Движение за новобългарска просвѣта и култура презъ Възраждането

[Hatshepsut]

Движение за новобългарска просвета и култура през Възраждането


Класното училище в Елена (даскалоливницата)

Опустошителните османски завоевания от втората половина на ХIV в. предизвикват сериозен упадък в духовния живот на българското общество. С превземането на Търновското (1393 г.) и на Видинското царство (1396 г.) най-големите средища на средновековната българска култура са унищожени. Значителна част от образованите българи са избити, други са поробени или насилствено преселени в Мала Азия, а трети емигрират в съседните славянки страни. Просветата и книжовността замират, а културното общуване с останалия европейски свят е задълго прекъснато. Действително, към средата на ХV в., когато кошмарът от завоеванието е постепенно преодолян, в отделни манастири започват да се долавят симптомите на едно, макар и бавно, съживяване, но насилственото налагане на османската власт по българските земи поставя за дълго своя негативен отпечатък върху духовното развитие на българския народ.
Едва през ХVIII и първата четвърт на ХIХ в., под влияние на комплекс от вътрешни и външни фактори, се създават благоприятни предпоставки за духовната пробуда на българския народ. Постепенно стремежът към знание и духовна еманципация придобива все по-осъзнат и целенасочен характер, за да приеме през втората четвърт на ХIХ в. формата на организирано общонационално движение за изграждане на модерно светско училище.
Движението за новобългарска просвета и процесът на формиране на възрожденската култура хронологически обхващат цялата възрожденска епоха. От средата на 20-те години на ХIХ в. до Кримската война (1853-1856) се формират основните елементи на възрожденската просвета и култура. Техен разцвет е периодът от края на Кримската война до Освобождението през 1878 г.
Интересът към историята на българското възрожденско училище се заражда още през самото Възраждане, като свои наблюдения изразяват Васил Априлов, Георги Раковски, Любен Каравелов, Петко Славейков и др. изтъкнати възрожденски дейци. От следосвобожденските изследователи по този проблем работят Иван Шишманов и Боян Пенев, а по-късно и Михаил Арнаудов, Михаил Димитров, Никола Ванков. В съвременната наука се открояват трудовете на Николай Генчев, Румяна Радкова, Ангел Димитров, Илия Конев и др.
Силно влияние за възникването на движението за новобългарска просвета оказват радикалните промени в живота на възраждащото се българско общество. Стопанският просперитет, откроил се през втората половина на ХVIII в. като водеща и трайна тенденция в развитието на десетки селища, създава изключително благоприятни материални условия за разширяване на вече съществуващата училищна мрежа по българските земи. Бурният подем в областта на земеделието, на занаятчияското и на манифактурното производство, както и все по-интензивните външно-търговски контакти с различни европейски страни, настойчиво налагат усвояването на повече и по-разнообразни знания в областта на географията, историята, чуждите езици, стокознанието, естествознанието. Традиционното образование се оказва не само недостатъчно, но и твърде остаряло в сравнение с постиженията на модерната европейска цивилизация. Влияние в същата посока оказват и просвещенските идеи, които осезаемо започват да проникват в балканските провинции на Османската империя още през ХVIII в. Благотворно влияние на движението за новобългарска просвета оказва и началото на модернизирането и на самата Османската империя. Започнало още с реформаторските амбиции на султан Ахмед III (1703-1730), то намира синтезирано изложение в Гюлханския хатишериф от 1839 г., който юридически гарантира равните правата на всички османски поданици, независимо от вярата им. През февруари 1856 г. султан Абдул Меджид (1839-1861) обнародва и друг реформен акт – т.нар. Хатихумаюн, който в основни линии преповтаря Хатишерифа. Тези документи фактически узаконяват движението за новобългарска просвета.

Развитието на просветното движение през Възраждането е свързано и с идеята за народностна еманципация на българите. Това особено проличава в творчеството на Паисий Хилендарски (1722-1773) и Софроний Врачански (1739-1813). В Паисиевата “История славянобългарска” (1762 г.) просвещенският мотив “чети, за да знаеш” е ориентиран към националната идея. Необходимостта от по-широко просвещение на българския народ Паисий обосновава с нуждата от разбиране на българската история като извор на народностно самочувствие. Идеята за развитие на родното училище намира още по-завършен вид в обществената и духовна дейност на Софроний Врачански, който във втория Видински сборник призовава за просвета на българското общество, сочейки за пример другите християнски народи.
През периода на Ранното българско възраждане просветното движение на възрожденските българи намира израз в разцвета на килийното образование. Както и в предходните столетия, килийните училища се откриват предимно в манастирите и техните метоси и по-рядко в частни домове. Обикновено учителите са монаси и свещеници, но през ХVIII в. такива стават и светски лица. Обучението има елементарен и религиозен характер и се изразява в усвояване на основни умения за писане, смятане и четене. За учебници се използват църковни книги като Апостола, Псалтира, Часослова.
През ХVIII в. броят на килийните училища по българските земи чувствително нараства и според съвременните изследователи в годината, когато Паисий Хилендарски завършва своята “История славянобългарска” – 1762-а, функционират около 112 килии. През 1835 г. броят на килиите достига 235. Освен чисто количественото нарастване на килийните училища, през втората половина на ХVIII и началото на ХIХ в. се забелязват и някои качествени промени в килийното образувание. Видима е тенденцията все повече килии да се откриват и поддържат от светски лица или от самите български общини. Светският елемент започва да навлиза и в самото преподаване. Според подготовката на учителите освен споменатите вече религиозни пособия учениците в килиите започват да се обучават на малко история (светска и църковна) и аритметика, използват се и произведения като “Стематографията” (1741 г.) на Христофор Жефарович, Паисиевата история, граматически трудове от руски, сръбски и гръцки произход и т.нар. писмовници. За нуждите на килийното образование през 1792 г. във Виена търговецът Марко Теодорович отпечатва буквар за обучение на църковнославянски.
Осезаемо започват да се очертават и контурите на формиращото се даскалско съсловие, което още през периода на Ранното възраждане се превръща в основното ядро на българската възрожденска интелигенция.
Особена популярност през ХVIII и началото на ХIХ в. имат килиите в Рилския, Етрополския, Хилендарския, Зографския и Троянския манастири, както и училищата в Котел, Тетевен, Сопот, Самоков и др. За много райони килийното училище остава единствено чак до Освобождението (1878 г.).
През ХV-ХVIII в. религиозната насоченост на килийното образование изиграва огромна роля за поддържане на народностното самосъзнание на българите. Възпитаници на килийното училище са Йосиф Брадати, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Христо Граматик, Дойно Граматик, Стойко Граматик – имена, оставили трайна диря във възрожденската история на българите.
Именно поради здравата си консервативна обвързаност с религиозната практика обаче килийното училище не успява да се саморазвие в светско такова. Въпреки промените през ХVIII в. килийното образование си остава елементарно по характер и значително отстъпва на модерното светско училище. Ето защо в края на ХVIII и началото на ХIХ в. все повече българчета се насочват към гръцките светски училища или пък продължават своето обучение в чужбина. Внуците на Софроний Врачански напр. учат в прочутата Бейска академия в Букурещ, а Васил Априлов продължава образованието си в Брашов. Много български младежи преминават през известни гръцки школи в Цариград, Одрин, Костур, Янина. Светски гръцки училища започват да се откриват и в някои български градове като Пловдив, Самоков, Мелник, Търново, Сливен.

Успехите на гръцката просвета дават силен тласък на първите целенасочени усилия за реформиране на килийното образование в българските земи. Първата значима инициатива на българите в просветната област е създаването на т. нар. елинобългарски училища.
Този вид училища имат изцяло светски характер. Повечето предмети се преподават на гръцки език, но обучението включва и дисциплини, изучавани на български език. Някои историци приемат, че първото елинобългарско училище е сливенското от 1810 г. Други свързват началото на тези училища с името на даскал Антон, който отваря в Котел свое училище през 1812 г. Повечето изследователи обаче сочат като първо елинобългарско училище по нашите земи школото на Емануил Васкидович, открито в Свищов през 1815 г., тъй като сливненското училище просъществува твърде кратко време, а котелското е замислено като чисто гръцко и едва по-късно даскал Антон започва да използва в преподаването си и говоримия български език. Същевременно училището на Емануил Васкидович в Свищов разполага със самостоятелна сграда, построена с дарения на богати местни търговци и е поддържано изцяло от българската община. През 1819 г., с помощта на Стефан Богориди, подобно училище е открито и в Котел, като за учител е провъзгласен Райно Попович. През 1826 г. той се премества в Карлово, където също открива елинобългарско училище. На широка известност се радват и училището на Иван Селимински в Сливен, на Неофит Рилски в Самоков, на Константин Фотинов в Смирна, училищата в Търново, Шумен, Видин.
Елинобългарските училища изиграват ролята на преходна форма от килийната просвета към новобългарското светско образование. Благодарение на този вид училища, през 20-те и 30-те години на ХIХ в. в живота на българската възрожденска интелигенция се включва едно ново поколение дейци, възпитани изцяло в светски дух и притежаващи много по-висока степен на познание от своите предшественици.
Покрай откриването на елинобългарските училища видимо се съживява дейността и на местните общини и еснафи. В желанието си да осигурят по-добро образование на своите деца, родолюбивите чорбаджии и богатите български търговци и манифактуристи започват все по-активно да се включват в изграждането и поддържането на новите училища. Намесва се и емиграцията от Влашко и Южна Русия. Така, с материалната подкрепа на формиращата се възрожденска буржоазия и под ръководството на българските общини, през 20-те години на ХIХ в. се слага началото на едно мощно общобългарско движение за национална просвета.
Първите прояви на организираното просветно движение се свързват с елинобългарските училища, но сериозен размах движението придобива едва през 30-те години на ХIХ в. Изключителна роля за това изиграва подготвеният през 1824 г. от Петър Берон “Буквар с различни поучения”.
Петър Берон е роден през 1800 г. в Котел. Учи в родния си град, после завършва гръцкото училище в Букурещ при прочутия елинист и просветител Константин Вардалахос. Следва медицина в Хайделберг и Мюнхен. Дълги години живее и работи в Париж, Прага, Лондон. Публикува десетки научни разработки в областта на астрономията, философията, физиката. Умира в Крайова през 1871 г.
Своя “Буквар с различни поучения” Петър Берон успява да издаде през 1824 г. в Брашов с помощта на сливенския търговец Антон Иванов. Този учебник остава по-известен в българската история като “Рибен буквар” поради изрисуваните на корицата му кит и делфин. В тематичен аспект той има характер на детска енциклопедия и представлява компилация на някои гръцки учебници. В предговора към него Петър Берон обосновава необходимостта от реформиране на учебното дело по посока на окончателното налагане на светското образование в българските училища. Съобразявайки се с най-новите постижения на европейската педагогическа мисъл, той аргументирано защитава ползата от повсеместно прилагане на взаимоучителния метод, от демократизиране на отношенията между учител и ученик, от въвеждане на звучната метода и т.н. Всички тези педагогически идеи Петър Берон заимства от опита на други европейски народи.
Така чрез “Рибният буквар” Петър Берон изиграва изключително голяма роля в просветното развитие на българското общество, тъй като той очертава основните насоки за развитие на новобългарската просвета през следващите десетилетия. Особено ясно това проличава през 30-те години на века, когато габровската община се заема с осъществяването на идеята за откриване на светско взаимно училище.
Инициативата за създаване на такова училище в Габрово принадлежи на Васил Априлов. Роден през 1789 г. в Габрово, той получава добро за времето си образование в Москва, Брашов и Виена. По-късно се установява в Одеса, където се откроява като влиятелен търговец и натрупва значително богатство. Отначало той се изявява като елинофил, но повлиян от идеите на украйнския учен Юрий Венелин и неговото съчинение “Древните и сегашните българи”, Васил Априлов развива активна обществена и книжовна дейност в защита на българщината. В началото на 30-те години на ХIХ в. у него постепенно се заражда идеята да организира откриването на едно централно училище със светско съдържание в Габрово, където на говорим български език и чрез прилагане на взаимоучителния метод ще се подготвят учители за нуждите на цяла България. Замисълът на Васил Априлов намира подкрепа от богатите габровски фамилии Мустакови, Палаузови, Килифареви и др. и през 1832-1833 г. в Габрово е построена нова училищна сграда. По предложение на търновския митрополит Иларион Критски за учител е поканен Неофит Рилски (1793-1881), който заминава за Букурещ, за да усвои взаимоучителния метод и за да подготви необходимите за неговото прилагане таблици. На 2 януари 1835 г. Габровското взаимно училище е тържествено открито.
Някои изследователи считат че не Габровското училище е първото светско взаимно училище по българските земи. Със сигурност се знае напр., че още през 1828 г. Константин Фотинов използва взаимния метод в своето елинобългарско училище в Смирна. Драган Цанков пък дава сведения, че дори преди 1828 г. двама банатски учители преподават в Свищов на български език по взаимоучителния метод. Пак в Свищов, но през 1831 г., е открито и взаимното училище на Христаки Павлович. Привържениците на тезата, че първото взаимно училище е Габровското обаче изтъкват, че първоначално всички споменати училища са елинобългарски и едва впоследствие се трансформират в новобългарски училища. Независимо от съществуващите нюанси безспорно е, че тъкмо примерът на Габровското училище подтиква и други български общини да се заемат с организиране на свои взаимни училища и само за няколко години такива се откриват в Карлово, Сопот, Елена, Сливен, Котел, Казанлък, Трявна, Търново, София. През 1840 г. в Плевен, под ръководството на Анастасия Димитрова, е създадено и първото светско девическо училище. По-късно такива училища са организирани и във Враца, Велес, Копривщица.

Важна стъпка в по-нататъшното развитие на новобългарската просвета представлява и появата през 40-те години на ХIХ в. на т.нар. класни училища. Класното образование са явява всъщност едно продължение на взаимната степен, като най-често обучението се удължава с още две до четири години. Предназначението на този вид училища е по-напредналите и изявени ученици да получат разширена подготовка по отделните предмети. В програмата на класните училища се включват и нови учебни дисциплини като българска обща история, риторика, старогръцка литература, чужди езици и т.н. Първото класно училище е открито от Найден Геров в Копривщица през 1846 г. През 1847 г. класно училище е създадено в Пазарджик, а през 1848 г. и Ботьо Петков организира класно училище в Калофер. По-късно такива училища са открити в Пловдив, Елена, Търново, Свищов, Велес, Шумен.
С разпространението на взаимните, девическите и класните училища започва и активното печатане на учебници и учебни пособия. Така, две години след “Рибния буквар” на Петър Берон – през 1826 г., свой буквар издава и Васил Ненадович. През 1833 г. Христаки Павлович издава учебник по аритметика. През 1835 г. се появяват граматиките на Неофит Рилски, “Славянобългарско детеводство” на Неофит Бозвели и Емануил Васкидович и т.н. През втората половина на ХIХ в. започва и строителството на нови училищни сгради. За по-доброто ръководство на училищните дела общините започват да избират училищни настоятелства, които се занимават с всички въпроси, отнасящи се до просветното дело в отделните селища.
През 1858 г. в Болград, Бесарабия, е открита и първата българска гимназия. По-късно в гимназии прерастват и класните училища в Пловдив и Габрово. Отделни училища започват да се специализират в подготовката на своите ученици. Така училището на Йосиф Ковачев в Щип се оформя като педагогическо. С подобна насоченост е и училището в Прилеп. В Свищов, по инициатива на Димитър Шишманов, възниква търговско училище, а в Самоков и в Лясковския манастир са открити богословски училища. От 1869 г. в различни селища започват да се откриват и т. нар. неделни училища, заимствани от опита на САЩ и Западна Европа.
Видимо нараства и броят на българските младежи, учещи в чужбина. Мнозина продължават образованието си в Сърбия, Гърция, Влашко. По това време известност сред българите придобиват гимназията и Университетът в Атина, гимназията, Семинарията и Университетът в Белград, Бейската академия в Букурещ и др.
През 30-те години на ХIХ в. все по-сериозно влияние върху духовното развитие на възрожденските българи започва да оказва и Русия. Един от най-големите български меценати – Васил Априлов, предприема широка пропаганда за привличане на български младежи в големите руски просветни центрове. През 1840 г. по негова инициатива е издействан имперски указ, с който се отпускат стипендии за българчета в Херсонската семинария и Одеския лицей. Малко по-късно руското правителство отпуска нови 20 стипендии за Москва, Киев и Петербург. Така, през втората четвърт на ХIХ в. броят на българите, завършили образованието си в Русия значително се увеличава, като между руските възпитаници личат имената на Найден Геров, Добри Чинтулов, Сава Филаретов, Иван Богоров, Ботьо Петков.
През 30-те и 40-те години на ХIХ в. нараства интересът и към западноевропейските университети. Във Франция напр. следват Александър Екзарх и Гаврил Кръстевич, в Германия – Петър Берон и Иван Богоров, в Италия – Иван Селимински и т.н. Повечето от тези “чужди” възпитаници се завръщат в Османската империя и активно се включват в духовния живот на възрожденските българи. Типичен пример за това е Александър Екзарх, който след като завършва образованието си в Париж, развива значителна дейност за популяризиране на българския въпрос сред висшите политически кръгове на Англия, Франция и Русия и за издействане на стипендии за български младежи. През 1846 г. той успява да получи от Русия ежегодна помощ от 10 хил. златни рубли, предназначени за българските училища, след което се установява в Цариград и дълги години организира откриване на нови училища в Македония и Тракия; осигурява книги, учебници и пособия.
Постигнатите през първата година на ХIХ в. успехи, както и вече натрупаният организационен опит, създават реални предпоставки за нов подем на просветното движение. В годините след Кримската война (1853-1856) това намира израз в значително увеличаване броя на новобългарските училища. През 1855 г. в различните райони на страната функционират около 600 училища, а в навечерието на Освобождението техният брой достига около 1500. Видимо се засилва делът на взаимните и класните училища. Постепенно се усъвършенства и преподаването. През 60-те и 70-те години на ХIХ в. масово започва да се прилага класно-урочната система и т.нар. звучна метода. Отделни училища като тези в Габрово, Пловдив, Шумен, София, Търново, Велес придобиват славата на “главни” училища, в които се подготвят учителски кадри за цялата страна.

Съществена роля за успеха на просветното движение след Кримската война се пада и на читалищата, към които се създават обществени читални и библиотеки. Първите читалища са открити през 1856 г. в Шумен, Свищов и Лом, като до Освобождението броят им достига около 200. През 1868 г. в Стара Загора е организиран и първият учителски събор. На няколко пъти се обсъжда и идеята за създаване на университет, но реализирането на подобен проект става възможно едва през 1888.
Успоредно с развитието на новобългарските училища, през третата четвърт на ХIХ в. в някои селища възникват и чужди религиозни училища. Предимно католически и протестантски, тези училища се открояват и поддържат с помощта на френски, английски или американски мисионери. Влиянието на католицизма и протестантсвото в българските земи обаче е слабо. Много по-голям интерес сред българските младежи предизвикват създадените в Османската империя по западен образец светски колежи и лицеи. Така само в откритите в различни столични квартали училища – френският колеж в Бебек, френският лицей в Галата и американският Робърт колеж, своето образование получават около 300-400 българчета. Непрекъснато се увеличава и броят на руските и западните университетски възпитаници. Съществен принос за това имат Добродетелната дружина в Букурещ и Одеското българско настоятелство, които ежедневно осигуряват стипендии на най-способните български младежи да продължат обучението си в Москва, Петербург, Киев, Одеса, Букурещ, Атина, Белград, Париж, Виена, Рим, Лайпциг, Мюнхен, Хайделберг.
Годините след Кримската война отбелязват апогея на движението за новобългарска просвета. Само за три-четири десетилетия възрожденските българи постигат невероятни успехи в образователното дело, което от своя страна изиграва изключително стимулиращо въздействие върху цялостното обществено-икономическо, социално, политическо и духовно развитие на възрожденското общество.
Неслучайно именно през 60-те години на ХIХ в. се засилват и опитите за денационализиране на българското училище. По инициатива на Мидхат паша Високата порта започва обсъждането на проект за образователна реформа, според която всички поданици на Османската империя трябва да учат в общи училища, независимо от своята религиозна и етническа принадлежност. Този проект, означаващ на практика закриване на българските училища, предизвиква силно недоволство и под натиска на обществеността турското правителство се принуждава да се откаже от изпълнението му. През 50-те и 60-те години на ХIХ в. новобългарската просвета среща сериозни затруднения и в Македония, където българските учители са принудени да се борят срещу все по-организираните опити на Сърбия и Гърция да наложат там своето културно присъствие. Жертва на гръцката пропаганда в Македония стават Димитър и Константин Миладинови. Двамата братя са наклеветени от гръцки духовници и умират в затвора в Цариград. За да прдкрепят новобългарската просвета в Македония, цариградските българи създават специална благотворителна организация, която събира помощи и изпраща учители в различни македонски селища. След 1872 г., когато църковният въпрос е вече окончателно решен, ръководството на просветното дело в страната и защитата на българщината в Македония са поети от Екзархията. Това не променя светския и демократичен характер на българските училища.
Движението за новобългарска просвета, което започва през 20-те години на ХIХ в. и достига своята кулминационна точка през 70-те години на ХIХ в., изиграва решаваща роля за духовната пробуда на възрожденските българи и за тяхното постепенно приобщаване към ценностите на модерната европейска цивилизация. Дело на целия народ, това движение съдейства не само за формиране на възрожденската интелигенция, но и за укрепване на българското национално съзнание. В хода на движението за новобългарска просвета общините и училищните настоятелства натрупват изключително ценен организационен опит, което допринася за утвърждаването им като обществени институции, способни действено да защитават националните интереси на възрожденските българи. Едновременно с това, просветното движение благоприятства и оформянето на книжовния новобългарски език, както и цялостното развитие на българската възрожденска литература и изкуство. Безспорно, движението за новобългарско просвета е едно от най-ярките и значими проявления на възрожденската епоха.

[Hatshepsut]

 
Успехите в областта на просветното дело създават реални предпоставки за цялостното реформиране и модернизиране и на традиционната българска култура. Първите усилия в тази посока са направени още през ХVIII в. от отделни творци като Кръстьо Пейкич, Партений Павлович и Христофор Жефарович. Тяхното дело намира естествено продължение в творчеството на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Истински подем обаче новите културни тенденции получават едва през втората и третата четвърт на ХIХ в., когато възрожденските процеси във всички области на стопанското, социалното и политическото развитие на българския народ достигат постепенно своята зрялост.
Най-видими промени настъпват в областта на книжовността. Важна роля за това изиграва обстоятелството, че през първата половина на ХIХ в. започва процес на формиране и утвърждаване на единен новобългарки книжовен език. С развитието на просветното движение и с появата на периодичния печат въпросът за характера на книжовния език привлича вниманието на цялата възрожденска интелигенция и става обект на оживени дискусии.
В хода на споровете се обособяват три основни направления, условно определени като църковнославянско, славянобългарско и новобългарско. Представителите на първото направление, към което принадлежат Константин Фотинов, Константин Огнянович и Христаки Павлович, защитават съхраняването на старобългарските езикови елементи. Привържениците на второто направление, начело с Неофит Рилски, предлагат умерена реформа, при която книжовният език се опира на народната реч, но граматическите особености на църковнославянския се запазват. Най-много последователи има третото направление, според което единният книжовен език трябва да се развива на основата на говоримия български език. Към средата на ХIХ в. точно това направление взима връх и постепенно, на основата на източнобългарския диалект, се оформя обликът на новобългарския книжовен език. За негов “баща” може да се счита Петко Славейков.
Силен тласък за развитието на възрожденската литература дава и появата на новобългарската печатна книга. Началото на модерното книгопечатане у нас е поставено през 1806 г., когато Софроний Врачански успява да отпечата в Рим своя прочут “Неделник”. Постепенно неговият пример е последван и от други български книжовници, като в навечерието на Освобождението броят на отпечатаните български книги достига около 1800. По-голямата част от тези книги се печатат в чужбина – Виена, Букурещ, Будапеща, Браила, Брашов, Одеса. През 30-те години са направени опити за откриване на печатници в Солун и Самоков. По-късно български печатници са създадени в Смирна и Цариград.
През 40-те години на ХIХ в. се появява и българския периодичен печат. Началото е поставено от Константин Фотинов през 1842-1844 г. в Смирна със сп. “Любословие”. През 1846 г. в Лайпциг започва да излиза, макар и за кратко, и първият български вестник, дело на Иван Богоров – “Български орел”. През 1848 г. пак Иван Богоров основава в турската столица “Цариградски вестник”, който бързо започва да се разпространява из цялата страна. В годините след Кримската война възрожденската периодика набира сила и в навечерието на Освобождението броят на българските вестници и списания достига над 90, а вестникарската професия се упражнява от 133 души. Особен подем периодичният печат изживява през 60-те и 70-те години на ХIХ в., когато се появяват първите специализирани издания за просвета (сп. “Читалище”, сп. “Училище”), за наука (сп. “Знание”, сп. “Българска старина”, “Периодичното списание” на Българското книжовно дружество), за политика (в. “Народност”, в. “Право”, в. “Напредък”, в. “Свобода”, в. “Независимост”), за търговия и занаяти (в. “Ступан”, в. “Просвещение”). Външното оформляние на вестниците се подобрява. Съдържанието също се обогатява. Появяват се рекламите. Осезаемо нараства и интересът на възрожденските българи към пресата.
Най-големият център на възрожденския периодичен печат е Цариград, където се издават “Македония” и “Гайда” на Петко Славейков, “Право” и “Век” на Марко Балабанов, униатският в. “България” на Драган Цанков, протурският вестник “Турция”, проанглийският в. “Източно време” и др. Отделни издания се отпечатват в Одрин и Русе. Най-значими постижения възрожденската периодика отбелязва с вестниците на Георги Раковски – “Дунавски лебед”, печатан в Белград; на Любен Каравелов – “Свобода” и “Независимост”, издавани в Букурещ; на Христо Ботев – “Дума на българските емигранти”, печатан в Браила, и ”Знаме” – в Букурещ; “Дунавска зора” на Добри Войников и др.
С развитието на просветното движение, като самостоятелно направление във възрожденското книгопечатане се обособява и учебникарската книжнина. По примера на Бероновия “Рибен буквар”, мнозина от най-известните възрожденски учители започват да съставят учебници и помагала, които намират широко приложение в цялата страна. Първоначално усилията се насочват към граматиките и към превеждането на чужди образци, най-вече от руски, сръбски и гръцки произход. През 50-те – 70-те години на ХIХ в. обаче обхватът и съдържанието на учебниците се разнообразяват. Освен адаптираните за българските училища преводни учебници по всеобща история, география, физика, химия, започват да се издават и оригинални български учебници по различни предмети, като сред техните автори личат имената на Петко Славейков, Тодор Шишков, Добри Войников, Константин Фотинов, Христо Данов, Ботьо Петков.
Съществено място в духовния живот на възрожденските българи се пада и на литуратурата. Още през ХVIII в. дамаскинарските съчинения на Йосиф Брадати, “Стематографията” на Христофор Жефарович, творчеството на Партений Павлович, “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски и съчиненията на Софроний бележат началото на един продължителен процес, който постепенно довежда до оформяне на модерните художествени жанрове – поезия, публицистика, белетристика, драматургия, литуратурна критика. Така, за нуждите на просветното дело през първата половина на ХIХ в. се развива “даскалската поезия”. Появяват се и стихотворни произведения, посветени на отделни личности като одата на Димитър Попски в памет на Софроний Врачански, елегичното произведение “Ридание” на Георги Пешаков в памет на Юрий Венелин и др. Началото на новата българска поезия обаче е поставено от Найден Геров с поемата “Стоян и Рада” (1845 г.). Малко по-късно неговият пример е последван от Добри Чинтулов и Петко Славейков. През 1857 г. Георги Раковски публикува своята поема “Горски пътник”, а през 60-те и 70-те години на ХIХ в. с пълна сила се проявава талантът на Елена Мутева, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Иван Вазов, Любен Каравелов, Христо Ботев, Стефан Стамболов.
След Кримската война развитието на българската литература преминава и под знака на белетристиката. Сред първите автори на подобен род литература се причисляват Васил Друмев с неговата повест “Нещастна фамилия” и Любен Каравелов с ранните си разкази. По-късно към групата на възрожденските белетриски се присъединява и Илия Блъсков. Върховните постижения в тази област принадлежат обаче на Любен Каравелов, който създава неповторима галерия от образи в своите произведения “Войвода”, “Неда”, “Хаджи Ничо”, “Мамино детенце”, “Крива ли е съдбата” и др.
През 50-те години на ХIХ в. се поставя началото и на българската драматургия. Първите стъпки в този жанр са поставени под формата на кратки диалози, представяни на годишните училищни изпити. Впоследствие започва побългаряването на чужди пиеси като напр. “Михаил Мишкоед” на Сава Доброплодни. През 1857 г. Теодосий Икономов написва първата оригинална творба – комедията “Ловчанският владика или бела на ловчанският сахатчия”, в която се разобличава разврата на гръцкото духовненство. През 60-те години на ХIХ в. започва своето творчество и Добри Войников, чиито произведения “Криворазбраната цивилизация”, “Велислава”, “Стоян войвода” и др. се превръщат в най-гледаните възрожденски пиеси. През 1872 г. е обнародвана и пиесата на Васил Друмев “Иванко, убиецът на Асеня”.
Съществен дял в литературния живот на възрожденските българи заема и преводната книжнина. Появяват се и пътуващите книжари като х. Найден, Никола Карастоянов, Матей Преображенски. В редица градове са открити и постоянни книжарници като тези на Петър Стоянов и Иван Момчилов в Търново, на Драган Манчов в Пловдив, на Христо Данов също в Пловдив и др.

През ХIХ в. отделни възрожденски дейци насочват своя интерес и към науката. Макар и скромни, тези занимания имат своето място и значение за развитието на новобългарската култура и за приобщаването на възрожденските българи към постиженията на модерната европейска цивилизация.
Най-сериозни успехи възрожденските дейци постигат при изучаването на собственото си минало. След Паисий Хилендарски и след отпечатване на съчинението на Юрий Венелин “Старите и сегашни българи”, интересът към историята нараства видимо и подтиква мнозина учители и родолюбиви българи да предприемат целенасочени издирвания на свидетелства за средновековната българска история. Сред имената на най-ревностните популяризатори на българските старини личат тези на Васил Априлов и Георги Раковски, на Найден Геров и Петко Славейков. През втората и третата четвърт на ХIХ в. се появяват и множество учебници по българска, турска, всеобща и църковна история, като най-популярни са учебниците на Христаки Павлович (“Царственика” от 1844 г.), на Добри Войников, Гаврил Кръстевич, Петко Славейков и др. През 50-ти и 60-те години на ХIХ в. започват да публикуват своите съчинения и първите професионални български историци Спиридон Палаузов и Марин Дринов.
Отделни възрожденски дейци постигат сериозни успехи и в областта на езикознанието (Иван Момчилов, Неофит Рилски, Марин Дринов). Макар и по-бавно, нараства интересът и в областта на философията (Петър Берон, Иван Селимински, Любен Каравелов), на природните науки (Петър Берон, Васил Стоянов, Йоаким Груев) и т.н. През 1869 г. по инициатива на българската емиграция във Влашко и Южна Русия е създадено и Българското книжовно дружество, което си поставя за цел да популяризира сред българския народ научните постижения в различните области на човешкото познание. Седалището на Българското книжовно дружество се намира в Браила, където започва издаването и на специално “Периодическо списание”.

Общият подем в стопанския, социалния и духовния живот на българското възрожденско общество дава тласък за по-нататъшното развитие и на традиционните художествени занаяти – зографство и дърворезба. В тази област през ХVIII и ХIХ в. се обособяват няколко творчески центъра, като особени постижения отбелязват школите в Дебър, Трявна, Банско и Самоков. Майстори от тези селища обикалят цялата страна и оставят в различни църкви, манастири и в частни домове забележителни и ненадминати и до днес паметници на своя творчески гений. През ХVIII и първата половина на ХIХ в. се появяват и някои нови жанрове на изобразителното изкуство – графиката, щампарството, портретната живопис. Особени заслуги за това има Захари Зограф, който се прочува освен с великолепните си стенописи в Рилския, Бачковския, Троянския и Преображенския манастир, и със светските си портрети (автопортрет, портрет на Неофит Рилски и др.). В годините след Кримската война започват да се изявяват и първите дипломирани художници – Николай Павлович, Станислав Доспевски, Христо Цокев.
Осезаеми успехи в епохата на Възраждането са отбелязани и в областта на архитектурата (Никола Фичев, Генчо Кънев и др.). С времето се обособяват няколко типа жилищно строителство, които дават съвършено нов облик на възрожденската къща, чиито най-ярки образци могат и до днес да се видят в Копривщица, стария Пловдив, Трявна, Елена, Търново. Наред с традиционните елементи на обществената архитектура по българските земи, като изграждането на каменни мостове, чешми и дюкяни, през ХVIII и ХIХ в. в градската архитектура навлизат редица от белезите на Новото време – градският часовник, строителството на обществени сгради (училища, читалища, кафенета), модернизирането на пътната настилка, разрастването на чаршиите и седмичните пазари и т.н.
Видим подем настъпва и в областта на музиката. Наред с утвърждаването на ролята на народната песен, за което допринасят мнозина от най-известните възрожденски дейци – Георги Раковски, Любен Каравелов, братя Миладинови и др., през втората и третата четвърт на ХIХ в. започва да се развива т.нар. градска песен. Особена популярност получават революционните песни на Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Стефан Стамболов. През 50-те години в Шумен е организиран и първият оркестър, а малко по-късно в Свищов и Русе са създадени и първите хорове. През 1856 г., отново в Шумен, е поставено началото на театралното дело у нас. Всички тези прояви благоприятстват развитието на новите културни тенденции в живота на възрожденското общество и оказват решаваща роля за духовната еманципация на тогавашните българи.
Процесът на изграждане на новобългарската култура достига своята кулминационна точка през 70-те години на ХIХ в. Главна заслуга за това се пада на възрожденската интелигенция, която се изявява като истински творец и организатор на културната обнова на българското общество. Съществена роля изиграва и възрожденската буржоазия, която с материалните си средства и с общественото си влияние активно подпомага усилията както за запазване културната идентичност на българите, така и за тяхното постепенно приобщаване към ценностите на европейската цивилизация.
Като цяло българската възрожденска култура отстъпва по много показатели на европейските културни стандарти, но безспорно през Възраждането и най-вече през ХIХ в. българската култура става неделима част от европейската цивилизация. Както движението за новобългарска просвета, така и процесът на изграждане на възрожденската култура изпълнява функциите на основен обединител на българската национална общност през годините на Възраждането.

http://history.kabinata.com/themes/prosveta.htm

[Hatshepsut]

Найден Геров – българският просветител

На 23 февруари 1823г. в семейството на Даскал Геро Мушева се ражда един от най- видните общественици -  публицист, писател и фолклорист и човекът, създал първото класно училище – големият Найден Геров. Именно той е личността, заради която в Пловдив се чества за първи път празника на светите братя Кирил и Методий, който днес е един от най-тачените в българската държава. Името на Геров се свързва и с активната борба срещу фанариотското движение по българските земи в средата и края на XIX век, което завършва образа му на изтъкнат родолюбец и човек, изиграл основна роля в българското възраждане.

Найден Геров е роден и отраства в Копривщица. По това време селището е едно от малкото, за които може да се каже, че имат някаква независимост от Османската империя и са истински пазители на българщината. Поради чисто географските дадености на днешния град, в началото и средата на XIX век, местните са се занимавали предимно с търговия, занаятчийство и просветни дейности. Именно в такова семейство се ражда и Найден Геров. Баща му, Геро Мушев, е даскал, който по-късно бива обезсмъртен като хаджи Генчо в Каравеловата повест “Българи от старо време”. Найден е осмото от общо тринадесетте деца, като въпреки многолюдната челяд, бащата успява да осигури необходимите условия на всяко дете да се образова.

Родната къща на Найден Геров в Копривщица

Младият Найден започва образованието си в бащиното училище, което се намира в тяхната къща. Отличава се с любознателността си и още на 11 години има нужда от по-добро образование. Заминава за Пловдив, където учи в местното гръцко училище, а след две години се връща в родния град. Там Неофит Рилски вижда големите заложби на детето и ходатайства пред живеещия в Одеса Христо Стойкович да поеме издръжката му. Той се съгласява и така Найден Геров заминава за чужбина да учи в прочутия Ришельовски лицей , което се оказва една от повратните точки в живота му.  По това време Одеса е бил един от основните центрове на българската емиграция, като там са се образовали редица знатни българи. Именно в такава среда попада и в Найден Геров. По време на обучението си се запознава с  Васил Априлов, Добри Чинтулов, Иван Богров, Никола Палаузов и други видни книжовници, което спомага още повече да се затвърдят възгледите му, че важна роля в освободителното дело играе и просвещението на народа.

Именно по време на образованието си в Одеса, Найден Геров издава едни от най-известните си творби - „Няколко думи за превода на математическата география“ (1842г.), „Начала на християнското учение“ (1843г.), както и първата българска поемата „Стоян и Рада“ (1845г.).

Подобно на много други българи от епохата, след като завършва лицея през 1845 година, Найден Геров решава да се завърне на българска земя, за да предаде това, което е научил на сънародниците си. Преди това е имал и желание да продължи образованието си във Виена, но поради финансови причини това не се осъществява. Така през пролетта на 1846 година, двадесет и три годишният Найден Геров се завръща в Копривщица и слага началото на мащабната си просветителска дейност. Само за няколко години той постига неща, които изиграват изключително важна роля върху формирането на българското самосъзнание на местото население. По негова идея се открива първото класно училище,  прави и първата в България учебна програма. Това са огромни стъпки за едва развиващото се българска образователна система, които обаче забиват последния пирон в гръцките амбиции да асимилират българското население. Именно с тази мисия Найден Геров заминава след няколко години и за Пловдив. Вече с авторитета на виден просветител той трябва да поеме развитието на българската гимназия в Пловдив и да спре гръцкото влияние в града.  По това време и духовенството и обучението в града под тепетата са гръцки. Само малка група заможни хора, предимно копривщенци, се опитват да възвърнат вярата, че и българския език става за просвета. С много перипетии, с много борби Геров успява да постигне тази цел, на която той на практика посвещава живота си както си личи и от тези му думи:

«Достигнал съм до голям чин и почести, радвам се на добро име и, слава Богу, нищо не ми липсва, но никога няма да забравя 20 юли 1851 лето. Една неделя преди тоя ден гърците имаха изпит в своето главно училище, дето бях поканен да присъствувам и аз. И сега, а тогава още повече, учението в гръцките училища се състоеше само в изучаване стария гръцки език, когото накрай пак не научаваха… На тоя изпит присъствуваше цветът на пловдивските гърци начело с владиката. На всички се четеше на лицето една гордост, една предвзетост: само гръцкият език е приспособим за учение, напусто се мъчите с вашия дебел български език, вижте каква дълбока наука се крие в нашия език! След изпита аз поканих владиката с всичките присъствуващи първенци гърци да дойдат на моя изпит, на българския изпит в българското училище. На 20-й юли, св. пророк Илия Гръмовник, след божествената служба, нашето училище беше препълнено с народ, когато гръцкият владика ведно с гръцки първенци дойдоха на изпита. Разнообразието на преподаваните предмети, разбраните отговори на учениците, решението на много математически и физически задачи, точното показване на географически места слисаха присъствуващите гърци… Гръцкият владика се навъси и подкачи да пита гръцките учители защо тези предмети не се учат в тяхното училище. След изпита гърците си отидоха като попарени, те се изпокараха и промениха учителите си, а моите ученици и нашите българи тържествуваха. Тоя ден е най-радостният в живота ми…»

Класното училище в Копривщица

По негова инициатива в Епархийското училище в Пловдив за първи път е отбелязан деня на светите братя Кирил и Методий. От 1857 година празникът се чества редовно в Шумен, Пловдив и Цариград и Лом и така чак до наши дни, в които това е един от най-тачените празници.

През 1857 година Найден Геров е назначен от руското правителство като пръв вицеконсул в Пловдив. Това дава огромна свобода на действията му като просветител и през следващите години той разгръща мащабна просветителска дейност в цялата Горнотракийска низина. Въпреки че не подкрепя революционните идеи на Ботев, Каравелов и Левски, и смята, че свободата ще дойде от Русия, той помага активно и по време на Кримската война, и по време на Руско-турската. След Освобождението за кратко е губернатор на Свищов, но след това се завръща в Пловдив, където довършва и мащабния си труд  “Речник на блъгарский язик, с тлъкувание речити на блъгарски и русски”.Цели петдесет години той събира думи, поговорки, песни, за да положи основата на този епохален труд. Със своите 70 хиляди думи, над 24 хиляди изречения, 5 хиляди части от народни песни 16 хиляди пословици и над 2000 имена – това е писмен паметник на българския език и творчество без аналог.

Умира в Пловдив на 9 октомври 1900 година, след близо 2-годишно боледуване. Съвременници разказват, че цялото общество е било покрусено от смъртта му, а мнозина заявявали, че с нея идва края на една цяла епоха в българското творчество и култура. И навярно наистина е така. Борейки се през целия съзнателен живот срещу фанариотското движение по българските земи и опитвайки се да научи всеки българин на четмо и писмо, Найден Геров несъмнено изписва името си със златни букви в нашата история.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Неофит Рилски – “патриархът на българските писатели и педагози”

Няма да преувеличим, ако кажем, че почти сам Неофит Рилски олицетворява цял етап от развитието на новобългарската култура – движението за народна просвета, за новобългарско училище, книжнина, общонационален книжовен език. А именно това движение изиграва може би една от най – важните роли на мощен ускорител в съзряването на националното съзнание, въздейства на борбата за църковна независимост и за крайната победа- признаването на българската нация в пределите на Османската империя. То обединява разпокъсаните дотогава народни сили в подготовката им за последната, решителна битка – тази за политическо освобождение.

А щом борбата за просвета, за новобългарско училище, книжнина и език лежат в сърцевината на извършилата се културна революция, то и първият радетел на новобългарския книжовен език – Неофит Рилски – можем спокойно да определим като знаменосец на културната революция у нас. Признание за значението на Неофит Рилски в културната история на България дава Константин Иречек през 1882г.: „патриарх на българските писатели и педагози”.

Неофит Рилски е сред онези дейци на Българското възраждане, които ни поразяват с всеобхватните си интереси, с безкрайното си трудолюбие и себеотрицание, с високата си нравственост и безкомпромисност. Една личност, която отдава умствените си и творчески сили в продължение на близо седемдесет години на високо благородна цел. Творческото му въздействие може да се открие в няколко поколения български интелектуалци в страната.

Още в младежките години на родения през 1793г. в Банско Никола Поппетров има моменти, които предсказват неговата склонност към тези духовни и интелектуални прояви, които ще оставят следа в българската култура. Получил първите си училищни познания от баща си свещеник, през 1806г. той е ученик при прочутия живописец Димитър Зограф. Когато учителят му трябвало да напусне Банско и да замине за Рилския манастир да рисува икони, младият Никола пожелал да тръгне с него и да се учи за иконописец, но баща му не го пуснал.  Тогава Никола избягал от вкъщи и настигнал учителя си.  Заедно с него отива в Рилския манастир, където, според някои монаси, взема участие при рисуването на „Страшния съд”. Когато Димитър Зограф свършва своята работа в манастира, той го напуска без своя ученик, който става послушник при проигумен Йеротей. Бащата на Никола се възпротивява, защото вече вижда сина си като прочут живописец, но склонява при условие, че младежът няма да бъде покалугерен без неговото одобрение. Но не станало така – Йеротей покалугерил послушника си без знанието на бащата през 1811 год. и Никола приема името Неофит.

Започват години на упорит труд. Младият Неофит изучава в манастира черковнославянска граматика, учи в гръцките училища в Мелник и Велес, след което става учител и проповедник в Рилската обител. Тук той продължава да се самообразова постоянно и системно, поради което е смятан за един от най- културните и способни монаси.

През 1828г. самоковският митрополит Игнатий го взема за свой секретар, но не за дълго- на следващата година митрополитът бива убит. Потресен от садизма на турчина убиец, Неофит прави първия си литературен опит, написвайки стихотворение, посветено на убития митрополит. Върнал се в Рилския манастир, той трябва отново да го напусне, тъй като през 1833г. манастирската сграда е нападната и изгорена от разбойници.

Неофит отива в Казанлък, а през 1834г. – в Букурещ. Там е изпратен от Априлов и Палаузов, за да се подготви за преподавателска дейност в строящото се Габровско училище. В началото на 1835г. училището е открито, а Неофит е първият му учител. Той въвежда взаимоучителния метод, обучава своите възпитаници в светски дух.

Три години по – късно, през 1837г., Копривщица има честта да приеме за две години уважавания педагог. Но копривщенските първенци го принуждават да напусне красивото подбалканско селище и да се завърне в Рилския манастир.

Корица на "Българска граматика"

От много градове до него достигат писма- всички горят от желание да отиде при тях, да ги просвети. Най – настоятелни обаче са старозагорците. Те пишат писмо след писмо – прочувствени, завладяващи. Неофит не може да устои на трогателните молби и скланя. През април 1846г. той отива в Стара Загора, но за съвсем кратко време. Лошите условия в училището не му дават възможност за нормална педагогическа дейност и го принуждават да се върне отново в своя „дом безмолвия” в Рила. Отново го напуска през 1848г., когато е поканен да поеме катедрата по славянски език в богословското училище на о-в Халки. Там прекарва четири години и съставя за нуждите на преподаването славяно- гръцки речник, отпечатан в Константинопол със заглавие “Христоматия на славянския език”. Днес, 160 години по-късно, този труд все още се използва. През 1852г. Неофит се завръща отново в Рилския манастир, който вече не напуска до края на живота си, въпреки поканите за учител и ректор на проектираната духовна семинария.

Книжовната работа поглъща Неофит, той живее изключително с нея. През 1860г. до 1864г. поема игуменството на Рилския манастир. Толкова силно отдаден на своите книжовни занимания, той отхвърля по-късно и митрополския сан, който му предлагат. Неофит Рилски бе роден за педагог и книжовник и не измени на своето призвание.

Глобусът, създаден от Неофит Рилски

Той е обичан и уважаван от всички, канен за учител от различни краища на страната. От него се искат съвети за постройката на училища, книжовници му изпращат за мнение свои ръкописи. Той е винаги отзивчив, внимателен – мъдър наставник, опитен и неуморим педагог. Неофит дава на народа това, от което има нужда най –много – просвещение и наука. С рационалистическите си възгледи той поставя на здрава основа училищното обучение – въвежда взаимоучителната метода, въвежда нови учебни предмети, с които разширява значително познанията на учениците си, отхвърля завинаги схоластиката и догматизма на старата килийна система. Смятайки, че учението трябва да бъде поставено преди всичко, Неофит Рилски съставя и издава през 1835г. „Взаимоучителни таблици”, по които се води оттогава училищното обучение и първата по – сериозна „Болгарска граматика”, интересна не само със системното изложение на граматичните особености на българския език. В нейната уводна част или в така нареченото „Филологическо предуведомление”,  нейният автор изказва своите възгледи за книжовния българския език и ги защитава с полемична част. Неофит Рилски е за създаването на книжовен национален език , който е взел под внимание онези общи закономерности, характерни за всички българския наречия. От друга страна обаче, Неофит набляга и върху необходимостта да се запазят известни особености и форми от черковнославянския език. Така той става родоначалник на езикова школа, която не пренебрегва нито отделните български наречия, нито известни форми в езика на българите от древността.

Усетът на Неофит Рилски към граматичните и лексикални особености на езика идва преди всичко от неговите лексикографски интереси. От 1819г. до края на живота си той живее с една мечта – да състави и издаде речник на българския език. Близо шестдесет години Неофит работи по изработката на българо – гръцки речник. През 1875г. започва печатането му, но поради настъпилите смутни времена този многогодишен труд, обхванал богатството на българския и гръцкия език, поддържал с десетилетия творческия пламък на един талантлив езиковед, остава неиздаден.

Гробът на Неофит Рилски до църквата на Рилския манастир

Книжовното дело на Неофит не обхваща само „Болгарска граматика”, „Взаимоучителни таблици” и този речник. Неофит Рилски е автор и на други оригинални и преводни съчинения като „Краткое и ясное изложение”, „Слаужба с житием отца Йоанна Рилскаго”, „Христоматия славянска язика”,  Описание болгарскаго священаго монастиря Рислакго” и др. В тях се разглеждат не само църковни проблеми, но и такива от светски характер.

Един труд на Неофит Рилски, независимо, че е преведен, има особена стойност за Възраждането – преводът на Евангелието, отпечатан в Смирна през 1840г. Той се посреща с огромен интерес – за това свидетелстват отзивите на възрожденските читатели и книжовници.

През 1875 г., шест години преди смъртта си, Неофит Рилски издава „Словар на българския език, изтълкуван от църковно-славянски и гръцки език“. Той ни завещава и първия български глобус, днес намиращ се в манастирския музей на Рилската обител. Умира на 4- ти януари, 1881 г., в Рилския манастир.

Неофит Рилски е личност, от която се интересуват и сега педагози, езиковеди, литератори, историци, богослови, защото той живя с енциклопедичния дух на Възраждането, с благородните му творчески пориви. Понякога голямата дистанция на времето, която ни дели от събития и творци, не ни позволява да почувстваме проникновено и да разберем напълно тяхната значимост и величие. Затова е добре да си припомним оценките на някои техни съвременници. От тях, от тези известни или забравени вече негови ученици и сподвижници, Неофит Рилски беше наречен „първий просветител болгарский”, „наш Нестор”.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Символ верую на българската периодика

Навършват се 170 години от началото на българския периодичен печат, поставено от списание „Любословие“


Корица на списание „Любословие“ от 1844 г.

                  
Април се изниза и нито един от неизброимите у нас вестници и списания не обели зъб, че в този месец преди 170 години се е появило първото българско периодично издание „Любословие". Константин Фотинов е неговият издател, той е основоположникът на българската преса и истински подвиг е, че изданието излиза редовно всеки месец в продължение на две години.
Фотинов е бил един от най-образованите българи, владее чужди езици, кореспондент е на френски вестници, в които печата патриотични статии по „българските работи в Турско". Списанието е дори илюстровано, нещо не толкова често срещано дори в страни, в които печатът е от векове.

Константин Фотинов

Още в първия брой Фотинов заявява, че „от должност и полза человеческая" се е захванал с „Любословие" и че човекът е получил дар слово лично от Бога. Замисля издаването на вестник с работно заглавие „Лист любословни, повестни и торжищни" и за целта пристига в Цариград, но нелепа смърт осуетява намерението му.
Ако Фотинов е запалил огъня, то истинският му поддръжник години наред е Иван Богоров. През 1846 година в Лайпциг (наричан у нас Липиска) той започва издаването на „Български народен известник", който още от третия брой е преименуван в гордо звучащото „Български орел" – „известник граждански, търговски и книжевен".

Първият брой „Български орел“, 20 април 1846 г.

Още тогава Богоров строго определя, че вестникът ще се списва на „чист народен език" и за такъв ще се бори през целия си живот. Съдържанието на изданието според него трябва да носи на читателя граждански известия отвсякъде, да има описания на чужди страни, да поучава търговците, да разработва въпросите на образованието. Доста любопитно е, че дори в това първо утро на българския печат Богоров не пропуска и голямото значение на „развлекателната страна" - онова, което сега се нарича масово четиво. И - разбира се - литература и хумор.

През 1948 г. той, заедно със забравения вече патриот и енциклопедист Александър Екзарх, слага началото на един от най-продължително време излизалите вестници от преди Освобождението „Цариградски вестник".
По онова време закон за печата в Турция не е имало. Учредяването на издание е ставало с един ферман, а пътят към него е преминавал през подаръци и подкупи. Всичко това Богоров и Екзарх го правят успешно и получават зелена улица. Отначало Богоров имал само букви, нареждал вестника по страници и пренасял готовите форми до друга печатница.

Веднаж формите се изсипали, буквите се разпилели на улицата и тогава с последните си пари купува печатна машина. Богоров е истински човек вселена - големи са му заслугите за българския език, ние и досега без да знаем ползваме в ежедневието стотици измислени от него приятно звучащи български думи. Негова „рожба” са „голямото добро утро", както сам нарича „Академичен български речник", но успява да издаде само един том. Той е първият географ, преводач е на най-популярните световноизвестни книги, но преди всичко си остава журналист и участва в учредяването и списването на дузина други вестници и списания.

Властта се страхува от словото му и през 1875 г. дори закрива вестник „Турция" само защото той започва да му сътрудничи. До Освобождението излизат с различна продължителност 86 периодични издания, почти всички патриотични. Думата „Българско" често присъства в самите заглавия. Драган Данков дава наименование на вестника си „България", а Ботев – „Нова България".

„Мълчанието би било престъпление за всеки един човек, който обича себе си, народа и отечеството си. И в името на тази любов... ние подаваме ръката си на секи от тия патриоти на духа. За интереса на общата цел ние оставяме настрана всякакви лични страсти" – пише Ботев в брой първи на вестника си „Знаме", излязъл през 1874 г.

Това е достатъчно за тъжния извод, че нов Ботев ни е нужен сега и че анатемата на изучаване на неговата публицистика в училище е само част от големия заговор срещу големия поет и революционер и България на определени властимащи обръчи и кръгове.
Тия дни по Българското национално радио Румяна Угърчинска, разследващ журналист (живееща понастоящем във Франция), писател, преподавател в Института по криминология в Париж, изрече три думи заветни: „Българската журналистика страда". За пореден път отново човек извън страната ни се опита да ни отвори очите за това, че вероятно много повече сме загубили като сме спечелили нещо.

Никога в 170-годишната история на българския печат не се е случвало това, което е най-характерно за вестникарството ни от двайсетина години насам - обслужване на олигархични интереси. Даже в тоталитарно време честните пера съумяваха, дори с цената на уволнения и анатеми, да работят не само за властта, но и за читателя. Днес вестниците, които излизат за читателя, в които "Десант" е флагман, се броят на пръсти. Изданията са вече обикновени търговски дружества.
От 1844 г., та чак до 1989 г. периодиката е била наковалнята, през която са минали мечовете на всички български публицисти, белетристи, поети, общественици и научни работници. Печатът е бил не само люлка на свободата, но и на културата.

Неуморният изследовател на пресата у нас Иван Богданов отбелязва, че "цялата българска литература се зароди и укрепна в колоните на периодичния печат". Допреди двайсетина години именно той беше ковачницата за литератори. Въпреки властта, с езопов език страниците отразяваха живота в цялата му сложност и противоречия. Не е вярно, че преди Десети ноември не е имало гражданско общество - имаше и то се формираше във всеки вестник, особено в задължителния отдел „Писма на читатели".
Моят стар приятел Марко Ганчев казваше: „Ние всичко пишехме в подтекст, а текстът само бе претекст", допълвам го: „Днеска гледам за подтекст, а не виждам даже текст".


Още за първия наш журнал
Тодор Бакърджиев

Това издание не се появява изневиделица на народностния ни небосклон. Константин Фотинов от младини проправя пътя за една нова просвета за младежта на поробена България. Учител по призвание с всяко кътче на душата си, той през 1828 година открива частното си училище в Смирна, превръщайки го в огнище на национално-образователно пробуждане, в средище за противопоставяне на асимилаторското гръцко фанариотско духовенство.

Заедно с взаимоучителната метода той въвежда и изучаването на френски език като предмостие за широка европейска култура на възпитаниците си. Този стремеж предопределя и по-обхватно организирано култивизиране на широк възрастов кръг българи. Така у него се появява и идеята за списание „Любословие“, което се превръща в негова най-голяма заслуга и безспорен книжовен подвиг.

Там Константин Фотинов се изявява като добър журналист и темпераментен публицист, като патриот с многостранна култура. Изпод перото му излизат статии по педагогически, исторически, филологически и други проблеми, като например „Понятие на древност славянска“, „Народ и язик“ и др. Специално внимание отделя какви предмети трябва да се изучават, какви са ролята и длъжностите на учителя, нуждата от общонационално българско училище и специални девически училища. И досега статията му „Възобразование женского пола“ предизвиква интерес като хуманен израз на своя автор.

Той е борец срещу консервативните становища на времето, които биват преодолени по-късно от революционно-демократичната програма, прогласена от Каравелов и Ботев.
В списанието намират място четива из областта на географията, земеделието, политическата хроника. „Най-первото просвещение и добропознание на един народ человеческий е училищата и четенето на много различни книги, които могат да просветат вашия ум и разум да познаете първо сами себе си…“ – съветва Фотинов.

http://www.desant.net/show-news/30075/

[Hatshepsut]

Христо Данов или човекът, който дари книгата на българския народ

Тази история започва на 27 август 1828г. Мястото е сред средищата на Българското възраждане – Подбалкана или по-точно, малкото градче Клисура, в близост до Карлово. Там е роден човекът, който „дава“ книгата на българския народ, Христо Груев Данов. Подобно на мнозина други, той незаслужено е сред достойните българи, за които не знаем достатъчно.

Още като ученик бъдещият книжовник има щастието да черпи знания и опит от двама бележити будители в Копривщица – Йоаким Груев и Найден Геров. Преди това той учи в килийните училища в родния си град и в Панагюрище. След завършване на образованието си, Данов учителства в продължение на 9 години, от 1849г. до 1858г. Именно по това време той осъзнава нуждата от масово разпространение на книги и учебници за всенародна просвета във всички населени с българи райони.

Следващите години от живота му са посветени на инициативата за просвещение чрез популяризиране на книгата сред българите. Тази идея намира своята реализация през 1862г., когато създадената 5г. по-рано в Пловдив „Дружествена книговезница“ в съдружие с Йоаким Груев се превръща в „Книгоиздателство Христо Данов и с-ие“. През следващите години то се разраства, отваряйки клонове първо в Русе и Велес (1867г.), а после в София и Лом (1880г.).

Сред заслугите на просветителския, светски и новаторски дух на будителя се нареждат създаването на Първото неделно училище в България, което отваря врати в Стрелча през 1850г., първите български стенни географски карти, първият общонационален вестник „Марица”, който е най-авторитетният вестник в България след Освобождението, а първият му брой излиза непосредствено след Берлинския конгрес. И това не е единственият принос на Христо Г. Данов към националната култура и просвета. Той също така ни завещава първите търговски каталози на книги, наречени от него „расписи“. Те се издават в продължение на 8г. в Дановия календар „Летоструй“.

Издателството на Данов продължава своята дейност и в наши дни. След смъртта на основателя, делото му е продължено от неговите синове до 1947г., когато е ликвидирано, а през 1960г. подновява своята дейност, макар и вече национализирано. Дружеството има широк асортимент българска и чуждестранна литература, учебници, карти, списания и вестници. Броят им до одържавяването достига 1000, а след това 2400 заглавия. Освен издателска, то развива и широка книгоразпространителна дейност най-вече в македонския край – Щип, Велес, Солун, Скопие, Куманово, Охрид, Ресен, Сер, Дойран, Струмица, Неврокоп и др. Печатарството се извършва основно във Виена, където през 1874г. е отворена българска печатница, преместена в Пловдив след Освобождението, с помощта на княз Черкаски и временното руско управление.

Печатницата на Христо Данов в Пловдив

Бащата на книгоиздаването в България участва активно и в обществения и политическия живот на страната. Той е народен представител в областното събрание на Източна Румелия, а впоследствие и кмет на Пловдив (1897г.-1899г.). Любопитен факт е, че като градоначалник Данов се отказва от заплатата си, а най- големите му заслуги са залесяването на две от тепетата на града и създаването на първия модерен градоустройствен план, изработен от чешкия архитект Йосиф Шнитер. Именно Шнитер построява и камбанарията на гроба на Христо Данов в църквата „Света Богородица“ след смъртта му на 11 декември 1911г.

Признателността на българите към живота и личността на духовния просветител намира израз в именуването с „Христо Г. Данов“ на улици, училища и читалища. Ежегодно от 1999г. насам Министерството на културата присъжда национална награда на негово име за „принос към книжовната култура“. Церемонията се провежда в къщата-музей на възрожденеца в стария Пловдив, чиито каменни основи се вплитат в скалите по много красив начин, а експозицията в нея предлага оригинали от кабинета и книжарницата на книгоиздателя.

Въпреки огромното значение и принос на дейността на Данов за „събуждането“ на българския народ, името му остава встрани от тези на възрожденците-революционери, а всъщност духовната и физическата революция са неразривно свързани и за да може робът да изпита потребност да хване оръжието и да се бори за изконното си право на свобода, той първо трябва да хване книгата, която да освободи съзнанието му. В края на много от материалите ни, посветени на големи личности от българската история, прилагаме техен цитат, защото според нас това е един сигурен начин да илюстрираме техния мащаб. Ето и цитатът от Христо Г. Данов:

Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охола и надутост, а на друга – лудо нехайство, па – и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобрение както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е, гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки?

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Христаки Павлович - последовател на паисиевото дело за духовно издигане на българския народ

Българският възрожденски учител и писател Христаки Павлович е роден в Дупница през 1804 година в заможно семейство.  Материалното състояние на семейството било доста добро, но те имали една мъка - умирали децата им. Затова,  когато  майката на Христаки била бременна с  него, баща му се  зарекъл , ако се роди син, да го даде да служи на Свети Иван Рилски.

За щастие детето се родило живо и здраво. Нарекли го Христо. Раждането на Христо съвпада с един от тежките периоди на Дупница. Затова бащата, решава да изпрати сина си в Рилската Света Обител. Той го предава на отец Йосиф Скевофилакс, който по нататък се грижи за неговото възпитание и обучение. Последният забелязал в момчето дарба и наклонност към наука и образование. Оттогава отец Йосиф, добродушен и благ старец, станал духовен баща на Христаки.

Христо получил първоначалното си образование в Дупница, в килийното училище на манастирския метох, където Йосиф бил учител. След това отецът го завел в Рилския манастир, където изучил славянски език и граматика. Тук се запознал и с гръцкия език. В манастира  той става рософор под името Хрисант, а по късно белец, под името Христаки. Така се изпълнява  желанието на бащата – да посвети детето си на Свети Иван Рилски и да му даде солидно образование.

Младият Христаки, обаче,  не се задоволил с това образование, което получил от отец Йосиф. Той жадувал за по–високо, което можел да получи само в гръцките училища в Мелник и Сер. Манастирските братя с готовност подпомагали всеки, който имал желание да продължи да се развива. Те не изоставили и този свой брат.

Около 1825 година управлението на Рилския манастир изпраща Христаки на учение в град Мелник, при прочутия тогава гръцки учител Адамос Метсиовитис – даскал Адам. След тригодишно учение в там, Христаки е изпратен в Сер, за да продължи образованието си при по–учения и по–прочут даскал Аргириадис. Там останал 2 години, между 1828 - 1830 година. Така  младежът имал възможността да получи по–солидно образование. Основно изучил славянски и елински езици. Подготвен за бъдещата си дейност, той се завръща в Рилския манастир. Солидното му образование го поставя в челните редици на нашето просветно дело.

Не след дълго в манастира дошли на поклонение свищовски първенци, които като се запознали с младия Христаки, оценили неговите качества и пожелали да стане учител в Свищов. Така през 1831 г. с благословията на духовният си баща, отец Йосиф, Христаки заминава за Свищов. Той е радушно посрещнат и сърдечно приет от свищовските граждани, които го обикват заради високата му  начетеност,  благия му  характер и хубавото му пеене в църквата.

Веднага с идването пристигането си в Свищов, Христаки основава първото българско, наречено славяно–елинско училище в долната махала на града, през 1831 година.
По–късно,  в другата махала на града, той отваря и славяно–българско училище. Христаки Павлович  пръв в града слага началото на девическо училище в Свищов, през 1841 година. В главното училище  той преподава българска граматика, катехизис, аритметика, българска история, риторика, логика, богословие, география, славянски и гръцки език. Започва да развива и  своята дейност като съставител и издател на учебници за своето училище.

На 03.12.1833 се венчава за дъщерята на свищовския първенец Илия Цанков – Севастия (Севаста). Тя също е  грамотна и доста  образована  за времето си жена.

В Свищов Христаки работи заедно с Емануил Васкидович. Това  дава възможност  в училищата да се образоват много от бъдещите строители и държавници на нова България. При него са учили Петко Славейков, Драган Цанков, Григор Начевич и много други.

Христаки не спирал своята дейност, той поддържал тесни отношения с другите образовани негови съвременници – Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Стоян Чалъков. Всички те високо са ценели неговата дейност.

През 1848 година в България върлува епидемия от холера. От тази ужасна болест се заразил и Христаки Павлович. Младият и силен организъм се борил 16 дни. На 21 юли 1848 година, обаче,  Павлович умира на 44 години,  сразен от болестта.  Оставя 8 деца и млада вдовица.  На следващата година,   безутешна в скръбта си и тя се споминала.

Три от децата на Христаки Павлович - Илия, Хрисант и Павел умират още в детска възраст.

Христаки Павлович е един от големите дейци за културното издигане на българския народ от първата половина на 19 век. Работил през епохата на току що почналия културен възход и свършил живота си толкова рано, той оставя в народната съкровищница много повече, отколкото е могло да се очаква. Той е учителствал и писал книги за учениците си, сам приготвял учебниците си.

През 1833 година  Павлович е печатал аритметика за българските училища и то в няколко части. Това е много преди да се появят  учебниците на Неофит Рилски. През целия му живот  горещия патриотизъм е бил негов спътник. Това особено ясно проличава в предговорите на неговите учебници. Най–важното негово съчинение е известната първа печатна славяно–българска История по Паисий, наречена Царственик или история болгарская.

За кратко време тази книга е била разпространена между хората и в училищата. Всеки, който можел да чете,  се снабдявал с книгата и я е учил наизуст, за да я разкаже на тези, които не могат да четат. Това е първата печатна българска история. Не по–малко значение имат и другите издадени от него съчинения. Повечето са учебници, толкова необходими за българското училище, което едва прохождало. За доста  кратко време Христаки Павлович оставя много учебници и прочитни книги. По–известни негови съчинения са:

1/ Аритметика или научна числителница,
2/ Разговорник греко–болгарский за ония, които желаят греческий язик да се научат, при когото и една кратка болгарска история приложи се. Собран и сочинен от Христаки П. Дупничанина, учителя в Славено-Елинското в Свищов училище, който сега перво на свет издава го,
3/ Общополезен писмовник, 
4/ Месецослов ,
5/ Първа българска граматика, 
6/ Канон молебен и прочее,
7/ Царственик или история болгарская,
8/ Изгубено дете,
9/ Граматика славяно–българска,
10/ География или землеописание в ръкопис.


Да се пишат и издават толкова книги в тези тежки години,на гонения от страна на гръцките фанариоти, е било равносилно на подвиг. Произведенията на Христаки Павлович  имат значение не само със своето съдържание, а и с въздействието върху българската обществена мисъл. Неговата цел е била Историята на Паисий да бъде предложена в една по-лесносмилаема и подредена форма на българското общество.

Христаки Павлович осъзнавал ясно предначертаната задача, която следвал смело и неотклонно. Тук той е истински последовател на Паисиевото дело за национално самозапазване и духовно издигане. Не по–малко значение има неговата дейност и съчиненията му за нравствено издигане на народа ни. При всички неблагоприятни за делото му условия, Христаки Павлович успява да изгради светъл паметник със своите съчинения.
Ламартин казва: „Прахът на мъртвите е създал Отечеството”, но затова пък потомството е длъжно за назидание на младите, да отдава почит на заслужилите народни дейци. „Ако е сладко да умреш за Отечеството, дваж по–сладко е да живееш за него, да посветиш своето време, своите сили и най–добрия дял от сърцето си”.

Това нещо Христаки Павлович го съзнава много добре, затова влага своите сили и дарования в служба на своето Отечество. За много късо време, само 17 години между 1831 и 1848 година, той начерта нови пътища, по които българите трябва да вървят, за  да бъдат  това, което са днес.

http://www.teenproblem.net/

[Hatshepsut]

Българската просвета след Кримската война

След Кримската война българската просвета предизвиква могъщо национално движение, което пробужда народните низини и достига до забележителни резултати. Заякнала стопански, буржоазията можела да отделя повече средства за просвета. Под формата на дарения и помощи българските търговци, промишленици и занаятчии изграждали и обзавеждали училища, отпущали суми за заплащане на учителите, за изпращане на български младежи на учение в чужбина. Особено големи грижи за просветата полагали едрите търговци от Цариград, Одеса, Букурещ, Виена, както и българските общини от големите градове вътре в страната, в които търговско-занаятчийските среди успели вече да изтласкат старите чорбаджийско — компрадорски елементи.
Важно значение за развитието на националната просвета през този период има и разгръщащото се църковно-национално движение, което предизвиква остра конкуренция с гръцката образованост, подтиква българите да строят училища и църкви като постове и защитници на тяхната националност, език и култура.
Общият национален и духовен подем на българите след Кримската война се ускорява и от създаването на първите политически формации, което довежда до окончателно оформяне на националноосвободителната идеология, предизвикала оптимистични настроения.
И през този период като могъщ ускорител на духовния подем, на стремежа към модерна просвета и култура действат външните културно-политически влияния.
След Кримската война особено силно влияние върху българската просвета упражнява Русия. Създаденото през 1854 г. Българско одеско настоятелство - организация на емигрантската буржоазия в Южна Русия, си поставило за цел да събира дарения за българските училища и църкви. По негова инициатива в Русия са привлечени много български младежи и девойки които постъпвали в руските гимназии, семинарии, лицеи и университети. През 1865 г. руското правителство решава да създаде единна система за подбора и обучението на южните славяни в Русия. С императорска заповед за тази цел са отпуснати 5000 сребърни рубли. За образованието на южните славяни се определят специални учебни заведения - Одеската гимназия и университетът в Николаев. В град Николаев през 1863 г. е открит пансион за български и южнославянски юноши, ръководен от българина Тодор Минков. Наред с това под покровителството на славянските комитети български младежи се учат в университетите на Москва, Киев Одеса, Петербург и в редица други градове. От Кримската война до Освобождението в Русия получават образование неколкостотин млади българи и българки, между тях и едни от първите дейци на Българското възраждане - Л. Каравелов, Хр. Ботев, В. Друмев, Н. Бончев, М. Дринов, Р. Жинзифов, К. Миладинов и редица още други.
Освен в подготовката на национална интелигенция руската помощ за българската просвета се изразява и в изпращане на книги и пособия за българските училища, в отпускане на специални суми от руските консулства за училищата в изостаналите краища.
Така поради обстоятелството, че след Кримската воина руската политика на Изток залага главно на културно-политическото влияние сред южните славяни, българската просвета получила нови материални и морални средства за напредък и развитие.
Силно влияние върху българската просвета упражнява и Франция. Благодарение на дейността на католическите мисии след 1856 г. в Турция за българските младежи били открити вратите на 29 католически училища, между които най-голямо значение за националната просвета имали колежът в Бебек и френско-турският държавен лицей на Галатасарай в Цариград. В тези две първокласни учебни заведения получили образование много български учители, писатели, драматурзи, търговци и общественици, между които изпъкват имената на Д. Войников, К. Величков, Т. Пеев, П. Бобеков, на бъдещия български екзарх Йосиф, Др. Цанков, Ив. Ваклидов, Ст. Михайловски и др. Около 100 български младежи, между които Ал. Екзарх, Ив. Богоров, М. Балабанов, Ст. Михайловски, Т. Шишков, Николай Богориди, д-р Ст. Чомаков, завършват медицина, право, литература във френските университети.
Френската образователна система и педагогическа мисъл спомогнали на българското училище със своя опит. Достатъчно е да се отбележи само, че българските учители използвали 47 френски учебни пособия по аритметика, логика, естествени науки, литература, музика и т. н. Значителна роля в българското образование играят и английските и американските протестантски училища за момичета, открити в Пловдив, Стара Загора, Солун, Битоля, Русе и други градове. В знаменития „Робърт колеж" в Цариград, най-представителното учебно заведение в Ориента, получили образование голяма група български учители, търговци и общественици.
По същото време стотици българи се учат в училищата и университетите на Австро-Унгария и на балканските страни. Големи колонии от учащи пребивават във Виена, Прага, Табор, Кенигрец, също така в Белград, Загреб, Букурещ и Цариград.

В тези условия учебното дело отбелязва голям напредък. В страната се изгражда широка мрежа от основни училища, която обхваща всички български градове и много села. През 1876 г. в България имало близо 1500 основни народни училища.
Значително се увеличава и броят на класните училища. Според непълни сведения през 50-70-те години функционирали около 50 класни училища с по два-три, четири и пет класа. В по-големите градове били открити и около 20 класни училища за момичета. Класните училища разширили своите програми. В тях се изучавали всички основни дялове на науката, застъпени били по няколко езика - български, турски, гръцки и западни, главно френски език. В някои училища се преподавали и практически дисциплини, като земеделие и търговия. Подобрил се съставът на учителите. Вече част от българските учители били завършили висши науки в чужбина. Най-големите центрове на училищното дело след Кримската война, които определили насоките в развитието на новобългарското образование, били: Пловдив, където функционирало средищно училище „Кирил и Методий", което подготвяло учители за цялата страна; Стара Загора, където броят на учениците понякога достигал до 1000 души, Габрово - традиционен център на българската просвета, Шумен - център на нови педагогически идеи, град, където най-напред се въвежда обучението по химия, по пеене и по гимнастика; Елена, където съществувала прочутата „даскалоливница", Търново, Русе, Неврокоп, Велес, Прилеп, Скопие, Тулча, София.

На полето на народната просвета след Кримската война работят едни от най-изявените български възрожденски дейци - П. Р. Славейков, Димитър Миладинов, Кузман Шапкарев Райко Жинзифов, Сава Филаретов, Кр. Пишурка, Ст. Н. Шишков, д-р В. Берон, Д. Мутев, Йосиф Ковачев, Добри Войников, Р. Каролев, Сава Доброплодни, Т. Бурмов, Ил. Блъсков, Анастасия Тошева, Царевна Миладинова и редица още други.
Успоредно с развитието на образованието вътре в страната силен интерес към учение проявявала и многобройната българска емиграция във Влашко, Молдова, Бесарабия, в Южна Русия и Цариград. Оформят се няколко центъра на новобългарското образование вън от пределите на страната - Болград (Бесарабия), Букурещ, Браила и Цариград, които живеят с общия ритъм на новото българско образование и подготвят учители за вътрешността.
Общият подем на новобългарската просвета налагал да се премине към създаването на по-висши училища. До Освобождението били открити 3 гимназии. Първата от тях се създава през 1859 г. в гр. Болград (Бесарабия). През 60-те години Пловдивското класно училище също прераства в гимназия. Под наименованието Пловдивска семинария то било обособено като училище за подготовка на учители и духовници. През 1873-74 г. се открива и Априловската гимназия в Габрово.
Наред с откриването на трите гимназии през 70-те години в България се създават и няколко специализирани училища. През 1868 г. Йосиф Ковачев отворил в Щип първото българско педагогическо училище, което подготвяло учители за основните училища. Подобно училище той създава през 1874 г. и в Прилеп. През 1873 г. в Свищов Д. Шишманов открил търговско училище, което просъществувало обаче само една година. След 1873 г. били отворени първите богословски училища в Петропавловския манастир край Лясковец и в Самоков. Към богословските училища имало и педагогически отдели. Така постепенно училищата придобивали утилитарна насоченост. Те подготвяли не само грамотни хора, но и кадри, необходими за нуждите на просветата, културата и стопанския живот. В най-авторитетните училищни центрове - Пловдив, Стара Загора, Габрово, Търново, Велес, Елена и др. се подготвяли учители. В някои училища - белградското, шуменското, разградското, се преподавал специален предмет - земеделие. През 1871 г. Цани Гинчев издава и първия учебник за селскостопанска просвета.

През 70-те години по инициатива на българските търговци от Цариград, Одеса и Букурещ и при горещата подкрепа на цялата българска интелигенция се обсъжда въпроса за откриване и на висше училище. Тази идея, въпреки подкрепата, която намира в цялата страна, не била осъществена поради противодействието на турското правителство и на Цариградската патриаршия.
Възходът на учебното дело в България след Кримската война наред със засилващите се борби срещу гръцкото духовенство за самостоятелна българска църква съдействал за окончателното оформяне на националнокултурните институции.
След Хатихумаюна във всички български градове и в някои села били създадени български общини, които заедно с техните училищни и църковни настоятелства били главните органи на народната просвета. С реформените актове от 50 — 70-те години и особено със Закона за вилаетите от 1864 г. техният статут бил окончателно определен. Независимо от стремежа на турската власт да ограничи общинската автономия и да превърне общините в придатък към местната администрация, българите успяват да запазят националния характер на общинското самоуправление. През този период градските общини разпространяват властта си и над близката провинция. Например общината във Варна наблюдавала просветата и църквите във Варненско и в цяла Добруджа.
През 50-70-те години на форума на общинското самоуправление се разгарят острастени борби между старите чорбаджии и новата промишлено-търговска буржоазия. Традиционният чорбаджия бил изтикан постепенно от общините, от църковните настоятелства и училищните епитропства. Неговото място заемат занаятчиите и търговците. По този начин окончателно се закрепва хегемонията на буржоазията в културно — националното движение.
Общините се превърнали в главни опори на българската просвета. Когато през 60-те години Високата порта се опитала да отоманизира българското учебно дело, под ръководството и със средствата на общините било подбудено общонародно движение за запазване на българския характер на училищата. Общините бдели също така против чуждата намеса в националната просвета. Те станали и главни инициатори за изпращането на български младежи на учение в чужбина.
От 1856 г. в градовете започнали да възникват първите читалища. Най-напред български читалища били открити в Свищов, Шумен и Лом. До Освобождението били създадени 131 читалища. Във взаимодействие с училищата и общините читалищата се грижели за просветата, като организирали читални за възрастни, библиотеки и неделни училища за младежите, които не можели да посещават редовните учебни заведения. Постепенно читалищата станали база за развитие на театъра и музиката, за разпространение на българската периодика и книга. Така те се наложили като организатори на духовния и обществения живот.

Читалищата изпълнявали културно — национални функции и сред емиграцията. Особена роля в това отношение имали читалището „Братска любов" в Букурещ, център на революционната емиграция, „Българското читалище" в Букурещ, ръководено от Добродетелната дружина, читалищата в Браила, Болград и особено Цариградското читалище, придобило по-късно общонационални функции.
В условията на разгръщащото се културно — национално движение се създават и други обществено — културни организации. На първо място между тях изпъкват женските дружества, които се грижели за девическото образование, за просветата на майките, за издигане ролята на жената в българското общество.
В края на 60-те и през 70-те години се основават учителски и ученически дружества, които имали амбиции да приобщават интелигенцията към модерната култура, да поддържат културен живот сред гражданството, да разпространяват книги и списания и педагогически знания.
Развитието на културните учреждения и организации, плод на народното творчество, в условията на духовен подем постепенно довежда до оформянето на първите общонационални културни институции, играли ръководна роля по отношение на цялата страна. Първият орган, който придобил общонационални функции по отношение на просветата, било Настоятелството на църквата „Св. Стефан" в Цариград. Съставено от заможни търговци и занаятчии, то се обособило като отделна община, която по силата на своето влияние и поради средствата, с които разполагала, започнала да упражнява морален контрол върху училищата, читалищата, общините, печата, да насочва и координира усилията на нацията в културно отношение.
През 1864 г. към Цариградската община се създава Българско читалище, което чрез своето едноименно списание насочвало учебната и читалищна дейност. Пак в Цариград през 1868 г. се основава и Българско благотворително братство „Просвещение", поставило си за цел да съдейства за развитието на националната просвета в застрашените от гърцизма македонски райони. През 1871 г. била създадена и „Македонска дружина" като организация, противостояща на гръцката македонска дружина, създадена през същата година със задача да погърчи българите от Македония и Егейска Тракия. През 1872 г. Македонската дружина се преобразувала в „Каса за бедните български училища". След учредяването на Българската екзархия някои от самоорганизираните културно — национални институции били разпуснати. Българската просвета преминала под ведомството на епархиалните съвети и подчинените на тях общини. Но и през този период значителна роля останали да играят Цариградската община, Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина.

Общобългарските институции защитавали общите културни интереси на нацията. Те били инициатори за създаване на организация на учителите чрез така наречените учителски събори, които започнали да се провеждат от 1868 г. в главните просветни центрове Стара Загора, Прилеп, Пловдив, Казанлък, Тулча и др. От 1872 г. съборите били организирани вече от Екзархията по епархии. Първият епархийски събор, който приел програма за градските и селските училища и назначил училищен инспектор, бил проведен в Шумен.
Българските просветни органи в Цариград подпомагали общините от изоставащите в просветно отношение райони на Македония. По апел на братството „Просвещение" и на Българското читалище много общини от Северна България и Тракия, както и богати търговци сред емиграцията внесли дарения в полза на просветното дело в Македония, изпитващо силните удари на гръцкия културен натиск. Благодарение на усилията на българските общини в Македония, подпомогнати от цялата страна, през 60 70-те години и македонските райони започват да живеят с общия ритъм на българския културен ренесанс. Още преди създаването на Екзархията в Македония били открити 120 училища, в които се учели над 12 000 ученици.
Главната заслуга на общонационалните просветни институции в Цариград се състои обаче в това, че те отстоявали българските интереси от чуждите културно-политически домогвания. Те воювали срещу гръцкото влияние и срещу опитите на група сръбски мисионери, изпратени от белградското правителство през 60-те години, да откриват училища и разпространяват сръбска литература по главните градове на Македония и на западните български земи. Националните културни институции в Цариград отхвърлили категорично и проекта на Мидхат паша за отоманизирането на българските училища. Чрез цариградската преса те предизвикали силно движение сред българската интелигенция срещу турското посегателство.
Така просветното движение, започнало през 20-30-те години с изграждането на няколко основни училища, се превръща след Кримската война в общонародно движение за културно-духовна еманципация. То изиграло революционна роля в историята на Българското възраждане. Чрез училищата и просветата българското общество се измъкнало из тъмнините на средновековието и се приобщавало към постиженията на модерната буржоазна цивилизация. Просветното движение формирало отредите на българската национална интелигенция. То съдействало във висша степен за моделирането на новобългарския език, за раждането на новата българска литература и изкуство. Като обединило целия народ от Дунавска България, Тракия и Македония в общия ритъм на духовната обнова, във висша степен способствало за формирането на българската нация.

Николай Генчев



https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=1552742178275615&id=100006195435308&substory_index=0

[Hatshepsut]

Иван Богоров – живот отдаден на учение

Има личности, които с трудолюбието и стремежа си към знание са способни да запалят искрата на любознателността на цели поколения. За жалост, стореното от тях остава в сянката на големите имена в българската възрожденска култура. Името на д-р Иван Богоров е добър пример за това.

Българската история му отрежда мястото на основоположник в множество обществени сфери. Той създава първите български вестници, първата сбирка от народни умотворения, първата обширна  “География на България”, първия сборник с български фолклор. Автор е и на първата граматика на говорим народен език, първия издаден художествен пътепис у нас, „Няколко дена разходка по българските места“. Негова е честта първи да направи превод на романа „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо и първия френско-български и българо-френски речник.

Личността му е толкова всестранно развита, че можем само да се учим от неговото житие.  Роден е в Карлово през 1818 година, възпитаник на два лицея – в Цариград и Одеса. Живее в постоянно движение из българските земи  –  в Турция, Русия, Румъния, Германия, Франция. Освен това, където и да е бил, винаги е развивал дейност в полза на българските си корени.

Докато учи химия в Лайпциг в периода 1845-1847 година издава първия български вестник „Български орел“. В началния брой пише:

„Всичките народи около нас си издигнаха главите и виждат по светът що става и какво трябва да правят… Не требва ли да продумами поне една дума в царствата на народите?… И ний българете трябва да започнем да са усещами като народ, който има същите правди с другите европски народи!”.

Във вестника се засягат тематики като политика, география, икономика, етнография, фолклор, и граматика дори. Но както всяко едно начало, разпространението му е трудно поради липсата на средства. Само три броя успяват да видят бял свят.

През 1848 година д-р Богоров създава друг вестник – „Цариградски вестник“ и е негов главен редактор в продължение на 2 години. Той го създава със собствени средства и усилия и със своя машина. Идеята на Богоров за този вестник е била да го направи „насъщен“ за много българи. След като напуска изданието през 1850 година вестника продължава да съществува самостоятелно още десет години. Неговата авантюристична личност го отвежда в Париж през 1858 година, където завършва медицина, при това вече 40-годишен.

Негово е и първото българско икономическо списание „Журнал за наука, занаят и търговия“, издавано в Пловдив през 1862 година. То е значим елемент в българската възрожденска култура. В него д-р Богоров очертава доста подробно своя, преди всичко, пионерски възглед за индустриализирането на занаятите в България.

Интересен факт, е че в списанието си проличава неговото предпочитание за по – отворена търговия и икономика:

„Всякой  има полза от благоденствието на всичкити… Един търговец може да продаде там най много стока, дето е заобиколен от хора, които произвеждат много… Един чловек, който желае да добива, трябва да направи всичките окол него да добиват… Защото никой не може да добие ничто, не може да спечели ничто, ако е заобиколен от такива, които нямат ничто.”

Най-запомнящото се в личността на д-р Иван Богоров е инициативността и непримиримостта му да запази българския език в най – чистата му форма, стигаща дори до пуризъм. Това желание довежда до комични ситуации. Като пример може да се посочат предложенията му за български варианти за кибрит – „драсни-пални клечица“, за поща – „сновалка“, за билярд – „тикнеж-чукнеж“, за история – „бивалици“. Въпреки забавните примери, трябва да се отбележат и думи, които съвременния българин ползва без да осъзнава, че са негово дело – пратеник, бележка, чакалня, дейност, обноски, бележка и още много др.

Д-р Иван Богоров е вестникар, учител, търговец, индустриалец, градски и военен лекар в руските войски. Силен ентусиаст, с желание да създава  променя. А резултата не е малък – през над седемдесетгодишния си живот е сътворил тридесет и пет книги, печатани в 5 европейски столици. Издател на 8 вестника и списания, имащ една-единствена цел – неговата дейност да бъде основата на възродената, съвременна и модерна българска нация. Много от мимолетните му начинания стават стъпала в тази насока. След смъртта му през 1892 година, общественици и учени си спомнят за него като за човека, без когото българската култура би се развила  не само със закъснение, но и със затруднение.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Nordwave]

Пътуващите книжари през Възраждането

Отношението на възрожденския българин към книгата сама по себе си и то най-вече към българската книга е твърде особено, то заема определено място в цялостния му светоглед. Това е така не само поради обстоятелството, че наред с пътуванията  в Османската империя и извън нейните граници тя представлява единствен начин за разширяване на кръгозора му. Писменото слово е най-непосредствен израз на духовна идентичност, а и свидетелство за решимост тя да бъде утвърждавана и бранена. В този смисъл проблемът за начините на разпространение на книги е от съществено значение за осмислянето на културните процеси в българските земи през Възраждането. В развитието на новобългарската книжовност през XIX в. немалка роля изиграват амбулантните търговци на книги.

Необходимо е да се отбележи, че въпросът за пътуващите книжари като отделно явление от българската възрожденска култура е изследван твърде слабо. Основната причина по всяка вероятност се състои във факта, че тази специфична дейност трудно се обособява от общия жизнен път на определения човек. От друга страна, границата между пътуващи и установили се книжари поне до основаването на книжарниците на Христо Г. Данов и Драган Манчов е твърде условна. Мнозинството от тях в младостта си са учители, чиято мобилност всъщност е и предпоставка за по-сетнешната им деятелност. Тук трябва да се посочи едно тяхно изключително достояние, което ги разграничава напълно от всички други търговци. Те не се възползват от книжния пазар, а поставят на практика неговите основи сред българското население, като обикалят от град на град и от село на село. Често те самите са издатели на книги, за чието отпечатване изразходват много време и усилия, отдадени изцяло на благородното си дело, без да имат стабилна финансова опора. Най-значимият им успех не са твърде скромните им печалби, а това, че спомагат за общото просвещаване на българския народ. Кой е първият пътуващ книжар по българските земи е въпрос, който вероятно ще остане без отговор, а и това не е толкова важно. Един от първите разпространители на книги обаче без съмнение е самоковският книговезец Никола Карастоянов (1778-1874). Син на Дели Карастоян, устабашия на местния абаджийски еснаф, той е изпратен в Рилския манастир, където изучава книговезство и щампарство. След като на младини учителства известно време в местното килийно училище, Карастоянов си избира друго поприще. През второто и третото десетилетие на XIX в. обикаля Тракия, където първо купува стари църковни книги в лошо състояние, над които работи в качеството си на книговезец при завръщанията си в Самоков. През 1828 закупува печатарска преса в Сърбия (в Белград или Крагуевац), а през 1835 – букви от университетската печатница в Пеща. Всъщност по този начин печатница в Самоков има още преди тази на Теодосий Синаитски в Солун, въпреки че Карастоянов получава разрешение да печата едва в 1847.   
Самоковецът посещава като пътуващ книжар Узунджовския панаир (Хасковско) където продава предимно църковна книжнина, но и художествена литература и учебни пособия, издадени в Сърбия и Русия. Най-важното за темата на настоящата работа е, че първият български типограф създава книгопродавница в собствения си град. Това обстоятелство е показателно с оглед на възприемането образа на пътуващия книжар през следващите десетилетия. Амбулантната търговия в някои случаи е само етап от развитието на книжаря, както е случаят с Данов. Това обаче, както ще се види, съвсем не е общовалидно правило.

Далеч повече сведения има за дейността на Найден Йоанович, поради което обикновено той е възприеман за първообраз на пътуващия книжар. Роден е през 1805 в с. Аджилие, но семейството се премества скоро в близкия Татар-Пазарджик. До началото на 40те години е учител в Батак, където негов ученик е бъдещият именит книгоиздател Драган Манчов.  Останалия си живот Йоанович посвещава на борбата за утвърждаване и разпространение на новобългарската книга. В това си начинание той извършва истински подвиг. От 1843 до 1855 е иждивител на 27 книги, издадени в Белград, Букурещ и Цариград, между които „Новобългарски песни” (1851), „Басни Есопови” (1852), „Повести забавни и любопитни от Настрадин ходжа” (1855). На фона на общо 70те новобългарски книги, отпечатани до 1843, името на Йоанович наистина изпъква. Хаджията не е просто посредник между книгата и читателите, а съчетава в себе си издателя с пътуващия книжар, подобно на първите стъпки от дейността на Манчов и Данов. Пътувал от Йерусалим до Белград и получил гръцко поданство, „Найден граматик” се прочува като „книгопродавец по сичката Славеноболгария”. Той е един от малкото професионални български книжари, превърнал разпространението на книги не в странично занимание, а в своя съдба. Умира на 22 март 1862 г. в Белград в страшна бедност, като единственото му имущество са книгите му. Такъв всъщност е и краят на другия възрожденец, който намира изцяло призвание като пътуващ книжар – Георги Дончев Гърдев от Калофер. От 1848 г. е сътрудник на Йоанович и очевидно възприема неговия път. През 1859 е иждивител на учебника на Теодор Хрулев „ Българска граматика”. Сведенията за неговите пътувания са много оскъдни. Въпреки че е добре известен на съвременниците си, Гърдев едва успява да се препитава като книгопродавец. Донякъде в него се отразява ролята на пътуващия книжар от 40те и 50те години на XIX в. Емблематичен за периода е също Пенчо Радов от Карлово, обиколил на длъж и на шир българската земя от Охрид през Битоля, Велес, Серес Неврокоп, Разлог, Пирот, Плевен, Търново до Русчук и Варна. Издава в Земун преведения от даскал Ботьо Петовобългарската книга се разпространява трудно сред неграмотното и полуграмотно население, но амбулантните търговци съумяват постепенно чрез скромното си дело да възбудят интереса към нея. Отношението на едрите търговци към тях е доста насмешливо. По думите на Пандели Кисимов, отворил книгопродавница в Търново през 1853 г. на тях се гледа „като на западнали и несъстоятелни друго да вършат хора”. В известен смисъл именно поради тежкото си финансово положение техните скитания изглеждат некоординирани и направо доста хаотични. Трябва освен това да се посочи, че без книжарниците на Данов и Манчов в Пловдив и до определена степен тази на Иван Момчилов в Търново истинско масово разпространение на книги по българските земи не само би било невъзможно, но и пътуващите книжари в Македония от 60те години насетне не биха постигнали почти никакъв успех.

През 1855 клисурецът Христо Г. Данов (1828-1911), след като учителства в Стрелча, Перущица и Пловдив, решава да се заеме с книгоиздаване, което още от самото начало е планирано по такъв начин, че значително се различава от това през първата половина на века, макар че първоначално Данов върви по стъпките на предишните пътуващи книжари. В действителност обаче книжарницата Хр. Г. Данов и С-ие е основана формално през 1857, а реално почва да работи две години по-късно. Като първи съдружници са привлечени Й. Трувчев и Н. Бояджийски, като вторият още на следващата 1858 отпада от предприятието поради некоректността си. След като отпечатва първия по-голям набор книги в Пеща, Данов се връща по Дунав в Свищов, където 1/3 от тях са оставени там за разпространение в Северна България, докато останалите са изпратени в Пловдив. Преди началото на учебната година, проучвайки до каква степен ще „има мегдан” за бъдещата си дейност, клисурецът като пътуващ книжар посещава училищата по маршрута Свищов-Русе-Разград-Шумен-Осман пазар-Котел-Жеравна-Градец-Сливен-Нова Загора-Стара Загора-Чирпан-Пловдив. Натъкнал се само на 4 класни училища. Освен че продава книгите, които са му на разположение в подвижната книжарница, разменя новите си за стари, търсени на различни места. Но още в този момент той разбира, че амбулантната търговия може да бъде само първоначален етап по време, на който да се запознае с обстановката и да започне да изгражда разпространителската си мрежа, която в следващите двайсет години ще покрие множество големи градове в Мизия, Тракия и Македония. По същото това време книжарницата започва да се ползва от услугите на подвижния книготърговец Димитър Михайлов, който обхожда Пловдив-Пазарджик-Панагюрище-Пирдоп-Етрополе-Орхание-Ихтиман-Самоков-Дупница-Кюстенди . Като пътуващ книжар Данов обикаля още два пъти българските земи на север от Балкана. Достига до естествено налагащия се извод, че реален пазар на книги още няма, което обаче не го отчайва. Данов си поставя високата цел да създаде такъв и в много отношения успява. Книжарницата му става първи център, от който бъдещите пътуващи книжари се снабдяват с книги.
ков през 1853 труд на Ю. Венелин „Критически издиряния за история българска”.   
Още през 1859 проличават мащабите на планираната от Данов дейност. Друг подвижен книгопродавец – Димитър Иванов е изпратен от пловдивския издател да обиколи по-големите градове в Македония, както и панаирите в Неврокоп, Сяр и Прилеп. Става видно, че панаирите в Узунджово за Южна България и в Ески-Джумая  за Северна в никакъв случай не могат да бъдат показател за нивото на търсене и предлагане. В югозападните български предели новобългарската книга едва започва да си пробива път, за което приносът на Данов, а малко по-късно и на Манчов ще се окаже изключително важен. Последният преди да отвори своя книжарница в Пловдив на Куршум хан през 1862, също известно време се подвизава като пътуващ книжар, но без особен успех. В повечето случаи има клиентела сред по-стари хора, които търсят само Часослова, Псалтира и Апостола. Към 1867 Данов разполага с клон на книжарницата си във Велес, където за управител е назначен К. Босилков. Чрез служителя си или пряко той поддържа контакти с повечето пътуващи книжари в Македония.

От втората половина на  60те години се срещат, от една страна, все повече книжари, но от друга – все по-малко чисти пътуващи такива, подобни в своята дейност на хаджи Найден Йоанович. Това може до някаква степен да се обясни с изместването им в качеството им на разпространители на книги  от уседналите в Пловдив големи издатели. Същевременно обаче те са улеснени поради това, че вече не е необходимо да пътуват на стотици километри извън българските предели, за да отпечатват на загуба книги, от които често продават твърде малко бройки. Книжарниците на Данов и Манчов и все повече разрастващата се мрежа от техни клонове им „спестяват” тези трудни пътувания, като амбулантните търговци се превръщат в подразпространители. Причината за наблюдаваната промяна по-скоро може да се търси във факта, че мнозина от тях са революционери, за които разпространението на книги е естествено и значимо, но не и основно занимание. Освен това пред тях се откриват повече възможности за общественозначими мероприятия в сравнение с предшествениците им.

Сред пътуващите книжари през втората половина на 60те и през 70те години на XIX век се открояват отец Матей Преображенски Миткалото за Мизия и Тракия и Петър Тодоров Мусевич - Бориков и братя Михаил и Арсени Костенцеви за Македония. В изключително разностранната дейност на отец Матей ( Моно Петров Сеизмонов) особено място заема опитът му като пътуващ книжар. Като такъв той става известен най-вече през последния период от живота си – 1864-1875.  За своеобразен склад на книгите му служи Рилският метох в Търново. Подвижната му книжарница е изключително богата. Миткалото продава, а и твърде често подарява, различни по своя характер книги като „Александър Македонски”, „История славяноболгарская”, „Горски пътник”. Матей Преображенски разпространява и вестници, които получава главно от Васил Левски и Васил  Йонков.Това са най-вече „Дунавски лебед”, „Българска дневница”, „Български книжици”, „Дунавска зора”, „Свобода” и „Гайда”. За по-особени материали като например „Устав на Българския централен революционен комитет” е предвидено секретно отделение в дисагите на революционера. Той обикаля селата в Търновско, Ловешко, Габровско, Варненско, Шуменско, както и Казанлък, Стара Загора, Чирпан, Ямбол и Пловдив, съчетавайки революционната си дейност с книжарската. Конкретни податки за връзки с книжарницата на Христо Г. Данов няма, но е трудно да се приеме, че такива не съществуват. Интересен факт е, че Миткалото печата в единствената реално действаща печатница в българските земи в тези години – основаната през 1864 г. в Русчук по внушение на Мидхат паша, която Манчов и Данов съзнателно избягват. Отец Матей е изключително интересна личност за населението, което освен като лечител го запомня и като пътуващ книжар, истински носител на просвета сред своя народ.

Роденият в Татар-Пазарджик Петър Мусевич – Бориков (1838/1840 – 1914) е възрожденец, допринесъл много за разпространението на българската книга в Македония. Става пътуващ книготърговец през 1864. Продава най-вече сред учителите в Битоля и Прилеп. В Неврокоп през 1865 по искане на гръцкия владика Агатангелос е арестуван за кратко време. След като е освободен, гарантира за получените от Данов църковни  книги за новопостроената черква в града, като изплаща по-късно стойността им, възлизаща на 2400 гроша. Често посещава панаира в Сяр. През 1869 г. с подкрепата на протестантския мисионер д-р. Лонг започва да събира антики из Македония за Императорския музей в Цариград. Развивайки активната си книжарска дейност, основава през 1871 г. книжарница в Битоля, която до известна степен задоволява нуждите на областта. През същата година е и един от инициаторите на учителския събор в Прилеп. До Освобождението обаче Бориков не се установява окончателно, което личи и от това, че през 1876 г. е последователно затварян в Пловдив и Одрин за революционна дейност.

С разпространяване на книги в Македония се занимават и братя Костенцеви от Ново село (близо до Щип) и най-вече по-старият хаджи Михаил. След смъртта на бащата роденият през 1832 Михаил тръгва на гурбет първоначално в Смирна. По-късно стига до Йерусалим, Кайро, Одеса и Москва. При завръщането си е пътуващ книжар и обхожда Струмица-Дойран-Кукуш-Тиквешията-Прилеп-Битоля-Ресен-Охрид-Дебър, а по-късно и североизточните части на Вардарска Македония. От своя страна Арсени, роден през 1842, е учител в с. Робово, Струмишко, с. Пехчево, Малашевско, в Малгарско. Често е преследван от неприязнения му струмишки владика. Важен детайл от живота му е краткото му пребиваване в Измир при братовчеда му Антон Костенцев, книжар на евангелистката местна книжарница – факт, който показва, че книжарството не е случайно поприще за Костенцеви, но също така и разпространението на протестантската пропаганда. От 1866 подобно на по-възрастния брат е пътуващ книжар по пътищата на Македония, въпреки че това за него е само странично занимание. В тези години Арсени и Михаил получават книги от сътрудника на Данов К. Босилков. През 1871 г. отварят книжарница в Щип, снабдявана главно от Манчов. Арсени Костенцев обикаля без тескере Кавадарци, Неготино, Куманово, Паланка, Кратово, Кочани, Виница, Царево село, Бобошево и Джумая, като укрепва българския дух на населението чрез пламенните си агитации. За него, както и за много други възрожденски дейци, книга и сабя са двете страни на една и съща борба, което той доказва и на дело през Априлското и Кресненско-Разложкото въстание.   
Пътуващите книжари изиграват може би по-голяма роля за Македония отколкото за другите български земи поради обстоятелството, че дейността е им там е значително по-координирана между 1867 и 1876 и за разлика от 40те и първата половина на 50те години пътуванията им са в значителна степен по-системни.

Явлението пътуващи книжари през Възраждането може да се обособи на два основни периода. Първият съвпада с първоначалните стъпки за утвърждаването на новобългарската книга и в този смисъл амбулантните търговци на книги проправят пътя й в българските земи. Въпреки че мнозинството от пътуващите книжари не са заможни хора, те изпълняват и функциите на книгоиздатели. Това на свой ред обуславя и изключителната им мобилност, пътуванията им до Сърбия, Австрия, Влашко и Русия с цел отпечатване на книгите, които те след това разпространяват. По този начин те се превръщат и в своеобразни проводници на чужда (предимно руска и сръбска) литература. Въпреки силната им воля и беззаветен ентусиазъм книгата е все още стока, която твърде трудно се пласира сред българското население.

Истински вододел представлява откриването на Дановата, а малко по-късно и на Манчовата книжарница. Обикалянията на пътуващите книжари от село на село и от град на град стават много по-целенасочени и успешни, координирани често пъти от Пловдив. Българската книга бавно, но сигурно се сдобива с пазар, в което се състои и най-съществената заслуга на възрожденските пътуващи книжари. 

[Hatshepsut]

Анастасия Димитрова – първата българска учителка


Анастасия Димитрова (1815–1898)

„Образовайте жената, възпитайте майката и вие ще имате образовано и възпитано общество“ са казали просветителите на човечеството. Истина, за съжаление, твърде късно осъзната по нашите земи. Във времена на чужд гнет – духовен, интелектуален, политически – мисълта за оцеляване надделява над тази за образование. По законите на Османската империя на девойките е забранено да бъдат ограмотявани наравно с момчетата. На тази безпросветна тъмнина за българските момичета е сложен край през 1841 г., когато една млада жена открива първото родно светско девическо училище. Името ѝ е Анастасия Димитрова.

Тя е родена на 12 май 1815 г. в Плевен в семейството на бедни, но честни, любознателни и богобоязливи хора. Баща ѝ Димитър е ковач, а майка ѝ Цвета слугува в къщата на хаджи Йоца Хицовица Ангелиноолу, където отсядат високи църковни гости от Враца, тъй като по онова време Плевен е под духовната управа на Враца.

Именно там се състои съдбоносната среща на малкото момиче с врачанския митрополит Агапий и майка му Евгения, които ще изиграят важна роля в живота на бъдещата просветителка. Митрополитът е известен с това, че съдейства за разпространяването на нови български книги и в богослужението използва само български език, има и големи заслуги за развитието на учебното дело. Майка му пък е радетелка на девическото образование по българските земи. Достолепната дама харесва тихото и скромно дете и така, едва 7-годишна, Анастасия е изпратена за помощница във владишкия дом. Евгения, наричана почтително от хората в епархията кира Даскала Богоозарената, се привързва силно към момичето и го приема като родна дъщеря, каквато не е имала. Оценявайки будния ѝ ум, тя моли сина си да образова вече порасналата девойка и да я подготви за учителка.


Митрополит Агапий Врачански (ок. 1790–1849)

След 13 години, горещото желание на митрополитската майка се сбъдва. Анастасия е изпратена в Калоферския девически манастир „Въведение Богородично“, където изучава първоначално славянски език, а след това и гръцки. Освен сестрите от манастира, нейни учители са едни от най-просветените хора по това време – Райно Попович, Ботю Петков и Брайко Хаджигенович, който вече използвал взаимоучителната метода на Неофит Рилски. По препоръка на митрополит Агапий те ѝ преподават светски науки като география, история, граматика, аритметика и др. Анастасия учи наравно с момчетата.

Момичето остава в обителта 3-4 години, през което време нейната благодетелка умира. Младата жена се завръща в родния Плевен, където вече живее владиката. Той се обръща към нея с думите: „За да се изпълни желанието и обещанието на майка ми, ти ще станеш учителка на женските деца тук. Защото тя много желаеше да види българско училище за момичетата, но немà живот да види.“

И наистина, през месец октомври 1841 г. в килия към църквата „Св. Николай“ в Плевен, Анастасия Димитрова открива първото българско девическо училище, а тя самата става първата светска учителка у нас (бел. авт. – Някои източници посочват 1840 г., но според по-нови проучвания точната година е 1841). Веднага училището се изпълва с ученички – двайсетина момичета от града. Първоначално те изписват букви и числа в пясъчни сандъчета, по-късно започват да пишат с калем върху дъсчици (панакиди), намазани с восък. Тъй като по това време няма глобуси, вместо тях се ползва менче, пълно с вода, в което плуват дървени дъсчици с изписани върху тях имената на континентите и държавите.


Възстановка на първата класна стая на училището

Някои историци оспорват, че това е първото светско училище в България, като казват, че и в килийните училища се е изучавал Наручника, Псалтира, и т.н. Необорим факт обаче е, че Анастасия Димитрова за първи път преподава и чисто светски дисциплини, и това е първа крачка към светско образование за момичетата.

Много от първенците на града и будни граждани подпомагат новооткритото училище, като изпращат в него децата си. По-бедните плащат на учителката с различни продукти, като брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събира средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане. Но както често се случва, и на това начинание се намерили противници, които всячески се опитвали да отклонят девойките от образование. Независимо от пречките, за кратко време училището си изгражда добро име и за него научават навред из България.

От Враца, Ловеч, Свищов започват да прииждат ученички, жадни за знания. След 3-годишно обучение те се пръсват по четирите краища на страната и на свой ред отварят училища. Така например Цвета Кръстенякова, дъщеря на хора от заможен род, пристига от Враца и става най-прилежна от всички. След връщането си в родния град през 1844-45 г. тя открива девическо училище, посещавано от 130 момичета. Парашкева Нейкова прави същото в Ловеч, и т.н. Така почти нереалната за първите десетилетия на XIX век мечта на починалата Евгения била възприета от по-голямата част от българите и благодарение на неуморната работа на нейната възпитаница години наред давала плодове.


Църквата „Св. Николай“ в Плевен, в която се е помещавало първото светско девическо училище

Цели 12 години Наставница Анастасия, както започват да я наричат, учителства и полага огромен труд за просветата на жените. Оттегля се от любимото си занимание, за да се омъжи. Съпругът ѝ обаче скоро умира и тя отново, с още по-голям устрем, се впуска в нови начинания. Започнала да говори вече за национално пробуждане и свобода, просветителката си навлича гнева на турските власти. Повикана пред тях, тя смело им заявява: „И да ме затворите, и да ме убиете даже, няма да има полза от това, защото народът трябва да учи своя език, да познава своята история и вие не можете да го спрете, той видя вече истината. Ако мене убиете, още по-силно ще се развие народното чувство“. Турците се надсмиват над думите ѝ и оставят „тая луда жена“ на свобода.

От мъжа си, който бил лекар, Димитрова усвоява познанията и уменията да лекува някои болести. Помага на много страдащи и болни. Устройва сказки на тема здравна хигиена, кара слушателите си да повтарят това, което е казала и стриктно да изпълняват предписанията.

Тя е инициатор на много полезни начинания, чрез които пробужда заспалия дух на българите. Спечелва си голямо име и авторитет. Млади и стари, мъже и жени стават на крака, когато уважаваната дама минава по улицата. Домът ѝ постоянно е пълен с посетители, на които дава съвети и поучения.

Повече от половин век Анастасия Димитрова работи сред и за обществото всеотдайно и безкористно. На 70-годишна възраст тя се посвещава в служба на Бога и приема монашеско име Анна. През 1894 г. напуска Плевен и заминава за Йерусалим, където, забравена от всички, дори от тези, за чиято просвета отдава целия си живот, умира през март 1898 г. на 83 години.


Благодарение на будни българки, като Анастасия Димитрова, след средата на XIX век за младите момичета се слага край на безпросветността и се отварят широките двери на образованието.
На снимката: ученички в девическа гимназия, 20-те години на ХХ век

https://plevendnes.com/anastasia-dimitrova-parvata-balgarska-uchitelka/

[Hatshepsut]

Килийните и светските училища във възрожденска България

“История славяноболгарская” е просветление за народа ни. Тя го сглобява създа ва го отново, възстановява паметта му. Той има история и “става народ”, както го е казал великият Вазов. Но затова трябва време, трябват будители, трябват и мъченици. Писаното слово трябва да се разнесе по българските краища. От килиите трябва да се стигне до гимназиите, от училищата – до библиотеките, театрите, до новобългарската просвета и култура като верую на народа, като негов пътеводител към свободата и към собствената национална държава. Това е тежък кръст, мъчен път, по силите само на големи личности, на светли умове, на глави, “готови да се отделят от плещите си”

След османското завоевание образованието в българските земи запада. Старите просветни центрове били унищожени. Една част от образованите българи била избита, друга - поробена или насилствено депортирана, трета емигрирала в Сърбия, Влашко, Украйна. Едва към средата на XV век, книжовността започнала постепенно да се съживява. В отделни манастири под формата на килийни училища се възобновила и организираната просветна дейност.



Килийните училища били вид начално училище в българските земи през епохата на османското владичество. Първоначално възникват при черкви, манастири и метоси. Учителите били предимно монаси и свещеници, по-рядко грамотни занаятчии или търговци. Обучението се водело на гръцки, църковно-славянски или и на двата езика. В тези училища българчетата се учели на четмо, писмо и най-елементарни познания по аритметика, псалтир, църковно пеене. Понякога обучението се комбинирало и с изучаването на определен занаят.

Килийното образование имало елементарен и религиозен характер. Но това не означава, че до появата на първите модерни училища просветното дело в българските земи е било в плен на църковната догматика. В условията на османското владичество християнското възпитание играело огромна роля за поддържане на народностното самосъзнание на българите. Същевременно при липсата на каквито и да било други културно-просветни институции килиите осигурявали онзи минимум от знания, без който общественият просперитет на българите би бил немислим.

През XVIII век килиите получили още по-широко разпространение и към средата на столетието на територията на днешна България функционирали над 100 килийни училища, сред които по-известните били в София, Котел, Самоков, в Етрополския, Троянския и Рилския манастир. Според подготовката на самите учители децата започнали да изучават и малко история, остроумни четива, книжовни произведения като “Стематография” на Христофор Жефарович, Паисиевата история, писмовници, граматически трудове от руски, сръбски и гръцки произход. За новите тенденции в развитието на килийното училище може да се  съди и по засиления интерес на общините към учебното дело; по нарастващата социална роля на даскалското съсловие; по появата на първите български буквари.

Започва да се заражда занаятчийската класа, на която и се налага да общува не само в пределите на България, но и извън нея. За да развие своята търговска дейност и да предлага своята стока на българина му се налага да пише в търговските си тефтери, да говори чужд език със съседите си. Тази негова потребност води до нов вид училище, което е различно от килийното - появяват се елино-българските училища.

По своя характер елино-българските училища са светски, т.к. в тях се преподавали математика, философия, природознание. Обучението в тях се извършвало на гръцки език, но за разлика от чисто гръцките училища в тях е включено и изучаването на български език. Твърде спорен е въпросът кога се открива първото елино-българско училище в българските земи. Според някои изследователи това е станало през 1810 г. в Сливен. Други автори пък свързват началото на елино-българското училище с откритото от даскал Антон през 1812 г. в Котел училище. Даскал Антон е възпитаник на лицея “Св. Сава” в Букурещ и след завръщането си в Котел открива училището. Повечето от специалистите обаче приемат, че първото елино-българско училище е открито през 1815 г. от Емануил Васкидович. По-късно такива училища били създадени в Сливен от Иван Селимински, в Самоков от Неофит Рилски през 1826г., в Силистра през 1828 г. от Константин Фотинов и др. Най-популярни били училищата на Райно Попович и елино-българските училища в Свищов, в които преподавали Емануил Васкидович и Христаки Павлович.

Елино-българските училища се явявали преходна форма от килийното образование към новобългарската просвета. Само за десетина години възпитаниците на тези училища започнали да играят съществена роля в духовната обнова на българското общество. Една част продължила образованието си в чужбина, друга поела по пътя на учителстването и вляла живителна струя в реформиращата се българска просвета.

През 20-те години на XIX век възникнало и се развило мощно движение за национална просвета, което  обхващало всички райони на страната. Това движение се ръководело от общините и от създаващите се училищни настоятелства. В изграждането на модерно светско училище се включила и емигрантската буржоазия, като особена активност проявили българските търговци от Одеса и Букурещ. В продължение на десетилетия те предоставяли значителни суми за строителството на училищни сгради, за закупуване на учебници и учебни помагала, за стипендии за чужбина на по-способните ученици.

Първите прояви на организирано просветно движение се свързват с елино-българските училища. Но истински размах движението придобило едва през 30-те години на XIX век. Изключителна роля за това изиграл подготвеният от Петър Берон през 1824 година, “Буквар с различни поучения”. В предговора към него авторът формулирал няколко нови педагогически идеи, които очертали насоките за  развитие на новобългарската просвета за десетилетия напред. Петър Берон поставил акцент върху светския характер на образованието, демократизирането на българското училище и необходимостта от прилагане на Белланкастърския (взаимоучителния) метод. Този метод, наречен по името на двамата си създатели (Бел и Ланкастър), разпространяващ се в Западна и Средна Европа от началото на XIX век, позволявал на учителя с помощта на по-напредналите ученици да обучават едновременно до 100 деца. За ония години, когато учителите били малко, а парите за просвета не достигали, взаимоучителният метод правел светското образование достъпно за повече български деца.

За значението на “Рибния буквар”, както още бил популярен учебникът на Петър Берон, може да се съди по обстоятелството, че до Освобождението той бил преиздаден шест пъти. На говорим български език “Рибния буквар” отварял прозорец към привлекателния и непознат свят на историята и географията, на зоологията и физиката. Десетина години след като  Петър Берон отпечатал своя буквар, по инициативата на богати и патриотично настроени търговци в Габрово било организирано първото взаимно училище. То е открито от Неофит Рилски на 2 януари 1835 г. Обучението във взаимното училище продължава 2 години и се извършва на говорим български език. Учениците изучават граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение.

През октомври 1840 Анастасия Димитрова открива в родния си град (Плевен) първото българско светско девическо училище, което се издържало от епископ Агапий. В училището тя преподавала църковно-славянски книги. Ученичките се занимавали със сериозни неща (как да се държат в обществото, маниери, обноски, френски). Възпитаничките и усвоявали и гръцки. През 1845 г. при Анастасия Димитрова учат около 90 момичета от Плевен, Ловеч, Троян, Търново, Враца и др., някои откриват училища в родните си градове - Свищов, Враца, Ловеч.

Следващата по-висока степен в развитието на новобългарското училище били класните училища. Първото класно училище е открито през 1846 г. от Найден Геров в Копривщица. За разлика от взаимните училища, в класните се увеличават изучаваните предмети, а обучението продължава от две до четири години. Най-известните класни училища се откриват в Пловдив, Търново, Елена, Свищов и др. Тези училища са известни и под името “даскалоливници”, т.к. голяма част от техните възпитаници ставали учители. По подобие на елинските класни училища Найден Геров открива в Копривщица първото народно класно училище през 1846 г., което поставя началото на народните класни училища у нас. Последователно се откриват народните класни училища в градовете: Шумен, Пловдив, Славен, Ямбол и други.


Първото килийно училище в Шумен е открито към църквата “Св. Възнесение”, което в началото на XIX век се превръща в общоградско килийно училище. Учители в него са светски лица. То просъществува няколко десетилетия. Mеждувременно в Шyмен, където, освен общоградското, има и частни килийни училища в домовете на учителите, около 30-те години възниква и второ килийно училище.


Първото българско училище в Кюстендил е построено през 1820 г в непосредствена близост до черквата "Успение Богородично". То е било килийно училище. Помещавало се е в едностайна сграда, а издръжката е давана от църковните приходи. Учебното съдържание имало религиозен характер, преподавало се на български език и се изучавали четене, писане и църковно пеене. То функционира до 1849 г когато в църковния двор е построена новата сграда на взаимното училище, а старото килийно училище е съборено.


Това е една от къщите увековечени от Любен Каравелов в произведението му „Българи от старо време”. И до ден днешен тя е запазила своя облик и дух.

В този дом Геро Мушек открива първото килийно училище. През 1823 г. в многодетното му семейство се ражда Найден Геров, голям български общественик, политик, учител и писател. Той открива в Копривщица първото българско класно училище, списвал е статии, филологични изследвания, превеждал е песни и басни.


В Боженци се намират няколко стари църкви с историческо значение, много къщи, превърнати в музей, Старото школо и Килийното училище, което е запазило автентичния си вид. Тук посетителите могат да изпишат своето име с гъши перо, както са го правили едно време. В килийното училище има пресъздадена класна стая точно във вида, в който е била през 19 век. Днес това е една от най-интересните и посещавани сгради в селото.


Килийното училище в село Гумощник се намира в двора на църквата "Свети Николай Летни". Създадено е 1829 г и е единственото оцеляло килийно училище в Ловешка област. Училището е действало повече от 100 г и като светско училище. В една от стаите на килийното училище e направена възстановка на класна стая от онова време. Показани са чинове с пясък, плочки с тесни и широки редове от едната страна и квадратчета за смятане от другата, ученически пособия от това време. Сред експонатите е читанката от 1896 г.


През 1841 г. Анастасия Димитрова открива в Плевен първото девическо училище в България. Тя става първата българска светска учителка от епохата на Възраждането. Откриването и развитието на училището е възможно благодарение на моралната и финансова подкрепа на врачанския епископ Агапий и майка му – Евгения.

Анастасия Димитрова посвещава целия си живот на делото за просвещаване и културно издигане на българската жена по онова време.


Във възрожденска Елена преди близо два века местните чорбаджии развързват кесиите си, за да бъде създадено първото класно училище в България – Даскалоливницата.

Еленските еснафи и чорбаджии били будни хора, осъзнаващи нуждата от образование и по-висока култура, за да бъдат кесиите им по-пълни от търговията им по Европата. Така те откликват на съгражданина си Иван Момчилов, за да бъде построено през 1843 г. в Елена първото класно училище в България


Радиното училище в Сопот е построено през 1850 г и е сред първите девически училища в страната ни. Основано е като взаимно, а по - късно прераства в класно. От името на Рада Госпожина - една от главните героини в "Под игото", идва и името му. Незабравим в романа е раздела "Радини вълнения", където се проследява годишният изпит на възпитаничките на младата учителка. Сградата на девическото училище била опожарена по време на Руско – турската война, но скоро след това е възстановена.


Сградата на Взаимното училище в Златоград е построена с дарения и доброволен труд на граждани през 1852 г. То се явява и първото светско училище в Южна България. В него могат да се видят запазени до днес класна, учителска и битова стая на учителя, може да се потопите в просветителския дух и атмосфера на Възраждането. В реставрираната сграда на Взаимното училище е изложена и постоянна експозиция Просветно дело в Средните Родопи.


През 1846 г. Найден Геров се завръща в родната Копривщица и отваря първото българско класно училище „Св. св. Кирил и Методий“, в което се изучават светски науки – български език и граматика, френски, гръцки език, история, землеописание, аритметика, физика и пеене. След значително разширение и подобрение, извършено през 1857 г., копривщенското класно училище става едно от най-добре уредените в страната.


В началото на ХІХ век Димитраки Хаджитошев е най-авторитетният първенец не само на Враца, а и на голяма част от Северозападна България. Участва активно в общинските дела и в управлението на града. Става епитроп на Врачанската епископия и ктитор на Рилския манастир, Хилендарския, Зографския. Особени заслуги има за подпомагането на просветата и здравеопазването, като инициира откриването през 1822 г. на първото светско училище във Враца. 


Априловската гимназия е основана от Васил Априлов и е първото училище, което въвежда така наречената „взаимноучителна метода“. В рамките на следващите години се основават още дванадесет такива училища в други български селища. Първият учител и уредник е Неофит Рилски, който в годината преди да поеме преподаването написва и превежда някои основни помагала и изучава прилагането на новия метод.

https://uchiteli.bg/interesting/kiliinite-i-svetskite-uchilishta-vyv-vyzrozhdenska-bylgariq/4023

[Panzerfaust]

18 април 1851 г. – полагат се основите на Априловската гимназия



На 18 април 1851 г. се полагат основите на нова сграда за Габровското училище – сградата на днешната Национална Априловска гимназия. Сградата е завършена едва в началото на 70-те години на ХІХ век, научаваме от книгата "Имало едно време в Габрово". Тържествено е осветена със започването на учебната 1873-1874 г. Сградата е дело на майстор Генчо Кънев от Трявна, който е построил в Габрово още един шедьовър на възрожденската архитектура – църквата "Успение Богородично".
В книгата "Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662-1878 г.)" , част от историческата поредица "Габрово – живият град" на Момчил Цонев и Даниела Цонева, откриваме любопитен текст за недовършената гимназиална сграда:
През 1859 г. анонимният автор от „Цариградски вестник” пише за строежа на новата сграда: "На другия ден сторихме няколко визити на по-първите Габровски Господаре и до вечерта бяхме във всичките училища, най после и в новото, което ся е строило с цел уж за Гимназия и е оставено на време както ся види, за да ся слегнат стените на зданието, а строителите да си починат и да ся снабдят с веществени материали. Това ново училище е на край селото и занимава [заема – б.н.] доста голямо пространство. Наченато е в 1851 год. и в истата [същата – б.н.] година е напуснато. Тревата е тъй обрасла и обвила изкараните до едно място стени, щото сега прилича на развалини."
През 1872 г., година преди завършването и откриването на гимназиалната сграда в Габрово, Илия Блъсков пише за строежа й. Текстът откриваме отново в книгата "Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662-1878 г.)":
"От няколко години се мълвеше за едно голямо училище у Габрово, дето беше и заправено. Сега това училище, отка[кто] се прекрои съвсем на другий план, заправи се изново и за догодина ще бъде свършено. То е едно огромно и великолепно здание, въздигнато към края, къде южната страна у града, на хубаво местоположение, обиколено с градина от всякакви сенчести дървета и овошки; а напред училището се простира едно доста голямо място с няколко градини, дето казват, че щяло да се прикупи за Ботаническа градина.
Йоще малко и Габрово ще се украси с едно хубаво училище, едничко у нашенско, дето ще бъде пълна гимназия – белким и нещо повече.
Да са живи и здрави габровчани и Бог да прости умрелите им, кои отрано се свестили и сумясали [подсещам се – б.н.] да направят най-добрия спомен на вечнопамятните си души!!!"

https://www.gabrovodaily.info/

[Hatshepsut]

Васил Априлов – българинът, даряващ знание

https://bulgarianhistory.org/vasil-aprilov/

Васил Априлов е възрожденецът, който освен като основател и главен дарител на първото българско светско взаимно училище, остава в историята и като един от първите деятели, оценили фолклорното ни наследство и тръгнали по следите на българското народно творчество.

Роден е на 21 юли 1789 година в Габрово. Градът е известен с предприемчивостта и икономическа съобразителност на своите жители, което спомага за превръщането му в търговски център.  С търговия се занимават и двамата братя на Васил, които пътуват често и прекарват особено дълго време в Москва. Едва на 11-годишна възраст Васил губи баща си Евстатий и веднага след това трагично събитие напуска българските земи, изведен от по-големия си брат Христо при едно от техните пътувания към Москва.

Трагедията обаче не оставя детето на улицата. Неговите братя поемат изцяло грижата както за прехраната, така и за образованието му. По това време Васил се изявява като елинофил, ходи и на частни уроци по гръцки. Последвалата трансформацията от убеден гръцки патриот в деец на българското Възраждане никога няма да може да бъде докрай изяснена.

През 1808 година той се установява в Одеса. Пристанищният и търговски център привлича хора от много националности, а българинът се превръща в радетел за каузите на гръцката общност в града. Габровската предприемчивост отново се проявява в пълна степен. Заедно с брат си Христо засаждат 300 ябълкови дръвчета, а няколко години по-късно овошките започват да дават плод, който Априлов използва за суровина при производството на калвадос и захар. Търговската кариера на габровеца се развива повече от успешно, но съдбата му е подготвила по-велики дела. Някъде към 1828 година по здравословни причини Априлов се отказва от търговската си дейност, като се смята, че вероятно е измъчван от туберкулоза, а за лечение пътува на два пъти до Бурса. През 1831 година заминава за Цариград, където се надява състоянието му да се подобри.

Преломен момент във възгледите на просветителя се оказва срещата му с Юрий Венелин и по-точно – запознаването с неговото съчинение „Древните и сегашните българи“, което до голяма степен преобръща представите на Априлов за произхода му. Познанството с украинския българист поражда и фолклорния и етнографски интерес у българина, материализиран в сборник „Български песни“. Сборникът остава неиздаден, но ръкописът е един от първите извори за българските народни песни въпреки съществените си недостатъци. Вече освободен от елинизма си, Априлов продължава своя активен културен патриотизъм, който се изразява в разгръщането на изобилие от нови идеи. Поредното напредничаво хрумване е да се създаде новобългарско училище. През 1832 година Априлов и неговият най-близък съмишленик в тази благородна инициатива Никола Палаузов откриват в Одеса книга за дарения.

„Школата е обща – и открай света да дойдат, нека се учат“. С това послание на Васил Априлов първото българско светско взаимно училище отваря широко своите врати за всички жадни за знания младежи. На 2 януари 1835 година Априловска гимназия, наричана тогава просто „Габровското училище“, е открита тържествено от Неофит Рилски. Палаузов и Априлов осигуряват и средствата, нужни за функционирането на училището, обещавайки да внасят по 2000 гроша годишно до края на животите си. Все пак техните усилия не биха били достатъчни без помощта на още много други будни габровци и българи, сред които не трябва да пропускаме братя Мустакови. Те превеждат много руски книги за целите на училището. А ако съдим по името на първия учител в него – Неофит Рилски, то качеството на образованието, което школото предлага, е от най-високо ниво.

Амбициите на просветителя далеч не се ограничават само с габровското училище. През следващите години той насърчава създаването на цяла мрежа модерни български училища, захранвайки ентусиастите с всякакви консумативи и пособия, нужни за учебния процес. Друга основна кауза за Априлов е подготовката на квалифицирани учители, които да достигнат до максимален брой ученици.

От 1889 година гимназията носи името, с което е позната и до днес – Априловската. Освен на основаното от него школо, Априлов е патрон на още над 30 училища из България. Ако сега ни е трудно да си представим, че в училищата може да се преподава на друг език, а не на български, то преди близо два века този въпрос е бил доста спорен. Алтернативите: църковно-славянски и гръцки също са имали своите поддръжници. Единственото правилно от днешна гледна точка решение на въпроса е новобългарският, за който се застъпва и Васил Априлов, а неговото авторитетно мнение сериозно наклонява везните в полза на днешния ни език. Това се превръща в още една спечелена кауза от габровския възрожденец.

През 40-те години просветната дейност на Васил Априлов продължава да се разраства. Той и Палаузов даряват на училището множество книги, с които през 1840 година се открива и първата българска библиотека. Книжовната дейност е продължена и с личното му творчество. Просветителят е автор на „Денница на новобългарското образование“ (1841 година) – второто и най-значимо негово произведение. Тя представя образа на българския търговец като призван да запази българската народност, която в този момент е в опасност. Цялата тази активност на Априлов се случва на фона на неговата болест. Макар той да продължава да гради и съзидава въпреки нея, тя не спира да го измъчва. В Галац, през есента на 1847 година, на път между Габрово и Одеса, “жълтата гостенка”, по това време нелечима и отнела не един и два човешки живота в разцвета им, прибира със себе си и Васил Априлов. Така България губи просветителя, извел народа от мрака на незнанието.

Дори и смъртта не може да прати в забрава добрините, които благодетелят извършва. Той продължава да се грижи за сънародниците си и след смъртта си, завещавайки цялото си състояние на габровската община за построяване на нова сграда на училището. Новото по-голямо и удобно здание допринася за прерастването на Габровското училище в Първата пълна гимназия в поробените български земи през 1872 година, а думите му „Тези, които не правят благодеяния, не трябва да бъдат извеждани на сцената, тяхната участ е забравата“ остават в наследство и до днес.

[Шишман]

Успехите в областта на просветното дело създават реални предпоставки за цялостното реформиране и модернизиране и на традиционната българска култура. 
Българската култура няма нужда от реформиране по западен образец, а от модернизиране - пък въобще. Имаме нужда от капсулиране , само - затваряне в самата българщина и рамките те и . Промените, трябва  да се правят , много внимателно , след здраво обмисляне и да не противоречат на вярата, както  и да не се излиза от рамките на българщината.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите биографията на Христо Г.Данов от Серафим Барутчийски:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3898