през 1905 г. - германско-етиопско. Всички тези постижения обаче не довели до развитие на собствената етиопска индустрия; напротив, започва упадъкът на занаятчийското производство и разрухата на етиопската търговска класа; външната търговия почти изцяло преминава в ръцете на европейски експортно-импортни компании или индийци, араби, арменци и гърци. Обединената Етиопия все още много малко приличала на цивилизована държава.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Эфиопии

В края на 1908 г. Менелик II се разболява сериозно и остава прикован на легло до края на живота си, вероятно парализиран. В неговия двор започва борба за влияние между три враждуващи клики. Една от тях е на императрица Тайту, съпругата на Менелик, която постепенно взема властта в свои ръце; тя е подкрепена в Гондар и в по-малка степен в Тигре и Йеджу; на нейна страна били светски и духовни магнати, които се противопоставяли на реформите и били ориентирани към Германия. Рас Тесема, най-добрият командир на империята, ръководи група феодали Шоан, Менелик го назначава за регент, а внука му Лидж Иясу за негов наследник. Бащата на наследника, Рас Микаел от Уоло, е бил съпруг на дъщерята на Менелик, Шоварег, от 1891 г.; той изиграл огромна роля в победата над италианците и застава начело на третата група, която обединява феодалите на Уоло (като цяло етиопския изток и североизток). Появила се и малка прослойка от „нови етиопци“ (по-късно те са наречени млади етиопци), които се застъпват за реформи, развитие на индустрията и търговията и пълното премахване на робството и крепостничеството. Основните съперници били Tайту, която дълго време криела факта, че Лидж Иясу е назначен за наследник, и Teсемa; Рас Микаел бил заподозрян като таен мюсюлманин и той наистина бил свързан с мюсюлманите. През март 1910 г. Тайту е отстранена от правителството, тъй като плановете й да създаде собствена гвардия в Гондар са разкрити; това е направено от отряди на феодалите Шоан-Ором. Рас Тесема се опитал да установи единство под хегемонията на Шоа, но източните региони се противопоставили на това. През април 1911 г. Teсемa е отровен - никой не знае от кого, но всички съперници спечелили от това. От 1912 г. Лидж Иясу живее с Рас Микаел в Деса, а през февруари 1913 г. пристига в Адис Абеба и се опитва да проникне в дома на Менелик, тъй като се разпространяват слухове за смъртта му и избухва битка между охраната и войските на престолонаследника.

Менелик умира едва на 12 декември 1913 г., император става Лидж Иясу V (1913-1916), който през пролетта на 1914 г. потушава бунта на губернатора на Тигре. Неговите роднини по майчина линия, Тефари-Маконин и Волде-Гийоргис, се считат за основните поддръжници на прогресивните реформи. Лидж Иясу V бил образован човек и неговите промюсюлмански симпатии довели до вражда с църквата. Той се опитал да подкрепи не само християнските, но и мюсюлманските феодали на Джимма, Аваса, Харар, лидерите на номадските племена на афарите и Сомалия. През Първата световна война Етиопия остава неутрална, но сближаването на Лидж Иясу с Турция и Германия тласка Антантата към активни интриги с цел сваляне на младия император. Външната политика на императора, фокусът върху източните провинции и все по-откритото спазване на мюсюлманските обичаи предизвикват общо раздразнение и на 27 септември 1916 г. се извършва безкръвен преврат. Шоанските феодали и абуни провъзгласяват втората дъщеря на Менелик II, Зудита (1916-1930), за императрица, а рас Тефари-Маконин, правнук на Нигусе Сахле-Силас (дядото на Менелик), за регент и наследник; Бащата на Тефари-Маконин бил братовчед на Менелик. Министърът на войната Фитаурари Хабте-Гийоргис и Рас Волде-Гийоргис спечелили голямо влияние.

Рас Микаел събира 60 хиляди. армия и се премества от Десе в Анкобер, близо до който (при Тора-Маск) той побеждава шоаните на 17 октомври 1916 г. Хабте-Гийоргис, след като получава картечници от Джибути, все още с трудности смазва непобедимата кавалерия на Уоло, Микаел е пленен. Лидж-Иясу води партизанска война в Северна Етиопия до 1921 г., когато също е заловен. При Зодиту избухва борба между старите етиопци и младите етиопци. Старите етиопци се групират около императрицата и настояват за изолиране на страната от външния свят и засилване на традиционните васални връзки. Младите етиопци се застъпвали за модернизация и просвещение и били водени от регента Тефари-Маконин. Сред центристите били Фитаурари Хабте-Гийоргис и Абуне Матеос. Опората на Хабте-Гийоргис били армиите и многото митници на огромните земи, които му принадлежаха на юг.

Реформите от 1920 г се извършва изключително бавно: през 1923-1924г. Търговията с роби е забранена и робството е частично премахнато, направени са първите стъпки към създаването на редовна армия, развитието на училищното образование, организирана е печатница, започва редовно издаване на вестници, списания и учебна литература. Хабте-Гийоргис умира през 1927 г. и Тефари-Маконин завладява земите му на юг и поема контрола над армията и арсеналите. След два бунта, насочени срещу него (през февруари и август 1928 г.), войските на Тефари-Маконин обезоръжават гвардията на Зудита, като на практика лишават императрицата от реална власт. Владетелят на Бегемдир, Рас Гугса Воле - съпругът на Зудита, напуснал Адис Абеба през 1916 г. по решение на сановниците - през лятото на 1929 г. се разбунтува. През март 1930 г. той се придвижва към столицата, но на 31 март 1930 г. в град Зебит на границата на Бегемдир и Шоа дежазмачът на Мулюгет с 40 хиляди войници и два френски самолета (те извършват разузнаване от въздуха и пускайки бомби, причиняват паника) напълно победили бунтовниците. На 2 април Зудита умира от разрив на сърцето, а на 3 април 1930 г. Тафари-Маконин става император под името Хайле Селасие I (1930-1974); неговата тържествена, необичайно пищна коронация привлича хора от цялата страна и делегации от цял свят.

Землището на новия император е провинция Харерге, през която минава железницата, той разчита на младите етиопци както в борбата за власт, така и в новите реформи. Сред младите етиопци имало много талантливи хора от по-ниските класи, които Хайле Селасие изравни по права с представители на наследственото благородство, но не възнамерявал напълно да премахне привилегиите му, а само да го превърне в служебна класа. На него през 30-те години на миналия век се налага да потушава заговори; най-опасният е бунтът през май 1932 г., когато владетелят на Годжам Рас Хайлу Текле Хайманот, насърчаван от Италия, безмилостно експлоатирайки селяните, ги вдига на бунт, използвайки недоволството от данъците. Той се опита да се свърже с Лидж Иясу, който беше избягал от затвора по същото време, но и двамата били победени (в Гинде-Берет) и заловени. Лидж Иясу умира три години по-късно в ареста (вероятно отровен по заповед на императора в навечерието на войната с Мусолини); Хайлу Текле Хайманот е осъден на смърт, заменена със затвор при езерото Звай.

Новият император, едновременно с централизацията, се стреми да установи абсолютна власт. Първата конституция, приета на 16 юли 1931 г., обявява Етиопия за парламентарна монархия, но най-високата законодателна, изпълнителна и съдебна власт в страната са възложени на монарха. Горната камара (Сенатът) се формира от императора, а долната камара (Камарата на депутатите) - от военно-феодалното дворянство и представители на местната власт. Парламентът е надарен със съвещателни функции, но практически не можел да поеме законодателна инициатива.

Колкото по-нататък въ времето, толкова по-често Хайле Селасие подчертавал опасността от бързи промени в социалната структура на страната. Дори освобождаването на робите трябвало да се случи на няколко етапа; Едва през май 1935 г. системата „гебар“ (закрепостяването на селяни към военните гарнизони и бюрокрацията) е премахната. Собствениците на 2/3 от предприятията с чуждестранен капитал са гърци и арменци. Размерът на редовната армия, която започнали да обучават белгийските офицери, в началото на Втората итало-етиопска война била само 30 хиляди души (имперската гвардия наброявала 10 хиляди души.) Важно събитие било създаването на Националната банка на базата на Банката на Абисиния, 60% от акциите на която са закупени от британците. В Адис Абеба е построено летище и за първи път се появяват пилоти. Но през 1935 г. в страната има само две дузини училища, а пресата същата година е поставена под пълния контрол на държавния глава.

Във външната политика на Етиопия й се противопоставя фактическия съюз на Англия, Франция и Италия, които искат да я изолират и да прекъснат контактите ѝ с други сили. Бенито Мусолини отдавна искал реванш за битката при Адуа и да отмъсти за „голямата сметка, открита през 1896 г.“ През 1932-1935г. В източноафриканските колонии на Италия се натрупват нови военни контингенти. Западните сили пряко възпрепятствали въоръжаването на етиопската армия (но Германия през 1935 г., по време на изострянето на италиано-германските отношения, продава значителна партида оръжия на Етиопия). През 1928 г. Съединените щати отхвърлят искането на Етиопия за закупуване на два танка; Частните американски компании са предупредени, че Държавният департамент на САЩ не одобрява продажбата на оръжие на етиопците. Хайле Селасие успява да се сдобие само с пушки и картечници от Белгия, Чехословакия, Югославия и в малки количества от Япония.

Етиопия установява добри отношения със Съветския съюз, но Хайле Селасие заложил основно на съюз с Япония, която се надявала да направи противотежест на европейските страни. Япония нямалаколониални интереси в Африка, била на много хиляди километри и военната й мощ непрекъснато нараствала. Още през 1930 г. е подписан японско-етиопски договор за приятелство, а през 1932 г. ръководителят на етиопското външно министерство посещава Токио. Скоро японските стоки забележимо заменили продуктите на западноевропейски и американски компании на етиопския пазар. Западните дипломати успели да осуетят планираното широкоформатно споразумение между Япония и Етиопия, което предвиждало, наред с други неща, династичен брак между императорските домове на двете страни, организирането на памукови плантации и други индустриални култури в Етиопия и презаселването на 1 милион японци в Етиопия. Хайле Селасие предлага на британците споразумение, според което Етиопия ще наеме Зейла и по този начин ще получи достъп до морето, но Англия иска териториални отстъпки и правото да построи язовир близо до езерото Тана в замяна.

Италианска агресия в Етиопия

От 1932 г. по заповед на Бенито Мусолини се извършва строителство на пътища и военни укрепления в Еритрея и Италианска Сомалия. На 5 декември 1934 г. италианците провокират граничен инцидент в оазиса Уал-Уал, сблъсъците се повтарят на 20 и 23 март 1935 г. През януари 1935 г. френският външен министър Лавал сключил споразумение с Италия: в замяна на отказа на Рим от претенциите към Тунис, французите признали на Италия Еритрея, Сомалия и „свобода на ръцете“ по отношение на Етиопия. За да лиши Италия от повод за агресия, Етиопия изтегля войските си на няколко десетки километра от границата, но въпреки това обявява обща мобилизация през септември. В нощта на 2 срещу 3 октомври 1935 г. две италиански армии нахлуват в Етиопия от Еритрея и Сомалия и започва Втората итало-етиопска война от 1935–1936 г. Още в първите дни на войната италианците окупират Адуа и Аксум. След мобилизацията етиопската армия има числено превъзходство, но правителството не може да въоръжи всички доброволци - разполага със 100 хиляди пушки, приблизително 500 картечници, няколко минохвъргачки, 200 оръдия и 12 самолета, от които само три военни. Много етиопски воини влизат в битката с копия и щитове.

Лигата на нациите признава Италия за агресор и й налага санкции: на членовете на Лигата е забранено да доставят стратегически суровини и оръжия на Италия, да й предоставят заеми или да внасят нейни стоки. Ембаргото обаче не важало за нефт, въглища и метал. Англия не посмяла да затвори Суецкия канал за италиански кораби, Съединените щати обявили намерението си да не продават оръжия и на двете воюващи страни. Тези половинчати мерки всъщност оставили Етиопия на милостта на агресора. Освен това Англия и Франция сключват споразумение в Париж на 9 декември 1935 г. („планът Хора-Лавал“), според което значителна част от територията на Етиопия трябва да премине под италианско управление. Етиопия трябвало да отстъпи провинциите Огаден и Тигре и региона Данакил на Италия, да наеме италиански съветници и да предостави на Италия изключителни икономически ползи; Италия трябвало да даде достъп на Етиопия до морето в района на град Асаб. Този план е посрещнат с възмущение в Адис Абеба и отхвърлен от етиопците.

Италианската армия (от ноември 1935 г., ръководена от маршал Бадолио) използва експлозивни куршуми, огнехвъргачки и от декември 1935 г. химически оръжия в Етиопия. Въпреки това етиопците задържат врага на еритрейската граница няколко месеца и през декември 1935 г. Рас Имру успява да изтласка врага обратно в района на Аксум. През януари 1936 г. армиите на рас Каса и Сюйум отново преминават в настъпление, пробиват италианския фронт и почти достигат пътя Адуа-Мекеле. Но на 20-21 януари италианците, след като получили подкрепления в жива сила и техника, нанесли масивен удар на етиопските части, използвайки отровни газове. Етиопците трябвало да се оттеглят, понасяйки тежки загуби; Етиопските войски на Северния фронт били разделени на три групи, които са последователно победени (февруари - март 1936 г.). Сега италианците съсредоточили настъплението си в посока Десе, където се намирала щабквартирата на императора: в тази област все още имало боеспособни части и разпръснатите отряди на армиите на рас Мулугета, Каса и Сюйум, победени от италианците, се съсредоточили тук.

Хайле Селасие решава да даде обща битка при Май-Чоу, северно от езерото Ашендж. В тази битка италианците имали 125 хиляди, етиопците - 31 хиляди души; Полковникът от руската царска армия Фьодор Коновалов помогнал за разработването на бойния план. Етиопската атака на 31 март е успешна, но на 1 април италианските части, преследващи рас Имру, превземат Гондар, а на 2 април етиопците се оттеглят от Май Чоу под артилерийски и въздушни удари. Северният фронт всъщност се срива; в средата на април италианците навлизат в Десей. Много близки сътрудници съветват да се бият близо до столицата и след това да започнат партизанска война, но Хайле Селасие приел предложението на Англия за убежище. Той назначава Рас Имру, най-способния от военачалниците, за главнокомандващ и на 2 май заминава за Джибути. На 5 май италианците влизат в Адис Абеба, а на 9 май 1936 г. Италия обявява анексирането на Етиопия. На 1 юни 1936 г. с кралски указ е създадена колонията Италианска Източна Африка, която включва Етиопия, Еритрея и Италианска Сомалия. Рас Имру поискал от британците транзит на оръжия през Судан, но получил отказ; за да спечели време, той поиска от Обществото на нациите да разшири британския мандат върху все още неокупираната територия (2/3 от Етиопия) и отново получил отказ. Завземането на Етиопия е признато не само от Германия (1936 г.) и Япония (1937 г.), но и от Англия и Франция (1938 г.); Съветският съюз не признава анексирането на Етиопия.

Италианците успели да победят етиопската армия и да унищожат властта на императора, но така и не успели да поемат контрола над цяла Етиопия, нито да се справят с партизанското движение. Всъщност не повече от 40% от страната е била под тяхно господство. Още в края на юли 1936 г. партизански отряди, водени от етиопски феодали, се опитали да превземат Адис Абеба и да пробият до императорския дворец. През 1936 г. по-голямата част от Годжам и Шоа, Бегемдир и Симен, както и много райони южно от столицата, не са подчинени на италианците. Италианците имали 200 хиляди души и водели активна борба срещу съпротивителните сили. На 30 юли 1936 г. Абуне Петрос, който се присъединява към партизанския отряд, е разстрелян от италианците. През есента на 1936 г. италианците започват офанзива срещу Рас Деста Дамту, който ръководи особено голяма група партизани. През декември Рас Имру е победен, той се предава (както братята Каса в Шоа) и е изпратен в Италия. През януари 1937 г. генерал-губернаторът на Италианска Източна Африка, Родолфо Грациани, започна решителна кампания срещу рас Дамту; на 13-15 февруари той е победен при реката Аваш е заловен и разстрелян. На 19 февруари е извършен опит за убийство на Грациани, в отговор на който италианците са убили 30 хиляди души за три дни.

Мусолини се опитал да реши проблема политически. Италианците обещават на Хайле Селасие много пари за абдикирането от трона и в края на 30-те години на миналия век предлагат да стане крал на „Амхараленд“ в замяна на признаването на италианското управление в останалата част от Етиопия. Императорът отхвърля всички предложения; в очите на много партизани неговата личност остава символ на независимост, въпреки че през този период много синове на Иясу V предявяват претенции към трона и до 1940 г. някои от феодалите започват да клонят към републиканско управление.

Междувременно започва Втората световна война и военните действия между Великобритания и Италия започват на 10 юни 1940 г. Британското настъпление срещу италианските владения започва едва на 19-20 януари 1941 г. Британците и етиопците нахлуват в Еритрея от Касала; през февруари британските войски започнали нападение срещу Сомалия от Кения, превзели Могадишу и се придвижили нагоре по реката Герер. През март италианците са победени при Агордат, на 10 март морски десант превзема Бербера; Британците окупират Харар, Дире Дауа и Адис Абеба на 6 април, през май италианците капитулират при Амба-Алаги. На 5 май 1941 г. Хайле Селасие навлиза в Адис Абеба с етиопски части и партизани, на същата дата, когато столицата е завладяна от италианците през 1936 г.

Освободените райони на Етиопия все още се считат за окупирана италианска територия и над тях е създадена Британската военна администрация (BMA) (съгласно споразумение с Хайле Селасие през март 1941 г.). Междувременно освободената Етиопия имала големи трудности да преодолее анархията. В началото на октомври 1941 г. незаконният син на Лидж Иясу, Теводрос Иясу Ремо, се разбунтува в района на Гор Сайо, той се провъзгласил за император, разчитайки на Оромо, само с помощта на белгийски части той е победен (средата на ноември) и арестуван. През есента на 1941 г. гразмач Сера с оръжие в ръце поискал автономия за Oрoмо и премахване на хегемонията на Шoa-Aмхaра, но през октомври той е убит. През ноември Хайле Селасие поискал от британците да разоръжат войските на Оромо - британците отказали, а императорът не разполагал със собствени сили. Повече от веднъж Оромо се противопоставят директно на властта на Хайле Селасие, те били подпомогнати от избягали италиански офицери (много италианци чакали репатриране). През март 1942 г. сили от 600 души под командването на Бенедето Барусо побеждават няколко пъти войските на императора в района на Ади Угри; племенникът на затворения сътрудник на Рас Гугса, Тесфайе, организира отряд от 500 души (с участието на италианците) и воюва в Тигре. През пролетта на 1942 г. група етиопски аскари (бивши войници от италианските колониални войски) действа в Северна Етиопия; те са командвани от сицилианеца Белиар, който трудно е победен. През октомври - ноември 1942 г. група на лейтенант Онорати тероризира населението в Ади-Угри. Етиопия се връща много бавно към мирен живот. По време на окупацията много племена, които преди това примирено се подчинявали на императора, надигнали глави и много партизански командири се противопоставили на монархията. Хайле Селасие им дава земи, раздава титли и ордени; но критиките не спират, много партизански ръководители трябвало да бъдат затворени, ликвидирани или заточени в периферията.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Эфиопии

Управление на Хайле Селасие в следвоенния период

На 31 януари 1942 г. е сключено англо-етиопско споразумение, според което БВА (Британска военна администрация) е ликвидирана в по-голямата част от страната. Великобритания постига използването само на британски съветници (от Европа), Огаден остава под британска окупация (британските войски са в Етиопия до 1954 г.). Императорът подчинил парламента, съсредоточил цялата власт в ръцете си, установил пълен контрол върху медиите, възползвайки се от безкритичното възприемане на населението; негова опора са армията (15 хиляди), гвардията (3 хиляди) и полицията (6 хиляди), роля играе и подкрепата на църквата. Съпротивата била много активна. Въстание в Тигре през 1942-1943 г. почти събаря режима на Хайле Селасие, водачът на бунтовниците - Хайле Мариам Реда - призовава за независимост на Тигре, обещава, че Англия ще му помогне (което я неутрализира за дълго време) и нанася редица поражения на правителствените сили. Едва когато Тигре е бомбардиран от британския Аден, въстанието е смазано (есента на 1943 г.), Реда избягал в Еритрея и бунтовниците получили редица отстъпки. Въстанието в Бегемдир, водено от военния герой Белай Зелеке (1944 г.), срещу данъците и господството на шоаните, завършва по същия начин. Но до края на Втората световна война Хайле Селасие си възвърнал властта над страната. Губернаторите губят правото да имат войски и да влизат в контакти с други сили; на юг длъжностните лица все още се назначават от амхара на Шоа и само на север - от местните жители. Корупцията и злоупотребите процъфтяват, но търговските излишъци и производството на злато укрепват етиопската икономика. Хайле Селасие умело използва проблема с Еритрея и насочва вниманието на хората към него; той в крайна сметка е успешен по този въпрос.

Реформите, започнали преди войната, са продължени и в някои области завършени. Робството е премахнато в страната през 1951 г., не на последно място под натиска на световната общност. Някои от бившите роби обаче остават при предишните собственици като зависими селяни, селскостопански работници или домашна прислуга. Едва през този период чиновниците и военните започват да получават фиксирани заплати от държавната хазна. През 1944 г. данъчната система е реформирана. С паричен поземлен данък се облагали всички поземлени имоти, независимо дали се обработват или не. Това нововъведение засяга интересите на едрите земевладелци в централните и южните райони, където те притежават големи масиви необработваема земя. Някои от тях продават празни земи на заможни селяни, които използват наемен труд, други, не намирайки купувачи, изоставят част от земите в полза на държавата, за да не плащат данъци. В редица случаи феодалите започват да разширяват оранта, като прибягват до използването на наемен труд и се превръщат в земеделски предприемачи. Този процес на обуржоазяване е характерен само за светската поземлена собственост. В онези райони, където преобладава църковната земевладелска собственост, духовенството упорито се придържало към феодалните форми на експлоатация и се съпротивлявало на социалните реформи по всякакъв възможен начин. Самият император, съсредоточавайки се върху развитието на инфраструктурата, умишлено ограничава развитието на националната буржоазия, особено в провинцията. Положението на етиопските селяни, които в по-голямата си част страдали тежко от безимотието и недостига на земя, почти не се е променило. Поземлената рента варирала от 1/2 до 3/4 от реколтата, селяните изпълнявали редица феодални задължения и плащали данъци на държавата; те били ограбвани от старейшини, областни администратори, съдии и полицаи.

Политическите партии са забранени. Приетата през 1955 г. конституция официално декларира някои права и свободи, но по същество затвърждава авторитарния режим на императора и дискриминацията на нехристиянските народи. Сред длъжностните лица преобладават амхарите (които съставляват около една четвърт от населението), по-рядко тиграйците и още по-рядко оромосите. В двора имало непрекъсната обща борба за влияние върху императора и неговото благоволение. Хайле Селасие се опитал да играе ролята на арбитър и на всички нива на държавния апарат създава воюващи групи от чиновници, назначавайки ги от съперничещи кланове. Към средата на 20 век Етиопия се оказва една от най-изостаналите страни в Африка. Доходът на глава от населението е 25,6% от африканските и 6,6% от световните нива. Загубили своя дял от властта, аристократите се занимават активно с бизнес, а императорското семейство управлява хазната за същите цели; но инвеститори почти не се появяват, транснационалните корпорации не се интересували от Етиопия - тук няма уникални природни ресурси. Новата бюрокрация започва да играе голямо значение в бизнес сферата - служители, които са повишени и са направили състояние при Хайле Селасие. Поради вноса на луксозни стоки (8% от вноса са скъпи автомобили) и „ножицата на цените“ (Етиопия изнася суровини и внася продукти от тях) през 1956-1974 г. има постоянен външнотърговски дефицит. Външният дълг се увеличава, въпреки че Етиопия се стреми да спази крайните срокове за изплащане на дълга и все повече приходи от валута и западна валутна помощ са изразходвани за изплащането му. През 1950-80-те години уникалните етиопски гори, които заемали почти половината от територията на страната, са до голяма степен унищожени - всъщност се случва екологична катастрофа.

Във външната политика Хайле Селасие се бори срещу колониализма и се застъпва за глобален мир, за да разруши впечатлението за консерватизма на режима и да увери населението в своята популярност в чужбина. През 1952 г. императорът постига голям успех - обединението на Еритрея с Етиопия, съгласно решение на ООН. Страната получава излаз на Червено море. След като Судан (1956 г.), Сомалия (1960 г.) и Кения (1963 г.) получили независимост през следващите години, Етиопия вече не била заобиколена от владенията на европейските сили. Хайле Селасие се отървава от господството на британците, разчитайки на САЩ, на които през май 1953 г. е предоставена военна база в Асмара. За Етиопия отива повече от половината от американската военна помощ, която тече към Африка. В страната не останали английски войски или съветници; Етиопия изпраща войски в Корея, а американците подкрепят Етиопия по еритрейския въпрос. Но възникнал друг проблем: въпреки че създаването на федерацията на Еритрея и Етиопия (декември 1952 г.) засилва популярността на Хайле Селасие сред неговите поданици, недоволството надделява сред еритрейците. Обединението с монархическа Етиопия засегнало тежко Еритрея (етническа и езикова дискриминация, премахване на демократичните институции); когато десет години по-късно автономния статут на Еритрея е премахнат (1962 г.), там започва пълномащабна въоръжена борба за независимост.

Провъзгласяването на либералните свободи в конституцията от 1955 г. било главно отстъпка към външния свят - никой етиопец не би дръзнал да поиска оставката на държавен служител, да изпрати писмо до вестник, критикуващо чиновниците, и никой вестник няма да го публикува. Етиопските служители били мързеливци „с женствени ръце, които почти винаги са вдигнати в пренебрежителен жест на отказ“. На хората се внушавало, че само императорът знае от какво се нуждаят хората; служебната активност не се насърчава, парламентът се формира пряко (Сенат) или непряко (Камара на депутатите) от императора и се грижи само за неговата заплата. Всяка критика от страна на САЩ, Европа или СССР се представяла на населението, което било 98-99% неграмотно, като посегателство върху независимостта на Етиопия от чужденците.

Желанието за промяна постепенно завладява армията и някои висши чиновници. През 50-те години на миналия век консерваторите са водени от Рас Асрат Каса, либералите от Рас Йилма Дарес, той разчитал на възпитаници на западни университети. Министър-председателят (1961-1974) Аклилу Абте-Волде изложил идеята за създаване на „Велика Етиопия“ от нос Рас Касар до Индийския океан. Либералите на Индалкачу Маконин се застъпвали за ускорено развитие на капиталистическите отношения. През 1958-1959г Страната е обхваната от глад, недоволството рязко нараства. На 13 декември 1960 г., по време на посещението на Хайле Селасие в Бразилия, в Адис Абеба се извършва опит за преврат, воден от братята Нигуай - командирът на гвардията генерал Менгисту и губернаторът на Джиджиги Гирмаме, те провъзгласяват за император недолюбвания най-голям син на Хайле Селасие, Асф Уосен, надявайки се на безкръвен преврат, но армията не ги подкрепя, бунтът е потушен. На 16 декември императорът се завръща и поема контрол над ситуацията, много участници се самоубиват (Гирмаме-Нигуай) или бягат, убивайки 15 консервативни служители; раненият Менгисту бил лекуван и екзекутиран. Но тези събития се превърнали в крайъгълен камък, след който брожението се засилва; във военната академия в Хараре, където преподава Менгисту (както и много индийци), учат много бъдещи революционери. Императорът назначава редица либерали за министри, скоро дава амнистия и дори връща някои от заговорниците на високи постове. Той представя доктрината за "демократично общество" - реформи, напомнящи "бялата революция" в Иран. Големи средства се отпускат за армията, която остава основна опора на режима. Но скоро и тук започват заговори и бунтове (1961, 1964, 1966, 1969), които също толкова бързо и жестоко са потушени. През 1967-1969г За първи път се провеждат големи студентски протести.

През 1958 г. в Еритрея е създадено Движението за освобождение на Еритрея (ELM). Войната в Еритрея пламва през септември 1961 г., по това време е създаден Еритрейският освободителен фронт (ELF), воден от шейх Идрис Мохамед Адем; през 1970 г. Еритрейският народен освободителен фронт (EPLF) се отделя от него. ELF е съставен и ръководен от мюсюлмани; в EPLF влизат и християни, тази организация постепенно погълнала много членове на ELМ и ELF. Възникнаха и сблъсъци между ELF и EPLF - едновременно с действия срещу императорските войски и полицията. И двете групи се стремят към независимост и присъединяване към арабския свят. Хайле Селасие задържа 10 хиляди души в Еритрея, борейки се с бунтовниците, в същото време няколко пъти премахва просрочените задължения и данъците, отпуска субсидии за развитието на селското стопанство в Еритрея и изпраща много млади хора да учат в столицата и в чужбина. Но не било възможно да се умиротворят еритрейците; общата амхаризация поражда сепаратистки движения и в други части на Етиопия (не без провокации отвън). През 1963-1970г въстанието Уако Гуту продължава в югоизточната провинция Бейл, една от най-бедните провинции, където животът на селяните е най-труден; Феодалите - оромо и сомалийци - се присъединили към бедните и се появили контакти с Могадишу (столицата на Сомалия). Бунтът е потушен със сила и подкупи и много земя в Бала е дадена на християнски заселници. Насилственото въстание в Гондар през 1968 г., в планините Черчар през 1973 г. (тук е създаден Фронтът за освобождение на Оромо) имал същата причина - недоволство от господството на Амхара.

Падане на монархията. Социалистическа Етиопия

Импулсът за революцията от 1974 г. е голямата суша от 1972-1974 г., която доведе до смъртта на 100 хиляди души. По време на войната продължава износът на зърно от страната и кражбите на храни, получени като хуманитарна помощ. В навечерието на революцията 90% от земята принадлежеше на феодалите, императорското семейство и църквата, 90% от селяните почти нямаха земя. През същия период имаше рязко покачване на цените на петрола, което доведе до повишаване на цените на вътрешния пазар на Етиопия. Сушата удари особено силно Еритрея, където започна голямо ново въстание.

През януари - февруари 1974 г. имаше бунтове във военни части и младежки демонстрации. На 18 февруари 1974 г. започва стачка на учители, след това на таксиметрови шофьори, хората излизат по улиците, трошат луксозни магазини и коли. Хайле Селасие обещава да увеличи заплатите, включително и в армията, но военните поискаха оставки на министри, ревизия на конституцията и либерални свободи. На 27 февруари императорът трябваше да освободи министър-председателя, неговото място беше заето от Индалкачу Меконин, но реформите бързо се задълбочиха, армията изложи нови искания и стабилно се придвижи към завземане на властта, дори императорската гвардия се присъедини към движението. На 28 юни военните създадоха Комитет за координация на въоръжените сили (AFCC), ръководен от майор Менгисту Хайле Мариам; На 22 юли този комитет отстрани и новия министър-председател, който се опита да се противопостави на армията.


На 12 септември императорът е свален и арестуван, създаден е Временен военен административен съвет (VMAS или Дерг), начело с генерал Аман Микаел Андом и Менгисту Хайле Мариам, представители съответно на умерените и радикалните крила. Асфа Уосен е издигнат на трона - само като нигус, а не нигусе-нигест (той често боледувал и тогава се лекуваше в Швейцария). На 23 ноември Андом е отстранен от власт по време на битка във военновъздушните сили (по-късно е убит), а през ноември 60 висши служители са застреляни. Военновъздушните сили се ръководят от генерал Тефари Бенти (1974-1977), който също се противопоставя на радикалите. Година по-късно Хайле Селасие I е тайно убит (август 1975 г.), а синът му Асфа Уосен е лишен от трона. На 21 март 1975 г. държавата започва да се нарича "Социалистическа Етиопия".

Част от армията (ВВС, инженерни части), както и студенти, профсъюзи и интелектуалци настояват за прехвърляне на властта към цивилни, но ВВС решително потушават подобни опити, извършват чистки и екзекуции. По време на конфликт в самите военновъздушни сили 20-30 висши служители загинаха само през първите три години. В изгнание, в Лондон, е създаден Етиопският демократичен съюз (EDU, лидер Мангаша Сейоум) - монархисти и други десни, централата му е в Судан, финансирани са от американците; през 1975 г. е създадена марксистката Етиопска народна революционна партия (EPRP, лидери Берханемескел Реда, Тесфайе Дебесайе, Кифлу Тадесе) - и двете започват борба срещу EPR. Сепаратистите се надигнаха в покрайнините, понякога в съюз, понякога в противоречие с EDS и ENRP. Адис Абеба се оказа в огнен пръстен. Междувременно военните вече бяха извършили важни реформи от 1975 г. насам, предимно аграрни реформи, които унищожиха феодализма; национализирани са 72 големи местни и чуждестранни фирми, 13 застрахователни компании, редица банки и жилищни сгради.

Менгисту Хайле Мариам оглави режима през февруари 1977 г., след убийството на Тефари Бенти, и след това обяви раздаването на оръжия на хората за потискане на терористичните дейности, към които ENRP уж прибягва; По време на „Червения терор“ бяха убити 5 хиляди души, по този начин беше възможно да се разбие ENRP. Етиопия скъса дипломатическите отношения със САЩ, Англия и Германия.

През 1977-1978г имаше военен конфликт със Сомалия. И двете страни по това време обявиха намерението си да изградят социализъм, и двете бяха съюзници на СССР; съветските кораби са базирани както в Сомалия (пристанище Бербера), така и в Етиопия (пристанище Масава). Но Сомалия подкрепи размириците в съседния етиопски регион – Огаден, и на 23 юли 1977г. започва война срещу Етиопия. Основното население на Огаден е сомалийският народ Иса, една от основните етнически групи в самата Сомалия. Иса бяха мюсюлмани, в резултат на което конфликтът от самото начало придоби оттенъка на война между християнска Етиопия и мюсюлманска Сомалия.

Москва беше изправена пред труден избор: тя се опита да помири воюващите си съюзници, но не успя. Ръководството на Съветския съюз решава да подкрепи Етиопия, тъй като управляващият режим на ВВС създава впечатлението, че е по-революционен. Освен това потенциалът на Етиопия за влияние в Африка изглеждаше по-голям от този на Сомалия; накрая сомалийците действат като агресори. Правителството на Сомалия незабавно прекъсна отношенията с Москва (ноември 1977 г.) и се обърна за помощ към Вашингтон. Американците оказаха помощ, но тя беше недостатъчна. Държавният секретар Сайръс Ванс се противопостави на помощта за Сомалия; Помощникът на президента на САЩ по въпросите на националната сигурност Збигнев Бжежински, напротив, смяташе за необходимо да „отблъсне интригите на СССР в Африка“. Вашингтон така и не предприе решителни стъпки. Сомалийските войски, които нахлуха в Огаден (20 хиляди души, със самолети и тежка техника), напреднаха 700 км в Харерге, 300 км в Бейл и Сидамо и до септември 1977 г. те бяха превзели 90% от Огаден - преди това етиопските войски бяха съсредоточени в други райони, където се биеха срещу партизани и терористи. Като цяло сомалийците поеха контрола над една пета от Етиопия, но последната получи помощ от СССР, Източна Германия, Куба и Южен Йемен. Фидел Кастро прехвърля по въздуха военен контингент от 5000 души в Етиопия; през януари 1978 г. кубинците спират сомалийците на подстъпите към Харар. През февруари - март сомалийските колони бяха напълно победени от кубинско-етиопските части при Дире Дауа и Джиджига; На 9 март 1978 г. Сомалия обявява края на войната и изтеглянето на войските - те напускат до средата на март, но нахлуванията на сомалийци, разчитащи на Западния сомалийски освободителен фронт, се повтарят до 1986 г.

На 20 ноември 1978 г. е подписан съветско-етиопският договор за приятелство и сътрудничество; пристанището Масава остава важна съветска база на Червено море.

Съветската и кубинската помощ помагат на Менгисту Хайле Мариам да отблъсне сомалийската атака, но Еритрея остава основната опасност. До средата на 1978 г. тук са убити около 13 хиляди етиопски войници, 200 хиляди души. станаха бежанци; Еритрейците превзеха седем града и блокираха Асмара, Асаб, Масава и Барента. През 1979 г. военновъздушните сили победиха, но не сломиха еритрейците, а „червеният поход“ на селяни и граждани от вътрешността на страната към Еритрея също беше неуспешен. Междувременно опасни въоръжени групировки са се формирали в различни региони: от 1970 г. в провинция Тигре действа Народният освободителен фронт на Тигре (TPLF), който се застъпва за отцепването на Тигре и създаването на марксистка държава на нейна територия; до края на 80-те години този лозунг е заменен от програма за освобождение на всички народи на Етиопия от комунистическия режим на Менгисту. През 1975 г. е създаден Фронтът за освобождение на Афар (привърженици на сваления султан Али Мирах Анфер, който се опитва да отдели афарските земи от Етиопия след свалянето на Хайле Селасие); той беше победен. През 70-те години Фронтът за освобождение на Оромо също действа за създаването на независима Оромия, както и редица фронтове в други провинции. Въпреки че до 1980 г. етиопските комунисти успяха да постигнат победа над всички бунтовници, те никога не успяха да възстановят напълно реда и да потиснат всички недоволни хора.

През 1983 г. Етиопия провежда операция Червена звезда срещу Судан, чиято основна цел е да попречи както на етиопските граждани да избягат в Судан, така и да унищожи разположените там бази на бойците, борещи се за независимостта на Еритрея.

Сред етиопските комунисти нямаше единство, имаше постоянни фракционни битки и битки между военни и цивилни. Опитите за колективизация на селското стопанство доведоха само до по-нататъшната му деградация. Засушаванията от 1978-1980 г., 1982-1985 г. и 1987-1988 г. допълват бедствието. Деца скелети, умиращи от глад, станаха „визитната картичка“ на новия режим. По време на глада 1983-1984 г. около 1 милион души загинаха в Етиопия. През 1984 г. Израел, с подкрепата на Судан и Съединените щати, дори стартира операция "Моисей", по време на която фалашите, като изповядващи юдаизма, бяха отведени от Етиопия и получиха израелско гражданство. Останалите в Етиопия нямаше на какво да разчитат: нито хуманитарната помощ, нито подкрепата от социалистическия лагер можеха да спасят ситуацията. Броят на хората, засегнати от сушата в края на 80-те години, достигна 6,5 милиона. Новият режим напълно се дискредитира.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Эфиопии

Падане на комунистическия режим

На 10 септември 1987 г. ВВАС (Временния военно-административен съвет) е премахнат и е провъзгласена Народна демократична република Етиопия (PDRE). Менгисту Хайле Мариам става президент (1987–1991). От известно време той все още се надявал да преодолее кризата. През 1986-1988г отношенията със Сомалия се нормализират (през април 1988 г. войските са изтеглени и дипломатическите отношения са възстановени). Но през есента на 1987 г. EPLF (Еритрейският народен освободителен фронт), които по това време са победили всички съперничещи си фракции в ожесточени битки, започват нова офанзива срещу правителствените сили. До пролетта на 1988 г. почти цялата територия на Еритрея, с изключение на градовете Асмара, Асаб, Масава и Карен, преминава под контрола на EPLF, който наброяваше 30 - 40 хиляди души. TPLF (Народен фронт за освобождение на Тигре) имаше 10 хиляди души в Tигре, ЕPLF в Еритрея имаше дори танкове, бронетранспортьори и артилерия; щабът беше в Орота, лабиринт от тесни проломи в сухия планински район на Северна Еритрея.

През март 1988 г. в битката при Афабет (56 км североизточно от Керен) еритрейците нанасят тежко поражение на етиопската армия и превземат добре укрепения Афабет, където се намира най-голямата военна база на етиопската армия и военен разузнавателен център, с разположен голям склад с оръжие и боеприпаси. В тази битка загубите на етиопската армия възлизат на до 20 хиляди убити и пленени; След битката при Афабет става ясно, че поражението на етиопската армия е само въпрос на време. През април 1988 г. еритрейската EPLF и Tигрейската ТPLF сключиха споразумение за координиране на своите дейности. В резултат на това до средата на 1988 г. правителствените войски изоставиха Тигре и боевете се преместиха в провинциите Уоло и Гондар.

Неуспехите във войната срещу бунтовниците съвпаднаха с политическа криза в Съветския съюз, който вече не можеше активно да помага на етиопския режим. През 1989 г. Москва отзова военните си съветници от Етиопия. На 18 май 1989 г. е извършен опит за преврат, по време на който са убити неговите лидери, началникът на Генералния щаб генерал Мерид Негуси и главнокомандващият военновъздушните сили генерал Амха Деста, както и 6 генерали, воювали в Еритрея. Министърът на отбраната генерал-майор Хайле-Георгис Хабте-Мариам, който отказа да подкрепи заговора, също почина.

През февруари 1990 г. еритрейците превзеха Масава; през март Тиграйските ТPLF навлязоха в централния регион Шоа и се озоваха на далечните подстъпи към Адис Абеба. На мартенския пленум на ЦК на РПЕ (работническа партия на Етиопия) през март 1990 г. беше обявено изоставянето на маркистко-ленинската идеология.

На 23 февруари 1991 г. EPLF и EPRDF (Етиопския народен революционен демократичен фронт) започват широкообхватна офанзива срещу правителствените сили. Превзети са провинциите Гондар и Годжам, част от провинция Уалега и Западна Шоа. През пролетта на 1991 г. войските на Менгисту най-накрая бяха изтласкани от Еритрея, само в няколко града все още имаше обкръжени гарнизони.

Лидерите на Народния фронт за освобождение на Тигре (TPLF) първоначално си поставят същите цели като еритрейските бунтовници - отделяне от Етиопия, но постепенно TPLF се превръща в основната противопоставяща се на правителството сила и обединява около себе си разнородни движения, стремящи се да свалят режима.

На 19 април Менгисту Хайле Мариам се обърна към нацията, заявявайки, че е „готов да напусне, ако това ще послужи за възстановяване на единството на страната“. Въпреки това, на среща на представители на САЩ с лидерите на EPLF и EPRDF на 29 април в Хартум, последните отказаха да обсъдят възможността за преговори с правителството.

На 17 май опозицията започна офанзива в провинциите Северна Шоа и Южен Уоло, град Десе, столицата на Южен Уоло, падна, Адис Абеба беше откъсната от пристанището Асаб, през което се доставяха оръжия, боеприпаси, гориво и продоволствие. На 19 май 1991 г. еритрейците нанасят ново поражение на етиопската армия при Декемхара, на 40 км южно от Асмара. Почти едновременно въоръжени опозиционни групи (много от тях идват от Тигре и принадлежат към TPLF, като по-голямата част от бунтовниците са 14-16-годишни момчета) се приближават до Адис Абеба. На 21 май 1991 г. Менгисту Хайле Мариам бяга в Зимбабве (където има имение), на 23 май Държавният съвет на страната освобождава 180 политически затворници, а EPRDF превзе град Холета, на 35 км от столицата. На 24 май войските на EPLF навлизат в Асмара (100-хилядната армейска група капитулира), а на 25 май превземат пристанището Асаб и най-голямата военновъздушна база в Дебре Цайт от деморализираната етиопска армия. На 26 май министър-председателят Тесфайе Динка заминава за Лондон в опит да започне преговори с бунтовниците; същия ден 11 кораба на Етиопския флот пристигнаха в йеменското пристанище Мука, където екипажите поискаха политическо убежище. На 27 май правителството обяви едностранно прекратяване на огъня. На 28 май части на EPRDF влязоха в Адис Абеба.

Етиопия след Менгисту

През 1991 г. EPLF пое контрола върху цялата територия на Еритрея, като последната все още не е получила независимост - беше постигнато споразумение за референдум между EPLF и коалиционното Преходно правителство на Етиопия през април 1993 г.

След падането на Менгисту властта в Адис Абеба премина към Етиопския народен революционен демократичен фронт (EPRDF); нейният гръбнак стана ръководството на TPLF и хегемонията в държавата премина към хората от Тигре. Създадено е преходното правителство на Етиопия. На 22 юли 1991 г. Мелес Зенауи (1991-1995) става президент на Етиопия. Не се говори за връщане към монархията, въпреки че синът на Хайле Селасие I, Амха Селасие, се провъзгласи за император на Етиопия в Лондон през 1988 г. Основното нововъведение беше радикална реформа на административната и политическата структура. На мястото на предишните традиционни провинции бяха създадени осем щати с неравномерен размер, формирани на национална основа: Тигре, Амхара, Оромо, Сомалия, Афар, Гамбела, Бенишангул-Гумуз и Южният регион на народите и националностите (PNPR) югозападно от Адис Абеба. Всеки народ получи правото да създава свои политически организации, които активно участваха в местните избори.

След парламентарните избори през май 1995 г. на 23 август 1995 г. държавата получава името Федерална демократична република Етиопия. От 1995 г. страната става парламентарна република, така че Зенауи променя поста президент на поста министър-председател през август 1995 г., запазвайки пълната власт. Управляващите след него президенти - Негасо Джидада (1995-2001), Гирме Волде-Гийоргис (2001-2013) и Мулату Тешоме (от 7 октомври 2013 г.) принадлежат към Оромо и са християни: първият е протестант, вторият и третият принадлежат на етиопските църкви.

На референдум в Еритрея на 23-25 април 1993 г. почти цялото население гласува за независимост и на 24 май 1993 г. Еритрея се отделя от Етиопия. Адис Абеба успя да получи от Еритрея някои облаги и привилегии (свободно използване на пристанището Асаб за външна търговия, правото на държавната етиопска авиокомпания Ethiopia Airlines да използва летището в Асмара, обращение на етиопската валута бирра в Еритрея, свободно преминаване на етиопско-еритрейската граница от граждани на двете страни).

Новият етиопски режим се справи доста успешно с икономическите трудности. Основната роля в успешните реформи традиционно се приписва на Мелес Зенауи, който беше министър-председател от 1995 до 2012 г. След като разпусна колхозите и държавните ферми, Зенауи даде земята под наем на селяните за 99 години. Ако по-рано почти единственият артикул от етиопския износ беше кафето, в резултат на което всяка загуба на реколта нанасяше тежък удар на финансите и икономиката на страната, днес Етиопия изнася и други селскостопански продукти. В края на премиерството на Зенауи в страната започна проучването на петролни и газови залежи и беше открит първият завод за сглобяване на автомобили в сътрудничество с Китай. Беше разработен и план за създаване на „Великия етиопски ренесансов язовир“ на Сини Нил, който ще позволи на страната да изнася хиляди мегавата електроенергия към съседните африкански страни.


На международната сцена Адис Абеба се ориентира към Вашингтон, опитвайки се да стане основен съюзник на Съединените щати в борбата срещу тероризма в Източна Африка. В същото време управляващата EPRDF поддържа близки отношения с ККП (Китайската комунистическа партия). Това позволява на етиопското ръководство да води балансирана външна политика. Въпреки това Етиопия все още има много вътрешни проблеми, породени най-вече от нарастващите национални амбиции на най-големите народи, живеещи в страната, както и от обтегнатите отношения със съседите - Еритрея, Судан и Сомалия. Тиграйците, които съставляват само 6% от населението, не се стремят да установят същата хегемония като амхара преди и дават на останалите нации дял в управлението на страната, особено на местно ниво. Но правителството много сурово потиска сепаратистките и автономистки стремежи на някои национални общности. През 1992 г. тиграйците не позволиха на Фронта за освобождение на Оромо (OLF), който участва в свалянето на Менгисту Хайле Мариам, да успее на общите избори: те противопоставиха OLF на Народнодемократичната организация на Оромо, която получи мнозинството от гласове. Опитът на ръководството на OLF да обжалва резултатите от изборите доведе до разоръжаването на силите на Оромо и ареста на 20 хиляди души, които бяха освободени през следващите три години.

През 1994 г. правителството започна военни операции срещу въоръжената организация на етиопската диаспора на сомалийския народ - Фронтът за национално освобождение Огаден (ONLF). Но както се оказа, оромските и сомалийските формирования са далеч с по-ниски бойни качества от правителствените части, съставени от тиграйци и амхари. Обединеният революционен демократичен фронт на Афар (ARDF), създаден през 1993 г., не представляваше особена заплаха, срещу която властите на Етиопия и Еритрея първоначално се бориха съвместно; с избухването на етиопско-еритрейския конфликт през 1998 г. ARDF се раздели на две организации, едната от които подкрепяше Еритрея, другата - Етиопия. През 2000 г. правителството на Адис Абеба поднови войната си срещу второто, като същевременно подкрепя първото. Като цяло движението на афарите, които обитават предимно пустинни райони, също не представлява особена заплаха за правителството. Етиопските власти се справиха още по-лесно с националните движения на малките народи: например през 1995 г. централните власти без никакви странични последици арестуваха почти всички членове на правителството на Бенишангул-Гумуз за „тесен национализъм“.

Адис Абеба компенсира враждебността на трите съседни държави не само със съюз със САЩ, но и с приятелство с Кения, както и с тесни връзки с непризнатата държава Сомалиленд - бившата Британска Сомалия. Откакто скъсаха връзките си с Еритрея, етиопците поддържаха контакт с външния свят както през Джибути, така и през Бербера, главното пристанище на Сомалиленд. Тъй като в Огаден са открити големи залежи на газ, е напълно възможно транзитът му по най-краткия път, тоест през Бербера - през територията на самопровъзгласилата се република.

Конфликтът за спорни територии, предимно граничния регион Бадме (между средните течения на реките Мареб и Теказе), доведе до етиопско-еритрейския конфликт от 1998-2000 г. На 6 май 1998 г. еритрейците превземат Бадме, след това Алитена и Заламбасе. Етиопците не се осмеляват да предприемат контранастъпление до 6 февруари 1999 г., докато не закупят нови пратки оръжие и не извършат нова мобилизация. През февруари 1999 г. етиопските войски превземат Бадме с цената на тежки загуби, но еритрейците успешно се противопоставят на превъзхождащите сили на други сектори на фронта през март - юни 1999 г. Етиопците отново укрепват армията си и през май 2000 г. подновяват офанзивата си, като превземат градовете Тесенай и Баренту. Първоначално Асмара прие международно посредничество, но на 5 юни еритрейците предприеха изненадваща атака срещу етиопските войски и превзеха Тесенай. Превъзхождащите сили на етиопците обаче ги побеждават и превземат Тесеней, а на източния сектор на фронта етиопците почти превземат пристанището Асаб на Червено море. На 20 юни 2000 г. примирието най-накрая влезе в сила и воюващите страни разпуснаха войските си. Според международни наблюдатели по време на войната етиопците са загубили до 60 хиляди души, еритрейците - до 40 хиляди. През 2002 г. Международната арбитражна комисия признава почти целия регион Бадме и половината от спорните райони на източния фронт за Еритрея. Етиопия беше много недоволна от това решение и отказа да го приложи. Въпросът за границата остава нерешен дълго време.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Эфиопии Эфиопия_в_XX_веке

В началото на 21 век в Етиопия продължава напрежението между централното правителство и народите Оромо и Сомали. След неуспехите, които сполетяха християнската част от оромо, живеещи на запад от столицата през 90-те години, ръководството премина към „мюсюлманското крило“. Оромо мюсюлманите, населяващи обширни райони югоизточно от столицата, формираха Ислямския освободителен фронт на Оромо. През същия период нараства влиянието на сомалийската ислямска организация Ал-Итихад Ал-Ислами, действаща както в Етиопия, така и в Сомалия, която от 1991 г. е в състояние на пълна анархия. В края на 2003 г. - началото на 2004 г. в западния щат Гамбела (бивш Илубабор) са извършени нападения срещу представители на централната власт, което е предизвикало ответни репресии с кланета. Амхарите също се активизираха и организираха масови протести поради изборни измами (през май и ноември 2005 г. Това доведе до арестите на лидерите на амхарските партии и затварянето на много печатни издания на амхарски език).

От 2008 г. въоръжената борба срещу правителството на EPRDF се ръководи от организацията Ginbot 7, ръководена от бившите активисти на EНРП (Етиопска народно-революционна партия - т.е. комунистите) Берхану Нега и Андаргач Цидж, участници в гражданската война.

През 1997, 2000, 2006 и 2011г. Етиопия се намеси в междуособната война в Сомалия. Особено важни бяха събитията от 2006-2007 г. Така през юни 2006 г. Съюзът на ислямските съдилища на Сомалия (SIS, аналог на талибанското движение в Афганистан) пое контрола над Могадишу, а скоро и значителна част от територията на Сомалия. Съюзът на ислямските съдилища незабавно получи помощ по въздуха от Еритрея с оръжия и боеприпаси, които веднага започна да прехвърля на антиправителствени групи в Етиопия. Тогава Адис Абеба започна активна помощ на преходното правителство, сформирано през 2004 г. от военни и племенни водачи под егидата на ООН, а сега изгонено от сомалийската столица. Етиопците му помагат със съветници и оръжия, след което изпращат войски в граничните райони на Сомалия. Лидерите на SIS дадоха на етиопците 7-дневен ултиматум и започнаха атака на 20 декември, но в рамките на няколко дни свободната ислямистка милиция беше напълно победена от етиопските войски. На 28 декември 2006 г. етиопските войски окупират Могадишу, а на 5 януари 2007 г. град Кисмайо в далечния юг на Сомалия. Флотът и военновъздушните сили на САЩ и сухопътните сили на Кения бяха готови да подкрепят етиопската армия, но тя лесно потисна и разпръсна остатъците от ислямистите чак до сомалийско-кенийската граница, възстановявайки преходно правителство в Могадишу, водено от Абдулахи Юсуф Ахмед. Бързата и лесна победа има голям отзвук и значително повишава международния авторитет на Етиопия.

След като етиопските войски се изтеглиха от Сомалия в началото на 2009 г., ислямистите отново преминаха в настъпление. Наследник на победения Съюз на ислямските съдилища беше групировката Ал-Шабаб, която през 2009-2010 г. превзе Южна Сомалия и се опита да поеме контрола над Могадишу. След това Етиопия отново се намеси във войната в Сомалия заедно с Кения (но без координиране на действията), подкрепяйки официалното правителство на Сомалия. В резултат на това групата Ал-Шабаб се оказа притисната между кенийските, етиопските и сомалийските войски и премина от настъпление в отбрана.

В същото време Етиопия действаше като посредник в конфликта между Северен и Южен Судан за спорния регион Абей. През юни 2011 г. Съветът за сигурност на ООН единодушно одобри разполагането на етиопски мироопазващи сили (4200 души) на границата между воюващите държави. През декември 2013 г. Етиопия, заедно с Кения, също участва в преговорите по вътрешния конфликт в Южен Судан.

В края на 2000-те години Китай стартира програма за изграждане на стотици технологични паркове в страната. До края на премиерството на Мелес Зенауи (който почина на 20 август 2012 г.) темпът на растеж на етиопската икономика (средно 7% годишно) беше сравним с развитието на „азиатските тигри“, въпреки продължаващия нисък стандарт на живот, особено в селските райони. Това позволява да говорим за претенциите на Етиопия за ролята на регионален лидер в Североизточна Африка (поне в Африканския рог), а в бъдеще - за водеща роля (под егидата на Вашингтон) в целия континент. Адис Абеба се стреми да стане важен съюзник на САЩ, като успешно се конкурира в това отношение с Египет, Кения и Саудитска Арабия.


Наследникът на Зенауи беше роден на юг, представител на народа велаята Хайле-Мариам Десален - първият протестантски министър-председател, бивш вицепрезидент на Региона на народите и националностите на Юга (RNNS). Десален увеличи вицепремиерските позиции от една на четири, като предостави по едно място на представители на оромо, амхара, тиграй и народите от Юга. Икономическият растеж на Етиопия продължи: така през 2016 г. БВП на Етиопия нарасна с 8%, инфлацията (потребителските цени) възлиза на 7,26% (през 2015 г. - 10,1%). Като цяло по време на управлението на Десален БВП на страната се увеличи със 70% (от 43,3 милиарда на 72,4 милиарда долара), икономиката на Етиопия стана една от най-бързо развиващите се в Африка. Въпреки това, тежката суша от 2014–2015 г стана катализатор за нови протести на Амхара и Оромо срещу Тиграй (от края на 2015 г.); Репресиите доведоха до стотици смъртни случаи, десетки хиляди арести и извънредно положение, обявено в Етиопия през октомври 2016 г.
На 15 февруари 2018 г. Десален подаде оставка.


През февруари 2018 г. поста министър-председател на Етиопия беше зает от Абий Ахмед Али, оромо по националност и протестант по религия, пенсиониран подполковник, който започва военната си служба като юноша в редиците на бунтовниците, воюващи срещу Менгисту. След като стана министър-председател, Абий Ахмед Али извърши редица прогресивни реформи (премахване на цензурата, амнистия за политическите затворници, уволнението на военнослужещи, заподозрени в корупция, национална кампания за засаждане на 4 милиарда дървета) и на 9 юли 2018 г., той подписа мирен договор в Асмара с президента на Еритрея Исаяс Аверки, официално прекратявайки състоянието на война между Етиопия и Еритрея. Страните се съгласиха не само да прекратят конфликта, но и да си сътрудничат в областта на сигурността, икономиката и културата. За усилията си за разрешаване на конфликта Абий Ахмед Али беше удостоен с Нобелова награда за мир през октомври 2019 г.

През 2018 г. етиопското правителство постигна мирно споразумение с Фронта за освобождение на Оромо (OLF), етническа бунтовническа организация на Оромо, която започна да се бие през 1973 г. по времето на Хайле Селасие. Много участници в OLF обаче бяха скептични относно примирието и решиха да продължат битката. След това въоръженото крило на OLF, известно като Армията за освобождение на Оромо (OLA), на практика се превърна в независима паравоенна организация, започвайки партизанска война срещу Адис Абеба с нова сила.

Въпреки това, в допълнение към бунтовниците от Армията за освобождение на Оромо, амхара и тиграйците скоро започнаха да говорят срещу Абий Ахмед: през юни 2019 г. правителствените войски потушиха бунт на силите за сигурност, опитващи се да завземат властта в района на Амхара, а през ноември 2020 г. военни части на Националния фронт за освобождението на Тигре (TPLF) се разбунтуваха  и превзеха административния център на региона - Мекеле. Политическата реформа, започната от премиера Абий Ахмед през 2018 г. за трансформиране на управляващата коалиция в единна партия, беше посрещната враждебно от TPLF, която нарече действията на Ахмед незаконни. В резултат на това членовете на TPLF не бяха включени в новата управляваща партия, като по този начин загубиха доминиращата позиция в етиопската политика, която държаха в страната в продължение на 27 години. Непосредствената причина за въстанието беше непризнаването от Адис Абеба на регионалните избори в Тигре, които Абий Ахмед отложи за 2021 г. поради пандемията и които властите на Тигре, въпреки забраната, проведоха на 9 септември 2020 г. Резултатът от тези избори беше убедителна победа за TPLF.

Етиопската армия започва офанзива срещу TPLF и на 28 ноември поема контрола над Мекеле, а след това и всички най-големи градове в региона. Еритрея подкрепи действията на етиопските правителствени сили, като изпрати своите въоръжени сили в североизточната част на Тигре, но привържениците на TPLF не сложиха оръжие. На 18 юни 2021 г. те преминаха в настъпление и на 28 юни отново окупираха Мекеле и редица големи градове в региона Тигре, принуждавайки както етиопските, така и еритрейските войски да се оттеглят. През октомври обединените сили на TPLF и Армията за освобождение на Оромо започнаха бързо да напредват към Адис Абеба и до края на ноември имаше заплаха от обсада на столицата. Абий Ахмед каза, че ще ръководи фронта, „за да защити страната“. През декември федералните войски, не на последно място благодарение на доставката на чуждестранно военно оборудване и помощта на милицията на Амхара, успяха да развият контранастъпление. В края на декември ръководството на TPLF реши да се оттегли обратно в Тигре и да започне защитата на региона.

След успешна контраофанзива на правителствените сили, започнаха преговори с TPLF, които приключиха на 24 март 2022 г. с обявяването на безсрочно примирие, за да се осигури потокът от необходимата помощ за обсадения Тигре, който е обхванат от глад от 2020 г. Но още през август 2022 г., след като преговорите между страните стигнаха до задънена улица, настъпи рязка ескалация на конфликта. Стотици хиляди войници бяха мобилизирани от двете страни и отново започнаха ожесточени сблъсъци. След поредица от дипломатически усилия, с посредничеството на Съединените щати и няколко африкански държави, на 2 ноември 2022 г. в Претория беше подписано мирно споразумение от представители на TPLF и правителството на Етиопия, което влезе в сила на следващия ден. Правителствените войски бяха изтеглени от региона, докато войските на Еритрея, която не беше страна по договора, продължиха да окупират части от Тигре през 2023 г. В допълнение към армията, където ключови позиции започнаха да се заемат от представители на Оромо хора вместо бившите тиграйци, онези, които действаха отстрани, изиграха важна роля в потискането на милиционерските правителства на силите на TPLF на народите Aмхарa и Aфaр.

Войната в Тигре, според университета в Гент, е отнела живота на 162 000–378 000 цивилни. Жителите на Тигре (и в по-малка степен жителите на други региони на Етиопия) бяха подложени на глад, предизвикан от военна блокада, безразборен огън, сексуално насилие, извънсъдебни арести и екзекуции. Редица международни експерти и организации обвиниха въоръжените сили на Етиопия и Еритрея в извършване на геноцид срещу тиграйците. В същото време се отбелязва, че военни престъпления са извършени от всички страни в конфликта.

С края на войната в Тиграй процесът на разпадане на страната не спира. Амхарите, които изиграха основна роля в победата върху бунтовническите сили в Тигре, бяха недоволни от хода на Адис Абеба да разоръжи техните местни милиции. През април 2023 г. в големите градове в района на Амхара избухнаха мащабни протести. На 27 април беше убит ръководителят на амхарския клон на управляващата Партия на просперитета. Местните власти обвиниха милицията на Амхара Фано (буквално „младежи“ на амхарски). На 1 август имаше съобщения за сблъсъци между Фано и Етиопските национални отбранителни сили (НСОЕ) в градовете Дебре Табор и Кобо. Скоро сблъсъците се разпространиха и в други градове на Амхара. Властите в района поискаха помощ от НСОЕ за потушаване на бунта. В тази връзка на 4 август правителството на Етиопия въведе извънредно положение в страната за период от шест месеца. Няколко дни по-късно правителствените сили установиха контрол над редица големи градове на Амхара, като Гондар, Лалибела и административния център на Амхара, Бахир Дар. На 26 август бунтовниците от Освободителната армия на Оромо влизат в конфликт с милицията на Фано.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Эфиопии

Адѝс А̀беба (на амхарски: አዲስ አበባ, [adˈdis ˈabəba], „ново цвете“) е столицата и най-големият град на Етиопия, разположен в централната част на страната и с административен статут на регион. Населението му е около 3 400 000 души (2008).

География

Адис Абеба се намира на 2355 m надморска височина в подножието на връх Ентото в Етиопското плато, на 500 km югозападно от бреговете на Индийския океан и на 750 km източно от река Нил.

Растителността в границите на града е доста бедна, представена е от пустинни и полупустинни храсти и треви.

Климатът на Адис Абеба е преобладаващо планински. Средната месечна температура е висока през цялата година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Адис Абеба



Адис Абеба е един от африканските градове с най-много чуждестранни посолства и мисии на международни организации, включително на ООН и Африканския съюз. Това придава на града космополитна атмосфера, има и цели квартали с посолства, резиденции и домове на богатите жители на етиопската столица.

В Адис Абеба ще видите всичко - и обикновените етиопци, и богатите, и крехката средна класа - според различни преброявания населението на града е между 3 и 5 милиона души.

Макар да се намирате в Африка, Адис Абеба е разположена на голяма надморска височина (2335 м), затова и температурите са доста умерени, с голяма разлика през деня и нощта (за един ден могат да бъдат в границите между 3 и 27 градуса).

Етиопският национален музей


Етиопският национален музей е на световно ниво и пази невероятни експонати. По земите на днешна Етиопия са бродили едни от най-древните представители на човешката история и в музея ще видите хиляди години история, включително и копие на Люси, най-ранния открит досега австралопитек. Според учените откритата през 1974 г. в Етиопия Люси е на възраст 3,2 милиона години.

Музеят на мъчениците от червения терор

Гладът в Етиопия в началото на 90-те години е резултат от управлението на военната хунта през предишното десетилетие. Този музей е посветен на ужасите на това управление. Екскурзоводи са хора, оцелели от терора, които разказват личните си истории.

Православните църкви


Адис Абеба е културното средище на Етиопия и освен всички музеи и заведения, тук можете да видите и най-важните православни храмове в страната. Етиопия е втората страна след Армения, която провъзгласява православното християнство за своя официална религия (през 333 г.) и е една от малкото страни в Африка, в които християнството е разпространено преди колонизацията. Православната катедрала “Света троица” е построена в чест на освобождението на Етиопия от италианците. Катедралата “Свети Георги” е прочута с осмоъгълната си форма и огромния брой поклонници, които идват тук всяка година.

Ако сте в Адис Абеба на 26 септември, ще станете свидетели на едно от най-впечатляващите християнски тържества в страната. Хиляди хора се стичат на площад Мескел, който е опразнен от обичайния си трафик, и облечени в цветни дрехи и със запалени свещи в ръце отбелязват откриването на Светия кръст (на който Христос е бил разпнат) от света Елена през 4-ти век.

Планината Ентото

Тръгнете от първата църква в Адис Абеба, “Дева Мария”, и се изкачете на планината Ентото за невероятна панорама към етиопската столица от 3000 м надморска височина. Можете да се изкачите пеша или да наемете такси. На върха има красива църква.

Пазарът Меркато


Меркато е най-големият пазар на открито в света. Тук ще намерите всякакви туристически стоки, сувенири, бижута, платове. Пазаренето е задължително, пазете се и от джебчии.

https://www.nasamnatam.com/statia/Adis_Abeba_kakvo_da_vidite_v_stolicata_na_Etiopiia-3837.html




Адис Абеба Етиопия. Addis Ababa Ethiopia

Амхарски език

Амхарският език е семитски език, говорен от около 22 млн. души в Етиопия. Той е вторият най-разпространен семитски език в света, след арабския. Амхарският е официалният език в Етиопия. Говори се като майчин език от амахарите и е лингва франка за други хора населяващи големи градове в Етиопия.

Амхарският е езика използван в съдилищата, военните, езика на търговията и ежедневната комуникация от късния 12 век и остава официален език в Етиопия до днес. Според преброяване от 2007, амхарският се говори като рòден от 21,6 милиона души и като втори от 4 милиона в Етиопия. Допълнително 3 милиона емигранти извън страната говорят езика. Повечето от еврейските общности в Етиопия и Израел говорят амхарски. Във Вашингтон амхарският става един от шестте не-английски езика в „Закона за достъп до език“ от 2004, с който се позволяват държавни услуги и образование на амхарски. Растафарианската религия смята езика за свещен и е масово използван от последователите ѝ по света. Амхарският е най-разпространеният език на Сомалийския полуостров.

Писменост Геез


Геез е сричкова писмена система (абугида), използвана първоначално от езика геез. В модифицирани варианти тя се използва и от амхарския език и тигриня, а в миналото и от сомалийския език и оромо, които по-късно приемат латиницата.

Първите надписи на етио-семитски езици в Етиопия и Еритрея, датиращи от 9 век пр.н.е., са написани на южноарабската азбука, разпространена на територията на съвременните южноарабски държави. Въпреки това, след 7-ми и 6-ти век пр.н.е. нарасналото разнообразие от писмености довело до отделянето на етиопската писменост от тях. Тази еволюция може да се види най-ясно в надписи (предимно направени в пещери и върху скали) в провинция Агаме в Северна Етиопия и в бившата провинция Аккеле-Гузай в Еритрея.

През първите векове от н.е. възниква така наречената стара етиопска или старогеезка азбука - само съгласни букви, изписвани отляво надясно (за разлика от бустрофедон в южноарабското писмо).

Spoiler

Бустрофедон (от старогръцки: βουστροφηδόν „като волска оран“) е архаична форма на писане, при която посоката на писане се променя във всеки следващ ред, т.е. ако първият ред е изписан от ляво надясно, вторият е от дясно наляво, третият отново от ляво надясно и т.н. Името му е старогръцко наречие, образувано от думите βοῦς „вол“, στροφή „обръщане, завъртане“ и наставката за наречия -δον, тъй като древните гърци оприличават този вид писане на браздите, оставяни от воловете при оран.

[затвори]

„Вокализацията“ (отбелязването на гласните звуци) на етиопската писменост се случва през четвърти век и въпреки че първият известен „вокализиран“ текст е надписите на цар Езана, „вокализираните“ букви са съществували известно време преди него, тъй като отделни такива букви са открити на монета на своя предшественик Уазебa.

Роджър Шнайдер отбеляза, че аномалиите, присъстващи в надписите на Езана, може да показват, че архаичен стил е бил умишлено използван по време на неговото управление. Това показва, че "вокализацията" на писането може да е настъпила много по-рано. В резултат на това някои учени смятат, че „вокализацията“ е изобретена, за да се запази произношението на текстовете на геез в лицето на упадъка или изчезването на езика геез и че по това време ежедневният език на населението вече е бил по-късният етиосемитски език.

Кобищанов, Даниелс и други предполагат възможното влияние на индийските писмености върху "вокализацията". Тези писмени системи също са абугиди и Аксум е бил важна част от древните търговски пътища от ранната модерна епоха, включително Индия и гръко-римския свят.

Според традицията на Етиопската православна църква оригиналната (консонантна) версия на етиопското писмо е получена в божествено откровение от Енос като „инструмент за кодификация на закона“, а сегашната система на „вокализация“ се приписва на група аксумски учени, водени от Фрументий, на когото се приписва и обръщането на крал Езана към християнството през 4-ти век сл. Хр.


https://bg.wikipedia.org/wiki/Амхарски език

https://bg.wikipedia.org/wiki/Геез (писменост)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эфиопское письмо

https://www.omniglot.com/writing/ethiopic.htm

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бустрофедон

Етиопската литература (абисинската литература) е литературата на Етиопия (бивша Абисиния). Създадена е на геез, тигриня, оромо, амхарски и други езици на страната.

Древна литература

Културата на Етиопия възниква при смесването на семитските племена Хабашат и Геез с местното тъмнокожо население, което води до формирането на етиопския народ със собствена независима култура, език и литература. През I хилядолетие пр.н.е. се образуват първите местни държави – Даамат и Аксум. Най-старите етиопски надписи на южноарабската савеанска писменост, направени през 4 век пр.н.е. и намерени в Аксум са генетично свързани с арабските култове.

През първите векове от н. е. културата на Аксум се обогатява с елинистически влияния; Тук прониква гръцкият език. Официалните надписи през този период най-често са били двуезични – едновременно на гръцки и южноарабски. Най-известни са надписите (включително текстове върху стели), датиращи от времето на цар Езана, съвременник и последовател на римския император Константин Велики. Има седем запазени надписа от цар Езана: един гръцки, два савийски и пет древни етиопски; те свидетелстват за проникването на християнството в Етиопия, което е отразено в литературната традиция.


Църковна литература

Едновременно с възникването на християнските общности в Етиопия се появяват библейски текстове, писания на отците на Църквата и богослужебни книги, преведени от гръцки и сирийски на езика геез. Етиопският превод на Библията не се оформя изведнъж, а в резултат на дългосрочни преводачески и редакционни дейности на книжниците.

Апокрифната литература, включително с гностическо съдържание, има огромно влияние върху етиопската литература. В допълнение към апокрифите („Книгата на Енох“, „Книгата на юбилеите“, „Откровението на Ездра“, „Възнесението на Исая“), отделни жития на светци също са преведени от гръцки, предимно на хора от пустинята като Павел от Тива и Антоний Велики.

Изключителен литературен паметник от този период е Гаримското евангелие. Това е най-ранният илюминиран (украсен с орнаменти и миниатюри) християнски ръкопис в света и най-старият етиопски ръкопис. Съхранява се в манастира Св. Гарима, близо до Адуа. Ръкописите вече са датирани между 330 и 650 г. сл. Хр. въз основа на радиовъглеродно датиране, извършено в Оксфордския университет.

От втората половина на 13 век амхарският става официален език на Етиопия, докато геез остава литературният език. Християнската етиопска църква, тясно свързана с коптската църква, определя развитието на етиопската литература по това време. Активно се превеждат църковно-исторически, канонични, богослужебни и апокрифни произведения, главно от арабски, понякога и от вече умиращия коптски език. Така през 14 век е новопреведена Библията, а през 15 век е преведен коптският синаксар (сборник) с жития на светци.

Наред с преводната литература през този период се появяват и оригинални жития на местни светци, включително основатели на манастири. Етиопските жития комбинират реторични структури, теологични разсъждения и ярки истории за чудеса и видения по оригинален начин. Като пример за собствени ранни агиографски произведения може да се цитира живота на Джаред Сладкопевецът, светец от 6-ти век, който е смятан за изобретател на църковното пеене и създател на много химни, включително тези, които са възникнали много по-късно.

През същия период се появява оригинална църковна поезия - похвали, славословия, четиристишия, много от които са запазени с музикален съпровод.

Полемични съчинения

Богословската догматическа литература, включително полемичните трактати срещу католицизма, заема голямо място в историята на етиопската литература. Едно от тези произведения е написано от самия император Галаудей (Клавдий) в началото на 16 век.

Мюсюлманските нашествия слагат край на просперитета на етиопската култура, но в същото време дават началото на класиката на полемичната литература - писмото на монаха Аба Анбаком (Авакум) до имам Ахмед ибн Ибрахим ал-Гази „Вратата на вярата”, очевидно написано на арабски, но след това преведено и разширено на геез. Той разкрива причините, накарали Aнбаком, първоначално йеменски търговец, да се обърне от исляма към християнството. Книгата на покаянието и Книгата на неверието също се приписват на този автор.

Книгата "Фета Нагаст" ("Правото на царете") е съставена през 15-16 век въз основа на компилация от римски и мюсюлмански граждански кодекси.

Полемичният патос е присъщ на произведенията на сектантската литература, които отразяват духовните и морални стремежи на образованото етиопско общество. Сред тях са „Изследванията“ на писателя от 17-ти век Зара-Якоб (да не се бърка с едноименния император) и неговия ученик Валд-Хейват, които отричат истинността на всички съществуващи религии, догми, монашество, пост и някои други църкви институции.

В религиозните трактати на стефанитите се отхвърля почитането на кръста и Богородица. Кабалистичните и апокалиптичните мотиви са присъщи на работата на Исак, озаглавена „Мистериите на небето и земята“, написана през 15 век. Богата апокрифна, апокалиптична и есхатологична литература е създадена от книжниците на юдеизираното племе Фалаша.

Историография

Историографията, възникнала под арабско влияние, достига доста голямо развитие в Етиопия по това време. Това арабско влияние се отразява в превода на редица арабски хроники на етиопски езици. Оригиналната етиопска историография започва през 14-ти век, когато борбата на Етиопия с мюсюлманите води до съставянето на хроника, разказваща за победите на цар Амда-Цион (1314-1344), която е по-скоро литературно произведение, отколкото историческа работа.

По време на управлението на законодателя Зер Яякоб (Зара-Якоба, 1435-1468) се появяват поредица от хроники, отразяващи историята на почти всички етиопски царе. В същото време Зера Яякоб покровителства църковната литература и самият той е известен като създател на религиозни и дидактически произведения - три богословски трактата: „Книгата на светлината“, „Книгата на Рождеството“ и „Книгата на Троицата“.

Етиопската историография достига най-голям разцвет в края на 16 и началото на 17 век, когато са написани художествени и същевременно исторически достоверни големи исторически произведения на императорите Серце-Дингил (Сарца-Денгел) и Суснийос (Сисиний). И накрая, хроникьорът свещеник Бахрай, също пише кратка работа в края на 16 век за народа Гала (сега известен като Оромо), с когото етиопците постоянно воюват.

Уникални са историческите легенди, сред които първо място заема книгата „Кебра Негаст” (Славата на царете), която разказва за произхода на етиопската царска династия от Соломон и Савската царица и за бъдещото обединение на църквите. Същият цикъл от исторически легенди включва есхатологичния трактат „Приказката за Исус“, който разказва за последните времена, и най-интересната „Приказка за змията“, запазена в житието на Исак Гарим.

Последните произведения на геез се появяват през 19 век, някои от тях са написани от чужденци, като Изследването на Зар Якоб и Изследването на Волде Хейвот от италианския мисионер Джусто да Урбино.

Литература на амхарски език

Започвайки от 16 век, постепенно се появява нова литература, използваща живия народен амхарски език: героични песни, басни, притчи и истории. В поезията се развива жанрът kинe, създаден през 14 век за песнопения в църквите.

Етиопският свещеник и лексикограф Аба Горгорис и неговият приятел, немският полиглот Хиоб Лудолф, съставят първата граматика на амхарския език с амхарско-латински речник в средата на 17 век, което го прави първият африкански език, преведен на латински.

През 1917 г. един от първите етиопски писатели, Хируй Уолде Селасие, създава първото литературно списание на амхарски език, "Гоха Цибах". Сред писателите от 19-ти и 20-ти век, които култивират популярния амхарски език, трябва да се отбележи Такла-Хаймонот, който напивса историята на Етиопия, историците Санеб и Валда-Мариам, белетристите Афверки, Завалд и други, които се опитват да създадат оригинални етиопски произведения по образец на литературата на Западна Европа.

Съвременна литература

През ХХ век произведенията на етиопската литература са създадени главно на амхарски език. В края на 19-ти век Гебре Игзиабхер придобива слава в двора на император Менелик II, стиховете му се разпространяват в ръкописи.


Афеворк Гебре Иесус се смята за основател на съвременната етиопска литература, който публикува първото художествено произведение на амхарски език - историческата история „Историята, родена от сърцето“ (1908 г.). В началото на ХХ век етиопските писатели се отдалечават от каноните на средновековните книги и литературата придобива светски характер и се очертава преход от традиционни форми към съвременни. Най-значимият писател от 20-30-те години на ХХ век е Хируй Волде Селасие, чието творчество отразява просветителски идеи. Текле Хавариат Текле Мариям става първият драматург в страната с пиесата си „Комедията на животните“.

След Итало-етиопската война от 1935-1941 г. развитието на националната литература се свързва с дейността на писатели-просветители: Кабаде Микаел, Маконин Ендалкачу, Гирмачу Текле Хауариат.

През 50-60-те години на ХХ век излизат книги от прозаици Таддесе Либен, Бирхану Зерихун, Абе Губен, поети и драматурзи Менгисту Лема, Цегайе Гебре Мадхин, които предпочитат реалистичното изобразяване на действителността, критиката на монархическата система и феодално-капиталистически ред, съществувал в страната. В същото време някои етиопски писатели, които призовават за революционна промяна, пишат книги на английски и като правило ги публикуват в чужбина.

След етиопската революция през 1974 г. някои писатели обявиха за свой дълг да служат на социалистическите идеали. Стиховете на Асефа Гебре Мариам Тесема и  Аялнех Мулату стават популярни. По същото време работиха Бирхану Зерихун, Цегайе Гебре Мадхин, Беалю Гирма. Трагичният роман на Хадис Алемайеху „Любов до гроба“ (1968) се счита за класика на етиопската литература. Нега Мезлекия и Берхану Денке бяха популярни извън Етиопия.

През 1977 г. е основан Съюзът на етиопските писатели. Първият му водач е Асефа Гебре Мариам Тесема.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эфиопская литература