Тема за гѫби

[Hatshepsut]

Бакърен овчи нос

Бакъреният овчи нос (Chroogomphus rutilus) е вид ядлива базидиева гъба от семейство Gomphidiaceae.

Описание

Шапката достига 12 cm в диаметър, на цвят е виненочервена или медена, много често със сиво-виолетов оттенък. Повърхността ѝ е със заоблена гърбица в средата, гладка, гола, леко лепкава и слизеста във влажно време. Пънчето достига дължина 10 cm и е цилиндрично, постепенно изтъняващо в посока на основата. Към основата е жълтеникаво, а в горната част образува лилавеещо до почти черно влакнесто пръстенче. Месото ѝ е плътно, оранжево-жълто до оранжево-червено на цвят, а след изсушаване става виненочервено. То е с приятен вкус и е подходящо за сушене и консервиране. Не е научно установено дали този вид гъба има вредни за здравето последици.

Местообитание

Среща се през юли – октомври в иглолистни гори, главно борови. Расте на групи, често много изобилно.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бакърен овчи нос

У нас:  Бакърен овчи нос, Червен овчи нос.

По света:  Pine spike-cap (английски), Gomphide visqueux (фернски), Kupferroter Gelbfuß (немски), Мокруха пурпуровая (руски).

Плодното тяло е с нетрайно паяжиноподобно частично покривало. Неговите остатъци се виждат в горната част на пънчето.

Шапка:  Обикновено изпъкнала с гърбица, по-рядко с полукълбовидна, изпъкнала или плоско-изпъкнала форма при много старите екземпляри. Меднокафява, винена, понякога сивкаво-винена или кафява. Гладка, когато е суха, и лепкава, когато е мокра.

Ламели:  Охрени при младите гъби, постепенно стават кафеникави с маслиненозелен тон или чернеещи.

Бакърен овчи нос (Chroogomphus rutilus). Ламелите са низбягващи и постепенно стават кафеникави или чернеещи

Пънче:  Най-често цилиндично,  понякога вретеновидно. Обикновено се стеснява близо до основата. Оцветено подобно на шапката, но по-светло. Жълтеникаво в долната част и влакнесто.

Бакърени овчи носове (Chroogomphus rutilus). Пънчетата са влакнести и оцветени жълтеникаво близо до основата. Виждат се остатъци от частичното покривало върху пънчето

Месо:  Кремаво, червеникаво до винено в пънчето. Почервенява при излагане на въздух. Няма особена миризма или вкус.

Спори:  С размери 15–22 × 5–7 μm.

Местообитание:  Расте в иглолистни и смесени гори, като образува микориза с борове (Pinus). Видът е широко разпространен в Европа.

Сходни видове:  Сходен и възможен за объркване е видът Chroogomphus helveticus (Швейцарски овчи нос), но той има суха, памучна или филцова повърхност на шапката и ламели и месо оцветени различно.

Коментар на manatarka.org  Ядлива, но с ниско качество.

Проучване на миколози през 2018 г. установи съществуването на най-малко осем вида Chroogompus в Европа, сред които видове, отличаващи се много трудно от най-популярния вид Chroogomphus rutilus. Видовете са C. brittanicus, C. purpurascens, C. filiformis (името е под въпрос), C. mediterraneus, C. fulmineus, C. subfulmineus и C. helveticus. Всички видове растат в борови гори, но има редки случаи, където са установени връзки и с други дървета. Най-сигурният начин за различаване на някои от тези видове е по микроскопични белези. Според авторите C. rutilus се отличава по присъствието на дебелостенни цистидии, докато при останалите видове те са тънкостенни. Макроскопичните белези тепърва трябва да бъдат проучени за да служат като надеждни разлики. Все пак едрият размер, сивите отначало ламели и белият мицел в основата на пънчето са посочени за възможни характеристики на този вид.

(Източник: Diversity of Chroogomphus (Gomphidiaceae, Boletales) in Europe, and typification of C. rutilus, R. Scambler, T. Niskanen, B. Assyov, M. Ainsworth, J-M. Bellanger, M. Loizides, P-A. Moreau, P. Kirk, K. Liimatainen, International Mycological Association, IMA Fungus, 2018, Vol. 9(2))

Накратко, това означава, че нашата представа за C. rutilus до момента може да е била неточна и съответно сме определяли неволно отделни видове под името C. rutilus. Снимките в тази статия за съжаление следват тази практика и могат да послужат единствено като най-общи примери на екземпляри от този комплекс.

https://manatarka.org/chroogomphus-rutilus/

[Hatshepsut]

Самодивски кръг

Самодивски кръг е естествено възникващ в природата кръг от гъби. Кръговете могат да достигнат до 10 m в диаметър, а с течение на времето се стабилизират, докато гъбите нарастват и започват да търсят храна под земята. Срещат се главно в гористи местности, но също и на поляни и ливади. Самодивските кръгове могат да се идентифицират по плодните тела на гъбите, разположени в кръг, или по мъртвата или тъмнозелената трева, образуваща кръг. В кръга и около него се намира гъбен мицел.

Самодивските кръгове са обект на много фолклорни митове по света, особено в Западна Европа. И докато често се смятат за опасни места, понякога биват свързвани и с добър късмет.

Образуване

Мицелът на гъба, растяща в земята, абсорбира хранителни вещества чрез отделянето на ензими от връхчетата на хифите. Така големите молекули в почвата се разграждат до по-малки такива, които се абсорбират от хифите. Мицелът се премества навън от централната част, а когато хранителните вещества в центъра свършат, той отмира, при което се създава кръг от гъби – самодивски кръг.

Съществуват две теории относно процеса, отключващ създаването на самодивските кръгове. Според едната, кръгът започва от спора от плодовото тяло на гъба (спорокарп). Подземното присъствие на гъбата също може да доведе до изсъхване или промяна на цвета или растежа на тревата отгоре. Втората теория гласи, че кръговете могат да се образуват чрез свързването на съседни овални ганети на гъбите.

Некротични зони и зони на бърз растеж

Едно от проявленията на самодивския кръг е образуването на некротична зона, в която тревата и останалата растителност е изсъхнала или умряла. Тя се причинява от мицела, който през периоди на сухо време покрива корените на тревите. След известно време те са премахват от биотични фактори от земята, при което зоната на повърхността става видима. Възможни са и други форми освен кръгове, като например дъги. Гъбите могат да изчерпят хранителните вещества в почвата, като например азота, което води до обезцветяване на растенията около тях. От друга страна, някои гъби отделят химикали, действащи като фитохормони, наричани гиберелини, които въздействат на растежа на растенията, водейки до бърз растеж.

Участващи видове

Изобилен кръг от обикновени орешарки в Бавария, Германия

Около 60 вида гъби могат да образуват самодивски кръгове. Едни от най-известните сред тях са обикновената челядинка и обикновената орешарка. Един от най-големите кръгове е намерен близо до Белфор, Франция. Той е образуван от гъбата Infundibulicybe geotropa и има диаметър около 600 метра. Възрастта му е оценена на около 700 години. В Саут Даунс в южната част на Англия, също са открити огромни самодивски кръгове от гъбата Calocybe gambosa, чиято възраст е оценена на няколкостотин години.

В културата

Самодивските кръгове са обгърнати от множество фолклорни митове. Наименованията им в европейските езици често намекват за свръхестествен произход. В английския са известни като fairy ring или elf rings („фейски кръгове“ или „елфски кръгове“), във френския като ronds de sorcières („кръгове на магьосници“), в немския като Hexenringe („кръгове на вещици“), а в руския като ведьмины круги (също „кръгове на вещици“). Поверия за тях съществуват дори във Филипините. В българската народна митология, самодивските кръгове понякога са описвани като мястото, където се намира софрата на самодиви.

Голяма част от фолклорните поверия свързват самодивските кръгове с нещо опасно. Унищожаването им или дори събирането на растителност или роса от самодивския кръг се счита за носещо лош късмет. Според поверията, те порастват отново.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Самодивски кръг

[Hatshepsut]

Гигантска пърхутка

Гигантската пърхутка, още Голяма планинска пърхутка (Calvatia gigantea), е вид базидиева гъба с ядливо плодно тяло. Поради огромните си размери, гъбата е добре позната и се продава на пазара. При тази гъба спорообразуващия слой се нарича глеба и се съхранява в самото плодно тяло, обградено от двуслойна обвивка наричана перидиум.

Отначало месото и обвивката на гигантската пърхутка са бели. При узряването на спорите, спороносният слой пожълтява и по-късно покафенява докато обвивката също потъмнява и се пропуква. Тогава споровата маса става прахообразна. При натиск или падане на дъждовни капки спорите се мобилизират и излитат през пукнатините. В основата на плодното тяло често се откриват белите нишки на мицела. При остарелите екземпляри тази връзка с мицела се прекратява. Максималното тегло на една гигантска пърхутка е около 10 kg, а максималният диаметър е около 80 cm.

Гъбата плододава през лятото и есента и се среща рядко. Предпочита градини, паркове и пасища близо до широколистна гора и често расте на самодивски кръгове. Поради впечатляващите си размери, трудно се бърка с други видове. Новопоникналите гигантски пърхутки може да се сбъркат с други пърхутки и дори неразвити бели печурки и мухоморки.

Самодивски кръг от гигантски пърхутки

Употребява се докато месото е още съвсем бяло и веднага след откъсване. Нарязва се на плочки които се панират или леко запържват.

След узряване тялото на гъбата става кафеникаво и под обвивката му спорите с размер 3 – 5 μm стават прахообразни. Спорите съдържат химически съединения от групата на пеницилиновите антибиотици и имат антимикробно и антибактериално действие, установено чрез алкохолен извлек.

Гигантска пърхутка след узряването на спорите

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гигантска пърхутка

У нас:  Гигантска пърхутка, Голяма планинска пърхутка.

По света:  Giant puffball (английски), Riesenbovist (немски), Дождевик гигантский, Головач гигантский (руски).

Плодно тяло:  С кълбовидна форма, бяло, понякога достига размери до 20 kg и до 80 cm в диаметър. Външната обвивка (екзоперидий) е гладка, бяла и се разпада на късове. Вътрешната обвивка (ендоперидий) също е бяла и гладка и постепенно покафенява. Дезинтегрира заедно с външната обвивка след узряване на спорите. Спороносният слой (месото или глеба) е бял, твърд, а при старите екземляри потъмнява и омеква. В основата на кълбото има мицелни нишки, чрез които плодното тяло се захваща за почвата. Плодното тяло на тази гъба се развива изключително бързо и понякога може да израсне за една нощ.

Спори:  Споровият прашец е тъмнокафяв. Спорите имат диаметър от 3.5 до 5.5 μm и са почти гладки или покрити със ситни шипчета.

Местообитание:  Пасища, селскостопански терени, паркове и широколистни гори. Предпочита богата, плодородна почва. Плододава поединично или на групи. Не се среща често. Сезон: пролет, лято и есен (май-ноември). Зрелите плодни тела се разпадат бавно и се откриват включително през зимата.

Коментар:  Ядлива гъба с отлични вкусови качества, докато месото е бяло.

Разрязана гигантска пърхутка

Сходни видове:  Гигантската пърхутка (Calvatia gigantea) е най-едрата пърхутка и е една от най-едрите гъби въобще, ако се брои само плодното тяло. Важни характеристики на вида са гладката външна повърхност, тънката обвивка и липсата на стерилна основа.

Полската пърхутка (Calvatia utriformis) достига до 15 cm в диаметър и има пирамидални брадавици по външната повърхност и стерилна основа. Този вид е по-често срещан. Calvatia fragilis е друг подобен вид, който за разлика от всички останали пърхутки има зряла спорова маса с лилав цвят. Главестата пърхутка (Calvatia excipuliformis) има вертикално издължена стерилна основа и ситни шипчета по външната повърхност.

В Европа са познати още няколко вида Calvatia. Calvatia candida има диаметър под 10 cm, почти гладка външна повърхност и дебел, кореноподобен шнур в основата. Местообитанието са сухи степи и песъчливи места. Calvatia booniana е вид описан от САЩ, но съобщен от Испания от Moreno и колеги, с едри плодни тела (до 35 cm) и дебела обвивка, чиято външна повърхност е напукана на полигонални дялове още при незрели екземпляри. Други слабо познати видове са Calvatia complutensis, Calvatia rugosa и Calvatia turneri.

Още няколко редки пърхутки са сравними, но се потвърждават с микроскоп. Gastropila fragilis (синоним Calvatia pachyderma) има гладки спори. Mycenastrum corium има дебела, твърда обвивка, която се разпуква на триъгълни дялове като лъчи на звезда и притежава капилиций с шипчести разклонения.

https://manatarka.org/calvatia-gigantea/

[Hatshepsut]

Полска пърхутка

Полската пърхутка (Handkea utriformis) е вид ядлива базидиева гъба от семейство Печуркови (Agaricaceae).

Описание

Плодното тяло бива кълбовидно или крушовидно, с разширена горна част и стеснена основа. Достига 15 cm широчина, като в младо състояние е бяло или белезникаво на цвят, а по-късно постепенно потъмнява. Външната обвивка е покрита с опадващи люспици, а вътрешната обвивка е гладка, при узряване трошлива и разпадаща се в горната част на гъбата. Месото (глеба) е разделено на по-рехава спороносна и по-уплътнена стерилна част. Първоначално е бяло, а при съзряване постепенно става жълтениково до масленокафяво, като в крайна фаза се превръща в кафеникава праховидна маса. Чашковидната основа на плодното тяло обикновено се запазва до следващата пролет. Има добри вкусови качества в младо състояние (преди да потъмнее глебата). Най-често се приготвя панирана. Съединенията на гъбата проявяват антимикробна активност срещу различни бактерии.

Местообитание

Среща се през юни – ноември по ливади, пасища и други тревисти места, обикновено на песъчлива или прашна почва. Останки от гъбата се срещат през цялата година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Полска пърхутка

Полски пърхутки (Calvatia utriformis) в различни стадии на развитие

У нас:  Полска пърхутка.

По света:  Mosaic puffball (английски), Vesse de loup ciselée (френски), Hasen-Stäubling (немски), Головач мешковатый (руски).

Плодно тяло:  Крушовидно. Състои се от горна част с кълбовидна или овална форма и къса долна част, наподобяваща пънче. Външна обвивка представена от пирамидални брадавици и ципеста вътрешна обвивка покриват плодното тяло. Отвътре, в горната част са намира спороноснен слой (глеба), а в долната част – стерилно месо. Цветът варира от бял до сивкав, вътрешността е бяла. Височина до 15 cm и диаметър до 15 cm.

При застаряване глебата пожълтява и покафенява и започват да се отделят кафеникави спори през разпадащата се външна обвивка. Покафенелите остатъци от гъбата остават дълго време в това състояние и отделят спори.

Спори:  Споровият прашец е кафяв. Спорите са кълбовидни до яйцевидни, с размери 3.8-5.0 x 3.8-4.5 μm, гладки или почти гладки.

Местообитание:  Среща се по пасища, ливади и други затревени места близо до гори, поединично или на групи. Расте от пролетта до края на есента (април-ноември). Останки от гъбата се откриват през всички сезони. Широко разпространен и често срещан вид в България.

Коментар:  Ядлива, докато гъбата е млада и вътрешността (глебата) е чисто бяла на цвят.

Сходни видове:  Полската пърхутка се разпознава лесно поради големия размер и формата на плодните тела. Важни са също едрите брадавици, местообитанието и характерните панички, които остават дълго време в природата. Други едри пърхутки са следните видове:

Calvatia gigantea (Гигантска пърхутка) е още по-едра пърхутка. Нейната обвивка е гладка. Расте на открити места и в гори, но не се среща често.
Calvatia excipuliformis (Главеста пърхутка), с по-издължена основа и покрита със ситни, лесно отстраними шипчета. Расте в гори и горски покрайнини, по-рядко по ливади и пасища.
Calvatia fragilis, с подобен размер и зряла спорова маса с лилаво-кафеникав цвят. Расте на открити места на ниска надморска височина. Сравнително рядък вид.

https://manatarka.org/calvatia-utriformis/

[Hatshepsut]

Зърнеста пърхутка

Зърнестата (пъпчива) пърхутка, още Бухалковидна или Горска пърхутка (Lycoperdon perlatum) е вид гъба от семейство Agaricaceae.

Широко разпространена в целия свят, тя е средноголяма пърхутка с кръгло тяло и широко пънче. Размерите ѝ са 1,5 до 6 cm ширина и 3 до 7 cm височина. На цвят е светлосива до бяла, а горната ѝ повърхност е покрита с къси заострени пъпки, които лесно се изтриват, оставяйки мрежеста шарка. С остаряването става кафява, а на върха се разтваря отвор, от който излизат спорите, когато тялото се докосне дори от падащи дъждовни капки.

Зърнестата пърхутка расте в ниви, градини и край пътищата, както и на тревисти поляни в горите. Тя може да се яде, докато е млада и вътрешността ѝ е напълно бяла, но може да се обърка с незрелите плодни тела на отровните мухоморки (Amanita). Зърнестата пърхутка лесно се различава от други подобни пърхутки по характерната зърнеста текстура на горната повърхност.

В плодните тела на зърнестата пърхутка са изолирани и идентифицирани няколко химични съединения, сред които деривати на стерола, летливи съединения, придаващи на гъбата нейния мирис, както и специфична за нея аминокиселина, наречена ликопердова. Лабораторни изследвания показват, че екстракти от зърнестата пърхутка имат антибиотично действие.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Зърнеста пърхутка

У нас:  Зърнеста пърхутка, Горска пърхутка, Бухалковидна пърхутка.

По света:  Common puffball (английски), Vesse-de-loup perlée (френски), Flaschen-Stäubling (немски), Дождевик шиповатый (руски).

Плодно тяло:  Крушовидно, с диаметър до 6 cm, отначало изцяло бяло или с кафеникав оттенък в горната част. Външната обвивка се състои от конусовидни израстъци и между тях по-дребни зрънца, лесно се ронят. Вътрешната обвивка е мембрана. Вътрешността се състои от глеба и стерилна основа под нея.

С узряване глебата пожълтява, следвана от останалите части на плодното тяло. При напълно зрелите плодни се образува малък, кръгъл отвор в най-горната част. Шипчетата започват да падат сами от горната част, като по белезникавата вътрешна обвивка остават следи под формата на мрежа и надиплена повърхност. Зрялата глеба е маслиненозелена до тъмнокафява. Стерилната основа е кафява.

Спори:  Споровият прашец е с маслиненозелен до тъмнокафяв цвят. Спорите са кълбовидни, много ситно брадавичести, с размери 3.5-4.5 μm.

Местообитание:  Във вътрешността и по границите на широколистни и иглолистни гори. Обикновено расте върху почва, но понякога се открива и върху гниещо дърво. Плододава през лятото и есента, често на големи групи. Широко разпространен и често срещан вид.

Коментар:  Ядлива, докато гъбата е млада и глебата е чисто бяла на цвят. Обвивката се отстранява.

Сходни видове:  Важен белег за определяне на Lycoperdon perlatum са едрите конусовидните израстъци, между които се виждат по-дребни зрънца. Те са слабо прикрепени и се ронят лесно при допир и след узряване. Появата на мрежовидна шарка след това е друга характеристика на вида.  Lycoperdon nigrescens, Lycoperdon umbrinum (Кафява пърхутка) и Lycoperdon echinatum (Иглеста пърхутка) имат сравнително по-тъмно оцветяване и по-тънки израстъци. Lycoperdon marginatum има едри, бели израстъци с еднаква дължина, които след узряване се излющват на парцали. Lycoperdon molle (Мека пърхутка), Lycoperdon atropurpureum и други видове имат съвсем ситни израстъци.

https://manatarka.org/lycoperdon-perlatum/

[Hatshepsut]

Порцеланова копринка

Порцелановата копринка, наричана също чернилка, воловарка или само копринка (Coprinus comatus), е базидиева гъба от род копринки на семейство Печуркови (Agaricaceae).

Характерни белези

Гугла:
Шапката е висока от 8 до 14 cm с диаметър 3 до 6 cm. Първоначално е продълговато яйцевидна или цилиндрична, по-късно придобива звънчевидна форма. На цвят е порцелановобяла със светлокафяв качулат връх. Периферията е леко розова, по-късно виолетова, а при старите екземпляри чернееща до черна. Повърхността е радиално набраздена с широки охрени до светлокафяви керемидообразно наредени люспи. Ръбът първоначално е подвит навътре. Сраснал е с пънчето посредством ципесто частично покривало. По-късно започва да се изправя и да се набраздява. При най-старите екземпляри се извива леко навън и започва да загнива.

Месо:
Месото е много тънко, меко и нежно. На цвят е бяло. При най-старите екземпляри почернява и се втечнява.

Ламели:
Ламелите са нагъсто разположени. Широки до 10 mm. Свободни от пънчето. На цвят са бели, по-късно розови, виолетови и накрая почерняват и се втечняват.

Споров прашец:
Спорите са елипсовидни или яйцевидни, гладки с тъмнокафяв цвят. Споровата течност е черна.

Пънче:
Пънчето е с височина 10-20 cm и широчина 1-2 cm. Има нишковиден строеж. Жилаво е, кухо с цилиндрична форма. На цвят е копринено лъскаво с бял подвижен пръстен. Пръстенът е остатък от първоначалното частично покривало. В основата си има удебеление, което прилича на луковица.

Събиране, съхранение и използване в кулинарията

Гъбата обича богата почва и расте върху тор, наторена почва в дворове, градини, ливади, пасища и др. от края на пролетта до края на есента (от май до ноември). Има много добри вкусови качества. Вкусът е приятен с характерен за повечето гъби аромат. Употребява се само в свежо състояние само в млада възраст преди още плодните тела да са потъмнели. Не е подходяща за консервиране чрез стерилизация и сушене. Може да се приготвя на супа, готвено ястие или пържена в олио, маргарин или краве масло. Гъбата няма отровен двойник.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Порцеланова копринка

У нас:  Порцеланова копринка, Чернилка, Мастиленка, Воловарка.

По света:  Shaggy ink cap, Shaggy mane (английски), Coprin chevelu (френски), Schopftintling (немски), Навозник белый, лохматый (руски).

Шапка:  Първоначално продълговато яйцевидна, по-късно звънчевидна до разперена, коприненобяла, осеяна с малки охрени люспици и със светлокафяв качулат връх. Височина 8-14 cm, ширина 3-6 cm. Ръбът първоначалво заловен за пънчето посредством частичното покривало, по-късно изправен и най-сетне подвит навън, силно насечен. Откъм ръба шапката постепенно се разлага в мастилено-кафява консистенция, която постепенно продължава нагоре и обхваща цялата шапка, включително ламелите.

Пънче:  Пънчето, 8-16 x 1-2 cm., жилаво, кухо, с лъскава повърхност, цилиндрично с леко удебелена основа и бял подвижен пръстен в долната част – остатък от частичното покривало.

Ламели:  Нагъсто разположени, широки, свободни от пънчето, първоначално бели, по-късно розови, кафяви, накрая се втечняват до мастилено-черно.

Месо:  Тънко, нежно, меко, бяло, с приятна миризма и вкус при младите екземпляри.

Спори:  Споровата маса е черна. Размерът на спорите е 13-17 х 7-9 μm.

Местообитание:  Расте поединично или на групи по дворове, пасища, градини, около пътищата и по други тревисти места от началото на пролетта до края на есента (V-XI). Видът е широко разпространен и често срещан, особено през есента.

Коментар:  Добра ядлива гъба. Употребява се скоро след откъсване, защото се разлага бързо. Не съдържа веществото коприн. Смята се, че това вещество отключва симптомите на нитроидно гъбно отравяне при консумацията на копринки (най-вече Сива или Мастилена копринка, Coprinopsis atramentaria) в комбинация с алкохол. Въпреки това, съветваме да не приемате алкохол ако решите да консумирате Порцеланова копринка.

Сходни видове:  Може да се сбърка с други видове от семейството на Копринките като Coprinopsis atramentaria (Сива копринка), Coprinopsis picacea (Пъстра копринка) и други.

https://manatarka.org/coprinus-comatus/

[Hatshepsut]

Чернодробна гъба

Чернодробната гъба, наричана също волски език, овчарка или чобанка (Fistulina hepatica), е вид ядлива базидиева гъба от семейство Fistulinaceae.

Описание

Плодното тяло е едро и има формата на ветрило или език. То е захванато странично към субстрата със или без късо пънче. Горната повърхност е обагрена в различни нюанси на червеното, от оранжево-червено до кафеникаво-червено, и отделя капки червена лепкава течност. Тръбиците са несраснати помежду си и са разположени по долната повърхност на плодното тяло, а порите са дребни, кремави до червени, като при нараняване покафеняват. Местото е сочно, на цвят оранжево-розово до червено, но има и по-светли жилки. Има слабо кисел вкус и приятен мирис. Като млада се счита за добра ядлива гъба.

Установено е, че приготвен екстракт от изкуствено култивиран мицел на гъбата проявява висока антибактериална и антиоксидантна активност. Гъбата предизвиква т.нар. кафяво гниене по дърветата, върху които паразитира, придавайки на дървесината тъмнокафяв цвят.

Местообитание

Среща се през август – ноември, като расте поединично в широколистни гори като паразит по стари дъбови или кестенови дървета.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Чернодробна гъба

У нас:  Чернодробна гъба, Волски език, Овчарка, Чобанка.

По света:  Beefsteak fungus (английски), Langue de bœuf (френски), Eichen-Leberreischling (немски), Печёночный гриб (руски).

Плодно тяло:  Гъбата образува плодни тела с езиковидна или ветрилообразна форма на гуглата, свързани с подлежащата дървесина посредством късо пънче.

Гугла:  Широка до 25 cm, с формата на език или ветрило. Горната повърхност е грапава. Отначало носи оранжево-кремав цвят с окраска от по-тъмни точици. По-късно става червена. Старите гугли са ярко-червени до кафяви и на тях се виждат, освен грапавини, и радиално разположени ивици.

Спороносен слой:  Спороносният слой върху долната повърхност е под формата на тръбички със ситни бели, кремави или оранжеви пори. Те покафеняват при натиск.

Пънче:  Не винаги се среща, но когато присъства, то е късо, странично и с цвета и грапавините на гуглата.

Месо:  Отначало белезникаво до кремаво, по-късно оранжево и накрая червено с изразени жилки,  видими при срязване. Меко, еластично и сочно, по-късно жилаво и по-сухо. Понякога отделя капчици червена течност при нараняване. С приятна миризма и слабо кисел вкус.

Местообитание:  Гъбата се среща върху стволове и пънове на мъртви и стари широколистни дървета, особено на дъб (Quercus) и кестен (Castanea). Плододава през лятото и есента, обикновено поединично.

Коментар:  Смята се за ядлива гъба, докато е още млада.

https://manatarka.org/fistulina-hepatica/

Чернодробна гъба (Fistulina hepatica, Beefsteak fungus) представлява вид ядлива базидиева гъба от семейство Fistulinaceae. Среща се с имената волски език, овчарка и чобанка. Долната страна на плодното тяло, от която се изхвърлят спорите, представлява маса от тубули. Името на рода е умалително от латинската дума fistula и означава "малка тръба", докато името на вида hepatica означава "чернодробна", отнасящо се до консистенцията на плътта й.

Понякога я наричан "телешка пържола" или "волски език", защото прилича на плоча червено месо, залепнала за пън или дърво.

Устройство на чернодробна гъба

Плодното тяло  на чернодробната гъба е едро и има формата на ветрило или език. То е захванато странично към субстрата със или без късо пънче. Горната повърхност е обагрена в различни нюанси на червеното, от оранжево-червено до кафеникаво-червено, и отделя капки червена лепкава течност. Шапчицата на гъбата е широка 7-30 см и дебела 2-6 см. Тръбиците са несраснати помежду си и са разположени по долната повърхност на плодното тяло, а порите са дребни, кремави до червени, като при нараняване покафеняват. Месото на гъбата е белезникаво, на ивици с червеникави участъци, дебело, меко, воднисто, отделящо червеникав сок при изстискване. Сламеножълтите пори стават червеникаво-кафяви с остаряването на плодното тяло.

Спорите на гъбата са розови и се освобождават от малки пори върху кремаво-бялата долна страна на плодовото тяло. Те са гладки, яйцевидни, с размери 4,5-6 × 3-4 µm. Споровият отпечатък е бледо розово жълт.

Разпространение на чернодробна гъба

Често се среща във Великобритания, но може да се намери в Северна Америка, Австралия, Северна Африка, Южна Африка и останалата част от Европа. Среща се през август - ноември, като расте поединично в широколистни гори, паразитирайки по стари дъбови или кестенови дървета. Има тенденция да придава червеникаво-кафяво петно на живата дървесина на дъбовете, създавайки желан вид дървен материал. Причинява кафяво гниене по дърветата.

Fistulina hepatica обикновено се срещат ниско долу по стволовете на живите дърветата. Развива се по стволовете или корените на мъртви дървета дълго време след като са паднали. Не издържа на студ.

Използваема част на чернодробна гъба

Употребява се цялото плодно тяло на вида гъба.

Химичен състав на чернодробна гъба

Летливи съединения от плодните тела на Fistulina hepatica са изолирани и изследвани с помощта на различни аналитични техники. Установено е, че редица съединения допринасят за цялостния вкус на тази гъба, включително:

1-октен-3-един;
1-октен-3-ол;
линалоол;
фенилацеталдехид;
бутанова киселина;
неидентифицирано летливо съединение с миризма на плесен;
(Е)-2-метил-2-бутенова киселина;
(Е)-метил цинамат;
(Z)-9-хексадеценова киселина метилов естер;
бизаболол оксид В;
фенилоцетна киселина.

Повърхностните култури, отгледани на прах от дъбова дървесина, произвеждат 53 основни летливи съединения, докато течните култури, отглеждани в стандартен хранителен разтвор, произвеждат 39 основни летливи съединения; двадесет съединения са общи и за двете.

Чернодробната гъба съдържа още
полиацетилени;
хидрокси киселини;
фенолните съединения - кафеена киселина, р-кумарова киселина, елагова киселина, хиперозид и кверцетин, от които елаговата киселина присъства в най-висока концентрация (49,7% от фенолните съединения);
шест органични киселини - оксалова, аконитова, лимонена, ябълчена, аскорбинова и фумарова киселини; ябълчната киселина е най-разпространена (представлява 57,9% от общите органични киселини).
Лечебни свойства и приложение на чернодробна гъба
Местото на този вид гъба е сочно, на цвят оранжево-розово до червено, с по-светли жилки. Има слабо кисел вкус и приятен мирис. Като млада се счита за добра ядлива гъба. Както подсказва името й, изглежда забележително подобна на плоча сурово месо. В миналото е била използвана като заместител на месото и все още може да се намери на някои френски пазари. Има леко кисел вкус. За консумация трябва да се събира млада, като може да е жилава и да се нуждае от дълго готвене.

Установено е, че приготвен екстракт от изкуствено култивиран мицел на чернодробната гъба проявява висока антибактериална и антиоксидантна активност.

Антиоксидантна активност
F. hepatica е изследван за способността й да действа като средство за отстраняване на свободните радикали. Отбелязана е добрата й активност за поглъщане на радикали, докато притежава слаб защитен ефект срещу хипохлорната киселина.

Антибактериална активност
Някои проучвания разкриват, че F. hepatica има мощна антибактериална активност срещу Escherichia coli, Staphylococcus aureus, Bacillus subtilis и Klebsiella pneumoniae. Също така, тетраин-тетраолът, изолиран от гъбата, има умерена антибактериална активност, сравнима с тази на цефалоспорин С срещу Staphylococcus aureus и Salmomlla typhi.

Нематицидна активност
Средата за растеж оказва влияние върху нематицидната активност на F. hepatica. Когато се отглеждат в бульон Czapek, филтратите от чернодробната гъба са патогенни за дървесната нематода Bursaphelenchus xylophilus. Въпреки това, отглеждани в бульон от картофена декстроза, филтратите от същата гъба не са патогенни за посочения биологичен вид.

Антитуморна активност
Полизахаридите, извлечени от мицелната култура на F. hepatica и приложени интраперитонеално на бели мишки в доза от 300 mg/kg, инхибират растежа на саркома 180 и твърдия рак на Ерлих съответно с 80% и 90%.

Други употреби на чернодробна гъба

Гъбата предизвиква т.нар. кафяво гниене по дърветата, върху които паразитира, придавайки на дървесината тъмнокафяв цвят. Дървесината, заразена с тази гъбичка, е високо ценена от производителите на мебели, които я наричат „кафяв дъб“ поради наситения кафяв цвят, който придава на сърцевината. Използва се за направата на висок клас мебели и архитектурна дървообработка.

Кулинарна употреба на чернодробна гъба

По-младата Fistulina hepatica е с розово-червен цвят, като потъмнява с възрастта. При нарязване изпуска тъмночервен сок, което може да причини петна, а нарязаното месо допълнително наподобява говеждо такова. То има кисел вкус, годно е за консумация, няма отличителна миризма. За някои е добър избор като храна, въпреки че по-старите екземпляри преди готвене, трябва да се накисват за една нощ, тъй като сокът им може да причини стомашно разстройство.

Би било голяма грешка да поръчате ястието ви от Beefsteak Fungus да бъде приготвено „средно сготвено“, тъй като дори когато са млади и пресни, тези жилави гъби изискват много готвене, преди да станат достатъчно крехки за консумация.

Популярна рецепта за приготвяне на чернодробната гъба изисква 600-800 грама гъби да се мариноват в бяло вино с карамфил и магданоз и след това да се покрият със смес от брашно, смесено с разбито яйце, билки и галета. Покритите гъби се приготвят в зехтин за 2 до 3 минути до златисто кафяво и след това се сервират върху легло от салата.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Меднянка

Меднянката (Hygrophorus russula) е вид ядлива базидиева гъба от семейство Hygrophoraceae. Видът е включен в Червената книга на Република България като уязвим.

Описание

Шапката е широка и месеста, достигаща до 15 cm в диаметър. Развива се първоначално от полукълбовидна до широко разперена и плоска. В средата е леко вдлъбната, понякога слабо нагъната на вълнички. Кожицата първоначално е гладка и лепкава, по-късно суха, при горещо време е лъскава. На цвят е розова, розово-червена, по средата виненочервена до кафеникава, а по периферията е по-светла с червени петна. Пънчето е късо и дебело, цилиндрично, стеснено в основата, на цвят бяло или белезникаво с червени пръски. Месото е белезникаво, с лек плодов мирис и приятен вкус, понякога слабо нагарчащо. Гъбата има добри вкусови качества, но не бива да се събира, тъй като се среща много рядко.

Местообитание

Среща се много рядко през юли – октомври. Расте поединично или на малки групи в богати на варовик почви в топли широколистни гори (най-вече дъбови и букови).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Меднянка

У нас:  Меднянка.

*С името „Меднянка“ е кръстен и друг вид гъба – Stropharia coronilla.

По света:  Vinassier (френски), Geflecktblättriger Purpur-Schneckling (немски), Гигрофор сыроежковый (руски), Lardaiolo rosso (италиански).

Шапка:  Солидна и плътна, полукълбовидна когато е млада, по-късно – почти плоска, а при по-старите плодни тела – дори вдлъбната в централната част. Повърхността е суха, във влажно време – леко слузеста. Гладка до финолюспеста; с лилави до виненочервени петна (наподобяващи безразборно цапане с четка за рисуване), с по-наситен цвят в центъра, върху белезникав фон. Ръбът е светъл, белезникав, вгънат през по-голямата част от развитието й. Диаметър 5–10 cm.

Ламели:  Бели при младите плодни тела, по-късно с лилаво-виненочервени петна; сравнително гъсти (различно от много други хигрофоруси); широко прикрепени до низбягващи по пънчето.

Пънче:  Цилиндрично; покрито с надлъжни влакна или петънца, с цвят подобен на петната по шапката. Високо 4-8 cm и с диаметър до 2-2.5 cm.

Hygrophorus russula. Пънчетата имат винени петънца

Месо:  Твърдо, с белезникав цвят, понякога с розови оттенъци. Миризмата е сладникава, плодова; вкусът – неспецифичен, понякога леко нагарча.

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са с размери 7-8.8 x 4.1-5.5 μm, елипсовидни и гладки.

Местообитание:  Топли широколистни гори, обикновено с дъб (Quercus) на малки надморски височини. Плододава през есента на групи. Видът е разпространен в южните части на Европа.

Природозащитен статус:  Видът е записан в Червения списък на гъбите в България с категория „Уязвим“ (VU). (Red List of fungi in Bulgaria, M. M. Gyosheva, C. M. Denchev, E. G. Dimitrova, B. Assyov, R. D. Petrova & G. T. Stoichev, Mycologia Balcanica 3, 2006)

Коментар:  Ядлива гъба.

Сходни видове:  Подобен на външен вид е Hygrophorus erubescens (Червенеещ хигрофорус). Следните характеристики го отличават: шапката и пънчето, най-вече основата на пънчето, проявяват тенденция към пожълтяване; пънчето е покрито почти изцяло с пурпурно-червени точици; ламелите са по-раздалечени; среща се предимно в планински гори от смърч (Picea).

Друг, много близък вид, също от смърчовите гори, е Hygrophorus capreolarius. Характерно за него е, че плодните тела са изцяло червенокафяво оцветени.

Още един подобен вид от планинските смърчови гори е Hygrophorus purpurascens, който се отличава по наличието на добре изразено частично покривало при младите плодни тела. Този вид вероятно е доста рядък у нас – намиран е в Западните Родопи (съобщение на Павел Неделев).

https://manatarka.org/hygrophorus-russula/

[Hatshepsut]

Обикновена киселка

Обикновената киселка, известна също като гладка киселка и гладка кладница (Paxillus involutus), е вид отровна базидиева гъба от семейство Paxillaceae.

Описание

Шапката достига до 20 cm в диаметър, на цвят е бежова, понякога с маслинен оттенък, като по-късно често потъмнява до ръждивокафява или светлокафява. В средата е леко вдлъбната, а във влажно време е лепкава, към ръба по-суха. Пънчето е цилиндрично или стеснено към основата, на цвят е като шапката или по-светло, променящо се към кафяво при натиск. Месото е охрено на цвят, бавно потъмняващо при излагане на въздух. То е кисело и отровно. Отровата е предизвиква имунна реакция, наричана паксилоиден синдром, характеризиращ се с повръщане, диария, крампи, болки в стомаха, болки в гърба и остра анемия. Симптомите обикновено настъпват няколко часа след консумация. Отравянията с тази гъба често са с фатален изход, като все още не е открита противоотрова.

Местообитание

Среща се през юни – ноември върху почва в широколистни, смесени и иглолистни гори. Развива се в микориза с различни широколистни и иглолистни дървета и храсти.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновена киселка

Киселки (Paxillus involutus). Месото постепенно потъмнява (по-червеникаво) след разрязване. Ламелите покафеняват при нараняване

У нас:  Киселка, Гладка киселка, Гладка кладница.

По света:  Brown roll-rim (английски), Paxille enroulé (френски), Kahler Krempling (немски), Свинушка тонкая (руски).

Шапка:  Вдлъбната или фуниевидна, кадифена или гладка. Охрена, охрено-кафява, жълтеникаво-кафява, червеникаво-кафява или ръждива. Ръбът е мъхнат и обикновено силно подвит и стои дълго време в това положение.

Ламели:  Разклоняващи се. Бледоохрени, по-кафеникави при пълно развитие. Покафеняват при нараняване.

Пънче:  Цилиндрично, не отделя капчици в основата си.

Месо:  Бледожълтеникаво, оцветява се по-червеникаво при излагане на въздух.

Киселка (Paxillus involutus). Месото е бледожълтеникаво

Спори:  Споровият прашец е маслиненокафяв до ръждив. Размерът на спорите е 7–11 × 5–6.5 μm. В основата на пъчето се наблюдават ризоморфи с малки кристали (с размер до 0.5 μm).

Местообитание:  Горски и храсталачести местности, плетове и под единични дървета в паркове и градини. Образува микориза с широк спектър от дървета, но често се среща под бреза (Betula), тополи (Populus), смърч (Picea) и борове (Pinus). Понякога се намира върху гниеща дървесина. Широко разпространен вид в Европа, но въпреки това има неясност поради откриването на няколко други (близки) видове на контитента.

Сходни видове:  Трябва да се направи подробно сравнение с други видове Paxillus. В Европа се срещат поне осем вида, сред които Paxillus rubicundulus (Елшова киселка) е сравнително лесен за разпознаване; останалите са много близки до Paxillus involutus и различаването им е по-сложно. Важни белези за определянето на някои видове са: цвят на споровия прашец, кристалите, които се срещат в ризоморфите, и други микроскопични детайли. Цветни реакции под въздействието на амонячен разтвор също се използват за отделяне на някои видове, но предстои да се докаже дали този тест има таксономично значение при видове Paxillus.

Paxillus rubicundulus (Елшова киселка) расте под елши (Alnus) и има по-малки спори.

Коментар на manatarka.org  В съвременната литература тази гъба е обявена за силно отровна и потенциално смъртоносна.

https://manatarka.org/paxillus-involutus/

[Hatshepsut]

Лютива млечница

Лютивата млечница, наричана също бяла млечница, пиперенка, козарка или лютивка (Lactifluus piperatus), е вид ядлива базидиева гъба от семейство Russulaceae.

Описание

Шапката достига до 15 cm в диаметър. В ранна възраст е дъговидно извита, а в напреднала възраст става разперена до фуниевидна. Ръбът в началото е подвит и заскрежен, а впоследствие изправен и гол. На цвят е бяла до бледожълтеникава. Пънчето достига дължина 10 cm и е цилиндрично, гладко, твърдо и плътно. На цвят е бяло, към основата жълтеникаво. Месото е твърдо, здраво, бяло и с приятен мирис. При нараняване на големи капки изтича млечен сок, който е силно лютив. Вкусът е остър, подобен на силно лютив пипер, откъдето носи и името си. Гъбата е условно ядлива след изсушаване или продължително изваряване. Когато се свари, тя изгубва лютивия си вкус, но на негово място се появява горчив вкус и месото става сиво-зелено. Някои миколози я считат за неядлива. Установено е, че сокът на гъбата има полезни свойства като противовирусен препарат за лечение на вирусни брадавици.

Местообитание и разпространение

Среща се често през юни – септември в различни типове широколистни гори, дори и през периоди на засушаване, а при благоприятни условия расте в изобилие.

Разпространена е в Европа, Черноморският регион и североизточните части на Турция. Расте и в Северна Америка, източно от Минесота. Въведена е инцидентно в Австралазия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Лютива млечница

У нас:  Лютива млечница, Бяла млечница, Пиперенка, Козарка, Лютивка, Лютици.

По света:  Peppery milkcap (английски), Lactaire poivré (френски), Langstieliger Pfeffer-Milchling (немски), Груздь перечный (руски).

Шапка:  До 10 cm широка, но става и извънредно широка — до 30 см в диаметър; тя е месеста с твърдо месо; ръбът е подвит навътре, по-късно изправен, широко вълновиден, понякога насечен. Отначало е изпъкнала, сводообразна, после става изравнена, а като остарее, шапката става вдлъбната, фуниеобразна. Кожата е бяла, гола и гладка с матов порцеланов гланц, при младите плодни тела тя е винаги чиста, няма никакви петна, като остарее, става с жълтеникави дори до сиво-кафяви петна; при сухо време често се напуква като кожа.

Ламели:  Много гъсти, разклоняват се на две и се спускат надолу по пънчето; цветът на пластинките е бял или бледо жълтеникав както на шапката.

Пънче:  Високо до 8 cm и дебело от 1 до 3 cm; здраво и гладко; винаги плътно, при основата изострено; цветът му е бял.

Месо:  Бяло, грубо и здраво; както всички части на гъбата, така и то при нараняване изпуща изобилно, бяло, лютиво мляко с остър, пиперен вкус. Разчупеното месо не променя цвета си. Вкусът е остър, подобен на силно лютив пипер, откъдето носи и името си, а миризмата е приятна дори ароматична. Не променя цвета си при накапване на разтвор на калиева основа (KOH).

Лютива млечница (Lactifluus piperatus). Млякото е бяло и не променя цвета си

Спори:  Безцветни, с амилоидни брадавичести орнаменти, с вид на къси елипси и размери 8-9,5 × 5,5-7 μm. Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Лютивката расте в широколистните и в иглолистните гори, но масово се среща повече в широколистните. Появява се през юни и расте до октомври.

Коментар:  Условно ядлива, след изсушаване или продължително изваряване. Когато се свари тази гъба, тя изгубва своя лютив вкус, но на негово място се явява горчив вкус и месото става сиво-зелено. Някои народи са свикнали с тези качества на гъбата и я консумират, но е по-добре първата вода, в която тя ври със сода за хляб, да се хвърли, парчетата да се измият добре със студена вода и тогава да се сготви с втора вода. Содата премахва горчивината на гъбата. Трябва да се знае, че преди да се готви, още при чистенето, кожицата се обелва и хвърля.

Според някои автори, гъбата не е годна за ядене.

Сходни видове

Най-близкият вид е Lactifluus glaucescens (= L. pergamenus) чието мляко бавно позеленява. Месото също скоро след нараняване позеленява. При контакт с разтвор на калиева основа (KOH) мястото се оцветява жълто-оранжево. Расте в широколистни гори.
Лютивката често се смесва с Вълнестата млечница (Lactifluus vellereus), от която се различава по това, че втората има филцована шапка и редки ламели, а Лютивката — гладка шапка и много тънки и гъсти ламели. Среща се в широколистни, и по-рядко в иглолистни гори.

https://manatarka.org/lactifluus-piperatus/

[Hatshepsut]

Хлебна млечница

Хлебната млечница, наричана също хлебенка, суроватка или просеник (Lactarius volemus), е вид ядлива базидиева гъба от семейство Russulaceae.

Описание

Шапката достига до 15 cm в диаметър. В ранна възраст е изпъкнала с плосък връх, а в напреднала възраст става разперена, с вдлъбнатина в средата, суха и най-често фино кадифена. На цвят бива жълто-кафява, оранжево-кафява до червено-кафява или керемиденочервена. Пънчето е цилиндрично, плътно, трошливо, по принцип с цвета на шапката, но много често в доста по-светли нюанси. Месото е дебело, крехко, белезникаво или светложълтеникаво на цвят, като при нараняване леко потъмнява. Има приятен вкус и мирис, понякога определян като рибен. При нараняване изпуска изобилен млечен сок, леко потъмняващ на въздуха, нелютив и лепкав. Гъбата е ядлива и има добри вкусови качества. Може да се консумира прясна или консервирана.

Местообитание

Среща се през юни – октомври в различни типове широколистни и смесени гори. Расте в микориза с широколистни дървета, най-често дъб, бук или кестен.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хлебна млечница

У нас Хлебенка, Хлебна млечница, Суроватка, Просеник.

По света Fishy milkcap (английски), Vachette (френски), Brätling (немски), Подмолочник (руски).

Шапка Диаметър от 5 до 15 cm. Докато гъбата е млада, шапката е плоска, малко издигната в средата и със силно подвит навътре ръб, после става напълно равна, а в пълна възраст в средата е дълбоко вдлъбната. Ръбът е равен, понякога на едри къдри, но винаги малко или много подвит навътре. Кожицата е червеножълта, оранжевокафява, червенокафява, наподобява цвета на добре изпечен бял хляб. Често е напукана, суха, без блясък.

Ламели:  Гъсто поставени, нежни и бледожълти, до 1 cm широки, слизат по пънчето доста надолу;  натиснати с пръст получават кафяви петна, които остават дълго време. Много крехки, лесно се чупят. От счупените ламели, както и от всичките части на гъбата, изтича обилно бял сладък сок, който много наподобява краве мляко. След известно време млякото засъхва и става лепкаво, постепенно придобива сиво-жълт цвят и намирисва на рибено масло.

Хлебенка (Lactifluus volemus). Наранените ламели след време потъмняват

Пънче:  Достига на височина от 5 до 15 cm и дебелина от 1 до 2 cm. То е пълно, твърдо, еднакво оцветено с шапката, но често по-светло от нея. При основата си е по-червенокафяво и коренчето му е малко извито на една страна.

Месо:  Бяло или бледо жълтеникаво, дебело, доста здраво, но чупливо; като застарее гъбата, месото й става жълтеникаво. Като се разчупи гъбата, от нея изтича обилно бяло мляко, което на вкус е сладко, особено когато тя е млада.

Спори:  Безцветни, с мрежесто-брадавичеста повърхност, с размери 8-10 х 7-9 μm. Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Хлебната млечница расте в широколистните и в иглолистните гори в планински местности, под дъбове (Quercus), букове (Fagus), габъри (Carpinus), борове (Pinus) и смърчове (Picea). Предпочита местата с рядка сянка, но изисква влажна почва. Появява се през юни и расте до август, а при топла есен и по-късно. Расте на групи, но не се среща навсякъде в изобилно количество, някои местности са по-богати на хлебенки, а на други места тя се среща само единично или съвършено липсва.

Коментар:  Хлебната млечница е добра за пържене, цяла или на парчета, с масло, сол и др. прибавки. Трябва да се приготвя на силен огън за кратко време, защото при продължителна термична обработка става жилава. Лесно се суши, изсушена мирише на чирози. В някои страни я ядат сурова.

Сходни видове:  Прилича на много други млечници, както ядливи, така и отровни, затова трябва да се обръща внимание на обилно отделящия се сладък, бял (впоследствие потъмняващ) млечен сок, както и на появяващата се след кратко време миризма на риба.

Близък вид е Lactifluus rugatus, който се отличава с липсата на рибена миризма и по-нарядко разположени ламели. Видът е познат в средиземноморските страни.
Lactarius fulvissimus понякога много прилича по външен вид на Хлебната млечница. Има по-малки плодни тела.
Хлебната млечница прилича до известна степен и на Дъбарката (Lactarius rufus). Този вид се отличава с по-малки размери, ръждивокафяв цвят на шапката, наличие на остра гърбица като пъпка в средата на шапката и млечен сок с остър, горчиво-лютив вкус.

https://manatarka.org/lactifluus-volemus/

[Hatshepsut]

Сярна гъба

Сярната гъба (Laetiporus sulphureus или Polyporus sulphureus) е вид базидиева дървесна гъба с ярки, жълти и оранжеви езиковидни плодни тела.

Цветът на плодните тела варира. Отначало, безформените млади тела са оцветени бледо до ярко жълто. След известно развитие гуглата приема формата на ветрило и може да се обагри с огнени оранжеви и червени нюанси като ръбовете и връхчетата остават жълти. При остарелите гъби цветовете избледняват. Тръбичките, които се намират върху долната страна на гуглите са жълти.

Месото е сравнително жилаво и с възрастта става твърдо. Консистенцията на младите плодни тела и меките ръбове на развитите гъби имат плътност наподобяваща пилешко месо. Вкусът на пресните гъби е кисел. Миризмата е на гъби, силна, понякога кисела.

Гъбата расте върху живи и мъртви дървета, широколистни и по-рядко иглолистни. Въпреки че предизвиква гниене на дървесина при живите дървета, съществува спор дали сярната гъба е паразит или не. В повечето случаи наличието на сярна гъба причинява вреда на дървото домакин. Среща се рядко, но в големи количества и често плододава на същото дърво няколко години подред. Сезонът е от ранна пролет до късна есен.

Сярната гъба е ядлива за някои, но за други не, поради възможността те да са алергични към нея. Ядат се младите плодни тела и меките части на по-старите екземпляри, като винаги се експериментира с малки количества ако ще ги яде човек без предишен опит. Симптоми на алергична реакция са: проблеми с храносмилането, халюцинации при деца и др. За повечето хора сярната гъба е безвредна и дори вкусна. Поради месото си, гъбата са счита от вегетарианците за заместител на пилешкото месо. Добре приготвените късове ог гъбата се различават трудно от късове пилешко месо. Именно заради тези свои качества, сярната гъба се нарича „Chicken of the Woods“ (преведено „пилето на горите“) във Великобритания и други англоговорещи страни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сярна гъба

У нас:  Сярна гъба.

По света:  Chicken of the woods, Sulphur shelf (английски), Polypore soufré (френски), Schwefelporling (немски), Tрутовик серно-желтый (руски).

Плодно тяло:  До 40 cm широко, керемидообразно или с формата на полуокръжност, набраздено от различни нюанси на сярно-жълтото под формата на концентрични кръгове. Повърхността е вълнообразно-нагъната, при старите екземпляри покрита с брашнян налеп. Ръбът е целокраен, вълнообразен, при по-старите екземпляри потъмнява и омеква. Отделните плодни тела са почти неразличими, тъй като са сраснали помежду си в туфа.

Тръбички:  До 5 mm дълги, сярно-жълти, сраснали с месото, при старите екземляри отделящи белезникав сок на капки.

Месо:  Жълтеникаво, по-късно белезникаво. С приятна миризма и слабо-кисел вкус.

Спори:  Споровият прашец е бял. Размерът на спорите е 5-7 × 3.5-4.5 μm.

Местообитание:  Паразитира върху разнообразни широколистни и рядко върху иглолистни дървета. Среща се и върху мъртви стволове и пънове. Плододава от пролетта до есента (април-ноември). Широко разпространен вид.

Коментар:  Ядлива гъба само в млада възраст, защото месото тогава е меко и сочно, а при старите става жилаво, твърдо и негодно за консумация. Гъбата трябва да премине през термична обработка. В Северна Америка сярната гъба се счита за деликатес. Въпреки това, в литературата често се споменава, че малък брой хора могат да проявят чувствителност към нея, изразяваща се в стомашно-чревно разстройство, гадене или световъртеж. Трябва също да се отбележи, че някои автори препоръчват да не се консумират сярни гъби намерени върху дървесни видове токсични за човека, като например тис (Taxus).

Сходни видове:  Laetiporus sulphureus трудно може да се сбърка с други видове. Съществува вариетет с бели тръбички, който някои автори определят като Laetiporus sulphureus var. semialbinus, а други дори го отделят като вид – Laetiporus cincinnatus. До сега е познат само от Северна Америка. Всъщност, след генетично проучване на L. sulphureus в Северна Америка стана известно, че съществуващите видове Laetiporus са още няколко, като се различават по географско разпространение и предпочитан субстрат. Такава ревизия на европейски колекции на L. sulphureus все още не е осъществена.

https://manatarka.org/laetiporus-sulphureus/

[Hatshepsut]

Оранжева брезовка

Оранжевата брезовка (Leccinum aurantiacum) е вид ядлива базидиева гъба от род Брезовки (Leccinum).

Описание

Гъбата има шапка с диаметър до 20 cm, червено-оранжева, червена, ръждивочервена до кафеникавочервена на цвят. Кожицата е фино мъхеста, като на Слънце изглежда леко лъскава, а при влага е слабо слизеста. Пънчето е цилиндрично или бухалковидно, бяло до белезникаво на цвят, покрито с едри, белезникави или кафяви гранулки и люспици. Месото ѝ е отначало твърдо и плътно, а после меко, бяло или белезникаво, като при излагане на въздух бързо става от розово на сиво-виолетово до почти черно. Има приятен вкус и ненатрапчив мирис и е подходяща за консумация в прясно състояние, сушена или консервирана.

Местообитание

Среща се през юни – октомври в широколистни и смесени гори, развива се в микориза с различни широколистни дървета.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Оранжева брезовка

У нас:  Червена брезовка, Оранжева брезовка, Оранжева манатарка.

По света:  Bolet orangé, Bolet roux (френски), Laubwald-Rotkappe (немски), Подосиновик красный, Обабок дубовый (руски).

Шапка:  До 15 cm в диаметър. Отначало конусовидна до изпъкнала или полусферична, по-късно изпъкнала и почти плоска. Ярко червена до червено-кафява, понякога по-оранжево-жълта по периферията. Повърхността отначало е финомъхеста, но с остаряване се напуква изцяло на ситни люспи. Ръбът от слабо подвит се изправя. Могат да бъдат наблюдавани парцали с триъгълна или неправилна форма, висящи от ръба на шапката, обикновено при млади гъби.

Тръбички:  Кремаво-бели до бледокафяви, слабо прираснали до прираснали към пънчето. Порите са жълтеникаво-бели до бледокафяви и покафеняват след одраскване.

Пънче:  Цилиндрично, бухалковидно или вретеновидно. Белезникаво, често с ясно синьо оцветяване в основата и особено след докосване. Изцяло покрито с люспици, които са ситни и малко на брой в най-горната част и груби, по-гъсти и често сраснали в близост до основата. Люспиците първоначално са червеникави и потъмняват до червено-кафяво или червеникаво-черно с остаряване. Височина до 27 cm.

Червени брезовка (Leccinum aurantiacum). В основата на пънчето има участък със синьо-зелен цвят

Месо:  Бяло, променящо се виолетово-сиво, сиво или почти черно при нараняване. В основата на пънчето придобива синьо-зелен цвят. Плътно и твърдо. Няма особена миризма или вкус.

Спори:  Спорите са с размери 12.5 – 18.5 × 3.6 -5.1 μm.

Местообитание:  Среща се поединично или на групи в широколистни гори. Установено е, че образува микориза със следните дървета: тополи (Populus), дъбове (Quercus) и брези (Betula), по-рядко с върби (Salix), бук (Fagus), кестен (Castanea) и липа (Tilia). Плододава през лятото и есента. Видът е широко разпространен в Европа.

Природозащитен статус:  Видът е записан в Червения списък на гъбите в България с категория „Уязвим“ (VU). (Red List of fungi in Bulgaria, M. M. Gyosheva, C. M. Denchev, E. G. Dimitrova, B. Assyov, R. D. Petrova & G. T. Stoichev, Mycologia Balcanica 3, 2006)

Коментар:  Ядлива гъба.

Сходни видове:  Leccinum albostipitatum е сходен вид, който расте с тополи (Populus). Люспиците на пънчето са изцяло бели при младите екземпляри на L. albostipitatum, след което потъмняват с остаряване, докато L. aurantiacum обикновено е с червеникаво-кафяви люспици, които и при младите гъби са червеникави.

Leccinum vulpinum и Leccinum piceinum, които растат съответно с бор (Pinus) и смърч (Picea) се отличават с по-тъмни червеникаво-кафяви шапки. Според Machiel E. Noordeloos предстои да бъде изяснен въпросът, дали двата вида са генетично различни. Познати са от централна и северна Европа.

Leccinum versipelle е друг вид, който расте единствено с брези (Betula). Има шапка с характерен светлооранжев цвят и пънче с тъмносиви до черни люспици.

https://manatarka.org/leccinum-aurantiacum/

[Hatshepsut]

Обикновена брезовка

Брезовката, известна още като брезова манатарка (Leccinum scabrum) е вид ядлива базидиева гъба с характерни вкус и аромат.

Основни белези

Шапка (гугла): Средно голяма с диаметър между 5 и 10–12 см; цветът варира от светлокафяв, през белезникаво сив до тъмно кафяв. Плодното месо е меко и бяло, но при разчупване или заливане с вряла вода потъмнява.
Ламели: Под формата на тръбички, бледосиви до бели, лесно се отделят от плодното месо.
Спори: Жълти
Споров прашец: Кафяв
Пънче: Тънко и високо около 15 см, не по-дебело от 2 см, цялата му повърхност е покрита с тъмни люспички. При младите гъби, то е късо и дебело.
Брезовката расте винаги в симбиоза с брези (откъдето идва и името ѝ), най-често поединично. Появява се в края на пролетта, расте през лятото и есента.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Брезовка

У нас:  Обикновена брезовка, Брезова манатарка.

По света:  Birch bolete (английски), Bolet rude (френски), Birkenpilz (немски), Подберёзовик обыкновeнный (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовиднана, по-късно изпъкнала. Бежова, бледокафява до тъмнокафява. Гладка или финокадифена, слабо леплива във влажно време.  До 15 cm в диаметър.

Тръбички:  Отначало белезникави, после сиво-кафяви. Слабо прираснали или несраснали с пънчето. Порите са ситни и със същия цвят като тръбичките.

Пънче:  Бухалковидно, като се разширява слабо и постепенно към основата. Покрито със ситни сиви, кафяви или черни люспици. Височина до 20 cm.

Месо:  Бяло и непроменящо цвета си или придобиващо блед розово-кафяв цвят след няколко часа. При младите екземпляри то е плътно, но после постепенно омеква. Без особени миризма и вкус.

Спори:  Споровият прах е охрено-кафяв.

Местообитание:  Брезови гори (Betula) и всички други гори, в които брезата присъства. Образува микориза с това дърво и плододава поединично или на малки групи. Сезонът е от края на пролетта до края на есента (май-ноември). Често срещан вид в своето местообитание.

Коментар Ядлива гъба, с ниско качество.

Сходни видове Обикновената брезовка (Leccinum scabrum) се познава по кафявата шапка, светлите пори, пънчето покрито с тъмни люспици и непроменящото цвета си месо. Този вид е може би най-често срещаният представител на рода под брезите в България, но не е единственият. В по-северните части на Европа има повече описани видове.

Leccinum cyaneobasileucum и Leccinum schistophilum имат кафяви шапки подобни на L. scabrum, но притежават синьо-зелено оцветяване близо до основата. За различаването на тези два вида е нужен микроскоп.
Leccinum melaneum има по-тъмна сиво-кафява шапка и много тъмни люспици по пънчето. Има спор дали този вид е отделен от L. scabrum или не.
Leccinum variicolor има петниста сиво-кафява шапка. В основата на пънчето има синьо-зелено петно.
Leccinum rotundifoliae расте с брези джудже (Betula nana) в крайните северни региони на Европа и има пънче с по-светли люспици.
Leccinum holopus има много бледа шапка, почти безцветна, но понякога показва зеленеещи участъци. Пънчето носи също много бледи люспици. Този вид обича много влажни условия.
Червената брезовка (Leccinum aurantiacum) има оранжево-червена шапка, а Leccinum versipelle има оранжева шапка. Тези видове потъмняват значително след като се разрежат.
Други видове Leccinum също могат да се сбъркат с L. scabrum, но те не са свързани с брези, а с други дървета.

Leccinum duriusculum има дебело и месесто плодно тяло, потъмнява след разрез и има синьо-зелено петно в основата. Расте под тополи (Populus).
Габъровата гъба, Leccinum pseudoscabrum (=L. carpini), расте в гори с габър (Carpinus). Този вид е по-тънкомесест и също потъмнява след нараняване.

https://manatarka.org/leccinum-scabrum/

[Hatshepsut]

Сърнела

Сърнелата (Macrolepiota procera), наричана още чадъреста гъба, конска гъба, вретенка, самодивска гъба, кукумарка (в района на планината Странджа) и змийска гъба, е вид базидиева гъба от род сърнели (Macrolepiota). Сърнелата е широко разпространена в България и се среща доста често. Най-изявеното ѝ качество е, че е много добра и вкусна ядлива гъба. Добре позната е яйцевидната млада и огромната разтворена гугла на тази сърнела. Диаметърът на разтворената гугла и височината на гъбата лесно достигат 40 см.

Характерни белези

Гугла:
Отначало формата ѝ е яйцевидна и не се разперва докато не се е изпънало стъблото напълно. Тогава обемът ѝ се увеличава. Гуглата, докато се развива и бавно разперва, скъсва частичното покривало под своите пластинки, оставяйки пръстенче около стъблото. Напълно развитата гугла е плоска, при благоприятно време и влажност с огромен диаметър, с концентрично разположени кръгове от кафяви люспи на бял, кремав, или бледо-кафеникав фон.

В центъра на гуглата е разположена пъпка (гърбица) и е винаги покрита със същата кафява матова материя от която са направени тъмните люспи около нея. От към краищата на гуглата лесно се премахват и бели влакна, прах и други фини частици. Ръбът на гуглата не е подвит, а висящи парченца придават назъбеност.

Месо:
Месото е сравнително меко но е леко жилаво и не се разпада. На цвят е бяло но при нараняване може да се оцвети леко розово. Има приятен аромат на ядки и по-точно на лешници, който е най-изразен при застаряващите сърнели. Вкусът е също така приятен.

Пластинки:
Бели, понякога с розови шарки и досто нагъсто разположени. Не са сраснали с пънчето и са деликатни – лесно се пречупват.

Споров прашец:
Бял.

Пънче:
Високо (до около 40 см) и се развива преди гуглата. Отначало вътрешността му е плътна и бяла, по-късно куха и със здрави влакна. Пънчето е украсено с уникално съчетание от люспички, наподобяващо змийска кожа. По дължината на стъблата на развитите гъби има бяло и меко пръстенче, което може да се движи нагоре и надолу. В основата си пънчето е крушковидно.

Месторастене

Любимите кътове на сърнелата са откритите планински пасища и горски поляни. Нерядко се среща и в гори, шубраци и храсталаци но там рядко плододава повече от едно плодно тяло. Не обича влагата, а и расте в сухо време когато други гъби плододават слабо. Често се срещат и самодивски кръгове от няколко сърнели. Нейният сезон на плододаване е дълъг – от ранна пролет до късна есен. Сърнелата, както и други полски гъби, е нетолерантна към почва обработена с изкуствена тор и химикали.

Събиране

Гъбата е ценена високо. Гуглата, разперена или не, се отрязва, като пънчето се премахва поради това, че е жилаво, твърдо, влакнесто и поради това – не особено вкусно. Най-много се ценят младите, почти отварящи се гугли. Използва се веднага, като се реже на късове и се готви. Късовете може да се панират или прибавят към баница. Не особено подходяща за сушене, но много добра за консервиране.

Сърнела в младо състояние

При събиране трябва да се внимава сърнелата да не се сбърка с някоя от отровните мухоморки и най-вече да не се събират сърнелки (пример-Lepiota leucothites)[2] които много по-лесно могат да бъдат сбъркани с отровни видове. Понякога съвсем новоизникналите сърнели приличат на други видове и трябва гъбата да се изчака да порасне за пълна сигурност.

Сърнелата лесно се сбърква с близката Червеникава сърнела (M. rhacodes). Този вид е с по-скромни размери, по-едролюспест и месото му червенее при разрязване. Има силен аромат и предпочита по-сенчести места в градини и гори.

Елегантната сърнела (M. mastoidea) прилича на обикновената сърнела, но не расте до същите размери, а люспите и са по слабо развити. Този вид е също така годен за ядене.

В Северна Америка е широко разпространена Chlorophyllum molybdites, която е отровен двойник на сърнелата. Това е гъбата предизвикваща най-много отравяния в Съединените щати.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сърнела

У нас:  Сърнела, Гигантска сърнела, Чадъреста гъба, Конска гъба, Вретенка, Самодивска гъба, Кукумарка, Змийска гъба, Връшник.

По света:  Parasol mushroom (английски), Coulemelle, Lépiote élevée (френски), Parasol (немски), Гриб-зонтик пестрый (руски).

Шапка:  Отначало яйцевидна, после кълбовидна и накрая плоска с изразена централна гърбица. Кожицата е бяла, кремава или бежова, влакнеста и мека, покрита с груби, кафяви люспи, които са разположени в концентрични кръгове и се раздалечават с развитието на плодното тяло. Достига до 30 cm в диаметър.

Ламели:  Гъсти, широки от 1 до 1.5 cm, бели до кремави, свободни от пънчето.

Пънче:  Високо до 30, а понякога и до 40 cm, дебело от 1 до 3.5 cm. Притежава пръстен, разположен в горната част на пънчето. То е тръбовидно кухо като свирка, с жилаво месо; по цялото продължение на пънчето, от основата до пръстена, е нашарено с напречни околовръстни кафяви резки върху по-светла основа, които го правят пъстро като змия. В основата си пънчето е удебелено.

Пръстен:  Тлъст и мек, двуслоен. Лесно се движи нагоре и надолу.

Месо:  Бяло, понякога с розов тон; при младата гъба то е меко, а после става твърдо, сухо и жилаво. При разчупване не променя цвета си. Вкусът на месото е на орехови ядки, с приятна миризма.

Спори:  Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Тази гъба расте в редките и просветлени широколистни и иглолистни гори, а също така по горските поляни, в храсталаци и сред пасища. Появява се в края на пролетта и продължава да плододава до края на есента, но най-обилно през есента. Намира се поединично или на групи. Широко разпространена и често срещана гъба в цялата страна.

Коментар:  Сърнелата е много добра ядлива гъба, но в младо състояние, особено докато шапката не се е разтворила или току-що се е разтворила, защото на старите гъби месото става твърдо и безвкусно. Пънчето не се яде, защото е много жилаво и кухо, с дебела кожа, а месото му е много малко и жилаво. Тази гъба е пригодна и за сушене. Позната е доста добре почти навсякъде в нашата страна.

Сходни видове: Поради впечатляващите размери и характерната окраска Сърнелата не представлява трудност за определяне. Съществуват обаче няколко близки вида сърнели, които често се събират под убеждението, че са Macrolepiota procera, но всъщност не са.

Macrolepiota mastoidea (Елегантна сърнела). Достига по-малки размери. Различава се с окраска от по-ситни люспички, силно изразена гърбица на шапката, пръстен с различна форма и пънче покрито със ситни люспици или почти гладко.
Macrolepiota konradii (Звездовидна сърнела), слабо познат вид, но с характерни черти. Шапката е покрита с голяма люспа, накъсана под формата на звезда. Пръстенът е двуслоен, като при M. procera, но пък пънчето има слабо изразен или липсващ рисунък. Размерите на този вид са по-скромни. Среща се в гори.
Macrolepiota excoriata (Полска сърнела), вид с по-скромни размери. Люспите по шапката при този вид са дребни и по-светли, докато пънчето има тесен, еднослоен пръстен и е гладко, без окраска. Расте по пасища.
Chlorophyllum rhacodes (=Macrolepiota rhacodes, Червенееща сърнела), Chlorophyllum brunneum и Chlorophyllum olivieri. Тези видове почти доближават M. procera по размери. Имат по-едри и надигнати люспи върху шапките. Пънчетата нямат рисунък. Всички имат почервеняващо месо. Някои хора проявяват непоносимост при консумация на тези сърнели.
Chlorophyllum molybdites е вид сърнела от Северна Америка. В България все още не е забелязан, но е наблюдаван в оранжерии в някои европейски страни и сред природата в средиземноморието. Вероятно е пренесен. Отличава се с бледозеленикави ламели и зеленикав споров прашец. Счита се за отровна гъба.
Ако се събират сърнели за ядене, трябва да се внимава да не се стане объркване със следните гъби.

Lepiota spp. (Сърнелки). Това са гъби, които по окраска на шапката наподобяват M. procera, но пък имат далеч по-малки размери. Често срещани са Lepiota cristata (Гребенеста сърнелка) и Lepiota clypeolaria (Охреножълта сърнелка). В този род има силно отровни гъби, като Lepiota brunneoincarnata (Червено-кафява сърнелка), Lepiota felina (Котешка сърнелка) и Lepiota subincarnata.
Amanita vittadinii (Едролюспеста мухоморка). Вид мухоморка с рошава, люспеста повърхност на пънчето под пръстена. Почти изцяло бяла на цвят. Расте сред треви на открити места.

https://manatarka.org/macrolepiota-procera/

[Hatshepsut]

Червеникава сърнела

Червеникавата сърнела (Chlorophyllum rhacodes), наричана още Червенееща сърнела, е вид базидиева гъба от род сърнели (Macrolepiota). Ядлива и много вкусна гъба.

Характерни белези

Гугла:
Формата на младата гугла е яйцевидна. По време на растежа се разтваря, като преминава от звънчевидна до плоска форма с диаметър 5-20 см. В средата има слабо изразена гърбица (пъпка). Гуглата е с дебела, суха и тъмна кожица, която при растежа се напуква, образувайки едри люспи, които са керемидообразно подредени. Кожата на гърбицата остава цяла и е по-тъмно оцветена.

Пънче:
Достига височина до 20 см. Гладко, при младите гъби с бял до кремав цвят, при по-възрастните червеникавокафяво. В горната му част има характерно подвижно пръстенче, а в основата си пънчето е удебелено като луковица.

Месо:
Месото е сравнително меко, с белезникав цвят; при нараняване се оцветява в оранжево-червено и постепенно потъмнява до ръждивокафяво. В пънчето е влакнесто и по-твърдо. Като цяло месото има приятен аромат и вкус.

Пластинки:
Гъсто разположени, при младите гъби с белезникав цвят, по-късно червеникави. Както месото и пънчето, при нараняване почервеняват.

Споров прах:
Бял.

Месторастене

Расте в широколистни и иглолистни гори. В България се среща във всички планини. Понякога расте в т. нар. „самодивски кръгове“ и за разлика от обикновената сърнела не обича много откритите пространства. Периодът ѝ на растеж е от юни до октомври.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Червеникава сърнела

У нас:  Червенееща сърнела, Червеникава сърнела.

По света:  Shaggy parasol (английски), Coulemelle rougissante, Lépiote déguenillée (френски), Gemeiner Safranschirmling (немски), Гриб-зонтик краснеющий (руски).

Шапка:  Отначало яйцевидна, после сферична и накрая плоска с изразена централна гърбица. Покрита с едри, груби, надигнати, кафяви люспи, които са разположени в концентрични кръгове и се раздалечават с развитието на плодното тяло. Повърхността между отделните люспи е влакнеста и значително по-светла на цвят. Ръбът е влакнест. Диаметър до 20 cm.

Ламели:  Бели, при старите екземпляри кремави или бежови. При нараняване почервеняват. Гъсти и свободни от пънчето.

Пънче:  Цилиндрично, но надолу преминава плавно в кълбовидно разширена основа. Повърхността е гладка, бяла до кафеникава, без рисунък. Височина до 20 cm, с пръстен.

Пръстен:  Тлъст и мек, двуслоен, широк и подвижен. На цвят бял, понякога по-тъмен отдолу.

Месо:  Бяло, при излагане на въздух почервенява. В областта на шапката плътно, докато в пънчето е влакнесто и образува кухина. Има изразена ароматна миризма и приятен вкус.

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са с размери 9-12.5 × 6-8 μm.

Местообитание:  Гори, храсталаци, паркове и градини върху богата почва. Предпочита местности в близост до селища и места повлияни от човешка дейност. Плододава през лятото и есента, поединично или на групи.

Коментар:  В много книги е записана като ядлива гъба, но се посочва, че някои хора са чувствителни към нея и реагират със стомашно разстройство или алергична реакция. Тази информация касае старото схващане за вида, преди той да бъде разделен на три вида (прочети по-долу). Все още не е изяснено кои от тях създават проблеми при консумация и при какви обстоятелства.

Сходни видове:  Миколози показаха, чрез молекуляри анализи, че старото схващане за Chlorophyllum rhacodes е неправилно. Всъщност не е един вид, а име споделяно от три съвсем отделни вида в Европа (Chlorophyllum rhacodes, Chlorophyllum brunneum и Chlorophyllum olivieri). Всички имат люспеста шапка, пръстен и червенеещо месо.

Chlorophyllum brunneum има шапка с подобна окраска (тъмни люспи върху светъл фон) и се среща на места с богата почва, особено в домашни условия: градини и оранжерии. Този вид има късо пънче със силно разширена основа. Преходът между пънче и разширение е рязък и наподобява праг. Пръстенът е еднослоен и долната му повърхност е тъмно оцветена. Този вид е посочен като най-вероятен причинител на нежелани реакции.

Chlorophyllum olivieri се отличава от Ch. rhacodes и Ch. brunneum по това, че шапката е сивкаво-бежова. Не се вижда особена разлика в цвета между люспите и фона като при другите два вида. Ch. olivieri има дълго пънче, плавно разширяващо се до основата. Пръстенът е двуслоен и дебел. Горски вид.

Chlorophyllum olivieri

Може да прочетете повече по тази тема в статия в сайта на South Vancouver Island Mycological Society подготвена с помощта на Elsa Vellinga. Информацията е валидна за Европа.

Обикновената сърнела (Macrolepiota procera) има плодно тяло с по-големи размери. При този вид винаги има изразена змиевидна шарка по долната част на пънчето. Месото не почервенява при нараняване. При други видове сърнели – Macrolepiota mastoidea (Елегантна сърнела), Macrolepiota excoriata (Полска сърнела) и Macrolepiota konradii (Звездовидна сърнела) – месото също не почервенява.

Macrolepiota permixta е един рядък вид, който има пънче със змиевидна шарка, както и почервеняващо месо.

Chlorophyllum molybdites е сходен вид от Северна Америка. Не е срещан в България, но е наблюдаван в оранжерии в някои европейски страни и сред природата в средиземноморието. Вероятно е пренесен. Отличава се с бледозеленикави ламели и зеленикав споров прашец. Счита се за отровна гъба.

https://manatarka.org/chlorophyllum-rhacodes/