Български Националистически Форумъ

Питоновите (Pythonidae) са семейство неотровни змии от разред люспести (Squamata). Други източници смятат тази група за подсемейство на боите (Boidae). Питоните са най-близки до боите, отколкото до което и да е друго семейство змии. Питоните се различават от боите по това, че имат зъби на премаксилата, малка кост в най-предната част в средата на горната челюст. Повечето бои са живородни, докато питоните снасят яйца. Някои видове пясъчни бои (Ericinae) също са наричани питон.

Особености

Питоните обитават тропическите райони на Африка, Азия, Америка и Австралия и Океания. Към семейство питони са класифицирани 63 вида змии. При различните видове размерите силно варират - от 70 cm до 10 m. Най-едрият представител на семейство питони е т.нар. малайски мрежест питон, дълъг до 10 m, като рекорден представител на вида и на цялото семейство се счита уловеният на индонезийския остров Суматра питон, дълъг 10,32 m.

Питоните са неотровни змии, които подобно на боата и анакондата удушават своята плячка. В зависимост от големината на отделния вид може да убива различни животни. Ако един дребен питон се храни предимно с мишки и други гризачи, то някои видове като бирманския питон или малайския мрежест питон нападат и по-едри животни, като дива свиня, сърна, дори елени и крокодили.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Питонови



Малайския мрежест питон (Python reticulatus) или просто мрежест питон е една от най-големите змии на планетата. Този вид спада към семейството на питоните, за което се спори дали е част от семейство боидни, или трябва да се разглежда отделно от тях.

Размери

Малайския мрежест питон е втората по размер змия на планетата след анакондата от Южна Америка. Но се счита за най-едрата змия извън Южна Америка, заедно със скалния питон (Python sebae) в Африка. Средната дължина на възрастните мрежести питони е около 5-7 m, но са регистрирани и индивиди, дълги до 10 m. Освен това те са и тежки, като теглото достига до 140 кг.

Особености

Както повечето змии, мрежестите питони също са матриархални животни и женските са по-едри от мъжките. Женската снася между 60 и 100 яйца, едно от най-големите количества сред змиите, от които се излюпват малките след 88 дни. Докато са малки много от тях стават жертва на хищници. Възрастните малайски мрежести питони се хранят с влечуги, гризачи, жаби, но нападат и едри животни като елени, сърни, глигани, крокодили, маймуни, понякога дори и тигри, макар и в много редки случаи. Средната продължителност на живота при тези змии е около 20- 30 години. Окраската на тялото е различна. Съществуват тъмножълти и кафяви вариации, така и тигрова окраска с големи разположени по цялата дължина на тялото ивици или петна.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Малайски мрежест питон



Змията е хлъзгаво, безизразно същество и продължава да предизвиква някакъв особен респект у човека. Неприязън, подсъзнателен страх или атавистично напомняне за Библейските времена са чувства, които се преплитат при мисълта за тези влечуги, за които ключово събитие в еволюцията им е било изчезването на предните и задните крайници.

Далечното минало на най-неприятните измежду влечугите е отпреди повече от 100 милиона години, още от периода Юра, а техни вкаменелости днес са разпръснати навсякъде по Земята.

Сред 150 рода, включващи около 3 хиляди вида змии, най-голям интерес предизвикват големите видове. Легендите за тях будят страх и отвращение, но изучаването им може да разкрие много неподозирани факти, които да дадат отговор на въпроса що за създания са това?

От семейството на големите неотровни змии в съзнанието на човека изпъква питонът, тъй като той е сред най-големите представители на вида.

Класификация на питона

Питонът е представител на семейството на Питоновите, с научно название Pythonidae. Това е голямо семейство неотровни змии от разреда на Люспестите, с латинско название Squamata.

Някои изследователи ги смятат за подсемейство на боата, тъй като питонът е най-близък до тази голяма неотровна змия. Все пак между тях съществуват някои видими различия като наличие на зъби у питона на малката кост в предната част на горната челюст. Освен това боата е живораждащо влечуго, докато питонът снася яйца.

Сред членовете на семейството питоните са най-големите змии в света. В момента са признати 9 рода и 40 вида питони.

Къде живеят питоните?

Питоните обитават районите на Африка, на юг от Сахара. Питоните живеят също в Непал, Индия, Шри Ланка, Бирма, Южен Китай, Югоизточна Азия и региони югоизточно от Филипините, през Индонезия до Нова Гвинея и Австралия.

В САЩ е въведена популация от бирмански питони и тя е инвазивен тип в националния парк Евърглейд от последното десетилетие на миналия век.

Много видове питони са ловувани агресивно и това е намалило значително популацията на някои от тях, примерно на индийския питон.

Питоните обитават тропическата зона и предпочитат гори с висока влажност. Само няколко вида обитават пустини и савани, като австралийския питон. По принцип всички са водолюбиви, плуват охотно и могат да преплуват дълги разстояния между островите на един архипелаг.

Начин на живот на питона

Най-големите видове питони - мрежести, тигрови, водят наземен начин на живот. Те пълзят по земята в търсене на плячка, само от време на време пропълзяват по долните клони на дърветата. Редица сухоземни видове в търсене на плячка копаят.

Има обаче и дървесни видове, които прекарват почти целия си живот на клони и почти не слизат на земята.

Те са самотно живеещи видове, които се събират с други от своя вид само през периода на размножаване на питоните.

Всички видове питони са нетоксични и убиват плячката си само по силата на собствените си мускули. Те улавят жертвата с помощта на острите си, обърнати назад зъби, четири реда в горната челюст и два в долната. Преплитат я като с пръстен с тялото си, навивайки редица намотки, и я удушават, а после я поглъщат цялата.

Интересно е, че дървесните питони имат много дълги зъби, което им позволява да държат плячката си, докато я поглъщат. Зеленият питон примамва жертвите си като движи върха на опашката си, наподобявайки движенията на червея.

Как изглеждат питоните?

При различните видове питони размерите силно варират. Те се движат от 70 сантиметра до 10 метра. Най-едър от всички представители на питоните е малайския мрежест питон, който достига 10 метра дължина. Средно обаче са от 3 до 6 метра дълги. Теглото на най-дългия питон от 10 метра е 100 килограма.

Тялото на питона е доста масивно, но това не пречи да бъде гъвкаво и подвижно, което е важно условие за удушването на жертвата, с която се храни.

Питоните се считат за доста примитивни змии заради наличието на останки от задни крайници под формата на дребни израстъци отстрани на тялото им, наречени анални шпори, и добро развитие на двата бели дроба. При по-напредналите змии се развива само десния бял дроб. Бъбреците са един след друг.

Тази черта ги прави да изглеждат като гърмящите змии, макар че връзка между двата вида няма.

Питоните могат да се похвалят с една особеност, която не е характерна за никои други змии. Те могат да регулират телесната си температура. Все още не могат да я поддържат на постоянно ниво, но могат да се затоплят на около 5 до 15 градуса над температурата на околната среда, което е много. За да се затоплят, питоните използват специален метод. Те свиват мускулите на тялото си и при тази дейност се отделя топлина.

Цветът на кожата на питона най-често представлява различни вариации на петна. При младите те са различни от тези на възрастните и по-често са ивици, които с възрастта се разпадат на петна. Цветът на петната им е различен. При някои преобладават тъмните - черни, кафяви, сини тонове, а при други превес имат светлите -червени, оранжеви. Дървесните видове пък са оцветени в различни нюанси на зеленото.

Змиите нямат външно ухо, както и тъпанче и затова се смята, че са глухи, но това не е така. Възприемането на звуковите вълни при тях се случва в специални клетки във вътрешното ухо, което възприема вибрациите от земята и е много чувствително. И най-леките стъпки на човека на няколко метра са достатъчни. Възприема и нискочестотни звукови вълни.

Зрението на питона също е доста интересно. Ако можехме да виждаме като змията, светът щеше да изглежда много различно. Те реално имат две форми на зрение. Имат кухини на лицата си, които съдържат мембрана, откриваща инфрачервеното лъчение от топли тела на разстояние 1 метър. През нощта тези сензори позволяват на змията да види образа на своя нападател или на плячката си. Така, както го прави инфрачервената камера.

С какво се храни питонът?

Храната на различните видове питони се различава и зависи от големината на екземпляра. Малките питони ловят мишки, плъхове, диви зайци, горски фазани, гълъби, папагали, фермерски кокошки и дворни патици.

Големите питони се хранят с маймуни, кенгуру, млади диви прасета и елени. Домашни любимци могат също да станат тяхна жертва. Особено силно са заплашени котките.

Специално място сред всички заема черноглавият питон, който атакува основно змии, преследва и гущери. Тъй като самият питон е нетоксичен, при удушването змиите често ухапват своя враг и въпреки че някои от тях са силно отровни като австралийските черни и тигрови змии, тяхната отрова не оказва влияние на питона.

Най-голямата плячка, която питонът може да убие и погълне, тежи не повече от 20-40 килограма. Затова човекът не е включен в числото на плячката на змията, поради факта, че не може да бъде погълнат. В цялата история са документирани само няколко случая на атака над хора, но всички са с малък ръст.

След обилно хранене питонът може да преживее без храна няколко седмици или месеци, а е документиран случай на 1,5 години без хранене при питон.

Когато се хранят възрастните питони, те не позволяват да остават отпадни хранителни продукти. Те дори притежават способността да изсмукват калция от костите на своите жертви. Така храната им става по-питателна и не е проблем да не се хранят следващите три месеца.

Размножаване при питоните

Питоните се размножават веднъж в годината, понякога и по-рядко. Мъжкият открива женската по миризмата и я гали с аналните шпори. След чифтосването се оттегля и не проявява повече интерес към нито към нея, нито към бъдещото потомство.

Женският питон снася яйца 3-4 месеца след чифтосване. Те варират от 8 до 107. Инкубацията е дълга и се поема, както и всички грижи от женската. Тя внимателно огражда снесените яйца и ги топли с тялото си, като не ги оставя нито за минута и през това време не се храни. Поддържането на постоянна температура е от много важно значение за правилното развитие на ембриона.

Болести, пренасяни от питона

Питонът пренася много болести, макар че не е отровен. Основно опасността е от зоонози, които идват от животните, с които се храни питонът. Също така питонът пренася болести като салмонела, лептоспироза, зигомикоза.

Децата, които имат контакт с питони, могат да получат сепсис, менингит и инфекция на костите и ставите.

Питонът и човекът

Хората широко използват това влечуго и то всички негови части. Месото му се яде и е деликатес в Африка. Зъбите на питона служат за украшения, кожата е много търсена за всякакви предмети. Дори кръвта на влечугото се използва в народната медицина.


Бракониерството е широко разпространено и това силно е намалило популацията на това животно. Затова питонът е защитен вид в законодателството на много африкански държави.

https://miau.bg/

Боата удушвач (Boa constrictor) е вид змия от семейство Боидни. Съществуват 10 подвида.

Размери

Боата като цяло е голяма и тежка, типична по размери за представителите на подсемейство същински бои. Между отделните подвидове съществуват съществени разлики в размерите, като дължината силно варира – от 2 метра при боата от Сейнт Лусия до 5,40 метра при императорската боа. Освен много дълги, тези змии имат и голямо тегло, което се дължи на дебелината на змията.

Разпространение и местообитание

Обитава тропическите и екваториалните райони на Централна и Южна Америка и някои острови от групата на Малките Антилски острови, като Тринидад и Тобаго, Сейнт Лусия, Сейнт Винсент и Доминика.

Боата удушвач е адаптивен вид, който обитава пустини, тревисти райони и гори.

Особености

Боата може да се определи като сравнително дълголетно животно, тъй като може да живее до 40 години.

Подвидове

Видът се разделя на 10 подвида, разпространени само в Латинска Америка, от Мексико до Аржентина, включвайки и 4 карибски страни – Тринидад и Тобаго, Сейнт Лусия, Доминика и Сейнт Винсент и Гренадини, единствени от всички острови на Карибския архипелаг.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Боа удушвач



Императорската боа (Boa constrictor imperator) е подвид змия от семейство Боидни. Тя спада към вида боа констриктор. Класифицирана от Daudin.1803

Размери

В природата на дължина достига 3 m. Описани са екземпляри 3,7 m (Гвиана), 4,2 m (Бразилия). В плен (3,7 m) В Дрезденския зоопарк може би е живяла по-голяма, но данните са неточни.

Разпространение

Императорската боа е разпространена в тропическите и екваториални райони на Централна и Южна Америка. Предпочита крайречни гори и храсталаци. Предимно дървесен вид. Ареалът и обхваща районите с тропически гори на юг от Мексико. Среща се в крайните югоизточни части на Мексико, в страните от Централна Америка, Колумбия, Венецуела, Гвиана, Суринам, басейна на река Амазонка и Пантанал.

Особености

Императорската боа е живородна. Бременността продължава 100-110 дена. Раждат се до 50 малки. Докато са малки много от тях могат да станат плячка на хищници, поне докато не пораснат. Продължителността на живота при тези змии е сравнително голяма – около 30 години.

Хранителните и навици не са добре изучени, но се знае, че в менюто и влизат Гризачи, Агути, Прилепи, Ленивец, Птици и малки Каймани. Силата на тази змия е голяма и поради това хората от района на Пантанал, части от Амазония и в Гаяна я наричат още с названието змия-удушвач.

Бележки

В древно Мексико вида е бил боготворен. Изобразявали са бог Уицлипуцли с Императорска Боа в дясната ръка. Също така много нейни изображения са открити върху жертвеници и в храмове. Изключително красива змия, тя е много популярна за гледане в домашни условия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Императорска боа


Епитетът "красива", отнесен към вид змия, звучи почти като оксиморон, но е съвсем на място. Съществуват и красиви змии и към тях несъмнено се отнася императорската боа.

Изобщо не е случайно, че древните индиански народи са я почитали наред с боговете си. Техният страшен бог Уицлипуцли, който е богът на нощта и магьосниците в митология им, е изобразяван с императорска боа в дясната си ръка.

Върху жертвениците и в храмовете са намерени много изображения на императорска боа, което говори, че това влечуго е било боготворено в древни времена, поставяно наред с най-старите божества на индианските народи и със сигурност има защо.

Тайнството около великолепната змия, дошло от древността и днес събужда интерес и нескрито любопитство сред хората към този вид влечуго, но тъй като ореолът на мистика вече не съществува, хората често отглеждат това забележително животно в домовете си като домашен любимец.

Запознаването с интересния, но будещ суеверен страх свят на змиите, е добре да започне с вида императорска боа, един представител с осанка на истински владетел в царството на влечугите.

Класификация на императорската боа

Императорската боа - Boa imperator е голяма, тежка змия от рода на боите, семейство Boidae.

Boa imperator се нарича още северна боа, колумбийска боа и най-често се отглежда в плен заради нейната необикновена красота.

Въпреки че императорската боа показва почти идентични данни с Boa constrictor, императорският вид има по-често тъмна опашка, в тъмните нюанси на кафявото и червеното. Поради това, че двата вида са много цветни, често са бъркани дори от познавачи на видовете

Този факт е довел до класификацията на императорската боа като подвид на боата констриктор, но ДНК анализът показва, че императорската е отделна генетична линия.

Съществуват 9 подвида в зависимост от особеностите на външната украса.

Разпространение и местообитания на императорската боа

Императорската боя има широко обхватен ареал на разпространение. Животните живеят както в Централна Америка, така и в северните части на Южна Америка. Появата на змията варира силно в зависимост от местоположението.

В Южна Америка ареалът се раздела по Андите. Среща се и край тихоокеанското крайбрежие и на Карибите, както и на някои острови около бреговете на Белиз и Хондурас.

Императорската боа може да се адаптира към различни условия на околната среда - от тропическите гори до сухите пустини. Предпочита тропиците заради влажността, температурата и покритието от достатъчно плячка.

Начин на живот и поведение на императорската боа

Императорската боа живее самотно и не си взаимодейства с други от вида, освен в периода на размножаване. Те са нощни животни, но могат да се наблюдават и през деня, ако нощните температури са твърде ниски.

Този вид са полудървесни змии и младите екземпляри се катерят по дърветата, за да се хранят. Те стават предимно земни, когато станат възрастни и наедреят.

Императорската боа става твърде агресивна, когато бъде заплашена. Ухапването им е болезнено, особено от възрастна змия, но не е опасно за човека.

Образците от Централна Америка са по-раздразнителни, съскат силно и удрят многократно, за разлика от тези в Южна Америка, които се успокояват по-лесно.

Подобно на всички змии и този вид са най-непредсказуеми в периода на проливане, тъй като веществото, което служи за смазване между старата и новата кожа, прави очите им да изглеждат млечни, сини или непрозрачни и змията не може да вижда добре. Това я кара да заема отбранителна позиция и да бъде по-агресивна.

Описание на императорската боа


Като един от по-малките видове боа, императорската е средно между 1.3 и 2.5 метра дълга, но е известно, че стига и до 3.7 метра. Обикновено тежат до 6 килограма, въпреки че женските са по-големи от мъжките.

Опашките на мъжката могат да бъдат по-дълги пропорционално от тези на женската. Оцветяването и моделът на шарките се различават.

Дорзално цветът на фона е кремав или кафяв и е маркиран с тъмни петна. Те стават по-цветни и изпъкнали към опашката, често червеникавокафяви с черен или кремав кант. По страните има тъмни ромбовидни белези. Може да имат и по-тъмни петна по цялото тяло.

Главата им има три отличителни признака. Има ивица, която минава дорзално от муцуната до задната част на главата. Между муцуната и окото има тъмен триъгълник. Този триъгълник продължава зад окото, където се наклонява към челюстта. Има обаче твърде много вариации на външния вид.

Притежават тазови шпори, които са остатъци от задни крака, а сега ги използват за привличане на женски.

Императорската боа не притежава удължени зъби, а редове дълги извити зъби с еднаква големина. Те се подменят непрекъснато и змията никога не губи способността си да хапе с всяка част на устата.

Размножаване на императорската боа

Мъжката императорска боа е полигамна, може да се чифтосва с много женски. Женските също имат повече от един партньор за сезон.

Женските обикновено са разпръснати на широка територия и мъжките трябва да инвестират енергия, за да ги открият. Има предположение, че женските не се размножават всяка година, но поне половината от тях са репродуктивни веднъж годишно. Най-вероятно те се размножават, когато са в добро физическо състояние.

Размножаването става през сухия сезон, от април до август, макар че температурите тогава варират.

Чифтосването се улеснява от тазовите шпори на мъжките, а оплождането е вътрешно. Бременността продължава от 5 до 8 месеца в зависимост от температурата. Тези змии са яйцеживородни, като малките се развиват в тялото на майката. Младите се раждат оформени и не търпят никаква метаморфоза. Независими са скоро след раждането си.

Средното котило е около 25 малки, но могат да бъдат между 10 и 60. Майката инвестира в малките, затова е нужно физически да е в добро състояние.

Това са дълголетни животни, средно живеят до 20-30 години. В плен достигат и 40 години понякога.

Хранене на императорската боа

Тези влечуги са хищници. Основната част от диетата им са малки бозайници, в това число прилепи и птици. Те обаче са склонни да изядат всяко животно, което се побира в устата им.

Императорските бои ловуват плячката си от засада. Те го зашеметяват с бърз удар и после го удушават, като се увиват около него и го стягат с образуваните пръстени от тялото си. Плячката се поглъща цяла. Тъй като са удушвачи, наричат често групата, към която принадлежат, удави.

На животното са нужни 4 до 6 дни, за да усвои храната напълно.

Самите те са плячка на някои хищни птици, бозайници и влечуги. Най-уязвими са младите змии.

Отглеждане на императорска боа в плен

Императорската боа е сред най-търсените видове за домашни любимци заради нейния красив външен вид и невзискателност по отношение на отглеждане.

Необходимо е да се спазват изисквания относно топлина и нива на влажност, а храненето става с мъртви мишки и плъхове веднъж седмично.

Размножават ги в плен с определен цвят или морфа. Предлагат се няколко морфи на цвета и шарките като албиноси, пъстри и индивиди джунгла.

Младите змии са по-ярко оцветени от родителите си и контрастът между цветовете е по-силен, но всички други разлики са много фини, така че те приличат външно на възрастните.

https://miau.bg/

Анакондите (Eunectes) са род едри змии от семейство Боидни. Названието анаконда е дадено от индианските племена от делтата на Ориноко във Венецуела и се превежда като „змията-великан от реката“, а индианците от Амазония ги наричат сукуруко – огромна змия.

Разпространение и местообитание

Обитават тропическа Южна Америка на изток от Андите и остров Тринидад.

Обитават слабопроточните ръкави и заливи на реки, застояли води и езера, заблатени места в басейните на Амазонка, Ориноко, Магдалена и Рио Парагвай. Най-дългата анаконда е 18,31 m.

Средният размер на възрастен екземпляр при различните видове варира от 3 метра при жълтата анаконда до 11 метра при гигантската (амазонска или зелена) анаконда, която може да тежи до 250 kg. За рекордна по размери се счита уловената през 1944 г. анаконда край река Уичада при вливането ѝ в Ориноко, на границата между Колумбия и Венецуела, която е била с дължина 11,43 m. Също така д-р Исус Антонио Ривас е открил женска анаконда с дължина 9,3 метра тежаща 250 кг.

По време на експедицията си във Венецуела и Гвиана през 1595 – 1596 г., един от най-видните английски изследователи сър Уолтър Райли (ловец и авантюрист), пише за огромни змии, дълги над 18 m, които обитавали района на река Ориноко. Т.Британският пътешественик П.Фосет също пише за анаконда дълга 18,9 метра. Тази част на трупа, която стърчала от водата, се оказала, че четиридесет и пет фута и още седемнадесет фута са във водата т.е. общо шестдесет и два фута (18, 9м). За 20-метрови змии пише и известният шведски етнограф Ролф Бломберг в книгата си „В търсене на анаконда“, в която е описал едно от пътешествията си в Еквадор и едно в Бразилия. Пак П.Фосет, твърди че му съобщили за змия убита в Паргавай, надхвърлила 80 фута дължина (24,4 м). Проблемът е обаче, че той обаче не е бил очевидец на събитието., както и че в своите бележки е дал редица сведения, които са непотвърдени и трудно доказауеми. Автентичността на представените от него цифри тези цифри е под въпрос.Все пак следва да се отбележи, че змии по-големи от 11 метра са наблюдавани там, където човешкият крак рядко стъпва и е възможно анакондите които нямат естествена конкуренция да достигат и по-големи размери от обичайното.

Начин на живот и хранене

Анакондите лежат и дебнат своята плячка – различни бозайници, предимно агути и пекари, но тяхна плячка стават и едри животни, като, капибари, дори тапири, крокодили и големи хищници от семейство Котки. Първите европейци, изследвали и заселили се в Южна Америка, наричали анакондите „убийци на бикове“. Поради големите си размери тези змии се движат бавно, но атаките им са успешни, тъй като много бързо нападат от засада. Във водата се придвижват значително по-бързо отколкото на сушата.

Размножаване

Анакондите са сред малкото змии, които са живораждащи. Подобно на другите такива змии развитието на малките в периода след снасянето на яйцето протича в утробата на женската. Бременността трае седем месеца.

Видове

Съществуват 4 вида анаконди с няколко подвида:

Eunectes beniensis
Eunectes deschauenseei
Eunectes murinus – Зелена анаконда (амазонска, гигантска)
Eunectes notaeus – Жълта или парагвайска анаконда

В културата на индианците

Най-големите змии на планетата заемат важно място в културите на индианските народи от Южна Америка. За някои племена анакондата е свещено животно и често е техен тотем. Това са общности като яномамите, които живеят в Амазония и Гвианските планини и тяхна основна религия все още е анимизма. Те считат гигантските змии за свои закрилници или за свещени животни, за които се извършват множество ритуали и празници. На тях се изпълняват ритуални танци и песнопения, с които се умилостивяват горските духове и духовете на сукуруку – анакондите.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Анаконди


Анакондата е най-голямата змия на планетата. Анакондата е прочута със способността си да поглъща едри животни. Тя е един от най-опасните хищници. От векове Анакондата е свързвана със страховити легенди.

История на Анаконда

Анакондите са се появили на планетата ни преди около 100 милиона години. Анакондите живеят само в Южна Америка. Те могат да се срещнат на целия континент, както и на остров Тринидад. Анакондата живее само в топли тропически места и никога не се качва към планините. Анакондата живее в реки и блата и никога не се отдалечава много от брега, където причаква плячката си. От векове Анакондата се е смятала за зловещо създание, което е плашело хората. Някои индиански племена са смятали Анакондата за божество и са я наричали Майката на водите. Анакондата и днес всява ужас у хората, когато влизат в дълбоки реки. Въпреки това местните жители ходят на лов за Анаконди.

Характеристики на Анаконда

Съществуват няколко вида Анаконди. Най-голяма е обикновената Анаконда, наричана още Зелена Анаконда и Гигантска Анаконда. Има и други видове Анаконди - Парагвайска и Бенийска, но те са много слабо изучени и рядко се срещат. Анакондата има малка глава и дълго тяло, което е изключително мускулесто. Тялото на Анакондата е дълго около 6 метра. Срещат се Анаконди, които са дълги по 10 метра. Най-дългата Анаконда, измервана досега, е била дълга 11,43 метра. Анакондата достига до 200-250 килограма тегло. Тя е най-тежката змия на планетата. Тялото на Анакондата е покрито с люспи, които са кафеникави и зеленикави, срещат се и Анаконди с черни люспи.

По тялото на Анакондата има много петна. На гърба те са продълговати и тъмни, на корема са по-малки, светли, с тъмен кант. Бенийската Анаконда е с оцветяване като на Гигантската Анаконда, а Парагвайската е с жълто тяло и сини петна. Женските Анаконди са много по-едри, отколкото мъжките. Анакондата няма клепачи, вместо това очите и са покрити с неподвижни прозрачни люспи. Анакондата не мига, затова според някои легенди тя може да хипнотизира плячката си. Преди да смени кожата си, Анакондата престава да вижда, защото люспите, които покриват очите ѝ, стават мътни. Анакондата има остри зъби, с които захапва плячката, за да ѝ е по-удобно да я държи, докато я души.

С какво се храни Анаконда

Анакондата се храни с животни. Тя хваща живи животни и никога не се храни с мърша. Анакондата лови плячката си, като я причаква край брега или я преследва. Когато хване плячката си, Анакондата се обвива около тялото ѝ и внезапно я стиска така, че счупва всичките ѝ кости и я задушава. След това Анакондата поглъща жертвата си. Анакондата рядко се храни с едри животни. Обичайната храна на анакондата са дребни гризачи, млади крокодили, костенурки, по-малки змии, водоплаващи птици. По-рядко се случва Анакондата да нападне възрастен крокодил или дребно копитно животно, както и ягуар или пума.

Понякога Анакондата напада селскостопански животни, които са оставени без надзор, и тогава се храни с домашни кози, различни прасета и телета. Едрите копитни като домашни крави и конете не могат да бъдат погълнати от Анаконда. По-едрите животни се смилат в стомаха на Анакондата за няколко дни, но запасът от хранителни вещества ѝ стига за два-три месеца, затова Анакондата се храни рядко. Анакондата има много разтеглива уста благодарение на еластична връзка, която съединява дясната и лявата половина на долната ѝ челюст. Тези две половинки са съединени с черепа с помощта на особени кости, които се движат като пантите на врата.

Поради тази причина Анакондата може да глътне животно, което е много по-голямо от нея. Когато яде яйца на птици, Анакондата ги поглъща цели, а след това стиска силно мускулите на тялото си и счупва черупката на яйцето, след което я изплюва. Понякога може да се случи гладна женска Анаконда да изяде мъжки, но това е голяма рядкост. Анакондата предпочита да ловува през нощта, но ако е била гладна твърде много време, излиза на лов и през деня. Анакондата може да изкара много месеци, без да се храни, и без това да причини солидни вреди на здравето ѝ.

Размножаване на Анаконда

Размножаването на Анакондите става през април и май. Мъжкарят намира женската, но около нея вече има преплетени много други мъжкари. Кълбото от змии стои неразплетено в продължение на няколко дни. В това време мъжкарите се бият за женската, като стискат и отпускат мускулите на тялото си. По този начин по-силните мъжкари избутват от кълбото по-слабите. След като мъжкарят, който е най-силен, отстрани по-слабите, той започва да гали женската със специални нокти, като звукът от допира с люспите на женската е много силен. След това обаче женската се чифтосва и с други мъжкари. Чифтосването при анакондите става под водата или в близост до нея. Женската е бременна около 7 месеца.

Анакондата не снася яйца като повечето змии, а ражда живи малки Анаконди. Една женска ражда до 44 малки, всяко от които е дълго от 50 до 80 сантиметра. Веднага след раждането си Анакондите могат да плуват добре и започват да си търсят храна, тъй като майката не се грижи за тях. Анакондите се хранят в началото с малки рибки, жабки и други дребни водни създания. Малките Анаконди стават лесна плячка на хищници и дори на собствените си родители. Врагове на младите Анаконди са змии, крокодили, ягуари и пуми. Но Анакондите, които успеят да доживеят до зряла възраст, живеят безгрижно, тъй като нямат естествени врагове.

Любопитни факти за Анаконда

Интересен факт е, че Анакондата има два бели дроба, за разлика от останалите змии, които имат само един бял дроб. Анакондата има тазови кости.

Анакондата излъчва много неприятна миризма, която се усеща на голямо разстояние. Анакондата води самотен начин на живот и се среща рядко. Анакондата е пасивна, тя почти през цялото време си лежи на брега или лази по дърветата, които растат край брега. Анакондата е много добър плувец и се гмурка, като може да стои доста дълго под водата, без да се подава над повърхността.

Анакондата сменя кожата си под водата, като се търка в корени на растения, за да се отърве от старата си кожа.

Анакондата не е отровна змия.

Не е ясно колко живеят Анакондите в дивата природа, тъй като те са много слабо изучени. В неволя Анакондата живее по около 6 години. Анакондата е желан експонат както за зоопаркове, така и за частни колекционери.

Звуците, които се разпространяват по въздуха, не могат да бъдат чути лесно от Анакондата. Тя усеща вибрациите с цялото си тяло и с помощта на скелета си ги възприемат с нервната си система. Анакондата има много чувствителен гръбнак, който се състои от много прешлени. Някои Анаконди имат гръбнак, който се състои от над 400 прешлена.

Интересна особеност на Анакондата, която я отличава от другите видове змии, са специалните прегради на носа ѝ, които затварят напълно ноздрите ѝ по време на гмуркане.

Анакондата не прекарва целия си живот във водата. Когато е слънчево, Анакондата изпълзява на брега, за да се припича на слънце. Когато водоемите пресъхват, Анакондата започва да си търси нов водоем, където изчаква сухия период, и след това се връща обратно в своя водоем. Ако обаче Анакондата не може да открие водоем наблизо, тя се заравя в тинята и заспива. Анакондата се събужда от този сън, едва когато започне сезонът на дъждовете.

Много Анаконди загиват, защото месото им се цени заради вкуса му, а от кожата им се правят най-различни аксесоари. Затова в природата все по-рядко може да се срещне Анаконда.

Анакондата е изключително бърза във водата и под водата, но на сушата е доста по-бавна и тромава заради голямото си тегло. Анакондата плува, като държи главата си над водата.

Опасности от Анаконда

Анакондата е известна като хищник, който напада хора, но това се случва изключително рядко. В случаите, когато Анаконда е нападнала човек, обикновено той е бил извън населено място и не е забелязал хищника и по някакъв начин го е притеснил. Анакондата може с лекота да обърне лодка с хората в нея. Ако Анакондата усети приближаването на човек, тя веднага ще се отдалечи в противоположната посока, тъй като не иска да се сблъсква с хората.

https://miau.bg/

Тигрова змия (Notechis scutatus) е вид змия от семейство Аспидови (Elapidae). Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространен е в Австралия (Западна Австралия, Куинсланд, Нов Южен Уелс, Тасмания и Южна Австралия).

Обитава гористи местности, влажни места, крайбрежия и плажове. Среща се на надморска височина от 63,8 до 1525,3 m.

Продължителността им на живот е около 14,1 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тигрова змия


В Австралия живеят едни от най-отровните змии в света. Местните хора са свикнали да бъдат внимателни с тях, но дори там се случва да се затвори някоя централна улица, ако в града се появи тигрова змия - една от най-страшните отровници в световен мащаб.

Това се случило в Мелбърн по обяд, когато бдителен гражданин изпратил сигнал, че е видял страшното влечуго в канавка в една от най-натоварените улици в града.

Смъртните случаи след ухапване от тигрова змия не са малко, защото отровата на тази австралийска змия е невротоксична, засяга централната нервна система и може да убие човек до 1 час след ухапване. Макар че у нас за щастие тази опасна отровница не може да бъде срещната, е интересно да се познава като вид и възможности.

Класификация на тигровата змия

Тигровата змия носи латинско име Notechis scutatus и принадлежи на рода на големите отровни змии от семейство Elapidae.

Тигровите змии са голяма група от различни популации, които могат да бъдат изолирани или припокриващи се, с големи разлики в размера и цвета. Наблюдават се и сезонни вариации в цветово отношение.

Широко разпръснатите популации показват съответствие в описанието си, но тези знаци могат да бъдат споделяни от други, най-често съседни групи. Те се идентифицират и по региона или острова, където се срещат формите, което дава общото име на вида.

Популярното им име идва от ивиците по телата им, подобни на тези на тигъра, като при някои от тях те са силно контрастни, при други неясни, бледи или много тъмни на цвят.

Генетичен анализ, направен през 2016 година показва, че най-близък роднина на тези влечуги е грубо мащабната змия - Tropidechis carinatus.

Два са широко признатите видове тигрова змия, които показват разнообразие в характеристиките си.

Разпространение и местообитания на тигровата змия

Тигровите змии населяват южните райони на Австралия, включително крайбрежните острови като Тасмания, има ги и на Нова Гвинея. Ограничени са до субтропични и умерени райони.

Обичат крайбрежието, влажните зони и потоци са местата, където често образуват териториите си. Райони, където има изобилие на плячка за тигровите змии, могат да поддържат значителни популации от тези змии.

Те се подслоняват в или под дървен материал, в гъсто сплъстена растителност, в неизползвани дупки на други животни. За разлика от повечето австралийски аспиди, тигровите змии се изкачват добре както по растителност, така и по човешки конструкции и са откривани на височина до 10 метра над земята.

Как изглежда тигровата змия?

Обикновената тигрова змия има плоска, тъпа глава, която се откроява на здравото тяло. Тялото може да бъде сплескано по цялата си дължина, когато змията се развълнува или се грее на слънце.


Средната дължина на тигровите змии е 0,9 метра, а максималната е 1,2 метра, но има регистрирани и змии по 2 метра.

Цветът им е силно променлив и зависи от обитавания район. Основните цветове са кафяво, маслено зелено, сиво или зелено с по-светли ленти, обикновено кремаво-жълти.

Коремът им е пигментиран в жълто, но някои екземпляри на остров Кенгуру са с червени кореми.

На гърба обикновено са черни, с по-светли напречни ленти, сиви с черни петна, образуващи бледи ленти или несвързани сиви и кафяви участъци.

Някои имат бели или кремави маркировки около устите и брадичката. Цветовете на тигровите змии са ненадеждна форма за идентифициране на подвидовете.

Тялото им е покрито с кръгли люспи, служещи като защитна обвивка.

Островните популации са еволюирали с по-големи глави, за да се справят с по-голяма плячка.

Начин на живот и поведение на тигровата змия

Този представител на семейство Аспиди е със спокоен нрав, но не бива да бъде изкушаван да покаже характера си. Тази бавна и заседнала змия на пръв поглед изглежда ленива и безопасна. Това е измамно съждение. При най-малко съмнение от нейна страна за опасност, тя светкавично атакува. Тигровата змия убива бързо със силната си отрова.

В природата тя прекарва почти целия ден из гъсталаците и заслоните. Да бъдат изкарани от убежищата си може да ги накара само гладът.

Тези змии са дневен хищник и живеят близо до водно тяло. Имат добра реакция, както и отличен слух и зрение, но не атакува човека, без сериозно причина.

В естествени условия тигровите змии живеят 10 години, в плен стигат до 15 години.

Отровата на тигровата змия

Тъй като това е една от най-отровните змии, винаги е необходима информация за възможностите на тази змия. Става въпрос за истински бързодействащ невротоксин. Действието му върху нервната система е мигновено. За да убие, на змията е нужно само едно захапване. Силата на отровата, която изпуска, може да убие 400 човека. При контакта на зъбите с кожата, змията напряга отровните си жлези и инжектира токсин през жлебовете, които се намират на зъбите.

Получава се нарушаване на дихателната дейност, парализа и спиране на сърдечната дейност.

Хранене на тигровата змия

Тигровите змии в дивата природа имат богата диета, която включва рибки, жаби, попови лъжички, гущери, птици и бозайници, както и мърша. С нарастване размера на змията, нараства и големината на плячката.

Тези змии са предимно дневни и ловуват през светлата част от денонощието. Хранят се обаче и през топлите вечери. Търсят храна и под водата и могат да останат 9 минути под нея. Тази змия е засечена, че яде и прилепи, което показва способност да се изкачва и да улавя и летяща плячка. Скакалците и молците също са храна за тигровата змия.

Сред дивите популации има сведения за канибализъм при животните. Мощната отрова служи за бързото неутрализиране на жертвата.

Размножаване на тигровата змия

В Югозападна Австралия зрели стават тигровите змии при дължина на муцуната им 76.3 милиметра. На остров Тасмания мъжките узряват при тегло от 500 грама, а женските с дължина на муцуната 85.0 милиметра и тегло най-малко 325 грама.

В началото на размножителния сезон мъжките участват в битки, при които всеки от съперниците се опитва да притисне главата на другия и това води до частично преплитане на змиите.

Чифтосването става през март. На остров Тасмания е наблюдавано чифтосването, което трае 7 часа.

Тези змии са живораждащи. Женската раждa малки между края на лятото и есента. Малките наброяват от 10 до 64. Раждат се в мембранна торбичка и щом се освободят от нея са напълно независими.

Врагове и хищници на тигровата змия

Това опасно влечуго има свои врагове и хищници, които го преследват. Това са някои грабливи птици като ястреби, ибиси, а на остров Карнак голяма част от тигровите змии са слепи с едното или двете очи заради нападенията на гнездящите чайки. Този факт не е хищничество сам по себе си, но увеличава възможността змиите да бъдат уловени от други хищници. Тигровите змии са били преследвани от хората не само в миналото, но и днес биват рутинно убивани при среща с хора.

Самата змия е много опасна за хората поради отровата и сравнително големия си размер. Тя е срамежлива и не би нападнала непровокирана, но при опасност веднага реагира. Тя повдига предната част на тялото си, главата и шията добиват сплескана форма и съска силно. Ако бъде провокирана допълнително, напада и хапе. Всеки, който е ухапан от тигрова змия, трябва незабавно да потърси лекарска помощ. Отровата на змията е смъртоносна.

https://miau.bg/

Обикновен тайпан, крайбрежен тайпан или просто тайпан е змия от семейство Аспидови. Има два подвида: новогвинейски тайпан (Ox. S. Canni) и северозараден тайпан (Ox. S. Barringeri).

Физически характеристики

Обикновено на дължина достига 2 – 3 m, но са залавяни и по-големи екземпляри (3,3), (3,5) m. На цвят най-често е в различни оттенъци на кафявото или охра. Може да е жълтеникав или с лек зеленикав оттенък. Главата обикновено е по-тъмна от тялото. Коремът е светъл. Очите са големи, кръгли. Отровна. Отровните зъби са предни, големи (до 0,9 -1,2 cm). Отровата е мощен невротоксин който убива човек за 45 минути.

Разпространение и местообитание

Австралия. Източното крайбрежие, източно от Големия водоразделен хребет, от нос Йорк до Бризбейн. В миналото се е срещал и на полуостров Арнемланд, но вече се смята, че е изчезнал от там. Обитава крайбрежни храсталаци и редки гори, среща се в ниви и плантации. Не се притеснява от човека, на места живее в близост до него.


Начин на живот

Изключително агресивна и бърза змия. Когато е обезпокоена имитира кобра, издига предната част на тялото си и едва забележимо раздува шия. Храни се главно с мишки и плъхове, рядко с жаби, птици, други змии. Преди да дойдат европейците се е хранела главно с бандикути (малки двуутробни), но впоследствие си е сменила диетата, започвайки да се храни с привнесените гризачи. Женските са малко по-едри от мъжките. Снася между 10 и 20 яйца. Активна рано сутрин, привечер и нощем.

Бележки

През 1950 г. от ухапване на Тайпан загива херпетологът, Kevin Budden – един от учените с най-голям принос при изучаването на тази змия. Смята се, че обикновеният тайпан и континенталният някога са били един вид, но при издигането си, Голямата вододелна планина е разделила популациите, вследствие на което са се формирали два нови вида. За неговия подвид новогвинейски (папуаски) тайпан (Ox. Scutellatus Canni) се знае сравнително малко: обитава южна и югоизточна Нова Гвинея. На дължина достига около 2 m. На цвят е от тъмносив, кафяв, кафеникав до черен. Често на гърба има червеникава линия. Коремът е от ярко жълт до оранжев. Главата е по-тъмна от тялото. Силно отровен. Среща се в джунгли, дъждовни гори, речни долини. Храни се с жаби, гущери, дребни бозайници.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тайпан



Континентален тайпан (Oxyuranus mikrolepidotus) е змия от сем. Аспидови. Съществуват също централен тайпан (Ox. Temporalis) и обикновен тайпан (Ox. Scutellatus S.), който има два подвида: новогвинейски (папуаски) тайпан (Ox. S. Canni) и северозападен тайпан (Ox. S. Barringeri). Любопитно е, че някои зоолози причисляват тайпаните към морските змии (Hydrophiidae), с които са много сходни анатомически. Синоними: дребнолюспест тайпан, жестока змия, свирепа змия, парадеменсия.

Физически характеристики

Змия със среден размер. На дължина достига до 1,5 – 2 метра. Женските и мъжките са почти еднакво дълги. Цветът ѝ е от сиво-кафяв до кафяв и червено-кафяв. Може да е тъмножълтеникав или охра. Може да е с лек зеленикав оттенък. Коремът е по-светъл. Често главата и вратът са по-тъмно оцветени от тялото.

Разпространение и местообитание

Австралия, западно от Големия водоразделен хребет и река Дарлинг. Централна Австралия, южните части на Северната територия, югозападен Куинсланд, две находища в Нов Южен Уелс. Живее в най-голямата пустош, далеч от човека, в пустини, полупустини и сухоречия. Според някои автори, тайпанът е змията с най-силна отрова в света. При ухапване инжектира 44 – 110 мг. отрова, като преди откриването на ефикасен антидот, над 90% от ухапванията са завършвали фатално. В един възрастен тайпан се съдържа отрова, достатъчна да убие 250 000 мишки или около 100 души.


Начин на живот

Активна е нощем, през деня се крие от слънцето в пукнатини и дупки. Основно се храни с гризачи, рядко с други змии, гущери, птици. Ухапва, след което се отдръпва, чакайки отровата да подейства. Противно на името, което ѝ е дадено (свирепа змия), тя е спокойна и неагресивна. Когато бъде приклещена, гледа да избяга. Отровна. Отровните зъби са предни, средно големи. Притежава най-силната отрова в света на змиите, мощен невротоксин (Oxylepitoxin, (Oxylepitoxin-1)). Отровата ѝ е близка по химичен състав с тази на някои видове морски змии. Данните за ухапани от континентален тайпан хора са спорни. Змията живее далеч от населените места, почти няма досег с човека. За миналия век има четири предполагаеми случая, но и това не е сигурно. Снася около 20 яйца, които се излюпват до 60 дни.

Бележки

През 2006 година австралийските зоолози Марк Хътчинсън и Брад Мариан откриват нов вид тайпан. Наричат го централен тайпан (Oxyuranus Temporalis). Известен е по един-единствен екземпляр, намерен в централна Австралия. Не е изучен и не е класифициран.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Континентален тайпан

Мамбите (Dendroaspis) са род змии от семейство Аспидови (Elapidae).

Разпространение и местообитание

Тези змии са разпространени в Африка. Живеят по дърветата.

Описание

Мамбите са най-бързите змии на света и могат да се придвижват много бързо със скорост около 18 km/h.

Много са отровни, като тяхната отрова съдържа невротоксини, които могат да се окажат фатални за човека, ако незабавно не се предприемат противоотровни мерки. Средно изхвърлят при ухапване между 60 mg и 120 mg отрова.

Видове

Източна зелена мамба (D. angusticeps)
Мамба на Джеймсън (D. jamesoni)
Черна мамба (D. polyepis)
Западна зелена мамба (D. viridis)

Най-популярната от рода е Черна мамба. Тя съдържа много опасна невротоксична и кардиотоксична отрова, която може да убие човек за по-малко от 30 минути. Изключително бърза и смъртоносна змия. Има матов сивкаво-черен цвят и достига невероятните 4 м и 30 см дължина. Смята се за най-страховитата змия в Африка. Без противоотрова, човек, ухапан от черна мамба е обречен на смърт. Западна зелена мамба, източна зелена мамба и мамба на Джеймсън са също много отровни и опасни змии. Често се бъркат с бумсланг.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мамби



Черната мамба (Dendroaspis Polylepis) е вид змия от семейство Аспидови (Elapidae), род Мамби (Dendroaspis). Към този род принадлежат 5 вида.

Физически характеристики

Черната мамба е най-голямата отровна змия в Африка и втората по големина отровна змия в света (само кралската кобра е по-голяма). Средната ѝ дължина е около 2 – 2,5 m, но достига до 4 – 4,5 m. Дължи името си на черната вътрешност на устата си, а всъщност цветът ѝ варира от матово жълтеникаво-зелено до тъмносиво, (маслинен, маслиненозелен, сиво-кафяв, сив металик). Цветът ѝ се променя с възрастта. Черната мамба е най-бързата змия в света, развива скорост от 12 до 18 km/h. Отровните зъби са предни, много малки. Отровата е нервотоксична. Характерно е, че при различните популации има разлики в химичния състав на отровата.

Разпространение и местообитание

Среща се в цяла Африка южно от Сахара, от Сенегал и Мавритания до Сомалия и Етиопия, на юг до северните части на ЮАР. Липсват данни да се среща в Габон и Демократична република Конго. Макар да се катери по дърветата, тя не е дървесен вид. Предпочита крайбрежни тръстики и храсталаци. Черната мамба е строго териториална змия, която обикновено се оттегля при опасност, но става особено агресивна, когато се почувства застрашена – най-вече ако опасността се намира между нея и леговището ѝ. Предпочита да живее в изоставени мравуняци и термитници, хралупи.

Начин на живот

При атака черната мамба се извисява, извива се дъговидно и напада бързо, балансирайки върху задната третина на тялото си, а челюстите ѝ разкриват тъмния цвят на устата ѝ. Нападайки, тя леко издува шията си подобно на кобра. При ухапване инжектира от 60 до 120 mg отрова, като 10 – 20 mg само са смъртоносни за възрастен човек. Леталният изход при хората настъпва до 15 минути след ухапването, ако незабавно не му бъде инжектирана противоотрова. Тя е от 3 до 10 пъти по-силна от тази на различните видове кобри. Когато нападне, захапва многократно. Тя е от малкото змии, които могат да ухапят човек по лицето, защото може да издигне до 2/3 от тялото си над земята. Когато ловува, хапе и се отдръпва, изчаквайки нервотоксинът да парализира жертвата. Смъртта настъпва от задушаване, причинено от парализа на гръдните мускули и диафрагмата. Интересно е, че около 50% от ухапванията са сухи – не отделя отрова. Храни се с дребни гризачи, птици, рядко с гущери и змии. Тя самата е честа жертва на някои видове грабливи птици, мангусти и медояди.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Черна мамба


Според новите научни анализи най-смъртоносната змия в света е черната мамба. Има змии с по-силна отрова от тяхната, но точно този вид си е спечелил печалното място заради огромния брой смъртни случаи, причинени от ухапване.

Змията се слави с войнствения си и агресивен характер, когато се почувства в безизходица, а африканските народи, които страдат от нейната отрова, са преувеличили заплахата до митични размери. Като добавим факта, че мамбата е най-бързата змия в света, способна да развие скорост от 20 километра в час, а освен това не се задоволява само с едно ухапване, картината става съвсем ясна.

Черната мамба кълве свирепо, впръсквайки голямо количество отрова, което може да достигне 250 милиграма, въпреки че за да убие човек са достатъчни 10-15 милиграма. Затова е обясним и огромният респект на африканците към тази змия.

Какво още може да се научи за отровницата, всяваща ужас в регионите, където живее?

Класификация на черната мамба

Черната мамба е с латинско название Dendroaspis polylepis е вид голяма и изключително отровна змия от семейството на Аспидите -Elapidae. Още 5 вида принадлежат към този род. Тя е втора по дължина змия сред отровниците, надминава я само кралската кобра.

Първото официално описание на змията е направено през 1864 година от Алберт Гюнтер, британски зоолог от германски произход по образец, който сега е в Лондонския музей. През 1873 година друг натуралист - Вилхелм Питърс описва вида по образец от музея в Генуа, донесен от северните части на Еритрея.

През 1896 година Буленджър комбинира вида на черната с този на източната зелена мамба. Генетичен анализ, направен през 2016 година, доказва, че черната и източната зелена мамба са най-близките роднини в семейството на мамбите.

Родовото име е получено от старогръцки - дендрон, което значи дърво и aspis, аспиди, а епитетът polylepis има значение на голям мащаб.

Разговорното название мамба идва от зулуски, където има значение на везни. В Танзания местното име означава резачка на трева, защото уж подрязвала тревите.

Разпространение и местообитания на черната мамба

Родина на черната мамба са части от африканския континент, на юг от Сахара. Тя трябва да бъде търсена от Сенегал и Мавритания, до Сомалия и Етиопия, а на юг до северните части на ЮАР. В Габон и Конго няма данни, че е разпространена.

Змията предпочита умерена, суха среда, леко гористи местности и храсталаци, скалисти издатини и полусуха савана. Обитава обаче и влажни савани, както и равнинни гори. Не се среща често на надморска височина над 1000 метра.

Едновременно е сухоземна и дървесна. На земята се движи с повдигната глава и шия и използва за подслон термитни могили, изоставени дупки, пукнатини на скали и пукнатини на дървета.

Как изглежда черната мамба?

Черната мамба е голяма отровна змия. Зрелите екземпляри обикновено надвишават 2 метра, най-често растат до 3 метра. Има черни мамби с размери до 4, 5 метра.

Телесната им маса е средно 1,6 килограма, но варира от 0,5 килограма до 2,5 килограма.

Черната мамба е дълга, тънка и цилиндрична змия. Главата на змията има подчертан ръб на челото и средно голямо око, което варира от сиво-кафяво до черно на цвят. Зеницата е заобиколена от сребристо бяло или жълто.

Опашката на черната мамба е дълга и тънка, опашните прешлени съставляват от 17 до 25 процента от дължината на тялото.

Противно на общото очакване черните мамби всъщност не са черни. Отделните екземпляри се различават значително по цвят. Те са маслинени, кафеникави на цвят, каки или сиви. Младите змии са по-светли на цвят и могат да бъдат объркани със зелени мамби.

Коремът на черните мамби е кремав, понякога смесено със зелено или жълто. Тъмни петна може да изпъстрят задната половина на тялото, а някои имат редуващи се тъмни и светли люспи в задната част, създавайки впечатление за странични решетки.

Гладките им люспи са в средата на тялото, подредени в 23 до 25 реда, рядко в 21 реда. Броят и шарката на люспите по тялото е ключов елемент за разпознаване на видово ниво.

Отровни са предните зъби, те са много малки.

Названието черни мамби вероятно идва от вътрешността на устата на влечугото. Тя е тъмно синя, до мастилена, почти черна, езикът е раздвоен.

Поведение и начин на живот на черната мамба

Тъй като е едновременно дървесна и сухоземна змия, черната мамба показва характерни особености в движението си. По земята се движи с повдигната глава и шия. Това става обикновено денем, защото черната мамба е дневна змия.

Тази змия е непредсказуема като поведение. Много е пъргава и се движи бързо. В дивата природа рядко тези змии понасят човек да се доближи по-близо от 40 метра до тях. Когато се усетят заплашени, те се скриват в някоя дупка. Ако бъде изненадана, черната мамба веднага зяпва, за да покаже черната си уста и поклаща езика си. Често съска и разтваря качулка около врата си, като кобрата.

Тъй като е изключително нервна змия, всяко движение на натрапника може да я провокира да нападне. Тя се хвърля с резки бързи движения и хапе многократно, инжектирайки силната си отрова.

Размерът на черната мамба, както и нейната способност да повдига главата си на голямо разстояние от земята позволяват изстрелването на повече от 40 процента от дължината на тялото нагоре. Затова ухапването от това влечуго може да бъде и по лицето.

Все пак репутацията на черната мамба като нападател е преувеличена. Тя напада само когато се усети притисната и без възможност за отстъпление. Разбираем е страхът от змията, защото отровата е нервотоксична, с различен химичен състав при различните популации, но силно отровна и води до сигурна смърт, ако не се инжектира веднага противоотрова.

Хранене на черната мамба

Черната мамба обикновено ловува от постоянно леговище, в което постоянно се връща, ако няма смущения.

Преследва най-вече малки гръбначни животни като птици и малките им, малки бозайници като гризачи, прилепи и други. Плячката им са топлокръвни животни, но се храни и с други змии.

Черната мамба не държи плячката си след ухапване. Тя изчаква да настъпи парализа и смърт и след това я поглъща. Мощната храносмилателна система на змията усвоява напълно плячката за 8 до 10 часа.

Размножаване на черната мамба

Размножителният период на черната мамба се простира от септември до февруари, след спада на температурата. Мъжките си съперничат за право на чифтосване чрез борби, опитвайки се да покорят съперника, като сплитат телата си и се борят с вратовете си.

По време на ухажване мъжката черна мамба се плъзга по гърба на женската, като показва езика си. Женската показва готовност, като повдига опашката си и застава неподвижно. Мъжкият се навива около задната страна на женската и остават неподвижни по време на чифтосване.

Женската после снася от 6 до 17 яйца. Те са овални, около 60-80 милиметра дълги. Малките пробиват яйцето с характерния яйчен зъб. Когато се излюпят, малките са около 40-60 сантиметра и растат бързо, като достигат 2 метра след първата година. Малките са напълно самостоятелни и веднага след излюпването си са смъртоносни.

Черната мамба живеее до 11 години средна възраст.

https://miau.bg/

Кралската кобра, още Хамадриад (Ophiophagus hannah), е най-голямата отровна змия в света. Обитава територии в Югоизточна Азия. Известна е със застрашителната си поза и качулка, която се „разперва“ при съскане. Катери се отлично по дърветата и е добър плувец.

Храни се предимно с други змии, отровни и неотровни, както и с влечуги. При снасянето на яйцата прави гнездо и след това зарива яйцата обикновено до 20 на брой, и ляга върху тях за да ги пази и топли. Преди време се е срещала и на територията на Африка, но е била избита.

Анатомия и външен вид

Тялото на кралските кобри е много дълго и отделни екземпляри достигат 5,5 m и 20 kg.

Кралските кобри са масленожълти до черно-кафяви, понякога с по-светли шарки по гърба. Подобно на род кобри и кралската кобра е известна с характерната си „заплашителна поза“. Когато е раздразнена или обезпокоена, тя вдига глава и иначе незабележимата ѝ качулка — кожа и мускули зад главата се разперва. Тогава се показва нейното жълто или червено гърло, което често е на ивици.

Кралската кобра е в състояние да надига главата си на височина до една трета от цялата ѝ дължина и дори може да се движи в тази поза. По природа е много любопитна и често седи изправена, за да вижда по-надалече.

Има добре развито зрение в сравнение с другите змии. Обонянието ѝ също е добре развито.

Начин на живот и хранене

Кралската кобра ловува в гори и обрасли с храсти местности. Обикновено се храни с други змии и по принцип не напада човека. Става агресивна към непознати, когато е в плен, но разпознава стопанина си и знае кога е време за ядене. Все пак може да бъде опасна в размножителния сезон, а също и ако я стреснат или приклещят.

Голяма опасност е, ако се доближат яйцата ѝ – в такива случаи тя атакува, а това води понякога до смърт за хората. Въпреки че отровата ѝ не е сред най-силните, при ухапване в някои случаи е способна да инжектира относително големи количества.

Размножаване

Женската кобра си прави гнездо, за да снася яйцата си. Като прави примка от тялото си, тя струпва могилка от листа, пръст и слама. Гнездото трябва да е високо 1 m и топло 28 °C. В това гнездо снася от 20 до 40 яйца. Грижи се за тях около два месеца и яростно ги защитава. Ако някой приближи към нея и яйцата ѝ, тя автоматично издува гушата си и започва да съска. Но веднага след излюпването им тя ги изоставя, а ако някое я последва, е възможно дори да го погуби. Живее до 20 години.

Ареал

Кралската кобра се среща в различни части на Азия — от Пакистан и Южен Китай до Филипините, Индонезия и Индия.


Навици

Кралската кобра съска по необичаен начин. Нейното съскане е много по-тихо от това на останалите змии и наподобява по-скоро ръмжене и това плаши животните повече от съскането на останалите видове змии. Съскането става само по време на отваряне на качулката.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кралска кобра



В света има най-различни змии: смок, анаконда, питон, усойница. Някои от тях са големи змии, други са по-малки. Но определено сред най-отличаващите се е кобрата.

В огромното семейство на змиите кобрите заемат специално място и това не е случайно. Кобрата не е просто змия, тя е уникално създание. Не случайно нейният образ присъства в легендите от древни времена. Клеопатра се самоубива със свещената кобра, а днес ловът на кобри си остава едно от най-опасните занимания на човека.

За отровата на кобрата се носят легенди за змията, особено на плюещата кобра, която изстрелва отрова на 2 метра и поразява очите, а това може да доведе до ослепяване. Всъщност плюещата кобра не може да плюе, а свива мускулите по начин, който притиска отровната жлеза и тя изпуска съдържанието си. Затова отровата се разнася на разстояние до 2 метра. Тя може да порази и двете очи, защото не излиза като струя, а се разпръсква на по-широка площ.

Според учените кралската кобра се нарежда сред най-смъртоносните змии, защото нейната отрова може да убие човек за 1 час. И макар да се нарича кралска кобра, тази змия не принадлежи към истинските кобри, а образува свой отделен род. Само тези смайващи факти за кобрите са достатъчни, за да дадат представа за уникалната природа на тези удивителни същества. За тях може да се научат още много интересни подробности.

Класификация и етимология на кобрата

Кобрата е с латинско название Naja е род отровни еластични змии, известни като кобри или истински кобри. Членовете на рода Naja са най-разпространените и най-широко признатите като истински кобри.

Кралската кобра и ринхалите не са истински кобри заради това, че не принадлежат към рода Naja, а към еднотипни родове. Ринхалите принадлежат на род Hemachatus, а кралската кобра към Ophiоphagus.

Доскоро рода Naja съдържаше от 20 до 22 вида змии, но през последните години претърпя някои ревизии, като най-широка подкрепа има тази от 2009 година.

Та обедини родовете Boulengerina и Paranaja с Naja и сега родът включва 38 вида кобри.

Произходът на името на рода идва от санскрит и означава просто змия. Предложено е и още едно разчитане, по-правдоподобна етимология, според която означава гола, без коса.

Популярното название кобра идва от латинската дума за змия - colоbra, а португалските моряци нарекли змията cobra capelo, което значи качулата змия.

Разпространение и местообитания на кобрата

Различните видове кобри се срещат в региони в цяла Африка, Югозападна Азия и Югоизточна Азия.

Различните видове се срещат както в дивата гора, така и в населени райони. Саваната, тропическите гори и храсталаци или тревните площи са техни типични местообитания.

Кралската кобра живее в горите на Бирма, Индия, Виетнам, Китай, Малайския архипелаг и на Филипините.

Как изглежда кобратата?

Видовете кобри варират по дължина и повечето са относително стройни змии. Кобрите достигнат дължина от 1,84 метра. Максималната дължина на повечето видове е 3,1 метра, като горската кобра е най-дългият вид.

Кралската кобра достига дължина до 6 метра, но тя не се смята за истинска кобра.

Всички кобри имат една характерна особеност - те могат да издигнат предната четвърт от тялото си над земята и да сплескат вратовете си, за да изглеждат по-големи за евентуалния хищник.

Всички видове Naja са способни да осъществят фатална за човека захапка. Повечето притежават силно невротоксична отрова, която атакува нервната система и причинява парализа. Много от тях имат и цитотоксични характеристики, при които се получават подувания и некрози и значително антикоагулантно действие. Някои имат и кардиотоксични компоненти към отровата си.

Няколко вида Naja, наричани разговорно плюещи кобри, имат специализиран механизъм за доставяне на отрова, при който предните им зъби, вместо да пускат отрова чрез върховете, имат резбован отвор в предната повърхност, който позволява на змията да изтласква отровата през устата.

Макар че хората наричат това плюене, то не е точно такова, а по-скоро изтласкване на течност на същия принцип като при шприц. Участва и цялата мускулатура, която се свива, за да притисне жлезата, произвеждаща отровата. Обхватът и количеството течност, която може да се изстреля, варира от вид до вид, но трябва да се подчертае, че това е защитен механизъм, а не нападение.

Най-отровна е каспийската кобра, следвана от филипинската, а след нея идва кобрата samar, както и водните кобри, които също са силно отровни.

Когато е заплашена, кобрата повдига тялото си над земята и удължава дългите, гъвкави ребра на шията си, издува и отпуснатата кожа и така се образува характерната качулка, с която кобрата е толкова известна.

В цветово отношение също варират, от черно или кафяво до жълтеникаво бяло.

Блестящите очи на кобрата, с кръгли зеници, са обкръжени с тъмножълт цвят, погледът е вторачен и неприятен. Той няма хипнотична сила, но поражда страх.

Начин на живот и поведение на кобрата

Една от най-удивителните способности на кобрите е смяната на активността им през денонощието. Като правило те живеят само в страните с горещ климат и би трябвало да са се приспособили към този температурен режим. Те обаче могат да излизат на слънце само сутрин, когато не е твърде горещо. При повишаване на температурата, те изпълзяват на сянка или се скриват в по-дълбоки и хладни дупки, където прекарват до вечерта.

В края на деня, но преди да се стъмни, излизат на лов. Понякога предпочитат да търсят плячката си близо до водоемите.

Движат се като всички змии по 4 начина - странично вълнообразно, праволинейно, спирално и странично, но разликата е, че кобрите се изправят при заплаха.

Те също така имат навик да нападат от дърветата, на които са се покачили. Оттам се хвърлят върху жертвата на земята, в момента, когато минава под дървото.

За кралските кобри се носят легенди за тяхната интелигентност, като за пленените индивиди се твърди, че са способни да различат своя господар от останалите хора.

Много интересен е въпросът за танцуващите кралски кобри, които се извиват в танц под звуците на свирката на своя господар.Всъщност кобрата не чува, тя е глуха, като всички змии. Движи се, следвайки ритъма на ръцете на човека, а не музиката.

Хранене на кобрата

Кобрите са хищници и се хранят с малки гризачи или птици. Това става като инжектират невротоксина от зъбите си. Той блокира връзката между засегнатите неврони и мускулите, спирайки движението. После поглъщат жертвата си цяла.

Кралските кобри ядат и други змии, включително други отровни змии. Забелязва се канибализъм при животните от този тип.

Човекът не е нейната плячка, затова кобрата преценява дали да използва отровата си срещу него, тъй като тя служи основно за подсигуряване на храненето на влечугото.

Размножаване на кобрата

Кобрите се размножават веднъж годишно. Най-често това става през януари-февруари или през пролетта. Фертилитетът зависи основно от вида им. Една женска снася от 8 до 70 яйца. Повечето видове не се грижат за потомството. След излюпване малките са напълно самостоятелни и оборудвани с отрова.

Тя е в малки количества и те се хранят основно с насекоми и малки гризачи.

Изключение прави кралската кобра. Тя пази гнездото с малките, като се навива около яйцата и ги топли. През периода на размножаване кралската кобра е много агресивна и напада веднага всеки, който се доближи близо до люпилото. Иначе такова поведение не е типично за нея.

Значение на кобрата

Отровата на кобрата е много силна и невротоксична. Но както всичко в природата, тя може да носи смърт, може да носи и здраве. Зависи от позицията и възможностите. Науката е оценила ползите на този ресурс и го е впрегнала в полза на човешкото здраве. Нейната отрова е компонент на много лекарства за различни тежки заболявания при човека.

Използва се и за изготвяне на противозмийски серуми, необходими заради значителните като количество случаи на змийски ухапвания всяка година.

Кожата на змията се обработва също, защото е много здрава, а освен това е красива.

https://miau.bg/




Кралската кобра - интересни факти

Гърмящата змия е общоприето наименование за група отровни змии от родовете Crotalus и Sistrurus.

Разпространение и местообитание

Известни са 36 вида гърмящи змии с около 65 – 70 подвида. Всички видове са разпространени в Америка, от Южна Алберта, Саскачеван и Южна Британска Колумбия в Канада до централните части на Аржентина.

Гърмящите змии са хищници и имат широк спектър от местообитания. Могат да се видят в прерии, блата, пустини и гори, но най-вече в близост до открити и скалисти райони. Скалите им предлагат открити места за припек, помагат им да се крият от другите хищници и им предоставят изобилие от плячка, която живее сред тях. Предпочитат температури между 26 и 32 °C, но могат да оцелеят и при температури под нулата.

Описание

Гърмящите змии получават името си от дрънкалката, разположена в края на опашките им, която при вибрация издава силен тракащ звук, който възпира хищниците или служи като предупреждение за минувачите. Те обаче могат да станат жертва на ястреби, невестулки, кралски змии и редица други видове. Голям брой гърмящи змии биват убивани от страна на човека. Популациите на гърмящи змии в много райони са силно застрашени поради унищожаване на местообитанията им или бракониерство.

Отрова

В Северна Америка най-много ухапвания от змии са именно от тях. Гърмящите змии обаче хапят рядко, освен ако не бъдат провокирани или заплашени. Ако пострадалият човек се лекува своевременно, ухапването рядко е фатално.

Хранене

Хранят се с малки животни като птици и гризачи.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гърмяща змия



Названието гърмяща змия звучи твърде плашещо, но всъщност особеният звук, който издава тази змия с опашката си, представляващ тракане, е доста полезен, защото служи за предупреждение на други животни и на хората, че се намират в близост до опасно влечуго.

Природата наистина е много изобретателна по отношение на този вид змия и в това може да се увери всеки, който се запознае с характерните особености на популярната за американския континент гърмяща змия. Това е необходимо, тъй като точно този вид е водещ по отношение на наранявания и ухапвания от змии в Северна Америка. И все пак гърмящите змии рядко хапят, освен ако не бъдат заплашени или провокирани. При своевременно лечение, ухапванията рядко са фатални. Ясно е, че става въпрос за вид отровна змия, която трябва да бъде класифицирана.

Класификация и наименование на гърмящата змия

Гърмящите змии са група отровни змии, принадлежащи на родовете Crotalus и Sistrurus, от подсемейство Crotalidae.

Всички видове гърмящи змии са усойници. Научното им название - Кротали, произлиза от гръцки и означава кастанета. Името Sistrurus има латински произход и се превежда като гърмяща опашка.

Известни са 35 вида гърмящи змии, които имат между 65 и 70 подвида. Всички произхождат от Америка, а регионът им варира от щатите Южна Алберта и Южна Британска Колумбия и стигат до централна Аржентина.

Популярното им име идва от дрънкалката, разположена на края на опашката, която издава силен тракащ шум при вибрации, който възпира хищниците и предупреждава хората.

Разпространение и местообитания на гърмящата змия

Тези змии са хищници, живеещи в широк спектър от местообитания и ловуващи малки животни - бозайници и птици.

Тези змии, родом от Америка, са приспособени да живеят в различни местообитания. По-голямата част от тях в американския югозапад и Мексико. Четири вида могат да бъдат намерени на изток от река Мисисипи и два в Южна Америка. В Тексас и Аризона има най-много гърмящи змии.

Почти всяко местообитание, способно да поддържа живота на сухоземно гръбначно животно, е подходящо за тях. Повечето живеят в близост до скалисти зони. Скалите им дават прикритие от хищниците, плячка и места, където да се напичат. Намират се обаче често и в блатата, прериите, пустините и горите. Диапазонът в температурите, който предпочитат, е от 26 до 32 градуса.

Външен вид и особености на анатомия на гърмящата змия

Повечето гърмящи змии са светлокафяви или сви на цвят, но има видове, които могат да бъдат обагрени в ярки цветове - розово или червено. Възрастните са обикновено между 0,5 и 2 метра, но могат да стигат и до 2,5 метра. Тежат от 2 до 15 килограма.

Тези змии са много интересно нашарени. Маркировката на няколко вида е от напречни линии, но повечето демонстрират тъмни шарки, напомнящи диамант, шестоъгълници или ромбове на по-светъл фон, най-често сив или светлокафяв. Някои имат различни нюанси на оранжевото, розовото, червеното или зеленото по тялото си.

Много интересни са сетивните им органи. Подобно на всички останали гадинки като тях, те имат 2 органа за усещане на плячката - очите и набор от ямки, които чувстват топлината на тялото. Така локализират плячката и се придвижват към нея. Поради голямата чувствителност и плътност на топлинните рецептори, гърмящата змия може да усети температурни промени в 3 хилядни от градуса в непосредствена близост. Очите им са приспособени повече за нощна употреба, способни са и на хоризонтално въртене.

Тези влечуги имат много силно обоняние. Усещат дразнители както с обонянието така и с езика си, но за разлика от обонянието слухът им не е особено добре развит. Усещат повече вибрациите по земята, които се предават до слуховия им орган.

Зъбите на гърмящата змия са особено важна част от анатомията, тъй като чрез тях става отровното ухапване. Самият процес представлява свиване на мускулите отстрани на отровните жлези, което притиска отровата през каналите и я изстрелва към зъбите. Когато не ги използва, зъбите остават сгънати към небцето.

Отровата на гърмящата змия е хемотоксична, разрушава тъканите, причинява некрози и нарушено съсирване на кръвта. Отровната токсичност на този вид се смята за една от най-високите в света. По-старите змии притежават по-мощна отрова, а по-едрите могат да съхраняват по-голям обем отрова.

Друг важен атрибут на анатомията е дрънкалката, с която змията издава звук. Тя се състои от поредица от кухи сегменти от кератин, които са получени чрез модифициране на люспите, покриващи върха на опашката. На края на опашката има мускули, които треперят и карат тези сегменти да вибрират и да издават този шум, от който идва и името на влечугото. Те трептят 50 пъти в секунда.

Гърмящите змии пътуват често, вдигайки края на опашката, за да предпазят този сегмент от щети, но все още има много причини, които ги карат да откъсват някои от крайните пръстени на опашката.

Важна отличителна черта е, че мъжките имат по-дълги и по-дебели опашки от женските, освен това те се стесняват постепенно, докато при женските - рязко.

По кожата на змията, която се сменя ежегодно, има люспи, които пазят тялото. Кожата осигурява хидратацията, служи за усещане на температурните промени и е сложно оформена, за да изпълнява и камуфлажни функции.

Възпроизвеждане на гърмящите змии

Повечето гърмящи змии се чифтосват през лятото и есента, но има и видове, които се размножават през пролетта или пролет-есен.

Женската отделя хормони, които оставят следа, а мъжката я следва, ползвайки езика и други органи за водач. Някои видове се бият през размножителния сезон за женските. По-големите мъжки прогонват по-малките.

Гърмящите змии са яйценосни, като повечето змии, но всъщност може да се определят като яйцеживораждащи, защото раждат живи малки, след като са снесли яйца вътре.

При раждането гърмящата змия показва сложно поведение, подобно на това на бозайниците. Често майката остава в гнездото при малките за няколко седмици. Женската се размножава веднъж на 3 години и дава живот на 5 до 20 малки.

Хранене на гърмящата змия
Гърмящата змия се храни с мишки, плъхове, зайци, катерици, малки птици и други дребни животни. Те дебнат плячката си или я търсят в дупките, където се крие.

Гърмящите змии убиват плячката си бързо с отровна захапва, за разлика от други видове змии, които удушват жертвите си. Ако плячката се отдалечи, преди да умре, гърмящата змия може да я последва по аромата. Когато я открие, тя я проверява за признаци на живот, като я блъска с муцуната си, следва и обонянието си. След това тя търси главата на жертвата, тъй като я поглъща откъм главата, за да може краката и крилата да се сгънат в ставите по начин, който прави тялото максимално компактно.

Стомашните течности на змията са много мощни и позволяват храносмилане не само на месо, но и на кости. Ако плячката е малка, змията продължава лова, а ако е достатъчна, тя намира топло място, където да се свие и почива, докато усвои храната.

Що се отнася до течностите, за да бъде хидратирана тази змия, нужно е да има собственото телесно тегло във вода за година, за да не страда от дехидратация. В големи водни басейни гърмящата змия потапя главата си и поглъща вода, често необходимото количество течности се приемат с кръвта и телесните течности на жертвата.

Самите гърмящи змии също са много честа жертва на други хищници, особено малките им. Нападат ги както хищни птици, така и бозайници. Змиите биват избивани и от човека, затова някои видове от тях са в застрашена позиция, но като цяло статусът им е на добре запазена популация.

https://miau.bg/



Предупредителният звук на гърмящата змия, е един от най-стряскащите шумове в природата - ако можете да го чуете, значи вече сте твърде близо.

Но според ново проучване, публикувано на 19 август в списание Current Biology, тази комуникация е по-сложна, отколкото някой си е представял.

Учените анализират предупредителните вибрации на западните гърмящи змии (Crotalus atrox) и установяват, че средната им честота е около 40 херца. Когато заплахата е по-далече, честотата на звука намалява. Но когато натрапник навлезе в личното пространство на змия, звукът се засилва рязко. Той става по-отчетлив, като честота му може да достигне между 60 и 100 херца.

Тайният смисъл на тракането

Повече от 35 вида гърмящи змии живеят в Америка, от Южна Канада чак до Аржентина. Когато са застрашени, змиите бързо разклащат върховете на опашките си като биологични кастанети. Частта от тялото им, издаваща характерното тракане, се състои от преплитащи се плочки кератин – същата структура, от която са изградени косата и ноктите.

И докато хората едва сега започват да разбират тънкостите в начина на комуникация на гърмящите змии, други видове се вслушват в тракането им много по-отдавна.

Земните катерици например могат да определят колко опасна е змията по честотата на нейното тракане.

Това работи, защото змиите са студенокръвни. „Силата на тракането им зависи от това колко са затоплени“, казва Бри Пътман, херпетолог от Калифорнийския държавен университет в Сан Бернардино. "По-горещата змия е по-опасна змия. По-опасната змия трака по-бързо."

Но гърмящите змии променят “гърменето си” и по други причини. Бременните гърмящи змии или тези, които току-що са станали майки, са по-агресивни, докато тези, които са безопасно скрити под скала или в дупка, по-рядко издават предупредителните звуци. Някои гърмящи змии пък предпочитат изобщо да не тракат. Вместо това те разчитат на своя майсторски камуфлаж да ги спаси от опасност.

Докато за Пътман не е изненадващо, че змиите кодират информация, свързана с разстоянието, тя открива, че хората често грешат относно това колко далеч е змията.

Може би тракането не е предназначено за човешки уши


В проучването се включват доброволци, които са помолени да чуят характерното тракане (в симулирана среда), а след това да преценят колко далеч е гърмяща змия. Когато звукът е по-бавен, техните предположения са много точни. Но когато тракането става по-бързо, хората се заблуждават, че източникът на звука е много по-близо, отколкото е в действителност.

Когато гърмяща змия разклаща бавно опашката си, за да генерира звук, човешкото ухо може да възприеме всяко отделно тракане. Но при по-високи честоти отделните звуци се сливат и започват да звучат „напълно различно за нашето човешко ухо“, казва Борис Чагноуд, невролог от Грацкия университет в Австрия и водещ автор на изследването.

Нещо повече, чрез странност на възприятието, високочестотните звуци ни изглеждат по-силни, отколкото са всъщност, въпреки че имат една и съща амплитуда (сила), казва Чагноуд.

„Може би това е специална функция на “гърменето”, която обърква хищниците“, казва Пътман.

Западните гърмящи змии съществуват от милиони години, много преди хората да се заселят в Америка. Ето защо учените смятат, че тракането се развива като предупреждение към други заплахи. Всъщност някои учени допускат, че предназначението на звука е било да попречи на бизона да настъпва неразличимите сред тревите змии.

„Най-интересният аспект за мен като биолог, е, че често чуваме различни животни да комуникират помежду си, а все още не разбираме почти нищо от това, за което си говорят“, казва Чагноуд.

Хищниците обаче вероятно се вслушват в “думите” на гърмящата змия. С мощна отрова, способна да унищожи кожата и кръвните клетки, може да се допусне, че гърмящите змии нямат естествени врагове. Но нищо не е по-далеч от истината от това.

Скот Бобак, еволюционен еколог в колежа Дикинсън в Пенсилвания, използва камери, за да изучава гърмящи змии като част от експеримент, наречен Project Rattle Cam. Той се шокира, когато вижда колко много същества - от червеноопашати ястреби и свраки до миещи мечки и скунксове рискуват живота си, за да вечерят с гърмящи змии.

„Западната гърмяща змия е принудена да се бори с най-различни хищници“, казва Бобак за трудностите, пред които се изправя, за да оцелее.

И щом като толкова много животни обичат да ядат гърмящи змии, значи е напълно възможно някои от тях да използват тракането им не като предупреждение да стоят настрана, а като насочващ фар, който ще ги отведе до следващото хранене.

„Чудя се дали гърмящите змии използват това високочестотно тракане, при което хищникът не може да определи местоположението им, като последен шанс да избягат”, казва Бобак.

Как хората могат да избегнат ухапване

Дори за тези, които са свикнали да виждат гърмящи змии в дивата природа, характерното тракане винаги е респектиращо.

„Това е момент, който всеки път спира сърцето“, казва Азия Мърфи, еколог от Калифорнийския университет в Санта Круз. „Обичам да ги откривам, въпреки че звукът ме плаши.“

Мърфи често се сблъсква с гърмящи змии, докато изучава взаимодействието им с други хищници като рисове, лисици и койоти. Тя казва, че има няколко лесни правила за предпазване от ухапване.

„Винаги следете къде седите и къде поставяте ръцете и краката си“, казва Мърфи. „Никога не се опитвайте да ги докоснете, включително с пръчка. Не се занимавайте с тях, изобщо. "

Останете минимум на два метра разстояние от змията и не се поддавайте на желанието да преместите клони или други части от местообитанието, за да имате по-добра видимост към влечугото.

Вие сте в пълното си право да се страхувате от всяко отровно животно, а гърмящите змии определено заслужават уважение.

Макар че “всъщност те са изключително учтиви“, казва Мърфи, като има предвид това, че те предупреждават, когато са наблизо.

https://www.nationalgeographic.bg/a/zvukt-izdavan-ot-grmyashhite-zmii

Омарите (Nephropidae) са семейство висши раци от разред десетоноги ракообразни, квалифицирани в подразред Pleocyemata. Тялото им е удължено и достига дължина до 80 cm и тежат до 15 kg. По бреговете на Европа и в Черно море се среща европейският омар (на латински: Homarus gammarus), който достига на дължина до 50 cm и тежи до 11 kg. Активни са през нощта и се хранят предимно с малки ракообразни и мекотели. При тях интересното е, че нарастват през целия си живот, за разлика от другите животни, които имат ограничен растеж. Това се дължи на постоянното производство на теломераза, която предпазва от загуба на ДНК информация. Поради тази причина омарите се считат от някои учени за теоретично безсмъртни, макар в един момент да не им достига метаболитна енергия за оформяне на нова черупка, след като старата е изхвърлена поради увеличен размер.

Омарът е скъп кулинарен деликатес.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Омари



Изключително рядък син омар е уловен и освободен във Франция. Френска компания за търговия с риба го спасява от изяждаване, купувайки го, за да го пусне обратно в океана.

СПАСЕН Е СИН ОМАР

Компанията Les Viviers de Noirmoutier за търговия с риба и морски дарове в Сент Жил на западния бряг на Франция купува редкия син омар и спасява ракообразното, като споделя историята във Facebook.

Според Les Viviers de Noirmoutier те са направили всичко възможно да закупят омара, който е бил женски, за да го предпазят от продажба за кулинарни цели, тъй като са били наясно, че е рядък - има само 1 случай на 1 - 2 милиона.

С помощта на туристически офис на острова те намират забранена зона за риболов, за да го освободят в безопасност.

Не за първи път се улавя рядък син омар. През 2022 г. е имало поне два доклада за рибари, уловили подобен омар.


1 in 2 million: Rare blue lobster caught off Maine coast

Дали синият омар е по-рядък от червените, жълтите и албиносите омари?

Въпреки че сините омари изглеждат отделен вид поради яркия си цвят, те са просто вариант на обикновен американски или европейски омар. Американският омар (Homarus americanus) често са мътнокафяви, зелени или бледооранжеви. Европейският омар Homarus gammarus е тъмносин или лилав на вид.

Отличителният им оттенък се дължи на генетична аномалия, която причинява прекомерни количества протеини. Експерти изчисляват, че вероятността да се появи тази генетична аномалия на оцветяването, е едно на два милиона и това е изключителна рядкост. Тези статистики обаче са само предположения.

Междувременно дефектът, който води до появата на сини омари, води и до други, дори по-редки цветове.

Според Института по омарите (Lobster Institute) към Университета на Мейн шансовете да се намери червен омар - такъв, който е червен преди да бъде сготвен - са едно на 10 милиона, докато вероятността да видите жълт омар са едно на 30 милиона. Но има шанс едно към 50 милиона да хванете двуцветен омар. За сравнение, възможността за намиране на албинос или "кристален" омар – както в Англия през 2011 г. и друг рибар в Мейн през 2017 г. – ще бъде едно на 100 милиона.


Какъв е животът на тези редки сапфирени ракообразни

Според специалистите разликата между обикновения и синия омар е само в цвета на кожата му. Но има някои спекулации, че те се държат по-агресивно от обикновените омари, тъй като ярката им кожа ги прави по-уязвими за хищниците. Но от друга страна, вече е известно, че омарите са доста агресивен вид.

Омарите имат общо 10 крайника и, тъй като са ракообразни, те са свързани със скаридите и раците. Както обикновените омари, сините омари използват силните си щипки, за да се хранят с мекотели, риба и някои морски водорасли.

Въпреки че острите им щипки изглеждат страшни, тези същества не могат да нанесат много увреждания. Сините омари имат и лошо зрение, но това засилва другите им сетива като обоняние и вкус.


Лошото им зрение обаче не им пречи да си намират половинки. Омарите се размножават, като снасят яйца, които женската носи под корема си в продължение на една година, преди да ги пусне като ларви. Ларвите са малки и започват да изграждат екзоскелета си, докато растат.

След като достигнат зряла възраст, омарите могат да живеят до 50 години.

Кога и кой е уловил първия син омар, не е ясно. Но тези удивителни редки животни започват да печелят известност през 2010 г., когато снимки на цветната им външност станаха популярни онлайн.

Колко са скъпи сините омари?

Няма други генетични разлики между сините омари и обикновените омари, потвърдени от учените.

До известна степен много специалисти смятат сините омари за по-ценни от обикновените омари само поради тяхната рядкост. И именно защото не се срещат често, това поражда по-високата им парична стойност — и тези редки омари не са изключение.

Въпреки че няма научни доказателства в подкрепа на това, някои любители на морски дарове смятат, че сините омари всъщност имат по-добър вкус от обикновените омари. Това може би е причината да се продават за 60 долара за паунд като храна в стекхаус в Мейн, САЩ.


Sea hues: Rare Blue lobster caught off Cape Breton coast

Въпреки че сините омари са изключително редки, има многобройни съобщения за рибари, които са ги уловили край бреговете на Мейн, САЩ, през последните години.

Но омарите не винаги са били смятани за скъпо ястие. Във Викторианска Европа хората са възприемали омарите като селска храна и дори ги използвали като обикновен тор. Мнозина в САЩ са смятали, че е жестоко да се хранят затворниците с омари. В крайна сметка правителството приема закони, които забраняват в затворите изобщо да се поднасят омари на затворниците.

Независимо от това, че може да са скъпи, необходимостта да се запазят тези редки същества в повечето случаи надделява над стремежа на местните хора към печалба.

Хората, сдобили се със син омар - независимо дали са рибари или готвачи в ресторант - обикновено ги връщат в морето или ги даряват на аквариум.

Изглежда уникалният цвят на синия омар е не само красив, но и неразделна част от неговото оцеляване.

https://nauka.offnews.bg/zhivotat/spasiavaneto-na-riadak-sin-omar-sreshtat-se-1-na-2-miliona-video-199555.html

Молците (Microlepidoptera) са неясно дефинирана група дребни пеперуди. Ентомолозите обикновено я отъждествяват с Microlepidoptera, която от своя страна също не е с ясни граници и не е естествена (монофилетична) група.

Значение

В разговорния език с названието „молец“ хората са определяли много различни видове малки пеперуди – вредители по дрехи, културни растения и др. Днес на много от тези видове са дадени уникални, недвусмислени имена като Обикновен дрешен молец (Tineola bisselliella), Житен молец (Nemapogon granella), Зърнов молец (Sitotroga cerealella) и др. В стремежа си да придадат по-ясно значение на думата молец, ентомолозите я обобщават и отъждествяват с традиционната група пеперуди Microlepidoptera, в която се включват предимно дребни пеперуди.

Microlepidoptera

Една от традиционните класификации на пеперудите е разделянето им на „големи“ (Macrolepidoptera) и „малки“ (Microlepidoptera). В Microlepidoptera се включват семействата, в които преобладават малки представители с размах на крилете под 3 cm. Точната дефиниция и съответно семействата включвани в Microlepidoptera се различават сред различните автори. Macrolepidoptera са произлезли от Microlepidoptera, което означава че молците са парафилетична група.

При всички положения – Macrolepidoptera включва всички Дневни пеперуди, както и някои семейства Нощни пеперуди с едри представители. Докато Microlepidoptera включва повечето семейства Нощни пеперуди, които сумарно представляват повечето видове пеперуди на Земята.

Въпреки че това разделение не е филогенетично, т.е. не отразява родствените връзки между пеперудите, то продължава да се използва по прагматични причини. Малкият размер, често невзрачния вид и големият брой видове, правят определянето на молците значително по-трудно от останалите пеперуди. Затова те остават по-слабо проучени и най-често нямат народни имена.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Молци



Молците са вид малки златисти пеперуди, които нанасят голяма вреда на дрехите на хората, а понякога живеят и сред хранителните продукти, където се размножават. Молците са безвредни за човека, но унищожават много ценни предмети.

История на Молец

Молецът съжителства с хората от древни времена. Смята се, че молците са се появили много хилядолетия преди пеперудите, тъй като за разлика от пеперудите те нямат хоботче. Затова се смята, че пеперудите, които се хранят с нектар от цветовете на растенията, са по-съвършена и еволюирала форма. Въпреки че много хора смятат, че молците са се появили едва след появата на първите дрехи, това не е така. Всички молци, които се хранят с миниатюрни парченца платове и кожа, живеят и се развиват много добре и в природата. Когато не е в домашни условия, дрешният молец снася яйцата си в гнездата на птици и в дупките на гризачи.

По този начин възрастните молци дават възможност на ларвите да се хранят с пера от птиците или паднали косми от козината на животните. Но този вид хранене не е много полезно за дрешния молец и не дава възможност на този вид молци да се размножават бързо, както това става в гардероба. Хранителният молец, който нанася вреда на хранителните продукти в кухненските шкафове, в природата се храни със семена и ядки и често унищожава запасите на мравки и на гризачи. Точно затова в природата молците живеят предимно в гористи и степни зони, тъй като там има много насекоми и животни, които събират хранителни запаси за зимата.

Видове Молец

Съществуват два вида молци - дрешен молец и хранителен молец. Фазите, през които преминава молецът по време на пълната си трансформация, са яйце, от което излиза ларва, превръща се в какавида и от нея се появява възрастният екземпляр - молецът. Дължината на яйцата на молеца е половин милиметър. Те са перлено бели на цвят и с цилиндрична форма. Ларвите, които се излюпват от яйцата, са бели на цвят и са полупрозрачни. Те са дълги един милиметър. Ларвите имат уста, която е пригодена за хранене и за изплитане на копринена нишка, от която се създава какавидата. Напълно развитата ларва е с дължина 12 милиметра, преди да се превърне в какавида. По това време тя престава да се храни и започва да плете вретенообразна какавида. Тя е с размер до 7 милиметра и тежи от 3 до 10 милиграма.

По време на развитието си какавидата променя цвета си - първоначално главата е белезникава, а после става жълтеникаво-кафява. Коремчето на какавидата е сиво. Възрастните молци умират, след като снесат яйцата си в дрехи, върху килима, върху различни видове тъкани или в шкафове, където се съхраняват хранителни продукти. Ларвата на дрешния молец се храни с парченца дрехи, като предпочита влажните. Затова не се препоръчва да слагате в гардероба дрехи, които вече сте носили. Възрастните екземпляри са дълги от 5 до 8 милиметра, а размахът на крилете им е от 9 до 16 милиметра. Молците са със златисти тесни криле и самото тяло на молеца е много тясно и издължено.

Хранене на Молец

Противно на разпространеното мнение, не молците унищожават хранителните продукти и дрехите, а техните ларви. Въпреки че имат уста при липса на обичайния за останалите пеперуди хобот, молците никога не ги използват. Срещат се и молци, които нямат развита уста. Цялата хранителна енергия, с която разполагат, е тази, която са натрупали в организма си, когато са били във фазата на ларва. Затова ларвите на молците се хранят много активно, тъй като трябва да осигурят достатъчно хранителни вещества, които да стигнат за пълноценен живот на възрастните екземпляри. Ларвите на молеца с лекота усвояват храната, тъй като имат повишена киселинност на стомаха. Хранителният молец унищожава различни хранителни продукти. Лесно можете да разпознаете, че в шкафа с хранителните продукти има хранителен молец - тук-там се виждат миниатюрни паяжинки, а щом отворите вратите на шкафа, от него излитат малките златисти пеперудки.

Ларвата на хранителния молец се храни с различни видове зърнени храни, а също така с брашно, хляб, плодове и зеленчуци. Хранителният молец обича захар и сладки изделия, затова добре ги опаковайте, когато ги оставяте в шкафовете. Дрешният молец, или по-точно неговата ларва, се храни с всички видове тъкани, които са от естествен произход. Това са вълна, памук, лен, кожа. Молците също така нападат кожени палта, както и аксесоари с естествени пера от птици. Дрешният молец се храни с тъкани от килими, одеяла и други видове тъкани. В природата хранителният молец е един от най-сериозните вредители по селскостопанските растения, тъй като при липса на семена и ядки той унищожава зърнените култури още във фазата им на растеж и уврежда зърната.

Колкото и да е малък молецът, той често става жертва на миниатюрни кърлежи. Те увреждат крилете му и за него става невъзможно да лети, което води до летален изход.

Любопитни факти за Молец

Въпреки че не се храни, когато е възрастен екземпляр, молецът живее доста дълго - от 13 до 35 денонощия. В природата ларвите на молците се покриват с одеяло от копринени нишки, под което се крият и се хранят на спокойствие. Ларвите на молците не унищожават тъкани от синтетичен произход. Малко е известен фактът, че молците, които летят, са само мъжките екземпляри. Женските са слабо подвижни и могат само да пълзят. Ако една женска живее в добри условия, тя може да даде живот на повече от 100 нови молеца. Интересен факт е, че молецът никога не лети целенасочено, той постоянно променя посоката си на движение, прави зиг заг и лети ту високо, ту ниско.

Според някои изследователи на насекомите молците са привлечени от източници на светлина, макар че женските снасят яйцата си на тъмни места. Интересен факт е, че когато ларвата на молеца не е гладна, тя въпреки това продължава да гризе тъканите и прави пътечка по пътя си, като просто изхвърля от устата си това, което е разкъсала с челюстите си. Молците, които унищожават тъкани, нямат любими места, които да ги привличат, и нанасят вредата върху дрехи, килими и одеяла хаотично. Броят на ларвите върху дрехата определя колко голяма ще е щетата, която ще нанесат. Понякога ларвите правят огромни дупки, а понякога правят много на брой, но малки по размер дупки.

Редица учени смятат, че молецът е полезно насекомо, тъй като в природата унищожава голямо количество от паднали пера, рога и козина на различни видове животни. Друг е въпросът, че в домашни условия молецът нанася само вреди. Яйцата на хранителния и дрешния молец се развиват най-добре при температура 23-25 градуса. Точно затова молците предпочитат да живеят с хората, тъй като в жилището на човека има възможност за поддържане на по-висока температура, особено през студените месеци.

Вреди от Молец

От гледна точка на хората, молците имат само недостатъци, тъй като унищожават хранителни продукти, дрехи, килими и одеяла, както и всевъзможни видове тъкани. Ларвата на дрешния молец може да унищожи дори полусинтетична тъкан, тъй като в нея се съдържат и естествени материали, които привличат ларвата. Ако искате да се предпазите от молците или да се избавите от молци, трябва да сложите в гардероба и в кухненските шкафове лавандула, изсушени орехови листа, дафинови листа, пресни кори от портокали и лимони, пресни стръкове розмарин. Миризмата на тези растения прогонва молците далече и те търсят друго място, за да снесат яйцата си.

За да унищожите възможността от превръщането на яйцата в ларви, е добре редовно да чистите с прахосмукачка не само килимите, но също така шкафовете и гардероба си. Когато прибирате зимните дрехи, които са предимно от естествени материали, както и дебели одеяла, ги изперете преди това, за да не привличат молците. Там, където складирате дрехите, за да изчакат до следващия сезон, сложете плик с изсушени листа от орехи. Не се препоръчва да слагате нафталин сред дрехите си, тъй като неотдавна той бе обявен за канцерогенен. Редовно проветрявайте помещенията в жилището си, тъй като молците обичат влагата. Имайте предвид, че молците винаги търсят тъмни места, където да снесат яйцата си.

https://miau.bg/



Молци – това е събирателно название на относително дребни насекоми, които най-често се определят като подобни на пеперудите (или на латински Lepidoptera). Те повреждат нашите храни и дрехи и проявяват особена активност през тъмната част на денонощието. Тези животинки не представляват пряка опасност за нашето здраве и живот, като например други насекоми, като например кръвопиещите комари, които пренасят зарази. В същото време обаче молците причиняват щети на нашите храни и дрехи. Това, от своя страна, ни принуждава да правим разходи.

Има около 30 вида молци. Някои се хранят с дрехи, други с продукти, а има и такива, които живеят в мебелите и килимите на нашето жилище. Още нещо – молците не са само летящи създания, но и яйца (гниди) и гъсеници.

Как да се отървем от натрапниците в нашия дом?

Да гоним летящите създания с ръце или подръчни средства – метла, вестник, парцал и т.н. е безполезно занимание. Дори да причиним летален изход на молеца, ние убиваме мъжките екземпляри (самците). В същото време женските молци без да изпитват никакви угризения на съвестта раждат нови попълнения под формата на сребристо-бели яйца, от които след известно време се излюпват лакоми гъсеници. От тези пълзящи създания ние ще трябва да се отървем.

За да се справим с тях, ние първо трябва да определим „адреса” на тези вредители.

Хранителният молец най-често поразява брашната, варивата, ядките и сушените плодове. Той обича топлината, силната влага и липсата на вентилация.

Какво може да се направи, за да предотвратим нападението върху нашата трапеза?

Всички продукти трябва да бъдат съхранявани в плътно затворени стъклени буркани и/или метални, съответно пластмасови кутии. В краен случай може да използвате и найлонови торбички.

Ако видите, че продуктите са поразени от молците и това е безвъзвратно, хранителните стоки трябва да бъдат изхвърлени. В случай че храните не са тотално увредени, е много препоръчително те да бъдат сложени във фурната за 15 – 20 минути, като сте я загрели на температура между 60 и 70 градуса по Целзий и от време на време отваряте вратата. За същата цел може да използвате микровълнова фурна. Измийте с топла вода със сапун и след това със спирт шкафа, обитаван от летящите вредители. Алкохолът е дезинфектант и той убива и микробите. Запълнете с лепило дупките и пукнатините. По този начин Вие ще спрете достъпа на насекомите. Не затваряйте вратите на шкафа, докато той не изсъхне и лепилото не се втвърди.

И помнете – чистете кухнята из основи поне веднъж в месеца.

Какво да правим с дрешния молец?


Размножителният период на този вид вредители е целогодишен и молците се хранят с вълна, памук, бархет, коприна, пух, перушина, кожа, та дори и с корици на книги. По пътя към своята трапезата насекомите могат да прегризат дори тънки найлонови пликове. Гъсениците могат да живеят при температура от нула градуса по Целзий и да оцелеят без храна почти един месец. Като се има предвид, че средната продължителност на молците е две години, не е трудно да си представим какви щети могат да нанесат тези насекоми.

Съвет за профилактика – молците не понасят пряката слънчева светлина и свежия въздух. Точно поради тази причина вредителите не са опасни за всекидневното облекло и обувки. Това обаче не може да се каже за зимните дрехи, които ги слагаме по шкафове, ракли и долапи през лятото.

„Предястието” на гъсениците са мазните и потни петна. Молците поглъщат мръсотията и правят дупки в дрехите. Ето защо борбата срещу тези насекоми започва в пералнята и/или в химическото чистене. След като облеклото е преминало през обработка, кожените и вълнените дрехи се слагат в дебели найлонови пликове, а кожусите – в калъфи от плътна хартия. В пликовете и в калъфите е много добре да се сложи препарат срещу молци. И още една препоръка – изтръскайте си дрехите преди да ги опаковате. Гнидите не се държат за плата здраво и ще изпаднат.

Как да се обработят дрехите, наядени от молци?

Най-добре с препарат на основата на веществото дихлофос. Сместа от хлор и фосфор е широкоспектърен инсектицид. На този етап няма по-радикално средство за борба с дрешния молец. Тези насекоми не поразяват само зимните дрехи, поради своята издръжливост, вредители нанасят щети и на лятното ни облекло. Съветите за опазването на дрехите, което носим през топлия и отпускарски сезон, по нищо не се отличават от препоръките за зимното облекло.

Препарати против молци


Средствата, с чиято помощ можем да се отървем от тези досадници, са разнообразни. Става дума за пластини, спрейове и класически таблетки. Най-достъпният вариант са таблетките и пластини, в които има смес от камфор и нафталин. Тежките пари на нафталина и камфора се спускат надолу и не позволяват на пеперудите да снесат своите яйца върху дрехите.

Всичко би било приказно прекрасно, ако тези вещества не бяха вредни за здравето на хората. Особено при голяма концентрация. По-съвършените пластини срещу молци са лишени от неприятната миризма и унищожават яйцата, гъсениците и възрастните животни. Срокът на действие на тези средства е около шест месеца.

Има и препарати, които са с аромат на лайка, лавандула мандарин и др, а също и такива, които са специално направени, за да пазят дрехите на децата и храните. Площта на действие на тези средства е 0,5 кубични метра. В същото време на много стоки от този тип е изписано предупреждение, че в помещения с площ до 15 квадратни метра не може да се използват повече от две таблетки.

Също така не забравяйте, че веществата срещу дрешния молец трябва да се съхраняват далеч от храни, а също и на места, до които децата нямат достъп. Това говори, че тези средства в определена степен са токсични.

Има ли помощ от природата?

Доскоро се смяташе, че най-ефикасното средство е нафталинът. Оказва, че той не е особено ефективен, а според някои изследвания веществото може да причини ракови заболявания. Естествени и безопасни методи за борба срещу молците са ефирните масла с аромат на лавандула и ела. Стръкчета изсушена лавандула и тампони, напоени с тези течности, ще прогонят молците. Пеперудите не понасят и миризмите на черен пипер, изсушени портокалови кори, а също и ароматите на такива непретенциозни растения като декоративна копривка и здравец.


Помнете обаче следното – тези природни средства само предпазват. Ако молците са окупирали вашия кухненски шкаф и/или гардероб – трябва да използвате химията.

https://www.preventa.bg/


Kъдe ce зaceлвaт и ĸpият мoлцитe пpичинявaйĸи нaй-мнoгo нeпpиятнocти?

Maлĸитe cивo-ĸaфяви пeпepyди пpитecнявaт xopaтa ocнoвнo в жилищни и тъpгoвcĸи пoмeщeния ĸъдeтo ce cъxpaнявaт дpexи или xpaнитeлни пpoдyĸти. Зaтoвa нe e yчyдвaщo, чe тoзи вид нaceĸoми ce cpeщaт ocнoвнo в двe paзнoвиднocти –  дpeшeн и xpaнитeлeн мoлeц. Moлцитe мoгaт ycпeшнo дa нaпpaвят нeгoдни гoлeми ĸoличecтвa xpaнитeлни пpoдyĸти и тъĸaни, изpaбoтeни oт вълнa и пaмyĸ.

Oбичaт дa ce yĸpивaт и paзмнoжaвaт нa тъмни и нeпpoвeтливи мecтa, ĸaтo пpeдпoчитaт дpeшници, гapдepoби и мeбeли, в ĸoитo ce cъxpaнявaт пaмyчни и вълнeни тъĸaни – дpexи, cпaлни пocтeлĸи, ĸилими, oдeялa и дp. Meтoдитe зa бopбa c тяx ca дocтъпни, нo зa ycпexa нa тaзи oпepaция e вaжнo дa ce дeйcтвa мeтoдичнo, a тoвa oзнaчaвa дa ce yнищoжaт нe caмo зpeлитe (лeтящи) eĸзeмпляpи, нo и тexнитe лapви.

Зaщo нaфтaлинът нe мoжe дa ни избaви нaпълнo oт мoлцитe?

Haфтaлинът cъc cвoятa cпeцифичнa ocтpa миpизмa дeйcтвa ycпeшнo eдинcтвeнo cpeщy възpacтнитe мoлцoви пeпepyди, ĸaтo ги пpoгoнвa дaлeч oт мяcтoтo, излъчвaщo миpизмaтa. Toвa бaбинo cpeдcтвo, oбaчe нe мoжe дa нaвpeди пo ниĸaĸъв нaчин нa ĸaĸaвидитe, лapвитe и яйцaтa, тъй ĸaтo нa тoзи eтaп oт cвoeтo paзвитиe, нaceĸoмитe нe paзпoлaгaт c oбoнятeлни opгaни.

Ocвeн нaфтaлинa имa и дpyги oтблъcĸвaщи пpиpoдни или фaбpичнo пpoизвeдeни cpeдcтвa, нo тe oтнoвo ca нaпълнo бeзпoлeзни зa yнищoжaвaнe нa цялaтa пoпyлaция. Toвa, чe щe пpoгoнитe гoлeмитe eĸзeмпляpи нe ви лишaвa oт пpиcъcтвиeтo нa лapвитe, ĸoитo мнoгo cĸopo щe зaпoчнaт дa лeтят и дa ce xpaнят c вcичĸo, ĸoeтo им пoпaднe.

Baжнo: Heщo изĸлючитeлнo вaжнo, ĸoeтo тpябвa дa знaeтe e, чe нaфтaлинa e мнoгo oпaceн, вpeдни ca дopи и изпapeниятa мy, a ocoбeнo в зaтвopeни пpocтpaнcтвa. Имa peгиcтpиpaни дocтaтъчнo бpoй cлyчaи зa нaтpaвяния c нaфтaлин дopи нa мaлĸи дeцa. Ocвeн вcичĸo тoвa нaфтaлинa пpитeжaвa изĸлючитeлнo oтблъcĸвaщa дopи xopaтa миpизмa и oпpeдeлeнo нe e paзyмeн и бeзoпaceн мeтoд зa cпpaвянe c мoлцитe.


Mepĸи зa пpoгoнвaнe и нaмaлявaнe нa чиcлeнocттa нa дpeшни мoлци

Mepĸитe, ĸoитo тpябвa дa взeмeтe пpeди дa изпoлзвaтe пpoгoнвaщи cpeдcтвa cpeщy дpeшнитe мoлци ca ocнoвнo мexaнични. Зaдължитeлнo e дa пoчиcтитe ocнoвнo вcичĸи мecтa, нa ĸoитo cъxpaнявaтe тeĸcтилни или вълнeни тъĸaни, ĸaтo извaдитe вcяĸo oдeялo, пepдe, пoĸpивĸa, дpexa или ĸилим и гo изтyпaтe cтapaтeлнo нa oтĸpитo.

Cлeд ĸaтo изтyпaтe внимaтeлнo и ycъpднo вcяĸa вълнeнa или пaмyчнa мaтepия, яйцaтa щe изпaднaт и щe зaгинaт. Дoпълнитeлнa мяpĸa, ĸoятo тpябвa дa взeмeтe cpeщy дълбoĸo cĸpити в мaтepиитe лapви e пpoдължитeлнoтo пpoвeтpявaнe нa вcичĸи тъĸaни. Haй-дoбpe e дa ги ocтaвитe дa ce пpoвeтpявaт и пeĸaт нa cлънцe в пpoдължeниe нa пoнe 10 чaca. Лapвитe живeят нa тъмни, влaжни и бeдни нa ĸиcлopoд мecтa, зaтoвa чиcтият въздyx и cлънчeвитe лъчи ca пaгyбни зa тяx.

Cлeд ĸaтo пpoвeтpитe и пoчиcтитe тъĸaнитe oт мoлцoвитe яйцa, мoжeтe дa ги пpибepeтe и тoгaвa дa ги зaщититe oт нoвo нaпaдeниe, ĸaтo изпoлзвaтe гoтoви пpoдyĸти, пpeдлaгaни в тъpгoвcĸaтa мpeжa или ecтecтвeни cpeдcтвa зa oтблъcĸвaнe нa мoлци – тaĸивa ca opexoвитe и тютюнeви лиcтa, лaвaндyлaтa и ĸeдpoвитe игличĸи.

Имaйтe пpeдвид, чe нaтypaлнитe cpeдcтвa щe дeйcтвaт oтблъcĸвaщo нa нaceĸoмитe caмo дoĸaтo oтдeлят eтepичнитe мacлa, нa ĸoитo ce дължи тexния cилeн ecтecтвeн apoмaт. Cлeд тoвa, тeзи pacтитeлни cpeдcтвa щe cтaнaт нe caмo нeeфeĸтивни, нo и щe ce пpeвъpнaт в дoпълнитeлнa xpaнa зa лeтящитe нaпaдaтeли. Πoднoвявaйтe нa вceĸи 6 мeceцa pacтeниятa, ĸoитo изпoлзвaтe cpeщy дpeшния мoлeц. Cъщecтвyвaт и ĸaчecтвeни пpeпapaти cpeщy мoлци, a cъщo и eлeĸтpoнни лaмпи зa yнищoжaвaнeтo им.

Πъpвoнaчaлни пoxвaти зa зaщитa oт xpaнитeлeн мoлeц в жилищa или тъpгoвcĸи oбeĸти?

Xpaнитeлнaтa мoлцoвa пeпepyдa e oпaceн вpeдитeл, ocoбeнo нa мecтa, ĸъдeтo ce cъxpaнявaт и пpoдaвaт xpaнитeлни пpoдyĸти. Любимo лaĸoмcтвo нa тoзи вид ĸaфяви пeпepyди ca зъpнeнитe xpaни, ĸaтo нaй-чecтo ги внacямe в дoмa cи или тъpгoвcĸия oбeĸт, yĸpити в пaĸeти c opиз, бoбoви ĸyлтypи, цapeвичнo и бялo бpaшнo.

Aĸo cтe coбcтвeниĸ нa тъpгoвcĸи oбeĸт и ycтaнoвитe, чe гoлямa чacт oт тoзи вид xpaнитeлни пpoдyĸти ca нaпaднaти oт xpaнитeлeн мoлeц, щe ce нaлoжи дa yнищoжитe цялaтa нaличнa cтoĸa, cлeд ĸoeтo e зaдължитeлнo дa изпoлзвaтe ycлyгитe нa ДДД фиpмa, зa дa oбpaбoти пoмeщeниятa cpeщy eвeнтyaлнo ocтaнaли eĸзeмпляpи и лapви. Toвa щe ви ĸocтвa нe мaлĸo cpeдcтвa, нo cъc cигypнocт щe нayчитe цeнeн ypoĸ – ниĸoгa нe ĸyпyвaйтe cтapи и зaлeжaли cтoĸи oт cлaбo пoзнaти пpoизвoдитeли.

Aĸo cтe внecли в дoмa cи пaĸeт c xpaнa, в ĸoятo cтe oтĸpили ĸaфяви пeпepyди, в ниĸaĸъв cлyчaй нe ĸoнcyмиpaйтe тaзи xpaнa. Дopи дa cтe oтĸpили caмo eдин eĸзeмпляp, вepoятнocттa cpeд ocтaнaлaтa чacт oт xpaнaтa дa имa нeзaбeлeжими лapви e гoлямa, a виe нe иcĸaтe дa ги пoглъщaтe, нaли? Beднaгa изxвъpлeтe цeлия пaĸeт извън дoмa – пo възмoжнocт в ĸoнтeйнepa зa oтпaдъĸ.

https://vrediteli.bg/kak-da-progonim-molcite-bez-naftalin

Китайската летяща жаба (Rhacophorus dennysi), известна още като Гигантска дървесна жаба и Китайска дървесна жаба е вид дървесна жаба от семейство Rhacophoridae.

Описание

Това е едра по размери дървесна жаба, като дължината на тялото достига до 10 см.

Хранене

Храни се предимно с насекоми. Обикновено китайската дървесна жаба е нощно активна.

Разпространение и местообитание

Разпространена е в източна и югоизточна Азия, на териториите на Лаос, Мианмар, Виетнам и южен Китай.

Жабата обитава различни влажни горски хабитати – екваториални гори, планински екваториални гори, субтропични и мусонни влажни гори.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Китайска летяща жаба



Китайска Летяща Жаба е изключително интересно животно, което е открито сравнително неотдавна за науката. Китайската Летяща Жаба все още е слабо изследвана и не се знае много за начина на живот на тези същества.

История на Китайската Летяща Жаба

Според специалистите Китайската Летяща Жаба трябва да се е появила на планетата ни преди повече от 250 милиона години. Въпреки това видът е открит за науката едва преди няколко десетилетия. Съществуват много видове дървесни жаби, но Китайската Летяща Жаба е открита едва в средата на 90-те години на ХХ век от група изследователи.

Китайската Летяща Жаба може да се срещне в южната част на Китай, а също така в някои части на югоизточна Азия, във Виетнам, Мианмар и Лаос. Китайска Летяща Жаба предпочита влажните екваториални гори, както и субтропичните влажни гори. Влагата играе огромна роля за живота на Китайска Летяща Жаба, затова за нея е жизненоважна да живее на места с висока влажност.

Как изглежда Китайска Летяща Жаба

Китайска Летяща Жаба е доста едра - тя става дълга около 12 сантиметра, като има случаи, в които е намирана Китайска Летяща Жаба с 18 сантиметра дължина на тялото. Мъжките са с по-дребен размер от женските - това е важно за процеса на чифтосване, тъй като женската носи мъжкия на гърба си дълго време.

Китайска Летяща Жаба е яркозелена на цвят, има малки сиво черни петна по тялото с жълти пръски. Така Китайска Летяща Жаба прилича на листо, което страда от гъбично заболяване. Коремчето на Китайска Летяща Жаба е бяло. Очите са големи, горните клепачи са тъмно кафяви, почти черни.

Между пръстите си Китайска Летяща Жаба има ципи, които й помагат да лети. Пръстите на краката на Китайска Летяща Жаба са светлозелени с нюанси на розово. Когато прескача от клон на клон, тази едра дървесна жаба разперва пръстите на краката си, като по този начин успява да се носи във въздуха и може да прелети разстояние от над 10 метра.

Когато се изплаши, Китайска Летяща Жаба потъмнява, от зелен цветът й става почти черен. Ако се роди в терариум, Китайска Летяща Жаба е с много по-различен цвят от дивите си събратя - тя е светлосиня. Езикът на Китайска Летяща Жаба е дълъг и лепкав, за да може при изстрелването му по него да се залепи насекомото, избрано от животното.

С какво се храни Китайска Летяща Жаба

Китайска Летяща Жаба се храни с насекоми, но може да се храни и с хайвера на риби, както и с хайвера на представители на своя вид. Китайска Летяща Жаба излиза на лов по свечеряване. За лов Китайска Летяща Жаба използва дългия си език, върху който насекомото залепва.

Китайска Летяща Жаба е с много бързи реакции - тя изстрелва езика си за части от секундата към жертвата си, която поглъща жива. Китайската Жаба понякога слиза на земята, където е доста тромава. Тя го прави, когато не намира храна по дърветата и тогава освен насекоми може да използва за храна и новородени гризачи.

Размножаване на Китайска Летяща Жаба

Размножителният сезон на Китайска Летяща Жаба е доста дълъг - той започва през май и свършва едва в началото на октомври. Когато завали дъжд, мъжките Китайски Летящи Жаби издават силни звуци, които се чуват надалече и приличат на смях.

Мъжките застават един срещу друг и започват да издават силни звуци и женските избират с кого да се чифтосат. Женската Китайска Летяща Жаба поема върху гърба си мъжкия и започва да обикаля, като търси подходящо място за яйцата си.

Тя изхвърля от тялото си мехурчета пяна, от които се образува гнездо, в центъра на което тя подрежда снася яйцата си. Китайската Летяща Жаба прави гнезда от пяна върху широки листа, които са над водата, обикновено това са листата на див банан. Женската снася яйцата си винаги по време на слаб дъждец. Строежът на гнездото се осъществява в първата половина на нощта.

Мъжкият не помага за строежа на гнездото. За да го построи, женската Китайска Летяща Жаба се закрепва на повърхността на листата и започва да движи задните си крака, като ги огъва под невероятни ъгли, за да свали от хълбоците си мехурчетата, които се появяват там. Мъжката Китайска Летяща Жаба я поощрява с тихи звуци. Понякога мъжката Китайска Летяща Жаба слиза от гърба на женската и изчаква построяването на гнездото някъде отстрани.

Женската Китайска Летяща Жаба строи гнездото си за около два часа. След това двете жаби застават върху гнездото, което може да достигне до 25 сантиметра дължина и 20 сантиметра широчина. Мъжкият потапя задните си крака в пяната. Женската снася яйцата и веднага се опложда от мъжкия, като той ги вкарва в средата на гнездото с предните си крака.

Женската снася порции от по 50 яйца, докато не напълни гнездото с около 800 яйца, всяко с диаметър около 2 милиметра. Чифтосването продължава не повече от 2 часа. След това жабите напускат гнездото, което изсъхва и се покрива с еластична ципа. След едно денонощие се появяват попови лъжички, които след два дни излизат от пяната, която се втечнява.

Две денонощия те лежат на дъното на водоема, след това намират място, където се закрепват и започват да се хранят на петия ден. След това започват да им растат зачатъци на задни крака, а на месец и половина се превръщат в жаби с размер около сантиметър и половина. Те са тъмно кафяви и цветът им изсветлява до зелен за около две седмици.

Любопитни факти за Китайска Летяща Жаба

Китайската Летяща Жаба живее до 6 години. Тя може да се отглежда в терариум подобно на змии, игуани, гущери, но много трудно се размножава в домашни условия. Ако се отглежда като екзотичен домашен любимец, терариумът на Китайска Летяща Жаба трябва да се почиства два пъти на ден, защото водата много бързо се замърсява.

В терариума на Китайска Летяща Жаба задължително трябва да има ултравиолетова лампа, която да осигурява на животното светлина и топлина. Не може да се гледат повече от три Китайски Летящи Жаби в един терариум, тъй като ще се бият за територия. Препоръчва се да се отглеждат две женски и един мъжки в един терариум, защото при наличието на двама мъжки от сутрин до вечер стопаните им ще са принудени да слушат силните звуци, които издават, за да впечатлят женската.

https://miau.bg/

Кои, още Брокатен шаран (Cyprinus carpio haematopterus), е подвид опитомен шаран, който се използва за декоративни цели в открити водоеми или водни градини. Получен е в резултат на дългогодишна селекция в Япония и Китай. Обитава води с неутрално или леко алкално рН 7-7,5 и температура около 10–24 °С. На дължина достига максимален размер до 120 cm.

Хранене

Декоративните шарани кои са всеядни видове. Хранят се с ракообразни, ларви, насекоми и червеи, както и с растителна храна.

Вариации

Вариететите на Кои се отличават с различно оцветяване, като основните цветове са бяло, черно, червено, жълто, синьо и кремаво. Въпреки това възможните цветове са практически неограничени. Най-популярната категория е Gosanke, която се състои от вариететите Kohaku, Taisho Sanshoku и Showa Sanshoku.

Върху създаването на нови Кои вариетети все още се работи активно. Ghost Koi е създаден през 1980 г. и е много популярен във Великобритания. Представлява хибрид между шаран и Ogon Koi, и се отличава със своите металически люспи. Butterfly Koi е създаден през 1980 г., и се отличава с дълги перки. Той е хибрид на Кои с Азиатски шаран.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кои



В миналото се е смятало, че кои са били отгледани от обикновения шаран (Cyprinus carpio), но исторически цветни породи са получени от амурския щаран в Китай. Обширната хибридизация между различни популации, съчетана с широко разпространени транслокации, са объркали историческата зоогеография на обикновения шаран и неговите роднини . Традиционно амурският шаран (C. rubrofuscus) се счита за подвид на обикновения шаран, често под научното наименование C. carpio haematopterus. Въпреки това,  се различава от обикновения шаран в Европа и Западна Азия. Това накара учените да го признаят за отделен вид, C. rubrofuscus (C. c. haematopterus)

Думата koi съвпада с японската дума за чувство, обич – любов. Ето защо нишикигоите са символ на любовта и приятелството в Япония.

Размери

дължина: средно 40 – 65 см; макс 100 см
тегло: средно 1,5 до 5 кг; макс 8,5 кг

Кои шаранът живее до около 30 години при нормални условия. Съобщават се случай достигане на 100 и повече години!

Местообитание:
Декоративния шаран Кои е получен в резултат на дългогодишна селекция

на див шаран. Първите сведения за разплод датират отпреди 2 000 години  в Китай, откъдето след това се разпространява по целия свят.

Отглеждането на шаран Кои е достигнало майсторско ниво в Япония в нейните художествено изискани декоративни градини.

Описание

Кои има удължено, леко сплескано тяло отстрани,цилиндрично.  Устата е крайна, разтегателна, снабдена с два чифта мустаци. Гръбната перка има 20 – 26 лъча, а аналната перка 8 лъча. Опашната перка е подчертано изрязана.

Отделна глава е оцветяването на шаран кои, което е тяхната основна характеристика. Има голям брой цветови класове, които също са свързани с произхода на този клас. Най-известните включват монохромни форми на Ogon, двуцветни форми с бяла основа и червени петна на Kohako,  форми с черна рисунка на бял, жълт или червен фон Bekko, синьо-бял Asagi, трицветна Sanke и форми с черна основа и едноцветна рисунка Utsuri.


Оптимални условия

Рязката промяна на условията води до заболяване, забавяне на развитието и смърт!

Храна

Всеяден вид. Храната е разнообразна, съотношението между растителна (сварени ориз, соя, овесени ядки, мека водна растителност, трохи от сухар, олющен грах) към животинска (ракообразни, ларви, насекоми, червеи) е 3 :1. диетата на кои трябва да е разнообразна.

Съществуват множество специализирани храни под формата на различни по размери топчета и гранули. Трябва да се внимава да не се прехранва!

През по-студените месеци метаболизмът се забавя и диетичните  нужди се променят и намаляват.

Полов диморфизъм

Напролет мъжките имат бели брадавици на хрилното капаче и предните гръдни перки а женските са с добре оформено коремче.

Размножение

Естественото размножение е през втората половина на май и юни. Родителите изяждат частично хайвера.

Поведение

Плуват повсеместно, социален и миролюбив вид, чувствителни са на стрес и понякога изскачат. Дружелюбни са към хранещия ги собственик - приемат храна от ръка. Някои тестове са показали, че паметта им е достатъчна, за да им позволи да правят разлика между различните хора, и могат да идентифицират своя стопанин, който ги храни. Не се пипат или галят защото може да се премахне слузта от тялото и да заболеят! Излъчват положителна енергия и са важен елемент за Фън Шуй. Дзен будизма дори наблюдава Кои до нивото на медитация. Използват се също при лечение на аутизъм. Коите могат да виждат повече цветове, отколкото хората и са в състояние да видят ултравиолетова и инфрачервена светлина! Кои възнаграждават собствениците си не само чрез неземния си външен вид, който ще ви накара да забравите за света наоколо, но и от сладкото си приятелско отношение, към което те могат да бъдат опитомени с ръчно хранене.

http://www.ezerniribi.com/




Black swan feeding Koi fish

Летящи риби (Exocoetidae) са семейство морски риби от разред Зарганоподобни. Името си дължат на способността си да „прелитат“ (планират) известно разстояние във въздуха.


Дължина до 45 cm. Гръдните перки са силно удължени (при някои – и коремните), долният дял на опашната перка е по-дълъг. Могат да прелитат над водата до 30 – 50 m. Разпространени са в тропичните и субтропичните области на моретата и океаните. Хранят се с планктон.

Към семейството принадлежат седем рода, обединяващи 64 вида летящи риби.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Летящи риби


Летящи риби, или двукрили (лат. Exocoetidae) е семейство морски лъчеперки риби от разред Саргови, което включва 69 вида, групирани в 7 рода. Отличителна черта на рибите са техните необичайно големи гръдни перки, които позволяват на рибата да изскочи от водата и да извърши кратък планиращ полет.

Описание

Тялото е удължено, с широки, високо разположени гръдни перки. Дължина на тялото от 15 до 40-50 см (Cheilopogon pinnatibarbatus). Цветът е сиво-син, без забележими напречни тъмни ивици. Гърбът е по-тъмен. Гръдните перки на различни видове могат да бъдат прозрачни, сини, зелени, кафяви, с пъстри петна или ивици.

Муцуната е тъпа, с изключение на Fodiator acutus. Зъби само на челюстите. Вторият лъч на гръдните перки е раздвоен приблизително до средата. Гръбната перка е силно отдръпната, обикновено с 12-14 лъча. Аналната перка се състои от 8-10 лъча. Долният дял на опашната перка е удължен. Дълги коремни перки с 6 лъча. Плувен мехур без въздуховод към предното черво.

Ареал

Разпространени предимно в тропиците и субтропиците. Зоната на разпространение е ограничена до води с температура 20 °C.

В индо-тихоокеанския регион има повече от 40 вида. Има около 20 вида в източната част на Тихия океан и 16 вида в Атлантическия океан. В Червено море има 7 вида летящи риби и 4 в Средиземно море. През лятото редица видове могат да мигрират на север, плувайки в Ламанша и до южните брегове на Норвегия и Дания. В далекоизточните води, в залива Петър Велики, Cheilopogon doederleinii е улавян многократно.

Начин на живот

Те живеят на малки стада, често под повърхността на водата. Има видове, които се срещат изключително в крайбрежната зона, докато други могат да живеят в открития океан, връщайки се на брега, за да хвърлят хайвера си; други живеят постоянно в открития океан. Те се хранят с планктон, дребни ракообразни, птероподи и рибни ларви. През нощта летящите риби се привличат от светлина.

Полет

Когато са в опасност, понякога без видима причина, те извършват плъзгащ се реещ полет: с помощта на силни удари с опашката си бързо изскачат от водата и се реят във въздуха, използвайки широките си гръдни перки. Способността за реещ се полет е изразена при различните видове в различна степен и зависи от размера на рибата и броя на перките за полет.

Еволюцията на полета в семейството очевидно се е случила в две посоки. Една от тях довежда до образуването на летящи риби, които използват само гръдни перки, когато летят (типичен представител е Exocoetus volitans).

Друга посока е представена от летящи риби (4 рода и около 50 вида), използващи както уголемени гръдни, така и коремни перки за полет. Адаптирането към полет се отразява и в структурата на опашната перка, чиито лъчи са здраво свързани помежду си, а долното острие е по-голямо от горното; в развитието на голям плувен мехур, който продължава под гръбнака до опашката.

Дължината на полета на видовете с къси гръдни перки е по-малък от този на видовете с дълги перки. Видовете, които използват само гръдни перки за реене, летят по-лошо от видовете, които използват не само гръдни перки, но и коремни перки за полет. Рибите могат да променят ъгъла на перките си, което влияе върху посоката на полета им. Излитайки под ъгъл 30-45 градуса спрямо повърхността на водата, с начална скорост, нарастваща от 30-35 до 80 km/h, рибите се плъзгат във въздуха, като постепенно се спускат обратно към водата.

Височината на полета може да достигне 5 m.

В повечето случаи дължината на реещия се полет е около 50 m, но тези риби могат да използват въздушни течения над водата, увеличавайки обхвата на полета до 400 m.

Летящите риби не могат да контролират полета си, така че често има случаи, когато се блъскат в борда на кораб или падат на палубата. По време на пътуването на Kon-Tiki беше регистриран случай, когато летяща риба събори един от членовете на екипажа.

Възпроизвеждане

Диаметърът на яйцата е 0,5-0,8 мм, те са червено-оранжеви на цвят. Яйцата са прикрепени към водорасли, клони и плодове на сухоземни растения, донесени от континента, кокосови орехи, птичи пера и други плаващи отпадъци.

Използване в кулинарията

Летящите риби имат вкусно месо и са обект на промишлен риболов в много страни. На островите на Полинезия те обикновено се хващат през нощта, привлечени от лодки чрез светлина. В Индия риболовът се извършва по време на сезона на хвърляне на хайвера. Летящата риба е от най-голямо търговско значение в Япония, където представлява 50% от общия улов.

Хайверът на летяща риба е известен с японското име "тобико" и се използва широко в суши и други японски ястия.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Летучие_рыбы






Life - Flying Fish

Морският ангел (Squatina squatina) е вид акула от семейство Морски ангели (Squatinidae). Видът е бил описан през 1758 г. от шведския натуралист Карл Линей. Обикновено не представлява опасност за хората, освен ако не бъде провокиран. Тогава хапе много бързо.

Физически характеристики

Имат плоска форма с уголемени гръдни и тазови перки, широка глава и тяло, малки очи и зъби.

Женските видове са по-едри от мъжките. Те могат да достигнат на дължина до 2,4 m (7,9 фута), а мъжките до 1.8 m. Максималното регистрирано тегло на женски индивид е 80 кг.


Разпространение и местообитание

Видът е широко разпространен в крайбрежните води на североизточната част на Атлантическия океан, от южната част на Норвегия и Швеция до Западна Сахара и Канарските острови, включително и около Британските острови, в Средиземно и Черно море.

Обитава континенталния шелф, предпочита меките повърхности, като кал и пясък, и може да се намери в близост до брега на дълбочина от 150 m (490 фута).

Хранене

Подобно на други членове от семейството си, морският ангел ловува нощно време, като се заравя на дъното на океана и чака плячката да премине наоколо. Храни се предимно с костни риби и безгръбначни.

Размножаване

Морският ангел е живороден. Женските раждат от 7 до 25 малки всяка година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Морски ангел



Японският морски ангел (Squatina japonica) е вид акула от семейство Морски ангели (Squatinidae), който обитава северозападната част на Тихия океан далеч от Китай, Япония и Корея. Среща се на дълбочина до 300 m. На дължина достига до 1,5 m и повече. Храни се с риби, главоноги и ракообразни. Видът е уязвим и сериозно застрашен от изчезване.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Японски морски ангел



Морски Ангел -риба

Устоноги (Stomatopoda), още стоматоподи или скариди богомолка (на латински: mantis – „богомолка“), са разред месоядни морски ракообразни (Crustacea), разклоняващи се от други представители на класа Malacostraca преди около 340 милиона години.

Описание

Тези скариди обикновено растат до около 10 см на дължина, докато някои могат да достигнат до 38 см. Карапакса на mantis shrimp (твърдата, дебела черупка, която покрива представителите на ракообразни и някои други видове) покрива само задната част на главата и първите четири сегмента на гръдния кош. Видовете варират в цвят от кафяви до ярки цветове, като са известни повече от 450 вида. Те са сред най-важните хищници в много плитки, тропически и субтропични морски местообитания. Въпреки това, въпреки че са често срещани, те са слабо изучени, тъй като много видове прекарват по-голямата част от живота си скрити в дупки.

Наричани от древните асирийци „морски скакалци“, „убийци на скариди“ в Австралия, а сега понякога наричани „разцепващи палеца“ (поради способността на животното да нанася болезнени рани, ако се борави с тях непредпазливо) скаридите mantis shrimp имат мощни raptorials (модификации на предния крак на членестоноги), които използват за атака и убиване на плячка или чрез пронизване, зашеметяване или разчленяване. Някои видове имат специализирани калцифицирани „бухалки“, които могат да нанасят удар с голяма сила, докато други имат остри предни крайници, използвани за залавяне на плячката (оттук и терминът в общото му име на латински: mantis – „богомолка“).

Кулинарна употреба


В японската кухня видът Oratosquilla oratoria, се яде варен като топинг за суши и понякога суров като сашими.

Скаридите mantis shrimp са изобилни по крайбрежието на Виетнам. Скаридите могат да бъдат приготвени на пàра, варени, на скара или изсушени, с черен пипер, сол и лайм, рибен сос и тамаринд или копър.

В кантонската кухня скаридите mantis shrimp са известни като „пикаещи скариди“ (китайски: 瀨 尿 蝦; пинин: lài niào xiā; Jyutping: laaih niu hā) поради тяхната склонност да изстрелват струя вода, когато се вдигнат. След готвене плътта им е по-близка до тази на омарите, отколкото на скаридите, и подобно на омарите, черупките им са доста твърди и изискват известен натиск, за да се напукат. Обикновено те се пържат дълбоко с чесън и люти чушки.

В средиземноморските страни скаридите mantis shrimp е често срещана морска храна, особено по Адриатическото крайбрежие (canocchia) и Кадиския залив (galera).

Във Филипините скаридите mantis shrimp е известна като tatampal, hipong-dapa, pitik-pitik или alupihang-dagat и се приготвя и яде като всяка друга скарида.

На Хаваите някои скариди mantis shrimp са станали необичайно големи в замърсената вода на канала Grand Ala Wai в Уайкики. Опасностите, които обикновено се свързват с консумацията на морски дарове, уловени в замърсени води, са присъщи на тези скариди mantis shrimp.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Устоноги



Скаридата Богомолка е известна не само с това, че е изключително красива, но също така и с невероятната си сила. Доказано е, че Скаридата Богомолка е най-силното създание на планетата по съотношение на телесна маса и сила на удара.

История на Скарида Богомолка

Смята се, че Скарида Богомолка се е появила на планетата ни преди около 650 милиона години. Скарида Богомолка, известна още като Паунова Скарида заради ярките цветове на тялото си, не се е променила изобщо и е сред така наречените живи изкопаеми, тъй като изглежда по същия начин, по който изглеждат и вкаменелостите на този вид, които са намирани на различни места по планетата.

Днес Скарида Богомолка се среща предимно в района на Бариерния риф в Австралия. Скарида Богомолка може да се срещне на дълбочина около 40 метра. Скарида Богомолка живее в специално изкопани от нея тунели на дъното, които могат да достигат до 1 метър дължина и около 40 сантиметра дълбочина. За да не се срутват тунелите, Скарида Богомолка укрепва стените им с парченца корали. В тези тунели Скарида Богомолка прекарва голяма част от времето си, когато не дебне за плячка.


Как изглежда Скарида Богомолка

Мъжката Скарида Богомолка изглежда много ефектно - тялото й е зелено, главата е синя, а антените са червени или оранжеви. Женските изглеждат доста по-невзрачно - те са кафеникави или тъмно зелени на цвят. Тялото на Скарида Богомолка е дълго около 30 сантиметра. От двете страни на главата ѝ се намира по един капковиден израстък.


Очите на Скарида Богомолка са най-развитите сред очите на всички животни на планетата. Те са изпъкнали и се въртят във всички посоки. А зрението на това странно животно е много по-развито от човешкото - Скарида Богомолка вижда 12 основни цвята и хиляди техни нюанси. Скарида Богомолка може да вижда абсолютно всички нюанси на цветовия спектър. Скарида Богомолка може да вижда ултравиолетови и инфрачервени лъчи. Тя може да приема поляризираната светлина като обикновена.

Предните крайници на Скарида Богомолка са с щипки, които са покрити с остри шипове. Скарида Богомолка ги използва за нападение, а също така и да се предпазва от враговете си. Заради постоянното им използване за битки Скарида Богомолка е получила и наименованието Рак-боец. Освен тези страшни щипки Скарида Богомолка има и осем чифта крака, с които върви бързо по дъното.

Тя ги използва и за да се зарови в пясъка, за да не я видят жертвите и враговете ѝ. Опашката на Скарида Богомолка прилича на опашка на обикновена скарида, но е оцветена в много красиви цветове - при мъжките тя е синьо зелена, като цветовете се преливат. Женските имат кафеникава опашка.

С какво се храни Скарида Богомолка

Скарида Богомолка се храни с различни видове червеи, малки сепии, дребни рибки, стриди, миди, морски охлюви, както и с различни ракообразни. Когато дебне жертвите си, Скарида Богомолка се заравя в пясъка, от който стърчат само очите ѝ. Тя с часове може да дебне, докато се появи подходяща жертва, която е на достатъчно близко разстояние, за да я атакува.

В този момент Скарида Богомолка свива опашката си, която я изстрелва с голяма скорост като катапулт към жертвата. Когато намери плячката си, Скарида Богомолка нанася зловещи удари по черупката ѝ с щипките си, покрити с шипове и това не оставя никакъв шанс на жертвата. Когато атакува риба, мекотело или червей, Скарида Богомолка буквално го прави на парчета със смъртоносните си удари.

Размножаване на Скарида Богомолка

Не са ясни всички подробности около размножителния процес на Скарида Богомолка. Тя е самотно същество, което се събира с представител на противоположния пол за кратко по време на размножителния период. Женската на Скарида Богомолка изхвърля от тялото си яйца, които се оплождат от мъжкия. Женската Скарида Богомолка задържа яйцата върху коремчето си и плува известно време по гръб, за да ги задържи върху себе си, докато не намери подходящо място, където да ги остави да съзряват. След няколко седмици се появяват миниатюрни Скариди Богомолки, които са точни копия на възрастните екземпляри.

Любопитни факти за Скарида Богомолка

Скарида Богомолка нанася изключително силен удар, който според изчисленията е равен на скоростта и силата на куршум - около 800 километра в час. Ударът, който нанася Скарида Богомолка, е толкова силен, че водата около нея буквално започва да кипи.

Предните крайници на Скарида Богомолка се състоят от няколко слоя хидроксиапатит и хитин - благодарение на тези вещества малкият боец може да удря по черупките на миди и стриди, без да се страхува, че самият той може да пострада. Затова Скарида Богомолка не е много подходяща за отглеждане в аквариум, въпреки че е много красива. Ако поиска, Скарида Богомолка за секунди разбива стъклото на аквариума и може да загине. Ударът на Скарида Богомолка се осъществява за време, което е 50 пъти по-малко от това, необходимо на човешкото око за едно мигване.

Обикновено Скарида Богомолка държи предните си крака събрани като за молитва, откъдето идва и нейното наименование. В момента, в който намери плячка, тя започва да удря с огромна сила по черупката й. При тази страшна сила, с която удря, Скарида Богомолка би трябвало да изгуби крайниците си. Въпреки това обаче тя успява да ги използва около 50 000 пъти между две смени на външната си обвивка.

Но тъй като крайниците на Скарида Богомолка се състоят от отделни слоеве различни вещества, които са оформени на миниатюрни спирали, това помага за поемането на енергията, която възниква при удара. От двете страни на всеки крайник на Скарида Богомолка има специални хитинови нишки, които са много силни и задържат допълнително крайниците, за да не пострадат при ударите. Въпреки това обаче върху крайниците се повяват малки пукнатини, но те никога не се задълбочават.

Принципът на строежа на крайниците на Скарида Богомолка служат на специалисти от различни области да разработват материали, които са устойчиви повече от обикновените.

Скарида Богомолка не е подходяща за отглеждане в аквариум и защото се опитва да убие абсолютно всяко същество, което види.

https://miau.bg/

Характерно за тях е, че ларвите на много от тези мухи са същевременно и вътрешни паразити по бозайниците и човека.

ПОДКОЖНИТЕ ЩРЪКЛИЦИ ИЛИ ВЪГАРЦИ са дълги 1-2 см, но могат да достигнат и повече.

В нашата страна се срещат 4 вида. Това са паразити предимно по едрите преживни, при които предизвикват заболяването хиподермоза, проявяващо се с развитието на характерни кожни изменения (т.нар. въгърчивост).

Тези заболявания са трудно лечими и водят до големи икономически загуби за животновъдите.

НОСОГЛЪТЪЧНИТЕ ЩРЪКЛИЦИ са паразити, срещащи се също при копитните животни. Имат дължина около 1-2 см.

https://www.bgfermer.bg/Article/1479769



Конските щръклици – стомашни и кухинни оводи. Ларвите на едните паразитират в стомаха на еднокопитните, а на другите – в носоглътката. Най–характерно за щръклиците е, че възрастните насекоми имат недоразвит устен апарат и не се хранят. Стомашните оводи са различни видове, като можете да ги видите едновременно на едно и също животно. На цвят са от черно-кафяви до жълто-кафяви. Телата им са дълги 1–2 см, покрити с гъсти космици. Летежът на мухите е от май до октомври, най-усилен е през лятото.

От шума, който издават женските мухи, конете на пасищата силно се безпокоят, понякога бягат панически (пощръкляват). Женските снасят множество яйца по космите на предните крака, плешките, гривата, бузите, около устата. След няколко дни от тях се излюпват ларви, животните ги облизват или те самите мигрират по кожата до устната кухина и глътката. Там проникват в лигавицата на езика, бузите, венците, мекото небце. Кожата на лицето и устната лигавица се възпаляват. При залавяне на ларвите за лигавицата на глътката и ларинкса мястото е отекло, животните кашлят, не могат да преглъщат, понякога могат да се задушат. След 2–3 седмици ларвите попадат в стомаха или дванадесетопръстника, залавят се с челюстите си и се хранят със соковете на възпалената и разранена лигавица. Някои от тях преминават в дебелото и в правото черво, където се установяват при преглед. При силно опаразитяване може да се запуши дванадесетопръстника, да се перфорира стомашна или чревна стена.

Ларвите паразитират 9–10 месеца. След това се откачат от стомаха и червата и през пролетта и лятото се изхвърлят от гостоприемниците навън с изпражненията. Зрелите ларви (при някои видове се заравят в почвата) се превръщат в какавиди, а те – във възрастни мухи. Целият цикъл трае 1 година. Появяват се безкосмени участъци по кожата на опаразитените еднокопитни. Често се наблюдават храносмилателни разстройства, намален апетит, слабеене, понякога колики и перитонит. При аутопсия в стомашно-чревния тракт се установяват паразитните ларви.

Мерките за опазване на конете са подобни както при борбата с конските мухи.

В горещите часове на деня животните се държат в конюшните.
Добрата хигиена и редовното чесане на конете намаляват степента на опаразитяване.
Периодично през 10–12 дни кожата им трябва да се пръска с инсектициди и репеленти.
Подходящи са и попоните, маските и гамашите в периода на най-усиления летеж на щръклиците.
Конският тор се държи далече от конюшните, събира се на купчини за биотермична обработка – той се самозагрява и от високата температура ларвите загиват.
Помещенията също се пръскат с инсектицидни средства.


Носните конски щръклици се срещат рядко.

Ларвите им паразитират в носната кухина на конете – причиняват т.нар. носна миаза. Телата им са до 1,3 см, червено-кафяви, устният апарат е закърнял. Усиленият летеж е от юни до ноември. Женските мухи летят около животните и впръскват в ноздрите им живи ларви, които живеят в носната им кухина и в синусите. След 9–10 месеца изпадат навън и се превръщат в какавиди и възрастни насекоми. От носа на конете изтичат обилни секрети, животните са неспокойни, тръскат главите си, пръхтят, дишането е затруднено, не се хранят, отслабват.

https://ezdapress.com/



Хиподермоза (щръклица) по говедата е често пренебрегвано заболяване, но то носи доста неприятности на животните и загуби за стопанина.

Безобидните на пръв поглед бучки по гърба на кравата са явен признак на кожната паразитна болест, вследствие на която млеконадоят намалява – от 10-15% до 40% при по-интензивна инвазия. Младите животни започват по-бавно да наддават на тегло. Към загубите трябва да се добави и повреждането на кожата на говедата.

Бучките по гърба на животното са първият признак на болестта

Появата на бучки по гърба на животното е външният признак на наличие на ларвите на мухите от род Hlpoderma (възрастната форма е муха, известна като щръклица). Възрастната муха се появява през юни, юли и август по пасища, гористи места и в шубраците около потоци. При тихо време в най-горещите часове на деня щръклицата започва да преследва животните и въпреки че те се стремят да се спасят с бягство от нея, тя все пак успява да снесе яйца върху космите по различни части на тялото им. След седмица от яйцата се излюпват ларви, които проникват през кожата и се настаняват в подкожната тъкан.

Чрез кръвта паразитите се разнасят из организма

В тези участъци се наблюдава сърбеж, болезненост и отоци. Чрез кръвта паразитите се разнасят из организма и стигат до хранопровода на засегнатото животно. Тук прекарват около 5-6 месеца. При висока степен на заразеност на животните може да се наблюдава непроходимост на хранопровода. Тъй като за по-нанатьшното си развитие ларвите се нуждаят от кислород, те се придвижват към областта на гърба и поясницата и се установяват в подкожието.

Образуват се фистули, около които възникват възпаления на тъканите. През зимата и началото на пролетта по кожата и гърба на поясницата на животните се образуват плътни бучки, които постепенно нарастват (вътре са развитите ларви – т. нар. въгарци). След това в средата на бучките се появява отвор, от който започва да изтича гной, козината около раничката се слепва, а кожата губи еластичността си. Допирът до мястото е болезнен за животното.

През зимата и пролетта говедата трябва да се преглеждат за бучки

През зимата и пролетта 2 пъти месечно говедата трябва да се преглеждат за откриване на бучки. Тъй като при младите животни (от 1 до 3 години) ларвите се оформят по-рано, най-напред трябва да се пристъпи към тяхното обработване, а след това на възрастните. Освен това в равнинните райони ларвите узряват по-рано, отколкото в планинските и полупланинските.

Откритите въгарци се отстраняват механично чрез изстискване с ръце или пък с игла за плетене; ларвите се събират и унищожават. Могат да се използват и химични средства за втриване и инжектиране (подкожно или мускулно), като преди прилагането им обърнете внимание дали може да се използват при бременни животни, както и дали веднага след обработката може да се консумира млякото и месото. Спазвайте стриктно инструкциите при приложението на препаратите и използвайте защитно облекло – работни престилки и гумени ръкавици.

https://agronovinite.com/hipodermoza-po-govedata-kak-da-razpoznaem-i-da-se-borim-s-bolestta/