Български Националистически Форумъ

На днешния ден преди 67 г. ЦК на БКП взима престъпното решение да се даде културна автономия на Пиринска Македония.
Така по заръка на Сталин и Коминтерна и в услуга на Тито комунистите обявяват македонския етнос. Faktor.bg ви предлага откъс от документалната книга на историка Веселин Ангелов, „Хроника на едно национално предателство”, публикуван в desebg.com.

На 22 ноември 1947 г. Министерството на народната просвета издава окръжно №423, с което нарежда да бъдат въведени поправки при преподаването на учебния материал по география и история.

Документът онагледява докъде е стигнало националното предателство на БКП по въпроса за Пиринска Македония. Поправките в учебника по география са следните:

1. Когато се говори за Югозападна България, да се обяснява, че долината на р. Места, Пирин планина, средното течение на р. Струма от Кочериново на юг се включват в Пиринска Македония. За пирин да се говори не като за българка планина, а да се разглежда като планина в Македония. При разглеждане на населението в България да се говори, че в нея живеят и македонци.

2. Замяна на изречение „Македония бе присъединена към България” с „Македония бе окупирана от България” в учебниците за II клас.

3. В учебника за III клас да се обяснява, че Струма на юг от Рила, река Места и Пирин влизат в Пиринска Македония, а в урока за населението на България да се казва, че в Пиринска Македония живеят главно македонци.

4. В учебника за VII клас да се говори, че в Пиринска Македония жевеят главно македонци, че в Америка има много българи от България, а не от Македония.

Поправките в учебниците по история са:

1. В учебника за III клас Самуиловата държава да се разглежда не като Западна България, а като държава на македонските славяни.

2. В учебника за VII клас племенният съюз начело с Пребънд да се разглежда като пъри опит за създаване на държавна на македонските славяни.

3. Климент и Наум да се изтъкват като южнославянски просветители и книжовници.

4. Братя Миладинови и други учители и книжовници от възраждането да не се определят като българи, а като македонци.”

Това е само един щрих от последствията на предателската политика, която ръководството на БКП, води от 1944 г. за насилствено помакедончване на българите в Пиринския край.

Изследването е едно от по-новите исторически търсения, които детайлно разглеждат политиката, действията и последиците от опитите за насилствено денационализиране на Пиринския край в периода 1944-1949 г.

Тук е редно да се припомни, че за първи път признаването на съществуването на отделен македонски народ и македонски език е прието със секретна резолюция на Комунистическия интернационал през януари 1934 г. по т. нар. македонски въпрос.

Новата политическа линия, зададена от Кремъл, е наложена в БКП и Югославската комунистическа пария (ЮКП), които започват да изпълняват московския план за формиране на ново национално съзнание сред българите в Македония.

Веселин Ангелов подробно разглежда процесите за насилствено денационализиране на Пиринския край, които започват да протичат по-интензивно от 1944 г.

Проследена е ролята на лидерите на БКП и ЮКП в лицето на Георги Димитров и Тито, както и действията на различни функционери на създадената в рамките на ЮКП Македонска комунистическа партия през 1943 г.

Авторът е работил и с архиви на местната власт в Пиринския край в споменатия период, което дава възможност на читателя да стане свидетел и на действията на местните партийни функционери и администрация при изпълняването на партийните решения и реакцията на населението.

Едни от най-интересните страници са за съпротивата на обществото в Пиринския край срещу помакедончването му, включително и на учениците в училищата.

Интерес представлява и епизода за македонската пропаганда в Пиринска Македония през 1945-1946 г. и емисарите на Скопие.

Отделено е специално внимание на прехода към налагане на културно националната автономия в Пиринска Македония в периода август 1946 г. – август 1947 г. Тя е съпътствана с много по-силно организирана и направлявана пропаганда, а нейни проводници се явяват  представители на областната организация на БКП, обслужващи изцяло югославските интереси.

През лятото на 1946 г. в Москва се провежда обща българо-югославска среща, на която Сталин се разпорежда българските комунистически власти много по-интензивно да развиват „македонско съзнание” сред българите в Пиринския край.

Изпълнението не закъснява. На Августовския пленум на ЦК на БКП от 1946 г. е взето решение за отваряне на училища, в които да се преподава на новосъздадената македонска езикова норма и „македонска” история през прочита на зараждащата се македонска историография.

В резултат на партийните решения се откриват Македонски народен театър в Благоевград (май 1947 г.), Македонска пътуваща книжарница и се провеждат редица други „македонски” мероприятия.

В същото време комунистическото правителство в България реорганизира или разпуска традиционно силните сред македонските българи научни и културно просветни организации Македонски научен институт, Илинденска организация и Съюз на македонските емигрантски организации. Компартията предава голяма част от наличните им книги и етнографски находки, включително останките на Гоце Делчев, на Социалистическа република Македония.

Веселин Ангелов подробно разглежда и периода на културно-националната автономия на Пиринска Македония август 1947 г. – 1949 г.

Изследването завършва с конфликта в съветско-югославските отношения през 1948 г., в резултат на който не се реализира идеята за Балканска федерация. На този фон са разгледани и влошените двустранни отношения между България и Югославия и преустановяване на културно-националната автономия на Пиринска Македония.

В заключението си авторът посочва:

„Въпреки очебийните доказателства за задкулисните намерения на югославското комунистическо ръководство по въпроса за федерацията и още по-ясните сигнали за действителните намерения, насочени единствено към заграбване на Пиринска Македония, ръководството на БРП (к) не прави съответстващите на националните интереси изводи. Тъкмо обратното. То продължава да робува на македонистките си схващания и дори предприема съзнателни действия за стриктно изпълнение на поетите в Блед и преди това договорености с югославяните за Пиринска Македония и „разрешаването” на македонския въпрос. То се съобразява не с реалностите, а с указанията на съветското партийно ръководство.”

https://www.faktor.bg/

Когато България създаваше македонци...

Катерина Тосева


Понякога е интересно да се разровиш из старите вестници. Трудно другаде въпросите, владеели обществото преди десетилетия, могат да бъдат усетени така ясно.

 Затова с кратък „преглед на печата" обръщаме поглед към един недобре познат период - тогава, когато български политици създаваха македонци в родината си. Време, пропуснато в учебниците по история.

През лятото на 1944 г. във Вардарска Македония е създадената македонска държава в рамките на СР Югославия. Има опити за присъединяване и на Пиринска Македония към федерацията, но те пропадат.

Още през същата година обаче между комунистите в България и Югославия е постигнато споразумение за пробуждане на македонското съзнание на населението в днешна Благоевградска област.

Водят се преговори за създаване на балканска федерация, в рамките, на която всички македонци да заживеят в своя държава. Антибългарският характер на тези планове е очеваден.

Опозиционният печат показва, че все пак тази политика е в разрез със схващанията на голяма част от българското общество. Независимо от интернационалните лозунги Македония продължава да се възприема като късче плът от плътта на България.

В брой 273 от 7.12.1945 г. на в. „Свободен народ", орган на Българската работническа социалдемократическа партия (обединена), Кръстю Пастухов пише: „Не е съновидение, че е имало проект за присъединяване, ние ще кажем, за затриване от картата на независима България - но за сега изоставен по скоро от външни причини".

Реално, под диригентството на Коминтерна, БРП(к) подема мащабна антибългарска акция в Пиринска Македония.
На страниците на в. „Свободен народ" новата линия на поведение е определена в едно изречение: „Тя не е нито социализъм, нито марксизъм, нито народна, а чисто и просто антинационална."

Година по-късно, на 19.11.1946 г. и в. „Знаме" пише: „Значи картите се разкриха: действително се замислюва отцепването на Пиринския край от България. Това е ясно, но съвсем не е ясно защо само за сметка на България трябва да стане „обединението на македонския народ", още по-малко убедително е, защо „бъдещето мирно развитие на България в най-близко сътрудничество с братска Югославия" е възможно само на базата, че част от българската земя заедно с населението ще трябва да отиде под чуждо владичество." /цитатите в статията са от в. „Работническо дело"/

През 1946-1947 г. започва активно да се работи за налагане на културно-национална автономия на Пиринска Македония. Автономия от България!!!

Популяризирането на новосъздадената македонската република като образец, около който следва да се обедини "македонският народ" достига размах, който днес е трудно да си представим.

В края на 1946 г. населението на Пиринска Македония е принудено да отрече българската си национална идентичност!!! По време на проведеното демографско преброяване хората са заставяни да се самоопределят като „македонци"!

"На какво основание, ние българите, ще отречем правото на македонците да се наричат македонци и да четат и пишат на македонски език?" се пита в статия, поместена във в. "Работническо дело" от 14.05.1946 г.

Периодичният печат се превръща в арена за диспут между нелепата идеология на БРП(к) и здравия разум в лицето на всички независими от комунистите вестници.  "Не е имало до сега факт подобен на тоя, който се появи във в. "Работническо дело" - да се предлага на чужда държава част от собствената родина. Той внася смут в душите на населението от заинтересования край и буди негодувание у българския народ.", четем в бр. 189 на в. "Народно земеделско знаме" от 19.11.1946 г.

В навечерието на Коледа, на 24.12.1946 г. в статията „Македония в миналото и днес" в. „Знаме" пише: „А пък искането да се присъедини към федеративна Югославия и българската Горноджумайска област, е явно произволно и неправилно, защото никой няма право да иска, щото българското население да декларира нова народност и да промени досегашния си политико-държавен живот."

На практика обаче се случва именно това. На следващия ден, 25 декември, Коледа, започва преброяването на „македонците" в Благоевградския регион. Новата 1947 г. е посрещната от близо 170 000 чисто нови македонци.

За постигането на това комунистическата партия полага много усилия. Дни след преброяването се залавя със следващия етап от политиката си по македонския въпрос.
На базата на отчетените резултати Югославската комунистическа партия иска широка културна автономия в областта. Исканията й са удовлетворени и след по-малко от година, през есента и зимата на 1947 г. официално е въведена "културно-национална" автономия в Пиринска Македония.

В началото на следващата година обаче "културно-просветният" поход на скопските емисари в този регион се провалят. Устремът на БРП(к) за дебългаризацията на Благоевградския регион е спрян от промените във външнополитическата обстановка.

През 1948 г. Югославската комунистическа партия вече не се ползва с доверието на Сталин и съответно двустранните отношения между България и СР Югославия се влошават.

И въпреки това комунистическото ръководство не къса окончателно с антибългарската си политика по отношение на Пиринска Македония.

Продължава да се поддържа схващането, че Македония не е българска земя и македонската нация е нещо напълно различно от българската.

"Обстоятелството, че мнозина македонци говорят на български език не им отнема с нищо македонското национално самосъзнание. Не е езикът сам по себе си единственият и най-главният признак на нацията" пише в. "Работническо дело" през 1948 г.

Комунистическата организация се задължава да реализира нова партийна линия, според която Пиринска Македония трябва да се превърне в обединителен център за всички македонци. Тази идея обаче замира в зародиш и през следващите години изкуственото поддържане на тезите за македонска нация в рамките на България съществува само в партийните среди.

Водената от БКП политика не замира и през 1956 г., десет години след първото, е направено второ преброяване на "македонците" в България.

Едва през март 1963 г. се слага началото на нова линия по Македонския въпрос. За първи път Тодор Живков открито критикува грешките на Комунистическата партия и категорично заявява, че никаква македонска народност, никаква македонска нация и държава не са съществували през Средновековието и Възраждането, но във Вардарска Македония, в рамките на създадената през август 1944 г. Съюзна Република Македония, постепенно се формира македонско национално съзнание.

Живков открито заявява, че отделен простонароден и книжовен славянски македонски национален език никога не е имало. Македонският език е народен език, наречие от нашите западни наречия, диалект, но след 1945 г. такъв македонски език е изкуствено създаден в Скопие.

Живков начертава и бъдещата политика: публично признаване на обективното съществуване на Македонската народна република, но без примиряване македонското национално съзнание да се формира и да се изгражда на противобългарска основа. На практика тази линия на поведение е продължена от българските политици и след обявяването на независимостта на Македония през 1991 г.

За Пиринския край Живков е категоричен, че населението там е част от българската нация и през 1946 г. партията е извършила насилие върху неговата воля, но сега трябва да се противопоставя категорично на опитите то да бъде третирано като македонско.

Въпреки това в статия, поместена във в . "Пиринско дело" от 10 август 1968 г. пише: "Необходимо е да подчертаем, че Македонският въпрос за нас не е нито актуален, нито главен. От него никой днес не прави драма или евтина политическа шумотевица. Но това съвсем не означава, че ние ще приемем да се хули името на България...".

След написаното до тук, не е чудно, че през 1990 г., година преди Македония да обяви независимостта си, бе създадена ОМО "Илинден". Организацията, първа, но не и последна по рода си, има за цел да защитава правата, езика и самоличността на "македонците" в Благоевградския край.

Македонци, при създаването, на които и България дейно участва.

http://news.ibox.bg/news/id_75224723

Разкрихме за вас загадката около смъртта и съдбата на архива на суперполицая Никола Гешев, а след това хвърлихме светлина върху един тъмен период от българската история, за който няма какво да прочетете в учебниците по история и който бе подминат, а документите от него останаха неразсекретени от МВР – времето на т.нар "червен терор" , който продължава от 1944 г. до 1948 г. Броят на жертвите говори сам по себе си: 8000 криминални затворници, пуснати на улицата, 30 000 убити лекари, свещеници, кметове и учители, 2000 репресирани български офицери, 220 000 души, преминали през концлагерите на България, 2000 горяни, повечето разстреляни без съд и присъда, 11 000 души, съдени от Народния съд, унищожаване на опозицията и обесването на лидера й Никола Петков.

Част от този тъмен период на “червения терор” е и насилствена македонизация на 310 000 българи в Пиринския край. И за този процес, както и за всички събития от периода на червения терор, няма почти никакви документи, в него няма да прочетете в учебниците по история, а архивите на МВР от този период си остават секретни. Затова ще ви разкажем кой е авторът на идеята за т.нар. Балканска федерация, как Москва я подшушна на българския министър-председател и лидер на комунистите Георги Димитров, кой носи историческата отговорност за опита България да се раздели на три части и да се присъедини към Титова Югославия, как за това бяха насилствено вписани като македонци 310 000 българи, и какво се случи с онези 40 000, които отказаха.

Ще чуете още какво свидетелстват за този насилствен етнически процес документите от личния архив на първия директор на Народната милиция след 1944 г., станал веднага след това министър на вътрешните работи Руси Христозов. За тях ще разкаже синът му Георги Христозов.

Конкретните действия по отделянето на Пиринския край чрез насилствена македонизация и идеята за последващото му присъединяване към Балканската федерация и Югославия започват на 20 декември 1944 г., когато Трайчо Костов като политически секретар на Българската работническа партия-тесни социалисти предава на сръбското разузнаване списъка на българските военни разузнавачи на територията на Македония. Така 20 000 български разузнавачи са ликвидирани. Те са избити в рамките само на две седмици след това. Когато през 1946 г. в България се провежда преброяване на населението, 310 000 българи в Пиринския край насилствено са принудени да се впишат македонци, и това насилствено определение стои в паспортите им до 1970 г. Тези 40 000 души, които са отказали, са интернирани в Голи Оток, един жесток концлагер, намиращ се на сръбски остров в Средиземно море. Оттам малцина от тях са се върнали живи. През това време в България се довеждат учители, които да преподават македонски език в Пиринския край, и се правят македонски училища.

Процесът на насилствена македонизация обаче има над 100-годишна предистория. Той се свързва най-вече с името на Георги Димитров – ръководител на Българската комунистическа партия и на Коминтерна, министър-председател на България от 1946 г. до смъртта си през 1949 г. Всъщност насилствената македонизация е само опит за конкретно осъществяване на идеята за разделяне на България на три части, отделянето първоначално на Пиринския край, а по-късно и цялото й присъединяване към Югославия. Ето тази идея придобива известност като план за създаването на така наречената Балканска федерация. Идеи, подобни на тази за Балканската федеративна република, се зараждат всъщност още към края на 18 век, като сред техните носители се сочи включително и видните ни възрожденци Георги Раковски и Любен Каравелов.

Изследователите на Карл Маркс сочат, че идеята за обединение на Балканите в една държава с републиканско устройство се споменава още в неговите съчинения. После тя е обширно разработена от партията на тесните социалисти в България и най-вече от Димитър Благоев. Неговата партия особено усърдно пропагандира тази идея в навечерието на Балканските войни 1912-1913 г. и участието на България в Първата световна война. Социалистите вярват, че националното обединение на българите след участието й в трите войни е възможно само чрез създаването на единна федеративна република на територията на целия Балкански полуостров, като по този начин да бъдат естествено потушени териториалните конфликти между отделните балкански държави. В разработения от тях проект за Балканска федерация за столица се сочи София.

Социалистите не предвиждат провеждането на революция за осъществяването на проекта си за Балканска федерация, а тъкмо обратното. Те смятат, че правителствата на балканските държави ще го осъществят под натиска на работническата класа от тези страни и всъщност разглеждат федерацията като шанс за създаване на голяма балканска работническа класа, която да разполага с възможността да осъществи революция. Ленин оценява идеята на българските марксисти като правилна, но посочва, че би трябвало да се очаква от работническата класа и селячеството, а не от буржоазията, да я осъществи. Без да подозира, че опитът да се осъществи наистина тази Балканска федерация ще настъпи след цели 20 години.

След края на Втората световна война комунистическите партии на Балканите взимат властта. В края на август 1944 г. в Румъния с преврат, ръководен от краля, е свалена диктатурата на Антонеску, страната е окупирана от настъпващите съветски войски и с тяхна помощ румънската компартия овладява властта през 1947 г. На 9 септември 1944 г. пак с помощта на Червената армия властта в България също е взета от комунистите.

В Албания партизаните, ръководени от местната комунистическа партия и улеснени от изтеглянето на немските войски от Балканите, завземат властта през ноември 1944 г. Към май 1945 г. властта и в цяла Югославия също преминава в ръцете на Югославската комунистическа партия с помощта на български и съветски войски. Дори в Гърция след изтеглянето на войските на Третия райх силната антихитлеристка съпротивителна организация ЕЛАС, доминирана от комунистите, завзема голяма част от страната, включително столицата Атина.

Ето тази обстановка на Балканите кара българския министър-председател и лидер на комунистите Георги Димитров да смята, че е настъпил момент за осъществяването на проекта за Балканска федерация. Той се ориентира най-вече към Югославия, тъй като смята, че възможността за обединение на България с тази страна е най-голяма. За спойващо звено е трябвало да послужи Македония, която е трябвало да се влее във федерацията като единна федеративна република от Пирин до Шар планина, а в замяна България да получи обратно Западните покрайнини. За осъществяването точно на тази цел е предприета македонизацията на българското население в Пиринския край в съответствие с концепцията на Сталин за македонската нация.

Македонизацията е проведена насилствено, като вината основно се хвърля върху Георги Димитров. Спомени на свидетели на тези събития сочат, че Димитров всъщност бил замислил това само като културна и политическа пропагандна, а насилията били по инициатива на местните дейци на БКП. Така или иначе, през 1947 г. между България и Югославия е подписан договор за дружба и сътрудничество. Скоро след това, през 1948 г. поради разрива в отношенията между Тито и Сталин, договорът е разтрогнат. Известно време БКП и ръководената от нея българска държава запазват мълчание по македонския въпрос. Мълчанието продължава до 1963 г., когато на специален пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия лидерът й Тодор Живков се обявява в полза на българския характер на Пиринския край.

Интересни факти съобщава обаче писателят Антони Гиза в книгата си “Балканските държави и македонският въпрос”:

“През 1925 г. във Виена 16 леви дейци, определящи себе си като "последователи на линията на Майския манифест", между които Димитър Влахов, Владимир Поптомов, Павел Шатев, Христо Янков, Ризо Ризов, Панко Брашнаров и др., обявяват създаването на ВМРО-обединена. Тя работи в тясно сътрудничество с Комунистическата партия в България. Дейците на ВМРО-обединена бързо деградират до ролята на платени наемници на Коминтерна, които само след десет години послушно ще приемат резолюцията му за съществуването на “отделна македонска народност”, поставяща началото на съвременните недоразумения около македонския въпрос. След още десет години, вече в доминираните от комунистите държави България и Югославия, същите хора ще организират преследвания и масови убийства на дейци и ветерани на ВМРО. След още няколко години те ще бъдат в основата на провежданата в Пиринска Македония насилствена “македонизация ” на местното българско население. Някои от тях, сред които и Димитър Влахов, завършват живота си като висши държавни и партийни функционери в създадената в рамките на Титова Югославия Народна република Македония.”

Ето какво сочат документите от архива на първия директор на Народната милиция след 1944 г. и веднага след това министър на вътрешните работи на България Руси Христозов за този период. По времето на насилствената македонизация той е помощник-министър на вътрешните работи. Чуйте в звуковия файл какво разказва синът му Георги Христозов.

http://www.epochtimes-bg.com/2007-01/2007-05-26_08.html

 Комунягите са много странно нещо.До един момент се наричаха гордо комунисти и АБФК,а след това-видяха къде отиват парите и се престроиха в демократи,даже националисти.Децата на тези хора направиха същото и дори отрекоха да имат нещо общо с роднините си,избили толкова хора и накарали още повече хора да се отрекат от Българските си корени.Само за действията си в Македония,комунистите заслежават да бъдат наказани толкова жестоко от народа,че никога повече да не помислят за включване в политиката под каквато и да е форма

Сценарият е писан в Кремъл: за да подчини Тито, Сталин е искал да му подари Пиринския край. А марионетното правителство на Георги Димитров е било готово да му я даде и така да извърши едно национално предателство

През есента на 1944 г. българите в Пиринския край и Вардарска Македония са подложени на нечувани репресии и гонения. Целта: да бъдат приобщени към признатата от Москва „македонска нация“. Датиращите още от 20-те години на миналия век решения на Коминтерна и неговата Балканска комунистическа федерация за създаване на „македонска“, „тракийска“ и „добруджанска“ нации са част от социалното инженерство на Кремъл. То цели да реставрира влиянието на бившата империя върху изгубените територии и сфери на влияние в Източна и Югоизточна Европа зад маската на решаването на националните въпроси.

Паралелно с работата по изобретяването през 20-те и 30-те години на миналия век на молдовската, белоруската и ред други нации на територията на СССР, на ръководения от Г. Димитров български филиал на комунистическото движение е поверено уреждането на „националния въпрос“ в България - по каноните на болшевизма. Съветското настъпление към Балканите в края на Втората световна война дава зелена светлина за чудовищния експеримент със съдбата на народите от близкото „зарубежие“ на съветската империя.

Покерът между Сталин и Тито

Историкът от Белоруския държавен университет Анатолий Салков смята, че за Съветска Русия единственият механизъм за влияние върху Балканите до края на 1944 г. са били само структурите на Коминтерна. В труда си за проблемите в българо-югославските отношения, ученият цитира редица непознати за българската публика документи и факти, посветени на една от най-срамните страници в българската история – подготовката за доброволното предаване на Пиринския край на Югославия от марионетното правителство на Г. Димитров. Салков подробно се спира на гнусния покер, разигран между Сталин и Тито непосредствено след 9 септември 1944 г. Залогът в него е съдбата на изконния български Пирински край, а и на цяла България.

За да задържи непредсказуемия югославски диктатор в лоното на съветската империя, Сталин залага капана на проектираната в Кремъл - със съгласието на Тито и Димитров - федерация между Югославия и България. Още по време на първата си среща с британския пратеник Антъни Идън в Москва в края на 1941 г., Сталин изразява позиция, че българо-югославската граница след войната „трябва да пострада“ в ущърб на България. През 1943 г. създадената в Москва комисия „Литвинов“ за ревизия на следвоенните граници в Европа предлага създаването на „единна македонска държава“.

Любопитното е, че първата негативна реакция срещу безцеремонната намеса идва от посланика на Кралство Югославия в Москва Станое Симич. Дипломатът е смаян от натрапването на идеята за македонска нация. Пред заместник-комисаря по външните работи Александър Корнейчук, Симич заявява, че самостоятелен македонски народ не съществува, а хората, които населяват Вардарска Македония, са основно българи и сърби. Според представителя на югославския крал, претенцията, че македонците били „особен народ“, е известна на Белград като българска теза.

Замисълът - поглъщане на цяла България


В Москва обаче не мислят така – съветската позиция повтаря старата мантра на Коминтерна за „разединената македонска нация“, чието единство може да бъде осъществено в рамките на замислената федерация на южнославянските народи. Димитров и неговото обкръжение приемат безусловно и с обичайното въодушевление наставленията на Сталин. Покерът му за удържането на Титова Югославия в съветския лагер започва буквално в първите дни на окупацията на България от Червената армия. Идеята за поглъщането на Пиринския край от обявената през август 1944 г. нелегална Македонска народна република се харесва и на Тито. Диктаторът обаче е наясно с истинските намерения на колегата си в Кремъл – директната анексия на Пиринския край и поглъщането на остатъка от България като седмата югославска автономна република цели впрягането на Югославия в колесницата на Сталин.

Тито решава да играе вабанк: иска от Сталин и Димитров поглъщането на България от Югославия да бъде свършен факт още до 31 декември 1944 г. Кремъл обаче не желае закачената на въдицата България и нейния Пирински край да бъдат похарчени без ясен ангажимент от Белград за вярно служене на Москва. Междувременно заграбилите властта комунисти в София осъществяват предателската си политика: българите в Пиринско са заставени да учат прясно изпечените македонски език и азбука. Във Вардарска Македония неимоверно нарастват гоненията и жестоките репресии срещу всякаква проява на българско самосъзнание.

"Червен гаулайтер, разпродаващ България"

София не само не реагира, но и предоставя оперативна помощ на титовите сатрапи в Скопие за установяването и разправата с „фашистите“ – хората, които не са пожелали да станат македонци. Подготвя се и изтеглянето на всички български институции от Пиринския край. Строят се нови казарми за дислоцираната в Благоевград 7-ма дивизия, която трябва да се изтегли зад границите на замисленото от Сталин и Димитров жертвоприношение. Глас в пустиня остават протестите на все още намиращата се в Народното събрание обединена опозиция. Нейният лидер Никола Петков в много от речите си срещу очертаващото се невиждано в световната история национално предателство нарича алкохолизиралия се премиер Георги Димитров „червен гаулайтер“, който безмилостно разпродава България. Обесването на Петков през септември 1947 г. слага край на всички дебати по темата. Единствено Великобритания е категорична, че няма да признае никакви насилствени сливания и федерации на Балканите.

Краят на играта

Тито и Сталин продължават покера си за Пиринския край до настъпилия тежък разкол между Югославия и СССР през юли 1948 г. Преди това Димитров и шайката му успяват да извършат още няколко национални предателства. Сред тях изпъкват насилственото „преброяване“ на цялото население на Пиринския край през 1946 г. като „македонци“, подписването на позорния Бледски договор от 1947 г. за превръщане на България в югославска периферия и изграждането на „единна Македония“ с български материал. Тито е категорично против конфедерация между двете държави, защото това щяло да отприщи хърватския и словенския национализъм, пише белоруският историк Анатолий Салков.

https://www.dw.com/bg/една-от-най-срамните-страници-в-българската-история/a-39101888

От нашата Download-секция може да свалите книгата "Историческите решения в Блед" от 1947г.:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1960

Хроника на едно национално предателство/Chronic of One National Betrayal

Филм за денационализаторската комунистическа политика и насилствената македонизация в Пиринския край през 1944-1949 г. и изкуственото създаване на македонския език.
Сценарист: Милена Милотинова, режисьор: Росен Елезов, консултант: Веселин Ангелов, оператор: Любомир Станоев, монтажист: Цветослав Юруков.

Гошо Тарабата - пияндурник, национален предател, комунист и съветски гъзолизец...

Георги Димитров за Македония и македонския език

Македонизацията на Пиринска Македония

Всичко започва през 1934 година, когато Коминтернът приема резолюция по македонския въпрос, с която се дават насока за разпознаване на отделен македонски народ и македонски език. Мнозинството български комунисти в Москва не са съгласни с това решение, но се подчиняват. Както се подчиняват и малка част от мнозинството български комунисти в Пиринския край, започвайки да се разпознават като македонци.
Правят се редица усилия в посока решаване на македонския въпрос – например, през 1938 г. в България се създава т. нар. Македонски литературен кръжок с цел формиране на отделен македонски език; през 1941 г., в Москва Сталин разкрива намеренията си да се редактира границата между Югославия и България. Но въпреки тях, „македонизирането“ на славянското население не върви добре. До 1945 г…


Анатолий Салков е историк от Белоруския държавен университет, който представя доказателства и документи, според които Пиринския край е трябвало да бъде даден на Югославия като подарък-подкуп от Сталин към Тито. Историкът изтъква отношенията между двамата след 9 септември 1944 г. – желанието на Йосиф да задържи Йосип на страната на червения блок – като основен двигател на това съдбоносно за цяла България решение.

И „алкохолизираният“ (по думи на Никола Петков) Георги Димитров няма нищо против да съдейства за този подарък.

След като Москва предлага създаването на „единна македонска държава“, поддържайки позицията за „разединената македонска нация“, и въпреки негодуванията на дипломати като Станое Симич, посланик на Кралство Югославия в Москва, проектът започва сериозно веднага след окупирането на България от Червената армия. Георги Димитров и компания приемат със стандартната радост идеята на Сталин. Тито също е доволен, макар и да знае какви са целите на колегата му диктатор: Анексът на Пиринския край идва срещу вярност към Вожда.

За тази вярност обаче Тито иска направо цялата България в границите на Югославия и то до края на 1944 г. Кремъл от своя страна не е съгласен, защото от Белград няма обет или дори намек за вярност.

Междувременно комунистите съратници на Димитров и Тито в България действат: българите в Пиринския край и Вардарска Македония са подложени на страхотни жестокости, за да бъдат приобщени към „македонската нация“ – заставени са да учат новосъздадения македонски език и азбука, а проявата на българско самосъзнание е наказвана като тези хора са обявени за „фашисти“ и дисциплинирани от сатрапите на югославския диктатор.

От столицата почти не се чуват възражения срещу работата на пратениците на Тито.

Лидерът на опозицията, Никола Петков, втрещен от това безпрецедентно национално предателство, нарича в Народното събрание премиера Георги Димитров „червен гаулайтер“ (гаулайтер е „партийният водач на регионален клон на Нацистката партия, подчинен единствено на райхслайтера и на фюрера“ – уикипедия). За съпротивата си срещу налагането на комунистическия режим Петков е осъден на смърт чрез обесване през 1947 г. Той е измъчван и убит, след което трупът му е качен на бесилото. С това е сложен край на всякакви спорове срещу процеса в Пиринския край.



В следващите години Димитров продължава да съдейства за добруването между Тито и Сталин. Подписва се Бледската спогодба (известна още като Договора „Тито-Димитров“) на 1 август 1947 г. в град Блед, Словения, в която е заложено, освен други неща, и Пиринска Македония да се присъедини към федерална Югославия като част от Вардарска Македония.

За да се реализира това условие от договора, официално се дава началото на Културната автономия на Пиринска Македония. Преди 1945 година на преброяванията в България не са регистрирани етнически македонци. Според преброяванията през 1946 и 1956 година обаче в страната живеят 160 541, съответно 178 862 етнически македонци.


Сред отказалите новата идентичност, и съответно преследвани и интернирани, са изявени общественици, бивши революционери и други, които отказват да се подпишат при насилственото преброяването като македонци. Общо те са над 40 000 души.

Заради агресивният характер на процеса, много жители на Пиринска Македония минават в нелегалност и се включват в създалото се Горянско движение – въоръжена съпротива срещу комунистическия режим в България,. Главен негов организатор в Санданско-Разложко-Гоцеделчевско е Герасим Тодоров, който организира голяма въоръжена чета.

В училищата, където се преподават македонския език и история, често се зараждат пререкания между ученици и югославските учители, а самите занятия са слабо посещавани.

Ден преди преброяването през 1946 вестниците „Народно земеделско знаме“ и „Свободен народ“ публикуват призив към населението в Пиринска Македония и към македонските бежанци в останалата част от страната под заглавието, в който пише:

…При вас може би ще се явят отстъпници от своя род, които ще искат да ви убеждават, пък може би и да ви насилват в графата националност да се пише: „македонец“. Не се поддавайте на внушенията на такива отстъпници, не ги слушайте, обърнете им гръб! Внимавайте добре да не би някой преброител да ви пише, каквото той желае – „македонци“, а не българи – каквито му се заявявате и каквито сте. Затова отнесете се до свой доверен грамотен човек… и поискайте той да напише отговора ви (ако не знаете да четете и пишете, или да провери какво е писал преброителя), ако се съмнявате в него. Вие, интелигентни и грамотни девойки и младежи … бъдете в услуга и на разположение на неграмотните наши сънародници – напишете им декларациите и бъдете особено бдителни в посочването народността им. Ние, македонските българи, сме изживели много насилия и премеждия. Да бъдем нащрек, да бдим, за да победим и сегашната заплаха! Тъй както са били нащрек и са бдели нашите бащи и майки … да следваме техния път и да останем верни на техния завет. Защото той е заветът на Дамян Груева и Гоце Делчева, на Пере Тошева и Христо Матова, на Яне Сандански и Христо Узунов, заедно с безбройните техни другари и сътрудници. Всички те, заедно с голямото мнозинство герои от Илинден умряха като българи за свободата, правото и правдата на Македония. Да следваме завета им!

През 1948 г. Тито и Сталин влизат в открит конфликт и политиката на т. нар. културна автономия е частично изоставена от БКП. Македонизацията все пак продължава с намаляваща интензивност до 1958 г., а резултатът е, че малка част от населението в Пиринско приема или запазва трайна македонска идентичност. След преброяванията през 1946 (160 541) и 1956 (178 862), на преброяването през 1965 са регистрирани само 9632 етнически македонци.

https://chr.bg/istorii/dosieta/kogato-stalin-iskashe-da-podari-na-tito-pirinskiya-kraj/

Днес се навършват 76 "безпаметни" години от трагичния край на стотици македонски българи, станали жертва на голямата си любов към Македония и Целокупното българско отечество.

На 7 срещу 8 юни през 1946 година Българската комунистическа партия, с решение и по нареждане на Сталин, Димитров и Тито, унищожават последните съпротивителни сили срещу македонизирането на Пиринския край.

През нощта на 7 юни 1946 г. са арестувани в домовете им и откарани в неизвестна посока повече от 200 членовете на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Сред тях са: ЖОРО НАСТЕВ, СТРАХИЛ РАЗВИГОРОВ, ВЛАДО КУРТЕВ, ЙОСИФ МАРКОВ, КОСТА РИЗОВ, ГОШО АТАНАСОВ, МИХАИЛ КАРАЙОРДАНОВ, ЕВТИМ ОРЛЕТО, АТАНАС ПАШКОВ, СТРАХИЛ ТОПУКОВ, МАНЧО ДИМИТРОВ, КРУМ САРДЖЕВ, ГЕОРГИ ХУКЛЕВ, КРЪСТЬО ПИНЗОВ, СТОЯН КАТОШЕВ, ПЕТЪР ГРЕБЕНАРОВ... В сражение загина КИРИЛ ДРАНГОВ.

Някои от тях са избити още в същия ден. Но трагичният край на повечето от тях продължава да е загадка за най-бизките им – техните деца и внуци. Защото когато някой е издевателствал с живота на цели поколения, когато е унищожавал или провалял съдби, едва ли може да се очаква друго освен следите старателно да бъдат заличени...
Смята се, че с одобрението на Москва част от арестуваните са били предадени от отечественофронтовското правителство на България на титовите палачи в Скопие, или откарани в съветски лагери, други са били зверски избити, съсечени или изгорени живи от органите на българската Държавна сигурност...

За семействата им е ясно, че причината е тяхната последователна убеденост в българския произход на населението в Македония, защитата на българщината в Пиринския край и дългогодишната им предана работа за обединение на родината. Никой от близките им никога не научава истината за тях. Никой опит да се намерят свидетелства за предрешената им съдба не се увенча с успех. На семействата им е забранено да печатат некролози. Тези хора просто се разтопиха във въздуха. Сякаш никога не са живели. В хрониките на съвременната българска история техният казус не съществува.

https://faktor.bg/bg/articles/predi-76-godini-bkp-ustroyva-karvav-pogrom-nad-lideri-na-vmro

След физическите убийства и до днес продължава терорът срещу историята и истината, сякаш живеем в съветска губерния, а не сме част от свободна и просветена Европа

Комунизмът няма изличаване, дори и да изчезне като човеконенавистна идеология, ще останат раните, които нанесе на българите – физически, морални и духовни.

9 септември 1944 година е само началото кулминацията на тоталното комунистическо господство в България за 45 години напред. Няма селище в Родината в което и до днес – 32 години след демократичните промени да не личат тези кървави следи.

Малкото село Илинден в Пиринско, което навремето се е казвало Либяхово, е нагледен пример за повратностите на времето и подмяната на историята.

В центъра на селото от няколко десетилетия, та и до днес стърчи паметник с посивяла от времето мраморна плоча. На нея най-отгоре е изсечена петолъчка със сърп и чук, а под тях са подредени 13 имена на „Борците загинали в борбата срещу фашизма и македонските върховисти“. Срещу имената на въпросните „герои“ е изписано уточнението „зверски убит“ или „подло убит“. Паметникът е издигнат от Съюза на борците против фашизма в Илинден и е съвсем в духа на тоталитарните комунистически традиции, нищо, че историците ни са категорични, че у нас никога не е имало фашистки режим, а още по-скандално и срамно е върховистите – дясното крило на славното ВМРО да се отъждествяват с фашистите.

За някои от тези подло или зверски убити „жертви“ родовата памет на Илинден е запазила съвсем други представи. В очите и спомените на хората от района те са жестоки убийци, мародери и терористи. Това потвърждава и родовата история на Зимбилевия род, един от най-старите и уважавани в района и Източна Македония. Главата на рода Иван  Зимбилев  40 години е кмет на селото по турско време. Неговият син е Атанас  Зимбилев –  един от основателите на ВМРО в пиринския край, а внукът му е свещник Стоян Атаносов Зимбилев, който по-късно оглавява ВМРО в района. Фамилията е изключително близка със семейството на войводата Борис Сарафов, а членовете й са активни участници в Илинденското въстание. Съдбата на духовника се преплита драматично с името на един от фолклоризираните герои, изписан на комунистическия паметник.

От години Голяма Богородица е празник на село Илинден. За да го отбележат тук се събират хора от цялата околност. На 15 август 1912 година,

по време на молитва свещеник Стоян Зимбилев  е цинично разстрелян

Безбожникът, дръзнал да окървави храма, е Иван Куюмджиев, който няма родствени връзки в селото. Убиецът е известен в Неврокопско като грабител, а по-късно става член на военния съвет на ЦК на БКП. Взема участие и в  подготовката на атентата в храма "Св. Неделя" в София, извършен по нареждане на болшевишка Москва. Сътрудничи на ЦК на БКП и на емигрантския комунистически съюз. След убийството, синът му Атанас Стоянов, който е пунктов неврокопски войвода, сменя името на фамилията на Попови. През 1912 година хората го избират за кмет на Илинден, а до 1928 година го преизбират още два пъти. С името на войводата Атанас Попов е свързано и възкресението на Илинден.

През 1913 година селото е разорено и опожарено от нашествие на гръцки войски. Кметът Атанас обаче успява да организира бързо възстановяването на Илинден, докарва инженери и архитекти от София. Проектират се наново площадът, улиците, възстановява се църквата, строят  сграда на общината, читалище, насаждат се лозови масиви. Атанас събира и връща в родното място разпилените из цялата страна свои съселяни, успели да оцелеят след гръцкия погром. Но раздорите във ВМРО слагат кървав отпечатък и върху неговата съдба.

На 20 октомври 1928 година, прибирайки се към дома си е

разстрелян подло в гръб

от Димитър Димитров  Панчелиев, известен като федералист. Убийството става пред очите на двете му дъщери, които си играят на улицата. Бащата на терориста Димитър Атанасов Панчелиев е сочен като създателя на БКП в района. Четниците на войводата Атанас Попов издирват  Димитър Панчелие и за отмъщение го убиват.

Всъщност братоубийствените войни в македонската организация в Пиринско се разгарят след организираното убийство на Борис Сарафов и Иван Гарванов, но реално са подла интрига, създадена и раздухвана от Русия с дейното участие на македонци левичари, участващи в тайните комунистически организации.

На 9 септември 1944 година комунистите-македонисти предприемат саморазправа с противниците си. Блокират къщата на сина на убития кмет. Арестуват сина му Кръстьо Атанасов Попов и всичките му четници, и ги затварят в мазето на общината, третирайки ги като фашисти и врагове на народната власт. Пребиват ги от бой и им подготвят  общ гроб на границата, но по чудо са спасени от свой съмишленик.

„Каква ирония на съдбата – имената на убийците на прадядо ми и на дядо ми, на вуйчо ми са увековечени като герои на паметника в центъра на Илинден, без някой да се интересува от историческата истина,  въпреки че комунизмът в България от години е обявен със закон като престъпен“, разказва пред Faktor.bg живият наследник на революционния род проф. Атанас Попов. Той е на 87 години, но пази жива родовата памет. Известният педагог също не е пожален от репресиите на комунизма. Съвсем млад, в края на 50-те години на миналия век е изпратен принудително в лагера в Люти дол, събрал деца и внуци на македонски войводи.

„На преклонна възраст съм, но не мога да се примиря с неправдата и лъжите, които ни се натрапват като истини за нашата история. Дългогодишен кмет на Илинден, а и сега е Любен Воденов, социалист. Баща му е стар комсомолски активист и един от активните участници за издигането на паметника на активните борци в селото. Дядо му Илия Воденов също е изписан като жертва на плочата, но в целия район се знае, че е един от убийците на Михаил Даев - български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.  В Неврокопско помнят, че Даев е измъчван във Воденовата къща,  а после изхвърлен полужив. Виждайки този паметник, всеки гост на селото остава с впечатлението, че тези хора наистина са „подло“ и „зверски“ убити, както пише на плочата, а те самите са

убийци, пролели невинна кръв

заради комунистическите си пристрастия. Най-цинично и тъжно ми става, когато на Богородица, 15 август, на големия селищен празник трябва да гледам на площада как се носят радостни свирни и се вият хора край паметника на убийците, а забавляващите се млади хора нямат представа и за капчица от истината. Така беше и тази година.

Воденов от 25 години е кмет на селото, дядо ми го възроди преди повече от 100 години, а той дори не може да опази и съхрани създаденото. Събориха триетажното училище – най-хубавото в района, дало светлина и просвещение на хиляди родолюбиви българи. Събориха и читалището, което носи името на Борис Сарафов. Изчезна и архивът на читалището и училището. Имам усещането, че сякаш тенденциозно се опитват да изчистят всяка следа за тези големи патриоти и родолюбци, заклеймени като фашисти. А тези македонски патриоти никога не са се занимавали с политика, освен да служат на

чистото и свято дело за свободна Македония, обединена с Майка България

Село Илинден ме натъжава, затова и през последните години все по-рядко ходя там. След физическите убийства там и до днес продължава убийството на историята и истината, сякаш живеем в съветска губерния, а не сме част от свободна и просветена Европа“, казва с тъга и огорчение проф. Попов.

Зад селската църква в Илинден има малка плоча в памет на разстреляния по време на служба свещеник Стоян Зимбилев, а на къщата на проф. Атанас Попов е поставена паметна плоча на другата жертва на комунистите –  войводата Атанас Попов. Опит за някакъв скромен баланс, който не дава важните отговори за времето и историята.

Такава е част от родовата памет в Илинден – илюстрация на тъжната истина  как българи с българи са се насъсквали и избивали физически и духовно, заради подли руски и съветски интереси.

https://faktor.bg/bg/articles/ilinden-pamet-za-zimbileviya-rod-ili-kak-nad-100-godini-balgari-s-balgari-se-izbivat-za-ruski-kelepir