Тема за гѫби

[Hatshepsut]

Първоначално мислех да представя гъбите в темата "Ботаника", но съобразих, че гъбите са отделно биологично царство, различно от растенията и животните, затова е по-правилно информацията за тях да бъде публикувана в отделна тема.

Царство Гъби

Гъбите (Fungi) са биологично царство еукариотни организми, неподвижно прикрепени, без хлорофил, листа и стъбла. Те са сухоземни форми, макар че развитието им изисква влага. Само най-примитивните от тях живеят във вода. Най-голяма група представляват почвените гъби. Други са паразити върху животни или растения. Трети се намират върху органични отпадъци, продукти, стъкло, дървесина. Няма материя, върху която не биха могли да се развият при наличие на топлина и влага. Тялото им е изградено от нишки (хифи). Съвкупността от хифи се определя като мицел. При по-нисшите организми мицелът е едноклетъчен. При едни форми клетките имат сферична форма с едно ядро (квасни гъбички), а при други мицелът има типичен вид – клетката е силно разклонена и многоядрена (хлебен мухъл). При по-висшите гъби мицелът е многоклетъчен (синьо-зелена плесен) и клетките са двуядрени.

Гъбите заедно с бактериите имат голямо значение за биосферата. Те разграждат органичните съединения чрез гниенето и минерализацията и ги довеждат до прости неорганични вещества. Така се затваря хранителната верига и неорганичните вещества могат да се усвоят от зелените растения за изграждане отново на органични съединения. Гъбите, особено почвените, спомагат за повишаване на почвеното плодородие. Микоризните гъби подпомагат храненето на дървесните и някои тревисти растения. Например орхидеята и салепът не могат да съществуват без симбиоза с микоризни гъби.

Науката за гъбите се нарича микология. Тя се занимава със систематично изследване на техните генетични и биохимични свойства, таксономията, използването им от хората като източник на храна, лекарства и психотропни вещества, както и опасността от отравяне или инфекция. За първи път описания на гъби са публикувани през 1729 г. в произведението "Nova plantarum genera" от италианския ботаник Пиер Антонио Микели (1679–1737).


Преди появата на молекулярните методи за филогенетичен анализ, таксономистите приемат гъбите за част от царство Растения, поради някои сходства в техния начин на живот: както гъбите, така и растенията, са предимно неподвижни и имат известно подобие в общата морфология и средата на обитаване. Подобно на растенията, гъбите често растат в почвата, а някои от най-разпространените форми образуват биещи на очи плодни тела, които понякога наподобяват растения като мъховете. Днес гъбите се обособяват в самостоятелно царство, различно от тези на растенията и животните, от които те изглежда са се отклонили в своята еволюция преди 1 милиард години. Гъбите споделят някои морфологични, биохимични и генетични характеристики с други групи организми, докато други характеристики са специфични за тях и ясно ги разграничават от останалите царства.

Общи характеристики

С останалите еукариоти:

Както и при останалите еукариоти, клетките на гъбите имат ограничено с мембрана клетъчно ядро с хромозоми, които съдържат ДНК с некодиращи области (интрони) и кодиращи области (екзони). Освен това гъбите имат ограничени с мембрана цитоплазмени органели като митохондрии, стеролосъдържащи мембрани и рибозоми от тип 80S. Те използват характерен набор от разтворими въглехидрати и акумулиращи съединения, включително полиоли (например манитол), дизахариди (например трехалоза) и полизахариди (например гликоген, който се среща и при животните).

С животните:

Гъбите нямат хлоропласти и са хетеротрофни организми, използващи като източник на енергия вече образувани органични съединения.

С растенията:

Гъбите имат клетъчна стена и вакуоли. Размножават се както полово, така и безполово, и подобно на нисшите растения, като папратите и мъховете, образуват спори. Подобно на мъховете и водораслите, гъбите обикновено имат хаплоидно ядро.

С еугленидите и бактериите:

Висшите гъби, еугленидите и някои бактерии отделят аминокиселината L-лизин чрез характерни стъпки на биосинтез, известни като алфа-аминоадипатен път.

Клетките на повечето гъби израстват като тръбовидни удължени и подобни на нишки структури и се наричат хифи. Те могат да съдържат множество ядра и да се удължават в краищата си. Всеки край съдържа група натрупани секреторни мехурчета (клетъчни образувания, съставени от белтъци, липиди и други органични молекули). Както гъбите, така и оомицетите растат чрез нишковидни хифни клетки. За разлика от тях подобно изглеждащи организми като нишковидните зелени водорасли растат чрез последователно клетъчно делене, образувайки верига от клетки.

Както някои растителни и животински видове, повече от 60 вида гъби извършват биолуминесценция.

Специфични характеристики

• Някои видове гъби растат като едноклетъчни дрожди, които се размножават чрез пъпкуване или делене. Диморфните гъбички могат да растат както като дрожди, така и като хифи, според условията на околната среда.
• Гъбичната клетъчна стена е съставена от глюкани и хитин. Глюканите се срещат в растенията, а хитинът – в екзоскелета на членестоногите, но гъбите са единствените организми, които съчетават и двете структурни молекули в клетъчната си стена.
• Гъбичните клетъчни стени не съдържат целулоза, за разлика от тези на растенията и оомицетите.
• Гъбите нямат структури за пренос на вода и хранителни вещества на големи разстояния подобни на ксилема и флоема в растенията.


Устройство

Устройство на гъба

Пигментираната клетъчна обвивка е изградена от хитиново вещество или (при някои по-нисши видове) от целулоза и пектин. В клетките на гъбите липсват хлоропласти. В клетките като резервно вещество не се натрупва скорбяла както при растенията, а гликоген и мазнини характерни за животните. Както при растенията мицела нараства непрекъснато с връхната си част и има неограничен растеж. При гушестите гъби тялото има по-дебели хифи, които в плодните тела са плътно долепени, образуващи по-твърда материя на пънчето и гуглата.

Хранене

Гъбите се хранят несамостойно, т.е. вземат наготово органични вещества от околната среда. Според начина си на хранене те се разделят на сапрофитни, паразитни и микоризни гъби:

• Сапрофитните гъби приемат хранителни вещества от хранителни продукти, умрели животни и гниещи вещества. Такава гъба е например хлебния мухъл. Благодарение на тях се подпомага разлагането на остатъците от организмите и превръщането им в минерални соли.

• Паразитните гъби се развиват и хранят върху или в живи растения, животни и дори други гъби. Такива са например главовата ръжда, моравото рогче и лозовата мана, а от ядливите гъби – пъстървата, зимната припънка, сярната гъба и пънчушката. Последната е полупаразит и се развива често върху стари пънове, тъй като отчасти се храни от мъртва дървесина. Към неядливите (неупотребявани за храна) лечебни гъби срещащи се в България спадат и Чага (Inonotus obliquus, паразитира върху брези), Рейши (Ganoderma lucidum, обикновено върху срязани пънове т.е. паразитно-сапрофитна) като тук се срещат и други видове Ganoderma.

• Микоризните гъби се развиват по корените на дърветата, чрез оплитане на крайните коренчета или проникване в коровия им слой. По този начин те действат като коренови власинки и подпомагат всмукването на вода и минерални соли в дървото, а в замяна на това получават храна, витамини, аминокиселини и биологичноактивни вещества.

Между паразитите и сапрофитите няма рязка граница. Често пъти взаимоотношенията между паразита и гостоприемника са симбиотични.

При някои видове гъби образуването на плодно тяло е невъзможно без връзка с дървета. Други видове съжителстват с различни видове дървета, като например:

• манатарка с габър, бреза, бук, смърч;
• масловка и червена млечница с иглолистни дървета;
• брезовка с бреза.

Размножаване

Полово размножаване на гъбите

Гъбите се размножават чрез спори – едноклетъчни образувания, които могат да възникнат както по полов, така и по безполов път. Спорите при гъбите са предимно неподвижни. При малка група от примитивните гъби се срещат зооспори.

При безполовото размножаване спорите се образуват по няколко начина:

• Мицелът на главните и ръждите се развива предимно в тялото на житните растения. Техните спори се образуват чрез разпадане на тялото им.
• Пъпкуване. Например при квасните гъбички, вследствие на благоприятни условия в тестото (много храна, топлина и влага), майчината клетка образува пъпчица, т.е. нова дъщерна клетка, а тя от своя страна – друга дъщерна. Това става толкова бързо, че дъщерните клетки не успяват да се откъснат от майчините и правят верижки. Бързото размножаване и активните жизнени процеси са причина за отделяне на голямо количество въглероден диоксид (СО2), който образува мехурчета (тестото втасва).
• На отделни хифи, които се разполагат отвесно нагоре, се формират топчести вмесилища. В тях се образуват до 10 000 черни спори. Това приспособление се нарича спорангий. Разпространяването на спорите се подпомага от движението на въздуха (хлебна мухъл).
• При синьо-зелената плесен върху изправени хифи се изграждат спори, но не в спорангии, а в отделни кичурчета със синьо-зелен цвят.
• Най-висшите гъби (гуглестите) образуват спори в специални плодни тела с пънче и гугличка. Самият мицел се намира в почвата. От долната страна на гугличката, под плодното месо се образуват спори, те са невидими за невъоръжено око (стотици от тях се събират на върха на игла), видим е споровия прашец. Елементите на висшите гъби (шапка, плодно месо, ламели, пънче, було, мицел) са характерни за всеки отделен вид и определят класификацията им. Ламелите могат да бъдат под формата на пластинки (мухоморка, булка, печурка, сърнела, пачи крак, копринка и др.), при други това са тръбички (дяволска гъба, манатарка, масловка, обикновена брезовка). Трети имат шипчета (рогатка). Във всички тези случаи гугличката служи за предпазване на спорите от намокряне, което би затруднило тяхното разпространение.

Половото образуване на спорите е характерно за по-нисшите гъби. При най-примитивните размножаването се извършва чрез полови клетки – гамети. Гаметите могат да се намират в специални полови органи, но в повечето случаи става сливане на две вегетативни клетки. Когато се доближат две хифи на два мицела, се сливат клетки – извършва се оплождане и се образува слята спора (зигота). Такива спори има лозовата мана в края на лятото. Наричат се зимни, тъй като тяхната понижена жизненост им дава възможност да преживеят трудните зимни условия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гъби

[Hatshepsut]

Класификация и значение на гъбите

Класификация на гъбите

Въпреки че традиционно са включвани в курсове и учебници по ботаника, днес се смята, че гъбите са по-тясно свързани с животните, отколкото с растенията, и се обединяват с тях в монофилетичната група Opisthokonta. Анализите, базирани на молекулярна филогенетика, показват, че самата група на гъбите е монофилетична. През последните десетилетия таксономията на гъбите е в постоянно движение във връзка с новите изследвания, използващи сравнения на ДНК. Традиционните класификации, основани на морфологията, често се променят с нови, следващи филогенията на таксоните.

В света няма общоприета система на най-горните таксономични нива при гъбите и промените на наименования на нивата над вид са често явление. Дори някои видове имат по няколко различни наименования, в зависимост от жизнения им цикъл или формата на размножаване. През последните години изследователите правят опити за изграждане и въвеждане в употреба на унифицирана и по-консистентна таксономична номенклатура.

През 2007 г., в резултат на мащабните усилия на десетки миколози и други учени, работещи в областта на таксономията на гъбите, е разработена нова класификация на царство Гъби. Тя разграничава 7 типа, два от които са обединени в подцарството Dikarya (вижте схемата вдясно).

Отдели:

Blastocladiomycota T.Y. James, 2007
Chytridiomycota M.J. Powell, 2007
Glomeromycota C. Walker & A. Schuessler, 2001
Микроспоридии (Microsporidia) Balbiani, 1892
Neocallimastigomycota M.J. Powell, 2007
Торбести гъби (Ascomycota) Caval-Sm, 1998
Базидиеви гъби (Basidiomycota) R.T. Moore, 1980

Еволюция на гъбите

За разлика от растенията и животните, ранните фосилни находки на гъбите са оскъдни. За това допринася устройството на гъбните плодни тела: те са меки, месести, състоят се от лесно разграждащи се тъкани, а повечето структури имат микроскопични размери. Вкаменелостите на гъбите са трудни за разграничаване от вкаменелостите на други микроорганизми и най-лесно се идентифицират, когато приличат на съвременните гъби.

Най-ранните фосили, притежаващи характеристики, типични за гъби, се отнасят към протерозойския еон, преди около 1 милиард и 430 милиона години. Тези многоклетъчни бентосни организми са с нишковидна структура с прегради и са способни на анастомоза. Проучвания от 2009 г. оценяват появата на гъбни организми на около 760 – 1060 млн. години въз основа на сравнение на скоростта на отделяне на тясно свързаните групи. През голяма част от палеозойската ера (542 – 251 млн. години) гъбите, изглежда, са били водни и са се състояли от организми, подобни на днешните Chytridiomycota по спорите, снабдени с камшиче. Еволюционната адаптация от воден към сухоземен начин на живот създава разнообразие от екологични стратегии за получаване на хранителни вещества, включително паразитизъм, сапрофитство и развитие на мутуализъм (като микориза и лишеи). Последните (2009 г.) проучвания показват, че екологичното състояние на предците Ascomycota е било сапрофитство и че формирането на лишеи е настъпило няколко пъти независимо едно от друго.

Гъбите вероятно са колонизирали сушата през камбрия (542 – 488.3 млн. г.), дълго преди сухоземните растения. Вкаменени хифи и спори от периода ордовик (460 млн. г.), намерени в Уисконсин, приличат на съвременните Glomerales и са съществували в момент, когато земната флора вероятно се е състояла от неваскуларни растения, подобни на бриофитите. Prototaxites, най-вероятно гъби или лишеи, са били най-високите организма от края на силура. Гъбните вкаменелости не са типични и безспорни до началото на девона (416 – 359.2 млн. г.), когато са в изобилие, най-вече представени от Zygomycota и Chytridiomycota. Приблизително по същото време, преди около 400 млн. години, Ascomycota и Basidiomycota се разделят, а всички съвременни класове гъби възникват до късния карбон (Пенсилвания, 318.1 – 299 млн. г.).

Микотоксини

Много гъби са продуценти на биологично активни химични съединения, повечето от които са с токсични свойства за животни или растения, поради което самите вещества се означават като микотоксини. От практическо значение са микотоксините, продуцирани от някои плесени водещи до разваляне на храни, както и токсините продуцирани от отровните гъби. Известни примери са химичните съединения, откривани при гъбите от род Amanita, ергоалкалоидите от моравото рогче [30], афлатоксините и мощните канцерогени синтезирани от представители на рода Aspergillus.

Гъбите отделят антибиотици, за да се защитават срещу бактерии.

През 1928 година, ключов експеримент, осъществен от Александър Флеминг показва, антибиоза срещу бактерии от страна на гъби от рода Penicillium. Флеминг постулира, че ефекта се дължи на присъствието на антибактериално химично съединение, което той нарича пеницилин.

Микотоксините са вторични метаболити, т.е. не са жизнено необходими за развитието на продуциращите ги организми. Съществуват обаче целенасочени експерименти с гъби за повишаването на продукцията на определени химични съединения, в това число и микотоксини, с цел промишленото им получаване.

Значение за човека

Ядливите гъби са служели за храна на човека още от древни времена. Древногръцкият учен Теофраст, живял през 370 – 285 г. пр.н.е., описва в трудовете си печурката, трюфелите и много други гъби. Гъбите са били поднасяни не само на народната трапеза, но и на хановете и царете. Те се консумират основно заради хранителната им стойност, която е сходна с тази на зеленчуците и продуктите от животински произход. Подобно на плодовете и зеленчуците, те съдържат голямо количество вода – около 84 – 92% и сухо вещество – около 8 – 16%. Богати са на белтъчини, минерални соли, мазнини, витамини (B1, РР, D и А) и други вещества, и по своите вкусови качества заемат едно от първите места между храните от растителен произход.

Сушени гъби

Значението на гъбите за човека е разностранно. Много видове низши гъбички се използват за получаване на различни ценни вещества, антибиотици, лимонена киселина, и др. Приготвянето на вина, пиво, хляб и др., става чрез участието на гъбички, които предизвикват различни ферментации.

Има много ядливи гъби, които редовно се отглеждат и събират в световен мащаб. През 2000 г. те се отглеждат в най-малко 60 страни, като Китай, САЩ, Холандия, Франция и Полша са петте най-големи производители в света. Събирането на ядливи гъби в природата е свързано с необходимостта от много знания, опит и наблюдателност. При това се срещат непрекъснато все нови и нови непознати видове гъби.

Особено добре трябва да се познават отровните видове гъби. Токсичността им причинява от леки храносмилателни проблеми, алергични реакции и халюцинации до тежки органни увреждания и смърт. Най-опасните гъби, съдържащи смъртоносни токсини са от родовете Conocybe, Galerina, Lepiota и Мухоморка (Amanita). Последният род включва бялата (A. virosa) и зелената мухоморка (A. phalloides), които се срещат и в България. Отравянето от тях се проявява след около 10 – 12 и повече часа, и в повечето случаи завършва трагично.

Преди да се приеме, че дадена дива гъба е годна за консумация, тя трябва да се идентифицира. Правилното идентифициране на даден вид гъба е единственият сигурен начин да се гарантира годността ѝ за консумация. Въпреки това някои гъби, които са годни за повечето хора може да предизвикат алергични реакции или хранително отравяне при други хора. Също така в много ядливи гъби, които растат в замърсени места, могат да се натрупат замърсители като тежки метали и отново да доведат до хранително отравяне. Наличието на голямо количество вода в тях е предпоставка за бързото им разваляне. Поради тази причина, отравяния с гъби стават не само с отровни, но също и с много престояли ядливи видове, т.е. гъбите трябва да се консумират възможно най-пресни или да се консервират.

Някои от отровните гъби приличат твърде много на ядливи видове, затова се наричат двойници. Най-често срещаните отровни двойници в България са:

Бяла (A. virosa) и зелена мухоморка (A. phalloides) – бъркат се с полска печурка.
Дяволска гъба (B. satanas) – бърка се с обикновена манатарка.
Лъжлива млечница (L.torminosus) – бърка се с обикновена млечница.
Червена мухоморка (A. muscaria) – бърка се с гъба булка.
Бяла отровна орешарка (C. dealbata) – бърка се с обикновена челядинка.
Горчива миризливка (O. olearius) – бърка се с пачи крак.
Лъжлива пънчушка (H. fasciculare) – бърка се със зимна припънка.
Отровна сърнела (C. molybdites) – бърка се с ядлива сърнела.
Пантерка (A. pantherina) – бърка се с бисерна гъба.
Бледо-червена гълъбка (R. emetica) – бърка се с червена гълъбка.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гъби

[Hatshepsut]

Култивирана печурка


Бели култивирани печурки

Култивираната печурка (Agaricus bisporus) е вид ядлива базидиева гъба от семейство Печуркови (Agaricaceae). Тя се отглежда в повече от 70 страни и една от най-консумираните гъби в света.

Печурка на скара с фета и рукола върху франзела

Описание

Шапката на дивите видове е бледо сиво-кафява на цвят и има широки, плоски люспици, изчезващи към ръба. Първоначално има полукълбовидна форма, която по-късно става плоска. Достига 5 – 10 cm в диаметър. Тясно разположените пластинки са свободни, първоначално розови, после червено-кафяви и накрая тъмнокафяви с белезникав ръб. Пънчето достига височина 6 cm, широчина 1 – 2 cm, цилиндрично, с тясно пръстенче, което понякога е набраздено от горната страна. Споровият прашец е тъмнокафяв. Месото е бяло, като при нараняване приема блед розов оттенък. Има много добри вкусови качества. Все пак, тя има отровни и дори смъртоносни двойници (например карболовата печурка и отровната сливовка).

Напречно сечение на печурка от сорта портобело

Местообитание и разпространение

Гъбата е широко разпространена из цял свят. Среща се по ливади, особено след дъжд. Расте от края на пролетта до есента.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Култивирана печурка

Може ли да се отровиш с култивирани гъби?


Д-р Детелина Перчемлиева, началник на отделение в Клиника "Спешна токсикология" към ВМА - София

Гъбите са познати като храна от много векове. Някои диворастящи видове са вече култивирани. Култивираните гъби имат голямо значение като храна за човека. В Европа се консумират над 500 000 тона култивирани гъби годишно.

По хранителна стойност са сравними с най-пълноценните зеленчуци.

Съдържат до 92% вода и 1,6 - 3,4% белтъчни вещества. Количеството на протеини в гъбите конкурира месото, но се усвояват по-трудно от организма.

Заради полезните вещества в състава си те често се използват от вегетарианците. В гъбите се съдържат още фибри, въглехидрати, почти всички усвояеми от организма полезни аминокиселини, мастни киселини, минерални соли, ензими.

В България култивираната печурка се отглежда от петдесетте години.

Сред новите усвоени в производството култивирани гъби са кафявата печурка, известна като кралска печурка, и кладницата.

Култивираните гъби се произвеждат от контролиран мицел върху компост в гъбени ферми, т.е. те са ядливи неотровни гъби.

С Наредба от 2006 г. за изискванията за качество и контрола за съответствие на пресни плодове и зеленчуци се регламентират изискванията към качеството, условията и реда за извършване на контрол за съответствието и на култивираните гъби, предлагани на пазара. Производителите, опаковчиците и търговците на култивирани гъби следва да спазват не само изискванията по отношение на качеството, но и изискванията по отношение на тяхната безопасност за консуматорите.

Въпреки това при определени условия те може да предизвикат отравяне, което не е смъртоносно, но налага болнично лечение. В повечето случаи става дума за неправилно съхраняване и приготвяне.

При обикновени условия гъбите се развалят бързо поради високото съдържание на вода и се образуват вредни вещества. Затова трябва да се консумират винаги пресни.
Българската гъба при 3 градуса има трайност до 3 дни.

Трябва да купувате гъбите от лицензирани производители; в повечето случаи големите вериги магазини работят само с такива.

Моят съвет е да не купувате гъби от гъбари на пазара, дори да ви обясняват, че "познават всяка гъбка" и да ви представят сертификат! Защото отравянето с диворастящи гъби може да е смъртоносно.

Огледайте гъбите да не са повяхнали, с черни петна по тях, мухлясали, да са без червеи, защото ако не са съхранявани правилно, те вече съдържат токсични за организма вещества.

Пресните печурки се познават по плътно затворените шапки и по гладката и лъскава повърхност.

Съхранявайте пресните гъби в хартиена или платнена торба в хладилника.
Избягвайте да ги поставяте до продукти със силна миризма, тъй като гъбите могат да я поемат.

Преди кулинарна обработка трябва добре да ги почистите с мека четка и обилно да ги измиете с течаща вода. При хора с храносмилателни проблеми добре е да се обели кожичката. Гъбите са трудно смилаема храна поради високото съдържание на хитин,
затова трябва да се консумират в по-малки количества от хора с проблеми с гастро-интестиналния тракт - гастрити, колити, жлъчно-чернодробни заболявания и да се избягва тяхното приемане вечер.

Те трябва да бъдат комбинирани с лесносмилаеми продукти (картофи, салата), за да не се натоварва допълнително храносмилателната система.

По същата причина не е желателно да се консумират от малки деца.

При първите оплаквания, най-често това са: гадене, повръщане, коремни болки, разстройство - да се предизвика повръщане в домашни условия и да се потърси лекарска помощ.

Такава клинична картина дават и често срещаните през летните месеци вирусни инфекции и инфекциозни заболявания, затова се изисква и консултация с токсиколог.
Лечението се провежда в болнични условия с вливания на водно-електролитни и монозахаридни разтвори и симптоматични средства.

https://www.24chasa.bg/zdrave/article/1432578

[Hatshepsut]

Зимна припънка

Зимната припънка (Flammulina velutipes, наричана също Зимненка) е ядлива гъба от род Flammulina.

Характерни белези

Гугла:
Диаметърът на гуглата е от 3 до 6 см. Първоначално е полусферична, по-късно разперена до почти плоска. Понякога със слабо изпъкнало връхче в центъра. Сламеножълта, медножълта до жълтокафеникава на цвят. В средата е по-тъмна. Повърхността е гладка, гола, слизеста и лъскава. Ръбът в млада възраст е подвит навътре, по-късно изправен, равен или слабо вълновиден с ясно изразени радиални ребра.

Месо:
Месото е тънко, меко, крехко, по-късно жилаво. Белезникаво до бледорозово.

Ламели:
Ламелите са разположени нарядко. Широки от 2 до 8 мм. Слабо са сраснали с пънчето. Първоначално са кремавобели, по-късно жълтеникави.

Споров прашец:
Споровият прашец е кремавобял.

Пънче:
Пънчето е високо от 4 до 8 см. Диаметър от 0,5 до 1 см. Първоначално е плътно. По-късно става кухо. Има цилиндрична форма. Към основата е слабо стеснено. Жилаво е. В най-горната си част под шапката охреножълто. Към основата става тъмнокафяво с кадифено влакнеста повърхност.

Събиране, съхранение и използване в кулинарията
Расте върху жива или гниеща дървесина на широколистни дървета (много рядко върху иглолистна) през есента и цялата зима до към март най-често на големи туфи. Има приятен гъбен аромат и много добър вкус. Подходяща е за консумация в свежо състояние за всякакви ястия, супи и пържена. Подходяща е за сушене и стерилизация в буркани след бланширане.

Двойници
Отровният двойник на Зимната припънка е Отровната пънчушка (Naematoloma fasciculare)

Отличителни белези:
Шапката е бледожълта до лимоненожълта. В средата оранжева до ръждивокафява
Ръбът е гладък
Месото е тънко, жълто и силно горчиво
Пънчето е кухо, бледожълто, към основата жълтокафяво

Японската гъба Енокитаке

Любопитни факти

В Япония се отглежда в парници култивираният вариант на гъбата наречен Енокитаке, който по външен вид е доста по-различен от горската гъба. Поради липса на светлина при отглеждането тя е оцветена изцяло в бяло, а поради отглеждането ѝ в буркани туфата има цилиндрична форма.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Зимна припънка

У нас Зимна припънка, Зимненка.

По света Velvet shank (английски), Collybie a pied veloute (френски), Samtfussrubling (немски), Enoki, Enokitake (японски), Зимний гриб, Зимний опенок (руски).

Шапка Първоначално звънчевидна, по-късно полусферична до плоска, с малко изпъкнало връхче, охрено-жълта до кафява, по-тъмна в средата, гладка, във влажно време слизеста. Диаметър до 8 cm. Ръбът е целокраен, вълнообразен, с ясно изразени радиални ребра.

Пънче Тънко, цилиндрично, жилаво, с кадифена повърхност, в основата тъмно-кафяво, по-нагоре постепенно изсветлява до цвета на шапката. Височина – до 8 cm.

Ламели Охрено-жълти или белезникави, редки, свободни или слабо сраснали с пънчето.

Месо Тънко, белезникаво, с приятна миризма и вкус.

Спори Споровият прашец е бял или белезникав. Размерът на спорите е 7-10 х 3-4 μm.

Местообитание Расте на групи върху жива или гниеща дървесина на широклистни дървета (най-често бряст) през есента, зимата и ранната пролет (X-III), на туфи.

Коментар: Отлична ядлива гъба. Култивираната форма на тази гъба се продава под името енокитаке. Различава се по външен вид от дивата си разновидност, тъй като се отглежда изцяло на тъмно.

Сходни видове  Може да бъде сбъркана с други гъби, които растат върху дървесина, като Hypholoma fasciculare (Отровна пънчушка), Kuehneromyces mutabilis (Кичуреста пънчушка) и Armillaria mellea (Обикновена пънчушка).

https://manatarka.org/flammulina-velutipes/

Зимна припънка (Flammulina velutipes) представлява ядлива гъба от семейство Physalacriaceae. Тя е разпространена в Европа, Азия и Северна Америка. У нас този вид е известен още с наименованието Зимненка.

В Русия е позната като Зимний гриб и Зимний опенок, във Франция е наричана Collybie a pied veloute, а в Германия - Samtfussrubling. В англоезичните държави е позната като Velvet shank.

В Япония култивирана форма на този вид вирее в парници. Той се нарича Enokitake и се различава доста от дивата разновидност. Тъй като тя вирее, без да има досег със слънчевите лъчи, е обагрена в бяло. Другата разлика е, че туфата притежава цилиндрична форма, заради съдовете, в които се отглежда.

Зимната припънка лесно може да бъде разпозната. Тя притежава жълтеникава или кафява шапчица, която първоначално е звънчевидна, но с времето става плоска, с леко изпъкнало връхче. Отличава се с гладка повърхност и диаметър до десетина сантиметра.

Ламелите при зимната припънка са оранжевеещи или белезникави. Някои са свободни, а други са сраснали с пънчето. Пънчето на Flammulina velutipes е с цилидрична форма. То е тънко и жилаво, характеризиращо се с кадифена повърхност.

В основата си е сравнително тъмно, но с приближаването си към гуглата цветът му започва да се доближава до нейния. Високо е около 10 сантиметра. Диаметърът му достига до 1 сантиметър. Споровият прашец на тази гъба е кремавобял. Месната част на зимната припънка в началото е крехка и тънка, розовееща. С течение на времето става жилава. Тя има има приятен вкус.

Събиране и съхранение на зимна припънка

Зимната припънка се развива успешно при по-хладно време и поради това може да бъде открита предимно през есенните и зимните месеци. У нас най-голямо количество от този вид се среща в северните предели на страната, както и в Югозападния регион.

Търсете я най-вече върху жива или гниеща дървесина в широколистни гори. Обикновено няколко гъбки от вида образуват нещо като букетче. Среща се и по овощни дървета. По-рядко е забелязвана и върху иглолистни дървета.

Зимната припънка следва да се събира само от опитни гъбари, тъй като е възможно да бъде объркана с отровната галерина (Galerina Marginata). Отровната галерина е дребна гъбка, която обаче може да бъде много опасна за здравето ни. Само десетина плодни тела от вида могат да станат причина за фатално отравяне при малчугани. Причината е, че в нейното месо се крият токсични вещества.

Отровната галерина също като зимната припънка вирее върху мъртви дървета. Все пак опитните гъбари веднага биха ги различили по това, че отровната галерина има отчетливо оформено пръстче на своето пънче. Такова образувание не се забелязва при нейната двойничка.

Има и други гъби, които биха могли да заблудят неопитните събирачи на гъби. Става въпрос за Armillaria mellea, позната като Обикновена пънчушка, Kuehneromyces mutabilis (Кичуреста пънчушка) и Отровната пънчушка (Hypholoma fasciculare). Те заблуждават заради развитието си върху дървесина.

Иначе по отношение на издръжливостта след откъсване зимната припънка превъзхожда някои други видове. Тя успява да се запази свежа около седмица, стига да се съхранява в хладилник.

Готвене на зимна припънка

Зимната припънка има широко употребление в кулинарията. Подходяща е както за печене, така и за пържене и паниране. По традиция тя се влага в супи, топли ястия, шишчета с гъби, рибни блюда, салати, суши, ролца, запеканки, яхнии с гъби, ризото със зеленчуци и много други. Зимната припънка се приготвя сравнително лесно. Гъбата се почиства и измива на течаща вода. След това се подлага на термична обработка и е готова за нула време.

Ползи от зимна припънка

Зимната припънка притежава доста положителни качества. Тя е източник на селен, който се явява мощен антиоксидант. Освен това в състава си има витамин В1, витамин В2 и витамин В3. Гъбите от този вид са богати на белтъчини, калций, желязо и др. Доказано е, че те помагат за борба със стреса и умората.

Оказва се също така, че те подобряват храносмилането, понижават нивата на холестерола и имат способността да се справят с някои ракови заболявания. Консумацията на зимна припънка намалява кръвното налягане и по тази причина се препоръчва на хора, страдащи от хипертония.

Според диетолозите гъбата е полезна, тъй като може да спомогне за намаляването на излишните килограми. Зимната припънка се употребява в производството на някои масла, които действат отпускащо и енергизиращо.

Народна медицина със зимна припънка

В източната народна медицина се препоръчва похапването на зимна припънка като профилактика срещу ракови заболявания. За целта всеки ден трябва да се приема по половин чаша варена зимна припънка, като тя не бива да е подправена. Този курс се провежда една седмица, след това се прави почивка седем дни и процедурата се повтаря.

После в продължение на един месец се пие настойка от зимна припънка. Тя се приготвя, като шапките от млади гъби се залеят с ракия (в съотношение 1:5) и се поставят в стъклен съд на тъмно и хладно място.

Така трябва да престоят две седмици. След това настойката се прецежда. От нея се вземат 2 чаени лъжици, разтворени в 1/2 чаена чаша хладка преварена вода. Течността се приема по три-четири пъти на ден половин час преди хранене.

https://gotvach.bg/

[Hatshepsut]

Кладница

Кладницата (Pleurotus ostreatus) е вид базидиева гъба от род Кладница. Тази гъба разгражда скоро-умъртвена дървесина и плододава едри, езиковидни тела. Плодните тела са ядливи и популярни в кулинарията поради факта, че гъбата се отглежда и култивира изключително лесно и интензивно. Гъбата е широко разпространена както в България така и по света. Среща се предимно в широколистни гори, от късна есен до падане на сняг, понякога и през ранна пролет.

Характерни белези

Гугла:
Отначало тънка и езиковидна, по-късно плоска и кръгла като чиния. В средата е леко вдлъбната а краищата ѝ са понякога леко вълновидни. Цветът ѝ варира между сребрист, сив, кафеникав и други подобни шарки, като застаряващите екземпляри избледняват. Кожицата е гладка и лъскава. На широчина достига 15 см.

Месо:
Бяло, плътно и леко жилаво. Без особен вкус и мирис.

Пластинки:
Бели, но по късно леко пожълтяват. Добре сраснали с пънчето, и тънки.

Споров прашец:
Цветът е блед до бял.

Пънче:
Израстващо от дърво и съответно твърдо в основата. Слабо окосмено само в основата и без пръстенче. Оцветено е бяло. Свързва се с гуглата ексцентично или встрани и почти винаги е изкривено. Месото е бяло, плътно и жилаво

Събиране

Най-често се среща в нови сечища на широколистни дървета, в дъждовно време преди първите снегове. Много рядко се среща в иглолистни гори. Добра ядлива гъба, въпреки липсата на вкус. Младите гугли са за предпочитане когато се събира за трапезата. Готви се като други гъби; цяла или нарязана на големи парчета. Предимството ѝ е в това, че не променя цвета на сготвената храна както печурките. Може и да се пече на скара. Съхранява се маринована и не се суши. В различни части на света тази гъба се използва за пречистване на водата от нефтени отпадъци- при отглеждането ѝ мицелът образува килимче и то се поставя върху замърсения участък, абсорбирайки всичкия нефт.

Лесно се разпознава от други дървесни горски гъби. Светложълтата кладница (P. cornucopioides) и ветрогоновата гъба (P. eryngii) наподобяват кладницата но се различават по сезон и месторастене. Светложълтата кладница плододава през лятото и ранната есен докато ветрогоновата гъба се среща около корените на полски ветрогон.

Отглеждане

Гъбата се отглежда интензивно в голяма част от Европа. Тази кладница заедно с други ядливи видове от този род съставят около 25% от световния добив на култивирани гъби. Кладницата се отглежда сравнително лесно върху подходящ субсрат и наличие на благоприятни атмосферни усоловия. Плододава обилно, а развитите плодни тела са едри и месести.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кладница_(гъба)

У нас Обикновена кладница.

По света: Oyster mushroom (английски), Pleurote en huître (френски), Austern-Seitling (немски), Вешенка обыкновенная, Устричный гриб (руски).

Шапка: Несиметрична към пънчето, с форма на мида (стрида) или ветрилообразна. Отначало плоска и правилна, после вдлъбната и фуниевидна. Много месеста, достига на ширина от 6 до 25 cm. Кожицата е съвсем гладка, с маслено възчерен, пепелявосив, кафяв, понякога сиво-охрен до синкаво-червен цвят. Често расте на гниещи пънове и от един корен (мицел) излизат множество екземпляри, шапките им са разположени гъсто една над друга керемидообразно. Ръбът е завит надолу и навътре.

Ламели: Бели, редки, понякога свързани помежду си с анастомози; слизат по пънчето доста надолу, често дори до основата, разклоняват се няколко пъти към периферията, докато достигнат ръба, а в пънчето са здраво заловени.

Пънче: Бяло, здраво, месесто, в основата филцовано, често странично или ексцентрично разположено, с влакнесто месо. Понякога, когато ламелите са спуснати много надолу, то не се вижда, но обикновено дължината му е 1 до 4 cm, а дебелината –  от 1 до 3 cm.

Месо: Бяло, меко и дебело, доста сочно, без особен мирис. При старите плодни тела става твърдо и жилаво, особено в пънчето.

Спори: Безцветни, гладки, цилиндрични с размери 8-12 х 3-4 μm. Споровият прашец е бял до бледолилав.

Местообитание: Кладницата расте по мъртви и живи дървета, както и по гниещи трупи (кладни) на големи групи на едно място като кичури. Предпочита стеблата на широколистни, по-рядко иглолистни дървета. Появява се късно през лятото и расте чак до настъпване на пълната зима.

Кладница (Pleurotus ostreatus). Млади плодни тела

Коментар: Безусловно ядлива. Макар че цветът на гъбата понякога е тъмен, месото ѝ е бяло, вкусно и дебело; то не променя цвета си, при готвенето остава бяло и приятно, но за готвене трябва да се вземат само млади гъби. Подходяща е и за консервиране. Масово се култивира и продава в големите магазини.

Сходни видове

Най-близък вид е Белодробната кладница (Pleurotus pulmonarius), който се отличава с белезникава или светлокафеникава шапка и пожълтяващи с възрастта ламели.
По същото време на паднали дървета расте Panellus serotinus (синоним Sarcomixa serotina). Различава се лесно по жълто-зеленикавото пънче.
Светложълтата кладница (Pleurotus cornucopiae) е вид, който също прилича на обикновената Кладница. Различава се по формата на рогче, тъй като пънчето е заострено постепенно към основата. Освен това е оцветена в по-светли тонове, има по-силно изразена фуниевидна форма и ламели спускащи се до основата на пънчето.
Pleurotus columbinus е наречен така заради гълъбовосивите цветови тонове. Култивира се най-често.

https://manatarka.org/pleurotus-ostreatus/

[Hatshepsut]

Трюфел


Бял трюфел

Трюфелите (Tuber) са вид гъби. Според вътрешния и външния си вид те се разделят на три групи: черни, червени и бели, откъдето и наименованието „черен диамант“, което им се дава понякога.

Отглеждат се много трудно, което, заедно със създадения стереотип, ги прави изключително скъпи. Понякога се продават на търгове с благотворителна цел на изключително завишени цени. Цените на трюфелите започват от 100 лева и могат да достигнат до 10 000 лева за килограм. Цената им зависи от кой вид са трюфелите, с какво качество са и в коя държава се търгуват. Съществуват над 100 вида, но ценени са само няколко. Белият зимен трюфел се счита за един от най-големите деликатеси в света и се среща най-вече в Южна Франция и Северна Италия. Откриват се и в много други държави, но в по-малки количества. Въпреки това, основно се търгуват в Италия, Франция, САЩ и Германия.

Според цвета, трюфелите са предимно бели или черни, но съществува и един вид червен трюфел.

Според сезона, трюфелите са зимни или летни. По-ценни и скъпи са зимните, но те се намират много по-трудно и в много по-малки количества.

Класифицирането на трюфелите се прави също по големина, като по-едрите са по-ценни. Освен това се окачествяват и по качество в зависимост от едрината, нараняванията или червясването.

Най-ценното от всичко е уханието на трюфелите, техният аромат, който е специфичен за всеки различен вид. Дори е достатъчно да усетите мириса на трюфелите, за да определите от кой вид са. Това го умеят единствено хората, които са навътре в този занаят, които са обучени за това, и които са виждали и сравнявали различни видове.

Трябва да се знае също така, че има лъжливи и отровни трюфели.

Видове

Tuber aestivum – Летен трюфел
Tuber brumale – Зимен трюфел
Tuber gibbosum – Орегонски летен бял трюфел
Tuber himalayensis – Хималайски трюфел
Tuber magnatum – Бял трюфел
Tuber melanosporum – Черен трюфел
Tuber mesentericum – Лотарингски трюфел
Tuber oregonense- Орегонски зимен бял трюфел
Tuber sinensis – Китайски трюфел

https://bg.wikipedia.org/wiki/Трюфел

Видове трюфели и с кои дървета живеят в симбиоза


Летен трюфел

Всеки професионален готвач ще потвърди, че няма по-добри подправки от трюфелите. А самите трюфели са подземни гъби, които от векове са считани за едни от най-луксозните и скъпи продукти, които човек би могъл да вкуси. На пазара днес се предлагат страшно голямо разнообразие от трюфели, които в зависимост от своите качества се влагат в различни ястия на едни от най-утвърдените световно признати ресторанти. Но за да знаете какви видове трюфели ще вървят като подправка на вашите гозби е добре да се запознаете с техните специфики и характеристики. А всъщност тези гъби се делят а два основни вида – бели и черни и по този критерий няма как да ги объркате. Но основните разлики при черното злато е техния неповторим аромат и вкус. Всеки под вид на черните или бели трюфели се отличава един от друг със своите уникални качества.

Всеки един от видовете трюфели растат под земята. Те се изравят с помощта на специално обучени кучета трюфелотърсачи. Тъй като най-често се срещат на дълбочина около тридесетина сантиметра то е важно да се има предвид, че необучени кучета няма как да успешно да намерят добри екземпляри. И още нещо трюфелите не растат в градината. Те си избират конкретен климат, при който се развиват и в симбиоза с корените на дървета, които им доставят необходимите за развитието им хранителни вещества.

Ще се изненадате от друг факт, а именно, че у нас има петнадесет вида трюфели и наскоро стана ясно, че има още други непознати до този момент в световен мащаб видове, които също се отличават със своите вкусови и ароматни качества. И разбира се, от наличните и откривани у нас видове трюфели малка част са годни за консумация и имат търговска стойност. Затова през последните няколко години се предприе акция по отношение на култивирането на трюфелите и тяхното контролирано отглеждане при създаване на климатични условия, годни за тяхното развитие.

Едни от най-срещаните видове трюфели у нас са бял трюфел, който се отличава с кадифената си структура на кората. Симбиозата на този трюфел с дървета като липа, топола и върба наистина са доста силно изразени. Като размер тези трюфели стигат до големината на портокал, а най-малкия такъв, която можете да откриете е колкото орех. Белите трюфели са много добро решение за комбинация с различни храни. Най-големи добиви на този вид трюфел има в Сърбия, Италия, а също така и у нас има трюфелотърсачи, които могат да се похвалят с откриването на тези ароматни подземни гъби.

Черните трюфели са по-често разпространени. Те се развиват успешно в корените на дъб, леска, габър. Той се характеризира със силен и приятен аромат и наистина е предпочитана подправка за всякакъв вид ястия. Не малко черни трюфели се срещат в гористи местности с висока влажност и у нас.

https://www.symbioza.bg/vidove-trufeli-i-simbioza-s-durveta/

Кулинарна употреба на трюфели


Орегонски трюфели

Трюфелите са известни с това, че се добавят само в най-изисканите ястия. Те са любими на почитателите на гурме-специалитетите.

Вкусът на трюфелите наподобява ореховия. Благодарение на наситения си аромат трюфелите се използват в много ястия. Те могат да се съчетават с почти всички продукти.

В комбинация с яйца, с месо и с някои видове сирена те превръщат ястието в истинско кулинарно пиршество.

Трюфелите се нарязват на много ситно и с тях се поръсват различни видове ястия – от месо, риба, зеленчуци. Трюфелите се добавят в различни видове паста - равиоли, спагети, тортелини, като изцяло променят вкуса и аромата на приготвеното ястие.

Ястие с трюфели

След като ситно нарязаните трюфели си взаимодействат с другите продукти, те започват да излъчват силен приятен аромат. Уханието на тези ценни гъби създава истински кулинарни шедьоври.

Трюфелите не понасят термична обработка, тъй като така губят своите качества, затова единственото, което може да се направи в това отношение е няколко минутки да се запекат, колкото да пуснат повече аромат.

Те могат също така да се приготвят на пара за няколко минути или да се задушат набързо във вино. В суров вид трюфелите могат да се добавят в различни видове сосове.

За най-ценни се смятат черните трюфели. Те се използват за добавка в изисканите ястия от френската кухня. Според френските майстори готвачи, ако добавите съвсем малко трюфели в пържените яйца, се получава закуска, за която всеки ще си спомня дълго.

Трюфелите са скъпо кулинарно удоволствие. Французите използват трюфелите в комбинация с яйца, картофи, месни ястия, пастети от гъши дроб, различни видове салати и предястия.

Белите трюфели са любими на италианците. Тези гъби се настъргват и с тях се поръсват различни видове ястия. Трюфелите се използват като добавка към класическото ризото.

Много популярен е сосът от бели трюфели, масло, сметана, чесън и аншоа, който италианците използват за зеленчуци и спагети. За ценители на изисканата кухня е подходящо да опитат бял трюфел, поръсен с пармезан и полят с лимонов сок.

https://gotvach.bg/

[Hatshepsut]

Обикновена манатарка

Обикновената манатарка, още меча гъба, самунка или само манатарка (Boletus edulis), е вид гъба от род Манатарки.

Вид

При младите екземпляри стъблото е дебело и месесто и често е няколко пъти по-голямо от самата гугла. Най-тънката част е винаги до тръбичките, където също така се намира мрежеста окраска. Тръбичките са бели, но по-късно стават бледожълти. Цветът на най-младите гугли е кремав. Със стареенето на плодното тяло, гуглата се уголемява, става плоска и покафенява. Най-старите екземпляри имат маслиненозелени тръбички. Такъв е и цветът на споровия прашец. Месото е винаги бяло. Размерът на гуглата е до 25 cm. Стъблото расте до 20 cm височина. Масата на цялата гъба може да достигне и даже да надвиши 2 kg.

Събиране

Това е една от най-разпространените в България диви гъби. Тя е лесна за разпознаване, добра за консумация, лесна за съхранение и желана за внос от други европейски държави. Висококачествените млади манатарки се считат за деликатес и имат високи цени.

Гъбата се среща най-често в широколистни гори, но не е изключение и в иглолистни. Развива се в симбиоза с дърветата.

Събира се ежегодно заедно с пачия крак по всички планини. Традиционно гъбите се нарязват на тънки филийки, които после се нареждат върху платно за сушене под слънцето. Консумират се и пресни.

Обикновената манатарка може да се сбърка с ядливите:

борова манатарка (B. pinophilus);
жълта манатарка (B. appendiculatus);
бронзова манатарка (B. aereus) и
канеленокафява манатарка (Xerocomus badius).

Манатарки с оранжеви или червени тръбички и посиняващо месо трябва да се избягват. Това са дяволска гъба (B. satanas), пурпурночервена манатарка (B. rhodoxanthus), красива манатарка (B. calopus), червеностъблена манатарка (B. erythropus) и огнена манатарка (B. luridus). Горчивата манатарка (Tylopilus felleus) не е отровна, но е неприятно горчива на вкус.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновена манатарка

У нас: Обикновена манатарка, Меча гъба, Самунка.

По света: Cep, Penny bun (английски), Porcino (италиански), Cèpe de Bordeaux (френски), Gemeine Steinpilz (немски), Белый гриб, Боровик (руски).

Шапка: Отнало полукълбовидна, после се изправя до плоска. Кафява с по-бледи участъци, особено по периферията. Шапките на съвсем младите гъби може да са почти бели. Повърхността е гладка и понякога слабо набръчкана, без тенденция за напукване. Ръбът отначало е слабо подвит, по-късно се изправя и обичайно е подчертан с бледа ивица. Обикновено достига 20 cm в диаметър, но инцидентни екземпляри са още по-големи. Някои автори считат екземпляри с жълтеещи шапки (Boletus venturii) или изцяло бели шапки (Boletus persoonii) за отделни видове.

Тръбички: При младите гъби – бели, после постепенно пожълтяват. Порите са ситни, оцветени като тръбичките.

Пънче: Отначало яйцевидно. После бухалковидно с по-широка основа и по-рядко почти цилиндично. Покрито с белезникава мрежа върху светъл, белезникав фон.

Месо: Бяло и плътно и не променя цвета си. С приятен вкус и миризма на манатарка.

Обикновена манатарка (Boletus edulis). Месото е бяло и плътно и не променя цвета си

Местообитание: Иглолистни и широколистни гори. У нас се среща предимно във високопланинските гори от смърч (Picea), и в по-малка степен с други дървета като бор (Pinus), ела (Abies), бук (Fagus) и бреза (Betula). Расте през лятото и есента (юни-октомври). Често срещан вид в своето местообитание.

Коментар: Добра ядлива гъба.

Сходни видове: Обикновената манатарка се бърка с други видове ядливи манатарки с непроменящо цвета си месо. Боровата манатарка (Boletus pinophilus) също расте по планините предимно в иглолистни гори, но има шапка с по-различен червено-кафяв или винен цвят. Бронзовата манатарка (Boletus aereus) и Дъбовата манатарка (Boletus reticulatus) се срещат в широколистни гори на по-ниска надморска височина.

Възможно е да се сбърка с още един вид манатарка. Горчивата манатарка (Tylopilus felleus) често имитира външния вид на Обикновената манатарка, но се отличава с розовеещи пори и горчиво месо, което е и причината да се счита за неядлива. Този вид е рядък в България.

Дяволската гъба (Rubroboletus satanas), Пурпурночервената манатарка (Rubroboletus rhodoxanthus), Пурпурната манатарка (Imperator rhodopurpureus) и Червеностъблената манатарка (Neoboletus praestigiator) имат червени пори и посиняващо месо. Много други видове манатарки също посиняват.

https://manatarka.org/boletus-edulis/

[Hatshepsut]

Пачи крак

Пачи крак (Cantharellus cibarius) е вид базидиева гъба. Обозначава се още с имената жълтурка, лаберка и дивисилка.

Характерни белези

Гугла: С диаметър от 5 до 8 см при развитата гъба. При младата гъба ръбът на шапката е извит навътре, а при развитата – обърната навън и гъбата е с фуниевидна форма. Кожицата е с жълто-оранжев цвят и не се отделя. Плодното месо на гъбата е в същия цвят, твърдо с характерен аромат.

Пластинки: Спороносният слой се състои от бръчки, наподобяващи пластинки, които не са същински. Те са ясно разделени една от друга, заловени за пънчето и спускащи се почти до основата му.

Споров прашец: бледожълт.

Пънче: високо до 5 – 6 см и дебело около 2 – 3 см: при младата гъба е с жилаво месо, което се цепи лесно на жилки, а при застаряващата гъба е кухо. Често в основата е изкривено.

Гъбата расте през пролетта, лятото и есента в широколистни и иглолистни гори, като плододава и в сравнително по-сухо време. Среща се в горска шума, горски поляни и в мъх, но винаги наблизо растат живи дървета, с които гъбата съжителства чрез микоризна симбиоза. Има слаб аромат на кайсии, който се долавя при по-големи количества. Характерно за пачия крак е обемът на неговото плододаване да варира драстично всяка година.

Събиране и съхранение

Желателно е гъбите да се събират сутрин рано, преди вдигане на росата, въпреки че събирането им през останалата част на деня не влияе на вкусовите им качества.

Пачият крак е издръжлива гъба, подходяща за сушене или консервиране. В сурово състояние издържа до 10 дни в хладилник. Суши се на открито, без допълнителни обработки. Преди да се използва, сушената гъба се потапя за около час в студена вода, за да възвърне вида и цвета си.

Събира се масово в България за износ в чужбина.

Профил на пачи крак от смесена гора край яз. „Доспат“

Използване в кулинарията

Пачият крак е високо ценена гъба за приготвяне на различни ястия. Добре се комбинира с яйца, кашкавал и различни меса. Приготвя се чрез варене, пържене или печене, а поради твърдостта ѝ времето за кулинарна обработка е по-дълго.

Двойници

Пачият крак може да се сбърка на външен вид със силно отровния вид горчива миризливка (Omphalotus olearius). Различават се по място на растеж: пачият крак расте само на почва, а горчивата миризливка – на изгнила широколистна дървесина. Друг възможен двойник, който се среща из цяла Европа и Северна Америка, е оранжевият лъжлив пачи крак (Hygrophoropsis aurantiaca). Този вид е слабо отровен и най-много може да развали вкусовите качества на гозба от пачи крак.

И двата вида двойници имат истински пластинки, докато истинският пачи крак има бръчки, наподобяващи пластинки.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пачи крак

Пачи крак (Cantharellus cibarius). Жилки, които наподобяват ламели, се спускат по пънчето

У нас: Обикновен пачи крак, Лаберка.

По света: Chanterelle (английски), Girolle (френски), Echter Pfifferling (немски), Лисичка желтая (руски).

Шапка: Жълта до жълто-оранжева, но понякога млади екземпляри са отчасти по-бледи. В сухо време цветовете са също по-бледи. Отначало изпъкнала и месеста, с подвит ръб. При зрелите плодни тела подчертано фуниевидна и с изправен, вълнообразен ръб. Може да е с твърде различни размери, като при някои екземпляри достига и до 15 cm в диаметър.

Спороносен слой: Под формата на жилки и плитки бразди. Жилките са низбягващи по пънчето, с многобройни разклонения, с цвета на шапката и равномерно оцветени.

Пънче: Цилиндрично или изтъняващо към основата, понякога ексцентрично (странично) разположено спрямо шапката. С цвета на шапката или по-светло. До 10 cm високо.

Месо: Дебело, плътно и умерено жилаво. Бяло или с жълтеникав цвят. Има приятна плодова миризма и сладникав вкус.

Спори: Споровият прах е жълт.

Местообитание: Иглолистни и букови гори в планините. Образува микориза с различни дървета, включително смърч (Picea abies), борове (Pinus), ели (Abies) и бук (Fagus sylvatica). Расте върху почва, обикновено на групи. Плододава през лятото и есента (юни-октомври). Често срещан вид в своето местообитание.

Коментар: Добра ядлива гъба. Пачият крак е една от най-търсените гъби у нас поради характерния външен вид, който трудно може да бъде сбъркан и отличните вкусови качества. В сравнение с други ядливи гъби пачият крак се задържа най-дълго време пресен, което способства за комерсиалната му употреба.

Сходни видове: Обикновеният пачи крак (Cantharellus cibarius) се научава лесно от гъбарите. Притежава характерни жилки, които се спускат надолу по пънчето. Тези жилки се различават от ламелите при други гъби по това, че са дебели, плитки, не винаги прави и имат множество разклонения. Целите плодни тела са оцветени жълто-оранжеви и поради това наподобяват патешки крака.

В България се срещат няколко вида Cantharellus, които много гъбари събирателно наричат пачи крак, без да дискриминират помежду им. Съвременни научни изследвания са потвърдили съществуването на отделни видове около вида с добре познатото име C. cibarius. Такива са Бледожълтият пачи крак (Cantharellus pallens), Аметистовият пачи крак (Cantharellus amethysteus), Фризиевият пачи крак (Cantharellus friesii), Cantharellus melanoxeros и други. Всеки от тях притежава собствена характеристика. Например C. pallens е широко разпространен в широколистни гори и отначало има по-бледа шапка покрита с белезникав налеп, C. amethysteus има бледолилаво покритие по шапката, C. friesii има дребни плодни тела с розово-оранжев цвят, а C. melanoxeros почернява след нараняване. Всички те са ядливи.

Объркването на C. cibarius с отровни гъби е възможно и се случва често при неопитни гъбари. На първо място е Горчивата миризливка (Omphalotus olearius). Това е гъба, която расте върху широколистна дървесина (пънове, корени и дървесина под почвата) и притежава добре развити ламели вместо жилки. Отравянето протича със силни коремни болки, но не е смъртоносно. Друг вид е Лъжливият пачи крак (Hygrophoropsis aurantiaca), с жълто-оранжеви плодни тела и истински ламели оцветени със същия цвят. Ламелите са гъсти и разклоняващи се. Среща се главно в иглолистни гори.

В Европа са известни случаи на тежки отравяния след объркване на C. cibarius с паяжинници като Оранжево-червеният паяжинник (Cortinarius orellanus) и Cortinarius rubellus. Тези видове имат истински ламели и те не са низбягващи. Всички паяжинници притежават частично покривало от нишки (кортина) и отделят ръждив споров прашец.

Ветрогоновата гъба (Pleurotus eryngii) е популярна ядлива гъба от рода на кладниците и не е родствено близка до C. cibarius, нито се среща в същите местообитания. Въпреки това, в някои региони гъбарите наричат тази гъба „Есенен пачи крак“ или накратко „Пачи крак“.

https://manatarka.org/cantharellus-cibarius/

[Panzerfaust]

Пачи крак

Вкусна гъба!

[Hatshepsut]

Виолетка

Виолетката, още боровинка или синьовица (Clitocybe nuda), е ядлива базидиева гъба от род Clitocybe.

Характерни белези

Гугла
Диаметърът на гуглата е от 6 до 15 cm. Първоначално е полусферична, по-късно разперена до почти плоска. На цвят е сивовиолетова до кафявовиолетова (при младите екземпляри ярковиолетова). В средата има кафеникав кръг. При по старите екземпляри загубва яркост и става белезникавовиолетова. Повърхността е гола, гладка, във влажно време става лепкава. Ръбът първоначално е подвит навътре, по-късно се изправя.

Месо
Месото е дебело, меко и крехко. Има бледовиолетов цвят.

Ламели
Ламелите са разположени гъсто. Те са тънки с размери 5 – 7 mm. Лесно се отделят от месото. Не се допират до пънчето. Имат виолетов цвят.

Споров прашец
Споровият пращец е сиворозов.

Пънче
Пънчето е с размери 4 – 8 cm височина и 1 – 3 cm дебелина. Има цилиндрична форма. Плътно и еластично. В долната част има задебеление, което прилича на луковица. На цвят виолетово до кафявовиолетово.

Събиране, съхранение и използване в кулинарията

Виолетката расте върху почва в иглолистни гори, но се среща по-рядко и в широколистни гори, габрови гори и храсталаци през есента (от септември до ноември). Най-често се среща на самодивски кръгове от по 10 – 20 гъби. Виолетката е много добра ядлива гъба с приятен вкус и гъбен аромат близък до този на плодовете. Подходяща е за консумиране в прясно състояние (за супи, ястия, задушена или пържена) и за консервиране след стерилизация. Не се препоръчва за консумация в сурово състояние (най-вече за салати), тъй като предизвиква стомашно разстройство със слаби болки и диария. Не е подходяща за сушене.

Двойници

Виолетката няма отровен двойник. Може да бъде сбъркана от неопитни гъбари със също ядливата ливадна виолетка (Clitocybe saeva syn. Lepista personata).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Виолетка

У нас:  Обикновена виолетка, Боровинка, Синьовица.

По света:  Wood blewit (английски), Pied bleu (френски), Violette Rötelritterling (немски), Рядовка фиолетовая (руски).

Шапка:  Първоначално звънчевидна, по-късно плоска до леко вдлъбната. Виолетова, при по-старите екземляри избледняваща или кафеникава. Месеста. Ръбът често има вълнообразен ход и при неразвитите напълно гъби е подвит, но по-късно се изправя. Диаметър до 15 cm.

Пънче:  Синкаво-виолетово. Цилиндрично, но понякога бухалковидно или леко удебелено в основата, където сраства със субстрата. В горната част бледо, като заскрежено. Височина до 10 cm.

Ламели:  Нагъсто разположени, виолетови, прираснали към пънчето със зъбче.

Месо:  Дебело, бледовиолетово в шапката и в пънчето, със силна и приятна, ароматна миризма.

Спори:  Споровият прашец е бледорозов. Размерът на спорите е 6-8 х 4-5 μm.

Местообитание:  Расте поединично или на групи сред гниеща шума и иглички, както в широкoлистни, така и в иглолистни гори. Също расте на открито сред треви по пасища и ливади. Среща се най-често през есента (IX-XI) и рядко през пролетта и лятото. Видът е широко разпространен.

Коментар:  Смята се за отлична ядлива гъба, но само след продължителна топлинна обработка. Не е подходяща за сушене.

Сходни видове:  Виолетовият цвят на Обикновената виолетка е забележителен и много характерен, но в гората се срещат и други гъби с подобно оцветяване.

Сходен ядлив вид е Ливадната виолетка (Lepista personata). Среща се по пасища, ливади и други затревени места, рядко под дървета. При този вид само пънчето е синьо-виолетово, докато шапката и месото са белезникави.
Lepista sordida (Сивкава виолетка). Често срещана гъба с цветове и хабитат като на виолетката, но с по-тънкомесести шапка и пънче и като цяло с по-малки размери на развитите гъби. Миризма при този вид трудно се долавя.
Lepista glaucocana. Рядък вид който се среща в гори и се различава от Обикновената виолетка с по-бледите си цветове на шапката, ламелите и пънчето. Вместо ароматна, тази гъба има слаба, но неприятна миризма. Стари екземпляри на L. nuda с избледняли шапки обикновено запазват наситения виолетов цвят в областта на ламелите и пънчето.
Cortinarius sp. (Паяжинници). В този род има изобилие от видове с виолетово оцветяване, които лесно могат да се сбъркат с L. nuda. Примери са Cortinarius purpurascens, Cortinarius violaceus, Cortinarius hercynicus, Cortinarius camphoratus, Cortinarius traganus, Cortinarius alboviolaceus, Cortinarius caerulescens, Cortinarius cyanites, Cortinarius dibaphus, Cortinarius salor, Cortinarius terpsichores, Cortinarius variicolor и много други. Трябва да се запомни, че при всички видове Cortinarius споровият прашец е ръждивокафяв, а при младите гъби се наблюдава и кортина (пръстеноподобна структура от опънати влакна). Кортината се разкъсва и влакната увисват от пънчето и скоро се оцветяват от падащите върху тях кафяви спори. Такава кортина никога не се образува при L. nuda.

https://manatarka.org/lepista-nuda/

[Hatshepsut]

Скрежовка

Скрежовката, още циганска гъба (Cortinarius caperatus), е вид ядлива, базидиева гъба от семейство Cortinariaceae.

Описание

Шапката ѝ е с диаметър около 5-10 cm, със суха повърхност. Ръбът е първоначално подвид навътре, а по-късно изправен и слабо вълновиден. Пънчето е цилиндрично, плътно и твърдо, задебелено в основата, с размери 7-12 × 1,5-2,5 cm.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Скрежовка

Скрежовка (Rozites caperata). Ламелите са бледокафяви

У нас:  Скрежовка (Обикновена), Циганска гъба, Набръчкана гъба.

По света:  Gypsy mushroom (английски), Pholiote ridée (френски), Reifpilz (немски), Колпак кольчатый (руски).

Местообитание:  Широколистни и иглолистни гори, като образува микориза с разнообразни дървета. Предпочита бедни и кисели почви в планините. Плододава поединично или на групи през лятото и есента. Има неравномерно разпространение, като се открива в някои гори, а в други съвсем отсъства.

Природозащитен статус:  Видът е записан в Червения списък на гъбите и Червената книга на Република България с категория „Застрашен“ (EN). Повече информация можете да намерите в електронното издание на Червената книга.

Коментар:  Добра ядлива гъба.

https://manatarka.org/rozites-caperata/

[Hatshepsut]

Тръбенка

Тръбенката (Craterellus cornucopioides) е вид ядлива базидиева гъба от семейство Cantharellaceae.

Описание

Гъбата няма ясно оформени шапка и пънче, а плодно тяло с фуниевидна форма и централна кухина по цялата дължина. На цвят е сивкав, сивкаво-бежов, кафеникав, сиво-черен до почти черен, като по горната повърхност на фунията обикновено се намират фини люспици. По външната страна на плодното тяло се намира спороносна повърхност, която е гладка или леко неравна. Месото на гъбата е тънко, крехко, сиво до черно на цвят, с приятен аромат. Гъбата е годна за консумация както прясна, така и сушена или консервирана. Подходяща е за супи или като добавка към различни ястия.

Местообитание

Гъбата се среща през юли – октомври на групи в широколистни и смесени гори, често сред мъхова покривка. Развива се в микориза с различни широколистни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тръбенка

У нас:  Тръбенка.

По света:  Horn of plenty (английски), Trompette des morts (френски), Totentrompete (немски), Вороночник рожковидный (руски).

Плодно тяло:  Фуниевидно. Ръбът е често вълнообразен. Горната повърхост е сиво-черна и е покрита със ситни люспички. Долната повърхност е сива, отначало гладка, но по-късно се сбръчква. До 8 cm в диаметър и 10 cm височина. Характерно за гъбата е, че фуниевидната кухина продължава до основата на пънчето.

Месо:  Сиво и тънко. Без особена миризма и вкус.

Спори:  Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Среща се в широколистни и по-рядко в иглолистни гори. Плодните тела растат на групи или туфи и се откриват сравнително трудно поради тъмното оцветяване. Широко разпространен и често срещан вид. При подходящи условия плододава обилно. Сезон – през лятото и есента (юни-октомври).

Коментар:  Добра ядлива гъба.

Сходни видове:  В широколистни гори се намират други подобни гъби, макар и по-редки, които се различават от Тръбенката.

• Cantharellus cinereus (Сив пачи крак) прилича на тръбенка на външен вид и също расте на групи. Различава се по това, че долната повърхност на гъбата (спороносния слой) е покрита с жилки, вместо да е гладка, както при тръбенката. Тази гъба се среща по-рядко.
• Pseudocraterellus undulatus (Надиплена тръбенка) със слабо набръчкан спороносен слой и по-малки размери. Този вид е също сравнително рядък.

https://manatarka.org/craterellus-cornucopioides/

[Hatshepsut]

Жълта рогачка

Жълтата рогачка, наричана още Жълта сърненка или Овчи крак (Hydnum repandum), е базидиева гъба, която се събира и цени като добра ядлива гъба в България.

Характерни белези

Гугла:
Оцветена бяла или кремава. Плоска, но най-често неравна и сплескана. Това зависи от съседни обекти. Диаметърът може да достигне 15 cm.

Месо:
Дебело и леко жилаво, оцветено като гуглата, не си мени цвета. На вкус е слабо горчиво.

Ламели:
Те са под формата на ситни иглички разположени върху долната част на гуглата. Цветът им е бял и се разделят лесно от месото.

Споров прашец:
Бял до леко кремав на цвят.

Пънче:
Неравно, в повечето случаи дебело и месесто. Тунели на насекоми обагрят месото му червеникаво-кафяво. Височината му достига 10 cm. Често е свързано с гуглата ексцентрично.

Местообитание

Среща се често в иглолистни и широколистни гори, самостоятелно или на кичури. Расте от земята. Обича по-сенчести места под дървета. Сезонът и е от юни до октомври.

Събиране

Събира се и се консумира прясна. Яде се след продължително готвене за да се премахне горчивият вкус. Предварително всяка гугла се одира от иглички. Те допринасят към горчилката.

Двойници

Тази гъба трудно се бърка с други благодарение на игличките. Козият крак (H. rufescens) е почти еднакъв: има иглички и расте по същите места и понякога заедно с жълтата рогачка. Отличаващите го характеристики са по-дребните размери и оранжевите гугла и иглички. Козият крак е ядлив.

Други гъби с иглички са Auriscalpium vulgare и Creolophus cirrhatus. Auriscalpium vulgare e миниатюрна тъмнокафява гъба израстваща от паднали шишарки. Белият Creolophus cirrhatus расте върху пънове на широколистни дървета. И този вид е ядлив.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Жълта рогачка

Жълти рогачки (Hydnum repandum). Игличките се спускат надолу по пънчето

У нас:  Жълта рогачка, Жълта сърненка, Жълта сърнена рогачка, Овчи крак.

По света:  Wood hedgehog, Hedgehog mushroom (английски), Pied-de-mouton (френски), Semmel-Stoppelpilz (немски), Ежовик желтый (руски).

Шапка:  С бял или жълтеникав цвят, с неправилна форма, първоначално изпъкнала с подвит ръб, по-късно плоска или вдлъбната в средата.  Повърхността е суха, кадифена, неправилно нагъната, при по-старите екземпляри леко напукана. До 15 cm в диаметър.

Пънче:  До 8 cm, цилиндрично или бухалковидно, бяло, често ексцентрично разположено спрямо шапката.

Месо:  Бяло, твърдо, със слаба миризма и леко-горчив вкус.

Иглички:  Игличките на спорообразувщия слой са бели до белезникави, низбягващи по пънчето, крехки и лесно се отделят от шапката. При най-младите екземпляри са трудно забележими.

Спори:  Споровият прах е бял.

Местообитание:  Расте в широколистни, иглолистни и смесени гори, често на групи, от средата на лятото до края на есента.  (юли-ноември).

Коментар:  Добра ядлива гъба. Отличните вкусови качества на Жълтата рогачка са високо ценени из северното полукълбо, затова и тя присъства на почти всички европейски пазари. Тъй като е често срещана и лесна за идентификация, тя е високо ценена от почитателите на ядливи гъби и у нас. В сушено състояние се използва за приготвяне на гъбено брашно.

Сходни видове:  Сходен ядлив вид е Hydnum rufescens (Terracotta hedgehog), а основната разлика е в цвета на шапката – при Hydnum rufescens тя има червеникав оттенък. Hydnum albidum е друг вид с почти чисто бели плодни тела. Расте в южни широколистни и иглолистни гори и се среща рядко.

Наскоро бяха обявени няколко нови вида Hydnum в Европа. Те се различават сравнително трудно и за правилното им определяне се налага анализ с микроскоп.

https://manatarka.org/hydnum-repandum/

[Hatshepsut]

Обикновена млечница

Обикновената млечница, също Истинска млечница, Червена млечница или Рижика (Lactarius deliciosus), е ядлива базидиева гъба от род Млечници на семейство Russulaceae.

Характерни белези

Гугла:
Диаметърът на гуглата е от 6 до 12 cm. Първоначално е плоскоизпъкнала, по-късно става разперена. В средата е вдлъбната. Има широкофуниевидна форма.

На цвят е оранжевочервена до керемиденочервена с по-тъмни, често зеленикави, концентрично разположени пръстеновидни ивици. Повърхността е гладка и гола, във влажно време слабо лепкава. Ръбът е тънък, като първоначално е подвит навътре, по-късно се изправя. При по-старите екземпляри слабо вълновиден.

Месо:
Месото има плътен строеж, но е крехко и лесно чупливо. Оцветено е в различни нюанси на оранжевия цвят. При нараняване позеленява, а след като престои около 10 – 20 минути придобива тъмновишневочервен цвят.

Ламели:
Ламелите са разположени гъсто. Те са тънки, крехки, почти слети с пънчето. Имат същата окраска като месото и същата промяна на цвета при разчупване.

Споров прашец:
Споровият пращец е бледожълт.

Пънче:
Първоначално е плътно, по-късно се появяват кухини. Крехко е като останалите части на гъбата. На височина достига 2 – 8 cm с диаметър от 1 до 3 cm. Има цилиндрична форма, в основата е стеснено. Има същата окраска като останалите части на гъбата и същата промяна на цвета при разчупване.

Събиране, съхранение и използване в кулинарията

Рижиката расте върху почва от иглолистни гори и по-рядко в широколистни гори, които са смесени или са в близост с иглолистни. Първите гъби се появяват през юли. През октомври-ноември, когато завършва растежа реколтата е най-богата, особено в периоди на ясни слънчеви дни, когато падат първите слани. Гъбата е с високи вкусови качества и приятен аромат на плодове. Консумира се прясна за супи, ястия, пържена и задушена. Може да бъде стерилизирана в буркани, замразена в найлонови торбички във фризер след бланширане. Тя е една от най-подходящите гъби за туршия без топлинна обработка, като се залива със студен преварен разтвор на оцет, вода, сол, захар и подправки (чер пипер, дафинов лист и чесън). Не е подходяща за сушене.

Двойници

Отровният двойник на рижиката е мъхнатката (Lactarius torminosus)

Отличителни белези:
1. Шапката е розова до месночервена, с по-тъмни не позеленяващи, концентрично разположени пръстеновидни ивици.
2. Ръбът е гъсто окосмен с дълги, лъскави власинки приличащи на мъх (от където идва и името на гъбата).
3. Месото е светлобялокафеникаво. При нараняване не променя цвета си и отделя бял лютив сок.
4. В някои европейски страни (Русия. България и Северна Германия) гъбата се консумира след специална преработка (изваряване в солена вода).

Почти идентичните L. salmonicolor и L. deterrimus се различават единствено в цвета на млякото или времетраенето на неговата реакция с въздуха. Двата вида са смятат за напълно ядливи.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновена млечница

У нас:  Рижика, Рижийка, Обикновена млечница, Червена млечница, Истинска млечница.

По света:  Saffron milkcap (английски), Lactaire délicieux (френски), Edel-Reizker (немски), Рыжик настоящий (руски).

Шапка:  В младата гъба е едва заоблена, почти равна, а ръбът е силно завит навътре; после тя става напълно плоска дори малко вдлъбната, като широка фуния, а при някои екземпляри малко или много седлоподобна. Широка е до 10 cm, а понякога и до 20 cm. Тя е гола, месеста и трошлива, при влажно време леплива и лигава. По цвета си прилича на прясно изпечени керемиди или е оранжевочервена, някои определят цвета й като морковен; като застарее, става белезникавоохрена, но има винаги правилни концентрични кръгове с по-ярки или по-слаби оцветявания. При младите гъби се наблюдава тънък сребристооцветен слой върху шапката, наподобяващ следата, която оставят охлювите. При пипане наранените места стават тъмнозелени. Също така и старите гъби стават зеленикави.

Ламели:  Доста гъсти, оранжеви, разклонени, редуват се по-къси и по-дълги, при старите гъби по-силно оцветени, отколкото шапката; те са твърди и чупливи, натиснатите места стават зеленикави и изпущат мляко. Както при всички млечници, така и при тази ламелите слизат значително надолу по пънчето, за което са здраво заловени.

Пънче:  До 10 cm високо и 1—3 cm дебело, твърдо и чупливо; към основата става по-тясно, отначало е плътно, а после изкуфява. По пънчето се забелязват, както и при други млечници, характерни „ямки”. То е оранжево-червено; като се разреже напреки, изпуща изобилно оранжево-червено мляко, което изтича изпод кожицата на пънчето, където то е обагрено оранжево, а по-навътре е по-белезникавожълто.

Месо:  Керемиденочервено, при разчупване изпуща оскъдно оранжево-червено мляко, непроменящо цвета си, което е добър белег за познаването на тази гъба. Разчупеното месо както на шапката, така и на пънчето променя цвета си в маслиненозелен след престой. Млякото е сладко и като изсъхне, става тъмнозелено. При старите гъби месото става шуплесто.

Спори:  Безцветни, с амилоидни мрежести орнаменти, късо елипсовидни с размери 9-11 х 6.5-7 μm. Споровият прашец е бял с лек жълто-розов оттенък.

Местообитание:  Рижиката расте в иглолистни и смесени гори, винаги под борове (Pinus), с които образува микориза. Широко разпространена из горските поляни, храсталаци и пр., и то от най-ниските до най-високите планински места. Появява се през юни и расте до края на ноември, почти до настъпване на зимата. Най-изобилно плододава през есенните месеци.

Коментар:  Добра ядлива гъба.  След консумация на рижики, урината се оцветява в червено-оранжево.

Сходни видове:  Рижиката е един от многото и разнообразни видове млечници (Lactarius); всички те отделят капчици мляко (или латекс) след нараняване. Важни белези за определяне на Рижиката и други видове млечници са цветът на млякото, наличието на ямки по пънчето, и дървесният вид, с който гъбата асоциира. Рижиката се разпознава сравнително лесно благодарение на оранжевия цвят на цялото плодно тяло, оранжевото мляко, което се отделя и не променя цвета си, позеленяването на наранените места след престой, кръглите ямки по пънчето и симбиозата с борове (Pinus).

Рижиката много прилича на Lactarius deterrimus (Смърчова рижика), вид който расте единствено под смърчове (Picea abies). Пънчето на този вид е без ямки и млякото от оранжево почервенява бавно.
Lactarius semisanguifluus (Кървавочервена млечница) и Lactarius sanguifluus са също много близки по външен вид и също растат с борове. Месото на Lactarius semisanguifluus се променя при разрез (за около 10 минути) във виненочервено, а при Lactarius sanguifluus млякото от самото начало е кървавочервено и след това не се променя.
Lactarius hemicyaneus (Синкава рижика, syn. Lactarius quieticolor) също расте под борове. Има не толкова яркооцветена шапка и в някои случаи допълнително синьо оцветяване. Месото от оранжево се превръща в виненочервено.
Lactarius salmonicolor (Елова рижика) се среща под ели (Abies) и се различава с яркооранжево оцветяване на цялата гъба и липса на позеленяване.
Нужно е внимание да не се обърка с Отровната млечница (Lactarius tominosus) която е с розова шапка с дебел, космат ръб и лютиво месо. Млякото е бяло и не променя цвета си. Расте с брези (Betula).
Lactarius chrysorrheus (Жълтееща млечница) се среща в широколистни гори и има розово-оранжева шапка наподобяваща тази на Рижиката. Има по-светли ламели и бяло мляко, което скоро след отделянето пожълтява.

https://manatarka.org/lactarius-deliciosus/

[Hatshepsut]

Обикновена смръчкула

Смръчкулата, още Смръчка, Мръчкула, Пумпалка или Корминка (Morchella esculenta), е вид ядлива, торбеста гъба от род Morchella.

Разпространение

Среща се в светли широколистни и смесени гори, ливади, паркове и градини през пролетта от април до май.

Описание

Шапката е яйцевидна, сивожълтеникава до кафеникава с размери около 6-12 × 4-8 cm. Пънчето е цилиндрично и кухо, задебелено в основата, с размери 3-8 × 1-3 cm.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновена смръчкула

У нас:  Обикновена смръчкула, Мръчукла, Бучка гъба, Шарденче, Корминка.

По света:  Common morel (английски), Morille commune/blonde/grise (френски), Speise-Morchel (немски), Сморчок съедобный (руски).

Плодно тяло:  Състои се от шапка и пънче. Плодното тяло е до 20 cm на височина.

Шапка:  Кълбовидна, крушовидна или неправилна, но заоблена във върховата си част. Външната повърхност се състои от многобройни дълбоки, ъгловати ямки. Ямките са оградени от стени, които са свързани помежду си, а ръбовете им придават мрежест вид. Цветовете варират от кафяво и охрено до сиво. Обикновено ръбовете на стените са с по-светъл тон от ямките и могат да придобият ръждиви петна при засушаване или стареене. В най-ниската си част шапката се свързва към пънчето. Вътрешността на шапката е кухина, която продължава в пънчето. Стената на кухината е белезникава до кремава и почти гладка.

Пънче:  С разнообразна форма. Обикновено нагънато и разширено в основата. Бяло до кремаво на цвят. Понякога се оцветява ръждиво при засушаване и стареене. Мъхесто. Вътрешността е куха.

Месо:  Тънко, крехко, чупливо. С приятни или без особено подчертани миризма и вкус.

Обикновени смръчкули (Morchella esculenta). Шапката и пънчето са кухи

Спори:  Споровият прашец е кремав. Спорите са елипсовидни и с размер 18-23 x 11-14 μm.

Местообитание:  Среща се в разнообразни месообитания: овощни градини, храсталаци, речни корита, места край пътища и пътеки, в гори и техните покрайнини. Вероятно образува микориза с различни дървета и храсти, но начинът на взаимодействие между гъбата и растенията не е изяснен докрай. Плодните тела се образуват поединично или на групи около живи ясени (Fraxinus), брястове (Ulmus), тополи (Populus), ябълки (Malus), круши (Pyrus) и други. Също така плодни тела се намират около умиращи и наскоро умъртвени дървета. Плододава през пролетта, главно през месеците април и май. Видът е разпространен предимно в низините и ниските части на планините. В някои райони се намира често или инцидентно, а другаде е неоткриваем.

Този вид не може да се култивира. Въпреки това е възможно случайно да се открие в антропогенни местообитания.

Коментар:  Добра ядлива гъба. Консумира се след термична обработка. Не се препоръчва в големи количества. В редки случаи може да провокира временно неразположение при някои хора.

Сходни видове:  В миналото броят на смръчкулите (Morchella) в Европа беше неясен. Подходът на различни автори да признават отделни видове на базата само на морфологични белези доведе до натрупване на голям брой видови имена. Други разглеждаха Morchella esculenta като вид с няколко вариетета или най-общо като комплекс от видове. Тази ера, преди въвеждането на ДНК секвениране и филогенетични анализи, се основаваше върху разлики в цвета (жълти, кафяви, сиви), формата на шапката (кълбовидна, издължена, конусовидна), формата на ямките, екологията и други макро- и микроскопични характеристики. Новите изследвания, след годината 2010, показват колко ограничен е този подход за разделяне на видовете. Впоследствие старите понятия за видове отпаднаха. Статията Мултигенна молекулярна филогенетична оценка на истински смръчкули (Morchella) в Турция (2010 г.) е показателна за началото на този нов период на по-задълбочено изследване на смръчкулите в Европа.

Френските миколози Philippe Clowez & Pierre-Arthur Moreau систематизираха познанията за отделните видове европейски смръчкули в своята монография Morilles de France et d'Europe издадена през 2020 г. Клонът на Обикновената смръчкула (Esculenta clade) те обозначават като секция Morchella (отделна от секция Distantes съдържаща черните смръчкули около Morchella elata и Morchella semilibera и секция Rufobrunnea с два вида). В този клон, освен вида носещ класическото име M. esculenta, има девет вида от Европа. Те ще бъдат споменати накратко. Трябва да се знае, че различаването на някои от тях на терен или по снимки е почти невъзможно, поради близкия облик и широкия спектър на изменчивост.

Morchella steppicola (Степна смръчкула) е едра смръчкула с дебели ребра и тесни, лабиринтовидни ямки. Пънчето е дебело и пълно (всички останали видове имат кухи пънчета). Расте рано напролет на открити места в низини и степи. Видът е описан от източна Украйна. Разпространен е също в България и други страни от източна и централна Европа, както и в централна Азия.

Morchella americana var. rigida е висока смръчкула с издължена вертикално шапка със светли жълтеникаво-кафяви ямки. В Европа расте в изкуствени тополови насаждения и с ясен. Morchella americana е добре познат вид в САЩ.

Morchella vulgaris е едра смръчкула споделяща местообитанията на M. esculenta. Има сиви до сиво-кафеникави ямки с неравномерна форма, често преливащи една в друга. Clowez & Moreau отбелязват, че този вид е по-миризлив от M. esculenta.

Morchella dunensis е малка смръчкула намерена върху пясъчни дюни на атлантическия бряг в западна Европа. Ямките са неравномерни и преливащи, подобни на тези при M. vulgaris. Цветът на ямките варира от сив до кафеникав.

Morchella umbrina е слабо познат вид с кълбовидна шапка с тъмен сиво-черен цвят на ямките и ребрата. Clowez & Moreau споменават за находки с чемшир и ясен в планински местообитания във Франция.

Morchella fluvialis е смръчкула с дълго пънче за сметка на малката конусовидна или цилиндрична шапка с кафеникави ямки. Позната е от влажни места в крайречни гори в средиземноморския регион.

Morchella castaneae е смръчкула със сива до кафеникава шапка с характерно широки ъгловидни ямки. Позната е от малко на брой колекции от Испания и остров Корсика. Предполагат се асоциации с полски ясен, сладък кестен и каменен дъб.

Morchella galilaea е дребна смръчкула с тънко пънче и жълто-кафеникава шапка с широки ямки. За разлика от всички други европейски смръчкули, този вид се появява през есента (октомври, ноември). Описан е от Израел, но макар и рядък, е намерен и в други средиземноморски страни.

Morchella palazonii e друга средиземноморска смръчкула позната от малко на брой находища в Испания. Има издължена охрена шапка със закръглени до ъгловидни ямки. Проявява склонност да образува ръждиви петна. Вероятно асоциира с каменен дъб и полски ясен.

Обикновената смръчкула може да се сравни и със смръчкули от други секции, например Morchella rufobrunnea, Morchella anatolica, Morchella tridentina и комплекса видове около Morchella elata (Висока смръчкула). M. elata e вид с островърха, кафяво-черна шапка и ямки, които са малко или много подредени във вертикални редици.

Morchella semilibera (Хибридна смръчкула) и Verpa bohemica (Набръчкан напръстник) растат в подобни хабитати. Различават се по това, че долната част на шапката не е свързана с пънчето. Образува се свободен от пънчето ръб.

Сред дипленките (Gyromitra spp.) има отровни видове. Gyromitra esculenta (Обикновена дипленка) наподобява Morchella esculenta. Повърхността на нейната шапка е червено-кафява и вместо с ямки е покрита с вгъвания и бразди, които ѝ придават характерен вид, оприличаван на мозъчни гънки. Други дипленки са Gyromitra gigas (Гигантска дипленка), Gyromitra ticiniana и Gyromitra fastigiata.

https://manatarka.org/morchella-esculenta/

[Hatshepsut]

Островърха смръчкула

Островърхата смръчкула, наричана още конична пумпалка (Morchella conica), е вид ядлива гъба от семейство Morchellaceae. За пръв път е била описана от миколога Крисчън Хендрик Пърсун през 1818 г.

Описание

Притежава цилиндрично-конична куха шапка, сраснала в долния си край с пънчето. Тя е тъмно сивокафява до почти черна с размери 3-5 × 2-3 cm. По нея има повърхностни килийки с различна дълбочина. Пънчето е кухо и цилиндрично, понякога задебелено в основата. На дължина достига до 2-5 cm, а диаметъра му е около 1-2 cm.

Разпространение и местообитание

Расте в широколистни и смесени гори, предимно в планинските райони през пролетта.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Островърха смръчкула

Островърха смръчкула (Morchella conica) представлява вид ядлива гъба от семейство Morchellaceae. За пръв път е била описана от миколога Крисчън Хендрик Пърсун през 1818 г.

В Хималаите този вид гъби се приготвят като храна и се използват в медицината и здравните системи от традиционните общества. Понякога местните жители подпалват почвата, предполагайки, че подобна практика ще подобри добива от островърха смръчкула, въпреки че тя има отрицателно въздействие върху горската екосистема.

Устройство на островърха смръчкула

Този вид гъба притежава цилиндрично-конична куха шапка, срастнала в долния си край с пънчето. Тя е тъмно сивокафява до почти черна с размери 3-6 × 4-8 см. По нея има ямки с различна дълбочина и форма. Пънчето й е кухо и цилиндрично, понякога задебелено в основата. На дължина достига до 2-8 см, а диаметъра му е около 1-4 см. То е голо, кръгло, много по-голямо в основата, набръчкано, набраздено надлъжно, покрито с малки набраздени кичури точно под шапката, белезникаво до цвят охра при възрастните екземпляри, крехко и кухо. Месото е восъчно, тънко, белезникаво. Спорите са с големина 18-25 × 11-15 µm, елипсовидни, гладки. Споровият отпечатък е жълт.

Разпространение на островърха смръчкула

Това е един от най-важните и икономически изгодни диви видове гъба. Естествено расте на хълмиста надморска височина при студен климат; на варовита почва, тревисти райони, пасища, крайпътни ръбове. Среща се на височина 2500-3500 м в горски местообитания във връзка с твърда дървесина и иглолистни дървета. Вегетационният й период е от март до юли месец. Родното й място, според някои изследователи, е окръг Кулу в Химачал Прадеш (западните Хималаи), а според други автори тя е ендемит за Турция. Вирее поединично или на групи. Често се среща в стари опожарени гори.

Използваема част на островърха смръчкула

Гъбата се събира през месец април и май. Употребява се цялото плодно тяло.

Химичен състав на островърха смръчкула

Островърхата смръчкула съдържа въглехидрати, протеини, фибри, всички важни витамини, минерали и ароматни съединения.

Лечебни свойства и приложение на островърха смръчкула

Смръчкулите са ядливи гъби, ценени в цял свят заради пикантния си вкус. Те се използват в традиционната медицина от векове, поради своите ползи за здравето. Въпреки голямото търсене на смръчкулите и нарастващото им икономическо значение, тяхното отглеждане е ограничено и те се използват или като диво добити, или ферментирали в култура, за консумация като функционална храна и за овкусяване на храна. Ползите им за здравето се приписват главно на полизахаридите като активни техни съединения и на различни фитохимикали, главно фенолни съединения, токофероли, аскорбинова киселина и витамин D, органични киселини, минерали, летливи аромати и др.

Благодарение на уникалния си вкус и текстура, островърхата смръчкула се използва в различни кулинарни рецепти по целия свят.

Morchella conica притежава антимикробни свойства и антиоксидантни действия. В научно изследване се разглежда антиоксидантната активност на полизахарида NMCP-2, изолиран от M. conica. Резултатите показват, че той може да бъде потенциален естествен антиоксидант срещу оксидативния стрес при различни заболявания.

Притежава още противовъзпалителни свойства и действа като имуностимулант. Може да се използва като слабително, тонизиращо средство, омекотяващо, а също и при стомашни проблеми, за заздравяване на рани и при обща слабост. Гъбата се използват в традиционната китайска медицина за лечение на лошо храносмилане, секрети в белия дроб и задух.

Нов имуномодулиращ протеин е открит в гъбата. Той може значително да потисне пролиферацията на ракови A549 и HepG2 клетки, съответно, и да инхибира миграцията и инвазията им ин витро. Освен това може значително да намали нивата на експресия на мононуклеарните клетки на човешка миелоидна левкемия. Изследванията показват протеина като ефективен източник за терапевтична борба с рака и други заболявания.

Многофункционалната хималайска гъба Morchella conica е една от най-популярните диви, високо ценени ядливи гъби в целия свят. Хранителният анализ на гъбата показва стойност на въглехидратите от 36,5%, протеини 35,0%, сурови фибри 28,8%, сурови мазнини 12,0%, пепел 8,2% и влага 8,0%. В социални и финансови аспекти M. conica се оказва добър източник на доходи и препитание в селските райони на Хималаите.

Внимание!

Morchella conica са добре познати ядливи гъби, които рядко предизвикват стомашни или други системни разстройства. Има единични случаи на консумация на гъбите, при което в рамките на 6-12 часа след приема са проявени нервни признаци. Симптомите биват самоограничени и изчезват след ден.

https://medpedia.framar.bg/