Обликътъ на българитѣ презъ Срѣдновѣковието

[Hatshepsut]

Обликът на българите през VІІІ – Х в.

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Източник:http://www.desant.net/show-news/22417/

Благодарение на немалкото запазени писмени сведения от Средновековието, днес можем да добием известна представа за облеклото и прическите на българите през VІІ – Х в. – твърде важен период от българската история. Тези данни са изследвани от редица учени като Й. Иванов, В. Бешевлиев, Г. Фехер, покойният проф. Р. Рашев и др.

Благодарение на две изключителни находки днес знаем как са изглеждали двама от българските канове. Първата е моливдовулът на кан Тервел [700-721 г.]. На него „Спасителят на Европа”, както е известен този български владетел в средновековна поезия, благодарение на голямата му победа над арабите през 717–718 г., е представен с диадема.

Носи броня и ризница, с дясната ръка държи копие на рамото. Лявата му ръка е с щит, върху който е изобразен конник, пробождащ с копие победен противник. Изображенията на елементите от облеклото и снаряжението на кан Тервел са характерни за византийските образци по онова време, по които е изработен този печат.

Печат на кан Тервел

Нещо повече – това е печат на кесаря кан Тервел и именно затова той носи знаците на този византийски ранг. Но на  портрета е представено нещо, което очевидно е типично българско – прическата на владетеля. Дългата коса на кан Тервел е разделена на две „опашки”, които се спускат отпред през двете му рамене до гърдите.

Възможно е през челото на кан Тервел да е изобразена и лента, придържаща косата – това не може да се твърди с категоричност, но има такава вероятност, понеже на снимката се забелязва една изпъкналост между очите и косата на владетеля.

Вторият паметник е златният медальон на кан Омуртаг [814-831 г.]. Открити са два екземпляра – един в гроб край с. Белоградец, Варненско, и един при редовни разкопки на крепостта Царевец. Има вероятност това да са хрисовули – златни печати на българския владетел.

Медальон на кан Омуртаг

Кан Омуртаг е представен с византийски владетелски знаци – корона от типа „стема” с пропендули (висулки), кръст, хламида (мантия) закопчана с фибула, и акакия (торбичка с пръст). Косите на владетеля са дълги до раменете и съчетани с пропендулите.

Според Именника на българските князе (ханове) първите петима български владетели – Авитохол, Ирник, Гостун, Курт и Безмер управлявали българите на север от Дунав с „обръснати глави”.

Изглежда, че след създаването на Стара Голяма България на кан Кубрат или след заселването на кан Аспарух на юг от Дунав, българските владетели и висшата аристокрация са възприели тюркския обичай да носят дълги коси – както е и в Западна Европа и Византия впрочем, където дългата коса е белег на аристократичния елит.

В един от „Отговорите на папа Николай [858-867 г.] до българите” (№ 66)  има едно любопитно сведение. Според него българските мъже носели около главите си „повезка от ленен плат”.

Този пасаж е тълкуван нееднозначно, но очевидно не става въпрос за тюрбан или нещо подобно, понеже по-нататък в пасажа се разбира, че тази „повезка” е различна от „покривало” на главата, което представлява тюрбана. По-скоро става дума за лента около главата, която се използва за придържане на косите.

По въпроса за прическите трябва да се спомене и една рисунка-графит от Плиска, която представя мъжка глава с щръкнали къси коси – възможно е такава да е била фризурата на обикновеното население.

Според „Лексикон Свидас” – византийски извор от средата на Х в., българите възприели аварската носия. Това е станало вероятно в началото на ІХ в., когато кан Крум [803-814 г.] унищожил източната част на Аварския хаганат.  Теофан Изповедник, който пише в първите десетилетия на ІХ в., посочва че през 558 г. в Константинопол за пръв път дошли авари.

Според него те „имали отзад много дълги коси, вързани с панделки и плетени, а останалата им носия била подобна на тази на останалите хуни”.  Как е изглеждало облеклото на „останалите хуни” е твърде неясно, понеже всеки конен народ има своите собствени специфики най-вече в традиционната носия. Благодарение на един от отговорите (№ 59) на папа Николай разбираме, че българите носели дреха, назована „femoralia”- в превод гащи, панталони.

Тук става въпрос за тесни мъжки панталони, които чисто функционално са твърде необходими при езда на кон и именно затова са толкова важни, че да се налага да се пише за тях до папата. Без подобна дреха за конника е невъзможно да управлява добре своя кон.

Неслучайно всички кавалеристи носят точно такива тесни, впити панталони; всяко друго облекло би предизвикало  голямо неудобство за всеки конник. Тази дреха според някои наши учени е била запазена до съвсем скоро при шопите – става въпрос за т. нар. „беневреци”.

По отношение на горните дрехи има сведения, че българите са носели кожуси. Около 870 г. сърбите подарили на княз Борис 80 кожуха. Друга част от облеклото е бил скарамангият – къса официална дреха, наподобяваща източния кафтан.

Една миниатюра от „Менология на император Василий ІІ [976-1025 г.]” предоставя ценни сведения за облеклото на българите. Този византийски паметник е от края на Х – ХІ в. и представя безспорно българска носия. Миниатюрата показва посичането със саби на византийци от трима българи.

Българи посичат византийци - миниатюра от началото на ХІ в.

И тримата са с украсени с апликации колани. На единия колан има закачени нож, костено рогче и торбичка – може би за огниво. На колана на дясната фигура е представена ножницата за сабята. Двама от българите са с еднакви къси до над коленете връхни дрехи, изработени от еднаква материя.

И тримата са с бради. Левият български войник е с различна дреха. Тя е бяла, около врата е с кожена яка, като козината е обърната навън. Закопчаването й е с ширити, а долният й ръб е обточен с кожа. Възможно е това да представлява скарамангий. Лявата фигура е с кожена шапка, също обточена с кожа, на която козината е навън. Вижда се и долната дреха – тесен, впит панталон. Вероятно това пък е „femoralia”.

От „Лексикон Свидас” знаем, че кан Тервел е слагал копието си на земята и е чакал да се покрие с копринени дрехи – очевидно тези луксозни и скъпи вещи са били предназначени само за владетелското семейство.

Нещо повече – когато през 812 г. кан Крум изисква възобновяване на мирния договор между България и Византия, сключен от кан Тервел, едно от условията е предаване на червени кожи и копринени тъкани на стойност 30 либри злато (ок. 9 кг). А е известно, че от червена кожа или тъкан се изработват единствено императорски одежди.

В ръкописа на византийския хронист Йоан Скилица, съхраняван в Мадридската библиотека, се срещат две изображения на кан Омуртаг, както и на един негов придворен, облечени в кафтани. Предполага се, че с жълтия цвят на ширитите художникът се е стремил да предаде факта, че одеждите са златотъкани

Очевидно както аристокрацията, така и обикновеното население, е носило специфична българска носия.

Например братята на цар Петър [927-969 г.] – Вениамин и Йоан, продължавали да носят „българско облекло” около 928-930 г., въпреки че са от царското семейство, в което се е спазвал византийският протокол.

Именно облеклото става причина за една трагедия от 978-979 г. Тогава цар Борис ІІ [969-971 г.]избягал от Константинопол заедно с брат си Роман [977-997 г.], но бил убит от български войник на византийско-българската граница понеже носел гръцки дрехи.

Всички представени данни показват, че през Ранното Средновековие българите са носели собствена носия, която многократно в историческите извори изрично е определена като типично българска.

Освен посочените извори и паметници има и доста други източници – печати на княз Борис и царете Симеон и Петър, както и още няколко миниатюри (те са доста късни). На тях обаче представените образи са строго съобразени с византийските норми от ІХ – Х в. и затова те не са твърде сигурен източник на информация по конкретната тема. За съжаление твърде малко са данните за женското облекло, за които нямаме почти никакви известия.

[Hatshepsut]

Българските украси на колани през Средновековието

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Части от колан, намерен във Врап, днешна Албания

Темата за българския колан през Средновековието, и по-точно през периода на Първото българско царство, е една от най-вълнуващите за всички, изучаващи културата на Ранносредновековна България. Идеята, че в края на VІІ в. българите на кан Аспарух донасят на Балканския полуостров и масовата мода на богато украсения воински колан, е дълбоко залегнала в представите на нашето съвременно общество.
По-новите изследвания на художествения метал от Ранносредновековна България и в частност – на коланите и техните украси, дело на покойния проф. Р. Рашев, на проф. Ст. Станилов, проф. В. Плетньов, д-р М. Инкова и др., показват една малко по-различна картина.
Коланът е важна част от принадлежностите на воина през Ранното средновековие както при българите, така и при други народи като авари, маджари, хазари, викинги, руси. Той изпълнява няколко функции – обредна, практическа, социална.
Дори може да е белег за социалното положение на този, който го носи. Още в античните текстове се говори за голямата роля на колана като знак и за етническа принадлежност. Така например Лукиан пише за удивлението на скита Анахарсид, когато в Атина срещнал свой съплеменник – скита Токсарид, който обаче бил без колан и оръжие; това било явно нарушение на скитските племенни правила.
Някои антични автори посочват, че амазонките – жените-воини, „се запасали с колани и започнали да извършват всички мъжки дейности” – т.е., запасването с колан е белег за принадлежност към съсловието на воините.
През VІ в. византийският хронист Прокопий Кесарийски посочва, че в Персия царят сваля първо колана и короната на победения враг. Същевременно там никой е нямал право да носи колан, тока или пръстен, ако владетелят не позволи това.
В Китай коланът и неговият цвят посочвали ранга и статута на имперските чиновници и аристократите. Подобно било положението и при арабите, където след определени години на служба на воина се давал и различен дар от владетеля, бележещ неговия статус – кон, колан, шапка, седло с украси и т. н. Особено развитие на ранговия колан има при тюрките.
При тях положението на собственика на колана се определя от вида метал на токата и украсите, броя на ремъците, висящи от него, както и броя на коланните апликации.

Какви са находките на коланни токи и апликации от Първото българско царство? От езическия период в откритите некрополи находките са малко. Това отчетливо контрастира на фона на сравнително често откриваните богати гробове със скъпи парадни колани от земите на Аварския и Хазарския хаганат (дн. Унгария и земите между Волга, Дон и Кавказ). 
Това се дължи може би на факта, че българският погребален обряд не е изисквал поставянето на скъпи гробни дарове. Но изглежда, че богатият колан не е бил масов сред обикновеното българско население. Известен е един единствен случай, при който в езически гроб е открит колан – това е при скелет № 3 от гроб № 80 от некропола при с. Кюлевча (община Каспичан).
Коланът е бил хвърлен в гроба или предварително нарязан на парчета, понеже е намерен разпилян върху костите на погребания. Бил е с бронзов накрайник и две висулки, на които са били очевидно окачвани торбичка с огниво и железен нож (те са намерени в гроба).
В някои от гробовете от езическите некрополи също се намират единични ремъчни апликации с най-различна форма, но те по-скоро са били вторично употребени за украса.
Не такова е положението с откритите елитарни находки от VІІ – ІХ в. В съкровището на кан Кубрат при с. Малая Перешчепина (до Полтава в дн. Украйна; находките – ок. 800 предмета от злато и сребро, днес се съхраняват в Ермитажа), наред с изключително скъпите вещи (златните предмети тежат около 25, а сребърните – 50 кг), има и параден колан от златни съставни елементи – тока, накрайник и апликации.

Златна катарама от патрицианския колан на хан Кубрат

Изключително представителни са и находките от  Врап (дн. Албания, близо до Драч). Тамошното съкровище е открито в началото на ХХ в. и е съставено от множество златни и сребърни съдове, слитъци и златни коланни апликации с токи и накрайник. Достатъчно убедително е посочено, че тези изключително скъпи вещи трябва да се свържат с двора на българския кан Кубер, който около 680-685 г. създава Втората България на Балканския полуостров именно в земите на днешна Македония и Албания.

От околностите на Плиска произхожда и колан, известен като втори коланен накит от Мадара. Той е открит през 1932 г. от В. Миков в гроб, направен вторично в погребална могила от бронзовата епоха. Открити са човешки и конски кости, седемнадесет златни елемента от колан върху тазовите кости на погребания и един – при черепа на коня.

Мадарския накит и този, открит край село Велино

При разкопки и като случайни находки са намерени също няколко сребърни и златни коланни накрайници и апликации, които могат да се датират през VІІІ-ІХ в. Те са в различни обособени стилове, но именно извънредната рядкост на подобни скъпи находки показва, че са принадлежност на елита на българите, на висшата аристокрация, на канските „хранени хора” и висши администратори. А е известно, че откритите до настоящия момент гробове на личности с подобен статус са единични.
Ако през езическия период украсеният колан не е бил широко разпространен, това не може да се каже за времето след християнизацията на българската държава. Откъм края на ІХ и особено от Х – началото на ХІ в. са известни хиляди коланни апликации, накрайници и токи, които илюстрират буквално масовото разпространение на украсените колани през този период.
Апликациите са обикновено със сърцевидни или листовидни, но има и такива с кръгла и правоъгълна форма. Орнаментът много често е с изящни палмети – трилистни или петлистни, и с друга подобна растителна украса. Тези апликации са лети от бронз, като има и такива с позлата. Напоследък станаха известни и някои от производствените центрове на тези паметници – край селата Надарево (Търговищко), Новосел и Златар (Шуменско). Наред с апликациите, там са открити и кръстове – енколпиони и други подобни произведения от художествен метал.
Особено често апликации и накрайници от края на ІХ-Х в. се откриват в днешна Североизточна България и най-вече при разкопките на старите български столици Плиска и Преслав. На юг от Стара планина обаче подобни находки са твърде рядко срещани. В експозицията на музея в Кабиле има две апликации с неизвестно местонамиране;
няколко има и в музея в Поморие, които обаче произхождат също от неизвестно място и изглежда са намерени в крепости при Дюлинския и Еминския проход. Една апликация е открита и при карнобатската крепост Маркели. От крепостта Русокастро обаче са известни девет коланни апликации от Х в. Една от тях е открита при разкопки, а другите – от района около крепостта, на които попада местното население при земеделските си дейности.

Тези апликации по нищо не се различават от подобните находки от Североизточна България – напротив, някои от тях са напълно еднакви като форма, орнамент, размери и начин на прикрепване към колана.
Модата на богато украсения колан през Х в. е характерна не само за българските земи. На огромната територия от Унгария до Волга и от Швеция до България се наблюдава употреба на този важен елемент от облеклото, чието значение, както вече стана ясно, не е само практическо, а може да включва в себе си и ред други функции.

http://www.desant.net/show-news/22271/

[Hatshepsut]

Българският средновековен костюм

http://badamba.info/




Фейсбук-страница "Българският средновековен костюм":

https://www.facebook.com/bulgarian.medieval.costumes

[Hatshepsut]

Как са изглеждали българите през Средновековието

Оскъдната информация за вида на търновци достига до нас под формата на увредени църковни стенописи, икони, както и фрагментарно запазени останки от техните одежди, открити в средновековни некрополи и гробници. Столетията, прекарани под османска власт, вложила нужното, за да изтрие останките на миналото от народната памет, оставят на историците само възможността да правят предположения за вида на хората от Второто българско царство.

До неотдавна средновековният костюм на българина бе само обект на несигурни догадки от страна на историческата общност. Чрез работата на упорити изследователи вече разполагаме със значително повече данни относно начина, по който са изглеждали различните български обществени прослойки през периода XIII – XIV в. Един от тези изследователи е Калина Атанасова – автор и художник на няколко труда, разглеждащи българския средновековен костюм.

Правейки обосновани предположения, позовавайки се на всеки достоверен източник, до който може да достигне, тя дава ясно да се разбере, че „средновековните знатни българи са се обличали не по-малко пищно от византийските и западните аристократи, а дрехите на обикновените хора не са се изчерпвали с една конопена риза. Нещо повече – облеклото на всички обществени слоеве се отличава с изключително разнообразие както на моделите, така и на украсата и трудно се подлага на категоризиране. Отделните му елементи се комбинират един с друг по произволен начин и дори аксесоари, замислени като комплект (например чифт обеци), се подреждат и носят асиметрично.“

Ежедневието на средновековен Търновград. Виждаме разнообразие от български обществени прослойки, като аристократката на преден план, както и търговци, кумани и простолюдие. Възстановка от ежегодния Средновековен летен Търновски фестивал. ® Ростислав Грънчаров

Проучванията на изследователите в тази комплексна област от българската история ни предоставят една доста любопитна възможност, а именно да видим подробна картина, указваща ни образа на средновековния българин. С това те извършват на пръв поглед невъзможното – връщат към живота отдавна избледнялото минало на Второто българско царство.

Като цяло съвременните изследвания групират елементите от облеклото на средновековния мъж в приблизително пет категории, вариращи в сложността на своя дизайн и кройка: риза (туника), горна дреха (кафтан), наметало (често пъти повече с декоративна функция), шапка и ботуши или ниски обувки.

Достоверни данни за облеклото на български владетели ни предоставят някои запазени църковни стенописи, като безспорно за един от най-значимите източници се считат фреските в Боянската църква с изображенията на цар Константин Тих, съпругата му Ирина, севастократорите Калоян и Десислава. Официалното облекло на царя и болярското съсловие обикновено се състояло от дълга до глезените далматика или сакос – тясна права дреха, леко разширена в долния край и завършваща с широка, богато украсена със златни нашивки и скъпи камъни, ивица плат. Отгоре се носела дълга до земята мантия, ушита от тежка копринена тъкан. Голяма яка, изработена от златоткана материя и украсена със скъпоценни камъни, покривала раменете и плещите. Ръкавите завършвали с богато украсени маншети. Царят носел и златоткана лента – лорос, в допълнение към този костюм, с която се указвал неговият владетелски статут. Тя минавала през кръста и се замятала на лявата му ръка. Доколкото може да се съди от изворните данни, островърхи ботуши от червена кожа, допълвали костюма на владетеля. Любопитно е да се отбележи, че макар видът и кройката на царските одежди да били подчертано византийски, модата на българския царски двор изоставала сякаш умишлено спрямо тази в Константинопол с повече от столетие. Това вероятно се дължало на желанието на българските висши аристократи да се разграничат и обособят от византийските си съвременници или да демонстрират приемственост с по-ранни регалии на българската държава.

Указаното по-горе описание, разбира се, е само един пример за голямото многообразие от дрехи, носени от българските благороднически кръгове през периода на Второто българско царство. Широко разпространен модел дреха сред българската аристокрация е бил и кафтанът, а при определени случаи дори са се срещали одежди със западноевропейска кройка. Открити останки от дрехи в средновековни некрополи ни дават възможност да направим преценка, както за сложността им, така и за вложените усилия в направата на тъканите, от които са изработени. Традиционната украса е бродерията – сърмена и бисерна, засвидетелствана при разкопки, и обикновена, наблюдавана на стенописите. Мотивите, доколкото могат да се възстановят, най-често са растителни или геометрични, но има и сложни зооморфни модели като двуглавите орли от Дворцовата църква във Велико Търново.

Висша аристократка от XIV век . Реконструкция по стенописите от скалния параклис Глигора (Карлуково) ® Ангел Ненов

Относително малкият брой и увреден вид на оцелели изображения на средновековната българска жена не предоставят на изследователите полето за изява, които дават по-често срещаните мъжки изображения, но въпреки това сведенията са достатъчни. Вариации на категориите са възможни, но в общи линии женският костюм се вписва в следните елементи: риза, туника, рокля, наметало, характерна украса за главата, носена от жените от всички съсловия и обувки, чийто вид все още е обект на спекулации, поради изключително редките изображения, способни да ни дадат информация за тях. Определени мотиви, като например най-вече някои от украсите за глава са уникални и специфични само за реалиите на българското царство и не се срещат при неговите съседи.

Интересна възможност за поглед върху един друг рядко коментиран аспект от историята на Второто българско царство, а именно щитовата хералдика, като част от екипировката на войник от царската гвардия на Царевец, ни предоставя така наречения „Пътепис на анонимен арабски пътешественик“. Въпросният документ не дава нужните данни дали подобна хералдика е била използвана като унифициран герб от цялата българска армия, но все пак разбираме, че най-малкото гвардейците на Търновската цитадела са носели тъмножълти щитове с отпечатани един под друг три червени лъва като своя официална инсигния. Лъвският герб е изключително често срещан през Средновековието и не е напълно ясно кога България е започнала да го използва. Черни лъвове на жълт фон са срещани като инсигнии на българските царе и в разнообразни западноевропейски гербовници като „Хроника на Констанцкия събор“, което ни дава основание да предположим, че подобна хералдика действително е била използвана в рамките на българската армия и като гербове на българските владетелски фамилии.

https://bulgarianhistory.org/srednovekoven-obraz-bulgarin/

[Panzerfaust]

Танцуващи жени, българска средновековна илюстрация от Томичовия псалтир, 1360 г.



Интересен танц, интересни носии, интересни инструменти - доста по-различни от възрожденските, които познаваме.

[Шишман]

Всъщност между сегашните ни носии и средновековните, няма голяма разлика.

[Hatshepsut]

Коланите през Средновековието – символ на престиж и обществено положение

[Hatshepsut]

Изложба в Оряхово представя средновековната българска мода

Изложба "Модата на Българското средновековие" ще бъде открита утре в Историческия музей в Оряхово, каза за БТА директорът Евгения Найденова. Експозицията е по проект на музея, финансиран от Обществен дарителски фонд "Участвам-дарявам-променям"- Оряхово и в нея са включени две ушити реплики на средновековни мъжки и женски костюми. Техен автор е д-р Калина Атанасова.

Мъжкият костюм е по запазен стенопис на неизвестен болярин от църквата в с. Станичене (1331-1332). Женската дреха е реплика на облеклото на болярска дъщеря, чийто портрет е запазен в стенопис в църквата при с. Долна Каменица (1323-1330 г.).

Директорът обясни, че посетителите ще могат да разгледат и десет табла със средновековни костюми на различни представители на българското общество от времето на Второто българско царство, също предоставени от д-р Атанасова. Те показват запазени средновековни стенописи в български църкви и реализираните по тях реплики на средновековни облекла, разказа тя. Ще бъде представен и филм от първото издание на средновековния панаир, който се проведе през май миналата година.

По време на изложбата посетителите ще могат да закупят и направените преди дни накити от доброволци, като събраните средства ще отиват като дарение в полза на проекта.  „Разходите вероятно ще са много повече от колкото бихме могли да съберем като дарителски средства, но самият жест да дадеш, да помислиш, че подпомагаш една идея е нещо много по-ценно за нас“, отбеляза Евгения Найденова.

Тя обясни, че имат идея да използват костюмите и събраните сведения за средновековната мода за развитие на образователна програма за деца, тъй като средновековната тема им е близка и заради крепостта „Камъка“ край Оряхово.

https://www.bta.bg/bg/news/lik/725472-izlozhba-v-oryahovo-predstavya-srednovekovnata-balgarska-moda

[Panzerfaust]

Изложба в Оряхово представя средновековната българска мода

Чудесна инициатива!
Една малко позната тема.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите "Мъжкото облекло през Първото Българско Царство" - статия на Н. Хрисимов и М. Петров

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7913

[Hatshepsut]

ЦАРЕ, БОЛЯРИ И ОВЧАРИ. ОБЛЕКЛОТО ПРЕЗ ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Българска, първо издание
Корица: мека

Брой страници: 442
Илюстрации: 83 цветни, 16 чернобели страници

Цена: 75 лв.

Автор: Калина Атанасова

Научно жури: проф. д.и.н. Георги Атанасов, проф. д-р Пламен Павлов, проф. д.и.н. Стела Дончева, доц. д-р Женя Велева, доц. д-р Константин Константинов

Издателство Онгъл, 2025
ISBN 978-619-258-053-7

- - -
"Без да навлизам в подробности, само ще споделя, че на този етап това е най-доброто и най-аргументирано представяне на възстановки на средновековен костюм по целия вертикал на българското общество през XIII – XIV в."
Проф. д.и.н. Георги Атанасов

"Огромната многогодишна работа върху средновековните изображения, археологическите паметници, а и писмени извори е довела Калина Атанасова до един забележителен подробен анализ на костюма – церемониален владетелски, светски, както и на духовенството, от времето на Второто българско царство. Смятам, че всеки, занимаващ се занапред с тази проблематика, ще трябва да се съобразява с предложеното цялостно и обобщаващо изследване."
Д-р Иван Чокоев

"Като един от авторите на справочника "Кой кой е в средновековна България", мога убедено да заявя, че без да се отклонява от основната си цел, Калина Атанасова представя максимално широка панорама на тогавашното общество, гледано през призмата на облеклото и неговата специфика на културен и социален маркер."
Проф. д-р Пламен Павлов

- - -
Калина Атанасова е завършила магистратура по изобразителни изкуства към ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и докторантура по средновековна българска археология към ШУ "Епископ Константин Преславски". С исторически възстановки се занимава от 2004та година. Изработва реплики на старинни костюми по метода на експерименталната археология. Нейни реконструкции и информационни табла са представяни на изложби в различни музеи из страната, както и на международни средновековни фестивали и събори.

https://badamba.info/book.html

[Hatshepsut]

Севастократорица Десислава

Накратко: Севастократорица Десислава е съпруга на севастократор Калоян, чийто образ е част от уникалните фрески в Боянската църква. Статията разглежда историческото значение на нейното изображение и първоначалното научно откриване на този световен културен паметник.
Екатерина Ангелова
(Софийски университет „Св. Климент Охридски“)

Резюме: Тази статия е посветена на Десислава – съпруга на севастократор Калоян, братовчед на българският цар Константин Тих- Асен, управлявал Второто българско царство от 1257 до 1277 година. Десислава е известна с това, че заедно със съпруга ѝ са изографисани в Боянската църква,(днес в близост до Националния исторически музей в София) уникален паметник на световното културно наследство от времето на т.нар. палеологов ренесанс в западните български земи. Образът на Десислава е дотолкова уникален и известен, че е бил изобразен на българска банкнота с номинал от 20 лв.
Ключови думи: България, Десислава, Боянска църква, средновековие.

Добре запазена и лесно достъпна, църквата в Бояна е предмет на разностранни проучвания, първите от които произхождат отпреди повече от едно столетие. В течение на този дълъг период се натрупват твърде многобройни отделни изследвания статии и бележки, излезли изпод перото на бъгарски и чужди учени и писатели. След началните общи сведения и описания постепенно се преминава към подробни проучвания на отделни страни на паметника, на неговите старини или пък на някои специални въпроси, свързани с него.
Научното и детайлно проучване на Боянската църква е предшествано от цяла редица кратки и общи съобщения за нея или нейните старини. В средновековната българска литература няма никакво упоменание за църквата. Дейците на българското национално Възраждане от втората половина на XVIII и първата половина на XIX в. отминават този паметник на средновековната история. Истинското откриване на църквата за науката се дължи на трима чужди изследователи, посетили Софийската област през XIX в. Заслужилият руски славист Виктор Григорович (1815—1876) по време на едногодишното си пътуване по балканските земи (20. VIII. 1844—11. VII. 1845) посетил, както е известно, днешната българска столица и някои от нейните околности. Сам Григорович разказва за своето посещение тук. Споменавайки за съществуването на 14 манастира в околността на София, той признава, че нямал възможност — въпреки желанието си — да посети всичките и затова решил да се отправи само към най -древния от тях „според общото признание“ —манастира „Св. Пантелеймон“. Напускайки София, Григорович се озовал в Бояна.

„Приближавайки към това място, аз забелязах следи от каменни основи—пише той,— на някои места сякаш имаше останки от стени, а върху височините на Витоша съзрях древен замък. Има предание, че там, гдето сега е Бояна, се е намирала древната Сердика. В Бояна — добавя пътешественикът — не намерих манастира, обаче по развалините, разхвърлени около църквата, могат да се забележат следите му. Въпреки това софийските жители продължават да назовават тези развалини със старото им име. Църквата „Св. Пантелеймон“ е малко подновена и неотдавна турците са я обстрелвали. В нея намерих няколко ръкописа за манастирска употреба, между които два доста интересни.“

Приблизително десетина години след Григорович в Бояна пристига друг изследовател -Стефан Веркович (1827—1893), който също търси паметници на миналото. Веркович обаче събира надписи и документи и затова насочва вниманието си към средновековните надписи в Боянската църква. Давайки общо описание на църквата, той пръв споменава стенописната украса.

„Едан саат хода от Софие у селу Бояни, кое под самом гором Витошом лежи — пише Веркович през 1855 г.,— налази се една стародревна мала црква, изнутра прекрасно живописана, и премда е више пута од разбойника била похарана и запативана, опет се зато старо живописанье добро сачувало и изображения се ясно познаваю.“

След като предава — за първи път в книжнината — ктиторския надпис на Боянската църква, Веркович изчислява неточно датата на надписа, сиреч пресмята годината от „сътворение мира“ 6767 като 1255 вместо 1258—1259 г. от н. е. и добавя, че според посочването на този надпис Боянската църква по това време е била „само измазана или живописана…, а зидана могла е она іош пре тога времена бити“. Възрожденският деятел се спира и на съдържанието на надписа, като се опитва да разясни родословието на севастократор Калоян. По-важни от тези разсъждения обаче са сведенията за стенописите, и то за най-ценните от тях — ктиторските образи на севастократор Калоян и жена му Десислава. Веркович тук дава кратки сведения за възрастта на двамата ктитори („оба су представлени у най-больим годинама“), после описва нещо от образа на Калоян и неговото облекло, както и облеклото на Десислава, а накрая добавя и двата надписа, които съпровождат образите. Заслужава специално да се припомни опитът на Веркович да обясни някои подробности в облеклото на Десислава във връзка със съвременното тогава женско облекло в Софийско. По времето когато той посетил Боянската църква, някои от нейните старини били сравнително по-добре запазени и затова Веркович можал да разчете изцяло надписа на Алтимир, сина Витомиров, от 1346 г., който днес е изчезнал. Накратко казано, малкото съобщение на Стефан Веркович за надписите и образите, обнародвано през 1855 г., трябва да се смята като истинско откриване пред научния свят на този бележит паметник на българското изкуство от средновековието.
Един нов етап в проучването на Боянската църква настъпва с идването на големия познавач на балканската история Константин Иречек (1854—1918) в България в края на 1879 г. През време на своето петгодишно пребиваване в България Иречек няколко пъти посещава Боянската църква, прави наблюдения и проучвания в нея и пише за това в няколко от своите съчинения.

Цялостното научно изследване на Боянската църква обаче започва с проучванията на пребиваващия временно у нас през онези години голям познавач на византийското изкуство проф. Андрей Грабар. В течение на няколко години Грабар посвещава на Боянската църква редица основни проучвания, които изясняват множество въпроси и полагат основата за по-нататъшното изследване на този паметник от българското минало. Няколко отделни публикации са посветени еднакво на архитектурата и на стенописите на църквата.

Образът на севастократорката Десислава е емблематичен за Боянската църква и е най-популярният женски образ от българското средновековие. Ако за костюма и инсигниите на севастократора във византийския свят има писмени и визуални извори, то за отличителните белези на костюма и инсигниите на техните съпруги няма никакви преки свидетелства. В този смисъл изображението на Десислава има значението на своеобразен документ за своето време. Севастократорката е облечена в свободна, разширяваща се в долния край дреха, която Грабар нарича далматика, прилепваща плътно около врата, а върху дясното рамо се вижда разреза с копче, чрез който тя е била обличана. Дрехата е от тежък плътен плат със три големи кръгли почти еднакви по големина златотъкани медальона отпред, в които на бял фон са разположени в хералдична поза от двете страни на „дърво на живота“ големи животни, обикновено оприличавани на пантери или лъвове. Мотивът с изображения на животни в кръгли медальони определено има знаков характер. Той се среща много често върху платове, от които са изработени части на владетелски костюм или платове от дворцовата среда. Очевидно е, че мотивът с медальона е тъкан, а не везба. При изработването на дрехата обаче медальоните са разположени така, че два да заемат цялото поле на дрехата Арменски ръкописи ни предоставят няколко владетелски портрета с подобен мотив. От периода 1029-1064 г. се датира портретът на цар Гагик и семейството му в т. нар. Карско евангелие (Treasury of St. James, Ms. 2556 – 1, fol. 135v) от сбирката на Aрменския патриархат в Йерусалим. Запазени са и две изображения на владетеля на Киликийска Армения Левон ІІІ (1269-1289), чиято далматика е украсена с големи медальони с лъвове.

И двете изображения са дело на прочутия художник миниатюрист Торос Рослин (Chookaszian, 1994-1995) – първото (Matenadaran, 8321, fol. 15) се датира към 1250 г., а другото (евангелие Ms 2660 от библиотеката на Арменския патриархат в Йерусалим) – от 1262 г. Тук интересното е, че не само туниката, но и наметката носи сходен десен с медальони с изображения на грифоноподбни животни. От долната тъмнозелена туника на Десислава се виждат само краищата на тесните ръкави с едва забележими останки от жълти орнаменти, които се подават под наметката. Тя също е от тъмночервен тежък плат с големи кръгли медальони (почти колкото тези върху далматиката). По края на наметката върви широк златотъкан бордюр със стилизиран повлек. Под дългата до земята далматика се забелязват върховете на червени обувки. При Комнините червените обувки имат значение на царски символ. Ласкаридите употребяват малинови, но и другите отенъци на червеното са имали същото значение Понякога правото да носят червени обувки получават определените за наследници на трона. С особено внимание е предадена украсата на главата на ктиторката. Съгласно средновековната традиция, омъжената жена покрива косите си. В случая Десислава носи плътно прилепнала върху главата тъмнокафяво-черна шапчица, обточена с перли. Върху шапчицата е положен тесен прозрачен воал, който минава под брадичката, върху който са закачени златните обеци наушници. Те се състоят от плочка със сърповидна форма с голям цветен камък и с перли по края. Ухото е масивно и е закачено за прозрачния бял воал. Сърповидните обеци са сред най-атрактивните и широко разпространени обеци в целия византийски свят, особено през VІІІ-ХІ в. В повечето случаи са изработени от злато или сребро, масовите примери са без особена украса, но са познати и луксозни екземпляри с използването на емайл, различни златарски техники. Малката шапчица, покриваща плътно косите на Десислава, е вариант на толкова разпространената през ХІІІ в. във всички социални слоеве на Западна Европа т.н. сoiffe, носена както от мъжете, така и от жените.
При тази реконструкция може да се каже, че Десислава носи по-скоро малка корона. Откъде е дошла тази част от костюма на Десислава – от Запад или от Изток, не се знае. При всички случаи обаче образът на Десислава е свидетелство за това, че в средата на ХІІІ в. Балканите и Средиземноморието представляват една контактна зона, в която свободно и активно се обменят културни модели.
За Десислава може да се отбележи, че била съпруга на севастократор Калоян, братовчед на Константин Тих- Асен. За нея няма никакви известия в писмените извори. Портретът на Десислава е един от шедьоврите на средновековната българска живопис. Тя е изобразена като млада, стройна жена, с правилни и красиви черти на лицето. Десислава принадлежала от тогавашният аристократичен елит. Има тези, че Десислава била родена в Сърбия или крайбрежието на Адриатика. Възможно е обаче тя да е била българка от Македония, още повече, че самият цар Константин Тих бил от Скопие. Не се изключва и вероятността тя да е българска болярка от Търново, тъй като братовчедите Калоян и Константин Тих са се нуждаели от подкрепата и съюза на столичното болярство. Портретът на Десислава в Боянската църква неведнъж е анализиран от изкуствоведи и историци, будел е въображението на поети, художници и писатели.

Библиография:
– Андреев, Й, Лазаров, И, Павлов, П. Кой кое е в Средновековна България. Исторически справочник. София, 1994.
– Дуйчев, И. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. София 1972.
– Павлов, П. Първите дами на средновековна България. София, 2020.
– Пенкова, Б. Ктиторските портрети в Боянската църква като свидетелство за историята и културата на своето време. – В: Сп: Проблеми на изкуството София 1/2017, с.9-16.

https://nauka.bg/sevastokratorica-desislava/