Странни организми

[Hatshepsut]

Повод да пусна настоящата тема е един статус в Туитър, който видях вчера. В него ставаше дума за един вид червеи в Англия, който достигал 50 метра дължина    Това ме заинтригува и реших да намеря повече нформация за подобни странни организми.

Lineus longissimus

Дължината може да достигне 55-60 метра (често много по-малко), което ги прави най-дългите животни на планетата (синият кит достига 33 метра, португалската галера - до 50, арктическата цианея - до 36 метра).

Оцветяването на младите варира от светло маслиненокафяво до тъмнокафяво, при възрастни - от червеникавокафяво до черно. Този вид е най-дългият представител на червеите-немертини, обикновено от 5 до 15 m, но може да достигне над 30 m, въпреки че има диаметър на тялото от 5-10 mm. Хищници и мършояди. Те се движат като другите червеи с мускулни контракции на тялото.

Разпространен в крайбрежната зона на солени води край бреговете на моретата на Северозападна Европа, в североизточния Атлантик около Британските острови и по норвежкото крайбрежие до Северно и Балтийско море.

Видът е описан за първи път официално през 1770 г. като Ascaris longissima (сега Lineus longissimus) от норвежкия натуралист и епископ Йохан Гунерус. Видът принадлежи към род Lineus, описан през 1806 г. от британския натуралист Джеймс Соуърби (1757-1822) и включва около 15 вида (Соуърби, 1804-1806)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Lineus_longissimus

Немертини

Немертините (Nemertea) са тип многоклетъчни животни, обхващащ малка група червеи включваща около 700 – 800 вида. Те се характеризират с белези, които ги поставят между плоските и кръглите червеи. Забележителното при тях е, че за пръв път в еволюцията се появява кръвоносна система.

Немертините са водни животни, като мнозинството от тях живеят в солени води.

Произход

За родството на немертините с турбелариите говори голямата близост в строежа на двете групи червеи. Съществува и друго мнение, според което немертините произлизат от висшите червеи – прешленести червеи. Основание за това привържениците на тази теория намират в наличието на кръвоносна система, както и в това, че по време на ембрионалното развитие у немертините се появява зачатък на целом, който при някои се запазва даже до възрастно състояние.

Анатомия и физиология

Тялото на немертините най-често е дълго, цилиндрично, по-рядко гръбно-коремно сплескано. На дължина достигат от 1 – 2 cm до 30 m, макар че най-често не надвишават 30 – 40 cm до 1 – 1,5 m. Оцветяването на тялото е разнообразно – от тъмни или млечнобели цветове до яркозелени, червени или дори пъстри.

Тези червеи имат кожно-мускулна торба, която има сходен строеж с този на тубелариите. Отвън се намира ресничест епител, сред който има много жлезисти клетки. Под епитела са разположени два слоя мускули. Външният е съставен от напречно разположени мускулни влакна, а вътрешният от надлъжно разположени мускулни влакна. При някои видове немертини се появява и трети слой мускули. Освен тези мускули при немертини се развиват и гръбно-коремно разположени мускулни групи.

Телесната празнина е изпълнена с паренхимни клетки.

Храносмилателна система

У немертините за първи път храносмилателната система добива завършен вид, като се появява и задно черво и анус.

Към храносмилателната система се отнася и специализираният орган за улавяне на плячката. Това е т. нар. хобот. Той е различно дълъг при различните видове и може да се изхвърля напред и да се прибира в специално влагалище, разположено под устата. Хоботът представлява дълга цилиндрична тръба, на върха на която при много видове има остри игловидни шипчета – стилети, чрез които жертвата бива прободена и убита. При други видове, които нямат стилети, жертвата се убива с отрова, която отделят епителните клетки на хобота.

За храна на немертините служат различни дребни животни – червеи, ракообразни и др. Тяхното смилане започва от червото, но продължава в паренхимните клетки. Разпределянето на храната из тялото става с помощта на кръвоносната система.

Отделителна система

Отделителната система е съставена от множество протонефридиални клетки (система от каналчета), които са разположени в специални вдлъбвания на кръвоносните съдове. Благодарение на това отпадъчните продукти много лесно навлизат по дифузен път от кръвта в протонефридията. Каналчетата на многобройните протонефридиални клетки се сливат постепенно като се обособяват два канала, разположени от двете страни на тялото, които се откриват с отвори навън.

Кръвоносна система

Кръвоносната система е от затворен тип. Тя е съставена от три кръвоносни съда – два странични и един гръбен. Те се сливат в предната част на тялото, но по цялото си протежение са свързани с пръстеновидни кръвоносни съдове.

Кръвта участва в разнасянето на храна из тялото. Освен това наличието на различни дихателни пигменти (в това число и хемоглобин), които придават на кръвта различен цвят (в последния случай червен), говори, че кръвта изпълнява и дихателна функция.

Дишането е дифузно, кислородът постъпва през цялото тяло. Специализирани дихателни органи няма.

Нервна система

При немертини нервната система е добре развита, което е свързано с техния хищнически начин на живот. В предната част на тялото се намират мозъчните ганглии, представени от два чифтни ганглия – единият е разположен над влагалището на хобота, а другия чифт – под него. Двете двойки са свързани с нервни връзки, наречени комисури, които обикалят влагалището на хобота и образуват нервен пръстен. От мозъчните ганглии назад се простират два нервни ствола. При едни те са разположени в епитела, при други между мускулните слоеве, а при трети сред паренхима. Двата нервни ствола са свързани с множество напречни нервни връзки.

Сетивните органи на немертините са представени от т.нар. церебрални органи, странични ямки и очи. Церебралните органи представляват дълбоки каналовидни вдлъбвания, постлани с ресничест епител. Те са обонятелни органи. Страничните ямки също са постлани с ресничест епител и отново имат обонятелна функция. Очите, които притежават само някои видове, са устроени като тези на турбелариите, т.е. те са инвертен тип. Представляват вдлъбване, оградено от пигментни клетки, към дъното на което са насочени светочувствителни клетки. Отворът на вдлъбването е насочен навън, така че светлината преминава най-напред през разклоненията на нервните клетки, преди да достигне до светочувствителния им край.

Полова система

При немертините половата система е просто устроена. Те са почти само разделнополови животни. Яйчниците и семенниците са многочислени, разположени са странично на редното черво. Извеждането на половите клетки става през временни или постоянни яйцепроводи или семепроводи. Оплождането е външно.

Развитието е с метаморфоза. Ларвата, която излиза от яйцето, има реснички и плува известно време във водата. Тя постепенно се развива във възрастен червей.

Начин на живот

Немертините живеят предимно на дъното на водоемите. Много малко са плаващите форми. Те имат късо и прозрачно тяло и задната му част е превърната в плавник. Повечето видове са плитководни обитатели, но някои живеят на дълбочина и повече от 1800 m. Отделни видове са паразити в раци и мекотели.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Немертини

[Hatshepsut]

Португалска галера (Физалия)

Португалската галера (на латински: Physalia physalis, на български се срещат още и: португалска фрегата, португалски боен кораб или физалия) е желеподобно морско безгръбначно – вид колониални хидровидни организми, съставени от полиповидни и медузовидни индивиди. Често бива неправилно наричано медуза, но всъщност не е едно-единствено животно, а сифонофора – колония от четири типа миниатюрни, силно изменени индивиди, представляващи специализирани полипи и медузоиди, всеки от който изпълнява някаква функция, като част от тялото.

Подобно на други сифонофори от подразред Cystonectae, в колонията на португалската галера се разграничават два отдела - пневматофор и сифозома. Тя няма нектосома, носеща нектофори, но има сифосомни нектофори. На външен вид представлява грозд от ,,пипала", провесени от тъмносин пневматофор – прозрачен плавателен мехур с размери до 30 cm, пълен с въздух, обогатен с въглероден окис и наподобяващ на платно на ветроход, който се издига на около 20 cm над водната повърхност и осъществява придвижването – откъдето идва и името на организма. Придава на португалската фрегата външна прилика със сцифоидни медузи. От него несиметрично (отляво или отдясно) се отклонява стволът на колонията, върху който са разположени групи от спираловидни пипала със средна дължина около метър, наречени зооиди (кормидии). Всеки кормидий съдържа трите вида полипи – дактилозоид, гастрозоид и гонозоид, които са свързани съответно със засичането и улавянето на плячка, с храненето, и с размножаването. В кормидия има по няколко дактилозоида и гастрозоида и един гонозоид.

Пипалата, съставени от дактилозоиди, са основният механизъм за улавяне на жертвата и за защита. Всеки дактилозоид носи едно съкратително пипало, чиято дължина в разтегнато състояние може да достигне 50 m. Улавящите пипала носят огромен брой жилещи клетки, чиято отрова е опасна за хората. В тях са разположени капсули, съдържащи отрова, която предизвиква парализа. Ако някое от тези пипала докосне предмет, веднага изстрелва над 750 хил. отровни клетки. Отделени от тялото, пипалата може да причинят не по-малко болезнени последствия след ужилване, дори седмици след като са били изхвърлени на брега. Изстреляната отрова достига до лимфните възли и – в зависимост от нейното количество – може да причини много мъчителна болка. Може да предизвиква смърт при ужилване.

Анатомия на колония Physalia physalis с описания на функцията на всеки зооид

Организмът храносмила уловената жертва в гастрозоидите, разположени под повърхността на водата. Там храносмилането става чрез отделянето на ензими, разграждащи белтъчините, въглехидратите и мазнините. Физалията се храни основно с малки рибки, скариди и други ракообразни. Не притежава кръв, сърце и мозък.

Всеки гонозооид се разклонява като дърво и затова обикновено се нарича ,,гонодендра". Върху него са разположени представители на три типа медузоидни индивиди: гонофори, сифосомни нектофори и редуцирани сифосомни нектофори; както и представители на един вид полипоидни индивиди – гонопалпони (т.нар. дактилозооиди, разположени при гонофори). Репродуктивните клетки се развиват в гонофорите, след което гонодендрата се отделя от колонията и заедно с гонофорите започва самостоятелно развитие на повърхността на водата.

Португалската галера се среща по бреговете на Австралия, южната част на Северна Америка и по протежение на Гълфстрийм, в субтропическите води на Индийския и на Тихия океан.

Португалска галера, изхвърленa на плаж

Първа помощ при ужилвания

Според някои данни намокрянето на засегнатата кожа с 3-5% разтвор на оцет помага при изгаряния от физалия, което предотвратява задействането на жилещите клетки, останали в раната. В никакъв случай не трябва да се опитвате да измиете отровата с прясна вода, защото така се разрушават цели жилещи клетки с отрова и болката се увеличава драстично. Ако отровата попадне в очите или болката не се облекчи в рамките на няколко минути, тогава трябва да посетите лекар.

Според друга гледна точка не се препоръчва използването на оцет върху изгаряния, получени от контакт с португалската галера. Оцетът се използва при изгаряния след контакт с медуза, докато отровата на португалската галера е различна. Жилещите клетки се разрушават незабавно, което прави оцета неефективен. За облекчаване на болката се препоръчва продължително измиване на засегнатите места с гореща (топла) морска вода (45°C за 45 минути). След това можете да приложите лед.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Португалска галера

https://ru.wikipedia.org/wiki/Португальский кораблик

[Hatshepsut]

Арктическа цианея

Арктическата цианея (лат. Cyanea capillata, Cyanea arctica) е вид сцифоид от разред дискови медузи (Semaeostomeae). В стадия на медузата достига големи размери. Разпространен във всички северни морета на Атлантическия и Тихия океан, намира се в повърхностните слоеве на водата близо до брега.

Анатомия

Тялото на цианеята има разнообразен цвят, с преобладаване на червени и кафяви тонове. При възрастни екземпляри горната част на купола е жълтеникава, а краищата му са червени. Устните дялове са пурпурночервени, крайните пипала са светли, розови и лилави. Младите индивиди са оцветени много по-ярко.

Куполът на цианеята има полусферична форма, ръбовете му са трансформирани в 16 остриета, разделени една от друга с изрези. В основата на изрезите са ропалиите - така наречените маргинални тела, които съдържат органите на зрението (очите) и равновесието (статоцисти). Дългите крайни пипала са събрани в 8 снопа и са прикрепени към вътрешната вдлъбната страна на купола под лобовете между ропалиите. В центъра на долната част на купола има отвор на устието, заобиколен от големи, нагънати устни лобове, висящи надолу под формата на завеси. Радиалните канали на храносмилателната система, простиращи се от стомаха, отиват в маргиналните и устните дялове на купола, където образуват клони.

Арктическата цианея е най-голямата медуза в океаните. Обикновено те не растат повече от 50-60 см, но има екземпляри с диаметър на купола, достигащ 2 м. Пипалата на такива големи екземпляри могат да се простират на няколко десетки метра. Най-голямата измерена медуза има дължина на пипалото 36,5 m и диаметър на купола 2,3 m.

Жизнен цикъл

Арктическата цианея има смяна на поколенията в жизнения си цикъл - полови (медузоидни), живеещи във водния стълб, и безполови (полипоидни), водещи прикрепен дънен начин на живот.

Жизненият цикъл на Cyanea capillata е подобен на този на Aurelia aurita. Медузите цианеи са с различни полове. Мъжките изхвърлят зрели сперматозоиди във водата през устата си, откъдето те проникват в камерите за размножаване, разположени в устните дялове на женските, където яйцата се оплождат и развиват. Ларвите на планулата напускат камерите за разплод и плуват във водния стълб в продължение на няколко дни. Прикрепена към субстрата, ларвата се трансформира в единичен полип - сцифистома, който активно се храни, увеличава се по размер и може да се възпроизвежда безполово, като отделя дъщерни сцифистоми от себе си. През пролетта започва процесът на напречно разделяне на сцифистома - образуват се стробилации и ларвите на ефирите на медузите. Те изглеждат като прозрачни звезди с осем лъча, нямат крайни пипала и устни лобове. Ефирите се отделят от сцифистома и плуват, а до средата на лятото постепенно се превръщат в медузи.

Начин на живот

Тези медузи са обитатели на моретата и океаните, рядко се приближават до бреговете, плуват по волята на теченията и с мързеливо движение на пипалата на дълбочина не повече от 20 метра. През по-голямата част от времето цианеите се реят в близкия до повърхността слой вода, като периодично скъсяват купола и размахват ръбовете си. В същото време пипалата на медузите се изправят и изпъват до цялата си дължина, образувайки плътна мрежа за улавяне под купола. Цианеите са хищници. Дългите многобройни пипала са плътно покрити с жилещи клетки. При изстрелването им в тялото на жертвата прониква силна отрова, която убива дребни животни и нанася значителни щети на по-големите. Те улавят разнообразие от планктонни организми, включително други медузи.

Опасност за човека

Арктическата цианея всъщност не е толкова опасна, колкото се описва в популярната литература. Ужилването на тази медуза не е в състояние да причини смърт при хората, въпреки че обривът може да бъде болезнен, а токсините в отровата могат да причинят алергии.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Волосистая цианея

[Hatshepsut]

Най-големите охлюви...

Калифорнийска аплизия

Калифорнийската аплизия (Aplysia californica), наричана също "морски заек", е вид растителноядно морско коремоного мекотело от семейство Aplysiidae.

Разпространение и местообитания

Видът е разпространен в източното крайбрежие на Тихи океан на север от крайните северни части на щата Калифорния и продължава на юг по цялото му протежение. В Мексико заобикаля изцяло полуостров Калифорния и завършва в южните части на Калифорнийския залив. Местообитанията на вида са свързани с наличието на гъста морска растителност, която се консумира от охлювите. По-младите индивиди живеят в по-дълбоки води, където са родени, а възрастните предпочитат плитки, закътани приливни места.

Описание

Aplysia californica е един от най-едрите видове охлюви обитаващи днес Земята. Единствено родственият вид Aplysia vaccaria е по-голям от него. Размерите на тялото при възрастните организми са в порядъка на 41 cm дължина (максимум 75 cm) и височина от 20 cm. Тежат до 7 kg. Притежават добре развита радула*, с която поемат растителната храна. Видът на водораслите, които консумират са и причина за различното оцветяване на тялото, което варира от червеникаво, кафеникаво или зеленикаво с бели или тъмни кръгове и линии.

*Справка: Радула

Spoiler

Радулата е кутикуларна мембрана при повечето мекотели, покрита с редове рогови зъбчета. Тя лежи върху езиково образувание наречено одонтофор. Броят на зъбите в радулата варира — от един до няколко десетки. Съществуват около шест основни типа радула.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Радула

[затвори]

Размножаване

Видът е хермафродитен. Размножаването се извършва през лятото при температура на водата 17 °C. След чифтосването индивидите снасят яйца в дълбоки и тихи части на местообитанията си.

Поведение

Aplysia californica живее предимно спокоен живот като пълзи по дъното на плитките води и се храни с водорасли. В случаи на опасност отделя секрет подобно на октоподите с цел да отблъсне атаки на нападатели. Обикновено цветът на секрета е виолетов, но варира според вида на водораслите, които консумира.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Калифорнийска аплизия


...а това е гиганта - Aplysia vaccaria

За него няма информация на български език, в английската Уикипедия пише, че достига 99 см дължина и 14 кг тегло

Този охлюв също обитава Калифорнийското крайбрежие.

https://en.wikipedia.org/wiki/Aplysia_vaccaria

[Hatshepsut]

Морска игуана

Морската игуана (Amblyrhynchus cristatus) е представител от семейство Игуанови (Iguanidae), ендемичен обитател на Галапагоските острови.

Описание

Морските игуани живеят само на Галапагоските острови. Името им идва от това, че са единствените гущери, които търсят храната си в морето. Те са студенокръвни животни, които след хранене в студеното море отново бързо трябва да се стоплят на слънце. Морските игуани се гмуркат на дълбочина до 15 m, за да се хранят с водорасли. Основният им цвят е черен, но при мъжките екземпляри той се променя през сезоните. През размножителния период те са червени и зелени.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Морска игуана

Морска игуана, или галапагоска морска игуана, или морски гущер (лат. Amblyrhynchus cristatus) е игуана, която живее изключително на островите Галапагос. Има способността, уникална сред съвременните гущери, да прекарва по-голямата част от времето си в морето. Това са огромни гущери с дължина до 1,5 м. Цветът може да варира: има сиви, почти черни, зелено-кафяви или сиво-кафяви индивиди. Мъжките обикновено са по-цветни от женските. Техният кафяво-зелен цвят често изглежда червено-зелен на слънце.

На брега гущерът се припича на слънце, като се държи за камъните с помощта на мощни нокти. Черният цвят им помага да се стоплят. Излишната сол, погълната с храната, се отделя с помощта на специални жлези през ноздрите.

Морските игуани се хранят предимно с водорасли в зоната на приливите и отливите, като ги хапят от скалите.И много обичат червените водорасли.

Морските игуани плуват, като извиват тялото си в хоризонтална равнина. Те предпочитат да се гмуркат по време на отлив, когато водата е максимално загрята от слънцето. Младите остават в плитки води. Възрастните плуват далеч от брега. Мъжките плуват по-далеч от брега, отколкото женските. Под вода игуаните могат да задържат дъха си за 1 час. Кръвта по време на плуване с цел спестяване на кислород се доставя само до жизненоважни органи.

Освен да търси храна, гущерът може да се гмурка, за да избяга от хищници или да се разхлади в жегата.

В периода на чифтосване по мъжките се появяват червени петна. Пигментите за тези гущери се получават от храната. Противниците се бият, като си блъскат главите. Женската снася яйцата си в дупка в пясъка или вулканична пепел на най-малко 300 м от брега, пази гнездото няколко дни и след това го напуска. Инкубационният период е около 95 дни.

Морската игуана се среща на всички острови на архипелага, главно по скалисти брегове, солени блата и мангрови гори. Морските игуани живеят само на Галапагоските острови край бреговете на Южна Америка.

Врагове

Интродуцираните хищници, срещу които игуаните имат малка или никаква защита, включват животни като прасета, кучета, котки и плъхове. Кучетата могат да атакуват възрастни морски игуани, докато други могат да се хранят с малките им или яйцата. Това възпрепятства размножаването и оцеляването на вида. Малко естествени хищници включват галапагоски мишелов Buteo galapagoensis, ушати сови Asio flammeus, лавови чайки Leucophaeus fuliginosus, чапли и змии Pseudalsophis biserialis, които могат да ловят малки морски игуани. От местните хищници, мишеловът е може би най-важният, но морските игуани имат стратегии срещу хищници, които намаляват въздействието му. Подозира се, че големите акули могат да представляват заплаха за игуаните, хранещи се в морето. Въпреки това, за 20 години наблюдения не е регистриран нито един случай на успешно хищничество на акули по отношение на игуани. Понякога галапагоските морски лъвове могат случайно да смажат морските игуани или да си играят с тях, докато те се изтощят напълно и умрат.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Морская игуана

[Hatshepsut]

Cymothoa exigua - странна мокрица-паразит

Cymothoa exigua, наричана още езикоядна мокрица, е паразитно ракообразно от семейство Cymothoidae. Като правило има дължина 3-4 сантиметра. Паразитът навлиза през хрилете и се прикрепя към основата на езика на рибата пъстър розов скобар (Lutjanus guttatus). Смуче кръв и прекъсва кръвоносните съдове с помощта на ноктите в предната си част, което води до атрофия на езика поради липса на кръв. След това паразитът замества езика на рибата, като прикрепя собственото си тяло към мускулите на пънчето на езика. Рибата може да движи и използва паразита по същия начин като нормалния си език. Изглежда, че паразитът не причинява никаква друга вреда на гостоприемника. Когато C. exigua замени езика, някои паразити се хранят с кръвта на гостоприемника, но повечето се хранят със слузта на рибата. Това е единственият известен случай, когато паразитът функционално замества орган на гостоприемник. C. exigua понастоящем се счита за безвреден за хората, но съществува риск от ухапване, ако бъде хванат жив паразит.

Възпроизвеждането на мокриците се случва в устата на рибата. Яйцата се снасят в специален джоб на корема на женската, а вече излюпените Cymothoa exigua тръгват да търсят новия си дом.

Има много видове Cymothoa, но само Cymothoa exigua е известно, че яде и замества езика на гостоприемника.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Cymothoa_exigua

[Hatshepsut]

Паяци-птицеяди...

Най-големият паяк в света обикаля Амазонка в търсене на насекоми, гризачи и дори птици, в които да забие зъбите си, дълги 2,5 сантиметра, след което да ги завлече обратно в дупката си. С разкрач от почти 0,3 метра и тегло около 170 грама, говорим за яко същество, което си е спечелило съвсем заслужено могъщия псевдоним: Голиат Птицеяда.
Тези паяци ловци живеят в южноамериканските гори, където плетат паяжини около дупките си, които често са издълбани в паднали дървета, понякога и над земята.

И тъй като е толкова огромен, Голиат не върши особено много работа.

Най-големият паяк в света

Птицеядът Голиат (Theraphosa blondi) се счита за най-големия в света с осемте си изключително мъхести крака, простиращи се до 28 сантиметра, което го прави приблизително с размерите на чиния за вечеря. Той също така има огромен карапакс – еквивалентът на торсън при паякообразните – с размери около 12 сантиметра.

Има паяк с по-голяма дължина на разкрача: гигантският паяк ловец, чиито крака бият Голиат с 30 сантиметра напречно. Но той е по-малък по другите мерки (все пак достатъчно голям, за да влачи опосум за вечеря).

Гигантският паяк ловец

Какво яде Голиат Птицеяда?

Въпреки името си, този вид не яде само птици. Всъщност те по-често се хранят с насекоми, земноводни и дребни бозайници, но птиците в никакъв случай не са изключени от менюто им. Един Голиат е забелязан случайно от изследователи да яде птичка от вида Willisornis poecilinotus, която се е хванала в мрежата му.

Птицеяди са способни да убиват птици, но трудната част е в улавянето им. Повечето птици са доста бързи и като се има предвид лошото зрение на тарантулите, вероятно не са много успешни в лова им в сравнение с по-лесна плячка като буболечки и жаби.

Що се отнася до това кое животно се осмелява от своя страна да яде най-големия паяк в света – това са змии, други тарантули и бозайници като коати. Голиат обаче не пада без битка. Той има специални косми по краката, които – когато е заплашен от хищник – може да изстреля подобно на харпуни към чувствителните им очи. Тези косми също покриват яйчните торбички на женските, така че хищниците да не се изкушават да се пъхнат при малките им паячета.

Как се чифтосва най-големият паяк в света?

Интересно се чифтосва. Мъжките Голиати сплитат ,,мрежа със сперма", когато искат да започнат да правят бебета. Структурата е подобна на палатка мрежа, която е отворена от двата края и е прикрепена към скала или пън. Мъжкият пропълзява в нея с главата надолу, за да може да я напълни със сперма, която евентуално някоя женска след това да намери и вземе.

В случай, че искате да видите как изглеждат бебетата на най-големия паяк в света, зоопаркът Уелингтън в Нова Зеландия стана първият зоопарк от 20 години, който успява да излюпи гнездо от вида Theraphosa blondi през 2020 г.


Baby Tarantula Spiders Born at Wellington Zoo

В дивата природа може да има до 150 паяка в една мрежа. О, и в случай, че се чудите – най-големият паяк в света явно има вкус на скариди; факт, което знаем, защото Голиатите се ядат в Южна Америка. Те се приготвят като космите им се премахват, след което се изпичат в бананови листа. Въпреки това, докато Theraphosa blondi не е в Червения списък за застрашени видове на Международния съюз за защита на природата, някои се опасяват, че може да са застрашени поради нарастващата им популярност в търговията с домашни любимци.

https://chr.bg/istorii/priroda/naj-golemiyat-payak-v-sveta-izstrelva-kosmi-po-vragovete-si/

[Hatshepsut]

Хатерия – влечуго с три очи, живият наследник на динозаврите

Нова Зеландия е причудлива страна. Крие много природни красоти, но и опасности. Също така е дом на хатерията - древно влечуго, което не се среща на друго място по света.

Хатериите много приличат на гущери. Те са влечуги, които са единственият оцелял вид до днес, без почти никакви промени от мезозойската ера (между 66 и 250 милиона години).

Най-близките роднини на хатерията са живели по времето на динозаврите. Става дума за около 200 милиона години.

Влечугото е зеленикаво-кафяво и сиво на цвят. На дължина може да достигне до 80 см и има характерен бодлив гребен по целия гръб.

Белег, който хатерията е запазила непроменен вече над 200 милиони години, е нейното париетално око. Това трето око, което имат и други животински видове (гущери, жаби, риба тон, акули, мекотели и др.), се намира в черепа - между двете нормални очи. То представлява фоторецептор, тоест улавя светлина.

Специфичното при хатерията е, че третото око е толкова развито, че има ретина и леща. Представлява истинско око, но е покрито с кожа и не може лесно да се види. То служи за откриване на инфрачервено лъчение и регулиране на метаболизма му въз основа на слънцето. Смята се, че също помага на влечугите да виждат в тъмното и по този начин да могат да улавят плячката си.

Друго нещо, което прави хатерията специална, е че може да живее дълго, подобно на костенурките. Някои екземпляри са столетници, пише labrujulaverde.com.

Хатериите обичат студа. Имат най-ниската телесна температура сред всички други влечуги. Затова могат да оцелеят чрез зимен сън при екстремни условия.

Някои експерти смятат, че климатичните промени може да доведат до изчезването на вида. По-високите температури предразполагат към раждането само на мъжки екземпляри.

За маорите хатериите са божествени форми и пратеници на Уиро, бога на подземния свят, и затова културата им забранява да ги ядат.

https://profit.bg/svezho/hateriya-vlechugoto-s-tri-ochi-rodstvenik-na-dinozavrite/


Хатериите (Sphenodon) са род влечуги, живеещи на трудно достъпни острови около Нова Зеландия. Днес там живеят около 10 000 екземпляра. Тя има тяло, покрито с люспеста кожа и дълго 70-75 см. Окраската й е зеленикаво кафява и изпъстрена с по-светли петънца. Гърбът на Хатерията е украсен с гребен от бяла кожа, във формата на малки триъгълничета. Опашката е покрита с твърди шипчета, а на главата има две огромни тъмни очи. Местните маори я наричат туатара или преведено ,,носещ шипове".Характерно за Хатерията още е, че тя може да издава силни звуци. Те са единствените оцелели представители на цял разред влечуги – Клюноглави (Rhynchocephalia). Този разред се е появил на Земята преди 220 млн. години. Всички негови представители, с изключение на рода хатерия, са измрели преди 65 млн. години. Най- интересното за това животно е, че то разполага с още едно допълнително око.
На пръв поглед то не се забелязва, защото е скрито под кожата в теменната част на главата. Третото око на Хатерията всъщност не притежава способността да вижда, въпреки че е снабдено с характерните за всяко око леща и мрежа от нервни окончания. Учените смятат, че това око е чувствително към светлината и към температурата на околната среда.

При новоизлюпените Хатерии, теменното око е ясно изразено на върха на главата като голо петно, което е заобиколено от люспи, силно наподобяващо формата на малко цветче с листенца. Полова зрялост достигат на около 20 годишна възраст, а растежа им спира след 30-тата година.Това необикновено животно има най-дългото ембрионално развитие сред влечугите. Яйцата на Хатерията се излюпват за период по-дълъг от година. Тя изкопава дупка в земята и там снася своите яйца без опит за прикриване, тъй като по местата, където живеят няма хищници. Хатерията е спокойно и равнодушно животно, активна е през нощта, а през деня се излежава и пече на слънцето. Тя е най-студенолюбивото влечуго на Земята и живее при температура около 10 °С. Понякога е активна дори и при 7 °С. Тя изпада в краткотраен зимен сън само през някои по-студени зимни дни. Поради характерният за нея бавен растеж отделни индивиди могат да достигнат до стогодишна възраст. Любопитно за представителите на вида е, че вдишват въздух веднъж на един час.



Tuatara

https://zarata.info/gushtera-s-tri-ochi-gateriya-ili-tuatara/

Когато за първи път преди 150 години то станало известно на учените, приели, че е от групата на гущерите. По-късните изследвания обаче установили, че то не е нито истински гущер, нито член, на която и да е друга група от влечугите. Него учените поставили в особена систематична група, наречена хоботоглави влечуги. Преди милиони години тези животни населявали Европа, Азия, Африка и Северна Америка, но днес са се запазили единствено на няколко малки скалисти островчета покрай Нова Зеландия. Местното население ги нарича туатара, а научното им име е хатерия.

Колко очи има хатерията?

И така, хатерията не е гущер, въпреки че на пръв поглед може да бъде оприличена на такъв. Нейното 70—75см дълго тяло е покрито с люспеста кожа. Окраската й е зеленикава кафява, тук-там изпъстрена с малко по-светли петънца. На гърба, от главата до опашката, е разположен не много висок гребен от малки триъгълничета бяла кожа. Опашката е покрита с твърди шипчета, поради което местните маори я наричат туатара или преведено ,,носещ шипове". На главата има две огромни тъмни очи, наподобяващи очите на кукумявка.

Една от отличителните и може би най-забележителна черта на това ,,живо изкопаемо" е наличието на трето око. В действителност то не се вижда, защото е разположено под кожата в теменната част на главата. Изследванията са установили, че това трето око не притежава способността да фокусира, т.е. да вижда, въпреки наличието в него на характерните за всяко око леща и мрежа от нервни окончания. Неговата роля все още не е напълно уточнена, но се счита, че вероятно то е чувствително към светлината и към околната температура. При току-що излюпените хатерии теменното око се вижда съвсем ясно на върха на главата като голо петно, обкръжено от люспи и наподобяващо много на малко цвете с листенца.

Липсата на каквито и да е хищници по местата, където живее хатерията, е причина това животно да е винаги спокойно и равнодушно. То е така сигурно даже и за своето потомство, че след като снесе яйцата си в плитко изкопана дупка, само едва-едва я засипва отгоре с пръст и завинаги напуска мястото. След малко повече от една година от яйцата излизат малките — това е рекорд сред влечугите по продължителност на ембрионално развитие!

Допреди едно столетие, когато полинезийците започнали да заселват Нова Зеландия, хатерията била широко разпространена по двата големи острова. По-късно европейските преселници и донесените от тях домашни животни (главно котки и плъхове) унищожили напълно това древно влечуго.

Днес хатерията живее само на двадесетина от малките островчета край Нова Зеландия, които са превърнати в строго охранявани резервати. Благодарение на това там все още живеят около 10 000 екземпляра от това чудновато животно, което е включено и в международната Червена книга.

https://jivotni.eu/

[Hatshepsut]

Гигантски японски стършел

Гигантският японски стършел (Vespa mandarinia japonica) е жилещо насекомо – подвид на гигантския азиатски стършел (Vespa mandarinia). Представлява голямо насекомо, като възрастните индивиди достигат до 4 cm дължина и развиват 6 cm размах на крилата. Притежава голяма жълта глава с две големи и три малки очи, кафяв торакс с крила и коремче с кафяви и жълти ивици. Както подсказва името му, този вид стършел обитава японските острови, като предпочита селскостопанските райони, където може да намери високи дървета за гнездене. Японското название на този вид стършели е сузумебачи (スズメバチ（雀蜂、胡蜂）?, ,,Врабче-пчела")

Описание

Гигантският японски стършел живее в колонии. Работничките събират храна, за да хранят ларвите в гнездото. В менюто им влизат главно насекоми, голяма част от които са вредители по културите и поради това гигантският японски стършел често се смята за полезно насекомо. С мощните си челюсти работничките разчленяват телата на своите жертви, за да отнесат в гнездото само най-питателните части като, например, летателните мускули. В гнездото работничките сдъвкват плячката, превръщайки я в паста, с която хранят своите ларви, които в замяна отделят течност, с която се хранят работничките. Тази течност, известна като веспааминоацид (VAAM), е единствената храна, с която работничката се храни през целия си живот на възрастно насекомо, което е забележително, като се има предвид, че един възрастен индивид може да измине 100 km на ден и да развива скорост на летене от 40 km/h. Веспааминоацидът позволява интензивна мускулна дейност за продължителен период от време, поради което често се синтезира в лабораторни условия, за да се използва като стимулатор за спортисти.

Избиване на пчелите

В Япония все повече пчелари се преориентират към отглеждането на европейска медоносна пчела (Apis mellifera), която е предпочитана пред японската медоносна пчела (Apis cerana japonica) заради по-големите количества мед, които се добиват от европейския вид.

Европейската медоносна пчела обаче е лесна и предпочитана плячка за гигансткия японски стършел. Ако един стършел открие пчелен кошер, той маркира кошера, като оставя феромон, който привлича другите стършели от гнездото. Един гигантски стършел може да убие около 40 пчели за минута, а група от 30 възрастни индивида унищожава пчелен кошер от 30 хиляди пчели за малко повече от три часа. Основна цел на стършелите са ларвите на пчелите и медът, с които стършелите хранят своите ларви.

От друга страна, японската медоносна пчела е развила механизъм за защита срещу гигантския стършел. Когато един стършел, който се приближава до пчелния кошер, за да го маркира с феромон, бъде забелязан от пчелите, рояк от около 500 разярени японски пчели излитат от кошера и се скупчват около стършела, образувайки плътна топка около него. Чрез вибриране с телата си, пчелите отделят телесна температура и въглероден диоксид, които насочват чрез крилата си към центъра на топката, повишавайки температурата в нея до около 47 °C, а концентрацията на въглероден диоксид – до нива, при които стършелът не може да оцелее. И тъй като при тези условия пчелите оцеляват при по-високи температури от стършела, последният умира, преди да е оставил феромонна следа по кошера на пчелите.

Защитно кълбо на японски медоносни пчели, образувано около стършел

Отровата на стършела

Гигантският японски стършел е голям и плашещ, но не е агресивен, освен ако се чувства застрашен. Възрастните притежават отрова, която впръскват чрез своето 6 милиметрово жило и която атакува нервната система и унищожава меките тъкани на жертвите. Отровата на гигантския японски стършел не е по-смъртоносна от отровата на други отровни стършели (притежава смъртоносна концентрация LD50 от 4,6 мг./кг, което е четири пъти по-малко от отровата на Филипинския стършел – LD50 1.4 мг./кг). Опасността от отровата на гигантския японски стършел се крие в голямото количество, което стършелът отделя с всяко едно ужилване. Ужилването е изключително болезнено и налага спешна хоспитализация. Освен това ужилването от гигантски японски стършел може да причини и бъбречна недостатъчност. Всяка година в Япония средно 40 души умират от анафилактичен шок след ужилване от гигантски стършел.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гигантски японски стършел




STUNG by a GIANT HORNET!

[Hatshepsut]

Мечоопашат рак

Мечоопашатите раци, известни още като ксифозури (Xiphosura) са древен разред дребни животни от тип Членестоноги (Arthropoda).

Не са установени родствени отношения с раците, както се е смятало по-рано. Xiphosura показват общи морфологични признаци с паякообразните. Серологичните изследвания на белтъците им показват сходство с най-примитивните от паякообразните – скорпионите.

Срещат се в Карибско море и в морските зони край Индонезия. Живеят в пясъка.

Това са древни, дълги около 60 см. силно бронирани морски животни с подобна на жило опашка. На място на дъвчещите челюсти те притежават т.н. хелицери, или челюстни пипала.

В размножителния период се насочват към брега. Излюпените от яйца ларви са сходни с ларвите на Trilobita.

Spoiler

Трилобитите (Trilobita) са клас изчезнали членестоноги. Те се появяват в Камбрий и живеят по време на долния Палеозой преди бавно да измрат. Последните трилобити изчезват в масовото измиране в края на перм преди 250 милиона години.


Вкаменелост на трилобит

Трилобитите са много добре познати и вероятно втората по известност група изкопаеми след динозаврите. Те са най-разнообразната група животни в регистъра на изкопаемите, състояща се от девет (или може би десет) разреда и над 15 000 вида. Понастоящем трилобитите са включени заедно с Хелицерови в групата Arachnomorpha.

Повечето от тях са просто устроени малки морски животни, които филтрират тиня за да се хранят.

Обитават древните морски басейни. На гръбната страна имат твърд хитинов щит. Той се поделя на 3 части: главов отдел (цефалон), телесен отдел (торакс) и опашен отдел (пигидиум). В централната част на цефалона се намира глабела. Тя е формирана от сливането на няколко сегмента. Тораксът се състои от различен брой сегменти: от 2 до 44.

Всеки сегмент има една централна част и две странични, завършващи с шипчета. Пигидиумът също е от различен брой сегменти:1 – 30 бр. Често завършва с голям шип-телсон.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Трилобити

[затвори]

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мечоопашати раци

Мечоопашат рак - изглед отдолу

Мечоопашат рак, наричан само Мечоопашат и още Мечоносец, е известен като единственото живо изкопаемо, тъй като изобщо не се е променил през последните 300 милиона години. Мечоопашат рак е членестоного, което живее във водата и е много полезен за хората, тъй като служи за тестване на ваксини.

История на Мечоопашат рак

Смята се, че Мечоопашат се е появил на планетата ни преди повече от 300 милиона години. Днес това странно същество може да се срещне в Мексиканския залив, както и по северноамериканското крайбрежие на Атлантическия океан. Понякога наричат Мечоопашат Подковообразен Рак, но на практика той не прилича на нито едно ракообразно по строежа на тялото си. Мечоопашат се доближава по строеж на тялото си до паяците и до скорпионите. Преди милиони години животни, които приличали на Мечоопашат, били разпространени на много места във водните басейни на планетата, но днес той е единственият оцелял във водата, а близките до него паяци и скорпиони живеят само на сушата. Мечоопашат рак живее само на дъното, на дълбочина не повече от 10 метра.

Как изглежда Мечоопашат рак?

Опашката на Мечоопашатия рак прилича на меч, откъдето идва и наименованието на това интересно животно. Малко напомня и на риба скат. Тялото на Мечоопашат е сегментирано - то се състои от главогръд и корем. От долната страда на горната част на Мечоопашат са разположени шест чифта крайници. Горните два крайника се наричат хелицери - с тях Мечоопашат придържа плячката си и я разкъсва. Останалите четири чифта крайници помагат на Мечоопашат да се придвижва. Три от чифтовете завършват с щипки, за да могат да се използват за различни цели. Част от корема също е покрита с миниатюрни крачета, но те не участват в придвижването на Мечоопашат. Първият чифт от тези малки крачета служи за размножаване, а върху останалите са разположени хрилете, с които Мечоопашат диша.

Горната част на Мечоопашат е покрита с кафеникава черупка, която прилича на стара войнишка каска. По това има сходство с водните охлюви, миди и рапани. Върху черупката си Мечоопашат има очи, които не могат да видят детайли, но различават обикновената светлина, както и ултравиолетовата. Тези очи са фасетъчни, а на долната час т на тялото на Мечоопашат са наредени още 7 доста примитивни очи.

Мечоопашат достига до 90 сантиметра дължина.

С какво се храни Мечоопашатия рак?

Мечоопашатият рак се храни с други видове животни, защото е хищник. Менюто им се състои от миди, стриди, различни видове червеи, малки рибки и различни видове ракообразни. Ако Мечоопашат дълго време не е намирал храна, той може да се храни и с водорасли. Когато Мечоопашат рак се отглежда като домашен любимец в аквариум, може да се храни с парченца месо.

Размножаване на Мечоопашатия рак

Мечоопашат е самотник, който не общува с представители на собствения си вид, освен когато не става въпрос за размножителния период. Тогава тези самотници се събират край брега и се случва да се скупчат хиляди представители на този вид. Смята се, че очите върху черупката служат на мъжките Мечоопашати единствено и само за търсене на женска. Нобеловата награда през 1967 г. в областта на медицината била връчена за изследване на очите на Мечоопашатите, което дало изключително ценна информация на науката за еволюцията на зрението.

Най-често Мечоопашатите се събират в залива Делауеър, за да се размножат. Още преди да стигнат брега, повечето мъжкари вече са си избрали женска. В момента, в който наближат брега, те хващат женската за черупката. Женската изравя дупка край брега, в която снася от 200 до 1000 яйца със зелен или жълт цвят. Мъжкият Мечоопашат ги опложда веднага. Хиляди птици се събират на местата за размножаване на Мечоопашат, за да изровят яйцата и да ги изядат.

Някои птици успяват да изядат яйцата на Мечоопашат още докато женската ги слага в дупката, преди още да са оплодени от мъжкия. Въпреки това обаче видът оцелява. Яйцата престояват повече от месец в пясъка, след което се появяват миниатюрни Мечоопашати, които използват прилива, за да могат да влязат във водата, без да бъдат изядени. За да достигне полова зрялост, Мечоопашат трябва да навърши поне 9 години.

Опитите да се развъди раците в аквариум дълго време били неуспешни, докато специалистите не разбрали, че тези животни Мечоопашат са готови да се размножават едва когато разпознаят пясъка от същия район, където са се появили на бял свят.

Любопитни факти за Мечоопашатия рак

Мечоопашат прекосява големи разстояния, като ходи по дъното с крачетата си. Но това странно животно може и да плува, като за целта се обръща по гръб и се придвижва във водата благодарение на движенията на миниатюрните си крачета, които му служат за хриле.

Когато е уплашен и иска да се скрие, Мечоопашат се заравя в пясъка.

Мечоопашат може да атакува нападателя с острата си опашка. Той използва опашката си за баланс, когато му се налага да се обърне от позиция по гръб обратно. Но когато Мечоопашат е изхвърлен на брега и е по гръб, той няма никакви шансове да се обърне и да се върне във водата.

Интересен факт е, че Мечоопашат има синя кръв. Това се дължи на веществото хемоцианин, което се съдържа в кръвта на Мечоопашат. Кръвта на това интересно създание е изключително ценна за хуманната медицина, тъй като съдържа клетки, които са силно чувствителни към различните видове бактерии. За целта всяка година се улавят над 200 000 Мечоопашати, които се подлагат на процедурата източване на кръв.

От тялото им се източват около 30 процента от кръвта, което според специалистите не е опасно, той като животното бързо възстановява запасите си от кръв. След процедурата Мечоопашатите се връщат обратно в местообитанието си. Въпреки това обаче се случва така, че поне четвърт от подложените на процедурата източване на кръвта Мечоопашати загиват.

Кръвта на Мечоопашат е изключително скъпа, тъй като е много ценна - при тестове тя реагира за малко повече от половин час, вместо обичайното време от около два дни, което е характерно за подобни тестове. Един литър кръв от Мечоопашат се продава на цена около 15 000 долара.

Тази кръв се използва за тестване на нови ваксини за различни видове болести. По този начин Мечоопашат помага за опазване на здравето и живота на хиляди хора всяка година.

Животните Мечоопашат живеят около 20 години.

https://miau.bg/Мечоопашат рак

Когато любовта е бойно поле: Атлантически мечоопашат рак


Атлантически подковообразни раци се чифтосват на брега в залива Делауеър

За атлантическия мечоопашат рак, известен също като подковообразен рак и мечоопашат рак (Limulus polyphemus) любовта е бойно поле.

Въпросното събитие често включва една женска и купчина пламенни мъжкари, които се боричкат помежду си с едничката цел да оплодят нейните яйца.

По време на прилив, в залива Делауеър, САЩ, атлантическите подковообразни раци излизат на брега, за да се чифтосват. За тези членестоноги с форма на щит, любовните срещи обикновено са групова работа: една женска, един мъжки и много други мъжки - лепки.

Срещата понякога започва още под вода: мъжки, устремен към бащинството, използва боксовите си ръкавици (предните му крака), за да се закачи за корема на женска и да "кара" директно зад нея през прибоя. Така удобно разположен, той е готов да достави сперма в момента, в който тя започне да снася яйцата си на пясъка. Само че "на плажа има много повече конкуренция", казва Джордан Цимерман, биолог и експерт по подковообразен рак в агенцията за природни ресурси на Делауеър. По причини, които все още не са известни на науката, някои женски са толкова привлекателни, че дори вече да са сгодени за някого, много други мъжки продължават да търсят компанията им.

Така, в тази полиаморна купчина (полиаморна връзка или още отворена връзка), женската освобождава яйцата си. Закаченият партньор бърза да отложи своята сперма, а третият участник - и четвъртият, петият и шестият, "се нахвърлят", за да отложат и те своята, казва Цимерман. Тази техника на изчакване може да бъде изненадващо ефективна. Тестовете за бащинство показват, че кръжащите наоколо допълнителни мъжкари понякога успяват да станат бащи на толкова много от потомството на женската, колкото и закаченият мъжки.

Да, чифтосването е битка. И след като животните хвърлят хайвера си, наред са хищните крайбрежни птици, които на свой ред се състезават да стигнат първи до оплодените яйца. И все пак, след 450 милиона години Limuluspolyphemus все още е тук.


Horseshoe Crabs Mate in Massive Beach "Orgy" | National Geographic

Подковообразни раци живеят на Земята от около 450 милиона години, изпреварвайки динозаврите с около 200 милиона години. Това са едни от малкото живи същества със синя кръв, която се използва от фармацевтичната индустрия за тестване на лекарства. Видът живее в океана целогодишно, но един път през годината женските излизат на брега, за да снесат яйцата си върху мокрия пясък, следвани от мъжките. В САЩ най-високата честота на снасяне на яйца е по протежение на залива Делауеър.

Местообитание

Атлантическите подковообразни раци се срещат по бреговата линия на САЩ от Нова Англия до Флорида и в Мексико. Те са повече свързани със скорпионите и паяците, отколкото с раците, въпреки името им, и се хранят предимно с червеи и мекотели.

Още факти

Биомедицинската индустрия улавя около 500 000 американски подковообразни раци годишно, за да вземе част от тяхната чувствителна към токсини синя кръв, която използва в различни лабораторни тестове, включително в разработването на ваксини срещу COVID-19. Повечето от животните са връщани във водата, но между 15 и 30 % не оцеляват.

Въпреки външния им вид, тези животни не жилят. Техните опашки им помагат да се ориентират и да се изправят, в случай че бъдат преобърнати. Ако видите някой нещастен подковообразен рак по гръб, д-р Цимерман ви моли да му помогнете да си стъпи отново на краката като го обърнете.

https://www.nationalgeographic.bg/a/lyubovta-kato-boino-pole-atlanticeskiyat-mecoopasat-rak

[Hatshepsut]

Жаба бик


Жаба бик - възрастен мъжки екземпляр

Името на жабата бик идва от силния ѝ глас, който първите изследователи оприличили на мучене или рев на разярен бик, а не от особености на въшния ѝ вид. Тя е най-едрият вид в Северна Америка, като тялото ѝ достига на дължина между 17 и 20 см, а задните ѝ крака са дълги до 25 см. Плавателната ципа на краката й е много добре развита, тъй като естественото й местообитание са реките.

Жаба бик - женска

Размножителният им период е през юни – юли, когато женската снася от 6 до 20 хиляди хайверни яйца. Излюпилите се попови лъжички нарастват до октомври и след това се зазимяват, скрити на дъното на водоема. Развитието им продължава през пролетта, като през лятото достигат полова зрялост.

Видът е разпространен в Канада, Мексико и САЩ (Хавайски острови). Внесен е в Аржентина (Мисионес), Белгия, Бразилия, Великобритания, Венецуела, Германия, Гърция, Доминиканска република, Еквадор, Индонезия, Испания, Италия, Китай, Колумбия, Куба, Малайзия, Нидерландия, Перу, Провинции в КНР, Пуерто Рико, Сингапур, Тайван, Тайланд, Уругвай, Филипини, Франция, Ямайка и Япония.

Ареал на разпространение на Жаба бик: синьо (естествени местообитания), червено (интродуцирана)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Жаба бик


Жаба бик (лат. Lithobates catesbeianus) е един от най-големите видове в семейството на истинските жаби. Достига 15–25 cm дължина (средно около 17–20 cm), дължината на задните крака също може да достигне 25 cm, масата на възрастните е около 450 g, отделните екземпляри достигат 600 g.

Гърбът е маслиненокафяв с тъмнокафяви ивици.

Живее в сладководни водоеми в централната и югоизточната част на Северна Америка, както в субтропичните райони на делтата на Мисисипи, така и в по-северните канадски региони с тежки, мразовити зими (Онтарио, южен Квебек). Храни се с почти всичко, което може да преодолее и погълне. Диетата включва безгръбначни (насекоми, паяци и мекотели), малки риби, жаби, включително млади индивиди от техния собствен вид (канибални видове), дребни бозайници: прилепи, мишки и плъхове. За да привлекат женските, мъжките издават много силни позивни, напомнящи мучене. Поради това, а също и поради сравнително големия размер, жабата е получила името си. Развитието на поповите лъжички отнема около 2 години. В САЩ и Канада отдавна има търговско значение, тъй като се яде доста масово и е неизменна част от менюто на т. нар. китайски бюфети; за тази цел се отглежда в специални развъдници. Краката на жабата се ядат. Видът също така е интродуциран в някои страни от Южна Америка и Югоизточна Азия, където често се превръща в инвазивен вид вредител, който нарушава местния баланс на екосистемата. Азия, Африка и Австралия имат свои собствени видове и подвидове бикови жаби, малко по-различни от американските.

Като повечето жаби, жабата бик не се интересува от своите яйца и попови лъжички. Поповите лъжички служат като храна за всички големи обитатели на водоема. Рискът от смъртта им се компенсира от големия брой на потомството. Наведнъж женската хвърля до 20 000 яйца.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Лягушка-бык





Bullfrogs Eat Everything | National Geographic

[Hatshepsut]

Двойнодишащи риби


Лепидосирен - американска двойнодишаща риба

Двойнодишащи риби (Dipnoi) са подклас на Костни риби. Това са най-известните риби, които запазват характеристиките на примитивизъм в рамките както на примитивните Ръкоперки, така и на надклас Костни риби. Днес представители на двойнодишащите риби се срещат само в Африка, Южна Америка и Австралия. Това показва разпределението на двойнодишащите риби в древната мезозойска Гондвана. Вкаменелостите показват, че в далечното минало са били широко разпространени, като след разпадането на огромните суперконтиненти е настъпило и изчезването на много от линиите на съвременния подклас.

Всички риби от подкласа притежават непрекъсната хрущялна нотохорда и добре развити палатинални зъби. Всички представители са хищници. Основните групи са притежавали крайни зъби и вкостена черепна кутия, докато при съвремените видове се наблюдава редукция на зъбите и поява на неосифицирали кости на черепа. Костите на черепния покрив при примитивните древни представители на групата са обхванати в минерализирана тъкан, наречена космин. При представителите, обитавали Земята след девон, косминът постепенно изчезва, поради това че черепните кости са покрити непосредствено от кожата на главата. Всички съвременни двойнодишащи риби показват значителна редукция и опростяване, за разлика от допълнителното диференциране и усложняване на костите при лъчеперките и всички четириноги. По време на размножителния период южноамериканския вид двойнодишаща риба развива един чифт перести израстъци, които всъщност са силно модифицирани тазови перки. Смята се, че тези перки подобряват газовата обмяна около яйцата на рибата в гнездото ѝ.

Зъбите на двойнодишащите риби също показват различие в сравнение с останалите гръбначни. Одонтодите (зъби с дермален произход) на небцето и долната челюст се нареждат в серия от редове, като образуват ветрилообразна повърхност. По този начин се образува единна дъвкателна повърхност. Ларвите претърпяват специфична метаморфоза, наречена педоморфоза. Съвременните представители имат най-големият геном сред гръбначните животни. Всички имат странично сплеснато удължено тяло с двойка месести гръдни и тазови перки. Чифтните си плавници използват за лазене по дъното на водоемите. Гръбната, опашната и аналната перки са срастнали в една, опасваща задната част на тялото.

Лепидосирен - американска двойнодишаща риба

Бял дроб

Всички двойнодишащи риби имат двойка бели дробове, с изключение на австралийския представител, който има само един. Белият дроб се свързва с фаринкса. Той съответства на белите дробове на сухоземните гръбначни. Ембрионално се развива от удебеление на първичното черво в тази част, от която се образува хранопровода.

Хриле

От малкото представители днес само австралийският вид диша пълноценно с хриле. Всички останали представители имат редуцирани хриле, които не успяват да осъществят пълноценен газообмен.

Когато рибата поеме кислород през хрилете устройството и функцията на циркулаторната система са сходни с тази при останалите риби. При вдишване на въздух с белите дробове спиралната клапа на конус артериозус се затваря и позволява на окислената кръв от белите дробове да циркулира в организма. Ако водата е богата на кислород насищането на кръвта се осъществява с хрилете, а белият дроб не функционира. В случаите, когато белите дробове функционират, в тях постъпва частично окислена кръв, която допълнително се окислява. Това е възможно благодарение на слабото разделяне на малкия и големия кръг на кръвообращение. Тези изменения в кръвоносната система наподобяват на тази при земноводните.

Екологични особености

Африканската и Южноамериканската двойнодишащи риби са в състояние да оцелеят при сезонни изсушавания като се заравят в калта и оцеляват през сухия сезон. Това се дължи на промени във физиологията на рибата изразяваща се в забавяне на метаболизма до състояние на 1/60-а от нормалния. При разграждането на протеините в нормално състояние рибите отделят направо амоняк. През сухия сезон обаче организмът го преработва и го отделя като по-малко токсичната урея. Всички представители обитават пресъхващи водоеми със слабоподвижни води. През сухия сезон се заравят в тинята и оставят отвор, през който да дишат атмосферен въздух. Повечето от тях могат да преживеят при такива условия няколко месеца.

Двойнодишащите риби са известни с изключително дълъг живот. Например в аквариума в Чикаго живее Неоцератодус от 1933 година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Двойнодишащи риби

Неоцератодус

Неоцератодусът (Neoceratodus forsteri) е вид двойнодишаща риба, единствен представител на разред австралийски двойнодишащи (Ceratodontiformes).

Видът живее в някои реки на Източна Австралия. Интродуцирана е в няколко езера и язовири на щата Куинсланд.

На дължина достига 1,5 m и маса – повече от 10 kg.

При намаляване на водите се заселва в по-дълбоки ями. Понеже кислородното съдържание в тези води е силно понижено, през 40 – 50 минути рибата с шум подскача във въздуха и поема атмосферен кислород. При пълно пресъхване на водоема умира.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Неоцератодус

[Hatshepsut]

Риби ръкоперки

Ръкоперките (Sarcopterygii) са клас висши риби. Дължината им варира от 7 см до 5 метра. Името си носят заради своите перки, които имат същото устройство като петопръстните крайници при сухоземните животни. Живеели са през палеозойската ера. Един съвременен вид е латимерията. За този вид се е смятало, че е изчезнал преди повече от 60 милиона години, но през 1938 година бил заловен жив екземпляр в Индийския океан. Към подкласа на ръкоперките се отнася и двойнодишащите риби. Те са едни от родоначалниците на сухоземните гръбначни, като представители на класа дават началото на първите сухоземни гръбначни животни – земноводните.

Латимерия

Латимерията (Latimeria chalumnae), наричана още ,,целакант", е един загадъчен и интересен биологичен вид. Той е един от двата открити живи представители на рибите ,,ръкоперки" (Coelacanthiformes) (другият е Latimeria menadoensis). Първият екземпляр е открит през 1938 г. край бреговете на Южна Африка. Най-големите популации са наблюдавани край Коморовите острови, които лежат между континентална Африка и остров Мадагаскар.

Физическо описание

Латимерията може да достигне дължина от близо 2 метра и тегло до 100 килограма, но обикновено е по-малка, особено мъжките екземпляри, които достигат до около 165 сантиметра дължина.

Латимерията е тъмносиня на цвят с ярко открояващи се бели петна. Именно по петната различните екземпляри се идентифицират и описват от изследователите. Има единичен, удължен псевдобял дроб, изпълнен с мазнина, издължено сърце, рибо-характерни черва със спираловидна форма и осов скелет, състоящ се от куха хрущялна тръба, наречена нотохорда (notocord). Костите на черепа имат шарнирни връзки, позволяващи им да поглъщат едра плячка. Тялото ѝ е слузесто. Не само люспите ѝ отделят слуз, но екстретира през тялото си голямо количество мазнина.

Счита се, че на възраст могат да достигнат до 60 години.

Географско разпространение

Водите на Индийския океан, предимно бреговете на Южна Африка южно от Мадагаскар.

Биологичен ареал на обитаване

Латимерията живее в дълбоки (около 400 метра), студени (15-17 градуса по Целзий), солени морски води. Обитава предимно вулканични пещери и дупки в застиналата лава.

Размножаване

Един от най-забележителните аспекти на тяхната биология е, че те са вътрешнораждащи. Раждат от яйца до 26 малки, които продължават развитието си от голяма жълтъчна торбичка в корема на майката. Бременността е дълга, около 13 месеца и комбинирана с късното полово съзряване води до много ниско ниво на репродуктивни възможности и голям риск за вида от изчезване. През размножителния период рибите се откриват и разграничават по пол с помощта на рецептори за електричество, разположени в носовата част на главата.

Поведение

Те не са активни ловци-хищници, очакват плячката им да мине наблизо покрай тях. Хранят се с малки рибки и безгръбначни, които живеят в дълбоките рифове и вулканични склонове.

Латимерията стои на главата си, може да плува назад с корема, обърнат нагоре. Тези необичайни методи са свързани с начина и на откриване на храна, благодарение на носовите си рецептори. Забележителна способност, на която може би се дължи и съхраняването на вида им през хилядолетията, е възможността им да забавят метаболизма си по всяко време и гмуркайки се на огромна дълбочина, за да минимизират хранителните си нужди.

Хранителни навици

Месоядни, хранят се предимно с риба и мекотели. Имат носов орган отпред на върха на черепа, който излъчва електромагнитни вълни, използвани за засичане на плячката.

Други особености

Латимерията е вид, за който се счита, че е на повече от 360 милиона години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Латимерия

На сушата излизат риби

Доц. Лъчезар КАРАГЬОЗОВ

Учените все още проучват прехода на живота от водата към земната повърхност, като една от теориите предполага, че причината е засушаването на климата

Тиктаалик – рибата, която ходи на плиткото. Мост между живота във водата и на сушата, живяла е през геологичния период девон преди 375 милиона години

Животът се е зародил във водата преди 3,5 милиарда години. Във водата са възникнали всички основни групи животни, включително и рибите – първите гръбначни. Те се появяват доста късно – едва преди 530 милиона години. Минават милиони години, преди рибите да излязат на сушата и да се появят първите земноводни.
Излизането на рибите на сушата е забележително събитие, което е част от човешката история. Учените смятат, че това става преди 375 милиона години през девон, един от периодите на палеозоя – ерата на древния живот.

Голямата промяна

Строеж на предните плавници на лъчеперките (шаран) и ръкоперките (латимерия и тиктаалик). Доближаване
до схемата на строежа на крайниците на четирикраките (човек)

Животът на сушата е различен от живота във водата. Много са еволюционните промени, които рибите трябва да претърпят, преди да могат да напускат водата. Преди всичко те трябва да изоставят хрилете и да започнат да дишат с бял дроб. Не по-малко важно е да могат да се движат на сушата. Трябва да имат крайници, а не плавници, както и здрав скелет, който да издържа тежестта на тялото. На сушата трябва също да могат да виждат, да чуват и да търсят храна по нов начин.

Двойното дишане – път към живот на сушата

В Африка, от езерата, реките и блатата от Сенегал и Бели Нил на север до Конго и Замбези на юг, живеят необикновени риби. За разлика от останалите те се снабдяват с кислород по два начина: от водата – като дишат с хриле, и от атмосферата – като дишат с бял дроб. Наречени са двойнодишащи риби.
Белите дробове на двойнодишащите не са съвършени. Те представляват голям, добре снабден с капиляри плавателен мехур – чифтна структура, която при другите риби помага за задържането на тялото на рибата на определена дълбочина. Въпреки простото си устройство белият дроб дава възможност на двойнодишащите да обитават водоеми, които периодично изсъхват.
По време на сухия сезон африканските двойнодишащи изпадат в ,,летен сън". Когато водата остане малко, те изкопават канал в тинята и се заравят дълбоко в нея. Там се обвиват със слузеста материя, която образува капсула и ги пази от изсъхване. Важното е, че в този ,,пашкул" има отвор, който дава на рибата достъп до атмосферата. В това състояние дишането е само с бял дроб. Това продължава до появата на вода, което може да се случи след месеци.
Учените виждат в двойнодишащите риби пример за това как в еволюцията бял дроб може да се появи преди способността за движение по сушата.

Единен план на строежа

Крайниците на четирикраките имат общ план на строежа. Той е следният. В основата на крайника има една кост, следват две кости, после група малки кости, накрая са пръстите. Тази схема всеки може да проследи, като изследва костите на ръката си.
Крайниците при четирикраките са разнообразни – те могат да служат за ходене, подскачане, летене, плуване. Независимо от това разликите между тях се свеждат до разлики в размера и формата на костите, броя на малките кости и на пръстите (при змиите крайниците са изчезнали).
Общият план на строежа на четирикраките е описан още от сър Ричард Оуен през XIX век. Тогава знаменитият зоолог е смятал, че е разкрил съкровения план на Създателя, който е прилаган при сътворяването на всяко живо същество. Днес, след Дарвин, знаем, че общият план се дължи на общия произход на всички четирикраки.

Кои риби дават плана на строежа на крайниците

Очевидно е, че в миналото някоя от древните риби е стъпила на сушата. Така са се появили първите земноводни и е започнала тяхната еволюция. Днес има хиляди видове риби. Кои от тях обаче са най-близки до древните риби, които са излезли от водата? На този въпрос учените се стремят да отговорят, като сравняват плавниците на рибите и крайниците на четирикраките.
Рибите с костен скелет, които са добре познати от магазина и от аквариума, са от групата на лъчеперките. В основата на плавниците им има множество дребни кости. Това устройство няма нищо общо с единичната кост, която се наблюдава в основата на крайниците на четирикраките (при човека това са раменната и бедрената кост).
Има обаче осем вида риби, които в основата на плавниците си имат единична кост. Такива се двойнодишащите (шест вида) и латимерията (два вида). Това са костни риби, от групата на рибите ръкоперки. Естествено е да се допусне, че ръкоперките са дали строежа на крайниците на земноводните.
Но от ръкоперките до земноводните разликите все пак са големи. За потвърждение на идеята трябва да се намерят организми с кости, които имат междинен строеж. Такива организми днес няма, но може да са съществували в далечното минало. Задача на палеонтолозите е да ги открият.

Рибата, която ходи на плиткото

Вкаменелости на земноводни се намират само в земни пластове, които са по-млади от 365 милиона години. Еволюцията има свой ход във времето – междинни форми между рибите ръкоперки и земноводните се очаква да се намерят в по-стари пластове.
С тази задача се заемат трима американски палеонтолози. Първо те определят къде пластове с подходяща възраст се показват на повърхността. Удобно място се оказват арктическите острови на Канада. Слабо населени, почти без растителност, те са идеални за търсене на вкаменелости. От вятъра и дъжда скалите постепенно изветряват. Костите обаче изветряват по-трудно, защото в тях има хидроксиапатит (калциев фосфат). Ето защо вкаменелостите се забелязват на повърхността на земята като издатини.
Няколко студени и ветровити лета палеонтолозите изследват унилите хълмове на остров Елс-
миър – най-северния канадски остров. Най-накрая попадат на останките на риба с опашка и люспи, с плоска глава като на крокодил и здрави плавници с устройство, подобно на схемата ,,една кост –две кости – малки кости – пръсти". Откритието е забележително, още повече че рибата има шия, т.е. тя може да движи главата си независимо от тялото. Отлаганията около рибата показват, че е живяла в плитка вода. Това очевидно е била риба, ходеща по дъното.
Рибата можеше да получи подобаващо латинско име, но учените решават да се допитат до коренните жители в района. Свикан е съвет на старейшините на ескимосите. Те предлагат две имена – едното е трудно за произнасяне, а другото е ,,тиктаалик", което значи ,,голяма речна риба".

Защо рибите излизат на сушата

Една от теориите за произхода на ,,ходещите риби" предполага, че причината е засушаването на климата. Придвижването на рибите на суша им е помагало да се преместват от един пресъхващ водоем в друг. Това обаче не обяснява защо първите (и съвременните) земноводни живеят в силно влажна среда.
Днес преобладава представата, че излизането на рибите на сушата е резултат от увеличаването на съдържанието на кислород във въздуха и появяването в моретата на обрасли с растителност плитки крайбрежни области. От една страна, ръкоперката, която е можела да излиза на плиткото и да се движи там, успешно се е спасявала от преследването на хищните риби. От друга страна, бреговете са били покрити с растителност, а на сушата са излезли първите членестоноги. Всичко това е било храна, но само за тези, който могат да излязат от водата, макар и за кратко.

https://press.azbuki.bg/news/novini-2022/broj-41-2022/na-sushata-izlizat-ribi/

[Hatshepsut]

Електрически скатове


Електрически скат (Torpedo torpedo)

Електрическите скатове (Torpediniformes) са разред сплеснати хрущялни риби с разширени гръдни перки. Те са известни с това, че са способни да произвеждат електрически заряд, използван за зашеметяване, защита или за ориентиране в околната среда.

Торпедата (Torpedo) са род електрически скатове, способни да генерират електроенергия като механизъм за отбрана или нападение. Те се придвижват бавно по морското дъно. Устата им и прорезите на хрилете са разположени от долната страна на тялото им.

Военноморското оръжие, известно като торпедо, е кръстено на този род.

Физически характеристики

Електрическите скатове имат дебело и леко закръглено тяло с две големи заоблени гръбначни перки и здрава мускулна опашка с добре развита перка. Телата им са ярко оцветени и повечето видове имат тъмни петна по тях. Кожата им е мека, гладка и напълно гола, без люспи.

Размерите им варират, като максималната дължина принадлежи на атлантическото торпедо, което може да достигне до 1,8 m, при тегло от 90 кг. Останалите видове са малки по размер и достигат до 50 cm.

Муцуната е широка, и голяма при членовете на семейство нарцинови, но намалена при всички други семейства. Устата, ноздрите и петте двойки хрилни прореза се намират под гръдния диск.

Очите им са малки и разположени на върха на главата, заради което имат изключително слабо зрение. Съществуват 4 вида, които са напълно слепи, но това се компенсира с помощта на други сетива.

Биоелектричество

Много други видове скатове притежават електрически органи, намиращи се в опашката, електрическите скатове обаче имат два големи бъбрекообразни електрически органа, разположени в основата на гръдните перки, от всяка страна на главата им, през които токът преминава от долната към горната повърхност на тялото. Тези органи се управляват през четири централни нерва от специализиран мозъчен лоб, който е с различен цвят от останалата част на мозъка. Основните нерви се разклоняват многократно, а след това се прикрепват към долната страна на биоакумулатор, който е образуван от шестоъгълни колони и има структура на медена пита. Всяка колона се състои от 140 до 500 хил. желатинови пластинки. При морските риби тези батерии са свързани в паралелна верига, а при сладководните – в последователна (понеже разпространението на електроенергия в прясна вода е по-слабо от това в солена). С помощта на тези батерии един електрически скат може да произведе ток до 30 A и напрежение от 8 до 220 V в зависимост от вида, и да убие сравнително голяма плячка. Например, атлантическото торпедо може да произведе заряд от 220 V, но за повечето видове тази цифра е по-малка от 40 V.

Narke capensis

Разпространение и местообитание

Електрическите скатове са разпространени във водите на Тихия и Атлантическия океан (включително Средиземноморието), както и в тропическите води на Индийския океан. Обитават плитките крайбрежни води на дълбочина не по-голяма от 1000 m, често скрити в пясъка или тинята.

Поради способността им да произвеждат електрически заряд, те имат малко естествени врагове и всички видове се придвижват относително бавно, чрез своите опашки, а не чрез използването на гръдните им перки, както правят другите скатове.

Хранене

Хранят се с дребни риби и безгръбначни (многочетинести червеи и ракообразни), които живеят на морското дъното. Те изчакват плячката под пясъчното дъно, използвайки електричеството си, за да я зашеметят и заловят.

Представителите на семейство торпедови (Torpedinidae) се хранят с голяма плячка, която зашеметяват с помощта на електрическите си органи, след което я поглъщат цяла, докато тези от семейство нарцинови (Narcinidae) се специализират в по-малка плячка, която се намира на или под пясъчното дъно. И двете групи използват електричество за самозащита, но не е ясно дали нарциновите скатове използват електрическите си органи при хранене.

Култура

Електрическите скатове са познати още от древността. Древните гърци ги използвали за да облекчат болката по време на операция или при раждане. Също така римският лекар Скрибониус Ларгус е записал използването на T. torpedo за лечение на главоболие и подагра в ,,Compositiones Medicae" през 46 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Електрически скатове

https://bg.wikipedia.org/wiki/Torpeda

[Hatshepsut]

Саламандър

Саламандърът, известен още като дъждовник или огнен саламандър (Salamandra salamandra), е най-разпространеният вид от разред опашати земноводни. Той е най-едрият представител на семейство Саламандрови. На дължина достига 15 – 25 cm, в редки случаи – до 30 cm.

На цвят дъждовникът е черен с яркожълти петна или ивици, чието количество може да варира – някои екземпляри са почти изцяло черни, докато при други жълтото преобладава. При някои подвидове са възможни нюанси на червено и оранжево, заместващи или смесващи се с жълтото.

Разпространение и местообитание

Ареал на разпространение на Огнения саламандър

Дъждовникът се среща в Южна и Средна Европа, Северна Африка и северните части на Близкия изток. Североизточната граница на ареала му преминава през южната част на Дания, Южна Полша и Карпатите, а източната достига до Иран. Не се среща на Британските острови.

В България се срещат два подвида – S. s. slamandra и S. s. beschkovi, който за пръв път е описан през 1981 в долината на река Санданска Бистрица и в Родопите. Не е установено наличието на дъждовници в районите край река Дунав, Добруджа, Странджа, Арда около село Студен кладенец и равнинните части на Тракия.

Предпочитано място за живот на дъждовника са широколистните гори, в които земята е покрита с листа. Също така се нуждае за своето размножаване от малки водни басейни (ручеи, чисти локви и други). Най-често се среща в пояса между 400 и 1000 m над морското равнище. По изключение е намиран на 2350 m при Типицките езера, но обикновено достига само до горния край на пояса на буковите гори (1200 – 1600 m).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Саламандър


Едно от най-мистериозните същества, познати на древните, както и през средновековието е саламандърът. Животно, което ще ви е изключително интересно, ако се интересувате от змии, брадати дракони, игуани, костенурки, тарантурли, и други екзотични животни.

Древните си представяли огненият саламандър като дракон, живеещ в огъня и олицетворяващ неговата стихия.

В същото време в своята Естествена история Плиний Стари представя това земноводно като толкова студено, че е в състояние да угаси всеки пламък само като го докосне.

Плиний ужасено разказва как саламандърът е толкова страшен, че може да унищожи наведнъж цял народ така, че никой да не разбере откъде е дошло това нещастие. Той може да отрови плодовете на всяко дърво, на което се качи, и да отвори всеки поток, в който потъне.

Огненото създание, което се е вярвало, че се ражда от огъня и се храни с него, неслучайно е предизвиквало суеверен ужас и е олицетворявало мистичната сила на стихиите.

Измислицата и реалността често са тясно преплетени и саламандърът е класически пример за това. Суеверният страх днес е отстъпил, защото науката е проучила добре саламандъра, но все още остава негативното отношение към това природно творение и то може би се дължи на факта, че животното е силно отровно. Все пак не можем да отречем влиянието на мистичната диря, която рядко е толкова силна при друго земноводно. Запознаването със саламандъра може да отхвърли някои от негативите към него.

Класификация на саламандъра

Познатото у нас животно с името дъждовник представлява най-известният вид саламандър - огненият саламандър. Той е известен с латинското име Salamandra salamandra и е най-едрият вид от семейство Саламандрови. Те принадлежат на рода Земноводни. Включват няколко по-напреднали вида, характерни с живо раждане и обитаващи земята.

Саламандърът е представител на древна група земноводни, които въпреки тънката си кожа и своята привързаност към водата са успели да колонизират значителни площи земя.

Името Salamander в превод от персийски означава изгаряне отвътре. Макар че прилича на гущер външно, саламандърът не се причислява към класа Рептили, подобно на гущерите, а спада към Земноводните.

Това са изключително оригинални земноводни, които могат да регенерират изгубени части от тялото си. В процеса на естествената еволюция те са се разделили на 3 групи:

- Истински саламандри (Саламандрови);

- Саламандри без бял дроб (Riethodontidae);

- Скрити саламандри (Sryrtobranshidae).

Най-малките в света са саламандрите-джуджета, с дължина на тялото 50-89 милиметра, както и мъничкият саламандър, който расте до 5 сантиметра. И двата вида обитават северните американски щати.

Видове саламандри
Днес саламандрите са представени от 7 вида, но само няколко от тях са добре проучени.

- Алпийски (черен) саламандър, Salamandra atra - външно прилича на огнен саламандър, но тялото му е по-стройно, по-дребно и с еднороден лъскав черен цвят. Стига до 140 милиметра дължина. Този вид саламандър има 3 подвида;

- Саламандра Ланза, Salamanda lanza - животно, което принадлежи към истинските саламандри. Има опашка амфибия, черно тяло и дължина до 160 милиметра, с плоска глава, заоблена и заострена опашка;

- Тихоокеански саламандър, Ensantina eschschoitzii - саламандър с малка и дебела глава, стройно и силно тяло до 145 милиметра дължина, покрито с набръчкана и сгъната кожа;

- Обикновен или Огнен саламандър, Саламандра саламандра - отличава се с ярък червен и жълт цвят на тялото, дължината му достига до 23-30 сантиметра.

Съществуват множество подвидове на основните видове саламандри.

Местообитание на саламандъра

Алпийските саламандри живеят централните и източните части на Алпите, на височина често над 700 метра над морското равнище. Може да се видят на територията на Швейцария, Австрия, Словения и Италия. Ограничени популации има в Босна и Херцеговина, Лихтенщайн, Сърбия и Черна гора.

Видът Salamandra infraimmaculata живее в Азия и Близкия изток.

Саламандра Ланза се среща само на границата между Франция и Италия.

В Карпатите се среща най-отровния вид - алпийският черен тритон, отровата на който причинява силни изгаряния по лицето и лигавиците.

Огненият саламандър обитава гори и хълмисти райони в Източна, Централна и Южна Европа, както и на север от Близкия изток.

В България се срещат два подвида на обикновения саламандър.

Как изглежда саламандърът?

Саламандърът прилича на гущер. Основната разлика от него обаче се състои в наличие на мокра и гладка кожа при саламандъра, както и факта, че това животно няма нокти.

Тялото му е с удължена форма и плавно преминава в опашна част. Някои видове имат доста плътни и жилави тела, включително огнения саламандър. Останалите членове на семейството се отличават със стройно и изискано тяло.

При всички видове се наблюдават къси крака, но при някои крайниците са много добре развити. Повечето имат 4 пръста на всеки преден крак и 5 на всеки заден.

Главата на саламандъра е с удължена и леко сплескана форма и изпъкнали черни очи, като правило имат добре развити клепачи. В областта на главата има добре развити жлези, известни като паротиди. Те са задължителни за всички земноводни. Основната им функция е да произвеждат токсин, съдържащ алкалоиди с невротоксично действие, причиняващо припадъци или парализа на различни бозайници.

Според вида си дължината на възрастен индивид варира в широки граници - от 5 до 180 сантиметра, а отличителна черта на някои видове е, че дължината на опашката на саламандъра надхвърля тази на тялото.

В цветово отношение саламандърът също е много разнообразен. Най-ефектен е огненият саламандър, който има ярък черно-оранжев цвят и е сред най-красивите видове. Цветът на саламандрите често е обикновен - черен, кафяв, жълт, маслинен, сив или червеникав. Често в цвета на саламандъра се комбинират няколко нюанса на различни цветове, които са много оригинални. Те са представени като ивици или петна с различна форма и размер.

Начин на живот на саламандъра

Във водата саламандрите се движат като огъват опашката си наляво и надясно. На сушата се придвижват с две двойки крайници. Представителите на семейството имат уникална способност да регенерират опашката и крайниците си.

Те дишат с бели дробове, кожата или лигавицата, когато живеят и на сушата. Тези, които постоянно са във водата дишат с бели дробове и външна хрилна система, разположена отстрани на главата.

Всички не могат да понасят високите температури и затова денем се крият под камъни, дървета и в изоставени дупки.

Саламандрите са нощни животни, които водят самотен начин на живот. През есента изпадат в хибернация, но преди това се събират в големи групи, което им помага да преживеят неблагоприятния период от годината.

Средната продължителност на живота на саламандъра е 17 години. Срещат се обаче и истински дълголетници, достигнали до 50 години.

С какво се храни саламандърът?

Саламандрите се хранят нощем най-вече с безгръбначни животни. Насекомите, паяците, ларвите, изоподите, мекотелите и червеи са част от хранителната им диета.

Саламандрите, които обитават водната среда, предпочитат риби и раци със среден размер, но също и мекотели и земноводни.

Някои видове харесват вкуса на гъсениците, пеперудите и плужеците и го ловят. Някои ядат тритони и малки жаби.

Възрастният саламандър ловува, като рязко се втурва към плячката и се стреми да я погълне наведнъж.

Най-често храната се улавя чрез изхвърляне на езика навън, както правят жабите. Те са в състояние да уловят както движеща се, така и неподвижна храна с помощта на миризмата.

С отровата си те се защитават от животни, които биха ги възприели като плячка.

Размножаване при саламандрите

Чифтосването на саламандъра се извършват на сушата. Оплождането е вътрешно, макар и не точно в обичайния смисъл. Мъжкият снася в почвата сперматофор. Представлява лигавичен сак със сперма. Женската го улавя, като притиска корема се към земята. Този вид оплождане е характерен за хвостови земноводни.

След чифтосването понякога женската снася веднага големи яйца във водата, от които се излюпват ларви, характерни за опашните земноводни. Личинките растат, губят перките си и се превръщат във възрастни, излизайки от водата.

В други случаи яйцата се задържат в задната част на яйцепровода на женската и се развиват там. После се раждат във водата, като развити ларви, но майката може да ги носи и докато се превърнат в истински саламандър.

Тактиката на размножаване при саламандрите варира в широки граници и зависи от местообитанията.

Зрелостта при саламандъра настъпва на 2-4 години, когато тялото е достигнало 12-1 4 сантиметра дължина при най-разпространения вид - огнен саламандър.

https://miau.bg/n-112033

[Hatshepsut]

Комодски варан

Комодският варан (Varanus komodoensis) е най-големият гущер в света. Принадлежи към семейство Варани. Достига на дължина до около 3 m и тегло около 70 кг, а рекордният доказан екземпляр е 166 кг, заедно с погълнатата несмляна храна. Обитава единствено пет индонезийски острова, между които Флорес, Комодо и Ринка. Предполага се, че е потомствен вид на австралийската мегалания. Добър плувец е и в търсене на храна може да преминава от остров на остров.

Особености

Вараните са опасни ловци. Хранят се главно с диви свине и елени, но нападат и маймуни, кучета, дори биволи и коне. В миналото са се хранели и със слонове-пигмеи, които някога са се срещали на Комодо. Много опасно за жертвата на комодския варан е неговото ухапване. Комодският варан може да се определи като животното с най-мръсна уста: тъй като варанът е месоядно животно, особената структура на зъбите му е такава, че между тях често се задържа месо от неговите жертви. Така то загнива в устата на влечугото и ухапването причинява инфекция.

До 2006 г. се смятало, че поради високото ниво на опасни за здравето бактерии инфекцията след ухапване от Комодския варан се развива изключително бързо, ставайки причина за бързо настъпваща смърт. През 2006 г. извършеният ядрено-магнитен резонанс разкрива комплекс от отровни жлези в устата на варана. Според последните данни по темата, отровата е мощна, предизвиква рязък спад в кръвното налягане на жертвата и води до шок.

Комодският варан лесно открива плячката си. За целта разчита на дългия си език, който наподобява този на змиите и има същата функция. Чрез него той долавя топлинните вълни на жертвата и лесно я открива. Той може да убива доста по-едри от него животни.

Откриване

Известно е, че през 17 век султанът на Сумбава изпращал криминалните престъпници на заточение на остров Комодо. Те съобщавали за присъствието на опасни гигантски гущери, които нападали хората. Нарекли ги дракони по името на митичното същество, което наподобявали. Дотогава никой не вярвал на историите за грамадните гущери. Затова и те били открити доста късно. Едва през 1910 г. холандски моряци съобщават за съществуването на големи влечуги. Две години по-късно, през 1912 г. английският изследовател и директор на зоологическия музей в Богор, Ява изследвал острова и открил комодските варани.

Местообитание (ареал) на комодския варан

Опазване

За защита както на комодските варани, така и на всички редки представители на растителния и животинския свят на остров Комодо през 1980 г. бе създаден националният парк ,,Комодо", който освен едноименния остров включва и остров Ринка и малкото островче Падар.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Комодски варан


Малцина днес знаят, че в самия край на 1910 година, през декември, се случило нещо, което променило завинаги представата за света, в който живеем. Тогава се получил доклад от холандеца лейтенант ван Стейн. Той съобщавал на холандската колониална администрация, че на остров Флорес, както и на близкия до него остров Комодо, живее влечуго, което местните племена наричат земен крокодил и изпитват страхопочитание към огромното животно заради колосалните му размери. За тях то било божество.

През 1912 година Питър Оуенс, директор на музея на остров Ява дава по-точни сведения, след като получава кожа от гущера и снимка, направена от лейтенанта.

Вълнението на учените ги отвело до мястото, където било установено, че това не е измислица или част от фолклора на местните народи, а истински факт.

Така бил открит най-големият гущер на Земята, наречен Комодски варан. Наричат чудовищно големия гущер и Комодски дракон, заради приликата с древното митологично влечуго.

Местите хора обаче знаят за този гигант много по-рано. Още от ХVІІ век, когато султанът на индонезийския остров Сумбава решил да изпраща престъпниците на заточение на остров Комодо. Точно те първи съобщили за наличието на огромни гущери, които нападали хора. Дълго никой не вярвал в съществуването на страшните влечуги, докато европейците не се натъкнали на тях.

Днес варанът от Комодо е също толкова легендарен, колкото и преди научното си откриване със своите изумителни размери и възможности. Науката знае много за него, а за всеки, който не може да се доближи макар и отдалече, е информацията за него.

История на Комодски варан

Комодският варан с научно название Varanus komodoensis е вид гущер, принадлежащ към семейство Варанови, който се появява в Азия преди около 40 милиона години и мигрира в Австралия. Там се развива в гигантски форми, подпомогнат от отсъствието на конкуриращи се плацентни бозайници.

Преди около 15 милиона години сблъсък между континенталните сухоземни части на Австралия и Югоизточна Азия позволява тези големи вараниди да се върнат обратно в това място, което сега е Индонезийски архипелаг.

Смята се, че драконът от Комодо се е разграничил от своите предци отпреди 4 милиона години. Всички данни показват, че варанът от Комодо се е развил в Австралия, преди да се разпространи в Индонезия.

Гущерът колонизира мястото, в което днес е изолиран, тъй като морското ниво се повишава след това. В Евразия са открити вкаменелости на изчезнали видове от плиоцена с подобни размери като дракона от Комодо, което показва, че те са се справили добре в средата си.

Как изглежда Комодският варан?

В дивата природа този гигант тежи обикновено около 70 килограма и около 3 метра, макар че в плен стават доста по-тежки. Най-големият див екземпляр е 3 метра и тегло 166 килограма.

Както е при всички вараниди, Комодските варани имат само една кост на ухото и стъпалата за пренасяне на вибрации от тъпънчевата мембрана към кохлеята. Това значи, че те са ограничени в чуването на звуци в диапазона 400-2000 херца, а хората чуват от 20 до 20 хиляди херца.

Варанът вижда обекти до 300 метра, тъй като ретината му съдържа само конуси и се смята, че има лошо нощно виждане. Може да различава цветове.

Той разчита предимно на езика си, за да открива, вкусва и помирисва. Тъй като люлее главата си при движение, той може да открие мърша на разстояние 4-9, 5 километра.

Има само няколко вкусови рецептора. Люспите му имат сензорни плаки, свързани с нервите, за да улесни усещането му за допир. Около ушите, устните и брадата, както и на ходилата може да има 3 или повече сензорни плаки.

Разпространение, местообитания и начин на живот на Комодския варан

Днес Комодският варан е разпространен на няколко индонезийски острова, които са места с горещ и сух климат, сред суха, открита тревна площ. Обича и саваната и тропическата гора на ниска височина. Активен е през деня, макар че и нощем проявява някаква активност. Драконите от Комодо са самотни животни и се събират с други само за размножаване и за хранене.

Могат да бягат бързо в къс спринт до 20 километра в час и умело се катерят по дърветата като използват яките си нокти.

За да улови плячка извън достъпа си, Комодският варан може да стои на задните си крака и да използва опашката си като опора. Докато расте, той използва ноктите си като оръжие.

За подслон копае дупки от 1 до 3 метра широки с ноктите на предните си крайници. Това му позволява да запази телесната си топлина през нощта. Гущерът ловува следобед, а през най-горещата част от деня стои на сянка.Тези места за почивка са стратегически за този варан и от тях наблюдава плячката.

Хранене на Комодския варан

Като резултат на размерите си Комодските варани доминират в екосистемите, които населяват. Те са месоядни, но често се хранят и с мърша.

Те ловуват от засада, като причакват жертвата и се хвърлят към нея като я захапват, изпускайки отрова. Те се опитват да я убият веднага чрез отровата и кръвозагубата, но ако не успеят, изчакват да умре от отровата. Убиват диви прасета мигновено, но могат и да ги преследват на дълги разстояния, докато отровата подейства.

Могат да откриват трупове или умиращи животни на разстояние до 0. 5 километра.

Хранят се като откъсват големи парчета месо и ги поглъщат цели, докато държат трупа надолу с предните си крака. При по-дребна плячка те могат да я поглъщат цяла. Огромното количество червена слюнка, която произвеждат, помага за по-бързото смилане на храната.

Този гущер може да изяде храна до 80 процента от живото си тегло на едно хранене. После търси слънчево място, за да ускори храносмилането, тъй като храната може да изгние и да отрови дракона, ако остане дълго в стомаха му.

Поради бавния си метаболизъм, тези варани могат да понесат до 12 хранения годишно.

Размножаване на Комодския варан

Чифтосването при този гущер се случва между май и август, а яйцата се полагат през септември в хълмисти райони, на нивото на земята или в гнезда на оранжевия носорог.

През това време мъжките се бият за женски и територия, като се хващат за задните си крака. Така губещият е прикован към земята. Победителят с език проверява готовността на женската. Тя обикновено се съпротивлява в началото. Те могат да бъдат моногамни и да образуват двойки, което е рядкост при гущерите. Женските правят много камуфлажни гнезда, за да не бъдат изядени яйцата от други гущери.

Всяко гнездо съдържа около 20 яйца, с инкубационен период 7-8 месеца. Излюпването е огромно усилие за малките, които пробиват черупката с яйчен зъб. Може да лежат в черупката часове, преди да започнат да копаят от гнездото. Излизат уязвими за хищници. Дълги са едва 46. 5 сантиметра и тежат по 100 грама.

Голяма част от първите си години прекарват по дърветата, където са сравнително добре защитени от хищници, включително от собствения род. Канибализмът се поддържа от големите размери на възрастните.

Женските могат да произвеждат яйца и без помощта на мъжки и тази особеност е характерна за някои влечуги. Живеят до 30 години в дивата природа. Враговете им са хищните птици, мангустите и кобрите. Плячка са и за крокодилите, когато успеят да ги уловят.

https://miau.bg/




Комодският варан - най-големият и опасен гущер на планетата