Български Националистически Форумъ

Сиво – жълтият пачи крак е годна за консумация гъба, известна още като, зимна гъба или фуния Chanterelle. Тя е по-малка от  рода на пачия крак (Cantharellus cibarius) и има тъмно кафява главичка и кухо жълто стъбло.

Сиво – жълтия пачи крак има по-силен вкус, отколкото златният пачи крак. Расте в умерени и студени части на Северна Америка и Европа.

Cиво- жълтия пачи крак е жълтеникаво-кафява и тромпетообразна гъба, открита в големи количества в края на сезона на гъби, като по този начин печели общото име зимна гъба. Шапката е изпъкнала, а понякога и в средата.

Този вид е отлична храна, особено пържена или в супи, и лесно се изсушава за съхранение.

https://ecobulgarplod.com/bg/mushrooms/cantharellus-tubaeformis/



Cantharellus tubaeformis Fr.
семейство Cantharellaceae (Пачи крака)

синоними Cantharellus infundibuliformis (Scop.) Fr., Craterellus tubaeformis (Fr.) Quél.

У нас:  Сиво-жълт пачи крак, Сиво-жълта тръбенка.

По света:  Winter chanterelle (английски), Chanterelle en tube (френски), Trompetenpfifferling (немски), Лисичка трубчатая (руски).

Местообитание:  Иглолистни и широколистни гори. Расте на големи групи върху почва или силно изгнила дървесина. Сезон – от средата на лятото до края на есента.

Коментар:  Ядлива гъба.

https://manatarka.org/cantharellus-tubaeformis/

Agaricus arvensis Schaeffer
семейство Agaricaceae (Печуркови)

У нас:  Ливадна печурка, Горско-ливадна печурка, Бяла горско-ливадна печурка, Анасонова печурка, Анасонлийка, Дебелкиня.

По света:  Horse mushroom (английски), Agaric des jachères (френски), Weißer Anis-Champignon (немски), Шампиньoн полевой (руски).

Шапка:  Яйцевидна в началото, после полукълбовидна с подвит ръб, по-късно плоска и широка с изправен ръб. Бяла, пожълтява слабо при допир и при престояване, понякога бледокафява при по-старите екземляри. До 15 cm в диаметър.

Ламели:  Свободни от пънчето, гъсти. Първоначално белезникави, после сиво-розови и накрая покафеняват до кафяво-черни. Сравнително късно потъмняват. Неразтворени, гъбите наподобяват други гъби с бели ламели.


Пънче:  Високо до 15 cm, плътно, по-късно с куха сърцевина, със същия цвят като шапката, цилиндрично или леко удебелено в основата. Повърхността е гладка.

Пръстен:  Широк, висящ и траен. Оформен от двойна мембрана, долният пласт с формата на звезда или зъбно колело.

Месо:  Месото на шапката е дебело, сочно, белезникаво, с миризма на анасон, при нараняване остава бяло или пожълтява слабо. Месото в основата на пънчето не пожълтява. Вкусът е приятен.

Спори:  Споровият прах е тъмнокафяв. Размерът на спорите е 6-8 × 4.5-6 μm.

Местообитание:  Расте в пасища и тревисти места, между храсталаци и в овощни градини от края на пролетта до късна есен (май-ноември).

Коментар:  Отлична ядлива гъба. Употребява се в свежо състояние, сушена и консервирана.


Сходни видове:  Ливадната печурка може да се сбърка със следните гъби, които трябва да се познават:

• Amanita spp. По поляни у нас се среща Едролюспестата мухоморка (Amanita vittadinii). Други видове мухоморки, които са бели на цвят, се срещат в горите, но е възможно да се открият и по краищата на гори. Това са силно отровните Бяла мухоморка (Amanita verna), Бяла леплива мухоморка (Amanita virosa), Зелена мухоморка (бял вариетет, Amanita phalloides var. alba), но и други видове мухоморки: Шишарковидна мухоморка (Amanita strobiliformis), Шипоглава мухоморка (Amanita echinocephala), Яйцевидна мухоморка (Amanita ovoidea), Жълта мухоморка (Amanita citrina), Сива мухоморка (бял вариетет, Amanita vaginata var. alba) и други. При тези гъби има остатъци от общото покривало (волва) около основата на пънчето и се наблюдават предимно бели ламели, а не кафяви.
• Agaricus xanthodermus (Карболова печурка). Също расте в овощни градини и затревени места. Месото в основата на пънчето при нея пожълтява силно. Най-характерният белег обаче е силна и неприятна миризма на карбол или мастило, която се запазва и по време на готвене.
• Agaricus spp. от секция Arvenses. Съществуват няколко близки вида, които са групирани в таксономическата секция Arvenses. Те се различават трудно на базата на хабитат, размер, миризма и микроскопични белези. Сред тези, които се срещат на затревени места, са следните. Agaricus osecanus (=A. nivescens) има слаба миризма на горчив бадем и по-малки спори (5-6 × 4-4.5 μm). Agaricus urinascens (=A. macrosporus) понякога достига впечатляващи размери (до 25-30 сm на шапката) и се отличава най-достоверно по по-едрия размер на спорите (8-12 × 5.5-6.5 μm). Други печурки от секция Arvenses, които са подобни на Agaricus arvensis, но се срещат в горски условия, са Клубеновидна печурка (Agaricus essettei), Охрена горска печурка (Agaricus sylvicola) и Agaricus macrocarpus.
• Agaricus spp. От други печурки, които се срещат на затревени веста, Agaricus arvensis се различава на базата на белези като размер, миризма, структура на пръстен и други.

https://manatarka.org/agaricus-arvensis/

Agaricus sylvaticus Schaeff.
семейство Agaricaceae (Печуркови)

*Латинското име понякога се изписва Agaricus silvaticus.

синоним Agaricus haemorrhoidarius Schulzer

У нас:  Горска печурка, Кафява горска печурка, Кървавочервена печурка.

По света:  Blushing wood mushroom (английски), Agaric des forêts (френски), Kleiner Waldchampignon (немски), Шампиньон лесной (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовидна, по-късно изпъкнала и накрая плоска, понякога със слабо изразена гърбица. Покрита с кафяви или червеникаво-кафяви влакнести люспи върху по-светъл кафеникав фон. Разположението и формата на люспите варират. Те могат да са гъсто разположени или малко на брой и отдалечени. Повърхността е суха и почервенява при нараняване. Ръбът е изправен и слабо провиснал. Диаметър до 12 cm.

Ламели:  Отначало розово-сиви, после розово-червени и накрая тъмнокафяви. Гъсти и свободни от пънчето. Ръбът често е светъл и слабо назъбен.

Пънче:  Цилиндрично, с разширена основа наподобяваща луковица или понякога слабо бухалковидно. С ципест пръстен разположен в горната част. Бяло до кафеникаво. Повърхността е гладка над пръстена и влакнеста под него. В долната част се образуват люспици, които може да са бели или оцветени кафяви. Почервенява след нараняване. Височина до 15 cm.


Пръстен:  Еднослоен или двуслоен (когато е покрит с люспи отдолу). Отгоре бял, по-късно кафяв и гладък. Отдолу кафяв и влакнест, понякога с кафяви люспи. Изправен или увиснал, а ръбът може да е целокраен или назъбен.

Месо:  Бяло, но скоро почервенява в областта на шапката и горната част на пънчето, както и в повърхностните зони на пънчето. По-слабо почервенява в долната част на пънчето. Миризмата и вкусът са приятни.

Спори:  Споровият прашец е черно-кафяв. Спорите са с размери 4.5-6.5 × 3-4 μm.

Местообитание:  Обикновено във вътрешността на иглолистни и широколистни гори. Плододава поединично или на групи през лятото и есента. Широко разпространен вид.

Авторите разделящи A. sylvaticus от A. haemorrhoidarius смятат, че те имат различна екология, като първият вид обитава иглолистни, а вторият широколистни гори.

Коментар:  Ядлива гъба.

Сходни видове:  Както бе споменато, не всички автори разглеждат A. sylvaticus и A. haemorrhoidarius като един и същ вид. Твърди си, че освен по местообитание, A. haemorrhoidarius се отличава и с по-едро плодно тяло с дебело и бухалковидно пънче (вместо цилиндрично с разширена основа), по-скоро влакнеста, а не люспеста шапка, по-интензивно почервеняване, по-дебел и двуслоен пръстен и по-големи спори. Според Parra изменчивостта в рамките на вида е твърде голяма и не се наблюдава постоянство в разликите между гъби от различни колекции.

Agaricus langei (Печурка на Ланге) е една сходна печурка с кафява, влакнесто-люспеста шапка и почервеняващо месо. Пънчето е цилиндрично, без люспици в долната част и без луковично разширение в основата. Има различна микроскопична характеристика.

Срещат се и други, по-редки видове печурки с порозовяващо или почервеняващо месо като Agaricus depauperatus, Agaricus impudicus, Agaricus bohusii (Бохусова печурка – расте на характерни кичури), Agaricus benesii (Дребнолюспеста печурка) и други.

Ако A. sylvaticus се събира за храна, трябва да се проверят всички белези и особено почервеняването на месото и отсъствието на пожълтяване в основата на пънчето. Някои отровни видове печурки като Agaricus moelleri (Печурка на Мьолер) и Agaricus phaeolepidotus растат в горите, имат люспести шапки, неприятни химически миризми и пожълтяват в основите на пънчетата. При тях не се наблюдава почервеняване.

https://manatarka.org/agaricus-sylvaticus/

Agaricus comtulus Fr.
семейство Agaricaceae (Печуркови)

синоним Agaricus niveolutescens Huijsman

У нас:  Дребна печурка, Пеперуда.

По света:  Agaric élégant (френски), Wiesenzwergchampignon (немски), Шампиньон изящный (руски).

Шапка:  Отначало кълбовидна, после изпъкнала и накрая плоска, често с плосък или плитко вдлъбнат център. Бяла, но често с допълнително охрено, розово или розово-кафеникаво оцветяване, особено в центъра. Пожълтява бавно след нараняване. Повърхността е гладка и финолюспеста до люспеста. Ръбът е изправен и носи висящи остатъци от частично покривало. Диаметър до 5 cm.


Ламели:  Разнообразно оцветени, отначало белезникави или бледорозови, после розови до розово-сиви, червеникаво-кафяви и накрая кафяво-черни. Гъсти и свободни от пънчето.

Пънче:  Цилиндрично или бухалковидно. С ципест пръстен разположен в горната или средната част. Бяло. Повърхността е гладка над пръстена и финовлакнеста под него и пожълтява на местата на нараняване. Височина до 6 cm. Често се виждат къси бели ризоморфи произлизащи от основата на пънчето.

Пръстен:  Тесен, еднослоен, влакнест и нежен. Хоризонтален или слабо увиснал.

Месо:  Бяло или белезникаво, с  тенденция да пожълтява в основата на пънчето. Понякога розовее под повърхността при развити плодни тела. С приятна гъбена миризма или с нотка на анасон или бадеми. Вкусът е неопределен. Под въздействие на калиева основа (KOH) се оцветява яркожълто.

Спори:  Споровият прашец е черно-кафяв. Спорите са с размери  4-5 × 3.5-4 μm.

Местообитание:  Пасища, ливади и други места, където редовно пашуват животни. Рядко в гори. Плододава на групи през есента. Широко разпространен вид.

Коментар:  Ядлива гъба. Въпреки това, не се препоръчва, понеже принадлежи към сложна група от слабо известни видове с непозната ядливост.

Сходни видове:  Agaricus comtulus принадлежи към печурките от секция Minores, за които са характерни малките размери и тънко месо, образуването на тънки, тесни пръстени, наличието на пурпурни тонове по шапките и пожълтяване на наранените места. В тази група са описани около 20 вида в Европа, като сред тях има слабо проучени, трудно различими и с различни интерпретации в литературата видове. Ясно е, че за надеждно определяне в тази група може да се разчита единствено на молекулярен анализ на ДНК.

В тази група са и видовете Agaricus dulcidulus, Agaricus pseudolutosus и други.

Полската печурка (Agaricus campestris), вид често срещан и събиран в България, може да се сбърка с A. comtulus, тъй като растe в сходни местообитания. Полската печурка има по-едри и месести плодни тела без пожълтяващи части.

https://manatarka.org/agaricus-comtulus/

Amanita vaginata (Bull.) Lam.
семейство Amanitaceae (Мухоморкови)

У нас:  Сурогризка, Сива мухоморка, Бяла сурогризка.

По света:  Grisette (английски), Amanite vaginée (френски), Grauer Scheidenstreifling (немски), Поплавок серый (руски).

Плодно тяло:  При най-младите екземпляри с форма на яйце, обвито от бяло общо покривало.

Шапка:  Първоначално звънчевидна, по-късно плоска, до леко вдлъбната, с гърбица в центъра. Сива, сиво-кафява, бледосива или почти бяла. Повърхността, най-често гола, е гладка, суха или влажна. Само в редки случаи може да е покрита с едри, бели, парцалести остатъци от общо покривало. Ръбът е набразден. Диаметър до 10 cm. При вариетет Amanita vaginata var. alba шапката е чисто бяла, докато останалите белези са същите.


Ламели:  Бели, нагъсто разположени и свободни от пънчето.

Пънче:  Цилиндрично или слабо разширяващо се към основата, където е обхванато от остатъка от общото покривало (волва), без пръстен. Бяло или белезникаво. Гладко или покрито с фин рисунък. Височина до 18 cm.

Волва:  Бяла мембрана, с форма на издължена торбичка или калъф, обгръщаща основата на пънчето.

Месо:  Бяло или белезникаво. Тънко и много крехко, без специфични миризма и вкус. Не променя цвета си.

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са кълбовидни с размер 9-12 μm.

Местообитание:  Широколистни и иглолистни гори, в низини и планини. Широко разпространена и често срещана гъба. Плододава поединично или на групи, като се среща от края на пролетта до есента (май-ноември).

Коментар:  Ядлива само след продължителна термична обработка. Според някои автори не се препоръчва да се събира, поради възможността за объркване с опасни видове Amanita от неопитни гъбари.


Сходни видове:  Сурогризката, Amanita vaginata, е много широко разпространен и често срещан вид. Разпознава се по сивата шапка с гърбица в центъра, белите ламели, бялото пънче с гладка или почти гладка повърхност и отсъствието на пръстен. Волвата е бяла мембрана, без брадавици или допълнителни цветове, и като чорапче или торбичка обвива долната част на пънчето.

Amanita vaginata принадлежи към голяма и сложна група от видове в род Amanita, наричана секция Vaginatae или понякога като отделен род Amanitopsis. Общото при всички тези видове е отсъствието на истински пръстен, за разлика от пръстените при други видове Amanita. Някои видове подобни на Amanita vaginata от тази секция, с които може да се сбърка, са следните:

Amanita mairei;
Amanita argentea;
Amanita huijsmanii;
Amanita supravolvata;
Amanita alseides;
Amanita submembranacea;
Amanita umbrinolutea;
Amanita nivalis;
Amanita lividopallescens;
Amanita ochraceomaculata.

Списъкът не е изчерпателен. Някои от видовете в тази секция са описани съвсем скоро. Все още има предположения за съществуване на още неописани до момента видове.

Трябва да се споменат и някои силно отровни видове, с които Сурогризката може да се сбърка. Зелената мухоморка (Amanita phalloides) и Бялата мухоморка (Amanita verna) имат шапки с ненабразден ръб и пънчета с пръстени.

https://manatarka.org/amanita-vaginata/

Armillaria mellea (Vahl) P Kumm.
семейство Physalacriaceae

синоними Armillariella mellea (Vahl) P. Karst, Clitocybe mellea (Vahl) Ricken

Видовото име „mellea” означава с цвят на пчелен мед.

У нас:  Обикновена пънчушка, Припънка, Светеща пънчушка, Фосфорна гъба, Чума по дърветата.

По света:  Honey fungus (английски), Armillaire couleur de miel (френски), Honiggelber Hallimasch (немски), Опёнок осенний (руски).

Шапка:  Тънкомесеста, с диаметър до 12 cm. Отначало е полусферична и е свързана за пънчето чрез кожесто було; по-късно става широка и плоска, ръбът се откъсва от булото и то остава да виси като пръстен на пънчето. Цветът на шапката е разнообразен — ясноохрен, меденожълт, сивочервен или дори нечисто кафяв. Покрито е с множество тъмни мъхнати люспици, които са наредени в концентрични кръгове — в средата по-гъсти, а към периферията по-редки. Тези люспици се изтриват лесно с пръст и опадват, също така се измиват и от дъждовете. Шапките на развитите екземпляри по средата са тъмнокафяво оцветени от миниатюрни зрънца.


Ламели:  Отдалечени една от друга, отначало бели с жълти или розови тонове, по-късно потъмняват, слабо низбягващи. По тях се забелязват често по-тъмни, ръждиви петна.

Пънче:  На височива до 10 cm, а понякога и до 20 cm. Диаметър – 1,5 до 2 cm. Цилиндрично или изтъняващо към основата, често леко изкривено, с пръстен. Над пръстена е белезникаво, а под пръстена е жълто или кафяво с по-тъмна масленокафява основа. Повърхността е влакнеста.

Пръстен:  Разположен в горната част на пънчето, близо до шапката. Бял до жълтеникав, траен.

Месо:  Тънко, отначало бяло, а после бледо кафяво. В областта на пънчето е жилаво.

Спори:  Безцветни, гладки, елипсовидни, 7-9 × 5-6 μm. Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Припънката се среща на кичури от плодни тела по отрязаните гниещи пънове, по пречупените дървета, по отпадъците от дърветата при преработката на дървени материали, трески, клони, клончета и пр. Но тя напада и жива дървесина — широколистните и овощни дървета, на които нанася големи вреди, защото ги изсушава отчасти или изцяло. Гъбата прониква между кората и дървесината на дървото, както по стеблото, така и по корените и се храни с разлагащите се там органически вещества, но при живите дървета тя напада и здравите дървесни клетки и ги умъртвява. Гъбата се разпространява от дърво на дърво с помощта на мицелни върви, наречени ризоморфи. Ако някой пън или стебло, дори трески или стърготини са нападнати от мицела на тази гъба, те през нощта или на тъмно светят (фосфоресцират).

Плододава предимно през есента (септември-декември), но е възможно да се появи и в началото на лятото, през юни.


Коментар:  Условно ядлива гъба, след продължителна термична обработка. Според някои автори гъбата е трудно смилаема и за това се препоръчва да се използват само младите гугли, и то в малки количества. Също така, недостатъчно обработени гъби или остарели гъби могат да причинят отравяния.

Сходни видове:  Припънката много прилича на Armillaria gallica, която е с кремави, по-късно месночервени ламели, памуковидно частично покривало и пънче задебелно в основата; Armillaria ostoyae (Смърчова пънчушка), която има тъмни люспи върху шапката и пънчето и най-често расте до иглолистни дървета, предимно смърчове и Armillaria tabescens (Неопръстенена пънчушка), която не образува пръстен. Понякога я объркват с Hypholoma fasciculare (Отровна пънчушка), която е със сярножълта, по средата червеникавокафява шапка, жълтозеленикави до маслиненочерни ламели и много горчиво месо.

https://manatarka.org/armillaria-mellea/

Imleria badia (Fr.) Vizzini
семейство Boletaceae (Манатаркови)

синоним Boletus badius (Fr.) Fr., Xerocomus badius (Fr.) E.-J. Gilbert

У нас:  Канеленокафява манатарка.

По света:  Bay bolete (английски), Bolet bai (френски), Maronenröhrling (немски), Польский гриб (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовидна, по-късно изпъкнала до плоска. Тъмночервеникаво-кафява, кестенява до тъмнокеремидено-червена. Когато е суха, е гладка, но във влажно време придобива особена лепливост. До 15 cm в диаметър.

Тръбички:  Кремави до бледо жълти. Посиняват или не посиняват при нараняване. Порите са със същия цвят и посиняват при нараняване.


Пънче:  Цилиндрично, вретеновидно до почти бухалковидно. Често се стеснява към основата. Оцветено като шапката или малко по-светло.

Месо:  Белезникаво или жълтеникаво, посиняващо в областта на шапката при излагане на въздух. Без особени миризма и вкус.

Спори:  С размер 11-15 × 4-6 μm, гладки.

Местообитание:  Предимно иглолистни или смесени гори. Образува микориза най-вече със смърч (Picea) или борове (Pinus), но в редки случаи също и с бук (Fagus) и дъбове (Quercus). В Европа видът е широко разпространен и често срещан.

Сходни видове:  Обикновено се разпознава лесно, но понякога Imleria badia може да наподобява Aureoboletus moravicus (Моравска манатарка). Този вид има бяло, непосиняващо месо и непроменящи цвета си жълти пори. Освен това расте в различен хабитат.

Коментар на manatarka.org  Ядлива гъба.


Плододава през лятото и есента (юли-септември, по наши наблюдения). Срещали сме вида във високите иглолистни гори в Рила, Родопите, Витоша и Стара планина. В някои гори е чест вид, докато другаде се намира по-трудно. Нямаме наблюдения от широколистни гори.

https://manatarka.org/imleria-badia/

Aureoboletus moravicus (Vacek) Klofac
семейство Boletaceae (Манатаркови)

синоними Boletus moravicus Vacek, Xerocomus leonis (D.A. Reid) Alessio, Xerocomus moravicus (Vacek) Herink

У нас:  Моравска манатарка.

По света:  Tawny bolete (английски), Bolet couleur de lion (френски), Mährischer Filzröhrling (немски), Моховик моравский (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовидна, после изпъкнала до плоска. На цвят охрена, жълто-кафява до меднокафява, суха, кадифена и понякога фино напукана. До 7 cm в диаметър.

Тръбички:  Охреножълти до жълти. Не посиняват при нараняване. Порите са със същия цвят или понякога с кафеникави или оранжеви петна. Не посиняват при нараняване.

Пънче:  Цилиндрично, удебелено в средната част или бухалковидно. С почти същия цвят като шапката или малко по-светло. Често с по-тъмна мрежовидна шарка.

Месо:  Белезникаво, но над тръбичките и под кожицата на шапката охрено или кафяво. Не променя цвета си при излагане на въздух. Миризмата е приятна, наподобяваща кокос. Вкусът е неопределен.


Спори:  С размери 10-13 × 4.5-6.5 μm.

Местообитание:  Расте в топли широколистни гори, в които микоризира с дъб (Quercus), кестен (Castanea), габър (Carpinus) или липа (Tilia). Видът е регистриран в много европейски страни, но изглежда се среща по-често на юг.

Сходни видове:  Видът прилича на Xerocomus subtomentosus (Кадифена манатарка). Aureoboletus moravicus се отличава по еднородното бяло месо в пънчето и също по широките спори. Сравнете също с Imleria badia (Канеленокафява манатарка), вид с по-различни цветове и посиняващо месо.

Природозащитен статус:  Видът е записан в Червения списък на гъбите и Червената книга на Република България с категория „Застрашен“ (EN). Повече информация можете да намерите в електронното издание на Червената книга.

Коментар на manatarka.org  Неядлива и слабо позната.

https://manatarka.org/aureoboletus-moravicus/

Gyroporus cyanescens (Bull.) Quél.
семейство Gyroporaceae

У нас:  Синкава манатарка, Синянка, Синейка.

По света:  Cornflower bolete (английски), Bolet indigotier (френски), Kornblumen-Röhrling (немски), Гиропорус синеющий (руски).

Шапка:  Първоначално полукълбовидна, после се разраства до изпъкнала. Почти бяла, с цвят на слонова кост или сламена. Кадифена до влакнеста. Обикновено не променя цвета си при допир или одраскване. До 10 cm в диаметър.

Тръбички:  Първоначално белезникави, после кремави до сламени. Посиняват при излагане на въздух. Порите са белезникави, по-късно кремави до сламени, посиняват при нараняване. Миризмата и вкусът са неопределени.

Пънче:  Цилиндрично или бухалковидно. Кухо, крехко, влакнесто, почти едноцветно с шапката.

Месо:  Белезникаво, посинява при излагане на въздух.

Спори:  С размери 9–11 × 5–6 μm.


Местообитание:  Широколистни или иглолистни гори, като образува микориза с разнообразни широколистни и иглолистни дървета. Широко разпространен вид в Европа.

*Наблюденията на тази страница са от букови, буково-смърчови и габърови гори в Стара планина (Тетевен, Петрохан) и Витоша. Видът е често срещан в някои райони, а в други отсъства. Плододава през лятото и есента (най-вече август и септември).

Сходни видове:  Поради посиняването си тази гъба може да бъде объркана с различни други видове манатарки с посиняващо месо. Важно е да се знае, че този вид се различава от всички останали поради това, че има кухо пънче и бели пори при младите плодни тела.

Коментар на manatarka.org  Добра ядлива гъба.


Европейски миколози, на базата на молекулярни изследвания, са установили вероятност Gyroporus cyanescens да се окаже комплекс от няколко близки вида. Gyroporus lacteus беше първият описан нов вид през 2015 г. от Vizzini et al. с колекции от средиземноморски гори на Pinus pinea и Quercus ilex, показващи бледо оцветяване и посиняващи силно. Впоследствие Vizzini et al. съобщиха за още два вида от гори в Испания: Gyroporus pseudolacteus и Gyroporus pseudocyanescens.

Разликите между споменатите видове са в процес на изясняване. Има вероятност Gyroporus cyanescens, добре познатата у нас Синкава манатарка, да се окаже сборно понятие за няколко вида.

https://manatarka.org/gyroporus-cyanescens/

Gomphidius glutinosus (Schaeff.) Fr.
семейство Gomphidiaceae

синоним Gomphus glutinosus (Schaeff.) P. Kumm.

У нас:  Сив овчи нос.

По света Slimy spike (английски), Gomphide glutineux (френски), Grosser schmierling (немски), Мокруха еловая (руски).


Шапка:  Сиво-виолетова с леко изпъкнало връхче в средата. Ръбът при младите екземпляри е подвит навътре и заловен за пънчето чрез нишковидно частично покривало. Повърхността може да бъде лигава и слузеста, а в сухо време –  гладка и лъскава. Диаметър до 12 cm.

Пънче:  Тънко, цилиндрично, сиво, в основата жълто, с нетраен паяжовиден пръстен, остатък от частичното покривало. Размери 3.5-10 × 1-2 cm.

Ламели:  Нарядко разположени, низбягващи по пънчето, белезникави или сиви, потъмняващи с възрастта.


Месо:  Дебело, със слабо кисел вкус и без особена миризма. Белезникаво, в основата на пънчето – яркожълто.

Спори:  Споровият прашец е тъмнокафяв. Размерът на спорите е 17-20 × 5.5-6 μm.

Местообитание:  Расте в покрайнините на горите, по високите поляни, покрай пътищата в иглолистния горски пояс. Образува микориза със смърч (Picea abies) и бор (Pinus). Сезонност – от началото на лятото до края на есента (юни-ноември).

Коментар:  Ядлива гъба. Кожицата на шапката трябва да се обелва преди готвене.


Сходни видове:  Възможно е да бъде сбъркана с други видове от род Gomphidus като Gomphidus viscidus и Gomphidus roseus (Розов овчи нос). Други близки гъби са Chroogomphus rutilus (Бакърен овчи нос) и Chroogomphus helveticus (Швейцарски овчи нос).

https://manatarka.org/gomphidius-glutinosus/

Hygrocybe conica (Schaeff.) P. Kumm.
семейство Hygrophoraceae

синоними Hygrocybe nigrescens sensu auct., Hygrocybe pseudoconica J.E. Lange

У нас:  Чернееща черешова гъба, Шапка на вещица.

По света:  Blackening waxcap (английски), Hygrophore conique (френски), Kegeliger Saftling (немски), Гигроцибе коническая (руски).

Шапка:  Отначало конусовидна, по-късно изправена, с изпъкнал или изострен център. Жълта, оранжева или червена, постепенно почернява с възрастта и при нараняване. Гладка, влажна или суха с фини радиални бразди. Ръбът е прав или вълнообразен. До 10 cm в диаметър.

Ламели:  Бели, белезникави, сиви или жълти, понякога с червеникав ръб. По-късно потъмняват до черни. Свободни или слабо прираснали към пънчето.


Пънче:  Жълто, оранжево или червено, понякога с белезникава основа. Цилиндрично или разширяващо се слабо към основата. Влажно или сухо. Покрито по дължина с влакна, които понякога придават вид на усуканост на пънчето. Почернява с възрастта и при повреждане. До 10 cm по височина.

Месо:  Тънко, плътно, а при по-старите екземпляри меко. Жълтеникаво или белезникаво, почернява при излагане на въздух. Без особена миризма или вкус.

Спори:  Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Среща се сред треви или мъхове по горски поляни, край горски пътища, в градини и в паркове. Обикновено расте на групи. Този вид е най-толерантен към замърсяване и човешко влияние от черешовите гъби. Плододава от пролетта до края на есента (март-ноември). Широко разпространен вид в Европа, Азия, Северна Америка и Австралия.


Коментар:  Раздвоени са мненията за ядливостта на тази гъба. Според някои автори е ядлива с ниско качество или неядлива. Според други, тя е съмнителна или отровна. Ние не препоръчваме да се събира за консумация.

Сходни видове:  В литературата са описани многобройни вариетети и близки видове; общото за всички тях е почерняването. В съвременната литература някои автори имат стремеж към обединяване на много от тях под наименованието Hygrocybe conica. Други са твърдо убедени, че Hygrocybe conica е видов комплекс, а някои смело различават отделни видове, например, на база оцветяване на ламелите. Все още не са публикувани подробни научни изследвания, които да изяснят казуса с Hygrocybe conica.

Различни източници описват Hygrocybe conicoides като отделен вид, който се различава по това, че предпочита дюни и подобни песъчливи местообитания и че има по-дълги спори. Hygrocybe olivaceonigra е един друг широко признат почерняващ вид, при който липсват ярките цветове. Той се различава и под микроскопа, поради наличието на цистидии (такива отсъстват при останалите европейски видове Hygrocybe).

Други видове Hygrocybe, като вида с конусовидна шапка Hygrocybe acutoconica (Жълта черешова гъба), не почерняват. Почерняване се наблюдава при видове като Hygrocybe ovina и Hygrocybe ingrata. Hygrocybe intermedia сивее при застаряване, но има суха, овласена шапка.

https://manatarka.org/hygrocybe-conica/

Hygrocybe coccinea (Schaeff.) P. Kumm.
семейство Hygrophoraceae

У нас:  Червена черешова гъба.

С названието „Червена черешова гъба“ се обозначава вида Hygrocybe punicea в някои книги.

По света:  Scarlet waxcap (английски), Hygrocybe cochenille (френски), Kirschroter Saftling (немски), Гигроцибе красная (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовидна, по-късно изпъкнала до плоска, понякога с ниска гърбица. Яркочервена, при-застаряване избледнява на места до жълто-оранжева. Повърхността е финонабръчкана до гладка и суха или мазна. Ръбът е изправен или слабо подвит, фестониран. Диаметър до 5 cm.

Ламели:  Жълтеникави, в дъблочина – оранжево-червени. Прираснали към пънчето и сравнително редки.


Пънче:  Цилиндрично, но често изкривено или неравномерно широко. Червено, оранжево или жълто, като обикновено в най-горната част е яркочервено. Повърхността е гладка и суха. Височина до 7 cm.

Месо:  Оранжево-червено. Тънко, в пънчето – кухо. Без особени миризма и вкус.

Спори:  Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Крайгорски ливади и пасища. Плододава на групи в края на лятото и през есента.


Коментар:  Неядлива гъба.

Сходни видове:  Важни белези за определяне на Hygrocybe coccinea са изпъкналата форма на шапката, яркочервеният цвят, прирасналите ламели и оранжево-червеното месо.

Тъмночервената черешова гъба (Hygrocybe punicea) има по-едро плодно тяло с конусовидна шапка, дебело пънче с плътно, бяло месо.

Hygrocybe splendidissima има слабоконусовидна шапка с аленочервен или пурпурночервен цвят и ламели, които са частично прираснали към пънчето.

Hygrocybe miniata има оранжева или червена шапка със суха, финолюспеста повърхност.

Керемиденочервената черешова гъба (Gliophorus perplexus) има по-ситно плодно тяло, с тънко пънче и слузести шапка и пънче.

https://manatarka.org/hygrocybe-coccinea/

Bovista plumbea Persoon
семейство Agaricaceae (Печуркови)

У нас:  Оловносива пърхутка, Сива пърхутка, Обикновена пърхутка.

По света:  Grey puffball (английски), Boviste plombé (френски), Bleigrauer Bovist (немски), Порховка свинцово-серая (руски).

Плодно тяло:  Кълбовидно, с диаметър до 5 cm (най-често 1.5-4 cm). Състои се от двуслойна обвивка обгръщаща вътрешността. Външната обвивка (екзоперидий) е бяла мембрана с гладка или напукана повърхност, която под натиск лесно се отделя и разпуква на големи дялове. Вътрешната обвивка (ендоперидий) в началото е тънка, жилава мембрана с белезникав цвят. Вътрешността (глеба) е спорообразуващият слой на гъбата. Тя е бяла, мека и порьозна.

Външната обвивка постепенно изтънява, пожълтява и се разпада на едри късове. След разпадането на външната обвивка вътрешната обвивка става видима. Тя е оцветена оловносива до сиво-кафява и постепенно изсъхва. В най-горната част се образува тесен, кръгъл отвор. С възрастта глебата придобива жълто-зеленикав цвят и накрая преминава в тъмнокафява прахообразна маса (спори).

Накрая плодното тяло изсъхва изцяло, отделя се от мицелните нишки придържащи го към почвата и започва да се търкаля свободно по земята.


Спори:  Споровият прашец е тъмнокафяв. Спорите са яйцевидни до почти кълбовидни, с размери 4.2-6.5 x 3.8-5.5 μm, с финобрадавичеста или почти гладка повърхност. Опашката при повечето спори е права и дълга, с дължина до 12 μm.

Местообитание:  Пасища, градини и други тревисти местности. Често покрай утъпкани пътеки, особено където преминава и пасе добитък. Плододава поединично или на групи от пролетта до есента. Широко разпространен вид в низини и планини.

Коментар:  Ядлива гъба, докато е млада и вътрешността е бяла.

Сходни видове:  Оловносивата пърхутка е често срещан вид, чийто плодни тела накрая стават сиво-кафяви и се търкалят свободно по земята. В много случаи различаването на отделни видове Bovista без анализ с микроскоп е трудно.

Bovista nigrescens (Яйцевидна пърхутка) достига по-едър размер (до 7-8 cm в диаметър) и расте в аналогични местообитания. При този вид вътрешната обвивка придобива кафяв или тъмнокафяв цвят като остарее. Отворът при зрелите плодни тела е значително по-широк.

https://manatarka.org/bovista-plumbea/

Cortinarius praestans (Cordier) Gillet
семейство Cortinariaceae (Паяжинници)

У нас:  Боздуганка, Превъзходен паяжинник.

По света:  Goliath webcap (английски), Cortinaire remarquable (френски), Schleiereule, Blaugestiefelter Schleimkopf (немски), Паутинник превосходный (руски).

Местообитание:  Широколистни гори. Плододава на групи в края на лятото и през есента, но е рядък вид.

Природозащитен статус:  Видът е записан в Червения списък на гъбите и Червената книга на Република България с категория „Критично застрашен“ (CR). Повече информация можете да намерите в електронното издание на Червената книга.


Коментар:  Според редица автори е ядлива гъба.

Сходни видове:  Боздуганката (Cortinarius praestans) се познава по масивния размер (шапката достига до 25 cm в диаметър), по виолетово-кафявата до кафява шапка покрита с белезникави или сребристи остатъци от покривало, по набръчкания ръб на шапката, по ламелите с бледо оцветяване в началото (белезникаво до бледовиолетово), по пънчето с плавно разширение в основата. Пънчето също така носи блезникави до бледовиолетови остатъци от покривало в долната си част. Месото не реагира с калиева основа, а спорите са много едри (13-18.6 × 7-9.6 μm, по Breitenbach & Kränzlin) в сравнение с други паяжинници.

Cortinarius cumatilis има виолетова шапка, расте главно в иглолистни гори и има по-малки спори.

https://manatarka.org/cortinarius-praestans/

Hygrophorus eburneus (Bull.) Fr.
семейство Hygrophoraceae

У нас:  Седефена гъба, Бяла седефена гъба, Снежанка.

По света:  Ivory woodwax (английски), Hygrophore blanc d'ivoire (френски), Elfenbeinschneckling (немски), Гигрофор желтовато-белый (руски).

Шапка:  Полукълбовидна или изпъкнала. Чисто бяла, но понякога с бледокремаво петно в центъра. Слузеста и лъскава. Ръбът е подвит отначало, по-късно се изправя. Диаметър до 8 cm. Не реагира с разтвор на калиева основа (KOH).

Ламели:  Чисто бели. Редки и сравнително дебели. Низбягващи или прираснали.

Пънче:  Цилиндрично, изтъняващо и извито близо до основата. Бяло. Покрито с дребни бели зрънца в горната част и слуз в долната. При засушаване е сухо. Височина до 10 cm.

Месо:  Бяло, плътно. Не променя цвета си. Миризмата е слаба и приятна и може да напомни за мандаринови кори. Няма определен вкус.

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са с размери 8-9 × 5-6 μm.

Местообитание:  Широколистни гори, с бук (Fagus). Плододава през есента, поединично или на групи. Често плодните тела са скрити под дълбока шума.

Коментар:  Ядлива гъба.


Сходни видове:  Може да се сбърка с други видове Hygrophorus с бели плодни тела. Важен белег е наличието на слуз по пънчето, както е при H. eburneus.

Сред видовете със слузести пънчета има няколко вида:

Hygrophorus cossus расте в дъбови гори (Quercus). Някои автори споменават, че се отличава с изразена и неприятна миризма подобна на тази, излъчена от ларвите на пеперудата Cossus cossus. Други я сравняват с тази на кози.
Hygrophorus discoxanthus се различава по това, че ръба на шапката почервенява при развитите гъби. Има оранжева реакция с калиева основа. Расте в букови гори.
Hygrophorus gliocyclus има пънче със слузест пръстен близо до нивото на ламелите.
Hygrophorus hedrychii има бледорозови ламели и расте с брези (Betula).
Следващите видове също могат да се сбъркат. Всички те имат сравнително сухи пънчета.

Hygrophorus chrysodon (Златистозърнеста седефенка) има яркожълти власинки по ръба на шапката и пънчето.
Някои видове имат розови ламели. Hygrophorus karstenii, Hygrophorus piceae и Hygrophorus melizeus имат розови ламели и растат под иглолистни дървета.
Hygrophorus penarius е вид с по-едри плодни тела. Има сравнително късо пънче със суха повърхност, която често е накъсана близо до основата. Расте в широколистни гори с варовити почви.
През есента, когато плододава H. eburneus, също се срещат видове Clitocybe (Орешарки), сред които Clitocybe rivulosa (Бяла отровна орешарка), Clitocybe phyllophila (Заскрежена орешарка), Clitocybe candicans и други. Те също имат бели шапки и низбягващи или прираснали ламели. При тях отсъстват зрънца в горната част на пънчето – един белег, който е типичен и добре изразен при много видове Hygrophorus, включително H. eburneus.

https://manatarka.org/hygrophorus-eburneus/



Седефената гъба в България е наречена още Снежанка. Носи латинското наименование Hygrophorus eburneus и принадлежи към семейство Hygrophoraceae.

Гуглата на седефената гъба е полукълбовидна, когато гъбата е млада и изпъкнала с напредване на развитието. Достига до 4-7 сантиметра в диаметър. Обикновено е със заоблена гърбица и подвит ръб. При влажно време се усеща като слузеста, а в сухо време е лъскава, гладка, гола. Оцветяването е като слонова кост, към ръба изтънява.

Пластинките са низбягащи, много широки и редки, на цвят са бели, но варират до слабо жълтеникави.

Пънчето на седефената гъба е цилиндрично, в по-голямата си част е покрито със слуз, а само под гуглата е сухо, зърнесто-люспесто, оцветено е бяло до кремаво, плътно. С напредване на остаряването става почти до кухо.

Месото на гъбата е бяло, в пънчето е влакнесто, меко, с приятен вкус и почти без миризма.

Споровият прах е бял, а спорите са елипсовидни, с размери 8-9, 5х4, 5-5 микрометра, безцветни.

Седефената гъба расте в иглолистни и в широколистни гори. Може да се намери през месеците от юли до октомври. Обикновено се струпва в големи количества, което улеснява събирането. Гъбата се събира от запознатите хора, защото е ядлива с добри вкусови качества.

https://gotvach.bg/

Cuphophyllus pratensis (Fr.) Bon
семейство Hygrophoraceae

синоними Hygrocybe pratensis (Fr.) Murrill, Camarophyllus pratensis (Fr.) P. Kumm., Hygrophorus pratensis (Fr.) Fr.

У нас:  Есенна ливадна гъба, Ливаден пачи крак.

По света:  Meadow waxcap (английски), Hygrophore des prés (френски), Orangefarbene Wiesen-Ellerling (немски), Гигроцибе луговая (руски).

Шапка:  Първоначално звънчевидна, по-късно с широка гърбица в центъра или плоска. Охрена до оранжева. Ръбът първоначално е слабо подвит, но скоро се изправя. Понякога е вълновиден и насечен, особено в по-сухо време. Повърхността е гладка. До 8 cm в диаметър.

Ламели:  Охрени или кремави, подчертано низбягващи, редки.


Пънче:  Цилиндрично. Бяло до кремаво, като тонът е по-светъл от този на шапката. Повърхността е гладка или фино набраздена. Височина до 5 cm.

Месо:  Охрено до белезникаво, плътно. В централната част на шапката по-дебело. Без особена миризма или вкус.

Спори:  Споровият прашец е бял. Размерите на спорите са 5-7 × 4.5-5.5 μm.

Местообитание:  Горски ливади и поляни. Расте сред треви върху необработена и необогатена изкуствено почва. Плододава поединично или на групи от края на лятото до началото на зимата (август-декември).

Коментар:  Добра ядлива гъба.

Сходни видове:  Съществува гъба с почти изцяло бели плодни тела, които иначе са неразличими от Cuphophyllus pratensis по останалите белези. Различни автори определят тези като вариетет (Cuphophyllus pratensis var. pallidus) или като отделен вид (Cuphophyllus berkeleyi).

С подобен вид и размери е Hygrophorus nemoreus. За разлика от Cuphophyllus pratensis този вид се среща само в горски местообитания (вътрешността на широколистни гори). Освен това шапката погледната отблизо има фини радиални ивици, а месото има миризма на брашно.

https://manatarka.org/cuphophyllus-pratensis/