Български Националистически Форумъ

Пловдив отбеляза празника с възстановка на посрещането на цар Фердинанд

Българите не трябва да се заслепяват от успехите и не трябва да се самоизолират, защото това носи само трагедии, коментира пред БГНЕС историкът проф. Христо Матанов.

На 9 октомври се навършват 110 години от избухването на Първата балканска война, в която България и нейните съюзници побеждават Османската империя. Заради заграбването на Македония от Сърбия и Гърция, България е принудена да започне Втората балканска война, която се оказва пагубна за нейните интереси. Какви уроци извличат българите от тези две войни обяснява историкът проф. Христо Матанов.

Първият урок, според него е, че, когато българинът е ентусиазиран, той е в състояние да направи всичко.

„Така както беше направил по време на Първата Балканска война – беше сразил една империя, която далеч го превъзхождаше военно, икономически, човешки и териториално“, посочва историкът, но добавя, че вторият извод е много важен и компенсира първия.

„Не трябва да се самооблащаваме от успехите. Те не трябва да ни заслепяват. Трябва да сме стъпили здраво на земята, за да можем да преценяваме бъдещето на страната и армията. Балканските войни са посрещнати и се водят с голям ентусиазъм, но в същото време победите ни отдалечават от действителността и това води до трагедия“, отбелязва проф. Матанов.

Много е важно да си даваме сметка за геополитическите интереси на Великите сили както тогава, така и днес, предупреждава историкът. Той припомня, че по време на Първата балканска война Русия силно подкрепя България.

„Идеята за Балкански съюз, който е насочен срещу Османската империя, е руска. Тя работи за създаването на този съюз, но по време на Втората балканска война Русия твърдо застава зад Сърбия и тогава може би настъпва отрезвяване, че руските интереси са по-скоро антибългарски, отколкото нещо друго“, подчертава проф. Матанов.

Той споделя, че неотдавна е чул как един роден политик е настоявал България да се самоизолира, но това не би довело до нищо добро.

„Самоизолацията води до трагедия, която не може да се опише с думи. Не знам тези политици, които ратуват за изолация как смятат да възстановят българския военен потенциал, за който те толкова много говорят, защото той е функция от някакво разпределение на силите в европейски и световен мащаб“, подчертава историкът.

„С Първата балканска война завършва романтичният XIX век за българите и започва един труден век, който е изпълнен с много възходи и спадове, и който в края на краищата води до няколко последователни национални катастрофи“, отчита проф. Матанов и изразява надежда, че XXI век няма да бъде такъв.

https://www.vesti.bg/lyubopitno/prof.-matanov-togava-razbirat-che-ruskite-interesi-sa-po-skoro-antibylgarski-6152851

Д-р Милен Врабевски: Не очаквам нищо, когато инвестирам в младите хора на Република Северна Македония

Около първите септемврийски дни често си мисля за онази отдавна забравена, различна, някога силна България - тази, която постига Съединението през 1885 г., която обявява своята Независимост през 1908 г. и, която през септември 1916 г. освободи от румънци и руснаци родната Добруджа.

Разбира се, споменът за такъв септември (а не 9-ти септември) и такава България (а не васал на СССР) бяха смазани първо от съветския ботуш, а после от комунистическите му слуги тук. А 45 години комунистическа пропаганда и образование довършиха останалото. Паметта за самоотверженост, идеализъм, успех, нравствени и военни подвизи трябваше да бъде изличен! Трябваше да остане само преданост към Партията и СССР. Резултатът е невежество, непознаване на собствената история, колективна загуба на идентичност и национален нихилизъм.

Кой днес знае нещо за сраженията за "непревземаемата" крепост Тутракан 4-6 септември 1916 г.? За 2 дни безпримерен героизъм българите я овладяват, пленяват 28 000 вражески войници, над 400 офицери, над 140 оръдия, 2 знамена И така започват чудесата на Добруджанския фронт.

А кой днес помни епопеята Добрич на 5-7 септември 1916 г., там където българска войска и цивилно население отбраняват града и побеждават руснаци и румънци, там, където родения в Бесарабия генерал Колев преди да се изправи срещу "непобедимите" дотогава руски ескадрони се обръща към своята конница с думите:

"Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"

И го прави!!! Битките при Кубадин, Карапелит, Кочмар, Кара Омер, Кара Мурад и много други, след които руснаци и румънци са изтласкани отвъд Дунав, отвъд северна Добруджа, отвъд Тулча, отвъд Серет, далеч в ледено-студените руски степи.

Нямало е как да ни бъдат простени тези победи. Защо град Добрич е бил прекръстен на Толбухин? Какво общо има съветския маршал с този исторически важен български град? Нищо. Просто всяка памет за триумф на българския дух, всяка една победа преди 9-ти септември е трябвало да бъде изличена от националното съзнание.

Кой днес се сеща за великите български генерали ген. Киселов, ген. Тошев, ген. Кантарджиев, ген. Колев, ген. Жеков, ген. Вазов, ген Жостов, ген. Протогеров и мн. мн. други? Кой помни полковник Дрангов?!

Всички те са днес само имена на полуизоставени села, градове, улици с разбити тротоари - без памет, без история, без съдържание...

Десетилетия наред образователната система тук е внушавала на българските деца (сега вече родители и прародители) единствено робство, робство, робство, неуспехи, национални катастрофи, предателства, провали... Не военни победи, не политически успехи, не възход, не триумф, а комплекс за малоценност. Сякаш всичко е така замислено от комунистическия апарат с цел да се "смени чипа" на този наш издържлив (макар и опак) народ и да се модифицира генно в някакъв мърляв кооператив от несретници, неспособни на каквото и да, самообричащи се се на поредния провал, самобичуващи се.

34 години след падането на Берлинската стена българското образование продължава да предъвква същите комунистически мантри, същите полулъжи, да възпроизвежда все същите изтъркани митове и поверия, само дето напоследък ги обува с кичозни псевдо-патрЕотични потури.


Става все по-зле. Много по-зле дори. А всичко започва (и приключва) с образованието.

За сравнение: 34 години между 1878 до 1912 г. (Балканската война) България предприема невиждан курс на национално прераждане, надминава статистически всички свои съседи по брой основни училища, грамотност, образование, използва армията, за да ограмотява простодушните селянчета. Превръща се в най-младата и образована страна в региона, която със свръхускорени темпове опитва да осъществи бляна на Левски и да намери мястото си между "европейските народи". И това са ужасно трудни години!


И нека сега помислим за същите 34 години между 1989 до 2023 г. какво се постигна?

Какво искам да кажа с тези редове по-горе? Защо ми минават тези неща през ума сега? Дали само защото е септември и се сещам за тези хиляди млади хора, дали живота си във войните за национално обединение? Дали заради това, че идва 15-ти септември и започва учебната година? Или защото това, което се случва от доста време в държавата е резултат от една колективна криза на смисъла за образование въобще?

Дали от тази криза може да се излезе въобще? Как? Не знам.

https://www.dnevnik.bg/analizi/2023/09/06/4525618_onazi_otdavna_zabravena_bulgariia_koiato_postiga/

Истината за българското културно влияние над русите – гостува проф. Димо Чешмеджиев

В този епизод професор Димо Чешмеджиев разкрива мащабите на най-голямото българско културно достижение – кирилицата и средновековната ни книжнина. Той анализира как България през IX и X век се превръща в „духовна империя“, чието влияние променя из основи историята на източно-православния свят. Професорът разказва за драматичната съдба на българската ръкописна книга и обяснява защо до днес не е запазен нито един оригинален документ от легендарния Златен век.

Анализира се ключовият принос на българската държава за формирането на Киевска Рус като културно и политическо явление. Разговорът поставя болезнения въпрос защо като общество се проваляме в това да разкажем на света за своя цивилизационен принос. Зрителите ще научат непознати детайли за унищожените царски библиотеки в Преслав и пътя на знанието, който стига чак до далечния север. Това е дълбок и аргументиран поглед към времената, в които българското слово беше основният държавнотворен фактор в Източна Европа.