Български Националистически Форумъ

Къде е най-възхителната панорама на вътрешните Родопи?



Алабак – аллах бак!
Турците казват, че от тука се виждал бог.
Ако не видях бога, то видях най-възхителната панорама на вътрешните Родопи.

Думите са на Иван Вазов. През 1892 г. той прави пътешествие из Родопите, което описва в сборника с пътеписи "В недрата на Родопите".

В края на миналата година се разходихме до останките от Беловската базилика и средновековния град Левке над село Голямо Белово и минахме по част от тамошната Вазова пътека. Кратко видео от тази разходка може да видите тук.


Беловската базилика и средновековният град Левке

Благодарение на нея си припомних сборника с пътеписи на Иван Вазов „В недрата на Родопите“. Бях го чела отдавна и бях забравила думите на Вазов за Алабак. Е, прииска ми се и на мен да видя тази панорама. Така, седловината Алабак в Родопите попадна в списъка ми за посещения за тази година.

Във видеото се впускам в издирване на тази изумителна гледка.

Едно от местата, които исках да посетя през тази година, беше седловината Алабак в Родопите. Преди няколко месеца се разходихме до останките от Беловската базилика и средновековния град Левке над село Голямо Белово и минахме по част от тамошната Вазова пътека. Това ме накара да си припомня сборника с пътеписи на Иван Вазов „В недрата на Родопите“. Бях го чела отдавна и бях забравила думите на Патриарха на българската литература за Алабак:

„Алабак – аллах бак!
Турците казват, че от тука се виждал бог.
Ако не видях бога, то видях най-възхителната панорама на вътрешните Родопи.“


Исках и аз да видя тази възхитителна панорама! Говоря в минало време, защото преди няколко дни посетихме мястото. Отидохме и до близкия връх Милеви скали. По-долу описвам подробно маршрута. Преди описанието може да видите кратко филмче от разходката.

Още нещо – преди няколко дни получих много конструктивен мейл от читател на блога, който ме посъветва да давам кратка техническа информация от маршрутите, които описвам – разстояние, денивелация, време за изминаване. Не винаги това е възможно, но ще се старая да го правя. Благодаря на Стефан за съвета. В края на статията може да намерите параметрите.

Къде се намира и как се стига до началото на маршрута

Маршрутът към седловината Алабак започва от върха на остър завой на около 14 километра след село Семчиново навътре в планината. Селото се намира на 110 км югоизточно от София, на 57 км западно от Пловдив и на 21 км западно от Пазарджик. Ако пътувате по АМ Тракия, за Семчиново я напускате при изхода за Септември и Велинград.

Пътят към селото беше много приятен – свежо, зелено, лозя, градини, овошки, поддържано, радост за окото. Оказа се, че то е доста оживено и с много млади хора. Много хубаво.

До началото на пешеходния маршрут води тесен и завойчест асфалтов път. В Семчиново се следват табелките за Милеви скали. Малко след селото се минава покрай красив миниатюрен параклис.

Пътят лъкатуши в дерето на Семчиновска на река и в първите няколко километра има няколко изронени участъка. Ние го изминахме с лека кола бавно и внимателно, особено на дупките, но по-добре да сте с висока кола. Хлад и свежест лъхаше от сенките и реката. Тя беше буйна и с множество водоскоци, а отделно по склоновете се стичаха потоци с невисоки и тесни, но доста звучни водопадчета. Нормално. Беше си пролет, време за водопади.

Маршрутът към Алабашка поляна

Принципно там на споменатия завой червената маркировка на маршрута Варвара – Милеви скали се отделя вдясно от асфалтовия път и продължава към Алабашка поляна – Летовище Бяла вода над Велинград – х. Юндола. Но ние тръгнахме не по маркировката, а по черния път, перпендикулярно на шосето за по-кратко. Той след след 1.2 км се включва в червената маркировка.

В края на статията ще намерите линк за изтегляне на трак и координати.

И така. Тръгваме по черния път, който се отделя перпендикулярно от върха на завоя. Маршрутът е лек. В по-голямата част се спускаме, а на връщане съответно се изкачваме. Минаваме покрай мраморна чешма с име Гальова чешма и заслон наблизо в местността „Побит камък“.


От нея се открива гледка на юг към Чепинската котловина (в посока Велинград).


След около 15 минути нашият черен път се включва в друг (този с маркировката) и по него трябва да завием наляво. От този разклон до Алабашка поляна се върви около 25 минути, като по този участък има що-годе ясна червена маркировка.

Разстоянието от началото на маршрута до Алабашка поляна се изминава за около 40 минути.

Алабашка поляна ни посрещна с паметна плоча, посветена на Иван Вазов и Алеко Константинов. Всичко беше много свежо и зелено. Само багрите на близкия хълм бяха по-скоро късноесенни, отколкото пролетни.


Оказа се, че поляната е прегърната от гора и единствената гледка е към съседния баир. Малко преди поляната вляво от пътя се вижда ръбата скала. Ние се покачихме на нея, за да изследваме гледката – в подножието на канарата бяха израсли много дървета, които закриваха видимостта напред. Леко назад обаче зад хълма се подаваше бялото обло било на връх Белмекен. Все е нещо 🙂


Бях леко разочарована, че очакванията ми за страхотна гледка не се оправдаха. За пореден път се убедих, че човек трябва да тръгва на туризъм без очаквания, за да се наслади напълно на това, което мястото предложи.

На връщане за разнообразие минахме да видим близката хижа Млековица. Разклонът към нея е на около километър и половина след Алабашка поляна по пътя на обратно – поема се по левия път и се върви 10-15 минути до нея. После може да се хване пътеката директно нагоре от хижата, която отвежда точно до разклона след чешмата, за който ви споменах по-горе.


Кратка техническа информация за маршрута до Алабашка поляна ще намерите в края на статията.

Милеви скали

За връх Милеви скали се продължава по тесния планински път около 4.2 км. Малко преди да го наближите, пътят се разклонява – трябва да се поеме по дясното разклонение. Лявото е към хижа Милеви скали, която не работи.


С кола се стига до самите скали, шосето ги подхожда от задната им (североизточна) страна. Стига се до бариера, до която може да се паркира и се продължава нагоре няколко метра пеша. Малко след бариерата има оградена постройка, пазена от няколко злобно лаещи кучета, затова по-добре да се върви малко по-далеч от оградата.


На върха ни посрещат антени на мобилни оператори, висок монумент – паметник в чест на партизани, загинали в битка на 4.09.1944 г., и невероятно красиви гледки надалеч в почти всички посоки. Наистина възхитителна панорама. Ето къде била! Аз тук ще цитирам описанието на Вазов от „В недрата на Родопите„, трудно може да се направи по-добро:


„Непрекъснати вериги гористи планини, надиплени живописно една зад друга, подпират от вси страни кръгозора. Между техните многобъдрести клонове, в една голяма дълбочина пред мене, простира се от север към юг райски хубавата Чепинска долина. Реката Елидере (Чепинска река – моя бележка), като един смок, извива се из нея и се губи насам в един дълбок пролом.„


Върхът е скалист, висок е 1593 м.

За финал: красив и надиплен водопад

На връщане по тесния планински път си бяхме набелязали буен водопад. Той се пада на около 5 км преди началната точка на маршрута към Алабашката поляна до един остър обратен завой с мост над реката. Трябваше да повървим малко и да се спуснем в дерето без пътека до подножието му, но си заслужаваше. Беше шумен, буен и с множество преплитащи се водни дипли.


Кратка техническа информация за маршрута до Алабашка поляна

Начало    42.1371780, 24.0318690
Алабашка поляна    42.1322820, 23.9946130
Разстояние    3.6 км
Денивелация    + (28 м.), – (190 м.)
Времетраене    40 минути

В допълнение – координати на:

Милеви скали: 42.126218, 24.063942;
водопад: 42.148790, 24.061111.

https://drumivdumi.com/alabashka-polyana-milevi-skali/

Пролет навсякъде. Слънце, лазур, разцъфнали в бяло дръвчета, ярко обагрени жълти храсти, свенливи пролетни цветя тук-там, звънки птичи песни. Въодушевление от първата истински пролетна разходка. Тя беше до стар манастир и изключително обзорен връх в Чепън планина.


Първата част от разходката – до Маломаловския манастир – беше лека и кратка, подходяща за всеки. Втората, до Големи връх, се оказа сравнително дълга, на места стръмна и без добре отличима маркировка. Затова е хубаво да имате някакъв опит в преходите, ако решите да направите и нея.

Маломаловски манастир „Свети Никола“

Основната цел на нашата съботна разходка беше Маломаловският манастир „Св. Никола“, за който ще ви разкажа в този раздел.

Къде се намира и как се стига

Маломаловският манастир се намира на около 1.8 км североизточно от село Мало Малово. Селото отстои на около 40 км северозападно от София, на 12 км източно от Драгоман и на 7 км по права линия южно от Годеч. До манастира се стига пеша по черни пътища.

Отправна точка е мегданът на Мало Малово. То е разположено на чудесно място в южното подножие на Чепън планина и от него се откриват гледки надалеч. Селото се радва на приветлив и добре обновен площад. Край него може да оставите колата.

За манастира се поема по улицата между спирката и площада нагоре към планината. Няколко метра по-нагоре се пресича друга улица, успоредна на главното шосе. Там също е удобно да се остави колата. Ние паркирахме точно там.


След около 5 минути ходене стигаме до гробището и местната църква „Света Троица“. Тя е затворена, но може да се разгледа отвън. Продължаваме по черния път над нея, който навлиза в гората и се изкачва нагоре.


След около 20 минути излизаме от гората и започват да се откриват гледки. Отгоре на хълма вляво от нас е оброкът „Св. Никола“. Все още не го виждаме, но това, че видимостта се разгръща е добър ориентир. Малко след гората можем да подходим директно към оброка, а може и да продължим още няколко метра до място, където пътят се разделя на две – надясно е към съседното село Василовци, а наляво към оброка.


Оброкът е внушителен по размери, висок е близо 2 метра. От сайта на община Драгоман разбирам, че той е възстановен доста скоро с помощта на дейни хора.

Близо до оброка е направена масичка с две пейки за отдих.

Гледките на това място очароват – виждат се Витоша, Рила зад нея, в другата посока Стара планина и Годеч долу в котловината, в ниското е село Лопушня, до което се намира Шумският манастир.


За Маломаловския манастир поемаме по черния път надолу от оброка в посоката на Стара планина и Годеч. След няколко минути ходене малката манастирска църква започва да прозира зад растителността. След още няколко минути сме в самия манастир.

Координати на:

началото на маршрута: 42.949863, 23.047789;
манастира: 42.959944, 23.056643.

Информация за манастира

Светата обител е построена в закътана долчинка, скрита и заветлива. Мястото е тихо, спокойно и уютно. Комплексът си има всичко – малък храм, голям оброк, манастирска сграда с все още отличима възрожденска архитектура, чешма, аязмо. За съжаление, като изключим чешмата всяко едно от изброените други неща е в окаяно състояние, разбирай в различна степен на разпад.


От сайта на община Драгоман, който цитирах и по-горе, научавам, че:

„Архитектурата и технологията на живописване в черквата на Маломаловския манастир дават основание да се приеме, че тя е била изградена или само обновена и изписана в края на XVI или началото на XVII в., когато вероятно е бил възобновен и целият манастир.“


По план и архитектура църквата е подобна на двете църкви в с. Вуково и на храма „Св. Илия“ в Бобошево. Тя е еднокорабна, едноабсидна, без купол и без притвор. В миналото църквата е била изписана както отвътре, така и отвън. Днес, над входа на малката черква, можем да видим сравнително добре запазеното изображение на патрона свети Никола.


Вътре в храма могат да се разгледат автентични стенописи. В абсидата са разположени традиционните сцени „Богородица – Ширшая небес” (с вдигнати ръце) и „Причастие на апостолите”, а в ивицата под тях – четирима от отците на църквата – Василий Велики, Григорий Назиански, Николай Мирликийски и един неизвестен. Тези изображения са датирани в XVI-XVII в. Иконописите вътре в основната част на храма (наос) са в значително по-лошо състояние и се смята, че са по-стари.


През 1973 г. манастирският храм, известен още и като „Св. Никола Летни“, е обявен за национален паметник на културата с художествено значение.


За съжаление, освен художественото обществено значение, явно голяма стойност придобива целият Маломаловски манастир за … иманярите. През и след 1990 г. те нанасят огромни щети на манастирската сграда и малката църква. Тежко е да се види съвременното осакатяване на храма. Дупка зее още на входа. Голяма част от пода е разбита. Огромна като кладенец пропаст зловещо се кокори в олтара. Трагична гледка! Недоумявам как е възможно това?! Както и да е, не съм аз тази, която ще съди хората, извършили това… Просто недоумявам.

Посещавала съм през годините много места с иманярски набези и винаги съм се питала как в държавата няма никаква ответна реакция, дали случайно, дали от безхаберие на ресорен държавен служител или пък кой знае…


Тъжна е съдбата на манастира, но все пак има надежда. От известно време екип на община Драгоман се опитва стъпка по стъпка, в синхрон с църковните, държавни и граждански институции и деятели да обнови Маломаловския манастир и да върне славата и значимостта на тази света обител. ДАНО!

Много бих се радвала в близко бъдеще да обновя статията в тази насока.

Големи връх, Чепън

Ще се повторя, но в онзи съботен ден времето беше идеално за разходка. Затова решихме да обогатим деня с изкачване на някой от близките върхове. Тук ще разкажа за маршрутите до върховете Илиенски кръст (1021 м) и Големи връх (1179 м). Там в района има стара и на места губеща се маркировка под формата на оранжеви точки, но не е трудно за ориентация, тъй като главното било на Чепън е като цяло право, голо и панорамно. Стига да имаш цел, посоката е ясна.

Тръгнахме по пътя западно след кръста „Св. Никола“ и зоната за отдих, който обикаля близкия връх над манастира. Справката с картата ни показа, че той се казва Попов връх. Тъй като ни се видя обрасъл продължихме по черния път към следващия връх Илиенски кръст. Той беше гол и очевидно панорамен. На него забелязахме нещо като зона за наблюдение. Впоследствие се оказа зона с клетки на мобилни оператори 🙂


Заобиколихме го от север и го атакувахме от северозапад. Там си намерихме пътека, а на нея попаднахме на маркировка от оранжеви точки. Качихме се до платформата с клетките. Насладихме се на гледките. После повървяхме малко на запад по билото и стигнахме до съседната кота, която се оказа всъщност самият връх Илиенски кръст. Сега, пишейки тези редове и гледайки на спокойствие картата виждам, че и двете коти са с еднаква височина от 1021 метра. От манастира до Илиенски кръст ни отне около 30-35 минути.


Ние кръст там не видяхме. Видяхме обаче много добре съседния доста по-висок, но и стръмен за изкачване връх – Големи връх. Беше примамлив и решихме, че имаме достатъчно време да стигнем и до него.


Къде по маркировката, къде по усет, съпровождани от невероятно красиви гледки от север и от юг за около час се изкачихме от Илиенския кръст до Големи връх. Е, дълго време си мислехме, че виждаме върха, а като се качихме се оказа, че имаме още 200-300 метра до самия връх и пирамидката 🙂


Беше стръмно в по-голямата си част, а теренът – каменисто-тревист. Ако тръгнете към върха, имайте предвид, че в ранна пролет и късна есен е най-подходящо за посещение. През лятото сигурно е ужасно горещо и бъкано със змии. Вода по маршрута няма.


По време на целия преход се наслаждавахме на прелестни гледки – на север виждахме Годеч и Годечката котловина на фона на все още снежния връх Ком, на юг се издигаше Витоша, зад нея Рила, малко по̀ встрани Пирин и Осоговската планина, напред се издигаше първенецът на Чепън планина връх Петровски кръст, а някъде назад – заоблените хълмове на Понор планина и скалистия венец край феномен Столо.


На връщане слязохме до седловината между върховете Големи връх и Илиенски кръст, а от нея поехме директно надолу към черния път в ниското и завоят му към Мало Малово. За около 45 минути слязохме до седловината и за още около 25 – до мегдана на Мало Малово. Справката в трака показа, че цялата ни разходка е била с дължина на маршрута над 10 км в рамките на 3:45 часа.

Координати на:

връх Илиенски кръст: 42.959071, 23.040666;
Големи връх: 42.958437, 23.013289.

https://drumivdumi.com/

Крепчанският скален манастир е старобългарска светиня, до която имах щастието да се докосна преди броени дни в средата на този юли. Беше горещ летен ден, а малката църквица на светата обител ми предложи не само допир с вековно минало, но и прохлада – нали е в пещера.


За съществуването на Крепчанския манастир научих неотдавна от една публикация във ФБ групата България изумителна и загадъчна. Заинтригувах се много от публикуваните снимки и кратката информация за обекта, която прочетох тогава. След това започнах да търся още информация. В интернет, за съжаление, няма много публикации за манастира. Все пак, и оскъдното, което прочетох, че там в манастира е открит най-ранният надпис на кирилица по нашите земи, беше достатъчно да разгори пламенно запалената от онзи ФБ пост искра в мен.

По-долу ще ви разкажа накратко какво научих за Крепчанския скален манастир и какво успях да видя на място. Манастирът не е действащ, но мястото е запечатало следите от времето, когато активно е било използвано от монасите.


С какво е интересен Крепчанският манастир

Крепчанският скален манастир е открит и описан за първи път от Карел Шкорпил през 1910 г. Шкорпил открива интересен скален надпис там на кирилица и го документира. Този надпис гласи на съвременен български (преводът е на проф. К. Попконстантинов):

В името на Отца и Сина и Св. Духа. Тук почива
праведният отец Антони. † . А който
направи в църквата житница, да отговаря
пред Бога. Написа недостойният Михаил. Амин.

През 70-те години на 20-ти век обектът се проучва от проф. Казимир Попконстантинов от Великотърновския университет. Професорът открива друг интересен надпис и го разчита като:

В 6430/ 921 година
през месец октомври
в ?-десети ден почина
Божият раб Антон.

Тази датировка дава основание да се определи активният период на съществуване на манастира – началото на 10-ти век, времето на цар Симеон Велики.

Тези два надписа до момента се смятат за най-ранните записи на кирилица по нашите земи.


Манастирът е бил разположен на три скални тераси и се е състоял от монашески килии, църква и църква-гробница.


По стените на помещенията при проучванията са открити множество скални знаци – гореспоменатите надписи на кирилица, староеврейски букви и рунически знаци и рисунки


Какво може да се види на място

На място може да се посети средната от трите тераси – тази, на която е разположена църквата на скалния манастир. Все пак, ако от шосето пред манастира погледнете към скалите, в които е оформен, ще откроите ясно и трите тераси, макар и да не са широко достъпни.


Мястото е облагородено и приспособено за туристи – изградена е кратка пътека със стълби горе до скалите. На шосето преди началото на пътеката има информационна табела с кратка информация относно обекта и облагородяването му по някакъв европроект.


В скалната църква има информационно табло за откритите вътре (или в други помещения наоколо – не става ясно) два старобългарски надписа на кирилица. За съжаление, не са пояснили къде точно са били открити и съответно къде да ги търсим.


Днес по стените на скалната църква в Крепчанския манастир могат да се видят множество грапавини, дупки и надписи с имена от съвременници, които за съжаление са унищожили голяма част от богатството на манастира. Все пак, могат да се различат останки от стенописи и от цветни фризове по ъглите на църквичката.


Към момента, обектът е заключен, но ключът може да се вземе от кмета на село Крепча (между другото – много приятно село, с красив и поддържан мегдан) – питайте как да го намерите в центъра на селото.


Самото място наоколо е много красиво – манастирът се намира в дефилето на река Баш пунар, приток на Черни Лом.

Когато бях там на място направих асоциация с Басарбовския манастир – и той е в скалите, и той е по поречието на река – в тамошния случай Русенски Лом. И двете места са красиви и по своему грабващи.

Къде се намира Крепчанският манастир и как да стигнем до него
Крепчанският скален манастир се намира на около 2 километра югозападно от село Крепча на път към съседното село Голямо Градище. Манастирът е в скалите над шосето от дясната страна в посока Голямо Градище. В района има обозначително табло и малка отбивка за паркинг от лявата страна на пътя.

Самото село Крепча се намира на около 19 километра северно от град Попово. Пътищата там в района са сравнително добри (дори и третостепенните).


В района на манастира е изградена кратка пътека със стълби, стабилно обезопасени с парапет. Наистина – много добре направено за туристи.

Други интересни места наблизо

Край село Крепча са открити останки от две стари крепости – Джин кале (Крепостта на духовете) и Буюк кале, но лично аз не успях да намеря надеждни описания на маршрути до тях (ако има) и не мога да дам повече информация за тези старини.

Крепост Ковачевско кале

Намира се в района на село Ковачевец на около 27 километра южно от Крепча и на около 9 километра западно от град Попово. Вижда се от шосето.


Според информационното табло, Ковачевско кале е късноримски укрепен град, построен между 308 г. и 324 г. при съвместното управление на императорите Лициний I и Константин I Велики като августи. Градът заемал територия от около 40 декара, бил ограден с крепостни стени, които били снабдени със 17 кули и две порти – североизточна и западна.


Градът бил превзет и опожарен по време на Готска война от периода 376 г. – 382 г., а след това и от хуните на Атила през 447 г. Градът е окончателно опустошен и изоставен през 80-те години на 6-ти век при аварското нашествие. На място могат да се видят част от възстановените крепостни стени, западната порта , останки от помещения.

На около 38 километра южно от село Крепча се намират два интересни водопада – Златният водопад и Пиринешки джендем, спускащи водите си между поповските села Пиринец и Иванча. Реките, които ги захранват не са големи, затова най-подходящо време за посещение е ранна пролет и веднага след проливни дъждове.

https://drumivdumi.com/

Овчарченски водопад Горица в северните склонове на Рила планина. Красив, висок, буен, шумен, пълноводен, далечен. Малко ходене, лесен достъп, приятна и добре поддържана и обозначена екопътека. Хубаво място за кратка разходка. Твърде кратка разходка. Следват подробностите.


В една юлска неделя решихме да посетим поредния водопад – водопад Горица, наричан още Овчаренски водопад, тъй като лее водите си над рилското село Овчарци. Водопадът е висок около 39 метра. Водите му са буйни и шумни. Реката също се казва Горица, както и екопътеката, която отвежда до водопада.

Как се стига до началото на пътеката към водопад Горица

Екопътека Горица започва над село Овчарци, което се намира на около 4 километра западно от Сапарева баня. Отбивката за водопада е вляво, на влизане от Сапарева баня, веднага след централния площад на селото. След това се продължава право нагоре към планината по асфалтов път. Пътят свършва на малък паркинг до две тепавици.


Вляво от паркинга е началото на пътеката. Има информационни табла.


Особености на маршрута

Екопътеката започва с няколко широки стъпала, продължава като горска пътека, следват поредица каменни стълби, а след тях – дървено мостче вдясно, още малко ходене и водопадът се вижда.

Пешеходната разходка по екопътеката от паркинга при тепавиците до мястото за наблюдение на водопада отнема около 15 минути. По-малко от четвърт обиколка на Северния парк в София.


Има изградена малка площадка за наблюдение с пейка.


Красива гледка, но за съжаление от това далечно спрямо водопад Горица място не може да се усети самият водопад. Не могат да се почувстват пръските и свежестта му.

Това, разбира се си има своето обяснение – там се намира вододайната зона на региона и достъпът до нея е ограничен. Разбираемо е, но малко разочароващо за любителите на природни забележителности.


Продължение на разходката

Ние решихме да продължим с разходката и да я превърнем в поход. Върнахме се при мостчето, което отклоняваше пътеката вляво и от там поехме нагоре по една естествена горска пътека. Бяхме чели, че по реката нагоре има още няколко водопада, но не намерихме информация къде са точно и как се стига до тях. Затова тръгнахме да ги търсим. Вървяхме повече от половин час право нагоре. Пътеката ставаше все по-тясна, все по-стръмна и все по-обрасла. По едно време пресякохме малко поточе, но като цяло се отдалечавахме от река Горица, по която трябваше да се намират водопадите. Накрая проходимостта по пътеката стана съвсем трудна поради гъстата растителност и се отказахме. Върнахме се безславно до началото на екопътеката. Но все пак ни остана тръпката от горския преход и горските ягоди, с които се освежихме.

Други две забележителности в района, които посетихме през този ден бяха гейзерът в Сапарева баня, всъщност с този гейзер започнахме, и Ресиловският манастир „Покров Богородичен“.


След има-няма пет години повторихме разходката до водопад Горица. Този път беше в началото на февруари. Очаквахме да видим водопадът по-буен, но не беше. Рила си е Рила – най-високата планина – и разбираемо все още беше рано за снеготопенето. Все пак ни хареса – направихме си хубава зимна разходка, а и водопад Горица си беше красив и така.

https://drumivdumi.com/

Преди известно време във ФБ групата „България, изумителна и загадъчна“ се появиха няколко поста с множество снимки на красиви природни забележителности от околностите на ботевградското село Липница. Постовете постепенно предизвикаха солиден интерес, породи се дискусия къде точно се намират тези места и как се стига до тях. Така моят списък с желания за посещение се обогати с поредната жадувана дестинация.


Обходът ни в района се състоя в средата на този май. Денят беше леко особен – някои от нас по неволя си измиха краката в реката, други пак по неволя се окъпаха и изпраха във водопад, а драскотините и синините в края на деня бяха малко повече от обикновено. Както и да е. Който го е страх от мечки, не ходи в гората … или пък тръгва с някой друг, който не го е страх. Районът на село Липница се оказа наистина интересен. Там намерихме както леки, така и по-трудни за достигане места, за които ви разказвам в тази статия.

Недалеч от този район се намира село Боженица и тамошната крепост Боженишки урвич, за която съм ви разправяла. Пак там край Ботевград е и средновековната църква сред нивите на с. Трудовец.

Къде се намира и как се стига

Местата, с които ви запознавам по-долу се намират до ботевградското село Липница, на около 82 км североизточно от София и на около 14 км северно от Ботевград. За да стигнете до началото на маршрута, след Ботевград трябва да поемете към Новачене и след това към Липница.

Кратко видео от разходката край Липница.


Край с. Липница, ботевградско: изобилие от красиви природни забележителности

Основната пътека: от шосето – край водопад Скочи вода – до пещера Водната пещ

Основната туристическа пътека се отделя вляво от шосето на върха на един завой между селата Новачене и Липница. Мястото е обозначено с голямо информационно табло и няколко указателни стрелки. От другата страна на шосето точно срещу отправната точка има удобна за паркиране отбивка. Пресичайте шосето с повишено внимание!

В края на статията ще дам списък с полезни координати. До крайната точка Водната пещ се стига за около 45 минути. Връщането е малко по-бързо. По маршрута няма големи денивелации и има множество указателни стрелки.

Накратко за особеностите на маршрута. Тръгва се по черния път. След около 15-20 минути се стига до бетонна тръба с водохващане. От нея натам се върви по горска пътека.


Точно преди водохващането може да се види горната част на Малкия Липнишки водопад. Още няколко метра по-назад има подход към него – бавно и внимателно може да се слезе при реката и да се види в цял ръст. Слизането обаче не е леко – брегът е стръмен, а после трябва да се пресече реката.


След водохващането се продължава към Големия Липнишки водопад и пещера Водната пещ. Пътеката към водопада се отделя вдясно от основната. Има си табелки. Водопадът пада от висока скала, а зад струята му има малка пещера.


За съжаление, реката, която го захранва е малка и съответно той не е от буйните.

За Водната пещ трябва да се върнете на основната пътека, която ще ви отведе точно там. Преди „пещта“ се минава през малка поляна с кът за отдих – Мечата поляна, а малко преди поляната се пада най-стръмната част от пътеката.


От пещера Водната пещ извира поток. Пещерата позволява да се влезе навътре в нея. В началото има входно стеснение с решетка- отворена, което се преминава клекнал. След това основната галерия е по висока, но все пак трябва да се внимава.


Други места наоколо с лесен достъп

Оброк „Свети Илия“

От върха на завоя при началото на основната пътека, но този път надясно се отделя път, който в началото изглежда като черен път, но после си личи, че е бил асфалтов. За около 15 минути пеша по този път се стига до оброчен кръст, посветен на свети Илия. Кръстът е опрян на голям дъб.


Желязната вода

Желязната вода е чешма в района. До нея се стига за 5 минути, като се тръгва по пътека срещу началото на основната пътека. Има си табелки. Чешмата с времето е придобила кафяв цвят, вследствие на желязото в течащата от нея вода.

Панорамна пейка в местност „Пожарака“

За панорамната пейка се поема с кола по шосето към Липница, минава се покрай първите къщи на селото, след това през голяма каменоломна. Малко след нея и един обратен завой се стига до пейката. Панорамата от там е чудесна – виждат се Ботевград и старопланинските хълмове над него.

За любителите на по-екстремни подстъпи

Достигането до местата по-долу е малко или по-голямо предизвикателство – не се намират лесно, а до някои се иска катерене и спускане по скали. Отправната точка е едно заравнено място вляво от шосето малко по-нагоре от пейката. Съжалявам за недотам точните описания, но пък и GPS-ът не беше в силата си в този район.

В края на статията в раздела с координатите ще намерите началото на пътеката. Ето тук може да изтеглите трак към местата в този раздел.

Ако мога тук да дам някакъв конкретен съвет, той се състои в това да се впуснете в опознаване на района, както ви идва отвътре – отидете там, докъдето ви отведат краката или интуицията. Местата по-долу биха могли да бъдат ваша цел. Какво ще видите намясто си зависи от вашата любознателност, упоритост и физическа подготовка.


Част от крепост с висока кула

Навлиза се в гората и за около 10-15 минути по тясна пътека се стига до останки от крепост, които включват стена, висока кула и помещение.


От крепостта, до помещението, се открива чудесна панорама надалеч, а под близките скали в ниското напред се пада пещера Водната пещ.


Проходна пещера

Проходната пещера се намира вляво от пътеката към крепостта. Като стигнете пещерата, опитайте да я подходите от лявата страна, там е по-удобно. Вдясно ще трябва минете през голям отвор и от него да скочите в пещерата.

Пещера Очите

От Проходната пещера стръмно надолу се спуска камениста пътека, която отвежда до друга пещера с интересни отвори – пещера Очите.


Още места

В изследване на гледките, водопадите и пещерите край Липница прекарахме близо 5 часа. Това време обаче не ни беше достатъчно да видим всичко интересно, което районът предлага. Някои от местата, които оставихме за друг път включват:

крепостта Паница, чиито останки се намират на близкия до панорамната пейка хълм;
още един оброк;
пещера Козарника под панорамната пейка.
Информация за тях ще намерите във ФБ поста на Иван Радулов.

Координати

начало на основната пътека: 42.998432, 23.757964;
оброк Св. Илия: 42.998837, 23.761572;
Желязната вода: 42.997506, 23.757764;
панорамна пейка: 43.011189, 23.75285;
начало на пътеката в гората към крепостната кула и проходната пещера: 43.0114860, 23.7521150;
крепостна кула: 43.012009, 23.719153 ;
проходна пещера: 43.011777, 23.749522 ;
пещера Очите: 43.011667, 23.750270.

https://drumivdumi.com/kraj-selo-lipnitsa/

Доспат – едно родопско градче, което много харесвам. То е красиво, с прелестни гледки, пълнещи окото, подходящо за релакс и презареждане, и в същото време тихо и спокойно. За първи път отседнахме там преди пет години и останахме с много добри впечатления и често си го припомняхме със снимките. Тази година, в началото на май, го посетихме отново. Искахме да минем по Дяволската пътека – отдавна планирана – и решихме пак да се установим за няколко дни в Доспат. И пак ни хареса 🙂


Накратко за Доспат

Град Доспат е разположен в Западните Родопи и се намира на близо 200 км югоизточно от София, които се изминават с кола за малко повече от три часа. Градът е разположен на 1348 метра надморска височина, което го прави най-високо разположеният град в България.


Освен живописните хълмове на Родопите, голямо обаяние на градчето придава и едноименният язовир.


Ако идвате към градчето от от север, може да подходите откъм Батак по шосето Батак – Доспат и пътьом да видите още няколко язовира.


Също така, може да подходите откъм Велинград и Сърница и така да видите горната част на язовир Доспат откъм Сърница.


Хотелите

В Доспат има немалко места, където може да отседне човек – имам пред вид предимно прилични хотели и вили за гости. На разположение на туристите са няколко хотела и къщи за гости около язовира.

Преди време, когато за първи път посетихме района нямаше много места за настаняване, но когато бяхме там за последно през този май видяхме доста нови хотели и къщи за гости. От преди време си знаехме „Тихият кът“ – хотел-ресторант с прекрасен изглед към язовира, добра кухня и прилични цени. Не пропуснахме да похапнем там и при второто ни посещение.

Атракциите

Туристическите атракции в Доспат и наоколо са нещото, което предстои да се разработи и според мен има огромен потенциал за развитие в региона. Към момента тези атракции са малко, а  разработени туристически маршрути липсват.


Малкото налични към момента туристически забележителности в Доспат и наблизо са:

панорамна гледка към язовира – на влизане в Доспат (откъм Батак или Сърница) има обособена  панорамна площадка с чуден изглед към язовира и с няколко пейки;
язовирът и стената;
разходка с лодка в язовира – преди време нашата разходка с лодка продължи около 30 минути и платихме по 5 лв. на човек – бяхме десетина души.

Какво още?

Това, което ми липсваше беше разработени туристически пътеки около язовир Доспат, ресторанти с местни специалитети, разни малки сергии и павилиончета за местни неща –  мед, билки, сувенири, въобще неща и атракции, които биха запълнили няколко дневна активна почивка в това красиво планинско градче.

Личен опит

За най-запалените туристи мога да препоръчам кратка разходка покрай язовира по необлагородена пътека. Как да намерите пътеката? Към пътеката има няколко подхода откъм главната улица покрай язовир Доспат. Най-лесно ще я намерите, ако се насочите към хотел-ресторант Тихия кът и продължите надолу по улицата към язовира. Малко след ресторанта улицата свършва и преминава в широка пътека, която води до брега на язовир Доспат.

Преди там на брега на язовира имаше дървена платформа за наблюдение на язовира, но сега тя е полуразрушена, за съжаление. Все пак, има достатъчно местенца на брега, където може да се установите за кратко или по-дълго и да го погледате.


Ние се възползвахме от красивата водна панорама на това място и там посрещнахме един от залезите, които хванахме в градчето.

Ако ви се разхожда още, като слезете до язовира може да завиете надясно по пътеката, която от там насетне следва брега. Няма указателни стрелки и маркировка, но голямото изкуствено езеро е достатъчно ясен ориентир.

Забележителности около Доспат, които да посетите

В този раздел ще ви запозная с още няколко по-малко популярни, но пък интересни забележителности в Родопите, близо до Доспат, които биха обогатили вашата активна почивка в района.

Побит камък

От името си личи, че става въпрос за неестествено стърчащ от земята камък. Камъкът е толкова забележителен, че е дал името на родопското село, край което се намира – село Побит камък. Разположен е в една тучна ливада до селото и си стои тихо и малко самотно там насред тревата. Предполага се, че е древен мегалит.


Как да стигнете до Побития камък? Селото се намира на около 37 км северно от Доспат и на 15 км след град Сърница. За да стигнете до камъка, на влизане в селото преди моста над реката трябва да поемете вдясно по черния коларски път. Не след дълго ще видите камъка в ливадите откъм селото.


Пролетно време мястото около Побития камък е мочурливо и трудно можете да го приближите.

Когато ние посетихме селото ни направи впечатление, че е доста оживено и в него има много деца. Ние, по различно време, се заприказвахме с две от тях – интелигентни и така любезни, помолихме ги да ни упътят. Указанията и съветите им бяха съвсем точни, за което благодарим.

Скален феномен Жабата

След село Побит камък по пътя за село Медени поляни, на брега на река Доспат има още един скален феномен – друг голям камък, известен под името Жабата. Намира се на около 2 км след селото – в ляво от шосето и на брега на реката в дясно от нея. Не е много лесна за намиране тази Жаба. Да не говорим, че на мен изобщо не ми приличаше на жаба, но все пак ми беше любопитно да я видя.


Още нещо, което мен лично много ме впечатли, докато изследвахме околностите на село Побит камък – през селото минава река Доспат, която споменах и по-горе и която захранва заедно с многобройните си притоци язовир Доспат. Край Побит камък реката представлява малко поточе. Другото интересно за нея е, че протичайки през този район тя прави доста завои.

Водопад Късак

Водопад Късак е чуден малък водопад край едноименното село Късак, което се намира на около 6 км източно от Доспат. До водопада се стига за около 15 минути пеша по пътека, която започва от самото начало на селото.


Римски мост Кемера

Мостът се намира до шосето в покрайнините на близкото село Змеица на по-малко от 10 км източно от Доспат.


Дяволската пътека

Ако търсите красота, интересни форми на релефа и леко екстремни преживявания, запознайте се с Дяволската пътека в Родопите. Към нея има два подхода – единият е до село Борино, на 17 км източно от Доспат, а другият – в Буйновското ждрело до село Ягодина.


В заключение

Това са накратко моите впечатления от Доспат и възможностите за активна почивка и туризъм в това чудно планинско градче и най-близките му околности. Градчето е разположено сред много красива природа. Малко е, но има доста места, където да се отседне. Има какво да се види, въпреки че има и какво да се желае откъм туристически атракции, но това си е потенциалът за развитие на града. Като цяло Доспат и близките му околности са още едно хубаво и зареждащо с положителна енергия място в Родопите, планината с душа.

https://drumivdumi.com/

Добърско е живописно селце, разположено в голямата Разложка котловина, сгушено в южните склонове на Рила планина, с панорамна гледка към величествените каменни върхове на Пирин. В селото се намира една от най-интересните български църкви – „Свети Теодор Тирон и Теодор Стратилат“. Тя е обект номер 3 от 100-те национални туристически обекта, паметник на културата.


Църквата е интересна със своите странни символи и стенописи, запазили се в продължение на повече от 400 години. Образите в тези стенописи са повече от 460, което е изумително.

В момента църквата действа само като музей. Посещавала съм я два пъти – веднъж, преди доста време, след първото ми ски приключение, и втори път – преди 2-3 месеца, след посещението ни на Безименния град край Добринище.

Някои факти за село Добърско и църквата

Село Добърско е било икономически център в района на Разложката котловина до преди издигането на Банско в края на 18-ти век. Това напомня съдбата на Мелник като важен икономически и търговски център в южните поли на Пирин до началото на 20-ти век, а днес той е най-малкият български град.

Църквата „Свети Теодор Тирон и Теодор Стратилат“, основната според мен забележителност на село Добърско, е построена и изписана през 1614 година. Въпреки че е малка по площ, в архитектурно отношение църквата е трикорабна базилика с нартекс. Старинните и странни стенописи от построяването на църквата са добре запазени и до днес. Дълго време те са били покрити със слой пушек от свещите, което ги е запазило. В наши дни, стенописите са в много добро състояние, без реставрация, само с почистване от пушека.

Църквата е изключително богато изписана, като много от сцените са нетрадиционни. Например, патроните на църквата –  светиите Теодор Тирон и Теодор Стратилат са изобразени в цял ръст, което е много рядко срещано в църковната живопис. Това е църквата с изображения на най-много женски светици.

Най-впечатляващите библейски сцени в църквата, поне за мен са:

Преображение Господне – Христос е изобразен като в ракета;
Възкресение Господне – Христос е сякаш в космическа капсула;
Успение Богородично – Христос слиза, за да прибере своята майка.
На една от стените на църквата е изографисан свети Павел, който сякаш те гледа, независимо къде си застанал.

Смята се, че Самуиловите, воини след голямото поражение са минали през Добърско (а част от тях са и останали да живеят тук), за да потърсят лек за очите си –  в двора на църквата има аязмо, което, вярва се, действа благотворно върху очите.

Външните стени на църквата също изобилстват от символи – в горния югоизточен ъгъл е изобразен кръст, а на централно място на източната стена има свастика.


Да отбележа също, че дворът на църквата е много добре поддържан и с много цветя.


Защо така?

Огромно недоумение буди забраната за снимки. За сравнение, посетила съм доста европейски музеи, някои по-малки, други – големи и знакови! Там също пазят старините и експонатите, но дават да се снима без светкавица, защото именно светкавицата вреди. Но там на практика са разбрали и приложили известната максима, че една снимка може да каже много повече от хиляди думи.

В края на беседата при последното ни посещение в тази невероятна църква в Добърско, човекът искрено апелира към нас – посетителите: разкажете на познатите си за нас, нека дойдат и видят. Той съвсем пламенно и искрено искаше да популяризира това свещено и интересно място. Друг беше въпросът, че не знаеше точно как. Дори и след като му обяснихме какво правим и че без светкавица снимките не вредят, той не ни позволи да снимаме.

Всъщност, не му се сърдя – човекът е на съвсем други години и разбирания. Въпреки забраната, тъй като смятам, че църквата е изключително ценна и за всеки българин би било интересно да я види, се опитах без много снимки да ви я представя добре. Надявам се, че събудих вашия интерес. Ако тръгнете към Банско, Добринище или Разлог, съветвам ви да се отбиете и в Добърско!

Наблизо

Съвсем близо до църквата има водопад, който обаче трябва да се посещава пролетно време, че лете пресъхва. За да се стигне до него се продължава след църквата нагоре по улицата. След като минете училището се появяват и указателни табелки към него.

https://drumivdumi.com/

Много обичам да посещавам стари български църкви, запазили духа ни векове наред. Така сякаш се докосвам поне малко до онова тежко минало, в което предците ни, въпреки ярема и борбата за залъка са намирали сили и средства да си построят храм.

Църквата Свети Лука в село Заберново е една такава стара църква, най-старата в Странджа. Била построена преди повече от 300 години. Тя е ниска, вкопана в земята, както е повелявал законът в онези робски времена. По-долу ще ви разкажа повече за тази странджанска светиня.


Бяхме си я набелязали още при посещението ни в района преди две години, но тогава не ни остана време. Все пак, не я забравихме. Запомнихме я като място, което непременно да посетим при следващо ходене до Малко Търново заедно с още няколко интересни места.

Въпросното следващо ходене се състоя през втората половина на този септември. Времето беше слънчево и топло, а есента в Странджа беше леко подранила с багрите. Това правеше пейзажите още по-интересни и красиви, отколкото очаквахме.

Как се стига до църквата Свети Лука

Църквата се намира на мегдана на село Заберново. Влизайки в селото отдалеч ще видите нейната камбанария.


Самото село се намира на около 64 километра южно от Бургас, които се изминават за около час – трябва да поемете по пътя за Малко Търново и на около 10 километра след Крушевец да се отклоните наляво към Бяла вода.

Ако стартирате от Царево, разстоянието между Царево и Заберново е около 40 км в западна посока, които се изминават за около 50 минути.

Ако пък сте отседнали в Малко Търново, съветвам ви да хванете шосето за Бургас и след Звездец да се отклоните вдясно към Бяла вода и Заберново. Маршрутът е около 53 км и се изминава за около 50 минути (иначе по права линия са 15 километра между Малко Търново и Заберново, но по права линия път няма).

Когато отидете, много е вероятно да намерите църквата заключена. Питайте наоколо хората кой пази ключа, за да го намерите да ви отключи. Хората там са много мили и гостоприемни и няма да ви откажат.


Накратко за църквата в Заберново
Църквата Свети Лука в село Заберново е паметник на културата. Според сведения на местни жители тя била построена в края на 16-ти век. Според архивен документ, съхраняван в Сливенската митрополия, църквата била построена и осветена през 1715 г. По тази датировка църквата Свети Лука е най-старата действаща църква не само в Странджа, но и в цялата Сливенска епархия.

Църквата е наполовина вкопана в земята, за да отговаря на тогавашните турски закони, според които църквите не трябвало да са по-високи от турчин на кон. Първоначално храмът бил издигнат без абсида.


По време на Руско-турската война от 1828-1829 г. руски войници идват в Заберново и по време на престоя си построяват абсидата на църквата, като изписват и годината на построяване в ляво на олтара – 1830 г. Църквата има много красив иконостас с девет царски икони и една от плат – на свети архангел Михаил, поставена на вратата към олтара.


На по-късен етап към храма е построено килийно училище и висока кула-камбанария. Килийното училище е запазено и реставрирано и може да се види и днес в напълно автентичен вид.


Освен интериора и старите учебни помагала, местните хора пазят историята на училището. Може да я видите и вие на информационните табла на външната стена на църквата и в самата стаичка на училището, където са показани имената на всички даскали през годините на неговото съществуване – от 1870 г. до 1914 г.


Празник на църквата и селото е 18 октомври, денят на Свети Лука – един от 70-те апостоли и автор на третото от четирите канонични Евангелия (Евангелие от Лука). Традицията е този празник да се чества винаги в четвъртък. Ако денят на свети Лука 18 октомври не се падне в четвъртък, хората изчакват до следващия четвъртък, за да вдигнат тържеството. Тогава хората там правят събор и голям курбан.

Изобщо, село Заберново е доста оживено и пази много традиции, характерни за Странджа. Около селото има 6 действащи параклиса (местните ги наричат манастирчета), построени от местните по различно време в резултат на съновидения или пророчества. Немалко от параклисите са изградени в близост или върху руини от по-стари светилища. Потомците на старите родове в селото се грижат за тези светини, правят курбани и редовно ги посещават – задължително пеша.


От всичко видяно там разбрах, че Заберново е село с история, а хората му – с родова памет и традиции, които ревностно пазят.

Нашето посещение в село Заберново

Идваме от Малко Търново. Пропътували сме близо час по криволичещи пътища сред прошарени странджански гори, едва погалени от идващата есен. Ето, влизаме в Заберново и завиваме надясно към мегдана. Мяркам високата кула-камбанария отдалеч. „Там ще да е“, казвам на останалите. Спираме до църквата на селския площад – място колкото искаш. Пробваме портата на двора, заключена е. Виждаме хора пред съседната къща и не само. Изобщо, противно на очакванията ни, селото изглежда много оживено, а къщите – добре поддържани, едни по-стари, други – съвсем нови, но всички – в добър вид.

Тичам да питам дали и кой може да ни отвори църквицата. Хората ни обясняват дружелюбно къде – някъде на долната улица. После едно момче излиза напред и казва „Аз ще ви заведа“. Вървим 4-5 минути до къщата. Стопаните – мъж и жена – си работят нещо по двора. Разменяме си поздрави. Налага се да изчакаме малко, за да се приготви жената. Запознаваме се – тя е леля Нанка. Грижела се за църквата дълги години, но за нещастие заболяла и вече не може. Мъчно ѝ е, че не може. Трудно ходи, но тръгва с нас да ни покаже гордостта на Заберново.

Пътьом минаваме през Калина – тя сега пазела ключа. Калина също има работа по двора, но като разбира защо сме дошли, грабва ключа и тръгва с нас.

Вървим обратно към църквата, разказват ни за селото. Говорят си двете жени за битово-църковни дела. Какво ще се прави за храма, какво остава да се приготви. Калина споделя, че зимата в Странджа е невероятно красива. Хем е снежна, хем мека. Бели хълмове, сгушени в снега къщички, като в приказка. Приисква ми се да дойда пак през зимата. Но се сещам за дългия път от София и питам пътищата как са зиме. Отговаря ми, че се поддържат долу-горе добре проходими.

Пристигаме на мегдана пред църквата, отключват ни. Калина си отива. Оставаме с леля Нанка. Влизаме, разглеждаме с интерес. Питаме разни неща за църквата, за селото, а тя разказва с плам и с нескрита тъга, че вече не може да се грижи добре за храма.

– Но ако съм жива за събора – казва – курбанът ще е от мен.
– Ще, ще! – отговаряме ние.

Палим свещички, говорим за Странджа, разглеждаме килийното училище, запазено от тукашните хора във вида от едно време. Не ни се тръгва.

Сбогуваме се с леля Нанка накрая. Тръгваме. Напускаме. Заберново. Интересно село в сърцето на Странджа. С най-старата църква там.

Други интересни места наблизо

Ако отидете до село Заберново и имате повече време, може също да посетите екопътека „Извори и пещери“ до село Младежко. Двете села се намират на 34 км едно от друго. Информация за още места в Странджа ще намерите в тази статия, която се оказва една от най-споделяните ми във ФБ. При последното ни ходене в района посетихме и 3 интересни обекта край село Евренозово, за които ще разкажа в отделна статия: долмен, светилище и римска гробница.

https://drumivdumi.com/

Тук искам да разкажа за още едно райско кътче от нашата родина България, което имахме удоволствието да посетим на два пъти – водопад Скока в Тетевенския Балкан. Времето определено не беше на наша страна по време на първото ни посещение, което беше част от кратка екскурзия до Тетевен и наоколо. Но дори тогава, лошото време не успя да засенчи ни най-малко красотата на водопада, каньона и пътеката.

Второто ни посещение беше в ясно и задушно време. Но там по Тететвенската пътека, освен много красота, намерихме прохлада и свежест. Вече познавахме мястото и нямаше нужда да се оглеждаме накъде да вървим. Просто се наслаждавахме на гледките и водопадите. Да, там по пътеката те са няколко.


Водопад Скока, висок 30 метра, се намира много близо до центъра на Тетевен – градът, чието име произхожда от думата „тетива“ – по приликата на разположението му спрямо река Вит.

До водопада се стига по една живописна екопътека, наречена така романтично „Под пръските на водопада„. Пътеката е изключително приятна за разходка, заради красивия каньон, заради реката, която се вие там – Козница, заради многото й живописни падове, заради вечнозелените покрити с мъх заоблени камъни около коритото на реката, заради невероятната свежест, която се носи във въздуха и накрая – заради самия водопад Скока. Това са неизменните неща. Ако имате късмет, приятното усещане може да се допълни и с другия водопад – така висок, но само в случай, че „работи“.


За да се стигне до екопътеката, първо трябва да се пресече реката по моста срещу площада в Тетевен, а след това да се мине покрай градския пазар. Пътят към водопада продължава като завива надясно. Ако сте с кола, може да продължите около 2 км, до един остър почти обратен завой, от който започва същинската и най-красива част от екопътеката. На този завой има широко място, което може да се използва за паркинг и две обозначителни табелки. Няма начин да се сбърка мястото.


Няколко крачки по екопътеката след този планински паркинг, човек сякаш попада в един напълно различен свят – свят на съвършенство, красота и свежест. От този паркинг пътеката е много добре поддържана; върви покрай реката в един живописен каньон. Минава се по няколко дървени мостчета.


Допълнителна свежест и радост за окото добавят и няколкото по-малки водопада по пътеката. Това е първият от тях – още в самото начало след първото мостче.


Вторият си е истински шедьовър. Може да се види точно след първия кът за отдих на малкия каньон, преди поредното мостче.


Малко преди финала на пътеката, човек може да се наслади на поредния воден пад.

За да се стигне до водопад Скока, са необходими 15 минути спокоен ход. В края на пътеката е самият водопад – красив и свеж, шумящ и пръскащ.


Вдясно от него се намира и още един доста по-висок водопад – Пръскалото, който обаче е маловоден и може да се види само в определени периоди през годината.

При второто ни посещение работеха и двата водопада. Гледките бяха страхотни. Трудно успяхме да се откъснем от този рай и да тръгнем по пътеката наобратно към колата.


Освен водопадите, има още няколко забележителни места за посещение в района на Тетевен:

Кървавото кладенче край село Рибарица – лобно място на големия български революционер Георги Бенковски;
Историческият музей град Тетевен с няколко много интересни експозиции;
Гложенският водопад (при късмет, ако не е пресъхнал);
Гложенският манастир.
Екскурзията до Тетевен може да се комбинира с посещение на град Етрополе, където също има какво да е види.

https://drumivdumi.com/

Тук искам да разкажа за посещението ми на Зараповския водопад край Великотърновското село Вишовград – невисок, но пълноводен и мощен водопад който пада в красиво езерце с дълбочина 5-6 метра.


За първи път посетих водопада през лятото на 2014 година, когато пътеката беше в добро състояние. В края на 2017 отидохме да видим водопада отново. За подробности, вижте послеслова.


Поначало планът беше да посетим Фестивала на дините в село Никюп и след това да продължим към водопада. Е, Никюп го посетихме, но няколко часа преди да започне фестивала. Имахме грешна информация за началото му. Така и така бяхме там, насладихме се на част от останките на античното селище Никополис ад иструм – предимно северната порта и находките около нея, изложени в централния парк на селото.

След това се освежихме на един извор в по-долната част на селото и продължихме към водопада.

По пътя към водопада минахме през няколко села, които много си приличаха по това, че бяха големи като площ, но доста малолюдни с немалко изоставени къщи. Тук-там личаха и нови, големи, поддържани къщи, явно принадлежащи на местните по-едри земевладелци.

Интересно ми беше през тези села. Преминавах сякаш през един друг свят, коренно различен от Софийския живот. Видя ми се от една страна странно, от друга – много ми хареса да се потопя в тази различна атмосфера. Беше такова спокойствие и тишина. Всичко наоколо беше съвсем естествено. В същото време си давах сметка, че не е лесно да се живее по тези места – магазините са рядкост, а медицински пунктове и работещи училища не видях …

Както и да е …

Бавно и полека по междуселските пътища стигнахме село Вишовград – на малко повече от 10 километра от град Павликени по пътя за селата Бяла черква и Балван. Екопътеката до Зараповския водопад започва на една отбивка по средата между селата Вишовград и Емен. Отбивката се намира на един голям, почти обратен завой. Ако се пътува от Вишовград, отбивката се пада в ляво от пътя.


При отбивката видяхме един овчар, пасящ стадо кози. Той си имаше за другар едно много сладко кученце – Чарли. Овчарят ни разясни, че името на водопада – Зараповски – идва от името на близката местност – Зарапово, известна с това, че е равнинна и има много обработваеми ниви в нея.

Ако идвате от Емен – отбивката е в дясно. И в двата случая отбивката се намира на средата на завоя. Има табелки, поясняващи, че районът е облагороден с европейски пари. Там на тази отбивка се оставят колите и се продължава пеша – в дясно от отбивката. Има си табелка за начало на екопътеката.


Самата екопътечка не е дълга – десет минути пеша и си на водопада. Пътеката отначало минава през едни скали, после продължава по едно мостче над реката и след това се спуска по стръмна дървена стълба.


На пръв поглед дървото на мостчето и стълбата изглежда старо и изгнило, но всъщност е доста здраво.


Там при водопада – точно срещу него има още едно мостче, което дава възможност човек да се полюбува на Зараповския водопад и езерцето под него фронтално.


В заключение мога да кажа, че Зараповският водопад е чудесно място за кратък пешеходен излет (ако разбира се, се намирате в района на Велико Търново), с интересна екопътека с хубави мостчета и стръмна стълба, пълноводен и мощен водопад, падащ в красиво и дълбоко езеро.


Послепис

В края на декември 2017 г. посетихме отново Зараповския водопад. Минавахме наблизо и искахме отново да му се насладим. От разтопилият се сняг, Зараповският водопад беше още по-красив и мощен. За сметка на това – пътеката беше силно амортизирана и опасна. Мостчето до беседката беше наред, но онази стръмна стълба беше откачена от едната страна, а трупите, от които е била изградена, бяха поизгнили. За да стигнем, все пак, до езерцето и долното мостче (също леко паянтово вече), се върнахме в горната част на пътеката и се спуснахме по тясна, хлъзгава и стръмна пътечка от другата страна на водопада. Беше малко опасно, така че, много внимавахме. Ако нямате добри туристически обувки и опит с такива пътечки, по-добре не пробвайте.

Да се надяваме, че един ден пътеката ще бъде обновена!

https://drumivdumi.com/

Златица е градче, което неизменно свързвам с детската приказка на Елин Пелин „Дядовата ръкавичка“. Кой не знае знаменитото начало на приказката: „Тръгнал дядо за Златица, изгубил си ръкавица“.

В северните покрайнини на град Златица се намира интересно място с не една, а няколко забележителности – манастир Свети Спас, Златишки водопад и Спасовото кладенче. Малко по-нагоре в планината в гъста сянка се е сгушил и един параклис.


В последните няколко години посещавах мястото 3 пъти и все ми беше интересно. За последно го видях в края на тази зима на връщане от Сопот, Карлово и Шато Копса. И тъй като няма много информация в интернет за тези обекти, реших да подготвя тази кратка статия.

Ако сте любители на водопадите и светите места, имате път през Златица и малко свободно време, отбийте се натам, за да видите още един манастир с водопад под ръка.

Как се стига

Златица е задбалканско градче, което се намира на около 77 километра източно от София, които се изминават за около час и 10 минути по живописния Подбалкански път.

Златишкият манстир Св. Спас, водопадът и Спасовото кладенче са места, разположени едно до друго и се намират в северните покрайнини на град Златица, северно от ЖП линията. До тях води градска улица с много изронен асфалт. Няма табелки. За ориентир – трябва да се движите край река Куру дере в източната част на Златица. Ако ползвате навигация, манастирът го има като забележителност.

Изронената улица стига до асфалтово площадче в полите на планината. От площадчето нагоре се издигат каменни стълби. От там започват планинските маршрути към хижа и връх Свищиплаз. На това площадче е удобно да оставите колата и да си направите кратка разходка. Реката на водопада и манастирът от площадчето вече се виждат. Спасовото кладенче е в ниската част от двора на манастира и ще го видите като го приближите.

Златишки водопад

От площадчето тръгвате вляво към реката, над която има изграден мост. Поглеждайки от там нагоре срещу течението на реката водопадът се вижда. Може да слезете от страни на моста (има пътечки и вляво от него, и вдясно) и да приближите водопада, за да го разгледате отблизо. Водопадът е висок около 4-5 метра. Реката, която го захранва се казва Куру дере (Сух дол) и извира край връх Свищи плаз.


Водопад, като водопад – жив, красив, с малко дипли и много хладни балкански пръски.

Спасовото кладенче

Няколко метра след моста погледнете долу вляво и ще видите мощното Спасово кладенче. То представлява каптиран буен карстов извор с изградена чешма. С извора са свързани две легенди.


Според една от тях малко след падането ни под турско робство някъде там в горите над Златица се укривал последният защитник на хората в района – войводата Спас. Той бил убит от турците точно на това място. След смъртта му там бликнал мощен извор с лековита вода, който местните хора нарекли Спасово кладенче. Години по-късно там бил построен и манастира.

Когато за първи път посетих мястото бях с група, а наш водач беше човек от община Златица. Тогава той ни разказа друга легенда, свързана с извора. Според нея, хайдутинът Спас, който бил тежко ранен, с последни сили се добрал до това място, измил раните си с течащите води от извора и на следващия ден оздравял. Местните казват също, че водата от този извор цери очите от болести.

Златишки манастир Възнесение Господне

Спасовото кладенче, се намира в двора на светата обител. Манастирът, познат още като „Свети Спас“, е сравнително нов – основан е в края на 19-ти век (според сайта на Българската патриаршия). Състои се от църква и жилищна сграда, разделени от шосето. След манастира шосето продължава в черен път и води към вилна зона.


Както споменах по-горе, била съм край манастира три пъти, но и трите пъти той е бил затворен. Затова, нямам впечатления от църквата вътре. Празникът на Златишкия манастир е Спасовден и пак от сайта на БПЦ се разбира, че на този ден край манастира се сбира много народ и се отслужва св. Литургия.

Някак тук не мога да се въздържа да не спомена за второто ми посещение на манастира, което беше преди няколко месеца по време на китната есен. Тогава участвах в интересно събитие – рали, организирано от Дачия. Бях дори пилот на нашия отбор – странно и вълнуващо преживяване. Моят отбор не успя да се класира в челните редици по време, но пък спечелихме наградата за най-добра снимка в ралито – ето тази.


И още

Параклис Св. св. Кирик и Юлита

Ако се изкачите по бетонните стълби преди манастира, ще видите параклиса Св. св. Кирик и Юлита. Той е новоизграден и все още затворен. Там покрай него се открива много хубава панорамна гледка към Златица.


Часовниковата кула в Златица

Кулата е символ на градчето и се намира в градския парк. Построена е през 1777 г., като основната ѝ конструкция е запазена и до днес. Счита се за една от най-старите часовникови кули в България.


Други интересни места наблизо

Други места, които може да посетите наблизо са Еленската базилика край Пирдоп и Антонови водопади, видими от шосето в района на с. Антон.

https://drumivdumi.com/

Беше късна пролет, краят на един дъждовен месец май. С други думи, беше прекрасно време за посещение на водопади, когато основното им „гориво“ – топящите се снегове – постоянно се обогатяваше с изобилните паднали дъждове. Намерихме си промеждутък – ден без валежи според прогнозата за времето – и се отправихме към водопад Рилска Скакавица – висок, красив и много мощен.


Водопад Рилска Скакавица е най-високият водопад в Рила планина. Водите му се спускат от височина над 70 метра.  Разположен е на 1750 метра надморска височина. Местността около него е изключително живописна.

В допълнение, цялата тази естествена красота не е никак трудно да се види – преходът до водопада е сравнително кратък и лек, без големи денивелации, а пътеката до него е перфектно маркирана и обозначена.

Следват подробностите за посещението на водопада.

Как се стига от София

Отправна точка за водопада е местността Зелени преслап. Тя се намира след Паничище. До местността се стига по тесен асфалтов път. Стигнете ли Паничище, поемате към долната станция на лифта, но преди да я стигнете трябва да завиете надясно към Зелени преслап. Има си табелка. Там в местността има почивна база и широко място за паркиране, откъдето започва пътеката за водопад Рилска Скакавица.

За информация, разстоянието между София и Паничище е около 90 километра и се изминава за около час и половина.

Пред почивната база има широко, равно и удобно място за паркиране. От паркинга започва пътеката към водопад Рилска Скакавица. Всъщност от този паркинг започват пътеки до няколко места. Нас в случая ни интересува тази до водопада, а за да се стигне до него се минава през хижа Скакавица. Затова от началото на пътеката към водопада до хижа Скакавица се следват табелките, сочещи хижа Скакавица. В по-голямата си част те са оранжеви.

По пътеката

Както споменах, пътеката е много добре маркирана и обозначена с указателни табелки, което показва, че е добре поддържана. За хижа Скакавица се следва червената маркировка. Пътеката до хижата, а и после до водопада е сравнително лека за ходене, защото няма големи денивелации и опасни за преминаване места. На няколкото места, в които пътеката пресича рекичките, има изградени дървени мостчета.

Единствените препятствия на места са падналите дървета, характерни за този период от годината, както и калта, подхранвана от стичащите се ручейчета. Но въпреки тези препятствия по пътеката няма непроходими места.

Цялото разстояние от паркинга до водопад Рилска Скакавица може да се вземе за един час и половина. Както винаги, това е ориентировъчно време и зависи от бързината на ходенето и почивките, които се правят по време на прехода.

Това разстояние грубо може да се раздели на два етапа:

етап 1: от паркинга до хижа Скакавица – около час и малко;
етап 2: от хижата до водопада – около половин час.

Етап 1: от паркинга до хижа Скакавица

Както споменах, разстоянието от паркинга до хижа Скакавица може да се измине за около час при нормален към леко бърз ход … само че не е лесно да се поддържа това темпо през цялото време. Защо ли? Поради няколкото големи водопада, които се наблюдават малко вляво от пътеката.


По-точно, пътеката започва като черен път. След около 20 минути ходене по нея, трябва да се отбиете вдясно за хижа Скакавица. В този си участък пътеката е чисто горска. След още десетина минути по пътеката започва да се чува шумът от водопадите по река Скакавица.

Ние кривнахме вляво, за да ги понаблюдаваме, поснимаме и да се понамокрим. В тази си част реката – река Скакавица – е доста буйна и прави 2-3 високи, буйни и пълноводни пада, хвърлящи хладни пръски надалеч.


Ако вървите плътно по пътеката, тези падове със сигурност ще ги пропуснете. За определеност, тази част от прехода покрай водопадите може да се вземе за 10 минути.

Ние посветихме на тези водопади немалко време. След това се включихме отново в пътеката и се отправихме към хижата. Там след водопадите беше и най-сложният участък – сложен поради по-голямата денивелация и поради падналите дървета, които трябваше да се заобикалят. Този последен участък до хижата ни отне около 20 минути.

Хижа Скакавица е разположена на много красиво място, обградено почти отвсякъде с високи скали. Около нея има доста приятно изглеждащи кътове за отдих и хапване. Хижата очевидно е била реновирана неотдавна.


Там на хижа Скакавица отморихме малко с чай и кафе и се запътихме към водопад Рилска Скакавица. Между другото, чаят беше безплатен.

Етап 2: от хижа Скакавица до подножието на водопад Рилска Скакавица

След хижата, пътеката продължава за кратко в горичка покрай левия бряг на река Скакавица,а след горичката, пейзажът става типично високо-планински: с каменни сипеи, иглолостни дръвчета, минзухари, високи канари.


По време на нашето посещение от немалко места се стичаха по-малки и по-големи водопадчета. Все пак беше пролет. Малко след горичката го видяхме и него – внушителният водопад Рилска Скакавица. Е, виждахме съвсем малка част от него, но картинката беше обещаваща.


Така, вървейки по пътеката, на места прескачайки разни рекички и наслаждавайки се на рилските красоти за около половин час стигнахме до подножието на водопада. Малко преди водопада трябваше да преминем през един участък, може би полянка, който все още беше покрит плътно със сняг. Това леко ни забави, тъй като бяхме с летни обувки и доста се хлъзгахме по снега.

Не съм броила минутите, прекарани в подножието на водопада. Те просто минаха неусетно. Отблизо водопадът беше още по-красив и внушителен … и мокър 🙂 , а и хладен. Високите скали, които го обграждаха също бяха внушителни. Страхотна гледка.


Все пак времето напредваше и трябваше да се връщаме обратно. Маршрутът беше същият като на идване. Отново направихме почивка в хижата, като този път се подкрепихме с вкусна боб чорбица и салати, а след това, заредени с впечатления и с нови сили се отправихме пеша към колата.

Впечатляващ водопад, наистина. Разбира се, картинката прекрасно се допълваше от високите скали, сипеи и иглолистната растителност. Освен това преходът до водопада не беше нито труден – нямаше големи денивелации и пътеката беше изключително добре маркирана, нито продължителен – около час и половина в посока: от паркинга през хижата до водопада.

Други забележителни места наоколо са добре известните и живописни Седем Рилски езера. Също така, недалеч от Сепарева баня се намира още един рилски водопад – Горица.

https://drumivdumi.com/

Съвсем близо до Велико Търново, на по-малко от 10 километра, се намира Лясковският манастир „Свети свети Петър и Павел“, по-известен като Петропавловския манастир. Макар и в сянката на старата българска столица, както всъщност доста от обектите в региона, мястото буди интерес със своето местоположение на високото плато, с красивите панорамни гледки, които се откриват от него надолу към равните полета около Горна Оряховица и Лясковец и най-вече с това, че манастирът е основан по времето на Асеневци при възраждането на българската държава.


Това е още едно от местата, които сме посещавали неведнъж. Тази есен беше последното ни посещение там (за момента 🙂 ).

С какво е интересен манастира

Петропавловският манастир е един от старинните български манастири в района на Велико Търново. Районът на светата обител предлага чудесни условия за разходка – и пешеходна, и по-мързелива – с лека кола. Въздухът е някак особен – чист и лек, а от задната част на манастира се открива красива панорамна гледка към Лясковец, Горна Оряховица и близките им околности.


Манастирският двор е много добре подреден и поддържан, а лятото – отрупан с цветя, което неминуемо засилва ведрото чувство от разходката и приятно гали окото. Интерес представлява високата кула-камбанария с часовник, която понастоящем прилича повече на военен или пък високо-технологичен комуникационен обект поради многото накичени антени по нея


Манастирът е построен през 10-ти век върху развалините на стара римска крепост. Старият храм на манастира, строен през 12-ти век по времето на братята Асен и Петър, е разрушен до основи през 1913 година по време на голямото земетресение. По време на турското робство манастирът е бил разрушаван и възстановяван на няколко пъти.

Как да стигнем до Петропавловския манастир

Лясковският манастир се намира на Арбанашкото плато на около 3 километра югозападно от град Лясковец. До манастира има асфалтов път, като отбивката за манастира е в центъра на града – има табелки, а и всеки, живеещ там я знае. До манастира се стига с кола, но има и пешеходни пътеки покрай шосето, тук-там съкращаващи по някой завой.

От Петропавловския манастир има път до Арбанаси, като разстоянието е около 4 километра и се изминава за 5 минути с кола. Така човек може да обогати разходката си и да посети някои от забележителностите в Арбанаси.

Съвсем близо до Петропавловския манастир има удобно място за пикник – голяма поляна със сцена и дървени пейки.


Ако посещавате манастира през зимните месеци, имайте пред вид, че църквата е затворена по това време и се отваря чак на Цветница, защото не се отоплява. Свещички може да запалите в параклиса, който се намира в манастирската сграда до църквата.

https://drumivdumi.com/

Ако прекарвате лятната си отпуска по Северното Черноморие или пък имате път към Варна и региона и искате да изпробвате нещо различно, то разходката с корабче или водно колело по река Камчия в близост до нейното устие сигурно ще ви хареса. Ние за първи път се пуснахме с корабче по реката в един дъждовен юлски ден преди повече от 10 години. Търсехме приятно място за посещение или пък малко приключение близо до морето. Там край река Камчия намерихме и двете.


След това през годините повторихме и потретихме. И винаги, когато сме били в района, разходката по реката е била особено примамлива за нас.


Камчия е една от най-големите реки в България. Влива се в Черно море с устие тип естуар (фуния). Около устието на река Камчия има обилна растителност и лонгозна гора, обявена за природен резерват и защитена местност. Принципно, лонгозните гори са рядко явление за умерените ширини, но в света има едно място, където те се срещат изненадващо често. Кое е то ли? Как кое! България!

Специално, лонгозните гори покрай река Камчия са от най-северните в Европа. Друго интересно нещо за тях е, че се намират на миграционния път на прелетните птици между Европа и Африка.


Нека уточним: лонгоз означава гъста мочурлива крайбрежна гора.

Там, където река Камчия се влива в морето има огромен плаж, все още непокътнат от строежите и бетона, характерни за останалата част от нашето Черноморие. Този плаж е част от 12 километрова плажна ивица с множество дюни, обрасли със сухолюбиви тревисти растения, стигаща чак до Шкорпиловци.

Там, на плажа, може да се насладите и на изгрева, и на залеза.


Лично за мен, плажът Камчия е един от най-хубавите по българското морско крайбрежие. Казвам го с опита на човек, посетил в последните години повечето плажове по нашето море. Харесва ми, защото е огромен и без бетон, без много заведения на него и без огромни хотели, които да го затискат. Не случайно комплексите с бунгала точно покрай плажа носят завидните имена – Романтика и Рай. Да, вярно, датират още от „СОЦ-а“, но и днес са правдоподобни. Точно такъв си е районът – рай и романтика. Единственото неприятно нещо е, че плажът не се почиства редовно … пък и ние хората не си го пазим достатъчно.


Да се върна на разходката по реката. Корабчетата тръгват от централната част на курортен комплекс Камчия. Първоначално поемат в посока срещу течението на реката и стигат близо до моста от главния път Бургас -Варна. След това обръщат и движейки се по течението приближават до самото устие на Камчия, където могат да се усетят и морските вълни. Дължината на маршрута в двете посоки зависи от пълноводието на реката.

Освен корабче, от централния пристан може да се наеме и водно колело. Цените са по договаряне, но се пада средно около 5 лв. на човек за разходка с корабче и 10 лв. за едно водно колело.

Все пак внимавайте: около реката има много комари, особено вечерно време, така че, вземете необходимите мерки!

https://drumivdumi.com/

Лято. Време за море. Както винаги, набелязали сме си няколко интересни места по път към морето, които да посетим. Едно от тези места тази година е водопад Сини вир край Медвен. Първа спирка за деня.


Товарим багажа рано сутринта и потегляме. Поради ранния час, бързо излизаме от София и хващаме АМ Тракия. Има движение, но не е много натоварено – все пак е делничен ден. След няма и три часа подминаваме Зайчи връх и Кабиле – тракийският град и светилище, което посетихме миналата година на път към морето.

Малко след него е отбивката за Котел и Шумен. Отбиваме се и не след дълго минаваме през добре познатото кръстовище Петолъчката. Малко се е променило на вид в последните години, но като цяло си е същото.

Продължаваме да се движим към Медвен. Селцето се намира в сърцето на Котленския Балкан, но е закътано в ниското.

Влизаме в Медвен и караме по главната улица. Тук-там има табелки за еко комплекс Сини вир, които следваме за ориентир. Междувременно се любуваме на старинните къщи по главната улица.

Срещаме една жена и я питаме за водопада. Тя е много любезна и ни упътва да продължим по главната улица, в чийто край се намира еко-селището, кръстено на водопада. Обяснява ни, че там пред селището има и паркинг. След няколко минути вече паркираме на него, почти до табелката към водопада.

Поемаме пеша към водопада. Пътеката започва от паркинга пред еко комплекс Сини вир и се движи край реката. Тя е кратка и приятна за ходене. В един момент, долу-горе по средата на маршрута, пътеката се разклонява. Там трябва да се поеме по дясното разклонение. Правилото е „дръж реката близо“.


След около 15 минути ходене от паркинга стигаме до водопада. А там има толкова хора, част от които – къпещи се в езерцето под него.

Намираме си добро място за наблюдение и сядаме, за да се насладим на Синия вир.


Красив водопад, красиво място. Истинско водно бижу. Той не е много висок – около 4 метра, но е буен, пада в кръгло езерце на фона на високи скали. Реката, която го захранва се нарича река Медвенска.


Става обедно време и хората се разотиват – тъкмо да разгледаме картината на тишина и спокойствие. Стоим и се наслаждаваме на гледката. Сами.


Трудно успяваме да откъснем очи от красотата на пейзажа, но имаме план с още няколко интересни места за деня. Затова, тръгваме на обратно към колата.


Обратният път до колата отнема същото време – около 15 минути.

Чудесна разходка, чудесно място! Още един красив и лесен за достигане водопад.

Накрая, да отбележа, че село Медвен е родното място на Захари Стоянов.

https://drumivdumi.com/