Странни организми

[Hatshepsut]

Мида Спондилус

Спондилусите (Spondylus) са род морски мекотели, единствени в семейство спондилусови (Spondylidae). Живели са преди много години в топлите морета. Черупките им са били ценени през неолита и енеолита за изработка на накити: халки, огърлици, обеци, гривни. През времето на Варненската, Хаманджийската и култура Сава от енеолита се появяват в Черно море. С намирането им се обяснява връзката между културите по българските земи и тези по Средиземноморието. Освен това мидите Спондилус, Денталиум са доказателство за морските връзки в древността извън Черно море и корабоплаването. Накити, изработени от миди Спондилус може да се видят в археологическите музеи из България.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Спондилуси

Мида Spondylus varius

Спондилус е вид морска мида, от черупката на която през праисторията са били изработвани гривни, медальони, апликации за дрехи, идоли

През 2018 г. се навършват 30 години от морската експедиция "По пътя на спондилуса". Нейната основна цел е да се проучи по експериментален път морския маршрут на търговските контакти между Егейско и Черно море, осъществявани през праисторическата епоха.

Плаването е осъществено с водолазен кораб "Камчия". Маршрутът на експедицията започва от Варна и преминава през Черно, Мраморно и Егейско море до Пирея и обратно.

Научни ръководители на експедицията и членове на екипажа на кораба са проф. Михаил Лазаров и Иван Иванов от Варненския археологически музей.

Спондилус е вид морска мида, от черупката на която през праисторията са били изработвани гривни, медальони, апликации за дрехи, идоли. Такива изделия са открити на територията на почти цяла Европа.

Накит от мида Спондилус Източник: © Регионален исторически музей - Варна

В България най-голямо количество изделия от черупката на мидата спондилус са открити в праисторическите некрополи край Варна и Дуранкулак.

В изложбата ще бъдат показани архивни фотографии, карти, модел на кораба "Камчия", компасът и бинокълът използвани по време на експедицията.

Изложбата ще бъде открита на 27 октомври (събота) от 10,30 ч. на първия етажа в сградата на Варненския археологически музей.

По време на откриването ще бъде представено второто издание на книгата със спомените от плаването на капитана на кораба "Камчия" Веселин Венков.

https://www.desant.net/show-news/47251

Мидата - първата монета на древността

Изложба „По пътя на спондилуса" откриха в Археологическия музей. Тя проследява търговските контакти между Егейско и Черно море. Експозицията е посветена на 30-годишнината от морската експедиция с водолазния кораб „Камчия“.

Постери разказват за ролята на мидата в търговията в праисторическата епоха. Изработени от мекотелото гривни, медальони, идоли и апликации за дрехи са открити в цяла Европа. У нас най-големи количества са намерени в некрополите край Варна и Дуранкулак.

Плакатите проследяват в картини експодицията – историята на мидата и плаването. За инициатора на изложбата – археологът Теодор Роков, най-ценен е макета на кораба, който вече не съществува в този си вид, и компаса на капитана. Мидата е ценна заради външния си вид. Черупката е много голяма и твърда. В необработен вид е наситено червена, а след обработка става бяла, обясни археологът. Заради тези визуални характеристики спондилусът е бил много желан от хората в древността и всъщност с нея е извършвана първата разменна търговия – определен предмет срещу всякакви други ценни стоки, каза за Радио Варна Теодор Роков.

Капитан Веселин Венков разказва, че много се гордеел със здравината на кораба "Камчия“. Той е правен от български строители по Южното Черноморие, които използвали дъб от Странджа и бор от Родопите. Дори след четвърт век коритото на кораба било много здраво за изненада на специалистите, които направили проверката. Родните майстори използвали естествено извити дървета. Дори „превивали“ млади дъбове – връзвали върховете им към земята и ги оставаля да растат така, за да може след това без много намеса да оформят коритото.

Затова строените по тази технология на пръв поглед морски съдове си приличат, но когато ги погледнеш, има разлика, обяснява капитанът. Той има 30 години опит като водолаз. Нямал документ да пътува в Средиземно море и като негов ръководител трябвало да бъде човека, който съдействал административно да се разреши пътуването извън пределите на тогавашния „социалистически лагер“. Това си имало своята цена – екипажът бил от 9 човека,като „най-важният“ бил политическия ръководител. Това, че били от „другата страна на Желязната завеса“, се отразило и на отношението към тях в Гърция. Запечатили техниката им още във второто гръцко пристанище.

Капитанът разказва, че били единственият малък съд, който напускал българската граница. Той още пази „живи“ спомените от красивите гръцки брегове, най-старото моряшко светилище на остров Самотраки, манастирите на Атон и богатия музей в Солун.

Научните ръководители на експедицията били проф. Михаил Лазаров и Иван Иванов от Варненския архелогически музей, които се държали много топло с моряците, продължава спомените си кап. Веселин Венков. Тях той е описал в книга за пътуването, която има второ издание, а вече за печат е готова и шестата му книга.

https://bnr.bg/varna/post/101037395/midata-parvata-moneta-na-drevnostta

30 години от морската експедиция „По пътя на спондилуса“


Накити от мида Спондилус Източник: © Регионален исторически музей - Варна

Има  три вида хора- живи, мъртви и такива, които плават по море. Мотото е на  Веселин Венков, капитан на легендарния водолазен кораб “Камчия”, с който преди 30 години се осъществява уникалната морска експедиция “По пътя на спондилуса” , на който той посвещава едноименната си книга. Второто й издание, а и неговите спомени за това пътешествие с варненски учени по пътя на ценната мида в древността, бяха представени във  фотоизложба в Регионалния исторически музей  по инициатива на археолога Теодор Роков по повод на годишнината. Основната цел на морската експедиция преди три десетилетия е била проучването на търговските маршрути, свързвали Черно и Средиземно море през праисторическата епоха. Научни ръководители са били проф. Михаил Лазаров и изследователят на най-старото обработено злато от Варненския халколитен некропол Иван Иванов, двамата вече покойници. Доказателство за оживената търговия по море са били огромните количества украшения и бижута от мидата спондилус, които са открити сред гробните дарове в халколитните некрополи във Варна и Дуранкулак.

Необичайното пътешествие е осъществено  с кораба “Камчия”, който по здравина не е отстъпвал на митологичния “Арго”, а маршрутът е бил от Варна до Пирея и обратно през Черно, Мраморно и Егейско море. Плаването започнало на 7 септември и е завършило на 22 октомври 1988 г. Мидата спондилус се е ловяла сезонно в Адриатическото и Егейско крайбрежие и поради липса на парична единица, бързо се превърнала в разменна монета, с която древните хора са търгували по-лесно. Изделия и украшения от черупката й са намерени далеч от естествените й местообитания. А притежаването им някога е било белег на висок обществен престиж и материално благополучие, обяснява археологът Теодор Роков. Мидата спондилус се е намирала на дъното в топлите води на Средиземно, Егейско и Адриатическо море. Още по онова време хората са се гмуркали на 10 и 20 м дълбочина, за да я извадят. По крайбрежието се е използвала основно за храна, а черупката за търговия и размяна, казва Роков. Според него това е още един пример как тези общества от древността са живеели в хармония с природата и не са допускали разхищение на ценния улов.

Във Варненския халколитен некропол, който стана световна сензация, са открити гривни, медальони и други накити от мидата спондилус. Находки от нея има и в страните от Централна и Западна Европа, както и в тези по поречието на Дунав, където е вървяла оживена търговия. Разкритията допълват и историята на древното корабоплаване. По време на експедицията са посетени различни археологически обекти и музеи. Резултатите намират място в статията на Иван Иванов “Търговските контакти през халколитната епоха. Морски и речни пътища” , а също и в монографията на проф. Михаил Лазаров “Древното корабоплаване по Западното Черноморие”. Това плаване затвърждава традицията на Варненския археологически музей да участва в морски експедиции с научна цел след проведените две “По пътя на древните мореплаватели” и “Аргонавтика”. Археологът Теодор Роков през 2010 г. беше в международния екипаж на експедиция “Дунавска одисея”  със съвременна реплика на древен плавателен съд от Белград до Констанца и от там по западния бряг на Черно море до Варна. Предстои му да се включи в предстоящата международна експедиция с древноегипетски кораб другото лято. Тя ще бъде в Черно море и Източното Средиземноморие.

Освен събраните научни факти, имаше и много комични ситуации, разказва капитанът на кораба “Камчия” Веселин Венков. За плаването в Средиземно море е трябвало да има дублиращ екипаж, за това са били общо 9 човека, както и задължителния партиен секретар на борда. Без котва може, но без партиен секретар не може, връща лентата назад капитанът. Тогава той бил на 45 години. А корабът бил единственият малък плавателен съд, напускал пределите на страната, отвъд “Желязната завеса”. Гръцките власти не били много гостоприемни към нашите моряци и още на второто пристанище запечатали техниката им за снимане. Когато останали без пари, а и ремъкът на динамото се скъсал, гръцки моряк ги завел в магазина, платил за нов ремък, купил им и 5 кутии цигари. “Той прави пропаганда”, отсякъл партийният секретар. “Абе каква пропаганда, бай Пенчо, момчето е моряк и иска да помогне”, убеждавал го капитанът.  Своите спомени от красивите гръцки брегове, от моряшкото светилище на остров Самотраки, манастирите на Атон и богатия музей в Солун ги е описал в книгата си.  Корабът “Камчия” претърпял и няколко вълнения, като най-силното било в малкия Бискай край нос Матапан. На пристанището гърците се смаяли от здравината на плавателния съд и един дори предложил да го купи.

“Много се гордея с “Камчия”, казва капитан Венков, който 15 години давал команди на руля. Дървеният водолазен кораб е дело на наши морски специалисти от Мичурин и е бил скован от странджански дъб, а обшивката от родопски чам. Това е най-младият дървен кораб, строен в България. След 25-30 години от създаването му дошла комисия за проверка, задялала дървото, а то още миришело на смола, на бор. Сега корабът продължава да плава във Варненския залив, но като атракция за пиратски битки в морето.

https://trud.bg/

Книгата "По пътя на спондилуса" описва едноименната морска експедиция, проведена през 1988 г. с научни ръководители археолозите проф. Михаил Лазаров и Иван Иванов.

Повод за провеждането на тази експедиция е откриването в световноизвестния Варненски халколитен некропол на накити, изработени от мидата спондилус. Тъй като този вид мида се среща само в Средиземно море, находките от некропола са доказателство за наличието на древни търговски контакти. Основната цел на експедицията е да бъдат проучени търговските маршрути, свързвали Средиземно и Черно море през праисторическата епоха.

Плаването започва на 7 септември и завършва на 22 октомври 1988 г. То е осъществено с водолазния кораб "Камчия" и материалната и логистична подкрепа на ДП "Черноморски риболов" - Варна. Експедицията тръгва от Варна, преминава през Босфора, Мраморно море, Дарданелите, Егейско море, Атина, егейските острови и обратно.

Подготовката и провеждането на експедицията са описани от капитана на кораба Веселин Венков. Неговият разказ съдържа спомени за веселите моменти, неизбежните трудности и неочакваните премеждия по време на плаването.

Веселин Венков е професионален водолаз, дългогодишен ръководител на първата в България мидена ферма "Зеленка" край нос Калиакра, капитан на рибарска гемия и водолазен кораб. През 1985 г. заедно с Иван Иванов участва в подводните археологически проучвания на праисторическото селище "Арсенала" във Варненското езеро.

"По пътя на спондилуса" е втората книга на Веселин Венков. Той е автор и на "Записки на рибаря" - сборник с биографични разкази, описващи бита на черноморските рибари и автентични рецепти за днес вече забравени рибни ястия. Отпечатването на "По пътя на спондилуса" съвпада с 25-ата годишнина от провеждането на морската експедиция. Автор на научния предговор и редактор на книгата е археологът Теодор Роков.

https://urban-mag.com/

[Hatshepsut]

Камилски паяк

Камилските паяци - Солпугите или солифугите (Solifugae) са разред едри паякообразни.

Описание

Хеллицерите са с форма на щипки, разположени гръбнокоремно, а не странично. Педипалпите наподобяват на ходилни крака и дори участват в придвижването и улавянето на жертвите. Дишането се осъществява чрез трахейна система. Отделителната система е представена от чифт малпигиеви тръбици и чифт коксални жлези.

Хранене

Солпугите са хищници. Нападат дори и малки птички и гризачи. Нямат отровни жлези, но ухапването им е болезнено.

Поведение
Повечето видове са активни нощем. Изграждат гнезда в почвата, където снасят 150 – 200 броя яйца. Женските пазят гнездата и се грижат за новоизлюпените паячета.

Класификация

Известни са 12 подразреда с около 600 представители. Видовете са предимно тропични и субтропични. В България се среща само един вид – Galeodes graecus C. L. Koch, 1842. Среща се в околностите на Петрич.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Солпуги

Паякът солпуги обединява всичко, от което се страхуват арахнофобите. Той е грозен, огромен и играе главна роля в много истории. Митовете около това същество стават по-популярни през 2003 г., в разгара на войната в Ирак, когато американските войници започват да забелязват характерното му тяло из пясъците на безмилостната близкоизточна пустиня.
Преди да тероризира тях обаче, създанието е обект на много легенди и разкази още от персите, които първи му хвърлят око. Но въпреки страховития си вид, т. нар. камилски паяк (който всъщност не е паяк) е безвреден за хората. Нещо повече, той живее само една година в дивата природа – и прекарва по-голямата част от времето си, криейки се от жаркото слънце.

Камилският паяк всъщност не е паяк

Камилският паяк всъщност принадлежи към класа Arachnida (Паякообразни) и е известен като солифуги. Въпреки обаятелното си име, разредът солифуга всъщност се състои от повече от 1000 вида в повече от 150 описани рода.

Въпреки че често се бъркат както за скорпиони, така и за паяци, те технически не са нито едното, нито другото. Те са братовчеди с псевдоскорпиони и акари, според списание Smithsonian.

Според National Geographic пък персите често разказвали приказки за това страшно изглеждащо същество, което по техните думи е изненадващо дълго, тича през пустинята като вихър и пирува с труповете на хората и камилите, които се осмелят да пресекат пътя му. Макар да звучат вълнуващо, всъщност тези разкази не са верни. Камилските паяци не се хранят с хора, камили или други големи бозайници.

Вместо това, солифугата – която понякога е известна още като вятърен скорпион или слънчев паяк – е дълга само около 15 сантиметра при пълна зрялост. И въпреки по-нататъшните разкази за неговата „бърза и яростна“ скорост, максималната му скорост всъщност е 16 километра в час – малко по-бързо от на средностатистическия човек.

Ненаситен апетит

Докато паякът е безвреден за хората, буболечките нямат шанс срещу него. Поглед към диетата на солифугите в Музея на природата и науката в Денвър разкрива, че те обичат да се хранят с оси, термити, бръмбари и четинкоопашати. И не само с насекоми – те обичат да пируват и с малки птици и дори малки змии. Ако им се отдаде шанс, те ще станат толкова големи, че няма да могат да се движат, особено ако ядат твърде бързо. Като общо правило обаче вятърният скорпион няма да яде плячка, която е по-голяма от самия него.

Менюто му обаче показва, че далеч не е плахо създание. Въпреки легендите, че крещи, докато тича към плячката си, всъщност той се движи в относителна тишина. И е доста агресивен – особено ако се чувства притиснат или по друг начин застрашен. Въпреки че няма отровни жлези, разполага с остри щипки, наречени хелицери, които могат да наранят човешката кожа.

И въпреки че ухапването няма да изисква медицинска помощ, винаги е добра идея да почистите мястото с алкохол или водородна вода, за да се избегнат инфекции, в редките случаи, когато ви ухапе. Но като общо правило: ако го оставите на мира, то ще ви остави на мира.

Легендите за съществото са силно преувеличени

Изглежда, че първите модерни легенди за паяка се появяват през 2004 г., когато спамърски имейл показва гигантски солифуги на фона на американските войници в Ирак (снимката по-горе). Много преди Facebook да се превърне в център на дезинформация, спам имейлите със снимката започват да циркулират из пощенските кутии на лековерните хора по света.

„Като войник, разположен в Багдад… ще ви дам по-добра представа с какво трябва да се справят нашите войски“, гласи мейлът. Но според сержанта, който е направил снимката, действителният размер на въпросния паяк е не повече от 4 сантиметра, а големият външен вид на съществото се дължи на перспективата.

„Снимките, които претендират да показват същества, пъти по-големи от реалните им размери, имат подвеждаща перспектива – паякът се поставя на преден план, където обективът го прави да изглежда много по-голям от действителния му размер“, съобщава National Geographic.

Дезинформацията е толкова широко разпространена, че когато Род Крауфорд от музея Бърк се опитва да изчисти лошото име на паяка, той получава обидни имейли, обвиняващи го в неуважение към войниците.

„Един човек предложи брат му в Ирак да ми изпрати един 30-сантиметров екземпляр, но се отказа, когато брат му заяви, че не може да получи разрешение за износ“, пише той. „Никой никога не е обяснил как са измервали скоростта или височината на скачане и, разбира се, никой никога не е представил екземпляр на този вид, забелязан да яде човешко или камилско месо. В действителност паякът толкова се страхува от хората, че ако го видите да тича към вас, не е защото иска да ви погълне жив, а защото предлагате нещо, което те отчаяно търсят в екстремната жега на иракската пустиня: огромна сянка.“

https://chr.bg/istorii/priroda/payakat-solpugi-idva-direktno-ot-koshmarite-vi/

[Hatshepsut]

Слонски бръмбар

Противно на схващанията, слонският бръмбар не може да повали цял слон. Макар да варират по размер между 5 и 11 см, тяхното меню включва предимно сока от специфични дървета и паднали узрели плодове като ананасите.

https://inews.bg/

Слонският бръмбар (лат. Megasoma elephas) е голям бръмбар от семейство Листороги бръмбари (Scarabaeidae), подсемейство Бръмбари-носорози (Dynastinae).

Един от най-големите бръмбари в света. Дължина на тялото на мъжките до 120 mm, женските до 70 mm. Главата е малка, по-тясна от пронотума, насочена напред. Окраската е черна, тялото е гъсто покрито с жълто-кафяви косми. Отгоре главата носи рог, развит при мъжкия бръмбар. Пронотумът не надминава широчината и е изпъкнал. Теглото на бръмбара е до 35 г. Води предимно нощен начин на живот.

Слонски бръмбар - мъжки и женски

Разпространен в Мексико, Централна Америка, тропическите гори на Южна Америка.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Жук-слон

[Hatshepsut]

Гигантска ровеща хлебарка

Гигантската ровеща хлебарка (лат. Macropanesthia rhinoceros), е вид насекомо от подсемейство Geoscapheinae на семейство Blaberidae. Това е един от най-големите представители на семейството. Тя достига дължина от 7-8,5 cm и тежи до 30-35 g, което я прави най-тежкият вид хлебарка в света. Това е австралийски ендемит, който в дивата природа се среща главно в щата Куинсланд. Хлебарката няма крила, не е вредител и има известна популярност като домашен любимец. Безвредна е за хората и се храни само с кора и паднали листа. Хлебарката е дълголетна - средната продължителност на живота е около 8 години.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Macropanesthia_rhinoceros

Видовете гигантски ровещи се хлебарки се срещат предимно в Куинсланд, Австралия. Обикновено се среща по крайбрежния участък между Рокхамптън и Куктаун. Хлебарката също може да бъде локализирана на островите на Уитсъндей.

Видът изгражда дупки, които могат да се простират до един метър под земята, където съхранява храна и живее постоянно. Дълбочината на дупките изглежда се променя в зависимост от типа на почвата, като дупките варират от приблизително 10 см под земята до 100 см.

Разпространен е в сухите евкалиптови гори в североизточната територия на Австралия. Има 18 известни географски популации на хлебарки в субтропичния Куинсланд. Хлебарката има широко географско разпространение в сравнение с други видове ровещи се хлебарки. Присъства в диапазон от хиляда километра. Хлебарката може да се намери както в сухи, така и във влажни райони на Австралия, включително дъждовни гори, гори и савани. Обичайните сухи райони, които обитава, включват Maiden Springs, Boonderoo и Alpha. Обичайните влажни зони, в които се намира хлебарката, включват Куктаун, Магнетик Айлънд и Уитсъндейс. Места, които са в средния диапазон между сухи и влажни региони, където има хлебарки, включват Коен, Рочфорд Скраб и Маунт Гарнет.

Популациите на хлебарки могат да бъдат географски изолирани поради неподходяща почва или вода. Видът предпочита по-сухите савани на запад от Голямата водоразделна верига.

Най-често срещаната растителност, където се среща хлебарката, е евкалиптовата гора и тревата.

Хлебарката пребивава под земята, като живее постоянно в дупките си. Хлебарката често излиза на повърхността по влажно време, като по-голямата активност съвпада с летните дъждове. През сухия сезон остава в дупките си и се храни със събраните отпадъци. Храни се предимно със сухи, разлагащи се евкалиптови листа. Хлебарката компостира листата в дупката с малко кора и суха трева.

Дупките често са съставени от трева, дървесни корени и листа. Входът на дупките на хлебарките прилича на сплескан полукръг. Дупките могат да бъдат идентифицирани, когато хлебарката е била активна, но често са покрити с отпадъци или се срутват. Размерът на входа на дупката е приблизително пет сантиметра широк и два сантиметра висок. Ходовете често следват пътя точно под повърхността на почвата до един метър и понякога се спускат рязко надолу. Дупките не следват определен модел. Хлебарките заемат края на дупките, които се разширяват до един метър, за да поберат събраните отпадъци. В дупките са открити и други видове насекоми, включително скарабеи, алекулидни бръмбари, ларви на тенебриониди и пеперуди, както и други видове хлебарки.

Хлебарката обикновено е самотна, но младите нимфи остават с майките няколко месеца след раждането. Хлебарката е активна след изгрев слънце и може да започне да рови и копае. Мъжките се скитат извън дупките повече от женските. Мъжките са склонни да се скитат в търсене на партньор, докато женските събират отпадъци, за да ги заровят в дупките си.

Търсенето на храна е обичайно за порасналите женски хлебарки и хлебарката може да се скита до 50 см от входа на дупката, за да събира земни отпадъци. Събира предимно мъртви листа и използва мандибулите, за да влачи отпадъците обратно в дупката си.

Боевете са често срещани сред възрастните мъжки, но възрастните женски с нимфи също са силно агресивни. Агресивността се свързва със самотното им съществуване. Агресивното поведение може да включва блъскане, нахлуване и съскане, което често води до събаряне на противника. Мъжките могат да се бият на входовете на дупките, за да попречат на другите мъжки хлебарки да влязат в дупката. Докато се бият, мъжките използват предната част на пронотума, за да прогонят натрапника. Съскащ звук се получава, когато гигантската ровеща хлебарка се бие с друга.

Хлебарката може да издава съскащ звук както по време на размножаване, така и когато е застрашена. Съскащият звук се получава от изтласкването на въздух от спиралите на хлебарката, което е външния дихателен отвор на корема.

Чифтосването между хлебарките обикновено се проявява през нощта и се основава най-вече на миризмата, вкуса и докосването. Мъжките хлебарки се опитват да ухажват женските с движения като съскане, промяна на позата, движение с антени и блъскане на женската с тялото си в опит да вдигнат женската. Не е известно дали женските хлебарки участват в множество чифтосвания и ако е така, дали това се случва с различни мъжки хлебарки. Женските могат да имат до тридесет малки годишно наведнъж.

Видът е живороден, което означава, че ражда малки чрез яйца, които се излюпват вътрешно в родителя. За разлика от повечето насекоми, които снасят яйца, женската гигантска ровеща хлебарка ражда малките си и защитава потомството си в подземната си ниша, осигурявайки им листни отпадъци, които събира за една нощ. Хлебарките могат да живеят до 10 години. Видът често се среща с майките и малките заедно в дупките, докато мъжките предимно отсъстват от дупките.

Цикълът на родителство на гигантската ровеща хлебарка може да продължи до 6 месеца или докато нимфите са в състояние да напуснат и да построят свои собствени дупки и да се грижат за себе си. Всяка година се произвежда едно потомство от приблизително тридесет нимфи, което обикновено е в края на пролетта след инкубационен период от приблизително три месеца. Хлебарките отделят външната си кожа приблизително четиринадесет пъти през жизнения си цикъл. Тази кожа често се поглъща, тъй като е питателна.

Младите нимфи рядко се срещат над земята, извън дупката. Нимфите растат с постоянна скорост и след като напуснат гнездото, те живеят сами, докато се развият напълно и станат възрастни.

https://en.wikipedia.org/wiki/Giant_burrowing_cockroach

[Hatshepsut]

Бълха

Бълхите (Siphonaptera) са разред безкрили кръвосмучещи насекоми, живеещи по телата на бозайници и птици. Достигат на дължина до 1,5-3,3 mm и са обикновено в тъмни цветове (например, червеникаво-кафяв цвят, на котешката бълха). Краката им са дълги, като задния чифт е приспособен за скокове: бълхата може да скочи вертикално до 18 cm и хоризонтално до 33 cm. Телата им са странично сплескани, позволяващи лесно движение през космите и перата по тялото на гостоприемника. Придвижването им е улеснено и от твърдото им покритие с много косми и къси шипове, насочени назад. Здравото им тяло е в състояние да издържи на силен натиск, вероятно адаптация за оцеляване, придобита при опитите да бъдат отстранени от гостоприемника чрез смачкване или драскане.

Класификация

Съществуват повече от 2380 вида бълхи. Някои от най-известните са: котешката (Ctenocephalides felis), кучешката (Ctenocephalides canis) и човешката бълха (Pulex irritans). Разредът включва повече от 200 рода, групирани в 15 семейства.

Кучешка бълха - яйце, личинка, имаго и възрастен екземпляр

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бълхи

Бълхите днес продължават да бъдат проблем и то не само за хората с домашни любимци, тъй като насекомите могат да бъдат пренесени у дома чрез дрехите, обувките или вещите след преминаване през площи, в които престояват често животни с козина или пера. Дребните кръвосмучещи са вече добре проучени, защото те съжителстват с бозайниците и хората от милиони години. Най-важните неща за тях са полезни за хората, защото срещата с тях може да се случи по всяко време.

Как изглеждат бълхите?

Бълхата, с латинско наименование Siphonаptera, е представител на разреда на безкрилите кръвосмучещи насекоми. Бълхите живеят по телата на бозайниците и птиците. Те са повече от 200 рода, групирани в 15 семейства. На дължина надхвърлят 3 милиметра и са тъмни на цвят. Тялото на бълхата е странично сплескано, което улеснява движението между космите или крилата на гостоприемника. Придвижването им е улеснено и от твърдото космено покритие и късите шипове, насочени назад. Тялото им е здраво и е в състояние да издържи силен натиск. Вероятно се е адаптирало да оцелява покрай опитите да бъде смачквано или отстранявано с драскане с ноктите на гостоприемника.

В по-ранните етапи на еволюционното си развитие са имали крила, но в последствие те са отпаднали, тъй като пречат при паразитен начин на живот. Обикновено средата им на придвижване е гъста козина, където крилата са пречка.

За сметка на тях задните им крака са се развили толкова добре, че могат лесно и бързо да отскачат при опасност. Задните крака на бълхата в обтегнато положение са по-дълги от самото тяло. Когато бълхата трябва да смуче кръв, тя се свива максимално. При необходимост да отскочи, тя ползва задните си крака като трамплин. В тях има нещо като въздушни кухини, свързани с дихателната система на насекомото. При нужда тези кухини в краката се изпълват с въздух, а това омекотява приземяването.

За целта на лесното приземяване служи и още един способ: в организма им има специален белтък, наречен резилин. Той придава на телцето на насекомото изключителна еластичност при скока.

На главата си бълхата има нещо като антени. Те играят роля в обонянието и осезанието на кръвосмучещото. Имат обаче и друга функция. Мъжката бълха ги използва при съвкуплението, за да придържа женската.

Бълхите притежават много висока чувствителност за въздушни и механични колебания. За това им помагат власинките, които са разположени върху задната част на коремчето им. Те улавят и най-финото колебание и веднага отскачат.

Размножаване при бълхите

Размножаването при бълхите е пряко свързано с храненето им. Храната на бълхите им дава енергия, за съвкупление с партньора и служи като основа за образуване на полови продукти при тях. Тези паразити никога не се размножават гладни.

Самката е малко по-голяма по размер от самеца. При съвкуплението им самката е върху самеца и той я придържа с антенките си. Този процес може да продължи до 10 часа. За развитието на новите организми на женската са нужни разнообразни хранителни вещества. Затова в такива периоди тя е много активна в търсене на храна.

Всяка самка снася около 500 яйца, но може да стигнат и до 800. Бълхите не поставят яйцата си на едно място, а ги разпръсват навсякъде. Скоростта на разхвърляне е толкова голяма, че те направо летят навсякъде. Това не е случайно. Чрез този механизъм бълхата дава преимущество на потомството да увеличи процента на преживяване и да намали конкуренцията при търсене на храна.

Жизненият цикъл на бълхата преминава както при всички насекоми през 4 етапа: яйце, ларва, какавида, имаго.

След като е снесла и разпръснала яйцата, бълхата им осигурява възможност за развитие. След няколко седмици от яйцата се излюпват ларви, като времето за излюпване зависи от температурата на околната среда и вида на бълхата. Ларвите се крият от светлината и се крият надълбоко в килими, постелки или в козината, като се хранят с мъртва кожа. Като ларви може да преживеят до 200 дни.

В следващия стадий ларвата става какавида. Тя остава в пашкул, докато премине процесът на трансформация. Стимулът за излюпване са вибрациите от околната среда.

От какавидата излиза възрастната бълха. Имагото търси по-високо място, откъдето да дебне жертвите си. Оттам скачат върху гостоприемника и цикълът се повтаря.

Ако имат достъп до храна, бълхите живеят повече от година. Затова първата задача на всяка новоизлюпена бълха е да си намери гостоприемник. Не е чудно, че хората биват хапани най-напред по краката. Предпочитанията им са да не сменят гостоприемника, стига да се настанят удобно, те остават там до края на цикъла.

Хранене при бълхите

Бълхите се хранят единствено с кръв. Най-напред тя се настанява на подходящо място. То е такова, че да може да се закрепи и да бъде защитена. Това са обикновено окосмените части на тялото. Те предпочитат по-топли и тъмни места. Понякога се задоволяват с тъмнината на нощта и топлината на завивките и атакуват нощем. Затова сутрин се появяват сърбежи, следствие на нощните ухапвания от бълхи.

Бълхата има в долната част на главата си късички, но остри хоботчета, които забива в кожата на гостоприемника и така смуче кръв от него. За да се нахрани добре, първо тя пуска специален ензим в кръвта, който пречи на процеса на кръвосъсирване. Така си осигурява достатъчно време да пие кръв. През това време тя надвишава теглото си с една трета. Те смучат кръв на всеки два часа.

Известни са с това, че могат да издържат на продължителен глад. Може да издържат без храна месеци, но после си наваксват при откриване на подходяща плячка. Паразитират само възрастните екземпляри.

Видове бълхи

Познати са над 2300 вида бълхи, но най-разпространени са три от тях - кучешка, котешка и човешка бълха.

Кучешката бълха е паразит при кучетата, но и върху котките, гризачите и хората, а е възможно да си намери гостоприемник и върху друго животно, защото по принцип бълхите се прикрепят към живи организми с постоянна температура. Те са външни паразити, които са не само много досадни, но могат да бъдат и опасни.

Бълхите при котките могат да прескочат и върху стопаните, или върху кучето, ако котката дели дома на стопанина си и с куче. Те имат слабо въздействие върху гостоприемника си, освен ако той не развие алергия.

Човешката бълха намира пристан не само при човека, но и при гризачите, котките и кучетата. Тя е космополит като вид и се смята, че е произлязла от Южна Африка. Човешката бълха се среща по-често през топлите месеци, за разлика от кучешката и котешката, които нападат повече в студеното време.

Болести, пренасяни от бълхите

Бълхите пренасят заразни болести, като най-опасните от тях са чумата, антракса, петнистият тиф и други. Най-често те се заразяват от болни животни, примерно плъхове, и пренасят заразата, след като ухапят гостоприемника. По-леки състояния са сърбежите, заради силно токсичната им слюнка.

При установяване на бълхи трябва да се извърши дезинфекция, като домът се обработи с инсектицид. Нужно е да се обезпаразитяват домашните любимци, а също да се поддържа хигиена в дома и да се следи за поява на гризачи. Превенцията ще премахне опасността от подобни зарази. При проблем, незабавно трябва да се потърсят средства за борба с бълхите.

Бълхите са срещат не само при бездомните животни. Те могат да се наблюдават и при домашните питомци, и често съпровождат други кучешки заболявания и болести при котките.

https://miau.bg/

Котешка бълха

Котешката бълха е малка, около 2 мм, червенокафява на цвят, с леко сплескана форма. След достигане на зрелост, женската бълха снася няколкостотин яйца след хранене в козината на котките, местата за спане и на всяко друго място, където котките обитават.

Котешката бълха е малка, около 2 мм, червенокафява на цвят, с леко сплескана форма. След достигане на зрелост, женската бълха снася няколкостотин яйца след хранене в козината на котките, местата за спане и на всяко друго място, където котките обитават. Яйцата са малки – 0.5 мм, бели и с овална форма. От яйцето се излюпва ларва, също бяла, безкрила, но покрита с козина. Ларвата не смуче кръв, но се храни с органични вещества, в близост до котките. След това се развива в какавида, а от нея – в зрял кръвосмучещ ндивид. Въпреки, че бълхите се хранят от котки и кучета, често се пренясят и по хората, което предизвиква неразположения.

Болестотворното значение на бълхата се проявява в няколко направления – като паразит тя смуче кръв от човека и чрез слюнчения секрет предизвиква сърбеж, безпокойство и местно възпаление на кожата. Бълхите са преносител и разпространител на чумния бактерий. В това се състои тяхната най-опасна роля. Източник на чумната зараза са обикновено болни плъхове.

Преминаването на заразата в кръвта на новия гостоприемник (човека) най-често става чрез втриване в кожата при разчесване и чрез убождане на кожата от самите паразити, когато устният им апарат е замърсен с бактериалния причинител. Освен чумния бактерий бълхата пренася и бактерия на туларемията. Бълхата представлява и междинен гостоприемник на някои тении и паразитни кръгли червеи.
Борбата срещу бълхите се състои преди всичко в предотвратяване на тяхното развитие. Това се постига с поддържане на чистота в жилището и особено с редовно почистване на подовете, където се намират яйцата, личинките и какавидите на тези паразити. Особено важно е и обезпаразитяването със специализирани ветеринарни препарати на домашни любимци – котки, кучета, които са основен преносител на бълхи.

За да бъде обработката срещу бълхите ефикасна е необходимо да се премахнат условията, които благоприятстват тяхното размножаване и разпространение – поддържане на чистота в жилищните помещения, затваряне на врати и прозорци на приземни етажи и тавански помещения с цел да се избегне достъпа на безстопанствени котки и кучета, плъхове, мишки, птици. Домашните животни трябва да бъдат обезпаразитявани системно. При третиране срещу бълхи в затворени помещения е необходимо след извършване на самото пръскане обектът да остане затворен за около два часа.

За унищожаване на бълхите се използват разтвори, емулсии или суспензии на инсектициди. Третира се не само пода, но и стените на височина до 1 м. (когато това се налага). За постигане на по-добри резултати е добре нашите специалисти да бъдат предварително информирани за продължителността на присъствието на бълхите в домовете и търговските обекти. В случай, че вредителите са пребивавали повече от 10 дни в помещението, е необходима повторна обработка на 10-тия ден след първоначалната, тъй като популацията от бълхи се възпроизвежда много бързо, особено в летните месеци. Използваните от нас препарати са от най-висок клас и са безвредни за хора, домашни любимци и растения.

https://www.bioinsecta.com/

[Panzerfaust]

Тарантулов ястреб

Какво нещо е природата и колко удививително специализирани създания има!

[Hatshepsut]

Сепия

Сепиите (Sepiida) са разред главоноги мекотели. Населяват крайбрежните води на дълбочина до 200 m. Обитават морски басейни с висока соленост в земите на субтропичния и тропичния климатичен пояс. Тялото ѝ достига до 25 cm, а на Гигантската (Sepia apama) до 50 см, като е удължено и е гръбно-коремно сплескано, с хоризонтални стабилизатори отстрани. В зависимост от субстрата, окраската се променя. Зениците на сепията имат форма на буквата W. Устата се намира в предния край, обградена с 10 пипала, две от които са по-дълги от останалите и се намират в края. Характерна за сепията е добре развитата мастилена жлеза, която възпроизвежда мастилена течност – сепийна боя. За да се защити от опасност, сепията изхвърля тази мастилена боя, така се образува димна завеса (прикритие от неприятели).

Сепията се придвижва бързо с помощта на пипалата си, като изхвърля вода от мантийната празнина (реактивно движение). На кратки разстояния сепиите са измежду най-бързите морски създания, като достигат 32 km/h.

Оплождането при този вид организми се извършва външно, като едно от дългите пипала на сепията се превръща в копулационен орган.

Сепията, както и жертва, е и опасен хищник. Храни се предимно с дребни риби и ракообразни. Много е разпространен видът Sepia officinalis.

Сепията се използва за храна на хората, а секретът на мастилената жлеза — в живописта, като много устойчива кафява боя сепия. В някои страни сепийната „кост“, която съдържа голям процент варовик, се използва като хранителна добавка в животновъдството. Годишният улов достига и дори превишава 300 000 тона. Значителни количества се ловят във водите на Испания, Япония и Виетнам.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сепии

Сепия е едно от най-умните морски животни, което е и изключително полезно за хората в много отношения. Тя е известна не само с интересните си реакции и странния строеж на тялото си, но също така и с произвежданото от нея мастило, което се използва от векове от хората.

История на сепията

Изключително интересно е, че специалистите досега не са открили прародителя на сепията. Открити се вкаменелости от Юрския период, които обаче съответстват точно на съвременната сепия. Сепията представлява главоного мекотело, което живее на доста голяма дълбочина - до 180-200 метра в Атлантическия океан, но се среща и в Средиземно море. Сепията предпочита да живее край бреговете на местности с тропичен и субтропичен климат. Обитава дъното, където прекарва часове, скрита в засада и дебнеща за плячка.

Как изглежда сепията

Обикновената сепия е дълга до 25 сантиметра, а гигантската сепия достига до 50 сантиметра. Тялото ѝ е издължено, а дължината на пипалата на сепията е същата като дължината на тялото ѝ. Всяко от пипалата ѝ има по 4 реда с вендузи. Част от пипалата се използват за хващане, останалите са прибрани в специални джобчета на мантията на сепията.

При мъжките екземпляри едно от пипалата се превръща в репродуктивен орган. Съществуват видове сепия, които са дълги по около 3 сантиметра, а някои разновидности на гигантска австралийска сепия достигат повече от метър. Съществува и така наречената широкоръка сепия, която може да достигне до 1.5 метра и тежи около 10 килограма.

Цветът на сепията е преливащ се - гърбът е кафеникав с по-светло кафяви петна, коремът е светлокафяв, пипалата са зеленикави, плавниците са лилави. Сепия има в организма си кост, която се е използвала навремето в хуманната медицина, а днес може да се види в клетките на папагалите, където се използва за почистване на човките им.

Тази раковина представлява скелета на сепия, който защитава вътрешните органи на животното. Главата на сепията е сраснала с тялото, няма преход между двете. Очите ѝ са доста едри. Интересен факт е, че очите на сепията са със строеж, който е изключително близък до човешките очи. Сепията има зелена кръв и три сърца.

Хранене на сепия

Сепията се храни предимно с дребни рибки, ракообразни, а също така и с различни видове мекотели. Излиза на лов през деня, като се крие в пясъка на дъното и дебне дълго. Когато плячката се появи наблизо, я атакува и я всмуква в тялото си. Интересен факт е, че ако сепията е атакувана от някакъв вид животно по време на периода на съзряването си, тя започва да преследва точно този вид, когато навлезе в периода на зрелостта си.

Сепията има човка, която прилича на хоботче, но е много силно. С тази човка сепията раздробява плячката си, а с хоботчето всмуква парчетата месо. Човката на сепията е толкова силна, че с един удар може да счупи черепа на риба или черупката на ракообразно. Ако дълго време не е намирала плячка, тя е в състояние да се превърне в канибал и да се храни с представители на собствения си вид.

Размножаване на сепия

Четвъртото ляво пипало на мъжката сепия е със специална основа, което помага за превръщане на този орган в репродуктивен. В периода на размножаване на гигантската австралийска сепия десетки екземпляри от този вид се събират край туристите, които ги галят, а сепиите нямат нищо против това.

Мекотелото живее самотно и само в периода на размножаване се събира на големи групи, които достигат до стотици и хиляди екземпляри. Сепията се размножава само веднъж в живота си. Тя поема към места, които са подходящи за тази цел. Мъжките екземпляри се сбиват, а някои по-хитри мъжкари се държат като женски, за да влязат в центъра на групата и да оплодят колкото се може повече женски под носа на агресивните си конкуренти.

Въпреки че по време на размножителния период групите са огромни, всеки мъжкар си избира само една женска и започва да плува плътно до нея. Ако тя го приема, започва да се оцветява в същия цвят като него. Мъжкарят вкарва семенна течност в тялото на женската с едно от пипалата си, но самият процес на оплождане се осъществява едва при излизането на яйцата от организма на женската.

Яйцата са черни и висят на гроздове. Новоизлюпените сепии са напълно оформени и могат да използват мастилената си жлеза веднага.

Любопитни факти за сепията

Сепия може да променя цвета си както по собствено желание, така и защото е в превъзбудено състояние. Клетките под кожата ѝ съдържат цветни пигменти. Тя може да свива и отпуска тези клетки и тогава по тялото ѝ се преливат различни цветове - от червеникаво оранжево до синьо зелено.

Клетките, пълни с цветни пигменти, са на пряко подчинение на главния мозък - тоест тя има способността да командва промяната на цвета си. Някои видове сепия, които са оцветени в много ярки цветове, дори са отровни - като видовете, които живеят в близост до Индия.

Сепия използва смяната на цветовете си и когато иска да покаже нещо на представители на собствения си вид, а също така и за объркване на нападателите си.

На практика, когато е атакувана от хищник, сепията използва способността си да променя цветовете си, а след това използва мастиления облак. Тя притежава мастилена жлеза, която при опасност изстрелва кафеникаво мастило - то скрива изцяло сепията от погледа на хищника. От векове хората използват мастилото на сепията и дори наричат този нюанс на кафявото сепия.

За да се придвижва, сепия използва изхвърлянето на вода от специален отвор в тялото си и си помага с движения на пипалата. Някои видове могат да достигнат до 30 километра в час. Сепията е много бърза при стартиране на плуването, но не може да издържа на дълги разстояния.

Този морски обитател има невероятната способност да се задържа на повърхността на водата. За да се задържа дълго на дъното, в тялото на ѝ има малки камери, пълни с въздух. Тя успява да регулира количеството въздух в тези камери, за да може да се приспособява в различната плътност на водата и да плува или да се задържа на дъното.

Сепията има много врагове - най-често тя става жертва на атака от делфини, акули и скатове. Хората също намаляват популацията на сепията, тъй като от векове хиляди от тези морски обитатели стават храна за тях всяка година.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Муха Цеце

Мухите цеце (Glossina) са род двукрили насекоми, които се делят на 20 подвида. Разпространени са в екваториалните и субекваториалните области на Африка. Те са живородни и се хранят с кръв от големи бозайници, като по този начин са преносители на кръвния паразит Tripanosoma brucei, предизвикващ сънна болест.

Обитават влажни местности, предимно във влажните тропически гори. Насекомите там се размножават много активно и завладяват плодородните земи покрай бреговете на реките, принуждавайки хората да напускат най-добрите за земеделие места.

Ареал на разпространение на Мухата цеце

Дължината на тялото на мухата е 9 – 14 mm. Мухата цеце може да се различи от обичайните за Европа домашни мухи по начина на прибиране на крилата (краищата им се покриват един друг) и по здравото бодящо хоботче, стърчащо на предната част на главата.

В борбата с мухата цеце са постигнати определени резултати. Експерти на правителството на Танзания и от агенции на ООН в продължение на почти 10 години са работили върху унищожаването на мухата в Занзибар. Учените започнали с отглеждането на милиони мухи в контролирани помещения. Мъжките екземпляри били отделени от женските и след това стерилизирани чрез облъчване с ниски дози радиация. След като ги пуснали на свобода, те се съвокуплявли с женски, но в резултат не се появило никакво потомство. Опитът на Занзибар в борбата с мухата е пренесен и в Етиопия, въпреки че без естествена водна преграда там съществува голяма вероятност от ново проникване на мухи цеце от съседни страни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мухи Цеце

Сънна болест


Форми на трипанозома в кръвна намазка

Африканска трипанозомоза или сънна болест е заболяване на хора и животни, предизвиквано от паразита Tripanosoma brucei – еукариот, пренасян от мухата цеце. Съществуват три морфологично идентични подвида на причинителя: Tripanosoma brucei brucei – причинител на заболяването при домашни и диви животни, Tripanosoma brucei gambiense – причинител на гамбийската или западноафриканска сънна болест при хората, и Tripanosoma brucei rhodesiense – причинител на родезийската или източноафриканска сънна болест при хората. Ендемично заболяване в редица райони на Африка на юг от пустинята Сахара, обхващащи територията на 36 страни с население 60 милиона души. По оценки, към 2015 г. има 11 000 заразени, от които 2800 новозаразени. През същата 2015 г. смъртните случаи са около 3500, много по-малко в сравнение с 34 000 случая през 1990 г. Известни са три групни епидемии: през 1896 – 1906, през 1920 и през 1970.

Влиза в основния списък на пренебрегваните болести на Световната здравна организация.

История

През 1896 – 1906 Уганда и басейнът на река Конго са поразени от епидемия на сънна болест. Причинителят на болестта и преносителят на инфекцията са открити през 1902 – 1903 г. от Дейвид Брус. Първото ефективно лекарство атоксил (на основата на арсена) е разработено от Пол Ерлих и Киоши Шига и е въведено в медицинската практика през 1910 г. Препаратът обаче се оказва токсичен за хората и може да предизвика слепота в 82% случаите.

През 1920 г. започва нова епидемия, спряна благодарение на създадените мобилни медицински бригади и активното изследване на хората в рисковите географски зони. В резултат от тези мерки, през 1965 г. болестта на практика е победена, бригадите са разформировани, а изследванията – прекратени, поради което още през 1970 г. сънната болест се появява отново. До 1998 г. включително броят на заболяванията от африканска трипанозомоза нараства, след което започва спад в заболеваемостта.

Заболяването се проявява редовно в някои райони на Субсахарска Африка, като населението в риск възлиза на около 70 милиона в 36 държави. Към 2010, заболяването е причинило около 9000 смъртни случая, което представлява спад от 34 000 смъртни случая през 1990. Заразени са около 30 000 души, като през 2012 са възникнали 7000 нови инфекции. Над 80% от тези случаи са в Демократична република Конго. В последно време е имало три случая на големи епидемии: една от 1896 до 1906, предимно в Уганда и Басейна на Конго, и две през 1920 и 1970 в няколко африкански страни. Други животни също могат да пренасят заболяването и да се заразят.

Етиология

Подвидовете на най-простата трипанозома – Tripanasoma brucei, T. b. gambiense и T.b. rhodesiense, са съответно причинители на Западноафриканската трипанозомоза и Източноафриканската трипанозомоза. Заразата се предава на човек при ухапване от насекомото приносител, мухата цеце (р. Glossina). Обикновено заразяването при западноафриканска трипанозомоза става недалеч от водоеми и по бреговете на реки, докато заразяването при източноафриканската трипанозомза – в саваните и на места с изсечени тропически гори. Човекът е основен гостоприемник при T.b. gambiense и случаен гостоприемник при T.b. rhodesiense, зооноза, засягаща преимуществено домашни и диви животни. Паразитите са морфологически идентични: плоски, продълговато-вретенообразни по форма, дълги от 13 до 35 μm и широки 1,5 – 3,5 μm. Подвижни са, като за придвижване използват минаваща по протежение на тялото вълнообразна полупрозрачна мембрана.

Симптоми

Първоначално, в първи стадий на заболяването, болният се оплаква от повишена температура, главоболие, сърбеж и болки в ставите. Това се случва от една до три седмици след ухапването. Седмици до месеци по-късно започва вторият стадий с объркване, нарушена координация, изтръпване и проблеми със съня. Диагнозата се поставя чрез откриване на паразита в кръвна намазка или в течността от лимфен възел. Често е необходима лумбална пункция, за да се разграничи между първия и втория етап от заболяването.

Лечение

Предотвратяването на сериозно заболяване изисква скрининг на населението в риск чрез кръвни изследвания за T.b.g. Лечението е по-лесно, когато заболяването се установи в ранен етап и преди поява на неврологични симптоми. Лечението през първия стадий е чрез лекарствата пентамидин или сурамин.[5] Лечението през втория стадий включва ефлорнитин или комбинация от нифуртимокс и ефлорнитин за T.b.g. Въпреки че меларсопрол действа и при двата вида паразити, обикновено се използва само за T.b.r. поради сериозните странични ефекти.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Африканска трипанозомоза


Симптоми на сънната болест

Симптоми на сънната болест (африканска трипанозомоза) представляват признаците при тази паразитна инвазия. Заболяването се причинява от протозои на видовите Tripanosoma ganbiense Brucei и Trypanosoma rhodesiense Brucei. Инфектирането става чрез ухапване от мухата Це-це.

Съществуват две форми на сънна болест: ганбианска форма, която е антропоноза (основен резервоар е човек) и втора форма е родезийската, която е зооантропоноза (основен гостоприемник е горската антилопа). Заболяването го пренасят мухите. От входната врата (мястото на ухапване) причинителите влизат в кръвта на гостоприемника, при което се размножават и предизвикат възпалителни процеси.

Симптоми на сънната болест (африканска трипанозомоза) са: червено възпаление, твърд шанкър, безсъние през нощта, сънливост през деня, треска, тежко главоболие, раздразнителност, силна умора, подути лимфни възли, болки в мускулите и ставите, кожен обрив, отоци около очите, подуване на главата, прогресивно объркване, личностни промени, неясен говор, припадъци, затруднено ходене, трудност при говорене, загуба на тегло, сърбеж, оток, хроничен менингоенцефалит, промени в поведението, кахексия, халюцинации, заблуди, кожни възли и други.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Нилски крокодил

Нилският крокодил (Crocodylus niloticus) е най-едрият от трите вида крокодили в Африка и един от четирите най-големи крокодили в света, заедно със соленоводния крокодил, гавиалът и черния кайман. Разпространен е в районите на юг от Сахара – почти в цяла Централна, Източна и Южна Африка, а също и на остров Мадагаскар. В миналото се е срещал и в долното течение на Нил на територията на Египет, но поради избиването му от бракониери през 1965 г. този вид е обявен за изчезнал от „страната на фараоните“. През 1995 г. нилски крокодили са внесени в страната от Уганда по програма за възстановяване на популацията на вида в Египет. Новият им дом е в южната част на страната, където са защитени със закон. Освен това видът е сравнително рядък в много страни на „черния континент“.

Ареал на разпространение на Нилски крокодил

Особености

Нилският крокодил е сред животните, които се славят с най-лоша репутация в Африка. И това не е случайно – по данни на Световната организация за защита на природата големите влечуги са сред животните, които убиват най-много хора в Африка. Поради това в близкото минало са били сериозно избивани и сега популацията им не е голяма, въпреки че се е увеличила през последните години благодарение на природозащитни организации.

Една от най-големите кризи, свързани с крокодили, започва през 1980 г. в Уганда. В периода 1982 – 1999 г. в тази африканска страна са регистрирани рекорден брой нападения на крокодили над хора. Дълго време не е била ясна причината, но се оказало, че е човешка грешка, нарушила състоянието на екосистемата в езерото Виктория – най-голямото африканско езеро, на чиито северни брегове е Уганда. От Южна Америка в езерото Виктория е било внесено рядко водно растение, което в родината си служи за храна на много насекоми и влечуги. На африканския континент липсват такива животни и затова то масово се е разпространило в езерото и изпускало отровни вещества във водата, убили много риби и други водни животни. Така плячката на крокодилите намалявала заради това човешко неблагоразумие, като някои редки за Виктория риби напълно изчезнали. Лишени от тази си храна, съставяща 50% от менюто им, нилските крокодили започнали да излизат непрекъснато на брега и сега тяхна жертва ставал почти всеки доближил водния басейн.

През 1997 г., за да възстановят екосистемата, учени внесли от родината на растението-убиец Бразилия хоботници – насекоми, които в родината си се хранели с листата на това растение. Това успешно начинание довело до намаляване на площите му и възстановяване популациите на езерните животни, а оттам и до намаляване на броя на хората, убити от крокодили, въпреки че той и сега не е малък.

Размери и биология

Нилският крокодил достига дължина 5, понякога и над 6 m и тегло над 500 кг, като отделни екземпляри достигат и до 800 кг. За рекорден се счита уловеният през 1973 г. крокодил в Руанда, който е бил дълъг 7,5 m и тежал 1300 кг., както и крокодил от река Итури в ДР Конго със същите размери. Има големи разлики в размерите – така например крокодили от Етиопия и Северен Судан са дълги 2 – 2,5 m, в Кения и Замбия – 4 – 5 m, а в Руанда, Бурунди, Уганда и Демократична република Конго са гиганти, надвишаващи 6 m. Най-много гиганти има в района Итури в североизточната част на ДР Конго, където в едноименната река Итури и притоците и, част от системата на река Конго почти всеки крокодил е с дължина над 6 метра. Няма точно обяснение на този факт, но се счита, че е заради разликата в изобилието на храна.

Нилските крокодили живеят средно между 70 и 90 години. Основна плячка на тези влечуги стават както риби и водни птици, така и зебри, антилопи гну, диви свине, хиени, маймуни, а понякога и големи хищници от семейство котки като лъвове и леопарди и др. Нападат и хора, когато са гладни или са навлезли в територията им.

Размножаване

Женският крокодил снася между 25 и 80 яйца, които заравя край брега. След 3 месеца от тях се излюпват малките. По време на този период майката ревностно пази яйцата си от хищници. Понякога мястото, където са били снесени яйцата, е извоювано в битка с друга женска. Най-сериозни за яйцата са нападенията на птици и бозайници, а също и на нилския варан. Поради това някои яйца стават плячка, но повечето оцеляват, тъй като едва ли много животни биха рискували да бъдат нападнати от женския крокодил, плуващ в реката близо до гнездото.

Когато малките се излюпят, майката ги поема в уста и така за тяхна безопасност ги пренася до реката. Често може наведнъж да пренесе до 20 от тях. Като малки могат да станат жертва на много хищници, но бързо порастват, за да се превърнат в господари на реката.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Нилски крокодил

От векове нилските крокодили са страшни и обожавани. Но какво всъщност се знае за тези вдъхващи страхопочитание животни? Наистина ли заслужават толкова голяма слава? Дали са неразбрани или лошата им репутация е справедлива? Нилският крокодил произхожда от Африка. Живее в сладководни блата, мочурища, езера, потоци и реки в Субсахарска Африка, басейна на Нил и Мадагаскар.

Научно име

Нилският крокодил, чието научно име е Crocodylus niloticus, е голямо африканско сладководно влечуго. Той е отговорен за повечето човешки смъртни случаи сред всички хищници в природата, които ни нападат, но крокодилите играят важна екологична роля. Нилският крокодил изяжда трупове, които замърсяват водата, и контролира хищните риби, които могат да изядат други по-малки риби.използвани като храна от много други видове.

Характеристики на нилския крокодил

Нилският крокодил е второто по големина влечуго в света след соленоводния крокодил (Crocodylus porosus). Нилските крокодили имат дебела, бронирана, тъмнобронзова кожа с черни ивици и петна по гърба, зеленикавожълти странични ивици и жълти люспи по корема. Крокодилите имат четири къси крака, дълги опашки и удължени челюсти с конусовидни зъби.

Очите, ушите и ноздрите им се намират в горната част на главата.Мъжките екземпляри са с около 30 процента по-големи от женските. Средният размер варира от 10 до 20 фута дължина и от 300 до 1650 килограма тегло. Най-големият крокодил в Африка може да достигне максимален размер от около 20 фута и да тежи до 950 килограма.Средните размери обаче са по-скоро в диапазона от 16 фута и 500 килограма.

Местообитание на нилския крокодил

Той е инвазивен вид във Флорида, но не е известно дали популацията му се възпроизвежда. Въпреки че е сладководен вид, нилският крокодил има солени жлези и понякога навлиза в солени и морски води.Нилските крокодили се срещат навсякъде, където има водоизточник. Те обичат реки, езера, блата, потоци, мочурища и язовири.

По принцип те предпочитат големи пространства пред по-малки, по-претъпкани, но могат да правят изключения, за да оцелеят. Река Нил е сладководна река - с извори в езерото Виктория - и точно затова нилските крокодили я обичат толкова много. Те са сладководни животни. Въпреки това нилските крокодили могат да живеят в солена вода.

Друг интересен факт за нилските крокодили е, че в кръвта им има високи нива на млечна киселина. Това им помага във всякакъв вид водна среда. Те могат да плуват под вода в продължение на 30 минути, преди да се нуждаят от свеж кислород, и могат да останат неподвижни под водата до два часа наведнъж. Това им помага да изчакват по време на лов.

Диета на нилския крокодил

Крокодилите са хищници, които ловуват животни, два пъти по-големи от тях. Младите крокодили се хранят с безгръбначни животни и риба, а по-големите могат да изядат всяко животно.

Хранят се с трупове, други крокодили (включително представители на собствения си вид), а понякога и с плодове. Подобно на другите крокодили поглъщат камъни като гастролити, които могат да подпомогнат смилането на храната или да служат като баласт.

Поведение на нилския крокодил

Крокодилите са хищници от засада, които изчакват плячката да се приближи, нападат я и впиват зъбите си в нея, за да я завлекат във водата, където тя да се удави, да умре от внезапните движения или да бъде разкъсана с помощта на други крокодили. През нощта крокодилите могат да напуснат водата и да нападнат плячката от засада на сушата.

Нилският крокодил прекарва по-голямата част от деня на открито в плитка вода или се топли на сушата. Крокодилите могат да се отпуснат с отворена уста, за да избегнат прегряване или като заплаха за други крокодили.

Репродуктивен цикъл на нилския крокодил

Нилските крокодили достигат полова зрялост на възраст между 12 и 16 години, когато мъжките са дълги 10 фута, а женските - 7-10 фута. Зрелите мъжки се размножават всяка година, докато женските - само веднъж на две-три години. Мъжките привличат женските, като издават звуци, удрят с муцуните си по водата и издухват вода през носа си. Мъжките могат да се борят с други мъжки за правото на размножаване.

Женските снасят яйца един или два месеца след чифтосването. Размножаването може да се случи по всяко време на годината, но обикновено съвпада със сухия сезон. Женската изкопава гнездо в пясъка или почвата на няколко метра от водата и снася между 25 и 80 яйца. Топлината от почвата инкубира яйцата и определя пола на потомството, като мъжките се появяват само при температури над 30 градуса. Излюпването на яйцата отнема около 90 дни.

Към края на инкубационния период малките издават пронизителни писъци, за да предупредят женската да изкопае яйцата. Тя може да използва устата си, за да им помогне да се излюпят. След като се излюпят, тя може да ги вземе в устата си, за да ги пренесе. Макар че тя пази малките си до две години, те сами търсят храна веднага след излюпването си. Въпреки грижите ѝ само 10% от яйцата оцеляват. Смъртността е висока, тъй като яйцата и малките са храна за много други видове. В плен нилските крокодили живеят от 50 до 60 г. В дивата природа потенциалната им продължителност на живота може да достигне 70 до 100 години.

Опазване на видовете

Нилският крокодил е бил изправен пред риск от изчезване през 60-те години на ХХ в. Изследователите смятат, че в момента в дивата природа има между 250 000 и 500 000 екземпляра. Крокодилите са защитени частично в своя ареал и се отглеждат в плен. Видът е изправен пред различни заплахи за оцеляването си, включително загуба и фрагментация на местообитанията, лов за месо и кожи, бракониерство. Инвазивните растителни видове също представляват заплаха, тъй като променят температурата на крокодилските гнезда и пречат на яйцата да се излюпят.

Крокодилите се отглеждат заради кожата им. В дивата природа те имат репутацията на човекоядци. Нилският крокодил, заедно със соленоводния крокодил, убива стотици, а понякога и хиляди хора всяка година. Гнездящите женски са агресивни, а големите възрастни ловуват хора. Полевите биолози обясняват големия брой нападения с общата липса на предпазливост в районите. Проучванията показват, че планираното управление на територията и общественото образование могат да намалят конфликтите между хора и крокодили.

https://goodandgreenguides.com/bg/nilski-krokodil-harakteristiki-nauchno-ime-i-snimki

Макар да изглежда тромав и бавен на суша, нилският крокодил достига скорост от 12 км/ч. Във вода той е истински нападател, господстващ в подводното царство от преди 250 милиона години. Тайната на скоростта на движенията му се крие в опашката. Тя има повече от 40 прешлена, които са свободни, но играят ролята на скеле, много солидно и изключително гъвкаво. Силата на опашката се допълва и от четири групи мускули и още една „лента“ от мускули, която покрива всичко. Плочките на крокодила регулират температурата на тялото, а всяка плочка, когато расте, се характеризира с кръгове на повърхността. Те са толкова здрави и предпазват тялото толкова добре, че римските войници използват кожата на крокодила като ризници по време на битки. Те са съставени от кератин, като този при ноктите на човек. Нилският крокодил е и с изключително развито обоняние. Той може да подуши труп на животно, намиращо се на 6 км разстояние. Крокодилът е шампион по задържане на своето дишане и това му позволява да остане под водата незабелязан от плячката, която дебне в продължение на 30 минути. Затова му помагат външни ноздри с клапи както за дишане, така и за обоняние, разположени по-назад от тези, разположени на върха на муцуната. Ушите на крокодила не се виждат, но те са най–добре специализирани от тези на останалите влечуги. Слуховият канал, изключително чувствителен се намира във вътрешността на черепа, където е добре предпазван.

Яйцата на крокодила имат период на инкубация  3 месеца и през това време майката е способна да чуе звуците на своите бебета още в черупката. Зрението на крокодила е като това при човек, но в края на орбита на очите се намира кристален слой, който покрива очите по време на потапяне във водата. Влечугото поглъща камъни и се смята, че тази техника служи за равновесие между тялото и главата, която е огромна. Крокодилът може да достигне 5 м дължина и тегло от 1 тон. Камъните в корема уравновесяват теглото му спрямо главата и това улеснява тялото да остане в една линия, което не позволява потъването с главата. В главата на влечугото се намират 9 хиляди ултра чувствителни рецептори, а в челюстта му се намират осезателни рецептори, които му помагат да локализира местоположението на своята жертва. Рецепторите в челюстта са покрити с фина мембрана и са толкова чувствителни, че той може да забележи и най–слабото движение във водата или смяната на налягането в нея. Когато животно пие вода, крокодилът е способен да го локализира само по движението на водата. В челюстта на влечугото се намират 60 броя зъби. Предните зъби перфорират кожата на жертвата, а задните служат за разкъсване. Крокодилът сменя зъбите си всяка година и през живота си „произвежда“ няколко хиляди. Влечугото не дъвче по време на хранене, захапката му е като ножица, а веднъж попаднала в челюстта на крокодила, жертвата не може да се освободи. В края на муцуната на крокодила се намира клапа, която затваря дихателните пътища и така той не може да се удави, за разлика от жертвата. Той завлича своята жертва във водата и започва да се върти заедно с нея като пумпал. При тази техника на въртене, силата на натиск върху зебра от 400 кг е 1 100 кг. След похапването на крокодила, от зебрата не остава нищо. Глава, кости, копита, всичко попада в стомаха на „чревоугодника“. Учените смятат, че смилането на всичко това е подпомагано от киселини, но и от погълнатите от него камъни. Крокодилът е перфектен убиец, въоръжен с всичко нужно: изключителни слух и обоняние; ризница от плочки, които предпазват кожата и които играят ролята на телесно „парно“, захранвано от слънцето; сърцебиене, което се забавя многократно, когато крокодилът е под водата; система от клапи и рецептори, които позволяват на крокодила да не се удави, да остане много дълго под вода и да локализира своята жертва и при най–слабо нейно движение. Крокодилът е едно от редките животни, чийто мозък расте през целия му живот, а зоната за интелигентност се намира в централната част на мозъка.

https://snipool.com/nilski-krokodil/

[Hatshepsut]

Соленоводен крокодил

Соленоводният или естуарен крокодил (Crocodylus porosus) е най-едрото съвременно влечуго в света. Смята се за най-голям от четирите вида най-големи крокодили в света, заедно с гавиала, нилския крокодил и черния кайман. Наименованието му идва от факта, че освен в сладководни басейни се среща и в солени води, най-вече в устията на реките (естуари) и някои крайбрежни райони. Освен соленоводен и естуарен, този вид има и трето название, гребенест крокодил, заради изглеждащите като шипове образувания по гърба му, наподобяващи гребен.

Ареал на разпространение на Соленоводен крокодил

Соленоводният крокодил е разпространен в Югоизточна Азия, Северна Австралия и околните острови. Среща се и по някои от островите на Микронезия и Соломонови острови. Въпреки зловещата си и заслужена слава на животни-човекоядци, тези крокодили заемат много важна екологична ниша в екосистемата на тези земи, а нападенията им са провокирани главно от постоянното заселване на непрекъснато растящото население на региона и всъщност най-вече от самите хора (включително - ловци на крокодили), които непрекъснато стесняват ареала на крокодилите, предизвиквайки все по-чести срещи с големите влечуги.

Анатомия

Соленоводните крокодили имат голяма глава, с широки и мощни челюсти. На цвят е сив, като към опашката потъмнява, а хълбоците и корема често са изпъстрени с петна.

Хранене

Освен с дребна плячка като риби, влечуги и птици, соленоводният крокодил се храни и с доста едри животни като биволи, кенгурута, маймуни, елени, акули, делфини, врани и др.

Често напада и хора, вземайки ежегодно значителни жертви - по официални данни по 2000 души годишно, макар че повечето случаи остават нерегистрирани.

В историята е останало едно от най-мащабните нападения на крокодили в нощта на 19 срещу 20 февруари 1945 г., когато в Бирма (днес Мианмар) по време на Втората Световна война съюзническите сили обграждат японски пехотинци, при мангровите блата на остров Рамри, край бирманското крайбрежие. В утрото на 20 февруари от 800 – 1000 войници оцелели се оказват само 200, останалите били убити от обитаващите района соленоводни крокодили.

Рекорди

Този крокодил е най-големият от всички видове – възрастните индивиди достигат дължина над 7 метра и тегло 1000 кг. Улавяни са и рекордни по размери представители на вида, като дългият 8,4 метра крокодил от австралийския щат Куинсланд, заловен през 1957 г., огромен крокодил от Папуа-Нова Гвинея, тежащ 1114 кг., 7,5-метров екземпляр от Индия, но първенец е крокодилът от индонезийския остров Суматра, уловен през 1978 г., който е бил дълъг 8,6 метра и тежащ 1352 кг. През 2011 г. на Филипините е уловен крокодил дълъг 6,4 метра, с тегло 1975 кг.

Ареал и опазване

За разлика от повечето видове крокодили, които обитават само сладки води, соленоводният крокодил може да се срещне освен в реки, езера и блата, а също и в океанските крайбрежия, най-вече в лагуни или устия на реки.

Тъй като много райони на Югоизточна Азия са гъсто населени, броят на соленоводните крокодили значително е намалял. Влечугото обаче има обширен ареал и докато в страни като Индия, Тайланд, Виетнам, Филипините, Бангладеш има малка популация, то тя е голяма в слабо населени места като островите Борнео, Нова Гвинея и Сулавеси (Индонезия), а също и в страни като Лаос и Мианмар. Видът се среща и в в северната част на Австралия, в северните части на щатите Куинсланд и Северна територия. Соленоводни крокодили се срещат и на малки острови като архипелазите Микронезия, Палау и Соломонови острови.

Въпреки че повечето райони, в които се среща този вид крокодили, са слабо населени, популацията му е малка, заради бракониерство, но в последните години значително се повишава заради успеха на природозащитните организации.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Соленоводен крокодил

Хората често правят статистики на най-големите или най-малките животни в света. В класацията на най-едрите хищници крокодилът заема едно от челните места. Той е върхов хищник, способен да улови всяко живо същество, навлязло в територията му, във водата, или на сушата. Известно е, че крокодилите нападат хора и човекът е част от менюто на страшното влечуго.

В голямото семейство на крокодилите може да се направи също класация за най-големият вид и тя се печели безапелационно от соленоводния крокодил. Той е най-едрото съвременно влечуго на Земята.

Над 2 хиляди човека годишно стават жертва на огромния хищник. Едно от най-страшните нападения на крокодили е останало в историята. В нощта на 19 срещу 20 февруари 1945 година в мангровите блата на остров Рамри в Бирма японски пехотинци, обградени от съюзнически сили стават жертва на соленоводни крокодили. От 800-1000 войници остават само 200 на утрото.

В светлината на страшните цифри трябва да се каже, че хората стават жертва на животните, когато стеснят ареала им и срещите с големите влечуги станат чести.

За да не господства само зловещата слава на соленоводните крокодили и да се оцени колко важна ниша заемат те в екосистемата, трябва да се познават добре навиците, начинът им на живот и ловуване.

Класификация и етимология на соленоводния крокодил

Най-голямото живо влечуго, известно на науката, има научно название Crocodylus porosus и е член на голямото семейство Crocodylidae. Името на крокодила е предложено от Йохан Готлиб Шнайдер, който описва вида през 1801 година, а 75 години по-късно то вече е прието.

В момента соленоводният крокодил се счита за монотипичен вид. Въз основа на морфологията обаче се смята, че таксонът Crocodylus porosus включва комплекс от видове.

Смята се за най-голям измежду известните 4 вида най-големи крокодили в света - гавиал, нилски крокодил, черен кайман.

Наричат го соленоводен, защото обитава не само сладки, но и солени води. Може да бъде видян в устията на реките и по крайбрежието.

Наричат го също естуарен и гребенест крокодил, защото има образувания на гърба, подобни на шипове и те създават впечатление на гребен.

История на соленоводния крокодил

Изкопаемите останки от този вид са датирани от плиоцена. Най-старите останки са от късния миоцен. Резултатите от изследванията на фосилите показват, че видът е еволюирал преди 25,5-19,3 милиона години.

Топлият и влажен климат е благоприятствал разпръсването на крокодили от Австралия и Африка, без да се движат на големи разстояния в морето.

Счита се, че генетичната линия на соленоводни и сладководни крокодили се е разминала преди 10,6-10,5 милиона години.

Разпространение и местообитания на соленоводния крокодил

Соленоводният крокодил е разпространен в Югоизточна Азия, северна Австралия и островите около нея. Среща се и на някои острови от микронезийски и Соломонови островни групи.

За разлика от повечето си роднини, соленоводният крокодил се наблюдава не само в реки, езера и блата, но и в океанските крайбрежни зони, най-вече в лагуните или устията на реките.

Поради гъстотата на населението на Югоизточна Азия броят на соленивидните крокодили е намалял доста. Ареалът му обаче е доста широк. В Индия, Тайланд, Виетнам, Бангладеж и Филипините популацията е скромна, но в слабо населени места като Борнео, Нова Гвинея и Сулавеси, както и в Лаос и Бирма е значително по-многобройна.

Този род крокодили се среща и в северните части на Австралия, Куинсланд е слабо населен щат, но популацията на крокодила е слаба.

Как изглежда соленоводният крокодил?

Това огромно животно се отличава с голяма глава и по-широка муцуна, в сравнение с останалите крокодили. Този вид също така има по-малко бронирани плочки на врата си от останалите видове.

Широкото тяло на соленоводен крокодил контрастира на повечето по-слаби крокодили, което води до предположения, че преди това влечугото е било алигатор.

Младите соленоводни крокодили са бледожълти на цвят, с черни ивици и петна по телата и опашките. Това оцветяване остава докато младите станат възрастни.

Цветът на възрастния соленоводен крокодил е много по-тъмен, със зеленикав оттенък, понякога се виждат няколко по-светли тена или сиви области по тялото. Известни са няколко варианта на цветовете и някои възрастни могат да запазят кожата си доста бледа, докато други може да бъдат толкова тъмни, че изглеждат почти черни.

Вентралната повърхност е бяла или жълта при всички възрасти. Ивиците присъстват по долната страна на телата им, но не се простират по корема. Опашките им са сиви, с тъмни ленти.

Теглото на крокодила е най-впечатляващата му особеност. То се увеличава кубически с нарастването на дължината му. Това обяснява защо индивиди от 6 метра тежат почти двойно на индивиди от 5 метра. Линейният растеж с възрастта намалява и те започват да стават по-обемни в определен момент.

Новоизлюпените крокодилчета са дълги около 28 сантиметра и тежат средно 71 грама. Тези размери са почти като при Нилските крокодили при излюпването им. Възрастните обаче са значително по-големи, което означава, че нарастват по-бързо от други видове.

Най-големият измерен череп на соленоводен крокодил е дълъг 76 сантиметра и широк 48 сантиметра. Предполага се, че този крокодил е бил дълъг общо 7 метра. Ако се отдели от тялото, само главата на възрастен мъжки ще тежи над 200 килограма. Това се дължи и на големите сухожилия в основата на черепа, които създават огромната сила на ухапване на влечугото. Най-големият зъб в устата му е с дължина 9 сантиметра.

Възрастните са обикновено от 3,5 до 6 метра и тегло от 200 килограма до 1 тон. Средният размер зависи от местообитанието, местоположението, човешката дейност. Рядко е обаче възрастен мъжки да бъде над 6 метра и над 1 тон.

Този вид има най-големият сексуален диморфизъм, в сравнение с всички други видове крокодили. Женската е доста по-малка от мъжкия. Средната дължина на женската е от 2,1 до 3,5 метра, а средното тегло е до 450 килограма.

Начин на живот и поведение на соленоводния крокодил

Соленоводните крокодили прекарват влажния сезон в тропиците в сладководни блата и реки, движейки се надолу по течението до устията в сухия сезон, а понякога пътуват далече до морето.

Те се конкурират жестоко помежду си за територия, като доминиращият мъжки заема най-добрите места. Това отвежда младите до пределните речни системи, а понякога и до океана. С това се обяснява широкото разпространение на животното. Плуват доста бързо, с 25-29 километра в час.

Хранене на соленоводен крокодил

Соленоводният крокодил се храни с всичко, което успее да улови. Диетата на малките е ограничена до по-малки животни като насекоми, земноводни, ракообразни, малки влечуги и рибки.

Големите възрастни крокодили могат да изядат всичко в обхвата си. В менюто са кенгуруто, маймуните, дивите свине, птиците, домашните животни, домашните любимци, водните биволи, акулите, прилепите, сухоземните бозайници и човека.

Домашните говеда, коне, водните биволи и всички животни, които могат да тежат над тон се считат за най-голямата плячка на мъжките соленоводни крокодили.

Като цяло този летаргичен хищник се бави на слънце през по-голямата част от деня и предпочита да ловува нощем. Способен е на експлозивни набези при атаки от водата, а много от екземплярите умеят да бягат бързо и на сушата.

Ловуването е от засада, като крокодилът чака плячката да се доближи до ръба на водата, след това я зашеметява с удар с голяма сила и я завлича във водата.

Самият хищник има малко врагове и крокодил над 4 метра не може да бъде изяден от друг хищник поради огромните си размери и мощ, но малките често са плячка на гущери, хищни риби и птици, а младите под 3 метра са плячка за бенгалските тигри и леопардите.

Размножаване на соленоводен крокодил

Соленоводните крокодили преминават пред редица физиологични промени при растежа си. Мъжките са полово зрели на 3,3 метра дължина и възраст около 16 години, а женските на 2,1 метра и възраст около 12-14 години.

Чифтосват се през влажния сезон, когато нивото на водата е най-високо.

Женската избира мястото за гнездене и двамата родители защитават гнездовата територия, която представлява участък от брега, покрай приливни реки или блата.

Гнездото е могила от кал и растителност, в което женската снася от 40 до 60 яйца, но понякога и до 90 броя. Яйцата тежат средно по 113 грама. Новоизлюпените малки са по 70 грама.

Женската охранява гнездото, но загубите на яйца са много. Полът на малкото се определя от температурата. При 28-30 градуса са женски, при 32 градуса са мъжки.

Женската пренася в устата си излюпените малки по водата и подпомага излизането им от яйцето. Загубите на малки са значителни, тъй като хищниците ги нападат масово при излюпването им. Тези, които оцелеят, имат шанса да станат върховни хищници, на практика без естествен враг в природата.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Алигатор


Американски алигатор (A. mississippiensis)

Алигаторите (Alligator) са род крокодили от семейство Алигаторови (Alligatoridae). Името „алигатор“ е англиканизирана форма на испанското el lagarto („гущерът“) – името, с което ранните испански изследователи и заселници във Флорида наричали алигатора.

Има два съвременни вида алигатори:

Американски алигатор (Alligator mississippiensis)
Китайски алигатор (Alligator sinensis)

Външен вид

Алигаторите се характеризират с по-широка муцуна и с по-дорзално разположени очи в сравнение с типичните крокодили. И двата съвременни вида са със сравнително тъмна окраска, често почти черна. Но окраската е силно зависима и от водата. Така например води, богати на водорасли, придават зеленикаво оцветяване на алигаторите, а тези обитаващи води с висока концентрация на танин от гниещи дървета са тъмно оцветени. Сериозна отличителна черта на алигаторите е, че когато челюстите са затворени, само горния ред зъби може да бъде видян, за разлика от типичните крокодили, при които и горните и долни зъби са ясно забележими. Съществуват обаче отделни екземпляри алигатори с челюстни деформации, при които тази отличителна черта е трудно забележима. Очите на възрастните екземпляри отразяват светлина в червен цвят през нощта за разлика от тези на младите (зелен цвят) и това често се използва при нощен лов на алигатори.

Физически характеристики

Американският алигатор достига средно на тегло и дължина съответно 363 kg и 4 m. Според парка Евърглейд, най-големият описан алигатор във Флорида е бил дълъг около 5,3 m, а за най-големия в света се счита екземпляр, уловен в Луизиана, дълъг 5,8 m. Малка част от тези екземпляри са мерени на тегло, но обикновено масата им е около тон.

Китайският алигатор е значително по-малък с дължина рядко надминаваща 2 m.

Продължителността на живот на алигаторите е около 50 години, но при благоприятни условия може да надмине 70 години. Така например в Белградската зоологическа градина има екземпляр от 1937 година, а в зоопарка на Рига, Латвия – от 1935 година.

Местообитание и разпространение

Има само две страни в света, където се срещат алигатори – САЩ и Китай.

Американския алигатор нормално обитава крайбрежието на Мексиканския залив, Тексас, Оклахома, Луизиана, Мисисипи, Алабама и Флорида, както и Арканзас, Джорджия и в Северна Каролина и Южна Каролина. През подследните години ареалът на алигаторите в САЩ се разширява на север. Алигатори са били забелязвани в Мемфис, Тенеси, може би преплували река Мисисипи.

Мнозинството от американските алигатори обитават щатите Флорида и Луизиана. Така например изчисленията показват, че в щата Флорида има повече от един милион алигатори.

Китайският алигатор е застрашен от изчезване вид и се среща само в няколко блата по поречието на река Яндзъ. Полагат се усилия за опазването на този вид, като изчисленията показват, че само наколко дузини екземпляри живеят в естествената си среда, а около 10 000 екземпляра са в различни зоологически градини и консервационни паркове.

Поведение

Възрастните мъжки алигатори са самотни, териториални животни. По-малките, често се вскупчват на групи. Като принцип може да се отбележи, че възрастните алигатори (мъжки или женски) бранят своята територия, докато малките имат висок толеранс към други индивиди със същия размер.

Въпреки че алигаторите имат тежко и масивно тяло, както и забавен метаболизъм, те са способни да развият за кратко време скорости от 50 km/h. Плячка на алигаторите често са сравнително малки животни, който могат да бъдат уловени и убити с една атака, но дори и големи животни са обект на лов, предварително умъртвявани чрез удавяне. Алигаторите поглъщат храна, която не може да бъде преглътната наведнъж или като я оставят да се разложи или като я захапят и активно я разкъсват чрез мятане или търкаляне.

Повечето от мускулите на челюстите са създадени за захапване и задържане на плячката, затова и мускулите който затварят челюстите са изключително силни, но мускулите отварящи челюста са относително слаби. В резултат, възрастен човек може сравнително лесно да задържи затворена муцуната на алигатор, а често въже или гумена примка напълно достатъчно за да се възпрепятства отварянето на челюстите.

Алигаторите са относително боязливи и при наличие на хора предпочитат да избягат или да се потопят във водата. Това е довело до арогантно поведение от страна на хората, които често посещават животинските леговища. Съществуват закони срещу даването на храна на алигатори, но тази практика все още съществува и води до загуба на естествените инстинкти на алигаторите и скъсяване на дистанцията между алигатора и човека.

Хранене

Алигаторите поглъщат всичко, което могат да уловят. Когато са малки, те се хранят с риба, насекоми, охлюви и ракообразни. Когато пораснат могат да започнат да се хранят и с по-големи животни – големи риби, костенурки, дребни бозайници, птици и други влечуги. Когато са изключително гладни, могат да се хранят и с мърша. Стомасите им съдържат и гастролити. Възрастните алигатори могат да нападат диви прасета и елени, както и по-малки алигатори. В някои изолирани случаи алигатори са забелязвани да атакуват пуми и мечки. С навлизането на човек в естествената им среда, атаки над хора са познати, но не са чести. За разлика от крокодилите, алигаторите не разпознават веднага плячка в лицето на човек.

Човешките жертви, причинени от алигатори имат тенденция към нарастване поне в САЩ. Докато за 30 години (от 1970 г. до 2000 г.) в САЩ е имало 9 жертви на алигатори, за периода 2001 – 2006 г. общия брой е около 11. Алигаторите се боят от хора, но самоувереността и арогантността на човек, често е причина за атаките на алигатори над хора.

Размножаване

Половата зрялост на алигатора е зависима повече от размера на животното, отколкото от възрастта му. За зрели екземпляри се считат тези достигнали размер над 1,5 m. Размножителният сезон е през пролетта, когато водата е сравнително топла. Женските изграждат гнездо в близост до водата, в околоните корени и храсталаци и отлагат там яйцата си. Полът е абсолютно зависим от времето на инкубация и от околната температура. Температури от около 30 °C дават женски екземпляри, а при 34 °C се излюпват само мъжки. Тази зависимост от температурата е в първите седем до 21 дена от инкубацията. Естествените гнезда, изградени върху листа са сравнително по-топли (34 °C) с тези изградени върху заблатени места (30 °C), което се отразява на пола на новоизлюпените. Нормалното съотношение на половете в природата (при излюпването) е 5:1 в полза на женските екземпляри.

Женският алигатор застава на стража до гнездото и помага на малките да достигнат водата след излюпването. Грижата за малките може да продължи до една година, ако те останат в същата област. Най-голямата заплаха за малките алигатори са възрастните, причина за около 50% от смъртността на младите.

Изкуствено отглеждане

Отглеждането на алигатори е голяма и нарастваща индустрия във Флорида, Тексас и Луизиана. Общо тези три щата произвеждат около 45 000 кожи годишно. Кожите от алигатори са изключително скъпи, като тези на животни над 1,6 – 1,7 m струват няколко стотици щатски долара. Пазарът за алигаторово месо също нараства, като в САЩ годишно се произвежда над 135 тона месо.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Алигатори

Американски алигатор

Американският или мисисипски алигатор (Alligator mississippiensis) е един от двата вида крокодили от семейство алигатори, които носят наименованието алигатор. Другият е т.нар. китайски алигатор, който е доста по-дребен от американския.

Ареал

Американският алигатор обитава водоемите в субтропичните части на САЩ. Среща се в района на Мексиканския залив, на териториите на щатите Флорида, Луизиана, Джорджия, Северна и Южна Каролина. Обитава сладки води – реки, езера и блата. В много райони в ареала му популацията на вида е значително намаляла. През последните години обаче тя стабилно се увеличава благодарение на природозащитните организации. Алигаторът е защитен вид в САЩ и обитава защитени райони като националния парк Евърглейдс във Флорида.

Ареал на разпространение на Американски алигатор

Размери

Американските алигатори са едри крокодили – възрастните индивиди достигат дължина между 3,6 и 4,5 m. В много редки случаи може да има американски алигатори, които да надвишават тези граници. Въпреки това са улавяни индивиди, дълги над 5, дори до 6 m, но подобни гиганти при този вид са рядко явление. Най-големият рекорден по размери представител на вида е бил дълъг 5,8 m, въпреки че в миналото са описвани и малко по-едри екземпляри.

Поведение

Американският алигатор е по-малко агресивен в сравнение с други представители на разред крокодили. Това не го прави по-малко опасен. Всяка година алигаторите убиват около 11 души в САЩ. Но всъщност този вид може да се определи като безопасен в сравнение със соленоводния крокодил, черния кайман или нилския крокодил, които вземат и много повече жертви от американския алигатор. Има случаи в някои щати обаче, когато алигатори навлизали и в близост до населени места, където са нападали хора. Според един доклад на американското дружество за защита на природата доста по-често при такива опасни „посещения“ в близост до населени места, жертви на големите влечуги са ставали кучета, в повечето случаи скитащи и бездомни, които стават лесна плячка на алигаторите.

Хранене

Плячка на американските алигатори предимно стават риби, птици, костенурки, гущери, змии, различни бозайници и др. През периода на гнездене алигаторите понякога ловуват с пръчки за примамка на птици, които ги използват за строеж.

Размножаване

След размножителния период женската снася между 20 и 50 яйца, от които 3 месеца по-късно се излюпват малките. Женската неотлъчно пази първо яйцата, а после и малките през първите им дни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Американски алигатор

Китайски алигатор

Китайският алигатор (Alligator sinensis) е един от двата съвременни представителя на род алигатор от семейство Алигаторови (Alligatoridae). Среща се единствено в Китай и затова е наречен по този начин. В сравнение с другия представител на същия род – американски алигатор (Alligator mississippiensis), китайският е по-дребен и достига средно на дължина до около 1,5 m

Разпространение и местообитание

Първоначално е бил разпространен широко в Китай, но съвременният му ареал е стеснен значително до около 200 индивида (от които само 50 полово зрели) в различни блата на река Яндзъ в провинциите Дзянсу, Джъдзян и Анхуей. Стесняването на естественото му обитание е вследствие на използването на земите за земеделие и тровенето на гризачи (мъртвите биват поглъщани от алигаторите). Много малко гнезда на китайски алигатори се откриват всяка година, и единствено процент от тях дават ново поколение.

Природозащитен статут

Китайският алигатор е критично застрашен вид според IUCN. Съгласно конвенцията за международна търговия с изчезващи видове от дивата флора и фауна, търговията и износа на китайския алигатор е сериозно ограничен. Въпреки тези мерки, числеността му намалява. Усилията за опазването му са насочени в реинтродуциране към естествена среда на животни отглеждани в изкуствени условия, но опитите от подобен род нямат голям успех.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Китайски алигатор


Алигатор е едър земноводен хищник, който е представител на семейство Алигаторови. Той е изключително опасен и се случва да напада хора. Кожата на Алигатор се използва за производство на изключително скъпи обувки и аксесоари на водещи модни марки.

История на Алигатор

Прародителите на Алигаторите са се появили на планетата преди около 200 милиона години. През хилядолетията Алигатор не се е променил особено много и се смята, че е запазил древния си вид. Днес съществуват два вида Алигатори - това са Китайският Алигатор и Американският Алигатор. Китайският Алигатор може да бъде срещнат само в Китай, по поречието на река Яндзъ. Американският Алигатор се среща във водоемите на Флорида, Северна Каролина, Луизиана, Тексас, Джорджия и в Мексиканския залив. Алигатор предпочита да живее в блатисти местности или в сладководни водоеми.

Как изглежда Алигатор

Китайски Алигатор е по-дребният от двата съвременни вида Алигатори. Китайският Алигатор става дълъг до метър и половина, много рядко достига до два метра дължина. Китайският Алигатор се смята за изчезващ вид и търговията с него, както и ловът му, са забранени от закона. Въпреки това обаче той постоянно става обект на лов и убийство от бракониери, които го преследват заради кожата му. Американски Алигатор, наричан още Мисисипски Алигатор, е по-едър. Той също е защитен вид, но като Китайския става често обект на бракониерство.

Американски Алигатор може да достигне до над четири метра дължина, съществуват и екземпляри с дължина над пет метра. Американски Алигатор тежи над 350 килограма. Алигатор много прилича на крокодил, но е с по-широка муцуна от него. Алигатор може да е зелен или тъмнокафяв на цвят - това зависи от водата, в която живее. Ако във водата има повече водорасли, цветът на Алигатор е зелен. Горната челюст на Алигатор е по-голяма от долната и когато е със затворена уста, горните зъби напълно покриват долните.

Очите на Алигатор са жълтеникави, зеницата е във вид на тясна ивица. Очите на Алигатор са защитени от прозрачен трети клепач, който му дава възможност да не мига и пазят очите му под водата. Около окото си Алигатор има специална жлеза, благодарение на което се отделя течност, приличаща на сълзи - така организмът на животното се освобождава от излишните органични соли.

Челюстите на Алигатор са изключително силни и мускулите, които ги затварят, са много развити. В същото време мускулите, които отварят челюстите, са много по-слабо развити.

С какво се храни Алигатор

Алигатор е хищник, който се храни с различни животни, като ги завлича под водата и ги убива там. Алигатор се храни с бозайници, птици, риби, земноводни. Интересен факт е, че понякога Алигатор лови птици с инструмент - той хваща със зъбите си пръчка и стои неподвижно с часове под водата, като над нея са само очите му и пръчката. Когато птицата, строяща гнездо, се опита да вземе пръчката, Алигаторът изскача от водата и я поглъща.

Също като змиите, Алигатор може да глътне жертвата си цяла, без да я разкъсва. Ако женски Алигатор се опитва да спаси потомството си в период на глад, той изяжда най-дребното си малко, за да оцелее и да може да открие източник на храна за всички останали малки. Зъбите на Алигатор не са достатъчно остри, че да може да разкъса с тях убитата жертва. Затова често Алигатор крие плячката си, за да може кожата ѝ да омекне и започва да я върти с голяма скорост във водата, за да се откъсне някое парче.

Размножаване на Алигатор

Половата зрялост на Алигатор настъпва, когато размерът му достигне метър и половина - това се случва около петата му година. През пролетта е времето за чифтосване на Алигатори. Мъжките се опитват да заплодят възможно повече женски, след което не контактуват с тях отново. След около месец женският Алигатор снася до 50 яйца, които крие в специално построено от нея гнездо, което се намира близо до водата.

Американски алигатор бебе

Женската пази гнездото почти денонощно, за да не пострадат яйцата, и след три месеца се излюпват малките Алигатори. През това време женската обикновено не се храни изобщо. При по-ниски температури се излюпват женски Алигатори, а при по-високи - мъжки. Установено е, че по-често се излюпват повече женски Алигатори. След като се излюпят, малките Алигаторчета веднага трябва да стигнат до водата, където лесно се крият от хищници. Майката им помага да стигнат до водата и след това се грижи за тях около година, като ги пази от хищници и най-вече от други Алигатори.

Любопитни факти за Алигатор

В някои щати на САЩ Алигатор се отглежда във ферми за производство на кожа за обувки и аксесоари. Всяка година тези ферми произвеждат десетки тонове кожа от Алигатор.

Алигатор живее самостоятелно, контактът с други животни е само по време на любовния период. Мъжкарите не допускат други мъжки на тяхна територия и я отстояват с битки. Случва се Алигатор да живее и на групи, но тогава винаги има доминиращ мъжкар, няколко женски и млади мъжки, които се подчиняват на лидера.

Алигатор може да достигне скорост до 50 километра час във водата и до 18 километра част на суша. Когато се опитва да хване плячка или да избяга от агресивен съперник, Алигатор може да изскочи от водата почти във вертикално положение.

Алигатор не обича присъствието на хората и винаги се опитва да се скрие, когато усети човешко присъствие. Той напада хора само в случай, че месеци наред не се е хранил. Алигатор живее до 50 години, но има случаи, в които животното надхвърля тази възраст. Алигатор диша атмосферен въздух, но може да прекара дълго време под водата. Когато се гмурне, ноздрите и ушите му се затварят от специални клапи, които не пропускат вода.

Вреди от Алигатор

Алигатор може да нападне не само селскостопански животни, но също така и хора. Установено е, че десетина души годишно стават жертва на Алигатор на територията на САЩ. През юни 2016 г. Алигатор грабна 2-годишно дете пред очите на родителите му край парка Дисниленд. По-късно се оказа, че детето е било оставено да влезе само във водоем, около който имало табели за опасност от Алигатори.

https://miau.bg/


Разликата между крокодил и алигатор

Външно алигаторите и крокодилите са животински видове, които са много близки един до друг. С други думи, за повечето хора те са ужасни земноводни хищници, запазили се от времето на динозаврите. Двата вида са от разред едри влечуги, появили се към края на периода триас, но разцветът им е през юра и креда. Те са най-близко свързаната с птиците съществуваща група животни. Срещат се в Африка, Южна Азия, Австралия и Северна и Южна Америка.

Крокодил от алигатор обаче се разграничат по шест основни точки:

1. Зъби

Когато крокодилът е със затворени челюсти, зъбите му са видими и стърчат от страни на муцуната му. Алигаторът няма толкова зъбата усмивка като африканския си братовчед. Има един съществен белег, по който можем да различим алигатор и крокодил. Когато челюстите на крокодила са затворени, може да се види големият му четвърти зъб на долната челюст. При алигатора, когато горната челюст се затваря, този зъб влиза в жлебовете на горната челюст.

2. Муцуна

Муцуната на крокодила е остра - V-образна, докато на алигатора е тъпа - има U-образна форма.

3. Лапи

Алигаторите са по-добри плувци, защото имат ципи между пръстите, докато при крокодилите само задните крака са оборудвани с малки мембрани.

5. Местообитание

Под езика на крокодила има жлеза, способна да преработва солта. Ако крокодилът поеме твърде много сол, тя се освобождава от тялото му обратно в околната среда. Точно и затова са регистрирани случаи, когато човек се е сблъсквал с крокодили в открито море. При алигаторите такава железа липсва и те са способни да живеят само в сладка вода.

6. Името

Думата крокодил идва от гръцкото kokodrilos, докато crocodile, както са наричани алигаторите в САЩ, идва от старофренски Cocodrie и означава гущер. Думата алигатор идва от испанския Еl lagerte - гущер, и е производна на латинската дума latsertus, която означава огромен гущер.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Индийски гавиал

Индийски гавиал (Gavialis gangeticus) е вид крокодил, единствен съвременен представител на семейство Гавиалови.

Разпространение

Историческият ареал на разпространение на индийския гавиал включва сборните басейни на реките Инд, Ганг и Иравади. Днес местообитанията на крокодила представляват едва 2% от този исторически обхват.

В Индия малки популации обитават реките на животинските светилища в Утар Прадеш и река Маханади, където вероятно не се размножава.;
В Непал съществуват малки популации, които бавно възстановяват своята численост. Обитават притоци на Ганг като тези в националните паркове Читван и Бардия.
Днес видът е изчезнал от река Инд в Пакистан и от Брахмапутра в Бангладеш и Бутан. Изчезнал е и от Иравади в Мианмар. Той е симпатричен вид с Индийския крокодил, а в миналото и със Соленоводния крокодил в района на делтата на Иравади.

Анатомия и морфлогия

Муцуната на гавиалите е дълга и тънка, а дължината ѝ превишава ширината от 3 – 5,5 пъти. Предният край на муцуната е силно разширен, като при мъжките екземпляри на него е разположено своеобразно образувание, което прилича на индийския глинен съд ghara. Оттук произлиза и наименованието на този род крокодили (гавиал е изменено „gharial“). Зъбите на гавиалите са дълги, тънки и остри. Броят им е не по-малко от 27 на горната и 24 на долната челюсти. Разположени са почти косо – с върха напред и встрани. Скулната кост не е голяма, както при другите съвременни крокодили.

Гавиаловите достигат дължина до 6,6 m. Окраската на гърба е кафяво-зелена, а на коремната страна е жълто-зелена.

Хранене

Въпреки че основната храна на гавиалите е рибата, която улавят със странични движения на главата, те се хранят също с птици и дребни бозайници. Ядат и трупове, включително човешки, които индийците по старинен обичай погребват във водите на Свещената река Ганг. За живите хора те не са опасни, въпреки огромните си размери.

Размножаване

Женските индивиди достигат полова зрялост при дължина 3 m, на около 10-годишна възраст. Самецът има харем от няколко женски и го пази от другите мъжкари. Брачният период продължава от януари до февруари. През размножителния период (март – май), който съвпада със засушаването, самките заравят в крайречните пясъчни плитчини повече от 40 яйца. Всяко яйце тежи до 160 g – повече отколкото при другите крокодили. Самката се връща при люпилото всяка нощ. Те се излюпват след 60 – 80 дневен инкубационен период. За разлика от другите видове, майката не пренася малките във водата, тъй като челюстите ѝ не са приспособени за това, но продължава да се грижи за тях в продължение на няколко седмици.

Индийски гавиал (женски)

Заплахи за вида и опазване

Гавиалът се счита за един от най-редките видове крокодили и е включен в Световна Червена книга като критично застрашен вид.

През 1970 г. той е бил на границата на изчезване, поради намаляване на местообитанията, рибните запаси и изтребване. И до днес събират яйцата за медицински цели, а самците са обект на лов, тъй като считат израстъка на носа им за афродизиак.

В Индия са разработени програми за събирането на яйцата на гавиалите и отглеждането им в т. нар. „крокодилски ферми". Първата група животни, отгледани по този начин е била пусната в природата през 1981 г. През 1975 г. популацията на гавиалите е била едва 70 индивида, а днес тя е нараснала на 1500. От 40 млади животни в природата до полова зрялост достига само един.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Индийски гавиал

Индийски гавиал (мъжки)

Представата за крокодил е за мощно и опасно влечуго със стоманени челюсти, което изскача от водата и без колебание напада жертвите си, включително човека, и ги поглъща след като ги завлече на дъното.

Има обаче и вид крокодил, който наистина може да изненада с характеристиките си, напълно неочаквани за този хищник. Става въпрос за индийския гавиал.

Този крокодил се счита за добродушен и никога не напада хората. Хищникът ще предпочете да се скрие при среща с човек, защото е плах и непохватен, нищо че има страховити челюсти и остри като бръснач зъби.

Индийският гавиал е полезен жител на водоемите, защото пречиства водите на реката от гниещи останки от мъртви тела.

Правителството на Индия, където живее най-добрият крокодил в света, е загрижено за опазването на този полезен вид и е взело мерки, което дава надежда, че популацията на гавиалите може да се увеличи дори десетократно.

Ето какво още може да се научи за този добродушен жител на великите индийски реки, почитан в родината си като божество.

Класификация на индийския гавиал

Научното име на индийския гавиал е Gavialis gangeticus и е единствен член на семейство Гавиалови - Gavialidae. Това влечуго е известно още като гхариал или крокодил, който яде риба.

Най-напред през 1789 година Йохан Гмелин предлага научно име Lacerta gangetica, следвайки Карл Линей, който смятал, че Lacerta може да включи други крокодили и различни гущери, известни по това време.

Гхариалът е поставен в рода Крокодили от следващите натуралисти.

Родовото име - Gavialis е предложено от Николай Майкъл Опел през 1811 година за крокодили с цилиндрична форма на гърба. Той поставя този род в семейството Crocodilini.

Фамилията Gavialidae. е предложена от Артур Адамс през 1854 година като Gavialis е единствен род в него.

Gavialis gangeticus е научното наименование използвано от Алберт Гюнтер през 1854 година и по-късно тези названия и таксономията се запазват.

История на индийския гавиал

Когато става въпрос за гхариалът трябва да се има предвид, че говорим за древно влечуго. Еволюцията му и връзките му с други крокодили са обект на противоречия.

Някои автори предполагат, че индийският гавиал е еволюирал по-рано от другите крокодили заради отчетливата му форма и зъбите, които показват по-напреднало ниво на специализация.

Други предполагат, че се развива много по-късно от други крокодили поради ниските нива на протеин в кръвта. Тъй като споделя тези характеристики с фалшивия гхариал се предполага, че образуват сестринска група. ДНК изследванията показват, че те наистина са сестрински таксони.

Смята се, че гавиалите са се отклонили от крокодилите в късната креда. Родът Gavialis вероятно произхожда от района на Индия и Пакистан от ранния миоцен. През кватернера Gavialis се разпръсват до остров Ява, където са датирани през ранния плейстоцен. Останки са открити и в Тайланд, което говори, че разпръсване наистина е станало чрез речните системи.

Разпространение и местообитания на индийския гавиал

Gavialis gangeticus се среща в северната част на Индийския субконтинент. Исторически обитава 4 речни системи: Инд в Пакистан, Ганг в Индия и Непал, Маханади в Индия и Брахмапутра в Индия, Бангладеш и Бутан. Има предположения, че възникването му е в Бирма, но после е изчезнал, както и от други места.

Индийските гавиали живеят в бистри сладководни реки и бързотечащи води. Те се събират в речни завои и други участъци от реки, където водата е дълбока и течението е по-слабо.

Тъй като не са приспособени за движение по сушата, те обикновено напускат водата само за да гнездят. Предпочитат пясъчните басейни в средата на реките за тези дейности. Малките търсят тихи води или по-малки потоци.

Как изглежда гавиалът?

Индийският гавиал е един от най-големите крокодили в света. Мъжките стигат на дължина до 5-6 метра, а женските са по-малки, до 4 метра.

Муцуната им е дълга и стройна, пригодена за улов на риба. Формата на муцуната се променя през целия им живот, като става по-дълга и по-тънка с напредване на възрастта.

В челюстите си имат между 106 и 110 остри като бръснач зъби. Мъжките имат луковичен израстък в края на муцуната, наречен гхара. Той действа по време на ухажване като визуален стимул за женските и подпомага образуването на мехурчета по време на чифтосване. Той позволява на мъжките да издават силен бръмчащ звук.

Краката им са широко разположени и затова на сушата не се движат добре. Мускулите на краката им не са достатъчно силни, за да ги повдигнат от земята, но могат да се избутват, като се плъзгат по корем.

Възрастните са тъмнокафяви до зеленикаво-кафяви отгоре и жълтеникави до бели отдолу на корема. Младите гавиали имат тъмни ленти по тялото и опашката, които избледняват като станат възрастни.

Размножаване на индийски гавиал

Системата на чифтосване при индийския гавиал наподобява тази на другите крокодили. Сезонът настъпва за около 2 месеца всяка година. Той варира регионално, но обикновено е между ноември и февруари по време на сухия сезон.

Гнезденето е от март до май. Женските намират стръмен пясъчен бряг, където копаят гнездо. Може да изкопаят редица дупки, докато намерят подходящо място. Дупките са дълбоки половин метър и са на 3 до 5 метра от водата.

Женската снася от 28 до 60 яйца през нощта, но борят им може да стигне и 100 при по-големи индивиди.

Инкубационният период е от 60 до 80 дни. Женските посещават гнездото и пазят яйцата през нощта, но остават във водата. По време на инкубацията женските стоят до гнездото и подпомагат излюпването. Малките са до 18 сантиметра. Майката обаче не пренася малките до водата, защото нейните челюсти не са пригодени за това.

Сексуалната зрялост при женската настъпва при 3 метра дължина и възраст около 8 години, а при мъжкия при 4 метра дължина и 15 години възраст. През това време мъжките отглеждат гхара на муцуната си.

Гавиалът живее до около 29 години, такава възраст е отбелязана като рекорд. Рибарите, които живеят в близост до тях, вярват, че могат да доживеят до 100 години, въпреки че такъв случай не е потвърден.

Хранене на индийски гавиал

Основната храна на индийския гавиал е рибата. Той я лови със странично движение на главата. Храни се също така с птици и дребни бозайници. Тъй като са санитарите на реките, те ядат и мърша, прочиствайки реките от гниещи остатъци. Ядат и човешки трупове, тъй като в Индия хората имат обичай да погребват мъртвите си, спускайки ги в реката. За живите не са опасни, защото никога не нападат хората.

Още някои интересни факти за индийския гавиал

Индийските гавиали по време на почивка си отварят широко устата, за да разсеят излишната топлина. В много горещи дни изцяло потапят телата си като оставят само главите отвън под ъгъл от 20 до 30 градуса.

Индийските гавиали се размножават веднъж годишно, но това не е твърде успешно. Смъртността е прекалено висока и те са застрашен вид, включен в Червената книга.

Израстъкът на носа на мъжкия се счита за афродизиак.

В Индия събират яйцата им и ги отглеждат в крокодилски ферми, а после ги пускат в природата, за да опазят вида.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Черен кайман

Черният кайман (Melanosuchus niger) е най-едрият представител на семейство алигатори и един от четирите вида най-големи крокодили в света, заедно със соленоводния крокодил, нилския крокодил и гавиалът. Обитава сладки води, но се среща и в слабо солени като например района около делтата на Амазонка и тази на река Токантинс.

Разпространение и особености

Черният кайман като цяло е разпространен в басейна на река Амазонка, а също и на Ориноко и Пантанал. Ареалът му обхваща териториите на Бразилия, Суринам, Френска Гвиана, Гаяна, Венецуела, Колумбия, Еквадор, Перу, Боливия и Парагвай. Среща се в реки, езера и блата, но също и в слабо солени води в района на делтата на Амазонка, където е забелязван и на 300 км източно от Маражо – най-големия остров в делтата, в открития океан. Това се дължи на факта, че като най-пълноводна река в света Амазонка влива толкова голямо количество вода в световния океан (до 40% от световния речен отток), че в района на делтата и на 300 км навътре в океана водата е много слабо засолена, а отделни участъци са сладководни.

Ареал на разпространение на черния кайман

Черният кайман е най-едрият представител на семейство Алигаторови. Възрастните индивиди достигат дължина 7 метра и тегло до 1000 кг. Най-едрият рекорден по размери черен кайман е дълъг 7,7 метра и с тегло 1310 кг. По неофициални данни съществуват и индивиди, дълги 10 метра. По своите размери се доближава до най-едрия на планетата соленоводен крокодил и е второто най-голямо влечуго в света.

Менюто на черните каймани включва риби, влечуги, птици, маймуни, но и едри животни като тапири, елени, капибари, глигани, а също и акули, делфини и ламантини, срещащи се в Амазонка.

Често напада и хора. В някои райони, където се развива животновъдство в близост до водни басейни, нерядко плячка на каймана стават и домашни животни – бикове, крави, кози, кучета и др.

Развитие и размножаване

Черните каймани също са намалели на брой вследствие бракониерството и унищожаването на горите, но тяхната популация е сравнително стабилна, тъй като обитават преди всичко Амазония, която е рядко населен район.

След оплождането женските снасят между 50 и 60 яйца, които се снасят в гнездо, широко до 2 метра. След 3 месеца малките се излюпват. Майката ги пренася в уста до водата, откъдето започва техният живот. Първоначално се хранят с водни или доближили водата насекоми, а като пораснат, в менюто им ще влизат и големи животни.

Черен кайман - млад екземпляр

https://bg.wikipedia.org/wiki/Черен кайман

Любопитни факти за черния кайман

Черният кайман е най-големия екземпляр в семейството на алигаторите. Заедно с това е един от четирите вида най-едри крокодили в света, както и най-големият хищник, срещан в Амазонската екосистема.

Вижте интересни факти за черния кайман!

Дължината на черните каймани достига до 7 метра, а теглото им над 1 тон! Из Латинска Америка са забелязвани и отделни екземпляри, които надхвърлят 10 метра, но за сега това не е документирано официално. Рекордът се държи от кайман, който е дълъг 7, 7 метра и тежи цели 1310 килограма.

Черният кайман е сладководно влечуго, но също така се среща и около делтата на Амазонка, където водите са сравнително слабо солени. Живее в езера, блата и бавно движещи се реки.

Черният кайман обитава районите на Колумбия, Венецуела, Бразилия, Еквадор, Френска Гвиана, Перу и Парагвай. Както името му подсказва има тъмен цвят, а възрастните екземпляри са напълно черни. Това им помага да абсорбират по-добре слънчевата светлина и топлина.

С какво се храни черният кайман?

Този вид алигатори имат богато меню, в което доминира месото. Всякакви водни обитатели, змии, маймуни, птици са част от любимите им храни. Заради огромния си размер кайманите обаче безпроблемно ловуват и едър дивеч като елени, ягуари, пуми и дори глигани. Също така са склонни на животински канибализъм, тъй като често нападат по-дребни видове каймани.

За съжаление, им се услажда и човешкото и не рядкост да нападат и хора. Особено в районите, в които се развива животновъдство край реките. Там черният кайман също така убива и селскостопански животни, като се стреми към по-едрите екземпляри като бикове, прасета и крави. Ловуват основно нощно време, освен ако не са много гладни.

Челюстите им нямат дъвкателен механизъм, затова когато успеят да сграбчат нещо, те се опитват да го строшат преди да го глътнат. По-голямата плячка се укрива и се изчаква плътта да започне да гние, за да може каймана да отхапва огромните късове месо по-лесно.

Как се размножават черните каймани?

Размножаването при черните каймани се осъществява винаги в сухия сезон.

След оплождане женските снасят между 50 и 60 яйца. Гнездата им са огромни – с диаметър между 2 и 5 метра. Малките каймани се излюпват след 3 месеца мътене. След това майката ги пренася до водата с уста. Там те започват да се хранят първоначално с дребни рибки, мухи и комари, след което постепенно в менюто им влиза и месото.

В периода между 1940 и 1970 година черният кайман е бил за кратко застрашен животински вид. Тези алигатори били любими на бракониерите, които печелели добре от ценната им кожа, която била много търсена за направата на чанти и обувки. Днес се смята, че популацията им е овладяна.

И сега те често стават жертва на бракониери и унищожаването на джунглите, но този вид рептили в момента е сравнително незасегнат, благодарение на суровите наказания и бързата им репродукция. Също така местообитанието на черния кайман е концентрирано основно в Амазония, която е рядко населена.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Морска краставица

Морските краставици (Holothuroidea) са клас морски животни с продълговата форма на тялото и жилава кожа. Много от видовете и родовете неофициално са известни като морски краставици и се консумират от хората. Подобно на всички бодлокожи, морските краставици имат ендоскелет точно под кожата – калцирани структури, които обикновено са минимални и микроскопични и преминават към съединителната тъкан.

В България наименованието морска краставица погрешно се използва и за луда краставица (Ecbalium elaterium) – лечебно средство за синузит.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Морски краставици

Холотуриите, или морски краставици (лат. Holothuroidea), са клас безгръбначни животни от тип бодлокожи. Видовете, които се консумират като храна, са известни като морски краставици.

Холотурите са роднини на морските звезди и морските таралежи. Съвременната фауна е представена от 1150 вида, разделени на 6 разреда, които се различават помежду си по формата на пипалата и варовиковия пръстен, както и по наличието на някои вътрешни органи. Най-старите вкаменелости от морски краставици датират от силурийския период.

Биология

Холотуриите се различават от другите бодлокожи по своята продълговата, подобна на червей, по-рядко сферична форма, липсата на изпъкнали шипове и редуцирането на дермалния скелет до малки варовикови „кости“, разположени в стената на тялото. Петлъчевата симетрия на тялото при холотурите е маскирана от двустранното разположение на много органи.

Тялото на морските краставици е кожесто на пипане, обикновено грапаво и набръчкано. Стената на тялото е дебела и еластична, с добре развити мускулни снопове. Надлъжните мускули (5 ленти) са прикрепени към варовиковия пръстен около хранопровода. В единия край на тялото има уста, в другия има анус. Устата е заобиколена от венче от 10-30 пипала, които служат за улавяне на храна, и води в спирално усукано черво. За дишане се използва амбулакралната система и така наречените водни бели дробове - разклонени торбички, които се отварят в клоаката пред ануса. Няма външна мадрепорова пластина.

За разлика от други бодлокожи, холотуриите лежат „на една страна“ на дъното, като страната, носеща три реда амбулакрални крака (тривиум), е вентрална, а страната с два реда амбулакрални крака (бивиум) е дорзална. При дълбоководните холотури амбулакралните крака могат да бъдат силно удължени и използвани като кокили. Някои видове се движат поради перисталтични контракции на мускулите на стената на тялото, отблъсквайки се от земята с изпъкнали варовити кости.

Повечето морски краставици са черни, кафяви или зеленикави на цвят. Дължината на тялото варира от 3 cm до 1-2 метра, въпреки че един вид (Synapta maculata) достига 5 m.

Морска краставица (a - пипала, b - клоака, c - амбулакрални крака на вентралната повърхност, d - гръбни папили)

Начин на живот

Холотурите са заседнали или пълзящи животни, които се срещат в почти всяка част на океана - от крайбрежната ивица до дълбоководните падини; най-разпространени са в среди на тропически коралови рифове. Повечето видове са бентосни, но има и пелагични видове, например подобни на малката медуза Pelagothuria natatrix. Те обикновено лежат „на една страна“, повдигайки предния, орален край. Холотурите се хранят с планктон и органични остатъци, извлечени от дънна тиня и пясък, които преминават през храносмилателния канал. Други видове филтрират храната от дънните води с пипала, покрити с лепкава слуз.

В случай на силно дразнене, задната част на червата се изхвърля през ануса заедно с водните бели дробове, изплашвайки или разсейвайки нападателите; Загубените органи бързо се възстановяват. При някои видове се отделят и тубулите на Кювие, съдържащи токсини. Морските краставици се ловуват от морски звезди, коремоноги, риби и ракообразни. Риби - фиерасфери (Fierasfer), понякога грахови раци (Pinnotheres) - се установяват във водните бели дробове на някои видове.

Поради заседналия си начин на живот, морските краставици стават лесна мишена за паразити и коменсали. На повърхността на тялото, във водните бели дробове, червата, телесната кухина и в кръвните празнини паразитират ресничести и грегарини. Холотуриите също могат да бъдат увредени от червеи, мекотели, ракообразни и риби.

Размножение и развитие

Повечето морски краставици са разделнополови, но се срещат и хермафродити.

Репродуктивният орган (гонада) е нечифтен, под формата на сноп от пръстовидни тръби. Оплождането на яйцето и развитието на ембриона при повечето видове е външно. Някои холотурии, живеещи предимно в студени води, хващат яйцата с пипала и ги прикрепят към гръбната страна на тялото; в редки случаи ембрионите се развиват в телесна кухина. Развитието на яйцата се дължи на повишено количество жълтък или поради хранителни вещества от тялото на майката.

Холотуриите се развиват с метаморфоза: от яйцата излизат плаващи ларви. Първоначалната форма на ларвата, както при всички бодлокожи, е представена от диплеурула; след три дни се превръща в аурикулария и след това в долиолария. Редица видове имат и други ларвни форми - вителария и пентактула.

Продължителността на живота е от 5 до 10 години.

Стопанско значение

Някои видове морски краставици, особено тези от родовете Stychopus и Cucumaria, се консумират под названието "трепанги". В Китай и страните от Югоизточна Азия се смятат за деликатес, сервиран пресен или сушен с риба и зеленчуци. Техният риболов е най-развит край бреговете на Япония, Китай, Малайския архипелаг и в южната част на Тихия океан. Холотурският риболов се извършва и в руския Далечен изток.

Токсините, произвеждани от морските краставици, са от фармакологичен интерес. Използват се и в традиционната китайска медицина. Рибарите на тихоокеанските острови използват при риболов отровни каналчета на Кювие на някои видове. Кръвните клетки на някои видове морски краставици съдържат до 0,88% масови фракции ванадий, което по принцип прави възможно получаването на този метал от морски краставици в промишлени количества.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Голотурии

[Hatshepsut]

Колорадски бръмбар

Колорадският бръмбар (Leptinotarsa decemlineata) е бръмбар от семейство Листояди (Chrysomelidae).

Народното си название „колорадски“ бръмбарът е получил през 1859 г., след като опустошил картофените полета в американския щат Колорадо, но истинската му родина е Сонорската зоогеографската подобласт в североизточната част на Мексико.

Разпространение

Колорадският бръмбар е насекомо със завидна екологическа пластичност, специализирано е по отношение на храненето си, като консумира листата на няколко култури от семейство Картофови (Solanaceae) – най-вече картофи, но освен това патладжан, домати, беладона и други. Ето защо, за кратък период от време (петдесетте и шестдесетте години на 20 век) то се разпространи по целия свят.

Разпространение на колорадския бръмбар в Европа

Ларви на колорадския бръмбар

Морфология

♦ Възрастното насекомо. Има продълговато овално тяло, изпъкнало отгоре и сплеснато от долната страна. Основен цвят – ръждиво кафяв до тъмно кафяв. Елитрите са жълтиникави, с 10 надлъжни черни ивици. Главата и гърдите са розовочервени, с черни петна. Гръдният щит има формата на „V“. На дължина достига 20 mm.
♦ Яйце. Има продълговато овална форма, оранжево червено е с дължина до 1 mm.
♦ Ларва. Има оранжевочервен цвят на тялото, отгоре е силно изгърбена, с два реда брадавички отстрани и с червена глава. Дълга е около 15 mm.
♦ Какавида. Оранжевожълта е и дълга до 10 mm.

Паметник на колорадския бръмбар в Хедервар, Унгария

Биологични особености в условията на средните ширини

Колорадският бръмбар развива 2 – 3 поколения годишно, като презимува като възрастно насекомо в почвата на дълбочина от 30 cm до 1 m.
Презимувалите бръмбари излизат на повърхността при затопляне на времето и започват да се хранят от дивите видове от семейство Картофови, след което преминават по поникналите картофи. Узряват полово за около седмица след излизане на повърхността, след което копулират.
Женските индивиди снасят 400 – 600 яйца (отчетен е максимум от 2400 яйца), по долната страна на листата, на групички по 15 – 30 яйца. В зависимост от температурата на въздуха зародишът се развива за 4 – 21 дни.
Излюпените ларви отначало се хранят около мястото на излюпване, като изгризват долния епидермис на паренхима, след това нападат връхните листа, а по-късно унищожават всички листа на нападнатото растение.
Ларвите се развиват за 2 – 3 седмици и преминават в почвата, в която правят камерки и какавидират в тях. След 7 – 15 дни се появяват новите бръмбари, от които се развива последователно второ и трето поколение. Бръмбарите от последното поколение остават в почвата и презимуват.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Колорадски бръмбар


Сред известните вредители по растенията несъмнено е колорадският бръмбар. Той е едно от създанията, които можете да срещнете в градината си заедно с щурци, пеперуди, гъсеници, къртици, листни въшки, стършели, пчели и други. Въпреки името си родината му не е Колорадо, а от Мексико. Все пак има връзка и с американския щат, откъдето е дошло името му. През 1859 година този най-известен селскостопански вредител по картофите по полетата в Колорадо и хората го запомнили с това име.

Тъй като

борбата с колорадския бръмбар
с продължава и сега, информацията за него ще бъде полезна за всеки.

Класификация на колорадския бръмбар

Колорадският бръмбар е с латинско название Leptinotarsa decemlineata. Наричат го още 10-ивичест копиеносец, картофена буболечка. Той е основен вредител по картофените култури.

Наблюдаван е за първи път през 1811 година от Томас Нутъл и е описан за първи път от американския ентомолог Томас Сай. Бръмбарите са били събрани в Скалистите планини, където се хранят с Solanum nostratum. Родът Leptinotarsa е причислен към семейството на бръмбарите Doryphorini, които се намират в подсемейство Chrysomelinae. В него те споделят мястото си с още 5 рода.

Родината му е Америка, но той като адаптивен бръмбар се разпространява бързо и в Европа от 1859 година нататък, както и в Азия. Разпространението му е върху 16 милиона квадратни километра.

Как изглежда колорадският бръмбар?

Всеки, който се е занимавал с отглеждане на картофени култури е добре запознат с това насекомо. Възрастното е с дължина 6-11 милиметра и 3 милиметра широчина. На цвят колорадските бръмбари са оранжево-жълти с 10 характерни черни ивици по елитрата. Името на вида произлиза от тази характеристика.

Възрастните бръмбари могат да бъдат объркани с лъжливия картофен бръмбар L. Juncta, който не е вредител, но също има редуващи се черни и бели ивици по гърба. Една от белите ивици в центъра на всяко покритие на крилото липсва и е заменена със светло кафява ивица.

Главата и гърдите са розовочервени и имат черни петна по тях.Наблюдава се гръден щит с форма на V.

Яйцата на колорадския бръмбар са продълговати и овални, на цвят розово-оранжеви и дълги до 1 милиметър.

Ларвата е розово-оранжева, отгоре е изгърбена и има 2 реда брадавици отстрани. Главата на ларвата е розова. Дълга е около 15 милиметра.

Какавидата е оранжево-жълта и е около 10 милиметра дълга.

Ларвите имат 4 стадия на развитие. Главата запазва цвета си през всеки от тях, но тялото променя цвета си до оранжево-кафяво.

Този род се характеризира в подсемейството с кръгла до овална форма на тялото, което е ярко оцветено и прости нокти, които се разделят в основата.

Жизнен цикъл на колорадския бръмбар

Женските колорадски бръмбари са много плодовити и могат да снасят над 500 яйца за период от 4-5 седмици. Яйцата са жълти до оранжеви с дължина до 1 милиметър. Обикновено се депозират на партиди от около 30 на долната страна на листата на гостоприемника. Развитието им зависи от температурата.

След 4 до 15 дни от яйцата на колорадските бръмбари се излюпват розово-кафяви ларви с гърбица на гърба и два реда тъмнокафяви петна от двете страни. Те се хранят с листата на растението домакин. Ларвите прогресират през 4 отделни етапа.

Първите са с дължина 1, 5 милиметра, а последните са вече 8 милиметра. Първият до трети етап трае 2-3 дни, четвъртият е 4-7 дни. След достигане на пълен размер, тя се спуска към почвата и се закопава на няколко сантиметра. След 5-10 дни се появява бръмбарът, който се храни и размножава. По този начин всеки бръмбар може да премине от яйце до възрастен само за 21 дни в зависимост от температурата, светлината и качеството на гостроприемника.

Възрастните могат да влязат в диапауза и да забавят появата си до пролетта. На някои места могат да се появят 3 или 4 поколения през всеки вегетационен период.

С какво се храни колорадският бръмбар?

Колорадският бръмбар има силна връзка с растенията от семейство Solanaceae, особено тези от рода Solanum. Те са свързани с други растения от това семейство, а именно домата и чушките. Колорадските бръмбари ядат и листата на патладжана и тютюна.

Ларвата на колорадския бръмбар се храни около мястото, където се е излюпила, с долния епидермис на паренхима, след това нападат връхните листа, а по-късно унищожават всички листа на растението.

От своя страна колорадският бръмбар е част от хранителната верига и плячка за хищни животни. Хищниците, които се хранят с ларвите на колорадския бръмбар са редица паяци, оси и мравки. Всички те ядат ларви, яйца или самите възрастни индивиди. Има други видове бръмбари, които се хранят с яйцата и ларвите на колорадския бръмбар.

Поведение на колорадския бръмбар

Поведението на колорадския бръмбар е явно повлияно от чифтосването. Всички възрастни, които излязат от състояние на диапауза са склонни да прелитат разстояния до няколко километра, увеличавайки шансовете си да намерят нов гостоприемник. Женските, които се чифтосват, са склонни да се движат по-малко, докато мъжките се движат повече, за да увеличат шанса си да намерят повече партньорки.

Докато е на полето Leptinotarsa decemlineata се движи свободно през своето местообитание. Това става както от обширни пешеходни разстояния, така и с полет до близко място.

Възрастните и ларвите през нощта стават неактивни, храненето и придвижването са в дневни часове.

Ларвите избягват хищници по различни начини - ходене, клатене, дефектиране. Докато се хранят много от тях се групират. Основните им начини за комуникация са обонянието и зрението. Химичните сигнали, излъчвани от растенията-гостоприемници могат да бъдат жизнено важни за комуникацията и избора на гостоприемник.

Leptinotarsa decemlineata използва летливи растения за гостоприемници, но изглежда разчита на визия за местоположението на гостоприемника.

Най-подходящ сред всички гостоприемници е култивираният картоф, както и други подобни от семейството му.

Любопитни факти за колорадския бръмбар

Колорадският бръмбар е толкова популярен вредител, че е използван и в пропагандната война. През 1950 година в бившата Германска демократична република се увеличават прекомерно колорадските бръмбари и то в момент, когато американски самолети прелитат над територията на страната. Комунистическият режим обвинява американците в саботаж срещу държавата и изпраща ученици, които да събират бръмбарите, за да бъдат унищожени.

Това е част от пропагандната стратегия в Студената война, защото колорадски бръмбари пристигат в Европа през ХІХ век заедно с пратки с картофи от Америка. Извън всякакви пропагандни войни обаче колорадският бръмбар си остава опасен вредител, измъчващ земеделците навсякъде по света.

Борбата с колорадския бръмбар

Когато са на малка площ, възрастните екземпляри се събират лесно. Срещу ларвите, достигнали трети стадий се води борба с химически средства.

Препаратите за растителна защита са много, но бръмбарите бързо стават резистентни и трябва да се сменят редовно.

Градинарите препоръчват за борба с колорадския бръмбар масло от нийм, пепел, ограждане с невени, отвара от люти чушки, с които се пръска, и други народни средства, които са щадящи за културното растение.

Истината обаче е, че всички средства за борба са с краткотраен ефект и щом пръскането спре, колорадският бръмбар отново се появява. Градинарите съветват посевите да се следят непрекъснато и при първите появи на картофени бръмбари, те веднага да се събират на ръка. Колкото и трудоемко да е, това се оказва най-ефикасният метод за справяне с този неприятел на културните растения.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Гъгрица

Гъгрѝци (Sitophilus) – род бръмбари от семейство хоботници. Включва 14 вида, в България се срещат оризова и житна гъгрица. Някои са сериозни вредители по складираните зърнени житни култури и продукти от тях.

Според последната ревизия на рода от A.M. Grenier и B. Delobel (1993) родът Sitophilus обхваща 14 вида.

Житна гъгрица

Жѝтна гъгрѝца (Sitophilus granarius) – дребен бръмбар от семейство хоботници (Curculionidae) срещащ се из целия свят включително и в България. Сериозен вредител е по складираните зърнени култури и техните продукти.

Морфология

Възрастното насекомо е с цилиндрично издължено тяло и устен апарат разположен на края на дълго хоботче (рострум). Тялото е дълго 3-4 mm (без хоботчето), кафяво-черно на цвят.

Преднегръбът леко заоблен, най-широк в средата. Пронотумът е гъсто точкуван, като точиците са силно удължени и по това се различава от другите гъгрици срещащи се в България.

Елитрите са слети, а задните крилца и летателните мускули са недоразвити и затова не може да лети. Това намалява загубата на течности и е вследствие на приспособяването към живот в (сухи) складови помещения където храната е в изобилие и няма нужда от придвижване на големи разстояния.

Жизнен цикъл

Житната гъгрица има 3-4 поколения годишно и презимува предимно като имаго, но понякога и като ларва или какавида. Тя e облигатен синантроп и се развива само в складови помещения – не е намирана в природата, далеч от селищата.

Женската снася 40-300 яйца през живота си. Обикновено снася по едно яйце във всяко зърно, но в царевичното зърно може да снесе и повече. Това става като женската прогризва малка дупчица в зърното, снася в нея яйце посредством яйцеполагалото си и след това запечатва дупката с безцветен лепкав секрет който се втвърдява на въздуха. Цялото преимагинално развитие на насекомото протича в зърното. Само имагото излиза навън за да се размножи.

Икономическа значимост

Житни гъгрици върху зърна

Житната гъгрица нанася големи вреди на складираните зърнени житни култури като пшеница, ръж, ечемик, овес, ориз, царевица. Напада също и продукти като брашно, фиде, макаронени изделия и др. Скритото им преимагинално развитие вътре в зърната ги прави трудни за откриване и затова са разработени множество съвременни методи за навременното им откриване като спектроскопия, ЯМР, компютърна томография, имунологичен и молекулярен анализ.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гъгрици

https://bg.wikipedia.org/wiki/Житна гъгрица

По-едра е от оризовата гъгрица – дължина до 4,1 мм.

Цветът на тялото варира от кафяво до черно блестящо.

Има само една двойка крила и затова бръмбарът не може да лети.

Ларвата на житната гъгрица преминава през браздата от едната страна на зърното в другата.

Затова в едно зърно редовно се развива повече от една ларва.

За да приключи развитието си една ларва изяжда 40% от сухото вещество на зърното.

Долният температурен праг на развитие е 10°С.

При благоприятна температура бръмбарите живеят до една година.

Оптималната температура на развитие на неприятеля е 26-30°С и относителна влажност на въздуха 70%.

При влажност на зърното под 11% житната гъгрица не може да се развива.

http://www.diakor-bg.com/insects/sitofilus-gramarius

Оризова гъгрица

Орѝзова гъгрѝца (Sitophilus oryzae) – дребен бръмбар от семейство хоботници (Curculionidae) срещащ се из целия свят включително и в България. Сериозен вредител е по зърнените житни култури, особено в складовете, и техните продукти.

Морфология

Възрастното насекомо е с цилиндрично издължено тяло и устен апарат разположен на края на дълго хоботче (рострум). Тялото е с дължина 2,5-3,1 mm (без хоботчето), матово кафяво-черно на цвят с четири едва забележими ръждивокафяви петна в краищата на елитрите.

Пронотумът и елитрите гъсто точкувани; точките по елитрите разположени в надлъжни бразди. Преднегръбът малко по-дълъг отколкото широк, леко заоблен, най-широк зад средата.

Втората двойка крилца е напълно развита и може да лети за разлика от сродната житна гъгрица (S. granarius) и затова може да се срещне не само в складовите помещения, но и в природата.

Жизнен цикъл

Оризовата гъгрица има 4-8 поколения годишно и презимува предимно като имаго, но понякога и като ларва или какавида. През целия си живот може да снесе до 400-600 яйца.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Оризова гъгрица


Външен вид:

Възрастните са червеникаво-кафяви и тялото е с дължина около 3 мм. По крилата имат четири светло червени или жълтеникави петна. Могат еднакво добре да пълзят и да летят , като нападат зърното, както в складовете, така и на полето. Ларвата е без крака и има късо дебело тяло с бледо кафява глава.

Жизнен цикъл:

Женският бръмбар издълбава зърното, снася едно единствено яйце и запечатва отвора с желатинова течност. Оризовата гъгрица може да снесе до 600 яйца. Стадиите на ларвата и какавидата преминават вътре в зърното. След като напусне обвивката на какавидата, възрастният бръмбар пробива зърното и излиза навън, като оставя отвор с неравни краища. Тези отвори са обикновено първите видими признаци на нападение, но по това време обикновено е нанесена вече сериозна повреда в целия обем на складираното зърно. При температури 15, 20, 25 и 30°С цикълът на развитие е съответно 309, 71, 40 и 28 дни. Активни са при температура над 13°С и влажност на зърното над 10%.

Повреди:

Сериозен вредител на всички зърнени и млевни продукти. Среща се и при полски условия. Поврежда зрели зърна на царевица, пшеница и ечемик още на корен. Със заразените семена се пренася в складовете, където заразява останалите партиди. Останали без храна оризовите гъгрици прехвръкват на нови места. Презимува при полски условия и напролет при температура над 15°С започва да снася яйца. Ларвите могат да се развият и в тестени изделия, жълъди, кестени, памучни семена. Храни се също с брашно, бисквити, вафли, хляб, тютюн.

https://www.kontiki.bg/