Български Националистически Форумъ

В края на 30-те години в Европа отново започва да се усеща мирисът на барут. Германският стремеж към ревизия на Версайското статукво привлича онези европейски държави, които се чувстват ощетени след Първата световна война. В търсенето на съюзници се включва и България. Англия и Франция са създатели на Версайската система, чието предназначение е да гарантира статуквото, а за България това е равносилно на запазване на нейната разпокъсаност. Английските пристрастия към Гърция и френските към Югославия и отчасти Румъния – израз на техните икономически и стратегически интереси, не оставят надежда, че двете ще подкрепят българските претенции за територии на покровителствани от тях държави. Германия се стреми към прекрояване на световното геополитическо пространство и не е обвързана с определена държава на Балканите. Нейната благосклонност към българските претенции ще се определя от готовността на България да заеме мястото, което германските политици са й отделили в своите планове.

Измеренията на българския неутралитет

На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша и това е началото на най-кървавия световен конфликт. България е извън театъра на военните действия и това й позволява на 15 септември да обяви неутралитет. Той е продължение на политиката на необвързаност и мирна ревизия от междувоеннния период. Но тъй като българската икономика е тясно обвързана с германската, а въоръжаването на армията идва от Райха, управляващите съгласуват политиката си с Берлин и развиват връзките (най-вече икономически и културни) със СССР по примера на добрите германо-съветски отношения, създадени от сключения на 23 август 1939 г. пакт “Рибентроп-Молотов”. България се съобразява и с Англия и Франция, но отблъсква натиска им за обвързване на страната със съседите на антигерманска основа.

На 24 февруари 1940 г. започва своята работа
новоизбраното 25 Обикновено народно събрание

Във вътрешнополитическия живот са извършени важни промени. Цар Борис разпуска 24-тото обикновено народно събрание, в което има авторитетни опозиционни сили с антигерманска ориентация. Новоизбраният парламент е хомогенен – от 160 депутати само 19 са от опозицията. Той е удобен инструмент за придаване законосъобразна форма на решенията, взети от монарха и правителството, начело на което на 15 февруари 1940 г. цар Борис назначава проф. Богдан Филов.
През първата половина на 1940 г. привържениците на прогерманската ориентация се увеличават с всяка нова победа на германските войски, настъпващи в Западна Европа. Българската дипломация преценява, че моментът е благоприятен за връщане на Южна Добруджа. Франция и Англия нямат възможност да защитят Румъния, а Съветският съюз открито предлага помощ на България за ревизия на териториалното статукво и сам откъсва от Румъния Бесарабия и Северна Буковина. За българското правителство обаче съветската помощ е неприемлива по идеологически причини. На 27 юли 1940 г. в Залцбург Б. Филов настоява пред А.Х Германия да внуши отстъпчивост на Румъния. Под германски натиск двете страни започват трудни преговори. На 7 септември 1940 г. те завършват с подписването на Крайовския договор, който връща на България Южна Добруджа. Това е успех за българската нация и за политиката на необвързаност. Поправената историческа несправедливост дава нова увереност, че сближаването с Германия е от полза за разрешаване на националния въпрос.
Германският пример се следва и във вътрешната политика – през декември 1940 г. е приет Закон за защита на нацията, насочен срещу евреите.
От неутралитет към съюз с Германия

На 27 септември 1940 г. Германия, Италия и Япония създават Тристранния пакт за установяване на “нов ред” в света. Германският външен министър Йоахим фон Рибентроп дава на България тридневен срок за подписване на пакта, а Мусолини доверява на цар Борис плановете си за нападение срещу Гърция и предлага българските войски “да вземат своето” в Беломорието. Българският монарх с много реализъм и трезва политическа мисъл, съчетани с прословутата му склонност към изчакване, отказва да поеме такъв ангажимент, тъй като страната не е достатъчно въоръжена и реакцията на съседите може да създаде усложнения През ноември и СССР предлага на България пакт (гаранционен или за взаимна помощ), но управляващите го отхвърлят поради страх от засилване на комунистическото влияние.
Но дипломатическият и психологическият натиск е много силен. Налице е и нов убедителен “аргумент” – германската армия на северния дунавски бряг, която очаква заповед за овладяване на Балканите. А даденото в началото на 1941 г. германско обещание за връщане на Беломорието окончателно убеждава всички ръководни фактори в страната, че мястото на България е редом с Германия. На 1 март 1941 г. във Виена Б. Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт. В този избор се преплитат различни мотиви, но решаващ е стремежът към национално обединение и към запазване на страната извън обсега както на преките военни действия, така и на комунистическото влияние, макар и с цената на превръщането й в германски сателит.

През пролетта на 1941 г. като че ли няма сила, способна да спре германската военна машина. За броени дни са разгромени Югославия и Гърция. В края на април 1941 г. България получава възможност да поеме защитата и управлението на източния дял на Вардарска Македония и на част от Беломорието. В еуфорията на националното обединение сякаш остава в сянка фактът, че тези области не обхващат изцяло земите, към които България има справедливи претенции и че са й дадени само до края на войната. Въпреки това към тези земи се следва политика на пълно административно, културно и икономическо интегриране в българската държава.
Обединението е постигнато, но германо-съветската война от лятото на 1941 г. изправя страната пред нови трудности. България не прекъсва дипломатическите отношения със СССР, но по нареждане на Москва нелегалната Комунистическа партия започва организирането на въоръжена антихитлеристка съпротива (Документ № 5). България става единствената страна – германски сателит, в която е налице такава съпротива, но поради специфичните условия тя е срещу собственото правителство, направило я съюзник на Германия. На много места се формират партизански чети и отряди, а в градовете – бойни групи, които извършват терористични нападения срещу германци и български управници. Наред с въоръжената съпротива в България действа и легална опозиция, съставена от привърженици на парламентарната демокрация. Те също са за преориентация към Антихитлеристката коалиция и за демократизиране на страната, но са против постигането на тези цели с оръжие. Те използват легални средства, но възможностите им да влияят върху събитията са ограничени.

Под германски натиск през декември 1941 г. България обявява война на САЩ и Великобритания с надеждата, че тя ще остане символична. През 1942 г. пак по нареждане от Москва Комунистическата партия се опитва да обедини всички антигермански и антифашистки сили в България в Отечествен фронт (ОФ). Програмата му предвижда скъсване на съюза с Германия, сътрудничество с Антихитлеристката коалиция и демократизиране на страната на основата на Търновската конституция. Легалната опозиция споделя тези цели, но не и въоръжената борба за постигането им, и само отделни нейни представители влизат в създадения през лятото на 1943 г. Национален комитет на ОФ.
През 1943 г. под германски натиск започва осъществяването на “окончателното решение” на еврейския въпрос, като евреите от новоприсъединените области (над 11 хил. души) са изпратени в лагерите на смъртта в Германия.


Българската външна политика в търсене на изход

Обратът в хода на войната през лятото на 1943 г. и смъртта на цар Борис (28 август 1943 г.) изправят страната пред труден избор. Б. Филов заедно с ген. Никола Михов и принц Кирил образуват регентство, а начело на новия кабинет застава Добри Божилов. Целта им е да се запази обединението и да се избегнат военните действия. Легалната опозиция очаква съюзнически десант на Балканите и разчита да бъде повикана на власт, за да извърши безболезнен завой към САЩ и Англия. След техеранската среща на Сталин, Рузвелт и Чърчил, когато е решено вторият фронт да се открие в Северна Франция, този вариант вече е неосъществим. Регентите и правителството на Добри Божилов не се решават да скъсат с Германия, която заплашва, че това ще я накара да окупира страната. От края на 1943 г. западните съюзници започват бомбардировки над България, които карат правителството да се обърне към САЩ с предложение за преговори за примирие. Съветската дипломация също засилва натиска за скъсване с Райха, но при посредничеството на Москва. Оттам нареждат Комунистическата партия да разгърне въоръжената съпротива и през пролетта на 1944 г. съпротивителното движение набира сили, получавайки подкрепа и от британска страна.

През май 1944 г. Чърчил се опитва да защити британските интереси на Балканите чрез двустранно споразумение със Сталин за разделяне на региона на сфери на влияние, въпреки многократно изразяваното американско неодобрение към подобно деление. Първоначалното предложение е за признаване съветския приоритет в Румъния срещу британския в Гърция и това значително улеснява плановете на Москва по отношение на България. Кабинетът на Иван Багрянов, поел управлението на 1 юни 1944 г, се надява на споразумение между Германия и западните съюзници. Той води изчаквателна политика и отбягва нови задължения към Райха, което трябва да удовлетвори СССР, без да се скъсват отношенията с Германия. В края на юли се активизират и преговорите със западните съюзници за примирие. Но след капитулацията на Румъния на 23 август съветската заплаха става съвсем реална. За да я отклони, на 26 август българското правителство отново обявява неутралитет, който СССР не признава. Вашингтон и Лондон вече са наясно със съветските намерения към България. Те не желаят да му противодействат и да застрашат съюзническото единство. Затова протакат преговорите за примирие и не подкрепят създаденото на 2 септември 1944 г. правителство на прозападната опозиция начело с Константин Муравиев. То има желание да откъсне България от Германия, но му липсват време, сили, а и признание от основните вътрешни и външни сили, и дните му са преброени.
На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. война с мотива, че българското правителство фактически води война в лагера на Германия. Три часа по-късно Министерският съвет решава да скъса дипломатическите отношения с Райха и да поиска примирие от Съветския съюз. На 6 септември е взето решение да се обяви война на Германия, което влиза в сила на 8 септември, а ден по-късно съветските войски влизат на българска територия. На 9 септември 1944 г. отговорността за бъдещето на победената държава минава в ръцете на коалиционното правителство на Отечествения фронт, доминирано от комунистите. Така съюзът с Германия отново се оказва провал и отрежда на България незавидната съдба на победените. С изключение на Южна Добруджа националните проблеми не намират решение, а оставането на страната в съветската сфера на влияние предопределя отново бъдещето й на сателит през следващите десетилетия.

https://www.dailymotion.com/video/x2rd0h7
Реч на проф. Богдан Филов по повод Обединението на България

Премиерът Богдан Филов провъзгласява Обединението на България от трибуната на парламента април 1941г.

Към средата на 1940г. в Европа настъпват главоломни промени. След кратка съпротива е разгромена Франция, а Унгария и Румъния се присъединяват към Тристранния пакт. Върху България се оказва натиск от много страни. През октомври цар Борис получава лично послание от английския крал. В него се отправя открита заплаха, че ако България допусне на своя територия немски войски,то тя ще се превърне в арена на военни действия.

Най-голям е натискът от страна на Хитлер, който се среща с българския монарх в Берлин и настоява за бързо присъединяване на България към Тристранния пакт. Така фюрерът би осигурил на войските си сигурен фланг при нахлуването в СССР.

Дипломатическо настъпление в България започва и Съветския съюз. На 25 ноември 1940г. в София пристига Аркадий Соболев, който предлага на българското правителство пакт за приятелство и взаимна помощ. Въпреки организираната от БРП/к/ акция в подкрепа на това предложение, царят и правителството на Богдан Филов отказват да го приемат.

Германската военна машина на Балканите е задвижена. В началото на 1941г. в Румъния се намират около 500 000 хитлеристки войници, които чакат сигнал за война с Югославия и Гърция. На пътя на тази огромна сила стои България. Правителството на Богдан Филов дава съгласие за присъединяване към Тристранния пакт и на 1 март 1941г. въвлича страната във войната като съюзник на фашистка Германия. България окончателно губи своя неутралитет. В края на 1941г. под натиска на Германия страната ни обявява символична война на Англия и САЩ. Като успех, макар и временен,на българската външна политика може да се приеме запазването на дипломатическите отношения със СССР /до 5 септември 1944г./ Важно значение за бъдещето на страната има и обстоятелството, че България не изпраща войски на Източния фронт.

Активен е и вътрешнополитическият живот в България в навечерието на войната. Властта на монарха, който контролира правителството добива все повече характер на личен режим. С разтурянето на 24-то ОНС през октомври 1939г. царят нанася силен удар върху опозицията. Изборите за ново ОНС се провеждат в самия край на 1939г. и началото на 1940г. Те са организирани така, че осигуряват абсолютно мнозинство на близките на двореца политически кръгове. Съгласно Наредбата законни избори се провеждат в колегиите, където е регистриран само един кандидат, който направо се провъзгласява за депутат.

Царят подготвя страната за нова политическа ориентация. Кабинетът на Г.Кьосеиванов, който поддържа дружески връзки с Англия и Франция, става неудобен и на 15 февруари 1940г. Борис III вика на - власт проф.Богдан Филов.

Новият премиер, привърженик на политиката за сближение с Германия, започва да провежда антидемократична политика. Под негово ръководство правителството прибягва към изключителни законодателни мерки. През април НС гласува Закон за гражданската мобилизация, който силно ограничава гражданските права и свободи и приспособява страната към тежките условия на войната. През ноември 1940г. правителството въвежда купонна система, чрез която се огранича вътрешната консумация и се осигуряват по-големи количества храни за износ, предимно за Германия.

По подобие на хитлеристите, българските властници започват да прокарват фашистки закони. На 24 декември 1940г. НС гласува закон за защита на нацията, който поставя българските евреи вън от законите на страната. През 1942г. по настояване от Берлин, правителството засилва тяхното преследване и ограничава и премахва гражданските и човешките им права. През 1943г. от София в провинцията са интернирани 25 000 евреи.

Държавата облага евреите с еднократен данък върху тяхното имущество, който е толкова голям, че много хора се разоряват, след като го платят. Цялата дейност, свързана с преследването на евреите, се ръководи от специално създадена институция - комисарство по еврейските въпроси.

Опитът на фашистка Германия да наложи изпращането на българските евреи в концентрационни лагери, не успява. На това злодеяние категорично се противопоставя българската демократична общественост, с чието мнение се съобразява и цар Борис III. Така България става една от малкото европейски държави, успяла да спаси своите евреи.

Друга е съдбата на евреите в т.нар. нови територии /Западна Тракия и Македония/. В началото на 1943г. българските власти събират над 11 000 евреи в предварителни лагери и според предварително подписано споразумение с Германия ги изпращат в концентрационни лагери.

Властта се опитва да сложи под свой контрол и подрастващите. На 29 декември 1940г. е гласуван Закон за организиране на българската младеж. Създадената организация “Бранник” твърде много прилича на фашистката "Хитлер юнген”. Младите хора в България изразяват отношението си към този акт с хиляди протестни писма и телеграми до НС, в които се настоява за запазване автономния характер на младежките организации, на техните традиции и демократично устройство.

Появата и разрастването на въоръжената съпротива в България се използва от правителството за промени в законодателството. НС приема ново допълнение към ЗЗД, като почти всички негови членове предвиждат смъртно наказание.

През лятото на 1943г. България е обхваната от политическа криза причинена от погрешната външнополитическа ориентация на страната. Кризата се изостря след 28 август, когато умира Борис III. Престолът заема малолетният му син Симеон II. За регенти са определени принц Кирил, Б.Филов и ген.Никола Михов, но техният избор е неконституционен, защото е направен не от Велико, а от ОНС. След избора на регентите се съставя ново правителство, оглавено от Добри Божилов. В него влизат хора, които са за приятелски отношения с Германия.

През януари 1944г. в България започва създаването на специална военно-полицейска организация - жандармерията, която се "слави" със своята жестокост. Нейното предназначение е да преследва и да унищожава партизаните, да предотвратява и потушава бунтове, забранени манифестации и др. На места са създадени и концентрационни лагери, където се изпращат опасни за правителството политически лидери и обществени дейци.

На 10 юни 1944г. е формирано ново правителство, начело с Иван Багрянов. Лостовете на властта, обаче, остават в ръцете на регентите и мощния военно-полицейски апарат. Опитът на новото, правителство да направи завой във външната политика на страната остава безуспешен.

В стопанско отношение Втората световна война няма онези тежки последици за България, както предишната война. Страната не взема пряко участие във военните действия, а и мобилизираните в армията мъже са много по-малко. През април 1940год. е създадена Дирекция за гражданска мобилизация, която се грижи за рационалното организиране на производството, за снабдяването на населението и издръжката на нуждаещите се, за регулирането на търговския обмен. Освен това Дирекцията координира инициативите на отделните стопански ведомства и води борба срещу спекулата.

В развитието на българската икономика в годините на войната се очертават два етапа. До март 1941г. тя не изпитва тежки сътресения и въпреки намаления внос на суровини и промишлени произведения, страната все още разполага с местни запаси. Положително влияние оказва и присъединяването към България на "новите земи" /Западна Тракия и Македония/ и Южна Добруджа.

От средата на 1940г. икономическото положение на България започва да се влошава. Страната е прикачена към фашисткия лагер и правителството се съгласява да поеме изхранването на голяма част от хитлеристките войски, разположени на Балканите. Засилва се ограбването на стопанството от Германия, която към края на войната държи в ръцете си 4/5 от българския външен стокообмен.

В навечерието на Втората световна война пред България се открива възможност да търси пътища за благоприятно решаване на националния проблем. Българското правителство предявява по-определено своите претенции за промяна на статуквото, без да напуска принципа на неутралитета.

На 19 април 1939г. министър-председателят Г.Кьосеиванов изпраща до българските легации в чужбина директива № 19, съдържаща инструкции по въпроса за българските териториални искания. На първо място в дипломатическите усилия на България е поставен въпросът за освобождение на Южна Добруджа Сред някои Велики сили, а .и в съседни държави, се забелязва положителна за България промяна в позицията им по добруджанския въпрос.

На второ място в директива № 19 е поставен тракийският въпрос. България настоява да й бъде върната Западна Тракия, през която минава нейният излаз на Егейско море. Г. Кьосекванов споменава и за Западните български покрайнини, но по основния проблем, който вълнува българската общественост-македонският въпрос, той мълчи.

По Добруджанския въпрос България получава подкрепа от няколко посоки. Германия упражнява натиск върху Румъния относно българските териториални искания, за да може един ден да афишира тази своя заслуга. Самият Хитлер определя териториалните претенции на България като напълно основателни. СССР също обявява публично, че Южна Добруджа трябва да бъде върната на България. Англия също променя в благоприятна посока своята позиция, но категорично подчертава, че е против български излаз на Егейско море.

В същото време Румъния изпада в международна изолация. Почти всички нейни съседи предявяват териториални искания, а тя няма на кого да разчита за помощ. Франция е разгромена, а Англия е принудена да се грижи за собственото си спасение.

При това положение Румъния приема да разговаря с България за връщането на Южна Добруджа. Официалните преговори започват на 19 август 1940г. в румънския град Крайова те вървят бавно и мъчително. Борис III категорично отхвърля военното решение на проблема, предложено от Б.Филов, и търси съдействието на Германия. Под натиска на Хитлер договорът е подписан на 7 септември 1940г., а прокараната граница, тази от 1913г. е обявена за "окончателна и вечна”.

Радостта от постигнатия напредък по националния въпрос е помрачена от тежкия факт, че българите от Северна Добруджа трябва да напуснат родните си места. Крайовския договор съдържа клаузите, с които България се съгласява Северна Добруджа да бъде обезбългарена. В страната идват над 67 000 преселници. Така добруджанският въпрос, превърнал се във фактор на разединението и противоборството между две съседни държави, е решен с премахването на една несправедливост и връщането на Южна Добруджа на България и създаването на друга-прогонването на българите от Северна Добруджа.

Вторият по значимост въпрос на националната политика на България, според директива № 19 – тракийският - се поставя още при присъединяването на страната ни към Тристранния пакт. Тогава Италия и Германия признават българските права над една територия “приблизително” между Струма и Марица.

След като в началото на април 1941г. германските войски бързо разгромяват Гърция, на 20 април войските на Втора българска армия навлизат в Западна Тракия. Германия предава на България Беломорието за временно администриране. На 3 май 1941г. правителството решава да образува Беломорска област, с център Ксанти. В новата административна единица е включена не само Западна Тракия, но и Егейска Македония до р.Струма, както и островите Тасос и Самотраки

Етническата ситуация в Беломорието е променена радикално. По-голямата част от българите са прогонени в България, а на тяхно място са настанени гръцки бежанци от Мала Азия. Важна задача на българското правителство в областта на демографската политика е да върне бежанците по родните им места.

България изразходва големи материални ресурси и за възстановяването на българските национални институции в Беломорска област. Сериозно внимание се отделя на учебното дело. Нараства броят на началните училища, възстановяват се старите български гимназии и се откриват нови. През 1944г. В Беломорска Тракия има над 270 учебни заведения, в които се обучават близо 26 000 деца. Образователната политика в Беломорието служи на българската национална кауза, като прокарва принципите, залегнали в културния живот на България.

Важна национално-патриотична дейност в Беломорието развива и Българската православна църква.Още през април 1941г. Светият синод възстановява старите български епархии в Западна Тракия и Източна Македония, а месец по-късно командирова и първите свещеници от вътрешността на страната.

Свещениците и учителите, както и в минали години на изпитания, се превръщат в крепители на духа и националното съзнание у местното българско население.

Стореното от българските власти става в условията на ожесточена въоръжена съпротива от гръцка страна. През есента на 1941г. избухва т.нар. Драмско въстание, което е потушено безкомпромисно от българските войски. Въоръжените акции на гръцките партизани продължават до есента на 1944 г.

Победата на антихитлеристката коалиция не оставя никакви шансове на България да запази за себе си Беломорието. Всичко е решено още на конференцията в Ялта, през 1943г., където Сталин, Чърчил и Рузвелт начертават новите зони на своето влияние. Десетки хиляди бежанци от Беломорието за пореден път поемат тежкия, но спасителен за тях път към старите предели на България. В началото на октомври 1944г. между правителствата на България и Гърция е подписан специален протокол, с който се урежда преминаването на цялата местна администрация в ръцете на гърците. Така на българското управление в Беломорието практически е сложен край.

В Македония българите приемат германските войски като освободители. Навсякъде населението демонстрира, своята българска национална принадлежност, В първите дни след окупирането на Македония възниква вакуум в нейното управление. При тези условия се появяват т.нар Български акционни комитети, които регулират отношенията с германските окупационни войски и уреждат местното самоуправление. Под ръководството на Централния акционен комитет навсякъде из Македония властта е заета от местното българско население. След като в областта се установяват официални български власти, акционните комитети се разпускат, а техните кадри се вливат в редовете на новата администрация....През лятото на 1944г. политическата обстановка в България се променя благоприятно за антифашистките сили. Източния фронт наближава Балканския полуостров и това активизира съпротивителното движение в страната.

На 1 юни 1944г. на власт идва правителство, оглавено от Иван Багрянов. То продължава линията, възприета след големите поражения на Германия, да се отбягват допълнителни ангажименти към нея. Новите български управници правят опит да се дистанцират от Германия и да се помирят със СССР.

Българското правителство полага усилия и за прекратяване състоянието на война с Англия и САЩ. С тази мисия през юли 1944г. е натоварен Н.Мушанов.

Динамичното развитие на събитията, особено на Източния фронт, изпреварва българските властници. Притиснати от обстоятелствата, в края на август регентите решават да формират, ново правителство. То е съставено от К.Муравиев /БЗНС "Врабча-1”/ трима бивши демократи и Ат. Буров. ОФ отхвърля предложението да участва в кабинета и се ориентира към образуване на самостоятелно правителство.

Правителството на К.Муравиев просъществува само една седмица. За този кратък срок то възстановява конституционните права и свободи на гражданите, разтуря фашистките организации и XXV ОНС, дава пълна политическа амнистия и прекратява войната с Англия и САЩ. Новият кабинет се обявява за приятелски отношения със Съветския съюз, а на 5 септември скъсва дипломатическите отношения с Германия.

Въпреки това, правителството на СССР гледа с недоверие на новите български управници. На 5 септември 1944г. то обявява война на България. С този акт се търси и формален повод за влизането на съветските войски в България, за да се реализира предварителната договореност между силите от антихитлеристката коалиция за сфери на влияние. На 8 септември с.г. съветската армия преминава българската граница.

Благоприятната обстановка, създадена от присъствието на съветските войски край северната граница, позволява на ОФ да действа самостоятелно. Започва подготовката на въстание, съпроводена с политически стачки и митинги в по-големите градове на страната.

Решителния удар срещу правителството Главният щаб на Народно-освободителната армия насрочва за вечерта на 8 срещу 9 септември. В София са съсредоточени бойни групи и отделни партизански отряди. Към тях се присъединяват офицери, близки до "Звено" и Военния съюз, някои от които командват столични подразделения и части. С тяхна помощ е завзето военното министерство, а министрите-арестувани.

Призори на 9 септември София се намира в ръцете на ОФ. Съставено е правителство, начело с К.Георгиев, в което участват БРП/к/, БЗНС "Пладне" и “Звено”/ с по четири министерски кресла/ БРСДП и независимите интелектуалци/ с по две/. То оповестява първата си програма на 17 септември. Правителството се обявява за демократично развитие на България при наличието на плурализъм, парламентаризъм и равноправно изявяване на трите вида собственост-държавна, кооперативна и частна. Но до есента на 1945г. плурализмът в страната е твърде ограничен. Право на политическа изява имат само четирите партии на ОФ БРП/к/, БЗНС, БРСДП и новоучреденият Народен съюз "Звено"..."

http://www.referati.org/bylgariq-v-godinite-na-vtorata-svetovna-voina-_1939-1945-g-_/48264/ref

На 2 март 1941 г. България се включва във Втората Световна Война на страната на Германия. България обаче запазва мирни отношения със СССР.

Още преди влизането на България във Втората Световна Война великобританските RAF (Royal Air Force - Кралски ВВС) бомбардират Български селища. До 1943 г. бомбардировките над България не са интензивни - единични самолети бомбардират някои градове и села, като пускат и играчки-бомби.

Обърнете внимание на "Х"-ът, който е изобразен на самолетите (на снимката) - това е Българският боен знак по време на Втората световна война.

В началото на 1943 пристигат и първите 16 Messerschmitt Bf-109 G-2. От освободена Франция, Германия изпраща 100 изтребителя Dewoitine De-520.

На 1 август 1943 г. формации B-24 Liberator минават над България за да бомбардират румънските петролни находища. Започва операцията Tidal Wave (Приливна вълна) със задача спиране на петролните доставки за немската армия. Първите български изтребители, които атакуват тези огромни бронирани бомбардировачи са Avia 534. На връщане от Румъния B-24 приближават София. Четири изтребителя Messerschmitt Bf-109 водени от поручик Стоян Стоянов, атакуват 18 В-24 над град Фердинанд (днес Монтана). В разгара на битката поручик Стоянов сваля два бомбардировача, а останалите изтребители - общо три. Тези победи още не значат нищо. Връщащите се на малки групи бомбардировачи трудно се защитават от Messerschmitt-ите.

Първоначално американските бомбардировачи не са съпроводени от изтребители, но много скоро се осигурява изтребително прикритие от P-38 Lightning. По-късно съпровождащите изтребители са P-47 Thunderbolt и P-51 Mustang.

В края на 1943 и началото на 1944 започва операция Point Blank. Целта е чрез въздушен терор България да капитулира - това обаче не става. При тази операция загиват 99% мирни граждани.

На 20 декември 1943 г. няколко вълни от по 50 В-24 и повече от 100 изтребителя Р-38 атакуват София. За защита на столицата излитат 36 Dewoitine De-520 и 20 Messerschmitt Me-109 G-2. В жестоката битка става нещо нечувано - поручик Димитър Списаревски, след като сваля един бомбардировач, се врязва в друг Liberator и го унищожава. Това е първия въздушен таран в България. Списаревски загива, но се превръща в легенда.

На 17 април 1944 г. в 11 ч. и 35 мин. е дадена въздушна тревога. Атакуват четири вълни В-17 - общо 350 бомбардировача, и 100 изтребителя Р-47 и Р-51. На този ден става една голяма грешка - предупредителните служби не съобщават, че охраната на В-24 и В-17 не е от двутелите Р-38, а от новите еднотели Р-47 и Р-51. Излетелите от две летища наши самолети смятат вражеските изтребители за свои. Когато разбират грешката си е късно - свалени са шест български изтребителя, а 10 са повредени. Загиват трима пилоти. 17 април е наречен "Черният ден". Въпреки това нашите изтребители свалят три летящи крепости (Flying Fortress). Поручик Неделчо Бончев прави въздушен таран на една летяща крепост. Бомбардировачът е свален, а поручик Бончев изхвърлен от взрива успява да се спаси с парашут. Същия ден излитат и четири учебни изтребителя Avia B-135 (въоръжени само с по две 7.92 мм. картечници). Те атакуват противника и свалят един бомбардировач.
Често от бомбардировачите са пускани и бомби със закъснител, както и детски играчки, заредени с експлозив.

пред страховития Messerschmitt Bf-109

Вражеските самолети са ожесточено обстрелвани и от зенитната артилерия. Затова не всички бомбардировачи успяват да бомбардират София. Те хвърлят бомбите си или над софийското поле, или над близки по-малки градове.

На Българска територия падат 117 вражески самолета - 65 от които доказано са свалени от нашите изтребители. Много от повредените четиримоторни бомбардировачи не се завръщат в италианските си бази.

Пленени са 329 американски и великобритански летци, а около 200 загиват над България.

http://www.bgns.net

Потресаващо!

http://www.pbase.com/ngruev/sofia1944


Бомбардировките над София 1944

Тайните договори на Хитлер с България

29.10.2011 | 11:11

Хайнц Бекерле разказва за тайните договори на Третия райх с българите



През март 1945 Адолф-Хайнц Бекерле - последният официален представител на Хитлер в София - разказва в една килия на зловещия московски затвор Любянка за тайните договори на Третия райх с българите, пише в свой анализ "Дойче веле".

Неговите признания излязоха едва сега на бял свят.

В края на войната агентите на Сталин залавят няколкостотин от дипломатите на Хитлер и ги откарват в Москва. Там изчезват не само затворници, но и протоколите от разпитите. Едва сега излязоха на бял свят 189 документа. Тези документи, протоколиращи разпитите и снабдени с подробни обяснения и коментари от руски историци, бяха публикувани наскоро в Москва.

Томът от близо 900 страници съдържа също писма, дневници, както и молби за помилване на задържаните. Сборникът предлага уникална възможност да се надникне зад кулисите на външната политика на Третия райх. Така например може да се прочете как българският цар Борис ІІІ е бил принуден да се включи във войната на Хитлер срещу Югославия и Гърция. Как бившият берлински посланик в Багдад се опитвал да инсценира преврат и с помощта на ерусалимския мюфтия да организира арабски легион за борба срещу "англичани, евреи и болшевики".

Протоколите от разпитите са същевременно и психограми. Читателят усеща атмосферата на разпитите, настроението на водещия разпита, вижда как пленените германци обмислят думите си; как едни се правят на незнаещи, други клепат бившите си колеги, а трети си признават чистосърдечно.

На първо място Сталиновата тайна служба търси доказателства за съучастието и на германските дипломати във войната срещу СССР. В това отношение човек като Адолф-Хайнц Бекерле е точно това, което им трябва. Той е заловен в България като последния наместник на Хитлер в София. Преди това е бил шеф на полицията във Франкфурт и в окупирания Лодз.

През март 1945 Бекерле разказва в една килия на зловещия московски затвор Любянка за тайните договори с българите, на които Хитлер обещава югославски и гръцки територии: "Бях инструктиран от Хитлер да настоявам за безостатъчно изпълнение на всички германски искания, без да засягам чувството за чест на цар Борис... Направих всичко възможно за изостряне на отношенията между България и Русия, с цел да предизвикам военен сблъсък между двете страни."

Бекерле е напълно откровен в признанията си. Без да го питат, той дава на разпитващия го подполковник и други подробности за работата си в България:

"По нареждане на Химлер постигнах изселването на 14 000 до 15 000 евреи от Македония и Тракия. По мое искане те бяха транспортирани в Полша. По-нататъшната им съдба ми е неизвестна." Ловът на шпиони се изражда в мания Съдбата на тези хора не интересува и руснаците, офицерът не пита Бекерле защо е пратил хиляди хора на смърт; преследването на евреите не е тема за Сталин. Неговите сатрапи искат да изкопчат колкото се може повече имена, най-вече на руснаци, които наистина или предполагаемо са работили за германците; при Сталин ловът на шпиони се изражда в мания.

73-годишният Херберт фон Рихтхофен, дипломат от старата имперска школа и някогашен посланик в София, умира в подземията на Любянка. Неговият приемник Бекерле, който изпраща на смърт евреите, а преди това е вилнял и в Лодз, е осъден на 25 години затвор, но през 1955 влиза в групата на последните германски военнопленници, освободени от СССР. Бекерле се завръща в Германия и получава от общината на Франкфурт обезщетение от 6 000 марки. В края на 1966 все пак го арестуват, но до осъждане така и не се стига.

Автор:
Борислава Замфирова

Източник: www.novini.bg

Забравени страници от българската литература: Защо те не спряха германската армия

В поредицата „Забравени страници от българската литература, Агенция “Фокус” публикува статията на Данаил Крапчев „Защо те не спряха германската армия” от в. „Зора”, 6 март 1941 г.

От някои страни се отправят упреци на България, че е пускала през своя територия германски войски, съюзни на България от Световната война. Заслужава да се отбележи, че тия държави са велики сили. С пълно право ние българите може да ги запитаме: Защо тия, които злословят по адрес на България поради минаването на германски войски през нейна територия, не ги спряха в походния им марш по-миналата и миналата годния? Защо Голямото и Малкото съглашение не спряха германската армия на баварската граници с Австрия, в планините, а допуснаха аншлуса на Австрия с Германия? Нали с тая цел победителите от миналата Световна война създадоха и Малкото съглашение? Защо великите и по-малките съюзници на Чехословакия не спряха германските войски в Бохемските планини, конто бяха така силно укрепени, а ги пускаха да минат Вълтава? Защо тия, които гарантираха границите на нещастна Полша, поделена между Германия и Съветския съюз, не отидоха да спрат германските войски заедно с полската армия на Висла? Защо английските войски не спряха бронираните германски дивизии в Холандия и Белгия? Защо не спряха те армията на Третия Райх във Фландрия, дето се стопи прославената френска войска?
Защо тия конто упрекват днес България, не спряха германската войска на Средния Дунав, когато имаха на разположение и стоте дивизии на Балканското споразумение? Защо допуснаха германската войска да мине Карпатите и да се разлее в румънската равнина? Не само не се опитаха те да спрат германския поток, ами и се възползваха да си възвърнат земи, владени от други. Защо тия, които упрекват България, не се явиха и на Долния Дунав, за да спрат германците, а искат от седеммилионна България, която беше Съюзница на Германия през Световната война и сподели нейната участ, тя да ги спре да не минават отвъд голямата река?
Знаем, че няма да получим отговор на тия въпроси. Затова ние ще отговорим - Германската армия не беше спряна от армиите на великите държави противници на Германия, нито от армиите на Малкото съглашение, нито от стоте дивизии на Балканското споразумение, защото войската на националсоциалистическа Германия е една революционна войска и то на един велик народ, жестоко засегнат от победителите през Световната война, и силно организиран от г-н Хитлер и неговите сподвижници след това. Не ги спряха, както никой не можа да спре и революционната армия на Франция през Великата френска революция, нито революционната армия на Ромвела през английската революция.
Не България революционира германския народ, а победителите от Версай. Нека не се забравя при това, че и България е жертва на Версайската система, започнала за нея в Букурещ и завършила в Ньой. Защо се иска от седеммилионна България да спре осемдесетмилионния германски народ в неговия устрем към изграждането на нова Европа? България е жертва, както и Германия, на победителите от преди две десетилетия и чака тържеството на правдата...

В. "Зора" - София, 6 март 1941 г.



Данаил Крапчев (1880 – 1944) е изтъкнат български журналист, общественик и революционер. Автор е на много статии в българския печат и заема заслужено място в историята на българската журналистика като един от големите български политически анализатори. Роден е в Прилеп през 1880 година, завършва Солунската мъжка гимназия и Софийския университет. Започва журналистическата си дейност в седмичното списание „Македоно-одрински преглед“. Става нелегален четник на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През 1907 година заедно с Пейо Яворов и Васил Пасков редактират вестник „Илинден“ в София. Пише, публикува или е редактор във вестниците „Отечество”, „Родина”, „Вардар” и други. В периода 1915 - 1918 Данаил Крапчев е военен дописник на вестниците „Военни известия“, „Добруджа“ и „Пряпорец“. През 1919 година създава независимия информационен всекидневник „Зора“, един от най-авторитетните и популярни вестници преди Деветосептемврийския преврат в 1944 година, на който е директор до края на живота си. На 9 септември 1944 година е арестуван от комунистически паравоенни сили. Убит при неизяснени обстоятелства на 10 септември 1944 г. в Горна Джумая (дн. Благоевград). Осъден посмъртно от Народния съд. През февруари 1994 г. Върховният съд на Република България отменя присъдата.

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=406

Втората световна война е един от най- трагичните периоди в човешката история. Разрухата, причинена от нея е толкова голяма, че едва ли за някоя европейска страна тя може да бъде наречена победоносна. Често боевете се пренасят в градовете, което е една от причините за множеството цивилни жертви. Масова става практиката да бъдат бомбардирани обекти, в които преобладава мирното население. С тези нехуманни акции се цели да бъде унищожена инфраструктурата на държавата враг, да бъде отслабен нейния тил, да се понижи морала на населението. Въпреки че избиването на невинни граждани в голяма степен наподобява това, което в днешно време наричаме тероризъм, то се използва както от единия, така и от другия лагер.

В началото на войната България е неутрална. Тя остава такава до 1 март 1941 година, когато хода на събитията я заставят да се включи на страната на силите на Оста. Въпреки, че вече е част от световния сблъсък, българската държава не участва активно във военните действия. Дипломацията ни дори се противопоставя на Хитлер, който иска българи да бъдат изпратени на Източния фронт, но това така и не се случва, а единственото, което изпращат българите на този фронт е един санитарен вагон.

Поради стратегическото си положение, България е желана като съюзник и от другия лагер. Присъединяването на страната ни към силите на Оста е неизгодно за участниците в него. Това принуждава така наречените „съюзници“ да търсят начин, по който да принудят България да излезе от войната. Така е изготвен план, който включва бомбандирането на столицата на България, София. Към неговото осъществяване се пристъпва на 14 ноември 1943 година, когато съюзниците започват бомбардировки над София. На Техеранската конференция, провела се през декември 1943 година, Рузвелт и Чърчил представят изготвения план на Сталин и той се изказва положително за него, смятайки го за справедлив. След тази конференция окончателно е решена съдбата на София.

Бомбардировките продължават с още по-голямо ожесточение. Бомбандирани са хиляди жилищни сгради. Жестокостта, с която са извършвани е показателна за намеренията на съюзниците. След като започва евакуацията на мирното население, започват и бомбардировките на Централна гара, която е мястото през което хората са превозвани извън столицата. Има и сведенията за американски летци, които откриват картечен огън по бягащите по улиците хора.

В защита на столицата смело се бият българите от Въздушни на Негово величество войски. Преимуществото в полза на съюзниците е огромно – както техническо, така и числено. Това обаче не възпира летците ни да се изправят срещу тях. Въпреки тяхната жертвоготовност, силите с които разполагат са прекалено малки. Поради това Германия изпраща свои летци, които да помогнат в защитата на София. Един от тези летци, който се бие срещу съюзниците е капитан Герхард Венгел.

За Герхард Венгел се знае малко, главно от неговата служебна биография. Той е роден на 14.01.1915 година в град Кьонигсберг, който се намира в Източна Прусия. На 17.02.1936 година е зачислен като юнкер – подофицер във Военното училище в Хановер. На 19.08.1938 година е произведен в първи офицерски чин – лейтенант и откомандирован в учебната рота на Военновъздушното училище А в град Детмолд. На 01.11.1939 година е в 72-ри Учебен полк за летци, 6-та рота в същото училище. Между април и ноември 1940 година е зачислен в Изтребителна ескадрила 54 – 5-та група. Между 04.09.1942 година и 07.07.1943 година е в 9-та група на 5-та изтребителна ескадрила „Ледено море” (Eismeer).

Ескадрилата Eismeer е сформирана през 1942 година. Тя е съставена от бойни части, базирани в Норвегия. Студения север на Европа е  мястото, на което тя действа, като е базирана на западния Норвежки бряг в град Ставандж. Задачата на ескадрата е да брани окупираните територии на Норвегия, Скандинавия и Северна Финландия, да пречи снабдяването по ж.п. линията за Мурманск и да оказва изтребителна поддръжка на частите, сражаващи в този район на арктическия фронт. Като част от ескадрилата Венгел взима участие във въздушните боеве. На 14.09.1941 година неговият самолет e повреден от вражески огън над базата си в Petsamo и лейтенант Герхард Венгел е ранен. За летците, сражаващи се на този фронт, се оказва голяма трудност не само преодоляването на врага, но също така и справянето с тежките климатични условия.

От Януари 1943 година I група на “Eismeer” e пребазирана в Северна Норвегия. През февруари 1943 година капитан Герхард Венгел е назначен за командир на групата, на мястото на капитан фон Верен. През ноември 1943 година групата на капитан Венгел е дислоцирана в Румъния, където трябва да защитава ключовите за Пакта петролни рафинерии в Плоещ.

Пътят на немския летец се пресича с България, когато на 09. 01. 1944 година, той заедно със своята група е предислоциран от Румъния в София – на летище Враждебна. Престоял едва един ден на българска територия на Венгел се налага да влезе в схватка с врага. Бомбардировките на 10.01.1944 година са едни от най-мащабните извършили се над град София. Те са първите комбинирани (дневно-нощни) бомбардировки над столицата. В разразилата се тежка битка частта на капитан Венгел взима дейно участие. Младият немски капитан дава пример на останалите, хвърляйки се смело в боя. Неговата част успява да свали 3 тежки бомбардировача B-24 Liberator, но в разгара на битката, в близост до Радомир, той пада убит. Друг германски изтребител е свален, но пилотът се спасява, скачайки от него с парашут. Още 11 немски самолета са повредени а трима пилоти са ранени.

С действията си тази немска част успява подпомогне нашите пилоти и от части да предпази града от разруха. Макар и прекарал едва един ден на територията на България, капитан Венгел дава живота си за нея. Някои биха се запитали, какво дължат на този човек, дошъл в нашата родина единствено заради нареждане, което е получил. Въпреки всичко той е можел да остане на летището във Враждебна или да излети, но да не участва активно в боя. Той избира по-трудния път, който го довежда до смъртта. Днес можем само да гадаем, къде ли биха попаднали бомбите на свалените от неговата част бомбардировачи и колко ли цивилни са били спасени.


По разбираеми причини след войната неговото име не се споменава в България. Всички знаем как се е гледало на немските войници след възцаряването на социализма в страната ни. Въпреки всички повратности на времето името на този немски летец не остава забравено. За него ни напомня един малък паметник, поставен в центъра на София. В градинката “Мадара” на булевард Прага е положена скромната плоча, върху къс от витошка морена. Инициативата за това е на члена на клубът на летците “Капитан Димитър Списаревски” към Съюза на възпитаниците на ВНВУ, инженер Константин Иванов. На 05.11.2004 година в присъствието на зам-военния аташе на Германия в България паметникът е открит.

Това добро дело за съжаление е помрачено. На 20 юли 2012 година през нощта мемориалната плоча на летеца е поругана и разбита. Вероятно става дума за действие на вандали. Виновниците така и не са заловени. Въпреки всичко още на следващия ден 21 юни 2012 година надписът на мoрената с името на капитана е възстановен.

https://www.bulgarianhistory.org/

“Нужно е да се удари единствено столицата на България, за да капитулира цялата държава. Този град трябва да бъде унищожен, да загине, да бъде сринат до основи и в неговите развалини да се засеят картофи.”

Уинстън ЧЪРЧИЛ


Когато на 13 декември 1941 г. българското Народно събрание обявява символична война на Великобритания и САЩ, никой от управляващите не е предполагал, че тя скоро ще се превърне в жестока реалност. Обратът във войната през 1943 г. позволява на авиацията на САЩ и Англия, базирана в Южна Италия, да извършва допълнителни стратегически операции върху германските съюзници, сред които е и Царство България.

Първото въздушно нападение над българската столица е направено на 14 ноември 1943 г. от 91 бомбардировача B-25 "Митчел". Те хвърлят бомби с общо тегло 141 т. Разрушени са 47 сгради и постройки, а необитаеми стават 129. Убити са 59 граждански и военни лица, а ранени - 128. Първата тройка от неприятелски самолети обстрелва с картечници хората, бягащи по улиците.

Изкопаните по градинките скривалища се оказват наводнени и неизползваеми. Следват още три въздушни нападения – на 24 ноември, 10 и 20 декември. София почва да живее в постоянен страх от сирените.

Страшният 10 януари 1944 г.

Отминават коледните празници в студена и затъмнена София. Идва мразовитият и слънчев 10 януари 1944 г. Около 12,30 ч. на обед формация от около 200 американски бомбардировача В-17 и В-24 е на подстъпите към София. Съпровождат ги не по-малко от 100 двукорпусни изтребителя Р-38 “Лайтнинг”. Бомбардировачите нанасят удар по София в 12,35 ч., а в 22 часа през нощта 80 британски бомбардировача “Лелингтън” повтарят удара и хвърлят нови 1000 бомби предимно в източните квартали. Убити са 750 души, ранени са около 700. Напълно са разрушени 3304 сгради, частично – 427. Съобщителната и водоснабдителна мрежа са прекъснати, пламтят южното крило на Народния театър, сградата на БАН, съседните здания....

Лошото време отпраща въздушните ястреби над други наши селища

На 24 януари е предприето ново нападение над София, но в този ден природата е на страната на софиянци. Цялото Софийско поле е потънало в дебел слой мъгла. Самолетите на 15-а въздушна армия на САЩ не разполагат с уреди за сляпо бомбардиране, каквито имат нощните бомбардировачи на Кралските военновъздушни сили (RAF). И след като се въртят над Витоша в продължение на 45 минути, бомбардировачите поемат в различни посоки.

Една група бомбардира Скопие, тогава на територията на Царство България. Друга формация от 84 бомбардировача удря Враца. Загиват 124 и са ранени 250 врачани. Изтребители слизат ниско и обстрелват града с бордното си оръжие. Бомбардирани са и други селища в Северна България. Общо над страната са пуснати около 800 бомби.

След известно затишие бомбардировките са подновени в нощта срещу 16 март от британска тактическа бомбардировъчна група. Тя спуска върху централната част на столицата около 4000 запалителни магнезиеви бомби, предизвикали над 70 пожара. През нощта следва втори удар по цели в района на Централна жп гара и в района на кв. Лозенец. Разрушени са 45 и са засегнати 13 сгради и постройки, като жертвите се изчисляват на 19 убити и 76 ранени.

Най-убийственото и мощно нападение

В ясния безоблачен ден на 30 март следва най-жестоката бомбардировка. Бомбардировъчна формация, имаща задачата да бомбардира София, е от около 450 бомбардировача “Либерейтър”, “Флайнг фортрес”, “Митчел” и “Халифакс”. Те са придружавани от 150 изтребителя “Лайтнинг”. Пуснати са 3000 разрушителни и голям брой запалителни бомби, сринати са 3575 сгради. Загиват 139 души, пламват над 2000 пожара.

Дълго догарят зданията на Народния театър, Министерския съвет, Министерството на правосъдието и финансите, Народната библиотека, хотел “България”, Държавната печатница, Светия Синод и други “военни обекти”. В пепелища тънат бул. “Дондуков”, ул. “Търговска” (днес “Пиротска”), ул. “Мария-Луиза”, ул. “Клементина” (днес бул. “Ал. Стамболийски”), ул. “Леге”, площад “Батенберг”...


Зловещата равносметка

Общо по време на операция “Point Blank” (прицел от упор) София е бомбардирана 11 пъти, както и Враца, Дупница и още 18 селища.

- Хвърлени са 45 265 разрушителни и запалителни бомби. Част от тях са със закъснител, за да избухнат по-късно, когато хората са напуснали скривалищата.

- Използвани са и бомби във вид на играчки и писалки, предназначени да убиват и осакатяват деца.

- Загиват над 2477 души, 99 на сто от които са цивилни граждани, жени и деца. Ранените са двойно повече. Разрушени са над 12 000 сгради. Изсипаният над столицата 4350-тонен бомбен товар срива близо 1/4 от сградния й фонд. Материалните щети достигат астрономическата сума 24 млрд. лева.

Демократът Чърчил посреща данните от разрушителните бомбардировки над България с думите: “Отлично!”.

https://www.blitz.bg/article/28789



5 минути София - Бомбардировките над София / 5 minutes Sofia - Bombing of Sofia

На 10 януари се навършиха 70 години от най-жестоките бомбардировки над София по време на Втората световна война от страна на британската и американската авиация. Само за 2 дни загиват почти 1000 мирни жители. Когато на 13 декември 1941 г. Народното събрание обявява символична война на Великобритания и САЩ, никой от управляващите не е предполагал, че двете държави ще се опитат да сринат наши градове със земята като наказание, че България е съюзник на нацистка Германия. Обратът във войната в полза на съюзниците СССР, САЩ и Великобритания през 1943 г. им позволява да извършват стратегически операции върху германските съюзници, сред които е и Царство България. С акад. Георги Марков коментираме трагичните събития от онази епоха. Видният историк не се страхува да каже, че виновник за тази жестокост е Уинстън Чърчил.

Акад. Марков, как се получи така, че България, която обяви само символична война на САЩ и Англия, бе атакувана жестоко от тяхната авиация през 1943-44 година?

Британският премиер Уинстън Чърчил е имал стратегия - срещу съюзниците на Германия да се хвърлят много бомби, така че те да се откажат от съюза с Хитлер. Първо, бомбардировките започват срещу самата Германия. Сринати са Кьолн, Хамбург, но най-голямото престъпление е срещу Дрезден, където само за три денонощия загиват 135 000 души, главно жени и деца. Това са военни престъпления, които Чърчил оправдава със стремежа да се подкопае моралът на населението, не само бойният дух на армията. Освен на фронта ударите се нанасят и в тила. През лятото на 1943 г., когато англо-американците стъпват в Италия, те вече имат бази, от които могат да бомбардират и България.

Не е ли парадокс - обявяваме символична война и реално не водим активни бойни действия със съюзниците, но се оказваме жертва на техните бомбардировки?

Това е резултат от фаталната стъпка на правителството на Богдан Филов. Подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. е било неизбежен акт по силата на тогавашната военна необходимост, свързана с балканската кампания на Вермахта срещу Гърция и Югославия. На 13 декември 1941 г., под натиска на силите от Тристранния пакт, България обявява война на САЩ и Великобритания. Тогава Чърчил зачерква България с червено. Той държи една реч в началото на 1942 г., че българите са грешен народ, три пъти се озовават срещу англичаните и затова трябва да бъдат наказани. Бомбардировките отпреди 70 години унищожават жилищни квартали, не толкова военни обекти. Целта е да всеят ужас сред населението, то да се обяви против съюза с Германия и да се опълчи на управляващите.

Чърчил ни наказва 2 пъти - с бомбардировките и след това в Ялта, когато дава България в сферата на влияние на СССР и на Сталин.

Да. Сега завършвам една книга за историята на Втората световна война, но от гледна точка на победените. В нея се обявявам против известната теза, че победителите не ги съдят и те пишат историята. За мен Чърчил е един военнопрестъпник, когото нареждам до Хитлер. Чърчил също е масов убиец. Може да е гениален британски държавник, но не може целенасочено да унищожава стотици хиляди жени и деца и ние да мълчим за това. Последиците у нас са над 2500 невинни жертви. Американците бомбардират през деня, англичаните през нощта. Какъв военен обект е Народният театър?! Ами БАН?! Какъв военен обект са хилядите разрушени жилища в София, Дупница, Кюстендил, Стара Загора...

Крайно време е да се каже, че и антихитлеристката коалиция е извършвала военни престъпления и дори престъпления срещу човечеството. Япония също е бомбардирана - Токио, ами атомните бомби над Хирошима и Нагасаки! 300 000 души са убити от раз. За мен е възмутително, че преди няколко години пред американското посолство се откри паметник на загиналите американски летци, които са убивали мирни софийски жители. Още по-възмутително е, че партиите, с изключение на „Атака", не отбелязаха 70-ата годишнина от тази трагедия. Това удивително съвпада с политиката преди 89-а година. Тогава пак не се споменаваше за бомбардировките, защото САЩ и Великобритания са съюзници на Съветския съюз и бомбардировките са извършени със съгласието на Сталин. Сега пак е неудобно да се почетат жертвите, защото сме съюзници в НАТО. Крайно време е да престанем да политизираме историята. Победителите също носят отговорност. Историята трябва да осъди техните военни престъпления.

Не се ли опасявате, че заради тези думи ще ви обвинят, че едва ли не защитавате нацистите и отделно наливате вода в мелницата на „Атака"?

Не се страхувам да ми лепят политически етикети. Аз съм историк. Българският парламент трябваше да излезе с декларация и да почете жертвите на този въздушен терор. Самите германци също не смеят да отбележат унищожението на Дрезден. Когато преди години един общински съветник от града стана и каза, че трябва да се споменат жертвите на англо-американския въздушен терор, те веднага го обявиха за неонацист. И понеже е германец, казаха, че е обременен с наследството от нацизма, и човекът спря да говори. Аз в това отношение не съм обременен. Доказвам с факти, че англо-американците съзнателно са унищожавали мирно население. Възмутително е тези летци, убивали мирни граждани, да бъдат обявявани за герои. Такива паметници няма нито в Германия, нито в Италия, които също са бомбардирани от съюзниците.

Смятате ли, че трябва да бъде издигнат паметник на българските жертви?

Да, разбира се. Берлускони, в качеството си на министър-председател на Италия, откри паметник на жертвите на англо-американските бомбардировки. Италия е в НАТО и в ЕС, но Берлускони имаше доблестта да открие такъв монумент в Рим. След като има в Рим, защо да няма и в София?! След като има паметник на американските летци, убивали софиянци, защо да няма паметник на жертвите?! Преди 89-а година у нас се криеше, че англо-американските самолети са кацали в Украйна, когато Съветската армия вече е била в контранастъпление, зареждали са със съветски бомби и пак са бомбардирали България и Румъния. Има протоколи от срещи на Сталин с британския външен министър Антъни Идън, които бяха издадени като книга в Съветския съюз. Идън казва на Сталин, че Великобритания ще бомбардира българите, и Сталин казва: „Да, бомбардирайте ги, те заслужават това." Тези редове бяха изтрити както от съветското издание, така и от българския превод. Но бяха запазени в англо-американското издание. Тогава имаше цензура, но сега, след като няма, трябва да се каже историческата истина за поведението на Сталин и Чърчил спрямо България.

Бомбите над София и над други български градове са били пускани във формата на детски играчки.

Така е. Има и загинали деца, стотици осакатени. Това ако не е престъпление срещу човечеството. Дълго време ни втълпяваха, че ние сме спечелили войната. Не! България загуби Втората световна война. Има договор от 10 февруари 1947 г., според който всички съюзници на Третия райх - България, Румъния, Унгария, Италия, Финландия, са губещи. Въпреки че ние участвахме срещу Германия на заключителния етап на войната и дадохме толкова хиляди жертви, ние не бяхме признати не само за съюзници, не бяхме признати дори за съвоюващи. Ние сме победени, какво ни залъгваха, че сме я спечелили?! Когато на 9 октомври 1944 г. в Кремъл най-цинично се разпределят процентите между Чърчил и Сталин, британският премиер казва: „Мен ме интересува Гърция. Гърция е моя." Това е Източното Средиземноморие.

„Българите и румънците ги взимай", казва Чърчил на Сталин. Чърчил ни предаде на Сталин. Ние знаем кой е Сталин. Знаем, че е масов убиец спрямо своите граждани и спрямо чуждите. Но не може да възхваляваме Чърчил, че е един хуманен държавник. Да, той е блестящ оратор и политик. Но той е и представител на една империя, която иска да оцелее. Не бива да се самоцензурираме нито по отношение на Съветския съюз, нито по отношение на новия Голям брат - САЩ, и Великобритания. Не може да казваме с лека ръка: било каквото било. Не е така. Историята трябва да се помни.

Къде е царското правителство по време на бомбардировките?

За съжаление цар Борис III вече го няма. В историята няма „ако", но ако царят беше жив, може би историята щеше да се развие по малко по друг начин. По време на дневната бомбардировка на 10 януари 1944 г. правителството е в София. След това министрите и регентите се евакуират в Чамкория, днешен Боровец. Това е най-голямата заблуда на премиера Богдан Филов. Той казва, че войната е символична и англо-американците са далече. Правителството му има голяма вина за въздушния терор. Филов се огъва пред Германия и вкарва България в Тристанния пакт. А това предопределя съдбата на България и влизането й в съветската зона. Този фатален 13 декември, когато обявихме война на съюзниците, ни предреши съдбата за следващите 45 години.



Въпрос на гледна точка - Сеячът на бомби за София


Въпрос на гледна точка - Разгарянето на пожара


Пряка демокрация - Е8 20.12. 2014 г.

Иван Янев  "Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература"

След присъединяването на България към Тристранния пакт, Великобритания решава да прекрати дипломатическите си отношения с нея, както впрочем английската дипломация по-рано предупреждава българските управници. На 2 март 1941 г. Рендел е на аудиенция при царя и му заявява английското намерение за прекратяване на отношенията, и както пише Илчо Димитров го пита дали нещо налага неговото оставане в София. Царят показа неангажираност, но споменава, че когато немските войски настъпвали в Румъния и Унгария, Англия не реагирала по този начин. Английският дипломат заявява, че в този случай става въпрос за реална опасност за Англия и за нейната съюзница Гърция. На 5 март Рендел официално съобщава за прекратяването на дипломатическите отношения между Великобритания и България. След като чува за това по радиото, пълномощният министър в Лондон — Момчилов телеграфира до София, че си подава оставката. От двореца са отстранени придворните дами сестри Петрови, които на 1 март „демонстративно“ канят Рендел на чай. България прекратява дипломатическите си отношения с Полша, Белгия и Холандия. Д. Сирков пише, че на 3 март президентът Рузвелт блокира българските авоари в САЩ. Според П. Шопов в резултат на присъединяването на страната към Тристранния пакт, на 4 март Рузвелт блокира българските авоари в САЩ, също на 4 март той подписва заповед, „по силата, на която се замразява всякаква българска държавна собственост в САЩ или такава на български граждани.“ Съветският съюз реагира отрицателно на присъединяването на България към пакта. Вишински заявява на Стаменов, че присъединението към договора разширява войната. На 3 март СССР декларира своята отрицателна позиция за влизането на България в пакта. След 5 март персоналът на британската легация отпътува за Истанбул. Там в хотел „Пера Палас“ се случва неприятен инцидент. В един от куфарите на легацията избухва бомба, която убива трима и ранява 22 души. За експлозията Англия обвинява България, а пък от българска страна се твърди, че това е или английска инсценировка, или става въпрос за небрежно боравене със собствените експлозиви, за което английското разузнаване е наясно. След пристигането в Англия, на вече бившия английски пълномощен министър в София — Рендел му е зададен въпрос защо българският цар избира Германия. Той отговаря кратко: „Страхът от Русия.“ Английският дипломат не би сгрешил, ако към това твърдение бе добавил и невъзможността на Великобритания, демонстрирана нееднократно в навечерието и началото на войната, да окаже реална помощ на България или на някоя друга страна. Преценката на английския премиер за влизането на България в пакта е: „…предателско съучастие на Борис и неговото правителство.“
Подписа си под протокола за присъединяването към пакта слага Филов, а не Попов, който твърди, че е болен и остава в София. Преценката на Германската служба за сигурност за българския външен министър се изразява в доклад от края на ноември 1940 г., в който се казва: „Министърът на външните работи Попов трябва да се смята за глашатай на противниците на дружелюбната спрямо Оста политика.“[8] На 2 март в Народното събрание правителственото мнозинство гласува декларацията за присъединяването на България към Тристранния пакт...
На 19 април цар Борис има среща с фюрера във Виена, като срещата е поискана от монарха. Целта е да се уточни кои земи ще бъдат предоставени на България. „Хитлер обеща да даде на България Тракия до линията Дедеагач — Свиленград, без да се стига до турската граница, за да не се дразни в този момент Турция.“ В Македония, където се сблъскват българските и италианските интереси, положението е сложно. Една част от Вардарска Македония е заета от Италия, но немците обещават Охрид да бъде под българска власт. Филов пише, че при заминаването на царя за срещата му с Хитлер на 19 април — денят, когато българската армия започва своето навлизане в Македония, монархът е бил нервен, но при завръщането си на следния ден следобед бил доволен от срещата. Царят поставил въпроса за Солун, но Хитлер оставил разрешението на този проблем след войната, а за Охрид щяла да се вземе предвид и италианската позиция. На 23 април вечерта на среща с Филов и Попов монархът изразява своето безпокойство, че България може да загуби Дебър и Тетово, но двамата министри го уверяват, че това не е толкова съществено. Според Филов „работата се слага така: за Солун Фюрерът още не бил взел решение; също и за гръцка Македония. Сръбска Македония до Шар и Качаник с Враня и Пирот ще бъдат наши; в Тракия на изток от линията Свиленград-Дедеагач ще се направят вероятно концесии на турците.“
Българите посрещат с изключителен възторг връщането на Македония. Сотир Нанев има щастието да бъде един от първите българи, които навлизат в новите (стари) земи на България. Той пише възторжено: „Ние преминахме границата и влязохме ликуващи в новоосвободена Македония. От гърлата на всички се чуха възторжени слова за този многоочакван ден: Македония, люлката на българската писменост, е свободна и присъединена към майката родина.“ На 19 април Германия дава зелена светлина на София и българската армия започва да навлиза във Вардарска Македония и Беломорска Тракия, а царят вече е наричан „обединител“. Беломорската област е дадена на България като компенсация за влизането на страната в Тристранния пакт, а въпросът за Вардарска Македония се разрешава внезапно, най-вече поради събитията в Югославия. Ако тя бе останала лоялна към Германия, този болезнен за България проблем нямаше да получи такова решение. Германия няма намерение да задоволи България за сметка на Югославия, но след като последната изневерява на Тристранния пакт, Берлин решава сурово да накаже западната българска съседка. В Македония започват безкрайните търкания с италианците, които искат да откъснат повече части от територията на Македония и да ги присъединят към територията на Албания. Усилията, положени в Беломорската област от страна на новата българска администрация, подробно са разгледани в непубликувания дисертационен труд на Ваня Стоянова „Беломорската област 1941–1944 г.“ (1991 г.) Новите земи, включени в Царство България, според Ст. Рачев изглеждат така: „С тези граници в България бяха включени нови 39 756,6 кв. км и население 1 875 904 души, разпределени така: Македония — 23 807 кв. км и население 1 061 338 души. Беломорието — 12 363 кв. км и население 632 033 души, о-в Тасос — 443 кв. км и население 13 500 души, о-в Самотраки — 184 кв. км с население 3 866 души и Западните покрайнини 2 968 кв. км и население 165 167 души.“
На 24 април е подписана спогодбата Клодиус-Попов, която дава право на България да администрира новите земи. Вижда се, че Германия не желае на този етап окончателно да разреши териториалните аспирации на България, а предпочита да я държи изкъсо. В Западна Тракия немците създават контролирана от тях територия, към която България има основателни претенции. Егейска Македония също остава извън новоприсъединените земи. България започва въвеждането на българско законодателство в новоосвободените земи, в които се утвърждават три центъра — Битоля, Скопие и Ксанти.
Гърция прекъсва дипломатическите си отношения с България на 23 април, а България прекратява същите с Югославия на 15 април. Югославското правителство в емиграция прекратява дипломатическите отношения с България на 5 май и се намира във война със същата от 6 април. На 8 май София е информирана, че Райхът позволява да се заеме административно Тракия, в това число островите Тасос и Самотраки. В края на май завършва настаняването на българските войски в новоприсъединените области. Обособяват се три области — Беломорска с център Ксанти, Скопска с център Скопие и Битолска с център Битоля. Западните покрайнини са присъединени към Софийска област...
Германия разчита, че войната срещу Съветския съюз ще бъде светкавична. След избухването й България има известни притеснения, че ще бъде поканена от Германия да участва. Но немците искат от нея не военна, а дипломатическа подкрепа. България се задължава да отстоява интересите на Германия в Москва. След немските интереси, България поема задължението да защитава и интересите на Унгария и Румъния, които също са във война със Съветския Съюз. Както вече бе посочено, в началото на юни цар Борис прави две визити — на 7 юни се среща с Хитлер, а на 12 е в Рим при Мусолини. По време на срещата с фюрера, според Ст. Груев, царят е разполагал с надеждна информация за готвеното нахлуване в СССР. Хитлер се е изказвал за Съветския съюз отрицателно и подхвърлил българите да заменят кирилицата с латиница, но „цар Борис отмина с мълчание тази идея.“ В дневника на Филов се твърди, че царят е отговорил на Фюрера, че другите славянски народи са взаимствали азбуката от нас...
„На 25 ноември 1941 г. в Берлин, освен България, към Антикоминтерновския пакт се присъединяват още шест сателитни държави — Дания, Финландия, Хърватско, Румъния, Словакия и Нанкинското правителство на Китай.“
„В началото на декември 1941 г. английското правителство обявява война на Румъния, Унгария и Финландия, но не се решава да обяви война на България.“ Емигрантското правителство на Югославия отправя въпрос към английското правителство защо България не е включена в списъка на държавите, на които кралството обявява война. Англичаните се оправдават с мотива, че Москва е поискала такова обявяване. За разлика от останалите, България не е във война със СССР и поради този факт Лондон декларира, че не е във война със София.[86] След отказа на Лондон да обяви война на България, събитията се стичат така, че България първа обявява война на Великата сила...
След японското нападение над Пърл Харбър на 7 декември САЩ влизат във войната. Всички съюзници трябва да им обявят война, включително и България. Царица Йоанна пише, че след решението на българския парламент за обявяване на война на САЩ и Великобритания царят изчезнал и агентите не могли да го открият чак до вечерта. Тогава царят бил намерен в един тъмен ъгъл в храма „Св. Александър Невски“. На същия този 13 декември са организирани демонстрации, подкрепящи решението за обявяване на война, а участниците в тях предприемат действия срещу легациите на Великобритания и САЩ. Вечерта царят кани американския пълномощен министър и лично му поднася извиненията си за вандалските прояви на демонстриращите и нарежда още същата нощ да се поправят пораженията. Царят заявява, че американските граждани, които имат желание, могат спокойно да останат в България. Американският колеж продължава своята дейност с американски преподаватели. В спомените си Александър Цанков пише, че влизането на България във война със Великобритания и САЩ е било погрешен ход. Тезата му е, че единствен царят решава тези въпроси. Ето как Цанков характеризира българските действия по отношение на двете могъщи западни сили: „Грешка в политиката на цар Борис беше обявената война на Англия и Америка. За мен и за всички държавници остана неизвестно по кои причини се обяви тая война. Всички бяхме не само изненадани, но и смутени. Общо бе неодобрението и недоумението.“
На 25 декември Англия обявява война на България. Първоначалната позиция на САЩ е да не обявява война на сателитите на Германия, но по-късно тази позиция еволюира и на 6 юни 1942 г. Съединените щати обявяват война на България, Унгария и Румъния..."

https://chitanka.info/text/3532/4

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Иван Янев "Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=569

Цитат на: Hatshepsut - 25 Сеп 2018, 07:47:02

Акад. Георги Марков: Чърчил е военнопрестъпник!

Приемам с много големи резерви писанията на служителя на комунистите, а сега академик Г. Марков. Моят цитат е относно статията.
А сега, по същество.

Митът за Чърчил и Картофената нива в София

Според митът, Чърчил, по време на заседание на Парламента на 28 септември, 1944 г., заявява че София ще бъде превърната в картофена нива ако България не вземе правилната страна във войната.

Ето какво всъщност се казва в речта за България:

"Условията за примирие с България все още не са подписани. Съветската интервенция в този военен театър беше внезапна и ефективна. Тяхното (на СССР-б.пр.) внезапно обявяване на война на България беше достатъчно за да я принуди обърне своите подли армии срещу германските нашественици. Британия и САЩ отдавна са във война с България и сега се присъединяват към Съветския съюз в изготвянето на подходящи условия за постигане на примирие. През последните 35 години, българският народ беше натикан от своите лидери в три катастрофални, безнадеждни и грешни войни и що се отнася до последната война, ние не можем да забравим всички актове на жестокост и подлост, за които българите са отговорни що се отнася до Югославия и Гърция. Самите те (българите - б.пр.) не пострадаха изобщо. Едни от най-лошите военни престъпления принадлежат на българите. Деянията на техните войници, които потискаха, по заповед на Хитлер, населението своите притиснати, малки съседи Гърция и Югославия, е срамна страница, за която ще трябва да се даде пълно разкаяние. Те може би искат даги третираме като съвоюваща страна. Що се отнася до Великобритания, българите ще трябва да извървят дълъг и несигурен път преди да им признаем някакъв специален статут, с оглед на несправедливостите, причинени от тях на нашите съюзници от Гърция и Югославия. Междувременно, нека напреднат и унищожават всякаква германска армия, която срещнат на вражеска територия, но ние не ги искаме в пределите на земите на нашите съюзници. Това е единственият път, по който те могат да постигнат своите интереси. Колкото по храбро те се нахвърлят върху германците, толкова по-вероятно е да привлекат с добро вниманието на нациите-победителки, с оглед на предишните им злодеяния."
Според друга версия на мита, Чърчил заплашва че ще превърне София в картофена нива още през февруари, 1941 г., когато се опитва да убеди България да не влиза в Тристранния пакт.

Ето какво всъщност се казва в речта от 9-ти февруари, 1941 г.:

"Една от най-големите ни трудности е да убедим неутралните страни в нашата победа. Изумително е, че те са така заслепени и не виждат бъдещето така ясно, както ние. Помня по време на последната война, през юли, 1915 г., ние започнахме да смятаме, че България е поела в погрешната посока, за това г-н Лоид Джордж, г-н Бонар Лоу (по това време водач на Консервативната партия - б.пр.),сър Ф. Е. Смит ( по това време Главен адвокат на Англия и Уелс - б.пр.) и аз поканихме българският посланк (Панчо Хаджимишев - б. пр.) на вечеря за да му обясним как цар Фердинанд ще се направи за посмешище пред целия свят ако избере губещата страна. Нямаше смисъл. Горкият човек или не го разбираше или не можа да убеди правителството си да го разбере.

Така България, против волята на своя селски народ, против всичките си интереси, тръгна да гони опашката на Кайзера и беше трагично разпарчетосана и наказана когато победата беше спечелена. Вярвам, че България няма да допусне втори път същата грешка. Ако това се случи, българските селяни и народ, за които във Великобритания и САЩ се мисли с добри чувства, за трети пореден път в рамките на тридесет години ще бъдат вкарани във война - ненужна и катастрофална."
Източник: https://winstonchurchill.org/…/1941-1945…/give-us-the-tools/
Преводач: Александър Стоянов

Граница между България и Албания по време на втората световна война

На 10 януари се навършиха 76 години от една от най-мащабните и кръвопролитни англо-американски бомбардировки над страната ни. Да си спомним за бранителите на българското небе!


Българско военно чудо: Защитата на българското небе

Български полицаи в беломорския град Драма по време на Втората световна война, 1941-1944
Оцветена фотография от Royal Bulgaria in color,