Български Националистически Форумъ

Защитени територии в България е обобщено понятие, обхващащо всички паркове, резервати, забележителности и защитени местности. В България през годините са обявени множество такива територии. През 1933 г.е обявен първият резерват в България – Силкосия. През 1934 г. е обявен първият природен парк не само в България, но и на Балканския полуостров – Витоша.

Закон за защита на тези територии е обнародван през 1998 г. от тогавашното Народно Събрание, последно е изменен през 2009 г. Той носи името Закон за защитените територии (ЗЗТ). Териториите попадащи под закрилата на този закон представляват около 5% от цялата територия на Република България. В защитените територии влизат над 7% от територията на горските площи.

Политиката по поддържане и управление на защитените територии се осъществява от Министерството на околната среда и водите, както и на неговите органи в съответните райони. Управлението и защитата на защитени територии, които не са държавна собственост, е задача на Министерството на земеделието и горите.

Първата защитена територия в България е местността Храстево (Растьово). Тя е била обявена с Постановление №12976 от 12.09.1931 г. на Министерството на земеделието и държавните имоти (МЗДИ) и отменена през 1944 година с Постановление № 490 от 13 януари 1944 г. на МЗДИ. Тази информация е нова и променя представите ни за историята на природозащитата в България, защото във всички литературни източници като първа защитена територия в страната се посочва резервата „Горна Еленица-Силкосия“, известен от 1936 година само като „Силкосия“, който е обявен на 29.06.1933 г.

От българските резервати след 1970 г. 16 са обявени за биосферни резервати по програмата на ЮНЕСКО „Човек и биосфера“.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Защитени територии в България




Драгоманското блато е карстово блато в западната част на Софийската котловина, на 1,5 km източно от град Драгоман, (посока село Големо Малово) и на 38 km от София.

Намира се в обширна котловина, заобиколена от варовикови възвишения, в южното подножие на карстовата планина Чепън. Разпростира се на площ около 350 хектара и е с приблизителни размери 2,5 km от запад на изток и 1,2 km от север на юг. Драгоманското блато е пресушено през 30-те години на 20 век. Тогава са изградени дренажни канали, а впоследствие – помпена станция, за да се използва земята за земеделски цели. За дълъг период животът в него замира. С това изчезват два вида вида растения, на които то е било единствено находище в България (мехурчестата алдрованда и парнасиеволистната калдезия) и едно от последните находища на сивия жерав, преди той да изчезне като гнездящ вид в България.

В резултат на спиране изпомпването на водите през 90-те години блатото бързо се възстановява и е една от малкото възстановени влажни зони в България.

Територията на блатото попада в две от защитените зони към Натура 2000:

Раяновци – по директивата за птиците
Драгоман – по директивата за местообитанията
В закона за защитените територии в България блатото все още не е обявено за защитена територия (резерват или защитена местност), но поради включването му в две от защитените зони, определени дейности в него не са разрешени. Това са пресушаване, използване на пестициди, палене на тръстикови масиви и др.

Блатото се намира на пътя на миграцията на птиците Via Aristotelis, тук те спират в богатата блатна растителност за да отпочинат, преди да полетят отново.

Флора

Фитогеографски и флористично Драгоманското блато попада в Европейската широколистна горска област, Софийска област, Чепънско-Завалски район (Бондев, 1997). В миналото то е било дом на десетки редки растения, които изчезват заради пресушаването и разораването на ливадите – водната лилия, изправената ежова главица, тревистолистният ръждавец, дребният ръждавец, прешленистият многолистник, потопеният многолистник, плаващият рачиокарпус, спиродела и много други.

Спироделата е вид, който е включен в Европейския списък с редки и застрашени от изчезване растения.

Тежка загуба за българската флора и наука е изчезването на калдезията и насекомоядното растение алдрованда. Тук е било едно от малкото находища в България и за изправената ежова главица. Днес блатото приютява значителен брой растителни видове. Установени са 138 вида от 37 семейства. Преобладаващите растителни съобщества са хидрофилните, хигрофилните, мезофилните и рудералните. Някои видове като обикновената мехурка – друг вид насекомоядно растение, блатната перуника, жълтата какичка, бялата водна роза, потопеният роголистник, хипорисът, блестящият ръждавец, орхидеите, прешленолистният надводник – за него блатото е едно от седемте находища в страната, шахматовидната ведрица е изключително рядък вид, ниската теменуга е считана за изчезнала в България, представляват голям интерес за природозащитниците. Те са редки и ендемични видове, включени са в Червената книга на България.

Фауна

Най-голямото богатство на блатото са птиците. Установени са 237 вида, от които около 130 гнездят в блатото и отглеждат поколенията си тук. През пролетната миграция в района се наблюдават още около 105 вида. Тук гнездят световно застрашени видове като белооката потапница и ливадният дърдавец. Сред водната растителност се размножават 6 вида дърдавцови птици: воден дърдавец, зеленонога водна кокошка, белочела водна кокошка, голяма, малка и средна пъструшка. Тук гнездят и малък и голям воден бик, лятно бърне, зеленоглава патица, сива птица, кафявоглаво потапниче, голям гмурец и други.

През 2007 година се формира изцяло нова колония от бели, сиви и ръждиви чапли, а през последните години, по време на миграцията, е забелязан и сивият жерав. Днес блатото се посещава и от пеликани. Най-многобройни са пойните птици, сред които и няколко вида шаварчета. В миналото тук са гнездели шилоопашата птица, зимното бърне и сивият жерав. Блатото е хранителна среда за грабливите птици. От тях най-често се срещат орелът змияр, белоопашатият и обикновеният мишелов тръстиковият и ливадният блатар, бухалът, няколко вида соколи и сови и други. От световно застрашените видове, но при миграция, могат да се видят голяма бекасина, царски орел и белошипа ветрушка.

Бозайниците в района на блатото са представени от 23 вида. От голям интерес са застрашените лешников сънливец, горски сънливец, оризищна мишка и видра. Влечугите са 10 вида, от които най-срещани са обикновена блатна костенурка – световно защитен вид и жълтоухата водна змия. Земноводните са 9 вида, от който 7 вида жаби. Сред редките популации са тези на малкия тритон, балканския гребенест тритон и обикновената чесновица. Последната е рядък вид, а блатото е най-високото ѝ находище в страната. Жабата дървесница е световно защитен вид. Рибите са представени от сребристата каракуда. От паяците най-интересен е водният паяк – Arguroneta aquatica. От животните в блатото 188 вида са строго защитени, а в Червената книга на България са включени 43 вида – 30 застрашени, 11 редки и 2 изчезнали.

Драгоманско блато и екотурзиъм

Драгоманското блато е единственото карстово блато в България и е най-голямата естествена влажна зона и находище на гнездящи водолюбиви птици в Софийско. Заедно с Чепън, то е определено за представително местообитание от европейско значение за опазване на биологичното разнообразие (CORINE Biotopes). Включено е в списъка на орнитологично важните места (IBA), като част от комплекса „Влажни ливади – Раяновци“, а също и в европейската система от защитени територии NATURA 2000.

Опознавателната инфраструктура за екотуризъм в блатото включва дървено мостче с дължина 300 m и кула за наблюдение и снимане на птици, изградени от „Сдружение за дива природа Балкани“, с помощта на дарители и доброволци.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Драгоманско блато




Карстовият комплекс “Драгоманско блато” е най-голямата по площ влажна зона с международно значение в България и местообитание на редица редки и защитени растителни и животински видове. Но то е и най-голямата карстова влажна зона в Европа.

Комплексът е единствен по рода си в България и сред малкото подобни на Балканския полуостров. Той обединява едни от последните останали карстови блата в страната и представлява изключително интересно съчетание от три вида карстови форми на релефа, каквото са Драгоманското блато, Чепън планина и хълмовете Три уши.

Карстовият комплекс “Драгоманско блато”, простиращ се върху 14 967 ха (4 000 дка), става 11-тата българска територия, която през 2011 г. е включена в списъка на Рамсарската конвенция (1971 г.) за влажните зони с международно значение (1). Това е най-голямата естествена карстова влажна зона в Европа.

1. Рамсарските места в България са 11 с обща площ 35 273 ха. Това са Комплекс “Беленски острови”, Остров Ибиша (в Дунав), Езеро Сребърна, Дуранкулашко езеро, Шабленско езеро, Комплекс “Поморие – Поморийското езеро и устието на река Ахелой”, Атанасовско езеро, Бургаско езеро, Защитена местност “Пода” и залива Форос, Комплекс “Ропотамо”, Драгоманско блато.

Карстовият комплекс “Драгоманско блато” с Чепън планина, част от Западна Стара планина, се намира в административните граници на Област София, като попада в границите на три общини - Драгоман, Сливница и Костинброд. Най-високата точка на карстовия комплекс е връх Петровски кръст (1206 м).

Биоразнообразие

Драгоманското блато и влажните ливади около него съхраняват редки, ендемични и впечатляващи видове, включително два вида насекомоядни растения - алдрованда (Aldrovanda vesiculosa) и обикновената мехурка (Ultricularia vulgaris), ниска теменуга (Viola pumila), шахматовидна ветрица (Fritillaria meleagroides), гигантски живовлек (Plantago maxima) и др.

Намира се на миграционния път на птиците Via Aristotelis, на 701 м н.в. Тук се срещат около 240 вида птици, 130 от които гнездят и отглеждат поколението си в блатото. Сред тях са колонии на голяма бяла чапла, сива чапла и ръждива чапла, голям воден бик, малък воден бик, белоока потапница, ливаден дърдавец, патици, гмурци, шаварчета, сив жерав и др.

Бозайниците са представени от 23 вида, включително застрашените лешников сънливец, горски сънливец, оризищна мишка и видра. Има 10 вида влечуги, два от които са жълтоухата водна змия и защитената в световен мащаб обикновена блатна костенурка. Земноводните са 9 вида - 7 вида жаби (включително световно застрашената жаба дървесница) и два вида тритони (малък тритон и балкански гребенест тритон).

От всички животни, живеещи в блатото 188 вида са строго защитени, като от тях 43 вида са включени в Червената книга на България.


Рамсарски места в България - Драгоманско блато

https://www.nationalgeographic.bg/a/dragomansko-blato

Според прогнозата за времето имахме няколко слънчеви часа, преди да завали и затрещи в ранния следобед. Според нашите желания искахме да видим някое любопитно и ново за нас място. Според местата за еднодневна разходка, които бяхме проучили, Драгоманското блато беше днешният кандидат – интересно място, близо до София, без дълги преходи, далеч от кола и подслон.


Станахме, закусихме, намазахме по един сандвич за изпът и тръгнахме.

Драгомаснкото блато се намира до град Драгоман, на по-малко от 40 километра от София в посока Калотина. В района на Драгоман има указателни табели за блатото, така че не е трудно за ориентация и намиране на блатото. На нас ни отне по-малко от час пътуване с кола, за да стигнем до него.

Най-напред намерихме т.нар. Център за опазване на влажните зони „Драгоманско блато“, където ни посрещна една жена, която ни разясни, че в центъра дават информация за блатото, за Чепън планина и за близката ферма за размножаване на костенурки, но на нас специално не ни даде много информация освен, че само спомена за тези обекти (за без пари – толкова!). В допълнение поясни, че:

можем да заемем бинокъл от Центъра срещу 4 лв. и документ за самоличност;
предлагат беседа за блатото срещу 5 лв. на човек.
Ние не взехме нито бинокъл, защото си имахме си, нито беседа, защото бяхме попрочели това-онова. Запътихме се с колата направо към блатото по уличката вдясно от Центъра. Спряхме на обособения малък паркинг и се потопихме в атмосферата на Драгоманското блато.

Първото нещо, което прави впечатление е многото растителност, вирееща в и около блатото, и нейното разнообразие. Растителност, която покрива голяма част от водата. Второто нещо са мелодиите. Полифонични мелодии от птичи песни, жабешко крякане, щурчови мелодии. Тези уникални мелодии съпътстват цялата разходка из блатото. Също така мине, не мине време и прелети някоя интересна птичка над теб.

През блатото е изградено дървено мостче. Така човек може да се разходи и потопи в тази уникално красива и интересна среда.


Кулата за наблюдение отвисоко допълва преживяването.


Ето още няколко снимки, илюстриращи невероятната и неповторима атмосфера на Драгоманското блато.


На горната снимка освен блатото се вижда и обособеният паркинг до него.


Тук ще направя едно отклонение. Написах тази статия при първото ми посещение на Драгоманското блато. Тогава бях малко разочарована от амортизираните мостчета в блатото, които – така опадали – не водеха много навътре.

За последно посетихме блатото през февруари 2018. То беше отново красиво, макар и различно – тихо и сиво. Но имаше едно голямо подобрение – новите мостчета. Благодаря на хората от Сдружение за дива природа Балкани, които сега се грижат за блатото!


Да се върна към първото ни посещение.

На връщане от Драгоманското блато решихме да посетим и още едно блато в близост – Алдомировското блато. То се намира до град Сливница, много близо до главния път за Калотина и Сръбската граница. За него също си има указателни табели. За още по-голяма точност, Алдомировското блато се намира точно пред хълма с буквите от камъни „1985 – Съединението на България“.


Това блато е по-малко като размери, но е също толкова интересно като Драгоманското. В него могат да се видят с просто око значителен брой птици. До него също има изградена вишка за наблюдение, но от шосето покрай блатото птиците се наблюдават по-добре.

Като цяло ни се получи една вълнуваща и очарователна (сравнително) кратка еднодневна екскурзия. Отне ни около 4 часа, при това отделихме достатъчно време за гледане на блатата и птиците.

https://drumivdumi.com/



България отвисоко - Драгоманско блато

„Сребърна“ е поддържан биосферен резерват в България, включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Местността е обявена за резерват през 1948 г. с охраняема площ от около 892,05 ha, както и буферна зона от около 540 ha.

Разположен е край село Сребърна, на 16 km западно от Силистра и на 2 km южно от Дунав. Обхваща езерото Сребърна и неговите околности. Намира се на главното миграционно трасе на прелетните птици между Европа и Африка Виа Понтика.


През 1913 г., след подписване на Букурещкия мирен договор, територията на резервата, заедно с цяла Южна Добруджа, попада в пределите на Румъния. През 1940 г. с подписване на Крайовската спогодба (1940) Добруджа отново преминава в територията на Българската държава.

Първият българин, проявил интерес към това място, е Алекси Петров, който е посетил резервата през 1911 г. Той бил запленен от красотата на птичия свят и запланувал поредица от експедиции. Алекси Петров отново посещава резервата през 1940 г., за да проучи птичите колонии, гнездящи там. В миналото местността е посещавана от Феликс Каниц, а през 1880 г. я посещава и друг австриец – това е Едуард Ходек. Той описва своите впечатления в статията „Домът на прелетниците“. Най-черната страница от историята на тази красива местност записва Лео фон Калберматен. Той и неговите хора избиват хиляди малки и големи чапли. Тогавашната мода е изисквала на дамските шапки да има пера от тези птици. Друг изследовател, посетил Сребърна е Отомар Райзер. Той е автор на книгата „Материали на Българския орнис“, като вторият том на книгата е посветен на българската фауна.

Езерото Сребърна

Сребърна е сладководно езеро, което е разположено край река Дунав. Дълбочината му варира от 1 до 3 m, а площта му е 2 – 2,5 km2. Често се заблатява.

В езерото и около него има тръстика и други водолюбиви растения. Растителното съобщество от тръстика заема около 2/3 от площта на резервата. Тук се срещат 139 вида висши растения, като 11 от тях са редки или застрашени от изчезване извън територията на Сребърна. Вторият по разпространение растителен вид е тънколистният папур (Typha angustifolia), следван от широколистния папур (Typha latifolia). Сивата (Salix cinerea) и червената върба (Salix purpurea) също са широко разпространени.

Животинският свят в резервата е много разнообразен. Срещат се 41 вида бозайници, 11 вида влечуги, 10 вида земноводни и 24 вида риби – видра, европейска дива котка, степна скачаща мишка, воден плъх, смок мишкар, голям стрелец, шипобедрена костенурка, сирийска чесновица (Pelobates Syriacus), жаба дървесница, червенокоремна бумка, щука, каракуда, червеноперка, езерен рак и др.

Резерватът е известен най-вече с птиците, които могат да се наблюдават на неговата територия. 221 вида птици гнездят в резерват Сребърна: къдроглав пеликан, розов пеликан, малък корморан, блестящ ибис, лопатарка, ням лебед, белоока потапница, малка белочела гъска, червеногуша гъска, сива гъска, патици, тръстиков блатар, синьогушка, мустакат синигер. Тук е единственото традиционно в България гнездово находище на голяма бяла чапла.

Статут

През 1948 г. Сребърна е обявен за поддържан резерват. През 1975 г. Сребърна е включена в Рамсарската конвенция за опазване на влажните зони с международно значение. През 1977 е обявен за биосферен резерват от списъка на ЮНЕСКО. През 1983 г. влиза в списъка на паметниците на световното културно наследство и природните забележителности на ЮНЕСКО. Резерватът поддържа 22 редки, уязвими или застрашени вида животни и растения съгласно Европейския червен списък на глобално застрашените животни и растения и 149 вида съгласно Червената книга на България. Езерото е един от най-ценните и известни и в чужбина защитени природни обекти в България.

Музей

Природо-научният музей при биосферен резерват „Сребърна“ притежава експозиция от препарирани обитатели на резервата. От музея могат да се наблюдават птиците в резервата. Поставена е видеокамера в сърцето на блатото, където гнездят пеликаните, и чрез видеовръзка картината и звуците се предават на екран в музея. Около резервата е направена екопътека, като на известно разстояние по нея са построени беседки за отмора и наблюдателни площадки, откъдето могат да се наблюдават птиците.

Сребърна е сред Стоте национални туристически обекта на Български туристически съюз и има печат. Работното време на музея е: 08:00 – 18:00 ч. само през активния сезон от 1 май до 1 октомври. без почивен ден. Безплатен ден за посещения е четвъртък. Телефон: 08677 2469

https://bg.wikipedia.org/



Биосферен резерват Сребърна - село Сребърна


Района на Резерват Сребърна: Натура 2000

Шабленското езеро е езеро в Североизточна България. То представлява крайбрежен лиман, отделен от морето с широка до 230 м пясъчна коса. Влиза в границата на защитената територия от 510 ха, включено е в списъка на орнитологично важните места в Европа. Площта му е 0,8 – 0,9 кв. км, дълбочина от 0,4 до 4 м, максимална – 9,5 м, солеността е 0,4%. На север чрез изкуствено прокопан канал се свързва с Езерецкото езеро. Намира се на 1,6 км североизточно от град Шабла.

Флората в езерото е богата. Срещат се 32 вида водорасли и над 79 вида висши растения. Бреговете са обрасли с тръстика и папур, а по откритата, блестяща като огледало водна повърхност, се белеят изящните цветове на водните лилии. През есента папурът изсъхва и обгражда сините му води със златен ореол.

Езерото е богато на риба. Рибите са сом, шаран, платика, каракуда, червеноперка, белица, костур, щука, бяла риба и попчета. Езерото също така може да се похвали с многобройните си птици. Там гнездят 57 вида, от които 10 са редки, а по време на миграцията на птиците в езерото зимуват средно до 30 000 големи белочели гъски и почти цялата популация на червеногушата гъска, която е застрашен вид в световен мащаб.

Защитена местност „Шабленско езеро“

Обща площ на защитената местност - 5107,741 дка. Обща площ на защитената местност с международно значение е 4037,361 дка. Определена е от Министерството на околната среда със заповед РД-31 от 24 януари 1995 г. (ДВ бр. 15 от 10.02.1995 г.)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Шабленско езеро


Защитената местност Шабленско езеро се намира в Североизточна България, на около 5 км от град Шабла и на 18 км от границата на България с Румъния.
Защитената местност е обявена със Заповед No ДВ-31/24.01.1995 г. на Министерството на околната среда и водите. Част от нея без обработваемите земи е включена в списъка на Рамсарската конвенция като местообитание на водолюбиви птици с международно значение.
Общата площ на защитената местност обхваща 5312.4 декара. Част от територията са и двата крайбрежни лимана – Шабленско езеро и Езерецко езеро. Те са свързани помежду си с канал. На територията на местността са установени 247 вида птици, някои от които са включени в Червената книга на България (списък на застрашените видове в страната). С европейско значение са 137 видове птици. В защитената местност Шабленско езеро гнездят световнозастрашени видове като ливадния дърдавец (Crex crex) и белооката потапница (Aythya nyroca). През есенно-зимния сезон могат да бъдат видени световнозастрашени видове като тръноопашатa потапница (Oxyura leucocephala), къдроглав пеликан (Pelecanus crispus), малък корморан (Phalacrocorax pygmeus). През зимата в Шабленското и Дуранкулашкото езеро подслон намира 80-90% от световната популация на червеногушата гъска (Branta ruficollis).
В Шабленското езеро се срещат още 23 вида риби, като седем от тях са включени в Червената книга на България. Освен животински видове, в защитената местност за установени и около 10 редки или застрашени растителни видове.

https://bulgariatravel.org/bg/Шабленско езеро


Шабленското езеро е защитена местност в Североизточна България, разположена на около 5 км от град Шабла и 18 км от българо – румънската граница. Езерото представлява крайбрежен лиман, отделен от морето чрез пясъчна коса с ширина до 230 м., обединяващ в себе си двете крайбрежни езера – Езерец и Шабла, свързани чрез изкуствен канал и влизащи в границата на зищитената територия от 510 хектара.



Шабленското езеро е обявено за защитена местност през 1995 г. и е включено в списъка на орнитологично важните места в Европа. Подобно на Дуранкулашкото езеро и Шабленското езеро е част от Via Pontica или един от основните пътища за миграция на прелетните птици на европейския континент.

Защитената местност около езерото се обитава от множество редки и защитени растителни и животински видове (растения, птици и риби), включени в Червената книга на България. Обитава се от над 80 вида защитени птици- голям воден бик, морски дъждосвирец, белоока потапница, тръстиковия блатар, няколко вида патици, бърнета, гмурци, чапли, лебеди и др. Самото Шабленско езеро е полусолена лагуна и лежи върху 4-5 метров пясъчен нанос, натрупан върху богат торфен слой - доказателство за дълъг блатен период. Освен много редки птици езерото е и убежище на застрашени растителни видове.

Красивото езеро е заобиколено през летния сезон от тръстика и папур, които растат в изобилие по бреговата линия. През есента, когато времето стане по-хладно, тези растения изсъхват в резултат на промяната на нивото на водата в тяхната среда. Те оставят след себе си невероятен златист ореол около тази и без това спираща дъха сцена. Именно тръстиковите масиви представляват основното местообитание на птиците в защитената местност. Непосредствено до езерото е разположен и огромен плаж (с дължина километри), който започва от Крапец, преминава през общинския къмпинг "Езерец" (близо до който е подобното Езерецко езеро), и продължава на юг чак до Шабленската тузла.



https://www.ekskurzii.com/bulgaria/shabla-ezero





Под името Шабленско езеро най-често се имат впредвид две съседни крайбрежни езера тип лиман – Шабленското и Езерецкото, които свързани помежду си с изкуствен канал. На изток езерото е отделено от морето с къса ивица от пясъчни дюни. Голяма част от Езерото е в границите на правителствената резиденция Шабла. Бреговете на езерото са почти изцяло обрасли с тръстика /Phragmites australis/ и теснолистен /Typha angustifolia/ и широколистен папур /Typha latifolia/. Тръстиковите масиви представляват основното местообитание на птиците в комплекса. Значителни по размери са и откритите водни площи. Езерото се захранва изключително от подземни води. Северно от Шабленското езеро се намират неголеми изкуствени насаждения от бяла акация /Robinia pseudoacacia/ и американски ясен /Fraxinus americana/, а от юг – тополови култури.









https://shabla.be/photos/shabla_ezerets_lake/



Шабленско езеро - Shabla lake


Езерец, Шабленското езеро - Ezerec shablensko ezero

Дуранкулашкото езеро или Дуранкулашко блато (от 29 юни 1942 г. до 2 юли 1965 г. Блатнишко блато) е езеро, разположено югоизточно от едноименното село в североизточната част на България в Приморска Добруджа. То е защитена местност с площ 446,54 ха, населявана от множество редки биологични видове и археологически парк.

Езерото е разположено в най-североизточната част на България, на около 6 км от българо-румънската граница и на 15 км северно от град Шабла, между селата Дуранкулак на северозапад, Крапец на юг и Ваклино на югозапад. Има форма на латинската буква „Y“, обърната с горния си край на запад. Езерото има две „опашки“, северозападната започва при моста в село Дуранкулак и в нея се влива Дуранкулашкия дол, а в югозападната – Ваклиновски дол. Самото езеро се простира в югоизточна посока до морския браг. Представлява крайбрежно езеро-лагуна с площ от 3,4 - 4,05 км² и с приблизителни размери – 4 km дължина и 0,37 – 1,1 km ширина. В западната му част са разположени два острова (съответно 20.0-25.0 и 5.3 дка). По-големият в зависимост от нивото на езерото периодично се превръща от остров в полуостров и на него се намира Археологическият резерват „Дуранкулак“. Езерото е свързано посредством изкуствено изграден канал с разположеното северно Карталийското блато при нос Карталбурун. Максималната му дълбочина достига до 4 m, обемът му е 4,9 млн. m3, а солеността до 4‰. основното му подхранване е от карстови извори.

През 50-те и 60-те години е изградена преградна стена, която предпазва отливането на водите на езерото в Черно море. Северно от Дуранкулашкото езеро и Карталийското блато се намира къмпинг Космос.

Дуранкулашкото езеро е сред най-значимите и най-добре запазените крайбрежни влажни зони в България, с международно значение за опазването на повече от 260 вида редки и застрашени от изчезване растения и животни. Находището на триръбестия камъш е най-представителното за България.

Разположена на миграционния път Via Pontica, влажната зона осигурява благоприятни условия за хранене и почивка на редица прелетни видове птици. Дуранкулашкото езеро е с международно значение за опазването на малкия воден бик, както и от особена важност в национален мащаб за гнезденето на белооката потапница, немия лебед, тръстиковия блатар, индийското шаварче. В околните ронливи брегове може да се срещне да гнезди изключително красивият с многоцветното си оперение Пчелояд. Тук зимуват популациите на три вида водолюбиви птици – голяма белочела гъска, червеногуша гъска и зеленоглава патица, има големи популации на малък корморан и розов пеликан.

Езерото е и единственото в България доказано находище на див шаран.

Археология

Големият остров – Дуранкулак, известен сред специалистите като „Европейската Троя“ и „Езерният град“, е първият палеоисторически музей на открито в България. На това знаково за световната и европейската история място са открити:
- находки от палеолита (над 100 века пр. Хр.),
- селищата на първото най-древно културно, уседнало, земеделско и занаятчийско население в Европа (54 век пр. Хр.),
- първите каменни градежи в Европа (51 век пр. Хр.),
- най-старото обработено злато в света (50 век пр. Хр.),
- първи наченки на писмени знаци в човешката история (50 – 48 век пр. Хр.) предвестник на праисторическата Дунавска протописменост,
- най-ранните форми на парично-разменни ценности (50 – 48 век пр. Хр.),
- тук е идентифицирана е най-стара фаза (начало 55 – 54 век пр. Хр.), наречена Блатница, по древното име на днешното село Дуранкулак, на европейската неолитна култура Хаманджия.
Находките от Дуранкулак се считат за аргумент в полза на една хипотеза за „Потопът в Черно море“. Преливането и пробивът на покачилите нивото си води след стопяването на полярни ледове от Средиземно море през Босфора в затвореното като езеро дотогава Черно море, представляват колосално наводнение, макар то да не е станало като връхлитащо цунами, а водата, настъпвайки с 15 – 20 см дневно, е потопила от 2 – 3 до 90 км суша навътре от предишния бряг до дълбочини около 120 м. От този катаклизъм тежко е пострадала тукашната културна човешка общност, чиито наследници явно са носителите на културите Дуранкулак и Варна.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Дуранкулашко езеро


ПРИРОДАТА:
Дуранкулашко езеро е разположенo в най-североизточната част на България, на около 6 км от Българо-Румънската граница. Езерото е сред най-значимите влажни зони на България. Заедно с Шабленско-Езерецкото езеро то е единствения крайбрежен лиман по бълг. Черноморие със запазен естествен характер. Около южните брегове на езерото се намират останки от някогашни първични степи – един от най-редките типове екосистеми в България. В района на езерото се срещат 5 ендемични растения за Балканския полуостров и други 27 вида с важна международна и национална консервационна значимост. Находището на Sch.triqueter e най-представителното в страната. Най-голямо е значението на мястото за опазване на птичата фауна като зимуващите популации на 4 вида водолюбиви птици (малък корморан – Halietor pygmeus, голяма белочела гъска – Anser albifrons, сива гъска – Anser anser и червеногуша гъска – Branta ruficollis) имат главна заслуга за международното признание на влажната зона като Рамсарски обект.


Дуранкулашко езеро и съседните Шабленски езера формират заедно най-многочисленото съвременно зимовище на застрашената от изчезване в световен мащаб червеногуша гъска. Природния комплекс е разположен на миграционния път Via pontica и осигурява благоприятни условия за хранене и почивка на редица прелетни видове птици. Обекта е с международно значение за 3 гнездящи вида птици – малък воден бик (Ixobrychus minutus), морски дъждосвирец (Charadrius alexandrinus) и черночела сврачка (Lanius minor), както и от особена важност в национален мащаб за гнезденето на белооката потапница (Аythya nyroca), немия лебед (Cygnus olor), тръстиковия блатар (Circus aeruginosus), турилика (Burhinus oedicnemus), дебелоклюната чучулига (Melanocorypha calandra) и индийското шаварче (Acrocephalus agricola). Езерото има сериозен потенциал за съхраняването на дивия шаран (Cyprinus carpio), а пясъчните дюни са убежище на многочислена и стабилна популация на сирийската чесновница (Pelobates syriacus). Степните местообитания около езерото са важни за опазването на пъстрия пор (Vormela peregusna), нютоновия хомяк (Mesocricetus newtoni) и лалугера (Spermophilus citellus).

ИСТОРИЯТА:
Археологическите разкопки в Дуранкулак започват през 1974 г. от научен колектив под ръководството на проф. д-р на и.н. Хенриета Тодорова. Направените там открития донесоха много нови знания относно праисторията и ранната история на Балканския полуостров. Дуранкулак е комплексен археологически обект, където са представени върховите моменти от праисторията на Добруджа.

На западния бряг на Дуранкулашкото езеро има землянки от първите земеделци на Добруджа (5100 – 4700г. пр.н.е.), могилни погребения от протобронзовата епоха (3500 – 3400 г.пр.н.е.) и късноантичен сарматски некропол. Там са разположени и некрополите, оставени от хората, населявали Големия остров в езерото.

Проучените над 12 000 праисторически погребения, наред с некрополите от Девня и Варна, показаха, че западните брегове на Черно море са били люлка на най-древната протоцивилизация на човечеството. На Големия остров в Дуранкулашкото езеро се намира енеолитна селищна могила (4600 – 4200 г. пр.н.е.), която е паметник на културата с национално значение. На южния склон на острова има укрепено селище от късната бронзова и началото на ранножелязната епоха (1300 – 1200 г. пр. н.е.).

На 26 м навътре в скалния масив на острова е изсечен елинистически пещерен храм на богинята Кибела ( 3 в. пр. н.е.), а върху целия остров е било разположено укрепено прабългарско селище от 9 – 10 в. Част от него е експонирана.

https://shabla.be/photos/durankulak_lake/



Защитената местност Дуранкулашко езеро се намира на 15 км северно от град Шабла и на около 6 км от границата на България и Румъния.
Местността е обявена със Заповед №123/21.02.1980 на Министерския съвет. Обхваща площ от 446,54 хектара. Езерото е сред най-добре запазените крайбрежни влажни зони в България. От международно значение е опазването на над 260 вида ендемични, редки и защитени от изчезване растения и животни, които се срещат на територията на местността.
В Дуранкулашкото езеро са регистрирани 12 вида бозайници, 23 вида риби, 7 вида земноводни и 5 вида влечуги. Езерото е единственото доказано досега находище в България за съхраняване на див шаран.
Най-голяма е важността на Дуранкулашкото езеро за опазването на птиците. Оттук минава прелетният път Via Pontica, което го превръща в подходяща дестинация за орнитоложки туризъм. В района на защитената местност са регистрирани 256 вида птици, като 92 вида от тях са гнездящи. В езерото гнездят малкият воден бик (Ixobrychus minutus), черночела сврачка (Lanius minor), белоока потапница (Aythya nyroca), морски дъждосвирец (Charadrius alexandrinus) и др.
Дуранкулашкото езеро е обявено за Рамскарски обект заради зимуващите популации на три вида водолюбиви птици – голяма белочела гъска, червеногуша гъска и зеленоглава гъска и численостите на малкия корморан и розовия пеликан.
Защитената местност Дуранкулашко езеро се охранява, но достъпът е свободен. Задължително е посетителите да спазват установени правила.

https://bulgariatravel.org/bg/




Дуранкулашко езеро

Силистар е защитена местност (ЗМ) с къмпинг в община Царево, област Бургас, България.

Намира се на около 5 km от село Синеморец и село Резово, в граничната зона с Турция в устието на едноименната река Силистар.

Обявена е за защитена територия през 1992 г. от Министерството на околната среда на България. Попада на територията на природен парк „Странджа“, а така също и в едноименните защитени зони „Странджа“ за опазване на дивите птици и природните местообитания. Защитена зона „Странджа“, включваща и ЗМ „Силистар“ е част от европейската екологична мрежа НАТУРА 2000. През 1998 г. за ЗМ „Силистар“ (а също и за ЗМ „Устие на р. Велека“) има утвърден план за управление – пилотен, т.е. първи в цялата страна. Съгласно Закона за защитените територии ЗМ „Силистар“ се охранява, управлява и контролира от служителите на държавно горско стопанство Царево и общинската администрация в Царево, под прекия контрол на дирекцията на природен парк „Странджа“. Общ контрол върху спазване задълженията на изброените институции в защитената територия се осъществява от регионалната инспекция по околната среда и водите в Бургас.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Силистар


Защитена местност Силистар се намира между Синеморец и Резово, в Странджа планина. Тя е най-южната защитена местност на Черноморието. Тук се среща най-голямото разнообразие на растителни видове за единица площ в България. Могат да се видят едни от последните останали бели понтийски дюни по родното Черноморие. В близост до залива Силистар се намира най-южното находище на пясъчната лилия у нас.


Обявена е за защитена територия през 1992 г. от Министерството на околната среда на България. Попада на територията на природен парк „Странджа“, а така също и в едноименните защитени зони „Странджа“ за опазване на дивите птици и природните местообитания. Защитена зона „Странджа“, включваща и ЗМ „Силистар“ е част от европейската екологична мрежа НАТУРА 2000. През 1998 г. за ЗМ „Силистар“ (а също и за ЗМ „Устие на р. Велека“) има утвърден план за управление – пилотен, т.е. първи в цялата страна. Съгласно Закона за защитените територии ЗМ „Силистар“ се охранява, управлява и контролира от служителите на държавно горско стопанство Царево и общинската администрация в Царево, под прекия контрол на дирекцията на природен парк „Странджа“. Общ контрол върху спазване задълженията на изброените институции в защитената територия се осъществява от регионалната инспекция по околната среда и водите в Бургас.

https://otivam.bg/destination/zashchitena-mestnost-silistar/494


Защитена местност "Силистар" е най-южната защитена местност по нашето Черноморско крайбрежие. Намира се между селата Синеморец и Резово.


Разположена на площ от 773 ха в границите на природен парк "Странджа", Силистар е крайбрежна влажна зона с каменист и силно разчленен бряг. Името си дължи на едноименната малка река, която се влива в Черно море. Тук се намират най-големите оцелели бели понтийски дюни по нашето Черноморие. Край залива Силистар е разположено най-южното находище на пясъчната лилия у нас. Заливът Липите, част от защитената местност, се състои от извита пясъчна зона, като пясъчната ивица е в непосредствена връзка с гората. Той е със славата на едно от красивите диви места по Черноморието ни.

В един от най-дълбоките фиорди, разположен в северната част на Силистар, изобилства здравецът, както и други типично горски видове като изтравничето. Характерно за защитената местност е присъствието на морски ветрогон, смокиня и гмелинова гърлица. В по-високите части се срещат плюскавиче, миска и хрущалка.

Осемнадесет от видовете риби, регистрирани в защитената местност, обитават и крайбрежните морски води. От тях морската змиорка, резовският харип и резовската бряна са включени в Червената книга на България. Заедно със ЗМ "Устието на река Велека", защитена местност "Силистар" е включена в списъка на най-значимите влажни зони в България, с изразено значение за опазване на водолюбивите птици.

Мястото е любимо за почитателите на дивата природа и тихите спокойни плажове. Най-посещавани са плажовете в заливите Силистар и Липите. До устието на Силистар може да се стигне и пеша за около 3 часа като се тръгне южно от залива Бутамята до Синеморец и се следва Черноморския бряг.

https://opoznai.bg/view/zashtitena-mestnost-silistar


ЗАЩИТЕНА МЕСТНОСТ „СИЛИСТАР”

„Силистар” е най-южната защитена местност по нашето Черноморско крайбрежие. Намира се между селата Синеморец и Резово. Разпростира се южно от устието на малката река Бутамята, която се влива на едноименния южен плаж на Синеморец и достига почти до село Резово.

плаж в залива Силистар при устието на река Силистар - 42°01'21.00” С, 28°00'35.10” И; 1 м н.в.
плаж в залива Липите - 42°02'50.88” С, 27°59'28.21” И; 5 м н.в.

ОПАЗВАНЕ

СИЛИСТАР (Код в регистъра: 106)
Категория: Защитена местност
Площ: 773.3 хектара
Местоположение: Област: Бургас, Община: Царево, Населено място: с. Резово, с. Синеморец
Документи за обявяване: Заповед №608 от 01.09.1992

Документи за промяна:
1. Промяна в режима на дейностите със Заповед №РД207 от 11.06.1999
2. Промяна в режима на дейностите със Заповед №РД-560 от 12.07.2007

Цели на обявяване:
1. Запазване на характерен ландшафт на крайбрежната зона, скални образувания,фиорди
2. Специфична ксеротермна растителност и богат животински свят

Режим на дейности:
1. Забранява се промишленото и жилищното строителство, минно-геоложките проучвания, прокарването на нови пътища, разкриването на мини и кариери, добиването на инертни материали от реките и крайбрежните пясъци;
2. Забранява се замърсяването с битови, промишлени и други отпадъци;
3. Забранява се достъпът до пещерите в морския клиф;
4. Забранява се достъпът на моторни превозни средства с изключение на тези, използвани за горскостопански и селскостопански дейности;
5. Забранява се плаването на всякакви съдове целогодишно в р. Силистар при следните условия: максималния брой лодки, движещи се по маршрута да бъде 4; скоростта на движение на лодките да не надвишава 4 възела; да не се допуска замърсяване на реката с горива, масла и др. отпадъци;
6. Забранява се определянето на места за къмпиране и палене на огън без писмено съгласие на съответните регионални структури на МОСВ и без тези места да бъдат означени с трайна и видима маркировка на терена, всякакво къмпиране и палене на огън извън определените и означени за целта по посочения ред места;
7. Забранява се брането, увреждането или унищожаването на диви растения с изключение извеждане на предвидените в лесоустройствения проект сечи и събиране на билки от местното население в количества, предназначени за лично ползване;
8. Забранява се извършването на сечи през периода 30 март - 1 септември; залесяването с неприсъщи за района дървесни видове; реализирането на голи сечи и реконструкции, прокарването на нови горски пътища; отсичането на живи хралупести дървета и на дървета, на които има гнезда с диаметър над 0,5 м; изнасянето на добития дървен материал по друг начин освен с товарни животни;
9. Забранява се ловът, с изключение на: див заек - през ловния сезон в селскостопанските земи; дива свиня, благороден елен, лисица и чакал - от 1 октомври до 31 декември; сърна - от 1 октомври до 30 ноември; бекас - от 1 януари до 28 февруари със специално разрешение за ловуване от ДГС Царево; и съгласно предвижданията по ловоустройствен проект;
10. Забранява се риболовът, с изключение на спортен риболов в района от вливането на р. Велека в морето до моста при с. Синеморец на разрешените от закона видове риби, без змиорка и шаран, при условията, редът, начините, нормите и сроковете, определени от закона;
11. Забранява се преследването, събирането, улавянето и убиването на всички диви животни, които не са обект на лов по смисъла на тази заповед, без оглед на тяхното състояние или форма на развитие; създаването на дивечови ниви и всякакви приспособления за изкуствено подхранване и лов;
12. Забранява се пашата на селскостопански животни;
13. Забранява се изораването на ливади и пасища; косенето на тръстика през периода 1 март - 31 юли; използването на фосфорсъдържащи пестициди; използването на моторни помпи за напояване на земеделските земи;
14. Забранява се издирването на предмети с археологична стойност освен в случаите, когато тази дейност е организирана съгласно действащите нормативни разпоредби;
Припокриване (частично или пълно):
1. Природен парк: СТРАНДЖА
2. ЗЗ по директивата за птиците: Странджа

https://greencorridors.burgas.bg/bg/objects/view/19



Защитена местност „Силистар” - 01

На 2 км южно от Камен Бряг и на 18 км североизточно от Каварна се намира Националният археологически резерват „Яйлата“ – приморска тераса с площ 300 декара (45,3 хектара), отделена от морето с 50-60 метрови скални масиви.

Тук се намира пещерен 'град' от 101 'жилища', заселени още през V хилядолетие пр.Хр. Три некропола (фамилни гробници) от III – V век са издълбани в скалите. Некропол №1 е възникнал около издялано светилище, обърнато към изгряващото слънце. В северната част на 'Голямата Яйла' се намира малка ранновизантийска крепост, изградена в края на V век. Частично са запазени четири кули и една кула-порта. От античността са съхранени още светилище, жертвени камъни, винарни, четири вкопани гробници и други. През средновековието пещерите са използвани като манастирски комплекс. По стените на някои от тях личат прабългарски знаци – руни, кръстове и каменни икони.

Местността 'Яйлата' е обявена за археологически резерват с решение на Министерски Съвет през 1989год. Той обхваща сравнително голяма площ от бреговата ивица, започваща северно от село Камен Бряг и достигаща на юг до курорта 'Русалка', както и морската ивица с широчина 500 метра по протежение на брега. На територията на археологическия комплекс се намират многобройни паметници, принадлежащи на различни исторически епохи, от VI хилядолетие пр.н.-е. до средата на XI век. Редовните археологически разкопки водят своето начало от 1980 год., като усилията бяха насочени главно към проучване на ранновизантийската крепост, некрополите от скални гробници, пещерните комплекси.

Не по-малко значими са и останките под вода в акваторията на резерват Калиакра. Огромната дъга на залива на Калиакра е една единствена защита от северните и източните ветрове на корабите от най-древно време и естествен пристан за извършване на товаро-разтоварно работи. Освен това следи от приставане на кораби има и на Русалка и на Яйлата.

От морското дъно са извадени каменни котви, каменни щокове от каменно-дървени котви, части от оловни котви, железни котви и разнообразен керамичен материал. В залива на Калиакра през 1791 година руската флота начело с адмирал Ушаков нанася поражение на турския флот, при което потъват много кораби. При хвърляне на мрежи от рибари в шлефа на около Калиакра до 60 метра дълбочина се е попаднало на останки от антични и средновековни кораби. Всичко това доказва, че акваторията около Яйлата е с културни останки.

Името 'Яйла' е от тюрски произход и на български означава 'високо пасище'.

Легендата разказва, че на Яйлата прекарал последните си дни римският поет Овидий, заточен в град Томи (дн. Кюстенджа) от император Август. Приятелите му го измъкнали от град Томи с кораб.Овидий се приютил в залива на Яйлата и бил укрит от местното население.

КРЕПОСТТА



В северната част на равнинната тераса, т.н. Голяма Яйла, се намира малка крепост. Мястото, където е построена, леко доминира над околния терен, отделено е от север и изток от морето с отвесни с височина над 20 метра скални масиви. Това е наложило изграждането на отбранителни крепостни стени само от запад и юг. Последните са широки 2,60 метра и са с обща дължина 130 метра. С фронт към сушата пред западната стена се издават четири плътни кули, а в източния край на южната стена е била разположена портата на крепостта. Лицата на отбранителните съоръжения са прецизно изградени от плътно прилепени един към друг каменни дялани блокове, които на отделни места достигат дължина до 2,00 метра и широчина до 0,70 метра. От вътре, прилепени до крепостните стени да построени три добре запазени, еднораменни стълби. Те са разположени така, че са давали възможност за бързо и безпрепятствено придвижване на бранителите до платформата на стените и кулите. Във вътрешността на укрепителното селище е разкопана неголяма по размер площ. Разкрита е част от главната улица, водеща от входа до центъра на крепостта и една голяма сграда, която вероятно е служела като караулно посещение. Интерес представлява прилепеното към една от постройките каменно стълбище, което показва, че тя се е издигала на два етажа.

Най-невралгичният и важен пункт и да функционирането, и за отбраната на крепостта и била портата. Тя е от типа кула – порта с два входа с широчина 2,60 метра. Външният е бил преграждан със спускаща се врата (т.нар. катаракта), а вътрешният – с двукрила, залоствана с масивни дървени греди, които са се прибирали в специално направени за тази цел дълбоки канали в крепостната стена. Над входа, който е бил засводен, се е извисявала надвратната кула, осигурявала по-добрата охрана на портата и терена около нея.

Откритият разнообразен археологически материал – изработени от мед, бронз, кост и глина предмети, както и многобройни монети, показват, че крепостта в местността Яйлата е била изградена в края на V – началото на VI век. Съществувала по времето на едни от най-силните и опустошителни нападения на славяни и прабългари, нейния живот продължил съвсем кратко. Разрушена окончателно някъде около последната четвърт на VI век, над нейните опожарени руини животът замира за около три века. Едва през IX век около нея възниква старобългарско селище. По същото време портата е била преградена със зид от преупотребени каменни блокове, а при потерната в западната стена е бил изграден малък параклис. Както повечето селища в Добруджа и това в Яйлата е унищожено от печенезите в средата на XI век. Фактически, след тази дата на Голямата Яйла животът напълно.

ПЕЩЕРИТЕ



На територията на резервата са разположени голям брой, дялани от човешка ръка единични или групирани в комплекси пещери. Само на Голямата Яйла те са 101. В продължение на няколко години с помощта на пещерняци, геодезисти и техници бе извършено пълното им документиране. Пещерите са разположени на няколко нива в отвесните скатове, ограничаващи местността към Добруджанското плато и морето. Използвани са в продължения на хилядолетие като жилища, някои от тях като гробници или църкви. През ранновизантийския период – V – VI век те са служели за монашеска обител, т.е. тук е съществувал един от т.нар. скални манастири в Добруджа.

СКАЛНИТЕ НЕКРОПОЛИ



Над 120 са гробните съоръжения в откритите три некропола в резервата, издълбани в скалистото равнинно плато или в отвесните склонове. В южната част на Яйленската тераса са проучени няколко гробници от т.нар. пещерен тип. Те са в основата на скалния масив и се състоят от малки преддверия, през които се влиза в гробната камера, която е с правоъгълен план.

По-системно е проучен некропол №1, който се намира на Добруджанското плато на около 700 метра северно от споменатата вече ранновизантийска крепост. Разположен е по венеца на извисяващия се на около 50-60 метра над морето скалист бряг. По своя архитектурен план гробните съоръжения се обособяват в няколко основни типа:

Пещерен тип с малки шахтовидни преддверия със или без стъпала; Гробници, при които камерите са със сравнително голям, обикновено правоъгълен или елипсовиден отвор към повърхността, затварян с дялани каменни плочи. Обикновено този тип гробници са с по-добре оформени преддверия и стъпала;

Гробовете с правоъгълна или елипсовидна форма, покривани с една или няколко дялани плочи. (В този тип съоръжения са погребвани деца). Некрополът е възникнал около издяланото в скалата светилище. Както и по-голямата част от гробните съоръжения то е обърнато с лице към морето, по посока на изгряващото слънце.

Некропол № 12, от който са проучени 14 гробници се намира непосредствено на изток от село Камен Бряг. За разлика от некропол № 1 тук гробниците са обособени на малки групи с ориентация  както изток-запад, така и север-юг. Повечето от тях са с по-големи размери и много по-прецизно издялани. Особен интерес предизвиква гробница № 2, на чиято източна стена се намира стилизирано изображение на бича глава – единствената пластична украса, открита до този момент в изследваните некрополи.

С малки изключения почти всички гробници са били ограбени още в древността или по-ново време. Намереният гробен инвентар – глинени паници, гърнета, чаши, лампички, бронзови и железни токи, стъклени маниста, монети и други ги датира в хронологическите граници на II – V век. Гробниците са били фамилни, функционирали са продължително време като в някои от тях бяха открити до 15 скелета.

Некрополите в археологически комплекс „Яйлата” поставят за разрешаване пред нас доста важни и интересни въпроси, свързани не само с погребаните обичаи, а най-вече с тяхната етническа принадлежност. Формално-типологически сравнение на съоръженията на в проучваните некрополи показва повече сходство с подобни от територията на Североизточното Причерноморие, отколкото с тези на от Източните Родопи, Странджа-Сакар и други райони на нашата страна. Затова свързваме тяхната поява по Добруджанското Черноморско крайбрежие с нахлуванията и заселването на тук на „варварски” племена и то най-вероятно от сарматски произход.

ПРИРОДАТА



„Яйлата” не само съхранява интересни и значими културно-исторически паметници, а е и неповторима природна даденост. Разнообразен е растителния и животинския свят. Тук гнездят преминават за зимуване към бреговете на Африка над 178 вида птици. Тук са регистрирани повече от 270 вида фауна. Едни от най-интересните са:

Среден корморан Phalacrocorax aristotelis (Linnaeus, 1761)

У нас гнезди в пещерите по скалистото крейбрежие само между с. Тюленово и н. Калиакра. Защитен вид. Включен в Червената книга на България с категорията застрашен вид. Числеността му от 25-30 гнездещи двойки през 1978 се е увеличила вече на 150-170 двойки.

Голяма дропла Otis tarda Linnaeus, 1758

У нас в края на 19в. гнездила повсеместно. В началото на 20в. числеността й започва силно да намалява. Към края на 70-те години само единични двойки мътят в Добруджа. Отделни ята зимуват тук и южно от Стара планина. Сега вече голямата дропла не гнезди у нас и рядко малки групи от предимно млади птици посещават региона. Размножаваща се популация съществува в Испания и Унгария. В Украйна и Русия видът е силно намалял. Украинските дропли са постоянни и само при много студени и снежни зими предприемат недалечни миграции на юг, достигайки и България.

Малка дропла, стрепет Tetrax tetrax (Linnaeus, 1758)

В миналото гнездила в Средна и Южна Европа. От края на 19в. числеността й рязко намалява. Понастоящем гнезди само на Пиринейския п-ов, Франция, Италия, в степите на Русия и Централна Азия, източно от Азовско море. Вероятно още от 70-те години вече не се размножава у нас. Не е наблюдавана и през зимата. Защитен вид. Включен в Червената книга на България с категорията изчезнал вид.

Тюлен монах (Monachus monachus) Hermann, 1779



Тюлена монах е изчезнал вид. В миналото е обитавал скалистото крайбрежие на Черно море около н. Калиакра, Маслен нос и Странджа. През 1936г. около н. Калиакра са живели 128 тюлена, през 1979 – два, а след 1980г. видът не е наблюдаван повече тук. Родните рибари са избивали поголовно тюленчетата под предлог, че са изяждали рибата. Надежди за възкръсване на тюлена дават сведенията, че създанието отново е било забелязано на турския бряг на Черно море преди 2 години. Все още малка популация съществува по турското Черноморско крайбрежие, в Егейско море, по островите и африканското крайбрежие на Средиземно море. Включен е в Червения списък на IUCN с категорията критично застрашен; CITES, Бернската и Бонската конвенции. Видът навсякъде е защитен.

Виа Понтика

В България могат да се наблюдават почти 70% от птиците, обитаващи европейския континент, поради минаващите през страната ни трансконтинентални миграционни орнитоложки пътища – Виа Понтика и Виа Аристотелис, влажните зони по българското черноморско крайбрежие и река Дунав, както и разнообразните природни условия във вътрешността. Най – подходящи места за наблюдение има по Дунавското крайбрежие, по Северното Черноморие (вкл. Яйлата, нос Калиакра), по Южното черноморско крайбрежие, в Национален парк Шуменско плато, в Провадийското плато, в резерватите Горна и Долна Топчия край река Тунджa.

Виа Понтика e Втoрият по “натовареност” миграционен път в Европа. След Гибралтар (Испания), през този миграционен коридор минават най-много от птиците в Европа и Азия. Виа Понтика минава по Черноморското крайбрежие.

https://kamenbryag.info/yailata/


Камен бряг - Резерват “Яйлата” с неповторими скални форми

Камен бряг - Резерват “Яйлата”неповторими скални форми до морския бряг. На 2 км южно от селото се намира археологическата местност „Яйлата“ с множество гробници, каменни жилища и ранновизантийска крепостна стена. Северозападно от селото има голям некропол от скитски гробници. На входа на „Яйлата“ е открит и разчистен тракийски олтар на слънцето. По високите брегове северно и южно от селото има още редица мегалитни паметници.

Светилището е една от забележителностите в резервата. То се намира в една от пещерите-жилища, 101 на брой, обитавани от местните хора по тези земи около 5 век пр.н.е. Храмът има три ниши, които са се използвали в древността за религиозна дейност.

Какво има още там?

Антични гробници Камен Бряг
Местоположение Н.В 30 м.
GPS координати: 43°27'29.3"N 28°33'28.1"E

Антични гробници
Местоположение Н.В 28 м.
GPS координати:  43°26'26.4"N 28°32'50.8"E

Ранновизантийска крепост резерват Яйлата
Местоположение Н.В 10 м.
GPS координати: 43°26'16.7"N 28°32'44.4"E

Скална църква „Св. св. Константин и Елена“
Местоположение Н.В 31 м.
GPS координати: 43°26'01.1"N 28°32'18.7"E

Калиакра е една от първите защитени територии в България, обявен за природен резерват през 1941 г.[1] Днес защитената зона обхваща сухоземна територия и акватория с обща площ 687,5 хектара. Калиакра е единственият резерват в България, включващ и защитена морска акватория.

Природният резерват е единственото място в България, където се срещат степни тревни съобщества (степта Калекайря). През 1981 г. в морските пещери под носа все още се среща тюленът-монах. Тук могат да се наблюдават делфини, аристотелеви корморани, скален кос, папуняк, дебелоклюна чучулига, черногърбо каменарче и други редки видове, общо 32 вида птици по платовидната част и още 12 по скалните корнизи.

На север от Калиакра се намират две малки влажни зони – Болата и Тауклиман („Птичия залив“). Тук гнездят интересни водолюбиви птици – малък воден бик, малък гмурец, патици. Неизмеримо богати са тези места по време на прелет, когато повече от 150 вида птици спират за почивка и хранене. Околните скални масиви са убежище на бухала, белоопашатия мишелов, застрашени от изчезване влечуги, включени в Червената книга на България.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Калиакра


Болата е малък, красив залив и резерват на българското Черноморие. Намира се от северната страна на нос Калиакра, на около 6 км югоизточно от с.Българево, около 13 км от гр. Каварна в същата посока, и приблизително на 74 км североизточно от гр. Варна.

Това е езеро тип лиман и тясна клисура, която се врязва в брега до бивша военна станция. От двете й страни има скални масиви с издълбани в тях пещери. През Болата протича къса рекичка, която се подхранва от множество извори. На мястото, където тя се влива в морето, се образува устие на лагуна.

Красивите скали са били свидетели на много произшествия. Това е и значението на турската дума болата - бол (много) и ата (смърт). Там морето или е спокойно и красиво, или бурно и страшно.

На Болата е изграден малък пристан, където рибарите опъват въдиците си, както и заведение, предлагащо разхладителни напитки през лятото. Плажът е чист и приятен, а водата плитка, бистра и прохладна. Заливът е отлично място за гмуркане. Това е и единствения резерват в България, включващ в пределите си и акватория /морска площ/.

В местността са открити останки от антични и средновековни селища, уникални каменни кръгове, жертвени камъни, скални пещери-жилища, свидетелстващи за живот от 400 г.пр.Хр., както и Малтийски кръст – доказателство за търговията на Второто Българско царство с Венеция и Генуа.

Над езерото минава Виа Понтика — един от основните пътища за миграция на прелетните птици от цяла Европа. В него гнездят интересни водолюбиви птици — малък воден бик, малък гмурец, земеродно рибарче, патици, чапли, гмурци, потапници и др.

Стръмна пътека на север се изкачва до върха на скалната стена, откъдето се открива великолепен изглед към цялата клисура. Само оттук се вижда изцяло нос Калиакра. Ако се продължи на север, покрай високия отвесен бряг може да се стигне до резервата Тауклиман /птичия залив/ и курорта "Русалка".

Заливът Болата вече е част от клуба "Най-красивите заливи в света", което е изключително добра възможност България да заяви присъствието си като световна туристическа дестинация..

Транспорт
От Каварна се поема по третокласен път 901 за Българево. В селото пътят продължава направо по посока Калиакра, а в началото на носа има разклонение вляво за Болата. До плажа се стига по стръмен и каменист път, който е доста тесен и е трудно да се разминат две коли. Продължава се донякъде с кола, а след това пеша около 10 мин. С подходящ автомобил може да се слезе и до самия плаж.

Настаняване
Село Българево разполага с хотел, както и с няколко вили и къщи за гости.

https://www.mirela.bg/



Болата е местност, разположена на едноименния залив и е част от резерват Калиакра. Намира се в северната част на Българското Черноморие край село Българево и в близост до бивша военна станция.

Местността е влажна зона с голямо значение за няколко редки растителни и животински вида. Пясъчният плаж е с естествен произход и е уникален за скалните брегове в района на Калиакра.

Малка река образува тясна клисура и се влива в блатото „Болата“ (езеро Болата) с площ 23 ха, обрасло с обширен масив от тръстика. Варовиковите скали в местността имат червен цвят поради железните окиси в глината, която запълва пукнатините им.

Заливът е и част от защитена зона „Комплекс Калиакра“ по НАТУРА 2000.

Флора и фауна

От тревните растителни видове се срещат обикновен гингер, луковична ливадина, обикновена тръстика, други житни растения и др.

Характерни за района храсти са дрян, чашкодрян, драка, храстовиден жасмин и др.

Срещат се няколко вида земноводни и влечуги като защитените видове сирийска чесновница, кафява крастава жаба, шипобедрена костенурка.

Над езерото минава Виа Понтика – една от големите въздушни „магистрали“ на мигриращи птици от цяла Европа. Поради това в залива може да се наблюдават гнездящи или преминаващи водолюбиви птици – малък воден бик, малък гмурец, земеродно рибарче, голям корморан, речна рибарка, белоока потапница и други видове патици и гъски.

Пукнатините и нишите са важни местообитания за прилепите и характерните за района степни бозайници белокоремна белозъбка, малка белозъбка, обикновена сива полевка и др. Във водите в близост до залива може да се наблюдава и обикновен делфин

Култура и туризъм

В пещерите на Болата са открити останки от антично селище и свидетелства за живот от 400 г. пр. Хр., както и малтийски кръст – свидетелство за търговията на Второто българско царство с Венеция и Генуа. Открити са още каменни кръгове, жертвени камъни, скални пещери – жилища.

Плажът е широко известен и като място за гмуркане. Стръмна пътека на север се изкачва до върха на скалната стена, откъдето се открива изглед към цялата клисура.

Заливът Болата е част от клуба „Най-красивите заливи в света“. Плажуването и къмпингуването са разрешени. Няма специален режим и статут на забранена зона. Разрешен е достъпът на МПС, кемпери, каравани, велосипеди и организирани пешеходни походи. Почистването е задължително след всяко посещение.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Болата



България отвисоко - Плаж Болата

„Русенски Лом“ е природен парк в България.

Разположен на около 20 километра южно от Русе. Паркът е наречен на река Русенски Лом - последния десен приток на река Дунав.

На 26 февруари 1970 г. районът е обявен за природен парк с площ от 22 267 декара. Територията на природен парк се намирала по поречията на реките Баниски (Мали) Лом, Черни Лом и Бели Лом. През 1986 г. Комисията по опазването на околната среда към Министерския съвет внася предложение за прибавянето към територията на народния парк на още 27 362 декара като по този начин територията на парка да стане 49 629 декара.

Границите на парка, които са валидни и днес, са приети през 1989 г. Територията на природния парк е 3260 хектара. През 1989 г. е изготвен и цялостен проект за стопанисването и опазването на териториите, които са включени в парка.

Природни особености

При образуването на характерния релеф на Дунавската равнина основна роля играе образуването на Алпо-Хималайската планинска система. Стара планина е част от тази планинска система. При нагъването на слоеве на земната кора, при образуването на планинската верига, е оказан натиск на териториите, които са се намирали близо до възникващите планини. Това е и причината за възникването на многото десни притоци на Дунав, които водят началото си от Стара планина. На това нагъване на горните слоеве от земната кора се дължи и характерната форма на речните долини в Дунавската долина. Смята се, че днешната Дунавска равнина преди около 120 млн.г. е представлявала дъно на воден басейн. Когато той престава да съществува на територията му остават много утаени варовикови скали.

На това се дължи релефното разнообразие на Дунавската равнина и в частност на териториите на природен парк „Русенски Лом“. Образували са се множество пещери и други карстови образувания. За териториите с варовикова основа е характерно изключително разнообразие на биологичния свят.

Причина за разнообразието на живата природа в парка е и специфичния климат на района. За зимните месеци са характерни сравнително ниски температури. Пролетта настъпва по-късно, отколкото в други райони. Годишните температурни амплитуди са по-високи отколкото на други места на такава географска ширина. Лятото е горещо, а есента е по-топла от пролетта. В района се наблюдава температурна инверсия. Инверсията се изразява в това, че тук зимните температури са по високи от тези в останалата част на Дунавската равнина, въпреки че паркът е разположен в по-северните части.

Флора (Растителен Свят)

Поради малката надморска височина на природния парк най-разпространени са широколистните гори. Иглолистните видове са слабо представени. Особен интерес представлява келявия габър, тъй като това са едни от най-северните части на неговия ареал на разпространение. Коренните системи на този вид имат важно значение срещу ерозията и почворазрушаването. Други разпространени широколистни дървета са драката и акацията. Освен това се срещат и видовете цер, благун, зимен дъб, космат дъб, липа, явор, ясен, акация, орех, черен бор, клен, летен дъб, люляк, смрадлика, глог, мъждрян и др.

Географската ширина, на която се намира парка и това, че това е едно от последните места, където е запазена дивата природа, характерна за Дунавската равнина, правят парка интересен от научна гледна точка. Растителността на природния парк се определя като лесостепна. Това означава, че тя е преходна между горските райони характерни за Западна и Югозападна Европа и териториите със степна растителност, които са характерни за Източна Европа и централните части на Азия.

На територията на природен парк „Русенски Лом“ се намира единственото находище на Сибирска телчарка и Диекианов лопен в България. Сибирската телчирка се среща на територията на България. В страната той е установен за пръв път през 1997 г.

Особен интерес представляват ендемичните видове, които се срещат тук. Установени са един български и пет балкански ендемични растителни видове. Характерен представител на степната растителност е Йоановото коило, което е един от разпространените в природния парк видове.

Въпреки че основната цел на националния парк е опазването на богатството от широколистни екосистеми, тук интерес представляват и ливадните растения. По ливадите и поляните, които се намират в парка са установени над 700 вида висши растения. Тук се срещат и голям брой редки и застрашени от изчезване видове. Значителен е броят на растенията, които присъстват в Червената книга на България.

Фауна (Животински Свят)

Фауната е много разнообразна. Специални проучвания на безгръбначните в района на Природен парк „Русенски Лом“ не са извършвани. Между безгръбначните животни интерес представляват скорпионът на Делчеви и сколопендрата. Сред насекомите могат да се открият малка богомолка, няколко вида редки и защитени бръмбари, като еленов рогач, бръмбар носорог, дъбов сечко. От пеперудите — лястовича опашка, мъртвешка глава, полумесец, малък черен аполон и др.

Районът на Ломовете е обявен за важно място за пеперудите в България.

В реката могат да се срещнат 22 вида риби, а освен това раци, охлюви и миди. Още 10 вида земноводни (от които 5 защитени) и 19 вида влечуги населяват Долината. Особена зоогеграфска стойност имат ноното гущерче, което е и единствен представител на геконите в България, и коравецът, известен още и като безкрак гущер. Срещат се два вида сухозени костенурки, стрелец (синурник), петнист смок и смок-мишкар, пепелянка, медянка. Спортният риболов е разрешен.

Паркът е истински птичи рай. Тук се срещат много птици, които са застрашени в цяла Европа, затова Ломовете са обявени за орнитологично важно място. Многобройните скални кухини, корнизи, тераси, пещерни антрета и площадки създават идеални условия за скалногнездещи птици, като скален орел, египетски лешояд, белоопашат мишелов, червен ангъч, ловен сокол, обикновена и степна ветрушка, скален гълъб, бухал, белогръд бързолет, и други.

Съчетанието на скали, вода, гора, ливади създават условия за обитаване на още много птици, като малък креслив орел, ястреб, осояд, горска улулица, дългоуха сова, чапли. Почти всички видове кълвачи огласят гората. От установените над 190 вида на пернатия свят, които се срещат в парка, тук гнездят 110 вида. Останалите са прелетници, зимни гости и случайни посетители.

Интересно е да се отбележи, че докато в Средна Европа черният щъркел вие гнезда по стари дървета в горите, в България гнезди почти изключително по скалите.

От 90-те вида бозайници на територията на България, в долината са установени 70. Те са твърде разнообразна група, както по местообитание, така и по начин на живот. Някои са свързани повече или по-малко с водата: видра, ондатра, воден плъх, малка водна земеровка. Голямото мнозинство, особено земеровки и гризачи, водят наземен или полуподземен начин на живот, а някои, като къртицата и сляпото куче — изцяло подземен. Прилепите са свързани с пещери и скални цепки, някои с дървесни кухини или разнообразни укрития по жилища, без обаче да са обвързани близко с човека. Съжители на човека са домашната мишка и два вида плъха. Много други насекомоядни и гризачи могат да се преместят временно към селища и сгради, през неблагоприятния зимен сезон. Дървесен начин на живот имат катерицата и сънливците, в ниши и дупки, главно с южно изложение.

Значението на парковата територия е много високо за хищните бозайници (12 вида) и е своеобразен оазис за тях. Установените 26, от общо 29 вида прилепи за България (над 86 %), включват представители и на двете биологични групи по отношение на тяхното размножаване т.е. видове обитатели на пещерите и видове обитатели на старите гори с хралупати дървета. В Парка обитават 14 вида бозайници, обект на лов. От тях пет вида са с доказани качества — благороден елен, сърна, дива свиня, дива котка и вълк.

Забележителности

Най-старите следи от човешко присъстване в местността датират от старокаменната епоха. Открити са останки от Античността. На много места има следи от тракийски селища и светилища. Земите на природния парк стават част от Римската империя през 1 век след Завоевателната кампания на Траян.

По-късно териториите били отвоювани от прабългарите. Те също издигнали няколко укрепления, които служели за отбрана срещу набезите от страна на Византия. Във времето точно след пристигането на прабългарите близо до територията на днешния парк се е намирал основния център на държавата.

До природния парк се намира археологическият резерват "Скални църкви". Той е разположен в село Иваново и основния обект, който е включен в него е манастирът „Св. Архангел Михаил“ („Затрупаната църква“). Манастирът е бил основен културен и църковен център на областта през късното Средновековие. Голям е броят на църквите на теритоията на природния парк, като общия брой действащи и нефункциониращи храмове е над 30.

Тук се намира и археологическият резерват "Средновековен град Червен", който се намира в село Червен. Някога на мястото на днешното село се е намирал един от основните културни центрове в североизточната Дунавска равнина.

Тук е и единственият действащ в България скален манастир край село Басарбово - „Св. Димитър Басарбовски“.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Природен парк Русенски Лом



Природен парк „Русенски Лом” е разположен на 20 км южно от гр. Русе и носи името на река Русенски Лом – последния десен приток на река Дунав. Обявен е за защитена територия през 1970 г., а общата му площ е 3408 хектара.

Красивите речни тераси, високите отвесни скали, пещерите, скалните образувания, голямото биоразнообразие и историческите паметници превръщат парка в изключително място за посещение. Освен че позволява научноизследователски дейности, природен парк „Русенски Лом” предлага и много възможности за активен и екотуризъм.

Съчетанието между скали, гори, реки, пещери и ливади е причина за изключително богатото биоразнообразие. Флората на парк „Русенски Лом” наброява 902 вида. Фауната е представена от 10 вида земноводни (от които 5 защитени), 19 вида влечуги, 22 вида риби, раци, охлюви и речни миди, 66 вида бозайници. Едно от най-големите богатства са птиците – 190 вида, от които в парка гнездят 110 вида. Изключително добри условия тук намират скалногнездещите птици – скален орел (Aquila chrysaetos), египетски лешояд (Neophron percnopterus), белоопашат мишелов (Buteo rufinus), червен ангъч (Tadorna ferruginea), ловен сокол (Falco cherrug) и др.

Различни специално обособени маршрути позволяват на туристите да се запознаят с многообразието на парка. „Грамовец” е маршрут, който дава възможност за опознаване на красивия ландшафт на Ломовете, богатото биологично разнообразие и множество исторически обекти. Маршрутът започва при археологическия резерват „Ивановски скални църкви” и по красива пътека сред лонгозна растителност достига до смесите на реките Бели и Черни Лом, даващи началото на река Русенски Лом. По черен път се преминава под внушителни скални масиви, обитавани от различни редки видове птици, и се достига до заслон с камина. Маршрутът е с дължина около 12 км.

„Дендропътеката” е маршрут, който запознава туристите с растителните видове в парка. Общата дължина на маршрута е 6 км, а началната му точка е село Нисово. Обиколката започва с изкачване по широка пътека до скална площадка с панорамен изглед към река Малки Лом. Движението е по равен черен път, като по трасето има изградени места за палене на огън и мостче през реката. Туристите могат да видят над 20 местни дървесни и храстови вида, а за улеснение има информационни табели. При желание маршрутът може да се удължи с 4 км и да се стигне до Голям Нисовски манастир, където има изграден кът за отдих.

Друга екопътека води до вековния бряст край село Нисово. Началната точка на маршрута отново е селото, но в източния му край. Маршрутът с дължина 6 км преминава през християнско гробище от ХVІІ век, продължава нагоре по скалите, минава край рибарниците на селото и следва пътека на изток до скална площадка в горната част на скалите, откъдето се открива панорама към останките от село Галица. Пътеката слиза до реката и отвежда до вековен бял бряст, където има изграден кът за отдих. След това се продължава до разрушена воденица. От април до октомври привечер от моста над река Бели Лом могат да се наблюдават ловуващи прилепи.

На територията на парк „Русенски Лом” се намират и Ивановските скални църкви – обект под защитата на ЮНЕСКО. Специален маршрут запознава туристите с историята на Ивановските скални църкви и природния парк. Началната точка на маршрута е село Иваново, а дължината му е 9 км. Тръгва се от жп гарата през село Иваново по дерето край Гарвалов Ялак или по шосето от пътя за Русе към Ивановските скални църкви срещу течението на река Русенски Лом. Стига се до паркинга пред църквите, където има постоянен екскурзовод от Регионалния исторически музей – Русе.

Последният маршрут също е с историческа насоченост – разходка в и около крепостта Червен. Началната точка е село Червен, където през паркинга пред крепостта и по стъпалата нагоре се влиза в крепостта Червен. Могат да се разгледат скални ниши за добив на селитра. Запазени са основите на 13 църкви, болярски дворец и една от двете оригинални средновековни бойни кули в България. До реката се стига по стълби в западния край на крепостта. Може да се разгледа и автентичното водоснабдително съоръжение към крепостта. На място има осигурен екскурзовод от музея в Русе.

Всички маршрути са много добре обозначени, не са специализирани и ако се следва стриктно маркировката, не е необходимо да има водач от природния парк.

Обиколка с водач е възможна само при предварителна заявка. В границите на природния парк е забранен ловът, както и паленето на огън извън местата, определени за това.

В търговските обекти в населените места на територията на парка се продават информационни материали и сувенири.

https://welcome.bg/listing/Природен парк Русенски Лом



Природен парк "Русенски Лом" Ruse Lom Nature Park Bulgaria

Поморийското езеро е крайбрежна лагуна, разположена северно от град Поморие. Езерото е отделено от морето с естествена пясъчна коса (томболо) и изкуствена дига и само в южната си част има свързващ канал, чрез който се осъществява притока и оттока на морска вода.

Площта му е около 7 – 8,5 km2, дължината 5 – 6 km, ширината варира от 350 m на север до 1,6 km в средната част. Дълбочината му не надвишава 1,4 m, а солеността 60 – 80‰. Използва се за добив на сол (около 30000 т годишно) и лечебна кал.


Над езерото минава Виа Понтика – една от големите въздушни магистрали на мигриращи птици от цяла Европа. 269 различни вида птици са наблюдавани в района на влажната зона.

От 2010 г. на южния бряг на Поморийско езеро работи посетителски и природозащитен център. В близост до центъра е и единственият в страната Музей на солта.

С цел опазване на редките и застрашени видове и местообитания Поморийското езеро и прилежащите територии са обявени за Защитена местност по българското законодателство (2001), за Рамсарско място по смисъла на Рамсарската конвенция за опазване на влажните зони и водолюбивите птици и е един от 10-те български обекта в световния списък на Конвенцията, регистриран с № 1229. През 1998 г. Поморийско езеро е обявено за Орнитологично важно място за птиците, а от 2007 г. официално е включено от Министерски съвет в Европейската екологична мрежа Натура 2000 като защитена зона по Директивата на ЕС за птиците и защитена зона по Директивата на ЕС за местообитанията.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Поморийско езеро


Поморийско езеро е защитена местност в България. Намира се в землището на Поморие.

Защитената местност е с площ 760,83 ha. Обявена е на 23 януари 2001 г. с цел опазване на Поморийското езеро, солниците и прилежащите крайбрежни терени като влажна зона с международно значение и като местообитание на 63 вида застрашени от изчезване птици. Територията на защитената местност се припокрива със защитена зона Поморийско езеро от Натура 2000.

В защитената местност се забраняват:

строителство и всякакви други дейности, с които се изменя обликът на местността и водният режим на езерото;
унищожаване на блатната растителност и опожаряване на тръстиката;
замърсяване на водите на езерото и прилежащите площи;
ловуването;
безпокоене на птиците, разваляне на гнездата им, събиране на яйцата им, както и опръстеняване на малките без разрешение от Министерството на околната среда и водите.
Допускат се:

дейности по солодобива и поддържане на канала море-езеро;
добив на лечебна кал;
зарибяване с видове риби, характерни за езерната ихтиофауна;
улов „на гард“ и спортен риболов на определени с план за управление места; до влизане в сила на план за управление тези места се определят от РИОСВ-Бургас;
строителство на нови диги, както и реконструкция и ремонт на съществуващите, след съгласуване с МОСВ.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Поморийско езеро (защитена местност)



Поморийското езеро се намира на 25 км от Бургас и на 2 км северно от Поморие. То представлява свръхсолена лагуна от естествен произход и е най-северното от групата на бургаските езера.
Отделено е от морето с пясъчна коса и изкуствена дига. Пясъчната коса е изградена от „черен” пясък, чийто цвят се дължи на железните окиси в него.
Формата на езерото е продълговата, с дължина 6,7 км и ширина 2 км. В южната му част има канал, който го свързва с Черно море.
Климатичните условия са изключително благоприятни – продължително слънцегреене, до 2360 часа годишно, средната юлска температура на въздуха е 23,6°С.


Дъното на езерото е покрито с черна кал, богата на минерали и микроелементи. Именно заради лечебните свойства на лиманната кал, използвана от дълбока древност, Поморие е един от предпочитаните балнео, СПА и уелнес курорти по българското Черноморие. Днес лечебната кал намира приложение за лечение на кожни болести, заболявания на опорно-двигателната система, както и в козметиката и процедурите за разкрасяване.
Северната част на езерото се използва за солодобив – дейност, която има повече от 20 века история в района. Високата соленост е създала уникална среда, към която са се приспособили различни растителни и животински организми, като например солничното раче Artemia и растението солянка (Salicornia europaea).
Във водите на Поморийското езеро са установени общо 71 вида водорасли и 87 вида висши растения, като лъскавата камилска трева (Corispermum nitidum). За пясъчната коса, която отделя езерото от морето, са характерни пясъчните дюни и специфичната за тях растителност – пясъчна млечка (Euphorbia peplis), морски ветрогон (Eringium maritimum), пясъчна амофила (Ammophila arenaria), тойна (Trachomitum venetum) и др.
Бреговете на езерото са обрасли с тесен пояс от тръстика, а на места се среща и папур.
Безгръбначната фауна е представена от общо 200 вида, като едни от най-известните са водните кончета – Lestes macrostigma.
Разнообразието от риби не е голямо. Постоянно пребиваващ е само един вид – кавказкото попче (Knipowitschia caucasica), а мигриращи са рибите морски кефал (Mugil cephalus), илария (Liza saliens) и др.
Срещат се общо 17 вида земноводни и влечуги, много от които редки и световно застрашени видове – шипобедрената (Testudo graeca) и шипоопашатата (Testudo hermanni) костенурка, обикновената блатна костенурка (Emys orbicularis), ивичестият (Lacerta trilineata) и кримският (Podarcis taurica) гущер и др.


Над Поморийското езеро преминава вторият по големина миграционен път на птиците в Европа – Via Pontica. Това обуславя голямото разнообразие от птици – общо 269 вида (гнездящи, зимуващи, мигриращи).
В района на езерото гнездят 57 вида птици, като гривеста рибарка (Sterna sandvicensis), саблеклюн (Recurvirostra avosetta), кокилобегач (Himantopus himantopus), морски дъждосвирец (Charadrius alexandrinus), речна рибарка (Sterna hirrundo), белочела рибарка (Sterna albifrons) и др.
Бозайниците са представени от общо 31 вида, като сред тях е и най-малкият бозайник в света – етруската земеровка (Suncus etruscus).
С цел опазване на редките и застрашени видове и местообитания Поморийското езеро и прилежащите територии са обявени за Защитена местност по българското законодателство (2001 г.) с обща площ от 760 ха.
През 2002 г. районът на езерото е обявен за Рамсарско място по смисъла на Рамсарската конвенция за опазване на влажните зони и водолюбивите птици.
Допълнителна информация за езерото може да получите в Посетителския и природозащитен център на Поморийското езеро. Там може да видите и експозиция на факти и фотоси от солената лагуна. В изложбената зала се прожектират и кадри на живо от колония на гривести рибарки в езерото.
От втория етаж на сградата могат да бъдат наблюдавани защитените територии, има възможност за използване на наблюдателни тръби и бинокли. Предлагат се още водачи и беседи.
В района на езерото са обозначени два типа маршрути: орнитологичен за любителите на птиците и ботанически за любителите на растенията. Поставени са информационни табели, карта на езерото и маркирани маршрути.
По маршрутите има различни информационни табели, представящи редки и застрашени видове растения и птици, които могат да бъдат наблюдавани в района на езерото.

В непосредствена близост до езерото се намира Музеят на солта – единственият в България и в Източна Европа специализиран музей за производството на сол чрез слънчево изпарение на морска вода. Музеят представя древната анхиалска технология за производство на морска сол. Той се състои от експозиционна зала и 20 дка действащи солници. Разполага с уникална колекция от снимки от началото на миналия век, проследяваща развитието на солодобива в района, стари топографски карти, макети и автентични соларски съоръжения и инструменти. Интересни видеофилми могат да се видят с помощта на съвременни аудиовизуални средства. В музея се предлагат сувенири, брошури и др.

https://bulgariatravel.org/bg/Поморийско езеро


За езерото

Поморийско езеро е естесвена свръхсолена лагуна, разположена на българското Черноморие, северно от гр. Поморие. В миналото Поморие е било остров, който чрез образуването на две пясъчни коси – на запад и на север - се е свързал със сушата.

Днес езерото е отделено от морето от северната пясъчна коса, която е дълга около 5 км и широка 50 м. По протежението на тази пясъчна ивица са се сформирали пясъчни дюни, покрити със специфична растителност. Интерес представлява „черния” пясък, от който е изградена тази пясъчна коса, като цвета му се дължи на високото съдържание на железни окиси.

Високата соленост на езерните води в комбинация с топлия климат още от древността са били предпоставка за развитие на солодобив чрез изпарение. Тези дейности има повече от 20 века история в района. Това предполага и превръщането на част от езерното крайбрежие в солници – специално създадени басейни за добив на сол.

През втората половина на ХХ век е извършена голяма реконструкция на Поморийските солници, която е довела до изграждането на система от земно-насипни диги в езерото и разделянето му на един голям и няколко по-малки басейна. В западната част на езерото се е вливала р. Адата (Каменарска река), която за целите на солодобива е била отведена от езерото чрез отводнителен канал.

Дъното на езерото е покрито с черна кал, богата на минерали и микроелементи, която притежава лековити свойства и се използва за медицински цели. Калолечението има дълги традиции в Поморие, като основните приложения са при кожни болести и заболявания на опорно-двигателната система. През последните години лечебната кал намира приложение и в козметиката, възстановяването и процедурите по разкрасяване. Лечебната кал е продукт, който се получава при разграждането и последващата минерализация на мъртвата органична материя (фито и зоопланктон) в специфичните условия на висока соленост.

Високата соленост (над два пъти по–висока от тази на Черно море) е създала уникална среда, към която са се приспособили различни растителни и животински организми, като например солничното раче Artemia и растението солянка (Salicornia europaea). Разположението на езерото на западния бряг на Черно море, по протежението на който преминава втория по големина миграционен път на птиците в Европа – Via Pontica – обуславя голямото разнообразие от видове, което може да се наблюдава тук.


Биоразнообразие

Общо в езерото и неговите защитени територии са установени 71 таксона водорасли (от тях 8 макрофитни зелени водорасли), 87 вида висши растения, 200 таксона безгръбначни животни (от тях 16 зоопланктонни и 25 зообентосни организми), 7 вида риби, 17 вида земноводни и влечуги, 268 вида птици и 31 вида бозайници. Описани са и 27 картируеми единици (хабитати) по Класификацията на палеарктическите хабитати.

С цел опазване на редките и застрашени видове и местообитания Поморийско езеро и прилежащите територии са обявени за Защитена местност по българското законодателство (2001), за Рамсарско място по смисъла на Рамсарската конвенция за опазване на влажните зони и водолюбивите птици и е един от 10-те български сайта в световния списък на Конвенцията, регистриран с № 1229. През 1998 г. Поморийско езеро е обявено за Орнитологично важно място за птиците, а от 2007 г. официално е включено от Министерски съвет в Европейската екологична мрежа Натура 2000 като защитена зона по Директивата на ЕС за птиците и защитена зона по Директивата на ЕС за местообитанията.

Във водите на Поморийско езеро са установени общо 71 вида водорасли, като само 8 от тях са макрофитни, а останалите са част от фитопланктона. Макрофитите са 8 вида зелени водорасли от клас Ulvophyceae на отдел Chlorophyta. Най-масово развиващият се вид във всички басейни е Ulva intestinalis, образуваща плътни 'килими' по дъното на басейните. По подводни камъни, по потопени предмети или сред U. intestinalis, се развива Ulva flexuosa - 'уязвим вид' в Червения списък на българските макрофитни водорасли.

Висшите растения са представени от общо 87 вида. От тях 11 са защитени от Закона за Биологичното разнообразие и 13 са включени в Червената книга на България (от тях 3 застрашени и 10 редки). Един вид – лъскава камилска трева (Corispermum nitidum) е включен в Списъка на редките, застрашените и ендемични растения в Европа. За пясъчната коса, която отделя езерото от морето са характерни пясъчните дюни и специфичната за тях растителност (пясъчна млечка, морски ветрогон, пясъчна амофила, тойна и др.). Бреговете на езерото са обрасли с тесен пояс от тръстика, а на места се среща и папур. Солените басейни и солниците предоставят условия за развитие на европейската солянка – специфичен вид за солените езера. Пясъчните дюни около езерото приютяват най-значимата останала популация от застрашения вид тойна в България.
В Червената книга на България и в Закона за биологичното разнообразие са включени следните видове като редки: Пясъчна метличина (Centaurea arenaria), Нежна метличина (Centaurea gracilenta), Морски ветрогон (Eryngium maritimum), Пясъчна млечка (Euphorbia peplis), Хьофтианово часовниче (Erodium hoefftianum), Широколистна гърлица (Limonium latifolium), Тойна (Trachomitum venetum) и др.

Безгръбначната фауна е представена от общо 200 вида, като от тях 16 са зоопланктонни, а 25 са зообентосни организми. Влажната зона има ключово значение за опазване на един критично застрашен вид водни кончета – Lestes macrostigma. Типичен вид, приспособен към живот в хиперсолените езерни води е солничнето раче (род Artemia).

Поради високата соленост на водите на езерото, разнообразието от видове риби не е голямо. Постоянно пребиваващ е само един вид – кавказкото попче (Knipowitschia caucasica), а мигриращи са рибите: морски кефал (Mugil cephalus), илария (Liza saliens), платирина (Liza aurata) и малката атерина (Atherina boyeri). За да е налице тяхната миграция от изключителна важност е съществуването на връзка между морето и езерото. В миналото преди да се изгради защитна каменна дига върху пясъчната коса, тази връзка се е получавала именно в тази част, но в последствие тя е прекратена. Съществува изграден канал в южната част на езерото, който понастоящем е единствената открита връзка между езерото и морето и единствено място позволяващо миграцията на рибите.

В района на езерото и прилежащите територии се срещат общо 17 вида земноводни и влечуги, много от които редки и световно застрашени видове – шипобедрената (Testudo graeca) и шипоопашатата (Testudo hermanni) костенурки, обикновената блатна костенурка (Emys orbicularis), ивичестия (Lacerta trilineata) и кримския (Podarcis taurica) гущер, южният гребенест тритон (Triturus karelinii), жабата дървесница (Hyla arborea) и др.

Най-голямо богатство на Поморийско езеро е разнообразието от птици – към момента са установени общо 268 вида (гнездящи, зимуващи, мигриращи), голяма част от които редки и застрашени видове като малък корморан, тръноопашата потапница, червеногуша гъска, къдроглави пеликан, белоока потапница, гривеста рибарка, саблеклюн и други. Лагуната е разположена на втория по големина миграционен път на птиците в Европа – Via Pontica и всяка година хиляди щъркели, пеликани, гъски и хищни птици преминават над езерото на път от Европа към Африка и обратно. Поморийското езеро се нарежда на трето място между езерата по Черноморското ни крайбрежие по общия брой на всички видове птици. В района на езерото гнездят 57 вида птици, като за следните видове то е едно от най-важните места за гнездене в България: гривеста рибарка (Sterna sandvicensis), саблеклюн (Recurvirostra avosetta), кокилобегач (Himantopus himantopus), морски дъждосвирец (Charadrius alexandrinus), речна рибарка (Sterna hirrundo), белочела рибарка (Sterna albifrons) и бял ангъч (Tadorna tadorna). Колонията от гривести рибарки, която гнезди върху изградените и поддържани от доброволците на СНЦ „Зелени Балкани” изкуствени острови наброява вече 1500 двойки и е най-голямата на Балканския полуостров.

Бозайниците са представени от общо 31 вида, като сред тях е и най-малкия бозайник в света – етруската земеровка (Suncus etruscus). Срещащите се 9 вида прилепи са обект на защита от българското и международното законодателство.

https://greenbalkans.org/pomorielake/indexdetails.php?menu_id=34




Рамсарските места в България - Поморийско езеро

Местността: „Есетрите – Ветрен“ е първата защитена територия в България, посветена на есетрите. Обособяването ѝ бе подкрепено и от местните професионални риболовци, които осъзнават дългосрочното ѝ значение за опазването на тези и други рибни популации, съобщиха от неправителствената организация WWF след като екоминистърът я обяви преди няколко дни. Години на задълбочени проучвания, изтощителни експедиции и неуморни усилия дадоха своя успешен резултат – по предложение на WWF България Министерството на околната среда и водите (МОСВ) обяви нова защитена местност в участък от река Дунав, обясниха в съобщение до медиите от екологичната организация.

Близо до село Ветрен, община Силистра, на площ от 2884 дка се срещат критично застрашени есетрови риби. Техните малки избират тази част от реката за хранене и почивка по дългия път към морето.

След обявяването на територията за защитена там:

· Няма да се добиват пясък и баластра от коритото на Дунав;

· Няма да се копае в дъното на реката;

· Няма да се изхвърлят отпадъци и няма да има заустване на непречистени отпадъчни води;

· Няма да се строят хидротехнически съоръжения, нито пък ще се нарушават естествените процеси в реката;

· Ще се избегне евентуално пренасочване и забавяне на водните течения, както и затваряне на страничните ръкави на реката в участъка.

Всичко това ще помогне да бъдат опазени местообитанията на есетрите – древните властелини на река Дунав.

В новозащитената територия „Есетрите – Ветрен“ нашите експерти установиха всички 4 вида есетрови риби, които се срещат в река Дунав: моруна, чига, пъструга и руска есетра. Най-много са чигите и пъстругите, а от моруните и руските есетри бяха засечени само единични екземпляри.

Още 40 други риби са установени в участъка, като 21 от тях са включени в Червената книга на България.

Заповедта за създаването на защитена местност „Есетрите – Ветрен“ бе издадена по предложение на WWF България, внесено през април тази година. За да се стигне до това развитие обаче, бяха необходими дългогодишни усилия.

От 2014 до 2021 г. специалистите на организацията прекараха 231 дни на терен, често при изключително тежки атмосферни условия. Бяха изследвани 1420 участъка с дължина над 1177 км.


Появили се преди 200 милиона години, есетровите риби са древен вид мигриращи риби, които днес са на ръба на изчезването. В момента 25 есетрови вида риби живеят в крайбрежните води, реките и езерата на северното полукълбо. Басейнът на река Дунав е запазил някои от най-важните популациите на есетрови риби в света днес.

Въпреки че са надживели динозаврите, днес есетрови риби са най-застрашените животни, включени в Червената книга на световнозастрашените видове на Международния съюз за опазване на природата. До 19-ти век гигантски есетрови риби мигрират по река Дунав чак до Германия и на тях разчитат много рибарски общности. Днес обаче пет от шестте местни дунавски видове се определят като критично застрашени.

Незаконният улов — главно заради техния хайвер — е основната пряка заплаха за оцеляването на дунавските есетри. Загубата на местообитанията и нарушаването на миграцията за хвърляне на хайвера са допълнителни заплахи за тяхното оцеляване.

Есетровите риби в река Дунав играят важна роля като индикатор на здравите екосистеми. Те живеят най-вече в Черно море, като мигрират нагоре по течението на р. Дунав и други големи реки, за да хвърлят хайвера си. В миналото са достигали дължина до 4.5 метра и възраст до 100 години. Поради дългия си жизнен цикъл и късна зрялост есетровите риби са особено уязвими от свръхулов и други заплахи, включително замърсяването и фрагментация на техните местообитания, като възстановяването им отнема много години.

https://3e-news.net/

Мелнишките пирамиди са скални образувания, които са едни от най-посещаваните от туристи скални пирамиди на територията на България.

Разположени са в подножието на югозападната част на планината Пирин в околностите на Мелник. Районът, освен самите пирамиди, обхваща още огромно количество други скални образувания като скални гъби, игли, конуси и други. Най-популярните сред тях са група пирамиди, разположени недалеч от село Кърланово. Освен заради значително по-големия им размер, интересни за туристите ги прави и това, че са изградени почивна станция и други сгради за настаняване на туристи.

Мелнишките пирамиди на височина достигат до 100 м. Характерно за външния им вид е, че склоновете им са пясъчни и на места почти напълно отвесни. На върховете им растат широколистни растения и треви.

Мелнишките пирамиди са в процес на изграждане и външният им вид и форма се променят. Обявени са за природна забележителност през 1960 година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мелнишки пирамиди


Снимки: https://welcome.bg/


За тези от вас, които не са чували,  Мелник е най-малкият град в България. Намира се в югозападното подножие на Пирин планина. Той е типичен малък град от планински тип с население от 385 души  разположен в живописна местност в югозападна България, на 22 км. югоизточно от Сандански в област Благоевград.

Малкото живописно градче във възрожденски стил  се е спотаило в прегръдката на Пирин планина – една от най-красивите планини в България.  Близо до Мелник се намира един красив природен феномен. До града има директна  пътека, която води до забележителността Мелнишките пирамиди.  Това е още едно страхотно място в списъка ни с български забележителности, което всеки българин трябва обезателно да посети веднъж в живота.

Мелнишките пирамиди са обект на голям интерес от страна на български и чуждестранни туристи и не случайно. Такъв естествен феномен е рядко явление в целия Балкански полустров и е едно доказателство за това докъде се простират способностите на природата и на какви красиви творения е способна тя. Те са едни от най-впечатляващите природни забележителности в България и са едни от най-често посещаваните скални пирамиди в страната.

Пирамидите впечатляват с огромните си размери, стръмните си склонове и откриващите се от тях прекрасни гледки от птичи поглед и поради тази причина са толкова привлекателни за туристите. Този факт е наложил построяването на почивни станции и различни сгради в Мелник за настаняване на потока от прииждащи туристи, желаещи да зърнат любопитния природен феномен.

Освен скални пирамиди в региона се среща също и разнообразие от други скални образования като скални гъби, игли, конуси и други природни образувания с необичаен за окото вид.

Какво представляват Мелнишките пирамиди по геоложка структура?

Мелнишките пирамиди са сами по себе си един интересен природен феномен, който предизвиква интереса на хиляди туристи от България и целия свят. За мелнишките пирамиди се счита, че те са получили своя настоящ вид след процес на ерозия на глинените почви в региона.


Мелнишките пирамиди са скални образувания с отвесни стени, които се разпростират на площ от 50 кв. км. Те са изградени от скално-пясъчен материал. От геоложка гледна точка мелнишкият регион се състои от сивобели плиоценски пясъци, които са смесени с глинести прослойки. Този земен слой от глина и пясък всъщност представлявал утайката на дъното на древно плитко езеро с големи мащаби, което съществувало преди 4-5 млн.години. То било разположено в съвременната Санданско-Петричка котловина.

Дълго време след това вследствие на нагъването на земната маса, предизвикано от движението на континенталните плочи, се появяват планинските масиви Пирин, Огражден и Беласица. В резултат на тяхното издигане водите на древното езеро се оттичат в посока юг.  В новообразувалата се котловина започва да се насъбира скален материал, който се свлича с помощта на местните планински реки и поточета. Така върху утаения пясъчен слой, останал от езерото, се образува дебел наносен пласт с дебелина от 500-600м., който е изграден от съвсем леко споени червеникави на цвят седиментни скали.

Така, върху този земен слой, са се натрупали с хилядите години седиментни скали, в състава на които влиза скално-пясъчен материал, идващ от Пирин планина, чиято дебелина достига 120м. Течащите планински води, прокарвайки своя път през натрупаната скална маса, образуват дълбоки долини и долове, което води до раждането на различни скални форми.

Също така, освен движението на водата, под въздействието на ерозионните процеси, предизвикани от силата на ветровете,бурите, както и студения и топъл климат за региона, са се появили интересни природни образования, които така наподобяват гъби, древни пирамиди, църковни куполи, мечове и други.


Височината на Мелнишките пирамиди достига до 100 м. Характерна особеност за това природно образувание е, че склоновете на пирамидите са изградени от пясък и има места, където пирамидите са почти напълно отвесни.

Въпреки че на пръв поглед пирамидите изглеждат голи, на най-високата точка на Мелнишките пирамиди виреят растения като широколистни дървета, храсти и различни треви.  Обикновено Мелнишките земни пирамиди се делят на три части – Мелнишки, Роженски и Кърлановски пясъчни пирамиди.

Важно особеност е, че Мелнишките пирамиди са в процес на оформление и външният им вид и форма се променят с течение на времето.

През 1960г. Мелнишките пирамиди са обявени за първи път за природна забележителност . Най-често посещаваната група от Мелнишките пирамиди е разположена близо до Роженския манастир. Лесно можем да достигнем до тях като поемем по туристическата пътека , тръгваща от град Мелник за Роженския манастир.

Мелнишките пирамиди са едно наистина уникално творение на майката природа. Те представляват сами по себе си сякаш изваяни от човешка ръка природни скулптури, от които се откриват живописни гледки към целия регион. Структурата на Мелнишките пирамиди е доста разнообразна – има  най-различни очертания и форми.

Любопитен факт за тях е, че те са в непрекъснат процес на естествено изграждане и формата и външният им вид се видоизменят с времето под влиянието на природните процеси.

Естественият феномен Мелнишките пирамиди очароват всеки свой посетител и определено събуждат въображението.

Пирамидите в Мелник отдавна разпалват въображението на всеки, който ги е зърнал. На външен вид могат да бъдат оприличени като най-различни неща. Пирамидите приличат на планински върхове, алпийски хребети, скални гъби. Някои хора дори ги оприличават на египетски храмове и пирамиди, обелиски,  куполи на готически църкви, дори мечове, минарета, купи от сено и други.

Друга група пирамиди от най-популярните в Мелник пирамиди са разположени в село Кърпаново в област Благоевград. Те са четири на брой и имат доста впечатляващ вид. Те наподобяват стриета или обелиски с височина повече от 100 метра. Имат оголени стръмни склонове без никаква растителност ивърховете им са с плоска повърхност. Отгоре са покрити с ниски треви и на места има дървета. Характерната за тях скална “шапка„ е  причината благодарение на която пясъчно-скалният материал на цялата скална структура, намираща се под нея, да е устойчив на естествените процеси на рушене.

https://luckybansko.bg/melnishkite-piramidi-unikalno-tvorenie-na-maykata-priroda-v-pregradkata-na-pirin/




Мелнишки пирамиди - Melnik Earth Pyramids

Стобските пирамиди са едни от най-популярните сред туристите скални пирамиди в България. Включени са в Червената книга на България като критично застрашено природно местообитание.

Намират се над село Стоб, в западния дял на Рила планина. Предствляват сложна композиция от остри и игловидни, а в по-голямата си част пирамидални или конусовидни земни форми. Някои от тях завършват с „каменни шапки“ с размери 0,8 – 1,0 m, наподобявайки гъби. Изваяни са в дебели до 30 – 40 m старокватернерни вилафрански флувиоглациални наслаги. Средната височина на отделните форми е 6 – 10 m, а максималната е 12 m. Голяма част от тях са съединени в основата си и формират живописни и много разнообразни групи. Оцветяването на седиментите варира от светло жълто до тъмно кафяво и червено. Малка част от местообитанието е на северен склон, повечето са на южния склон. През 1964 г. Стобските пирамиди са обявени за природна забележителност.

Най-характерни са скалите, лишени от растителност или със съобщества в начални стадии на развитие. Преобладават топлолюбивите и сухолюбиви субсредиземноморски растения. Срещат се зимен дъб, с участието на келяв габър, мъждрян, бадемолистна круша, маслинолистна круша, брекина, полски бряст. От храстите са разпространени обикновен дрян, обикновена леска, обикновен глог, обикновена маслинка, на каменливи и ерозирани или скали места се срещат плюскач, обикновена смрадлика, обикновена хвойна, червена хвойна, драка, мукина, люляк. От тревните видове са разпространени горски късокрак, гергевка, разнолистна власатка, горска ливадина.

Легенди

Местна легенда разказва за възникването на Стобските пирамиди: Преди много години на мястото на пирамидите се простирала голяма равнина. Когато имало сватба или друго събитие, хората от селото се стичали на мегдана и се веселели. В селото имало двама влюбени млади хора. Майката на момичето не била съгласна дъщеря ѝ да се омъжи за своя любим, но въпреки всичко момичето и момчето решили да вдигнат сватба. Когато майката разбрала, отишла в равнината, забила надълбоко един голям кръст и проклела дъщеря си, когато целуне свекъра си всички гости на сватбата да се превърнат в камъни. Денят на сватбата дошъл. Всички били много щастливи, само майката си останала вкъщи и се молела горещо клетвата ѝ да застигне дъщеря ѝ. Когато хорото се извило чак до равнината и дошъл моментът булката да целуне свекъра си, в този момент всички сватбари се превърнали в камъни. От този ден в село Стоб се издигат приказни пирамиди, напомнящи за една незабравима история.

Популярна е и друга легенда, която може да бъде разказана от всеки жител на живописното село Стоб. На няколко километра в планината нагоре от пирамидите се намирало село Бозовая, разположено на няколко хълма и различни махали: Кольова, Вучкова, Топалска, Тачова, Хаджи-стоянова и др. Двама млади се залюбили и решили да се оженят. Тръгнали сватбарите надолу по пътеката към Стоб, защото само там имало подходяща християнска черква, минали през местността „Момена“, стигнали до пътеката на съседния на пирамидите рид. Този рид се вижда в североизточна посока, към изгрева на слънцето. Булката обаче била толкова красива, че кумът не издържал на изкушението, погледнал я и се приближил да я целуне. В този миг Бог се разлютил и превърнал всички сватбари в камък. И сега може да се види процесията от сватбари по съседния склон на пирамидата, като телата им образуват също така красиви пирамиди.

Древните хроники изобилстват от сведения за гр. Стоби, за неговите крепостни стени и кули, рудници и водопроводи. Градът достига разцвет през IX век, вероятно е бил разрушен през XII век и възстановен по време на Втората българска държава. Константин Иречек описва видяното още при първите си обиколки по тези земи в края на XIX век. „Стоб лежи на левия бряг на р. Рила – пише в своите „Пътувания по България“ Иречек, – насреща на десния стърчат в ливадите три високи тревисти могили. Над селото на върха се виждат развалини от стара крепост, от която е останал още един къс от кула с прозорец; тази кула от някои се наричаше Петрова кула, което може би е във връзка с разказите за българския цар Петър в легендите за св. Иван Рилски. Исках да се изкача горе, но жителите твърдяха, че градището е съвършено непристъпно вследствие смъкването на глинестия, с конгломерат напълнен терен. Една ливада под крепостта се нарича „Сарай“, оттук уж някога крепостта била превземана. Няма съмнение, че това е крепостта Стоб, добре позната от паметниците от XI – XIV век.“

За града Стоби и храма „Св. Прокопий“ може да се прочете и в известния Хрисовул (златопечатна царствена грамота) на цар Иван Шишман, дадена на Рилския манастир през 1378 г. В Хрисовула, съхраняван в манастирския музей, цар Иван Шишман се позовава на своето върховно право на собственост върху държавата и дарява Рилската обител с феодална собственост; в него той споменава „на свети Прокопий на двата камъка ...“, а вероятно повлиян от сведенията за свободолюбието на местното население, владетелят предупреждава: „Също така и градът Стоби никак да няма власт над манастирските люде, нито над техните владения, нито дори на косъм ...“.

От черквата до върха на пирамидите предстои приятна 40-минутна разходка, неподвластна на годишните сезони.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Стобски пирамиди



Стобските пирамиди са един от най-разпознаваемите и посещавани туристически обекти в България. Природният феномен се намира в западния дял на Рила планина. Достъпът до мястото е изключително лесен и това го прави магнит за всички туристи в района.

Как да стигнем до Стобските пирамиди?

Пирамидите се намират в село Стоб, на около 100-тина км от София. Ако поемете към Кулата, трябва да слезете от магистралата на отбивката за с. Кочериново. Като отправна точка ви е пътят към Рилския манастир. Няма как да пропуснете табелата за Стоб! При нея завивате към селото, което е около 2 км навътре от главния път. В селото следвате табелите за пирамидите… Те ще ви прекарат през площада, чак до другия му край. В началото на пътеката има голям паркинг, където да оставите колата. Таксата за вход е символична – 2 лв стандартен билет и 1 лв. за студенти и пенсионери.

По пътя нагоре

Пътеката не е трудна, дори е приятна за разходка. Имайте предвид, че в по-голямата си част е открита и в разгара на лятото температурите са си сериозни… Хубаво е да не тръгвате без вода. Продължителността е около 30 минути в посока… Няма вариант да се изгубите, маркировката е напълно разпознаваема. На много места има и обособени кътчета за отдих. Не пропускайте да хвърляте и по един поглед на разкриващите се гледки… А за да се насладите спокойно на пирамидите има изградени предпазни парапети. Не ви е необходимо по специално оборудване, освен фотоапарат, вода (както вече казахме) и много настроение!

Какво представляват и как са се образували?

Ще се насладите на разнообразни по форма и размери пирамиди! Някои са остри и игловидни, други конусовидни, трети пък с хубава пирамидална форма… Най-интересните завършват с каменна шапка отгоре, наподобяващи гъби. Средната височина на тези уникални природни образувания е между 7 и 10 метра, но има и такива, които достигат до 12 метра… Основите им са по-широки и често са слети помежду си. Така гъсто са разположени по склоновете, че все едно се намирате в каменна гора! А нюансите на цветовете им варират от  жълтеникаво до тъмно кафяво… Красиво е…

Днешният вид на Стобските пирамиди се дължи на вековна ерозия и изветряване. Почвата в областта е изключително податлива на климатичните условия, което води до честа промяна на формата и големината на пирамидите. Затова може да се случи така, че при следващото ни посещение на този феномен, някои от пирамидите да са с различна форма…

Легенди за Стобските пирамиди

Някои от пирамидите носят и различни имена. Част от по-известните са Кулите, Чуките, Самодивски комини, Зебърите, Братята, Невястата, Сватовете и други… Подобно на голяма част от историчките забележителности в България и това място е свързано с няколко легенди за възникването и наименованията им… В историите се преплитат майчина клетва, опияняваща красота и невъзможна и трагична любов… Спокойно можете да ги намерите в интернет… Или пък да спрете в центъра на селото и да попитате някой от местните… Повярвайте ми… с изключително удоволствие ще ви ги разкажат…

https://www.thetraveler.bg/stobskite-piramidi/


Стобски пирамиди в Рила (4K Видео)

Беше декември, малко преди Коледа. На слънцето не му пукаше особено, че някои хора си чакаха зимата и инатливо огряваше дните, като че ли е септември. Е, вярно, по всички физични закони денят беше кратък, но реално се оказа напълно достатъчен за посещение на няколко водопада по пътя към Рилския манастир и на отдавна плануваните Стобски пирамиди пак там.


Бяхме ходили няколко пъти до Рилския манастир, но нямахме печат от там. А за златната значка от 100-те обекта, която целяхме, това си беше задължително условие. Отдавна се канехме да отскочим до манастира и ето, най-сетне моментът настъпи. При това решихме да комбинираме с още няколко места, ей така, за да е по-интересно. Стобските пирамиди бяха едно от тези места.

Формиране на Стобските пирамиди

Стобските пирамиди са скални образувания, формирали се от лесно рушащи се скали и почва, в следствие на течащата вода от дъждове или снеготопене, която е отмила горния скален или почвен слой. При оттичането на водата се получават ерозионни бразди, които с времето нарастват, а частите от скалата и почвата, които остават незасегнати от тези бразди остават по-високи и образуват чудати форми.


Как се стига до скалния феномен Стобски пирамиди

По главния път от София за Кулата се поема по разклонението към Рилския манастир. Минава се Кочериново и малко след това вдясно е отклонението за село Стоб. Има си указателна табела. Разстоянието от това отклонение до селото са 2 километра. В село Стоб трябва да се следват указателните табелки към Стобските пирамиди. Общо взето, това е асфалтовия път. Излезете ли от него, значи сте се объркали. Движите ли се по асфалт – на прав път сте.

Асфалтовият път води до самите пясъчни Стобски пирамиди или по-точно до паркинга и началото на изградената пътека до тях. Там, в началото на пътеката има и билетна каса. Доколкото видях, цената на билетите беше 2 лв. за редовен билет и 1 лв. за билет с намаление. Ние обаче, пристигнахме в 5 без десет и касата вече не работеше, така че бяхме на „аванта“. Това, разбира се, си имаше и своите отрицателни страни – по това време от годината слънцето залязва доста рано. В нашия случай имахме късмет, че видяхме пирамидите по светло и малко преди залез слънце на отиване по пътеката. Връщането, за съжаление беше по тъмно, така че трябваше много да внимаваме къде ходим.

От друга страна малките ни трудности с връщането по тъмно бяха богато възнаградени – малко преди залез слънце, цветовете на Стобските пирамиди са изключително наситени и ярко контрастират на бледнеещите в далечината хълмове на Рила.


Особености на пътеката до и покрай Стобските пирамиди

Пътеката, водеща от паркинга до пирамидите и продължаваща около тях е много добре обозначена – има си табелки и маркировка. Има и доста пейки, на които човек може да отдъхне при нужда. Пътеката не е трудна за ходене. Напротив,много е приятно по нея. По време на разходката човек може да се наслади не само на Стобските пирамиди, но и на съседните високи хълмове на величествената Рила планина.


Самите Стобски пирамиди са разположени на няколко места и всички те са в пропасти. За щастие, около тези пропасти, с изключение на последната, има изградени предпазни парапети.


Преходът по тази пътека от паркинга до последната група пирамиди отнема около половин час ходене (нормално към бързо). Обратният път отнема същото време.

А гледките към пирамидите са нещо изключително уникално – толкова много на брой различни и в същото време подобни една на друга форми … форми, ваяни от природата в продължения на хиляди години. Тук се вижда пирамида, там – няколко … на една кацнал голям камък, а други няколко образуват гребен. Неописуемо!


Легендата за камъните-сватове

Според една местна легенда, Стобските пирамиди са вкаменени сватове. Някога, много отдавна, те тръгнали към село Стоб, за да вземат местно момиче за невеста. Както си бил обичаят, невестата била забулена и никой не знаел хубава ли е, грозна ли е. По обратния път сватовете дружно запели песен-молба към вятъра, който да подухне и надигне булото на невестата, за да я зърнат поне за малко. Вятърът чул молбите, така и сторил – духнал силно и повдигнал булото и в тоз час всички били смаяни от чудната хубост на девойката. Кумът, като видял приказната хубавица, не се сдържал и се навел от коня да я целуне. В този момент сватовете се вкаменили, ужасени от срама, който щял да стори кумът.

https://drumivdumi.com/

Атанасовско езеро е поддържан резерват в България. Намира се в землището на Бургас и обхваща Атанасовското езеро.

Поддържаният резерват е с площ 1031,94 ha. Обявен е на 12 август 1980 г. с цел опазване на редки и изчезващи в страната и в Европа, гнездещи прелетни и зимуващи птици.

На територията му е разрешено:

поддържане на дигите и солеността във водите на резервата чрез технологията на традиционния солодобив;
ремонтни работи на дигите и каналите в периода 30 юли – 1 април;
мероприятия подпомагащи гнезденето на птиците;
регулиране числеността на хищните бозайници – лисици, чакали, порове, белки, енотовидно куче;
паша на крави и овце в Азмак дере;
добив на артемия на определени места след 30 юли;
добив на медицинска кал в югозападния край на резервата.
Територията на резервата се припокрива с тази на защитената зона от Натура 2000 „Атанасовско езеро“ по директивата за птиците и по директивата за местообитанията.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Атанасовско езеро



Поддържаният резерват Атанасовско езеро се намира североизточно от Бургас, в посока към град Варна. През 1970 г. 170 ха от северната част на езерото са обявени за защитена територия, а през 1980 г. и за природен резерват. На 28 ноември 1980 г. поддържаният резерват Атанасовско езеро става част от Рамсарската конвенция (международно споразумение за опазване местообитанията на водолюбивите птици).
Пътят Бургас – Варна разделя езерото на две части – северна и южна. Средната им дълбочина е 30 см.
От миналото езерото е известно като място за добиване на сол. Солниците съществуват от 1906 г., когато Атанасовското езеро е било дадено на концесия за 30 години за строеж на солници. Строежът им е изоставен по време на Първата световна война. Езерото е дадено на концесия отново през 1921 г. на немска фирма, която разширява площта на солниците и през 1934 г. е налице първата продукция. Солниците са били използвани до 1973 г. И сега на територията на Атанасовското езеро са разположени изпарители на „Черноморски солници”, които добиват морска сол. Добивът на сол се извършва по примитивен начин, който не се отразява негативно на обитателите на резервата.

Езерото е известно и като местообитание на защитени видове. В района му са установени 316 вида птици от 400 вида, които се срещат из цяла България. От тях 14 са световно застрашени: къдроглав пеликан (Pelecanus crispus), малък корморан (Phalacrocorax pygmeus), червеногуша гъска (Branta ruficollis), малка белочела гъска (Anser erythropus), тънкоклюн свирец (Numenius tenuirostris), ливаден дърдавец (Crex crex), белоока потапница (Aythya nyroca). От 316-те вида птици 83 са включени в Червената книга на България, а 170 вида са с европейско природозащитно значение.
Атанасовското езеро не замръзва през зимата, което го превръща в център за зимуващите водолюбиви птици. Езерото се намира и на прелетния път Via Pontica. Заедно с останалите езера в района на Бургас е едно от най-благоприятните места за нощуване на пеликаните и щъркелите между делтата на Дунав и Босфора.

През лятото езерото е изпълнено с кокилобегачи (Himantopus himantopus), саблеклюни (Recurvirostra avosetta) и др. видове птици. Най-многочислени са колониите на саблеклюните, кокилобегачите, малките и гривестите рибарки. Блатната лястовица (Кафявокрил огърличник – Glareola pratincola) е символът на резервата. Това е единственото място, където се размножава гривестата рибарка (Sterna sandvicensis), малката черноглава чайка (Larus melanocephalus) и дебелоклюната рибарка (Gelochelidon nilotica).
Установени са повече от 250 вида висши растения. Многобройни участъци са обрасли в различна степен с Европейска солянка (Salicornia europaea), среща се и Теснолистен папур (Typha angustifolia), Широколистен папур (Typha latifolia) и др.

Наред с блатния ирис (Iris pseudocorus), гърлицата (Limonium gmelinii) и мерендерата (Merendera sobolifera), тук се срещат и множество орхидеи. Най-интересен техен представител е птичето гнездо. Това е почти безцветна орхидея, а корените й са така оплетени, че наподобяват птиче гнездо, откъдето е дошло и името й. Всички диворастящи орхидеи в България са защитени видове.

В резервата се срещат 17 вида риби, по-голямата част от които са включени в Червената книга на България (Червената книга на България е списък със застрашени, изчезващи и изчезнали биологични видове, живеещи на територията на България). Срещат се още 12 вида гризачи, 5 вида насекомоядни и 6 вида прилепи.
В северните покрайни на Бургас, на изхода за Варна, в южната част на езерото се намира укритие за наблюдение на птици. До него може да се стигне с автомобил, градски транспорт, велосипед и пеш. Укритието има специални прозорци за наблюдение, така че птиците да не бъдат обезпокоявани. В укритието има подходяща оптика за наблюдение и информация за живота в резервата.
Достъпът до езерото е разрешен само по обозначените маршрути.

https://bulgariatravel.org/


Соленото крайбрежно езеро е разделено на две части от пътя за Варна: северната е обявена за природен резерват през 1980г., а южната е запазена като буферна зона. Атанасовско езеро има дължина 9,5 км, ширина - 4,3 км и дълбочина до 0,8 м, солеността му варира от 20 до 27,5%. Значителна част от площа - 1 690 ха се използва като солници още от 1906 г. със съхранен автентичен начин на солодобив.
Атанасовското езеро е Рамсарска влажна зона от световно значение за орнитолозите, наричан още птичият рай на Европа. Тук са установени 317 вида птици, което прави 70% от всички видове птици в България. От тях 14 са световно застрашени, 83 вида са включени в Червената книга на България, а 170 вида са с европейско природозащитно значение.
Атанасовското езеро се намира на прелетния път Via Pontica и е типично място с тесен фронт на миграция за значителна част от прелетните птици от континента. Най-привлекателна е миграция на птиците през периода август - октомври, а зимните месеци са най-подходящи за наблюдение на световно застрашените малки корморани, тръноопашати потапници и къдроглави пеликани.
Атанасовското езеро е обитавано от най-дребния бозайник в света – етруската замаровка (Etruscan Pygmy Shrew), тежаща само 2 грама.

https://www.burgasmuseums.bg/bg/encdetail/rezervat-atanasovsko-ezero-1



Атанасовско езеро Бургас

Пода, също Под или Подът, е блатна местност с оттока (пороса) на Мандренското езеро към Черно море в землището на Бургас.

Там се намира единствената смесена чаплова колония в близост до голям град.

Местността Пода е разположена на юг от центъра на Бургас по продължението на международен път Е 87, близо до разклонението му за бургаския квартал Крайморие.

Името на местността произлиза от дървен сал – „под“, теглен от въже, посредством който се преминавало през пороса на езерото Мандра до началото на 20 век. Според Стоян Шивачев Подът, който се намира на най-югозападния край на Бургаския залив, близо до Порос (Порос или Форос, днес Крайморие), западно от и на 8 км от Бургас, е поставен между сушата и блатистия западен край на залива и Мандренска река, която близо до него се влива в залива е един вид груб и от дебел материал сал – плот. Той е поставен върху малкия, но дълбок проток (на места 10 метра), който съединява Пороското пристанище и Мандренското блато (днес Узунгерен), южно-югозападно от Бургас и западно от Порос.

Първият железен мост, пресичащ оттока на Мандренското езеро е построен през 1904-1905 година. Монтажът му е ръководен от германския предприемач Едуард Наудашер, а кесоните в основата му са първата стоманобетонна конструкция в България.

Защитена местност

През 1989 година със заповед на Министерството на околната среда и водите част от местността е обявена за защитена и предоставена за стопанисване и управление на Българското дружество за защита на птиците (БДЗП). Така става първата защитена територия в България, предоставена за стопанисване на неправителствена организация. БДЗП изготвя и изпълнява дейностите по приетия от Министерския съвет План за управление, превръщайки ЗМ „Пода“ в модел за устойчива природозащита, екологично образование, информиране на посетителите и природосъобразен туризъм. Тези дейности се осъществяват от създадения от БДЗП през 1997 г. първи в България Природозащитен център „Пода“.

През 1994 г. защитената местност-лиман е обявена за КОРИНЕ място, а през 2002 г. за влажна зона с международно значение (Рамсарски обект). Включена е и в Европейската екологична мрежа Натура 2000 в рамките на природен комплекс „Мандра – Пода“. Природозащитният център „Пода“ е един от 100-те Национални туристически обекта.

Площта на защитената местност „Пода“ е 100,7 – 107 хектара. В нея са наблюдавани 273 вида птици, което я нарежда сред най-богатите в орнитологично отношение местности в Европа. Мястото е съхранило огромно количество биоразнообразие, въпреки разположението си в административните граници на град Бургас:

161 таксона низши растения,
231 вида висши растения,
168 вида безгръбначни,
6 вида риби,
16 вида земноводни и влечуги,
273 вида птици,
18 вида бозайници.
Там се намира единствената по българското Черноморско крайбрежие смесена чаплова колония от бяла лопатарка, блестящ ибис, нощна, червена, сива, гривеста и малка бяла чапли. В самата защитена местност има три основни типа местообитания – хабитати със сладка вода, със солена вода и бракични водоеми, а през по-сухи години в защитената местност възникват и малки свръхсолени водоеми. Гнездящите в защитената територия видове са 46, като най-атрактивни са речните рибарки, малките бели и сивите чапли, големите корморани, белите лопатарки и блестящите ибиси, различните видове потапници и патици, тръстиковия блатар и много други. През зимните месеци местността привлича с хранителните си условия нирци, гмурци, звънарки, сиви патици, качулати потапници. В края на лятото могат да се наблюдават речни рибарки, дъждосвирци, брегобегачи, водобегачи, кокилобегачи, чайки, стридояди и други.

През зимата в залива Форос към ЗМ „Пода“ могат да се наблюдават световно застрашените къдроглав пеликан и тръноопашата потапница, както и малък корморан, морски орел и други застрашени от изчезване видове птици, а самата защитена територия е убежище на големи бели чапли и на десетки хиляди патици и потапници.

Над ЗМ „Пода“ преминава и вторият по големина в Европа миграционен път на птиците, Виа Понтика, като годишно оттук прелитат 75% от европейската популация на белия щъркел (над 250 000 екземпляра), 100% от популацията на розовия пеликан (над 40 000 екземпляра) и над 100 000 индивида от над 32 вида хищни, значителен брой водоплаващи и милиони пойни птици.

В местността освен птици се срещат и други редки представители на българската природа. Тук е едно от най-големите находища на пъстрия смок — най-голямата змия в страната, етруската земеровка — най-малкият бозайник в света, екзотичната нутрия и световнозастрашената видра.

Природозащитен център

Природозащитният център „Пода“ е изграден през 1997 г. от Българското дружество за защита на птиците (BirdLife България) по проект в рамките на Българско-швейцарската програма за опазване на биоразнообразието и с финансовата подкрепа на:

Правителството на Швейцария
Швейцарската асоциация за опазване на птиците (БърдЛайф Швейцария)
Група Ланиус, Швейцария
Европейски природозащитни награди „Хенри Форд“
Центърът е многофункционален и разполага с:

постоянна интерактивна изложба, представяща биологичното разнообразие на защитената местност и на Бургаските влажни зони;
добре оборудвана лекционна зала с допълнителна изложбена площ;
богата орнитологична библиотека;
малък магазин за книги, орнитологични пособия, сувенири и безалкохолни напитки;
бинокли и далекогледни тръби, с които всеки посетител може да наблюдава птиците;
обширни тераси, от които птиците могат да бъдат наблюдавани, без да се безпокоят – най-голямото предимство на центъра;
специални укрития за наблюдаване и фотографиране на птици.
Природозащитният център „Пода“ представлява средище за генериране на природозащита за целия район на Бургас, като освен стопанисването на самата защитена местност, центърът организира и ключови дейности за опазването и на останалите части на Бургаските влажни зони.

За посещения местността Пода е отворена целогодишно. В нея има няколко обособени маршрута, по които могат да се наблюдават редките видове птици, без да бъдат обезпокоявани. Има покрити укрития, които дават възможност за ползване независимо от метеорологичните условия. През 2012 година е построена и 7-метрова кула за наблюдение на птици в северната част на местността.

Ежегодно в ПЗЦ „Пода“ се провеждат изследвания върху мигриращите птици, организират се семинари, орнитологични олимпиади и природозащитни бригади в Атанасовското езеро. Интересни видове птици могат да бъдат наблюдавани по всяко време на годината, а най-добрите месеци за наблюдение на прелета са март, април, май, август, септември и октомври.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Защитена местност Пода



Защитената местност Пода се намира на четири километра южно от гр. Бургас, вляво от международния път Бургас – Истанбул. Тя е обявена за такава през 1989 г. и е предоставена за стопанисване и управление на Българското дружество за защита на птиците (БДЗП). Тя е първата защитена територия в България, предоставена за стопанисване на неправителствена природозащитна организация. Пак през 1989 г. защитената местност е определена от BirdLife International за Орнитологично важно място, а през 1997 г. на нейна територия е построен Природозащитен център „Пода“. На следващата година Пода е определена за Корине сайт поради европейското й значение за опазването на редки и застрашени видове птици. През 2003 г. е обявена за влажна зона от международно значение съгласно Рамсарската конвенция и е включена в Програма HABITAT на ООН за най-добри практики за опазване на местообитания.

Площта на защитената територия е 1 кв. км. Тя е една от най-богатите в орнитологично отношение местности в Европа – в нея се наблюдават 265 вида птици, като например единствената по Черноморското крайбрежие смесена колония от бяла лопатарка (Platalea leucorodia), блестящ ибис (Plegadis falcinellus), нощна, червена, сива, гривеста и малка бяла чапла (Ardea).
В самата защитена местност има три основни типа местообитания – хабитати със сладка вода, солена и бракични (смесени солено-сладки) водоеми.
Гнездящите видове са 46, като най-атрактивни са речните рибарки (Sterna hirundo), големите корморани (Phalacrocorax carbo), различните видове потапници (Aythya) и патици (Anatidaе), тръстиковият блатар (Circus aeruginosus) и др.
През зимните месеци в залива Форос към защитената местност Пода могат да се наблюдават малък корморан (Phalacrocorax pygmeus), къдроглав пеликан (Pelecanus crispus), тундров лебед (Cygnus bewickii) и др.
Над Пода преминава и вторият по големина в Европа миграционен път на птиците – Via Pontica, като годишно оттук прелитат популации от бял щъркел (Ciconia ciconia), розов пеликан (Pelecanus onocrotalus) и хиляди хищни, водоплаващи и пойни видове птици.
Ежегодно в природозащитния център „Пода” се провеждат изследвания върху мигриращите птици, а най-добрите месеци за наблюдение са март, април, август и септември.
В защитената местност Пода освен птици се срещат и най-големите находища на пъстрия смок (Elaphe sauromates) – най-голямата змия в страната, етруската земеровка (Suncus etruscus) – най-малкият бозайник в Европа, екзотичната нутрия (Myocastor coypus) и видра (Lutra lutra).

Самата защитена местност Пода е отворена за посещения целогодишно. В нея има няколко обособени маршрута, по които могат да се наблюдават пернатите й обитатели, без да се обезпокояват. Има действащо, покрито укритие, което позволява наблюдаването на живота на птиците, независимо от метеорологичните условия.
Посещенията в Природозащитния център „Пода” се извършват след предварителна заявка.
Природозащитният център „Пода” работи целогодишно, като на разположение на посетителите са постоянна изложба, представяща биоразнообразието на местността и региона, специализирана оптика – професионални зрителни тръби и бинокли, експерти орнитолози, с тематични беседи на български, английски, немски и руски език; тераси на две нива, от които се наблюдава орнитологичното богатство на прилежащата защитена територия, безплатна информационна диплянка за Защитена местност Пода на 6 различни езика, интерактивни пособия на открито – „птичи часовник”, „пътека на усещанията”, „кутии на аромата”, „изложба на гнездилки”, „пречиствателна станция” и др., специализиран екомаршрут в Защитена местност Пода, оборудван с укритие за наблюдение на птици, богата орнитологична библиотека и изложбена зала с променящи се тематични експозиции.

https://bulgariatravel.org/bg/Защитена местност Пода



Защитена местност Пода