Тема за гѫби

[Hatshepsut]

Брашняна гъба

Clitopilus prunulus (Scop.) P. Kumm.
семейство Entolomataceae (Ентоломови)

У нас:  Брашняна гъба.

По света:  The miller, Sweetbread mushroom (английски), Clitopile pruineux, Meunier (френски), Mehl-Räsling (немски), Вишняк, Подвишенник, Ивишень (руски).

Шапка:  Първоначално звънчевидна, по-късно плоска до леко вдлъбната, понякога с неравномерна форма. Бяла до бледокремава или бледосива. Гладка. В сухо време покрита с бял налеп като заскрежена, а във влажно време лъскава и леко слузеста. При допир се усеща мъхеста и мека, като гюдерия. Ръбът е отначало силно подвит, после разгънат, тънък и понякога с вълнообразен ход. До 8 cm в диаметър.

Пънче:  До 6 cm високо, цилиндрично или понякога стесняващо се към основата, плътно, едноцветно с шапката. Често не заема централна позиция спрямо шапката.

Ламели:  Низходящи по пънчето, в началото бели, по-късно белезникави до бледо-розови. Умерено гъсти или гъсти.

Брашняни гъби (Clitopilus prunulus). Ламелите са низходящи (низбягващи) и при младите гъби са белезникави

Месо:  Бяло, отначало плътно, при развити екземпляри тънко и крехко. С характерни миризма и вкус на брашно.

Спори:  Споровият прах е розов.

Местообитание:  Широколистни, иглолистни и смесени гори. Расте върху почва и плододава поединично или на групи. Сезон – от края на пролетта до есента (май-ноември). Широко разпространен вид. Среща се и в субалпийския пояс на нашите планини – до 2000 m надморска височина.

Коментар:  Вкусна ядлива гъба, но може лесно да се сбърка с други гъби, някои от тях опасни.

Сходни видове:  Брашняната гъба се познава по светлата шапка с особена, мека повърхност, низбягващите ламели, брашняната миризма и по розовия споров прашец. Въпреки това, има множество видове със същата миризма и сходни белези.

Може да се сбърка с Бялата отровна орешарка (Clitocybe rivulosa), която няма такава миризма, както и с други видове Clitocybe с бели плодни тела. При всички тях споровият прашец е бял.
Отровната сливовка (Entoloma sinuatum, E. lividum, Rhodophyllus sinuatus) има миризма на брашно, първоначално жълтеникави ламели, които скоро стават розови, и розов споров прах. Расте в широколистни гори.
Брашняната гъба много прилича и на ядливата Майска гъба (Calocybe gambosa), която обаче расте само през пролетта и няма низбягващи ламели.
Някои автори смятат Clitopilus cystidiatus за отделен вид с по-дебеломесести, по-сивкави плодни тела и разлики в микроскопичните структури.
Има още видове от родовете Clitopilus, Clitocella и Entoloma със светло оцветяване, брашняна миризма и низбягващи ламели: Clitopilus scyphoides, Clitopilus giovanellae, Clitocella fallax, Entoloma neglectum и други.
Ossicaulis lignatilis има брашняна миризма, бял споров прашец и расте единствено върху гниещо дърво.

https://manatarka.org/clitopilus-prunulus/

[Hatshepsut]

Сиво-виолетова гълъбка

Сиво-виолетовата гълъбка, наричана също сива гълъбка (Russula cyanoxantha), е вид ядлива базидиева гъба от семейство Russulaceae.

Описание

Шапката достига до 15 cm в диаметър. В ранна възраст е дъговидно извита, а в напреднала възраст става разперена до плоска, с вдлъбнатина в средата. Ръбът ѝ е остър и набразден по края. Кожицата във влажно време е лепкава и гола. На цвят е много изменчива – в началото най-често е сива, сиво-зелена, а по-нататък придобива различни тонове на виолетовото и зеленото, които преливат един в друг. Пънчето достига дължина 12 cm и е цилиндрично, плътно, по-късно гъбесто. На цвят е белезникаво, понякога със слаб виолетов оттенък. Месото е здраво, еластично, бяло, под кожицата виолетово. Има приятен, понякога лют вкус. Смята се за една от най-вкусните гълъбки и може да се консумира както в прясно състояние, така и консервирана.

Местообитание

Среща се много често през юни – октомври. Расте поединично или на малки групи в широколистни и смесени гори, най-вече под бук, дъб и габър.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сиво-виолетова гълъбка

У нас:  Сиво-виолетова гълъбка, Сива гълъбка.

По света:  Charcoal burner (английски), Russule charbonnière (френски), Frauen-Täubling (немски), Сыроежка сине-желтая (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовидна, по-късно плоска и слабо вдлъбната в центъра. Виолетова, розово-виолетова, сиво-виолетова, тъмнозелена или оцветена с комбинация от тези цветове. Понякога с охрени петна в центъра. Повърхността е гладка и суха или влажна. Кожицата се обелва до половината от разстоянието до центъра. До 15 cm в диаметър. Изцяло зелените форми в някои литературни източници се обозначават като Russula cyanoxantha forma peltereaui.

Ламели Бели, при застаряване – бледокремави. Нагъсто разположени. Прираснали към пънчето или слабо низбягващи. Еластични и нечупливи. При натиск с пръсти се огъват и се усещат мазни и слузести. Това е много характерен белег за този вид.

Пънче:  Цилиндрично или понякога изтъняващо към основата. Бяло, но понякога с бледовиолетово оцветяване. Повърхността е гладка. Височина до 12 cm.

Месо:  Бяло, плътно и здраво. Без особени миризма и вкус. С железен (II) сулфат не реагира или показва бледозеленикава реакция.

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са елипсовидно-яйцевидни, с размери 7-9 × 6-7 m. Орнаментирани са със ситни изолирани брадавици, рядко с тънки връзки помежду им.

Местообитание:  Широколистни и иглолистни гори, в низини и планини. Расте поединично или на малки групи. Сезон – от края на пролетта до края на есента (май-ноември). Широко разпространен и често срещан вид в цялата страна.

Коментар:  Добра ядлива гъба.

Сходни видове:  Russula cyanoxantha се разпознава лесно благодарение на мазните при допир ламели. Едрият размер, оцветяването на шапката, белите ламели и пънче, както и нелютивият вкус са други важни белези. Тук трябва да се отбележи, че почти всички останали видове гълъбки (Russula) имат чупливи ламели.

Russula langei е описан от френския миколог Bon като отделен вид. Различава се от обичайните форми на R. cyanoxantha по пънчето с бледовиолетови нюанси, по-твърдото месо и по-тъмната зелена реакция с железен сулфат.
Независимостта на R. langei е съмнителна.

Една друга едра гълъбка със зелена шапка (но никога с виолетови тонове) е Russula heterophylla (Сиво-червена гълъбка). Подобно на R. cyanoxantha този вид не люти и има бели, сравнително гъвкави ламели и бял споров прашец. При по-развити плодни тела ламелите придобиват кремав тон и кафеникави петна и са чупливи. Расте в широколистни гори.

https://manatarka.org/russula-cyanoxantha/

[Hatshepsut]

Червеностъблена гълъбка

Russula olivacea (Schaeff.) Fr.
семейство Russulaceae (Гълъбки)

У нас:  Червеностъблена гълъбка.

По света:  Olive brittlegill (английски), Russule olivacée (френски), Rotstieliger Leder-Täubling (немски), Сыроежка оливковая (руски).

Шапка:  Отначало изпъкнала, по-късно плоска или слабо вдлъбната в центъра. Разнообразно оцветена: червена, винена, розово-винена, винено-кафява, кафява или зеленикава или комбинация от тези цветове. Обикалящи външната половина от шапката се виждат малки, контрастни ивици. Повърхността е суха и матова, с плитки неравности или почти гладка, във влажно време – мокра и блестяща. Ръбът е изправен. Кожицата се бели до една трета от диаметъра. Диаметър до 21 cm.

Ламели:  Отначало кремави, след това прогресивно оранжево-охрени. Ръбът често е оцветен виненочервен. Сравнително дебели, гъсти и чупливи. Прираснали.

Пънче:  Цилиндрично или бухалковидно, дебело. Бяло, но частично или изцяло обагрено розово. Височина до 15 cm.

Месо:  Бяло, плътно, чупливо. С приятен вкус и без особена миризма.

Спори:  Споровият прашец е охреножълт. Спорите са с размери 8-12.5 × 7-10 μm. Орнаментирани са с шипчета, без мрежа.

Местообитание:  В гори с бук (Fagus) или иглолистни дървета, като смърч (Picea) и ела (Abies), обикновено в планините. Плододава поединично или на групи през лятото и есента. В своето местообитание е често срещан вид.

Коментар:  В някои по-стари издания тази гъба е обявена за ядлива. Днес не се препоръчва, тъй като е известно, че може да предизвика стомашно-чревни разстройства в сурово състояние.

Сходни видове:  Russula olivacea е един от най-забележителните видове гълъбки в нашите планински гори. Разпознава се по местообитанието, по едрия размер, по шапката с характерните ивици, по жълто-охрените ламели с оцветен ръб, по розовото пънче и нелютивия вкус. Шапката показва разнообразие от цветове и някои автори са описали отделни вариетети поради тази причина. (Russula olivacea var. pavonina например е вариетет с тъмночервена шапка.)

Други видове в групата на тази гълъбка са Russula alutacea и Russula vinosobrunnea; всички те са сравнително едри гълъбки с жълто-охрени ламели, розовеещо пънче и нелютив вкус.

Russula alutacea (Коженочервена гълъбка) расте в разнообразни широколистни гори (включително букови) и има по-малко плодно тяло с винено-червена шапка без ивици. Цветът на ламелите е сходен, докато пънчето е бяло и розовее само в редки случаи. Спорите на този вид са също шипчести, но някои от шипчетата са свързани от мрежа. Размерът на спорите е също по-малък.

Russula vinosobrunnea (понякога приет като вариетет на R. alutacea) има тъмночервена или винена шапка, често с тъмен център и ивици подобни на R. olivacea. Ламелитe имат сходен цвят, а пънчето често розовее. Расте в широколистни гори, но според Sarnari вероятно отсъства от буковите гори.

В иглолистни гори, където расте смърч, може да се сбърка с Russula queletii (Келетова гълъбка), която се различава лесно по лютивия вкус.

https://manatarka.org/russula-olivacea/

[Hatshepsut]

Тъмночервена гълъбка

Russula xerampelina (Schaeff.) Fr.
семейство Russulaceae (Гълъбки)

синоним Russula erythropus (Fr.) Pelt.

У нас:  Виненочервена гълъбка, Тъмночервена гълъбка.

По света:  Crab brittlegill (английски), Russule écrevisse (френски), Roter Herings-Täubling (немски), Сыроежка буреющая (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовидна, по-късно изпъкнала, накрая плоска и вдлъбната в центъра. Виненочервена, пурпурночервена, яркочервена или виненокафеникава, по-тъмна в центъра понякога до почти черна. Повърхността е гладка и суха. Ръбът е изправен, без бразди или слабо набразден при стари екземпляри. Кожицата се обелва до половината от разстоянието до центъра. Диаметър до 10 cm.

Ламели:  Отначало бледокремави, по-късно прогресивно жълто-охрени, покафеняващи бавно след нараняване. Умерено гъсти, частично прираснали и чупливи.

Пънче:  Цилиндрично или слабо разширяващо се към основата. Бяло, но обагрено розово-червено или като шапката, поне в долната част на пънчето. Покафенява слабо след нараняване. Повърхността е плитко набраздена и суха. Височина до 7 cm.

Russula xerampelina. Долната част на пънчето е оцветена подобно на шапката

Месо:  Бяло, покафенява бавно. Миризмата наподобява тази на херинга (или на сварени морски деликатеси според някои автори) и е слаба, но се засилва при стареене. Вкусът е приятен, нелютив. С разтвор на железен (II) сулфат, месото реагира с характерен зелен цвят.

Спори:  Споровият прашец е охрен. Спорите са с размери 8-10 x 6.5-8 μm. Орнаментирани са с шипчета, малък брой от които са свързани помежду си с връзки.

Местообитание:  Иглолистни гори, като образува микориза с бор (Pinus), смърч (Picea) и ела (Abies). Плододава поединично или на групи през лятото и есента.

Коментар:  Ядлива гъба.

Сходни видове:  Russula xerampelina един от най-разпознаваемите видове гълъбки и популярен вид в класическите определители за гъби. Гъбата е годна за ядене и лесна за намиране. Особености като миризмата, покафеняването, липсата на лютивина, розовото пънче и реакцията с железен сулфат е комбинация от белези, които правят разпознаването на този вид по-сигурно от това на много други гълъбки. Всъщност, Russula xerampelina е най-яркият представител на цяла група гълъбки (тези принадлежащи към подсекция Xerampelinae, които някои автори неформално наричат „херинговите гълъбки“), които споделят споменатите белези, но растат в различни местообитания и имат разнообразни цветове на шапката. В някои издания R. xerampelina е представен в широк смисъл, обединяващ много от тези видове и дори техни вариетети.

Видът представен на тази страница е по описанието на Sarnari (2005). Цветът на шапката е ярък, наситен, виненочервен или пурпурночервен и расте в присъствието на иглолистни дървета. Ето някои от най-близките познати видове в подсекция Xerampelinae.

Russula favrei расте в смърчови гори (Picea) и има кафява шапка.

Russula clavipes има зеленикава до зеленикаво-кафява шапка и расте в иглолистни гори.

Russula graveolens от широколистните гори е с изключително разнообразни цветове на шапката.

Russula faginea расте в букови гори (Fagus) и има розово-кафеникаво-охрена шапка. Освен че са неравномерни, цветовете са и по-бледи.

В иглолистните гори растат някои нелютиви гълъбки, с подобно на R. xerampelina оцветяване на шапката. Russula olivacea (Червеностъблена гълъбка) понякога е оцветена червена. Познава се по тъмните ивици обикалящи шапката и се отличава от R. xerampelina по отсъствието на покафеняване и липсата на позеленяване с железен сулфат. Отсъствие на покафеняване и отрицателна реакция към железен сулфат показват и други нелютиви гълъбки, като Russula integra, Russula vinosa (Винена гълъбка) и Russula paludosa. От лютивите гълъбки, R. xerampelina не бива да се бърка с Russula badia, Russula queletii, Russula firmula, Russula torulosa, Russula sanguinaria (Кървавочервена гълъбка) и Russula rhodopus.

https://manatarka.org/russula-xerampelina/

[Hatshepsut]

Кафяво-виолетова гълъбка

Кафяво-виолетовата гълъбка (Russula vesca) е вид ядлива базидиева гъба от семейство Russulaceae.

Описание

Шапката достига до 12 cm в диаметър. В ранна възраст е дъговидна, с малка вдлъбнатина в средата, а в напреднала възраст става разперена до плоска, слабо набраздена. При влажно време е леко лепкава, иначе суха. На цвят бива розова, розово-червена, лилаво-виненочервена, кафеникаво-червена, виолетово-сивкава, кафяво-виолетова. Пънчето достига дължина 7 cm и е цилиндрично, набраздено, на цвят бяло, често с ръждиви петна в долната част. Месото е тънко, бяло, пожълтяващо при излагане на въздух и има орехов вкус. Гъбата има добри вкусови качества и е годна за консумация както сурова, така и в различни салати.

Местообитание

Среща се сравнително често през юни – октомври, като расте поединично или на малки групи по слънчеви места в светли широколистни гори, предимно под дъб и габър, а в редки случаи и в иглолистни гори (най-вече под смърч).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кафяво-виолетова гълъбка

У нас:  Кафяво-виолетова гълъбка, Кафява гълъбка, Виолетова гълъбка.

По света:  Bared teeth Russula, Bare-toothed Russula, The flirt (английски), Russule comestible (френски), Fleischroter Speise-Täubling (немски), Сыроежка пищевая (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовидна, като най-горната част е сравнително плоска, по-късно плоска с вдлъбнатина в центъра, накрая фуниевидна. Меснорозова, розово-кафява, кафяво-виолетова, розово-зеленикава, с или без бледоохрен център, неравномерно оцветена, с по-светли и по-тъмни участъци. Повърхността е гладка или слабо набръчкана и суха. Кожицата често не покрива ламелите по ръба на шапката и се обелва до половината от разстоянието до центъра. Диаметър до 10 cm.

Ламели:  Бели, по-късно кремави, понякога с кафеникави петна. Сравнително гъсти, сраснали с пънчето и чупливи.

Пънче:  Цилиндрично или слабо стесняващо се към основата. Бяло, в редки случаи с бледорозови петна. Повърхността е гладка. Височина до 7 cm.

Russula vesca. Ламелите и пънчето са бели

Месо:  Бяло. Плътно и чупливо. Миризмата е неопределена. Вкусът е приятен.

Спори:  Споровият прашец е бял до съвсем бледокремав. Спорите са с размери 5.5-8 × 5-6 μm. Орнаментирани са с шипчета, между които почти не се виждат връзки.

Местообитание:  Широколистни и иглолистни гори. Плододава поединично или на групи от края на пролетта до есента. Широко разпространен и често срещан вид.

Коментар:  Ядлива гъба.

Сходни видове:  Russula vesca е една от най-редовно срещаните гълъбки в горите и се разпознава лесно след придобиване на опит. Особеното на Russula vesca е ръбът на шапката, при който често се случва кожицата да не покрива до край ламелите. Този характерен белег обаче не се наблюдава при всички плодни тела. Меснорозово-червеният цвят на шапката, белите ламели и пънче, белите спори и нелютивият вкус са други важни белези.

https://manatarka.org/russula-vesca/

[Hatshepsut]

Саждива гъба

Tricholoma portentosum (Fr.) Quél.
семейство Tricholomataceae (Есенни гъби)

У нас:  Саждива гъба, Саждивка, Есенна гъба.

*В някои книги името Саждива гъба се използва също за Tricholoma terreum.

По света:  Coalman (английски), Tricholome prétentieux (френски), Schwarzfaserger Ritterling (немски), Рядовка серая (руски).

Шапката:  До 14 cm в диаметър, първоначално звънчевидна, по-късно разперена до почти плоска, с изпъкнало, но широко връхче, светло-сива до сиво-черна, понякога с виолетов оттенък, при застаряване често с жълти петна. Повърхността е гладка и влакнеста, като влакната са тъмни и разположени радиално. Ръбът е често вълновиден и насечен.

Саждиви гъби (Tricholoma portentosum). Влакнестата структура на шапката е видима

Ламели:  Свободни от пънчето, със зъбче. Не особено гъсти, отначало бели, по-късно с жълтеникав тон.

Саждиви гъби (Tricholoma portentosum). Жълтеенето на ламелите варира

Пънче:  От 6 до 12 cm, цилиндрично, бухалковидно или изтъняващо в основата, бяло или понякога жълтеникаво, покрито с фини люспици.

Месо:  Бяло, ронливо, под кожицата жълтеникаво. С миризма и вкус на брашно.

Местообитание:  Расте в иглолистни, обикновено борови (Pinus) гори и по-рядко със смърч (Picea). Расте и в смесени гори със същите иглолистни дървета и бук. Плододава през есента до началото на зимата (септември-декември).

Коментар:  Добра ядлива гъба.

Сходни видове:  Съществуват няколко различни вида Tricholoma със сивкави шапки. Сред тях има такива с шапки покрити с люспи, като отровната Тигрова гъба (Tricholoma pardinum), Тъмнолюспеста есенна гъба (Tricholoma atrosquamosum), Tricholoma scalpturatum и други. Саждивата гъба се различава от всички тях по влакнестите ивици и отсъствието на люспи върху шапката.

Следните видове също имат шапки с влакнести оттенъци като Саждивата гъба.

Шапката на Лютивата есенна гъба (Tricholoma virgatum) е сива, лъскава, с конусовидна форма и характерна островърха гърбица в центъра. Има лютив вкус и се смята за отровна гъба. Расте в иглолистни гори.
Шапката на Tricholoma sciodes също има конусовидна форма. Този вид расте в букови гори и има месо с леко горчив вкус, който постепенно преминава в лютив.
Tricholoma sejunctum има шапка с жълто-сив до маслиненозелен цвят, но с преобладаване на жълтия тон и расте в широколистни гори. Има миризма на брашно и слаб горчив вкус. Tricholoma sejunctum var. coniferarum расте в борови гори и има червеникава основа.
Обикновената есенна гъба (Tricholoma terreum), освен че се различава с влакнесто-мъхестата си шапка, е с по-малки размери, не жълтее и няма миризма и вкус на брашно.

https://manatarka.org/tricholoma-portentosum/

[Hatshepsut]

Обикновена есенна гъба

Tricholoma terreum (Schaeff.) P. Kumm.
семейство Tricholomataceae (Есенни гъби)

У нас:  Обикновена есенна гъба, Землиста гъба, Миша гъба.

*В някои книги тази гъба е представена с името Саждива гъба. Името се използва също за Tricholoma portentosum.

По света:  Grey knight (английски), Tricholome couleur de souris (френски), Gemeine Erd-Ritterling (немски), Рядовка землистая (руски).

Шапка:  До 7 cm в диаметър, първоначално звънчевидна, по-късно разперена до почти плоска, с малко, изпъкнало връхче, светло сива до тъмно сива. Повърхността е влакнеста и мъхеста. Ръбът е вълновиден, понякога насечен.

Обикновени есенни гъби (Tricholoma terreum). Шапката е влакнесто-мъхеста

Ламели:  Прираснали със зъбче, белезникави до сиви при остарели гъби. Не особено гъсти.

Пънче:  До 8 cm, бяло до сивкаво при по стари гъби, гладко или финовлакнесто. Първоначално плътно, по-късно с кухини, трошливо.

Месо:  Бяло до белезникаво, ронливо. Не променя цвета си. Няма особена миризма. Вкусът е недоловим.

Спори:  Споровият прах е бял.

Местообитание:  Среща се в иглолистни гори, предимно с бор (Pinus), през есента (IX-XI) и рядко през пролетта (IV). Плододава на групи.

Коментар:  Доскоро се смяташе за ядлива гъба, но според последни проучвания съдържа опасни токсини, които се акумулират в организма. Не се препоръчва да се бере поради тази причина, макар да не са известни случаи на отравяне с нея.

Сходни видове:  Важни белези за определяне на Обикновената есенна гъба са малкият размер, сивата влакнесто-мъхеста шапка с ниска гърбица, белезникавите ламели (без тъмни петънца), бялото, гладко пънче, липсата на особени миризма и вкус и асоциацията с борове. Описани са няколко близки вида, които се различават трудно без разглеждане на плодното тяло под микроскоп. Това са Tricholoma gausapatum и Tricholoma myomyces. Не всички автори признават тези видове за отделни от T. terreum.

Tricholoma cingulatum се различава лесно поради наличието на зона наподобяваща пръстен върху пънчето. Расте в близост до върби (Salix) или брези (Betula).

Tricholoma scalpturatum също има подобна шапка. Има изразена брашняна миризма, жълтеещи ламели и расте както в иглолистни, така и в широколистни гори.

Важно е да се отбележи и възможността да се сбърка с някои отровни видове Tricholoma. Тигровата гъба (Tricholoma pardinum) има люспеста, сива шапка и дебело, твърдо месо. Лютивата есенна гъба (Tricholoma virgatum) има конусовидна шапка с островърха гърбица, ламели нацапани с тъмни петънца и месо с лютив вкус.

https://manatarka.org/tricholoma-terreum/

[Hatshepsut]

Пурпурна гъба

Tricholomopsis rutilans (Schaeff.) Singer
семейство Tricholomataceae (Есенни гъби)

синоним Tricholoma rutilans (Schaeff.) P. Kumm.

У нас:  Пурпурна гъба, Пурпурна есенна гъба.

По света:  Plums and custard (английски), Tricholome rutilant (френски), Purpurfilziger Holzritterling  (немски), Рядовка краснеющая (руски).

Шапка:  Широка от 5 до 10 cm, понякога и до 20 cm, много месеста, месото е дебело 1—2 cm, отначало тя е като камбанка с доста подвит навътре ръб, после се разширява, става плоска дори леко вдлъбната в центъра. Кожицата се отделя лесно от месото, отначало тя е покрита с малки гъсто разположени пурпурночервени люспички върху жълтеникава основа, после става суха, пурпурно филцована, тъмно розова, медна (бакърена) или карминова, понякога с по-светли или по-тъмни цветове, преливащи се един в друг на едри петна.

Ламели:  Красиви, златножълти, а понякога жълтеникави с карминено-розов оттенък, твърде гъсти, прикрепени за пънчето и слизащи малко по него, техните космести ръбове са дребно назъбени. Те не са еднакво дълги, късите започват от средата и достигат до ръба.

Пънче:  От 3 до 6 cm високо и от 1 до 2 cm дебело, отначало плътно, а впоследствие малко изкуфяло, еднакво дебело, малко сърповидно изкривено; то е бледожълто с червеникави люспици, филцовано и на червени петна.

Месо:  Жълто или слабо червеникаво и твърдо, но когато остарее гъбата, то става меко като тесто, сладко и без мирис с леко нагарчащ вкус.

Спори:  Безцветни, гладки, широко елипсовидни или яйцевидни с размери 5-9 × 4-6 μm. Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Пурпурната гъба расте в иглолистните и смесени гори, изключително по пъновете на отсечените борове и смърчове и по голата земя, по-рядко се среща в тревата и храсталаците пак в близост до иглолистни дървета. Появява се през август и расте до ноември и до късна есен.

Коментар:  В литературата се срещат данни, които варират от: „добра ядлива гъба” през „гъба с посредствен вкус” до „неядлива гъба”.

Сходни видове

Може да бъде смесена с жълтата Tricholoma sulphureum (Жълта бархетна гъба),  която не се яде, и се отличава по това, че всичките й части са жълти като сяра, включително и месото, което освен това мирише на светилен газ, а месото на Пурпурната гъба няма никакъв мирис.
На Пурпурната гъба прилича гъбата Меднянка, Hygrophorus russula, която е с груба и месеста шапка, с карминово или тъмно розово оцветяване, към ръба по-светла до белезникава. Ламелите са гъсти, бели, с карминови петна, дори розови. Пънчето е обло и пълно, бледо, с червени петна. Месото е бяло или със слабо червени нишки.

https://manatarka.org/tricholomopsis-rutilans/

[Hatshepsut]

Белезникава бучка

Helvella crispa (Scop.) Fr
семейство Helvellaceae

У нас:  Белезникава бучка, Къдрава бучка.

По света:  Elfin saddle, White saddle (английски), Helvelle crépue (френски), Herbst-Lorchel, Krause Lorchel (немски), Лопастник курчавый (руски).

Спори:  Спорите са елиптични, с размери 18-21.5 × 11.5-13 μm (по Van Vooren).

Местообитание:  Широколистни гори. Плододава върху почва, поединично или на групи. Сезонът е през есента.

Коментар:  В много книги е записана като ядлива гъба след термична обработка. Трябва да се знае, че съдържа гиромитрин.

Сходни видове: Helvella crispa се отличава с белезникава, седловидна, нагъната шапка с изправен или извит навън ръб и бяло, високо, дебело и силно оребрено пънче. Долната повърхност на шапката е мъхната и малко по-тъмна от горната.

Плодните тела на Helvella lacunosa понякога са неоцветени. В такива находища обикновено се наблюдават и нормално оцветени екземпляри ако има повече плодни тела.

Helvella pithyophila е много близък вид до H. crispa и всъщност не е изяснено дали са отделни. Отличава се от H. crispa по сивото пънче. Познат е в средиземноморския регион.

Helvella lactea е вид включен в българската Червена Книга с името Млечнобяла бучка и категория „Критично застрашен“. Има бяла, седловидна и нагъната шапка подобна на H. crispa. Пънчето е оребрено, но дебело и късо. Притежава по-малки спори — 16-18 × 10-12 μm. Друг вид със също толкова малки спори е Helvella pallescens. Skrede и колеги характеризират H. pallescens с малки размери на плодното тяло, високо, тънко и оребрено пънче и по-къси аскуси (240-260 μm, срещу 280-310 μm при H. lactea). Този вид е слабо познат и изглежда други автори в миналото са го считали в широкия смисъл на H. lactea.  (Източник: A synopsis of the saddle fungi (Helvella: Ascomycota) in Europe – species delimitation, taxonomy and typification, I. Skrede, T. Carlsen & T. Schumacher, Persoonia 39, 2017)

https://manatarka.org/helvella-crispa/

[Hatshepsut]

Сиво-черна бучка

Сиво-черната бучка, наричана също яместа бучка или сива дипленка (Helvella lacunosa), е вид неядлива торбеста гъба от семейство Helvellaceae.

Описание

Плодното тяло е изградено от две части – едната наподобяваща шапка, а другата – пънче. Шапкоподобната спороносна част достига 10 cm на широчина и е силно нагъната и най-често е съставена от две-три произволно разположени седловидни образувания. Повърхността ѝ е гладка, понякога леко кадифена от споровия прах. На цвят е бледосива, сивкаво-бежова, тъмносива до почти черна. Пънчеподобната стерилна част е цилиндрична или леко разширена в основата и е изградена от множество ямки и ребра. Тя е крехка, на цвят белезникава до сивкава, понякога с жълтеникав оттенък на места. Месото е тънко, крехко, наподобяващо восък и има неопределен вкус. Макар според някои източници гъбата да е ядлива, съмненията за наличие на токсични съединения в нея я правят непрепоръчителна за консумация. Съществуват сведения, че причинява коремни болки, когато се яде сурова.

Местообитание

Среща се през юни – октомври поединично или на малки групи в широколистни, смесени и иглолистни гори.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сиво-черна бучка

Helvella lacunosa Afzelius s. l.
семейство Helvellaceae

У нас:  Сиво-черна бучка, Яместа бучка, Сива дипленка.

По света:  Elfin saddle (английски), Helvelle lacuneuse (френски), Gruben-Lorchel (немски), Лопастник ямчатый (руски).

Плодно тяло:  Състои се от шапка и пънче. Плодното тяло достига до 10 cm на височина.

Шапка:  Показва голямо разнообразие във формата си. Може да е подобна на качулка, седловидна (разделена на два или повече дяла) или силно нагъната и наподобяваща повърхността на мозък. Самата шапка е тънка и тясно свързана към пънчето в най-горната си част. Възможно е допълнително свързване между ръбовете на шапката и пънчето. Цветът на външната повърхност варира от бледосив до сиво-черен, в редки случаи е чисто бял. Вътрешната повърхност е със същия или по-блед цвят и може да е гладка или оребрена. Диаметър до 6 cm.

Пънче:  Също показва голямо разнообразие във формата и размерите си. Пънчето е цилиндрично или слабо разширено в основата, дълбоко набраздено вертикално, на места с ямки. Цветът е бледосив до тъмносив.

Месо:  Тънко, леко еластично, но и чупливо. Белезникаво до сиво. Миризмата може да е неопределена или слаба и неприятна (подобна на амоняк или риба). Вкусът е неопределен.

Спори:  Спорите са елиптични и с размери 15-19 × 10-13 μm.

Местообитание:  Гъбата расте в разнообразни широколистни, иглолистни и смесени гори. Плододава поединично или на малки групи от края на пролетта до есента. Широко разпространен и често срещан вид.

Коментар:  Съществува противоречива информация дали този и други видове от семейство Helvellaceae са ядливи. Според някои автори Helvella lacunosa е ядлива гъба с ниско качество и желателно след термична обработка. В изследване на Andary и колеги е установено съдържание на гиромитрин в H. lacunosa. (Източник: Variations of Monomethylhydrazine Content in Gyromitra esculenta, Andary et al., Mycologia, 1985)

Сходни видове:  На тази страница видът Helvella lacunosa (Сиво-черна бучка) е представен в широк смисъл и е възможно описанието и снимките всъщност да обхващат няколко вида. В серия от научни публикации и проведени филогенетични анализи Skrede и колеги затвърдиха факта, че гъбата, широко известна с името H. lacunosa, е комплекс в който се крият повече видове. На база на получените данни те реабилитираха някои стари имена (Helvella nigra, Helvella sulcata) и също създадоха нови имена за видове от този комплекс, но изследванията им бяха фокусирани почти изцяло върху колекции събрани в северна Европа и Испания. Тъй като на този етап плодните тела на отделни видове от комплекса са трудни до невъзможни за разграничаване без ДНК тест, ние се придържаме към класическата концепция за H. lacunosa: Helvella със сива до черна, нагъната шапка и набраздено пънче.

Helvella phlebophora (Набраздена бучка) с миниатюрен размер има полукълбовидна шапка, чиято долна повърхност има добре развити ребра. Ръбът на шапката не се допира до пънчето. Сред новите видове описани от Skrede и колеги с подобна форма на шапката са Helvella phlebophoroides и Helvella queletiana.

Helvella fusca (Кафява бучка) има кафява шапка и расте единствено под тополи през пролетта.

Helvella crispa (Белезникава бучка) има белезникава шапка с ръб извит навън и бяло, силно оребрено пънче. Различава се от светли екземпляри на H. lacunosa по мъхестата долна повърхност на шапката.

В средиземноморски местообитания растат няколко близки вида, като Helvella juniperi, Helvella semiobruta, Helvella helvellula, Helvella iberica и Helvella inexpectata.

Helvella atra (Черна бучка) за разлика от H. lacunosa и останалите видове споменати по-горе има ненабраздено пънче. Този вид има черна, седловидна шапка. Skrede и колеги обаче използват името Helvella fallax за него и наричат H. atra отделен вид с набраздено пънче от комплекса на H. lacunosa.

https://manatarka.org/helvella-lacunosa/

[Hatshepsut]

Свински уши

Pseudohydnum gelatinosum (Scop.) P. Karst.
семейство Incertae sedis (неясно)

синоним Tremellodon gelatinosus (Scop.) Fr.

У нас:  Свински уши, Ъртовки.

По света:  Toothed jelly fungus (английски), Faux-hydne gélatineux (френски), Zitterzahn (немски), Ложноежовик (руски).

Местообитание:  Върху влажна, гнила дървесина на иглолистни дървета. Плододава поединично или на групи през лятото и есента.

https://manatarka.org/pseudohydnum-gelatinosum/

Свински уши, Бяла желирана гъба (Pseudohydnum gelatinosum) представлява ядлива гъба, която се класифицира към разред Auriculariales. Макар и мека, тази гъба може да бъде захаросана или маринована. Наричана е още назъбена желирана гъбичка, фалшива таралежена гъбичка или бяла желирана гъба.

Устройство на свински уши

Гъбата е предимно полупрозрачна и бяла. Шапката й е широка 1-10 см в диаметър, покафеняваща с възрастта, с бодлива долна повърхност. Стъблото, ако има, е с височина от 4 до 12 см, стесняващо се надолу. Горната повърхност обикновено е леко изпъкнала (подобно на купол) и сиво-бяла, с полупрозрачни ръбове. Белите или сивите стъбла са странично или ексцентрично свързани с капачката; те се стесняват към основата. Долната страна на шапчицата има тъпи шипове, обикновено дълги 3 мм. Спорите са сферични, гладки, големи 5-6 × 5-5,5 µm. Споровият отпечатък е бял. Гъбата няма спечифична миризма. Месото й е полупрозрачно с желатинова консистенция.

Разпространение на свински уши

Този вид е широко разпространен, той се среща в Азия, Австралия, Нова Зеландия, Европа, Северна Америка, Централна Америка и Южна Америка. Рядко се среща във Великобритания и Ирландия. Тази доста странна гъба се среща върху добре изгнила иглолистна дървесина, най-често върху сортове смърч.

Плодните тела могат да се видят по всяко време на годината, но най-често се срещат от края на лятото до началото на зимата.

Използваема част на свински уши

Употребява се цялото плодно тяло на гъбата.

Химичен състав на свински уши

В гъбата са открити лектини. В проучване на 403 вида гъби, тествани за лектини с човешки и заешки червени кръвни клетки, само този вид има анти-А серологична специфичност.

Лечебни свойства и приложение на свински уши

За тази гъба също е известно, че съдържа полизахариди, които могат да инхибират растежа на някои тумори, както е доказано от изследвания върху мишки през 70-те години на миналия век.

Антитуморна активност

Полизахаридите, извлечени от мицелната култура на P. gelatinosum и приложени интраперитонеално на бели мишки в доза от 300 mg/kg, инхибират растежа на Sarcoma 180 и твърдия рак на Ehrlich с 90%.

Кулинарно приложение на свински уши

В САЩ приемат, че гъбата е годна за консумация, докато в Европа, я определят като негодна. При всички случаи тя е сравнително рядка находка и не си струва да се събира. Те имат леко сладък вкус. Ядливи са сурови. Можете да ядете от тях точно на мястото, където сте ги намерили. Можете да ги добавите към любимата си зеленчукова или плодова салата. Те могат да бъдат захаросани, мариновани или използвани като заместители на животински езици във веган ястия.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Еленова гъба

Pluteus cervinus (Schaeff.) P. Kumm.
семейство Pluteaceae

синоним Pluteus atricapillus (Batsch) Fayod

У нас:  Еленова гъба, Горделивка.

По света:  Deer shield (английски), Rehbrauner Dachpilz (немски), Plutee couleur de cerf (френски), Плютей олений (руски).

Шапка:  Първоначално звънчевидна, по-късно разперена до почти плоска, жълто-кафява или сиво-кафява, с фини радиални ивици и изпъкнало връхче по средата, до 15 cm в диаметър.

Ламели:  Свободни от пънчето, гъсти, широки, бледорозови или белезникави.

Еленови гъби (Pluteus cervinus). Ламелите са отначало белезникави и много гъсти


Еленова гъба (Pluteus cervinus). Ламелите с времето стават бледорозови

Пънче:  Цилиндрично, дълго до 10 cm, тънко, плътно, леко удебелено в основата, бяло, с кафявочерни вертикални влакна.

Месо:  Бяло, без особена миризма.

Спори:  Широко-елипсовидни. Размери 7-8 × 5-6 μm. Споровият прашец е розов.

Местообитание:  Широко-разпространена гъба, която расте върху разлагаща се дървесина върху или в близост до пънове на широколистни дървета. Една от първите гъби – появява се в ранна пролет и плододава до есента. (април-ноември).

Коментар:  Ядлива, но с ниско качество.

Сходни видове:  Еленовата гъба може да бъде сбъркана с някои от по-редките видове от род Pluteus. Например, Pluteus variabilicolor е с подобни размери, но с жълта на цвят шапка, осеяна с миниатюрни кафеникави люспици. Pluteus salicinus се отличава по сивия цвят на шапката и по-малките си размери (до 7 cm в диаметър). От този род са установени повече от 30 различни видове и вариетети, някои от които са Pluteus luteovirens, Pluteus podospileus, Pluteus romellii и други.

Megacollybia platyphylla също расте върху гниеща дървесина и може да бъде сбъркана с Еленовата гъба. Ламелите й не стават розови. Освен това, има бял споров прашец.

https://manatarka.org/pluteus-cervinus/

[Hatshepsut]

Едра орешарка

Infundibulicybe geotropa (Bull.) Harmaja
семейство Tricholomataceae (Есенни гъби)

синоним Clitocybe geotropa (Bull.) Quél.

У нас:  Едра орешарка, Едра миризливка.

По света:  Trooping funnel (английски), Tête-de-moine (френски), Mönchskopf (немски), Говорушка подогнутая (руски).

Шапка:  Отначало плоска до слабофуниевидна, накрая подчертано фуниевидна, с ниска гърбица в центъра (лесно видима при младите гъби). Кремава, бежова, бледорозова или бледокафеникава, понякога с по-тъмни петънца, хигрофанна. Повърхността е гладка и суха. Ръбът е слабо оребрен и дълго време стои подвит, но накрая се изправя. Диаметър до 20 cm.

Ламели:  Белезникави до кремави, умерено гъсти и силно низбягващи.

Едра орешарка (Infundibulicybe geotropa). Ламелите са силно низбягващи

Пънче:  Цилиндрично или разширяващо се към основата, дебело. Бяло или с цвета на шапката или по-светло. Повърхността е финовлакнеста, понякога със ситни люспи в горната част. Височина до 15 cm.

Месо:  Бяло, дебело и плътно. Има силен и приятен гъбен аромат. Вкусът е приятен, неопределен.

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са с размери 6-9 × 5.5-6.5 μm.

Местообитание:  Най-често в широколистни гори, но има сведения, че расте и в иглолистни гори. Расте на групи, понякога от множество плодни тела подредени в самодивски кръг. Плододава от края на лятото до началото на зимата. Широко разпространен вид.

Коментар:  Ядлива гъба.

Сходни видове:  Infundibulicybe geotropa има едри плодни тела с типичен външен вид, но може да се сбърка с множество други гъби. Освен размера, важни белези са фуниевидната шапка с ниска гърбица в центъра, оребреният ръб, низбягващите, гъсти ламели и силната миризма.

Заскрежената орешарка (Clitocybe phyllophila) е по-малка и по-тънка. Шапката във влажно време има заскрежен вид, докато изсъхнала може да стане чисто бяла. Този вид расте в горите и се счита за отровен.

Лисичката (Infundibulicybe gibba) е често срещана гъба, която има по-дребни плодни тела и в повечето случаи това е достатъчно за да се разграничи от Infundibulicybe geotropa. Но в литературата често се споменава вариетета var. maxima, който може да достигне размерите на I. geotropa. Шапката също има фуниевидна форма, но не притежава гърбица в центъра. Според някои автори е отделен вид – Infundibulicybe maxima, но други поставят под въпрос това дали въобще се различава от I. geotropa.

Гигантският леукопаксилус (Leucopaxillus giganteus) има още по-едри плодни тела. Шапката е бяла, фуниевидна, без гърбица. При развитите гъби ръбът е плитконабразден и има вълновиден ход. Освен това миризмата е различна – брашняна.

https://manatarka.org/infundibulicybe-geotropa/

Описание:
Гъбата има гугла/шапка, която в младо състояние е звънчевидна, по-късно е плоска с гърбица, а при напълно развити екземпляри е плитко фуниевидна, с диаметър около 5 до 25 см, цветът е белезникав или охра до кафяв, при по-стари екземпляри избледнява. Ръбът в началото е подвит навътре, а след това е изправен. Кожицата е копринено лъскава или фино люспеста, а при стари екземпляри е набръчкана и гола.

Месото на гъбата е дебело, крехко и сочно при млади екземпляри, твърдо и жилаво при стари. Цвета е белезникав до светла охра, при разрез не се променя, с миризма на бадем и приятен вкус.

Гъбата има пластинки, които са прираснали към пънчето и се спускат по него, към ръба на шапката са примесени с по-къси пластинки, които не достигат пънчето. Те са гъсти, тесни, белезникави до бледожълтеникави. Споровият прах е бял на цвят.

Гъбата има пънче с цилиндрична форма, в основата е леко задебелено и покрито с мъх, а към върха изтънява, плътно, здраво, влакнесто набраздено, белезникаво на цвят.

Разпространение:
Гъбата расте на самодивски кръгове, на големи или единично по горски поляни, ливади, пасища, на затревени места в покрайнините на гори, през месеците от септември до ноември.

Предназначение:
Ядлива гъба, но само в младо състояние. Препоръчва се преди приготвяне да се извари.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Лисичка

Infundibulicybe gibba (Pers.) Harmaja
семейство Tricholomataceae (Есенни гъби)

синоним Clitocybe infundibuliformis sensu auct., Clitocybe gibba (Pers.) P. Kumm.

У нас:  Лисичка, Фуниевидна орешарка, Жълто-кафява миризливка.

По света:  Common funnel cap (английски), Clitocybe en entonnoir (френски), Ockerbrauner Trichterling (немски), Говорушка ворончатая (руски).

Шапка:  Първоначално плоска, по-късно фуниевидна, понякога с гърбица в центъра. Бледорозова до охрено-жълта, по-бледа към периферията. Повърхността е финомъхеста (особено при млади гъби) или гладка. Ръбът е гладък или оребрен, отначало подвит, по-късно изправен и често с вълнообразен ход. До 8 cm в диаметър.

Ламели:  Бели, при застаряване – кремави. Силно низходящи и гъсти.

Пънче:  Цилиндрично или леко удебелено в основата. С цвета на шапката или по-бледо до белезникаво. Повърхността е гладка или влакнеста, в основата – с множество белезникави хифи. Височина до 7 cm.

Месо:  Бяло, тънко, еластично и воднисто. Със слаба, сладникава миризма и приятен вкус.

Спори:  Споровият прах е бял. Спорите са с размери 5.5-8.5 × 3.5-5.5 μm.

Местообитание:  Расте в широколистни и иглолистни гори и по тревисти места в горските покрайнини. Плододава на групи, често образувайки самодивски кръгове, от края на пролетта до есента (V-XI). Широко разпространен и често срещан вид в планините и низините.

Коментар:  Добра ядлива гъба. Популярна е в Румъния, но не толкова у нас. Употребява се в свежо състояние, сушена и консервирана.

Сходни видове:  Clitocybe gibba принаделжи към комплекс от видове с много сходен външен вид.

Infundibulicybe costata е много близък вид с по-тъмна, охрено-кафява или бежово-кафява шапка с мъхеста повърхност и подчертано оребрен ръб. Пънчето е също по-тъмно оцветено. При този вид шапката е фуниевидна, но без гърбица. Този вид понякога се отличава трудно от C. gibba.
Infundibulicybe mediterranea е друг вид с по-тъмна червено-кафява шапка. Расте в средиземноморски местообитания.
Infundibulicybe catinus има по-светла, почти бяла шапка без гърбица и расте в планините.
Infundibulicybe squamulosa има по-тъмна, червеникаво-кафява шапка с люспици в центъра.

https://manatarka.org/infundibulicybe-gibba/

[Hatshepsut]

Виолетова тръбенка

Gomphus clavatus (Pers.) Gray
семейство Gomphaceae

синоним Neurophyllum clavatum (Pers.) Pat.

У нас: Виолетова тръбенка.

По света:  Pig's ears (английски), Schweinsohr (немски).

Местообитание:  Стари иглолистни и смесени гори в планините. Образува микориза със смърч (Picea), ела (Abies), бор (Pinus) и бук (Fagus). Плододава поединично или на туфи от няколко слети заедно плодни тела. Сезон – лято и есен.

Природозащитен статус:  Видът е записан в Червения списък на гъбите и Червената книга на Република България с категория „Уязвим“ (VU). Повече информация можете да намерите в електронното издание на Червената книга.

https://manatarka.org/gomphus-clavatus/

Gomphus clavatus (Pers. : Fr.) Gray

Сем. Gomphaceae – Тръбенки

Природозащитен статут. Уязвим [VU B1ab(i,iii,iv)]

Морфология и биология. Плодното тяло фуниевидно, с плоска или вдлъбната горна част, високо 8–12 cm, широко 4–10 cm. Горната повърхност суха, финокадифена, неправилно нагъната, виолетова, месночервена до жълто-кафява; ръбът вълновиден, дълбоко насечен. Спороносният слой разположен на външната повърхност върху силно низбягващи, вилужно разклонени или мрежовидни, виолетови, виолетово-кафяви до охренокафяви гънки или жилки. Основата (пънчето) на плодното тяло гладка, финокадифена. Месото бяло. Спорите елипсовидни, 10–14 ´ 4–6 mm, охрени до жълто-кафяви, дребнобрадавичести. Образува плодни тела (обикновено сраснали в основата по няколко) на групи и самодивски кръгове, VII–X.

Местообитание и популации. Среща се в иглолистни (смърч –Picea , бор –Pinus) и смесени (бук –Fagus , бор –Pinus) гори на песъчливи и варовити почви. В повечето от находищата са регистрирани големи групи или кръгове на едно или няколко места.

Разпространение в България. Витошки район (Витоша – биосферен резерват „Бистришко бранище“, под х. „Боерица“, над х. „Фонфон“), Пирин (Сев. – над гр. Банско), Рила (над гр. Сестримо, над с. Радуил, в местн. Паничище над гр. Сапарева баня).

Общо разпространение. Европа, Северна Азия, Северна Америка, Северна Африка.

Отрицателно действащи фактори. Промяна на хабитатите в резултат на дърводобив, туризъм и отдих, пожари; събиране за храна за лични нужди.

Предприети мерки за защита. Включен е в Червен списък на гъбите в България. Част от находищата са разположени на територията на националните паркове „Пирин“ и „Рила“, природен парк „Витоша“ и биосферен резерват „Бистришко бранище“ и в защитени зони от Европейската екологична мрежа НАТУРА 2000 в България.

Необходими мерки за защита. Проучване на числеността и площта на популацията, на биологията и екологията на вида. Включване в националната ситема за мониторинг на биологичното разнообразие и опазване на местообитанията на вида.

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol1/Gomclava.html

Виолетова тръбенка (Gomphus clavatus) представлява известен ядлив вид гъба родена в Евразия и Северна Америка. Класифицира се към семейство Gomphaceae.

Устройство на виолетова тръбенка

Растежът на гъбата започва под формата на бухалка, която след това се разтваря до 15 см широчина и 17 см височина, ветрилообразно с вълнообразни ръбове, приличаща на ваза. Цветът на гъбата е оранжево-кафяв до виолетов, но избледнява до по-светлокафяв с възрастта. Краищата на шапката на по-старите гъби могат да бъдат накъсани. Долната нейна повърхност е набръчкана, често с гънки и ямки и виолетов до кафяв цвят. Твърдото стебло, което е непрекъснато с гуглата, е 0,8-3 см широко, 4-10 см високо, покрито с фини власинки, които стават по-груби към основата. Често гъбата е сложна организация, с няколко плодови тела, произлизащи от една базална част. Месото й може да бъде от белезникаво-розово, люляково или канелено-кафяво. Отпечатъкът на спорите е жълт до оранжево-жълт. Те са елипсовидни, набръчкани или леко набраздени, с големина 10-14 на 5-7,5 микрометра.

Разпространение на виолетова тръбенка

Гъбите произхождат от Северна Америка и Европа и са записани за първи път от немския натуралист Якоб Кристиан Шафер през 1774 г. След това този сорт е прехвърлен в много различни класификации, докато не е прекласифициран във вида Gomphus в началото на 2000-те.

Растящи на земята, гъбите се появяват поотделно или на туфи. Видът обикновено се среща в иглолистни гори и с предпочитание към влажни, сенчести зони с дълбока листна постеля или изгнили дървесни остатъци по земята. Той е еднакво често срещан в по-стари или по-млади насаждения с дървета. Плодовите тела лесно се пропускат, тъй като цветовете им се съчетават с тези на горския под. По-често се среща на надморски височини над 600 метра. Съобщава се, че Gomphus clavatus образува симбиотични (микоризни) асоциации с различни дървета: Abies alba, Abies cephalonica, Abies firma, Abies nephrolepis, Abies religiosa, видове Picea, Pinus densiflora, Pseudotsuga menziesii и Tsuga heterophylla. Съчетава се и с бук (Fagus sylvatica) в Европа.

Виолетовата тръбенка расте в Китай, Япония, Корея, Малайзия, Непал и Пакистан, Австрия, Чехия, Франция, Германия, Гърция, Италия, Литва, Полша, Румъния, Русия, Швеция, Швейцария и Турция, Канада, Мексико и Съединените щати, където е в изобилие в северозападната част на Тихия океан.

В Европа, Gomphus clavatus фигурира в националните червени списъци на застрашените гъби в 17 страни и е един от 33-те вида гъби, предложени за международно опазване съгласно Бернската конвенция. Поради значителен спад в наблюденията й, виолетовата тръбенка става законно защитен вид в Унгария на 1 септември 2005 г. Също така има правна защита в Словакия и Словения. Видът преди се е срещал на Британските острови, но не е виждан там от 1927 г. и сега се счита за изчезнал. Гъбата е изправена пред изчезване, поради влошаване на местообитанието й. Еутрофикацията (увеличени нитрати в почвата) е потенциална заплаха за съществуването й. Gomphus clavatus е избран за Pilz des Jahres („Гъба на годината“) през 1998 г. от Германското микологично дружество, отчасти за да подчертае уязвимия й статус.

Използваема част на виолетова тръбенка

За кулинарни цели се употребява цялата гъба.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Кифла

Albatrellus confluens (Alb. & Schwein.) Kotl. & Pouzar
семейство Albatrellaceae

синоним Polyporus confluens

У нас:  Кифла, Симиденка.

По света:  Tрутовик сливающийся (руски).

Плодно тяло:  До 30 cm широко, керемидообразно, съставено от няколко сраснали помежду си екземляра чрез шапките и пънчетата.

Кифли (Albatrellus confluens). Плодните тела се срастват помежду си

Шапка:  С неправилна форма и леко подвит ръб, оцветена в различни нюанси на жълтото или оранжевото. Повърхността суха, люспеста, при старите екземпляри силно напукана.

Пънче:  Късо, плътно, гладко, бяло или белезникаво, с неправилна форма. Размери 3-6 x 1-3 cm.

Тръбички:  Много къси – 1-2 mm, низбягващи по пънчето, с фини, закръглени бели пори.

Месо:  Твърдо и плътно, белезникаво, с приятна миризма и вкус, при старите екземляри горчиво.

Спори:  Споровият прашец е бял. Размерът на спорите е 5-6 × 3-4 μm.

Местообитание:  Расте на туфи, на големи групи, във високопланинския иглолистен пояс на Витоша, Рила, Пирин и други наши планини. Сезонност – от средата на лятото до края на есента (юли-ноември). Най-активно плододава след падане на първите студени есенни дъждове.

Коментар:  Ядлива гъба само в млада възраст.

Сходни видове:  Сходен ядлив вид е Albatrellus ovinus (Овча прахан), който също се среща във високопланинския иглолистен пояс. Основен отличителен белег е оцветяването на шапката – при Albatrellus confluens тя е жълта или оранжева, а при Albatrellus ovinus – бяла или белезникава.

https://manatarka.org/albatrellus-confluens/