Комунизъм и хомосексуализъм в България (1944–1989 г.)

[Death angel]

Комунизъм и хомосексуализъм в България (1944–1989 г.)

Автор: Михаил Груев

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/762-19441989

Хомосексуализмът съпътства живота на човечеството вероятно от незапомнени времена. Без да бъде доминираща норма на социално поведение никога и никъде, той продължава неизменно и тихо да присъства през годините и само от време на време отделни негови представители и проявления оставят едва забележими белези за съществуването си. Макар първите исторически извори за него да датират от времето на Античността, известно е, че той е иманентно присъщ на живота на обществата хилядолетия наред. Само в определени исторически периоди и географски ширини, какъвто е случаят с Древна Гърция например, той остава трайни следи в живота на елитите, в литературното и художественото наследство. Тази картина рязко се променя с появата на Църквата и с превръщането й в основен нормотворец на човешкото поведение, влияещ върху всички структури на всекидневието, в т. ч. и върху личния живот. Именно Църквата кодифицира хомосексуализма като голям грях и се заема с неговото заклеймяване и изкореняване. Това внушение е толкова силно, че то се прехвърля и върху традиционния мироглед на много народи и остава здраво вкоренено в него и във вековете, когато нейната роля вече е много по-слаба . Както е известно, дори тя обаче, без значение дали става дума за нейната католическа или православна версия, или за по-новите протестантски деноминации, не само че не успява да го изкорени, но отделни нейни братства се превръщат в негови основни носители през вековете. Така, в качеството му на езотерично, анабиозно и мимикрично явление, хомосексуализмът надживява своите гонители и преминава в Новото време. Именно тогава той става видим за обществото факт, превръща се във феномен. Неговите носители от своя страна „се осветяват“, постепенно се превръщат в субгрупа. Нейната хетерогенност и пъстрота на проявлението формират специфична хомосексуална субкултура, националните особености при която са далеч по-несъществени, отколкото вътрешните, универсални за субгрупата специфики. И в модерните времена обаче, хомосексуализмът има своите врагове не само в лицето на пуританизма и порядъчния морал, но и на тоталитарните системи. Фашистките, националсоциалистически и комунистически режими през 20 век обявяват нов кръстоносен поход срещу хомосексуализма във всичките му проявления, привиждайки в него още един от враговете на новия морал и новия, по-съвършен тип човечество, който те се опитват да изградят. В това отношение съдбата на хомосексуалистите в България не прави изключение от тази на техните „събратя“ в другите страни, управлявани от такъв тип режими.

Настоящото изложение има за цел да проследи взаимоотношенията между хомосексуалистите в България и комунистическия режим от края на Втората световна война до неговият крах през 1989 г. В тази връзка то си поставя за задача да анализира еволюцията през различни фази и състояния на тези взаимоотношения – от най-строго наказателно преследване, до постепенното използване на зависимостта на тези хора за различни специфични поръчки на Държавна сигурност. Другата важна задача, която то си поставя, е изследването на проявленията и ролята на феномена „хомосексуализъм“ в България в контекста на реконструкцията на специфична част от историята на всекидневието и на социалната тъкан на обществото. Тази маргинална по презумпция група се рекрутира от представители на всички нива в социалната пирамида – от културния и политически елит, през работническата класа, та до т. нар. „утайка на обществото“. Независимо от социалноразнородния си състав и произход същевременно тя е един от най-кохерентните и устойчиви сегменти на социума.

Тук е моментът да се направи уговорката, че авторът най-общо възприема наложеното като универсално в социалните науки деление на вътрешния и външния поглед върху изследваните социални и културни групи, означен от антрополога Марвин Харис съответно като емически и етически. В този смисъл под етически подход би следвало да се разбира разглеждането на феномена от външна за системата и универсалистична перспектива. К. Рот счита дори, че сравнителното изучаване на културите (в случая и на субкултурите) е възможно само от етическа, рефлексивна перспектива[1]. Необходимо е да се подчертае, че погледът на автора на този текст се вмества в понятието външна, т.е. етическа перспектива към феномена „хомосексуализъм“ и политиката на комунистическата държава към него по отношение и на двете звена от така очертаната бинарна опозиция.

Другата уговорка, която би следвало да се направи, засяга изворовата база на изследването. Част от него се основава на погледа на официалната власт и на нейните репресивни структури. Поради някои действащи в момента нормативни ограничения (Законът за защита на класифицираната информация, Законът за защита на личните данни и пр.), част от този тип източници по-надолу в текста не са детайлно упоменати и са цитирани като „личен архив“. Другата част от изворите се състоят от някои маргинални метанаративи, косвени сведения за витаещи в обществото по това време слухове, вестникарски интервюта, лансиращи тези с неясна истинност и пр. Този тип свидетелства се съдържат главно в т. нар. „жълта преса“. Тяхната съмнителна надеждност е известна отдавна. Следва да се има предвид обаче, че за подобни явления, както и при реконструкцията на други аспекти на всекидневието в ново и най-ново време, почти отсъстват други източници. Именно поради това, част от съдържащите се в нея сведения не могат да не бъдат взети под внимание, разбира се с необходимата условност. Особено място сред този тип извори заема в. „Шоу“, който публикува откъси и цели интервюта с различни видни хомосексуалисти, лекари и въобще хора, имащи отношение към тази тема. Така се прави опит да бъде запълнена част от огромната празнина в изворите по тази проблематика и да се придаде известна рефлексивност и балансираност на изложението. В този смисъл елиминирането на неизбежната едностранчивост на източниците би следвало в перспектива да се търси по посока на т. нар. орална история, разказана от представителите на самата субкултура на хомосексуалистите. Това обаче, както е известно, е свързано и с известни рискове, които не всеки изследовател би направил в името на науката.

По-надолу в текста ще бъдат разгледани взаимоотношенията между режима и феномена „хомосексуализъм“, проявяващ се само в еднополово сексуално общуване между мъже. Причините за това се коренят както в почти пълната липса на извори за лесбийството през периода (известно в науката още като сафизъм или трибадизъм), така и в неговата несравнимо по-малка социална значимост. Впрочем последното донякъде обяснява причините за отсъствието на надеждни източници по проблема. Следва да се отчита и фактът, че медицинската наука е категорична в заключението си за многократно по-малкия процент на такъв тип отклонения сред жените – между 1 и 3 %, отколкото при мъжете, където тези цифри варират между 3 и 4 %[2]. Последните данни сочат приблизителната цифра 8 % в световен мащаб, а в България – около 6 %[3]. Следва да се има предвид обаче, че споменатите цифри, цитирани в медицинските изследвания, са съвсем условни, тъй като не е ясен начина на тяхното формиране.

Когато се прави ретроспективен преглед на хомосексуализма в България през предходния период, следва да се отбележи, че обичайният дефицит на надеждни данни, в случая е още по-голям. От запазените косвени свидетелства обаче, може да се заключи, че още в годините след Освобождението, колкото и рядко явление да е по това време, на него се гледа подчертано враждебно. Това официално мнение и поведение не само че не среща никаква съпротива, но напълно хармонира с отрицателните настроения към феномена сред огромното мнозинство българи. Както е известно, в този период българското общество остава доминиращо селско, със запазена традиционна култура и ценностна система. Именно по тези причини на хомосексуализма по принцип се гледа определено негативно, а наказването на неговите носители се счита за естествено и за справедливо възмездие. Общата демократична рамка на управлението обаче препятства директните репресии срещу тези хора. Промяната в отношението на официалната власт към тях започва в годините на Втората световна война, когато влиянието на националсоциализма и на неговата управленска практика в страната силно нараства. По тези причини първите гонения срещу „хората с противоестествени сексуални влечения“ са предприети още при режима на Б. Филов в периода 1940-1944 г., без обаче те да бъдат мотивирани със съответната идеологическа „опаковка“ и без по този проблем да се вдига излишен шум.[4]

Затова и мерките, които се предприемат след преврата от 9.09.1944 г. в същия дух, се посрещат от обществото като нещо резонно и нормално. С постепенното стабилизиране на новата власт всякакви прояви на „другост“ започват да се преследват все по-методично. Сред българите хомосексуалистите популярно и пейоративно екзонимично са наричани „педерас/т/и“, „педали“, „хюмнета“ (в Източна България), „топли бракья“ (в Македония), „меки китки“ и пр.[5] Техните ендоними от своя страна са „каки“, „копчета“, „сестрички“ и др.[6] Още в първите години след преврата отношението на официалната държава към тези хора в България следва вече утвърдената и категорична позиция на Сталинския режим в Съветския съюз. На този феномен се гледа като на „буржоазен остатък“, който предстои да бъде напълно и окончателно ликвидиран заедно със самата буржоазия и с проявленията на нейния начин на живот. В този смисъл хомосексуалистите, без обаче това да е изрично записано, попадат най-напред под ударите на приетия през 1946 г. „Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите“, засягащ мъжете под 50 г. и жените под 45 г.[7] Във връзка с приложението на закона вътрешният министър А. Югов изпраща специална инструкция до регионалните звена на милицията и до кметовете на общините, в която изисква да бъдат направени подробни списъци не само на „битово и морално разложените“, на хората „прекарващи времето си в безцелно шляене из кръчми, гостилници и кафенета“, но и на хомосексуалистите или на набедените за такива[8]. Всъщност този контингент рекрутира немалка част от бъдещите концлагеристи и затворници. Именно смесването на категориите, както по смисъла на споменатия закон, така и при попълването на основната маса лагерници с и без нормативен акт и основание, създава предпоставки криминално проявени и хомосексуалисти да се озоват заедно с политически затворници, набедени за „врагове на народа“ и съвсем обикновени хора. Събирането на тези различни категории „провинили се“ на едно място в затворите и лагерите през следващите години ще се превърне в още един лост за морално и физическо малтретиране на враговете на режима. Както споделят политически затворници от това време, криминалните и „педалите“ са представлявали истински бич за тях[9].

С приемането на новия Наказателен закон от 1951 г. и Наказателно-процесуален кодекс през 1952 г. се създава и законовата рамка за гонения срещу хомосексуалистите. Така в член 176 на НЗ се казва: „За полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода до 3 години. Ако това е извършено чрез насилие или чрез използване положение на зависимост, виновният се наказва с лишаване от свобода от 2 до 5 години“[10]. Макар от съвременна гледна точка тези наказания да изглеждат изключително тежки, съобразно размера на издаваните присъди в периода на чистия сталинистки режим, когато за изключително широк кръг престъпления се издават смъртни и доживотни присъди, те могат да бъдат характеризирани общо взето като „леки“. Макар след 1956 г. политическият режим в страната определено да „омеква“, отношението към хомосексуалистите като цяло не се променя. Срещу определени представители на културния елит в страната, обвинени като „меки китки“ се провеждат четири групови съдебни процеса – през 1961, 1964, 1974 и последният – през 1981 г. Всички те са предшествани от сериозна „профилактична работа“ от страна на ДС. Според нейни донесения, събрани от средите на самите хомосексуалисти, най-общо те се делят на няколко категории: т. нар. „витринки“ – на които отдалече личи ориентацията; „лимонките“ са тези, които упорито се опитват да скрият наклонностите си, поне от непосветените; и т. нар. „влъхви“ – мъжете, които не знаят какво точно искат и се борят сами със себе си. По отношение на ролята им в сексуалното общуване гейжаргонът ги разделя на „тирбушони“, т. е. активни хомосексуалисти и „швестери“ – пасивни такива, като следва да се направи уговорката, че ролите често се сменят.[11]

Поредната вълна на либерализация, обхванала обществото в началото на 60-те години се отразява и сред т. нар. „меки китки“. Част от тях „неправилно схващат повика на времето“ и в началото на 60-те години си позволяват дори да „обсебят“ традиционния празник Петльовден, празнуван на 2 февруари, и да го превърнат в свой „гилдиен“ ден.

Метаморфозата на този празник заслужава по-сериозно внимание. Следва да се отбележи обаче, че нейната реконструкция е хипотетична и е сериозно затруднена от липсата на теренни и документални свидетелства. Известно е, че той се отбелязва предимно в източните райони на българската етническа територия и е известен още като Ихтим(а) и Пет(е)ларовден. Някъде е познат и като Баба Черна или Църн ден, тъй като е запазено изискването коленото жертвено животно по възможност да е черно. Навсякъде е свързан с жертвоприношението на петел в семействата, в които има момчета в предбрачна възраст. Вероятно по аналогия, по-късно е започнал да се отбелязва и в къщи, където има момичета, и в които се коли черна ярка. Обикновено това става на прага на къщата, като кръвта на животното се използва за белязването на челата на момчетата в съответното домакинство. Самият петел също се коли от момче – „петелар“, което още не е имало полов контакт. С кръвта на петела се белязват и портите на къщите, като в някои райони над тях на пирон се забучва и главата му. Краката се хвърлят върху покрива на къщата, а перата се запазват. В някои селища от тях се правят т. нар. „колуни“ -своеобразни знамена за празника. Петелът задължително трябва да бъде сварен цял, след което месото му се яде от близки и роднини. Освен това ритуалният комплекс включва и безкръвна жертва (пита, намазана с мед), която също се раздава. Смисълът на тези действия е в тяхната апотропейна насоченост срещу безплодие и зли сили по отношение на бъдещите бащи. Цялата тази езическа ритуалност е адаптирана от православната църква към култа на Св. Евтимий, отбелязван на този ден, известен с покровителството си над децата.[12]

В Странджа (а също и в някои други райони на Източна България – Бургаско и Варненско) е запазена връзката на този празник с библейския мотив за цар Ирод, който заповядал да бъдат избити всички младенци, за да умре и Христос. По аналогия се пресъздава и легендата за нацапването на децата с кръв, за да бъдат представени за вече заклани и по този начин да бъдат спасени[13]. Версия на същата легенда пресъздава събирането на кръвен данък от турците. Циганолозите Марушиякова и Попов описват интересен неин вариант, разпространен някога и сред българите, но в наши дни запазен само сред групата дасикане рома в Габровско и Сливенско. „Някога турците – се разказва в легендата – вземали кръвен данък от всяко семейство и отбелязвали с червен знак вратите на къщите, от които вече са взели дете. В една циганска къща имали само една рожба, едно момче, и за да го спасят, заклали петел и намазали с кръвта му вратата, а турците видели знака и отминали“[14]. В този разказ логическият преход, който представя скриването, замаскирането на мъжката (момчешка) идентичност пред реална или въображаема опасност и замяната й с друга, личи най-ясно. Оттук до осмислянето му като ден на „другата“ идентичност остава само една крачка.

Следва да се отбележи, че Петльовден е един от празниците, който твърде рано се разпада като ритуален комплекс и почти изчезва от календарната система на българите още в началния процес на модернизация на обществото. Това негово ранно „разтваряне“ допълнително улеснява трансформирането му в ден, натоварен с нова символика. Вероятно завършването на този процес става към 1968 г., когато със смяната на църковния календар Св. Евтимий започва да се празнува на 20 януари, докато старият стил – 2 февруари остава запазена марка за хората, които в процеса на разпадането на традиционната култура вече са станали забележими, превърнали са се в субгрупа. Отбелязван вербално от хетеросексуалното мнозинство подигравателно и с насмешка, повече като антитеза на шумно пропагандирания ден на жената – 8 март, постепенно за хомосексуалистите в България той се превръща в „свой“, в „професионален“ празник.

Според донесенията на ДС, през 1962 и 1963 г. част от артистите от Оперетата се опитали да „завоалират“ официалното си афиширане под формата на нещо, което в годините на прехода би било определено като „хепънинг“. Става дума за своеобразно шествие, което тръгвало от Централна баня и стигало до Горна баня. Участниците в него носели и кофа с вазелин. Накрая на шествието сядали без гащи, ядели гевреци и се навеждали да събират нарочно разпиляната наоколо леблебия, правейки си същевременно солени шеги[15]. Ролята на кофата с вазелин като ритуален атрибут има важно значение в подкрепа на изложената вече хипотеза за трансформацията на Петльовден в нов тип „празненство“. В своя „Речник на българския жаргон“ Г. Армянов споменава екзонимите „вазелин“, „вазелинко“, „вазелинче“ като придобили популярност названия на хомосексуалистите именно в началото на 60-те години.[16]

[Death angel]

* * *
Обособяването на хомосексуалистите като субгрупа със своя специфична субкултура става паралелно с еволюцията на българската медицинска наука, занимаваща се с проблема. През 1963 г. д-р Т. Бостанджиев за първи път в България създава сексологичен кабинет към Института по неврология и психиатрия, в предмета на чиято дейност влиза медицинското изследване на феномена. През 1972 г. групата специалисти около д-р Бостанджиев прераства в Институт по сексология. Подобен център е открит и в Пловдив в структурата наВисшия медицински институт в града[17]. Институционалното развитие и укрепване на този клон от медицината, занимаващ се с човешката сексуалност, съответства и на промяната на официалните научни постановки за феномена „хомосексуализъм“. Както свидетелства Мишел Фуко, този проблем се намира в предметната област на психиатрията от 1870 г., когато в своя статия немският сексолог д-р Вестфал за първи път дефинира научно проблема.[18] Това разбиране за хомосексуализма като за вид психическо заболяване се запазва като цяло в науката повече от век. В това отношение българската медицина в годините след Втората световна война следва утвърдените схващания от Сталиновия режим в СССР. Така заболяването „педерастия“ или „уранизъм“ е квалифицирано през 50-те години в типа психични заболявания, определяни като „Разстройства на волята“.[19] Тази постановка остава непоклатима в българската медицинска наука чак до началото на 80-те години. В най-популярния учебник по психиатрия за българските медицински институти от 1973 г. феноменът е поставен в графата „Полово извратени психопатии“ и е дефиниран като: „Извращение на половия инстинкт и неговата нормалнанасоченост към противоположния пол“[20]. Макар доминиращата до този момент теза да продължава да се поддържа, следва да се отбележи, че за първи път в подобно учебно пособие се отбелязва съществуването на спор в световната наука за природата на феномена. „Засега е преобладаващо схващането, че хомосексуализмът най-често е придобит – се казва в текста. В редки случаи половите перверзии и особено хомосексуализмът се дължат вероятно на конституционни и генетични фактори, но по този въпрос все още се спори“. Вече през 80-те години съветската, респ. и българската наука, започва да разглежда феномена многопластово. В предназначен за специализирана аудитория Справочник по психиатрия се акцентира върху разликите между „патологичните полови извращения и псевдоперверзиите, при които удовлетворяването на сексуалното влечение по извратен начин произтича от обективната невъзможност за нормален полов живот (изолация в еднополови колективи, принудителна сексуална абстиненция, физически недостатъци). При истинните перверзии половото влечение постоянно се реализира по извратен път и замества нормалния полов живот, представлявайки единствена възможност за полово удовлетворение“[21]. По отношение на основния дебат в световната психиатрия по проблема – за природата и лечимостта на феномена, споменатият справочник също отбелязва известна еволюция. В етиологията и патогенезата на хомосексуализма определено място заемат както наследствено-конституционни, биологически, в т. ч. и ендокринни, така и редица психогенни и социални фактори. „Вроденото извращение на половото влечение се среща сравнително рядко – се казва по-нататък в Справочника – Преди всичко то се появява в постнаталната фаза на човешкото развитие. При възникването му значителна роля принадлежи на микросоциалнатасреда“[22].

В края на разглеждания период мнението на официалната българска медицина в значителна степен се доближава до постановките в световната наука. Така в Ръководство по психиатрия, издадено през 1988 г., в което авторството в делът за сексуалните разстройства е дело на проф. Бостанджиев, са цитирани по-нови западни изследвания, свързващи хомосексуализма с наличието или липсата на специфичен мембранен антиген, т. нар. Н–У антиген, който е от особено значение за мъжката полова идентификация. В изследването се дава една твърде детайлна и диференцирана класификация на феномена. Тук той е включен в глава „Полови отклонения“ и раздел „Обектни девиации“. Те от своя страна включват три основни негови разновидности. Първата, според учения, е класифицирана като „транссексуална хомосексуалност“. При нея – се казва в Ръководството – лицето напълно се идентифицира с другия пол“. Втората разновидност е дефинирана като „Девиантна хомосексуалност по механизма на погрешното впечатване“. В нейната анамнеза се казва: „Лицето се идентифицира правилно със своя пол, но неговата полова роля е инвертирана и предпочита партньори от своя пол. Липсва стремеж да се променя телесния и гражданския пол“. Третата разновидност българският сексолог назовава „Девиантна хомосексуалност по механизма на девиантно изграден полов динамичен стереотип“. Той се характеризира с поведение, при което „половата идентификация и половата роля са нормално изградени, но еинверсирана психосексуалната ориентация“[23]. Всъщност става дума за т. нар. бисексуални, които в различни периоди и по различни причини сменят своята роля в сексуалното общуване.

Другият дискусионен момент, който се появява в медицинския дискурс за хомосексуализма в края на 80-те години, е по отношение съществуването на типични качества на характера на тези хора. Част от авторите застъпват тезата, че такива обективно не съществуват и че много от правещите впечатление начини на поведение са резултат от конфликтите им с обществото от позицията на аутсайдери[24].

Цитираните по-горе изследвания в областта на психиатрията и сексологията имат за цел не толкова да навлязат в медицинската анамнеза на феномена, а да илюстрират еволюцията на общото познание на обществото и в частност на науката за него, както и на отношението към проявленията му. Ако през 50-те години той категорично и еднозначно е дефиниран като заболяване, през 70-те вече се допуска колебание относно неговата същност, а в края на разглеждания период той се представя като граничен медицинско-социален проблем. Впрочем промяната на доминиращите тези в българската наука повтаря вече извървения път на световната. През 1973 г. Американската психиатрична асоциация първа изключва хомосексуализма като вид психическо заболяване от своето Диагностично и статистическо ръководство за психичните разстройства (DSM). В края на 70-те години това се прави и в някои други западни страни. Що се отнася до Световната здравна организация, едва през 1991 г. тя го изважда от Международната статистическа класификация на заболяванията и свързаните здравни проблеми (JCD – 10)[25]. През същата година двама американски учени – психологът Алън Пийз и генетикът Ен Мойр утвърждават тезата, че хомосексуализмът е генетична предопределеност и не е въпрос на избор[26]. Във всеки случай ясно е, че дебатът в световната наука продължава.

Отношението към хомосексуализма като към заболяване, считащо се обаче за лечимо, демонстрира не само официалната медицина, но и народната. Особено любопитно е описанието на феномена и препоръките за неговото лечение в тритомния труд на знахаря П. Димков, озаглавен „Българска народна медицина“. По-голямата част от това съчинение авторът е публикувал още в края на 20-те години, но след установяването на комунистическия режим делото е обречено на забрава. Едва в началото на 70-те години, поради сходство с езотеричните търсения на Л. Живкова той се сближава с нея, а според някои сведения дори и помага със своята нетрадиционна медицина да преодолее борбата си със смъртта през 1971 г.[27] Това става причина постепенно да се превърне в приближен на цялото Живково семейство и делото му да бъде реабилитирано. През 1977 г. трудът му е допълнен и преиздаден, а самият той става изключително популярен. Наивизмът и схематизмът, с които авторът обяснява хомосексуализма, а и други социални феномени, са до голяма степен показателни за общественото съзнание и представи в този период. В своя втори том, посветен на болестите в детска и юношеска възраст Димков пише: „Най-вредни от всичко за душата и тялото са онанизмът, педерастията и лесбийството – те погубват много деца. За да предпазите детето от тези пороци, приучете го от най-ранни години към подходящ труд, възлагайте му задачи и не го оставяйте да стои в безделие“[28]. Още по-екстравагантно звучат рецептите му за „лечение“ на заболяването. В том трети на своя труд лечителят препоръчва: „Всяка вечер на тила и носа да се слагат торбички с хладък селски хлебен квасец, които се държат цяла нощ... Да се предпочита суровоядството и задължително преди обяд и вечер да се яде салата от суров кромид лук и магданоз по равни части, а след ядене да се изпива по една чаша вегетарианско вино, приготвено от сок от моркови, домати и грозде по равни части.“[29] Цитираната „рецепта“, препоръчвана с лека разновидност и за лечение на онанизъм, достатъчно ясно илюстрира състоянието на разрешената народна медицина по това време. Впрочем, подобни „съвети“ компрометират целия труд на Димков, в който те съжителстват с разумни и рационални препоръки, съдържащи вековните знания на народа, придобити при борбата му с болестите.
* * *
Споменатата вече проява на софийските хомосексуалисти през 1963 г. е определена като „ярка и неприкрита проява срещу народната власт“, поради което режимът решава да им даде сериозен урок. През 1964 г. той организира групов процес срещу 28 хомосексуалисти. Преди обаче да се стигне до процеса, по нареждане на министъра на вътрешните работи Д. Диков в София и в страната е устроена масова хайка. Сред задържаните са тогавашният журналист в „Студентска трибуна“ А. Свиленов, импресариото на Е. Димитров – В. Андреев, артистът Г. Парцалев, поетът и преводачът Б. Георгиев и много други. Един от заловените споделя, че е арестуван за т. нар. „танц на пчеличката“, при който 24 годишният младеж е сядал последователно „в скута на няколко насядали в кръг голи мъже“. Намерението на режима е да бъде задържан и един от най-популярните по това време поп-изпълнители – Е. Димитров, но поради отсъствието му от страната в този момент, вероятно предупреден от съмишленици, му се разминава. Неговият текстописец и интимен приятел обаче, В. Андреев, прекарва два месеца втухларните в кв. „Иван Вазов“[30]. „Разплитането на чорапа“ отвежда ДС и към по-високопоставени в обществото фигури, какъвто е Ч. Драгойчев, което налага размерите на чистката да бъдат ограничени. В спомените си Н. Генчев говори за този случай (но вероятно надценява значението му), като твърди, че според самия кардиохирург, неговата майка – Ц. Драгойчева, е ходила при Л. Брежнев, за да търси застъпничеството му[31]. Това обаче изглежда малко вероятно, тъй като рангът на Драгойчева по това време едва ли позволява директен контакт със съветския диктатор. Самата тя е върната след продължително отсъствие в Политбюро две години по-късно – през 1966 г. Твърде вероятно е обаче, българската Пасионария да е потърсила съдействието на Т. Живков за потулването на случая. Поради обществената значимост на друга част от замесените, те също са изключени от кръга на подсъдимите. В крайна сметка пред съда застават театрални и филмови дейци, служител в Главно управление на туризма, балетист от Концертна дирекция, теляк от Централна баня, журналист и др. За вещо лице по процеса е призован единственият български сексолог по това време – д-р Т. Бостанджиев. Както свидетелства самият той в свои интервюта 40 години по-късно, неговата теза пред съда е, че хомосексуализмът е вид психическо заболяване, което само по себе си е смекчаващо вината обстоятелство, отколкото ако бъдекатегоризирано като „разстройство на половото влечение“[32]. Осъдените на 2 до 5 г. затвор са поставени при лек режим и работят в тухларните до Южния парк. Както свидетелства един от тях – В. Андреев, в духа на това разбиране на медицината, с тях са извършвани експерименти за „оправянето“ им чрез инжектиране на мъжки хормони. Един от обектите на този експеримент е транссексуалният балетист И. Иванов, по известен с артистичния си псевдоним Жанет. Както обобщава Андреев, след провала на хормоналния експеримент, един от обектите, върху които той е упражняван заявява: „За хомосексуализъм и комунизъм лек няма“[33]. В духа на направените на процеса разкрития през следващите години в софийската Централна баня е окачено голямо табло съсснимки на видни „лица с противоестествени прояви“[34] и текст, предупреждаващгражданите да се пазят от тях .

Независимо от дълбоките предразсъдъци и стереотипи за хомосексуалистите, битуващи като в науката, така и в българското общество като цяло, от 60-те години режимът все пак видимо „омеква“ в отношението си към тях. За тази промяна свидетелства д-р Т. Бостанджиев, който през 1968 г. подготвя изложение до ЦК на БКП, подписано и от професорите Шипковенски, Шаранков и Заимов, призоваващо в подготвящия се нов Наказателен кодекс хомосексуализмът да бъде изваден от кръга на престъпленията[35]. Работата по тази мащабна промяна на наказателното законодателство е възложена на приближения до Живков функционер Я. Радев. Той от своя страна оглавява експертна група от юристи, които имат за задача да проучат наказателната практика по различните видове престъпления и да предложат промени. Един от членовете на тази работна група – бъдещият професор М. Паликарски споделя, че със свои колеги е трябвало да анкетира и осъдени за хомосексуализъм, изтърпяващи леки присъди в тухларните в Нови Искър. Оказва се обаче, че колективният живот нощем, след приключването на вечерната проверка, за осъдените е не наказание, а изключително вълнуващо приключение. Опитвайки се рационално да си обясни това противоестествено влечение, той разпитва един от осъжданите неколкократно – 71-годишен мъж. Същият обаче му отговаря с трепет в гласа: „Знаете ли колко е сладко, гражданино следовател?“ – изчерпвайки по този начин и другитеевентуални въпроси[36].

В крайна сметка подготвяната промяна влиза в сила през същата 1968 г. и гласи: Чл. 157 (1): „Който извърши полово сношение или действие на полово удовлетворение с лице от същия пол, като употреби за това сила или заплашване или използва положение на зависимост или надзор, както и с лице, лишено от възможност за самоотбрана, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години, както и с обществено порицание.“[37]По-нататък (2) следват обичайните разпоредби за злоупотреба с малолетни и непълнолетни, „както и по отношение на лице, което не може да разбира свойството и значението на извършеното“. В следващите алинеи се очертава нов кръг хомосексуални прегрешения, подлежащи на наказателно преследване: (3) „Който върши хомосексуални действия открито и по скандален начин или по начин да подтикне другиго по пътя на извратяването.“, както и (4) „с цел да си набави имотна облага или с такава цел свожда другиго към такива действия, както и този, който чрез даване или обещаване на облага склони другиго към хомосексуални действия, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба до шестстотин лева, като съдът можеда постанови принудително заселване“[38]. Както е видно от текста, променени са някои от формулировките на престъпните състави, но максималните размери на предвижданите наказания остават същите, както в Наказателния закон от 1951 г. При това следва да се отбележи, че по същото време в някои други източноевропейски страни хомосексуализмът престава да бъде обект на съдебно преследване[39]. Не може да се отрече обаче, че цитираният текст представя една същностна законодателна промяна – ако в предния закон е достатъчно обстоятелството, че си хомосексуалист, за да бъдеш подложен на наказателно преследване, то тук се третират само случаите, когато тези прегрешения се извършват публично и по скандален начин. Всъщност тази промяна се вписва в цялостното нормиране на сексуалността при комунизма като нещо срамно и скрито, далеч от публичното пространство. Макар в сравнение с 50-те години издаваните за еднополово влечение присъди да са доста по-малки и да се ограничава кръгът от случаите, подлежащи на наказателно преследване, все още законът продължава да седи като „дамоклев меч“ над българските хомосексуалисти[40]. Тези разпоредби се превръщат в удобно средство за шантаж на ДС по отношение на стотици хора, държащи да запазят в тайна своята сексуална ориентация. Именно те стават лесна плячка на тайните служби на режима и са принудени да изпълняват едни от най-нечистоплътните поръчения, възлагани им не рядко по отношение на техни близки и роднини. В досиетата на голяма част от тях може да се прочете фразата: „Вербуван на база компраматериал“[41].

Следващият групов процес срещу хомосексуалисти се провежда през 1973 г., но той няма мащабите и ефекта на този от 1964 г. Отново обаче не към всички „меки китки“ отношението е еднакво. Докато част от тях, някои съдени, някои задържани при други поводи, се изпращат „на топло“, на част от елита този вид забавления са позволени. Както свидетелства рокаджията, популяризиращ себе си с артистичното име Ицо Петрофф, обширният апартамент на Ч. Драгойчев на бул. „Толбухин“ (дн. „В. Левски“) се превръща в своеобразен център на политически и културно по-издигнатите представители на тези среди. През 70-те и 80-те години на 2 февруари тук са канени театрални и филмови режисьори, артисти, въобще ВИП-персони от това време. При една от оргиите задачата на Петрофф била да заведе „свежа плът“ в дома на Драгойчев[42]. За обикновените хомосексуалисти по това време обаче обществените бани и тоалетни остават единствената възможност за подобни „забавления“.

По сведения на действащата през 70-те и 80-те години Специализирана група за борба с аморалните престъпления основните средища с национално значение за българските хомосексуалисти са Централна баня, както и тоалетните пред СУ, в Докторската градина и в градинката на ул. „В. Коларов“ (дн. „Солунска“) в София, Пловдивската гара, съблекалните на Варненския плаж, Хисарските и Красновските бани и др. Именно на тези и други места ДС улавя своите жертви понякога при доста унизителни за тях самите обстоятелства. Както свидетелства бившият следовател и по-късен народен представител Г. Дилков-Лорда в неговата мемоарна книга „Ченге-убиец“, част от контролирания от милицията криминален контингент също е привлечен в организирането в и около някои от обществените тоалетни на побоища над хомосексуалисти. Тази практика обаче е преустановена, след като един от нападателите е прострелян от нощен посетител на тоалетната в Докторската градина. Първоначалното разследване насочва Лорда и неговите колеги към офицера Г. Д. – слушател в Политическия факултет на Военната академия. „Заговаряше войничетата по гарите и ги склоняваше да прави с тях „френска любов“ предимно в и около композирани товарни вагони“ – пише той.[43] Методите на следователите обаче, както и направените разкрития, тласкат капитана към самоубийство. Преди това обаче, той оставя предсмъртно писмо – само по себе си впечатляващ документ за драмата на някои от тези хора. В него той отново заявява, че няма отношение към случката в Докторската градина през 1972 г. и моли семейството си да му прости. Много по-късно, през 1984 г. при сходни обстоятелства и отново на същото място търсеният извършител е заловен, но се установява, че става дума за високопоставен служител на режима и АБПФК[44]. От този момент с побоите на „педалите“ са натоварени някои от трениращите бойни изкуства в школите на МВР и ЦСКА, за които това става възможност за тренировка „на живо“. Този тотален натиск върху представителите на групата спомага за психологическото разколебаване на част от тях и по-лесното им вербуване от ДС. Именно по тези причини падането на режима през 1989 г. се посреща от немалка част от по-издигнатите членове на „гилдията“ със смесени чувства – от една страна с радост от прекратените преследвания срещу тях, но от друга с колебание дали двойната тайна – за тяхната ориентация и за тяхното сътрудничество с комунистическите тайни служби – ще бъде достатъчно добре запазена.
* * *
Реконструирането на взаимоотношенията между хомосексуализма и комунистическия режим в България представлява една ограничена проекция на цялостния дискурс за сексуалността по това време. Както вече стана дума, на нея се гледа като на нещо скрито и непозволено, като явление, запазено за компетенциите на властите и за експертизите на медицината. Това отношение към споменатите проблеми се отрази и до ден днешен се отразява на обществото като цяло и в частност на социалните и хуманитарните науки, занимаващи се с интимното пространство на човека. В България ретроспективното изследване на различните видове сексуалност е в своя зародиш. На практика то не се е състояло[45]. Горните страници представляват скромен опит да се представи малка част от „обърнатата табела“ на българското всекидневие в годините след Втората световна война. Те нямат претенциите да изчерпят проблема, а само да го дефинират. Поставяйки си обаче такива цели, не може да не се направи уговорката, че това е възможно само чрез неговото контекстуализиране. Става дума за разполагането му във времето, в което сексуалността е допустимо да бъде коментирана единствено като репродуктивна, в специфичния „маскулиноцентричен“ интимен свят на българина и в процеса на самоорганизиране на феномена. Само така той може да бъде не осъден и осмян, не оправдан и съжален, а просто разбран с намигване.


[1] Рот, К. Всекидневието на социализма и пост-социализма: поглед отвътре и отвън. – В: Социализмът: Реалност и илюзии. Етнологични аспекти на всекидневнатакултура. С., 2003, с. 20.
[2] Ръководство по психиатрия. Под ред. на проф. Хр. Христозов. С., 1988, 169-171; Психиатрия. Учебник за студенти по медицина. Състав. проф. И. Темков и др. С., 1973, с. 287.
[3] http://bg.wikipedia.org
[4] Личен архив – по-нататък само Л. а.
[5] Армянов, Г. Речник на българския жаргон. С., 1993, с. 108; Л. а.
[6] Армянов, Г. Цит. съч., с. 126; Л. а.
[7] дВ, № 43, 8 окт. 1946.
[8] АМВР, ф. 1, оп. 2, а.е. 16, л.16-22.
[9] Л. а.: Интервюта с д-р Р. Рашков, Кр. Неврокопски, П. Иванов и др.
[10] Известия на Президиума на Народното събрание, № 13, 13 февр. 1951, с. 9.
[11] Л. а.
[12] Дяков, Т. Народният календар. С., 1993, 32-33.
[13] Гребенарова, С. Календарни обичаи и обреди. – Във: Странджа. Материална и духовна култура. С., 1996, с. 320.
[14] Марушиякова, Е., В. Попов. Циганите в България. С., 1993, с. 168.
[15] Л. а.
[16] Армянов, Г. Цит. съч., с. 27.
[17] Kassabova – Dintcheva, A. NeuealteNormen. Die versuchte Normierung der Sexualitaet im sozialistischen Bulgarien. In: Ethnologia Balkanica, Vol. 8, 2004, S. 168.
[18] Фуко, М. Анормалните. С., 2000, с. 355.
[19] Судебная психиатрия. М., 1951, с. 100.
[20] Учебник за студенти по медицина. Състав. проф. И. Темков и др. С., 1973, с. 287.
[21] Справочник по психиатрии. Под ред. А. В. Снежневского, М., 1985, с. 249.
[22] Пак там, с. 250
[23] Ръководство по психиатрия. Под ред. на проф. Хр. Христозов. С., 1988, 169-171.
[24] Речник по психология. Под ред. на проф. Г. Клаус. С., 1989, с. 684.
[25] http://bg.wikipedia.org
[26] Алън и Барбара Пийз. Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния. С., 1999,
с. 88 – 93.
[27] Вж. по-подробно: Груев, М. Людмила Живкова – пътят към „Агни йога“. – Във: Модерна България. Сборник в чест на 65 годишнината на проф. Л. Огнянов. С., 2006, (под печат).
[28] Димков, П. Българска народна медицина. Природолечение и природосъобразен живот. Т. 2, С., 1992, с. 60.
[29] Пак там, Т. 3, с. 366.
[30] Шоу, № 24, 30 апр. 2004, с. 57.
[31] Генчев, Н. Спомени. С., 2005, с. 199
[32] Шоу, № 24, 30 апр. 2004, с. 56; Пак там, № 5, 2 февр. 2006. 3334Шоу, № 24, 30 апр. 2004, с. 57.
[33] Шоу, № 24, 30 апр. 2004, с. 57.
[34] Интервю с д-р Т. Бостанджиев – Във: Шоу, №5, с. 51.
[35] Интервю с д-р Т. Бостанджиев – Във: Шоу, №5, с. 51.
[36] Л. а.
[37] Наказателен кодекс – Наказателно-процесуален кодекс. С., 1984, с. 36.
[38] Пак там
[39] Речник по психология. Под ред. на проф. Г. Клаус. С., 1989, с. 684.
[40] Лилова, М. Престъплението хомосексуализъм. Обществено възпитание, № 5, 1995, 5-6.
[41] Л. а.
[42] Интервю с Ицо Петрофф. Шоу, № 5, 2 февр. 2006, с. 50.
[43] Дилков-Лорда, Г. Ченге-убиец. С., 1996, с. 65-71.
[44] Пак там.
[45] Последните публикации на Анелия Динчева-Касабова представляват щастливо изключение от този нерадостен извод.

[Hatshepsut]

Гейовете при комунизма. Ленин пише: "Разкрепостяването на духа ще помогне за победата на социализма"

"Kомунизъм и хомосексуализъм не се лекуват!" Тази крилата фраза си повтаряли родните гейове, когато, след като ги арестували, органите на ДС ги пращали да работят в тухларните и насила ги тъпчели с мъжки хормони, за да ги откажат от вредните навици.

Но се оказва, че в исторически план отношенията между нетрадиционната сексуална ориентация и комунистическите идеи са доста противоречиви. Още от своето зараждане марксисткото движение се застъпва за правата на хомосексуалистите. През ХIХ век Германската социалдемократическа партия решително ги поддържа. Всеобщият германски работнически съюз оглавяван от Фердинанд Ласал за първи път заявил своята позиция по въпроса, когато юристът Йохан Баптист фон Швайцер е даден под съд илишен от права, защото се занимава със содомия.Ласал не само защитил Швайцер, но и го приел в съюза. А по-късно, през 1863 г., след смъртта на Ласал самият Швайцер оглавил организацията и станал член на Райхстага от ГСДП. Дълго преди да поемат властта, на свои конгреси руските болшевики също обсъждат "сексуалността и чувствеността" и дори поръчали на Лев Троцки да разработи нова теория за отношенията между половете след революцията. А през 1904 г. Ленин пише, че "разкрепостяването на чувствителността на духа и отклоняването на неговата енергия от псевдосемейните ценности ще помогне за победата на социализма". И действително веднага след Октомврийската революция в Русия Ленин отменя царските закони, които предвиждали строги наказания за содомитите, както по онова време наричали хомосексуалистите. По този начин Съветският съюз става първата страна в Европа, където те не са преследвани. Според съвременни исторически изследвания причината за тези реформи е много елементарна - не само вождът на пролетариата, а и някои от най-близките му съратници в болшевишката партия са били с обратни наклонности. Както разкрива руският историк И. В. Соколов, неестествената връзка между Ленин и Зиновиев започва още от периода, когато двамата са емигранти в Швейцария. Именнотам ги сгащила и Надежда Крупская, съпругата на Ленин. След този неприятен случай, "когато тя най-напред ни свари" (по думите на Зиновиев), срещите им не прекъснали, но се наложило да бъдат по-внимателни. Крупская, разбира се, е подозирала, че те продължават да се сношават, но била принудена да търпи. Ленин и Зиновиев са се срещали и във Франция, и в Австрия, и в Полша. След февруари 1917 г. те двамата, Надежда Крупская и Инеса Арманд заедно с десетки още болшевики пристигат с пломбиран вагон под немска охрана в Русия. На 8 юли Сталин и Алилуев съпровождат Ленин и Зиновиев до станцията Разлив, на 34 километра от Петроград. Ленин и Зиновиев отначало се настаняват във вилата на работника Емелянов. Скоро Емелянов решил, че във вилата е все пак опасно, съседите могат да видят Ленин и Зиновиев и да съобщят за тях. Ето защо ги скрил на един остров на езерото Разлив и там са им оборудвали спалня в една колиба. Жената и синовете на Емелянов им носили храна.Ленин и Зиновиевса живели заеднов продължение на цял месец и според руския историк там Ленин се наслаждавал на ласките на "милия приятел". За първи път статията на Соколов с любовната кореспонденция между Ленин и Зиновиев е публикувана през 1996 г. във вестник "Русский взгляд" бр.3, под заглавие "Ленин - палач на руския народ и обикновен педераст".Историкът привежда намерената в архива на Зиновиев любовна записка от Ленин. Писмото е написано още на 1 юли 1917 г.: "Григорий! Обстоятелствата ме накараха незабавно да се скрия от Петроград. Далече да замина, не е възможно,  работата не позволява. Другарите предлагат едно място, което било напълно безопасно. Но така скучно е да бъдеш самотен,... Присъединявай се към мен и ниеще си прекарамедвамата чудни днидалеч от всичко... Ако можеш да се уединиш с мен, телефонирай бързо - аз ще дам указания да приготвят всичко за двама души." Зиновиев, разбира се, веднага се съгласил.След месец ЦК отправя своя вожд на още по-безопасно място, във Финландия. Зиновиев го наляга силна мъка и през септември пише писмо до Ленин: “Скъпи Вова! Няма да повярваш колко ми е мъчно тук без теб, как само ми липсваш, ти и нашите ласки.Няма да повярваш, не съм се докосвал до никого от мига, в който ти замина. Можеш да бъдеш съвършено уверен в моите чувства към теб и в моята вярност. Повярвай ми, нито до мъж, нито до жена не съм се докосвал, нито ще се докосна. Само към теб, мой най-близък приятел… Пристигай, не се бой, аз ще приготвя всичко по най-добър начин.” Вероятно Ленин не откликва на това писмо и тогава Зиновиев след седмица му пише следващото: “Мили Вова! Не ми отговаряш, навярно си забравил своя малък Гершел. А аз съм приготвил за нас забележително гнезденце. Можем да бъдем там по всяко време когато си поискаме. Една прекрасна квартирка, където ще ни бъде хубаво иникой не ще попречи на нашата любов.Ще бъде така прекрасно, както преди. Аз помня какво щастие бе за мен да те срещна. Помниш ли, още в Женева, когато ни се налагаше да се крием от твоята жена… Никой няма да ни разбере, нашите чувства, нашата взаимна привързаност… Пристигай бързо, чакам те, цвете мое. Твой Гершел.” В края на октомври двамата отново се срещат в Петроград. След това Зиновиев е изпратен да се справя с есерите, които се бунтуват в Москва, и оттам пише на Ленин: “Илич! Всичко, което ми поръча, изпълних… Тук е много тежко и сложно, но мен ме топли мисълта, че след броени дни ще те видя и прегърна в своите обятия. Пазиш ли още нашето гнезденце? Да не би да водиш там други? Аз тук много страдам и само надеждата за твоята вярност ме топли. Целувам твоето марксистко дупенце. Твой Гершел”. “При прочита на тези записки – пише историка Соколов – възникнаха два въпроса. Първият – коя е била тая жена, от която Ленин и Зиновиев са се криели в Женева? И вторият – кой от тях е бил активният любовник и кой пасивният.” Коя е била тази жена, скоро се изяснява. През 1918 г. Зиновиев пише за нея по- конкретно: “Вова! Всеки път, когато съм далеч от теб, се измъчвам ужасно. Все ми се струва, че аз седя тук, страдам по теб, а ти точно в тази минута ми изневеряваш. Знам те, че си голям палавник. А аз се държа и нищо не си позволявам. А при теб положението е по-отвратително – трябва винаги да бъдеш с Надя. Разбирам те… И колко е трудно да се преструваш пред околните също разбирам. Сега е по-леко – не е необходимо нищо да крием от нея, както тогава в Женева, когато ни свари най-напред…” А от следващото писмо на Зиновиев става ясно кой от тях е активен и кой пасивен. От фронта Зиновиев пише: “Вова! Да не би да срасна твоето дупенце от времето на нашата разлъка? Да не би да е предало богу дух през това време?... Скоро ще си дойда и ще се заемем с прочистването на твоето мило дупе.” През пролетта на 1918 г., когато белите започнали настъпление, Зиновиев пише от Нарва на Ленин: „Вова, скоро се връщам и повече не ще те изпусна от своите обятия. Врагът бяга по всички фронтове. Така че чакай ме и бързо се подмивай, скоро съм при теб.” Обаче само след няколко месеца в отношенията на двамата любовници настъпва разрив. Това става ясно от следващото писмо на Ленин: “Скъпи Гершел! Не ми се обиждай. Чувствам, че нарочно се бавиш в Кавказ, макар че обстановката не го изисква. Вероятно си ми обиден. Но аз нямам никаква вина, всичко е плод на твоите глупави подозрения. А що се отнася до Лейб и мен – това бе само еднократно и повече няма да се повтори… Чакам те и ще се помирим в нашето чудно гнезденце. Винаги твой Вова.” “Илич – следва незабавен отговор от Владикавказ, – това съвсем не са глупави подозрения относно теб и Лейб. Кой ли не видя, как ти се въртя около него в последно време? Аз ли не знам как пламват твоите очички, когато видиш мъже с крупно оръдие. Ти винаги си казвал, че по-дребните мъже са с великолепни оръдия… Не съм сляп и виждам прекрасно, че ти си готов да забравиш нашата любов заради романчето ти с Лейб. Разбира се, сега той е редом с теб и не му представлява трудност да те съблазни. Или май ти си този, който го е съблазнил?...” Лейб е бойният псевдоним на Лев Троцки, който през пролетта на 1918 г. бива назначен за министър по военните и морски дела, а след това и председател на Реввоенсъвета на Русия и командва цялата Червена армия. След като от страх местят столицата в Москва, Ленин и Троцки се настаняват в Кремъл.“ С Ленин се намирахме през един коридор – пише Троцки в своите спомени. – С Ленин по десетки пъти на ден се срещахме по коридорите и се посещавахме взаимно да обменяме мнения. “Не ми се обиждай, Гершел – пише Ленин в тази връзка на ревнивия Зиновиев. – Ти си прав, аз действително не можах да устоя на Лейб. Той е така брутален. Той просто ме омагьоса със своите ласки. А аз толкова се нуждая от такива, особено в този политически момент. Не мога да живея без тази нежност, а ти замина, негоднико. И ето, аз не устоях. Но ти ще ми простиш тази малка слабост, нали, Гершел? Връщай се и ще видиш, че съм преизпълнен с любов към теб. Твоята малка Вова.” Скоро над Ленин обаче се извършва атентат. Здравето му се влошава от ден на ден. Зиновиев продължава да се домогва до болния Ленин, но скоро връзката имокончателно прекъсва

В средата на 1922 г. Крупская не много вежливо, пише на Зиновиев: “Моля ви да не безпокоите повече моя съпруг със своите претенции. Време ви е и вие да се озаптите. До кога ще търпя вашето безсрамие? Илич е болен и вие прекрасно знаете, че вашите палавости могат окончателно да разрушат здравето му. Моля ви, повече да не го скланяте към това, към което той така охотно се съгласяваше. Надявам се, че ще разберете това мое писмо. То е продиктувано от грижа за моя съпруг.” Въпреки че в продължение на десетилетия животът на вожда на Октомврийската революция е абсолютно табу и той е превърнат в божество от комунистическата пропаганда, разкритията за неговата нетрадиционна сексуална ориентация не будят особено учудване. Причината е че той е известен с омразата си към буржоазния морал, който се крепи на християнските ценности. Ленин рано намразил религията. Бащата Иля Николаевич бил ревностен християнин и като такъв децата му приели също православно кръщение. Нещо повече, когато се връщал у дома, той настоявал децата да посещават неделните литургии в храма. Но хладната към вярата полуеврейка-полунемкиня Мария Александровна и революционното атеистично възпитание от страна на Покровски си казали думата. Веднъж, беседвайки със свой гост, Иля Улянов се оплакал, че децата му рядко посещават храма. “Бой, бой трябва!” - назидателно отбелязал гостът, гледайки към Володя. Тази реплика така възмутила непокорния 15-годишен гимназист, че той избягал от дома си. “Владимир поривисто свалил от шията си нагръдния кръст, с презрениеплюл върху свещената реликва и я хвърлил на земята” - разказва доста по-късно болшевикът Пантелеймон Лепешински. Оттук нататък той ще се държи като обсебен от бесове. “Самата мисъл за Бога предизвиквала у него нетърпимо, почти физическо отвращение”, спомнят си негови близки. На 5 септември 1918 г. Съветът на народните комисари издава прословутия Декрет за червения терор, съдържащ указания за масови разстрели и въдворяване в концентрационни лагери не само на класовите врагове, но и на „съмнителните”. Под ударите на този декрет попадат и свещенослужителите. По данни на Свято-Тихоновския богословски институт, който е анализирал репресиите срещу свещенството на базата на архивни материали, само през 1918 г. са били разстреляни над 3000 духовници. А по информация на други историци от 1918-а до края на 30-те години са избити около 42 000 свещеници. Има данни и за друга връзка на Ленин с мъж. Става въпрос за френския комунист и поет, основателя на Френската комунистическа партия Анри Гилбо. Дружбата между Владимир и Анри датира от емигрантските години на Ленин във Франция и Швейцария и укрепва най-вече по време на Партийната школа за руски революционери в Лонжюмо край Париж, създадена и финансирана от Гилбо. Ленин е писал предговорите на някои от книгите на Гилбо. И обратно - Анри е издал няколко книги за Ленин... Гилбо идва в Русия, когато болшевиките вече са взели властта и Ленин е на гребена на вълната. Анри бива ухажван от Ленин така, както се ухажва девойка: настанява го в добра квартира, грижи се за отоплението му, за храната, дава му “карт бланш” за достъп до всички съветски учреждения и т.н. Запазена е и следната бележка на Ленин: “Другарю Каменев! Очевидно Вашето разпореждане за дърва за др. Горки не се изпълнява. Хранят ви с обещания. Др. Гилбо се оплаква. В квартирата му са 0 градуса. Трябва да се даде под съд виновният за неизпълнението на Вашето разпореждане...” Според болногледача на Илич последните три думи на умиращия Ленин били: “Гилбо... Гилбо... Анри Гилбо.” След смъртта на приятеля си Гилбо напуска болшевишка Русия и се установява в Берлин. Веднага след кончината на вожда упорито се носят слухове и за заболяването му от сифилис като последствие от разпътния му живот, но за тях няма официално потвърждение. При Сталин в политиката по отношение на хомосексуалистите настъпва коренен обрат. Бащата на народите лично се разпорежда да се инкриминира хомосексуалното поведение. Случайно или не, по негова заповед са ликвидирани и двамата висши функционери спрягани за любовници на Ленин - Троцки и Зиновиев. На фона на мъжествения образ на страшния диктатор обаче, в аналите на историята също има съмнения за негови сексуални отклонения. Предполага се, че Йосиф Висарионовиче имал любовна връзка с Карл Паукер, унгарски евреин, който през 30-те години е оглавявал личната охрана на съветския диктатор. Александър Орлов, бивш резидент на НКВД в Австрия, Франция и Италия, който през 1937 г. бяга на запад, си спомня как е узнал за особените отношения между Сталин и Паукер: "През 1937 г., когато по-голямата част от ръководството на НКВД вече беше арестувано, случайно се срещнах в парижко кафене с Г., унгарец по националност, който беше агент на НКВД от задграничния отдел и стар приятел на Паукер. Предполагайки че неотдавна е пристигнал от Москва и надявайки се да науча последните новини около арестите там аз го попитах: "С Паукер всичко наред ли е?" "Как можа да го кажеш?! - възкликна той дълбоко потресен от думите ми, сякаш съм казал нещо кощунствено. "Паукер означава за Сталин нещо много повече отколкото ти предполагаш, той за него е повече от приятел, и повече от брат. Знам го със сигурност."- каза той с многозначително ударение на последната фраза." Въпреки това Паукер също изчезва по време на чистките през 1937 г. Сталиновият модел на отношение към хомосексуализма се пренася у нас веднага след 9 септември 1944 г. На този феномен се гледа като на “буржоазен остатък”, който предстои да бъде напълно и окончателно ликвидиран заедно със самата буржоазия и с проявленията на нейния начин на живот. Още преди да има специално законодателство за тях, хомосексуалистите, които между другото са преследвани и от правителството на Богдан Филов преди това, попадат под ударите на приетия през 1946 г. Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите, засягащ мъжете под 50 г. и жените под 45 г. Приложението на закона изисква да бъдат направени подробни списъци не само на “битово и морално разложените”, но и на хомосексуалистите или на набедените за такива. Тяхното положение се усложнява още повече с приемането на новия Наказателен закон от 1951 г. В член 176 на НЗ се казва: “За полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода до 3 години. Ако това е извършено чрез насилие или чрез използване положение на зависимост, виновният се наказва с лишаване от свобода от 2 до 5 години.” Въпреки това в периода след това репресиите срещу обратните имат по-скоро кампаниен характер. А и предшествениците на съвременните лъскави гейове са много окаяни и имат отблъскващ вид - с мръсни дрехи, сплъстени дълги коси, а често и с обриви от венерически заболявания. Все пак, макар и излезли наскоро от лагери и затвори, някои от най-заклетите представители на "гилдията", продължават да демонстрират скандалното си поведение. А за всеобщо отвращение, няколко от най-изявените в онези години като например Христинката и Кокошката започват да се събират в градинката пред Централна баня в София. Дълго време милиционерите обаче не ги закачат. Една от причините е, че дори в онези години на тотална липса на свобода на словото за никого не е тайна, че голяма част от тях по линия на хомосексуализма са свързани и с хора от елита на БКП, които, макар и добре прикрити се отдавали на забранените удоволствия. Освен това привидната вълна на либерализация, обхванала обществото в началото на 60-те години, се отразява и сред т. нар. “меки китки”. Тогава част от хомосексуалните си позволяват дори да обсебят традиционния Петльовден, празнуван на 2 февруари, и да го превърнат в свой полуофициален празник. В книгата на музиканта Ицо Петрофф "Тайните на гей елита" дори се твърди, че поразпусналите се след Априлския пленум столични хомосексуалисти организирали нещо като парад, чийто маршрут бил от Централна гара през центъра на София чак до Горна баня. Според донесенията на ДС през 1963 г. част от артистите от Музикалния театър водели прайда, като се опитвали да го завоалират като някаква културна проява. Участниците в него били облечени екстравагантно, някои от тях и като жени. Носели и кофа с вазелин. Вероятно това е дошло в повече на властта, защото веднага след това срещу определени представители на културния елит в страната, обвинени като “меки китки” се провеждат четири групови съдебни процеса – през 1961, 1964, 1974 и през 1981 г. Всички те били “скрити процеси” за широката общественост, въпреки това обаче процесът от 1964 г., който е и най-големият и помпозен, макар и под сурдинка, придобива известност още тогава. Подсъдими са били не само интелектуалци и хора на изкуството, но и партийни и държавни ръководители, които са били готвени за високи постове. В картотеките на ДС са влизали и хора, нямащи нищо общо с хомосексуализма, но привлечени от снобизъм. По нареждане на министъра на вътрешните работи Дико Диков в София и в страната е устроена масова хайка. Като последствие през пролетта на 1964 г. е организиран уникалният за цял свят групов процес срещу 28 хомосексуалисти. Въпреки че между тях имало известни хора, милицията ги задържала, защото в една вила в “Княжево” те играели "танца на пчеличката" - завоалиран термин за последователното сядане в скута на различни партньори. На подсъдимата скамейка тогава са изправени елитни интелектуалци и представители на артсредите - включително Георги Парцалев и Васил Андреев, приятел на Емил Димитров. Намерението на режима е да бъде задържан и един от най-популярните по това време поп-изпълнители – Емил Димитров, но поради отсъствието му от страната в този момент, вероятно предупреден от съмишленици, му се разминава. Неговият текстописец и интимен приятел Васил Андреев обаче прекарва два месеца в тухларните в кв. “Иван Вазов”. Тогава Емил Димитров отива лично при Тодор Живков и се застъпва за него. Певецът използвал факта, че синът на бившия Първи Владимир е голям негов почитател и в резултат Тато не само освободил Андреев, а след месец дори смекчил текстовете в Наказателния кодекс срещу обратните. За ужас на органите на ДС разследването по гей скандала стигнало до неочакван обрат. Оказало се, че в него е замесен не кой да е, а синът на Цола Драгойчева. Скандалът е голям, тъй като освен, че е любимо чедо на несменяемата членка на Политбюро на ЦК на БКП, д-р Чавдар Драгойчев е и известен кардиохирург. Роден в затвора от неизвестен баща, той първоначално се казвал Миро, свидетелстват неотдавна появили се документи от архивите отпреди 9 септември 1944 г. От работа по конспиративна и революционна дейност майка му нямала време да се грижи за него и казват, че докато живеел в сиропиталище в Москва, където тези неща се смятали за съвсем нормални, Драгойчев станал заклет фен на мъжките ласки. Точно тези аргументи използвала и Цола, когато се вдига при Тато и моли да не се стига до наказания срещу тези “млади и талантливи мъже”, някои от които са “цветът на нацията”. Това били младежки увлечения и те щели “да се поправят”. Репресиите и затворът щели да ги пречупят завинаги, затова нека им дадели шанс да осъзнаят грешката си и да се върнат в правия път. Според някои Цола за всеки случай предварително звъннала по телефона и на Брежнев и затова бай Тошо бил принуден да я послуша. Така ефективни присъди отнесли само най-нископоставените в социалната йерархия хомосексуалисти. В крайна сметка пред съда застават театрални и филмови дейци, служител в Главно управление на туризма, балетист от Концертна дирекция, теляк от Централна баня, журналист и др., а Чавдар Драгойчев по същото време случайно или не, е изпратен на специализация в чужбина. За вещо лице по процеса е призован д-р Тодор Бостанджиев. Неговата теза пред съда е, че хомосексуализмът е вид психическо заболяване, което само по себе си е смекчаващо вината обстоятелство, отколкото ако бъде категоризирано като “разстройство на половото влечение”. Оттогава е и митологичната фраза изречена пред съда от обвиняемия комик Георги Парцалев, недолюбван от властта заради нетрадиционната си сексуална ориентация: “Какви хора сте вие, бе! Оправихте България, та седнахте с нашите задници да се занимавате!” След намеса от най-високо място не му е издадена присъда, но лично Тодор Живков до края на живота му го притиска да се ожени, за да се сложи веднъж завинаги край на интимните му грехове. Осъдените на 2 до 5 г. затвор са поставени при лек режим и полагат общественополезен труд в тухларните на Южния парк, а наред с това с тях са извършвани експерименти за “оправянето” им чрез инжектиране на мъжки хормони”

Решението у нас да се проведе принудително лечение на педерастите е взето от ЦК на БКП. Дори за целта канят специалисти-сексолози от Холандия. Освен хормоналните инжекции “лечението” включва и хипноза, гледане на актови снимки между мъже, голи момичета, убити и наранени мъже, както и инжекции с препарат, предизвикващ страхотно повръщане. Според заключенията след “лечението” 1-2 момчета уж започват да харесват дамите. Д-р Тодор Бостанджиев през 1968 г. подготвя изложение до ЦК на БКП, подписано и от професорите Шипковенски, Шаранков и Заимов, призоваващо в подготвящия се нов Наказателен кодекс хомосексуализмът да бъде изваден от кръга на престъпленията. В крайна сметка подготвяната промяна влиза в сила през същата 1968 г. и гласи: “Който извърши полово сношение или действие на полово удовлетворение с лице от същия пол, като употреби за това сила или заплашване или използва положение на зависимост или надзор, както и с лице, лишено от възможност за самоотбрана, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години, както и с обществено порицание.” Тези разпоредби се превръщат в удобно средство за шантаж на ДС по отношение на стотици хора, държащи да запазят в тайна своята сексуална ориентация. Следващият групов процес срещу хомосексуалистисе провежда през 1974 г., но той няма мащабите и ефекта на този от 1964 г. Отново обаче не към всички “меки китки” отношението е еднакво. Докато част от тях се изпращат “на топло”, за елита този вид забавления са позволени. Обширният апартамент на Чавдар Драгойчев на бул. “Толбухин” (дн. “В. Левски”) се превръща в своеобразен център на политически и културно по-издигнатите представители на тези среди. През 70-те и 80-те години на 2 февруари там са канени театрални и филмови режисьори и артисти. За обикновените хомосексуалисти по това време обаче обществените бани и тоалетни остават единствената възможност за подобни “забавления”. По сведения на действащата през 70-те и 80-те години Специализирана група за борба с аморалните престъпления основните средища с национално значение за българските хомосексуалисти са Централна баня, както и тоалетните пред СУ, в Докторската градина и в градинката на ул. “В. Коларов” (дн. “Солунска”) в София, пловдивската гара, съблекалните на варненския плаж, хисарските и красновските бани и др. Именно на тези и други места ДС улавя своите жертви понякога при доста унизителни за тях самите обстоятелства. Част от контролирания от милицията криминален контингент също е привлечен в организирането в и около някои от обществените тоалетни на побоища над хомосексуалисти. Тази практика обаче е преустановена, след като един от нападателите е прострелян от нощен посетител на тоалетната в Докторската градина. От този момент с побоите на “педалите” са натоварени някои от трениращите бойни изкуства в школите на МВР и ЦСКА, за които това става възможност за тренировка “на живо”. Този тотален натиск върху представителите на групата спомага за психологическото разколебаване на част от тях и по-лесното им вербуване от ДС. Именно по тези причини падането на режима през 1989 г. се посреща от немалка част от по-издигнатите членове на “гилдията” със смесени чувства – от една страна, с радост от прекратените преследвания срещу тях, но от друга с колебание дали тайната за тяхното сътрудничество с комунистическите тайни служби ще бъде достатъчно добре запазена. Но връзките на социалистическия гейелит продължават да действат и след промените. За нашенските "меки китки" отдавна не е тайна, че Августин Пейчинов се сближава "служебно" с Чавдар Драгойчев заради облагите. Лично Цола Драгойчева навремето "командирова" в Америка Августин Пейчинов. Същевременно урежда синът ѝ Чавдар да оперира в САЩ видни членове на международната гей дружинка. Един от тях бил американски богаташ, собственик на фабрика за цигари. През 1996 г. апартаментът на Чавдар Драгойчев стана собственост на завърналия се като милионер от САЩ Августин Пейчинов. Той купи имота, но остави сина на Цола да живее там. Така се заформила прочутата "любовна квартира" на тандема Пейчинов - Драгойчев, където се разигравали най-шумните и многолюдни гей спектакли в новата история на България, а младите и хубавки "статисти" се тълпели на стълбите в очакване да им дойде редът. Медикът хомосексуалист си отиде през юли 2000 г., покосен от рак на белите дробове. Приятелят му Пейчинов обаче дълго време след това беше спряган за един от кукловодите на задкулисието у нас. Според слуховете той е бил централна фигура в така наречения Клуб на блажените, кръстен по аналогия с Августин Блажени, за чиито членове се твърди, че дърпат конците на властта у нас. Самият Августин Пейчинов, който никога не е крил, че е хомосексуалист, почина в края на 2011 г., според някои от СПИН.

https://www.168chasa.bg/article/4974469 © www.168chasa.bg

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да изтеглите книгата на Ицо Петрофф "Тайните на Гей Елита":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5787

[Hatshepsut]

Не е виц: една абсурдна история от СССР

Тази история е наистина забележителна. От ЦК на КПСС канят в Москва група млади активисти от ФРГ. Мислели ги за комунисти, но младежите се оказват активисти на гей-движението. Случката се разиграва през 1978 - годината, в която над 1 300 души в СССР са осъдени заради хомосексуалната им ориентация. Културоложката Лариса Белцер-Лисюткина, която по-късно преподава в Свободния университет в Берлин, играе главна роля в тази куриозна история. В интервю за ДВ тя разказва за случилото се в онези дни:

ДВ: В Съветския съюз хомосексуалността се наказва с до пет години затвор или принудителен труд. Но през 1978 година Вие сте гид на германски активисти на гей-движението, дошли на официално посещение в Москва. Как се стигна до тази парадоксална ситуация?

Лариса Белцер-Лисюткина: По онова време работех в Института на международното работническо движение. Тъй като повечето сътрудници на института владееха чужди езици, ЦК на КПСС редовно ни възлагаше да съпровождаме чуждестранни гости. Така че изобщо не се учудих, когато един ден ме извикаха в ЦК. Отговорникът ми съобщи, че в Москва пристига група млади комунисти от някаква западногерманска организация на име HAW. Младежите подкрепяли нашата страна и искали да установят контакти със свои съветски връстници. Секретарят на ЦК на КПСС Иван Капитонов се бил запознал с тези комунисти по време на посещение в Западен Берлин и веднага ги поканил в Москва.

Лариса Белцер-Лисюткина

Започнах да се подготвям, но в нито един справочник не можах да открия името на организацията, която представляваха нашите гости. Свързах се с мои познати от Западна Германия и направо се втрещих, когато ми съобщиха, че HAW означава "Homosexuelle Aktion Westberlin" (Хомосексуално движение Западен Берлин). Но вече ми бяха връчили книжка с купони, с които можех да плащам каквото си искам и където си искам - в ресторанти, хотели, кина и прочие. Отидох на летището, вдигнах табелата с имената на гостите и в крайна сметка посрещнах една доста странна групичка - двама стройни хипари, една млада жена, за която впоследствие стана ясно, че е англичанка, и един булдог. Качих ги на лимузината и потеглихме към хотел "Метропол", а момчетата веднага ме попитаха: "Къде са ви младежките клубове?". Отговорих им, че младежки клубове има в ЦК на ВЛКСМ, в районните подразделения на комсомола и в университетите. "Не", отвърнаха двамата германци, "питаме за клубове, където младежите се събират просто така, например дискотеки". Разбира се, че в ЦК на ВЛКСМ има и дискотеки, отговорих им аз. Престанаха да ме разпитват за младежките клубове, но още на следващия ден поставиха въпроса ребром: "Къде са ви гей-клубовете?". Отговорих им, че при нас всички сме едно цяло - няма специални гей-клубове, защото хомосексуалните са равномерно разпределени сред младежта. Това много ги впечатли, а единият дори каза на другия: "Виждаш ли, тук всички са интегрирани". Замълчах си. Не им разказах къде и как точно са "интегрирани" хомосексуалните.

В продължение на три дни ги развеждах из Москва. Опери, ресторанти, забележителности. Но на четвъртия ден, когато вече сериозно ме притиснаха с въпросите си, се видях принудена да им разкажа всичко. Обясних им, че в СССР няма гей-клубове, защото тук е наказуемо да си хомосексуален. Казах им, че познавам хора, които лежат в затвора заради хомосексуалната си ориентация. "Тъкмо затова сме длъжни да намерим хора от гей-общността, за да разберем какво точно се случва тук", отговориха ми двамата германци.

ДВ: А Вие самата имахте ли по това време приятели или познати с хомосексуална ориентация?

Лариса Белцер-Лисюткина: Да, но никой от тях нямаше да се осмели да осъществи контакт със западногермански активисти на гей-движението. Обясних на гостите ни колко сложна е цялата тази ситуация, но те не отстъпиха. "Къде се запознават гейовете?" - попитаха ме двамата германци. Този път директно им казах истината - запознават се в обществените тоалетни, където по стените висят бележки с телефонни номера и предложения за еднополови контакти. Гостите от Западна Германия веднага ме попитаха къде е най-близката обществена тоалетна. В онези години обществените тоалетни в Москва бяха места, където човек рискуваше да преживее доста неприятни неща. Но аз си спомних за една тоалетна, която беше що-годе прилична. Обещах им да ги заведа там, а съпругът ми да ги съпровожда в мъжката тоалетна. Още на следващия ден изпълних обещанието си. Самата аз влязох в женската тоалетна, където снимах разни еротични надписи. А от мъжката тоалетна дочувах луд смях.

1973 година: демонстрация на активисти от HAW

ДВ: А как реагира на всичко това отговорникът от ЦК на КПСС?

Лариса Белцер-Лисюткина: Когато му разказах кого сме поканили, той направо се хвана за главата. Казах му, че може би трябва да информираме другаря Капитонов. "Ти луда ли си? Ще караме така до край. Ще ги качим в самолета, ще им помахаме за сбогом и после ще отидем да си получим премиите. Лично аз ще ти отпусна премия. С тези две ръце", отговори ми той. След това започна да идва с нас в хотел "Метропол", където ни правеше компания по време на обедите и вечерите. А аз превеждах като автомат за младежките организации и за усвояването на целината. На прощаване на летище "Шереметиево" се прегръщахме, целувахме и плакахме. Наистина ми дадоха премия, а когато отговорникът от ЦК на КПСС ме срещаше някъде, тихо ми казваше: "Видя ли, че всичко беше наред. Колко хубаво си поживяхме само".

ДВ: Този човек от КГБ ли беше?

Лариса Белцер-Лисюткина: Очевидно. Но в онези години всички бяха корумпирани. Хората на КГБ - също. Интересуваха се най-вече от валута, вносни дрехи и скъпи принадлежности. Германските активисти обаче бяха нащрек и все ме питаха: "Вярваш ли, че този човек действително симпатизира на гей-движението?". А аз им отговарях: "Ако беше иначе, отдавна да ни е издал".

ДВ: Тоест, началството нищо не е знаело?

Лариса Белцер-Лисюткина: Не знам каква информация е предал въпросният отговорник на другаря Капитонов. Но е пределно ясно, че не си е струвало да съобщи на секретаря на ЦК на КПСС, че е поканил гейове.

https://www.dw.com/


Това наистина звучи като куриоз или анекдот, но не е трудно и да се намери логично обяснение на тази случка... това е по време на късния Брежнев, когато социализма започва явно да се разлага, а пък от друга страна - както червените, така и розовите екземпляри са на левия тротоар  не е изненада и че розовите либерасти по-късно заимстват своите постановки от левичарството на червените комунисти - става дума за културния марксизъм, социалното инженерство, борбата срещу национализма, изкуствената доктрина на македонизма и т.н.