Български възстания срещу турцитѣ презъ 16-18 вѣкъ

[Hatshepsut]

Въстанието на Карпош – българите в Македония в битка за свободата

Антиосманската съпротива на българите е процес, който зависи от редица фактори сред които са международната обстановка, състоянието на българското общество и на Османската империя. Историческата „картина” през XVII век ясно показва, че поради огромния потенциал в стопанско и политическо отношение на империята, както и поради липсата на добре подготвени българи, които могат да мобилизират и да ръководят големи маси от хора, каузата за освобождение на българския народ е силно зависима от политиката и военните действия на европейските сили срещу османците.

Благоприятни условия за въоръжено надигане на българите настъпват с избухването на „Голямата турска война” през 1683 година между Османската империя и европейските сили, обединени в „Свещена лига” (в тази коалиция се включват Хабсбургската империя, Полша, Венеция и Русия).

С навлизането на войските на „Свещената лига” в турските владения, мнозина българи се присъединяват към тях в Ниш. Един от тези видни българи е Карпош, който през есента на 1689 година в продължение на шест седмици води бунт в Северна Македония (по-точно Крива Паланка и Куманово) останал в историята като Карпошовото въстание. То е третото голямо въстание в период от четири години след Второто търновско (1686 година) и Чипровското (1688 година). Въстанието на Карпош е сред онези събития, които не се радват на особена популярност и често са само споменавани с едно или няколко изречения в учебниците.

Карпош

Сведенията за живота на Карпош са доста оскъдни като най-вероятно е роден в село Войница (дн. Република Македония). Почти липсват данни и за дейността му като хайдутин до въстанието от 1689 година. Има информация за това, че той тръгва по пътя на хайдутството след като сам изпитва на гърба си турските издевателства и за това, че в продължение на няколко години ръководи дружина в Западните Родопи. Съществуват разногласия в историческата литература относно названието Карпош – дали е име или прякор. Проф. Петър Петров в книгата си „Карпошовото въстание”, дава различни тълкувания, като поради липсата на реални факти не може да бъде даден категоричен отговор. Ето какви пише той:

„Най-близкото название до името Карпош е турската дума карпуз, означаваща диня, любеница. В преносен смисъл същата дума означава дебел, топчест, червен, откъдето би могло да се получи прякорът Дебелият, Дебелачко, както и личното име Червенко (подобно на Белчо). Близка до името Карпош е и гръцката дума карпос, употребявана изобщо за плод, т.е. близка по значение на турската карпуз. Езикова близост до името Карпош има и думата карпа, означаваща скала, зъбер, камък. Оттук би могло да се даде прозвище на човек „силен като камък”, или пък в буквален превод да идва от името Петър, което на гръцки означава камък. Най-сетне името Карпош би могло да се свърже със свети великомъченик Карп, чиято памет се чествува на 13/26 октомври.”

В края на август или началото на септември 1689 година Карпош се намира в района на Знеполе (Трънската котловина). По това време султанът издава заповед за залавянето му отправена до кадиите на Брезник, Пирот, Враня, Ниш и Лесковац. Сарачът (занаятчия, който обработва кожи и изработва принадлежности за впрегатен добитък и за езда) Али е натоварен със задачата и влиза в сражение с юнаците на Карпош, успява да убие една част от тях, друга съумява да залови, но войводата успява да се измъкне.

Наредба за убийството на Карпош

След загубата при Ниш и попадането на града в ръцете на „Свещената лига”, султанът променя тактиката си спрямо Карпош – на няколко пъти издава заповеди за назначаването на видния българин на различни позиции – първо за мартолосбашия (началник на мартолосите – военна структура за охрана на границите, съставена предимно от християни) в казите Кюстендил, Сирищник и Радомир, а по-късно и в още десет кази. Султанът дори разпорежда никой да не се меси в делата на Карпош, докато той изпълнява задълженията си. Няма спор, че той отхвърля предложеното му от османската власт.

След победата при Ниш, през октомври 1689 година войските на „Свещената лига” настъпват в три направления – към Видин, към Косово и Скопие, и към Враня и Крива Паланка. Те разчитат изключително много на помощта на местното население като най-голяма подкрепа получават в третото направление, където действа именно дружината на Карпош. „Свещената лига” постига нова победа при Крива Паланка и продължава настъплението си на юг – към Куманово. Съществува неразривна връзка между това настъпление и действията на българския войвода – той  участва в състава на войската на лигата (източното крило от армията на Пиколомини) при нейното настъпление в посока към Крива Паланка и Куманово, а след приключване на бойните действия, когато европейските сили се оттеглят на север да презимуват, Карпош е назначен от тях за управител на района Крива Паланка – Куманово.

Хронистите дават оскъдна информация за упражняваната от воеводата власт в предоставените му територии. Знае се, че той предприема укрепителни действия – укрепленията са подсилени с дълбок ров. Информация има и за числеността на ръководеният от Карпош отряд – хронистът Рашид говори за 3 000 души. Важни са и данните за взаимоотношенията на войводата с европейските сили – до разгрома на бунта той съгласува действията си с техните военачалници и се ръководи от плановете им. Вероятно Карпош е положил клетва за вярност към императора и в ръководения от него отряд освен български хайдути са влизали още австрийци и унгарци. Интересен факт е, че по същото време действа и още един виден български войвода – Страхил.

Има информация, че със съгласието на император Леополд I,  Карпош се обявява за „крал на Куманово”, а според хрониста Мехмед Рашид „императорът на Австрия му изпратил калпак.” Доказателство за тесните връзки на войводата с императорския двор е фактът, че при залавянето на Карпош у него са намерени документи, издадени във Виена, с които му е предоставено управлението на териториите около Крива Паланка и Куманово.

Паметник на Карпош в Скопие, Македония

На 20 ноември 1689 година срещу въстаналите българи от София тръгва турско-татарската войска, водена от сераскера Махмуд паша и татарския хан Селим Гирай и наброяваща повече от 30 хиляди души. Тя остава няколко дни в Кюстендил като в това време успява да разбие в околностите на града хайдушка дружина от стотина мъже – част от хората на Карпош. След това войската се насочва към Крива Паланка, като гарнизонът защитаващ крепостта е разбит, а градът е запален.

Самият Карпош успява да се спаси и се оттегля в Куманово. Именно там е последното и решаващо сражение на войводата и хората му – те претърпяват тежко поражение, като голяма част от тях са пленени, включително и Карпош. Съществува и друга версия за залавянето му – според хрониста Силяхдар той пада в плен по-късно когато е унищожен последният му отряд от 200 души и Скопие пада без битка. В края на 1689 година войводата е набит на кол при моста на река Вардар. Карпошовото въстание слага край на масовата въстаническа вълна в края на XVII век.

Осемдесетте години на XVII век са период на разрастване на антиосманската съпротива на българите. В различна степен и под различни форми (въстания, бунтове, хайдушки действия) са обхванати всички български земи – Мизия, Тракия и Македония, като най-значителните опити за отхвърляне на османското иго са Чипровското (1688 година) и Карпошовото въстание. Ръководна роля в тези действия има замогващото се градско население, занаятчиите, търговците, както и много българи-католици, войнуци, мартолоси и други.

В този период Османската империя започва да търпи поражения от Свещената лига и навлиза в период на упадък, но тя е все още достатъчно силна, за да може лесно и бързо да се справи с разбунтувалите се българи. Въпреки неуспеха на Карпошовото и предхождащите го въстания, борбите на българския народ за свобода през XVII век са важна крачка към разцвета на национално-освободителното движение през епохата на Възраждането.

https://bulgarianhistory.org/vustanie-karposh/

[Hatshepsut]

Първото търновско въстание – българският вик за свобода

С превземането на Константинопол през 1453 г., Османската империя не просто се сдобива със своята нова столица, от която нейните султани ще управляват за следващите петстотин години, но и се унищожава последната твърдина на християнството в Балканския югоизток.

За балканските народи последиците от краха на Константинопол са тежки. Неговото превземане означава, че полето на бойните действия срещу ислямската Османска империя се измества чувствително и инициативата вече е в нейни ръце. Експанзията не закъснява в Трансилвания, Унгария, Полша и Влахия.

През следващото столетие Османската империя жъне победи над своите противници, което превръща идеята за свобода на покорените народи в далечен блян. Сраженията при Никопол, Косово поле, Варна, Средец и прочее добиват почти митологичен характер, споменавани само в балканския фолклор. През 1571 г., обаче се състои събитие, което изважда българите и техните съседи от ступора, в който живеят в османските реалии и връща на европейците надеждата за победа срещу привидно несломимата мощ на османската държава.

През тази година, край Лепанто, османците преживяват първото си съкрушително поражение от силите на Първата Свещена лига – коалиция, обединила военноморската мощ на Венеция и Испания, в която участват и Папството, Малта и други. Загубите на мюсюлманската държава са осезаеми – флотът й, съставляван от 220 кораба, е напълно унищожен, а човешките й жертви се начисляват на над 30 000 убити. В резултат на своята победа, войските на Свещената лига съумяват да освободят 15 000 християнски каторжници, служили като гребци на османските галери.

Битката при Лепанто

Венеция не пропуснала възможността да се възползва от успехите на коалицията и внедрила многочислена агентура сред населението на Пелопонес и Епир, засилвайки и подклаждайки броженията на тамошното население срещу османците.

Междувременно северните граници на Османската империя били притиснати от силите на Хабсбургска Австрия и нейните съюзници в Трансилвания, Влашко и Молдова. Войнските отряди на Михаил Храбри, Баба Новак и Дели Марко често нахлували в българските земи на юг от река Дунав и действали в регионите на Никопол, Силистра и София. Макар вероятно да са вдъхновявали българите за борба срещу чуждата власт, някои от техните методи били крайно деструктивни и вероятно не радвали особено местното население.

Най-добра представа за случващото се можем да добием от послание на Михаил Храбри до австрийския ерцхерцог Максимилиян:

…НАЙ-ПОСЛЕ С БОЖИЯТА ПОМОЩ ГИ РАЗБИХМЕ (ОСМАНЦИТЕ) КРАЙ НИКОПОЛ И МНОГО ОТ ТЯХ ОСТАНАХА В РОВА, А НАШИТЕ УСПЯХА ДА ИЗБЯГАТ. СЛЕД ТОВА ИЗГОРИХМЕ НИКОПОЛ, В КОЙТО ИМАШЕ 6000 КЪЩИ И ВСИЧКИТЕ МУ ЖИТЕЛИ УБИХМЕ….

В същия дух в писмото се описват и атаките над Видин, Плевен, Враца и София, чиито прилежащи селища били опожарени и разграбени, а българското им население – изселено. Подобни действия естествено били доста характерни за епохата. Победите на християнските сили над османците убеждавали подчинените балкански народи, че отхвърлянето на чуждата власт е възможно и достижимо начинание, за реализирането на което разработвали целенасочени стратегии. Не без известна доза ирония обаче, един български историк отбелязва, че засилването на революционните настроения и акции сред балканското население се дължи колкото на тяхното желание за свобода, толкова и на необходимостта да прекратят „опитите за освобождаване“ отвън, за да остане някой жив, който да бъде освободен.

Загубата на Османската империя при Лепанто обаче още далеч не сигнализира намаляването на военната й сила. Макар коалицията на Свещената лига да успява да изтръгне победа от османците, цената на този успех впоследствие е платена от българите. Целейки да модернизира своя изоставащ в технологично отношение флот и да възстанови загубите на своето войнство, османската централна власт осезаемо засилва натиска си върху българското население.

Както разбираме от едно писмо от епископ Тимотей от 1572 г., всички християни в българските земи са задължени да работят безплатно в корабостроителниците в Созопол и Варна, където в хода на около година участват в построяването на над 30 големи галери за новата османска марина. Паралелно с това, империята увеличава размера и интензитета на еничарските набори сред българите, обезкръвявайки техния демографски потенциал.

По всичко изглежда, че тези действия преливат чашата на търпението и довеждат до подготвянето на първия организиран опит за въстание. Времето за подобно начинание е удачно, тъй като имперският военен потенциал е често ангажиран в стълкновения с Хабсбургите и техните съюзници, продължили от 1592 до 1606 г. Водачи на българския бунт срещу османците стават търновския архиепископ Дионисий Рали и никополският първенец Теодор Балина. Може да се счита, че българското въстание е трябвало да бъде осъществено като част от по-мащабна акция срещу османците, в която да вземат участие и силите на трансилванския княз Сигизмунд Батори, влашкия воевода Михаил Храбри, австрийския ерцхерцог Максимилан III и свещения римски император Рудолф II.

С посреднически акции между българските бунтовни водачи и техните отвъдгранични съмишленици се заемат дубровнишките търговци Павел Джорджич и фамилията Соркочевичи от мемоарите на които днешните историографи черпят цении сведения за хронологията на протеклите събития. От изложенията на Павел Джорджич до Mаксимилиан III пред нас се разкрива създаването на мащабна революционна организация, имаща за цел да вдигне на оръжие хиляди българи.

В съзаклятието участват русенският владика Йеремия, владиката на Шумен Спиридон, владиката на Ловеч Теофан и владиката на Пловдив Методий. Според Джорджич всички епископи на Търновската митрополия, заедно със „дванадесет търновски свещеници и осемдесет миряни от първенците и видните хора в тоя град ( Търновград), заедно с архиепископ Дионисий отишли в черква , където с голямо благоговение положили клетва пред евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тази работа и ще я изкарат на добър край с помощта, която ще им се даде от християнските владетели“.

Междувременно в Никопол, пред Теодор Балина, своята клетва за вярност към целите на въстанието полагат двадесет и трима духовници и четиридесет градски нотабили, които имат за цел да подготвят превземането на масивната крепост отвътре.

Мащабът на започнатото от Балина и архиепископ Дионисий начинание ни кара обаче да се запитаме какво всъщност знаем за бунтовните водачи, поели отговорност пред австрийския ерцхерцох и свещения римски император, че са в състояние да вдигнат на оръжие хиляди българи?

Към момента се счита за прието, че Дионисий Рали е потомък на една или няколко влиятелни византийски владетелски фамилии, като е наричан в изворите племенник на Кантакузините от Павел Джорджич, а в своя коресподненция до руския цар Фьодор I, самият търновски архиепископ се титулува Кантакузнов и Палеологов. Докато за Дионисий Рали обаче съществува някакъв консенсус, същото не може да каже за Теодор Балина.

Енигматичният български първенец е описван от Павел Джорджич като първият благородник на Никополския санджак, който се ползва с много голямо влияние пред християните от тая страна, поради благородния си произход и своето достойнство. Него неверниците го гледат в устата какво ще каже, а пашите го уважават твърде много и се допитват до него по всеки важен въпрос.

Теодор Балина, първи благородник на Никопол

Личността на Теодор Балина е твърде малко позната и недостатъчно изследвана от българската историография, поради оскъдния изворен материал. Това дава възможност за възникването на някои трактовки за неговия произход, които макар и логични се основават на твърде малко сигурни данни. Една такава любопитна теория на д-р Николов-Зиков представа никополския благородник като далечен потомък на българския княз Фружин и цар Шван Шишман.

Несъмнено е съблазнителна идеята, че Първото търновско въстание е било оглавено от потомък на Шишмановци. Безспорно произхода на Балина от последната българска царска династия би обяснил защо никополският благородник се ползва с такова огромно влияние не само сред сънародниците си, но и сред османците. Лекотата с която Балина печели подкрепа сред всички слоеве на българското общество сякаш говори в подкрепа на царския му произход – според Джорджич никополският първенец обиколил лично цяла България…в продължение на двадесет и един дена и не оставил непосетено християнско село или град, без да закълне поповете и по-първите и богати хора, особено в ония села, които са в подножието на Стара планина, заселени от хора храбри, мнозина от които имаха пушки. Всички те предложили да завземат проходите на тая планина за да не може да ибяга нито един неверник.

Това налага въпроса защо, ако действително Теодор Балина е можел да се похвали с подобна генеалогия, свързваща го с Шишмановци, неговият произход никога не е дискутиран в обемната кореспонденция на Джорджевич до западните монарси?

Отговор на тази неяснота може да бъде открит в самата подготовка на въстанието на българите. Сред основните цели на Теодор Балина и Дионисий Рали е привличането на възможно най-широк кръг от външна подкрепа, за спечелването на която се принуждават да обещават бъдещото управление на една свободна България на трансилванския княз, влашкия воевода и дори на свещения римски император. От тях бунтовните водачи настояват да получат офицери, които да подпомогнат за обучението на въстаническите отряди и дори осезаема военна помощ.

Това най-ясно личи в посланията между Дионисий Рали и Рудолф II. Свещеният римски император обещава да изпрати 2000 конника и 4000 души пехотна войска. Така също императорски знамена и всичко нужно за подпомагането на начинанието.

Очевидно при тези условия би било недалновидно Балина да предяви претенции към българския трон, оставайки на заден план като обикновен български нотабил. След като очакваната помощ от Влашко, Трансилвания и Австрия обаче така и не пристига, по всичко изглежда, че въстаниците се сплотяват около фигурата на никополския първенец, обявявайки го за свой цар. Подобно твърдение, разбира се, не би могло да почива на нищо друго освен на предположения без наличието на изворов материал, който да ги обоснове.

След като съюзниците им не спазват поетите договорки, бунтовните водачи са принудени да се оправят сами. Напредналата въстаническа подготовка налагала незабавни действия, в противен случай рискували разкриването на замисъла. Така през 1598 г., след като няколко влашки отряда разгромяват локална османска войска край Силистра, Първото търновско въстание избухва в някогашната българска столица.

Приблизителен обхват на Първото търновско въстание

Подобно на въстанието на Асеневци, според Дионисий Рали на призива за свобода се стичат хиляди българи, които с лекота надвиват османския гарнизон в Търновград. За пръв път от двеста години българската столица отново била свободна. Ентусиазираните народни маси обявили за свой владетел Шишман IV – акт, с който демонстрирали пред света отхвърлянето на османската власт от териториите на България.

В съвременната историография сериозно се дебатира какъв е бил обхватът на Първото търновско въстание. Към момента може да се счита, че заявлението на Павел Джорджич, че Теодор Балина е съумял да обиколи цяла България и да създаде революционни клетки навсякъде не са съвсем преувеличени, тъй като според пътеписи на Фридрих Зайдел от 1596 г., немският хронист е посрещнат пред портите на Нишката крепост от ужасяващата гледка на набити на кол глави на бедни български селяни, а пред София имаше стотици трупове на избити хора от двете страни на пътя.

Повечето изследователи са склонни да считат, че събитията са свързани и поголовните репресии над християнското население в тези региони са дължат на разконспирирането на въстаническите организации там, две години преди избухването на самия бунт. Сведения от Охрид от 1598 г. за екзекуцията на тамошния архиепископ Варлаам дава възможност да се предположи, че нишките на въстанието са се простирали и на териториите на днешна Македония.

Междувременно, след краткото си стълкновение с османците при Силистра, влашките войски се оттеглят, а българските въстаници в Търновград са подложени на засилена атака от редовната войска на Османската империя. Бунтуващите се българи се укрепяват зад стените на древната си престолина. Българската столица е превзета и разорена, съпротивляващите се въстаници са избити, а мирното население – поробено. Дионисий Рали и Теодор Балина успяват да оцелеят и се оттеглят, намирайки убежище на север от Дунав.

Търновският архиепископ се радва на радушен прием в Трансилвания и участва активно в представянето на българския въпрос пред Европа. Дори и след като е обявен за митрополит на Молдовлахийската църква, Рали продължава да се представя със стария си титул на български духовник. Теодор Балина от своя страна потъва в забвение, правейки догадките за неговата съдба крайно несигурни. Също толкова неясно е какво се случва с неговото семейство, след потушаването на въстанието, което той ръководи.

Макар да не довежда българите до желаната свобода, Първото търновско въстание  несъмнено трябва да бъде познавано. Сериозната организация на въстаническата мрежа, нейната дипломатическа подготовка и готовността на нейните водачи да загърбят своето собствено благосъстояние в името на българската независимост, вдъхновяват и техните идеологични наследници през следващите столетия. А жестокото потушаване на въстанието все още напомня от аналите на историята за момента, в който българите отправили своя първи вик за свобода.

https://bulgarianhistory.org/purvo-turnovsko-vustanie/

[Hatshepsut]

Чипровското въстание – неуспешният бунт на българските католици

През 1688 година настъплението на Хабсбургската армия и по-точно превземането на Белградската крепост на 6 септември вдъхва нови надежди и сили на българите за борба с поробителя. Те най-накрая се решават да вдигнат отдавна плануваното Чипровското въстание.

За да се стигне до въстанието трябва да се върнем назад във времето. Критската война срещу Венеция в периода 1645-1669 е спечелена от Османската империя, но променливият успех на сраженията изважда наяве много нейни слабости. Неуспешната османска обсада на Виена от септември 1683 година, която спира османското нашествие на стария континент, е едно от ключовите събития в европейската история. Тя е повратният момент, който връща назад похода на империята към вътрешността на континента.

Значимите български въстания през XVII век са Чипровско, Карпошово и Второ търновско. На картата са отбелязани центъра и обхвата на всяко едно от тях

Контранастъплението на Хабсбургската империя и близостта на сръбската столица до северозападните български земи провокира реакция именно в тази част, населявана с българи. Чипровец (днес Чипровци) и съседните му села Копиловци, Железна и Клисура са център на тези размирици. За да разберем защо те се случват именно в това градче, трябва да се вгледаме в неговата необикновена история.

След османското завладяване Чипровец се оформя като район със специален статут. Това се дължи най-вече на експлоатираните от султана природни богатства. Градът и прилежащите му рудници са определени за хас, т. е. султанско феодално владение. В замяна на определен данък селището е пазено от изстъпления на владетелите. Рудодобивът осигурява и стопанско благоденствие на жителите и по този начин Чипровец се превръща в един от най-развитите, просветени и будни български градове.

В богатствата, които крият земните недра в подножието на Западна Стара планина можем да намерим и причината за навлизането на католицизма в града. Първо саксите рудари от края на XII век, които идват в Чипровци, заради природните му богатства, оставят отпечатъка на верските си различия в града. Особено важна е ролята на босненските католици през XVI век, които се заселват за постоянно и биват бързо претопени от българското население, което от своя страна приема тяхната вяра. Престолонаследникът на босненския престол Парчия Кнежевич се заселва завинаги в Българско заедно със своята свита от духовници, рудари и занаятчии.

Към края на XVII век кризата в империята започва да се усеща и в този привилегирован регион. С упадъка в рударството и непрестанното данъчно утежнение във връзка с дългите походи на османската войска, поглъщащи много ресурси, тяхното положение се влошава. Така към и без това предостатъчните мотиви за въстанието се прибавя и още един. Въпреки че организаторите на въстанието са католици, в него взимат участие и много православни българи, обединени от желанието си да бъдат господари на собствената си съдба. Вдигат се и много села във Видинско, Пиротско и Берковско, където католическият елемент изцяло отсъства.

Петър Парчевич е български католически епископ, патриот и дипломат, удостоен е с баронска титла от императора на Свещената римска империя. Той е водач на Чипровското въстание, смятан за един от най-великите българи през XVII век

Новонастанилата се в града вяра затвърждава привилегиите на чипровчани и дава нови перспективи пред града, изграждайки силни връзки с католическия свят. Голяма част от местните младежи получават високо образование в Италия. Това ги превръща в едни от най-будните и образовани хора от български произход въобще. Сред тях е и един от организаторите на самото въстание, потомъкът на Кнежевичите Петър Парчевич (Марцианополски архиепископ).

Парчевич използва духовния си сан, за множество дипломатически акции из европейските дворове, в които търси помощ за съотечествениците си. Друго разклонение на Кнежевичите произхожда още един от героите на въстанието – Георги Пеячевич и ръководен от него отряд пък се включва във военните действия още през пролетта на 1688. Още тогава Чипровец е готов да въстание, но се изчаква най-удобният момент. Пеячевич проявява завидни пълководски умения при превземането на крепостта Оршова във Влашко.

Знаменосец на четата е друг водач на въстанието и буден българин от Чипровци – Иван Станиславов. Героизмът на българите не остава незабелязан от крал Леополд I и виждайки в тях надежден съюзник и той изпраща заповед до генерал Капрара да насочи подчинените му войски на юг към българските земи.

Междувременно местните преценяват, че моментът е настъпил и четите тръгват към местността Жеравица край село Кутловица (днешна Монтана), където се провежда основната битка на въстанието. По  пътя си въстаниците опожаряват много турски села, а селските опълчения не им създават почти никакви трудности. Опитите за директен контакт между въстаниците и армията са осуетени от врага, а липсата на съпротива отпуска дисциплината сред въстаническата армия и тя е връхлетяна от един неочакван, но много тежък удар.

Най-известният водач на Чипровското въстание (1688 г.) безспорно е Георги Пеячевич, роден в Чипровци през 1655 г. За жалост, за ранните му години не се знае нищо. И все пак, Пеячевич принадлежи към елита не само на Чипровци, но и на българската католическа общност като цяло. Той е братовчед на софийския католически архиепископ Стефан Кнежевич (1623/1625 – 1691), най-близкият помощник на Петър Богдан. Пеячевичи са в близкородствени връзки не само с Кнежевичи, но и с Парчевичи. На снимката: Герб на фамилията Пеячевичи

В помощ на османците идва унгарският техен съюзник Имре Текели, нанасяйки тежко поражение на българите. Претендентът за маджарския престол заедно с група феодали се обръща към султана за помощ срещу Хабсбургската армия още при настъплението на османците през 1683. Оттогава Текели става техен съюзник и се притича на помощ заедно с още 1000 войници. Унгарецът участва и в отбраната на Белград. Поражението все пак не е фатално за крайния изход на бунта, но планът на въстаниците да достигнат до Видин, където да се съединят с армията, така и не успява да се превърне в реалност. Причината се крие до голяма степен и в лошата организация и стратегическите грешки на австрийците, които успяват да превземат видинската крепост едва през есента на 1689 година, ненавреме за да помогнат на въстаналите българи.

Въпреки сравнително добрата организация и големия брой участници във въстанието, то е обречено на провал без очакваната намеса на австрийската армия. Според Пеячевич се вдигат около 200 чети, което прави около 15 000 души. Извън бегълците на север през Дунава, голяма част от бунтовниците се включват в редиците на настъпващата армия. Според информация от Георги Пеячевич, по негова преценка оживяват около 600 въстаници, които и след краха на бунта продължават да служат на австрийската армия. Самият Пеячевич се установява в Унгария и дори получава баронска титла през 1712 година при коронацията на Карл IV, заради заслугите си към австрийската армия.

Както организаторите на въстанието, така и обикновените чипровчани са принудени да изберат между бягството на север, заробването в Анадола или смъртта в родното си място. Безмилостната разправа с оживелите чипровчани едва ли е изненада за някого. Властта издава наредба за безнаказано изтребление на населението. За успешното преминаване на реката от мирното население, жените, децата и укрилите се в планината решаваща помощ оказват и самите въстаници. На 22-ри октомври група от 3000 души, водени от Стефан Кнежевич успява да избяга през Дунава.

Така 329 години по-късно последиците от въстанието все още не са напълно отмити. От процъфтяващия град не остава и следа и до днес, а банатските българи, напуснали Чипровци след потушаването, все още представляват хомогенна етническа общност от българи католици на територията на Румъния и Сърбия. Освен към Банат българите се насочват и към други земи отвъд Дунава. Всички останали са претопени от по-многобройните народи около тях, но някои от тях имат много интересна съдба.  Оцелелият от двамата братя Станиславови Михаил се издига до хърватски благородник. В Крайова, Римник и Брадичен (Румъния) чипровските бежанци си спечелват редица привилегии, издигат манастир и църква, но в крайна сметка и те не устояват на асимилационния натиск.

https://bulgarianhistory.org/chiprovskoto-vustanie/

[Hatshepsut]

Статията е от 2018г.

Чипровското въстание - факти и загадки

На 8 септември в Чипровци тържествено ще бъде отбелязана 330-годишнината от въстанието, с което българите от красивия и цветущ някога градец се вдигат за освобождение на „великото царство България“. В по-голямата си част те са католици, а техните преки потомци повече от три столетия живеят в областта Банат – тогава в Хабсбургската империя, днес на територията на Румъния и Сърбия. Паметта за въстанието е важна както за банатските българи, така и за цялата ни нация. Макар и накратко, ще се опитаме да припомним известното и да покажем неизвестното за драматичните събития през лятото и есента на 1688 година.

Чипровци възниква като рударско селище по време на Второто българско царство. Получените от българските царе привилегии са запазени от османската власт, която има сериозни приходи от града и неговото стопанство. През XVI-XVII век Чипровци е средище на рудодобив и качествена занаятчийска продукция, включително обработката на злато и сребро. Прочутите „чипровски чаши“, кръстове, кутии за дарения т. н. се търсят в земите на Османската империя, Влахия, Унгария, Венеция... В творбите на чипровските златари, които имат сложна естетическа природа, се чувства влиянието на италианския Ренесанс. В града съществува местен елит: фамилиите Парчевичи, Княжевичи, Пеячевичи, Соимировичи и др. Със сигурност „феновете“ на Османската империя (такива има дори и у нас!) ще припишат това благосъстояние на „грижите“ на уж либералната към християните османска държава...

Напротив, въпреки сигурните приходи от „бизнеса“ на българите, властите брутално нарушават дадените им права, събират българчета като „кръвен данък“, да не говорим за ширещата се корупция. През 1635 г. епископ Илия Маринов пише: „Турците са станали нетърпими. Ако не им се дадат пари и подаръци, разбиват вратите на черквите и грабят... Такова нещо не е ставало откакто турчинът е завзел България…“

Идеята за освобождение е жива благодарение на духовните и интелектуални водачи, сред които се открояват Петър Богдан (1601-1674) и неговият по-млад събрат Петър Парчевич (1612-1674). Високо образовани, патриоти в пълния смисъл на думата, те подготвят духовете за бъдещото освобождение. Съдбата отрежда Парчевич, назначен за католически архиепископ за Източна България, да прекара живота си най-вече в емиграция.

Дипломатическата му дейност в името на българската кауза обаче е изумителна. Софийският католически архиепископ Петър Богдан, чието седалище е Чипровци, надали се нуждае от представяне – наред със своята просветителска дейност той е авторът на първата история на България (1668 г.) , почти столетие преди Паисий Хилендарски. През 1979 г. част от нея беше открита във Ватиканската библиотека от проф. Божидар Димитров, а пълно копие на ръкописа – от проф. Лилия Илиева в библиотеката на Университета в Модена през 2017 година.

Чипровското въстание е резултат от „Голямата турска война“ (1683-1699), в хода на която Османската империя е изтласкана от Централна Европа. Създадена е „Свещена лига“, в която влизат Австрия, Реч Посполита (Полско-Литовското кралство), Венеция и Малта, а впоследствие и Московското царство.

Разгромът на огромната турска армия пред стените на Виена (1683 г.) от християнските сили начело с полския крал Ян Собйески има силен отзвук по българските земи. Османската империя е обхваната от нестабилност, а австрийските войски напредват в балканските й владения. Българите в Чипровци и близките селища Копиловци, Клисура и Железна се готвят за решителни действия. Те влизат във връзка с австрийското командване, в чиято подкрепа се включват четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Заедно с австрийци и сърби те участват в превземането на Оршова, а после и на Белград (6 септември 1688 г.).

Още през август 1688 г. архиепископ Стефан Кнежевич, наследникът на Петър Богдан, изпраща послание до Леополд I (1658-1705). Императорът е отправил апел за въстание към българи, сърби и всички поробени християни, така че е време за действие. По посока на Чипровци потегля корпус от шест полка, командван от генерал фон Хайтерсхайм, а дружините на Пеячевич и Маринов пристигат в града. Въстанието обхваща както католическите селища, така и православните в обширен район от Берковско, Пиротско, Ломско, Видинско. Водеща сили са четите на Георги Пеячевич, Богдан Маринов, Лука Андренин, братята Иван и Михаил Станиславови. Братята са от Никопол и са родственици на епископ Филип Станиславов, издателят на прочутата книга «Абагар» (1651 г.).

Според някои оценки в действията участват около 20 хиляди въоръжени българи. Създаден е укрепен лагер в местността Жеравица, а Георги Пеячявич залага на настъпателните действия. Превзета е Кутловица (дн. Монтана), заедно с австрийците българите разбиват войските на унгарския протестантски граф Имре Тьокьоли, съюзник на турците. За нещастие, скоро въстаналите българи остават сами. Причина за това са колебанията на австрийските генерали, както и политиката на Франция – именно през 1688 г. „кралят слънце“ Луи XIV напада Хабсбургската империя, действайки в подкрепа на османците.

След изтеглянето на австрийците въстаническата войска е разбита. Пада лагерът при Жеравица, а след около месец е превзет и Чипровци. Цветущият градец е превърнат в пепелище. Репресиите засягат и онези граждани, които във времето на въстанието са извън Чипровци (търговци, майстори и т.н.) – великият везир Мустафа Кюпрюлю издава заповед „...където бъде срещнат чипровчанин, да бъде убиван или отвличан в робство...“ И все пак, немалка част от населението намира спасение на север от Дунав. С шестстотин бойци Георги Пеячевич охранява група от около две хиляди бежанци, други три хиляди, водени от Стефан Кнежевич, са под защитата на чета от Копиловци. Някои чипровски семейства, потомци на българи от Македония, се озовават в земите на днешна Албания. Жители на Чипровци и въстаналия район се преселват в близкото село Белимел, във Враца и Видин, в Ковачица, Дългошевци и Медковец (Ломско), Топли дол (Пиротско), Мало Малово (Софийско), Малка Желязна (Тетевенско), при българите католици в Пловдивско, чак до Златарица, Елена и Котел... Те пренасят своите умения в рудодобива, железарството, килимарството и т.н. в други райони на страната.

Чипровското въстание не е изолирана акция на местните водачи. Още при Оршова, където действат чипровските чети, се споменава за участието и на българи от Тракия и Македония. Познатото от несигурни, късни известния т. нар. Второ Търновско въстание, датирано обикновено през 1686 г., вероятно съвпада по време със ставащото в Северозапада – за това свидетелстват репресиите на турските власти в Търново и Арбанаси, в Провадийско и Разградско. Вероятно съществува връзка и с въстанието в Македония, начело на което застава родопският хайдушки войвода Карпош. При новото настъпление на австрийците през 1689 г. той превзема Крива Паланка и Куманово, в обсега на бунта влизат и земите в Пиротско и Нишко. Заедно с Карпош (обявяван днес за герой от историята на „македонския“ народ!) действа войводата Страхил от Ветрен, Пазарджишко. Страхил се присъединява към превзелите Ниш австрийци. Интригуващо е, че по същото време там е и Георги Пеячевич със своите бойци – очевидно за чипровския предводител борбата изобщо не е приключила! Няма как Пеячевич да не се е срещал със Страхил, а навярно и с други български водачи – за съжаление, такива известия не са запазени и в това се крие може би най-голяма „загадка“. Да се надяваме, че някой ден тя да бъде изяснена. Австрийската армия отново се оттегля (есента на 1689 г.), а Карпош и Страхил загиват.

Чипровското въстание и съпротивата на прадедите ни на други места по българските земи през 1688 – 1689 г. недвусмислено показват, че тогавашните българските водачи ценят свободата и достойнството повече от материалните блага. Защото, както е завещал не някой друг, а Петър Богдан: „защитата на честта, още повече тази на Родината, надминава всичко, защото животът и честта са равнопоставeни“.

Пламен Павлов

https://trud.bg/