Странни организми

[Hatshepsut]

Въшка

Човешката въшка (Pediculus humanus) е вид безкрило паразитно насекомо от семейство Същински въшки (Pediculidae).

Веднъж попаднали върху човека не го напускат доброволно, тъй като не могат да стигнат далеч и умират в рамките на няколко дена, ако не попаднат на друг гостоприемник. Разпространението им се осъществява чрез контакт с косата или със замърсен предмет (като гребен, шапка или възглавница) или чрез контакт с паразитирано облекло.

Подвидове

Известни са два подвида:

Pediculus humanus humanus Linnaeus, 1758 – телесна въшка, обитаваща дрехите и спалното бельо
Pediculus humanus capitis De Geer, 1767 – главова въшка, обитаваща скалпа, като най-лесно може да се намери в тилната област и над ушите.

Описание

Главата на човешката въшка е удължена и има 2 очи, както и двойка 5-секционни антени. Гръдният кош е редуциран и сегментите са слети. Краката са здрави и набити, образуващи скоба с нокът, разположен на „палеца“. Коремът се състои от 9 сегмента, 7 от тях се виждат, последният от които е вдлъбнат при женската и изпъкнал в коничен пенис при мъжкия. Ларвата на вид наподобява по-дребен възрастен.

Главовата въшка е по-малка от телесната и достига на размери от 1 до 2,5 мм. При двата вида женската е по-голяма от мъжката.

Хранене

Тези въшки прекарват целия си жизнен цикъл върху хората, хранейки се с човешка кръв. Възрастните въшки имат по едно кръвно хранене всеки ден. Тяхната устойчивост на глад е много ниска – от 1 до 2 дни.

Размножаване

Въпреки че двата подвида имат морфологични разлики, те могат да се кръстосват и да произвеждат потомство. Човешките въшки се размножават много бързо, като цикълът се провежда изцяло върху човека и продължава общо около 18 дни.

Женската въшка се чифтосва няколко пъти през целия си живот, който може да варира от 10 до 40 дни. Снася от 4 до 10 яйцевидни яйца на ден в продължение на 3 до 5 седмици (или от 200 до 300 за целия си живот) с дължина около 1 мм.

Инкубацията продължава от 6 до 9 дни в зависимост от температурата, а излюпването освобождава малка ларва с дължина от 1 до 2 мм. Тя извършва три линеения за период от 8 до 12 дни на повърхността на кожата. Възрастният може да се чифтосва 10 часа след последното линеене.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Човешка въшка


Въшливостта е заболяване, разпространено сред малцинственото население и групи лица с ниска лична хигиена. Особено широко разпространение въшливостта придобива по време на война и природни бедствия, които са съпроводени от рязко влошаване на личната и битовата хигиена.

Въшливостта у човека се причинява от три вида въшки:

1. Главова въшка.

Тя причинява въшливостта на главата. Дължината ѝ е 1,5 - 2 милиметра, а ширината - 0,7 мм. Тялото ѝ се състои от глава, коремче и 6 крачета. Цветът на въшката варира от жълтеникав до мръсно сив, в зависимост от цвета на косата. Женската въшка е по-голяма от мъжката. Тя снася яйцата си (гниди) в основата на косъма. Чрез хитиновата си обвивка гнидите здраво се прикрепят за косъма. До шестия ден се излюпват младите въшки, които на 11-тия ден са вече полово зрели. Една женска въшка за един месец оставя поколение от 2000 - 2500 паразита. Въшката се храни с кръв един-два пъти в денонощието. Тя пробожда кожата с хоботчето си. В момента на убождането се усеща силен сърбеж, който води до моментално разчесване. При пробождането на кожата слюнчената течност на въшката предизвиква възпаление с поява на малки червеникави възелчета и мехурчета. При разчесването се създават условия за възникване на вторична инфекция. Кожните промени се локализират по тила и зад ушите, като се подуват регионарните лимфни възли. Косата слепва на снопчета, пълни с въшки, гниди, гноевиден секрет и корички.

2. Дрешна въшка.

Тя е със същото устройство както главовата въшка, но размерите ѝ са по-големи - на дължина достига до 3-4 мм. Цветът ѝ е мръсно-бял. Дрешната въжка живее в гънките и шевовете на долните дрехи, където женската снася яйцата си /200-300 на брой/. За да се храни въшката се прехвърля върху кожата, където смуче кръв. При убождане на кожата настъпва силен сърбеж, водещ до разчесване. Появява се обрив с малки възелчета или уртики. Поради силния сърбеж и разчесването се наблюдават линейни одрасквания (екскориации), които създават възможност за вторична инфекция с подуване на околните лимфни възли. При хронично протичане кожата загрубява и се пигментира (т.нар. болестно състояние на скитниците). Промените се локализират обикновено по кожата между плешките, по корема и ханша, по-рядко по бедрата.

3. Полова въшка.

Тя причинява половата въшливост. Половата (срамната) въшка има кръгло-сплесната форма с размер 1-2 милиметра. Крачетата ѝ са снабдени със здрави нокти, чрез които се прикрепва за кожата в основата на косъма. Освен по окосмените части на половите органи тя може да се разположи в мишничните ямки, по веждите и клепачите (миглите). Предаването на заразата става по полов път и при спане в общо легло. Рядко са възможни и други начини за предаване на въшливостта.

Въшката забива хоботчето си в космения фуликул, откъдето смуче кръв. Появяват се червеникави възелчета (папули), усилен сърбеж, а от разчесването се създават условия за вторична гнойна инфекция. Характерна е и появата на синкави петна по кожата на корема и бедрата.

https://www.bioinsecta.com/


1. Какво представлява въшливостта?

Човешките въшки (Pediculus humanus) са малки, облигатни, безкрили ектопаразити от разред Phthiraptera, разпространени в световен мащаб, които прекарват целия си жизнен цикъл върху хората. Въшките се разпространяват лесно - особено при децата в предучилищна и училищна възраст - чрез близък личен контакт и чрез споделяне на вещи. Медицинският термин за въшливост е педикулоза.

Тези паразитни насекоми могат да бъдат намерени по главите на хората, както и по телата, включително гениталната област. Човешките въшки оцеляват чрез хранене с човешка кръв. Въшките, обитаващи области на тялото, са от различни видове. Трите вида въшки, които паразитират по хората, са:



Pediculus humanus capitis - главова въшка: обитават скалпа, най-лесно видими са в тилната област и над ушите.



Pediculus humanus corporis s. vestimenti - дрешна (телесна) въшка: живеят в дрехите и спалното бельо и се преместват върху кожата, за да се хранят. Най-често засягат хора, които не са в състояние да се къпят или перат дрехи редовно.



Pediculus humanus pubis (phthirius pubis) - срамна (полова) въшка: обитават кожата и космите на срамната област и по-рядко друго окосмяване по тялото, като вежди, мигли, окосмяване по гърдите.

Въшливостта се разпространява най-често чрез близък контакт от човек на човек. Кучета, котки и други домашни животни не играят роля в предаването на човешките въшки. Въшките се движат чрез пълзене - те не могат да скачат или летят. Въпреки добрата хигиена човек все още може да се зарази с въшки. Ако не се третира правилно, това състояние може да се превърне в повтарящ се проблем.

2. Как става опаразитяването с въшки?

Човек може да се зарази с въшки чрез влизане в контакт с въшки или яйцата им. Яйцата се излюпват след около една седмица. Въшките не могат да летят или скачат. Те не могат да бъдат предадени чрез животни.

Въшките се разпространяват и опаразитяват хората чрез:

Контакт глава-до-глава или тяло-до-тяло - това може да се случи, когато деца или членове на семейството играят или общуват близко.
Близост на съхранявани вещи - съхранение на заразени дрехи в гардероба, в шкафове или закачалки, или съхранение на лични вещи, като възглавници, одеяла, гребени, играчки, в дома може да доведе до разпространение на въшките.
Вещи, споделяни сред приятели или членове на семейството - например дрехи, слушалки, гребени, четки и аксесоари за коса, хавлии, одеяла, възглавници и плюшени играчки.
Контакт с контаминирани мебели - престой в седнало или легнало положение на мебели, тапицирани с плат, или легло, използвани наскоро от заразен с въшки може да доведе до разпространението им. Въшките могат да живеят един до два ни извън тялото.
Сексуален контакт - половите въшки обикновено се разпространяват чрез сексуален контакт и най-често засягат възрастните индивиди. Срамни въшки, намерени у деца, могат да бъдат знак за сексуална злоупотреба.

3. Симптоми и признаци на опаразитяване с въшки

Опаразитяването с въшки на човешкото тяло, известно като педикулоза, е много често. В световен мащаб има стотици милиони случаи.

Главовите въшки се разпространяват чрез директен контакт на главата до главата на заразеното лице. Опаразитяването с главови въшки е най-често при деца на възраст 3-10 години и техните семейства. От всяко яйце или "гнида" може да се излюпи една нимфа, която пораства и се развива, като се превръща във възрастна въшка. Въшката се храни с кръв веднъж или повече пъти на ден чрез пробиване на кожата с нейните миниатюрни игловидни части на устата. Докато се храни, отделя слюнка, която дразни кожата и предизвиква сърбеж.

Дрешните въшки снасят яйцата си в дрехите, а не в основата на косъма. Причиняват също силен сърбеж. Този вид педикулоза е по-голяма заплаха поради възможно заразяване с болести, като тиф. Свързва се често с бедност, пренаселеност и лоша хигиена.

Срамните въшки прекарват целия си живот на човешкия косъм. Те се предават чрез интимен и / или сексуален контакт. Човекът е единственият известен домакин на този паразит. Срамните въшки предизвикват силен сърбеж.

Симптомите и признаците на опаразитяване с въшки в зависимост от вида им включват:

Силен сърбеж
Усещане за гъделичкане от движението на косата
Въшки на скалпа, тялото, дрехите, пубисното или друго окосмяване. Възрастните въшки могат да бъдат с размер на сусамово семе или малко по-големи.
Гниди (яйца на въшките) върху основата на космите. Гнидите могат да бъдат сгрешени с пърхот, но за разлика от пърхота, те не могат да бъдат лесно премахнати от косъма.
Малки червени подутини по кожата на главата, врата и раменете



4.5. Лечение при педикулоза

Лечението при педикулоза включва лекарствени препарати и хигиенни мерки. Заедно с употребата на препарати, предназначени за обезпаразитяване на въшки, е необходимо обеззаразяване на всички дрехи, спално бельо, лични вещи и мебели. В повечето случаи не е трудно убиването на въшките по тялото или главата. Предизвикателство е елиминирането на всички гниди и избягване на контакт с други въшки у дома или в учебното заведение.

Пръв избор на лечението на главовите въшки са шампоани, съдържащи пиретрин или перметрин. При внимателно и стриктно спазване на указанията тези препарати дават добри резултати. Използва се гребен с фини зъбчета за премахване на въшките и гнидите от мократа коса. Може да се наложи повторението на лечението с лосион или шампоан след 7-10 дни. Гребените, четките и аксесоарите за коса се измиват с гореща сапунена вода (най-малко 54 ºС) или се накисват в спирт за един час. В някои райони въшките са станали устойчиви на тези продукти. В такъв случай могат да се предпишат шампоани и лосиони, които съдържат малатион, бензил алкохол, ивермектин.

При опаразитяване с дрешни въшки не е необходимо лечение. Въпреки това, трябва да се вземат мерки, като третиране на дрехите и други предмети. Заразените предмети се измиват с гореща сапунена вода (най-малко 54 ºС) и се изсушават при висока температура в продължение на поне 20 минути. Вещите, които не могат да се премината тази процедура, се поставят в херметически затворена чанта за две седмици.

Половите въшки могат да бъдат лекувани с много от същите препарати, използвани при главовите въшки. Необходимо е да се следват внимателно инструкциите за употреба.

https://problem.framar.bg/

[Hatshepsut]

Конска муха


Crataerhina pallida

Конските мухи (Hippoboscidae) са неголямо семейство силно видоизменени кръвосмучещи мухи по птици и бозайници, някои от тях и по човека. В света са описани над 780 вида, разпределени в 68 рода. В Европа се срещат около 30 вида, в България са установени 12 вида.

Външен вид

Малки до средно големи (2,5÷10 mm) мухи, обикновено с повече или по-малко гръбо-коремно сплеснато и жилаво тяло. Повечето са крилати, докато други имат скъсени или въобще липсващи крила. Някои от крилатите видове свалят крилата си, щом открият гостоприемник.

Главата е прогнатна – с устен апарат насочен напред. Очите не се допират и при двата пола, понякога са редуцирани. Антенките са къси и силно видоизменени, лежащи в една обща или две отделни антенни ямки.

Краката са сравнително къси и набити. Стъпалата имат наподобяващи кукичка нокътчета, с които се захващат за гостоприемника.

Жизнен цикъл и поведение

И двата пола на всички видове конски мухи са външни кръвопиещи паразити по птици или бозайници. Около 75% от гостоприемниците са птици от почти всички разреди. Останалите гостоприемници са сред бозайниците – най-вече чифтокопитни, но също и коне, хищници и др., рядко по хора. Някои конски мухи са тесни специалисти, докато други паразитират по разнообразни животни. Крилатите видове обикновено напускат гостоприемника си след хранене, докато нелетящите остават задълго и сменят гостоприемника си при директен контакт между два индивида или чрез общото им местоживеене (например гнездо).

Женската съзрява за няколко дни след като имагинира. Те са живораждащи – яйцето и впоследствие ларвата се развиват в тях. Когато достигне края на развитието си, ларвата се ражда, пада на земята и веднага какавидира. При някои крилати видове, женската намира укрито място за раждане. Само по една ларва може да се развива в майката в даден момент. През живота си, женската обикновено може да роди до 7 – 8, но понякога и повече ларви. Имагото може да живее до 3 месеца, а при някои видове и до 6 месеца. При някои видове, мъжките са с по-кратък живот. Повечето видове имат едно поколение годишно.

Видове в България

В България са установени следните 12 вида конски мухи:

Crataerina pallida (Olivier in Latreille, 1811)
Hippobosca equina Linnaeus, 1758
Hippobosca longipennis Fabricius, 1805
Icosta ardeae (Macquart, 1835)
Lipoptena cervi (Linnaeus, 1758)
Lipoptena fortisetosa Maa, 1965
Melophagus ovinus (Linnaeus, 1758)
Ornithoica turdi (Olivier in Latreille, 1811)
Ornithomya avicularia (Linnaeus, 1758)
Ornithomya fringillina (Curtis, 1836)
Pseudolynchia canariensis (Macquart in Webb & Berthelot, 1839)
Stenepteryx hirundinis (Linnaeus, 1758)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Конски мухи

Pseudolynchia canariensis

Чyвaли ли cтe пoпyляpнитe бългapcĸи фpaзи  Haxaлeн ĸaтo ĸoнcĸa мyxa , He ce дpъж ĸaтo ĸoнcĸa мyxa или пъĸ He ce yвиpaй ĸaтo ĸoнcĸa мyxa пoд oпaшĸa? Aĸo няĸoй Bи ĸaжe нeщo пoдoбнo нaпpaвo cи плюйтe нa пeтитe (cъщo извecтнa бългapcĸa фpaзa), зaщoтo тoвa oзнaчaвa, чe cтe пpeĸaлeнo нaxaлни, дocaдни, нaтpaпчиви, нeжeлaни и вcичĸo дpyгo зa ĸoeтo ce ceщaтe. B cлeднитe peдoвe нямa дa Bи зaпoзнaвaмe oбaчe c бългapcĸи фpaзи и фpaзeoлoгизми, a щe Bи зaпoзнaeм нaĸpaтĸo c вcичĸo вaжнo, ĸoeтo тpябвa дa знaeтe зa тoвa нaиcтинa дocaднo нaceĸoмo, пoзнaтo oщe ĸaтo oвoд и щpъĸлицa.

Kaĸвo пpeдcтaвлявa ĸoнcĸaтa мyxa

Koнcĸитe мyxи ca двyĸpили лeтящи cъщecтвa, ĸoитo дocтa нaпoмнят визyaлнo нa гoлямa дoмaшнa мyxa. He e яcнo oтĸъдe тoчнo пpoизxoждa имeтo им, тъй ĸaтo тe нe нaпaдaт caмo ĸoнeтe, a вcичĸи пo-eдpи ĸoпитни живoтни, ĸaтo нaй-лoшoтo e, чe тe ca oпacни и зa xopaтa. Дoĸaтo мъжĸитe eĸзeмпляpи cи пъpxaт в тъpceнe нa цвeтeн пpaшeц, жeнcĸитe ca иcтинcĸи ĸpъвoпийци. Имaт мнoгo ocтpи чeлюcти и xaпят нacтъpвeнo и aгpecивнo. Hищo oбщo c yceщaнeтo, ĸoeтo биxтe изпитaли oт yxaпвaнe oт oбиĸнoвeнa мyxa, нищo oбщo и oтĸъм пocлeдcтвиятa, cвъpзaни c тaĸoвa yxaпвaнe. Щe yceтитe paзĸъcвaнeтo нa coбcтвeнaтa Bи плът изĸлючитeлнo бoлeзнeнo, a пo oтнoшeниe нa пocлeдcтвиятa, e нaпълнo възмoжнo дa Bи ce нaлoжи дa тъpcитe лeĸap.

Зa paзлиĸa oт ocитe, ĸoитo бивaт пpивличaни oт яpĸитe дpexи и aĸcecoapи, ĸoитo xopaтa нocят, жeнcĸият oвoд (щpъĸлицa) пpeдпoчитa тъмнoтo oблeĸлo. Чepнo, тъмнo cиньo, тъмнo cивo и т н. Pядĸo би нaпaднaлa xopa, oблeчeни cъc cвeтли дpexи или тaĸивa c яpĸи цвeтoвe. Ho и миpизмaтa нa пoт или пъĸ cпeцифичeн apoмaт нa пapфюм или няĸaĸвa ĸoзмeтиĸa cъщo ca oт знaчeниe.

И жeнcĸият, и мъжĸият oвoд пpeдпoчитaт влaжният ĸлимaт и ce cpeщaт нaй-вeчe oĸoлo eзepaтa и язoвиpитe. Дa нe зaбpaвямe и любимoтo мope, ĸoгaтo нaй-нeoчaĸвaнo мoжeм дa бъдeм aтaĸyвaни oт ĸoнcĸи мyxи дopи ĸoгaтo cмe нaгaзили във вoдaтa.

Kaĸвo дa пpaвим пpи yxaпвaнe

Aĸo тoвa ce cлyчи и бъдeтe зacтигнaти oт няĸoя жeнcĸa щpъĸлицa-ĸpъвoпиeц, вeднaгa измийтe мяcтoтo нa yxaпвaнe cъc caпyнeнa вoдa, cлeд ĸoeтo гo пpoмийтe c дeзинфeĸтaнт. Moгaт, oбaчe, дa нacтъпят и ycлoжнeния ĸaтo пoдyвaнe, зaчepвявaнe и т.н., пpи ĸoитo e дoбpe дa ce oбъpнeтe ĸъм мeдицинcĸo лицe.

Cъщo тaĸa нe тpябвa дa ce зaбpaвя и чe ĸoнcĸитe мyxи мoгaт дa ca пpичинa зa т. нap. тpaнcмиcивни ифeĸции. Hямa oтĸъдe дa знaeтe ĸъдe дpyгaдe ce e впивaл oвoдa пpeди дa зaбиe xoбoтa cи във Bac и дaли тoзи дpyгия нe e cтpaдaл oт няĸaĸвo cepиoзнo зaбoлявaнe, ĸoeтo тя мoжe дa Bи пpeдaдe. Aĸo дo няĸoлĸo дни cлeд yxaпвaнeтo yceтитe ĸaĸвитo и дa ca пpизнaци зa влoшaвaнe нa здpaвocлoвнoтo Bи cъcтoяниe, нeзaбaвнo пoceтeтe нaй-близĸия мeдицинcĸи пyнĸт и oбяcнeтe ĸaĸвo Bи e cпoлeтялo. Maĸap и дa нe жилят yxaпвaнeтo oт тeзи ципoĸpили нaceĸoми e мнoгo бoлeзнeнo и c тяx шeгa нe бивa.

https://vrediteli.bg/konska-muha-shtraklica-ovod

Crataerhina pallida

В представите на хората понятието конска муха се свързва с нетърпима досада и нахалство и предизвиква негативни емоции. Тя е също толкова досадна като черна муха, зелена муха и плодовите мухи. Всъщност нахалството на муха, наречен конска, е най-малкото, което може да се каже за нея.

Тя е ужасен вредител, който представлява сериозна опасност не само за конете и другите домашни животни, но и за хората. Не по-малко неприятна е от кърлежи, бълхи, акари, стоножки, дървеници и хлебарки.

Ухапването от конска муха е много болезнено и съвсем не е безвредно. Конската муха пренася различни болести, създава много проблеми от здравен характер и затова е необходимо да се води борба с нея. За целта трябва да се познава този вид, навиците и начина му на живот, разпространението и вредите, които може да нанесе.

Класификация и разпространение на конската муха

Конската муха е хапещо насекомо от вида Diptera и наброява множество представители, разделени в разреди и семейства, според паразитирането им върху определени бозайници. Общо конските мухи са над 150 вида.

Най-често срещаният вид е с латинско наименование Hippobosca equine и е член на семейство Hippoboscidae. От тях в България могат да бъдат открити 5 вида.

Този тип муха е разпространен навсякъде, с изключение само на Антарктида. Основното им разпределение е в Европа и части от Азия и Африка. Предпочитат влажните райони, като се събират край бреговете на езерата и по плажовете. Те са привличани от тъмни обекти и използват сложно устроеното си зрение, за да набелязват плячката си. Смята се също, че конските мухи са привлечени от определени миризми, както и от въглеродния диоксид.

Характеристика на конската муха

Конската муха е хапеща муха ектопаразит предимно по коне и други едри бозайници, в това число и по говедата. Това при повечето видове е трайно крилата муха, която не хвърля крилата си, за да намери гостоприемник, както правят само някои представители на семейството. Със задържаните си крила, мухата отлита от гостоприемника, за да депозира ларвите си. Конските мухи са добри летци.

Дължината на крилото им е от 6 до 8, 5 милиметра. Характерната им особеност е, че се движат настрани и предпочитат да се хранят между задните крака и перинеума на животните.

Тялото на конските мухи е силно гръбнокоремно сплеснато и външно прилича твърде много на добре познатата ни домашна муха. Крилата в сравнение с тялото са сравнително къси или в различна степен редуцирани, както и краката. Те са приспособени за захващане към космите или перата на бозайниците и птиците, върху които паразитират.

Имат сложно устроени очи, както всички представители на вида, а сравнително дългите им антени им имат пръстени в последния сегмент. Женските са снабдени със силна челюст, подобна на ножица, която разкъсва плътта. Освен това долната челюст на женската има малки кукички, които подпомагат да по-доброто закрепване на мухата, преди да започне да пие кръв.

Коремчето на женската е дълго и широко и се състои от седем сегмента. Това е необходимо, тъй като ларвата се развива в майката, а и при пиенето на кръв коремчето увеличава размера си.

Жизнен цикъл на конската муха

В зависимост от вида конските мухи живеят постоянно или временно прикрепени към своите гостоприемници. Основният им домакин са еднокопитните. Срещат се и при говеда, върху които са в състояние да поддържат популация. Хапят различни бозайници, в това число овце и кози. Могат да намерят своя гостоприемник също при камилите, сърните и зайците. Чапла е птицата, която страда често от ухапванията им, но и много други птици са засегнати от упоритата муха.

Този тип муха лети с характерно и много силно бръмчене. Кръвопийци при конските мухи са само женските. Те се хранят с кръв, за да подпомогнат процеса на развитие на яйцата си, тъй като кръвта съдържа много хранителни вещества. Пикът на сезона на конските мухи е през топлите месеци и те са особени активни през лятото и ранната есен.

При мъжките челюстта не е добре развита и те се хранят с цветен прашец, който изсмукват чрез хоботчето си. Подобно на женските предпочитат влажните места и могат да бъдат видени покрай реки и язовири.

Жизненият цикъл на конската муха включва обичайните за насекомите 4 фази - яйце, ларва, какавида и възрастно насекомо. Развитата ларва в тялото на женската веднага след раждането навлиза в почвата, където какавидира. Следващото яйце се развива след раждането на ларвата. Това се отнася за мухите, които нямат постоянен гостоприемник.

При конските мухи, които имат постоянен гостоприемник, яйцата биват инжектирани в насекоми като комари или други буболечки. Когато това заразено насекомо пие кръв от друго, то му предава яйцата на конската муха.

Опасна е консумацията на месо, заразено с яйцата на мухата, които могат да проникнат в тялото на човека, да се излюпят и да започнат да си пробиват път навън, прояждайки плътта му. Много е опасно ако се излюпят в очите или гърлото.

Лечение на ухапването от конска муха

Хората не са естествения гостоприемник на конската муха и затова ухапванията не са чести, но когато все пак се случат, те са много болезнени и не приличат на досадното ухапване от други мухи и комари.

Ухапаното място от конска муха върху кожата прилича на синя пъпка. Първоначално се появява зачервяване и оток. Около мястото на ухапване се появява червен кръг, който е около 5-6 сантиметра. Появява се характерния сърбеж.

На втория ден червеното петно става моравосиньо, продължава да сърби, а пъпката заздравява бавно. Инвазията на конската муха се характеризира с ужасния сърбеж, който не утихва нито денем, нито със захлаждането привечер.

Трябва да се знае, че ухапването е токсично, реакцията не е алергична. Затова то е въпрос на реакция от страна на пострадалия. При някои хора веществата, които се съдържат в слюнката на конската муха, причиняват по-остри реакции. Отокът и зачервяването са резултат от микроскопични кръвоизливи. От токсините в слюнката кръвоносните съдове се разширяват. Ако отокът е голям, от кръвта излизат и еритороцити. Затова петното е червено, после синьо, зелено и жълто, като при всеки хематом.

Как да третираме ухапаното място от конска муха? Ухапаното място трябва да се дезинфекцира със спирт или течност на спиртна основа. В краен случай се измива с вода и сапун. При по-бурно изразени реакции с по-големи отоци и нетърпими сърбежи, може да се направи компрес. За успокоение на кожата и спадане на подутината може да се ползват лекарствени препарати.

Ухапването на конската муха не бива да се приема като безобидно. Пренасяйки бактерии, патогени, микроби и микроорганизми, опасното насекомо предизвиква различни болести като туларемия, туберкулоза, паразитни заболявания, чревни и гъбични инфекции.

Интересни факти за конската муха

Както при останалите видове, конската муха продължава да представя нови непознати на човека свои представители. Такава е рядката австралийска конска муха Scaptia. Тя беше избрана да бъде наречена на поп звездата Бионсе. Към нейното название бе добавено Beyonceae. Етимолозите обясняват този избор с вида на конската муха. тя е златиста и редкият бляскав цвят я прави звездата сред мухите. Този вид е открит през 1981 година и се храни с нектар от евкалиптовото дърво, с което е важна за опрашването на растенията.

Конската муха е едно от най-издръжливите същества на Земята. Те не нападат студенокръвни животни, но има сведения, че при липса на топлокръвни, те атакуват дори гущерите.

Тези насекоми на могат да понасят миризмата на пелин и затова букетите от ароматната билка са добър начин за борба с конските мухи.

Експериментите показват, че конските мухи на нападат раирани обекти, вероятно заради структурата на зрителните им органи, които се объркват от успоредните ленти. Затова зебрите не страдат от тях.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Морски паяк


Различни видове морски паяци

Морските паяци (Pycnogonida) са клас животни от тип Членестоноги (Arthropoda). Описани са над 1350 вида животни, разпространени из моретата на цялата Земя. В Черно море са установени 4 вида. Повечето са относително дребни с разкрач около 1 cm, но някои дълбоководни видове достигат 70 cm разкрач.

Със своите дълги (най-често осем чифта) крака, морските паяци наподобяват паяците, но не са нито Паяци (Araneae), нито Паякообразни (Arachinda), а са техни древни членестоноги роднини, възникнали още преди Паякообразните.

Външен вид

Морфология на морски паяк: A) глава B) гърди C) коремче 1) хобот 2) хелифори 3) палпи 4) овигери 5) яйца 6) крака

Тялото на морските паяци е силно редуцирано и няма ясно обособени дялове (тагми). Затова част от вътрешните органи преминават в краката. Тялото обикновено се разглежда като съставено от три дяла – глава (цефалон), гърди (торакс) и много малко коремче (абдомен). Главата има един чифт ходилни крака, а гърдите – три. Тези два дяла понякога се разглеждат като един – главогръд (цефалоторакс) с общо 4 чифта крака. Родовете Pentanymphon, Pentapycnon и Decolopoda се отличават със своите 5 чифта крака, а родовете Sexanymphon и Dodecolopoda имат 6 чифта.

Глава

Освен един чифт ходилни крака, главовият дял има насочено напред хоботче завършващо с уста, хелифори, палпи и яйценосни крака (овигери). Отгоре, по средата, има и очна туберкула с 4 прости очи. При различните групи морски паяци, могат да липсват хелифорите, палпите, овигерите или очите.

Tanystylum californicum с яйца

Хелифорите са хомоложни на хелицерите при паякообразните. Могат да имат щипки и се използват при хранене.

Палпите имат сетивна функция.

Овигерите се използват от мъжките за носене на яйцата до тяхното излюпване. Често изпълняват и допълнителни функции при ухажване и чифтосване, почистване на тялото и манипулиране на храната. При някои видове, овигери имат само мъжките; при други присъстват и при женските, но са по-малки; има и видове с изобщо липсващи овигери и при двата пола.

Гърди

Гърдите се състоят от 3 сегмента, всеки с по една двойка ходилни крака. Краката са разположени странично, върху издатини на сегментите наречени педестали.

Коремче

Коремчето е най-малкият дял и завършва с анус.

Крака

Ходилните крака на главовия (1 чифт) и гръдния дял (3 чифта) са устроени еднакво. В посока от основата до върха се състоят от: 3 кокси, бедро (фемур), 2 пищяла (тибии), стъпало (тарзус) и проподус завършващ с нокътче.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Морски паяци

Морски Паяк е интересно водно създание, което прилича на сухоземните паяци. То дели водната шир с други чудати животни, сред които рибки и други морски животни.

Съществуват над 1000 вида представители на този странен животински вид. Според някои специалисти Морски Паяк е живял на сушата, след което е започнал да живее във водата.

История на Морския Паяк

Смята се, че Морски Паяк се е появил на планетата ни преди около 400 милиона години. Морски Паяк е разпространен във всички райони на водния басейн на планетата, среща се дори в Северния Ледовит океан. По строеж на тялото Морски Паяк изключително много прилича на сухоземните паяци, но въпреки това специалистите не го класифицират към тях, това животно е класифицирано като отделен животински вид.

Морски Паяк може да се срещне практически навсякъде - както по крайбрежието, на най-плитките места, така и на най-дълбоките места на океана, където дълбоководните риби фосфоресцират. Морски Паяк се чувства най-добре, когато водата не е прекалено солена, но няма и липса на сол.

Как изглежда Морският Паяк

Съществуват три разновидности Морски Паяци, класифицирани по външен признак. Единият вид е с тяло, което прилича на диск, крайниците са къси и дебели. Тази разновидност на Морския Паяк е с особен строеж на допълнителните крайници, които служат за хранене - мъжките имат по един чифт, женските изобщо нямат тези крайници. Тази разновидност е разпространена предимно в европейските морета на не особено голяма дълбочина.

Другата разновидност на Морския Паяк е с много тънко тяло и дълги тънки крайници, които могат да достигнат повече от 20 сантиметра. Тази разновидност се среща често в Северно Атлантическия океан. Най-едрата разновидност на Морски Паяк се среща в Северния Ледовит океан - тялото е дълго до 8 сантиметра, а крайниците са с повече от 30 сантиметра дължина.

Тялото на Морски Паяк се състои от два сегмента - главогръд и коремче. Горната част може да е с формата на диск или на цилиндър. Морски Паяк има малко хоботче, което накрая завършва с уста, обградена с три хитинови устни, разположени симетрично. Хоботчето може да е с формата на конус или на цилиндър. Морски Паяк има два чифта очи - едните гледат напред, а другите - назад. Ако Морски Паяк живее на дълбочина от 4000 до 6000 метра, очите му напълно липсват.

Морски Паяк има осем крака, които му служат за придвижване, но по горната част на тялото му има и допълнителни малки крайници, които могат да достигат до 6 на брой. Те му помагат да хваща храната си и да я разкъсва. По осемте крайника, които служат за ходене на Морски Паяк, са разположени десетки и понякога дори стотици миниатюрни косъмчета, които му помагат да се ориентира в пространството.

С какво се храни Морски Паяк

Морски Паяк е хищник. Той се храни с различни безгръбначни, които хваща със специалните крайници, които се намират на предната част на тялото му, или всмуква с хоботчето си вода и прецежда това, което става за храна. Някои видове Морски Паяци се хранят с различни видове мекотели, раци и актинии.

Любимата храна на Морски Паяк е актинията. Със специалните си крайници, които завършват с щипки, Морски Паяк къса части от актинията и ги поглъща.

Морски Паяк може да издържа без храна повече от 6 месеца, без това да вреди на организма му. Морски Паяк с удоволствие хапва корали, медузи и морски звезди.

Понякога Морски Паяк се придвижва по тялото на жертвата си, ако тя е по-голяма от него, и откъсва парче по парче от нея, докато тя е още жива. Морски Паяк използва и нетрадиционен начин за хранене с животни с твърда обвивка.

Морски Паяк се качва върху животното, пробива твърдата му обвивка и потапя хоботчето си в тялото му, като изсмуква органите му напълно за секунди. По същия начин Морски Паяк забива хоботчето си в медузи и докато те са още живи, изсмуква напълно тялото им.

Някои по-дребни видове Морски Паяци живеят върху жертвите си като паразити и се хранят по малко с тях, без да ги убиват окончателно. По този начин те си осигуряват едновременно дом, транспортно средство и хранителен източник, тъй като успяват да се преместят на големи разстояния, преди окончателно да изтощят гостоприемника си с постоянно откъсване на парчета от него.

Размножаване на Морски Паяк

Морски Паяк е животно със силно изявен полов диморфизъм. Половите жлези на Морски Паяк са разположени върху бедрената част на краката. Морски Паяк се размножава само през лятото. Женският Морски Паяк изхвърля лента с яйца, която мъжкият веднага намотава върху специални крайници, предназначени за тази цел, които са разположени по горната част на тялото му.

След като се намотаят около крайниците, лентите придобиват форма на топки. Всяко от яйцата на Морски Паяк е с големина от 0,03 милиметра до 0,6 милиметра. Мъжкият опложда яйцата, които са закрепени върху крайниците му и от тях се появяват ларви, които са с овално тяло и малко хоботче.

Някои ларви на Морски Паяк живеят върху други водни животни, като със специално приспособление с остра форма на края на хоботчето си пробиват тялото на гостоприемника си, за да могат да влязат в него. Някои ларви паразитират в миди и стриди, други избират актинии или ракообразни.

Някои мъжки Морски Паяци сами закрепват яйцата си върху някое животно, за да могат да са сигурни, че ларвите ще се излюпят на правилното място. Тогава първия чифт крака на мъжкия се разпада и се превръща в дълга тънка нишка, за която се закрепват ларвите. Тази нишка Морският Паяк закрепва върху или вътре в тялото на гостоприемника. Някои видове ларви живеят върху краката на мъжкия, докато не се превърнат в копие на родителите си.

Любопитни факти за Морски Паяк

Морски Паяк се придвижва по дъното или по водораслите, като се закрепва с малки израстъци, наподобяващи нокти, които са разположени по един на края на всеки крайник за ходене. Морски Паяк може да преплува големи разстояния, като движи крайниците си във водата. За да се спусне на дъното, Морски Паяк свива тялото си като чадърче и така успява да стигне до дълбочина над 6000 метра. При желание Морски Паяк се издига по-близо до повърхността на водата, за да може да намери плячка.

https://miau.bg/

Гигантският морски паяк, който изсмуква своята плячка


Южноокеански гигантски морски паяк (Colossendeis megalonyx)

Този зловещ студенолюбив обитател на морските дълбини дори няма тяло, а вместо това органите му са разположени в краката. Необичайното създание обитаващо Южните морета около Антарктика се състои почти изцяло от крака без обособено тяло и дълъг хобот, с помощта на който изсмуква жертвите си, обикновено мекотели като медузи и червеи.


Вид: Южноокеански гигантски морски паяк (Colossendeis megalonyx)
Хабитат: океанското дъно около Антарктика, Южна Америка, Африка и Мадагаскар

Южноокеанският гигантски морски паяк е сякаш изваден от кошмарите ни – краката му са дълги по 25 см., което до известна степен се равнява на размерите на най-големите земни паяци на света, като птецеяда голиат (Theraphosa blondi) от Южна Америка.

Но има две причини, поради които арахнофобите не бива да се страхуват от това същество: то живее на дъното на океана покрай Антарктика и всъщност изобщо не е паяк.

Морските паяци принадлежат към група артроподи (ракообразни), наречени пикногониди (pycnogonids), които се откриват по дъното на много от световните океани и морета. Повечето са сравнително малки – само в близост до полюсите представителите на морските паяци са по-големи, което е характерно за много морски видове. А защо се случва това остава загадка и до днес.

Много морски паяци са хищници, хранещи се с червеи, медузи и морски гъби. „Те имат гигантски хобот, с който изсмукват своята храна”, разказва Флориан Лийзе (Florian Leese) от Ruhr University Bochum в Германия. Като същинските паяци, някои морски паяци имат 8 крака. Но не всички. „Някои имат 10 или дори 12 крака”, твърди Лийзе.

Странна анатомия

Всички жизненоважни органи на гигантските морски паяци са разположени в краката. Този тип устройство им позволява да дишат без обособена дихателна система. Храненето се извършва с помощта на голям "хобот", разположен в предната част на тялото

Странното е, че телата им изглеждат така сякаш не се състоят от почти нищо друго освен дългите им крайници и хобота. „Те всъщност нямат тяло”, твърди Лийзе. „Всичките им органи са разположени в краката”.

Поради странната си анатомия, тези същества понякога се означават като пантопода – което означава „изцяло от крака”.

Липсата на ясно различимо тяло означава, че морските паяци нямат нужда от дихателна система. Простата дифузия може да доставя необходимите газове до всички тъкани.

Южноокеанският гиганстски морски паяк е един от най-често срещаните морски паяци във водите около Антарктика. Той също обитава крайбрежните води на Южна Америка, Южна Африка и Мадагаскар, на дълбочина до 4900 м. Той е толкова разпространен, че много учени са изразили съмнение, че става дума само за един вид. За да се изясни това, Лийзе и колегите му изследвали ДНК получена от 300 екземпляра. Животинските клетки обикновено носят две форми на ДНК: повечето е под формата на ядрена ДНК разположена в клетъчното ядро, но има и друга ДНК разположена в митхондриите (електроцентралите на клетката). Митохондриалната ДНК обикновено се наследява само по майчина линия, тъй като в сперматозоидите няма митохондрии.

Колко са видовете?

Митохондриалните гени били разпределени в 20 различни групи, което на пръв поглед говорело, че южноокеанския гигантски морски паяк би трябвало да се раздели на 20 различни вида.

Но ядрената ДНК показала, че много от тези на пръв поглед различни видове могат и са се кръстосвали помежду си в близкото минало. Всъщност, според научния екип, ако южноокеанските гигантски морски паяци се разделят на няколко различни вида, те би трябвало да са около 5, а не първоначално предложените 20.

Но защо? Последователностите на митохондриалната ДНК са толкова различни, което говори че видовете морските паяци са започнали да се разделят преди милиони години – вероятно по време на ледникови периоди при които влошаването на условията е довело до изолиране на малки популации от морски паяци едни от други в „убежища” без лед, където всяка от популациите е развила свои генетични мутации.

Но когато условията на средата се подобрили популациите морските паяци започнали да се разпространяват извън тези убежища, при което те можели да се чифтосат помежду си и да хибридизарат. Това наподобява начина, по който различните човешки линии като Неандерталци, Денисованци и други видове се чифтосвали, когато влезли в контакт помежду си, след като хиляди години преди това живяли в изолация.

Резултатите са важни от консервационна гледна точка. Когато по-лесната за анализиране митохондриална ДНК покаже, че един вид всъщност трябва да се раздели на няколко „криптични” вида, учените биха искали да запазят всички линии на този вид. Но ядрената ДНК може да покаже, че много от тези криптични видове всъщност не съществвуват. „Това изследване показва, че трябва да се внимава, когато се означават различните митохондриални линии като различни видове”, обобщава Лийзе.


Creatures of the Deep: Sea Spider

https://nauka.offnews.bg/zhivotat/gigantskiat-morski-paiak-kojto-izsmukva-svoiata-pliachka-video-19233.html

[Hatshepsut]

Морска звезда

Морските звезди (Asteroidea) са клас месоядни безгръбначни животни от тип Иглокожи (Echinodermata). Обитават дъното на всички океани, от екватора до полярните области и от приливната зона до дълбочина 6 000 m под повърхността. Класът включва около 1500 съвременни вида, класифицирани в 7 разреда. Морската звезда има пет лъча и се движи с тяхна помощ. Ако се откъсне лъч, на негово място израства нов. Откъснатият лъч може да възстанови цялото животно. Обикновено имат 5 лъча. Живеят до 35 години. Появила се е от преди около 480 000 000 години.

Местоположение

Морските звезди се срещат по дъното на световния океан. Предпочитат домът им да е на корални рифове.

Характеристики

Морските звезди се състоят от централен диск и лъчи (пипала). Обикновено имат 5 лъча, но могат да се срещнат и такива с повече или по-малко. Наличието им помага оприличаването на вида на класическа петолъча звезда. От там им идва и името. Живеещите по-дълбоко под вода са бледи, а тези, които живеят по-нависоко са по-ярки и цветни. Размерът им е от 13 до 24 см (4.7 – 9.4"). Придвижва се с множество миниятюрни вендузи, намиращи се на долната част на пипалата. Повечето ѝ органи се намират в пипалата. Имат твърда кожа с малки шипове. Няма мозък и кръв.

Очи

В края на всеки лъч има червено петно, което е сетивен орган. С този орган морските звезди се ориентират в пространството и навигират дъното.

Хранене

Морската звезда е хищник. Храни се с миди, планктон, стриди, охлюви и други морски дарове. Някои видове дори ядат други морски звезди. Яде, като първо се захваща към плячката си с малки пипалца, след това от устата на коремчето излиза стомах и поглъща плячката.

Защита

Твърдата им кожа, покрита с шипове, помага на морските звезди да се защитят. Обикновено имат камуфлажни цветове или предупредителни цветове. Повечето морски звезди също имат и сапонин, който за повечето животни има ужасен вкус, затова те не ядат звездата. Могат да съдържат и други токсични химикали. Ако загубят част от тялото си, тя пораства отново. Друг начин за защита е да се заравят в пясъка.

Трънен венец – вид звезда с предупредителна украска, шипове и множество пипала. Този вид е известен със щетите си към корални рифове. Тя е силно отровна за хората. Причинява болка, ако убоде някого с шип, който пуска отрова

Размножаване

Морската звезда е двуполово животно – във всяко пипало има полови органи. Може мъжка да се превърне в женска. Женската изхвърля яйца, а мъжкият ги опложда. Излюпват се ларви, които обикновено отиват при възрастни морски звезди. Тези ларви преминават през метаморфоза и се превръщат във възрастни морски звезди. От отделени части от тялото може също да порасне морска звезда.

Регенерация

Ако морска звезда изгуби част от тялото си, например пипало, то отново пораства, а от отделената част е възможно да порастне нова морска звезда.

Вреди

Морските звезди живеят в коралите, но и се хранят с коралните рифове. Изяждайки ги, тези рифове са безвъзвратно унищожени и не се възстановяват.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Морски звезди

Различни видове морски звезди

Морска Звезда е изключително интересен представител на тип Иглокожи, който може да се срещне на дъното на океаните по планетата. Повечето Морски Звезди са с по пет лъча, заради което се наричат също така петоъгълни иглокожи.

История на Морска Звезда

Морска Звезда се е появила на планетата ни преди около 480 милиона години. Днес на науката са познати над 1500 вида Морски Звезди. Морска Звезда живее на дъното на океаните, на практика я има в абсолютно всеки океан или море, като изключим тези без достатъчно количество сол във водата. Морска Звезда предпочита да живее край коралови рифове и се среща на дълбочина до 10 километра. Морска Звезда пълзи по дъното на океаните и моретата с помощта на миниатюрни крачета, които обикновено имат малки вендузи.

Как изглежда Морска Звезда

Морска Звезда обикновено има пет лъча, но се срещат също така Морски Звезди с четири и дори с три лъча. Формата на тялото на Морска Звезда без лъчите е петоъгълна. Големината на Морска Звезда е от 2 сантиметра до 1 метър, но повечето от тях са около 20 сантиметра.

Почти всяка Морска Звезда има много ярка окраска в наситени цветове. Най-често срещани са червеникавите Морски Звезди, но също така се срещат сини, лилави, зелени, черни, жълти и розови. Колкото е по-бледа Морската Звезда, толкова е по-дълбоко мястото, на което живее. Морските Звезди, които живеят на по-плитко, са с много ярки цветове.

Кожата на Морска Звезда е много твърда, покрита е с миниатюрни издатини като иглички, които са съставени от калциев карбонат. Морска Звезда има няколко хиляди миниатюрни крачета, с които ходи по дъното. Тя ги използва също така, за да получава през тях въздух, а освен това с тяхна помощ успява да хваща плячката си. В средата на тялото на Морска Звезда има диск, който е плосък или леко изпъкнал. От него излизат лъчите на Морска Звезда. В лъчите се намират храносмилателни израстъци на стомаха, както и полови органи. По кожата на Морска Звезда има много шипове. На края на всеки лъч има по едно червено петно, което е осезателен орган.

С какво се храни Морска Звезда

Храносмилателната система на Морска звезда е много интересна. Над устата, която е разположена в центъра на корема, има две стомашни джобчета. От горното джобче излизат десет храносмилателни пипалца. Долното джобче има способността да се обръща наопаки, като обвива храната и частично я смила.

Морска Звезда е хищник, който се храни с мекотели, червеи, миди, стриди, планктон, дребни безгръбначни, понякога и с морски таралежи. Когато Морска Звезда успее да хване стрида или мида, или някакъв вид мекотело в раковина, тя се залепва за него с помощта на многобройните вендузи по крачетата си и с помощта на силата на мускулното напрежение успява да разтвори мидата или стридата. В раковината Морска Звезда напъхва едното си стомахче, което се обвива около меката част на животното и започва да го храносмила, без да го поглъща. След като го превърне в течност, Морска Звезда просто го всмуква.

Размножаване на Морска Звезда

Морска Звезда е двуполово животно. Във всеки лъч се намират полови органи. Морска Звезда се размножава, като женската изхвърля яйца във водата, а мъжкият ги покрива със семенна течност и по този начин ги опложда. При определени условия като температура на водата, достатъчно храна и липса на представители на женския пол, мъжката Морска Звезда може да се превърне в женска и да изхвърли яйца.

След оплождането се появява ларва, която плува свободно и обикновено се закрепва в близост до някоя възрастна Морска Звезда. Под въздействие на феромоните на зрялата Морска Звезда малката ларва преминава през метаморфоза и се превръща в малка Морска Звезда. Някои видове Морски Звезди събират ларвите в специално джобче, където те се развиват до зрели индивиди.

Любопитни факти за Морска Звезда

Интересен факт е, че Морска Звезда има силно развита способност да се регенерира. Ако някой от лъчите й е откъснат, той се възстановява. Освен това ако е откъсната част от Морска Звезда, която включва голямо парче от централния диск, тази част може да се развие до пълноценна нова Морска Звезда. Някои видове Морски Звезди са още по-интересни - при откъснат лъч самият той се развива до нова Морска Звезда.

Морска Звезда живее над 20 години, но са срещани екземпляри, които са на над 35 години. Някои видове Морска Звезда имат способността при опасност да изхвърлят настрани всичките си лъчи и по този начин да дезориентират хищника, който ги напада. След това всички лъчи на Морска Звезда отново израстват.

Морска Звезда няма кръвоносна система, но тя успешно е заменена от водно-съдова система. Морска Звезда напълва целия си организъм с вода, която преминава през всички части на тялото, а след това през кожата отново излиза. Морска Звезда има малко сърце, което бие с 6-7 удара в минута. Морска Звезда няма мозък. Вместо мозък Морска Звезда има група свързани помежду си клетки. Те ѝ помагат да взима решения - доказано е, че ако Морска Звезда успее веднъж да се освободи от рибарска мрежа, след това го прави с изключителна бързина и ловкост, тъй като съхранява спомени и се учи от опита си.

С помощта на сетивните си органи в края на всеки лъч, които наподобяват очи, Морските Звезди могат да различават тъмнина и светлина, без да са в състояние да виждат обектите в детайли.

Морска Звезда е много полезна за човечеството, тъй като всяка година тя унищожава голяма част от въглеродния двуокис, който се намира в атмосферата. Морска Звезда е призната за санитар на океана, тъй като почиства дъното му от мъртви организми, а също така унищожава болните и прекалено слаби животни.

Вреди от Морска Звезда

Някои видове Морски Звезди унищожават голяма част от мидите и стридите, които се използват за промишлен улов. Има Морски Звезди, които унищожават рифообразуващи корали, като откъсват части от тях и те не могат да се възстановят. За да не бъдат унищожени напълно някои коралови рифове, са провеждани акции за унищожаване на големи популации от Морски Звезди с помощта на токсини.

Повечето видове Морски Звезди не са отровни, но Морската Звезда с наименование Трънен венец, която се среща край кораловите рифове на Индийския и Тихия океан, е силно отровна за хората. Тя причинява силна болка, ако някой от шиповете ѝ прободе кожата на човека. Ако шипът се отчупи и остане под кожата, той започва да отделя отровно вещество.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Корал

Коралите (Anthozoa) са морски неподвижни животни, живеещи на големи колонии по скалите, понякога образуващи острови. Част от коралите, които отделят калциев карбонат, за да си изградят външен „скелет“, са отговорни за създаването на коралови рифове.

Устройство на коралов полип

Въпреки че коралите могат да улавят планктон посредством копривни клетки на пипалата си, те добиват повечето от хранителните си вещества чрез симбиоза с едноклетъчни водорасли, наречени зооксантели. В резултат на това, повечето корали зависят от слънчевата светлина и растат в плитки, прозрачни води – обикновено на дълбочина по-малка от 60 метра. Тези корали допринасят за изграждането на физическата структура на кораловите рифове, които се развиват в тропичните и субтропичничните води – например Големият бариерен риф край бреговете на Австралия. Други корали обаче нямат съпътстващи водорасли и могат да живеят в много по-дълбоки води – например в Атлантическия океан, където студеноводният род Lophelia оцелява при дълбочини от 3000 m. Корали са откривани и на брега на щата Вашингтон (САЩ) и на Алеутските острови в Аляска.

Обща характеристика

Коралите са най-сложно устроените представители на тип Coelenterata. Те са известни само като полипи. Срещат се единични и колониални форми. Принадлежат към стенохалинните и стенотермните животни. Кораловите полипи външно приличат на хидроидните, но имат по-сложно вътрешно устройство. Гастраларната (вътрешната) им празнина е разделена от система меки мезентриални преградки на централната храносмилателна празнина и периферни камери. Глътката им има ектодермен произход, сплесната е странично и носи един или два жлеба, наречени сифоноглифи. Устният отвор е заобиколен с различен брой пипала. Овалната форма на устния отвор и глътката, както и наличието на мускулни удебелявания по преградките нарушават радиалната симетрия и се получава двустранна. За разлика от сцифозоите при коралите липсва смяна на поколенията и стадий медуза.

Размножаване

Полово

Половото размножаване става главно чрез разпръскване на хайвер и води до образуване на голям брой ларви, известни като планули, които метаморфозират в полипи и образуват колонии.

Безполово

Те се размножават чрез пъпкуване. Върху родителския организъм се образува подутина, която нараства и това представлява новия индивид. Той не се отделя. Самият той пъпкува и така се оформят колонии.

Acropora cervicornis е корал, обитаващ Карибско море

Коралови рифове

Рифовите корали живеят на дълбочина до 50 м., само в топли води (не по-малко от 20 °C), със соленост не по-малка от 3,5 %. Поройните дъждове са много опасни за тях, защото подслаждат водата, а това причинява смъртта им. Рифовете са място за живот на много водорасли, безгръбначни и гръбначни животни. Най-големите и известни рифове са около Австралия, Индонезия и островите на Океания.

Коралов риф се нарича геологическа структура, образувана от колонии от коралови полипи и някои видове водорасли, можещи да извличат калциев карбонат от морската вода. Образуват се в плитчините на тропическите морета. Общата площ на кораловите рифове в света превишава 27 млн. км². Намират се основно в Тихия и Индийския океан.

Корали от Големия бариерен риф, Австралия

Коралите отделят твърд карбонатен екзоскелет, който поддържа и защитава корала. Повечето рифове растат най-добре в топли, плитки, чисти, слънчеви и вълнисти води. Кораловите рифове се образуват преди около 485 милиона години, в зората на ранен ордовик, замествайки микробните рифове на камбрия.

Плитките коралови рифове образуват едни от най-разнообразните екосистеми на Земята. Те заемат по-малко от 0,1% от общата площ на световните океани, но представляват дом за поне 25% от всички морски видове, включително риби, мекотели, червеи, ракообразни, бодлокожи, водни гъби, опашнохордови и мешести. Кораловите рифове процъфтяват в океански води с малко хранителни вещества. Срещат се най-често в плитки тропични води, но дълбоководни и студеноводни коралови рифове също съществуват, макар и в по-малък мащаб.

Кораловите рифове предоставят екосистеми услуги за туризъм, риболов и брегова защита. Все пак, кораловите рифове са крехки, отчасти защото са чувствителни към водните условия. Те са под заплаха от излишък на хранителни вещества (азот и фосфор), покачващите се температури, окисляването на океана, прекомерния риболов, употребата на слънцезащитни кремове и вредните селскостопански практики.

Въпреки че корали за пръв път се появяват в камбрий преди около 542 млн. години, фосилите са изключително редки до ордовик (100 млн. г. по-късно), когато Rugosa и Tabulata стават широко разпространени. Палеозойските корали често съдържат множество ендобиотични симбионти.

В определени времена на геологическото минало коралите са били много изобилстващи. Както и съвременните корали, тези предци строят рифове, някои от които завършват като големи структури в седиментите скали. Тъй като много микроорганизми се запазват в тях, това прави коралите полезни ръководни вкаменелости.

Коралови рифове са приютявали невъобразим по богатство подводен животински свят там, където днес се извисяват зъберите на Стара планина. Техни фосили се откриват и в Предбалкана и в Дунавската равнина. Удивително богата колекция от изкопаеми корали е събрал един от изтъкнатите изследователи на коралите д.б.н. Васил Златарски от Националния природонаучен музей при БАН, където се съхраняват над 3000 техни образци.

Мадрепорови корали

Мадрепоровите корали (лат. Scleractinia), наричани още каменисти или твърди корали, са морски животни от типа Мешести, които си изграждат твърд „скелет“. Отделните животни са известни като полипи и имат цилиндрично тяло, увенчано с устен отвор, в който устата е оградена с пипала. Въпреки че някои видове са самотни, повечето живеят в колонии. Основният полип се закрепва и започва да отделя калциев карбонат, за да защити мекото си тяло. Самотните корали могат да достигнат цели 25 см, но при колониалните видове полипите обикновено са с размер само няколко милиметра в диаметър. Тези полипи се размножават безполово чрез пъпкуване, но остават прикрепени един към друг, образувайки многополипна колония от клонинги с общ „скелет“, който може да бъде с диаметър или височина до няколко метра според вида.

Формата и външният вид на всяка коралова колония зависят не само от вида, но и от местоположението, дълбочината, количеството на движението на водата и други фактори. Много плитководни корали съдържат в тъканите си симбионтни едноклетъчни организми, известни като зооксантели. Те придават своя цвят на корала, който по този начин може да варира в оттенък в зависимост от вида на симбионта, който съдържа. Мадрепоровите корали са тясно свързани с морските актинии и подобно на тях са „въоръжени“ с жилещи клетки, известни като книдоцити. Коралите се възпроизвеждат както по полов, така и по безполов път. Повечето видове освобождават гамети в морето, където се извършва оплождането, и ларвите на планулата се носят като част от планктона, но няколко вида снасят яйца. Безполовото размножаване е най-вече чрез фрагментация, когато част от колония се отделя и се прикрепя на друго място.

Мадрепоровите корали се срещат във всички световни океани; те формират голяма част от съвременните коралови рифове се формира. Коралите, изграждащи рифове, най-често живеят в колонии, съдържат зооксантели и се срещат в плитки води, в които прониква слънчевата светлина. Други корали, които не образуват рифове, могат да живеят самостоятелно или в колонии; някои от тях се срещат в абисалната зона на Световния океан, където не достига светлина.

Мадрепоровите корали се появяват за пръв път в средния триас, но в научните среди няма единодушие относно връзката им с палеозойските Tabulata и Rugosa. В днешно време се очаква броят на мадрепоровите корали да намалее поради ефектите на глобалното затопляне и окисляването на океана.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Корали

https://bg.wikipedia.org/wiki/Коралов риф

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мадрепорови корали

[Hatshepsut]

Дървеница

Креватната дървеница (Cimex lectularius) е вид кръвосмучещо насекомо от семейство Паразитни дървеници. Среща се по цял свят, включително България.

Общи сведения

Дължината на тялото е около 8 mm.

Разпространение

Креватната дървеница се среща на всички континенти с изключение на Антарктида. Живее при умерени и тропически климатични условия по цял свят и е известна от древни времена. Температурата е важен фактор за нейното оцеляване, тъй като за нормалното протичане на излюпването, развитието на нимфата и живота на възрастния индивид е необходима температура от 13 – 15 °C.

Начин на живот и хранене

Когато не се храни, креватната дървеница се крие в дупки и пукнатини или други защитени места в къщи, курници или гълъбарници. Излиза само на сухи и грапави повърхности (напр. дърво, хартия, камък, мазилка, метал или плат). Отбягва влажни повърхности. Обикаля хаотично, прави големи паузи при придвижване от едно място до друго. Креватната дървеница има специфична миризма, която се усеща само отблизо.

Паразитира главно по хората, но също така и по прилепи, кокошки, гълъби, други птици и копитни животни. Когато не се храни, дървеницата обикновено стои в гнездото си или в цепнатини в стаите или курниците. Избягва светлината, но когато е гладна, се храни и през деня.

Размножаване

Мъжките могат да се размножават с една или повече женски няколко пъти на ден. Мъжките, които са гладували повече от две седмици, не се чифтосват, а женските, които скоро не са се хранили, не са готови за чифтосване. Мъжките пробиват телесната стена на женските и вкарват спермата си в корема им. Яйцето е асиметрично и има розови петна.

Допълнителни сведения

Един от най-ефикасните методи за унищожаването на дървеници е използването на ДДТ. Препаратът е забранен през 1972 г. в САЩ.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Креватна дървеница


Какво представляват дървениците, откъде идват в дома ни и как да ги разпознаем и открием?

В световен мащаб са познати над 100 вида дървеници, но тук ще говорим само за креватната дървеница с латинско наименование „Cimex lectularius“, която създава проблемите ни. Тя е кръвосмучещо насекомо от групата на „Паразитните  дървеници“. На цвят е ръждиво-кафява, достига дължина до 5-6 милиметра и е плоска с елипсовидна форма. Храни се с кръв предимно през нощта /затова рядко можем да я видим/, но когато е много гладна, излиза и пред деня. Характерно за тези дървеници е, че имат специфична остра миризма, която се усеща отблизо, особено, ако ги смачкате. Тъй като едва ли ще ги разпознаете от горното описание, ще приложа няколко снимки.

Как можем да заразим дома си с дървеници?

Креватната дървеница се среща по целия свят и никой не е застрахован от набезите ѝ. Особено застрашени са обекти, обитавани за кратко от хора, дошли от различни места. Такива са общежитията, хотелите, мотелите и то не само евтините, но и най-луксозните от тях. Добре е, когато ни се налага да нощуваме и живеем временно на такива места, да проверяваме преди настаняването си за наличие на креватни дървеници. Ако открием такива, е най-добре да си намерим друго място за нощувка. В противен случай рискуваме да бъдем нахапани от тях и да се чешем с дни. Принципно креватните дървеници не са преносители на заразни болести, но рискът от вторични инфекции в резултат на ухапванията им е голям. Най-лошото е, че със сигурност след това с багажа си ще ги отнесем у дома, а да се спасим от тях е трудно, дори, бих казал, почти невъзможно и отнема много време и средства. Можем да ги пренесем и с багажа си след гостуване. Друга възможност за заразяване на дома ни с дъвеници е при закупуване на употребявани мебели, матраци или дрехи. Бъдете внимателни!

Къде живеят креватните дървеници в дома ни и как да ги открием?

Можем да открием дървеници почти навсякъде в дома си, но имайки предвид начина им на живот и хранене, те са най-много на местата, които обитаваме през тъмната част на денонощието и където се задържаме по-дълго – кревати, канапета, кушетки, фотьойли, тапицирани столове и др., така че ако ще ги търсим, това са подходящите места за това. Имайте предвид, че те са изключително плоски и се завират на места, за които не бихте и предположили – например подгъви на бельо и дрехи, сглобки на мебелите, ръбове на матраци и дюшеци и т.н. Когато са много, други любими техни места за обитаване са зад разлепени тапети, окачени картини, огледала, гоблени, ел. контакти, ключове, ел. уреди и др. С две думи - почти навсякъде.

Можем да ги открием чрез внимателен оглед на посочените места за наличие на дървеници или следи от тях – тъмни петънца от изпражненията им или съблекла от линеенето. Най-добре е огледът за живи креватни дървеници да се направи на тъмно с помощта на фенерче /светлината ги дразни, затова през деня се крият и откриването им тогава е по-трудно/. Често ги издава и специфичната им миризма. Друг начин е да постелем на пода бял чаршаф под леглото или канапето, да повдигнем единия им край на 20-25 сантиметра и да го пуснем. В следствие на това част от дървениците ще изпаднат и лесно ще ги забележим на белия фон. Естествено най-добрият и сигурен вариант е да си купим феромонови капани за дървеници. Така не само ще сме сигурни, че става въпрос именно за дървеници, но и ще намалим в значителна степен числеността им при поставяне на достатъчен брой капани, докато решим какви по-сериозни мерки да вземем за тяхното пълно унищожаване.

https://ddd007.org/blog-ddd007-org/borba-s-darvenici-kak-da-gi-poznaem-kade-se-kriyat-darvenicite

Нашествие на дървеници във Франция. Как да се пазим от тях?


Хората във френската столица се оплакват от нашествие на дървеници. Как да се предпазим?

В Париж и други френски градове се появиха дървеници, които предизвикаха вълна от инсектофобия и повдигнаха въпроси за здравето и безопасността по време на Олимпийските игри през следващата година.

Проблемът обаче не е уникален, казват експерти - всяка година в края на лятото се появяват дървеници, като обяснението е свързано с много пътувания, които хората предприемат през летните месеци. Така те често пренасят в багажа си дървеници от дестинациите, на които са почивали, обяснява ентемологът Жан-Мишел Беренгер пред британския Би Би Си.

И все пак, защо е толкова голямо притеснението от дървениците?

Параноята от дървениците

Ако никога не сте имали взимане-даване с тях, сигурно не знаете, че у потърпевшите те предизвикват паника години и години след първоначалния контакт. Ухапване, което не прилича съвсем на ухапване от комар? Дали пък не е дървеница? Няколко пъпки, изникнали близо една до друга? И това може да е от дървеници! На пода вкъщи случайно виждате някакво непознато, дребно насекомо? О, и това може да е дървеница, да! Хората, които някога са били хапани от дървеници, често пъти направо стават параноични за тях.

Тези паразити са особено разпространени в началото на 20 век, след което за няколко десетилетия сякаш изчезват от сцената. Към края на 1990те години обаче те се завръщат с гръм и трясък. И са навсякъде: не само в мърляви студентски общежития, но и в шикозни хотели, скрити в употребени мебели, които купуваме по интернет или пък в куфара, по който са полазили от друг багаж в самолета. И бързо тръгват на поход за превземане на цялото жилище.

4000 до 6000 процента повече дървеници

"Има много доказателства, че през последните години дървениците бързо се умножават", казва Хедър Линч от университета "Каледониан" в Глазгоу. А Клаудия Казиг от една фирма за борба с вредителите смята, че през последните години броят на дървениците се е увеличил с 4000 до 6000 процента.

Според Линч има няколко причини за този гигантски ръст, най-вече, че хората пътуват много повече, летят със самолети, преспиват в хотели и така разпространяват вредителите. Тя предупреждава още, че напоследък дървениците са много по-устойчиви на препаратите, с които човекът се опитва да ги унищожи.

Как да познаем ухапване от дървеница

Как да установим, че сме нахапани от дървеници? Ухапванията, подредени в една линия, са типично доказателство. Също така: капчици кръв и черни петънца по чаршафите. Кръвта е от ухапванията, а петънцата са екскрементите да паразитите.

Откриете ли ги, веднага събирайте чаршафите и проверявайте дюшеците. Непременно ги обърнете наопаки, защото малките буболечки обикновено се крият отдолу. Откриете ли ги, спасението е само едно: да повикате службата за обезпаразитяване. Защото сами никога няма да можете да се справите с дървениците.

Как се случва обезпаразитяването

Самото обезпаразитяване не включва само отрова. "Носим уреди и загряваме жилището до 60-70 градуса", обяснява Казиг. Фирмата за обезпаразитяване обучава и специални кучета, които откриват дървениците.

За съжаление само едно обезпаразитяване обикновено не е достатъчно. "Много е трудно да ги откриеш. Крият се в контактите и в ключовете на лампите, крият се зад лайсните, промъкват с в лаптопа, във фотоапарата, дори в книгите в библиотеката. И могат да оцелеят цяла година, без да пият кръв", обяснява Казиг.

Миниатюрните буболечки, чиито неприятни ухапвания можете да познаете по формата и разположението им по тялото, често се пренасят в дома на човек през багажа му след пътуване

На всичкото отгоре дървениците снасят яйцата си из всичките тези скривалища. Така че може да се окаже следното: месеци наред уж ги няма, после обаче се появява новото поколение…

Как да предотвратите нашествие на дървеници в дома си

Борбата срещу тези паразити никак не е евтина. Най-добре е, разбира се, буболечките да бъдат изгонени още от самото начало – или направо присъствието им да бъде предотвратено. След пътуване веднага сложете багажа си във ваната: когато изпълзят, дървениците не могат да се покатерят по гладките стени на ваната. Винаги добре проверявайте дюшека и самото легло откъм главата и внимателно гледайте за издайническите черни петънца – разбира се, и за самите дървеници, които са едва няколко милиметра големи. Когато нощувате в хотел, винаги прибирайте дрехите за пране в затворен плик или торба – ако нещо е оставено по пода, дървениците могат да го налазят. Едно изследване на университета в Шефийлд показва, че миризмата на нечисти дрехи особено силно привлича паразитите.

Най-доброто решение след пътуване е да затворите целия си багаж във фризера за 48 часа – така дървениците със сигурност ще измрат. Помага и да изперете всички дрехи на 60 градуса. Казиг предупреждава обаче, че днешните икономични перални машини работят само няколко минути на 60 градуса, а това не е достатъчно, за да бъдат убити паразитите.

На летището във Франкфурт на Майн можете дори да подложите багажа си на проверка от обучени кучета – това е първото летище в Германия, което предлага такава услуга. Тя се извършва след предварително записване и струва 100 евро. Не е евтино, но ако дървениците проникнат в дома ви, тогава всичко ще ви излезе доста по-скъпо. Да не говорим за драмата и за паниката, която за години наред ще си остане загнездена в главата ви.

https://www.dw.com/bg/nasestvie-na-drvenici-vv-francia-kak-da-se-pazim-ot-tah/a-67015069

[Hatshepsut]

Испанска муха

Испанската муха (Lytta vesicatoria) е вид бръмбар от семейство Meloinae. Съдържа в себе си отровния химикал кантаридин, който се използва в медицината за премахване на брадавици, също така и като силен афродизиак.

Събиране на испански мухи, 19-ти век

Разпространение

Испанската муха е предимно разпространена в Южна Европа и на изток до Централна Азия и Сибир. По-рядко се среща и в останалите части на Европа и части на Северна и Южна Азия (без Китай), както и локално в южната част на Великобритания и Полша.

Хранене

Възрастните бръмбари се хранят предимно с листа от ясен, люляк, орлови нокти и върба, като понякога се срещат на слива, роза и бряст.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Испанска муха

Категория: Широколистни
Месец: май, юни
Латинско име:
Lytta vesicatoria (Linnaeus, 1758) (Coleoptera: Meloidae)
Хранителни растения:
Ясен (Fraxinus spp.), люляк (Syringa vulgaris L.), птиче грозде (Ligustrum vulgare L.) и др.

Разпространение:
Централна и Южна Европа, Южен Сибир. В България повсеместно, но по-сериозни повреди са регистрирани в ясенови насаждения в северната част на страната.

Морфология:
Главата, тергума и елитрите са металнозелени на цвят. На надкрилията има по три продълговати жилки. Бръмбарчето е с продълговата форма, достигащо на дължина до 21 mm. Антените са дълги, нишковидни. Възрастните издават остра неприятна миризма. Яйцата са дребни бежово-зеленикави. Ларвата в своите три стадия на развитие е с различна окраска. Младите са кафяви на цвят с дълги антени, двойка опашни нишки и 3 чифта крака. Ларвата втора възраст е бяла на цвят, без опашни нишки. Видът зимува като ларва 3 възраст, превърната в лъжлива какавида, която напролет отново става бяла ларва. Лъжекакавидата е кремавобяла. 

Биология:
Женската снася неколкократно по 40-50 яйца в почвата, като след всяко отлагане на яйца се нуждае от допълнително хранене. Излюпването на ларвите става за около месец. От почвата те пропълзяват до цъфналата тревна и храстова растителност, където се прихващат за земните пчели, посещаващи цветовете. По този начин биват отнасяни в гнездата на земните пчели, където се хранят с техните яйца и ларви. Какавидира напролет.

Повреди:
Повреди нанася имагото, което изгризва листата на нападнатите, най-често ясенови (Fraxinus spp.) дървета. Регистрирани са сериозни нападения по полезащитните  пояси в Добруджа. Това става при допълнителното хранене на възрастните, след имагинарането им през май-юни.

Мониторинг:
По възрастните и повредите от тях.

Контрол:
Третиране на нападнатите насаждения с инсектициди напролет срещу хранещите се възрастни.

http://calendar.iag.bg:8181/bg/node/52

[Hatshepsut]

Метил

Малък чернодробен метил

Малък чернодробен метил (Dicrocoelium dendriticum) е вид паразитен плосък червей от клас Метили. Предизвиква заболяване наречено дикроцелиоза проявяващо се при крайните гостоприемници на паразита.

Устройство

Тялото на малкия метил има ланцетовидна форма с дължина 5 - 15 mm и ширина 1,5 - 3 mm. Външната му обвивка наречена тегумент е гладка, тънка и полупрозрачна. Устното и коремното смукало са сравнително еднакво големи. Има къс хранопровод с неразклонени чревни клонове. Семенниците са компактни и се разполагат зад коремното смукало. Яйчникът е по-малък и се разполага зад втория семенник. Матката е силно развита с множество извивки. Тя се разполага изцяло в задната половина на тялото. Зрелите яйца се намират в края на матката. Те са тъмнокафяви, асиметрични и с капаче на тесния край на яйцето. Големината им е 38 – 45 / 20 – 30 μm. Вътре в тях има развит мирацидий с две развити очни петна.

Гостоприемници

Развитието на малкия чернодробен метил преминава през три гостоприемника както следва:

♦ Крайни гостоприемници – такива са домашни преживни животни (говедо, овца, коза), свинята, коне, магарета. Такива са и сърни, елени, камили, зайци, кучета, лисици, мечки, гризачи и дори хората.
♦ Междинни гостоприемници – повече от 25 вида сухоземни охлюви от родовете Bradibaena, Cepaea, Chondrula, Theba, Fruticola и други. Най-често срещаните междинни гостоприемници са охлювите Helicella candicans и Zebrina detrita.
♦ Допълнителни гостоприемници – това са мравки от различни видове. В България това са мравките Formica pratensis, Formica fusca и Formica rufibarbis.

Цикъл на развитие

Схема на жизнения цикъл на Dicrocoelium dendriticum

Пълният жизнен цикъл на малкия чернодробен метил протича за 217 - 270 дни.

Ембриогонията протича в матката на паразита. Яйцата са устойчиви на външна среда и биват погълнати от охлювчетата в райони на пасища, замърсени с фекалии от крайните паразити. След поглъщане мирацидият се излюпва и прониква през червата към черния дроб. Тук се превръща в спороциста.Tя нараства като след два месеца достига размери 2 mm и съдържа около 20 - 40 дъщерни спороцисти. Те имат цилиндрична форма и притежават родилен отвор. След още 60 - 75 дни в тях се оформят по 20 - 40 церкарии. Церкариите се наричат Cercaria varina и притежават удължено тяло и стилет на предния си край. След излизането през родилния отвор на дъщерните спороцисти те мигрират към белия дроб на охлюва. Тук те се инцистират като образуват слузни кълба от по 100 - 200 живи церкарии. Сборните цисти се изхвърлят от охлювчето в околната среда и полепват по тревата.

Цистите биват изяждани от мравките като по този начин те се заразяват. В стомаха церкариите загубват опашката си и преминават в телесната кухина на мравката. Тук те се инцистират в метацеркарии. Една от метацеркарията се инцистира в подглътъчния ганглий. Така при понижаване на околната температура настъпва парализа на инвазираната мравка. По този начин тя не успява да се скрие нощем в мравуняка и остава да пренощува по растителността. По този начин мравката се поглъща от тревопасни животни рано сутринта заедно с растителност, когато все още температурата е ниска.

Крайните гостоприемници се заразяват изключително при паша в ранните сутрешни часове на денонощието. Попаднали с мравката метацеркарии се освобождават в храносмилателната система. Тук те мигрират ретроградно до най-малките жлъчни каналчета на черния дроб. Тук те се развиват в напълно зрели възрастни индивиди, способни да снасят нови яйца.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Малък чернодробен метил

Голям чернодробен метил

Голям чернодробен метил (Fasciola hepatica) е вид паразитен плосък червей от клас Смукалници (Trematoda). Достига дължина от 3 до 5 cm и е широк 8 – 12 mm. Има листовидна форма с конусовидно издуване на предната част на тялото. В областта на това издуване са разположени устната прикрепителна вендуза и устният отвор. Назад по коремната страна се намира и втората прикрепителна вендуза. Тялото на метила е покрито с плътна обвивка (кутикула), в предната част на която има шипчета, позволяващи движение на паразита само в една посока. Метилът обитава жлъчните пътища в черния дроб у тревопасните животни и човека.

Той причинява заболяването фасциолоза. Паразитът се храни с кръв, жлъчен сок и с чернодробна тъкан и предизвиква тежки увреждания.

Големият чернодробен метил е хермафродит – в него е представена както мъжката, така и женската полова система. Оплодените яйца посредством отвора на матката попадат в жлъчния сок, а оттам в червата и с изпражненията се отделят извън тялото. За развитието им са необходими водна среда, подходяща температура (10 – 38 °C), достъп до кислород и междинен гостоприемник. Такъв междинен гостоприемник е водният охлюв, в който ларвите на метила преминават сложен цикъл на развитие.

Малък процент от яйцата могат да се развият в инвазио-способни личинки и да достигнат до постоянния гостоприемник. В тези случаи от яйцата във водната среда се излюпва ларва, покрита с реснички, с които тя може да се придвижва. Ларвата има и очни петна. Тя пробива тялото на охлювчето и се загнездва в черния му дроб. Тук тя загубва ресничките и очните си петна и се превръща в торбовидно мехче, наречено спороциста. Спороцистите се развиват до устойчиви цисти, наречени адолескарии.

Заразяването с метил на тревопасните животни и човека става при поглъщане на адолескарии.

В стомаха на гостоприемника адолескарият се освобождава от обвивката си и по кръвен или лимфен път достига до жлъчните пътища на черния дроб, където се развива в полово зряла форма. У човека е наблюдаван и друг път на заразяването: при ядене на полусуров черен дроб, опаразитен с метили. Последните се прикрепват за глътката, гръкляна, хранопровода и предизвикват тежък спазъм и задушаване, понякога със смъртен изход.

Лечението се провежда с противометилни препарати под ръководството на лекар специалист. Лечението на заболялите животни се провежда също под контрол на ветеринарен лекар.

Профилактиката се състои в оздравяване на водни източници и строг ветеринарен контрол върху продукти от животински произход от епидемични райони.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Голям чернодробен метил

Голям чернодробен метил – клас Метили – тип Плоски червеи

Видът Голям чернодробен метил (Fasciola hepatica) е представител на клас Метили, които са изключително само ендопаразитни видове и спадат към тип Плоски червеи. Големият чернодробен метил е способен да зарази както диви тревопасни животни, така и домашния добитък – крави, овце и кози. Негова жертва понякога може да стане дори човек.

Метилът достига на дължина до 5 см, а на широчина малко над сантиметър. Вентрално (коремно) в предния край на тялото му се намира голяма мускулеста вендуза (смукало), която посредством засмукване прикрепя метила към заобикалящите го тъкани в чернодробните канали на гостоприемника.

Кожно-мускулната торба е изградена от покривен епител, напречни, надлъжни и скосени мускулни влакна. Покривният епител при големия чернодробен метил, за разлика от планарията, не е ресничест и образува защитен повърхностен слой наречен кутикула.

Хранене и храносмилане при големия чернодробен метил

Като типичен ендопаразит, метилът се храни в тялото на гостоприемника си с чернодробни клетки и кръв. В предната част на кожно-мускулната торба се намира втора по-малка вендуза, която засмуква храната и тя попада в устата, а оттам през мускулеста глътка в цекума – двуделно  черво, което завършва сляпо в паренхимната тъкан.

Голям чернодробен метил – общо устройство – анатомичен модел и външен вид

Дишане при метили

Заради факта, че големият чернодробен метил е ендопаразит, той няма развита дихателна система. За да се осъществи вътреклетъчното дишане, при което се отделя енергия, тези плоски червеи притежават безкислородни механизми, с помощта на които се използва натрупаният в паренхима гликоген. Безкислородното дишане е познато и под термина анаеробно дишане.

Отделителна система на Голям чернодробен метил

Отделителната система е представена от протонефридиални клетки, които се разполагат сред паренхимните. Там те извличат непотребните вещества и по мрежа от каналчета ги отвеждат до централния екскреторен канал, който се отваря чрез пора в задния край на тялото.

Нервна система

Нервната система на големия чернодробен метил се различава от тази на мешестите животни, които са еволюционно по-нисши. Характерно за нея е, че се образуват струпвания от нервни клетки наречени ганглии (нервни възли) в предната част на тялото, от които излизат два нервни ствола, преминаващи латерално (странично) симетрично по цялата дължина на тялото.  От тях се разклоняват множество нервни окончания към всички останали телесни части. Двата нервни ствола са свързани помежду си с поредица от успоредни нервни влакна. При възрастния индивид очите изчезват.

Полова система, размножаване и развитие

Големият чернодробен метил е хермафродитно животно, което означава, че един и същ индивид носи мъжки и женски полови органи. Въпреки това оплождането е кръстосано. Оплодените яйца заедно с изпражненията на гостоприемника се изхвърлят в природата (1). За да продължи развитието, яйцето трябва да попадне във вода (2), където от него се излюпва ларва с реснички (3). При срещата си с малкото блатно охлювче (4), ларвата пробива тялото му и прониква в него. Ако ли не успее да го стори, то тя умира след около 24 часа.

Цикъл на размножаване и развитие на Голям чернодробен метил

В междинния си гостоприемник ларвата загубва ресничките си и се размножава безполово, като преминава през три фази – на спороциста, ларва и церкарий. Церкарият е мъничък индивид с опашка. Множество церкарии напускат тялото на малкото блатно охлювче и плуват във водата, докато не намерят тревичка, на която да инцистират като метацеркарии, т.е. обвиват се с плътна обвивка наречена циста и образуват адолескарий (адолескарий = метацеркарий + циста).

Изключително издръжливите цисти позволяват на метацеркариите (6) да дочакат момента, когато техният адолескарий ще бъде погълнат от някое тревопасно животно и в стомаха му цистата ще се разкъса. От тях излиза младият паразит (7), който пробива стените на стомаха или на дванадесетопръстника. Оттам по кръвен път се придвижва до черния дроб на крайния си гостоприемник и на място се развива до възрастен полово зрял индивид. Цялостното развитие на големият чернодробен метил е сложна метаморфоза.

Лечение

Ако човек се зарази с Голям чернодробен метил, той първо трябва да се диагностицира с абсолютна точност. Това се извършва само от сертифицирано медицинско лице – лекар специалист. В ранна фаза това става чрез кръвен тест, а в напреднала фаза – посредством анализ на човешките изпражнения.

Когато паразитът е доказан, Центърът за заразни заболявания (САЩ) препоръчва строго контролираното лекарство триклабендазол. То се поема на една или две дози орално, като повечето пациенти реагират без усложнения на лечението.

https://abritvs.com/

[Hatshepsut]

Чеснова муха

Чесновата муха (Suillia lurida Meig) напада зимния чесън и лука, засадени през есента на големи групи. Възрастните са ръждивокафяви, гъсто окосмени, дълги до 8 mm, като тялото е ръждивокафяво, а коремчето е керемидено на цвят. Те започват да летят, когато температурата се затопли, над 9-10 °C. Чесновите мухи снасят по едно яйце в основата на растението или върху прилежащата почва.

Предпочитат здрави, добре развити растения с два до три листа и височина 10-15 cm. Разпространява се по-силно в райони с високо съдържание на торове. Засегнатите растения са закърнели, луковиците омекват, средните листа увяхват, пожълтяват и загиват. След около 28-35 дни, когато ларвите приключат развитието си, те прогризват луковицата и проникват в почвата, където се окулират на дълбочина 10-18 cm. Те остават в това състояние до следващата година.

Как да се предпазим от чесновите мухи? Чесънът не бива да се отглежда във или в близост до парцели, в които през предходната година е отглеждана същата култура. Не засаждайте чесън в райони с високо съдържание на оборски тор. След прибиране на реколтата заорайте района, за да унищожите какавидите.

https://www.actualno.com/gardening/kakvo-e-chesnovata-muha-i-kak-da-spasim-gradinata-si-ot-neja-news_1928052.html © Actualno.com

Чесновата муха у нас се среща навсякъде, където се отглежда зимен чесън. Напада зимния чесън и лука, засаден от арпаджик през есента.

Чесновата муха (Suillia lurida Meig) у нас се среща навсякъде, където се отглежда зимен чесън. Напада зимния чесън и лука, засаден от арпаджик през есента. При праза се повреждат презимувалите на открито растения.

След излюпването ларвата нагризва във вид на неправилна ивица средния лист на растенията. В резултат на това връхната му част завяхва и увисва, а по-късно и изсъхва. По-нататък ларвата прави вход в младото стъбло, откъдето навлиза в луковицата и прави нови входове. В резултат на повредата листата пожълтяват и изсъхват, а растенията изостават силно в растежа си. По-слабите растения загиват напълно, а по-силните са с кухо стъбло и мека луковица. Повредените и загниващи луковици миришат неприятно.

Каква е биологията на чесновата муха?

Чесновата муха развива едно поколение годишно и презимува като възрастно насекомо на различни защитени места. Мухите напускат местата за зимуване още през февруари и през най-топлите часове започват да снасят яйца по най-добре развитите растения или по повърхността на почвата близо до тях. Ларвите се излюпват и причиняват описаните повреди. През втората половина на април и началото на май те завършват развитието си и отиват в почвата, където какавидират. Мухите от новото поколение се появяват към средата и втората половина на май и началото на юни. Те отиват по защитени места, където зимуват.

Как се води борбата с чесновата муха?

За ограничаване на повредите от чесновата муха е необходимо площите, предназначени за чесън, да не се торят с оборски тор, а само с минерални торове. Възможно най-рано през есента да се засажда чесънът и да се прилага висока агротехника за бързо израстване на растенията, които да са в състояние да преодолеят повредата от ларвите на мухата. За намаляването на плътността допринасят сеитбообращенията, борбата с плевелите – гостоприемници, преораване след прибиране на реколтата. Преди засаждането скилидите да се третират със специализираните препарати, регистрирани за обеззаразяване на семената. Периодично растенията да се пръскат по време на летежа на мухите преди снасянето на яйцата. Препоръчват се три пръскания в критичната фенофаза “втори-трети лист” или 10-15 cm височина на растенията. Използват се широкоспектърни инсектициди - вазтак 100 ЕК - 0.02%, нуреле Д - 0.04% и др.. Няма официално регистрирани препарати за борбата с чесновата муха. Първото третиране срещу чесновата муха се провежда в началото на летежа на мухите, а останалите две, през 8-10-12 дни, в зависимост от последействието на препарата. Последното третиране се извършва не по-късно от 15 дни преди прибирането на чесъна, като спазването на карантинните срокове е задължително.

https://agri.bg/agrosaveti/rastitelna-zashtita/kak-vredi-chesnovata-muha-2

[Hatshepsut]

Тения

Тении (Cestoda, на латински: cestus – „пояс“, „лента“ и oid – „подобно“) се наричат клас паразитни плоски червеи с начленено тяло. Известни са около 3500 вида, представителите на които напълно са загубили храносмилателната система. Някои от тях са и опасни паразити при хората. Заболяванията, които предизвикват, се наричат цестодози.

Устройство

Глава на свинска тения

Тялото при тениите е силно дорзовентрално сплеснато, удължено, лентовидно, съставено от главова част, наречена сколекс, шийка и начленена част – стробила. При някои цестоди тялото не е начленено. Членчетата на стробилата се наричат проглотиди. Общата дължина на тялото варира от милиметри до 10 метра.

Формата на сколекса е сферична, крушовидна или кубична. Върху него се намират 4 смукала, а някои видове вместо тях имат ямички за засмукване – ботрии. Те служат за закрепване върху гостоприемника. При някои видове освен тези приспособления в предната част на сколекса се намира венец от кукички или шипчета. При други видове кукичките се намират по шийката или в стробилата. На апикалния край на сколекса е разположено хоботче, наречено ростелум, също снабдено с кукички. Шийката е неначленена, къса и най-тясната част от червея. В задната част се намира зона на нарастване, в която посредством пролиферация и обособяване на напречна бразда се образуват новите членчета.

Третата част от тялото е стробилата, която е изградена от различен брой проглотиди. Броят им варира от 3 до няколко хиляди. Формата на всяко от членчетата може да бъде трапецовидна, елипсовидна или правоъгълна. По дължината на стробилата членчетата са в различна степен на зрялост. Непосредствено след шийката са незрелите (ювенилни). В тях няма развита полова система. Следват мъжки проглотиди, в които се развиват мъжките полови органи. След тях са хермафродитните проглотиди. В тях мъжката и женската полови системи са еднакво развити. Следват женските проглотиди. В тях женската полова система е добре развита, а мъжката е частично или напълно закърняла. Последните членчета са зрели. В тях паренхимната тъкан е изместена изцяло от матката, която е изпълнена с яйца.

Тялото на тениите е покрито със специализиран кожно-мускулен слой, наречен тегумент. Повърхността му е осеяна с множество микровили увеличаващи многократно резорбтивната способност на тъканта. През нея преминават хранителни вещества, намиращи се в чревното съдържание на гостоприемника.

Телесната кухина е изпълнена с паренхим. В него се намират т.нар. варовити образувания съдържащи освен основните органични съединения и неорганични елементи като манган, калций и фосфор. Тези вещества неутрализират стомашното съдържание на организма. Липсва храносмилателна система. Хранителните вещества се приемат през цялата повърхност на тялото. Дишането е анаеробно, при което се използва натрупания в паренхима гликоген. Отделителната система е от протонефридиен тип. Нервната система е представена от двуделен ганглий разположен в сколекса. Тук се намират и осезателни власинки.

Тениите са хермафродитни организми. В проглотидите намиращи се в близост до шийката половата система се намира в процес на формиране. В средната част е функционираща, а в крайните проглотиди матката е силно разрастнала се и изпълнена с яйца. Останалите полови органи са закърнели.

Жизнен цикъл

Оплождането се извършва между членчета на два индивида, членчета от един и същи екземпляр или дори се извършва самооплождане. Още в матката от яйцето се развива ларва, наречена онкосфера. В задния си край тя има 6 кукички, а в предния са разположени жлезисти клетки. Те служат за образуването на секрет, с чиято помощ ларвата се придвижва в междинния гостоприемник. Отвън онкосферата е обвита от здрава обвивка – ембриофора. Зрелите проглотиди се откъсват от стробилата. Голяма част от тях могат да се движат попадайки в околната среда. Развитието на цестодите е придружено винаги с участието на междинен гостоприемник. Ларвната форма, която се образува в новия гостоприемник се нарича цистицеркус. Когато заразено месо с цистицеркус попадне в храносмилателната система на крайните гостоприемници образувалата се циста се разтваря и сколексът се прилепва за лигавицата на червата.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тении

Свинска тения


Свинска тения - експонат в зоологически музей

Свинската тения (Taenia solium) е паразит, който живее в тънкото черво на човека. Тялото е плоско, начленено, с форма на лента. В някои случаи достига 6 m дължина.

Липсва храносмилателна система. Всяко членче има самостоятелна хермафродитна полова система. За едно денонощие могат да бъдат изхвърлени членчета с около 5 000 000 яйца. Заразеното месо изглежда неравно, пъпчиво. Човек се заразява, ако го яде недоварено или недопечено. Симптомите са слабеене, загуба на апетит, развиване на анемия.

Жизнен цикъл на свинската тения

Ларвната форма се развива в мускулите на междинния гостоприемник – свиня. Полово зрелите паразити се развиват в тънкото черво на крайния гостоприемник – човек и причиняват тениоза. Човек може да бъде и междинен гостоприемник на свинската тения и да заболее от цистицеркоза.

Храната постъпва през стените на цялото тяло. Развитието на тенията е с метаморфоза и протича в два различни гостоприемника – свиня и човек. Гостоприемник се нарича организмът, в който се развива паразита. Паразитният начин на живот силно се отразява върху строежа на паразитите и функционирането на техните системи. Те имат приспособления за прикрепване на гостоприемниците - смукала (вендузи), а при някои и кукички. Дишат безкислородно. Нервната система е слабо развита. Половата система е силно развита – произвеждат огромно количество яйца. При тениите във всяко членче се развиват полови жлези, а храносмилателната система липсва.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Свинска тения

Кои са видовете тении, паразитиращи у човека?

Тениите са паразити, които се причисляват към семейство Цестода. Не много често срещани заболявания, но някои от тях, като ехинококозата, могат да имат сериозни последствия върху качеството на живот. От паразитози по-често боледуват деца, поради все още неизградените хигиенни навици.
За да достигне тенията полова зрялост са и необходими междинни и крайни гостоприемници. В крайните гостоприемници се развива полово зрялата форма на паразита.
Тениите имат главичка (сколекс), шийка и набор от повтарящи се сегменти, които се наричат проглотиди. Имат лентовидна форма и са отлично приспособени да паразитират в храносмилателния тракт на гръбначни животни. Дължината на тенията достига от няколко сантиметра до над 10 метра. Всеки един зрял проглотид (сегмент) съдържа собствена мъжка и женска полова система.

Кои видове тении причиняват заболявания при човека?

Тениите, които причиняват болестен процес са:

• свинска (Taenia solium)
• говежда (Taenia saginata)
• рибна (Diphyllobotrium latum)
• кучешка (Echinococcus granulosus)

Последната е с най-сериозни последствия. Човекът е краен гостоприемник за рибната, говеждата и свинската тения и междинен за кучешката.

Какви са характерните симптоми и как ги разпознаем?

Обикновено паразитите, и по-специално рибната, говеждата и свинската тения се развиват в гастроинтестиналния тракт на човека. За тениите е характерно, че те нямат ефективна храносмилателна система и чрез своето тяло абсорбират хранителни вещества от стомашно-чревното съдържимо. По този начин, ако инвазията е сериозна, тенията може да изконсумира голямо количество нутриенти. Като последствие у пациента се наблюдава слабост и редукция на тегло. Тениите имат кукички и смукала, чрез които се закрепят за лигавицата на червата. Консумацията на големи количества фолиева киселина и витамин В₁₂ от тенията може да доведе до дефицит на тези вещества и клинично да се появи мегалобластна анемия. Запек и диария също са характерни симптоми за паразитозата.
При кучешката тения симптомите се различават значително, защото както вече споменахме човекът е междинен гостоприемник. В крайните гостоприeмници паразитира зрялата форма на тенията и чрез изпражненията се отделят сегменти с яйца. Ако яйцата бъдат погълнати от подходящ междинен гостоприемник, какъвто е човекът, те се излюпват и настъпва заболяване, наречено ехинококоза. Излюпените онкосфери попадат в кръвообращението и се спират в таргетни органи като черен дроб, бял дроб и мозък. Там те образуват една или многобройни кисти. Първоначално симптоматика липсва, но по-късно започват оплаквания като тежест, болки в дясно подребрие, жълтеница заради запушени жлъчни пътища, главоболие и други симптоми, типични за обем-заемащи процеси. Понякога те са случайна находка на образно изследване.

Как се поставя диагнозата и има ли лечение?

Диагнозата за паразитно заболяване се поставя от специалист на базата на клинична картина и лабораторни изследвания. Важно е също така да се търсят повишени еозинофили в кръвна картина, които са показател за развиващо се паразитно заболяване.
За диагностицирането на кучешка тения са необходими и образни изследвания - скенер или ЯМР.
Лечението на рибната, говеждата и свинската тения се осъществява чрез антихелминтни препарати и общоукрепващи средства. За разлика от тях, лечението на ехинококозата е само и единствено хирургично. Кистата трябва да бъде отстранена с изключително внимание, за да не бъде нарушена нейната цялост.

По какъв начин може да се предпазим?

Профилактиката на паразитните заболявания включва спазването на добра хигиена, контрол на ветеринарно-медицинската работа и ограничаване на контактите с животни.

https://www.omed.bg/Koi-sa-vidovete-tenii-parazitirashi-u-choveka-page476.html


Д-Р ИВАН МАКАВЕЕВ, ПАРAЗИТОЛOГ: КУЧЕШКАТА ТЕНИЯ НАЙ-ЧЕСТО ЗАСЯГА ЧЕРНИЯ ДРОБ

Една от най-тежко протичащите паразитози, срещани в България, е ехинококозата, по-позната като кучешка тения. Тя често води до продължителна нетрудоспособност и рецидиви, макар и по-рядко до трайна инвалидизация, а понякога приключва с летален изход. Какво е характерно за заболяването и какви са изследванията, с които може да бъде диагностицирано, разяснява специалистът по медицинска паразитология в „ЛИНА” д-р Иван Макавеев. Лабораторията е една от малкото бази за специализация в страната по това рядко направление в медицината.

„Ехинококозата протича като хронично заболяване с образуване на паразитна киста предимно в черния дроб, но е възможно такава да се развие във всеки друг орган и да остане незабелязана с години. При нарастването си тя притиска и смущава функцията на органа, в който е локализирана. А в случай на спонтанна или травматична руптура (разкъсване), понякога се развиват тежки анафилактични реакции”, заявява д-р Макавеев.

Симптоми

При локализация на кистата в черният дроб, едни от първите симптоми са болка и тежест в дясното подребрие. В белия дроб, която е втората по честота локализация, тя обикновено нараства по-бързо и предизвиква персистираща мъчителна кашлица, отделяне на слузести храчки, примесени с кръв. В близост до плеврата води до болезненост при дишане.

Изследване за eхинококоза IgG

Д-р Макавеев подчертава, че комплексният подход има решаващо значение за диагностиката на ехинококозата. Най-често паразитните кисти се откриват при профилактичен ехографски преглед или при такъв по повод на друго заболяване, или обзорна рентгенография. Когато има съмнение за ехинококова киста при което и да е образно изследване, е необходимо на пациента да се направи и серологично изследване за ехинококоза.

„При съмнение за ехинококоза е важно да се направи серологично изследване, при което се търсят антиехинококови IgG антитела. Тези антителата не са протективни, целта на откриването и проследяването на динамиката им е да се постави диагноза или да се проследи хода на заболяването за евентуален рецидив, както и да се наблюдава ефектът от лечението. Поради спецификата на паразита, биологичния цикъл, органната локализация и имунния отговор на организма, има случаи, когато IgG антителата не се позитивират, което не отхвърля диагнозата ехинококоза. Окончателно потвърждение е възможно едва след хирургичното отстраняване на кистата и изследването й цито/хистологично. Лечението на ехинококозата е най-често хирургично (с адекватна пре и постоперативна химиопрофилактика). Консервативна терапия се прилага самостоятелно само при контраиндикация за хирургично лечение”, заявява д-р Макавеев.

В лаборатория “ЛИНА” се извършват серологични изследвания за ехинококоза, които показват нивата на IgG антителата. От началото на 2022 г. са извършени 208 изследвания, от които позитивни са 23.

Разпространение

България е една от страните с висока заболяемост от ехинококоза в сравнение с другите Европейски държави. Водеща в класацията през последните 30 години е област Сливен. Лоша тенденция е, че относителният дял на заболелите от 0 - 19 г. е твърде висок - 20%.

Начин на предаване

Причинителят на ехинококозата се нарича Echinococcus granulosus. Биологичният цикъл на паразита протича в два гостоприемника: крайни гостоприемници (в които се развива полово зряла

https://www.lina-bg.com/novini/?d-r-ivan-makaveev-parazitolog-kucheshkata-teniya-nay-chesto-zasyaga-cherniya-drob-mozhe-da-ostane-nezabelyazana-s-godini-230

[Hatshepsut]

Риба Фугу

Фугу (на японски: 河豚) е японското название за вида Риба балон и на приготвяното от нея ястие. Рибата е от семейство Tetraodontidae.

Рибите балон при опасност напълват стомаха си с вода и приемат кръгла форма, за да уплашат преследвача си. Имат скрити шипове, които щръкват при издуване на тялото, стават бодливи и трудни за преглъщане от нападателя. Кожата и вътрешните им органи съдържат отрова, която е неприятна или смъртоносна за враговете им.

Възрастните риби достигат до 90 см дължина и живеят около 5 години. Плуват на 2 – 50 м дълбочина.

Фугу като храна

Фугу е едно от най-прочутите ястия в японската кухня. Тези риби са смъртно отровни, ако не се приготвят правилно. Именно от съдържанието на отровата тетродотоксин идва името на този вид риби. Отровата е достатъчна, за да убие човек само за няколко секунди, и това е причината рибата да е толкова известна в целия свят. От нея се приготвя най-изисканото суши-сашими.

В Япония, тази риба се приготвя по различни начини и се сервира като един от най-скъпите деликатеси. Не всеки готвач в японски ресторант може да приготви Фугу. Едната причина е, че се приготвя много трудно, а втората е, че трябва да има задължителен сертификат за това. Готвачът трябва да има солиден стаж, само за да бъде допуснат до изпит. Тъй като тази риба има няколко разновидности, съответно и местата, от които трябва да се отстрани отровата, са различни. Въпреки всички предпазни мерки обаче много хора умират всяка година от отравяне или парализиране след консумация на фугу. Рибата се консумира в Япония от древността, а през времената на шогуните е била забранена. Въпреки това, в отдалечените от Едо (дн. Токио) райони, рибата все още се е приготвяла, а рецептите се ползват и до днес. Всеки може да посети ресторант, в който има майстор на фугу... но това не се отнася за императора на Япония. На него официално му е забранена консумацията – заради собствената му безопасност. А противоотрова все още не е измислена. Така или иначе в Япония се твърди, че тази риба е най-вкусната на света.

Рисунка на риба балон от 1796 г.

Токсичност

Рибите от семейство „Tetraodontidae“ съдържат смъртоносни количества от отровата тетродотоксин във вътрешните си органи, особено в черния дроб и половите жлези, а също и в кожата. Поради това само специално лицензирани готвачи могат да приготвят и продават фугу и консумацията на дроба и яйчниците е забранена. Но тъй като малки количества от отровата причиняват специално желано усещане на езика, наподобяващо леко изтръпване и гъделичкане, което трае около 15 секунди след поглъщането на парченцето месо, тези части се смятат за най-вкусни от някои гастрономи. Ако не премине до 15 секунди може да се приеме, че човек е тежко пострадал. Всяка година известен брой хора умират, защото подценяват количеството отрова в консумираните части от рибата. Отровата парализира мускулите, като жертвата остава в пълно съзнание и накрая умира от задушаване. Все още не е открита противоотрова и стандартният медицински подход е да се направят опити за поддържане на дихателната и кръвоносната система, докато ефектът от отровата премине.

Местообитание

Рибите „Фугу“ живеят в тропичните и субтропичните зони на Атлантическия, Тихия и Индийския океан. Делфините често се заиграват с рибата, но без да я изяждат.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Фугу



Най-смъртоносното и скъпо ястие в света

Фугу (Fugu) представлява изключително екзотичен вид риба балон, позната още като риба таралеж. Рибата има много необичайна форма и може да се срещне във водите около Корея и Япония.

Възрастните риби фугу достигат дължина до 50 см и живеят приблизително 5 години. При възникване на опасност рибата фугу напълва стомаха си с вода, като придобива кръгла форма, за да уплаши своя преследвач.

Фугу има множество скрити шипове, които изпъкват при издуването на тялото, и става бодлива, а следователно доста трудна за преглъщане. Вътрешните органи и кожата на рибата съдържат отрова, която е смъртоносна.

Един изключително интересен факт е, че отровата, която се съдържа само в една риба фугу, може да предизвика смъртта на 30 до 40 души. Погълната в много малки количества, отровата притежава наркотичен ефект и причинява гъделичкане и леко изтръпване, която трае секунди след поглъщане.

Ако усещането продължи по-дълго обаче, смъртта е сигурна, защото противоотрова не съществува. Опасната отрова в риба фугу е цели 1250 пъти по-силна от тази в цианида. Отровата е тетрадотоксин и се съдържа предимно в черния дроб, половите жлези и кожата на рибата.

Единственият начин да се спаси живота на отровен с тетрадотоксин е да се поддържа функцията на сърцето и белите дробове, докато не отмине действието на опасното вещество. Смята се, че ако жертвата оцелее през първото денонощие от консумацията, то ще успее да се възстанови.

След всичко, изброено дотук, ще си кажете, че никога не бихте опитали подобна риба и ще се зачудите кой въобще би я опитал, но ще сгрешите. Именно рибата фугу е едно от прочутите ястия, с които японската кухня се слави по цял свят.

Правото да приготвят риба фугу имат само специално лицензирани за това готвачи и то без никакви изключения. Тук идва и другият интересен момент – ако клиент умре след консумация на риба фугу, готвачът е бил задължен да си направи харакири. В наши дни обаче, полицията арестува готвача, въпреки че местните обичаи го задължават да дояде остатъците от рибата, което си е равностойно на самоубийство.

Тайната на толкова опасната отрова е в начина на хранене на самата риба. Според някои японски учени тетрадотоксинът се натрупва в месото ѝ след консумация на черупчести и морски звезди, които са сами по себе си са отровни.

Ако рибата се храни с неотровна храна, тя няма да бъде опасна и за хората, липсата на отрова по никакъв начин няма да се отрази на вкуса ѝ. Някои предприемчиви японски производители дори вече отглеждат неотровна риба фугу, но запалените любители смятат, че чарът и вкусът се губят по този начин.

Според статистиките лицензираните готвачи в Япония, които имат право да приготвят фугу, са приблизително 70 000 души. За да успее да получи своя лиценз, готвачът трябва да притежава редица умения, сред които и възможност за определяне на токсичността в различните части на рибата.

Обучението е много сериозно, а финалният изпит – изключително труден. Кандидат готвачът на фугу е задължен да почисти и обработи рибата пред специална комисия, след това да приготви различни блюда с нея и най-накрая – да ги изяде пред погледа на останалите. Изключително интересен факт е, че всеки човек има право да консумира риба фугу на собствена отговорност, но императорът на Япония има официална забрана да го прави.

Приготвяне на фугу

Както стана ясно от изброеното дотук, обработката на риба фугу е много сложен и деликатен процес, от който буквално зависи животът на клиента. Рибата се обработва в 30-степенен процес, чиято цел е максимално отслабване на действието на опасната отрова.

Освен премахването на отровното действие, готвачът е задължен да оформи и естетически красиво ястието, като нареже рибата с дебелина на лист. Ястието се нарича фугусаши и представлява много красиво блюдо, което наподобява картина, оформена като пеперуда, птица или пейзаж.

Фугу се консумира, като изключително тънките парченца се топват в специален сос с подправки. Възможно е рибата фугу да се сервира като бульон, в който има сурово яйце и ориз. Фугу се консумира и леко изпържена.

Вкусът на рибата фугу наподобява леко на пилешко с приятни нотки на морски дарове. Консистенцията прилича на желатин. Рибата фугу определено е изключителна на вкус, но рисковете са съвсем реални. Според Бюрото по социални грижи и обществено здраве в Токио за 10-годишния период от 1996 година до 2006 година е имало между 20 и 44 случая на отравяне с рибата.

Въпреки това много малка част от тях са се случили на територията на ресторант. Опасността на рибата не спира японците да се наслаждават на вкуса ѝ, като на година се изяждат тонове от нея – около 20 хиляди на година.

Другия изключително интересен момент е цената на рибата – в токийските ресторанти цената ѝ е баснословна – над 700 долара за едва четвърт сашими с фугу.

И въпреки опасността и скъпата цена, риба фугу е един от най-ценените смъртоносни деликатеси, които кулинарното изкуство предлага, заемайки едно от първите места в класацията на опасните храни.

https://gotvach.bg/

[Hatshepsut]

Рапан

Рапанът (Rapana venosa) е хищен морски охлюв от род Рапани (Rapana) на семейство Muricidae.

Разпространение

Естественият му ареал е Далечният изток, но през XX век с развитието на корабоплаването се разпространява далеч извън него. До средата на века е разпространен единствено в Японско море, в залива Петър Велики. През 1946 г. е срещнат за първи път в Черно море, в залива на Новоросийск. Оттам се разпространява в Азовско и източните части на Средиземно море. Между 1959 и 1972 колонизира западното и южното крайбрежие на Черно море. През 1973 г. вече е описано наличието му по италианското крайбрежие на Адриатическо море, а през 1998 г. и в залива Чесапийк по северноамериканското крайбрежие на Атлантическия океан. Има регистрирано находище на рапан и по югоизточните брегове на Южна Америка

Предполага се, че преносът е извършен с морска вода, използвана за баласт на корабите.

Значение

В Япония и Корея месото на рапана се счита за деликатес. Основното му стопанско значение в другите райони е като хищник по стопанско-значимите местни видове миди. В Черно море основната жертва е Черната мида (Mytilus galloprovincialis), докато в Адриатическо море напада също привнесените видове Tapes philippinarum и Anadara inaequivalvis. В залива Чесапийк жертви са стридите и местните охлюви.

В България до 90-те години на XX век на рапана се гледа само като на материал за сувенири. Дебелата черупка е достатъчно огнеупорна за да се ползва за пепелници, а ръбатата повърхност я прави устойчива без обработка. Чрез изтъркване се премахва по-голямата част от черупката, а оставащата плоска централна част се използва за медальони. Различни фигурки се правят от слепени черупки на рапани и миди.

В средата на 90-те в рапана е открит потенциал за промишлен лов и износ на месото. Ловът чрез гмуркане бързо е заменен от тралене. Бързо е установено, че траленето напълно разрушава дънните екосистеми, и този начин е забранен.

Около 2000-2001 г. рапанът започва да се предлага и в ресторантите по българското Черноморие.

Рапанът се улавя с т.нар. дънно тралене или драгиране (дънните тралове или драги ровят морското дъно и го разрушават). От друга страна пелагичното тралене използва друг тип тралове, които не нараняват дъното. С пелагични тралове в България се хващат цаца, сафрид, чернокоп.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Рапан

Повечето хора като деца са си играли с рапани. Любителите на морски деликатеси са опитвали поне веднъж скъпата, но вкусна храна от този морски вид.

Черупките на морския хищник, какъвто на практика е рапанът, в древността са били толкова ценни, че са се ползвали при обмена на стоки, като вид парично средство. Сега черупката се носи като талисман за привличане на пари.

Рапанът е символ и на скитащите по пътищата и се смята, че помага на пътиците. Фън шуй смята черупката на морския охлюв също за вещ на късмета, а в езотериката е символ на женското начало, плодородието и храм за душата, тъй като извитата на спирала черупка навява асоциации за възхода на душата по пътя към небето.

По-практично насочените науки, като медицината, ползват рапановите черупки за масаж, както и в антистареещита козметика като компонент на кремове и мазила за кожата.

И тъй като хищното животно е инвазивен вид и в нашето Черно море, за рапана е добре да се знае малко повече. Често той бива засенчен от други по-едри морски животни като делфини, морска свиня, големи октоподи, афала, акули.

Класификация и разпространение на рапана

Рапанът, с научно название Rapana venosa, е хищен морски охлюв от рода на Рапаните - Rapana от семейство Muricidae, представящо морските коремоноги мекотели.

Този морски хищник се е превърнал в инвазивен вид на много места, но неговата родина са Японско и Жълто море. Вероятно като родно място могат да бъдат посочени и далекоизточните морета на Русия.

Черупки от рапани са открити в Черно море за първи път през 40-те години на миналия век. В рамките на едно десетилетие този вид се е разпространил по кавказките и кримските брегове и се е преместил в Азовско море.

След това е открит в Адриатическо и Егейско море, в Тиренско море, в крайбрежните зони на Южна Америка, в Аржентина, САЩ и много широко разпространение получава в залива Чесапийк.

Смята се, че рапаните са сред стоте най-лоши видове, инвазирали в Европа.

Местообитания и начин на живот на рапана

Морските охлюви живеят на дълбочина до 45 метра. Те се прикрепват за скалите или просто лежат на морското дъно. Движат се във водата с помощта на мускулестия си крак.

Предпочитанието му към скалистите зони на моретата се обяснява с възможностите му да се прикрепва здраво в скалите и да издържа и най-силното вълнение. Отличната способност за аклиматизация на вида му позволява да се приспособява към най-различни, понякога твърде неблагоприятни условия. Ако бъде оставен извън водата, в продължение на 36 часа охлювът не губи нормалните си физиологични функции дори на силно слънце.

Рапанът може да издържи два пъти по-ниска соленост на морската вода в Черно море, но още по-удивително е, че рапани са намирани при много висока соленост на водата, около 2-3 процента. Към температурата тези хищници също се адаптират перфектно. Те издържат добре на температури около нула.

На глад мекотелото издържа до 5 месеца, понякога и повече. Начинът му на живот е нощен, като излиза на лов до полунощ и тогава се придвижва активно, а в останалото време е или заровен на дъното или неподвижен на скалите.

Описание на черупката на рапана

Рапанът е разделнополово мекотело, но полов диморфизъм по външни белези не може да бъде установен.

Черупката му е закръглена и тежка, има много къс шпил, много извита е като спирала, има силна колумела и дълбок пъп. Има външна орнаментация като аксиални ребра, гладки спирални ребра, а вътрешно има малки зъбчета, разположени по външния ръб.

Цветът отвън варира от сив до червениково кафяв, с тъмно кафяви чертички на спиралните ребра. Някои екземпляри може да имат характерни черни или тъмносини веноподобни линии във вътрешната страна на черупката, които водят произхода си от зъбите на външната устна. Отвътре са обагрени в наситен оранжев цвят.

Височината на черупката може да достигне до 180 милиметра.

Самият рапан има меко тяло, глава, очи и уста, както и мускулест крак за придвижване. Характерна особеност е острият език като сонда, с който пробива дупки в черупките на двучерупчестите мекотели и ги поглъща.

Хранене на рапана

Рапанът е месоядно селективно хищно коремоного, чиято диета се състои от разнообразие от други мекотели, предимно двучерупчести като стридите и някои мидите.

Плячката си избира според вида и размера. Повечето пъти пробива дупка в черупката на плячката, но предпочита често да задуши храната си като се увива върху шарнирната област на черупката и се храни, въвеждайки хоботчето си между отворените клапани на черупката. Може също да отделя гъста слуз, която понякога съдържа биотоксини, за да отслаби плячката си.

Размножаване на рапана

Рапанът е двудомно животно, което означава, че всеки отделен организъм е само женски или мъжки. Чифтосването се случва в широк период от време, главно през зимата или пролетта.

Размножава се чрез вътрешно оплождане. После женската снася множество яйца.

Те са събрани в дълги кожени пашкули, наредени един до друг, като четка. Броят на пашкулите зависи от големината на женската, но са средно около 470, максимумът е до 700. Броят на яйцата вътре също зависи от размера на женската, като варира от 300 до 1200, средно по около 800. Една средна женска снася около 180 хиляди яйца.

Времето на настъпване на полова зрелост се определя на около година според размера на половите жлези. При размер на половите жлези 20-40 милиметра, те са все още неразвити. Напълно развити са на 2 години, а размножаването започва малко по-късно. Размерът не е единственото условие за размножаване. При наличие на много храна, рапанът може да се размножава при по-големи размери, но при недостиг се размножават и по-дребните рапани.

При излюпването си ларвите се хранят с планктон. Те остават на дъното до развитието си в охлюв с черупка. Големите рапани са на възраст понякога над 10 години.

Определяне възрастта на рапана

При рибките възрастта се определя въз основа на годишните кръгове, които се образуват по люспите им. По аналогия така се определя и възрастта на мидите и рапаните като се използват кръговете по черупката.

Възрастта на рапана според някои изследователи може да се определя и по броя на пръстените на роговата пластинка, която затваря отвора на черупката, когато животното е прибрано в нея. Това обаче не е сигурен белег. По-достоверно се приема да се броят тези кръгове, които се образуват напречно върху черупката.

Значение на рапана за екологията и хората

Изключително хищническата природа на рапана променя екологията на морето, където този вид се настанява. Съотношението на мидите и рапаните в Черно море например е силно променено в полза на охлювите. Рапанът се е наложил като най-хищният вид охлюви в нашето море. Черната мида е на път да изчезне, както и стридата благодарение на инвазията на рапана. Това ще промени решително екологичното равновесие в морето.

За хората рапанът е все по-търсен деликатес, а рецептите за рапани се множат, тъй като съдържанието на полезни вещества в месото му е наистина респектиращо. Пържени с лук, на салата или със сос, рапаните са изискано блюдо, което освен това е вкусно и полезно. Поднасят се и в комбинация с други морски дарове.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Гигантски калмар

Гигантските калмари (Architeuthis) са род едри главоноги, единствен в семейство Architeuthidae.

Те са дълбоководни калмари, които достигат дължина 13 m - едни от най-едрите мекотели след колосалния калмар (Mesonychoteuthis hamiltoni). Родът е слабо изучен, главно въз основа на случайно уловени или изхвърлени на сушата екземпляри, като за пръв път негови представители са заснети в естествената им среда през 2004 година.

Гигантският калмар (Architeuthis dux) е вид главоного от семейство Гигантски калмари (Architeuthidae). Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространен е в Австралия, Ирландия, Испания, Канада, Намибия, Нова Зеландия, Норвегия, САЩ, Южна Африка и Япония.

Обитава крайбрежията на океани и морета в райони с тропически климат. Среща се на дълбочина около 475 m, при температура на водата около 8,8 °C и соленост 35 ‰.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гигантски калмар

Колосален калмар

Колосалният калмар (Mesonychoteuthis hamiltoni) е най-големият вид от типа Мекотели калмар (Teuthida) и най-голямото безгръбначно животно на планетата. Открит е през 1925 г., когато две пипала са намерени в стомаха на кашалот. През 2003 г., е уловен един екземпляр в морето на Рос в Антарктика. Дължината на тялото му е 6 m общо, от които на мантията се падат 2,5 m. Подобно на Гигантския калмар (Architeuthis dux) пипалата са снабдени със смукала (вендузи). Колосалният калмар, за разлика от гигантския, е снабден с шипове по пипалата. В края на пипалата, смукалата са редуцирани и снабдени с кука, която се върти свободно около оста си. Уловеният през 2003 г. екземпляр е полово незрял женски индивид и изчисленията показват, че напълно развит възрастен екземпляр може да достигне 4 m дължина на мантията и общо 14 m дължина с пипалата. За живота на тези мекотели е известно много малко. Предполага се, че стават плячка на кашалотите, които често носят белези от смукалата и шиповете им по кожата си. През 1965 г. съветски кораб наблюдавал битка между гигантски калмар (вид калмар, малко по-малък от колосалния) и кашалот. Екипажът по-късно видял трупа на удавения кашалот с мъртвия калмар още увит около него. Рядко калмарите имат шанса да навредят сериозно на огромния кашалот, но вероятно в дълбините се водят битки между колосалния калмар и кашалота с различен край. През 2007 г. е уловен още един екземпляр около Антарктика, женски с дължина на тялото 10 m и тегло от 495 кг.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Колосален калмар



Discovering A Rare Giant Squid | Colossal Squid

[Hatshepsut]

Октопод

Октоподи (Octopoda) е разред главоноги мекотели.

Описание

Имат късо, сферично тяло, което достига дължина до 4 – 5 м. Нямат вътрешен или външен скелет. Октоподите имат две очи и четири чифта пипала, и подобно на други главоноги, те са двустранно симетрични. Около устата имат 8 пипала, които са покрити с вендузи. Обитават по-топлите морски води (в Черно море не се срещат). Оплождат се вътрешно чрез т.нар. хектокотилно рамо. То представлява израстък на третото дясно пипало, от което се вкарват сперматозоидите в тялото на женската. Октоподите са хищни животни-хранят се с риба, ракообразни и морски мекотели. Интересното при тях е, че имат 3 сърца, но живеят едва 2 – 3 години. Женските октоподи се грижат за поколението си. Те движат водата около яйцата, за да се осигурява постоянен приток на кислород, и ги пазят от врагове. Октоподите са едни от най-интелигентните и поведенческо гъвкави от всички безгръбначни. Всички октоподи са отровни, но само синьопръстенните октоподи са смъртоносни за хората.

Биология

Октоподите имат сравнително кратка продължителност на живота, като някои видове живеят по-малко от шест месеца. По-големите видове, като гигантския тихоокеански октопод, могат да живеят в продължение на пет години при подходящи обстоятелства. Възпроизвеждането е основната причина за смъртта им: мъжките екземпляри могат да живеят само няколко месеца след чифтосването, а женските умират скоро след като техните яйца се излюпят. Те пренебрегват яденето в едномесечен срок, прекаран в грижи за своите неизлюпени яйца и в крайна сметка умират от глад. В един научен експеримент след отстраняването на двете оптични жлези, които изхвърлят хайвера, е установено, че се възобновява храненето, което повишава растежа и значително удължава продължителността на живота.

Октоподите имат три сърца като две от тях наподобяват хриле и изпомпват кръв, а третото е системното сърце, което изтласква кръвта през тялото. Кръвта на октопода съдържа мед, богата е на протеин хемоцианин за транспортиране на кислород.

Защита

Основната (първична) отбрана на един октопод е да се скрие, или да не се вижда изобщо чрез камуфлаж и мимикрия. Октоподите имат няколко вторични предпазни средства (укрепления, които те използват, след като са били забелязани от хищник). Най-често срещаната вторична защита е бързо бягство. Други защитни сили включват отвличане на вниманието чрез използването на торбички с мастило или изчезващи крайници.

Повечето октоподи могат да изхвърлят голямо количество черно мастило в облак, за да им помогне да избягат от хищниците. Основата на оцветителния агент на мастилото е меланин, който е същият химикал, който дава на хората цвета на косата и кожата. Този облак мастило цели, да се намали ефективността на обонятелните органи, на хищниците, които използват миризма за лов, като акулите. Мастилените облаци от някои видове може да служат като заблуда, че октоподът ще атакува.

Прикритието на октопода е подпомогнато от някои специализирани кожни клетки, които могат да променят цвета видимо, непрозрачността и отразителността на епидермиса. Хроматофорите съдържат жълт, оранжев, червен, кафяв, или черен пигмент; повечето видове имат три от тези цветове, а някои от тях само един два. Други цветни променящи се клетки са светло-отразителните, Иридофорите и белите. Тази способност да променят цвета си също може да се използва за комуникация или предупреждаване на другите октоподи. Силно отровните синьопръстенни октоподи стават ярко жълто със сини пръстени, когато са провокирани. Октоподите могат да използват мускулите в кожата, за да променят структурата на своята мантия, за постигане на по-голям камуфлаж. Въпреки това в някои видове анатомия на кожата е ограничена до сравнително прости нюанси на един цвят и текстура на кожата. Смята се, че октоподите, които са активни през деня и / или живеят в сложни обитания като например коралови рифове, са се развили по-сложно, отколкото техните нощно-активни и обикалящи пясъци роднини.

Когато са под атака, някои октоподи могат да „откъсват“ пипалата си, по подобен начин на начина, при който някои гущери късат опашките си. Рамото за пълзене служи за отвличане на вниманието на кандидат-хищниците. Такива откъснати пипала остават чувствителни към дразнители и да се движат далеч от неприятни усещания.

Няколко вида, като имитират октопод, имат четвърти защитен механизъм. Те могат да обединят своите изключително гъвкави тела с тяхната способност да променят цвета си, за да имитират точно други, по-опасни животни, като морски змии и змиорки.

Размери

Най-големият представител на семейство Октоподи е Гигантският тихоокеански октопод. Възрастните обикновено тежат около 15 кг, а пипалата – около 4,2 метра. Най-големият екземпляр от този вид е с жива маса от 71 килограма.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Октоподи



Морските обитатели са често много по-интересни и необикновени от по-добре познатите ни сухоземни видове. Дълбините на моретата и океаните крият наистина изумителни създания, за които има много повече легенди, отколкото за скритите сред гората или в пустинята странни и причудливи животни. Дори вече добре познати морски животни са по-загадъчни от който и да бозайник на сушата.

Достатъчно е да се запознаем с октопода, за да се уверим, че това е така. Извън блюдата с октопод, това морско животно може да изненада всеки гастроном и да го накара да се замисли с какво всъщност се храни. Поне заради факта, че е част от хранителните ни предпочитания октоподът заслужава специално внимание.

На 8 октомври пък отбелязваме световния ден на октопода, така че него да обърнем вниманието към тези странни животни, за които се твърди дори, че са извънземни.

Външен вид на октоподите

Октоподите с латинско название Octopoda са разред от главоногите мекотели и са морски обитател, като почти всички останали от разреда. Те са сложно устроен представител на мекотелите. Като такива нямат скелет, нито вътрешен, нито външен под форма на коруба, черупка или друго рогово образувание. Тялото на октопода е късо, с форма на сфера и достига до 4-5 метра дължина. Има и съвсем дребни видове октоподи, само по няколко сантиметра.

Те приличат много на останалите от клас Главоноги. Имат две очи и четири чифта ръце. Двустранно симетрични са. Около устата имат осем пипала, покрити с вендузи. Независимо че са с двустранна симетрия, за разлика от другите подобни не се движат в предварително зададена посока, а във всички посоки, независимо от това накъде се е обърнало тялото им. Особеност на устройството им е, че останалите Главоноги имат по 10 пипала, а октоподът само 8.

Тези мекотели имат много интересно вътрешно устройство. Наличието на три сърца при октоподите е изумително на фона на това, че продължителността на живота им е само около 2-3 години. Някои видове октоподи живеят по 6 месеца.

Две от трите им сърца наподобяват хриле и изпомпват кръв, а третото е системното сърце, което я пренася из тялото. Кръвта на октопода е богата на мед, а също и на протеина хемоцианин, който служи за транспортиране на кислород. Затова и е синя на цвят, а не червена.

Нервната им система също е добре развита, както на всички Главоноги. Очите на октоподите са с отлично зрение, почти като на гръбначните животни. Обонянието им също е много добро.

В тялото на най-умното безгръбначно животно на Земята има около 300 милиона неврона. Независимо, че мозъкът на октопода е в главата, във всяко от пипалата има достатъчно неврони и това му дава възможност да се движи на полусамостоятелен режим. Това значи, че всяка вендуза може да се разтегли, да се отпусне или за засмуче нещо когато пожелае.

Това е причината, когато едно от пипалата се отдели от тялото, да може още известно време да функционира самостоятелно. Тази възможност се използва от октопода при оплождането. Понякога той откъсва оплождащото пипало и го пуска да плува, докато намери женска.

Имат разделно полова система, както останалите от разреда. Едно от пипалата им има и оплождаща функция при мъжките. То взима сперматозоидите от тялото на мъжкия и ги доставя до тялото на женската.

Друга особеност на устройството на октопода е здравата хитинова човка или клюн. С него може да разбие черупката на ракообразните, или да строши скелета на рибата.

Най-големият октопод, откриван и измерван досега, има пипала, достигащи до 6 метра. Теглото на най-големият октопод, измервано от хората, е 71 килограма.

Поведение на октоподите

Това мекотело изобщо не е социално животно. Октоподът предпочита да си плува сам в търсене на храна и не се стреми към особена близост с други от вида дори при размножаване. Все пак изследвания са установили, че когато мъжки октопод срещне женска, главното му сърце пропуска няколко удара. Това означава, че въпросът с възпроизводството е от важните пред този вид.

Октоподът може да бъде видян също да ходи по дъното. С четирите си задни пипала мекотелото се изправя и се придвижва, докато с предните търси храна. Ходенето при октоподите все пак е бавен процес и за да се пазят от хищници те носят защитата си. Избират черупки, рапани или други образувания, които могат да ги спасят и зад които да се скрият при опасност.

Най-впечатляваща част от маскировката им обаче е собствената им кожа. Те имат способността да променят цвета и материята на кожата си, така че да се слеят с обстановката.

За няколко секунди тези представители на Главоногите могат да претърпят пълна трансформация, използвайки трите цветни торбички, които носят в тялото си. Хроматофорите, иридофорите и левкофорите им помагат да се слеят напълно с обстановката, променяйки цвета си. Повечето подобни видове разполагат само с хроматофори. Октоподът активира различни цветове, като стяга и отпуска мускулите под кожата си. Не е ясно дали те самите осъзнават какви цветови промени настъпват в тях, защото е изяснено, че не различават цветовете.

При внезапна атака от враг, октоподите изпускат мастило, което действа като димна завеса и им осигурява преднина.

Способността да използват цветове им помага да се проявяват като добри ловци. Едно ухапване от тях изпраща невротоксини в тялото на жертвата. Повечето от тези токсини не могат да убият човек. Изключение прави само синьопръстният октопод. Отровата на едно такова мекотело може да убие 25 човека.

Когато са атакувани, някои октоподи могат да откъснат някое от пипалата си, на същия принцип както гущерът откъсва опашката си, когато е застрашен. После пипалата се възстановяват. Когато са ранени, октоподите могат да спират или да намаляват кръвния поток, за да не загубят много кръв.

Хранене при октоподите

Октоподът е хищник. Той се храни с раци, миди, риба. В стомасите им също са откривани доста интересни останки - на миди, омари и дори на чайки. Понякога този хищен обитател на морето излиза и на сушата, за да търси храна.

Интересен момент при храненето на октоподите е значението на вендузите. Те имат хеморецептори и тяхната функция е да пробват храната. Всичко, което става, веднага бива омотавано в пипалата и после изяждано. Пипалата им са много силни. Всяка вендуза може да вдигне непосилен за теглото на мекотелото товар.

Размножаване при октоподите

Възпроизводството се явява главна причина за смъртта на октоподите. Мъжките екземпляри могат да живеят само няколко месеца след своеобразното чифтосване, което се извършва без контакт между двете Главоноги.

Женските се грижат за поколението. Те движат водата около яйцата, за да осигурят постоянен приток на кислород и ги пазят от опасности. Умират скоро след като яйцата им се излюпят. Те престават да се хранят за цял месец, който прекарват в грижи за новоизлюпените яйца, и в крайна сметка умират от глад.

Интересни факти за октопода

Тези безгръбначни са най-умните животни сред вида. Те имат както кратковременна, така и дълговременна памет. Това им позволява да запомнят хората.

Октоподът обича да си играе както делфина и човекоподобните маймуни. Показали са, че могат да отворят буркан, само наблюдавайки действието.

Октоподите всъщност не плуват точно, а изстрелват струя вода под налягане.

Октоподите са сред най-характерните обитатели на кораловите рифове и могат да бъдат открити из почти всички райони на моретата.

Максималната скорост, която развиват при бягство, е 40 километра в час.

https://miau.bg/



За разлика от другите животни с двустранна симетрия октопода не се движи по предварително зададена посока.

Видеото на този октопод показва, че те могат да се движат във всички посоки независимо от това накъде се е обърнало тялото им.

Зелената стрелка показва накъде се е обърнало тялото, а синята посоката на пълзене.


How the Octopus Moves | ScienceTake | The New York Times

https://www.chitatel.net/oktopod-dvizheniya/

Прозрачен стъклен октопод е един от най-изключителните животински видове


Стъклените октоподи (Vitreledonella richardi) са почти напълно прозрачни

Учени се натъкват на прозрачен стъклен октопод - един от най-редките видове, докато изследват район в Централен Тихи океан.

На повече от 5150 км североизточно от Сидни, Австралия, близо до отдалечените острови Финикс, морски биолози провеждат експедиция, под ръководството на Океанографския институт "Шмид", за да изследват местната екосистема и начинът, по който морските местообитания са взаимосвързани.

По време на 34-дневна експедиция те се натъкват на цели два екземпляра от един от най-редките видове октоподи - Vitreledonella richardi, наричан още стъкления октопод.

Преди тази експедицията науката разполага само с ограничен брой неясни снимки на главоногото, което затруднява неговото изучаване. А проучването на вида се извършва предимно въз основа на останки на индивиди, откривани в червата на морски хищници, пише Earthly Mission.

Стъклените октоподи, подобно на други дълбоководни океански същества, не са никак лесни за откриване, тъй като живеят на дълбочина от близо километър в океана или в така наречената афотична зона. Тя е позната и като свят на пълен мрак, тъй като едва под 1 % от слънчевата светлина достига на такава дълбочина.

Но ето че екипът на експедицията среща съществото не веднъж, а цели два пъти, и това може да се определи като доста добър късмет. Тези срещи са резултат от над 182 часа гмуркания с дистанционно управляваното подводно превозно средство SuBastian, чиито възможности за дълбочинно спускане достигат 4,5 км.

Vitreledonella richardi е открит през 1918 г., но за цялото това време човечеството узнава съвсем малко за жизнения цикъл и навиците на вида. Част от тези знание включват размерите, до които достига (около 46 см дължина), както и неговата предполагаема продължителност на живот (от 2 до 5 години).

Все пак, предишни проучвания доказват, че женските снасят стотици яйца в кухина в мантията на тялото си. Тъй като в откритите води, където живеят стъклени октоподи, почти липсват места за укрития, женските просто вземат яйцата със себе си, докато се излюпят.

Стъкленият октопод е почти напълно прозрачен, с изключение на зрителния нерв, очите и храносмилателния тракт. Смята се, че неговата прозрачност служи като камуфлаж както за хищниците, така и за собствената му плячка. Но тази впечатляваща прозрачност не е единствената характеристика, която го отличава от другите октоподи.

Повечето октоподи имат големи кръгли очи, които им осигуряват периметър на зрително поле до 180°, от всяка страна на тялото. Но стъклените октоподи имат странни цилиндрични очи. Според изследване, публикувано в Journalof the Marine Biological Association UK (JMBA), това ограничава периферното им зрение, но също така затруднява забелязването на непрозрачните очи на октопода отдолу, което го прави още по-неоткриваем.

„Океанът крие чудеса и обещания, които дори не сме си представяли, а още по-малко сме открили досега. Експедиции като тези ни учат защо трябва да увеличим усилията си за възстановяване и по-добро разбиране на морските екосистеми по целия свят – защото голямата верига от живот, която започва в океана, е от решаващо значение за човешкото здраве и благополучие”, казват учените от изследователската експедиция.



Glass Octopus

https://www.nationalgeographic.bg/a/prozracen-stklen-oktopod-e-edin-ot-nai-izklyucitelnite-zivotinski-vidove

[Hatshepsut]

Светулка

Светулките (Lampyridae) са насекоми от разред Coleoptera. Те излъчват светлина, за да привличат партньори или да ловуват. Светещи органи имат мъжките, женските индивиди и ларвите. Мъжките имат добре развити крила и достигат до дължина 4,5 cm. Безкрилите червейовидни женски достигат до 4,8 cm. Ларвите приличат на тях. Светулките са полезни хищници, които унищожават различни вредители. Най-хищни от светулките са ларвите, които нападат сухоземни охлюви, гъсеници и червеи с меко тяло; безгръбначни лазещи животни.

Женска светулка

Светещите органи са разположени най-често в задната част на коремчето на светулките. Самото светене се извършва чрез окислителен химичен процес, при който 98% от използваната енергия се превръща в светлина.

По света са регистрирани над 2000 вида светулки. В България се срещат няколко вида. Най-едрата от тях е голямата светулка. При нея дори яйцата излъчват слаба светлина.

Светулките са най-активни през месеците юни и юли. Срещат се из цяла Европа. Те живеят в храсталаците, ливадите и най-вече по хълмовете. Женската светулка няма крила и прилича много на червей. Нощем тя изпълзява от дупката в която се крие през деня и увисва на някое клонче или лист. Свива глава и повдига края на коремчето си, което започва да свети, за да привлече мъжкия.

Женските снасят яйцата върху мъх или в основата на тревните туфи, а ларвите се превръщат в истински светулки чак след три години. Ларвите се хранят с голи охлюви. Светулката и светещият червей са от едно и също семейство. Човек може да види светлината на светулките от около 90 метра. Женските светулки светят само когато трябва да привлекат мъжкия, и угасват, в случай че се почувстват заплашени. Малките светулки светят единствено когато искат да прогонят нападател.

През топлите летни нощи човек може да види светулките. Понякога в мрака светва и угасва своето „фенерче“ летяща мъжка светулка. Другаде сред тревата блести безкрилна женска светулка.

В България се срещат 6 вида светулки:

Lampyris noctiluca
Lampyris zenkeri
Lamprohiza splendidula
Lampyroidea dispar
Luciola lusitanica
Phosphaenus hemipterus

https://bg.wikipedia.org/wiki/Светулки

Свързваме романтиката на летните нощи с едни мънички насекоми - светулките. Те правят вечерите на този сезон магични, защото нито едно от чудесата на природата не предлага такова очарование като това на тихата лятна вечер, в която проблясва накъсано светлината, идваща от биолуминисцентните красавици.

Едно от уникалните преживявания, които изпитваме в летните вечери, е да наблюдаваме танца на светулките под акомпанимента на щурците. Откъде идва тази чудна трепкаща светлина?

Магията на светенето при светулките е резултат от химическа реакция и почти 100 процента от енергията на тази реакция се излъчва като светлина. Като си представим, че електрическата крушка излъчва само 10 процента от енергията си под форма на светлина, а останалите се губят като топлина, то можем да кажем, че светлината на светулките е най-ефективната, която съществува.

Тези прилични на мънички звездици насекоми са гениално природно творение и заслужават цялото ни внимание.

Класификация и разпространение на светулките

Светулките принадлежат към семейство насекоми Lampyridae от бръмбарния вид Coleoptera, наброяващ повече от 2 хиляди вида. Тези бръмбари с меко тяло се наричат светулки, светещи червеи или мълниеносни буболечки, използващи луминисценция по време на здрач, за да привличат партньори или плячка.

Светулките произвеждат студена светлина без инфрачервени и ултравиолетови честоти. Светлината се произвежда химически от долната част на корема на насекомото и може да бъде жълта, зелена или бледо червена, с дължина на вълната от 510 до 670 нанометра.

Някои видове в източната част на САЩ, като светулката, наречена светещ син призрак, излъчват синя светлина, защото дължината на вълната е под 490 нанометра. Всъщност светлината им е зелена, но изглежда така заради светлинен ефект.

Терминът светещ червей се използва за възрастни и за ларви от видове като Lampyris noctiluca, обичайният европейски вид, при който само нелетящите женски светят силно, а летящите мъжки съвсем слабо и периодично. Иначе обичайно светещи червеи се наричат ларвите на светулките.

Светулките се срещат в умерен и тропически климат. Много от тях се забелязват в блатисти или влажни залесени райони, където техните ларви имат богати източници на храна.

Обикновено светулките са нощни насекоми, въпреки че има и дневни видове. Те не светят, но тези, които обитават сенчести райони имат възможност да произвеждат светлина.

Как изглеждат светулките?

Светулките са много разнообразни във външния си вид. Разлики има в цвета, формата, размеря и някои характеристики като антените примерно. Възрастните се различават драстично по размер в зависимост от вида. Най-едрите мъжки с добре развити крила достигат до 4.5 сантиметра.

Въпреки че женските на някои видове са сходни с мъжките, често женските се различават от ларвите само защото имат сложни очи, въпреки че са много по-малки от тези на мъжките и доста регресирани.

Светещи органи се наблюдават както при двата пола, така и при ларвата. Крила имат само мъжките и те са добре развити. Съществува лек полов диморфизъм, женските са няколко милиметра по-дълги от мъжките. Ларвите наподобяват на женските с издълженото си тяло.

Светещите органи на насекомото са разположени в задната част на коремчето на светулката. При оксилителния химичен процес 98 процента от използваната енергия се превръща в светлина. Процесът се нарича биолуминисценция.

Процесът на светене при светулките

Това, което дава възможност на светулките да произвеждат светлина с помощта на светещите органи, е съдържанието на химичния елемент луциферин в тялото на насекомото, както и на ензима луцифераза. Когато трябва да се произведе светлина, двата елемента се свързват помежду си и при съединяването се отделя енергия под формата на светлина.

Тези комплексни молекули са специално проектирани, за да излъчват светлина. Мястото на всеки атом е установено според този план. Самият окисителен процес се регулира от мозъчния ганглий в главата на насекомото.

Роля на светенето при светулката

Светенето на светулката има важна биологична роля. Това е техният начин на общуване. Когато женската излезе вечер от дупката, в която се е крила през деня, и се закрепи на някое растение, тя свива главата си, обръща навън коремчето си и започва да излъчва светлина. Летящият мъжки я забелязва веднага и се насочва към нея. По този начин светулките намират партньорите си, а понякога и храната си.

Смята се, че човек забелязва светлината на насекомите на 90 метра.

Мъжките излъчват мигаща светлина, а женските светят с постоянна. Ако са застрашени, женските спират да светят. Малките светулки, които са още в бебешка възраст, светят само когато са застрашени и искат да прогонят нападателя.

Повечето светулки светят хаотично. Има обаче вид, при който този ритуал, свързан с ухажването, е синхронизиран. Като модел се използва проблясване на жълта светлина 5 до 8 секунди, последван от период на тъмнина и следваща серия от светлинни сигнали 8 до 10 секунди. Светулки, изпълняващи този ритуал, се срещат по речните брегове на Югоизточна Азия, джунглите на Малайзия и Филипините, където чифтосването е целогодишно. В Западното полукълбо брачния период е кратък, трае само две седмици в годината. Синхронни светулки могат да се наблюдават в някои американски щати като Тенеси, Южна Каролина, Аризона и други.

Възпроизвеждане на светулката

Жизненият цикъл на светулките е като на повечето насекоми, те претърпяват пълна метаморфоза. Всичко започва с привличането на партньор, последвано от чифтосване. След като установят контакт, светулките изключват светлините си и остават в продължение на часове с опашка една към друга. Така мъжкият отблъсква съперниците и те не могат да стигнат до женската. На следващата нощ тя е готова да се чифтоса с друг.

Няколко дни след чифтосването женската снася оплодените си яйца върху мъха или в основата на тревните туфи. Яйцата се излюпват 3-4 седмици по-късно и ларвите се хранят до края на лятото. Ларвите са известни като светещи червеи. Те имат прости очи.

През зимата те спят зимен сън, като някои се заравят под земята, а други намират място под кората на дърветата и се появяват през пролетта.

След няколко седмици хранене те се какавидират и след 1 до 2,5 седмици се появяват като възрастни насекоми. Има видове, които прекарват повече време под земята и стават възрастно насекомо след 3 години.

Хранене на светулката

Тези насекоми са основно хищници. Ларвите на някои от тях са специализирани хищници, които ядат други ларви и сухоземни охлюви, гъсеници и червеи с меко тяло. Някои са толкова специализирани, че имат набраздени мандибули, които доставят храносмилателни течности направо до плячката.

Диетата на възрастните варира - някои са хищници, други се хранят с прашец или нектар от растенията. Някои видове нямат уста.

Самите насекоми не са подходяща храна за други животни. Това се дължи на факта, че могат да бъдат отровни. Когато ги атакуват те дават началото на процес, наречен рефлексно кървене. Изхвърлят капки кръв с горчив вкус на химикали, които са отровни за гръбначни като гущерите и за птиците.

Значение на светулките

Тези малки хищници са полезни създания, тъй като унищожават много вредители, хранейки се с тях. Красотата им /отдалеч/ е невероятна, при вида Голяма светулка, светят дори яйцата. Светят и някои ларви под земята.

Броят им обаче намалява поради комбинирани причини - от една страна светлинното замърсяване, от друга пестицидите и унищожените им местообитания. Светулките не мигрират, ако се унищожи естествената им среда. Те просто изчезват.

https://miau.bg/

[Hatshepsut]

Гущер Молох (Бодлив дявол)

Молохът (Moloch horridus), известен още като Бодлив дявол, е дребно влечуго от разред Люспести, единственият представител на рода Молохи. Въпреки външния си вид, той е почти безобиден.

Общи сведения

Достига 16 cm на дължина. Кафяви и жълтокафяви на цвят (при високи температури са светли, а при ниски – тъмни), те са покрити с конусовидни бодли. На тила има мастен израстък, наричан „фалшива глава“. Така на хищниците им е по-трудно да погълнат молоха.

Фалшивата глава на гущера Молох

Разпространение

Живее в шубраци и пустини в Централна Австралия. Разпространението му се свързва най-вече с наличието на пясъчна глинеста почва.

Ареал на разпространение на Бодлив дявол

Начин на живот и хранене

Хранят се главно с малките черни мравки от рода Иридомирмекс. За да се нахрани, може да изяде 2500 мравки. Кондензацията на росата през нощта помага за събирането на влага, която се образува по кожата и по надлъжните бразди на гърба се стича до специални капиляри на главата.

Размножаване

Снасят 3-10 яйца през септември-декември в дупка на около 30 cm под земята, които се излюпват след 3-4 месеца.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гущер Молох

Често наричан “Молох” (друго име на Дявола), Бодливият дявол е бавно движещо се безобидно влечуго. Когато се
придвижва, то повдига опашката си бавно и конвулсивно.

Описание

Идентифицира се лесно по изпъкналите бодли, които са меки и по тяхното оцветяване. Оцветяването на бодлите служи като маскировка и варира от жълто до червеникаво-кафяво и до черно, в зависимост от цвета на почвата, по която се движи. Може да достигне обща дължина 20 см, а по-едрата женска тежи до 90 гр.

Хранене

Храни се изключително с мравки (предпочита малките черни мравки), изяждайки огромен брой от тях. Пресметнато е, че при едно хранене Бодливият дявол може да погълне между 600 и 3000 мравки! Впечатляващ е фактът, че ги поглъща една
по една с изтласкване на лепкавия си език, със скорост до 45 тласъка на минута.

Почивка

През нощта Бодливият дявол частично се заравя в почвата, за да запази топлината си. По време на горещите дни се заравя на плитко под повърхността на почвата, понякога под корените на малки храсти, за да си осигури допълнителна защита от горещината.

Произход и местообитание

Бодливите дяволи се срещат навсякъде около вътрешната Австралийска пустиня, главно там, където има песъчливи почви. Растителният свят в тези области е от полупустинен тип.

Консумация на вода

Водата, която попада върху Бодливия дявол – кондензирала през нощта водна пара или дъжд, се стича по хилядите миниатюрни вдлъбнатинки по гърба му към ъгълчето на неговата уста и той я изпива. Водата се придвижва по тези каналчета чрез капилярно действие, привеждано в движение при поглъщането ѝ.

Защита и маскировка

Бодливият дявол не е агресивно влечуго. То предпочита отбраната и има различни начини за защита:
1) Способност да променя цвета си в съответствие с цвета на почвата под него.
2) При приближаването на потенциален враг намира убежище в малки храсталаци
3) Когато е уплашен, той напъхва главата си между предните си крачка, а на мястото, където нормално би била главата му, се вижда фалшива “глава” или издатина на шията.
4) Ако врагът му се опита да го удари, той устоява на удара, като прилага контра-натиск към земята от другата страна с бодлите и извитата си опашка.
5) Потрепващите му движения могат да имитират лист от растение.
6) Способен е да се надува, което го прави да изглежда по-голям.

Врагове

Основните му врагове са хората (първоначално само аборигените) и дроплите, които го преследват за храна.

Размножаване

Снасянето на яйцата става между септември и януари, като снесените 3 до 10 яйца лежат под земята. Три-четири месеца по-късно яйцата се излюпват. Бодливият дявол достига зрялост след 3 години и се счита, че продължителността на живота му е до 20 години.

От фейсбук-страницата на Дарик радио