Съветската окупация на България (1944-1947г.)

[Nordwave]

Съветската окупация от 8 септември  1944г. и подтикнатия от нея “Отечественофронтовски”  преврат на 9-ти септември станаха, след като в Москва стана ясно, че по друг начин властта не може да бъде заграбена. Планът за поробване на България започна да се осъществява. Той включваше три елемента:

1. Изтребване на българския елит
2. Стопанско поробване на държавата.

3. Ликвидиране на монархическия институт-крепител на конституционния ред и държавна независимост.

ОБЕЗГЛАВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ

е било планирано отдавна.  След като през 1887г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопостави на проруския преврат и до 1894г. успешно парираше руските попълзновения, в Москва са разбрали, че само с премахване на монарха (както направиха с княз Батемберг) България няма да бъде завоювана. Необходимо е било монархическата институция да се изкорени, а за това първо трябваше да се изтреби обществено-политическия елит. Това не можа да стане с атентата в църквата през 1925г., но се проведе успешно през 1944-1948г. Паролата “Авгиевите обори да бъдат пометени с желязна метла” беше дадена от Георги Димитров от Москва. Получавайки я, комунистите започнаха убийства без съд и присъда. До края на 1944г. бяха избити над 30 000 кметове,  учители, свещеници, полицаи, низши военни, дребни търговци и изобщо по-видни хора по места. Викани посред нощ “за малка справка” те изчезнаха в незнайни безкръстни гробове. В “Държавен вестник” от онзи период са публикували съобщения за 30 000 безследно изчезнали, но не всички засегнати семейства са имали смелостта за такава публикация. Впоследствие за да се “узаконят” убийствата, някои от загиналите задочно бяха “съдени” (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

          Вторият етап на чистката беше позорният, също безпрецедентен в световната история противо”Народен съд” от декември 1944 до април 1945г. В него 135 съдилища в цялата страна съдиха 11 122 души от които 2793 на смърт. (По-други данни над 3000 души) Там “съдеха” хора от елита, които не можеха току-така  да “изчезнат безследно”- регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери. С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV  Обикновено Народно Събрание, цели министерства,  Генералния щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанския и интелектуален елит на страната. На някои особено важни “подсъдими”, като регентите разпитите се водеха в Москва от съветски следователи.  Всред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов, и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов ... царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други. Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност. Обезкръвяването на българския народ приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947г. Общо през 12 затвора и 56-те концлагера в периода 9-ти септември 1944 - 9 ноември 1989г. минаха над 200 000 души. Чудовищно изобретение  от 1946г насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други “неблагонадеждни” или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990г. живи 3000 всички до един бяха болни от лъчева болест или левкемия.  А уранът заминаваше за СССР и с него беше направена първата руска ядрена бомба...

          Случайно оцелелите близки на избитите бяха “въдворени” да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.

          След като е изтребен  в голяма степен българският елит от Москва е изпратен да оглави правителството Георги Димитров. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и е говореше български с руски акцент. Въпреки това обаче руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шуреят и телохранителят му Вълко Червенков да го шпионира.[1] Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, Димитров вече беше безполезен и господарите му го отровиха в санаториума Барвиха край Москва през 1949г. След това поставиха на мястото му агента си Вълко Червенков.

          С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) Таврийските и Бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Изфабрикуваната в Коминтерна “македонска нация” започна насилствено да се налага във Вардарска Македония върната на Югославия и в Пиринска останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за “македонци”. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари - “учители”, “книжари” и други, които да “обучават” населението на “родния му македонски език”. Беше направена така наречената “правописна реформа” замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-десетте години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила, комунистите се опитаха да скъсат писмовното  единство на западните и източните български говори, за ад отделят окончателно Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната култура, обявена за “фашистка” и “буржоазна”, като организираха публични палежи на български книги, или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите се скриха в секретните и спецфондове на библиотеките. Забранени бяха за издаване и четене    дори автори като Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофага с костите на Гоце Делчев. Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете носещи имена на български владетели бяха сменени с имена без титли. Така ул. “Цар Иван Асен ІІ” стана “Иван Асен”, улица “Цар Симеон Велики” - “Симеон” и други подобни кощунства.

Държавния герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите “681-1944г.” точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни държава. Химнът беше преправян на три пъти.

Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, но независимо от това хората бяха насилвани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни “ритуални домове”. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка, като последна гавра  с мъртвите.

С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и 45 години остана безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест подобни на унгарския от 1956, чехословашкия от 1968г. или полските от 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980г. Вината за това обаче не е наша. Просто окупаторите си свършиха добре работата...




СТОПАНСКОТО  ЗАРОБВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА


започна още през 1944г. На 16 октомври 1944г. съветските окупационни войски откараха в Москва златния резерв на Националната банка. След това от бюджета на ограбената вече държава изтръгнаха 40 милиарда и 213 милиона лева за издръжка на войските си на българска територия. Нови 540 милиарда и 92 милиона лева струваше на България безмаслената “Отечествена война” в която угаснаха нови 32 000 млади живота.  Разорената държава трябваше да има бедни поданици за да са послушни. В началото започнаха конфискациите и реквизициите на по-богатите под форма на борба със “спекулата”. Особено отвратителна беше практиката на “изселване на враговете на народната власт” в провинцията при което верни “партийни другари” се настаняваха в жилищата им и заграбваха дори личните вещи на хората. Така например Цола Драгойчева безсрамно се разхождаше с  прочутото кожено палто на г-жа  Филова.

Последва пладнешкият грабеж от 1947г. наречен “национализация” с който богатите българи бяха превърнати в бедни. След това  ударът срещу заможните и трудолюбиви български селяни с “кооперирането” проведено до 1958г. С “Народните заеми на свободата”, безчислените съдебни и не съдебни конфискации, Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост” и други подобни закони, беше ликвидирана даже и средната класа. Българите се пролетаризираха.

Пъкленото дело беше довършено с така наречената “Индустриализация” при която от СССР бяха прехвърлени в България тежки индустрии, обслужващи главно военно-промишления комплекс на СССР, за които България нямаше нито суровини, нито енергия да ги поддържа, нито й бяха необходими. Те замърсяваха природата и вредяха на здравето на хората, а за поддържането им България се принуди да внася огромни количества суровини и енергия от СССР на високи цени. Готовата продукция се връщаше в СССР на ниски цени. Така страната беше заробена с огромни инвестиции, които още повече изтощаваха държавния бюджет, разликата в цените в полза на СССР поддържаше ниски заплати на работещите, (тоест изсмукваше жизнените сили на българите превърнати в роби) и природата ни унищожена. При това в България бяха докарани допотопни и вредни технологии изхвърлени от употреба дори в СССР. Още помня примера със Стъкларския завод “Дружба” в Пловдив, където работеха американски машини произведени през 1924г., продадени на СССР в 1934г. и  препродадени на България през шестдесетте. До 1989г. машините си работеха. Това е комплимент за американската техника, но потвърждава горните редове.

На всичко отгоре индустрията ни беше така създадена, че да не е със затворен цикъл и което и да е производство  да е зависимо от съветски до окомплектовки или доработки, резервни части, суровини, енергия, технологии, пазари, или от всичко взето заедно. Енергийната система допълнително беше обвързана със СССР - електрическата в паралел със съветската чак до средата на деветдесетте години,  газопроводната изцяло зависима от съветската досега.

В същото време прекрасните български храни заминаваха на безценица  към “необятните съветски пазари”, а в замяна ни продаваха прескъпи и долнокачествени съветски боклуци. Така се превърнахме в заден двор на съветската империя, в колония осигуряваща главно евтин робски труд. И всичко това под маската на “братската помощ на СССР”. Лишени от собственост, българите работеха цял живот за да купят панелен апартамент или пластмасов “Трабант”. Не е пресилено да се каже, че страната 45 години беше огромен концлагер, пред който робския труд на лагеристите и  хитлеристките зверства в “Освиенцим” и “Бухенвалд” бледнеят.

Резултатът от всичко това стана ясен в периода 1989-1999г., когато руския пазар рухна и се затвори за България, която изпадна в невероятна икономическа криза поради описаните по-горе структурни дефекти на колониалното й стопанство. Последиците тегнат до днес...


ПРОГОНВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ЦАР


е най-важната част от плана за поробване на държавата. След като съветските войски окупират България и комунистите правят деветосептемврийския преврат започна методична работа за прогонване на Царя и ликвидиране на монархията. България  е преживяла две робства и няколко чужди хегемонии, когато държавата ни - формално независима е била напълно подчинена на други държави. В историята те са известни като татарска хегемония, сръбска хегемония и т.н. След време историците ще спорят дали третото българско царство е било под съветско робство или хегемония, защото се е получило парадоксално положение - Царят е прогонен при серия конституционни и законови нарушения, които погледнато юридически правят републиката незаконна, а страната е управлявана от съветски наместници под фалшивата форма на “републиканското управление”. Разбира се през тези 43 години ние бяхме толкова република, колкото и дочакахме комунизма. Юридически, защото си останахме царство, но Царят бе в изгнание, а фактически, защото вместо демократична република бяхме превърнати в тоталитарна азиатско-феодална деспотия с военно-полицейско и партийно-кастово управление. Но нека се обърнем към фактите.

Тъй като Цар Симеон ІІ беше малолетен, съгласно Търновската конституция държавата се управляваше от Регентство в състав

принц Кирил Княз Преславски и генерал  Никола Михов. Третият регент- Богдан Филов беше подал вече оставка. Някои автори с право изтъкват, че Регентството е незаконно, защото според чл. 27 от Търновската конституция такива се избират само от Велико Народно Събрание. А те са избрани след смъртта на цар Борис ІІІ от действащото тогава ХХV Обикновено Народно Събрание. Това е вярно, но ако комунистите искаха да спазват конституцията, когато на 9-ти септември идват на власт с преврат трябваше да проведат избори за ВНС, което да избере Регенти или да промени формата на управление, като промени конституцията.  Вместо това те накараха същите тези незаконни Регенти да назначат съгласно Търновската конституция правителството на Кимон Георгиев. На 9-ти септември превратаджиите ги принудиха насила да подпишат няколко указа. С единия беше назначено правителството на Кимон Георгиев и министрите в него, с друг разпуснато ХХV-то Обикновено Народно Събрание.[2]  Дотук всичко формално е в съгласие с действуващата Търновска конституция (от 1911г.  точното й название е “Конституция на Българското Царство”) А колкото до твърденията за нелегитимност на Регентите, ако това се приеме, следва и че назначеното от тях правителство е нелегитимно. След това вече започват големите беззакония. Министерският съвет начело с Кимон Георгиев  издава две постановления с които  уволнява??! старите и назначава?!! нови Регенти, като се позовава на чл. 47 от Конституцията. Ето и пълният му текст: " чл. 47. Ако би държавата да се заплашва от някоя външна или вътрешна опасност, а Народното събрание не би могло да се свика, то само в такъв случай, князът  по представление на Министерский съвет, и под обща отговорност на министрите, може да издава наредби и да прави распореждания, които имат задължителна сила като закон. такива извънредни наредби и распореждания се представляват за удобрение на първото, свикано след това Народно събрание." Както се вижда, цитираният член не дава такова право на правителството. Регенти се избират и освобождават само от Велико Народно Събрание. Могат и да се назначават от Царя ( ако е пълнолетен и управляващ),  но пак след утвърждаване от ВНС (чл. 27 от Търновската конституция)[3].

След това са насрочени избори за Обикновено Народно Събрание. Преди това обаче са дадени избирателни права на младежите между 18 и 21 години. Дотогава според изрична разпоредба на Конституцията в чл. 86, такива са имали  лицата над 21 години. Това е поредното конституционно нарушение  защото промяна на конституцията  може да се извършва само от Велико Народно Събрание ( чл. 141 ал.2). Тези избирателни права са дадени на младежите главно за да могат да гласуват войниците в армията, където вече командирите и политкомисарите имат грижата БКП и ОФ да спечелят със съкрушителните 99.99% от гласовете.  В същото време  масовите убийства  и противо”Народния съд”  всяват ужасен страх сред населението. Елитът вече е избит, опозицията е деморализирана от терора и преследванията  на които е подложена и решава да бойкотира изборите. Така единствените кандидати на БКП и ОФ “спечелиха” изборите на 18 ноември 1945г. с “съкрушителните 88.18%. Така едни по същество незаконни и не свободни избори, при условията на чужда окупация определят депутатите в Обикновеното Народно Събрание. Беззаконията обаче не свършват дотук. На 26 юли 1946г. Обикновеното Народно Събрание  приема закон за референдума за монархията. Тук има едновременно две нарушения на Конституцията. Само Велико Народно Събрание  може да приеме постановка за  референдум, защото такава е отсъствала от Търновската конституция.И второто - само Велико Народно Събрание можеше да промени формата на държавно  управление от монархия в република като промени конституцията (чл. 141 ал.2  от конституцията.) Въпреки това “референдума” е проведен  е проведен на 8 септември 1946г. без да има  застъпници на монархическата идея в избирателните бюра. Референдума е незаконен и защото България все още е окупирана и няма сключен мирен договор (такъв е подписан едва на 10 февруари 1947г.) Естествено българския народ “единодушно” с 92.72% от гласовете избира републиката. (По същия начин след това с 99.99% избираше и Тодор Живков, но това е друга тема.) Ново нарушение е провъзгласяването на 15 септември 1946г. на България за република от Обикновеното Народно Събрание. Може би вече е излишно напомнянето, че това е в компетенциите само на ВНС. Цар Симеон ІІ и семейството му са прогонени от страната без акт за абдикация. Няма акт и за детронация. Царят не е лишен от граждански права нито от българско гражданство. Следователно юридически той и досега е Цар на българите, а България Царство.

След всички тези закононарушения комунистите насрочват избори за ВНС. Престъпленията около провеждането им и фалшификациите са ужасни, но опозицията успява да вкара в него 101 депутати. Даже някои историци твърдят, че опозицията всъщност е спечелила изборите, но фалшификациите им отнемат победата. Там при политика на свършените факти, комунистите обявяват, че тъй като вече няма Цар и Търновската конституция  е невалидна. След като ликвидираха БЗНС на Никола Петков и касираха депутатите им, а после и на остатъците от опозицията в лицето на БРСДП и РП, комунистите натрапиха “нова конституция” така наречената “Димитровска”. Тя е писана от съветски юристи. ученици на Вишински. Приемането й от ВНС започва  през пролетта на 1947г. След това през лятото е изпратена отново в СССР за доработка и изцяло е сменена в посока на Народна Република - като са копирани съветските (Сталинските) постановки в областта на държавното управление, собствеността и гражданските права. С нея започна юридическото оформяне на тоталитаризма.

Налагат се два извода. Първият, че Сталин и комунистическите му слуги в България  отлично са разбрали нещо, което  ние като народ  не съзнаваме и до ден днешен. А то е, че цялата демократична уредба се е крепяла на Търновската конституция. А крайъгълният  й камък  беше монархическият институт, който се явяваше и главният стожер на държавността и националното самосъзнание, символ на свободата и независимостта на България и българския народ.. Затова с прогонването на Царя рухна освен  конституционализма и  демокрацията и българския суверенитет.

Вторият - че поради описаните по-горе  нарушения, беззакония и престъпления, всички юридически и политически промени в България в периода 9.09.1944 -9.11.1989г. са невалидни. Правният термин е нищожни. Единствено легитимни са Негово Величество Симеон ІІ - Цар на българите и Търновската конституция. Юридически и сега Той е наш Цар, а България Царство. Ако някой има съмнения и посочи Великото народно събрание и Дертлиловската конституция от 1991г., като аргумент нека прочете следващата глава.

По-важното е, че България загуби независимостта си не само де факто, но и де юре. Срамно беше да сме единствената държава в света в чийто национален химн се възпява чужда държава:

“С нас Москва е в мир и бой,

партия велика води,

нашия победен строй.”

След ликвидирането на Царската институция, България загуби и символа на държавния си суверенитет. Сега вече нищо не пречеше на комунистите да предложат на два пъти през 1963 и 1973г. страната да се “присъедини доброволно към СССР” като 16 република. На един от пленумите на ЦК на БКП решили “сливането” проведен на  4.ХІІ.1963г. Тодор Живков в доклада си заключава: “Българската комунистическа партия е зряла и мъдра партия, дълбоко предана и вярна на марксизма-ленинизма и пролетарския интернационализъм.  Единна и сплотена около своя Централен комитет тя ще съумее да изведе на успешен край великото дело на пълното сближение и сливане на Народна Република България с могъщия Съветски съюз.”[4] Централния комитет единодушно одобрява доклада  на Тодор Живков и приема решение в което се казва:” Централният комитет е дълбоко убеден, че курсът за по-нататъшно сближение и в бъдеще обединяване на Народна Република България със Съветския съюз ще има огромни положителни последици не само за нашите две страни, но ще бъде важен принос за по-нататъшно сплотяване на световната социалистическа система и на международното комунистическо движение”.[5] Изпратено е и съответно писмо до ЦК на КПСС с предложението.

За щастие “метрополията” отказа поради неизбежните външно - политически усложнения, но комунистическите слуги доказаха верноподаничеството си.

Александър Долев

[Hatshepsut]

133 милиарда лева ни е струвала окупацията на България от Съветската армия

Над 133 милиарда лева, или около 300 млн. тогавашни долара, е струвала окупацията на България от Съветската армия през 1944 г. До тази огромна сума достигат съвременни изследователи на архивите на БНБ.

Издръжката на съветските окупационни войски е изключително тежко натоварване за българския бюджет и значително надхвърля наложените на България следвоенни репарации. През 1944-1947 г. около 600 000 съветски войници и офицери пребивават на българска земя за различен период от време.

Секретни междуправителствени споразумения уреждат тяхната издръжка за наша сметка. Нещо повече – всички заплати, командировъчни и режийни по изрично настояване на съветската страна им се изплащат в долари. При това става дума за суми, които многократно надхвърлят доходите на среден български гражданин
„Темата беше повдигната за пръв път през 1990 г. – разкрива политологът Антон Тодоров пред „168 часа“. – Тогава според историка Мито Исусов за периода от септември 1944 до края на 1945 г. за издръжка на Съветската армия в България са изразходвани около 25 млрд. и 500 млн. лв., при бюджет за 1945 г. от 48 млрд. лв.
Това разкритие скоро потъна сред дебрите на текущата политика в първите години на прехода.

Преди десетина години Веселин Ангелов направи собствени проучвания и достигна до суемата 60 млрд. лева. Днес вече знаем, че тя е значително по-голяма. Точната сума е 133 280 719 447 лв. (сто тридесет и три милиарда двеста и осемдесет милиона седемстотин и деветнадесет хиляди и 447 лева).

В тази сума влизат и разходите в размер на около 63,2 млрд. лв., които България прави поради участието си във войната срещу Германия (задължение според чл. 1 от Съглашението). 30 млрд. лева са разходите по изпълнение на примирието (Това е най-автентичното число. То надвишава сумата, изчислена от проф. Мито Исусов преди четвърт век, с цели 5 млрд. лева.)

В сумата от 133 млрд. лв. са и определените косвени щети в размер на над 27 млрд. лв., както и разходите за обезщетения, пенсии и еднократни помощи – 10,9 млрд. лв. – казва Тодоров. – За сравнение целият национален доход на България през 1945 г. е 141,8 млрд. лв., а по отношение на редовния бюджет сумата надхвърля три пъти приходната му част от 43 млрд. лв.

Червената армия ограбва всяка държава, в която стъпи неин крак. Ограбването е в чудовищни размери, както може да се види от документите, които предоставям, които са публикувани и в най-новата ми книга „Шайка 2: Сергей, Гоце и другите“ и които може да се прочетат в Централния държавен архив.

Това се случва и с нашето отечество при съветската окупация. Ограбването на България от Съветите е толкова безмилостно, в такива невъобразими мащаби, че когато се прочетат документите от българските архиви, единственото, което нахлува в главата на човек, е как е възможно фактите и документите за това да са напълно неизвестни
или малко известни за нищожна част специалисти изследователи.

В тази книга е невъзможно да се опише всичко, но част от най-мащабните случаи от съветското ограбване на България ще може да се прочете, както и да се видят автентичните документи./168chasa.bg/

в-к 24 Часа

Американски журналист: Аз видях как Червената армия окупира България

Статията “Аз видях как руснаците окупираха България” е писана от американския журналист Чарлз Ланиус. В началото на Втората световна война той е кореспондент на National Broadcasting Company в Европа – първо в Рим, после в Берлин.

През 1941 година следва германската армия на Балканите и наблюдава нахлуването в Русия. След това е преместен в Швейцария, а към края на 1943 г. – в Турция, в очакване да влезе отново на Балканите.
Статията е публикувана за първи път от сайта ExtremeCentrePoint.com през 2010 г. Те получили превода от свещеник Георги Недялков, избягал от България през 1944 г.

Наблюдавах как Червената армия нахлу в разрушената от войната София, България, в 14,10 ч на 16 септември 1944 г. Престоях в България 8 месеца, за да видя какво става в тази окупирана от руснаците страна.

Пристигнах от Турция на 7.9. Официалните лица на българското консулство в Истанбул искаха американски журналисти да дойдат в страната и да изпреварят руснаците. Един автомобил ме чакаше на границата и с двама тайни полицаи, въоръжени с пистолети, потеглих за София. На следната сутрин се срещнах с новия министър-председател Константин Муравиев, дългогодишен либерал. Неговото правителство бе съставено само преди седмица. Той ми направи впечатление на честен и искрено говорещ демократ. Съобщи ми колко безнадеждно се опитал да сключи примирие със съюзниците. На другия ден коалиционно правителство, доминирано от комунисти, свали правителството на Муравиев и той бе хвърлен в затвора.
Първите руснаци бяха преминали границата на 8 септември. Сега един лъскав американски автомобил “Пакард” водеше колона от изкаляни и изпочупени джипове и камиони, американско производство. Бойното поделение се състоеше от момчета с розови бузи, загрубели старци с увиснали мустаци и едрогърди жени – всички с общ знаменател: вид на свирепи безжалостни воини.

Слухове за изнасилвания и грабежи, идващи от провинцията, предхождаха руснаците. Одобрителните викове и приветствия на посрещачите започнаха, когато водещата колона премина под портрета на Сталин, окачен върху набързо построената победна арка, украсена с червени знамена. Вечерта софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Контролираха движението военни полицаи, които бяха заменени от едрогърдести рускини с ботуши и шмайзери.

Седмица по-късно руснаците приключиха окупирането на България. Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяни, които допреди часове развяваха червени знамена и крещяха приветствия, сега протестираха, когато съветските войници им грабеха прасета, говеда, коне и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото си искат. Скоро стана явно, че Съветите ще управляват България твърдо, неумолимо и тоталитарно. Те действаха косвено, но ефикасно чрез Отечествения фронт, безпартийна организация от типа “предпочитан и покровителстван от Москва”.

Отечественият фронт бе организиран от хитрата Цола Драгойчева, фанатична
комунистка, обучена от Москва, а днес диктатор на България. При факта, че комунистите контролират въоръжените партизани и проникването на руската армия в страната, то за нея беше сравнително лесно да постави комунисти на най-важните министерски постове в новото правителство.

По времето на преврата комунистите не брояха повече от 5% от цялото население, което възлизаше на около 8 млн. Мнозинство са селяни, традиционни симпатизанти на Русия, но със сигурност антикомунисти. Почти всеки селянин притежава собствена земя и си е господар. Гражданите на София са синове и дъщери или внуци на селяни. Когато спечелят пари, обикновено ги влагат в недвижими имоти. Големи богаташи всъщност няма.

Във всеки град и село на България комунистите завзеха цивилната администрация. Обикновени престъпници – убийци и крадци – бяха освободени от затворите и назначени на постове в полицията на Югов. Те често арестуваха хора просто защото са добре облечени. Решаваха с куршуми стари лични спорове с хора, на които имаха зъб. Българи ми съобщаваха, че почти навсякъде биещите полицейски началници, кметове, бирници и някои техни заместници били разстрелвани или пребивани до смърт. Повече от сто бивши регенти, министри, заместниците им, народни представители и дворцови служители на починалия цар бяха осъдени на смърт от така наречения Народен съд. Според официалните съобщения “народните съдилища” са осъдил и на смърт и затвор над 5000 души. Десетки хиляди са избити и репресирани без съд и присъда.

По-късно почна да се проявява силна реакция срещу Съветския съюз и поставеното от него правителство. Българите очакваха либерално демократично управление, излъчено от народа, но вместо това получиха комунистическа диктатура. Пряк политически резултат бе, че започнаха да гледат към САЩ повече от когато и да било преди. Имаха достатъчно лош опит от фашизма и не искаха комунизъм. Мислеха, че САЩ ще им помогнат да станат демократична страна. Руснаците и комунистите обаче бяха добре осведомени за тази тенденция и започнаха усилено да пречат и подбиват престижа на Америка.

Първа възможност за това им се удаде, когато от Турция дойдоха четирима американски военни да търсят и освободят американски летци от свалени в България американски самолети. Възглавявана от поручик Хари Харпър, групата свърши отлична работа. Само за 3 дни 355 американски офицери и войници бяха на път за Турция. От Харпър зависеше да бъдат открити още американски военни в провинцията. Една вечер обаче руски поручик им заявил, че не са желани в България. Харпър протестирал пред руския комендант, но той им дал 24 часа да напуснат страната. Британската мисия, оглавявана от Харолд Гибсън, получила същото нареждане. Към 6 ч вечерта двете мисии с 15 автомобила се срещнаха пред хотел “България”.

Съветските представители задържаха потеглянето им с 2 часа, за да не разберат софиянци какво става. След това, придружени от руски конвой, мисиите потеглиха за Турция. Стотици българи, станали свидетели на това престъпление, бяха слисани – нали руснаците, британците и американците са съюзници? На следващия ден събитието с добавки и украшения бе публикувано в местната преса.

Американски и британски членове на Съюзническата контролна комисия започнаха да изпитват големи трудности при получаване на доставки или влизане на техни сътрудници в България. Мнозина служители на американското външно министерство чакаха седмици да влязат в страната, а после ги лишаваха от право да действат свободно. Без разрешение американците не можеха да се движат на повече от 6 км около София, а и тогава трябваше да бъдат придружавани от руски офицер. През зимата трябваше да имат специално разрешение, за да карат ски в неделя – въоръжени руснаци ги пазеха, като че ли са военнопленници. Когато американски офицери отиваха на лов през януари, бяха задължени да доставят храна на придружаващите ги руски офицери. Ако ген. Крейн, началник на военната ни мисия, както и представителят на външното министерство Мейнард Б. Барнс, искаха просто да се разходят из страната, трябваше дни напред преди това да питат за разрешение и да вземат руски офицери със себе си.

През март един американски преводач, сержант Борис-Бъки Кувшинов, беше жестоко бит от двама съветски офицери. От болничното си легло той ми разправи какво е станало. Една вечер руснаци го спрели на главна улица в София и му поискали документите: “Разбрах, че искаха да предизвикат скандал, псуваха ме по руски и казваха, че американците били копелета и двулични съюзници. Предложих да отидем в руския щаб и там да покажа документите си, но единият офицер извади пистолета си и ме удари през брадата, а след това двамата започнаха да ме бият, повалиха ме на земята, ритаха ме и ми блъскаха главата в циментовите стълби”.

Ген. Крейн изпрати официален протест. След 3 седмици руският командир полковник Смирнов повика в канцеларията си един американски офицер с преводач и каза: “Проведохме внимателно разследване и установихме, че тези мъже не са офицери от Червената армия. Те са били беларуси, които откраднали съветски униформи и нападнали сержанта ви, за да ви дискредитират храбрата Червена армия”.

В София изобилстваха доносници и полицейски шпиони.

В хотел “България” трима мъже седяха малко встрани от входа и мислейки се за незабележими, записваха влизането на всеки чужденец, освен на руснаците. Приятели и познати изведнъж престанаха да ме посещават. Когато ги срещнах на улицата, ми казваха, че били разпитвани от милицията и решили, че е опасно да ги виждат с американец. Отказваха да говорят на друго място, освен на открито, където никой не би могъл да ги подслушва. Даже лица, които имаха работа в американската легация, се притесняваха да отидат. Неприятелското и подозрително отношение на руснаците и комунистите имаше двояк ефект: нашият престиж пострада много, а съветският се повиши. Българите бързо забелязаха пренебрежението на руснаците към нас. Чудеха как една самоуважаваща се и велика държава може да допуска такова отношение. Ден след ден българите живееха под все по-увеличаващата се сянка на Русия.

Комунистите искаха да превърнат България в икономически зависима държава от Русия. Познавам американски тютюнотърговец, който месеци се мъчеше да купи тютюн. Преговаряше с доминирания от комунисти търговски комитет на ОФ, който бе иззел всичкия тютюн. Предложи да плати в долари, но комунистите поискаха да заплати в натура. Тогава американският търговец им предложи 4 кг памук за 1 кг тютюн. Но комунистите продадоха тютюна на руснаците, които им платиха на цена приблизително 1 кг памук за 1 кг тютюн. По-късно в Америка научих, че Русия е предложила на американски тютюневи компании големи количества български тютюн на много високи цени.

Комунистите полагаха свръхусилия да русифицират страната. В училищата бе наложено политическо обучение от нови учители, а много бивши учители изпратиха в концлагери. Учебниците бяха преработени в комунистическо-руски дух. Руската пропагандна машина бе в пълен ход. Установен бе и контрол върху кината и театрите. Бе невъзможно да пращам обективни и верни репортажи. Контактите с външния свят практически спряха. Съветската цензура наложи строг контрол. Нямах право да пращам писма вън от страната. Телефоните бяха прекъснати. Само цензурирани телеграми до Ню Йорк и Лондон можеха да бъдат пращани чрез Москва.

http://radomirdnes.com/?p=7390

[Hatshepsut]

Как руските окупатори грабеха България след 1944 година

През 1944-1947 около 600 000 съветски войници и офицери пребивават на българска земя за различен период от време. Секретни междуправителствени споразумения уреждат тяхната издръжка за наша сметка. Нещо повече – всички заплати, командировъчни и режийни, по изрично настояване на съветската страна, им се изплащат в долари. Става въпрос за суми, които многократно надхвърлят доходите на среден български гражданин. Установената тогава практика се прилага и от началото на 50-те до края на 80-те години – всички т.н. съветски специалисти са на пълна валутна издръжка от българска страна. Издръжката на съветските окупационни войски е изключително тежко натоварване за българския бюджет, тя значително надхвърля наложените на България следвоенни репарации.

Със специални решения на МС на НРБ представителите на Съветското командване дори са били освободени от задължението да представят отчетни документи за извършените от тях разходи на българска земя. На практика всеки ден от правителството се гласуват огромни суми (300 – 600 млн лв) за издръжката на Червената армия, за която до края на 1945 биват похарчени 23 млрд лв, а до края на 1947 г. – 60 млрд лв. Когато средствата в държавния бюджет се изчерпват, за издръжката на червеноармейците отиват и сумите, събрани от населението по т.н. Заем за свободата.Който години наред, чрез облигации, изплащаше бедният български народ! в т.ч. и моите родители…

Изнемогвайки под това непосилно време, към края на 1945 МС се осмелява да помоли В. Молотов да бъде преустановено “това безумие, защото хазната ни няма повече средства”. Москва обаче не само не се трогва, но продължава да иска още и още, повече и все повече, с аргумента, че България като “победен съюзник на Хитлер” би трябвало да е дори благодарна, че дава “само толкова”. Цифрови данни за сравнение: 1. Количество на парите в обръщение: 1945 – 70 млрд лв; 1946 – 80 млрд лв; 1947 – 76 млрд лв. 2. Банкови влогове на населението: 1945 – 12 млрд лв; 1946 – 14 млрд лв; 1947 – 34 млрд лв. 3. Средна месечна работна заплата през 1947 г. – 10 000 лв. Скъпичко са ни излезли “освободителите”, а?!
* * *
Писмо от Г. Димитров до Сталин, 22 септември 1944 г., относно поведението на Червената армия в България.

“На редица места има случаи на насилие по отношение на местното население от страна на отделни военнослужещи:

1. Произволно се вземат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти и др., без да се уведомяват местните власти и без съответното оформяне на иззетия добитък и хранителни продукти;

2. Произволно се изземват държавни и частни моторни превозни средства и смазочни масла. Това води до проваляне на есенната сеитба.

3. Някои военнослежещи в пияно състояние влизат нощем в домовете на хората в градове и села с цел грабеж, а в някои случаи – изнасилват жени и убиват мъжете им. Така напр. в с Дивдядово, Шуменско, наред с другите хора е убит и един от старите членове на Партията. Доколкото такива произволни действия внасят голямо смущение сред населението, което с неописуема радост и възторг посрещна Червената армия, моля да се направи всичко възможно за тяхното по-бързо прекратяване”.


* * *
Дълго време официозната ни сталинска историография у нас твърдеше, че именно “братушките” са ни опазили от териториално осакатяване след края на ВСВ. Всъщност по време на следвоенните мирни конференции и преговори точно САЩ и Великобритания ни спестяват тази злочеста съдба. Именно те са категорично против откъсването на Пиринска Македония от България и даването й на Югославия. Малко по-късно обаче, под внушението на Кремъл, БКП извършва чудовищно национално предателство, развивайки бурна дейност за денационализирането на Пиринско и присъединяването му към тъмницата на народите – Югославия.

С тази цел именно ръководителите на двете държави са привиквани и инструктирани в Москва, като българските вождове щателно изпълняват всички възложени им поръчения. Слава богу, че отношенията между Сталин и Тито много рязко се изострят, което води до провал на идеята… Случаят обаче е използван от Кремъл, за да се освободи от малцината му неугодни актьори на българската политическа сцена – Трайчо Костов и др. Обвинени в антисъветска дейност и връзки с английското и югославското разузнаване, те биват зверски изтезавани и избивани от “инструкторите” на НКВД под командването на главния съветник на нашенското МВР – ген. Чернов. Поведението на тези палачи възмущава дори Вълко Червенков, който се моли на Москва да ги отзове незабавно.
Сталин милостиво скланя да изпълни тази коленопреклонна молба, но на освободеното място изпраща друг кръволок – ген. Филатов. Същият е настанен в кабинет непосредствено до този на българския министър, като на практика изземва неговите пълномощия. Вълната от политическо насилие продължава, като се съсредоточава върху “прочистването” на българската армия от “Вражески елементи”. И затворите започват да се пълнят с бивши “Партизански командири” и да се огласяват от техните вопли …

Хвала на таквиз Освободители !

СССР съсипа наченките на българската високотехнологична промишленост и наложи примитивна енерго- и материалоемка тежка индустрия, унищожаваща околната среда Веднага след нахлуването в България на окупационните съветски войски биват разграбени най-проспериращите около 50 българско-германски предприятия, обявени за съветски военни трофеи. След това България е принудена, според мирния договор от Париж, да възстанови производствения процес в тях, но като предаде немското дялово участие на СССР.

Благодарение на така създадената “кооперация” предприятията много бързо са напълно съсипани и след като те вече не представляват никаква ценност, в началото на 60-те години на България бива продаден обратно бившият германски, вече съветски дял. В края на тази сложна трансформация на собствеността изведнъж се оказва, че русенският филиал на германската Muelhaupt, преди войната произвеждал изнасяни в цяла Европа турбини, вече е започнал да бълва вършачки и редосеялки, чието качество е такова, че единствено като подарък са склонни да ги приемат в Куба и няколко братски африкански и азиатски държави, поели по пътя на социализма.

Подобна схема е приложена и спрямо Ловешката самолетостроителна фабрика, чиято продукция се оценява високо дори от асовете на Luftwaffe. Благодарение на братския СССР след победата на Деветосептемврийската социалистическа революция там от проектиране и изработка на самолети ДАР се преминава към производството на велосипеди и моторетки “Балкан”, а по-късно се сглобява автомобилното чудо “Москвич”! Другата Държавна аеропланна фабрика, тази в Казанлък, произвеждаща самолетите КБ, направо е закрита още в началото на съветската окупация, а висококвалифицираният персонал е натирен.

За ефикасността и рентабилността на предприятията на прехваления съветско-комунистически ВПК е достатъчно да се каже само следното – от Западна Европа те купуват специални легирани стомани и уникални тръби на Manesmann срещу долари, а спецпродукцията си продават за преводни рубли или в най-добрия случай на ембаргови държави или по дъмпингови цени.

Един от шедьоврите на натрапения на България съветско-комунистически ВПК – “Автомат Калашникова” (АК 47) е доста примитивно копие на немската Sturmgewehr 43. Опростяванията действително превръщат АК в нелошо бандитско оръжие, но за сметка на това го оставят далеч от изискванията на съвременните полеви индивидуални бойни системи.

Не по-малко прехвалената бойна машина МТЛБ е на равнището на военната техника от края на Втората световна войта. В което няма нищо чудно – нейният двигател е с лиценз на Generаl Motors от онова време, а трансмисията й е военновременен трофей на Maibach. Нея съветите не успяват дори да копират буквално, а я преработват в по-прост вариант с прави зъби. Тъй като това на свой ред налага промени в предавателния механизъм, нещо непостижимо за съветския технически гений, Москва плаща на щатската Gleeson 12 тона злато, за да изработи необходимите зъбни колела.
=========================================

БРСДП (т.с.)- „майката или бабата на днешната БСП” и нейната борба срещу руските попълзновения спрямо България Официалните документи от ранната история на БРСДП (т.с.) (за чийто настоящ наследник се обявява една модерна лява партия) дават категорично и недвусмислено изцяло отрицателна оценка на руската политика спрямо България.
Хронологически погледнато това изглежда така:
– Руско-турската “Освободителна” война е “…опит от страна на Русия за създаване на българско княжество с надеждата, че то веднага ще се превърне в Руска губерния”;

– По време на Съединението на Княжество България и Източна Румелия именно “Русия беше тази, която се обяви твърдо против Съединението. А когато то въпреки всичко бе извършено, Русия не само одобряваше, но и насърчаваше Сърбия да обяви война на България”;

– Във връзка със събитията около обявяването на независимостта на България партията на тесните социалисти с гордост отбелязва, че се е опълчила “решително против тласването на България в железните прегръдки на руския абсолютизъм” и е противопоставила своя “могъщ протест”“ на “домогванията на реакционното славянофилство, което прикриваше завоевателните апетити на Русия”;

– Руското отношение спрямо Балканския съюз в навечерието на войните 1912/1913 е квалифхицирано по следния начин: “Руският цар изпрати волове и рубли, но не на българските селяни, а на сръбските управници, за да заграбят Македония и да тласнат България в страшна катастрофа”.

Тази действително “страшна катастрофа” изостря до крайност перата на водещите партийни идеолози и публицисти Димитър Благоев и Георги Кирков, които обобщават: “Все тъй “безкористна” беше политиката на Русия през Междусъюзническата война. С нея руското правителство реши да отмъсти на България за голямата й дързост да търси победата със собствени сили и средства и да я използва за за създаване на Велика България. За съжаление българите, опиянени от победите си, забравиха или не виждаха, че Русия е против Велика България”. В претърпяния български погром БРСДП (т.с.) обаче вижда и нещо много положително. А то е, че “Русия сама изтръгна из корен дълбоките русофилски суеверия у нас. Сгромолясването на русофилските суеверия е първата стъпка към освобождаването на българския народ от опекунството на руския цар”.
Основни направления в работата на БРСДП (т.с.) през междувоенния период 1913-1915 г. са разобличенията на Руската легация в София като център за груба намеса във вътрешнополитическия живот на България, разкриването на механизмите на финансиране на руската Пета колона в страната (партии и фигури от обществено-политическия живот) и яростната агитация против намесата на България в Първата световна война на страната на Антантата поради участието на Русия в нея. Когато правителството на Радославов, което все пак трябва да проявява дипломатическа тактичност, поиска да каже нещо антируско и да уязви Матушката – то обикновено дава гласност на статия от “Работнически вестник”. За предпочитане с автор Благоев, Кирков, Христо Кабакчиев или Тодор Луканов (същият е известен и със способността си да провежда ефектни антируски публични мероприятия), …
Думи на Дядото / Димитър Благоев/: “Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите”. И на Майстора: “Съществува една отлична перспектива за застрашените от руския царизъм балкански народи – създаването на независима държава Украина, която да бъде буфер между Руската империя и европейските държави”.
* * *
Тези сведения, за съжаление, липсват в учебниците по нова и най-нова история на България, скалъпвани в продължение на десетилетия от кремълски хрантутници и измекяри. Няма да ги откриете и във фундаменталните трудове на видния историк агент Гоце или Георги Седефчов Първанов, крупен специалист по история на българската социалдемокрация…

[Hatshepsut]

От какво ни "освободи" Съветската армия

Декларацията по повод 70-годишнината от края на Втората световна война в Европа, която парламента прие е повод да се замислим, какво наистина ни донесе окупацията на България, дълго време представяна ни като „освобождение“. В тази връзка ви предлагаме един текст на нашия съратник Любомир Липошлиев.
От какво ни „освободи“ Съветската армия? На първо място може да се каже, че Червената армия ни “освободи” от Вардарска и Егейска Македония.
Ето какво показват фактите:
На 7 септември 1940 година в румънския град Крайова се подписва Крайовската спогодба между България и Румъния, по силата на която Южна Добруджа се връща на България. Това става възможно благодарение на германския дипломатически натиск оказан на Румъния, а не на “Соболевата акция”, както ни лъжеха доскоро в учебниците по история.
След навлизането на германските войски в Югославия и Гърция са ни върнати и земите населени основно с българи във Вардарска и Егейска Македония. Така на 19 април, наречен “Българския Великден”, българските войски навлизат в Югославия, а на 20 април и в Гърция и то без да се налага да водят активни бойни действия.
По този начин българското правителство, съгласувано с Германия и Италия, изпраща войскови подразделения в редица територии населени с българи. Българската армия е посрещната на повечето места като освободителка.
Малко по-късно, след допълнителни преговори, Охрид също е предаден на България от италианците на 24 май 1941 г. В резултат под българска администрация попадат по-големия дял от Вардарска Македония, източния дял на Егейска Македония, Западна Тракия,
Западните покрайнини и Поморавието при западна граница със Сърбия по Санстефанския мирен договор и така се осъществява националният ни идеал за обединение на българите в една държава.
По спомени на възрастни хора живели по това време, германските войници са се държали изключително любезно към местното население, няма регистрирана нито една кражба или изнасилване или друго престъпление.
Моята баба ми е разказвала, че в тяхната къща е имало настанени германски войници, които са си плащали за всяко нещо, което са консумирали.
При друг случай те са и поискали една тава за да си приготвят някакво ястие , след което тавата и е върната измита.
За разлика от тях, поведението на “армията–освободителка”, в нашата страна е описано достатъчно красноречиво от Чарлс Ланиус , специален кореспондент на авторитетното американско списание “Рийдърс Дайджест”, който по време на деветосептемврийския преврат се е намирал във България:
„Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяни, които допреди часове развяваха червени знамена и крещяха приветствия, сега протестираха, когато съветските войници им грабеха прасета, говеда, коне и си присвояваха храната и фуража им.
След няколко злополучни случая, обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото си искат“.
„Обикновени престъпници – убийци и крадци – бяха освободени от затворите и назначени на постове в полицията на Югов. Те често арестуваха хора просто защото са добре облечени. Решаваха с куршуми стари лични спорове с хора, на които имаха зъб. Българи ми съобщаваха, че почти навсякъде бившите полицейски началници, кметове, бирници и някои техни заместници са били разстрелвани или пребивани до смърт”.
След 1944 година, руските войски „освобождават“ по подобен начин и цяла Източна Европа, включително и държави, които са били техни съюзници.
В интервю за Радио Свобода историкът Борис Соколов разказва:
“ Но там в Белград още веднъж се проявява типичното поведение на Червената армия в Европа: войниците извършват 119 изнасилвания и 113 жени са били убити. Само за месец след като на територията на Сърбия има само няколко съветски дивизии това поведение предизвиква голям отзвук.
Когато делегация на югославските комунисти пристига в Москва и се опита да получи от Сталин някои разяснения и извинения, той казва, че станалото е нормално и никакви претенции не трябва да има.
Често са били изнасилвани момичета от армията на Тито. Известен е следният случай: Батальон от югославската армия изпраща девойка на доклад в щаба на съветска дивизия. Момичето е изнасилено многократно от руснаците. По време на посещението си в Москва, Тито и Джилас повдигат този въпрос пред Сталин, но той защитава насилниците: „…не ви ли е жал за нашите войници изминали хиляди километри … позабавлявали са се малко …” ( по спомените на Джилас)
За зверствата на руските войски в Германия може да се напише цяла книга. Може спокойно да се каже, че Червената армия „освободи“ цяла Източна Европа, налагайки и дивашки комунизъм.
В така наречената “Отечествена война” около 30 000 млади българи загинаха в една напълно безмислена за нас война, срещу довчерашният ни съюзник, върнал ни обратно изконните български земи в Македония и Добруджа.
Твърденията че нямаме териториални загуби
(спрямо териториите , които сме имали преди началото на войната), защото сме дали тези жертви, са доста наивни и смешни, защото едва ли „Бащата на народите“ – Сталин, който преди войната е избил милиони свой сънародници „без да му мигне окото“ , се е интересувал от нашите жертви и от това че сме били обявили война на Германия в последния момент преди да нахлуе Червената армия във България – на 8 септември 1944 г.
Той се е интересувал единствено от това, в Съветската сфера на влияние (договорена на Ялтенската конференция през 1945 г., в която влиза и България) да попадат повече територии, а не заради братска си любов към нас.
На второ място възпитаниците и последователите на “великия Съветски съюз” – българските комунисти ни освободиха и от националния ни елит и издигнаха на власт селяни, дошли от най – затънтените български села.
Резултатите от тази политика са известни – България се превръща в едно “царство” на простотията и долните човешки страсти, последиците от които тегнат върху нас и до днес.
Националния нихилизъм достига до такива граници, които човек трудно може да си представи – в цялата страна се веят само червени знамена и нито едно българско, хора са арестувани и пребити, защото са поставили български флаг на домовете или магазините си вместо съветския, отрича се всичко направено преди преврата, българските офицери воювали за Родината са обявени за “царски офицери” и по-голямата част от тях са избити без съд и присъда или са изпратени по лагери.
Политиката спрямо Югославия става изключително угодническа и нагаждаческа, дори и без следа от някакво национално достойнство.
В Пиринска Македония са изпратени за “учители” сърби, които да наложат “македонско” самосъзнание на чисто българското население живеещо там, за да се осъществи проекта наречен “ Балканска федерация “ – доминирана от Сърбия измислена федеративна държава, включваща и Пиринска Македония в територията си.
Добре че през 1948г. настъпва разрив в отношенията между Сталин /един от главните архитекти на „македонската нация“/ и Тито и договора е разтрогнат, иначе в противен случай щяхме да се „освободим“ и от Пиринския край.

https://bgns.net/

[генерал Жеков]

Комунизма е най-големия бич за народите,и като такъв-той остави следа от камшика си върху много народи.Цялата комунистическа идеология стъпва на убийства,репресии и т.н все "подаръци от братушките".Всеки нормален човек знае,че нашествието на т.нар "Освободителна" армия в Европа е разрушило толкова съдби,живати и семейства,че "подвизите" на тази армия трябва да се разглеждат като най-жестоките и противочовешки престъпления известни на историята

[Hatshepsut]

Как Червената армия разграби България

Най-разорително за българската икономика се оказва подписаното през есента на 1944 г. в Москва примирие

Цената на поголовните и безотчетни конфискации на българско държавно и частно имущество, храни, промишлени стоки, финансови ресурси и ценности от страна на съветските окупационни власти се оказва по-висока в сравнение с официалния държавен дълг на нацистка Германия към Царство България в края на Втората световна война.

До този извод стига историкът Даниел Вачков в изследването си за историята на българския външен дълг след 9.09.1944 г., публикувано на интернет-страницата на БНБ, пише „Дойче веле” (Deutsche Welle).

Въпреки че българската армия дава над 40 000 убити, ранени и безследно изчезнали във войната срещу Германия, Москва отказва да признае България за съвоюваща на страната на съюзниците държава. Статутът на окупирана територия не само улеснява плановете на Сталин за създаването на покорен васал на СССР, но и развързва ръцете на окупаторите за подготвения грабеж.

Те не се трогват от факта, че разходите за половин година участие на българската армия във войната, където тя отменя поне 15 съветски дивизии, възлизат на 1 милиард златни франка.

Под вещото ръководство на „освободителите” и с енергичното съдействие на комунистическата власт ограбването на България добива наистина разрушителни измерения.

Всички търсени на световния пазар български стоки като висококачествените ориенталски тютюни, розовото масло, концентратите на олово, цинк и мед и др. са системно плячкосвани от съветските окупационни власти.

Представителите на американското и британското командване в Съюзната контролна комисия в София непрекъснато протестират, че Съветите ги третират като затворници и не им позволяват да извършват инспекции из страната без въоръжен червеноармейски ескорт.

Американският журналист Чарлз Лениъс, който през трите окупационни години успява да изпраща репортажи за извършваните в България убийства, беззакония и грабежи, пише за предложената на София оферта от американски търговец на едро, поискал да изкупува висококачествени български тютюни по международни  цени.

Под натиска на съветските окупатори марионетното правителство в София се измъква от сделката под предлог, че ще разменя тютюна срещу памук заради спрялата поради липса на суровини текстилна индустрия. Тогава американският инвеститор предлага по 4 килограма памук за килограм тютюн. Офертата отново е отхвърлена. Скоро става ясна и причината – правителството на Отечествени фринт, изпълняващо волята на председателя на Съюзната контролна комисия ген. Бирюзов, е заменило българския тютюн за съветски памук в съотношение килограм за килограм. Малко след това на американските стокови борси се появява предложение на съветска външнотърговска компания да продаде големи количества български ориенталски тютюн на много висока цена. В същото време заместникът на Бирюзов докладва в Москва, че текстилните работници в Габрово „целували” докарания съветски памук, защото щял да им осигури поминък в условията на наложения на „победена България“ съветски търговски монопол.

Най-разорително за българската икономика обаче се оказва подписаното през есента на 1944 г. в Москва примирие. То изисква от България да предава безвъзмездно на съветското командване огромни количества въоръжение, финансови средства, техническо оборудване, храни и нехранителни стоки, а също и да извършва безплатни ремонти на съветска техника и оръжия.

Ограбването продължава и след капитулацията на Германия. Дори премиерът Кимон Георгиев е принуден да напомни през декември 1945 г. на Бирюзов, че войната вече е свършила и исканията на съветското командване за нови безвъзмездни доставки нямат основание.

България продължава да плаща измислените в Москва незаконни контрибуции дори след подписването на Парижкия мирен договор през февруари 1947 г. Цената на тригодишната съветска окупация достига почти половината от целия брутен вътрешен продукт на страната за периода 1944 - 1947 г.

Голяма част от престъпленията на окупационната Червена армия срещу гражданското население в Централна и Югоизточна Европа и до днес не могат да бъдат изследвани заради забранения от Кремъл достъп до съветските военни архиви.

Участвалият в окупацията на България белоруски писател Васил Биков свидетелства, че първата работа на ръководителите на съветските военни и шпионски служби в страната е била да изпратят към Одеса няколко самолета, натоварени със заграбени в окупираната държава ценности. През декември 1944 г. Кремъл издава и специално постановление, даващо лиценз за мародерство на всеки съветски войник, офицер и генерал. Официално победителите вече можели ежемесечно да изпращат  в СССР „колети“ със заграбени в завладените страни вещи – войниците по 5 килограма, офицерите – по 10 кг , а генералите – по 15 кг.

https://www.vesti.bg/bulgaria/kak-chervenata-armiia-razgrabi-bylgariia-6092221

[Hatshepsut]

БРУТАЛНИЯ, БЕЗПАРДОНЕН И НАГЪЛ ГРАБЕЖ НА ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ - ЧАСТ ОТ ТРЕТАТА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА

Над 133 милиарда лева, или около 300 млн. тогавашни долара, е струвала окупацията на България от Съветската армия през 1944 г. До тази огромна сума достигат съвременни изследователи на архивите на БНБ.
Издръжката на съветските окупационни войски е изключително тежко натоварване за българския бюджет и значително надхвърля наложените на България следвоенни репарации. През 1944-1947 г. около 600 000 съветски войници и офицери пребивават на българска земя за различен период от време. Секретни междуправителствени споразумения уреждат тяхната издръжка за наша сметка. Нещо повече - всички заплати, командировъчни и режийни по изрично настояване на съветската страна им се изплащат в долари. При това става дума за суми, които многократно надхвърлят доходите на среден български гражданин.
Според историка Мито Исусов за периода от септември 1944 до края на 1945 г. за издръжка на Съветската армия в България са изразходвани около 25 млрд. и 500 млн. лв., при бюджет за 1945 г. от 48 млрд. лв.
Това разкритие скоро потъна сред дебрите на текущата политика в първите години на прехода.
Преди десетина години Веселин Ангелов направи собствени проучвания и достигна до суемата 60 млрд. лева. Днес вече знаем, че тя е значително по-голяма. Точната сума е 133 280 719 447 лв. (сто тридесет и три милиарда двеста и осемдесет милиона седемстотин и деветнадесет хиляди и 447 лева).

Червената армия ограбва всяка държава, в която стъпи неин крак. Ограбването е в чудовищни размери, както може да се види от документите, които може да се прочетат в Централния държавен архив.
Това се случва и с нашето отечество при съветската окупация. Ограбването на България от Съветите е толкова безмилостно, в такива невъобразими мащаби, че когато се прочетат документите от българските архиви, единственото, което нахлува в главата на човек, е как е възможно фактите и документите за това да са напълно неизвестни или малко известни
за нищожна част специалисти изследователи. Освен всичко в следвоенните години непосилната издръжка е била като на гол тумбак остър нож, тъй като Червената армия предварително е заграбила целия национален трезор.

Уникално свидетелство за събитията с изнасянето на ценностите от БНБ е останало от писателя Йордан Вълчев в книгата му "Куциян". В един от първите комунистически лагери авторът е лежал заедно с един от бившите вицегуверньори на Българската народна банка. По неговия разказ още в първите дни след 9.IX.1944 г. съветски генерал, придружен от войници, дошъл да иска ключовете от помещенията, където се съхранявало националното съкровище. Разтревоженото ръководство на банката се обадило незабавно на финансовия министър, а той пък от своя страна, паникьосан, на минутата осведомил министър-председателя. Премиерът Кимон Георгиев само безпомощно вдигнал рамене: "Няма какво да се направи - та ние сме окупирана страна." Руснаците нахлули в подземията, опразнили до шушка трезорите и ги натоварили на 8 вагона за Москва.
Документите недвусмислено свидетелстват, че съветското командване дори е било освободено от задължението да представя каквито и да било отчети за направените разходи на българска земя.

Финансово-икономическите задължения са произтичали от чл. 15 на "Съглашението за примирие между правителството на България, от една страна, и правителствата на Съветския съюз, Обединеното кралство и Съединените американски щати", който има напълно разорителен за българското стопанство характер. Ето пълния текст на този член: "Българското правителство трябва редовно да изплаща парични суми в българска валута и да предоставя стоки (гориво, хранителни продукти и пр.), средства и услуги, които могат да потрябват на Съюзното Главно командуване за изпълнение на неговите функции."
"Знаете ли какво означава това? Това означава, че представителите на съветското Главно командване са получили правото всеобхватно, безконтролно и напълно неограничено да се разпореждат с всичко в България
- стопанство, активи, финанси, резерви, имущество, ценности, ресурси. Всичко! И те се възползват много сериозно от това. Сумата за издръжката на съветските войски в България през 1944-1945 г. варира между 375 млн. и 1 млрд. месечно! През май 1945 г. БНБ дава нови 3 млрд. лева само за доставката на тютюн и цигари за съветските бойци! Изхранването е отделно".
Когато средствата в държавния бюджет се изчерпват, за издръжката на червеноармейците отиват и сумите, събрани от населението по Заема на свободата, който години наред чрез облигации се изплаща от целия български народ.
"Така нареченият Заем на свободата е от февруари 1945 г. Той е в размер на 24 млрд. лева и по силата на наредбата закон българските граждани, фондации и фондове са задължени да закупят голям брой облигации. По този начин по-голямата част от тях влагат почти целия си капитал и дейността им по-късно става невъзможна"!
Изнемогвайки под това непосилно бреме, към края на 1945 г. Министерският съвет все пак се осмелява да помоли Вячеслав Молотов да бъде преустановено "това безумие, защото хазната ни няма повече средства". Москва обаче не само не се трогва, но продължава да иска още и още, повече и все повече с аргумента, че България като победен съюзник на Хитлер би трябвало да е дори благодарна, че дава само толкова.

От самото начало тегобите обаче не са само икономически. Разпасалите се червеноармейци издевателстват по чисто криминален начин над мирното население.
На всичкото отгоре най-големите и печеливши предприятия, които на практика са цветът на българската икономика, също са иззети от окупаторите.
Към съветското търговско представителство в София трескаво работи Управление на съветските имущества, което започва чудовищен грабеж.
Първо става съсобственик на 159 предприятия с преобладаващо германско участие в страната. След това започва да придобива чрез отнемане от български предприятия, министерства, научни институции, библиотеки и музеи цялото германско оборудване, активи, техника и машини, по-голямата част от които са платени от България преди 9 септември на Германия и няма никакво основание да бъдат конфискувани. Започва нечувано разграбване.
Ето само един документ, който дава представа за размерите на това разграбване:
"Разпореждане №922 от 22.XI.1950 г.
За удовлетворяване на искането на Управлението на съветските имущества в България да бъдат преведени в СССР 577 711 000 лева, произходящи от печалби на съветските предприятия в България и реализирани техни активи." Но и това не стига на московските "освободители". На 10 януари 1948 г. в Москва са подписани два протокола, с които българското правителство е задължено да обезщети Съветите с 9 млн. долара (не левове, не рубли - долари) заради, както се изразяват в Москва, "неуточнени и несъбрани кредитни задължения на бившите германски предприятия в България". Понеже болшевиките в Кремъл решават, че тези 9 млн. долара са малко, те заставят българските представители да подпишат, че страната ни ще предаде (правилно е да се каже "подари") на Съветите допълнително 2500 т оловен концентрат и 1500 т цинков концентрат.
Управлението на съветските имущества продава на България немските дялове, които е придобило, за които дяловe от своя страна България плаща нови 487 млн. лева плюс компенсация от още 2 681 680 лв. за загубени или повредени движими немски имущества. Спогодбата за взаимни доставки е сключена на 10 март 1945 г. от българския министър на търговията и промишлеността Димитър Нейков със съветския министър на външната търговия Анастас Микоян. Според тази спогодба и по нареждане на Министерския съвет на СССР са продадени 5000 кг розово масло от неприкосновения държавен резерв на цена по 110 000 лева килограма. Българската земеделска и кооперативна банка дава призната стойност от 250 хиляди лева за килограм, като Министерският съвет разпорежда "разликата да се покрие от Изравнителния фонд на цените", т. е. от държавата. С тази сделка българската държава губи 700 милиона лева.

България е принудена да подпише най-унизителния и грабителски търговски договор за доставка на 5000 кг розово масло по цена 110 000 лв. за килограм (около 300 долара), при положение че на международните борси то струва над 1200 долара. Малко по-късно ще стане ясно, че съветските търговци го пласират на международния пазар за 1400 долара килограма. Една проста сметка показва, че от тази сделка СССР извлича над 5,5 млн. долара чиста печалба. Продават розовото масло на Франция по 1400 долара, т.е. по 410 000 лева (четири пъти по-скъпо), печелейки от всеки килограм по 300 000 лева, или общо милиард и половина!

Освен розово масло Съветите изнасят от България лавандулово и ментово масло. Забележете, че Министерският съвет отново се разпорежда: "загубата от тази сделка се внася от Изравнителния фонд на цените", т.е. поема се пак от държавата. Цената е 15 долара за килограм - отново в пъти по-ниска от международните цени.
"През цялата 1945 г. страната ни е подложена на истински грабеж от Съветите. Министерският съвет е на практика един регистрационен орган, който само отбелязва и формално отпуска поредните милиарди от крайно оскъдния български бюджет за издръжката на съветската окупация на страната ни. Вижте нов документ - този път от 31 юли 1945 г. Пореден трансфер на поредните 3 млрд. лева само в рамките на няколко месеца. Тези факти и тези документи трябва да бъдат публикувани в ученическите учебници по история. Национално предателство е криенето им и падането на омертата на мълчанието върху този непознат дотогава в историята ни грабеж".

В архивите не липсват и куриози. Така например с постановление на министъра на финансите от януари 1946 г. на руснаците са изплатени "разходите за превоза от Варна до Москва на 650 каси с нови металически монети, намерени в хранилището на Дойче банк, на обща номинална стойност 102 000 000 лева", сочат архивни документи.
"Има и отмъкнати културни ценности, но за тях няма никакви описи в нашите архиви. Сумите, за които непрекъснато настояват от съветското Главно командване, непрекъснато растат и достигат десетки милиарди само за 1945 г. Стига се дотам, че на 16 август 1946 г. външният министър Петко Стайнов пише до българското посолство в Москва с молба да се търси начин за облекчаване на това непосилно бреме за българското стопанство и финанси.
"Поискайте незабавно лична среща по възможност с Молотов и му изтъкнете голямата необходимост за България да се намалят чувствително както плащанията в пари от страна на България за месечната издръжка на Съветската армия в България, така и изискванията в храни, фуражи и стоки за същата войска. Да се обърне внимание - пише проф. Стайнов, - че вместо да намаляват, месечните изисквания за плащане на парични суми се увеличават въпреки създаваните у нас очаквания от съветска страна, че тия парични изисквания ще намаляват."
От това искане на българския външен министър няма никакъв резултат. Българският Министерски съвет, който е изцяло под контрола на Съветите, също се опитва да постигне някакво облекчаване. Това, че тези зависими от Москва хора решават да поставят казуса пред съветския Нарком по външните работи, говори достатъчно за степента на ограбване, която се случва: "Направете формална постъпка пред Наркоминдела за преустановяване на по-нататъшното прилагане на чл. 15 на Съглашението за примирие. Вече близо цяла година, откак съветските войски са в България и ние ги издържаме, като ги снабдяваме с храна и всичко друго, необходимо за издръжката им, а също им плащаме
700-800 милиона лева месечно пари на ръка
- сумата се възкачва на много милиарди."
Мислите, че Съветите са си взели бележка? Съвсем не. Ето ви документите за ограбването на България само през януари 1946 г. Освен 420 млн. лв. на ръка за окупационните съветски войски са преведени и 2 млрд. лв. - "за посрещане разходите по изпълнение на Съглашението за примирие". Според посочената по-горе търговска спогодба от 10 март 1945 г. страната ни е задължена да продаде на Съветите 25 хиляди тона тютюн по 320 лева за килограм, докато той струва на
международния пазар 2,60 долара, или 775 лева по официалния курс на долара. Сметката е проста - губим от всеки килограм между 455 и 680 лева. Всеки може да умножи тази ножица в цената по 25 000 000 килограма. Чудовищно, нали? Колосалната загуба за България само от тази част на търговската спогодба е в размер на 10 до 17 милиарда лева.
Какво се случва с дружествата с германско участие, които са обявени за военни трофеи? След като най-ефективните и работещи качествено германски предприятия в България до едно са включени в изградените в спешен ред българо-съветски дружества, тези дружества се превръщат в основна административна шапка на най-важните и свързани с носещите най-голяма печалба сектори от националното стопанство.

В началото на 50-те години Съветите реализират нова грабителска схема - след като са източили достатъчно милиарди от България чрез формата "преминаване на германски предприятия в България в съветски ръце", сега започва връщането на тези предприятия чрез продажбата им на България срещу нови милиарди. Новият протокол за продажба на бившите немски активи е подписан на 14 август 1952 г. Върнатите по тази спогодба дружества с германско участие са 26, от които само 15 са действащи. За тях България заплаща на Управлението на съветските имущества 44 млн. и 325 899 нови лева.
В подписания през 1952 г. протокол
за първи път става реално разграничаване на германските от австрийските имущества!
Последните се връщат на България, но под аренда. За тях българското правителство изплаща на Управлението на съветските имущества от 1 октомври 1952 г. на равни тримесечни вноски годишен наем в размер от 534 059 лева. Управлението реинвестира тези суми за свои нужди в България, но разходите по поддръжката на арендуваното имущество - по неговия ремонт, реконструкция и пр., както и всички застраховки остават за наша сметка. В текста на споразумението също така е указано, че съветското правителство не носи отговорности по задълженията, произтичащи от експлоатацията на австрийските имущества. С този изричен текст Съветският съюз умело се измъква от австрийските претенции за компенсации,
които датират от 1959 г. В началото на 60-те години България подписва с Австрия отделна спогодба, по силата на която изплаща като обезщетение за австрийските предприятия и недвижими имущества около 600 млн. долара. През октомври 1954 г. СССР продава на България своята част и в четирите българо-съветски дружества. Съгласно подписаната спогодба общата стойност на съветските дялове е оценена на 269 951 887,96 лв. Тази сума се издължава на Съветския съюз със стокови доставки в продължение на 10 години. Трансформацията на собствеността на немските имущества натоварва българското пространство със скрити репарации, чийто размер трудно може да бъде фиксиран точно. Те се изплащат под различни форми - левове, рубли, долари, стоки, чак до средата на 60-те години."
Руснаците изнасят и държавния архив на България и голяма част от него все още се намира в Москва.

"Поради това, че не е правен подробен опис на изнесеното, е трудно да се дадат точни цифри. Може да прозвучи невероятно, но в нито една българска институция няма списък на това, което е изнесено като трофейни архиви от Съветската армия след 9 септември, включително и за културни ценности. Не така стои обаче въпросът с по-общото познание за това от какво естество е изнесеното. Става дума основно за полицейски архиви, документи, в които са се съдържали информации за руската и съветската агентура у нас преди 9 септември, документи от военностратегически характер, както и такива, свързани с наличието в страната ни на стратегически ресурси и техните локализации", допълва изследователят. По негово мнение към непоправимите щети, нанесени на България, трябва да се добавят и многобройните случаи на издевателства от страна на Червената армия над мирното население.

"Съветските орки нахлуват в България и
веднага свършва лошото, но започва страшното. Интересна и съдържателна информация за присъствието на Червената армия в първите дни на българска територия се получава от двама военни кореспонденти на в. "Правда". Те пристигат в България четири дни след преврата на 9 септември 1944 г. В писмо до Георги Димитров от 24 септември му съобщават:
"Необходимо е да кажем, че значителната част от българския народ и някои кръгове от Отечествения фронт разглеждат навлизането на Червената армия в България не като освободителка, а като въоръжено обезпечаване на установяването на съветски строй. В България частите на Червената армия навлязоха от Румъния. Тук те срещнаха съвсем различно, т.е. искрено братско отношение към себе си. Но инерцията се оказа толкова силна, че на българска територия има факти на мародерство, грабежи и насилия. Следва да отбележим
извънредно ниското културно и политическо равнище на нашите коменданти, работещи в българските градове и населени пунктове. Има редица факти, доказващи, че комендантите се занимават с определяне на валутния курс, даване указания по политически въпроси, командват офицерите от Българската армия и ги компрометират независимо от тяхното звание и положение, което заемат..."
На 22 септември 1944 г. Георги Димитров изпраща писмо до Сталин и Вячеслав Молотов, в което посочва: "По места има различни случаи на насилие по отношение на местното население на заетите територии от страна на отделни военнослужещи от тиловите части на Червената армия. Например:
а) произволно се изземват от местното население работният добитък, каруци, продукти и друго без знанието на местната власт и без съответното оформяне на документи по изземване на добитък и хранителни продукти;
б) произволно се изземват държавни и граждански частни моторни превозни средства и смазочни масла. Това води до срив на есенната сеитба;
в) някои военнослужещи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, извършват грабежи, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже.
В с. Дивдядово, Шуменско, между другото, е убит и най-старият член на компартията"
Документ на Главното политическо управление на Червената армия от есента на 1944 г. свидетелства за същите престъпления, извършвани от червеноармейците:
"Има отделни случаи на изнасилване на български девойки и жени, отделни случаи на мародерство и ограбване от страна на някои военнослужещи. Различните прояви на престъпни действия на съветски войници продължават до края на престоя им в България - декември 1947 г. За това свидетелстват възражения на Георги Димитров през 1946 и 1947 г. През април 1947 г. ръководителят на СКК ген. Бирюзов уведомява властите в София, че за престъпления срещу български граждани през 1946 г. "строго са наказани 17 съветски военнослужещи, сред които и офицери, с различни срокове лишаване от свобода - от 1 до 3 години". Престъпленията им са свързани с кражби на имущество или опити за изнасилвания. Малкият брой осъдени съветски войници вероятно е свързан с факта, че хората са се страхували да търсят правосъдие
в онези смутни години. Ще си позволя да перифразирам известните думи на националния предател Георги Димитров, казани пред съда в Лайпциг, по следния начин: "Диваци и варвари в България са само комунистите. Но аз ви питам, господин председател, в коя страна комунистите не са диваци и варвари?" Звучи доста по-адекватно, нали?"
Антон Тодоров за вестник 168 часа

Разходите за периода 1944-1947 г. са два пъти повече от репарациите, предвидени от Парижкия мирен договор. Вярно е, че СССР формално ни обявява война, но без да гръмне пушка. Не си спомням точната цифра, но със сигурност става въпрос за много милиони, изчислени към днешния курс на лева. Разбира се, това включва само част от цифрата, защото е изнесен и целият златен резерв на България по това време. За разлика от нас дори литовците, латвийците и естонците са успели да си го изнесат във Великобритания и в наше време си го получиха обратно. Грабежът е бил такъв, че дори Трайчо Костов, който е бил фанатичен комунист, в един момент се шокира от случващото се и това му струва живота.
Не мога да ви кажа какви писма е писал Георги Димитров, но той е много повече съветски гражданин, отколкото българин.
Категорично грабежът не е узаконен с Парижкия мирен договор. Той се сключва между Обединените нации и малките съюзници на Германия - Италия, България, Финландия, Унгария и Румъния. Германия и Япония не влизат.
Така че не е узаконено по никакъв начин. Съглашението за примирие е само за спиране на военните действия. С него се конфискуват германските предприятия. Ако трябва да обобщим, грабежът е абсолютно безконтролен и неоправдан. Трудно е да се каже каква е общата сума, която ни е струвала съветската окупация, защото инфлацията в онези години е била значителна и стойността на парите се променя буквално всеки ден, така че към кой момент е сметната, е загадка. Вероятно към някакъв точно определен момент и да е била толкова. Веселин Ангелов е правил подробни изследвания за съветската окупация у нас и те категорично сочат, че се касае за грабеж - все пак ние сме окупирана страна. Грабеж в много по-значителна степен, отколкото след Първата световна война, защото там ограбването става с договор, а тука първо дойде грабежът и после е договорът, който се сключва чак три години по-късно - през 1947 г. Освен това по Парижкия мирен договор се предвиждат репарации само към Гърция и Югославия, а по отношение на Съветския съюз, с който България въобще не е воювала, нищо такова не е предвидено. Фактически дори няма узаконяване на грабежа, а по-скоро се касае за замитане под килима.
Вярно е, че по силата на Съглашението за примирие от 28 октомври 1944 г. сме задължени да издържаме всичките окупационни войски на своя територия и да предоставим всичките си ресурси за нуждите на продължаващата война с Германия. Съветските войски не са се отчитали, защото са окупатори, но така е било и в Унгария, и в Германия.
Тъй като на Георги Димитров му пишат оттук за безобразия, той се опитва по някакъв начин да регулира процеса, но доколко е успял, е невъзможно да се каже. Факт е, че има наказани съветски военнослужещи - разстреляни за мародерства, изнасилвания и други безобразия, а също и за неподчинение.

В тази връзка има и един любопитен случай от с. Бърдарски геран, където е имало летище. През октомври 1944 г. четирима съветски летци се напиват и решават, че е крайно време да отидат в Берлин и лично да се саморазправят с Хитлер. Качват се на самолета и стигат до... близките тополи. Трима от тях изгарят, но единият оцелява. Съден е за увреждане на военно имущество и изпратен зад Полярния кръг. След това се връща през 70-те години у нас, когато в селото е направена костница на тези герои, за да разкаже тази история. Съществуват описания и на редица инциденти със самозабравили се съветски войници като например масовото отравяне с метилов алкохол от цистерна в Бургас. Вследствие на тях загиват десетки, може би повече от сто души. В същото време и много български семейства също са пострадали от действията им.

"Проф. Пламен и Доц. д-р Михаил Груев, историк и председател на Държавна агенция архиви"

[Hatshepsut]

Второто освобождение - целият филм 1944-1947 окупацията на България от съветската армия

Узаконено е мародерството със заповед на народния комисар на отбраната на СССР , която гласи че месечно всеки военнослужещ може да изпраща колет до дома си, за което сме предоставили 134 126 кашона в периода 1944-1947. Важен документален филм, който задължително трябва да мине през всяко семейство, всяко поколение и всяко училище. Време е да се сложи край на мита за добрата освободителка Русия
Документален филм за съветската окупация на България след Втората световна война.
Ще научите колко е струвал човешкият живот, защо на съветските окупатори са им били нужни 160 хиляди картонени кутии и най-вече, защо на свещената ни земя не бива да стъпва никога повече "братският" миризлив ботуш.

[Hatshepsut]

ИСТИНАТА ЗА КОМУНИЗМА

[Hatshepsut]

За пръв път излизат имената на жертвите на Червената армия у нас


Кадър от архивите, публикуван в документалния филм "Второто освобождение" на Светослав Овчаров

За първи път у нас публично ще бъде публикуван пълен списък на жертвите на Червената армия в България от времето на Съветската окупация в България през 1944-1947 г. От архивите ще бъдат извадени на показ и стотици документи за този мрачен период от историята ни, който едва напоследък придоби повече известност.

Невероятното начинание ще стане факт в понеделник, на 9 септември, когато Държавна агенция "Архиви" ще публикува новия си уебсайт „Съветската окупация в България (1944 – 1947 г.)“. То е част от дигиталната колекция "Архивите говорят": https://archives.bg/

В уебсайта са публикувани 1472 документа с 2670 изображения. Огромна част от тях се публикуват за пръв път. Събрани са от 27 архива, като най-ценните се съхраняват в Централния държавен архив, обясняват от агенцията.

На тази платформа ще бъде публикуван и изготвеният пълен списък на жертвите на Червената армия в България, извлечен от самите документи. Той дава възможност на техните роднини и съграждани да научат по-конкретно каква е била съдбата на тези хора.

Целта на Държавна агенция „Архиви“ е чрез този уебсайт да запълни важна и съществена празнина в познанията на цялото ни общество за близкото минало, а очакванията към него са той да намери и свое логично продължение в научните изследвания, документалистиката и публицистиката. Намерението на съставителския екип е той да бъде периодично разширяван и обогатяван с нови документи.

https://www.segabg.com/hot/category-bulgaria/za-pruv-put-izlizat-imenata-na-zhertvite-na-chervenata-armiya-u-nas