Руската империя и България

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 06:52:39

Руската империя и България

Изработването на Търновската конституция през 1879 г. е описано точно и авторитетно в Строителите на съвременна България от Симеон Радев. България не се съобразява с руските препоръки и внушения и, според Пламен Цветков, след САЩ, Швейцария и Франция, с приемането на тази конституция, е четвъртата парламентарна демокрация, опряна на всеобщото, равно и пряко избирателно право. По съдържание и дух Търновската конституция се различава диаметрално от закостенелите, реакционни правила, по които е построена и функционира руската държавност. Тя противоречи на масовата руска реакционна мисъл. В годините след Освобождението България се ръководи директно от руски генерали като военачалници и администратори. Те са настроени негативно към основния ни закон. По техни съвети княз Александър Батенберг суспендира конституцията за две години (1881-1883). Впоследствие е принуден да възстанови действието й под натиска на преобладаващите демократични настроения и тенденции.

Ето как междувременно руският писател и философ Константин Леонтиев (1831-1891) коментира посоката, поета от България с приемането на Търновската конституция: ”България и Сърбия решително поискаха да влязат в пътя на европейските конституционни страни. Те присадиха европейските парламентарни и други учреждения. С една дума, те се облегнаха на “гнилия запад”, като се помъчиха да изтръскат от себе си всичко азиатско-византийско. Не затова - се провиква меланхолически Леонтиев - руските орли прехвръкнаха Дунава и Балканите, за да могат сетне сърбите и българите да люпят на свобода кокошите яйца на буржоазното европейство”.14 Същият Леонтиев казва: ”Да не забравяме, че принципът, в името на който ний всякога се вмесвахме в работите на Изток, не беше племенен, а вероизповеден!”

В идеологическия инструментариум на руския империализъм през вековете и до наши дни важна роля е отредена на православието. В националния химн на повалената през 1917 г. империя присъстваше и словосъчетанието “Царь православний”. Задължително са били покръствани в православието всички чужденци, мъже и жени, достигнали до върховете на държавната йерархия като императрица Екатерина ІІ и неправославните съпруги на царете. Повод за стълкновения между Русия и България на най-високо държавно ниво често е бил въпросът за православието. През 1891 г. Стефан Стамболов разтурил Светия синод, понеже оттам било разпоредено по време на богослужение да се споменава името на руския император, вместо това на княз Фердинанд. Натрапчиво било внушавано, че руският цар не само е защитник на православния свят, но и че най-добре той пази чистотата на православието. Още от ХV век в Русия е разпространен митът, че след залеза на Римската империя и падането на Цариград под турска власт (1453) Москва е трети Рим, наследник на двете империи – Римската и Византийската.

Друго идеологическо оръжие на руския империализъм е т. нар. славянофилство, или панславизъм. Основател на научния панславизъм е чехът Павел Шафарик (1793-1861), а на литературния – неговият сънародник Ян Колар (1793-1852). Те лансират идеята за единна славянска нация. Освен чехи, техни последователи са поляци, хървати и пр. Съвременниците се шегували с наивния им ентусиазъм и че при срещите си, по липса на общ език, разговаряли на немски. Но, достигнало до Русия, това любителско течение взема съвсем друг облик и става важно оръжие за русифициране на неруските славяни. Славянският събор в София през 1910 г. е бил организиран от несменяемия му председател и председател на Славянското дружество в България С. С. Бобчев, народняк и русофил, професор по старобългарско право. Той бил самоуверен шумен параден поддръжник на идеята за общославянска държава и апологет на руското самодържавие. В София пристигнали делегати от всички славянски страни с изключение на поляците, които отказали да дойдат.

Руският панславизъм е антиевропеизъм с подчертано политическо острие. Погодин, който прогласява панславизма още в 1838 г., мечтае да включи в руската империя 30 милиона славянски братя, пръснати между Цариград и Венеция, между Морея (Пелопонес) и Балтийско море. Ето неговите думи: ”Не лежи ли политическата съдба на Европа, и с това на целия свят, в нашите ръце, стига само да посегнем към нея”.16 Сто години след прокламирането на панславистката идея, наследниците на нейните някогашни сторонници, вече като съветски държавни ръководители, сключват на 23 август 1939 г. пакта с хитлеристите, който им развързва ръцете да щурмуват славянска Полша. На 17 септември същата година СССР довършва започнатата на 1 септември 1939 г. агресия и окупира Източна Полша. Линията, до която достига Червената армия, остава съветска граница и след края на войната. Хиляди полски офицери, заварени в завзетите територии, а не пленени в бой, са разстреляни на съветска земя в и близо до гората Катин - престъпления официално признати неотдавна от Русия. Столетия преди това Полша е опознавала “славянските” похвати на източния си “славянски” съсед – Руската империя. Последната потушава жестоко две полски антируски въстания през 1830 г. и 1861 г., второто през царуването на цар Александър ІІ, наречен през 1861 г. “освободител” на крепостните. Въпреки че в следващия половин век нещастните руски селяни не са имали условия да се възползват от дадената им на книга свобода.

След появата на малкото българско княжество през 1878 г. у нас развиват усилена дейност руснаци, представящи се за ревностни “славянофили”. Ето истинското лице на един от най-известните между тях – Иван Аксаков (1823-1886). Когато към него се обърнал Трайко Китанчев (1858-1895) с молба да се намери и да бъде назначен учител по български език на постъпилите в Московския девически пансион български момичета, последният учудено възкликнал: “Разве у вас есть язык – та-та, до-до, ни-ни… (това долавял от нашата реч Аксаков) У вас язык тарабарский (безсмислено дърдорене)… Вы лучше учитесь по русски…”

С руско-турската война от 1877-1878 Русия не постига многовековната си мечта да завладее Цариград. Когато нейната армия прониква в близост до великия град, някои горещи глави, заразени от великоруската идея не проумяват невъзможността да се направи следващата крачка – влизането в Цариград. Още повече, че в Босфора се появява мощна британска флота. Но в резултат на приключилата война Русия придобива територии в Кавказ и присъединява Южна Бесарабия. На новото полунезависимо (трибутарно, т.е. плащащо данък) Княжество България тя възлага сериозни надежди за бъдещото постигане на своите цели. Както се изразява дипломатът славянофил Татищев: “Българската армия не само спазва своята органична връзка със своята майка – руската армия, но става нейна съставна част. Приема в редовете си мнозина руски офицери и унтерофицери, като признава над себе си властта на един военен министър, генерал на руска служба, назначен от Господаря-император. За първи княз на България е избран единогласно от Великото народно събрание принц, посочен от нашия комисар, като кандидат най-угоден за царствения освободител на България”.

Както вече писахме, по руско внушение княз Александър Батенберг суспендира ненавистната на руските реакционери конституция, но т. нар. “време на пълномощията” се запазва само две години. Именно тогава (1881-1883) е един от най-мрачните периоди в новата ни история. Държавата е поставена в пълно подчинение на руските желания и в зависимост от тях е не само войската, но администрацията и стопанството. Катастрофално е състоянието на нашата независимост, но все пак не достига трагедията ни през периода 1944-1989. В известни области нашите предци намират воля и сили да се противопоставят на руското нахално вмешателство. При завръщането си от посещение при император Александър ІІ, зет на бащата на нашия княз Александър Батенберг, още във Варна му се представят двама руснаци – Утин и Чорни, агенти на петербургския банкер Гинсбург. Те носят препоръчителни писма от някои руски генерали, искат концесии и представят проект за построяването на железница, която да свързва София с Дунава при Русе или при Свищов. Нашият министерски съвет категорично отхвърля този проект, въпреки ходатайствата на славянофилите. В Петербург тълкуват отказа като антируско действие. Младите ни държавници намират за приоритетно прокарването на линията Цариброд – Вакарел, с която се свързват пряко с Цариград и Виена (Европа!).

Следващите събития са известни на познавачите на нашата история, професионалисти или любители – Съединението на 6 септември 1885 г., изтеглянето на руския команден състав от неукрепналата ни войска, Сръбско-българската война и неочаквания български военен триумф – начало на истинската наша независимост. Русия не може да се примири, че нашият княз отказва да бъде неин лакей и става символ на свободната българска държава. Ръководен и финансиран от Петербург преврат детронира княза-победител на 9 август 1886 г. При окончателното напускане на България, след като князът е върнат за кратко с контрапреврат, на ломското пристанище той споделя с изпращачите: “Не моята личност е причина за руската непримиримост, а БЪЛГАРСКАТА КОРОНА!”

Думите му категорично се потвърждават през следващите 11 месеца, когато българският престол е вакантен. Впечатлителен е провалът на ген. Каулбарс, специалният пратеник на руския император. Без последствие остават неговите солдафонски ултиматуми. Знатни европейци са възхитени от българското поведение, резултат от добитото самочувствие след победите срещу Сърбия и устояването на руския натиск. За Турция и Великобритания вече е ясно, че България не приема ролята на безгласна руска пионка. Но в европейските царстващи дворове страхът от империята на Романовците оказва своето влияние. Избраният на 29 октомври 1886 г. за български княз датски принц Валдемар не се осмелява да приеме българската корона, след като е бил свидетел на безцеремонната руска разправа с първия български княз. Любопитно е да се знае, че Нелидов, руският посланик в Цариград, се хвалел, че организирането на преврата от 9 август за детронацията на Батенберг струвало на Русия САМО 300 000 лева. През февруари 1887 г. Русия успява да организира опит за нов преврат, известен като Русенския бунт, завършил с разстрела на неколцина офицери-русофили.

В онази епоха, когато в Европа само Франция и Швейцария са републики, не можело българският престол да остава дълго вакантен. Споменахме вече за угрозата самият руски император да приеме към другите си титли и титлата Великий князь болгарский, т. е. България официално да бъде погълната от Великата северна империя. Възможностите за решаване на кризата са били крайно ограничени. Първият регент Стамболов не е имал нито време, нито кандидати, между които да избира. През юли 1887 г. княз Фердинанд Сакс Кобургготски встъпва на българския престол. В това размирно време София станала свидетел на антируски демонстрации с непристойни прояви на буйни млади българи. Най-авторитетни руски писатели, даже славянофили като Ламански и граф Толстой, впечатлени от случващото се, нарекли войната за нашето освобождение “величайша глупост на Русия”.

Следващите 8 години до свалянето на Стамболов и смъртта на Александър ІІІ, са бурно и неспокойно време, изпъстрено с драматични събития: осуетени гранични провокации, (Набоков – 1887 г.), заговор на майор Паница – 1890 г., организация в Одеса на български емигранти – 1889-1891, убийството на министър Белчев – март 1891 г., убийството на д-р Георги Вълкович в Цариград – февруари 1892 г. “Благодетелят” на България граф Игнатиев не остава безучастен при акциите срещу “неблагодарна” България. Като председател на Петербургското славянско благотворително дружество той ходатайства за отпускане на оръжие и бойни припаси при руските експедиции. Замесен е и в убийството на Вълкович. Славянските дружества са превърнати в придатък на Азиатския департамент към министерството на външните работи.20 След 1883 г. България се отдалечава от пълното интегриране в руските държавни структури. Детронацията на Батенберг охлажда чувствата на безрезервна преданост и благоволение пред освободителите. Следва прекъсване на всякакви отношения, включително и дипломатически, с великата империя. Знак за помирение е кръщението в православие на престолонаследника княз Борис Търновски. Негов кръстник е новият император Николай ІІ. През 1898 г. се амнистират българските офицери русофили, приети междувременно на руска служба. Затоплят се и отношенията между дипломациите на двете страни. Съществена роля в тези процеси играе силното желание на княза, впоследствие цар Фердинанд, за по-близки отношения с Русия, като трамплин за признаването му от цяла Европа. При обявяването на нашата независимост през 1908 г. наред с руския се появява и втори цар в Европа, което едва ли много се е понравило на Петербург.

30-те години след 1878 г. са период на силно руско облъчване спрямо България. Проруски симпатии завладяват българските селски маси, защото след 1878 г. те заемат и си разпределят бейските чифлици. Петко Каравелов узаконява заграбването на “господарските” земи. Доста български деца попадат в Русия с помощта на руски благодетели “да се възпитат и изучат”. У нас нахлува българска интелигенция от Бесарабия и Херсонска област, която духовно е русифицирана. Проникват и множество гимназиални учители, лекари и инженери, които са били компрометирани в Русия като нихилисти. Страната се залива от руска книжнина - нямали сме своя. Всяка гимназия създава “училищна библиотека” комай само от руски книги, много от които забранени в Русия. Децата се надъхват нихилистически, със страстен интерес към водените в Русия борби. Почнали с идеите на Френската революция, те се изострят в анархизма на Бакунин, за да се впрегнат после в хегелианското тиктакане на марксизма.

Лъкатушната политика на българските правителства се поддава на руските внушения при създаването на Балканския съюз през 29 февруари 1912 г. Независимо от ласкавите думи и прегръдки, нашата освободителка не желае искрено да съдейства на укрепването и териториалното ни разширение като най-напредналата и силна балканска държава. По географското си положение тя е преграда пред явните и тайни многовековни руски планове за завладяване на Цариград. Вяра на нашите управници към “освободителката” ги прави слепи за нейните домогвания. Неприкритата подкрепа на Русия за Сърбия, поощряването на Румъния да нахлуе в нашия незащитен гръб през 1913 г., както и на Турция да си възвърне Одрин, включен към България според Лондонския мирен договор (17 май 1913), водят до грандиозния погром на млада и жизнена България. Горчивите емоции в българската душа тласкат страната ни противно на логиката да се намеси в Първата световна война на страната на Централните сили, воюващи с Русия.

Великобритания и Франция обещават на Петроград Цариград и Проливите, което е смъртна присъда за българската независимост.22 Идва време Русия да наложи тежко наказание на България за нейното непокорство, периодично демонстрирано вече близо 40 години. Значително флотско съединение, състоящо се от 3 броненосеца, 3 крайцера, 6 миноносеца и 5 неустановени морски бойни кораби се насочва към Варна на 14 октомври 1915 г., Петковден. Точно две седмици след като нашите войски атакуват сръбските завоеватели, присвоили безцеремонно чисто български земи през 1878 г. и 1913 г. Срещу незащитена Варна започва безразборна канонада. Разрушени и повредени са 54 здания. Убитите и ранени достигат 37 души. Но наши подводници успяват да торпилират и потопят 2 руски кораба пред Калиакра и Балчик.

През септември 1916 г. Румъния влиза във войната като съюзник на Русия. Руски кавалерийски части и артилерия нахлуват в Добруджа, към която от 1913 г. е присъединена и българската Южна Добруджа. Нашите русофили са уверени, че войската ни с висш команден състав офицери, завършили предимно руски генералщабни академии, ще откаже да се сражава с освободителите! По това време военните ни униформи не са се различавали от руските, както и пагоните на офицерите. Но напротив! Срещу руските части, дошли в защита на румънските завоевания от 1913 г., връхлита конницата на легендарния ген. Колев. Проблясват искри от саблени удари и прехвалените казаци побягват на север. В нашите музеи и днес може да се видят пленените им знамена. Балчик отново е български. Руската флота пак ще ни наказва. На 13 декември 1916 г. отряд бойни кораби, начело с крайцера “Память Меркурия” и два ескадрени миноносеца бомбардират Балчик. Освен българската военноморска авиация им противодейства 100-милиметрова брегова батарея, разположена в центъра на Балчик. Огневата мощ на противника 100 пъти превъзхожда нашата. Но… крайцерът е улучен няколко пъти. Следва взрив на носовата му част и противникът се оттегля. Днес централният площад на Балчик се нарича “Капитан Георги Радков”, името на храбрия боен командир от 1916.

От Петроградския преврат през 1917 г. до 1944 г. следват бурни и драматични събития у нас, организирани, субсидирани и ръководени от Москва. Само бегло ще ги изредим: Септемврийският метеж (1923), взривяването на храма “Св. Неделя” (1925), подривна дейност и подстрекателства. Създаване от Коминтерна и натрапване на антибългарския “македонизъм”. Приютяване в СССР на български комунистически политемигранти. Те достигат 3000 души, от които 1000 попадат в месомелачката на масовия сталински терор (1938-1939). Пострадали 868, от които 579 са разстреляни. След възобновяване на българо-съветските дипломатически отношения през 1934 г. съветската легация в София официално получава огромни суми, десетократно надвишаващи подобни парични преводи на останалите легации по същото време. Кино “Глория” прожектира изключително съветски филми. След посещението си в СССР през 1935 г. проф. Асен Златаров издава книгата В страната на съветите (1936), най-успешното комунистическо идеологическо евангелие в България. Проф. Александър Цанков го характеризира така: “Златаров тихомълком се откъсна от демократите и в последните години на живота си беше вече комуниствующ”.

Периодът 1944-1989, когато практически България беше погълната от “лагера на мира, демокрацията и социализма, начело със СССР” и на два пъти сама се предложи да стане 16-та съветска република, не е предмет на тези редове. Но предоверили се на непобедимото марксистко-ленинско учение нашите управници допуснаха фатална грешка, недогледана и от московските им господари, за която сигурно горещо съжаляват и до наши дни. През 1969 г. БПЦ, начело с патриарх Кирил направи революционна по църковните стандарти стъпка. Тя не може да е била извършена без съгласие на доминиращата държавата атеистична власт. Възприето беше празнуването на църковните празници да става по Григорианския календар. Т. е. Коледа да се празнува на 25 декември, заедно с Европа и целия цивилизован свят, за разлика от Русия и Сърбия, където Рождество продължава да е на 7 януари. Нашите властващи марксисти са допуснали този акт, защото и без друго, според “научните” им прогнози религиите подлежат на отмиране, а с разместване на датите на църковните празници вярващите ще се объркат и по-лесно ще прегърнат атеизма.

Но да се вгледаме в събитията след 1989 г. и 1991 г. (разпадът на СССР). Дали и доколко днешното мислене на руснаците се различава и е еволюирало от това на прадедите им.

През февруари 1998 в НДК – София се състоя конференция на тема: “Има ли криза в българо-руските отношения”. Участващите в тази среща руски представители едва ли са случайно подбрани. На посочения форум Владимир Кадацки заяви: “От 119 години руско-българските отношения не са били по-лоши от днешните”. Не допускаме, че въпросният господин или другар е така скандално незапознат с общата ни история след 1878 г. Неведнаж дипломатическите ни връзки са били прекъсвани. През 1916 г. Русия и България воюват директно и както вече бе отбелязано Варна и Балчик са били бомбардирани безразборно от руската флота. След 1941 г. СССР изпраща по въздух и море у нас с подривна цел парашутисти и подводничари, въпреки функционирането в момента на съветска легация в София. На 5 септември 1944 г. СССР ни обявява война. Всички тези събития, според г-н Кадацки, са маловажни и несравними с днешното “лошо” състояние на нашите отношения. Очевидно той е напълно в плен на великоруските имперски стандарти. Ако по-точно беше изразил интимната си мисъл, тя би трябвало да гласи: “От 119 години насам ПЕРСПЕКТИВИТЕ НА РУСИЯ ДА МАНИПУЛИРА ИЛИ ПОДЧИНИ БЪЛГАРИЯ НЕ СА БИЛИ ПО-ЛОШИ ОТ ДНЕШНИТЕ!” Г-н Кадацки е все пак случайно лице, но казаното импровизирано от действащия през 1996 г. руски президент Елцин издава неговата и на мнозинството от сънародниците му интимна мисъл: “А защо, примерно, Сърбия, България, Беларус да не се присъединят към Русия?”

За финал ще сравним думите на двама руски световно известни писатели, от които първият, Достоевски, и днес е един от стълбовете на световната литература. Според Стефан Попов ”с болката да вижда Русия тъй страшно да накуцва след Европа, Достоевски може би стана фанатичен антиевропеец. Той признава в писмо до Майков “Ах, да знаете само каква дълбока, граничеща с омраза антипатия храня към цялата Западна Европа”. По времето на т. нар. перестройка след 1985 г. нашумя името на съветския (руски) писател Валентин Распутин. Той е отдалечен от времето на Достоевски и някогашните славянофили, бленуващи за завладяването на Цариград, с около 120 години. Но психологическата му насоченост никак не е еволюирала. Според него: “предлагало се е да се превземе Цариград и той да стане столица на православния свят”. За Распутин целта на панславизма била духовното и нравствено усилване на обединения чрез общата си идентичност славянски свят, с перспектива пренасяне на центъра на тежестта в Европа от католицизма към православието като по-чисто и любознателно. Събраните под ръката на Русия славянски народи, продължава разсъжденията си Распутин, като сигурно има предвид попадането им зад желязната завеса между Щетин и Триест (1945), изглеждаха като подарък от съдбата и СБЪДВАНЕ НА СЛАВЯНСКАТА МЕЧТА! Днес славянските народи се разбягват един от друг... Или (нещо, което той не е способен да проумее) стават неделима обща част от Европа… Където има място и за Русия, когато тя превъзмогне вековните си великоруски идеологически предразсъдъци и нагласи.

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 06:53:50

МИЛЧО СПАСОВ

Сляпата история ни е хвърлила в самите крака на Русия, но и ръцете на този великан, главата на когото стига вечните ледове, не са къси и при всяко помръдване ни засягат. Едни български граждани смятат това обстоятелство крайно честито за България… Други виждат руското влияние като една огромна преспа, която ще се сгромоляса през някоя нощна виелица върху малката бедна българска хижа…

Кръстю Раковски

След началото на декомунизацията на страните от бившия съветски блок отношенията на новопоявилата се Руска федерация (1991) спрямо България са неясни и противоречиви. Неискрени и пресилени приятелски жестове се редуват с явна неприязън. Особено когато страната ни се ориентира към членство в НАТО и Европейския съюз. Това не е инцидентна непоследователност на нови неопитни политически ръководители. Причините са исторически и далеч по-съществени.

Преди повече от 300 години, в епохата на забележителния руски цар-реформатор Петър І Велики (1672 – 1725), за първи път (1696) руски ботуш стъпва в подстъпите на град Азов. Тогава Азовско море е турско владение. Впоследствие това стратегическо пристанище и крепост стават руски (1739). Морето ги свързва с Цариград. Руските мечти се разпалват и завладяването на Османската столица става многовековна неизменна цел на разширяващата се северна империя. Известно е, че великият френски философ Волтер е водил обширна кореспонденция с императрица Екатерина Велика (1729 – 1796). През ноември 1768 г. той й пише: “На турците, които воюват с вас, може да се случи това, което Петър Велики е имал някога предвид – а то е Цариград да стане столица на руската империя…” До 1916 г. нашият български литературен колос Иван Вазов е все още заслепен русофил. Тогава руски войски нахлуват в Добруджа и водят жестоки сражения с нашата млада войска в защита на румънските завоевания от 1913 г. Но 16 години преди това, в навечерието на новата 1900-на година, писателят не е могъл да предполага докъде ще стигне наглостта на неговите руски любимци и той съчинява известния си разказ “Последният ден на ХХ век”. В него дава простор на своите фантазии каква ще бъде България след 100 години, т.е. в 2000 година. За наше щастие Вазовите пророкувания не се сбъдват. Според тях Цариград би трябвало вече да е владение на Русия и на Новогодишното тържество в Александровския дворец на Босфора българският престолонаследник ще гостува на руския велик княз. Тогава Русия и България ще са все още монархии. С милата си наивност народният поет е допускал, че България би съществувала като независима държава, макар Цариград да е руски.2

Доколко България е присъствала и присъства в руското съзнание 300 години след Петър Велики ще ни покаже любопитен факт, на който станахме свидетели преди малко повече от 10 години. Тогава редовно гледахме руски телевизионни програми в оригинал. През Великденската нощ можеше да се проследи тържествената многочасова църковна служба. По време на предаването дикторски текст прилежно обясняваше както фазите на богослужението, така и припомняше моменти от църковната история. Чухме дословно: “Русия приема християнството от Византия и в началото богослужението се извършвало на “гречески””. Нито дума за солунските братя и църковнославянския богослужебен език, който практически е руска редакция на старобългарския език, усъвършенстван над 100 години в България преди да се пренесе в Русия. При изпълнението на стиха от “Христос възкресе”: “…И сущим во гробех ЖИВОТ даровав…” дикторът обясни многократно, че “живот, это жизнь”. Очевидно с богослужебния език е била пренесена и утвърдена през вековете българската дума ЖИВОТ (явно не “греческа”) и се налагаше да бъде превеждана… Този епизод с премълчаване на българските корени в църковния език ще стане повод впоследствие да посочим кога и доколко през последните столетия в официални руски документи се споменава името България.

Между 1681 г. и 1833 г., след многобройни войни, повечето водени по българските земи, тогава под османска власт, Русия и Турция сключват 12 мирни договора. В нито един от тях няма и ред за застъпничество в българска полза. Например с Кючук-Кайнарджийския мирен договор от 10 юли 1774 г. Русия добива право да се застъпва за православните християни, а Високата порта се задължава да не пречи на свободното им вероизповедание, да ги оставя да си издигат църкви, да върне конфискуваните имоти на християнските църкви и манастири.

Няколко важни момента от руската история. През царуването на Петър Велики започва разцветът на руската държава. Той реформира Московската цивилизация, завладява трайно и окончателно руския излаз на незамръзващото Балтийско море. В този, може би не най-подходящ като климат и местоположение северен ъгъл, се слагат основите на бъдещата руска столица. Тя носи неговото име – Петербург. Царят сам установява и ръководи контактите и обмена на ноу-хау (по днешна терминология) с най-напредналите в онази епоха страни. Привлича забележителни чуждестранни специалисти. Копира и където е необходимо с насилие налага най-модерните норми на поведение в светския живот. През следващите стотина години руската империя води почти непрекъснати войни за изтласкването на турците и покровителствани от тях мюсюлмански племена (черкези и татари) към бреговете на Черно море. Русия окупира Крим през 1783 г. Според Игор Бобровски “в търсене на пристанища, добра (плодородна) земя, природни ресурси и отбраняеми граници от стотици години руската държава “освобождава” принадлежащи на други народи и страни територии”. Доскорошният германски канцлер Хелмут Кол допълва: “Руснаците нямат естествени граници и от Петър Велики се придържат към тенденцията да ги местят все по-напред и напред. Днес (1986 г., бел. авт.) тяхната граница минава през сърцето на Германия”.

Нека посочим и последователните им завоевания. Русия, заедно с Австрия и Прусия, е активен участник в двете поделби на Полша – през 1772 г. и 1793 г. Подялбата на Полша от 1793 г. я заличава от картата на Европа. След завладяването на северното черноморско крайбрежие, включително Крим, населен с татари, и на Бесарабия, населена с молдовани, в Русия започват да наричат Черно море “Руското море”. От 1812 г. Кишинеу (Кишинев) влиза в пределите на Русия. Дунавските княжества Молдова и Влахия, обединени след Берлинския конгрес (1878) в кралство Румъния, преди това са били прегазвани многократно от руски и турски войски.

От 8 януари 1654 г. Украйна е “съединена” с Русия (разбирай “погълната”). На юг от Киев и Харков до Черно море се простират огромни, често не плътно заселени земи, които днес официално са част от държавата Украйна. Те са завладявани постепенно през последните столетия от руската империя. Голяма част от нас, българите, доскоро не правехме разлика дали тези грамадни територии са заселени от руснаци или украинци. По време на царизма името Украйна се е употребявало неохотно и все по-рядко. Въведено било ново наименование: Малорусия. До 1917 г. официалната титла на петербургския самодържец била: Император всероссийский, царь польский, великий князь финляндский и прочие и прочие и прочие. И днес, след разпада на СССР, засукалите великоруска кърма носталгици се жалват пак така “Мала, Бяла и Великата Русь се разсича на три (стават три държави) - едно сърце, една душа на три парчета”.3 По-нататък ще стане дума за готовността на император Александър ІІІ да добави към гръмките си титли и “Великий князь болгарский” след детронацията от руски агенти на първия ни княз Александър Батенберг през 1886 г.

Връщаме се към един от ключовите моменти в предосвобожденската ни история – насилственото прехвърляне на българско население в полунаселените, анексирани към империята територии, днес част от новопоявилите се след 1991 г. държави Украйна и Молдова, и замяната му с тамошни мюсюлмански поданици на султана, черкези и татари. Това ставало при периодичните руско-турски войни, като тази водена от руския генерал Дибич-Забалкански (1828). Последиците от наложените тогава насила размени на население са налице и в наши дни. В хълмистия предбалкански регион на североизточна България между Силистра, Варна, Шумен и Русе, след прогонване на българското население и замяната му с турци и техни единоверци, докарани от Крим и северните черноморски брегове, се оформил преден отбранителен вал срещу многократните руски прониквания по нашите земи, които ставали по този път. Неслучайно по времето на руско-турската война от 1877-1878 този географски “четириъгълник” останал непревзет от руската армия до края на войната. Едва седмици след нейния край Варна, Русе и Шумен били окупирани от победителите. 125 години след създаването на съвременна България в тези райони, значително отдалечени от днешна Турция, продължава да живее турско малцинство, което влияе на днешния политически пейзаж в България. По същата стратегическа схема в селата по южните склонове на Стара планина на изток от Клисура, откъдето започват старопланинските проходи, са заселвани турци. Затова могат да се видят толкова джамии край подбалканския път за Бургас.

Нека погледнем и участта на българите, които чрез примамване или насилие са били натирвани към новозавладените руски земи. Никой не е предал по-точно събитията от Раковски: “От онези времена, когато започна да отслабва Турция, русите почнаха често да минават Дунава и да разоряват бедното ни отечество. От една страна необузданата тогавашна нередовна турска войска отвличаше, колеше, грабеше и обръщаше в свои роби българите; от друга страна руските войски, още по-немилостиви от турците, опустошаваха лозя и ниви, грабеха овце, говеда и градове. Когато се връщаха, като победители или победени, караха и отвличаха насила по няколко хиляди български домородства и ги заселваха в обширните си пустини. Оттогава водят началото си българските колонии в Харковска губерния. Там българите ставали крепостни и техните господари ги продавали един другиму като овце и говеда. В 1828 г. Дибич, от една страна, повдигаше българите на въстание, а от друга опустоши и изгори много техни села и градове. Също така подбуждаха за бунт българите през 1854 г., когато Паскевич (руски генерал) обсаждаше Силистра, а същевременно бяха приготвили закони по които да владеят България, ако черна съдба би ги покорила тям. На връщане русите отвлекли 13 000 домородства в Бесарабия”.4

Около два века след реформите и завоеванията на Петър Велики Русия е вече една огромна държава, разпростряна между Балтийско море и Тихия океан. Основен стълб за нейното сцепление е царското самодържавие (абсолютният автократизъм). В идеологическия инструментариум на руския империализъм важна роля е отредена и на православието. Мечтата за завладяване на Цариград е свързана и със стремежа да се подчини намиращата се там Вселенска патриаршия. Независимо чие владение е бил Цариград – на Византия, на латинските кръстоносци или на Турция (от 1453 г.), той е седалище на Вселенския патриарх. След залеза на Източната римска империя (Византия), единствената непокорена институция останала Цариградската православна патриаршия. Висшите й ръководители успели да я съхранят както чрез политическо умение, така и с подкупи и угодничество. Турците допуснали сред блестящите новопостроени и преустроени в джамии древни църкви да функционира и върховният духовен глава на православните християни. Още повече, че също на тогавашната турска територия се намирали съществуващите от много векове православни патриаршии в Ерусалим, Антиохия и Александрия. Защото сред мозайката от подчинени на султана милиони поданици имало и немалко християни. Неполитично би било те да се чувстват грубо отблъснати и настройвани враждебно към мощната Османска империя.

Това важало напълно и за обезличените и обезправени българи. В естественото непарцелирано балканско пространство, населено с българи, единствените относително запазени институции били църквите и манастирите в малките селища и затънтени краища, както и съсловието на неунищожените нисши духовници – свещеници и монаси. В големите средища църковната власт била изцяло в ръцете на висшия гръцки клир. Той събирал съответния владишки данък, оглавявал и ръкополагал свещениците на запазилите вярата си българи. Под знамето на православието, руският експанзионизъм виждал естествен съюзник във верските настроения на българите. Първоначална помощ било снабдяването им с камбани и икони с надписи на познатата им кирилица. Посредници били атонски монаси – българи и руснаци. Последвало отпускане на стипендии за следване в духовни школи и семинарии. Като противовес на съществуващата католическа пропаганда и последвалата поява на протестантски мисионери българите трябвало да бъдат отклонявани от Европа и привличани към Русия.

Със спонтанния подем на българското самочувствие, особено след Паисий и Софроний Врачански, нашите далечни прадеди пожелали да добият по-големи права и в църковната йерархия. Първи самоковци и скопяни поискали официално българи, а не гърци за епископи и владици в съществуващите епархии, както и премахване на владишкия данък. Така след 1833 г. малко по малко се засилва българската църковна борба, довела до Българския Великден. На 3 април 1860 г., на Великденската литургия в българския храм “Св. Стефан” в Цариград, отслужена от българските владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски не било поменато името на Вселенския гръцки патриарх, а дипломатично го заменили с името на султана. Руските представители разбрали, че се отива към окончателен разрив между Вселенската гръцка патриаршия и българите. Сред най-будните българи се оформили три тенденции за разрешаване на църковния въпрос. Най-екзалтираните патриоти възприели позицията на Раковски, изразена в неговия вестник "Дунавски лебед", за скъсване на българо-гръцките църковни отношения. Умерените препоръчвали преговори за отстъпки от Патриаршията. Т. нар. “туркофили” като Кръстевич, Тъпчилещови и др. препоръчвали легални средства за постигане на голямата цел – независима българска църква.

За руските по-далечни държавни и политически цели било неприемливо каквото и да е разделение на православните пасоми (вярващи). В перспектива, след мечтаното завладяване на Цариград, те не би трябвало да се влеят разединени в руската православна църква, която се е виждала като бъдещ единствен господар на Патриаршията. Неслучайно при тази ситуация в столицата на султаните през 1864 г. се появява нов руски посланик – забележителният руски дипломат и генерал граф Николай Павлович Игнатиев (1828-1908). За неговата роля през следващите десетилетия ще става дума много пъти. Действията му при гръцко-българския църковен спор са двойствени – от една страна да не отблъсква българите, но същевременно, както заявява графът: ”Въз основа на правата на гръцкия патриарх, признати от султански фермани, не бива да се осъществява разделението на православната църква в Турция”.

По негово внушение първоначално Високата порта отказала да даде църковна автономия на българите, с изключение на незначителни малки отстъпки като назначаването на българина Партений за владика. За “омиротворяване” на положението по настояване на граф Игнатиев везирът Махмут Недим паша изпраща на заточение тримата български владици “бунтовници”. Когато те били освободени по настояване на П. Р. Славейков, Тодор Икономов и други видни българи, великият везир обяснил, че не той бил за заточаването им, а го направил по искане на граф Игнатиев. Обратно на руския интерес, турският бил да разединява и противопоставя християнските си поданици гърци и българи. Така, 10 години след Българския Великден, на 27 февруари 1870 (стар стил), със султански ферман на Абдул Азис се учредява самостоятелна българска църква. Оригиналът на фермана може и днес да се види в зданието на бившата българска екзархия в Цариград.

Появата на фермана е крайъгълен камък в най-новата ни история. Екзархията е независима от гръцката патриаршия и кореспондира директно с Високата порта при уреждането на своите вътрешни дела. Чл.10 от фермана определя границите на нейната църковна юрисдикция, която се разпростира над 15 епархии. Поради българо-гръцки спорове за включването на някои епархии под българска църковна власт, през 1874 г. се провежда допитване до народа в Скопско и Охридско. С огромно мнозинство и те се включват към българската Екзархия. Турската официална власт признава не само съществуването на българска народност в рамките на империята, но 8 години по-късно по така очертаните граници на земите, където преимуществено живеят българи, се фиксират пределите на новоосвободена България с прелиминарния Сан-Стефански мирен договор. През 1871 г. в Цариград се свиква църковно-народен събор, първият фактически неофициален български парламент, който приема екзархийския устав и на 16 февруари 1872 г. избира първия български екзарх Антим І. Реакцията на гръцката патриаршия е буйно неодобрителна. През септември 1872 г. тя обявява българската църква за схизматична (отлъчена). Една от последиците на схизмата е недопускане на общо съслужение на свещенослужители от други православни църкви, особено от висшия клир, заедно с български духовници. Колкото и странно да изглежда, именно руската църква съблюдава това "наказание", наложено на българите. След падането на Стамболов и смъртта на българомразеца император Александър ІІІ (1894) на посещение в Петербург отива делегация за “помирение”, водена от Иван Вазов и включваща отявления русофил митрополит Климент Търновски. При отслужената молитва на гроба на Цар-Освободителя Александър ІІ не се включват руски архиереи!5

Още един любопитен детайл от бурните години, предшестващи извоюването на независимостта на Българската Екзархия. За преодоляване на руската съпротива в борбата за отделяне от Гръцката патриаршия нашите предци са използвали и нестандартни похвати. Особено успешен се оказал ходът на Драган Цанков. Известен бил паническият страх на руското православно ръководство от католицизма. Предприета била необичайна акция, която силно впечатлила и разтревожила руснаците. Йосиф Соколски, игуменът на Габровския соколски манастир, бил ръкоположен от папата в Рим през 1860 г. за архиепископ на българската униатска църква. Руснаците се стреснали и смекчили позицията си по българо-гръцкия църковен спор. Но не оставили без възмездие непокорния български духовник. Техни агенти го отвлекли и с кораб от Цариград го депортирали в Одеса, откъдето бил заточен на пост и молитва до края на живота си в Киевско-Печорската лавра.

В Цариград, сърцето на огромната Османска империя, се установило седалището на първото българско автономно учреждение – Българската Екзархия. Трябва винаги да бъде подчертавано, че този български успех е извоюван изключително с български усилия, без абсолютно никаква чужда помощ. Във величествения град на Босфора постепенно се били заселили десетки хиляди българи, от обикновени ратаи и занаятчии до видни нотабили, заемащи високи длъжности в турската държавна йерархия. Тук се издавали значителен брой български вестници, списания и книги, без да се подлагат на особено взискателна цензура. Оттук преминавали пътищата на заможни български търговци. Не на последно място през града бил и пътят на хиляди поклонници на Светите места (Божи гроб), които се връщали оттам хаджии. Голяма част от тази значителна свобода била придобита след т. нар. “реформи”, предприети от турците след 1839 г. (Хатишерифа) по съветите на Великобритания и Франция за даване правдини на християните: сигурност на живота и честта, справедливи данъци и пр.

Раздвижването около Кримската война (1854-1855), приключено с Парижкия договор от 1856 г., довело до нови реформи за подобряване участта на християнското население. Колкото формално и неохотно да е било тяхното приложение, имало и частични положителни последици. Гърция и Сърбия, като земи значително по-отдалечени от Цариград, били постигнали вече създаването на независими или полунезависими свои държави. В тази атмосфера проблясват наченките и на българското националноосвободително движение. След акциите на Раковски се засилва четничеството. В Букурещ се създава БРЦК и възниква вътрешната революционна организация. Оглавява я несравнимият идеолог и стратег Левски. Така се достига до величавата априлска епопея от 1876 г. с нейното бляскаво продължение – саможертвата на Ботев.

Трябва да подчертаем дебело, че никой от тези готови за подвизи и смърт родолюбци НЕ ПРАВИ ОПИТ ДА ПРИВЛЕЧЕ ПОМОЩ ИЛИ СЪДЕЙСТВИЕ ОТ РУСИЯ! Главният положителен резултат от кървавите събития по нашите земи през 1876 г. е, че те стават достояние на световната общественост. Целият цивилизован свят обръща очи към неизвестния дотогава за мнозина поробен балкански народ. Най-видни общественици, политици и писатели бият тревога за България и нейната участ! Това довежда до свикване на Цариградската посланическа конференция през декември 1876 г. и януари 1877 г. В нея, освен Русия и Турция, участват посланиците на всички тогавашни Велики сили! Решенията й се вземат с консенсус. Конференцията препоръчва на териториите с преобладаващо българско население да се образуват две български държави – Източна (столица Търново) и Западна (столица София). Според конференцията очертаването на пределите им става без никакво участие или ходатайство от българска страна. За основа се вземат границите до където се простира юрисдикцията на Българската Екзархия. Турция протака изпълнението на взетите решения и с Лондонския протокол от 19 март 1877 г. се развързват ръцете на Русия да води война с нея. След руския разгром през Кримската война и наложените й териториални отстъпки и други ограничения, никой в Петербург не е дръзвал да мечтае за продължаване в близките години на многовековната руска експанзия с далечна крайна цел овладяването на Цариград и Проливите. Още през есента на 1876 г. преди Цариградската посланическа конференция Русия обявила частична мобилизация и започнала подготовка за война.

На 1 април 1877 г. било формирано Българското опълчение, първоначално замислено като “Пеши конвой за главнокомандващия”. В него влезли доброволци българи, някои участвали още в Сръбско-турската война от 1876 г. и много новозаписали се младежи, включително и от съседни страни. Първоначално броят им бил 7400. Само неколцина от младшите офицери били българи, обучени в руски военни училища. На 6 май (стар стил) главнокомандващият Велик княз Николай Николаевич връчил на опълченците в град Плоещ знаме, подарено от град Самара. “Знамето беше широка квадратна кройка, разделена хоризонтално на три цветни пояса: бял, червен и син… Дръвцето (дръжката) с позлатени скоби… Над скобата надпис: Болгарскому народу, город Самара, 1876.”6 В предаване на БНТ (3 март 2000 г.) с автор Горан Благоев беше казано, че руското командване отказало българското опълчение да има собствено българско знаме (бяло, зелено и червено). Подробности за това отказано знаме може да се намерят в мемоарите на хаджи Димитър Паничков: “На 5 май (ден преди връчването на Самарското знаме) генерал Иванов ме прати, та поканих плоещките българи да дойдат на утрото в лагера, че ще осветяват знамената. Едно момиче, Щиляна, дъщеря на Иванчо Парашкевов беше ушило знаме, бяло, зелено и червено и в средата му едри златни слова: С име Божие и със силата на руския цар Александър ІІ напред! Генерал Иванов пожела да види знамето, също и Великият княз главнокомандващий. Той го похвали, подари на момичето златен кръст и каза да занесат това знаме в лагера.”7 Впоследствие никой не е видял знамето и не се говори за него, въпреки че неговото съществуване е документирано в мемоарите на Паничков.

С настоящето изложение няма да се проследява протичането на войната 1877-1878. Интересуват ни отделни моменти от ролята на българското опълчение в боевете и отстраняването му от фронта на настъпващите към Одрин и Сан Стефано войски след победното участие на опълченците в боя при Шейново (28 декември 1877 г. стар стил), когато е разгромена елитната армия на Вейсел паша.

В състава на Предния отряд на генерал Гурко, състоящ се от 12 000 бойци, преобладават българите. Участват всичките 6 опълченски дружини. След отстъплението пред превъзхождащите войски на Сюлейман паша, докарани по море и с железница, те са гръбнакът на епичната отбрана на Шипченския проход на 9, 10 и 11 август. На билото край връх Св. Никола остават до зимата и се спускат в низината с колоната на генерал Скобелев. С нея участват в може би последното решително сражение преди края на войната, за което стана дума. Но… “заговори се, че опълчението щяло да конвоира пленените край Шейново турци до Търново”.8 Още едно свидетелство: “Поп Андрей с всичката си тогавашна наивност спря един офицер (руски) и го попита: Господине, где е нашето ополчение? Какое ополчение – учудено го попита офицеринът. Болгарское ополчение – поясни попът. А-а-а – отговори офицеринът. Болгарские дружинники вы хотите сказать, их нет здесь, батюшка, их отправили к Осман базару (Омуртаг) и Котлу (Котел). Е-е-х! Как мужествено они дрались!”9

Не бива да пропуснем нещо съществено. При първото пресичане на Балкана през лятото на 1877 г. от Предния отряд на ген. Гурко в него са включени почти всички 7400 българи. От военно-стратегическа гледна точка този набег е твърде авантюристичен. Отрядът не е многоброен - 12 000 души. В тила му, зад Балкана, турците уверено владеят Плевен, Шумен, Русе и Варна. Няма друга голяма групировка войски, която при успешен пробив да последва отряда в Южна България. След неравните битки при Нова и Стара Загора, при които се дават много жертви, малобройните храбреци отстъпват до билото на Балкана. Задържането там на Сюлейман паша е кулминацията на войната. На същите позиции опълченците остават до края на декември, когато стратегическото положение е коренно променено. Превзет е Плевен и освободените от обсадата му войски се насочват през снежния Балкан към Софийското поле.

По това време се води споменатата битка край Шейново. Следва “странното” решение на руското командване на българите да се отреди обидната роля да конвоират пленените турци, вместо да се включат в челото на настъпващата към Цариград армия. Те, и техни представители, не присъстват на тържествения финал и не участват в парада на победата! Подобен руски психологически похват наблюдаваме седем десетилетия по-късно. При освобождаването на полската столица Варшава на 17 януари 1945 г. достигналите отсрещния бряг на река Висла руски войски дочакват хладнокръвно разгрома на избухналото седмици преди това в града спонтанно полско антихитлеристко въстание. Остават глухи към призивите на Съюзниците за оказване на помощ, като не допускат американски и британски самолети да използват летища на завладените вече от Червената армия близки територии. Никой не е трябвало да си въобразява, че друг освен Русия (СССР) ще бъде пълен господар на тази част от Европа.

Делегацията, която води финалните преговори за сключване на мира в Сан Стефано през 1878 г., се състои изключително от руснаци. Те и не помислят да включат в нея български първенци, въпреки че на споменатата Цариградска посланическа конференция, състояла се само преди месеци, ДЕ ФАКТО Е ПРИЗНАТО СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКА НАЦИЯ. Има тогава немалко познати на обществеността не само в Турция изтъкнати българи, достойни да представляват народа, чиято бъдеща държава се създава и оформя в този момент. Наред с отстранения от турците екзарх Антим І и новия Йосиф І, много български нотабили като Алеко Богориди, Гавраил Кръстевич са заемали висши турски служби. С висок авторитет пред турските висши ръководители се ползват доскорошни борци за църковна независимост – д-р Стоян Чомаков, Тодор Икономов, Тодор Бурмов, Григор Начович. Всеобщо познат и уважаван е поетът-журналист Петко Р. Славейков. До наши дни бяха пренебрегвани немалко свидетелства за приготовленията на изтъкнати българи да вземат участие при определянето на бъдещата съдба на родината. Те не са били потърсени да изкажат своето мнение. На 19 февруари (3 март) 1878 г. се сключва Сан-Стефанският прелиминарен мирен договор. Руската делегация е избрала точно тази дата за да прослави за трети път императора Александър ІІ – на този ден е неговото възшествие на престола. На същия ден през 1861 г. той премахва крепостничеството.

Непосредствено след сключването на Сан-Стефанския договор в Одрин става едно забележително, но малко известно у нас събитие. Там се стичат около 300 души представители от всички български краища. Събранието става в централното българско училище. Взема участие и току-що завърналият се от заточение низвергнат от турците български екзарх Антим І. След съставяне на бюро и проверяване пълномощията на представителите се избира депутация, но само да благодари на главнокомандващия, брат на императора, а не да изказва свои мнения и предложения. Избират 12-членна делегация, която заминава с влака за Сан-Стефано. Чуждите представители остават силно впечатлени от българите, защото не са допускали, че една неизвестна доскоро страна има интелигенция със западно образование и мнозина владеят чужди езици. Със сърцераздирателни думи граф Игнатиев обяснил на поканените, че за жалост извършеното хуманно дело (Освобождението) не намерило благоприятен отзив у някои велики държави, макар (по неговите думи) да се считали за цивилизовани.10 Но графът пропуснал да каже защо тези високоинтелигентни, западно образовани българи не са били призовани при преговорите за образуване и оформяне на независима България и как при чисто руския състав на преговарящите в Сан Стефано великите сили биха могли да приемат бъдеща България като независим държавен субект, а не като руска пионка в многовековната игра за завладяването на Цариград.

Грижата на Великите сили била колко ще трае след края на войната руската окупация на завзетите османски територии. Руснаците желаели срокът да бъде 2 години. Но Берлинският конгрес го намалява на 9 месеца. Там се разкъсва на 5 части територията, на която живеят преобладаващо българи, очертана със султанския ферман за отделянето на българската църква през 1870 г. Още със Сан-Стефанския договор (преди Берлин!) Русия раздава своеволно български земи, съобразно със своите сегашни държавни и бъдещи стратегически интереси (привличането на Сърбия!). Тя отнема от Румъния Южна Бесарабия, присъединена към нея с Парижкия договор от 1856 г. За компенсация и като награда за участието й във войната 1877-1878 дават на Румъния Северна Добруджа. Първоначално румънците, начело с министър-председателя Братиану, решително отказват тази размяна, но са принудени да се подчинят и едва тогава започва заселване на румънско население в предоставената им област. В Сърбия руснаците виждат перспективен бъдещ съюзник и й “подаряват” чисто българския град Ниш, тогава седалище на български митрополит. По време на Берлинския конгрес (юни 1878) на Русия липсва достатъчен военен и политически потенциал и тя дори не прави опит да наложи българско участие. Освен Великите сили на конгреса в Берлин са допуснати победена Турция и малкото тогава кралство Гърция.

Стигаме до един немаловажен въпрос, който от 120 години се третира най-произволно – колко са дадените жертви от руска страна през войната 1877-1878. Руската Дунавска армия, действаща на територията на днешна България, е наброявала 185 000 бойци – войници и офицери.11 Следователно далеч от истината е написаното на различни езици на големите табла при входа на храма “Св. Александър Невски”. Там се твърди, че за нашето освобождение са загинали 200 000 руски воини. Според гостуващия неотдавна в България руски историк Степан Кашурко, ръководител на Международния обществен център за издирване “Подвиг”, през войната 1877-1878 Дунавската руска армия е понесла следните загуби: убити – 15 567, умрели от раните си – 6824, или общо загинали на българска земя 22 391. Освен тях ранени били общо 56 652 войници и офицери. Отделно медицински чинове (включени в посочената бройка) – 528.12

Колкото и да е странно, при всички събития в подготовката и воденето на Освободителната война, руските официални органи не употребяват думата “България”. Далече преди началото на войната, на 8 юли 1876 г., в малкото градче Райхщад, в пределите на днешна Чехия се подписва споразумение между Русия и Австро-Унгария. Според него се изключва образуването на компактна славянска държава при евентуална руска победа над Турция. Ако се появи някаква държава, чието име не е посочено, южната й граница не би трябвало да прехвърля билото на Стара планина. В Сан-Стефанския договор също не се споменава името България. Говори се за “областта” или “Балканската област”. Едва след края на войната, преди Берлинския конгрес, “названието БАЛКАНСКА ОБЛАСТ се отменя, като й се присвоява ново название – СЕВЕРНА И ИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ, впоследствие наречена ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ”.13 Преди това във всички предшестващи мирни договори, като този от Кючук-Кайнарджа също не се среща името България. Русия добива правото да се застъпва за балканските християни, а Високата порта няма да препятства свободното вероизповедание на православните. Още при обявяване войната на 12 април 1877 г. в царския манифест, прочетен от владиката Павел в Кишинев, се казва, че Русия обявява война на Турция в защита на ПОРОБЕНИТЕ СЛАВЯНИ.

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 06:54:32

Руската неприязън към Македония започва от 1892 и 1893 г. и се разви, когато в България управляваха русофилски, а в сърбия русофобски режими. В сърбия австрофилската политика се водеше главно от крал Милан и от преданите нему партии, като народняшката. Именно в това време се започва подпомаганата от русия сръбска пропаганда в Македония. За да обосноват своите завоевателни стремежи, сърбите започнаха да доказват, че Македония е сръбска, като за тая цел фалшифицираха историята и етнографията. Пропагандта започнала от църквата. На 12 декември 1892 г. Патриаршията изпраща протосингел на скопския гръцки митрополит Методий йеромонах Дионисий Петрович, родом от Босна, а учил гръцко богословие на Халки. Този протосингел става същински управтел на скопската митрополия. Консулът - Станкович и протосингелът с помощта на руския консул Лисевич започват да създават сърби в Скопския вилает. След четири месеца от започването на тяхната пропаганда, те успели вече да издействат от валията и турската власт позволение за отваряне на сръбски училища. До 1893 г. турците не са знаели, че има сърби в Македония. Те посрещнали с учудване отварянето на сръбски училища в Скопско. Когато се получило позволението за отваряне на сръбско училище в с.Берово, Малешко, каймаканинът немогъл да повярва това, та на няколко пъти запитал валията да не е грешка, а когато получил отговор, че не е грешка, той извикал, че не се е надявал да доживее и това - да нарича раята си сърби. За своята пропаганда сърбите спечелили първо гръцкото духовенство. Гръцките владици, които и тъй нямали паство, рекли да използват щедростта на сръбското правителство. Започнало усърдно грижене за "сръбските" училища. Консула Станкович пише на велешко-дебърския гръцки владика Антим, че "сръбският народ умее да награждава своите архипастири, които бранят своето стадо". След тази декларация на консула владиката му отговорил, че отсега нататък той живо ще се интересува за отваряне на сръбски училища в епархията си. Сръбска пропаганда сред българите в Македония е имало винаги, но сега тя даваше плодове благодарение на турската власт, гръцките владици и Русия. Пропагандата и до днес счита, че Австро-Унгария е хвърлила ябълката на раздора, но това не е така. Именно Русия е главният виновник, който подкрепя сърбите. Когато бива назначен за консул, Станкович пише, че против него били не само екзарийският владика Максим и щаба му, състоящ се от лекаря Татарчев и дякон Шарапчиев, но и австрийският консул Шмукер. На 27 декември 1892 г. дошъл в Скопие и сръбският архимандрит Дионисий, но и против него били българският владика Максим и австрийският консул Шмукер. Хубаво е да се спомене, че руският консул Лисевич е придружавал Станкович във време на неговите неморални агитации. "На 6 август 1894 г., заедно с руския консул в Скопие - Лисевич и сръбския вице-консул Веселинович, отидохме в Марков манастир "Св. Димитър", който е на 2 1/2 часа южно от Скопие на Маркова река. Манастирът няколко години е под управа на екзарийски владика, в него е седял един калугер скоплянец." Като дошли в манастира те не намерили предполагаемите икони на Крали Марко и Вукашин, та обвинили за това българите, че ги били заличили: "Лисевич рече пред калугером да je то грех и нешто више од варваризма. Калугер се jeзуитски изговарао како от о томе ништа незна". Подобни неща са вършили и другите руски консули в Скопие. През 1893 г. руският консул в Солун, Ястребов, писал съчинения да доказва, че македонците не са българи, а сърби, написал до Станкович, да каже на скопския владика Методий да пази стадото си от вълците (българите). Бившият македонски учител и директор на мъжката гимназия в Битоля - Коста Стоянов, в своите "Спомени за някои руски консули в Македония и Одринско", като излага неприязънта на руските консули към българите, за Ястребов пише: "Ястребов неможеше да понася четенето на български на Евангелието и правеше напомняне на учителите да не си служат със схизматически език".

Със съкращения.

"Русия и завоевателните стремежи на сърбите" - Ганчо Ценов

Руската политика още през 1892 г. е насочена към дебългаризиране на македонските българи, чрез подпомагане на сръбската пропаганда. Отново се вижда, че политиката спрямо България на Царска Русия и на СССР е еднаква. Сръбските шовинистични стремежи, гръцко-духовенската продажност и руското подпомагане са основните стълбове на "македонската нация".

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 06:57:50

Руската империя срещу България - Комплект от 3 части

Една книга, която задължително трябва да бъде прочетена от всички нормални български националисти!

Автор: Янко Гочев Янко Георгиев Гочев е роден на 18.07.1975 г. в гр. Първомай, област Пловдивска. През 1996 г. завършва с отличен успех специалността "История и география” в историческия факултет на ВТУ "Св. Кирил и Методий" и придобива квалификация 'магистър”.
През 2005 г, отново с отличен успех завършва специалността "Право” на Правно-историческия факултет на ЮЗУ "Н. Рилски", Благоевград с образователно квалификационна степен "магистър” и професионална квалификация "юрист". Между историята и правото, голямата му любов си остава историята, проявява траен и задълбочен интерес към българската военна история и дипломация и международните отношения.

След "Косовската операция през 1915 г." този труд е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г. Използвани са автентични български документи, много шокиращи руски (Архив на външната политика на Руската империя, Държавния архив на Руската федерация и други), както и сборници с документи за международните отношения и за политиката на Русия, (“Окупационния фонд за създаване на Руско-Дунавска област", "Авантюрите на руския царизъм в България” и др.)

Посочени са разтърсващи неизвестни (укрити или фалшифицирани) исторически факт от нашата история, които доказват по един безспорен и категоричен начин, че цялата руска политика в посочения период има подчертано антибългарски характер. Основният извод на автора е, че намесата на руската дипломация във вътрешните работи на България фатално предопределя съдбата на българския народ. Той е умишлено разделян и противопоставян на българи и русофили, от което печелят Русия и нейните протежета - нашите съседи, заграбили, много исконни български земи и подложили на масов геноцид българите, които ги населяват. Геноцид който продължава и сега в Гърция, Сърбия и Македония.

https://www.book.store.bg/p57695/ruskata-imperia-sreshtu-bylgaria-komplekt-ot-3-chasti-ianko-gochev.html

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 07:17:31

Всякога Русия ни е лъгала

Препечатваме откъс от брошурата на Георги Стойков Раковски “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ. За второто издание през 1886 г. предговор пише Захари Стоянов (публикувахме го в миналия брой – бел.ред.). Фототипно издание на брошурата излезе през 1998 г. Заглавието е цитат от текста на Раковски.

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!

Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.

Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци, или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда! (...)

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие.

На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител! Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва. (...)

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те се твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си! А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана! Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследоват дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте!”

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

http://www.epochtimes-bg.com/2007-02/2007-12-16_06.html

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 07:17:55

Захари Стоянов за Русия

”Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели, са биле против официална Русия.”

“Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския….”Русчук, 1-й Март 1886 г.З.СтояновИз предговора към статията на Георги С. Раковски “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, публикувана във в.”Дунавски лебед”, 1859 г.0 Захари Стоянов, статия “Русия и българската криза” пише: “С безобразните си военни действия през 1804, 1807, 1828 и 1854 тя опожари страната, погуби населението и в крайна сметка я остави на произвола на поробителите. Трябва да се отбележи, че тези войни не се вдъхновяваха никога от интересите на България, чието име не бе дори произнасяно.

Не е ли Русия тази, която разруши градове като Свищов, Русчук, Силистра, Сливен, Стара Загора, Разград, Варна и т.н.” Коментар: Разгледана в по-широка перспектива, тази политика на Русия към България (а и не само към нея) е “дообогатяване” на панславизма, същността на който се изразява главно в непризнаването на отделни славянски нации и тяхното разглеждане като различни групи от един и същ народ, предопределен да се обедини под скиптъра на руските императори. Точно в този дух е прекроена и цялата история на българо-руските отношения.

“Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.

Кой въстана срещу нашето свещено дело - съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навлязат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата срещу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше в път за бойното поле? Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме въз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турските комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от Софийския палат в това време, когато на неговата глава не бяха изсъхнали още лавровите венци от Сливница?

Кой даваше честно и благородно слово, че ако си отиде тоя княз, то и съединението ще бъде пълно, и правата на България ще да си останат непокътнати, и конституцията ще си бъде в сила, с една реч, България ще да цъфти и вирее?Така ли излезе? Кой изпрати подир няколко дена подлия Генерал Каулбарс да развращава, подкупва, лъже, бунтува и беснее? Кой подучи пичовите и вагабонтите да вдигат бунтове в Бургас, Сливен, Силистра и Русе, да леят кръв и въвеждат анархия, щото по тоя начин да се отвори път за чужда окупация? Кой унизи и се подигра с България като й препоръчваше за княз един развратен черкезин - Мингрели? Кой прибра под свое крило всичките чапкъни в България, а законните власти, в това число и В. Н. Събрание, за незаконни с единствена цел, да се продължи още в България безредицата, да се отчая и омаломощи българският народ и да каже: „Дойдете и ни спасете” - Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, християнската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв!Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти!

Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Никсолая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче”. Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е !” - Необяснимо. Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България.

И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление! По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава. Ще ни се смеят ташкенците, авганците, черкезите, бухарците и арменците, за които същата Русия не по-малко кръв е проляла. Ще ни кълне
Полша, тая китка на славянството, която руските железни автократи три пъти хайдушки разделиха помежду три царства, с бесилници и с колове окичиха цели градове и села. Ще ни кълне още нещастна Босна и Херцеговина, която пак руските дипломати харизаха на Австрия, а ние идиотите заедно с много още идиоти славяни псувахме ли, псувахме Австрия, че ги узурпирала!Но в София, в столицата на България, гдето живеят най-голямото количество интелигенти и патриоти, един развратен до в черната си душа, калугер излиза дьрзостно пред очите на всички и говори, че народът е признателен на своята освободителка!

Не е крив той. Криво е онова стадо, което е стояло гологлаво отпреде му. То трябваше да запита мръсния калугер, да каже добро ли, зло ли е направила тая покровителка на България от две години насам, то трябваше да му предложи горните въпроси, изложени начело на нашата статия.Време е, трябва вече, щото българските деятели, офицери, учители и пр., когато говорят на своите подчинени и слушатели за вънкашните неприятели на отечеството, официалният московец със своите донски и кубански казаци да стои на първо място. Това учение трябва да се продължи дотогава, докогато в Петерсбург царствува Александьр III… Защо московците не са десет или петдесет милиона? Колко любезно ще си решим и наредим аладжака!…

Захари Стоянов

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 07:18:32

През 1892 г. Българската народна печатница в София издава една уникална книга – "Окупационен фонд, основан за създаване на руско-дунавска област в България". Не стана, но си остана „лелеяна детска мечта” на поколения предатели, като се започне от Драган Цанков, Петко Каравелов и се мине през вожда Георгий Михайлович Димитров, зловещия Васил Коларов, Тодор Живков - Правешки и се стигне до днешните ни продажни властници, начело с Гоце и Сергей.

Книгата е издадена от големия български патриот - публицист, държавник, председател на Народното събрание и успешен кмет на София - Димитър Петков (1858–1907), автор на пространния и аналитичен предговор, и е всъщност чисто документална. Без добавки и коментари. Съдържа документи от секретните архиви на руските консулства в Русе, София, Пловдив, Букурещ, Цариград, които (както пише съставителят): „дохождат да изкажат пъклените планове на онази Държава, която се нарича „наша освободителка”, а чисто и просто е искала да ни пороби, за да бъдем нейния мост до Цариград и Проливите! Да, лъжата за безкористната освободителна мисия на Матушка Рус е така втълпена в промитите мозъци на много наши сънародници през времето на комунизма, че твърде трудно може да се обори. Затова просто трябва да се чете – истинска история, автентични документи, а те вече са налице и са достъпни. Конкретно за планираната от Русия Задунайская губерния Болгария можем да прочетем в тази безценна книга.

Ето какво казва за нея Димитър Петков: „От тия документи читателят ще види, че всичките бъркотии, преврати, бунтове (като този на русофилите), смутове, заговори, политически убийства и пр., които са се случвали в България, откакто съществува като държава (а той говори само за един кратък 15-годишен период, да не говорим за 1923, 1925 или 1944!), са дело на коварната руска дипломация. И всичко, което на нас се е виждало необяснимо, нередовно, за руските дипломати е бил предварително скроено, предначертано и обмислено...”

На нашите читатели предлагаме началото и края на встъпителната глава към книгата.

„Ако преди Освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Русия война с Турция е война не за освобождението на „бедных славян”, а за разширението на Руската империя и за завладяването на Балканите от Русия, - нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на българския народ. Никой българин не можеше да допусне тогава, че „православна Русия”, която с векове ни е изпращала икони и камбани като подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми към нашето освобождение, а всъщност иска разширение на своето царство, за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него руски царе, да завземат Цариград, но нашите понятия за тия руски стремления не са отивали никога по-нататък от завземанието на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че в стремлението си, да завземе Цариград, Русия ще иска да завладее окончателно и България. Гневът ни против варварска Турция, на която дотогава бяхме роби: желанието ни да видим своята угнетителка разбита и съсипана, - бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можеха да ни сполетят от нахлуването на Русия в Балканите...”

***

„Както преди Освобождението и през неговото време не можеше да се намери българин със спокойна съвест да мисли, че Русия воюва с цел да ни присвоява отпосле и да създава своя „Задунайская область”, - тъй и сега, след тия документи, не вярваме, че би се намерил такъв развален българин, който да не признава, че Русия е държавата, която се стреми да ни завладее, че тя е която със своето неприятелство, или по-точно коварно приятелство, спира нашето развитие, закрепване, напредване.

Приятели на руската политика и нейните поддържатели, след всичко това, могат да бъдат само националните предатели, зацапаните в разни комплоти, бунтове, убийства, неравноправни договори (!), хранениците на Русия. Но истинските българи не могат да бъдат приятели на Русия, нито да приемат нейната коварна политика...”

И няколко произволни избрани текста от руските документи, с които изобилства книгата:

„Нашето пряко задължение е да следим стриктно за вътрешното развитие и за протичането на нещата в България и така да предпазим страната от глупави последици. Вие говорите, че не сме воювали срещу турците заради някакъв си принц Батенберг? (между другото свален и прогонен от руснаците – б.а.) Аз съм съвършено съгласен с това, но още по-малко сме воювали заради българите, заради някакви си там Петко, Драган или Стоян. Под секрет ще ви кажа, че не е било заради каквито и да са „братушки”. Нашата задача беше да прочистим пътя на Балканите до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства. Достигането на тези цели е възможно само тогава, когато ще имаме работа с едно лице, избрано от нас, а не с уличната тълпа, която българите наричат... Народно събрание. (!) ... И това е мислимо само когато в българското княжество бъде установен най-малкото траен руски протекторат... Да се застави българското Народно събрание да приеме оставката на принц Батенберг и да се провъзгласи протекторат, т.е. България да бъде призната за Велико Княжество и Господарят Император да приеме титлата Балкански....”

През 1993 г. Русенското издателство Сексагинта Приста публикува тази уникална книга, но поради разбитата тогава мрежа на книгоразпространение, тя не достигна дори до библиотеките. Би било добре, ако бъде отново отпечатана. Ще ни бъде много полезна.

Със съкращения.

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 07:19:14

Из “Размисли за руската 'обич'”,
Константин Каменов

…Прави чест на всички големи революционери и хуманисти, че са прозрели политическите стремежи на Русия, още когато страната ни е под Османско владичество. Думите на екзарха са пророкувани от Васил Левски, който казва: ”Братя, дайте сами да се освободим, защото ако друг ни освободи, той отново ще ни зароби!”

Не по-малко важни са и вижданията по въпроса на Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев. Ето и някои от техните писания по въпроса, като цитатите са по реда, по който са изброени революционерите ни:

“Всякоги проклетата Русия, когато имала бой с Турция, лъгала е простодушните българи, че уш тях ще освободи, а после бойя, като овце ги трампела!”(Г. Раковски)

“Секи Българин е длъжен да защитава своите етнически особености и да варди своето огнище!”(Л. Каравелов)

“Русия, тази развратница и мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да затрие от лицето на земята българските колонии!”(Хр. Ботев)

Откъде идват тези прозрения и тази ненавист към Русия? Едва ли изказаните думи са само плод на лично отношение и антипатия. На всички споменати до тук наши патриоти, както и на голяма част от българската интелигенция е било ясно как са се отнасяли руснаците към поробените кавказки българи, останали още от времето на Бат Бай и Волжко-Камските българи на Котрагова България, която най-безцеремонно преименували в Татарстан. Обяснението на руската страна за това асимилиране е, че Волжка България била завладяна от ордите на Чингис хаган, след което българите били избити и останали само татари. Хайде де! Ами по същата логика ордата на Чингис хаган, която завладява и Русия, би трябвало да е избила и руснаците и в техните земи да има също само татари. Подобно нещо е трябвало да се случи и във вътрешността на огромната страна, създадена от Чингис хаган, но там все още си живеят старите етноси. Дори в Северозападна Индия и Североизточен Афганистан още са останали хора, които при преброявания се пишат българи (защото и там са живеели българи, но чудно защо не са били избити от ордата, която завладява и тези райони).

Съвременен графит от Татарстан

Най-невероятното в тази руска “приказка” е появата на татарите. От тайната книга на монголите всеки може да научи, че Чингис хаган три пъти разбива татарите преди да предприеме похода си на запад, че той е монгол и води със себе си монголи. Ако Волжките българи (нанесли единственото поражение на Чингис хаган) бяха асимилирани от тази орда, то тогава трябваше да се наричат монголи, а не татари и страната им да бъде назована Монголстан, а не Татарстан. Да, но ако бе сторила това, Русия се излагаше на опасността Монголия да претендира за национално малцинство, за автономия или независимост на Монголстан. Подобно нещо не може да се случи с Татарстан, защото държава Татария няма и по тази причина не би могла да атакува политиката на Русия спрямо татарските сънародници.

…В по-ново време, през първата половина на XVII в., подлъгани от Руската империя, казашки отряди от българи нападат и плячкосват градовете на родствениците им по днешното българско Черноморие, които по това време са в пределите на Османската империя. Стигнали до Истанбул, но целта им не била да освободят местното население, а по-скоро да се присмеят на султана и ограбят земите му, включително и българските. Така, опожарявайки много селища на дедите ни, те принуждават хората да напуснат родните си места и да се заселват във вътрешността на страната.

В 1798 г. руски и турски дипломати сключват таен договор, след като 24 години по-рано в Кючюк Кайнарджа Русия обявява за първи път пред Европа Волго-Камските българи за татари. В тайните алинеи на договора се определят българите християни за малоруси, а българите мюсюлмани (най-вече от Волжка България) за турци. Непокорните на султана гяури, според този договор, били разменени срещу непокорните на Русия правоверни от Северен Кавказ (потомците на Бат Бай).

Най-арогантно обаче е отношението на руската корона спрямо Дунавските българи по време на войната й с Турция през 1828-1829 г.г. За нея почти не се споменаваше в нашите учебници по история и дори повече от съвременниците ни не са запознати с развитието й.

След като Русия обявява войната, срещу Османската империя се вдигат и много българи, повечето от които организирани в чети. Най-популярни по това време са Алтън Стоян от Котел, капитан Георги Мамарчев, Бойчо войвода. Първите двама, с четниците си, достигат до Котел, а Бойчо войвода извършва първото превземане на османския Одрин, отваряйки вратите за руските войски. На оръжие се вдига почти целият български народ, а в “отплата”, настъпващите към Истанбул руснаци започват арести на разбунтувалите се за свободата си. Най-неочаквано, в освободения Одрин е подписан договор между Русия и Османската империя за край на войната.Клаузите му предвиждат независимост за Гърция, автономия за Молдова, Влашко и Сърбия, а за България… – един гол нож, забит в сърцето на надеждите й.

Няма да описвам убийствата на отделни българи, извършени от руснаци, преди и след Октомврийската революция, защото тези случаи са хиляди. Не мога да не отбележа обаче едно от тях. Убийството на първия съветски дипломат в Германия, революционера Денис. Общо взето той няма никаква връзка с България, но е ликвидиран от тогавашното КГБ, само защото помолил Вилхелм II да се застъпи пред Ленин за обособяване на Република Булгар и немска автономия в Сарътауска губерния, около град Балик (дн. Нижний Новгород), с наименование БЪЛГАРИАНА.

Унищожавани са по цели български селища от Алтай до Волга, в които наказателни акции (а впоследствие и Сталин) предоставя ролята на основен сатрап на Й.Б.Тито.

Чрез гладна смърт са ликвидирани голяма част от Волжките българи и родствениците ни от Бесарабия. Най-ужасяващ в този случай е фактът, че от Дунавска България изпращат помощи за бедстващите роднини в Съветската федерация, но вместо да стигнат до получателя си, те са продадени в чужбина от държавната администрация на страната, която до скоро наричахме “ГОЛЕМИЯ БРАТ”.

Освен човешкия потенциал и неговите поселища, руските ни “братя” са унищожавали системно и миналото на етноса ни, за което свидетелстват и някои съвременници на злостните деяния, дори чужденци.

Страшна е откровеността на чешкия археолог Карел Шкорпил, който, пристигайки у нас споделя: ”Изпратен съм с мисия в България, подобна на тази, с каквато бе натоварен английският археолог Едуард Търнерели при изучаването на Булгар – да потвърди пред Европа, че Волго-Камските Българи са татаро-монголи, а аз – че Балканските Българи не са потомци на Аспаруховата ордица…”

Отново Шкорпил споменава за друго престъпление на Русия: ”Не е вярно твърдението на Успенски, че само Омуртаг е имал най-видна строителна дейност. Руснаците, които методично са унищожавали българските паметници, имали са за цел паметниците на царете от християнските времена да унищожат, а да оставят само тези от езическите…”

Шкорпил се произнася по този въпрос, тъй като самият Успенски, изпратен от руския цар да извършва археологически проучвания в България, забранява на чеха, както и на преславския археолог Йордан Господинов, да извършват разкопки във Велики Преслав. Според руският “учен” Царсимеоновият Златен век бил мъртвородена цивилизация и при едни разкопки в този район нямало какво да се открие. Може би по същите причини са били разрушени и паметниците от Волго-Камска България, Западен Сибир, Алтай и Северен Кавказ.

…След 10.XI.1989 г. в България все повече истини излизат на яве и все по-трудно хората могат да бъдат заблуждавани. Същото става и с българите в бившия СССР. Заявлението на Казанския меджлис на Българската община от 2.VIII.1995 г. говори сам по себе си: ”Българите са коренното население на републиките Татарстан, Башкирия и Чувашия, а също така и на Кировската, Уляновската, Саратовската, Оренбургската, Астраханската, Пензенската, Челябинската, Волгоградската, Горкиевската, Разянската, Пермската, Омската, Тюменската, Томската, Новосибирската, Кемеровската и Табовската области на Руската Федерация. На тази територия се е формирал българският народ, първите писмени данни за който са от I в. пр.Хр. …”. Този документ е изпратен до Руската дума с главно искане населението от споменатите републики и области вече да бъде наричано БЪЛГАРСКО. И до днес обаче руските управници не са разгледали искането на Волжките българи.

http://www.eurochicago.com/2013/02/neudobni-stranitsi-ot-istoriyata/

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 07:35:13

Погромът на България през 1913 е дело на руската дипломация

Преди 100 години Старозагорският митрополит Методий пръв изрича на глас ужасната истина

Владика Методий /Кусев/ е първият български каноничен митрополит на Старозагорска епархия, избран е на този пост през 1896 година. В паметта на старозагорци той ще остане като създателя на забележителния парк „Аязмото”, а в националната ни история буйният митрополит ще остане като един от най-активните и непримирим борци за самостоятелна национална църква, както и за освобождението и присъединяването на населената с българи област Македония към Майка България.

Дядо Методий много тежко преживява жестокия погром и разпокъсването на България през лятото на 1913 година. Своите горчиви прозрения той излага подробно в книгата си „Погромът на България. Виновникът”, в която посочва болезнено точно и ясно истинските виновници за националната ни катастрофа – руския император Николай ІІ и неговата имперска дипломация! Днес, 100 години след подписването на грабителския спрямо България Букурещки мирен договор, ще припомним основните доказателства, изобличаващи грабителските действия на нашите съседи и на техния вдъхновител.

„… Решението на Русия да освободи България с умисъл да я присъедини на Руската империя, не представляваше тогава престъпна мисъл за интересите на българите, според тяхното тогавашно робско положение. Ето затова планът на руската дипломация е бил и е… България да си стане руска губерния. Първият княз, Александър Батенберг, руски човек, пожела /обаче/ да бъде независим княз на независима държава. Той се показа неблагонадежден за изпълнение на руския план за присъединението на България – под руски протекторат.

Съединението на Източна Румелия с България порази руската дипломация. Тоя жест осуетяваше планът за присъединението на България съгласно Рейхщадското споразумение /между Русия и Австро-Унгария от 1876 г./. Уголемяването на България оправдаваше опасенията на руското правителство да не би да се отвори апетит на България и тя да пожелае един ден и посегне да тури ръка на Проливите и на Цариград…

Сърбия ни отвори война. Търсеше компенсация за изместеното равновесие: да вземе от България толкова, колкото последната взе от Източна Румелия. Мислехме тогава, че Сърбия беше подбудена от Австро-Унгария. После се оказа, че и Русия имала пръст. Щом се отвори войната, Русия си повика офицерите и ги оттегли от нашата армия. Желанието на Русия да бъдем победени и ограбени от Сърбия, стана явно: само слепите русофили не можеха или, по-скоро, не желаеха да го видят.

Бог закрили България. Сърбите не успяха. Руският план – за ограбването, за намалението на България – не успя…

„Девизът” на руското правтелство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция се оформи окончателно, в държавна политика на Руската империя, през 1889 година. С посредството на руската дипломация се постигна едно съглашение между Сърбия и Гърция чрез Патриаршията за подялбата на Македония… При това положение в Македония се образува една съюзна пропаганда със значение на заговор против българската народност. В нейния състав влизаха консулите руски и сръбски, турските власти, гръцко-сръбските владици и терористите: андарти със сръбските чети. Оръдията на консулите и владиците бяха турските власти и терористите. Като отражение, като отговор на тая изтребителна за българите деятелност на неговите съюзени врагове, българските революционни комитети развиха своите знамена, усилиха своята деятелност. Земаха се мерки за едно всеобщо сериозно въстание. Четите заработиха по усилено.

Мисълта, че при тия движения и при едно по-сериозно въстание, Европа, за да тури край на тоя тревожен живот, може от Македония да образува една автономна област, разтревожи руската дипломация. Последната знаеше твърде добре, че ако се образуваше от Македония автономна област, нямаше да остане нито сърбин, нито грък, нямаше да се мине много време, за да се присъединеше тая област на България. В такъв случай всичкия план на руската дипломация рухнуваше.

Страхът пред мисълта за образуването от Македония на една автономна област, застави Зиновиева, руския тогава посланик в Цариград, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки за унищожението на тия български комитети. Известно е, че той даде „карт бланш” на турците да употребят всичките усилия и средства за одушването на всяко движение за придобиване политическо право на Македония. Турците не закъсняха да използуват това желание на руската дипломация… Разорението и унищожаването с топове на 150 /въстанали/ села български в Македония се дължи на милосердието на Зиновиева… Руските консули в Македония, съюзници на сърби, гърци и на турци против българите, в своите рапорти, които публикуваха в Петербургския „Държавен вестник”, обвиняваха българите и оправдаваха турците…

Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българите нарочно си закриваме очите; жумим за да не виждаме пакостите правени нам от Русия; „погромът ни дойде от Австро-Унгария; 16 юний е катастрофалната дата”. Така казваме…

Руският император, който, както се види, не държи сметка за чувствата на самите нас, русофилите, дойде на поклонение в Кюстенджа, за да изкаже своята признателност и благодарност на Румъния, оръдието за нанесения погром на България…

Да видим как… тия наши държавници и умни мъже съдействаха за изпълнението на планът за погрома. Известно е, че България се готвеше 30 години за освобождението на поробените братя. Нейният идеал беше: обединението на българския народ. Възползвана от тоя стремеж на България… руската дипломация устрои една клопка /капан/, в който да попадне България во глава със своя цар. Устроения от руската дипломация Балкански съюз беше уредения капан… Подир детронирането на княз Ал. Батемберга, известно е, че Русия, чрез изпращането в България на своя комисар, като в област находяща се в неин протекторат, се опита да тури ръка на България. Стамболов, в своята неимоверна решителност, извика: „долу ръцете” и, като развя знамето на независимостта, отвори ожесточена борба против посегателството на независимостта на България. Тогава, в тая борба, Австро-Унгария се яви поборница, в защита каузата на независимостта на България, а с Австро-Унгария – почти цяла Европа.

С образуването на Балканския съюз се целеше разгрома на България. В такъв случай се мислеше, че, при опита за погрома, пак Австро-Унгария ще се яви застъпница, да защищава България. Ето за това в договора на тоя Балкански съюз, се помести клауза враждебна на Австро-Унгария, т.е. България се задължаваше да даде на Сърбия 200 000 щика против Австро-Унгария. Се целеше с тая клауза да се предизвика смъртна враждебност на Тройния съюз против България.

Тоя съюз със Сърбия беше едно крайно глупаво дело за България. И най-простият българин знаеше, че сърбите са подли и вероломни; че те отдавна планират и действат открито, за да ни ограбят; че искат да ни вземат не само Македония, но още – Кюстендил, и София, и Видин; че те за Сливница има да си отмъщават на България, и че те, най-после, са били всякога в съюз с враговете на България – турците и гърците. И децата в България знаеха, че гърците са най-големите врагове на България и на славянството. На турчин може да имаш доверие, но не и на грък.

България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът се дължи на тоя недъг… Кабинетите Гешов – Данев приеха съюза и подписаха договорът със Сърбия по искането и посредството на руската дипломация и под гаранцията на императора. Тия кабинети бяха чисто русофилски.

Подир погрома руският посланик Неклюдов побягна от София. Чичо Петър, сръбският крал го награди с най-голям орден за заслуга към сръбските интереси. Защо кралят на Сърбия награждава един пълномощен министър, който действувал в друга държава, в София?.. По заповед от своето началство той, Неклюдов, дирижираше нашите русофилски кабинети, които му служеха за кукли, дирижирани от него, слепи оръдия. Всяко утро той се осведомяваше от нашите министри за състоянието на нашите войски, где кои части се намират, где е голямата сила и где се намира слабата ни страна. Всеки ден Неклюдов чрез Хартвига държеше сръбското правителство в знание за движението и положението на частите на нашата армия. Значи Руското дипломатическо агентство в София е служило за шпионско отделение на сръбската армия… Но не е само тази заслугата на Неклюдов. Той издавал заповедите за отстъпленията и настъпленията на нашата армия. В помощника на главнокомандващия, в генерала Савов, се съзряло и посрещнало едно препятствие за правилното командуване на армията ни от Неклюдов. Затова генерал Савов се замести от генерал Радко Димитриев, най-благонадеждния, послушен русофил. Где ги не сееш, тамо не поникнуват руските дипломати… Не 16 юний, а 18 юний създаде погрома на България, когато Неклюдов заповяда да отстъпи нашата армия по всички линии. Ако не беше тая заповед, т.е. ако не беше се извършило това отстъпление, цялата сръбска армия щеше да попадне в плен. Тогава и гърците щяха да бъдат унищожени…

Руската дипломация, во главе със своя император, протестираха ли за тия свирепости и нечути жестокости вършени над българите в поробените земи от сърби, гърци и румъни, угрозиха ли тия зверове да престанат да унищожават един в нищо невинен народ? Драконовския, най-свирепия закон, който издаде Сърбия за унищожение на българите в Македония, руския вестник „Новое време” намери, че е много мек, трябва да бъде много по-жесток, за да смаже главата на тая змия – българския елемент…

За тия страшни грехове /против България/, погромът на Русия ще бъде много страшен. Не като оня във време на Руско-японската война. Много по-страшен. Във време на Руско-японската война, за греховете извършени /1903 г./ от руската дипломация против българите в Македония, извършени чрез Зиновиева и Ламздорфа, Бог я наказа със загубата на флотата, на Порт Артур, на Манджурия и на Корея. Сибирската железница, за която се изхабиха милиарди, остана сега излишна. Отгоре на това, пожертвуваха се напразно стотина-двесте хиляди храбри руски мъже.

За греха с погрома на България, какво по-страшно ще бъде наказанието? Величието на Руската империя се дължи на „теократизма”. Основата върху която се съзида великата Руска империя и върху която се крепи, беше режима на „теокрацията: да се върши всичко по волята Божия, за неговата слава /да освобождава от властта на мюсюлманите поробените християнски народи/. Тая основа – теократизма – окончателно е разрушена от речения грях /погромът на България/. Следователно, Руската империя остава без основа, и, като такава, ще се разгроми и ще се разпадне…

Всички край балтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия и се отнимат. От Малорусия /Украйна/ се образува отделна, самостоятелна държава. Губи целия Кавказ. Владенията и в дълбока Азия хвръкнуват. Сибир отива на Япония и на Китай. От Русия ще остане едно Московско царство… Руската дипломация, во главе със своя император, приготовляват такъв кюлаф на Руската империя…”

1914 г.

Стара Загора

http://www.kulturbench.com/wpress/%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%BE%D0%BC%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-1913-%D0%B5-%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D1%83-2/

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 07:38:39

Секретни документи проговарят – Русия разкъсва българска плът, иска да сме безропотно племе

Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм
Георги Георгиев, специално за Faktor.bg

През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочуствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.

Но истината рано или късно винаги излиза наяве.

Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея.

Помнете ми думата!

Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврапа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.

През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена...

Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави...

В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.

В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.

Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.

Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.

През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множи, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.

Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица...

Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.

И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!

(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „...вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТ” http://rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77...

В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.

При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.

Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.

Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/ce/Bulgarian-Exarchate-1870-1913.jpg

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/6/65/Sultan%E2%80%99s_Ferman_for_the_establishment_of_a_Bulgarian_Exarchate_1.jpg

В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.

Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално свобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.

В същия момент…

Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.

Окончателният вариант за територия на бълагрскат държава, приет от Великите сили на Цариградската конференция

е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г.

Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.

В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.

В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).

В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.

В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.

Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.

Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва - цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили

за осъществяване на българската национална кауза

В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.

Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.

Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.

Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.

Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под предтекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г. , с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.

България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.

За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г. , когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.

Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.

Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!

Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”

Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”

Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!

Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!

И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!

А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията...

http://www.faktor.bg/hlyab-i-pasti/37023-sekretni-dokumenti-progovaryat-rusiya-razkasva-balgarska-plat-iska-da-sme-bezropotno-pleme.html

Hatshepsut · 11 Авг 2018, 07:42:33

Как заличаваха българските следи в руската история

Открай време руските управници умеят да пренаписват и фалшифицират историята.
Делото на Кирил и Методий и мисията на Св. Киприян са само два примера за опитите да бъдат заличени българските следи в руската история.

5 декември 1931 година е черен ден: по заповед на Сталин е взривен катедралният храм Христос Спасител в Москва, а в Казан е разрушен величественият Паметник на българите. Редом с тези унищожения върви и трескаво пренаписване на историята на Руската империя, върху чиито развалини е изграден Съветският съюз. Стремежът на болшевишката пропаганда е да бъде преиначена не само руската история, но и историята на света, като целта е да се докаже на народите в новата империя, че духовното и историческото наследство на царска Русия е дело само и единствено на руснаци от „подходящи” социални слоеве. Всичко, което не подкрепя тази измишльотина, е обречено на забрава. Не е пощадена и българската следа в руската история.

Русия и делото на Кирил и Методий

Делото на Кирил и Методий и техните ученици за разпространението на славянската писменост в Русия е сред най-трайните табута в съветската и отчасти в руската историография, твърди проф. Христо Матанов от Софийския университет. Мисълта, че толкова важната за духовността азбука е „пренесена” от една малка и незначителна държава като България, е непоносима за Кремъл. Затова като заместител на историческата истина е претоплена една стара псевдонаучна теория, свързана с мисията на Кирил и Методий при кримските хазари през 860 година. Летописец от онези времена свидетелства, че на Кирил му е било показано евангелие, написано с „рожки“ букви. Този детайл е сърцевината на разпространената по съветско време легенда, че славянската азбука е била създадена в руска среда. „Всъщност Кирил е видял някоя от скандинавските руни“, подозира проф. Матанов. Което е твърде вероятно, като се има предвид, че викингите (варягите) са изиграли важна роля за изграждането на руската държавност. Това, впрочем, е още една историческа истина, която никак не се харесва на Москва.
Дори бегъл прочит на статиите в Голямата съветска енциклопедия, свързани с делото на Кирил и Методий, показва съвсем недвусмислено, че тяхната роля е силно омаловажена. Вместо за тях се говори за някакво смътно „славянско влияние“.
И още един красноречив факт: колеги на известния български историк Емил Михайлов си спомнят, че по времето, когато е преподавал история на Русия в Софийския университет, професорът си е имал много неприятности с Държавна сигурност - по всяка вероятност заради многобройните факти, които проф. Михайлов е цитирал в подкрепа на тезата си за ключовата роля на българите при разпространението на азбуката и православието в Русия. Преподавателят често е припомнял знаковите думи на големия българист Юрий Венелин: „Те ни научиха да пишем!“. Венелин, който е живял през 19 век, винаги е твърдял, че Русия дължи на българите и писмеността, и покръстването. Впрочем, съветската власт също си спомня за неговите убеждения - гробът и паметната му плоча в Даниловския манастир в Москва са взривени през 30-те години на миналия век.

Из битието на Свети Киприян

Друга жертва на опитите за преиначаване на историята е Свети Киприян Български. Московският митрополит от края на 14 и началото на 15 век - търновецът Киприян, е сред най-ярките личности, оставили дълбока диря в историята на Русия и Руската православна църква. Както в случая с мисиите на Кирил и Методий, посредник в отношенията между българи и руси отново е Константинопол. Киприян, който е съратник на патриарх Евтимий, е изпратен в Русия, за да помогне за утвърждаването на православието в една страна, разкъсвана от вътрешни междуособици и нашествия на азиатски племена. Изключителната дарба на българския книжовник да помирява враждуващи управници и да мобилизира църквата и миряните срещу татарската заплаха от изток среща широко одобрение в размирната страна. Киприян се превръща в обединител и до смъртта си през 1406 година управлява огромната Московска и Всеруска патриаршия.
Столетия след неговото канонизиране обаче произходът и ролята му за обединяването на Русия и на руската църква са подлагани на съмнения. Обявяван е за грък, а заслугите му като водач и реформатор на руското православие са приписвани на руски отшелник. След дълги преговори между България и Руската патриаршия преди 16 години мощите на Свети Киприян са препогребани в Успенския събор в Кремъл. Неговите посетители вече могат да видят каменния саркофаг на светеца с изписаното върху него признание на Руската православна църква за големите заслуги на Свети Киприян Български.

Съдбата на волжките българи

И още един епизод от историята на двустранните отношения: Болшевишката революция през 1917 година поражда илюзии сред потомците на волжките българи по поречието на Волга и Кама за възраждане на националната им идентичност. Те не желаят да им бъде приписвана идентичността на завладелите Волжка България татари и наивно вярват, че ще бъдат подкрепени от съветската власт. Но болшевиките бързо се справят с тази опасност, като избиват или репресират активистите за българска автономия.
Преброяване на населението на СССР, проведено в самия край на Горбачовата перестройка, дава възможност за волеизявление на потискания от столетия народ. В книгата си „В голямата политика“ бившият президент Желю Желев свидетелства, че след решението на България да подкрепи исканията на волжките българи, от Москва идва остра нота заради намеса на София във вътрешните работи на Руската федерация. И по стар рефлекс България се снишава. Няколко години по-късно петиция за признаване на българска нация в Русия, подписана от 150 хиляди волжки българи, е препратена чрез посолството в Москва до правителството на Иван Костов и президента Петър Стоянов. Но в смутните времена по време и след втората руска операция срещу Чечения никой от българските управници не смее да застане зад каузата на потомците на прабългарите.

Съветското "национално инженерство"

Историкът Пламен Павлов напомня и за „съзидателния“ принос на Кремъл в измислянето на нови нации. Според проф. Павлов, съветското „национално инженерство“ има особен пиетет към българските земи. Освен че с помощта на български марионетки създава македонска, мизийска, тракийска и добруджанска нация, Москва изгражда и стройна теория по отношение на раждането и утвърждаването на „гагаузка“ нация в компактно заселените с българи степи на север от Черно море. „Нямате представа какви смехотворни спорове се водят и до днес на научни форуми по този въпрос. Съвсем отговорно се твърди, че признак за национално отграничаване на бесарабските българи от „гагаузите“ бил фактът, че име като „Николай“ сред българите се трансформирало в „Кольо“ сред „гагаузите“. Всъщност още от войните с Османската империя в началото на 19 век Русия използва България и българите като източник на човешки ресурси за заселване на южните си степи. И обратно - депортира неудобни народи от Крим и Кавказ към районите на изселниците от Източна България“, посочва проф. Павлов.
Фалшифицирането на историята е стар занаят в Кремъл. Като всяка професия той се предава от майстор на чирак. И затова няма нищо учудващо в обстоятелството, че измислените нации започват да си съчиняват свои собствени истории. „Вижте как бе съчинена “античната” история на бившата югославска република Македония“, казва в тази връзка Пламен Павлов. А колегата му Христо Матанов добавя в по-общ контекст: „Комплексите на един народ винаги избиват в неговата история“.

https://www.dw.com/

Hatshepsut · 08 Дек 2018, 08:32:58

От нашата Download-секция може да свалите трите тома на книгата на Янко Гочев "Руската империя срещу България":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3355

Hatshepsut · 13 Окт 2019, 08:29:51

Забравената война: походът на Дибич Забалкански (1828-1829 г.)

Шишман · 13 Окт 2019, 11:41:02

Голямата грешка на руската империя че е искала България да е малка и е залагала на Сърбия и Гърция.
Една голяма и силна България никога нямаше да допусне болшевишката революция. Никога нямаше и и през 1-та световна да сме на грешната страна заедно с вековният поробител Турция. Вината за всичко това е на глупавата и горделива руска политика,за което заплатиха : скъпо и прескъпо и не само те но Балканите.

Hatshepsut · 17 Яну 2021, 05:58:23

⚫ 1883 година. Руският консул в Призрен, Ив. Ястребов, заедно с турски заптиета кара македонските българи от гр. Дебър да се обявят за сърби и да се откажат от Българската екзархия. Дебърчани го изпъждат. За наказание Ястребов плаща на албански разбойници да малтретират населението.
➖ Междувременно, в България тече последната година на личния режим на княз Александър I, чрез който управлява страната начело с руски министри.

⚫ 1901 година. Македонски българи молят руския консул в Битоля Ал. Ростовски да се застъпи за затворени от турците въстаници. Той им поставя условие: селата им да се откажат от Българската екзархия. На следващата година руският консул в Цариград Ив. Зиновиев спечелва берат (назначение) за сърбина Фирмилиян като владика на Скопие.
➖ Междувременно, България отбелязва 7 години от убийството на Стефан Стамболов, чийто грях беше печеленето на берати за български владици в Македония. Неговите убийци и нови русофилски управници на България не протестират руските действия.

⚫ По същото време. Руският консул в Скопие В. Машков пред българския търговски представител Д. Юруков: "Санстефанска България, Бог да я прости, беше една грешка, с която хвърлихме Сърбия в ръцете на австрийците."

⚫ 1910 г. Руският външен министър С. Сазонов пред френски журналисти: "Ако избухне война, ние ще приветстваме една турска победа, тъй като Турция винаги може да бъде спряна, докато твърде големите успехи на България биха предизвикали австрийска намеса."

⚫ 1912 г. Английският посланик в Русия, Дж. Бюкенън: "Страхът на Русия от влизането на българите в Константинопол беше толкова голям, че Сазонов оттегли предложението си за изпращане на международна ескадра в Дарданелите едва след като България окончателно се отказа да премине линията Чаталджа."

⚫ 1912 г. Руският консул в Белград, Николай Хартвиг, пред български дипломати: "Нам ни трябва силна Сърбия. След Турция следва австроунгарският въпрос, за който Сърбия ще ни бъде най-удобно оръдие. Вие, българите, ще си получите Македония след като Сърбия си вземе обратно Босна и Херцеговина."
➖ На фона на всичко това, България сключва съюз със Сърбия за подялба на Македония и оставя подробностите около тази подялба на Русия. Резултатът е Междусъюзническата война. Македония остава предимно в ръцете на гърци и сърби. Естествено, русофилските среди обвиняват цар Фердинанд за всичко това.
...

⚫ 2017 г. Руският президент Владимир Путин: "Писмеността дойде при нас от македонската земя."

⚫ 2021 г. Руският посланик в Скопие, С. Баздникин: "Русия винаги е подкрепяла балканските народи в тяхната борба за самоопределение... В Императорския дворец, преди 130 години, славистът Леонард Мазинг защитава своята първа докторска дисертация за македонския език."
➖ 2020 г. Българският историк Костя Копейкин във Фейсбук: "Русофобите са просто отрепки. Трябва да се избиват като вреден дивеч."
Сигурно защото са дръзнали да отстояват българските интереси и българската независимост. Престъпление и непростим грях, наистина...

Христо Костадинов, фейсбук

Hatshepsut · 25 Май 2021, 13:37:31

Белогвардейците в България

София, 1926 година: първият джазов оркестър на руски емигранти

Всичко започва в края на 1919 година, когато параходът "Витяз" акостира във Варненското пристанище, а на борда му се намират първите 1000 руски емигранти. Само за няколко години техният брой достига 45 000: наред с многобройните цивилни хора, дошли самостоятелно, от май 1921 в България започват да пристигат поетапно около 20 000 души от частите на Врангеловата армия. Причината: Октомврийската революция и гражданската война в Русия предизвикват огромна емигрантска вълна, получила събирателното определение „Бяла емиграция“. Документи и снимки от живота на някои от тези хора могат да се видят до 17 юни в изложбената зала на Държавна агенция "Архиви", където е подредена изложбата "Ваше Благородие, госпожа Чужбина", посветена на 100-годишнината от идването на руските белогвардейци в България.

Основоположниците

Ако погледнем на тази миграционна вълна през призмата на мисловен експеримент, несъмнено ще стигнем до извода, че без нея България нямаше да е същата. Защото много от намерилите пристан в България руснаци са дали основополагащ принос за зараждането и развитието на театъра и балета, на медицината и науката в младата българска държава. Сред тях са Николай Масалитинов, който се установява в София през 1925 година, става главен режисьор на Народния театър и създава драматична школа към Народния театър - днешната НАТФИЗ. И още две имена: художникът Михаил Малецки е определян като основоположник на научната реставрация в България, а Анна Воробьова поставя началото на българския балет.

1932 година: Николай Масалитинов с Йордан Йовков

"Това е една много сериозна крачка към модернизацията на българското общество в периода между двете войни, защото част от тези хора по някакъв начин вече са били вградили името си в руската култура в периода на т.нар. "Сребърен век". И идвайки в България, те пристигат със своите биографии, със своя талант, със своите умения и действително дърпат сериозно напред развитието на целия културен, научен и обществен живот на България", казва Михаил Груев, председател на Държавна агенция "Архиви".

Само за десетина години в страната са назначени 120 руски лекари, 380 учители, над 200 инженери, 35 професори, 160 юристи, 55 агрономи. Създадени са над 100 руски емигрантски организации. При това животът в тези междувоенни години не е бил никак лек. На много от новодошлите в началото им се наложило да преминат през тежък физически труд - в мините в Перник, в захарната фабрика в Горна Оряховица, в железопътното строителство.

Руски емигранти по време на работа в мини "Перник"

Въпреки че армията на генерал Врангел слиза на българска земя с оръжие и униформи, като цяло белогвардейците стоят далеч от политиката. С изключение на Деветоюнския преврат през 1923 година, когато се включват на страната на деветоюнци. След това обаче те изцяло се оттеглят от политическия живот.

Част от белите емигранти се отправят по-късно към Белград и най-вече към мечтаната им цел - Париж. Такава е била историята и на героя от няколко войни генерал Михаил Родионович Ерофеев, който е живял в София със съпругата си. Тъй като средствата му били оскъдни, той предложил услугите си "за работа по благоустрояването и паркоустрояването на градове, курорти и климатични станции", тъй като има "продължителна практика от Кавказ и Туркестан като председател на различни организации, комисии и дирекции и като Губернатор на Кавказ". Но явно неговите услуги не са били използвани, защото е погребан в Ница.

След 9 септември

През последните месеци на 1944 година са ликвидирани над 20 руски емигрантски организации, а имуществото им е конфискувано. До края на 1946 година повече от 400 руски емигранти са изпратени в лагери, а 134 семейства са принудително изселени от големите градове. Сред тях е и известният художник и учител Сергей Шишов, който през 1946 е интерниран от София в Севлиево.

Известен е и този факт: към разузнавателното отделение на Дирекцията на Народната милиция е създаден специален отдел „Белогвардейци“, който следи емигрантите, издирва и наказва „враговете на съветската власт в България“.

https://www.dw.com/bg/

Български Националистически Форумъ

Руската империя и България

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Шишман

Hatshepsut

Hatshepsut

Similar topics (5)