Куманитѣ - Най-вѣрниятъ съюзникъ на българскитѣ царе

[Hatshepsut]

...Много от събитията в историята на Второто българско царство не биха били разбрани напълно, ако игнорираме участието в тях на съюзниците или наемните отряди от кумани и алани. Няма спор обаче, че сред тях най-съществен принос за българската историческа съдба през XII-XIV в. имат куманите. Този интересен, в някои отношения дори "загадъчен" народ дал на България не само своята съюзна помощ, бележити военачалници, династичните родове на Тертеровци и Шишмановци, но е оставил свои следи и в българската традиционна култура. От всички етноси, които българите асимилират през Средновековието, безусловно най-големият е куманският. Толкова голям, че успява да даде двете последни династии на средновековната българска държава - Тертеровци и Шишмановци. Куманите се появяват в степите на север от Черно море през VIII-IХ век. Подобно на печенегите почти безнаказано нападат славянските си съседи, разграбвайки селата им и отвличайки хиляди млади жени и деца. Славянските вождове са принудени да повикат русите (норманско племе, обитавало днешна Швеция), чиито князе организират първата руска държава, т.нар. Киевска Рус. Суровите северни войни предават бойното си изкуство на поданиците си и куманските нападения постепенно секват. Нещо повече, русите започват на свой ред да нападат куманските станове и да отвличат жени и деца. По този повод древните киевски хронисти отбелязват, че куманките били най-големите хубавици в света. Куманите започват да играят значима роля в нашите земи след падането на Първото българско царство под византийска власт. Като съюзници на императора те вземат участие в разгрома на печенегите при Левунион през 1092 г. Част от тях се населват в крайдунавските градове, приемат християнството и чрез бракове със знатни нашенци на византийска служба стават част от висшето българско общество. Много учени предполагат,
че самите братя Асен и Петър са потомци на българо-кумански брак.
Куманите се сражават и на други наши фронтове. През 1204 г. унгарският крал Емерих се оплаква на папа Инокентий III, че при похода си срещу него цар Калоян използвал "езическа войска". Това естествено могат да бъдат само куманите. Самият Калоян е женен за дъщерята на куманския хан Коча Целгуба, приела християнското име Мария. Брат й Манастър е назначен за началник на конницата.
Куманите са в армията на Калоян и в знаменитата битка с кръстоносците при Одрин през 1205 г. Именно те измъкват граф Дьо Блоа, а после и император Балдуин от лагера и ги довеждат до капана, устроен им от цар Калоян. Средновековни легенди обвиняват Мария-Целгуба и Манастър в заговор с Борил и в убийството на Калоян при Солун.
Това е твърде съмнително
просто защото липсва мотив. Целгуба не би могла да стане нещо повече от българска царица, каквато и без това си е, а Манастър заема най-висшия военен пост. Цар Калоян навярно наистина е починал от мозъчен кръвоизлив - последствие от стара травма. Доказателство за липсата на заговор е отношението към тялото на Калоян, което е пренесено от новия цар до Търново и погребано в семейния мавзолей на Асеневци в църквата "Св. 40 мъченици". Куманите са съюзници и на цар Борил. Най-сетне те участват и в битката при Клокотница през 1230 г. Но през 1236 г. татарите начело с хан Бату прегазват земите на куманите. Куманите се насочват към България и в страната ни нахлува огромна бежанска вълна. Българите и техният цар Иван Асен II
приемат сърдечно верните си съюзници
Аристокрацията получава важни постове в държавния апарат, а населението, ако се съди по топонимите Куманово, Куманец, Куман, Кумански юрт, е заселено в плодородни полета и равнини по цялата територия на държавата. След няколко десетилетия името им изчезва завинаги. Асимилацията им, като и на другите заселници, е улеснена от приемането на християнството и от смесените бракове.

[Hatshepsut]

Както стана дума, най-успешен за българската държава бил съюзът й с куманите. Особено впечтляваща винаги е била числеността на куманските подкрепления. Още през 1187 г. според Никита Хониат на българска страна срещу Исак II Ангел (1185-1195) се сражавали не по-малко от 7 хиляди кумани; в един недатиран надпис от Велики Преслав става дума за 10 300 души; в решителното сражение на цар Калоян (1196/7-1207) край Одрин (13-14 април 1205 г.) те броели 14 хиляди, а по други извори - даже 23 хиляди! Неведнъж съвременниците, на първо място споменатият византийски историк и държавник Никита Хониат, разказват за "пчелни рояци" и "мравешки множества" от "безчислени" по броя си кумани. Българските царе намерили начин да привлекат номадите, лишавайки Византия от един опасен съюзник в българския тил. Калоян бил женен за една знатна куманска принцеса (може би царица Анна/Анисия от Бориловия Синодик), която би трябвало да произлиза от някой от върховните кумански династични родове - например Олберли, Кай, Тертероба, Бурджогли, Итогли. Най-вероятно е да става дума за Бурджогли или Итогли, стоящи начело на куманските племена по р. Днепър, с които България била най-тясно свързана. От друга страна, владетелите в Търново успявали да държат под контрол "варварите" - обикновено съюзните сили на Балканите били под командването на второстепенни ханове и вождове, което вероятно било част от споразуменията с върховните владетели на "Кумания".

Обикновено се смята, че усядането и българизацията на куманите протекли сравнително бързо. Има достатъчно основания да се приеме, че тези процеси, подобно на аналогичните най-вече в Унгария, а и във Византия, мамлюкски Египет и, разбира се, в "Златната Орда" били сложни и продължителни. Присъствието на неизяснени напълно като етническа основа тюркоезични групи българско население векове наред (християните гагаузи и "сургучи", мюсюлманите "гаджали") с предполагаем поне отчасти кумански произход или куманско наслояване върху по-стара прабългарска (при гагаузите), печенежка или узка основа свидетелства за сложността на тази симбиоза по нашите земи. Топонимията от сигурен или предполагаем кумански произход също показва продължителното съществуване на "неразтворени" кумански заселници. При това става въпрос за първоначални кумански селища в близост с такива важни центрове като столицата Търново (няколко селищни названия "Куманите" в Дряновско и Габровско), Дръстър (дунавският ръкав Борча, равнината Бараган на отсрещния бряг на реката), Видин (о-в Кумане и др.), Никопол (селата Комана и Котяна на левия бряг на Дунава), Русе-Гюргево (с. Комана по пътя за Букурещ), Ловеч (с. Дерманци, несъществуващото сега с. Караш със своята махала Куманица), Средец/София (с. Куманци, Алдимировци и др.), гр. Куманово по пътя от София за Скопие и т.н. При очертаващата се картина е ясно, че куманските поданици на българските царе и особено техните предводители не може да не са се включвали във вътрешнополитическия живот на българското царство.

[Hatshepsut]

След разгрома на "Кумания" (протодържавната "степна империя" на куманите в степите на дн. Украйна и Южна Русия), както и с попадането на Второто българско царство под хегемонията на татарската "Златна Орда", заела мястото на "Кумания", нещата се променят в отрицателна посока. На мястото на отлично познатия, добре "овладян" от българската политика съюзник, идва една номадска "суперсила", от която треперят руските княжества, държавите в Кавказ, далечните ни роднини от Волжска България, народите в Средна Азия и т.н. Въпреки всичко българските владетели търсят начини да обвържат и новите господари на степта, страшните татари, със своята външна политика. Определени успехи в това отношение имат царете Константин Тих-Асен (докъм 1274 г.), царицата "Смилцена" и зет й деспот Алдимир Тертер (вж. очерка за него в тази книга), царете Теодор Светослав, Михаил III Асен Шишман, Иван Александър.

Аланите, прадедите на днешните кавказски осетинци, също неведнъж имали своето място в българска войска. Този средновековен народ заемал много по-обширна територия от днешните си потомци, негова (индоевропейска) кръв "се вляла" във вените на периодично менящите се степни господари - хуни, Кубратови българи, хазари, печенези, кумани... Разпръснато на различни "анклави" в степите, в Крим, дори в днешна Молдова, аланското население (най-вече т.нар. аси/яси) пазело своята самобитност даже и през XIV в. Наред с аланите сред номадите присъствали и други ираноезични групи - такива вероятно били част от прабългарите, ираноезичието било присъщо за халисите, както и за кангарите в печенежката общност. Представители на такива етноси поне донякъде периодично усилвали аланското степно население, вливайки се в него. Мнозина алани служели във Византия, други били увличани от номадските "вълни" към Балканите, трети сами или заедно с номадите ставали съюзници на българските царе.

[Hatshepsut]

Куманите наричани още половци или кипчаци са тюркоезичен народ, обитавал земите от Тян-Шан до Дунав между Х и ХІІІ век. Територията, която обитавали била известна като ,,Дешт-и  Кипчак", т.е. ,,Куманска земя". Куманите обаче не сформирали единна държава, а съществували отделни племенни съюзи начело с ханове. Куманите често влизали в конфликти с руските княжества.

            След смъртта на руския княз Ярослав през 1054г. държавата била разделена от синовете му на няколко отделни княжества – Изяслав застанал начело на Киевското княжество, Светослав на Черниговското, Всеволод на Переяславското, Игор на Владимирското и Вячеслав на Смоленското. През същата 1054т. се споменава за появата на куманите (половците) начело с Болуш, които след като сключили мир с Переяславския княз Всеволод се оттеглили. Първото сражение с русите станало на 2 февруари 1061г., когато куманите предвождани от Искап удържали победа над Всеволод. През 1068г. обединените сили на синовете на Ярослав – Изяслав, Светослав и Всеволод се опитали да отблъснат ги отблъснат от руските земи, но в нощното сражение при Алта куманите отново удържали победа. Започнали да опустошават руските земи и дори Изяслав избягал в Полша. На 1 ноември същата година Светослав успял да удържи победа над куманите. След това куманите се намесили в руските междуособици, докато през 1079г. Всеволод отново сключил мир с тях. През 1082г. починал куманския предводител Ос'ен. След като на 13 април 1093г. починал и княз Всеволод, куманите предложили на Святополк да подновят мира, но той затворил пратениците им. В отговор на това куманите обсадили Торческ. Святополк освободил пратениците, но куманите отхвърлили предложението му за мир. Святополк се опитал заедно с князете Ростислав и Владимир да помогне на обсадения град. На 26 май куманите обаче разбили руските войски, а Ростислав загинал. Част от куманите продължили обсадата, а други се отправили към Киев. На 23 юли при Желан войските на Святополк отново претърпели поражение от куманите. След това куманите превзели Торческ и го опожарили. През 1094г. Святополк сключил мир с куманите и се оженил за дъщерята на техния предводител Тугоркан. Куманите отново се намесили в междуособиците на руските князе, като помогнали на Олег да завземе Чернигов, в замяна на което ограбили околностите на града. През 1095г. куманите начело с Китан и Илтар нападнали Переяслав и княз Владимир бил принуден да им даде като заложник сина си Светослав. На 24 февруари Илтар бил убит, но куманите успели да изгорят изоставения от жителите му Юрев. През 1096г. отношенията на княз Олег с князете Святополк и Игор се обтегнали отново. Възползвайки се от това една куманска войска начело с Боняк нападнали околностите на Киев и опожарили княжеската резиденция Берестов, а друга, начело с Куря нападнала Переяслав и на 24 май опожарили Устие. На 19 юли Святополк и Владимир разбили куманската войска, като в сражението загинал Тугоркан и синът му, но на 20 същия месец Боняк нападнал Киев и опустошил Печорския манастир, а Германовия и Стефановия изгорили. В началото на ХІІ век руските князе организирали поредица от успешни походи срещу куманите – през 1103г., 1106г., 1107г., 1109г., 1111г. и 1116г.

            През 1048г. куманите нападнали земите южно от река Дунав и превзели крайречния град Димничик, но били разбити и прогонени от император Мануил І Комнин. През 1160г. възползвайки се от военните действия на Византия с турците куманите предприели ново нападение на юг от Дунава, но се оттеглили след като разбрали, че император Мануил І се е насочил с войските си към тях.

            Въпреки че куманите нападали руските княжества, пределите на Византия и Унгария, отношенията им с българските владетели били добри. След въстанието на Асеневци през 1185г. кумански войски многократно участвали в ред сражения като съюзници на българите, включително и в двете значими битки при Одрин през 1205г. и при Клокотница през 1230г.

            В съюз с руските князе куманите безуспешно се опитали да спрат татарското нашествие. В битката при Калка през 1223г. съюзната им войска била разбита. След татарското завоевание, куманите постепенно били асимилирани и влезли в състава на други народи. Някои от куманите се сродили с европейските владетелски дворове (напр. споменатия Тугоркан с руските князе, българския цар Калоян бил женен за куманка, а родената от брака дъщеря за омъжила за латинския император Анри Фландърски...), а други дори да поставят началото на владетелски династии, каквито са Тертеровци и Шишмановци в България или мамелюците в Египет.

[Hatshepsut]

В разноезичните извори куманите са обозначавани с различни имена. Прицак ги разделя на ,,родни" (native) и ,,чужди" (foreign), като ги групира в по-ранни и по-късни. Голден добавя към тях названието на източното кипчакско крило Канглъ, имащо обаче по-различно обяснение. С това той сумира вариантите на етнонима в четири до пет типа: (1) Qïpčaq/Qïbčaq; (2) Quman/Qoman; (3) Qun; (4) Калки или превод на някоя от горните форми [половци, pallidi, Valwen, χarṯēšk‛n] и (5) Qanglï. На опитите за тяхното етимологизиране е посветено настоящето съобщение.

За смисъла на името Половци са изказвани много предположения. Някои от ранните хипотези са вече отдавна забравени, други са нагаждани към предложените по-късно сближавания с различни слова, преди и те да отстъпят пред по-новите етимологии. Ако се игнорират такива произволни съпоставки остават две хипотези, запазили се продуктивни до днес. По-старата се корени в опита да бъде обяснено името чрез думата ,,поле". Тази народна етимология е фиксирана още при Нестор (XII в.), който отбелязва, че куманите са наречени половци, защото са дошли от пустинята (сиреч от пустоша, степта, полето). През XVIII в. идеята прониква в научната литература и половците се превръщат в ,,поляни; народ, живеещ в полята". Интерпретацията чрез лексеми, насочващи към степта, преобладава в европейската наука през ХІХ в. и спорадично се среща и в по-ново време, когато половците биват смятани за ,,жители на степта, степняци" (steppe folk, habitants des steppes). В последната четвърт на миналия век Прицак реанимира идеята, като извлича пол-ов-ци от основа ,,пол" (празен, открит) и го приема за превод от qipčaq в значение на ,,степен/пустинен (народ)".

Втората хипотеза също търпи модификации. Тя е лансирана в 1875 г. от Куник, свързал половци с прилагателното ,,полòв[ой]" (блед, жълтобял, жълтеникав), и тази идентификация преобладава в проучванията от ХХ в. През 1910 г. Соболевски разширява семантиката с ,,полòвой" (син) – така били наричани воловете с гълъбоват (сив) цвят. Той смята, че куманите са получили названието си по името на някоя тяхна групировка (подобно на татарската Синя орда). Идеята е възприета от Маркварт, който допуска както рус. половци, така и близките по смисъл обозначения Pallidi, Falones, Valvi, Valwen и др. (от нем. Falben 'бледи, светложълти') да са възникнали по външността на назования с тях народ. Благодарение на неговия научен авторитет хипотезата се налага в Европа. Руси и ,,сини" (синеоки) са били куманите според Младенов – така той определя и гагаузите (< gök uz 'сини узи'), а според Расовски обозначението на половците като ,,бледожълти, сламеножълти" е дадено по цвета на техните коси. В 1940 г. Пономарьов допуска името им да е превод от кубан/куман в смисъл на ,,блед, сивкав, бледожълт"; една година по-късно Немет открива във всички варианти на етнонима значението ,,бледи, жълтеникави", но не в смисъл на ,,руси и синеоки", а по жълтеникавия цвят на кожата. По-късните изследователи смятат почти без изключение половци за превод от тюрк. quman или qipčaq.

Подобен път на развитие изминава и тълкуването на имената Кун и  Куман. Някога те са били извличани от хидроними или са били свързвани с различни слова, включително и чрез отъждествяването на кун-и и хун-и, които Немет съпоставя с лексеми, означаващи ,,човек, мъж; народ". В най-ново време Голден подхвърля, че в среднокипчакския език думата qun е означавала ,,сила, мощ, могъщество". По различен начин е обяснявана и формата кумани – в по-ранната си хипотеза Немет вижда в нея qun-man 'куноподобен' от qun 'кун' и суфикса -man (по аналогия на Türk-män 'туркмен'). Менгес също сочи възможността името да е получено чрез този суфикс, но от qum 'пясък' и в смисъл на цветови отенък: quman < *qum-man 'пясъкоподобен'. Връзката на етнонима с тюркската дума за ,,пясък" е изтъквана, когато в духа на традицията куманите са смятани за ,,степняци". Прицак ги определя като ,,(народ) на бледата/сивата (степ, пустиня)", но набляга на интерпретацията на името от обозначението за вид светъл цвят. Явно идеята е повлияна от дешифрирането на името половци. Пономарьов посочва, че и в тюркското название куман-и лежи подобна по значение основа и приема руското половци за превод на kuma-n, произлязло от kuba-kuma 'бледожълт, блед, сивкав' + -n. Заслугата за въвеждане на новата хипотеза в научните среди обаче принадлежи на Немет, който в 1941 г. се отказва от предишното тълкуване и обяснява qun и quman като формирани от прилагателното qū < *qub 'сивожълт, блед' и разширената форма qub-a < *qub с помощта на деноминативния суфикс -n. За него обозначаването на куманите като ,,бледи, жълтеникави, пепеляви" е поради цвета на кожата (не на косата) и то в началото се отнасяло до едно източноазиатско племе, което, прониквайки сред тюрките, е било наречено от тях qūn или quman ,,жълтеникавите, бледите". В 1951 г. Менгес достига независимо от Немет до подобна етимология. Той смята, че в основите на етнонима е залегнал алтайският корен *qu-, от който може да са възникнали формите *qu-m ('пясък') и *qu-ba ('жълтеникав, блед), чиито производни са имали сходна семантика. Крайното -n в quman (*quba + -n) отразявало редкия номинален суфикс -n или по-скоро стария множествен или колективен суфикс -an/-än. В 1976 г. Кононов открива в морфемата -a от quba самостоятелен формант с умалително-ласкателно значение, произлизащ от суфикса -ay/-ey. И той като Менгес вижда в -n от етнонима qum-a-n формант за събирателност-множественост. Това му позволява аналогично да тълкува също названията кумик (qum-a-k, qum-ï-k < *qub) и кипчак (qïbčak < *qub-ač-ak) – чрез друг диминутивен суфикс (-ač) и друг множествен показател (-°k)

[Hatshepsut]

Куманите и Българското царство:

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Валери Стоянов "Куманология. Опити за реконструкция":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7689

[Panzerfaust]

Ще я видя. Като цяло куманите са много подценявана тема в историята на Второто ни царство.

[Шишман]

Ще я видя. Като цяло куманите са много подценявана тема в историята на Второто ни царство.

Темата е интересна. Ако намерите нещо стойностно - публикувайте.

[Hatshepsut]

Българи, кумани и татари от Волга до Балканите през ХIII – XIV в.

[Hatshepsut]

Куманите - приятели или врагове, "История.БГ" – 11.10.2021 по БНТ

В 1070 г. куманите за пръв път се спущат по Дунав и нападат граничната унгарска област Бихар. Започват да заселват и на юг от Дунав, но основните им поселения са на север от реката, където поглъщат остатъците от сродните им печенеги и узи. Така стават господари на земите между Карпатите и Дунав за почти 200 години.