Срѣдновѣковниятъ български Северозападъ

[Hatshepsut]

Средновековният български Северозапад (VII-XIII в.)


Църквата на св. Прокопий в Прокупле от Х в.

Ако в наши дни под български Северозапад разбираме областите с центрове Враца, Монтана и Видин, през вековете това понятие има много по-широки географски измерения. Когато днес става дума за българи на запад от съвременните ни граници, най-често се имат предвид Западните покрайнини. Нека не забравяме обаче, че общините на Цариброд и Босилеград, няколкото села в Кулско и Трънско, а през 1913-1919 г. и Струмица (днес в Северна Македония), са „западни“ и „покрайнини“ единствено по отношение на нашата територия преди злощастния Ньойски договор!

През Средните векове в пределите на България влизат и областите на Браничево, Белград и Срем (дн. Сремска Митровица), както и отвъддунавските земи в Банат, Трансилвания чак до реката Тиса... Обективният подход изисква да се говори за „Западни български земи“ или „Исторически Северозапад“. Разбира се, темата не е непозната за нашата наука - от трудовете на Константин Иречек, Васил Златарски и Петър Ников, през онези на Гаврил Занетов, Тихомир Павлов и др., до наскоро излязлата обзорна книга на Живко Войников „Между меча на Симеон, скиптъра на Душан и короната на св. Ищван“ (2021 г.). За съжаление, историческата истина остава слабо позната на днешната българска публика. Нека се опитаме, макар и накратко, да припомним мястото на историческия ни Северозапад през Средновековието.

В съвременната епоха Поморавието, към което включваме и Тимошкия край, е в границите на Сърбия. Историко-географската област е наречена така по името на река Морава, наричана и Велика/Голяма, въпреки че в миналото е била просто Българска Морава - от своите извори в планината Скопска Църна гора до вливането си в Дунав. След 1878 г. „Бугарска Морава“ е преименувана на „Южна“, ясно защо... Като територия и население Поморавието е съпоставимо с Вардарска Македония с площ около 24 хил. кв. км. Северната му част с руска подкрепа е дадена на Сърбия през 1833 г., а южната с големия град Ниш - през 1878 г. със Сан-Стефанския и окончателно с Берлинския договор. При втория под натиска на Австро-Унгария на Сърбия са „подарени“ и окръзите на Пирот и Враня... След 1878 г. местното население е обявено за сръбско, а дебългаризацията му е плод на системно насилие и „промиване на мозъците“... Днес като българско малцинство статистиката отчита единствено преобладаващата част от жителите на общините Цариброд и Босилеград. И, разбира се, местните диалекти и етнографските групи торлаци и шопи са обявени за сръбски...

От древни времена Поморавието е свързано с района на Белград и Срем. След краха на византийската власт през 602 г. Сингидунум/Белград е разрушен от аварите. През 617 г. авари и славяни разоряват Наисус /Ниш и Сердика/София, а името на Сингидунум дори не се споменава. Последното му отбелязване, и то с българското име Белград (!), е в трактата „За управлението на империята“ на Константин VII Багренородни в средата на X в. При Аспарух (680-701) западните предели на България южно от Дунав са достигали до веригата от малки планини от т. нар. Карпато-Балканска група: Мироч, Дели Йован, Велики Кръш, Звишка, Хомолска, Беляница, Кучай, Рътан, Озрен, Девица, Свърлижка и Сува/Суха планина. Както е известно, след рухването на „Старата Велика България“ Кубер, петият син на кан Кубрат, с хората си търси убежище при аварите. Следват бунтът и преселението на Куберовите българи в Македония, а Срем, Белград и Поморавието се превръщат в буферна зона между България и Аварския каганат.

През първите десетилетия на IX в. „империята“ на аварите рухва под ударите на франки и българи. Около 805 г. кан Крум овладява земите до Тиса. Белград и Срем влизат в българските предели, а средновековната крепост на днешната сръбска столица отначало е сред „аулите“ на Омуртаг. Самото име „Белград», както е и в други гранични земи, вероятно маркира българската власт, а може би и самия български етноним. Западните автори наричат града „Белеграва“ и „Алба Булгарика“, а унгарците - „Нандор Фехервар“ („Уногондурската Бяла крепост“) по името на една от водещите български общности.

Т.нар. Темнички надпис

Политиката на централизация, провеждана от Омуртаг (815-831), както и интригите на Франкската империя, подтикват местните племена тимочани и браничевци да се откъснат от българската държава. Войските и речната флотилия, действащи по заповед от Плиска, възстановяват старото положение. Първият от българските управители на тези земи е тарканът Негавонаис, за когото знаем от един надпис на Омуртаг. През 886 г. Климент, Наум и Ангеларий, „корифеите» сред учениците на Кирил и Методий, идват от Великоморавия в Белград, където са посрещнати от бори-таркан Радислав и са изпратени при княз Борис-Михаил. След създаването на Българската архиепископия през 870 г. Белград става средище на епископ, а един от ранните паметници на кирилската азбука, достигнали до нас, е т. нар. Темнички надпис от Х в. От същото време е и базиликата в Прокупле, строена най-вероятно по времето на цар Петър (927-969).

През 1040 г. въстанието на Петър Делян избухва в района на Белград. Западните български земи, вкл. Призрен (в дн. Косово) и Ниш, са в обсега и на въстанието на Георги Войтех (1072-1073 г.). За западноевропейските рицари от първите три кръстоносни похода (1096-1097, 1147, 1189-1190 г.) България започва от Белград, а между него и Ниш, дори и до Софийското поле, се простира необятната „Магна силва булгарика» / „Великата българска гора». Когато споделят впечатленията си от Белград, Ниш и Поморавието, западните хронисти говорят за българи, подчинени на „гръцкия“ византийски император. Хронистът Албер Аквенски разказва за някакъв нишки българин от Ниш, присъединил се към кръстоносците на Пиер Пустинника през 1096 г.

Възстановяването на българската власт на северозапад е сред приоритетите на Петър и Асен. Скоро след 1186 г. Белград и Браничево са освободени от византийското господство, но към 1195 г. са окупирани от Унгария. През 1202 г. цар Калоян с военна сила прогонва унгарците, като по дипломатически път ангажира и Римската курия. В писмо до крал Емерих папа Инокентий III настоява, че това са стари български земи, които Калоян е наследил от „своите прародители“ Симен, Петър и Самуил. Запазено е и писмо до папата, изпратено от „принцепс Белота“, най-високопоставеният българин в този регион.

Белградската област е временно загубена при цар Борил през 1213 г., но още през 1219 г. Иван Асен II я връща в пределите на държавата. Кризата в България, подсилена и от т. нар. татарска хегемония, предопределя унгарското надмощие през втората половина на ХIII в. През 1246 г. унгарците отново окупират Белград и Браничево. Двете области са под властта на бившия черниговски княз Ростислав Михайлович като унгарски васал. Поставяйки православен владетел, унгарците се стремят да привлекат местните българи.

На свой ред, след като се жени за Елисавета, дъщеря на Ростислав, цар Михаил II Асен (1246-1256) поне отчасти възстановява българското влияние. Две десетилетия по-късно болярите Дърман и Куделин отхвърлят унгарската власт в Браничевската област, но през 1291 г. търпят поражение от сръбския крал Стефан Милутин (1282-1321). Този български край обаче не попада в Сърбия, а в земите, управлявани от поредния унгарски васал - бившият сръбски крал Стефан Драгутин. През 1329 г. Белград отново (уви, за последен път...) е в България, както научаваме от писмо на папа Йоан XXII до прогонения от „българските схизматици“ белградски католически епископ. Цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330), макар и за кратко, успява да си върне Браничево и Белград, използвайки унгарските междуособици по същото време.

Въпреки опитите Поморавието да бъде „приобщено» към историята на Сърбия, българската природа на местното население е отразена в редица паметници, вкл. и сръбски. Българска е властта в тази област дори и в „дните на Иваила царя“, както знаем от една приписка в Свърлижкото Евангелие. Но за българското Поморавие и неговите господари през XIV в. ще разкажем в следващата статия от тази поредица.

https://trud.bg/

[Panzerfaust]

За съжаление, в България не се знае, че българското име на днешния сръбски град Прокупле е Прокопие - дори и в тази статия не е посочено с българското си име.

[Hatshepsut]

Господари на поморавието през XIV век


Аристократичното семейство от Пирот - стенопис от Станичене, 1331-1332 г.

През XIII-XIV в. Ниш, Пирот и цялото Поморавие са в обширната Видинска област

Църквата в с. Долна Каменица е интересен пример за западно влияние в българската средновековна архитектура

В предишния „епизод“ от нашата поредица разказахме за историческия български Северозапад, включително за областите на Срем, Белград и Браничево до края на XIII в. Ще продължим с Поморавието в средата на следващото XIV столетие и ще припомним два важни, но все още малко известни паметника на българското културно-историческо наследство.

Благодарение на съхранилата се през вековете малка църква „Св. Никола“ в с. Станичене, близо до Пирот, научаваме интересни „подробности“ за историята на средновековна България. Археологическото u проучване е осъществено през седемдесетте-осемдесетте години на XX в., а първото съобщение за него у нас направи проф. Николай Овчаров. През 2005 г. научен колектив начело с проф. Марко Попович публикува книгата „Църквата на св. Никола в Станичене“, издание на Сръбската академия на науките и изкуствата. Държим да отбележим обективната оценка на изследователите за принадлежността на храма и свързаните с него личности към средновековната българска история и култура.

Стенописите от Станичене ни срещат с десетима представители на неизвестна, но очевидно твърде знатна фамилия на средновековната ни аристокрация. В запазения ктиторски надпис се съобщава, че църквата е изградена и зографисана през 1331-1332 г. по волята на Арсений, Ефимия и Константин във времето на „... цар Йоан Асен и господин Белаур...“ - съответно, цар Иван Александър (с династичното име „Асен“!), и неговият чичо Белаур, владетелят на Видин, по-малък брат на цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330). В онази епоха земите около Ниш и Пирот са под пряката власт на Видин, което е факт и от данните на османо-турските регистри през XV в. Нешо повече, към 30-те години на XIV в. във Видинска България са дори Браничево и Белград (!), което прави Белаур мощен господар с финансов и военен потенциал, почти равен на търновския цар.

През 1331 г. между Белаур и цар Иван Александър се развихря истинска война... От надписа в Станичене може да се съди, че към времето на построяването на храма между двете страни е имало примирие. Малко по-късно непокорния „господин“ е победен, а „... Видин и цялото Подунавие, даже и до Морава...“ са завладени от Иван Александър, както научаваме от Софийския песнивец (1337 г.). При с. Дерманци, Ловешко, и днес съществува Белавур чешма - название, което според някои краеведи е свързано с видинския господар и решаващата битка между него и цар Иван Александър. По-скоро имаме пример за куманско име, каквото е и онова на Дерманци. Нейде след 1337 г. Иван Александър предава властта във Видин на деспот Михаил, за когото ще стане дума по-нататък.

Арсений и Ефимия са господари на Пирот и околните български земи през първите десетилетия на XIV в. Имаме класически пример за „апанаж“ - система, при която властта в даден регион е поверена на роднини на владетеля. Към 1331-1332 г. Арсений и съпругата му са приели монашеството, а полусамостоятелното им владение е наследено от сина им Константин. Той е изобразен с богати одежди на деспот или севастократор, въпреки че не носи никоя от тези висши титли. Очевидно тържествените одежди, както и съответната титла, по-рано са принадлежали на баща му Арсений, чието светско име остава неизвестно. Заедно с Арсений и Ефимия е изобразен и техния син (или внук?) Крубан, починал като момче. Името най-вероятно е куманско, каквито са онези на Белаур и неговия баща Шишман.

На стенописната композиция Константин и неизвестната му по име съпруга са облечени с богати одежди, украсени с двуглави орли - ясен знак за принадлежността им към царската династия. Нещо повече, при археологическите проучвания в гроба на Константин е открита част от златоткана дреха, върху която е извезан монограмът на цар Иван Александър! Интерес буди и портретът на Арета, дъщерята на Константин. Младата българка е облечена също в скъпи одежди. Струва си да се коментира и нейното име - единственият познат случай от средновековна България. Наистина, култът към великомъченика Арета (паметта му се отбелязва на 24 октомври) присъства в православния свят, но примерите за употребата на това име във Византия го показват като мъжко. В случая обаче то е носено от жена, каквато е практиката в католическа Европа. Логично е господарите на Видин и Поморавието да се сродявали със знатни фамилии от съседна Унгария, в резултат на което протича процес на взаимни влияния в културата, модата и т. н.

Показателен пример за такова влияние е църквата в с. Долна Каменица, близо до Княжевац, Зайчарски окръг. Макар и скромна като размери, тя е изключително импозантна. Това се дължи на впечатляващата u готическа фасада - решение, заимствано от архитектурата на католическия свят, на първо място от Унгария. Църквата е построена от местни български боляри нейде през четиридесетте - петдесетте години на XIV в. В една от стенописните композициите са представени деспот Михаил, „... в Христа Бога верен син на цар Михаил...“ и неговата съпруга. Тогавашният владетел на Видин е син на цар Михаил Шишман, според доц. Петър Николов - Зиков от втория му брак с Теодора Палеологина. За разлика от братята си, синове на сръбкинята Анна-Неда, деспот Михаил остава лоялен към своя първи братовчед цар Иван Александър. По тази причина след победата над „господин“ Белаур му е поверено управлението на обширната Видинска област, където две десетилетия по-късно властта на свой ред е поета от царския син Иван Срацимир.

Заедно с деспот Михаил е представена съпругата му, чието име, ако се съди от няколкото съхранени букви в надписа, е било „Анна“ или пък „Елена“. Деспотът е изобразен с характерните тържествени одежди, отговарящи на неговия висок сан, с двуглави орли и всички знаци на принадлежност към царската династия. По думите на Теодора Бърнард, изследователка на храма в Долна Каменица „... деспотицата е облечена с дреха, богато украсена с бисери, на златен фон. Короната u се състои от обръч, обсипан със скъпоценни камъни, и боне, покрито със златна мрежичка, в която са прибрани косите u... Големи ветрилоообразни обеци с перли завършват украсата на главата на младата господарка...“

В църквата в Долна Каменица имаме общо 11 портрета. Сред тях се открояват главните ктитори - знатно семейство с двете му деца, момиче и момче. Неизвестният по име местен господар е изрисуван в представително, но все пак по-„семпло“ облекло. Неговата съпруга обаче, също неизвестна по име, е с богати одежди. Както отбелязва Теодора Бърнард, „... ктиторката е с червена рокля на златни ромбове с кръгчета по средата.... Под обточените с кожа поли се подават остри червени обувки. Бял воал обгражда лицето, а друг се спуска над ниската шапка с правоъгълна форма (коаф). В основата си тя има златен обръч със скъпоценни камъни. В тон се него са пропендулите [бисерни „висулки“, характерни за царските и деспотските корони], ветрилообразните обеци и огърлицата на шията. Момичето, допряло се до майка си, е облечено в светлозелена туника на жълти точки... Обеците, огърлицата и обувките са същите като тези на майката...“

Ако съдим по облеклото на знатната „дама“, червения цвят на роклята и обувките (!) и други елементи от нейния „дрескод“, тя със сигурност е от род, превъзхождащ онзи на съпруга u. Не е изключено да става дума за дъщеря, най-малкото близка родственица на деспотското семейство, съответно, на царската династия. Явно ктиторите на църквата в Долна Каменица са господари на българските земи в поречието на Тимок в средата на XIV в., в които са влизали важната крепост Свърлиг, близкият до Долна Каменица градец Гургусовъц (дн. Княжевац), и други селища. Предвид близостта на времето на изграждането на храмовете в Станичене и Долна Каменица, имаме пример за две съседни болярски владения на съвременници. Така или иначе, благодарение на двете средновековни църкви научаваме кои са били господарите на българите в района на Пирот и Тимошкия край през първата половина и средата на XIV в.

https://trud.bg/господари-на-поморавието-през-xiv-век/

[Hatshepsut]

Моравските българи - от княз Фружин до хайдут Велко


Темският манастир „Св. Георги“

Автор: Проф. Пламен Павлов

Сред видните личности през XVI в. е българинът Баба Новак, представян днес като сръбски хайдутин и румънски военачалник

Още от началото на своето съществуване новата сръбска държава се стреми към присвояване на български земи

В предишните две статии от нашата поредица разказахме за историческия български Северозапад. Поморавието, тази забравена днес българска земя, често се приравнява до Западните покрайнини. Нека припомним обаче, че става дума за „западни“ и „покрайнини“ от гледна точка на българската територия преди злощастния Ньойски договор от 1919 г. Нека отново се насочим към северозападните земи на България в реалния им обем. По темата работят Гаврил Занетов и няколко по-стари автори, а през последните години Стоян Райчевски, Владимир Русков, Живко Войников, Румен Иванов и др. Въпреки това тази част от нашата история продължава да е слабо позната за българския читател.

И през вековете на османската власт Поморавието е българска земя. По време на първия поход на полско-унгарския крал Владислав Варненчик и Янош Хуняди (1443 г.) към християнската армия се присъединяват български дружини от Ниш и околните места - факт, който е изрично отбелязан от съвременниците. Не по-малко показателни са данните от османо-турските регистри на Видинския санджак (1454/1455 г.) и Нишкия кадилък (1498 г.). В тях се говори за „християни» и „мюсюлмани», както е обичайно за този тип документи. Прави впечатление обаче, че за няколко души, живеещи в различни села, е използвано прозвището „Сърбина"! По този начин дошлите отвън единични преселници са разграничени от местното българско население.

Както вече е ставало дума в нашата поредица, от посочения регистър на Видинския санджак от 1454/1455 г. научаваме, че няколко години по-рано в Поморавието се появява „княз Фружин"! Поради конфликт с Хуняди, регент на Унгария по същото време, синът на цар Иван Шишман е принуден да търси компромис с османците. Доскорошният борец срещу експанзията получава земи и известна автономия в района на Свърлиг и Пирот. Център на владението му е Темско, а близкият Темски манастир „Св. Георги» най-вероятно е свързан с личността на Фружин. Така или иначе, имаме свидетелство за един от финалните „акорди» на средновековната ни държавност. Възможно е след няколко години Фружин да се е завърнал в Унгария - според Петър Ников „господарят на Загора» умира през 1460 г. като изгнаник в Брашов.

Сред видните личности с общобалканско значение през XVI в. е Баба („Татко“) Новак. Прочутият в онази епоха българин днес е представян като един от „най-известните сръбски хайдути“ и „румънски борци“ срещу Османската империя... Новак е роден е около 1530 г. в Пореч (дн. Долни Милановац) или Ниш - на земя, която от векове е българска. Нещо повече, доц. Петър Николов-Зиков приведе аргументи за принадлежността на Новак към рода на Шишмановци! Принуден да търси спасение във Влашко, Новак се изявява като предводител на „свободни хайдути“ и военачалник на влашкия владетел Михаил Храбри. През 1595-1596 г. Баба Новак нанася серия удари срещу Тутракан, Разград, Варна, Плевен, Берковица, Враца, достигайки София. Най-вероятно във връзка с неговите действия през 1596 г. е имало въстание в Нишко. Немският дипломат Фридрих Зайдел вижда по пътя от София на запад камари от трупове, а при вратите на Ниш - стотици набитин на кол глави “... на християни, бедни български селяни (... ), разбунтували срещу турския султан...“ С военната активност на Михаил Храбри и Баба Новак е свързано и Първото Търновско въстание (1598 г.).

По време на въстанието на Карпош с център Куманово в Македония (1689 г.), неговият съратник войводата Страхил, родом от Ветрен, Пазарджишко, се присъединява към австрийските сили в Ниш. По същото време там е и Георги Пеячевич, най-известният от предводителите на наскоро потушеното Чипровско въстание (1688 г.). Напълно възможно е между българските водачи да е имало контакти, за които обаче можем само да гадаем... След оттеглянето на австрийците въстанието на Карпош е потушено, а Страхил е пленен и убит.
След австро-турската война през 1716-1718 г. за първи път от векове южно от Дунав е установена християнска власт, макар и само за двадесетина години. Областта е наричана „Австрийска Сърбия“, но в нея влиза и част от Поморавието. Земите от Неготин до Тимок са включени в състава на австрийския Тимишки банат. През 1788-1792 г. част от Поморавието, вкл. градовете Пожаревац, Свилянац, Ягодина и Кюприя, отново е под австрийска власт. Освободеният район е наричан „Кочина крайна“ по името на войводата Кочо Ангелкович, българин по произход.

Половин век преди това, по време на войната от 1737-1739 г., корпусът на фелдмаршал Зекендорф окупира Сърбия и Поморавието до Ниш. За съжаление, настъпващите към Видин австрийските сили са отблъснати. Това принуждава Зекендорф да изостави Ниш и да се изтегли отвъд Дунав. На фона на първоначалните австрийски успехи избухва въстание на българите в Пиротско, Берковско, Кюстендилско и Софийско, в което видна роля играе самоковският митрополит Симеон, почитан от църквата като мъченик.

Симеон е българин, но оглавяваната от него епархия е подчинена на възстановената през 1557 г. Печка патриаршия. С подкрепата на великия везир Мехмед Соколович, бошнак по произход, в Печката патриаршия са включени и българските епархии на Ниш, Скопие, Кюстендил и Самоков. Печките патриарси се подписват като духовни водачи на „... сърби и българи...“, а до закриване на тази поместна църква през 1766 г. нейни патриарси са и неколцина българи. Един от тях е Гаврил III Николин (1752 г.), родом от Ниш.

Размириците в Османската империя през „кърджалийското време“ и военните u неуспехи през XVIII в. имат своето отражение и в западните български земи. По силата на Свищовския мирен договор (1791 г.) сърбите получават право да избират свои „кнезове“ (кметове) и да формират войска. Еничарските главатари в Белград обаче не се подчиняват, нещо повече - извършват клане над сръбските кнезове, което води до избухването на Сръбското въстание (1804 г.). Оглавяван от търговеца Кара Георги, бунтът среща подкрепа от страна на хиляди българи. Във въстанието, което с право би могло да бъде наречено и сръбско-българско, важна роля играят Кондо Бинбаши, Драган Папазоглу, Киро Бекярски, Узун Мирко, Петър Ичко и др. Един от героите на Сръбското въстание е легендарният Хайдут Велко. Роден в с. Леновци (дн. Леновац), Зайчарско, на младини Велко е хайдутин, после е на служба при Осман Пазвантоглу във Видин. Включва се в сръбското въстание заедно с четата на войводата Станой Главаш. Изумителната храброст и чувство за справедливост правят Велко едно от „лицата“ на въстанието. Сръбската версия за Хайдут Велко не само игнорира българския му произход, но и неговия стремеж за българско самоуправление. В крайна сметка, след години участие в сръбските дела, през 1811 г. Велко вдига на бунт своите сънародници от Тимошкия край. Укрепява се с хората си в Неготин и двадесет дни удържа противника, но не получава подкрепа от сърбите - очевидно техните водачи все още не са възприемали този край като „свой“... Силите са неравни - срещу 3 хиляди българи действа 16-хилядна турска войска от Видин. Хайдут Велко загива на 28 юли 1813 г., а животът му е пресъздаден от известния сръбски писател Вук Караджич.

Още от самото начало на своето съществуване младата сръбска държавица се стреми към присвояване на съседни български земи. В хода на руско-турската война от 1806-1812 г. войводите Миленко Стайкович и Петър Добрянец от Пореч (родният край на Баба Новак!) търсят руска помощ за постигането на българска власт по примера на сърбите. Това променя отношението към тях, а в преговорите си с турците Кара Георги на практика предава своите български съседи и съюзници.

Не по-малко драматична и поучителна е историята на Поморавието през XIX в., а един от най-ярките u акценти е Нишкото въстание през 1841 г. За избухнало преди 180 години „въстание в България“ пишат не само европейските, но дори и сръбските вестници! Но за всичко това ще припомним в следващия „епизод“ от тази поредица.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Петър Ников "История на Видинското Княжество до 1323 година":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7714

[Hatshepsut]

Българският Северозапад през Античността и ранното Средновековие


Старобългарският Темнишки надпис от края на Х в.

На север от Вардарска Македония съществува още една област с българска история и култура, която има приблизително същата територия и население

Средновековният Белград най-вероятно е един от „аулите“ на кан Омуртаг и важен български областен център до 30-те години на XIV век

Когато се говори за злощастния за нашата нация Ньойски договор от 1919 г., по инерция се повтаря, че България губи “само” Беломорието и Западните покрайнини. Така е от гледна точка на не по-малко грабителския Букурещкия договор от 1913 г., но е и на историческата истина.

Формалният прочит е неверен и дори обиден, защото с наложения международен ред изконните български историко-географски области Македония, Поморавие, Добруджа, Източна и Западна Тракия стават “законно” притежание на заграбилите ги държави. Наред с военната катастрофа е променена самата “оптика” на нашето геополитическо мислене. Днес познаваме в детайли терора и униженията, на които са подложени българите в Македония, разделените къщи, ниви и гробища в Западните покрайнини, насилията над българите в Добруджа и Беломорието. Да не забравяме обаче и Поморавието, населено с българи в продължение на векове - истина, отразена в хиляди документи, сведения на пътешественици, дипломати и т. н., а до около средата на XIX в. и от самите сръбски автори.

Ако днес под български Северозапад разбираме административните области с центрове Враца, Монтана и Видин, през вековете географските му параметри са много по-широки. Обективният поглед изисква да се говори за “Западни български земи” или за “Български исторически Северозапад”. През Средните векове в пределите на България влизат и областите на Браничево, Белград и Срем, както и отвъддунавските земи. В ново време Поморавието с Тимошкия край е в пределите на Сърбия и това е факт, който България ни най-малко не оспорва, но все пак историята трябва да се знае и помни...

Днес в състава на областта влизат окръзите Пчиня, Ябланица, Пирот, Нишава, Зайчар, Поморавле, Браничено и Бор с обща площ от около 24 х. кв. км и население над 1, 5 милиона души. С други думи, на север от Вардарска Македония (дн. република Северна Македония) имаме още една област с българска история и етнокултурна природа, която е с приблизително същата територия и население. След 1878 г. населението на Поморавието безапелационно е обявено за сръбско. Нещо повече, нерядко и тенденциозно като съставна част от “сръбството” са третирани българските етнографски групи торлаци и шопи, а диалектите им са обявени за такива на сръбския език.

В древността земите между Искър и Морава са в тракийското царство на трибалите. Въпреки че сведенията за тях са много по-оскъдни в сравнение с писаното за тракийските държави на македони, одриси и гети, трибалите са сериозна сила в тази част на Балканите. През 424 г.. пр. Хр. те отблъскват войските на одриския цар Ситалк, а век по-късно и онези на македонския владетел Филип II. След драматична война през 335 г.. пр. Хр., обхванала земите до делтата на Дунав, трибалският цар Сирм влиза в съзюзни отношения с Александър Велики.

С името на Сирм се свързва създаването на Сирмиум / Срем (дн. Сремска Митровица). В продължение на близо два века трибалите оказват съпротива на нахлулите на Балканите келти, но в периода 135-84 г. пр. Хр. са покорени от римляните. Римското наследство в земите между Тимок и Морава е впечатляващо, вкл. с градове като Сирмиум и Феликс Ромулиана (археологическият резерват Гамзиград при Зайчар), резиденцията на император Галерий (293-311). На свой ред ранновизантийската епоха е представена от друг важен археологически обект - “Царичин град” близо до Лексовац.

Според мнозина изследователи това е загадъчната Юстиниана Прима / Първа Юстиниана, родното място на император Юстиниан Велики (527-565), въпреки че според нас по-скоро става дума за Таор при Скопие. През 598 г. Сингидунум (Белград) е превзет, макар и за кратко, от българите кутригури, подчинени на аварския каган Баян. След краха на византийската дунавска отбрана през 602 г. градът е разрушен. През 617 г. авари и славяни разрушават Наисус / Ниш, но името на Сингидунум отсъства. Последното му отбелязване като византийски град, при това с българското си име Белград (!), е от император Константин VII Багренородни (944-959). Очевидно след дълго прекъсване на градския живот силната дунавска твърдина е възстановена от българите, най-вероятно при кан Омуртаг (815-831).

Докъде се е простирала българската власт в западна посока при кан Аспарух, когато през 680-681 г. българите заемат пространството между Дунав и Стара планина? Обикновено се сочат Искър или Тимок, но най-вероятно западната граница е достигала до веригата малки планини от т. нар. Карпато-Балканска група: Мироч, Дели Йован, Велики Кръш, Звишка, Хомолска, Беляница, Кучай, Рътан, Озрен, Девица, Свърлижката и Сува/Суха планина. Като втора линия срещу евентуално аварско нахлуване са създадени три отбранителни вала - Ломски, Хайредински и Островски,- както и т. нар. Южна и Северна Новакова бразда на север от Дунав. След рухването на “Старата Велика България” кан Кубер, брат на Аспарух, с хората си търси убежище в Аварския каганат. Последвалият бунт и преселението на Куберовите българи в днешна Македония отслабва аварските позиции, а Срем, Белград и Поморавието се превръщат в буферна зона между Аспаруховите и Куберовите българи, от една страна, и Аварския каганат, от друга.

При управлението на Крум “степната империя» на аварите в сърцето на Европа рухва под ударите на франки и българи. Белград и Срем са включени в границите на България, а средновековната крепост на днешната сръбска столица най-вероятно е преизградена като един от “аулите” (“крепостите - дворци”) на Омуртаг. Името “Белград», както е и в други гранични зони на Първото царство, маркира българската власт, а може би и българския етноним. Ще припомним “южния» Белград (дн. Берат, Албания), Белград на Днестър (дн. Белгород Днестровски, Украйна), Белград в Трансилвания (Алба Юлия, Румъния). Западните автори наричат града “Алба Булгарика”, а унгарците - “Нандор Фехервар” (“Българската бяла крепост”).

Политиката на централизация при Омуртаг, както и интригите на Франкската империя, подтикват местните славяни да се откъснат от българската държава. Войските и речната флотилия на Омуртаг възстановяват старото положение, нанасяйки удари и на франките. Към времето на кан Пресиан I (836-852) българската власт в Поморавието, Белград и Срем е достатъчно силна, за да послужи като база за война със Сърбия, Хърватия и Великоморавия. През 886 г. Климент, Наум и Ангеларий, най-изтъкнатите ученици на Кирил и Методий, идват от Великоморавия в Белград, където са посрещнати от българския управител (таркан) и изпратени в Плиска при княз Борис-Михаил. В същност, както е известно, папският Рим ръкополага св. Методий за архиепископ на диоцеза, чийто древен църковен престол е именно Сирмиум / Срем! Един от ранните паметници на българската азбука кирилица е т. нар. Темнишки надпис от края на Х - началото на ХI в., открит именно в Поморавието. Сред архитектурните паметници от времето на Първото българско царство е базиликата “Св. Прокопий” в Прокупле, Нишко, построена във времето на цар Петър или при цар Самуил.

През 1040 г. освободителното въстание на Петър Делян избухва в района на Белград, подкрепено от българите в Поморавието. Западните български земи, вкл. Призрен (в дн. Косово), са в обсега и на голямото въстание на Георги Войтех (1072-1073 г.). За западноевропейските рицари от първите три кръстоносни похода (1096-1097, 1147, 1189-1190 г.) България започва от “Алба Булгарика» / Белград, а по протежение на “военния път» през Ниш до Софийското поле се простира необятната “Магна силва булгарика» / “Великата българска гора».

https://trud.bg/a/articles/balgarskiat-severozapad-prez-antichnostta-i-rannoto-srednovekovie

[Hatshepsut]

Българското Поморавие през XV - XVIII в.


Стамбол капия на крепостта Ниш

През 1596 г. Фридрих Зайтел отбелязва трагичната участ на „... българските селяни, разбунтували срещу турския султан...” в района на Ниш

Печките патриарси се подписват като духовни глави „... на сърби и българи...”

Данните на османо-турските документи, както и сведенията на пътешественици и дипломати, свидетелстват, че етнокултурната картина в Поморавието след османското завоевание не се отличава от онази през Средновековието - областта си остава с доминиращо българско население. Това личи и от регистрите на Видинския санджак от 1454/1455 г. (Ниш е в територията, която наследява Видинското царство), както и на самия Нишки кадилък от 1498 г.

В последния документ според османската практика се говори основно за християни и мюсюлмани. Прави впечатление обаче споменаването на едва няколко лица, живеещи в различни села, които са обозначени с прозвището “Сърбина».

Очевидно това са инцидентни случаи в хода на изброяването на стотици български имена, а целта е ясна - такива християни, дошли отвън сравнително скоро, да бъдат по-ясно разграничени от доминиращия народностен елемент. По абсолюно същия начин е отразено присъствието на местен жител, записан като “Арменеца».

Така или иначе, тенденциозните внушения на сръбските учени, че християнското население в Ниш и района е сръбско противоречат на автентичните документи от онази епоха. Българският характер на местните жители е отбелязан и при първия поход на полско-унгарския крал Владислав Ягело - Варненчик и трансилванския воевода Янош Хунияди през 1443 г. Летописците съобщават, че в подкрепа на западната християнска армия се включват български военни отряди от Ниш и околните места.

План на Нишката крепост от 1737 г.

В северозападните български земи не се спират да бродят малки, понякога и по-големи чети от български хайдути. От известните имена ще споменем Баба Новак, за когото сме разказвали специално в тази поредица (“Труд” от 9 април 2022 г.), Куртули, Милко и Чокан във Видинския санджак (1698, 1705 г.), Балчо в Кюстендилско и Поморавието (1707), Папазоглу във Врачанско, Берковско и Пиротско (1714) и др.

Само ще припомним, че “баба” (“татко”) Новак е роден е около 1530 г. в Пореч (дн. Долни Милановац) - в земя, която от векове е населена с българи. Вероятно във връзка с действията на Новак е един опит за въстание на българите в Нишко. За случилото се знаем единствено от пътеписа на немеца Фридрих Зайтел (1596 г.) - по пътя между Ниш и София лежали камари от трупове, а при вратите на Ниш стояли набити на кол стотици отрязани глави “... на християни, бедни български селяни, разбунтували срещу турския султан ...” Новак играе сериозна роля и по време на

Първото Търновско въстание (1598 г.). Силен интерес буди твърдението на сръбския историк Йован Раич (1726-1801), самият от българско потекло, че „... Баба Новак родом се показваше от древните български крале, най-близко от Стратимир и Шишман...” В своята книга “Домът на Шишман” (2021 г.) доц. Петър Николов-Зиков с основание допуска, че Раич се опира на семейно предание от Видин, откъдето е родом неговият баща. Според други автори родството може да е по линия на Фружин, синът на цар Иван Шишман. Ярката личност на Баба Новак оставя трайни следи в българския, сръбския и влашкия фолклор.

Няма да се спираме на Чипровското въстание (1688 г.), още повече че неговият център е извън Поморавието. И все пак, първите действия на Георги Пеячевич и другите чипровски водачи са именно в тази област, когато те със своите чети подкрепят австрийската армия. Както знаем, през следващата 1689 г. е голямото въстание на Карпош в северната част на Македония. Неговият съратник войводата Страхил от Ветрен, Пазарджишко, с хората си се присъединява към австрийците, когато те превземат Ниш. По същото време там се оказва и Георги Пеячевич! Всичко това предполага, че между българските водачи от Чипровци, Македония и Поморавието е имало преки връзки и общи планове.

Съгласно Пожаревацкия мирен договор, с който завършва австро-турската война през 1716-1718 г., за първи път от векове се стига до налагането на християнска власт южно от Дунав. В завзетия Смедеревски санджак австрийското управление продължава две десетилетия, но след поредната война от 1737-1739 г. областта отново е върната в пределите на Османската империя. Въпреки това значението на тази промяна е твърде важно. Въведената австрийска управа обозначава територията като “Австрийска Сърбия”, но е редно да се подчертае, че в нейните граници са включени и част от българските земи в Поморавието. Районът на Неготин и до р. Тимок също е в ръцете на австрийците, които го включват в състава на т. нар. Тимишки Банат.

По време на австро-турската война от 1737-1739 г. армията на фелдмаршал Зекендорф нахува на турската територия, окупира Сърбия, голяма част от Поморавието и превзема Ниш. Друг австрийски корпус, командван от ген. Кайфенхюлер, обсажда Видин, но е отблъснат от превъзхождащите го турски сили. При този неуспех австрийците се изтеглят от Ниш. Опитът настъпателната кампания да бъде подновена през 1739 г. приключва с провал. При първоначалните австрийски успехи през 1737 г. избухва поредното въстание на българите от западните земи - в районите на Пирот, Берковица, Брезник, Кюстендил, Дупница, София, Крива паланка и други близки места. Както сме разказвали и друг път, османските власти разкриват мащабен български заговор с център София, в който видна роля играе самоковският митрополит Симеон, чиято епархия е в диоцеза на Печката патриаршия.

Значителна част от поречието на Велика Морава, вкл. Пожаревац, Свилянац, Ягодина и Кюприя, през 1788-1792 г. отново е под властта на Хабсбургска Австрия. В онези години районът южно от Дунав става известен под името “Кочина крайна” по името на войводата Кочо Ангелкович, командир на сръбски и български доброволци в австрийската армия. Самият Кочо е родом от с. Паневец (дн. Кочино село), Ягодинско, и най-вероятно е с български произход. При това неговият баща е преселник от района на Призрен в Косово, където през онази епоха доминира българското население. Кочо се е подписвал като “Коста”, а най-близките му сподвижници са от неговия роден край - с други думи, поне някои от тях също са от българско потекло.

През XVI в. част от западните български земи попадат в територията на възобновената през 1557 г. Печка патриаршия, което става с подкрепата на великия везир Мехмед Соколович, босненски мюсюлманин. Патриаршията обхваща както традиционните сръбски епархии, откъснати от диоцеза на Охридската архиепископия «... на цяла България...», но и четири български - Скопие, Ниш, Кюстендил и Самоков. Независимо от своето сръбско название, Печката патриаршия, за разлика от ХIХ - ХХ в., не прокарва линия за асимилация на българите.

Напротив, патриарсите се подписват като духовни водачи на „... сърби и българи...” Известни са неколцина българи, които заемат патриаршеския престол в Печ. В случая ще обърнем внимание на патриарх Гаврил III Николин (1752 г.), който преди това е митрополит на Ниш. Самата фамилия “Николин”/“син на Никола” е различна от обичайните за сърбите, за които е характерна наставката “ич”. Макар че заема патриаршеския престол за кратко, Гаврил е тачен от своето паство, а свалянето му от престола предизвиква криза в Печката патриаршия. Във връзка с това научаваме, че в Ниш е имало “патриаршески палат”, свързан с Гаврил.

Надали е случайно, че дори и в средата на XIX в. френският дипломат Жером-Адолф Бланки, разследващ кървавото потушаване на Нишкото въстание (1841 г.), смята „... господин владиката на Ниш...” за „.. примас на България...”, т. е. за духовния глава на българите.

https://trud.bg/a/articles/balgarskoto-pomoravie-prez-xv-xviii-v