Срѣдновѣковниятъ български Северозападъ

[Hatshepsut]

Средновековният български Северозапад (VII-XIII в.)


Църквата на св. Прокопий в Прокупле от Х в.

Ако в наши дни под български Северозапад разбираме областите с центрове Враца, Монтана и Видин, през вековете това понятие има много по-широки географски измерения. Когато днес става дума за българи на запад от съвременните ни граници, най-често се имат предвид Западните покрайнини. Нека не забравяме обаче, че общините на Цариброд и Босилеград, няколкото села в Кулско и Трънско, а през 1913-1919 г. и Струмица (днес в Северна Македония), са ,,западни" и ,,покрайнини" единствено по отношение на нашата територия преди злощастния Ньойски договор!

През Средните векове в пределите на България влизат и областите на Браничево, Белград и Срем (дн. Сремска Митровица), както и отвъддунавските земи в Банат, Трансилвания чак до реката Тиса... Обективният подход изисква да се говори за ,,Западни български земи" или ,,Исторически Северозапад". Разбира се, темата не е непозната за нашата наука - от трудовете на Константин Иречек, Васил Златарски и Петър Ников, през онези на Гаврил Занетов, Тихомир Павлов и др., до наскоро излязлата обзорна книга на Живко Войников ,,Между меча на Симеон, скиптъра на Душан и короната на св. Ищван" (2021 г.). За съжаление, историческата истина остава слабо позната на днешната българска публика. Нека се опитаме, макар и накратко, да припомним мястото на историческия ни Северозапад през Средновековието.

В съвременната епоха Поморавието, към което включваме и Тимошкия край, е в границите на Сърбия. Историко-географската област е наречена така по името на река Морава, наричана и Велика/Голяма, въпреки че в миналото е била просто Българска Морава - от своите извори в планината Скопска Църна гора до вливането си в Дунав. След 1878 г. ,,Бугарска Морава" е преименувана на ,,Южна", ясно защо... Като територия и население Поморавието е съпоставимо с Вардарска Македония с площ около 24 хил. кв. км. Северната му част с руска подкрепа е дадена на Сърбия през 1833 г., а южната с големия град Ниш - през 1878 г. със Сан-Стефанския и окончателно с Берлинския договор. При втория под натиска на Австро-Унгария на Сърбия са ,,подарени" и окръзите на Пирот и Враня... След 1878 г. местното население е обявено за сръбско, а дебългаризацията му е плод на системно насилие и ,,промиване на мозъците"... Днес като българско малцинство статистиката отчита единствено преобладаващата част от жителите на общините Цариброд и Босилеград. И, разбира се, местните диалекти и етнографските групи торлаци и шопи са обявени за сръбски...

От древни времена Поморавието е свързано с района на Белград и Срем. След краха на византийската власт през 602 г. Сингидунум/Белград е разрушен от аварите. През 617 г. авари и славяни разоряват Наисус /Ниш и Сердика/София, а името на Сингидунум дори не се споменава. Последното му отбелязване, и то с българското име Белград (!), е в трактата ,,За управлението на империята" на Константин VII Багренородни в средата на X в. При Аспарух (680-701) западните предели на България южно от Дунав са достигали до веригата от малки планини от т. нар. Карпато-Балканска група: Мироч, Дели Йован, Велики Кръш, Звишка, Хомолска, Беляница, Кучай, Рътан, Озрен, Девица, Свърлижка и Сува/Суха планина. Както е известно, след рухването на ,,Старата Велика България" Кубер, петият син на кан Кубрат, с хората си търси убежище при аварите. Следват бунтът и преселението на Куберовите българи в Македония, а Срем, Белград и Поморавието се превръщат в буферна зона между България и Аварския каганат.

През първите десетилетия на IX в. ,,империята" на аварите рухва под ударите на франки и българи. Около 805 г. кан Крум овладява земите до Тиса. Белград и Срем влизат в българските предели, а средновековната крепост на днешната сръбска столица отначало е сред ,,аулите" на Омуртаг. Самото име ,,Белград», както е и в други гранични земи, вероятно маркира българската власт, а може би и самия български етноним. Западните автори наричат града ,,Белеграва" и ,,Алба Булгарика", а унгарците - ,,Нандор Фехервар" (,,Уногондурската Бяла крепост") по името на една от водещите български общности.

Т.нар. Темнички надпис

Политиката на централизация, провеждана от Омуртаг (815-831), както и интригите на Франкската империя, подтикват местните племена тимочани и браничевци да се откъснат от българската държава. Войските и речната флотилия, действащи по заповед от Плиска, възстановяват старото положение. Първият от българските управители на тези земи е тарканът Негавонаис, за когото знаем от един надпис на Омуртаг. През 886 г. Климент, Наум и Ангеларий, ,,корифеите» сред учениците на Кирил и Методий, идват от Великоморавия в Белград, където са посрещнати от бори-таркан Радислав и са изпратени при княз Борис-Михаил. След създаването на Българската архиепископия през 870 г. Белград става средище на епископ, а един от ранните паметници на кирилската азбука, достигнали до нас, е т. нар. Темнички надпис от Х в. От същото време е и базиликата в Прокупле, строена най-вероятно по времето на цар Петър (927-969).

През 1040 г. въстанието на Петър Делян избухва в района на Белград. Западните български земи, вкл. Призрен (в дн. Косово) и Ниш, са в обсега и на въстанието на Георги Войтех (1072-1073 г.). За западноевропейските рицари от първите три кръстоносни похода (1096-1097, 1147, 1189-1190 г.) България започва от Белград, а между него и Ниш, дори и до Софийското поле, се простира необятната ,,Магна силва булгарика» / ,,Великата българска гора». Когато споделят впечатленията си от Белград, Ниш и Поморавието, западните хронисти говорят за българи, подчинени на ,,гръцкия" византийски император. Хронистът Албер Аквенски разказва за някакъв нишки българин от Ниш, присъединил се към кръстоносците на Пиер Пустинника през 1096 г.

Възстановяването на българската власт на северозапад е сред приоритетите на Петър и Асен. Скоро след 1186 г. Белград и Браничево са освободени от византийското господство, но към 1195 г. са окупирани от Унгария. През 1202 г. цар Калоян с военна сила прогонва унгарците, като по дипломатически път ангажира и Римската курия. В писмо до крал Емерих папа Инокентий III настоява, че това са стари български земи, които Калоян е наследил от ,,своите прародители" Симен, Петър и Самуил. Запазено е и писмо до папата, изпратено от ,,принцепс Белота", най-високопоставеният българин в този регион.

Белградската област е временно загубена при цар Борил през 1213 г., но още през 1219 г. Иван Асен II я връща в пределите на държавата. Кризата в България, подсилена и от т. нар. татарска хегемония, предопределя унгарското надмощие през втората половина на ХIII в. През 1246 г. унгарците отново окупират Белград и Браничево. Двете области са под властта на бившия черниговски княз Ростислав Михайлович като унгарски васал. Поставяйки православен владетел, унгарците се стремят да привлекат местните българи.

На свой ред, след като се жени за Елисавета, дъщеря на Ростислав, цар Михаил II Асен (1246-1256) поне отчасти възстановява българското влияние. Две десетилетия по-късно болярите Дърман и Куделин отхвърлят унгарската власт в Браничевската област, но през 1291 г. търпят поражение от сръбския крал Стефан Милутин (1282-1321). Този български край обаче не попада в Сърбия, а в земите, управлявани от поредния унгарски васал - бившият сръбски крал Стефан Драгутин. През 1329 г. Белград отново (уви, за последен път...) е в България, както научаваме от писмо на папа Йоан XXII до прогонения от ,,българските схизматици" белградски католически епископ. Цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330), макар и за кратко, успява да си върне Браничево и Белград, използвайки унгарските междуособици по същото време.

Въпреки опитите Поморавието да бъде ,,приобщено» към историята на Сърбия, българската природа на местното население е отразена в редица паметници, вкл. и сръбски. Българска е властта в тази област дори и в ,,дните на Иваила царя", както знаем от една приписка в Свърлижкото Евангелие. Но за българското Поморавие и неговите господари през XIV в. ще разкажем в следващата статия от тази поредица.

https://trud.bg/

[Panzerfaust]

За съжаление, в България не се знае, че българското име на днешния сръбски град Прокупле е Прокопие - дори и в тази статия не е посочено с българското си име.

[Hatshepsut]

Господари на поморавието през XIV век


Аристократичното семейство от Пирот - стенопис от Станичене, 1331-1332 г.

През XIII-XIV в. Ниш, Пирот и цялото Поморавие са в обширната Видинска област

Църквата в с. Долна Каменица е интересен пример за западно влияние в българската средновековна архитектура

В предишния ,,епизод" от нашата поредица разказахме за историческия български Северозапад, включително за областите на Срем, Белград и Браничево до края на XIII в. Ще продължим с Поморавието в средата на следващото XIV столетие и ще припомним два важни, но все още малко известни паметника на българското културно-историческо наследство.

Благодарение на съхранилата се през вековете малка църква ,,Св. Никола" в с. Станичене, близо до Пирот, научаваме интересни ,,подробности" за историята на средновековна България. Археологическото u проучване е осъществено през седемдесетте-осемдесетте години на XX в., а първото съобщение за него у нас направи проф. Николай Овчаров. През 2005 г. научен колектив начело с проф. Марко Попович публикува книгата ,,Църквата на св. Никола в Станичене", издание на Сръбската академия на науките и изкуствата. Държим да отбележим обективната оценка на изследователите за принадлежността на храма и свързаните с него личности към средновековната българска история и култура.

Стенописите от Станичене ни срещат с десетима представители на неизвестна, но очевидно твърде знатна фамилия на средновековната ни аристокрация. В запазения ктиторски надпис се съобщава, че църквата е изградена и зографисана през 1331-1332 г. по волята на Арсений, Ефимия и Константин във времето на ,,... цар Йоан Асен и господин Белаур..." - съответно, цар Иван Александър (с династичното име ,,Асен"!), и неговият чичо Белаур, владетелят на Видин, по-малък брат на цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330). В онази епоха земите около Ниш и Пирот са под пряката власт на Видин, което е факт и от данните на османо-турските регистри през XV в. Нешо повече, към 30-те години на XIV в. във Видинска България са дори Браничево и Белград (!), което прави Белаур мощен господар с финансов и военен потенциал, почти равен на търновския цар.

През 1331 г. между Белаур и цар Иван Александър се развихря истинска война... От надписа в Станичене може да се съди, че към времето на построяването на храма между двете страни е имало примирие. Малко по-късно непокорния ,,господин" е победен, а ,,... Видин и цялото Подунавие, даже и до Морава..." са завладени от Иван Александър, както научаваме от Софийския песнивец (1337 г.). При с. Дерманци, Ловешко, и днес съществува Белавур чешма - название, което според някои краеведи е свързано с видинския господар и решаващата битка между него и цар Иван Александър. По-скоро имаме пример за куманско име, каквото е и онова на Дерманци. Нейде след 1337 г. Иван Александър предава властта във Видин на деспот Михаил, за когото ще стане дума по-нататък.

Арсений и Ефимия са господари на Пирот и околните български земи през първите десетилетия на XIV в. Имаме класически пример за ,,апанаж" - система, при която властта в даден регион е поверена на роднини на владетеля. Към 1331-1332 г. Арсений и съпругата му са приели монашеството, а полусамостоятелното им владение е наследено от сина им Константин. Той е изобразен с богати одежди на деспот или севастократор, въпреки че не носи никоя от тези висши титли. Очевидно тържествените одежди, както и съответната титла, по-рано са принадлежали на баща му Арсений, чието светско име остава неизвестно. Заедно с Арсений и Ефимия е изобразен и техния син (или внук?) Крубан, починал като момче. Името най-вероятно е куманско, каквито са онези на Белаур и неговия баща Шишман.

На стенописната композиция Константин и неизвестната му по име съпруга са облечени с богати одежди, украсени с двуглави орли - ясен знак за принадлежността им към царската династия. Нещо повече, при археологическите проучвания в гроба на Константин е открита част от златоткана дреха, върху която е извезан монограмът на цар Иван Александър! Интерес буди и портретът на Арета, дъщерята на Константин. Младата българка е облечена също в скъпи одежди. Струва си да се коментира и нейното име - единственият познат случай от средновековна България. Наистина, култът към великомъченика Арета (паметта му се отбелязва на 24 октомври) присъства в православния свят, но примерите за употребата на това име във Византия го показват като мъжко. В случая обаче то е носено от жена, каквато е практиката в католическа Европа. Логично е господарите на Видин и Поморавието да се сродявали със знатни фамилии от съседна Унгария, в резултат на което протича процес на взаимни влияния в културата, модата и т. н.

Показателен пример за такова влияние е църквата в с. Долна Каменица, близо до Княжевац, Зайчарски окръг. Макар и скромна като размери, тя е изключително импозантна. Това се дължи на впечатляващата u готическа фасада - решение, заимствано от архитектурата на католическия свят, на първо място от Унгария. Църквата е построена от местни български боляри нейде през четиридесетте - петдесетте години на XIV в. В една от стенописните композициите са представени деспот Михаил, ,,... в Христа Бога верен син на цар Михаил..." и неговата съпруга. Тогавашният владетел на Видин е син на цар Михаил Шишман, според доц. Петър Николов - Зиков от втория му брак с Теодора Палеологина. За разлика от братята си, синове на сръбкинята Анна-Неда, деспот Михаил остава лоялен към своя първи братовчед цар Иван Александър. По тази причина след победата над ,,господин" Белаур му е поверено управлението на обширната Видинска област, където две десетилетия по-късно властта на свой ред е поета от царския син Иван Срацимир.

Заедно с деспот Михаил е представена съпругата му, чието име, ако се съди от няколкото съхранени букви в надписа, е било ,,Анна" или пък ,,Елена". Деспотът е изобразен с характерните тържествени одежди, отговарящи на неговия висок сан, с двуглави орли и всички знаци на принадлежност към царската династия. По думите на Теодора Бърнард, изследователка на храма в Долна Каменица ,,... деспотицата е облечена с дреха, богато украсена с бисери, на златен фон. Короната u се състои от обръч, обсипан със скъпоценни камъни, и боне, покрито със златна мрежичка, в която са прибрани косите u... Големи ветрилоообразни обеци с перли завършват украсата на главата на младата господарка..."

В църквата в Долна Каменица имаме общо 11 портрета. Сред тях се открояват главните ктитори - знатно семейство с двете му деца, момиче и момче. Неизвестният по име местен господар е изрисуван в представително, но все пак по-,,семпло" облекло. Неговата съпруга обаче, също неизвестна по име, е с богати одежди. Както отбелязва Теодора Бърнард, ,,... ктиторката е с червена рокля на златни ромбове с кръгчета по средата.... Под обточените с кожа поли се подават остри червени обувки. Бял воал обгражда лицето, а друг се спуска над ниската шапка с правоъгълна форма (коаф). В основата си тя има златен обръч със скъпоценни камъни. В тон се него са пропендулите [бисерни ,,висулки", характерни за царските и деспотските корони], ветрилообразните обеци и огърлицата на шията. Момичето, допряло се до майка си, е облечено в светлозелена туника на жълти точки... Обеците, огърлицата и обувките са същите като тези на майката..."

Ако съдим по облеклото на знатната ,,дама", червения цвят на роклята и обувките (!) и други елементи от нейния ,,дрескод", тя със сигурност е от род, превъзхождащ онзи на съпруга u. Не е изключено да става дума за дъщеря, най-малкото близка родственица на деспотското семейство, съответно, на царската династия. Явно ктиторите на църквата в Долна Каменица са господари на българските земи в поречието на Тимок в средата на XIV в., в които са влизали важната крепост Свърлиг, близкият до Долна Каменица градец Гургусовъц (дн. Княжевац), и други селища. Предвид близостта на времето на изграждането на храмовете в Станичене и Долна Каменица, имаме пример за две съседни болярски владения на съвременници. Така или иначе, благодарение на двете средновековни църкви научаваме кои са били господарите на българите в района на Пирот и Тимошкия край през първата половина и средата на XIV в.

https://trud.bg/господари-на-поморавието-през-xiv-век/

[Hatshepsut]

Моравските българи - от княз Фружин до хайдут Велко


Темският манастир ,,Св. Георги"

Автор: Проф. Пламен Павлов

Сред видните личности през XVI в. е българинът Баба Новак, представян днес като сръбски хайдутин и румънски военачалник

Още от началото на своето съществуване новата сръбска държава се стреми към присвояване на български земи

В предишните две статии от нашата поредица разказахме за историческия български Северозапад. Поморавието, тази забравена днес българска земя, често се приравнява до Западните покрайнини. Нека припомним обаче, че става дума за ,,западни" и ,,покрайнини" от гледна точка на българската територия преди злощастния Ньойски договор от 1919 г. Нека отново се насочим към северозападните земи на България в реалния им обем. По темата работят Гаврил Занетов и няколко по-стари автори, а през последните години Стоян Райчевски, Владимир Русков, Живко Войников, Румен Иванов и др. Въпреки това тази част от нашата история продължава да е слабо позната за българския читател.

И през вековете на османската власт Поморавието е българска земя. По време на първия поход на полско-унгарския крал Владислав Варненчик и Янош Хуняди (1443 г.) към християнската армия се присъединяват български дружини от Ниш и околните места - факт, който е изрично отбелязан от съвременниците. Не по-малко показателни са данните от османо-турските регистри на Видинския санджак (1454/1455 г.) и Нишкия кадилък (1498 г.). В тях се говори за ,,християни» и ,,мюсюлмани», както е обичайно за този тип документи. Прави впечатление обаче, че за няколко души, живеещи в различни села, е използвано прозвището ,,Сърбина"! По този начин дошлите отвън единични преселници са разграничени от местното българско население.

Както вече е ставало дума в нашата поредица, от посочения регистър на Видинския санджак от 1454/1455 г. научаваме, че няколко години по-рано в Поморавието се появява ,,княз Фружин"! Поради конфликт с Хуняди, регент на Унгария по същото време, синът на цар Иван Шишман е принуден да търси компромис с османците. Доскорошният борец срещу експанзията получава земи и известна автономия в района на Свърлиг и Пирот. Център на владението му е Темско, а близкият Темски манастир ,,Св. Георги» най-вероятно е свързан с личността на Фружин. Така или иначе, имаме свидетелство за един от финалните ,,акорди» на средновековната ни държавност. Възможно е след няколко години Фружин да се е завърнал в Унгария - според Петър Ников ,,господарят на Загора» умира през 1460 г. като изгнаник в Брашов.

Сред видните личности с общобалканско значение през XVI в. е Баба (,,Татко") Новак. Прочутият в онази епоха българин днес е представян като един от ,,най-известните сръбски хайдути" и ,,румънски борци" срещу Османската империя... Новак е роден е около 1530 г. в Пореч (дн. Долни Милановац) или Ниш - на земя, която от векове е българска. Нещо повече, доц. Петър Николов-Зиков приведе аргументи за принадлежността на Новак към рода на Шишмановци! Принуден да търси спасение във Влашко, Новак се изявява като предводител на ,,свободни хайдути" и военачалник на влашкия владетел Михаил Храбри. През 1595-1596 г. Баба Новак нанася серия удари срещу Тутракан, Разград, Варна, Плевен, Берковица, Враца, достигайки София. Най-вероятно във връзка с неговите действия през 1596 г. е имало въстание в Нишко. Немският дипломат Фридрих Зайдел вижда по пътя от София на запад камари от трупове, а при вратите на Ниш - стотици набитин на кол глави "... на християни, бедни български селяни (... ), разбунтували срещу турския султан..." С военната активност на Михаил Храбри и Баба Новак е свързано и Първото Търновско въстание (1598 г.).

По време на въстанието на Карпош с център Куманово в Македония (1689 г.), неговият съратник войводата Страхил, родом от Ветрен, Пазарджишко, се присъединява към австрийските сили в Ниш. По същото време там е и Георги Пеячевич, най-известният от предводителите на наскоро потушеното Чипровско въстание (1688 г.). Напълно възможно е между българските водачи да е имало контакти, за които обаче можем само да гадаем... След оттеглянето на австрийците въстанието на Карпош е потушено, а Страхил е пленен и убит.
След австро-турската война през 1716-1718 г. за първи път от векове южно от Дунав е установена християнска власт, макар и само за двадесетина години. Областта е наричана ,,Австрийска Сърбия", но в нея влиза и част от Поморавието. Земите от Неготин до Тимок са включени в състава на австрийския Тимишки банат. През 1788-1792 г. част от Поморавието, вкл. градовете Пожаревац, Свилянац, Ягодина и Кюприя, отново е под австрийска власт. Освободеният район е наричан ,,Кочина крайна" по името на войводата Кочо Ангелкович, българин по произход.

Половин век преди това, по време на войната от 1737-1739 г., корпусът на фелдмаршал Зекендорф окупира Сърбия и Поморавието до Ниш. За съжаление, настъпващите към Видин австрийските сили са отблъснати. Това принуждава Зекендорф да изостави Ниш и да се изтегли отвъд Дунав. На фона на първоначалните австрийски успехи избухва въстание на българите в Пиротско, Берковско, Кюстендилско и Софийско, в което видна роля играе самоковският митрополит Симеон, почитан от църквата като мъченик.

Симеон е българин, но оглавяваната от него епархия е подчинена на възстановената през 1557 г. Печка патриаршия. С подкрепата на великия везир Мехмед Соколович, бошнак по произход, в Печката патриаршия са включени и българските епархии на Ниш, Скопие, Кюстендил и Самоков. Печките патриарси се подписват като духовни водачи на ,,... сърби и българи...", а до закриване на тази поместна църква през 1766 г. нейни патриарси са и неколцина българи. Един от тях е Гаврил III Николин (1752 г.), родом от Ниш.

Размириците в Османската империя през ,,кърджалийското време" и военните u неуспехи през XVIII в. имат своето отражение и в западните български земи. По силата на Свищовския мирен договор (1791 г.) сърбите получават право да избират свои ,,кнезове" (кметове) и да формират войска. Еничарските главатари в Белград обаче не се подчиняват, нещо повече - извършват клане над сръбските кнезове, което води до избухването на Сръбското въстание (1804 г.). Оглавяван от търговеца Кара Георги, бунтът среща подкрепа от страна на хиляди българи. Във въстанието, което с право би могло да бъде наречено и сръбско-българско, важна роля играят Кондо Бинбаши, Драган Папазоглу, Киро Бекярски, Узун Мирко, Петър Ичко и др. Един от героите на Сръбското въстание е легендарният Хайдут Велко. Роден в с. Леновци (дн. Леновац), Зайчарско, на младини Велко е хайдутин, после е на служба при Осман Пазвантоглу във Видин. Включва се в сръбското въстание заедно с четата на войводата Станой Главаш. Изумителната храброст и чувство за справедливост правят Велко едно от ,,лицата" на въстанието. Сръбската версия за Хайдут Велко не само игнорира българския му произход, но и неговия стремеж за българско самоуправление. В крайна сметка, след години участие в сръбските дела, през 1811 г. Велко вдига на бунт своите сънародници от Тимошкия край. Укрепява се с хората си в Неготин и двадесет дни удържа противника, но не получава подкрепа от сърбите - очевидно техните водачи все още не са възприемали този край като ,,свой"... Силите са неравни - срещу 3 хиляди българи действа 16-хилядна турска войска от Видин. Хайдут Велко загива на 28 юли 1813 г., а животът му е пресъздаден от известния сръбски писател Вук Караджич.

Още от самото начало на своето съществуване младата сръбска държавица се стреми към присвояване на съседни български земи. В хода на руско-турската война от 1806-1812 г. войводите Миленко Стайкович и Петър Добрянец от Пореч (родният край на Баба Новак!) търсят руска помощ за постигането на българска власт по примера на сърбите. Това променя отношението към тях, а в преговорите си с турците Кара Георги на практика предава своите български съседи и съюзници.

Не по-малко драматична и поучителна е историята на Поморавието през XIX в., а един от най-ярките u акценти е Нишкото въстание през 1841 г. За избухнало преди 180 години ,,въстание в България" пишат не само европейските, но дори и сръбските вестници! Но за всичко това ще припомним в следващия ,,епизод" от тази поредица.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Петър Ников "История на Видинското Княжество до 1323 година":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7714