Истинскиятъ пѫть на българитѣ

[Hatshepsut]

Истинският път на българите

Когато говорим за старите българи, представата ни за тях е свързана с войнственост. Този архетип е онаследен от историята, така както представата за други народи, е свързана с пари (евреите), с богове на Олимп (гърци), с пищност (перси), със стопанството (траки), с галантност (французи) и т.н.

Идеалният образ на древния българин, е образа на суровия боец…

Дори чуждите автори са се възхищавали на тази мъжественост и обективно са я отбелязвали в хрониките си.

  Теофилакт Симоката  (на гръцки: Θεοφύλακτος Σιμοκάτ(τ)ης; Theophylaktos Simokates; на лат.: Theophylactus Simocatta; 580/585 - ок. 636/640) много добре познава българите и ги различава от гети и славяни. Той пише за българския ръкопашен бой с възхита: „Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха в тесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставиха ромеите да се обърнат в бягство” (кн.VІІ,ІV,4).

      Истинският път на българите е пътя, при който те като се захванат с нещо, го довършват мъжествено до края. Това е истинският ген на българина. Българите са измислили поговорките: „Като не щеш мира, на ти секира!“, „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!“. Днес българинът се връща към своя корен и осъзнава значението си за цивилизацията. „Кръвта вода не става!“.

Теодорих Готски

В началото на VІ в. чуждоземецът-гот Теодорих воюва срещу българи и спечелва една-единствена битка. Панагериста в двора му Енодий решава веднага да напише похвално слово за сюзерена си Теодорих, понеже: тоя народ не е губил досега битка.
„Обърнат беше в бягство българският народ и с това, че се спаси, бе наказан по-тежко. Разтърсвана от копитата на конете, земята затрепери. След като видяха, че са вън от всякаква опасност, те, вайкайки се силно, продължиха да препускат бързо. Боже, небесни съднико, умножи дадените в изобилие дарове! Те, които никога не се съмняваха в победата и на които се учудваше светът, сега се оттегляха, след като загубиха бойните си знамена, и, смутени от това, че са оцелели, се провикват, че много по-щастливи са онези, на които се бе паднало да загинат.“

Това е българина. Предпочита да умре на бойното поле, вместо да загуби свободата си. Така постъпваше и българския войник по време на сръбската война след Съединението…

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "Лека нощ" навеки си казахте -
        до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
        куршума... Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
        умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
        и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
        от вашето ура.

И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
        над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
        Юнаци, лека нощ!

1885

Иван Вазов. Новото гробище над Сливница

http://letopisec.blog.bg/history/2013/10/23/via-bulgar-pytiat-na-bylgarite.1195926

[Hatshepsut]

Мъжеството и величието на дедите ни

Има народи, които се отличават рязко от останалите със своята храброст и сила. Ние българите сме благословени с точно тези качества. От най-дълбока древност до ново време предците ни са изумявали египтяни, перси, гърци, римляни, турци и др. със своята непоколебимост, мъжество и величие. Дедите ни защитават ревностно своето семейство и Родина, служат вeрно на пълководците си и правят подвизи, които другите смятат за невъзможни.

Още в най-дълбока древност богатствата не земята ни привличат чужди погледи. Описвайки историята на гетите, Йордан разказва за опита на фараона Весосис да завладее земята ни - “Тази земя обитаваха гетите когато Весосис, царят на египтяните започна война срещу тях. Гетски цар по това време бе Танаус. В битката при река Фазис, Танаус посрещна Весосис и му нанесе страшно поражение преследвайки го чак до Египет. Ако гетите не бяха спрени от непроходимия Нил и отбранителните съоръжения на египтяните, Весосис щеше да намери смъртта си в собствената си страна..“ Iord. De Orig. 47.

Конфликтът описан от Йордан трява да се е разиграл се през ХХ век преди Христа, по време на XII династия. Тогава за първи път на територията на Египет се появяват коне и погребения с жертван кон. В по-късни времена дедите ни се изправят отново пред египетската армия, която този път е предвождана от Рамзес Велики. Предците ни са съюзници на на хетския цар Муватали и му помагат да разбие и прогони египетския фараон. Не случайно мизите (наречени по-късно българи) са наречени от Омир – ненадминати в ръкопашния бой.

Величието на предците се проявава и трояно-ахейският конфликт познат като Троянска Война. За дедите ни дошли край стените на града на Приам и Хектор се говори с дълбоко възхищение:

“Ако ли искате вий да се вмъкнете в стана троянски,
новодошлите тракийци стануват последни от всички.
Заедно с тях е и царят им Резос, синът Ейонеев.
Сам аз му зърнах конете — грамадни и много красиви;
те са по-бели от сняг и препускат подобно на вятър.
В злато и светло сребро му блести колесницата нова.
Има и златни, огромни доспехи, за чудо и приказ!
Не подобава на смъртни да носят такива доспехи,
а съвършено подхождат те на боговете безсмъртни.”
Hom.Il.XI-432-441, превод Ал.Милев, Б.Димитрова, 1969

Героизмът и мъжеството на предците ни са на ниво и едно хилядолетие след Троянската Война. Познаващ добре качествата на своите роднини и съседи, Александър Велики взема голям брой траки в армията си. Според Кристофър Уебър става дума за около 14 000 души. В битката при Гавгамела те решават хода на сражението: “ Дивата и необуздана тракийска конница и пехота помогнаха да бъде спряна атаката на превъзхождащата ги многократно персийска конница.” - “ The Thracians, 700BC-AD46, Chr. Webber, p.11

Цар Дарий вкарва в битката при Гавгамела едно страшно оръжие – масивни колесници по чиито оси са прикрепени остри коси, способни да разполовят човешко тяло. Персийският владетел храни надежда, че с помощта на колесниците ще успее да разстрои македонската фаланга, да вклини свои хора в строя й и така да унищожи напълно армията на Александър Велики.

Безспорно психологическият ефект от грохота на колесниците, и свистенето на железните коси е бил силен. Подредени в близост една до друга колесниците наближават със зашеметяваща скорост македоската фаланга и тракийските й съюзници. Един пробив в редиците би бил равностоен на поражение. Траките обаче се славят като потомци на Арес, те посрещат новото оръжие на Дарий с дъжд от копия, безстрашно се втурват напред, хващат юздите на конете, събарят колесничарите на земята и ги пронизват с копията си - Arr.3.13.5.

С течение на времето качествата на някои народи избледняват. Хората се променят и губят старата си сила и храброст. За дедите ни това не важи. Няколко века след подвизите в армията на Александър Велики дедите ни оставят силно впечатление у новите господари на света – римляните. За тях предците ни са несъмнено потомци на Арес – мъже с тяло от стомана и несломим дух. Дори опитната македонска фаланга не внушава страх на синовете на Ромул, но пред дедите не римляните тръпнат. Това личи добре от думите на Плутарх и Тит Ливий:

“Първи настъпиха траките, които както Назика ги описва бяха най-внушителните – високи, едри мъже облечени с черни наметала, под които сияеха лъскави доспехи. На раменете си те бяха облегнали масивни, железни бойни брадви (ромфеи) – Plut. Aem.Paul. 18.3.

“Траките, подобно на диви зверове пуснати от клетка, с оглушителен рев се спуснаха срещу италийската конница така стремително, че макар и калени в битките италийците изпаднаха в голямо объркване и страх”. – Liv. 42.59.

“Противниковата армия бе по-голяма и изпълнена с по-добри войници – траки, македонци и илири – все мъжествени и войнствени народи...” – Liv.XVI.17.

Колкото и силни да са били дедите ни, те биват покорени от Рим. Докато гърците са прегазени за рекордно време, а келти и иберийци оказват съпротива около десетина години, на легионите на Вечния град са нужни около два века, за да сломи мощта на предците ни и то не без заговори и измами.

Турдетани, лузитани, гали, лигури и др. изгубват бързо своята идентичност, но това не важи за дедите ни. Те дори извъшват немислимото - сядат на римски престол. Първият достигнал до най-високото място в Рим е роденият в Добруджа Максимин Тракиец. Неговият сънародник и съименник – Максимин Дакиец дори изявява намерение да промени името на империята от Римска на Дакийска.

След тези велики мъже, на трона сядат и други траки. Става дума за Галерий, Константин Хлор, Константин Велики и синовете му, Ветран, Юстин и Юстиниан Велики, Юлиан Отстъпник, Клавдий Готски, Йовиан, Тиберий II, Маркиан, Лъв Бесът, Фока. Константин Велики е основателят на Константинопол и създател на ново и по-добро законодателство. Юстиниан Велики създава най-забележителните постройки от Късната Античност. За своите сънародници той казва следното:

“ Tова е важно и всекимо известно, че ако някой спомене името Tракия, веднага щом думите излетят от устните му, слушащия осъзнава благородните качества на този народ – невероятна мъжественост и страховита войнственост, изпитани по всякакав начин на бойните полета. Teзи качества са типични само за тях, те ги  имат по рождени в кръвта си .''( превод на цитирано от Веселин Бешевлиев изказване на Юстиниан Велики – Проучвания върху личните имена у траките, БАН, София, 1965, стр.62).

Императорите от тракийски произход правят доста за народа, от който са произлезли. Константин Велики изгражда Плиска и Преслав – прекрасни градове, които ще се превърнат в столици на възродената ни държава. Юстиниан Велики дава самостоятелност на църквата на дедите ни...

Времената обаче се променят и на трона сядат хора с гръцко самосъзнание. Дедите ни в пределите на Римската Империя разбират, че не ги чака нищо добро. През 680 година те слагат различията на страна и в интерес на общото благо се съюзяват с независимите, свобдни траки обитаващи земи на север от Дунава. Независимостта на държавата ни е извоювана, а Рим е принуден дори да плаща данък на по-силните наши предци.

Не случайно няколко века по рано Енодий пише – “Страшните за целият свят българи”...Касиодор твърди, че “българите са народ, при който е стоял на почит този, който е купувал своето достойнство с кръвта на противниците си”...(Г.Ценов, Праотечеството и Прародината.., с.59, 63). Лъв Дякон казва за цар Симеон – вождът на мизите Симеон е бил човек смел и твърде войнолюбив ...(П.Ангелов, България и Българите...с.198).

Понякога дедите ни са били сурови към противниците си, но не без причина. Никита Хониат обяснява жестокостите на цар Калоян с това, че той не можел да търпи повече гръцкото коварство, неверният им нрав и променящото се ежечасно поведение. – (П.Ангелов, България и Българите в представите на византийците VII-XIV век, с. 248).

За разлика от гърците, които избождат очите на 15 000 войници на цар Самуил,  българите са известни със своето хуманно поведение. Летописецът Георги Пахимер твърди, че българите имат обичаи да освобождават невредими пленниците, с изключение на знатните и големите (П.Ангелов, България и Българите...с.110).

В краят на XIV век нашата държава е отслабена от заговори на чужденци, които не се спират дори пред убийство на царски синове. Народът бива разделян и объркван, и в следствие на това, а и на други фактори турците успяват да сложат ръка на държавата ни. Настъпват страшни времена, дедите ни биват подложени на геноцид, който дори римляните не са извършвали.

Страданията и болката не сломяват духа на българина. В продължение на пет века той отказва да приеме веригите на жестокия нашестненик. Няма период от дългото зверско подтисничество, в който дедите ни да не са се бунтували и да са показвали, че духът на Спартак живее в сърцата им. Както каза Хайтов - съпротивата против нашественика не се състои от изолирани случки и събития, а е един непрестанен бунтовен кипеж, една непрекъснато ожесточена съпротива срещу поробителя.

Малцина от нас знаят, че хайдушките чети не са били по десет-петнадесет човека, а понякога са достигали стотици души. Хайтов дори споменава, че по време на Търновското Въстание – 1595 г. отряд от 2000 хайдути заедно с група сърби нападнали София... като в последствие е наказан коварния Даут ага...

След Освобождението българите бързо си припомнят кои са и само няколко десетилетия по-късно поставят на колене турците в битката за Одрин. Това не е никак случайно, а се дължи на присъщите за народа ни качества. Ето какво казва Уйлям Монро за нас :

 “По никакъв начин не бих искал да подценявам българския селянин... Той е силен, трудолюбив, здрав, миролюбив и почтен, издръжливостта и упоритостта му нямат равни на себе си. Българският селянин освен това е грамотен, патриотично настроен и готов да учи… В страната няма нито богаташи, нито просяци, а селяните почти нямат нужди, които да не могат да удовлетворят сами… Хората консумират храна и алкохол умерено. Няма хазартни игри… В никоя балканска страна няма такава религиозна свобода както в България… Трудолюбието им е пословично. Издръжливостта им е забележителна. Бедността в смисъла, в който думата се използва в Европа и Америка, в България е просто непозната…” (Bulgaria and Her People. Washington, 1914г.)

Не само американецът Монро е възхитен от българите. Смаян е и немецът А.Фон Хун, който пише за нас – Извън всякакво съмнение хората в България са превъзходни войници и са страшно издръжливи...Като всяка истински добре дисциплинирана войска, българите се отличиха в битките с изключителна храброст...Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.82.

Пред българите се прекланя и французина Л. Дюпуй-Пею – Ние се задоволихме да дадем обща представа за Българската армия...Добрият й външен вид и дисциплината, при която е подготвена, правят от нея елитна армия, способна на всякакви смели прояви, на голяма преданост и саможетрви, ако врагът дойде отново да тъпче свещената земя на Родината.. Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.162.

Дори англичаните са впечатлени от младата българска армия. В. Хърбърт споделя следното –Армията е гордостта на нацията, но не е глупаво идолизирана както армията в Румъния. Има силен, непоклатим патриотизъм и изострено желание за учене... Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.197.

Друг англичанин, Х. Уудс потвърждава казаното от своя сънародник – Българската армия може да се класифицира като една от най-ефективните, ако не и най-добрата от армиите на по-малките европейски страни, тя надхвърля всички очаквания и съм уверен, че тя е много по-силна от това, което се смята от тези, които не са я виждали... Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.228.

В продължение на няколко хилядолетия ние пазим своя дух, сила и решителност. В продължение на няколко хилядолетия удивяваме египтяни, гърци, римляни и др. със своите невероятни качества. Това е уникалното при нас – след всяко падане ние намираме сили да се изправим. След всяка смърт възкръсваме за нов живот. Подобно на Орфеевото цвете, ние просто се нуждаем от определени условия, за да покажем на света, кои са били неговите най-ранни господари.

http://sparotok.blogspot.nl/2014/10/blog-post_20.html

[Hatshepsut]

Българите - народът на светлината

Обожавам нашите планини. При всяка възможност се потапям в тяхната красота дори и за кратко време. Трудно е да сравниш Родопите със Стара Планина, трудно е да кажеш къде е по-красиво – в Рила, или Пирин. Можеш ли да пренебрегнеш приказната Странджа, или живописната Средна Гора? Навсякъде у нас Бог е оставил райска красота, сякаш, за да покаже, че ние сме особени хора.

Това наистина е така, характерът на българина е уникален. Много чужденци са забелязали качествата на народа ни. Много са се удивили от нашата сила, доброта и устойчивост към морални болести. Тези наши качества са били типични и за предците ни. Споменавайки абиите-северните траки Омир ги нарича най-праведния народ. По-късно Херодот споделя за гетите, че са най-храбрите, но и най-справедливите измежду всички траки. След Херодот идва ред на Страбон да изкаже възхищението си от добротата и почтеността на древните обитатели на Балканите и Черноморските степи.

Около две хиляди години по-късно други чужденци имат щастието да опознаят нашия народ и да дадат своята оценка за него. Ето какво казват някои западноевропейци- “Българинът е ненадминат в своето упорито преследване на целта, което комбинирано с трезвото му виждане, дава надежда за велико бъдеще на този народ...”

“Пестелив и сдържан, българинът не притежава лекомислената веселост на румънеца, големеенето на сърбина, нито мечтателния и непрактичен идеализъм на руснака. Българинът по-скоро прилича на шотландеца от равнината и носи многото си възхитителни качества зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат...”

Ноъл Бъкстон споделя за нас:“За българинът е достатъчно да знае какво трябва да направи и той го върши. Дълбоки чувства той изразява, без да парадира. Интуицията му е отправена към реалността, българинът изразява себе си със заблежително спокойствие...”

“Българите са прекрасни хора, здраво свързани със земята, тяхната устойчивост към морални болести е забележителна. Куражът им, а и тяхната издръжливост, са им създали славата на велики бойци из цяла Европа. Българите  имат уникални качества на тялото и духа...”

Джеймс Бейкър казва за нас – “Те притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, помагат си един на друг и насърчават по-слабите, търпеливо обучават тези, които са изостанали и не се примиряват, докато не започнат да се движат заедно напред. Cчитаме  българите са народ, който е способен навелики дела."

В продължение на няколко хиляди години хората, които посещават земите ни виждат пред себе си един особен народ, който ярко се отличава дори от съседите си. Духът на дедите ни продължаващ да живее и у нас е уникален. Нито жестоки нашественици, нито страшни природни бедствия успяват да ни пречупят. Ние оставаме добри, гостоприемни и чистосърдечни...  Защо е така?



Поне за мен отговорът е един – защото сме народ на светлината! Несъмненно по света има много други добри и почтени хора. Несъмнено и в другите държави се срещат благородници по дух, но у нас добротата и благородството са сякаш у дома си, сякаш не са нещо, което се е появило с развитието на обществото, а става дума за първични, изконни качества.



За народ, който е преживял наколко геноцида ние сме смайващо великодушни. Страданията не са изпълнили душите ни със злоба, болката търпяна векове не ни е изпълнила с омраза. Това е нещо уникално, невероятно, нереално...но типично за българина. Нито персийско, нито римско, нито гръцко или османско подтисничество не успяват да изгасят искрата на доброто у нас. Дори към враговете си ние сме се отнасяли човешки. Точно това е признакът на истинското благородство.

Днес римската и гръцка цивилизация биват сочени за пример, но се забравя дивата сатанинска жестокост на тези хора, които разпъват на кръст своите противници, режат крайници на пленници, вадят очите им, не се свенят дори да унищожат цели градове с невинни жители. Дедите ни от друга страна са се отнасяли хуманно с победените. Обикновените войници са се освобождавали да се върнат обратно по домовете си, а на благородниците е връщана свободата след откуп. Великите сили днес могат да вземат пример от това благородно поведение на българина през вековете.

Повечето от хората не знаят, че лукса и величието на постройките на Рим и Гърция са изградени с кръвта и потта на робите. Нито гръцкото, нито римското общество биха могли да просъществуват без най-страшното престъпление – търговията с човешки същества. Ние можем да се похвалим, че дедите ни не са взели участие в това срамно и ужасно деяние довело до неимоверно много страдания.

Дори напротив, предците ни са били носители на свободата. Тракиецът Спартак бе този, който разтърси Вечния град със своето въстание. Благородникът роден в земята ни успява да увлече не само окованите роби в борба за свобода, но в редиците му влизат дори и римляни – бедни селяни, разорени занаятчии, дори и войници. Подобно нещо не може да бъде направено от случаен човек. Само истинският носител на светлината е в състояние да стори това.


andy whitfield spartacus

В по-късни времена, през Средновековието българите отново се прояват като хора на светлината. Този път дедите ни не чупят железни окови, не са с меч в ръката, а носят искрата на познанието. Писмеността, която българите дадоха на руснаци, украинци, белоруси, сърби…спаси идентичнотта на тези хора, спомогна за издигането и укрепваенто на държавите им.



Освен азбуката дедите ни дават и Православието на своите роднини. Дават им религия, която ще обедини разпокъсаните до този момент сърби, руснаци, белоруси... Без делата на българите днес нямаше да има Сърбия, Украйна, Белорус, Русия. Тези хора ни дължат вечна благодарност и признание! В миналото към нас българите са се отнасяли с почитание. Никак не е случайно, че първите руски светци са родените от българка Борис и Глеб.



Почитан в Западна Европа като светец е живелият по-рано княз Тервел. Благодарение на смелостта и далновидността на този български владетел, Европа е спасена от арабското нашествие заплащващо да погълне континента ни пред VIII век. Под водачеството на своя храбър княз десетки хиляди българи отблъскват фанатизираната армия дошла от Азия. Никога няма да узнаем имената на героите загинали не само за свободата на България, но и на цяла Европа. Утехата ни е поне в това, че се знае за името на техния водач, когото западноевропейците боготворят дълги векове.

Заслугите на българите към жителите на Западна Европа не свършват с подвига на Тервел. Много по-рано преселници от Тракия се установяват в Ирландия и създават цивилизацията там. На дошлите от Тракия болги се приписва създаването на законите и прогонването на лъжата и измамата.

Навярно с болгите в Западна Европа е дошло и учението на Залмоксис. Според Хиполит религията на келтските друиди е повлияна от учението на великия тракиец. Дедите ни проповядват безсмъртието на душата, убеждават плахите, че не бива да се страхуват от нищо. Само когато липсва страхът, човек може да вземе правилно решение.

Както всеки голям и силен народ дедите ни са пътували не само на запад, но и на изток. За тракийски поход до Индия разказва Луций Ариан. Той пояснява, че преди идването на тракиеца Дионис в тази страна, индийците се хранели със сурово месо и кора от дървета. Дионис ги научил на земеделие и скотовъдство, показал им как да строят, дал им знания за занаятие, а дори и религия. Където и да се стъпели предците ни тъмнината и страданието са изчезвали и е идвала светлината.

Едва ли е случайно, че народностното ни име означава сияйни, светли. Името българи е сродно на лат. fulgor-сияние, гр. φλεγρός-горящ, пламтящ,  санскр. балга/барга-сияние, латв. balgans-светъл, сродна е и нашата дума благ, която има древно значение светъл.

Може би са питате – щом сме народ на светлината защо страдаме, защо на добрините ни се заплаща със зло? Отговорът е лесен – за да поробят човечеството и да го покрият с мрак, силите на злото първо трябва да воюват със светлината. Без светлината да угасне злото не е в състояние да окове хората. Една спонтанно пламнала искра може да провали тъмните планове. Ето затова от най-дълбока древност ние сме мишена за силите на тъмнината. Те са се проявявали в различни векове и под различни форми.

Именно борбата на дедите ни с вечното зло ги е направила силен народ. Без изпитания един народ се изражда и умира. Така е и с човешото тяло, ако неговата имунна система не се тренира постоянно, тя отслабва и това може да има фатални последици. Болестите са нещо неприятно, понякога дори нещо страшно, но преживеем ли ги се сдобиваме със щит, който след време ще ни помогне.

Днес враговете ни се опитват да ни убедят, че България умира, че скоро няма да я има. Мнозина са се хванали на лукавите лъжи, но и мнозина устояват. Тези, които вярват в себе си и в силата на своя народ стават все повече и повече. Това е причината и злото да се проявява по-често, то усеща, че умира и хапе здраво отивайки си. Силите на тъмнната губят поредната си битка с потомците на светлината-българите... Българите, които не се боят от нищо защото знаят, че и след хилядолетия ще ги има.

Сякаш гледайки в бъдещето, Вазов каза:

Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!
Лучата, що я днес гасите,
тя на вулкан ще да порасне.

Тук всичко мре, изтлява, гние
и тез, що бдят, и тез, що падат,
престоли, царщини и вие
и червите, що вас изядат.

Едната светлина е вячна -
една във хаоса грамадни!
Със нея тоя свят се начна,
със нея няма да пропадне.

Във мрачен гроб фърлете нея -
тя повеч блясък ще се пръсне,
убийте я във Прометея -
тя във Волтера ще възкръсне.

И ако слънцето изчезне
от тия небеса приветни,
то някой в ада ще да влезне,
главня да вземе, да ни светне!

http://sparotok.blogspot.com/2014/05/blog-post_13.html

[Hatshepsut]

Българският път - един филм на Даниел Богдански

[генерал Жеков]

Ясно е,че свързването на Българския народ с войнственост и храброст е нещо,доказано от нас във времето.Тези качества,освен,че са расово заложени във нас,до един момент дори са подхранвани чрез религията ни.Истинския път на Българите е нещо сложно и дори повод за сериозни спорове.Има много карти и писмени източници,доказващи тезата за арийския произход на народа ни.Според различните автори,във света има няколко народи със такъв произход,но аз ще се спра само на Българите.Нашия народ е един от малкото,постоянно застъпени в "категорията" арийски народи.Тезата,в най-съкратен вариант изглежда така-Българския народ се разцепва от голямата и силна Арийска империя,както повечето от арийските народи,дошли в Европа-от този факт следва и нашата расова близост с тях.След това,нашия народ се установява на различни места,но противно на теорията за народ от номади,навсякъде построяваме големи и каменни градове-признак на високо развита цивилизация по това време.Така,след доста години на минаване и установяване в Европа,ние не само не губим арийските си качества,а дори подобряваме сами някой качества-на селекцията коне,на селекцията ни от растения и т.н.В крайна сметка,ние изграждаме велика империя,простираща се на територия от Кавказ до днешна Италия.От тази империя,поради различни неразбирателства ня владетелите и подвластните владетели,както и редките,но тежки военни загуби срещу многочислени противници-от тази империя остава малка,но добре развита за времето си държава,отново с името България,но с територия само в северната част на Дунав,а след това-до Черно и Средиземно море

[Hatshepsut]

БЪЛГАРСКАТА ТРАДИЦИЯ НА БЛАГОРОДСТВО

Днес, благодарение на информацията от книгите на проф. Асен Чилингиров, Ганчо Ценов, Юлия Хаджи Димитрова, Александър Мошев, Андрей Киряков и др. повечето от нас са разбрали, че историята ни започва не през 681-ва година, а няколко хилядолетия по-рано. Сведенията от творбите на родолюбивите изследователи на миналото ни, убедиха всеки разумно мислещ човек, че траки и българи са имена на един и същ народ, който обитава Балканите от незапомнени времена.

Както спомена проф. Чилингиров, над този народ е проведен най-страшният геноцид в историята на човечеството, като са избити не само много милиони xopa, но и са създадени чудовищни лъжи. Част от тези лъжи господстват и днес поддържани активно от чужденци, а за жалост и от живеещи сред нас чуждопоклонници, следващи единствено интереса на кариерата си. Това е причината дори понастоящем известна част от сънародниците ни да вярва на абсурдите за “изчезването” на траките и за идването на “азиатските” българи.

Лъжите обаче се срутват една след друга, докато истината за произхода ни, а и за деянията на народа ни, си пробива упорито път отваряйки очите и душите на мнозина. Тези, които са прозрели чии потомци са, стават други хора, осъзнават каква сила е скрита в гените им, осъзнават също, че тази сила може и трябва да се използва. Историята не е просто статистика – сбор от дати и събития, не е и орден, който можем да забодем на дрехата си и да се гордеем с него. Историята е пример, деянията на дедите са пример и то пример, който ние трябва да следваме. За това е добре да се запознаем с всички качества на своите предци.

Всеки може да натрупа богатства, било с ограбване на други народи, било с измами. Всеки може да използва чуждия труд, за да издигне огромни и смайващо красиви сгради. Всеки може да си създаде титли и да се пъчи с тях. Всеки може да се накичи със злато, сребро, скъпоценни камъни, медали, но нито богатството, нито дворците, нито украшенията, нито титлите ще направят някого благородник.

Благородникът се познава по излъчването, той е особен човек и се отличава от другите дори да е със стари дрехи. Благородникът се познава по начина на общуване, той не крещи, не изпада в истерии, а винаги остава спокоен осъзнаващ добре своята вътрешна сила. Благородникът се познава по деянията, неговият път е белязан с добри дела, светлина и възхищението на хората, които са имали щастието да се докоснат до него.

Към която и епоха на историята си да обърнем поглед, ще установим, че неизменимото качество на българите е благородството. Дедите ни никога не са ползвали своята сила, за да ограбят, поробят, или асимилират други хора, макар да са го можели. Пазели са своето ревниво, защитавали са род и Родина с цената на живота си, но трябва да се каже и това, че предците ни при първа възможност са търсели мира.

По време на Античността, на дедите ни наричани в тази епоха с името траки, се е гледало като на необикновено силни и войнствени хора. Вярвало се е дори, че богът на войната произлиза от средите на  гетите. Въпреки, че са били господари на бойното поле, за разлика от другите народи, нашите предци са се отнасяли хуманно със своите пленници. Знаем за това благодарение на една история разказана от Страбон:

“Дромихет бил цар на гетите по време на диадохите на Александър Велики. Лизимах повел войска срещу гететите, но Дромихет го победил и заловил жив, след това му показал собствената си бедност, а и тази на народа си, също и независимостта си от други хора, а накрая го убедил да не води война с такива хора и вместо това да се отнася с тях като с приятели. След като му обяснил тези неща, отнесъл се с него като с гост (а не пленник), сключил приятелство с него и го пуснал на свобода.”- Strab.VII.3.8.   

Тези действия са се развили през III век преди Христа, но традицията на хуманно отношение към военопленниците е жива и през Средновековието, а и как да е различно, след като траки и българи са названия на едни и същи хора, но от различни епохи. Около 1500 години след времето на Дромихет, летописецът Георги Пахимер твърди, че българите имат обичай да освобождават невредими пленниците, с изключение на знатните и големите.

Всъщност дедите ни са освобождавали дори пленените благородници след известно време. Знаем за това от хрониките на Йоан Скилица, който разказва, че семейството на бъдещия император Василий I било пленено от българите, но след време е освободено от княз Омуртаг заедно с още други  поданици на Римската (Византийската) Империя. В това събитие срещаме доста интересен момент, а именно това как впечатлен от държанието и външността на Василий, който по това време бил още дете, на изпровождане българският владетел Омуртаг го прегърнал, целунал го по бузата и му дал една ябълка. За такава естествена благост, римляните (византийците) са можели само да мечтаят.

Не зная как се е измъкнало това сведение показващо истинския облик на българския владетел, когото византийските хроникьори обикновено описват като строг, жесток и непреклонен, но трябва да сме благодарни на съдбата за това признание на Пахимер

Bъпреки, че са били силни и горди хора, дедите ни са се стремели да избягват кръвопролитията. Свидетелства за това има от средата на първо хилядолетие преди Христа. Херодот разказва една интересна история засягаща бунт на скитите срещу техният цар Скил и за избирането на нов владетел – Октамасад. От страх за живота си Скил избягва в Тракия при своите роднини и това става причина  Октамасад да потегли на война срещу траките, които по това време са управлявани от мъдрия владетел Ситалк. Двете армии се срещат на брега на Дунава, но преди да се стигне до сблъсък тракийският цар праща послание на повелителя на скитите: “Защо да мерим сили в битка, в твоите вени тече моя кръв, ти си син на родната ми сестра. Нека аз ти доставя твоят брат бежанец, а ти ми дай моя, който отдавна се крие в държавата ти. По този начин никой от войниците ни няма да пострада.” – Her.IV.78-80. 

Поведението на одриския цар показва, че едно по-късно изказване на Демостен е напълно оправдано. То гласи - “Траките нямат обичай да се убиват един друг.” Действително Ситалк отвежда невредим своя брат в Тракия. Напълно възможно е този брат да е погребан в една от могилите край село Дуванлий, защото там е намерен златен пръстен с надпис Скитоток. Най-вероятно Скитоток е син на цар Терес и дъщерята на скитския цар Арияпейт. Това обяснява защо е определен като брат на Ситалк и защо е потърсил убежище при скитите.

Освен за Ситалк, гръцките автори казват добри думи и за друг одриски цар :“Котис II бил мъж с впечатляващ външен вид и притежаващ забележителни способности на военен тактик.  Toзи владетел се отличавал със своето спокойствие и благородно излъчване.

Живелият по-рано Котис I се е отличавал също със своето благородство и достойнство. Валерий Максим разказва следното : “Когато цар Котис чул, че атиняните го даряват с атинско гражданство, той отвърнал- “Тогава и аз им давам правата на своя народ”. Така благородният владетел показал благородния си дух подчертавайки, че в никакъв случай Атина не стои над траките.” - Valer. Max. 3.7.7.

За същия този одриски благородник е известно, че бил с горещ темперамент, но добре осъзнавал това и търсел начин да озапти гнева си. Плутарх предава една интересна история:  “Някакъв човек подарил на Котис красиво изрисувана ваза. Царят я разгледал внимателно, удивил се на красотата и, но вместо да я остави в покоите си, я разбил в земята. Когато го попитали защо е направил това, Котис отговорил, че харесва съда много, възхищава се от изяществото му, но се бои, че ако някои от приближените му по невнимание счупи вазата, в гнева си той би наказал провинилия се твърде жестоко.” Със счупването на вазата от самия цар това е избегнато и става ясно, че Котис е ценял хората повече от луксозните предмети.

Добри думи са казани дори за ненавижданият от римляните Спартак. Докато Гай Юлий Цезар, все още помнещ събитието разтърсило Вечният град отказва да спомене водачът на бунта на робите и така възнамерява да обрече името  на тракиеца на забвение, то Плутарх си позволява да напише, че противникът на Марк Лициний Крас – дошлият от Тракия Спартак, се отличавал не само с необикновена сила и храброст, но и с това, че бил мъдър и притежавал благороден дух – Plut.Crass.VII.

Смъртта на Спартак - картина на Херман Фогел

Съществуват и други примери, от които става ясно, че нашите деди, потомците на Арес – траките, не са просто родени за битки хора, но притежават качества достойни за уважение. По времето на Омир, мизите (наречени от Димитър Хоматиан българи) се славят като ненадминати бойци в ръкопашния бой. Това е известно и на живелия по-късно Посидоний, чието свидетелство е преразказано от Страбон – “И говори за мизите като за прочути в бой ръкопашен, защото са непобедими хора…” -Strab. VII.3.8. Тези непобедими хора обаче са известни не само със своята сила, но също със своята доброта и умерен нрав“Посидоний разказва за мизите, че поради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, даже и тези от собствените си стада. Вместо месо, те ползват мед, мляко и сирене, живеят като миролюбиви хора и поради това са наречени богобоязливи и капнобати. ”- Strab. VII.3.5.

Страданията могат да променят хората, да изгонят доброто от тях. Страданията могат да  изгонят честността от сърцата и да насядят в душата злоба. Ние обаче сме някакво уникално изключение. Въпреки зверствата на перси, римляни, гърци, османлии и др. въпреки, че дедите ни са избивани, измъчвани, продавани като стока по пазарите на Ориента, ние сме останали хора на светлината. Това е направило впечатление на чужденците посетили земите ни.

Станка Минкова и Трифон Трифонов предават думите на френския пътешественик Сиприен Робер посетил земите ни през XIX век: “Макар от петте народа на полуострова (Балканите) да е най-угнетеният, неволята не е съкрушила българина. Както някога, и днес погледът му е горд, а самия той – висок и хубав. Почтеността му стои над всяко изкушение...”

В същият период от време, Джеймс Бейкър остава смаян от качествата на дедите ни: “Те (българите) притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, взаимно си помагат и подтикват изоставащите, търпеливо обучават тези, които имат нужда от подкрепа, не се примиряват, докато не започнат да се движат всички заедно напред. Ние считаме, че българите са народ, способен на велики дела."

О.Лернер споделя следното: “Но ако, от една страна, и старите българи срещат с радост делото на народното образование и се съгласяват на различните полезни нововъведения, от друга страна, те не се разделят със своите патриархални привички. В домовете им - безукорна чистота, навсякъде цари спокойствие, към главата на семейството всички изпитват безгранично уважение и послушание. Изобщо българите са много гостоприемни- качество на всички славяни. Гостоприемството им е още по-хубаво, защото е просто и естествено. Като предлагат най-доброто на своя гост, те се стараят да му предоставят всички удобства. Услужливостта на старците стига в този случай до наивност.” 

Необикновените качества на българите са забелязани и от британецът лорд Страндсфорд, който казва: “Когато човек хвърли поглед върху вероятното бъдеще на Балканския полуостров, само у българите се вижда надежна перспектива. Това се определя от тяхното трудолюбие и тяхната пестеливост, тяхното упрямство и тяхната трезвеност.“

Щедър на похвали е и Джон Рийд:  “България е единственото място, в което ако запиташ някого нещо ще получиш откровен отговор.”… “Ключът за Балканите е България, не Румъния....Прекосиш ли Дунава попадаш в съвсем друг свят.”…“Българите се лоялни, честни и изключително дисциплинирани.”

Ноъл Бъкстон предава впечталнението на английски автор със следните думи: “Българинът е истински син на земята, той е неразривно свързан с нея. Българинът е ненадминат в своето упорство и воля, които комбинирани с трезвите му виждания, дават обещание за добро бъдеще на този народ. Сдържан и умерен, на българина е чуждо лекомислието на румънеца, гордеенето на сърбина, и мечтателния иделизъм на руснака. По характер, българинът прилича по-скоро на шотландците от равнините, и в душата му са скрити възхитителни качества...”

Благодарение на Бъкстон разбираме и за удивлението на мис Стобард от поведението на българските войници и офицери по време на Балканската война: “Българите от всички прослойки могат да послужат за пример на почти всички мъже в Европа, що се касае до отношението към жените.”

Пет века народът ни е бил в тъмнина. Пет века наред от нашите среди са отнемани най-силните, най-умните, най-красивите и са заставяни да служат на враговете ни. Пет века земята ни е напоявана с невинна българска кръв, но вместо народът ни да изтлее, да се изчерпи и изчезне, той възкръсва. Издига се от пепелищата, изправя снага и въпреки многобройните пречки на великите сили, гради Родината и я пази с такава ревност, че косите на враговете се изправят от ужас.

Това е чудо, необяснимо чудо защото все пак дори и най-добрите и най-способните идва край. Шумерите са били надарен народ, мнозина са се възхищавали на мъдростта на вавилонците, хетите построяват империя, от която дори Египет се бои, но всички тези хора са изчезнали.

Нашата история започва 2000 години преди шумерската. Да, цели 2000 години преди да се чуе името на Гилгамеш и това на прототипа на Ной Утнапищим, дедите ни са създали писменост. Пак предците ни са тези, които изобретяват колелото, първи се научават да обработват златото и издигат най-ранните градове на Европа.  Тук се появават първите царе, първата военна аристокрация, първите мъдреци и създатели на човеколюбиви доктрини.

След възхода следва падение, това е неизбежно, съдба е, природен закон. Един потъва, друг се издига – примерите са безброй. При нас обаче става нещо странно, уникално, необяснимо. Когато дори небето ни счита за мъртви, ние се надигаме и показваме, че още притежаваме старата си сила. Познавайки себе си българинът винаги е намирал начин да се прероди. Злото ни е вредило, нанасяло е страшни рани, но не ни е осакатявало, оставали сме верни на себе си защото сме потомци на първите благородници. Добрината, смелостта, почтеността са попивали в гените ни хилядолетия наред и точно това ни е помогнало да се опрем на тъмните сили.

Днес небето над нас е тъмно, днес над нас е надвиснал меч, днес хитри и подли хорица се обитват да ни отнемат надеждата за нормален живот, но аз съм уверен, че няма да успеят. Този, който е роден в огън не загива. Този, който е докоснат от Господа не изтлява. Този, който познава силата закодирана в гените му, ще намери начин да я отключи и да покаже на света какво е значението на името българи.


Използвана литератуpа:

П.Ангелов, България и Българите в представите на византийците, Лик, София, 1999;
Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010,
С.Минкова, Т. Трифонов, Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990,
Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век, Съставителство, предговор, коментар и бележки Маргарита Кожухарова, Превод: Даниела Жукова, Екатерина Бончева, Маргарита Кожухарова, Изд. на Отечествения Фронт, София, 1986;
W.S.Monroe, Bulgaria and her people, The Page Company, Boston, MDCCCCXV;
Valerius Maximus. Factorvm et Dictorvm Memorabilivm, Libri Novem. Karl Friedrich Kempf. Leipsig. Teubner. 1888

https://sparotok.blogspot.com/2018/08/blog-post.html

[Hatshepsut]

Д-р Милен Врабевски: Българите сме достойни хора

Лекар, предприемач, филантроп, меценат. Д-р Милен Врабевски може да бъде определен с всяка една от тези думи. Потомък е на известен възрожденски род, участвал в националноосвободителните борби през XIX век. Собственик е на научноизследователска компания. Активно ангажиран с каузи и инициативи в подкрепа на утвърждаването на националната идентичност.

От 2007 г. д-р Врабевски инвестира в собствена дарителска програма в подкрепа на семейства с репродуктивни проблеми, както в кампании, ангажирани с борбата с демографската криза и увеличаването на раждаемостта в България. Даренията му за опазване на културно-историческото наследство пък са десетки.

Срещаме ви с него и с вдъхновяващата му история навръх националния празник на България.

Често Ви определят като „съвременен възрожденец“. Така ли се чувствате?

Чувствам се човек, който живее за държавата си. Може би на първо място – човек на науката. Горд собственик съм на най-голямата в Югоизточна Европа, частна, научно-изследователска организация, с клонове в 28 страни и много паралелни бизнеси. Възрожденците ни са творили в условия много по-тежки от днешните. Прекланям се пред подвизите им и се чувствам облагодетелстван, че за нас е много по-лесно да творим средата си.

Вие действително сте наследник на възрожденец – Хаджи Станьо Врабевски, един от най-приближените хора до Васил Левски. Какво трябва да знаем за него?

Един от най-богатите хора в северозападните предели на Отечеството. Османският офицер, който го арестува, го пита защo е с тези хаирсъзи като е можел само да телеграфира до Цариград и да го уволни (когато и ако поиска)… Tой казал кратичко: „Свобода за България ми трябва, ефенди“. Изключително влиятелен, в отсъствието му османските власти са го чакали да се върне (от гурбет), за да вземат важни решения за общината. Финансира народоосвободителното дело, заедно с бъдещия си сват – Петко Милев – Страшника (другия ми пра-прадядо; съответно са председател и секретар на комитета).

Османските власти надушват и двамата, месеци преди Арабаконашкия обир. Набелязан като извънредно опасен, х. Станьо Врабевски е зорко следен. Русофил е, но рано разбира, че е пионка в играта на „големите“ – Отоманската, Австро-Унгарската и Руската империя. Въпреки всичко е отдаден изцяло на каузата от младежките си години. Има личен автограф от Раковски на книжката с поемата „Горски пътник“. Революционна е и семейната му среда. Брат му Иван Врабевски е убит, заради антиосманска дейност още през 1860 г. Получава най-тежката присъда за неосъществена конспиративна дейност срещу Отоманската империя – доживотна каторга, но успява да избяга със свата си. След Освобождението връща в държавната хазна парите от касата на комитета (даден за пример от И. Хаджийски в „Бит и душевност на нашия народ“).

Тази наследственост обременяваща ли е за Вас? Задължаваща ли е?

Не. Дейността ми е резултат на лично виждане за живота (Lifestyle), но определено съм генетично обременен с родолюбие – по майчина линия имам и други прародители от сой. Опълченецът Стойко Бойчев, загинал в родния му Одрински революционен окръг в Илинденско-Преображенското въстание, след като е имал вече уреден живот, с поборническа пенсия и дарена от държавата за заслуги земя край Варна; прадядо ми е герой от Войните за национално обединение, с два ордена за храброст – от атаката на Одрин 1913 г. (когато разбира, че във Варна му се е родил син – моя дядо) и Криволак, 1915 г. Прадядо на жена ми е ген. Жостов, началник-щаб на българската армия до 1916 г.

Любопитно ни е родолюбието „предава ли се“ – успявате ли да възпитате и Вашите деца в този дух?

Мисля, че да. Децата ни гледат с голямо уважение мащабната ми дейност и вярвам, че ще я продължат един ден…

Като стана дума за деца… Собственик сте и на ЧСУ „Цар Симеон Велики“ , в което има предмет „Родолюбие“. Как се преподава? Как реагират родителите, а и децата, когато разберат за него?

Гордеят се с нас. Излезе току-що второто издание на учебното ни помагало „Моята България“, където с елитен екип хабилитирани преподаватели мисля, че най-сетне успяхме да вкараме в учебната програма истинската история на страната ни. Децата бързо разбират, че си струва да се гордеят с делата на дедите си, по една проста причина: казваме им истината, без да робуваме на досегашните чуждо-държавни доктрини.

Паметник на цар Симеон Велики в двора на частното училище

Това връща вярата в собствените възможности и прави индивида успешен. Трябва да видите и как празнуваме Национален празник още в детските ни градини (имаме две). В заключение: родолюбие се преподава с истината… за ужас на нихилисти и врагове. Сега ще издадем и поредната ни книга със сензационни разкрития за „Тиранията на датите“, на доц. Веселина Вачкова. Лъгани сме непрекъснато за историческото ни минало. Време е за истината. Тази книга е неразделна част от битката ни в света кирилицата да се нарича българската азбука. Заслужаваме поне това признание.

Да си поговорим за Вашия личен пример към обществото в тази посока – Вие сте един от най-големите благодетели в България.  В какво се състои Вашата подкрепа?

Много накратко: Инвестирам парите си в дефинирани от мен Национални приоритети:

1. Битка с демографската криза (родени са 36 деца с асистирана репродукция, финансирана от мен, и от 8 години поддържам финансово многодетни семейства: в момента – 12. Финансирал съм множество кампании, лечение, образователни практики…).

2. Реинтеграция на българската диаспора, останала извън границите на Отечеството по независещи от нея причини. Търся всякакви причини децата ни да са заедно, независимо от коя страна на границата са. Това са бъдещи икономически мостове и най-важната предпоставка е „езикът свещен на моите деди“…

3. Културно-историческото наследство, истината за него и родолюбиво възпитание, с цел децата да обичат искрено Родината и по тази причина да имат желание да инвестират живота си в нея. Всичко се прави по европейски модел. Горд лауреат съм на Гражданската награда (най-високото отличие на Европейския парламент – Европейски гражданин на годината 2013 г.).

4. Най-голямата ми инвестиция са добри образователни практики, кариерно развитие и професионална ориентация за младите хора в България, семинарни и други занятия с директни ползи за младите във високо-технологичния 21 в. Обученията включват роботика, кибернетика, програмиране, сателитни технилогии, предприемачество, финансова грамотност, работа в екип и мн. др. Поддържам талантливи деца в различни области. Примерно, в България най-известни в регион Югозападни Родопи са финансираните от мен вече повече от 10 години кандидат-студентски курсове („Път към университета“) за социално неравностойни младежи и курсовете по програмиране с Училищна Телерик Академия в Доспат, Абланица и др.

На места имам ценни партньорства (с българското представителство на Европейската комисия, Фондация „Ханс-Зайдел“, с които наскоро направихме „Академия за млади лидери“ и евроинтеграция България-Македония-Албания, Община Варна и др.). Имам награда за най-добре изпълнен образователен проект по „Еразъм +“ на ЕК… Основно си самофинансирам инициативите. Дано ми стигнат силите. Делото си заслужава.

Разчувстват ли Ви личните истории на всички хора, на които помагате?

Подходът ми е като за лечение на спешен случай – няма време за емоции, ако искаш да си максимално ефективен. Целенасочено помагам там, където мога, без да съм съдник никому, или пък да губя време в сантименти. Все пак, ще ви споделя нещо трогателно:

Всяка година за 24 май, финансирам визитата на блок деца от Македония и Албания към блока на учениците от частното ми училище за празничното шествие в центъра. Последната година имаше малък, но сериозен диспут кой младеж от гостите да носи националния ни трибагреник. Просто всички искаха… Спечели една прекрасна българска девойка от с. Връбник в Албания. Трябваше да видите блясъка в очите ѝ, за да разберете защо създавам и финансирам програми за социално подпомагане и на тези региони.

Фондация „Българска Памет“ ежегодно организира семинари, на които събирате младежи от българската диаспора в Албания, Сърбия,  РС Македония,  Молдова и Украйна. Разкажете ни повече за тази инициатива и тези деца.

През 2007 г. за пръв път посетих Болградската гимназия (Украйна). Имам честта да съм ѝ почетен възпитаник, впоследствие. Срещнахме немалка група българчета в двора на училището. Помолих ги да ми кажат какво да им донесем от България, а те отговориха в хор: …Благодарим Ви, но всичко си имаме. Искаме просто да видим нашата България!

Веднага вдигнах телефона и организирах всичко. След месец, вече бяха в България на първото финансирано от мен семинарно занятие под формата на пътешествие из Прародината. След това, всяка година организирам по 2 семинара с по 200 деца, за по една седмица в 5-звездни условия. Младежите са от страната и диаспората. Целта е взаимното им опознаване, приятелства, полезни контакти, насоки за образование в България и пр. Организирам и спортни срещи (България – Македония, България – Западните Покрайнини и пр.), наградни фондове за посещение в България, Европейския Парламент, грижа за студенти от диаспората, учещи тук, социално подпомагане на отлични ученици и мн. други. Спонсор и организатор съм на първата (историческа) среща на директорите на училища от България и Македония през есента на 2019 г. Малко ме бе срам, но наистина никой не бе помислил да събере тези хора, да си общуват, да обменят идеи, да се опознават взаимно и чисто по човешки да си общуват на един език, в полза на образованието.

През изминалата година направихте и големи дарения за българската общност в Албания – забравени ли са от държавата ни българите там?

Не ми остава време да съдя… Правя, каквото мога. Най-малкото давам личен пример на държавата, вместо просто да изисквам от нея. В изминалата година на локдауни снабдих 3 болници в Македония (Струмица, Делчево и Св. Никола) с предпазни средства за лекарите на първа линия, ремонтирах крило на болницата в Струмица, закупих линейка, пожарна и джип за социален патронаж за Община Пустец (Преспа, Албания), възстанових водоснабдяването на 2 от селата там, ремонтирах част от училището, направих няколко компютърни зали в региона (Берово, Струмица, Пустец, Благоевград), поддържам български културен клуб в Корча, обзаведох този в Прищина (Косово) и много други.

И малко преди финала на това интервю. Каква е Вашата рецепта за успех?

Махате страха от съзнанието си и целенасочено и искрено, добронамерено работите за хората около вас. Няма нужда да сте гении. Успехът винаги идва.

Довършете изречението: Българите сме…

…достойни хора. Хубаво е да ни има.

https://bulgarianhistory.org/milen-vrabevski-interview/

[Шишман]

Имам чувството че се опитват да ни назначат поредният водач менте. Номера няма да мине. Тоя Милен Врабевски даже не се е снимал с народна носия, що за родолюбец е ? Една неприятна истина е че повечето наследници на известни  възрожденски родове и личности не са читави, и не са родолюбци. Всъщност повечето наистина запалени родолюбци в днешни дни не са наследници на известни родове и личности от възраждането. Причини да е така - много. Тоя велик доктор най-вероятно е някой масон, иначе как така ще е успял ? Знаеме кои успяват и преуспяват в днешни дни ! А тоя Милен Врабевски до сега не съм го и чувал. Дядо му бил съратник на Левски , но ние знаем че не всички съратници на Левски са били читави. Доста са тръгнали с Димитър Общи срещу Левски и т.н. !

[Hatshepsut]

България и средновековната търговия с роби

„Никой в Българското Царство не може нито да купува, нито да продава человечески същества. Всеки роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.“

Това гласи член 62 от Търновската конституция, приета през 1879 година. Красиви думи, записани в епоха, когато вече в Европа, а и по света, робството е премахнато. Въпреки това, тези думи от поколения се преподават на българските деца в училище, за да се помни, че в страната ни живеят свободни хора, които никога не отнемат чуждата свобода.

Но нека да погледнем и един друг закон, който е бил в сила хиляда години по-рано:

„Член 29. Който открадне свободенѣ човѣкъ и го продаде, или пороби, да се обърне на робъ, както е поробилъ свободния, и въ сѫщото робство да се постави.

Член 30. Който присвои чужди робъ, скрие го и не го пуща на явѣ, виновенъ е прѣдъ господаря да му настани други такъвъ робъ, или да му даде цѣната.“

Това са предпоследните точки от т.нар. „Закон за съдене на хората“, възприет в България по времето на княз Борис I Михаил. Текстът е вариант на византийските норми, възприети след официалното покръстване на България. Фактът, че тези точки са запазени и в българската версия на „Еклога“ означава само едно – на територията на Първото Българско царство е съществувало робство и то е било регулирано от официалната власт.

Съществуването на робство в Средновековна България е добре известно на нашите историци. Темата обаче е неблагодарна за дискутиране и по тази причина спада в категорията на неща, за които предпочитаме да не говорим (като например факта, че Симеон е първия християнски владетел на голяма държава, който сключва съюз с мюсюлмани срещу свои единоверци – б.а.) Робството обаче е факт. То не е било нито специално, нито изумително за нашите предци. Всъщност, през VIII-X век, робството е неразделна част от битието както на Близкия Изток, така и на Европа. А както може би знаете, България съвсем не е била извадена от контекста на епохата.


Робството в Европа и Средиземноморието

В нашата част на света, робството съществува отдавна. Всъщност, по-лесно е да се каже кога не е съществувало, отколкото кога го е имало. Формалният му край е през втората половина на XIX век, когато Османската империя изпреварва САЩ и отменя робството в началото на 60-те години, докато в Северна Америка по темата се води гражданска война. Дотогава, робството е неотменна част от историята на нашия и съседните региони.

От пепелищата на разрушената средиземноморска търговия от V-VII век, арабската експанзия създава нов, ревитализиран вариант, който набързо свързва земите от Атлантическия океан до река Инд в една огромна мрежа от пазари и търговски пътища. Тази грамадна глобална мрежа скоро се свързва и с пазарите в Индия и Китай. Към 750 година, земите от Андалусия до Корея отново са обединени в постоянен търговски поток. В тази схема, човешкият живот струва точно толкова, колкото господарите на робския пазар се спазарят.

Грешно е обаче да приписваме заслугите изцяло на мюсюлманските търговци. Робите, които се разменят по сергиите в Багдад, Басра, Кайро и Мерв са преди всичко внос. Основният поток идва от Европа, където местни търговци и ловци на глави събират своята плячка и я продават чрез средиземноморски посредници на арабите. Ловци от Генуа, Пиза, Венеция и Амалфи проникват далеч на север – чак до Чехия и Словакия. В Чехия съществува отделен вътрешен робски пазар, а в Майнц епископът е така сащисан от количеството хора, които се предлагат по поречието на река Рейн, че се опитва да издава забрани за търгуването с хора или поне с християни – напразно.



На изток, нещата са още по-мащабни и организирани. Венеция набързо монополизира лова на хора в западните Балкани – целите са езичниците в Далмация и Босна, но никой не роптае да изкара някоя и друга монета от своите единоверци, носещи кръста. През VIII век, Курията на Венеция получава постоянни оплаквания от съседни италиански градове, че Републиката в Лагуната краде роби от своите съседи и след това ги продава, а освен това заробва и християни, попаднали в ръцете на търговците на хора.

В Европейската равнина, днес поделена между Русия, Украйна и Беларус, ловът на хора е не просто спорт, а индустрия. Русите, наричани още варяги, се превръщат в професионални робовладелци. В робство са отвлечени десетки, ако не и стотици хиляди в рамките на два века. Парите, които скандинавците изкарват от тях, са равностойни на милиарди днешни долари, тогава плащани със сребро. В замяна на красиви жени и здрави мъже, варягите товарят коприна от Китай, подправки от Индия и ценни стоки от Арабия, заедно с доволно количество пари.

Тези доходи скоро са надушени от другите ловци на роби – степните племена. Печенеги и маджари започват да атакуват северняците, опитвайки се да отмъкнат ценните стоки. За да се предпазят от опасността, викингите създават поредица от опорни, укрепени постове по поречието на реките. Те скоро се превръщат в самостоятелни тържища и градове, които стават част от голямата икономическа система и поставят началото на Киевска Рус. Две имена са достатъчен пример – Новгород и Киев. Робските тържища в тези два града скоро привличат търговци от цял свят – евреи, араби, гърци, хазари, волжки българи…

Двете силни държави по поречието на Волга – Хазарският хаганат и Волжка България бързо намират своята ниша във вноса и износа на роби. Степните господари извършват набези срещу съседните племена в района на Урал и дн. Казахстан, след което продават пленниците по пазарите, разположени по поречието на р. Волга.

Византийската империя също има своето ключово място. Роби, купувани и залавяни по Северното Черноморие постоянно се пренасят на юг към Константинопол. Херсон на п-в Крим е ключовата изходна позиция. От там, през голямото тържище в Константинопол, потокът от хора се насочва или към Мала Азия или към Средиземноморието – Антиохия, Александрия, Тир, Сидон, Тунис. Роби навлизат и през Балканите – било по Диагоналния път или по Виа Егнатия. Славянските племена в Гърция, Албания и днешна Сърбия са обект на постоянно преследване.


Ролята на България

Вече показахме размаха на търговията с роби в Европа и Близкия Изток. Както е очевидно, няколко големи търговски пътища минават през българските земи. Това са Виа Диагоналис, Виа Егнатия, Виа Понтика (по крайбрежието на Черно море), както и самото течение на Дунав, по което стоки от Централна Европа се насочват на изток. Българите са и гранична зона с множество племена и народи, които нямат свои фиксирани държави и съответно са обект на постоянен натиск от страна на по-централизираните си съседи.

Наличните извори по-скоро загатват, отколкото дават ясна представа за мащабите на търговията с роби и робовладелството в България. Както е добре известно, по времето на успешните походи в Тракия и Македония, българите постоянно отвличат пленници. Тези хора, които ние предпочитаме да разглеждаме без много внимание, в голямата си част биват продавани на тържища за роби, каквито несъмнено са съществували и южно, и северно от Дунав в българските земи.

Крум и Симеон са христоматийни примери. Между 809 и 814 година, десетки хиляди византийски войници и цивилни попадат в български плен. Мнозина са и онези, които Крум изселва на север от Дунав, за да засили позициите си в днешна Бесарабия. Можем само да гадаем какъв е статута на тези военнопленници, но без всякакво съмнение, немалка част от тях биват или продадени, или използвани като роби. След победата при Ахелой, както ни информира извора „Чудото на св. Георги“, Симеон продал част от пленената византийска армия на търговците на роби. С оглед практиката, потвърдена няколко десетилетия по-късно покрай битката при Уаландр (932), търговците вероятно били араби и евреи, които имали свои колонии в Хазария.

Освен като участници в търговията, българите също така ставали нейни жертви. Набезите на печенези и маджари след 800 година, водели до постоянни отвличания на хора, най-вече сред живеещите във Влашката равнина и Бесарабия, но също и от Добруджа (както свидетелства „Чудото на Св. Георги с българина“ – б.а.). Успоредно с това, българи били вземани в робство и от нахлуващите византийски войски, макар тези набези да били далеч по-малко опасни от нахлуванията на степните народи. От своя страна, предците ни извършвали подобни действия по време на наказателните експедиции срещу славянските племена по поречието на Тимок и Тиса, по времето на Омуртаг.

Самият факт че при Борис I в законодателството е обърнато специално внимание на притежаването и търгуването с роби говори достатъчно само по себе си. От една страна, цитираните по-горе закони регулират вътрешните за страната отношения към робовладелството, от друга се гарантира неприкосновеността на стоката по отношение на преминаващите през страната търговци. Въобще, ролята на българската държава в регулирането на търговските взаимоотношения в Източна Европа е тема, която заслужава сериозно проучване. Същото важи и за връзката между българската търговска диаспора и управляващия елит – намек в тази посока е и Търговската война, водена от Симеон между 894 и 899 година. Владетелят защитава интересите на търговското съсловие, което несъмнено се отплаща със заеми и материална подкрепа през последвалите войни срещу ромеите.

Друг източник, който ни подсказва, че българите не просто са търгували с роби, но и са притежавали такива, се съдържа в отговорите на папа Николай до Борис I. Там, папата заявява, че на избягалите роби трябва да бъде пощаден живота, но те трябва да бъдат върнати на своя законен господар и да му служат, а поведението им да бъде регулирано от действащите закони. Отделно от това, папата обяснява на княза, че в случай на избягал свободен човек или роб от България, граничарите, допуснали това вече не бива да бъдат директно екзекутирани, тъй като това противоречи на християнските норми.

Всички тези забележки ни подсказват няколко неща. На първо място, темата за притежаването и контролът на робите е от изключителна важност за Борис – на това са отделени поне два въпроса от запитването му до папата. На второ място, явно е че в България са съществували специфични закони, отделно от двата пункта в „Закона за съдене на хората“, които са регулирали статуса и отношенията между господари и роби. На трето място, явно е че България, подобно на останалите държави, за които стана дума по-горе, е имала специални превантивни мерки за недопускане бягството на роби зад граница – практика, която е засвидетелствана в редица спогодби между тогавашните държави. Граничната зона, често допълвана от валове, укрепления и ровове, е била предназначена както за възпиране на чужди войски, така и за задържане на бегълци вътре в пределите на страната.

Ако се върнем към извора „Чудото на Св. Георги“, там става ясно, че българските боляри са използвали множество роби в своите домакинства, като в конкретния пример става дума за слуги, заети с приготвянето на топла вода за банята на аристократите. Можем да предположим, че роби са били използвани широко и за всякаква друга домакинска работа, както и в селското стопанство, с оглед на факта, че към този момент крепостническите взаимоотношения все още не са били разпространени по нашите земи, и селяните не са били задължени с ангария към господарите си така, както във времето на Второто българско царство.

Количеството военнопленници и цивилни, които българите постоянно отвличат със себе си след походи във Византия подсказва, че употребата на робски труд не е нито спорадично, нито маловажно явление в живота на средновековното българско общество. Какъв точно е обхватът на този феномен предстои да бъде изследвано както на база на наличните и нови извори, така и на основата на археологическите проучвания на обектите от онази епоха.

***

Средновековната икономическа история на България е сфера, в която нашата историография трябва тепърва да работи усилено. Първото българско царство е било деен и дълготраен фактор в развитието на икономическите взаимоотношения на Балканите и в Източна Европа. Предците ни са били част от глобална търговска система, свързваща Париж с Пекин много преди Си Дзин Пин да говори за своята Инициатива на Пояса и Пътя. Огромно разнообразие от хора и култури са били в постоянен досег помежду си, а кръстопътната позиция на България я е превръщала в естествено разпределително звено от сложния икономически механизъм на Евразия.

Търговията с хора е мрачна страница от човешката история, правдиво заклеймявана от съвременните жители на планетата. Въпреки това, мрачните страници не бива да се пропускат или забравят. Именно в изучаването и разбирането на тези тежки и неморални от съвременна гледна точка процеси, ние можем правилно да преценим развитието на човешките общества и еволюцията на тяхната ценностна система. От перспективата на историята, изминалите по-малко от 200 години без робство са толкова нищожна част от миналото, че ние не можем да си позволим да не изучаваме и познаваме този мрачен дял от човешкото минало.

https://bulgarianhistory.org/bulgaria-srednovekovna-turgovia-robi/

[Hatshepsut]

ЗА СВОБОДАТА НА БЪЛГАРИЯ

По цял свят хората имат празници с особено значение. Ние си имаме Втори юни – ден на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. Традицията е по-стара от век и ще продължи докато в страната ни има родолюбци, защото паметта на тези, паднали в бой за Родината, е свещена и трябва да се тачи.

Животът е нещо скъпоценно, дар от Бога. Кой не иска да може дълго време да се радва на слънцето, на синевата на небето, на песента на птиците, на близостта на роднини и приятели? Кой не иска дълго време да се радва на полъха на вятъра, шума на морските вълни, на смеха и песните на децата, на уханието на цветя?

Никой не иска безкрайната тишина и хлад на гроба. Никой не стреми към края, това е против човешката ни природа, но все пак се намират смелчаци, които осъзнавайки опасностите, дават за другите най-скъпото – живота си. Разбира се другите не са случайни хора, а представители на семейството, приятели, сънародници. Те са ценени и обичани от героите, иначе нямаше да се стигне до саможертва. Ценена е добротата, честността, трудолюбието, искреността.

За стойностния човек саможертвата си заслужава. Знаейки, че макар да се прощаваш с живота, даваш възможност на доброто да се множи и просъществува, ти се издигаш, преминаваш границата на общочовешкото, превръщаш се във светлина, която другите ще следват. Окуражаваща мисъл е и това, че във вените на спасените тече твоята кръв, че частица от теб ще остане и тези, които си спасил ще те съхранят в паметта си.

Ето защо страниците на българската история са осеяни с героични постъпки. Народът ни е бил единен, споен от братска любов.

Ботев, Левски, а и останалите Апостоли на Свободата не са дали живота си напразно. Героизмът на българските бойци опазили Родината в многото войни след 1878-ма година го доказва.

Невероятните подвизи на защитниците на Родината карат Симеон Радев да изрече следните думи: “ Българският народ, както всеки друг, има много върховни постижения и изяви. Една от тях, с която печели признанието на големите държави, е успехът в битките. Той печели битките със съкрушителната стихия на първия удар. Първият устрем крие голяма сила, неукротима войнска мощ. В първия удар българинът изразява себе си, своя горещ темперамент и безстрашие, вътрешно вглъбяване и внушителност.

Не сляпа жажда за проливане на кръв, не романтична изява на чувствата и стремеж  към подвизи от самоцелен характер, а една жестока трезвост с благородни чувства в името на родното го тласка в битките и то в битки с хладно оръжие, битки лице срещу лице. И тук е силата на неговия дух, тук българинът побеждава духом, за да наложи и физически волята си. Като че ли той унищожава във въображението врага си, за да последва битката, където довършва предварително започнатото.

Битките с хладно оръжие българите са очаквали с нетърпение – това не е екзалтация на духа, не са и тренирани масови психически състояния, това не е животински инстинкт, това е духовен процес, предварително изграден и действуващ, зареден с лична чест и национално достойнство, подкрепен с черти от народностната характеристика.“ – С.Радев, цитиран от С.Минкова, Т. Трифонов, Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990,с.258.

„На нож“ („Атака“), 1913 г. картина на Ярослав Вешин

Тези посрещнали куршумите с гърди не са били принудени от никого да се втурнат с безумна смелост към противниковия окоп. Загивали са с ясното съзнание, че след тях ще има българи и България. Загивали са с мисълта, че умрат за бъдещето на добри и стойностни хора.

Никой не е успял да отрази с думи подвига на родолюбците, както прави великият поeт Иван Вазов:

“Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.”

Днес почитаме паметта на Христо Ботев и многото други, които дадоха живота си за нас. Днес можем да се помолим за тях, да запалим свещичка и да ги споменем. Истинската благодарност към героите обаче се състои в това да живеем като стойностни хора, да се държим като истински българи, като хора, за които си заслужава да се умре.

https://sparotok.blogspot.com/2019/06/blog-post.html

[Hatshepsut]

Въстанията на българите

Историята на България далеч не е низ от славни победи и периоди на възход. Има времена, в които държавата е поставена под сериозен натиск и дори изчезва от картата на света. Нейният народ обаче не се примирява за дълго с това положение и въстава с оръжие срещу чуждата власт. Разглеждайки българските въстания ще открием, че българите водят непрестанна съпротива срещу своите поробители и твърдението за покорния народ, който не се бори за свободата си трудно може да издържи.

[Лина]

Историк: Двете дати, които убиват историята ни, са 681 и 864 г.

Доцент д-р Веселина Вачкова e родена е в София. Завършила е история в СУ "Св. Климент Охридски“ . От 1996 г. е преподавател по история в НГДЕК "Св. Константин Кирил Философ“. През 1997 г. защитава докторска дисертация. От 2017 г. е директор на Историческия музей в Перущица. От 2018 г. е експерт по късна античност в ИИИ на БАН. Автор на десетки книги и публикации в областта на ранната българска история. В интервю за "Монитор" тя разкрива любопитни подробности за историята на България и внася нови дати за произхода ни.

- Доцент Вачкова, какво отличава новото училищно помагало "Моята България“ като трактовка на българската история?

Всичко е ново и различно. Това помагало е плод на колективния труд на 5 академични учени, всеки специалист в областта си. Всички ние сме присъствали на всеки един урок по история в училище и сме убедени, че написаното от нас трябва да влезе в това помагало. Знам, че то ще предизвика много спорове. Но това е новата история на България, която трябва да се напише. В наши дни стават все по-добри разчитания на историческите извори и все повече учени започват да говорят за автентичната българска история, неповлияна от въздействието на различни фактори и чужди школа. В помагалото привеждаме доказателства, които се публикуват за първи път. Учебното помагало се издава от фондация "Българска памет“ и издателска група "Просвета“ по идея на д-р Милен Врабевски.

- Една от големите дискусии през последните години е относно кога именно е създадена българската държава...

- Според мен най-много трябва да се дискутира новата ни история. Защото навремето професор Ивайло Знеполоски направи цял институт по тази тема. В моята област няма такъв. Но, както се казва, и сам воинът е воин.

- Вие давате една интересна датировка - 480 г.

- Аз оспорвам две дати. Първата е кога е създадена България като призната държава и втората – кога е покръстена. Върху това работя около 15 години. Да, първата дата, когато се споменава България като субект на договор и като ангажимент между две държави, както е прието в международното право, е именно 480 г. Има запазен договор от тази година, подписан между българския цар Божан и един от най-известните ранни византийски императори Зенон.

Според гръцкия историк Йоан Антиохийски Зенон извикал българите за съюзници срещу готите, които по това време опустошавали тракийските градове. Тази година е важен маркер за историците, по който трябва да се преразгледа и времето, което се определя за начало на българската държава. За признаване на една държава в древността често се счита годината на политически или военен договор, която тя сключва с някоя от великите сили в даденото историческо време. В потвърждение на тези теза са и изображенията на карти от V и VI век, които показват ясно провинция България.

През 681 година, когато официалната история смята, че е образувана българската държава, се провежда VI вселенския събор в Константинопол по повод ереста на монофизитите. Но тогава няма договор. "Ако бяхте ме послушали, нямаше да ни се случи това с България“, казва един от участниците в събора относно битката при Онгъла, където, както иначе всички сме учили, водената от Константин IV Погонат 40-хилядна византийска армия е разгромена и империята е принудена да подпише мирен договор, по силата на който "се задължава да плаща годишен данък на новата българска държава". Само че държавата не е нова – тя вече съществува.

Едва след два века се появява хрониката на Теофан Изповедник, който започва да разказва тези неща. Те нямат нищо общо със създаването на българската държава, но са възприети от нашата официална историография. Теофан се позовава на някакъв изгубен извор, който уж споменава някаква българска държава от 681 г. Но преди това отдавна има български държави на Балканите. Едната е с център Доростол и е от 354 г. Но все пак аз съм "минималист“ и се придържам към датата 480 г. и договора между цар Божан и император Зенон.

- Другата дата, която вие оспорвате, е времето на покръстването на България.

- От античността в нашите земи има 8 апостолски църкви. А известно е, че няма апостолска църква, която да изчезне. Дори и да е попаднала в земите, по-късно завладени от исляма. Не са се изгубили и нашите. Още в първи век след новата ера на територията на днешната държава са съществували няколко апостолски църкви. Известни са тази в Одесос, основана от свети Андрей Първозвани, в Августа Траяна, във Филипопол, Сердика, където е проповядвал бъдещият папа свети Климент Римски.

По повод хипотезата на някои изследователи, че апостол Павел е извършил едно от първите покръствания във водите на река Марица при Филипопол, много е възможно наистина да става дума за днешния Пловдив, а не за античния Филипи, близо до днешния Ксанти в Северна Гърция.

- Каква тогава е ролята на цар Борис Първи?

- Това също е разгледано в помагалото. Той създава структурата на българската църква с нейните 7 диоцеза. И те с много по-далечно влияние от това на границите на българската държава. Те са в покрайнините, не са в централните части на страната. Иначе дори не знам кой е първият български архиепископ, поставен от Византия - има 4 имена. Но оттук тръгва духовното влияние, което се разпространява надалеч чрез словото.

Да си спомним за дъщерята на цар Симеон - Олга-Елена, която става киевска княгиня. Но тези неща дълго време бяха премълчавани. Както и това, че с нея е бил и брат й Боян Магесникът. Който става големият певец на руската земя, обезсмъртен в народния епос. Има 6 паметника на него в Русия. А ние като направихме един в Бургас, щяха да ни удавят в морето. Но той има и други заслуги, за които също се мълчи.

- За какво става въпрос?

- Той се завръща в България и заедно с болярина Петър вдига въстание против византийците в Северна България през 976 г. И я освобождават без всякаква помощ от Самуил и братята му от Охрид. Тя си остава българска чак до 1001 г. Само че това минаваше някак между другото - всички се бяха вторачили в семейните драми на Самуил.

Темата траки и тяхната цивилизация също вълнува все повече любители на историята. Тракийската писменост има има 1380 знака. От тях 62 са в основата на глаголицата. Академик Литаврин твърди, че е крайно време да видим, че тракийски руни са в основата на глаголицата. Това е писал през 1987 г. Но неговата книга я знаят малцина историци. Живот и здраве с фондация "Българска памет“ нашият екип готви една много по-голяма книга, която скоро ще се появи на бял свят. Там ще разкажем подробно за всички тези неща. Тя ще бъде строго академична, с огромен научен апарат. Който иска, нека прочете и се убеди.

- Споделете все пак основните неща.

- Първо, тракийската писменост предшества т. нар. линеарно писмо А, ползвано на Крит, и линеарно писмо Б. Вече никой не оспорва и съществуването на Библията на бесите. Гръцките извори никога не забравят да споменат, че писмеността им не е дадена от финикийците, а от траките. Факт е, че свети Йоан Златоуст проповядва на тракийски език, а Константин Кирил Философ в своята реч в защита на славянската писменост също изброява създателите на гръцката азбука – всички те са древни тракийски мъдреци.

Редица изследователи доказват как се развива писмената система на нашите деди до времето на светите братя Кирил и Методий. Съвременните жители на България несъмнено сме потомци на траките – факт, който дълго се неглижира от науката у нас. И в новото учебно помагало не пише, че траките са "претопени" от прабългарите и славяните, както сме учили поколения българи. Византийските императори Лъв I Бес, Максимин Трак и Константин Велики имат тракийски произход. За Максимин Трак всеки любител на историята знае, че той не е имал знатен произход и неслучайно се нарича Тракиецът, а не е случайно и името на Лъв I Бес.

Известно е, че имената на римските императори са подсказвали техния произход, а едно от най-известните тракийски племена по нашите земи са бесите. Това означава, че в известен период от историята може да говорим за "тракизация на Рим“, а не на романизиране на Тракия и Балканите.

- Как ще се нарича тя?

- "Тиранията на датите“.

- Кои са те?

- Двете дати, които са убили историята ни - 681 и 864 г. Тази книга изискваше много, много труд. Коства ми много време, защото трябваше да проверя всички известни документи. Един историк трябва 100 процента да е уверен в това, което твърди. Защото само ако веднъж те хванат в грешка, цялата ти теза рухва. Така, както рухва една защита в съда, ако обвиняемият и адвокатът му са хванати от прокурора в лъжесвидетелство. Всичко трябва да бъде точно – от А до Я.

https://www.plovdiv24.bg/novini/interesno/Istorik-Dvete-dati-koito-ubivat-istoriyata-ni-sa-681-i-864-g-1116097

[Hatshepsut]

През 1906 г., в хода на дебат по конкретен въпрос, тогавашният депутат Никола Генадиев излиза на трибуната на Народното събрание и произнася кратка импровизирана реч, която вдига на крака цялото представително тяло и е изпратена с ръкопляскания от всички депутати. Ето я и речта, приета за класика на високо парламентарно говорене:

"Г-н Теодоров с подигравка говореше за величието на България, защото не го съзнава, не може да го съзнае. Величието на един народ не е в мнозинството му, нито в обширността на земята му.

Хора малодушни, отвърнете за минута очите си от дребнавите си интереси, устремете погледите си в бъдещето, помъчете се да прочетете в мъглявите страници на историята.

Хора без вяра и без доблест, възвисете духа си над партизанските страсти и погледнете какво става около вас.

Преди 30 години по-голямата част от народа диреше поука и възпитание в страниците на псалтира. А днес във всяко село има училище, а София се гордее с величествени храмове на науката. Това е величието на България!

Преди 30 години единствената печатница в България беше една осакатяла преса, пазена днес в музея, настанена тогава в един самоковски дюкян. А днес плеяда книжовници просвещават народа и духовният живот е в своя кипеж. Това е величието на България.

Преди 30 години овчарите от Софийското поле се събираха на пазара в една мръсна блатиста паланка. На мястото й изникна град, който се разви с бързина, непозната на европейския материк, и който краси нашето отечество. Това е величието на България!

Преди 30 години българинът обездомял, съсипан, отчаян от несполуката на Априлското въстание, мечтаеше само за пощада, за спасение. А днес свободен, забогатял, българинът завладява земята си, милее за нея и знае да я брани от покушение. Това е величието на България.

Преди 30 години българският земледелец влачеше невежеството на средновековния орач и с глад надвишаваше на нуждите си. Днес земледелието е в пълния си разцвет, деятелността кипи, машините завладяват полетата, покоряват безплодието, отечеството богатее и се украшва със съоръжения и с хубавите си плодове. Това е величието на България.

Преди 30 години нямаше български войник, нямаше българско знаме. Днес една мощна армия, верующа в себе си, е щит на отечеството. Това е величието на България!

Преди 30 години младежите пееха песни за Левски и за Хаджи Димитра и в последната хижа тайнствено се разказваха вълшебните им юначества. А преди три години бащите не можеха да спрат децата си да не бягат към границата [за участие в Илинденско-Преображеското въстание]: университетът и гимназиите изпущаха всеки ден герои, достойни да подемат знамето на Ботева. Това е величието на България!

Преди 30 години в България живееше едно робско племе, за което светът узна по баташките зверства. Днес нашето отечество се населява от един народ енергичен, напредничав, който с неимоверни усилия се стреми да се доближи до образованите държави, който с гигантски крачки върви към прогреса, всред съчувствието на благородните нации и всред удивлението на приятели и врагове. Това е величието на България!"

Никола Генадиев е убит на 17 октомври 1923 г. в центъра на София - до дома си на ул. "Кракра"; причината е привързаността му към либералната идеология и практика и позицията му по македонския въпрос. Свободомислие, заплатено със собствения живот!

Портретът на Никола Генадиев е от сайта "Царство България в цвят"

[Hatshepsut]

Антикомунистътъ проф. Никола Алтънковъ разказва

[Hatshepsut]

Защо България избра на два пъти Германия за съюзник?

След Освобождението си през 1878 г. България е поставена в сложна външно и вътрешнополитическа ситуация. Българското землище, обхващащо земите на Мизия, Тракия и Македония, е разпокъсано на множество сегменти. Ражда се българският национален идеал - обединение на всички земи, населени с българи, в единна, национална държава. Осъществяването на този идеал минава през утвърждаването на външнополитическите взаимоотношения между България и Великите сили. Пренебрегвайки Берлинския договор, София започва да търси начин на взаимодействие с Европа, а една от първите държави, която влиза в контакт с България е Германия...

[Hatshepsut]

Изложението в Пловдив през 1892-а: българите могат да постигнат чудо, стига да поискат


Входът на Първото българско изложение

Когато на 15 август 1892 година първото българско изложение се открива, хората не вярват на очите си. Българите са успели да постигнат чудо. Веселина Божилова припомня историята.

Примерът на първото българско изложение от 1892 година доказва, че българите могат да постигнат чудо, стига да поискат.

В момента отчаяно ни е необходима национална идея, която да обедини обществото. То е болно, разединено и противопоставено. Последното, което обедини нацията по неподражаем начин, беше футболното първенство през 1994-a в Америка. Еуфорията продължи месец и...после стихна. Това беше просто игра.

В българската история е имало моменти, когато целият народ се обединява като един и постига неща, изумителни и до днес. Като първото българско земеделско-промишлено изложение от 1892 година. Примерът, който дава, е удивителен.

Как млада, неопитна и изостанала България извършва чудо

На мода тогава са световните изложения. Просветени българи ходят по света и след това разказват. В младата българска държава, само 13 години след Освобождението и седем след Съединението, се ражда идеята за Първо българско изложение. Първо се ражда в кабинета на Стамболов, после започва и нейното осъществяване. България тогава е изостанала, има 80% селско население, почти никаква модернизация или наченки на обществен живот. Но това събитие изиграва съдбовна роля. Дори идеята да се повтори видяното в Париж и Виена звучи чудато. Изпълнението пък е другото чудо.

След като се решава изложението да се проведе в Пловдив, градът започва подготовка. Обособява се терен от 80 декара, заеман дотогава от запустели турски гробища, отчуждават се още десетина декара наоколо. Започва планировка и работа. Главен архитект на изложението е Хайнрих Майер, до него са инженерите Иван Несторов и Стефан Гешов. Концепцията е за парк с павилиони. Само за десет месеца са построени 35 павилиона, два ресторанта, сгради за пожарната и полицията, постройки за животните, телеграфо-пощенска станция, фотографско ателие. Успоредно се създава парковата среда - под ръководството на Люсиен Шевалас са засадени 264 десетгодишни дървета на 6 алеи, много цветя. Когато на 15 август 1892 година изложението се открива, хората не вярват на очите си. А чудото продължава.

Фотоизложба в Цар Симеоновата градина в Пловдив разказва за Първото българско изложение

Изложението слага началото на туризма в Пловдив

"Направих си експеримент с мои приятели, които са в строителния бранш", разказва директорът на Регионалния исторически музей в Пловдив Стефан Шивачев. "Зададох им въпроса: "Може ли за десет месеца сега да се извърши цялата тази дейност по отчуждаването на терена, построяването на градина, на павилионите и всичко, което е направено тогава преди 130 години?" Те бяха категорични, че сега от формална гледна точка не можем да го направим, защото има страшно много законови пречки", обяснява Шивачев. "Тогава управлението на Стефан Стамболов е свързано с малко по-различен поглед върху пречките и тяхното преодоляване. Разбира се, и законодателството е било друго."

Енергията и мотивацията, с които проектът е реализиран тогава, са вдъхновяващи. "За мен Първото българско изложение е идеалният пример, че ние българите, тогава, когато една идея е възприета от обществото, когато има желанието и волята да бъде реализирана, когато са осигурени необходимите ресурси - можем да осъществим тази идея, колкото и мащабна да е. Това, което винаги ме е поразявало, е как така цялото общество тогава възприема идеята за изложението", казва директорът на музея в Пловдив.

Пловдив, градът домакин, хвърля големи усилия за облагородяването на средата, за нов водопровод от Родопите, за настилката на улицата от гарата, за добрия вид на сградите, за осигуряването на добри условия за нощуване. Може да се каже, че изложението слага началото на туризма в града. При наличието само на два хотела, частните квартири са били силно необходими. Те са били разделени в пет категории, а едно от изискванията за първа категория било стопаните да знаят поне два западни езика. Цените във всички гостилници и ресторанти са били нормирани, за да няма злоупотреби.

167 922 души посещават изложението

Още от есента на 1891 година в Пловдив започва да излиза вестникът на изложението, който се разпространява в цялата страна. Така хората се подготвят, следят и другите какво правят.  "Първото българско изложение създава икономически профил на различните региони", казва Стефан Шивачев. "От броевете на вестника хората разбират кое е най-ценното в техния край, виждат го после и в Пловдив по павилионите. Това повлиява и на индустрията след изложението, приоритетите се запазват и развиват." 

На изложението в чуждите павилиони бъдещите български индустриалци за първи път виждат техниката, която им е необходима.

167 922 души от България и чужбина са посетили изложението до закриването му в началото на ноември 1892-а.  Интересното е, че делегациите от различните окръзи у нас не отиват просто на екскурзия. Всеки окръг преценява кои са достойни да отидат и да видят, освен това трябва да са облечени подобаващо и да се държат добре. Делегации от земеделски райони са идвали облечени с народни носии, за да представят края си. На практика те разглеждат изложението и изложението разглежда тях.

Трънската делегация, една от многото, посетили Изложението

Още когато се чува за подготовката на изложението, българската идея е подложена на присмех от съседите ни на Балканския полуостров, най-вече от Османската империя. Изненадата им после е голяма. Защото тази дръзка родолюбива идея, обединила толкова неимоверни усилия, дава своя резултат.

След изложението започва икономическият и културен подем на България

"Еуфорията сред народа е голяма, но еуфорията и огромното желание за бизнес, което обхваща стопанските дейци, е по-важното", разказва Стефан Шивачев. "Създават се търговско-индустриалните камари, започва покровителствената политика на българската държава - ако искаш да направиш фабрика, държавата ти дава терен безплатно. Държавата намалява митата, разрешава безмитния внос. Влиянието на изложението във времето е явно", допълва той. "През следващите години в Пловдив се създава тютюневата индустрия, тогава се създава първата българска консервна фабрика, първата парфюмерийна фабрика на Папазов, настъпва бум в индустрията. Най-важното свидетелство за това е, че някъде в края на първото десетилетие на ХХ век светът, дори и от Япония, започва да говори за българското стопанско чудо." В началото на ХХ век България играе водеща политическа и стопанска роля на Балканите. "Индустрията на България тогава е много по-добра, по-значима и по-голяма от индустрията в Сърбия, Гърция, Румъния, да не говорим за Османската империя. Това е главното последствие от изложението. Оттам нататък нещата придобиват по-различни измерения, идват националните катастрофи, които режат крилете на този български възход", обобщава Шивачев.

Не само индустрията получава мощен подтик от първото българско изложение. От него води началото си и организираният художествен живот у нас. Тогава е показана първата изложба на 16 български художници. Тя бе възстановена и показана отново и през 2019 година в Пловдив по време на домакинството му на Европейска столица на културата.

През 1933 година Пловдив отново е избран за панаирен град и това оформя неговия профил десетилетия наред. Тогава изборът е аргументиран с прекрасното осъществяване на първото българско изложение. За него има много документи, много снимки, винаги има какво още да се научи.

След закриването на изложението, държавата дарява парка на пловдивчани и до днес Цар Симеоновата градина се поддържа и обича. Тя съхранява белези от чудото отпреди 130 години - допреди няколко години в нея беше оригиналът на фонтана Деметра, подарен от княз Фердинанд, сега е заменен с точно копие. Тези дни Регионалният исторически музей откри по алеите на градината фотоизложба с интересни снимки от първото българско изложение. Спомен за прекрасния пример, който дават отдавна отишлите си българи на днешните. Пример, от който те имат отчаяна нужда.

https://www.dw.com/bg/