България при кановетѣ Маламиръ и Пресианъ (831-852)

[Hatshepsut]

Маламир – във война и мир

Възкачил се на престола на българските владетели след велики предшественици – като дядо си Крум и баща си Омуртаг, Маламир остава някак в сянката на техните дела. Причината може би е в относително краткия период на управление на Омуртаговия син – едва пет години – и малкото на брой исторически паметници и свидетелства, които ни дават сведения за времето на неговото властване.

Маламир е най-малкият от синовете на Омуртаг и според някои историографи етимологията на името загатва за славянски корен на думата, което обаче остава в сферата на спекулациите. Той застава начело на българската държава през 831 г., след смъртта на кана строител. Обстоятелствата около неговото възшествие като владетел на България са сред най-любопитните епизоди в българската история. По всеобщо мнение на историографите, Маламир се възкачва на престола на Омуртаг, докато е все още малолетен, поради което и младият владетел трябва да разчита силно на подкрепата на опитния държавник кавхан Исбул, който се изявява като съветник и при Омуртаг. Овластяването на Маламир като ръководител на България е по ирония на съдбата – неговият по-голям брат Звиница вероятно умира още приживе на Омуртаг, а най-възрастният Омуртагов син Енравота е лишен от владетелски права заради интереса си към християнската религия.

По време на своето управление Омуртаг целенасочено преследва християните в българските земи, тъй като се опасява, че разпространението на „византийската“ религия може да отслаби и подкопае държавните устои и да отвори вратата за проникването на византийско влияние сред българите. По тези причини Енравота е прескочен за сметка на изявяващия се като пунктуален последовател на бащината си политика Маламир. Разривът в семейството на Омуртаг обаче не завършва просто с овластяването на младия български владетел и низвергването на Енравота от политическата сцена. По думите на Теофилакт Охридски, един от най-изтъкнатите православни теолози на XI в., след смъртта на Омуртаг, Енравота се опитва да убеди по-малкия си брат Маламир да помилва пленения византийски епископ Кинам, който бива лишен от свободата си още преди години, заради недоверието, което Омуртаг изпитва към представителите на византийското духовенство.

Без да отдава искането на брат си към неговите известни симпатии към християнската религия, Маламир удовлетворява молбата му. Впоследствие обаче младия владетел научава, че Енравота приема Христовото кръщение от византийския епископ под новото име Войн (или Боян според някои историографи). Този акт е изтълкуван от Маламир като предателство – към държавата, към рода и към религията на българите. Поради това владетелят на България отправя ултиматум към своя по-възрастен брат – да се откаже от „чуждия бог“ или да посрещне последствията от своите действия. Енравота обаче отстоява своите убеждения, което и подпечатва смъртната му присъда. Според Теофилакт Охридски в своето предсмъртно слово Енравота се обръща към брат си Маламир с думите:

Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате вие да я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде на почит навсякъде. Но и ти самият (към Маламир) подир няколко години зле ще изхвърлиш своята злочестива душа, без да получиш никаква полза от своята жестокост!

Безспорно няма как да знаем дали тези думи принадлежат на Енравота или на ерудирания православен теолог от XI в., който ни ги предава, но при все това най-възрастният син на Омуртаг Енравота-Войн е канонизиран и признат от православната църква за светец мъченик.

Още в самото начало на своето управление, Маламир не се поколебава да отстрани Енравота, чието неподчинение вижда като доказателство за необходимостта от бащината си политика за преследване на християнската религия. В това отношение той надминава дори Омуртаг по твърдост и безкомпромисност, като осъжда на смърт собствения си брат.

След този братоубийствен епизод, достоен за сюжет на трагедия на Уилям Шекспир, Маламир се изявява като последовател на приетата от Омуртаг политика на мирни взаимоотношения с българските съседи. В съответствие с приетите през средните векове дипломатически правила, Маламир изпраща през 832 г. своя делегация при франкския владетел Людовик Благочестиви. Пратеничеството има за цел формално да го уведоми за настъпилата в България владетелска смяна и да потвърди поддържаните от Омуртаг мирни взаимоотношения между двете държави. Доколкото можем да разберем от Лобиенските анали хората на Маламир са посрещнати подобаващо и след като поднасят обичайните за подобна визита дарове за владетеля, Людовик Благочестиви потвърждава мирните спогодби между България и франкската държава.

Фрагмент от колоната, известна като Маламирова летопис, намираща се в Историческия музей в София

Поне първоначално 30-годишният мирен договор сключен от Омуртаг с Византийската империя също се спазва. Нещо обаче явно се променя в българо-византийските отношения и за това свидетелства съхранен върху каменна колона надпис, известен като Маламирова летопис, който обаче и до днес има спорни тълкувания сред българските историографи. Силно увреденият писмен паметник става обект на изследване на прочути български историци като Васил Златарски и Веселин Бешевлиев, които обаче дават коренно противоположни преводи за събитията описани в текста. Докато Златарски счита, че мирът между България и Византия се съхранява и при Маламир, Бешевлиев смята, че се случва тъкмо обратното – империята нарушава мирните договорки и поема по пътя на войната с България. Към момента повечето историографи фаворизират превода на Веселин Бешевлиев, според който надписът върху каменната колона гласи:

…Отначало живеех и аз добре (с гърците), но гърците опустошиха земите ни… Владетелят Маламир, който управляваше заедно с кавхан Исбул, потегли с войска срещу гърците и разруши крепостта Проват и крепостта Бурдизо в земите на гърците и придоби всякаква слава и дойде във Филипопол.

Преводът на българския историограф обаче не обяснява защо сведения за подобна военна кампания отсъстват от византийската летопис от периода, която неизменно би отчела военната конфронтация и разрушение на ромейски крепости. Проф. Васил Златарски от друга страна предполага, че надписът разказва за уреждане на териториален диспут за спорни зони в Тракия, като впоследствие чрез дипломатическа договорка Маламир връща на византийците някои територии в региона на Адрианопол, в замяна на което получава Филипопол заедно с териториални придобивки в региона около Родопите. Без сигурни летописни сведения и споровете около неясния и увреден надпис е невъзможно да се каже дали Маламир води война за териториалното разширение, което България получава при неговото управление или разрешава въпросите по мирен път. Така или иначе с овладяването на Пловдив и Родопска област българската държава прекъсва важния логистичен маршрут Виа Диагоналис, който свързва Средец с Константинопол.

По отношение на вътрешната си политика Маламир изглежда продължава да следва плътно стъпките на своя баща Омуртаг – както по отношение на християните, така и спрямо строителната дейност. От съхранен каменен надпис на гръцки от IX в. можем да съдим, че младият владетел получава голяма подкрепа от кавхан Исбул във всяко едно направление от своята политика, включително и в областта на строителството:

Архонтът Маламир е поставен от бога владетел. Неговият стар боил Исбул направи този водоскок (вероятно водопровод) и го даде на владетеля. И владетелят даде много пъти на българите да ядат и да пият, а на боилите и багаините направи големи подаръци. Дано бог удостои от бога поставения владетел да живее сто години!

Въпреки пожеланието на своя „стар боил Исбул“, Маламир обаче не живее до сто години. Още през 836 г., само пет години след своето възшествие на плисковския престол, младият владетел умира. Не е възможно да се каже каква е причината, поради която Маламир почива толкова млад, но средните векове определено изобилстват от начини, чрез които това да стане. Единственото сведение, което получаваме за смъртта на българския владетел идва от Теофилакт Охридски, който обяснява, че „животът на Маламир… бил пожънат безвременно от сърпа на божието правосъдие…“. С това си изказване православният теолог несъмнено се опитва да намекне, че Маламир плаща със скоропостижната си смърт цената за убийството на брат си и за гоненията над християните. Любопитно е, че неговата кончина след само няколко години на управление, кореспондира със заплахата, която според Теофилакт Охридски Енравота отправя на брат си – “… подир няколко години зле ще изхвърлиш своята злочестива душа…“. Естествено обаче живелият през XI в. православен теолог едва ли е изпитвал особени затруднения да провери периода на управление на Маламир и да вмести пророческите слова в изказването на Енравота, за което сведения ни дава самият Теофилакт.

https://bulgarianhistory.org/malamir/

[Hatshepsut]

Пресиан – непоколебимият завоевател


Кан Пресиян - картина на Васил Горанов

По време на своето краткотрайно властване над българската държава от 831 до 836 г., Маламир не оставя наследник на плисковския трон. След преждевременната си смърт през 836 г., когато според Теофилакт Охридски Маламир е „покосен от сърпа на божието правосъдие“, начело на държавата застава Пресиан. Новият владетел на България е племенник на Маламир, син на неговия по-голям брат Звиница и като такъв е пълноправен наследник на Крумовата династия. Подобно на названието на Маламир, и името на Пресиан предизвиква разпалени историографски дебати с оглед на своята етимология. Според някои изследователи морфологията на „Пресиан“ загатва за ирански корен на думата, чието правилно изписване според тях е Персиан, тоест „перс“ или „персиец“. Както и с Маламир обаче, засега полемиката около името остава изцяло в сферата на предположенията и догадките.

За възкачването на Пресиан на трона на българските владетели през 836 г. научаваме от хронографиите на византийския император Константин VII Багренородни. С поемането на властовото кормило на България от новия владетел идва и рязка смяна на политическия курс спрямо Византия. През 837 г. империята води тежки сражения с арабите в Мала Азия и наличният ѝ военен потенциал е ангажиран почти изцяло в отблъскването на мюсюлманските нашественици. Концентрацията на ромейските въоръжени сили в малоазийските теми довежда до оголването на балканските провинции и отслабването на византийските позиции на полуострова.

Според Григорий Декаполит намалялото военно присъствие на Византия на Балканите провокира избухването на вълнения сред населението на Западните Родопи, Беломорието и регионите около Солун. Броженията бързо прерастват в открити бунтовнически действия, които според Декаполит довеждат до „големи кръвопролития и цели области били опожарени и изпълнени със смут“. Византийският хронист Георги Монах споделя в своята летопис, че по същото време, през 837 г., „Михаил Българинът предприел нападение срещу Солун“. От малкото налични изворни данни оставаме с впечатлението, че бунтовническите действия във византийските територии биват организирани вероятно от потомци на Куберовите българи и племето на смоляните. Вълненията и бунтовете във Византийската империя не остават незабелязани от Пресиан, който с основание или не, решава да използва благоприятната политическа ситуация и нарушава мирния договор обвързващ империята и България още от времето на Омуртаг.

Надписът от Филипи

Голяма българска войска, командвана от опитния държавник кавхан Исбул навлиза във византийските земи. Военната сила се отправя първоначално към Западните Родопи, където са поселенията на смоляните, а впоследствие се насочва към Беломорието и Солун. Изненадан от внезапните военни действия на българите, ромейският император Теофил не разполага с възможностите да се противопостави активно на българското нахлуване. Наличните на василевса войски, намиращи се на Балканите, са организирани под ръководството на кесаря Алексий Мозеле, който се разполага заедно с хората си в крепостта Христопол (Кавала). Първостепенната задача на ромейския военачалник е да пресече напредването на българите в посока към Беломорието и да предотврати нарушаването на сухопътната връзка между Константинопол и Солун. В конфронтацията между силите на Исбул и Алексий Мозеле надвива българският благородник, който след успешен маньовър успява дори да превземе укрепеният град Филипи. В завладяната крепост, Исбул, вероятно в чест на победата над византийците нарежда поставянето на каменен надпис, който макар и частично се е съхранил и до днес. Разчетените върху писмения паметник изсечени слова гласят:

От бога поставеният архонт на многото българи Пресиан изпрати кавхан Исбул, като му даде войска и ичиргубоила и боила колобър. Кавханът отиде при смоляните… Който търси истината – бог вижда и който лъже-бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, а християните забравиха, но бог вижда.

https://bulgarianhistory.org/presian/