България при царь Тодоръ Светославъ (1300-1321)

[Hatshepsut]

Непознатият цар Тодор Светослав Тертер

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Сребърна монета на цар Тодор Светослав Тертер

В края на ХІІІ в. България се намирала в дълбока криза. Тя била зависима от татарската Златна орда от север, на юг Византия, отнела българските територии южно от Стара планина, сърбите продължили своето настъпление в Македония, а Унгария успяла за кратко време да наложи контрол над северозападните български земи. Всичко това било съчетано със силен вътрешен сепаратизъм.

Кризата била преодоляна буквално за няколко години благодарение на цар Тодор Светослав Тертер, който, за съжаление, не е от най-популярните български владетели.
При неговото управление България не просто се стабилизирала; тя се превърнала в първостепенен политически фактор на Балканите.

Събитията са описани добре от византийските хронисти, а благодарение на изследванията на П. Ников, В. Гюзелев, И. Божилов и Пл. Павлов,  днес можем със сигурност да кажем, че Тодор Светослав е един от най-успешните български владетели; но освен че бил голям политик, той е притежавал и изключителна лична харизма, благодарение на която успял да обедини българската аристокрация и да върне блясъка на Българската държава от времето на първите Асеневци. 

Цар Тодор Светослав Тертер е син на цар Георги І Тертер (1280-1292) от първия му брак с българска аристократка. Родът Тертер (Тертероба) е кумански владетелски род, управлявал куманите до края на  ХІ в., когато бил изместен от други два рода – Кай и Олберли. През първата половина на ХІІІ в. родът Тертероба възстановил властта си над куманите благодарение на хан Котян.

Около 1237 г. голяма маса кумани, водени от хан Котян, се заселват в Унгария, бягайки от монголското нашествие от Изток. Унгарският крал Бела ІV (1235-1270) оженил сина си за дъщерята на хана. Техен наследник е крал Ласло (Владислав) ІV (1272-1290), наречен Кун (Куманина). Около 1241 г. унгарските аристократи прогонили голяма част от куманите, вкл. и представители на рода Тертероба, и те се заселили в България. Цар Георги І Тертер произхожда именно от тази преселници.

През 1279 г. той е главнокомандващ българската войска, с много силни позиции в търновския царски двор и уважаван от цялото българско общество. Това принудило византийското протеже на българския престол – Йоан Асен ІІІ (1279-1280), синът на Мицо, да го привлече за съюзник. Буквално насила той принудил Георги Тертер да се ожени за Мария – сестра на Йоан Асен ІІІ, а първата му съпруга и децата им – между които бил и Тодор Светослав, били изпратени като византийски заложници в Никея.

Но българската аристокрация не приела да бъде управлявана от византийска марионетка и през 1280 г. Георги Тертер, подкрепян изцяло от болярите, извършил преврат, в резултат на който заел българския престол. През 1285 г. той успял да договори с Византия връщането на Тодор Светослав в България, където бил провъзгласен за съвладетел на баща си.

Но баща и син били заедно твърде кратко време. През същата година татарите отново нападнали България и за да спре техните нападения, цар Георги се принудил да изпрати сина си отново като заложник при хан Ногай. Малко по-късно българският владетел дал и една от дъщерите си за съпруга на наследника на хан Ногай – Чака.

Подобни унизителни стъпки били нормални за това време, в което татарите били първата сила в Източна Европа. В двора на Ногай като заложник пребивавал и сръбският принц Стефан, а самият Ногай бил женен за Ефросина Палеологина – дъщеря на император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282).

В двора на Ногай младият Тодор Светослав се оженил за Ефросина – внучка на богатия гръцки (или венециански) търговец Пандалеон и кръщелница на Ефросина Палеолгина. По този начин той си осигурил закрила от страна на жената на Ногай и внушително лично богатство. В двора на татарския хан Тодор Светослав прекарал цели 14 години, до 1299 г., когато избухнал конфликт между хановете Ногай и Токту.

Ногай бил победен и убит. Неговият наследник Чака (Джака), който се явявал зет на Тодор Светослав, избягал с шурея си в България. Тук управлявала вдовицата на цар Смилец (1292-1298) – племенница на византийския император Андроник ІІ (1282-1328), която била регент на малолетния си син Иван ІV Смилец (1298-1299). Тя се притеснявала за бъдещето му, понеже за престола претендирали и братята на починалия й съпруг – Радослав и Войсил.

За да им противостои, тя се опирала на могъщия аристократ Елтимир Тертер – брат на Георги І Тертер и чичо на Тодор Светослав, който се оженил за нейна дъщеря. Именно в този момент влязло в действие богатството на Тодор Светослав. С него младият цар подкупил търновската аристокрация и влязъл в столицата на царството си.

Според някои автори след този акт български владетел станал не Тодор Светослав, а шуреят му – татаринът Чака. Всъщност като наследник на Ногай Чака претендирал за много по-голямо и съвсем друго наследство – Златната орда, така че е невероятно да се мисли, че той е приел короната на българските царе.

Напротив, именно Тодор Светослав бил провъзгласен за легитимен български владетел още през 1285 г. и присъствието на Чака в Търново трябва да се тълкува по-скоро като бягство при васална на баща му държава и при роднина, отколкото като заграбване на властта. Това категорично се потвърждава и от арабски извори, където описаната ситуация е тъкмо такава – Чака избягал и се укрил при роднината си.

Уплашени от гнева на хан Токту – победителя на Ногай, търновските аристократи много скоро се почувствали застрашени от това, че приютили неговия кръвен враг Чака. Българския патриарх Йоаким III (1283-1300) влязъл в контакт с хан Токту, но това станало известно на  Тодор Светослав и в резултат патриархът бил осъден на смърт и убит.

Младият български цар съзнавал, че трябва да се раздели с Чака, но това трябвало да бъде негово дело, а не на аристокрацията и патриарха. Той лично приел предложението на Токту и едва тогава заповядал на палачите си да убият Чака, като изпратил и главата му на новия татарски хан. По този начин той засилил личните си позиции пред татарите. В знак на благодарност хан Токту върнал на Българското царство земите между Дунавската делта и долното течение на Днестър.

Това била голяма дипломатическа победа за България. От васална държава тя се превърнала в съюзник на татарите, като по този начин постоянните татарски нашествия в българските земи престанали. Уредил по този начин опасността от север, Тодор Светослав веднага се споразумял с чичо си Елтимир. По този начин той укрепил вътрешното си положение.

Междувременно Византия била силно притеснена от активния и очевидно извънредно умен български цар. В този момент – през 1300-1301 г., в Константинопол в качеството си на изгнаници имало още трима царе, претенденти за българския престол – Михаил, син на цар Константин Тих и Мария Палеологина, Иван Асен ІІІ, син на Мицо, и малолетния Иван ІV Смилец.

Всички те започнали активно да се ползват от Византия като инструменти в политиката й срещу българите. Организирани били два неуспешни похода в българските земи, като при втория деспот Радослав – брата на Смилец, който бил начело на армията, и 13 византийски военачалници били пленени. Деспотът бил ослепен и върнат във Византия.

През 1304 г. Тодор Светослав започнал отвоюването на българските територии по Южното Черноморие. В резултат от тази реконкиста след 40-годишно византийско управление в земите от Емона до Ахтопол отново била възстановена българската власт. Силно притеснен, император Михаил ІХ Палеолог (1295-1320) изпратил една армия към Созопол, но в битката при Скафида – край днешното бургаското село Димчево, тя била напълно унищожена.

Схема на битката при Скафида

Териториалните придобивки били признати от страна на Византия през 1307 г., когато била договорена и сватбата на Тодор Светослав с Теодора Палеологина, дъщеря на император Михаил ІХ. Така за 7 години България възстановила своята териториална цялост както на север, така и на юг. На Запад отношенията със сърбите също били уредени – през 1311 г. сръбския крал Стефан ІІ Урош Милутин (1282-1321) посетил Търново и разногласията между двете държави били изгладени.

България след войната с Византия - 1307 г.

Външнополитическите успехи на България били съчетани с икономически подем. Важни за търговията станали добрите взаимоотношения с Венеция. Въпреки че отношенията с Генуа не били блестящи, генуезките търговци също постоянно увеличавали износа от България. Най-търгувани били жито, восък и кожи през черноморските градове и особено през Варна, която именно по времето на цар Тодор Светослав се превърнала в главното пристанище на България.

Така с битки и дипломация цар Тодор Светослав съумял да постигне вътрешно обединение на България и да възвърне изгубените територии. Българския престол отново бил зает от владетел, който провеждал независима политика, подчинена единствено на българските държавни интереси.
Цар Тодор Светослав Тертер починал през август 1322 г.

http://www.desant.net/show-news/23794/

Приятна изненада за мен е, че авторът на статията застъпва тезата, че татаринът Чака НЕ е бил избран за български цар. Аз също споделям тази гледна точка 

[Hatshepsut]

Публикувам тази статия с любезното съгласие на нейния автор - проф. Пламен Павлов.
Няма да публикувам библиографията, нея може да видите в оригиналния източник - списание Liternet.bg.

Източник: http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/tatarinyt.htm

Татаринът Чака не е бил български цар

Автор: Пламен Павлов

В историческата наука все още господства мнението, че в края на XIII в. престолът на Асеневци е заграбен от татарина Чака - иноверец-мюсюлманин, син на зловещия за тогавашна България татарски властник Ногай. Както заключава П. Мутафчиев, "...след много десетилетия на безначалие, раздори, престъпления и кървави междуособици, държавно разпокъсаният български народ трябвало да преживее и най-голямото унижение, каквото съдбата могла да му поднесе: да види на престола на Асеневци един татарин."

Бил ли е наистина Чака (Джека) цар на България или интерпретацията на събитията е погрешна, най-малкото твърде спорна? Ето какво разказва съвременникът Георги Пахимер (писал около 1308 г.), който е и в основата на това залегнало в нашата историография становище:

"Туктаис (татарският хан Токту) стана господар на земите и тохарското (=татарското) племе мина под негова власт. А малцина останаха с Чака, сина на Ногай, роден от Алака (Джайлак-хатун, една от съпругите на Ногай). Доверявайки се на тях, той нападна земята на българите (...) И тъй след смъртта на Ногай неговият син Чака, осланяйки се на тези около себе си, нападна българите, и не без основание, защото имаше за жена дъщерята на (Георги I) Тертер. Той взе със себе си брат й Светослав и заедно с него пожела да подчини българите. (...) Той (Теодор Светослав) спечели с дарове симпатиите на българите и като имаше Чака за господар, с него заедно завладя Търново. След това Светослав за малко остана спокоен и като реши, че е много по-близък на българите от Чака, защото беше българин по майка (баща му Тертер беше от куманите), нахвърли се върху зет си и като го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи. По-късно го удуши в затвора с помощта на юдейски палачи..."

Разказът на Георги Пахимер внушава възможността Чака да е станал, макар и за кратко, български цар. Същевременно византийският историк не се чувства сигурен при представянето на промяната в Търново. Нещо повече, той се опитва да обясни (както на читателя, така навярно и на самия себе си?) неочакваната поява на Чака в българската столица. Разсъжденията му на тема "близост до българите" между Чака и Теодор Светослав са плод на умозрителни разсъждения. Наистина Чака е бил царски зет, но Теодор Светослав не само е българин по майка и български царски син, но още от около 1284 г. официално е коронясан в Търново като "цар" и съвладетел на своя баща.

Слабата информираност на Пахимер за събитията в Търново през последното десетилетие на XIII в. е забелязана отдавна. Показателно е, че за византийския историк остава непозната съдбата на цар Смилец (1292-1298), когото той кара "да изчезне" ("...след Чака изчезна и Смилец"), и то след смъртта на Чака. В действителност цар Смилец умира преди тези събития, най-вероятно през 1298 г. Пахимер не знае нищо и за наследника на Смилец - малолетният цар Иван "Смилец" (1298-1300), наречен така от Ив. Божилов въз основа на сведенията в един византийски документ. Главната фигура в българския политически живот по онова време е царицата-майка, съпругата на Смилец. Колко са несигурни познанията на Георги Пахимер за ситуацията в Търново личи и от обстоятелството, че той нарича тази българска царица просто "Смилцена" (т.е. "Смилецовица"), макар тя да е племенница на управляващия тогава византийски император Андроник II Палеолог. Нещо повече, в началото на ХІV в. и до края на живота си "височайшата господарка на българите" живее в Константинопол. За Георги Пахимер надали е представлявало особена трудност да научи нейното име и той вероятно го е знаел, но не е сметнал за нужно да го посочи в своята "История". Очевидно, че за византийския историк събитията в България не са приоритетна тема, поради което той волно или неволно допуска посочените грешки и пропуски.

Разказът на Георги Пахимер, и без това твърде объркан и несигурен в частта си за търновските събития в края на XIII - началото на XIV в., не дава реални доказателства татаринът Чака да е ставал български цар. Прави впечатление, че за византийския историк движещата фигура на събитията не е Чака, а Теодор Светослав. Това, че българският престолонаследник "има Чака като господар", по-скоро отразява запазващия своето действие своеобразен васалитет на новия български цар към новия татарски хан. Както Георги Тертер е признавал върховенството на Ногай, така Теодор Светослав потвърждава запазването на тази "рамка" на отношения към Ногаевия син и наследник Чака. Казано накратко, след Иван "Смилец" (1298-1300) българският престол е зает от Теодор Светослав.

Дали подобно решение на занимаващия ни въпрос се потвърждава от други извори? Разбира се, ако имаше един по-цялостен разказ като този на Георги Пахимер, независимо от всички посочени негови недостатъци, въобще не бихме поставяли питането "за" или "против" царуването на Чака. И все пак, дори и оскъдните данни от друг произход опровергават наложената в историографията представа за ролята на Чака като "...един татарин на трона на Асеневци".

Татарската "Златна Орда", източноевропейската "суперсила" през онази епоха, е обект на повишен интерес както във Византия и България, така и в "презморския" Египет. Арабската страна, в чиито граници тогава влизат Сирия и Палестина, след 1259 г. е управлявана от т.нар. мамелюци, по произход главно кумани от южноруските степи. След завладяването на куманските земи от татарите (1236-1243 г.) старите български познайници и съюзници стават основен източник за "жива стока", а куманските роби намират много добър пазар именно в Египет. В "един прекрасен ден" робите-гвардейци на султана (мамелюците) извършват преврат и започват да ръководят арабската държава. Те още по-усилено купуват свои сънародници от татарите, като ги превръщат във въоръжената опора на своята власт в чуждата страна. От друга страна, Египет търси и намира в лицето на "Златната Орда" стратегически съюзник срещу монголо-татарската империя на илхан Хулагу в Иран. "Оста" Кайро-Сарай (татарската столица на Волга) същестува близо едно столетие, тъй като спорните въпроси за Кавказ и Азербайджан (между хановете на "Ордата" и иранските им роднини) и за Сирия (между татарски Иран и Египет) формират една от главните линии в международните отношения в тази част на света през XIII-XIV в. По тази причина египетските историци и хронисти следят внимателно политическите процеси и събития в "Златната Орда", познават отлично Ногай (изпращал на няколко пъти собствени дипломатически мисии в Кайро), неговия съперник хан Токту, Ногаевите синове Чака, Тага и Турай, също така Каракишек (внук на Ногай и син на Чака), както и редица татарски пълководци, хански роднини и т.н. Ето какво разказват летописците Рукнаддин Байбарс и ан-Нувайри, съвременници на интересуващите ни събития:

"Джека [Чака] започнал да управлява държавата на баща си Ногай (...), но неговите привърженици се отделили от него... (Следва подробен разказ за борбата на хан Чака с неговите вътрешни противници - брат му Тага, сестра му Тугулджа, нейният съпруг Таз, военачалника Тунгуз и свързването им в крайна сметка с върховния хан Токту)... Той [Токту] им помогнал с войска начело с брат му Бурлюк. Когато дошла помощта и те [Таз, Тунгуз и Бурлюк] влезли в бой, то Джека не бил в състояние да им се противопостави и избягал в земята на българите. Нейният цар и владетел бил женен за една родственица на Джека. Той [Чака] се укрил при него, но неговите [на българския цар] приближени се събрали и казали: "Този е враг на Токту и ние се опасяваме, че онзи [Токту], научавайки, че този е избягал при нас, ще ни нападне със своите войски, а ние не сме в състояние да му се противопоставим." Тогава той [царят, т.е. Теодор Светослав] го затворил в своята крепост, неречена Терново, и съобщил за това на Токту. Този [Токту] заповядал да го убият и той [българският цар] го умъртвил в годината 700 от Хиждра" (=16 септември 1300 - 5 септември 1301 г. от Р.Хр.).

 Още едно обстоятелство, станало известно наскоро, допълнително изяснява истинския смисъл на събитията в Търново през 1300/1301 г. Румънският нумизмат Е. Оберлендер-Търновяну показа, че метежният татарски сепаратист Ногай е сякъл свои монети - и с арабски мюсюлмански, и с гръцки надписи. Върху една от гръкоезичните си монети Ногай и синът му Чака са представени като съвладетели, а върху арабоезични екземпляри Чака е титулуван като "хан" и "султан". Последното показва съвсем категорично, че Чака, макар и за кратко време, поема "бащиното си наследство" с всички произтичащи от това последици. Друг момент, неразтълкуван от изследователите, е самото политическо кредо на хан Чака, което изключва по принцип намерението той да става "цар" не само на България, но и на която и да било друга съседна страна. Подобно на своя баща Ногай (внук на Чингис хан по линия на незаконородения Бувал), и то, както изглежда, в по-агресивна форма, Чака се е стремил не към българската корона, а към върховната власт в "Златната Орда". През 1302 г. към същото се насочва и по-малкият му брат Турай, третият син на Ногай, вдигайки бунт срещу Токту. Главната цел на метежа е завладяването на "Итил (Волга) и Яик (Урал)", т.е. на цялата "Златна Орда"! Този бунт, разбира се, е потушен, но централната власт в татарската "степна империя" продължава да смята Ногаидите за свои смъртни врагове, а споменатият по-горе Ногаев малолетен внук Каракишек трябва да търси убежище при българския болярин Шишман във Видин.

 Нека направим своеобразна рекапитулация на казаното дотук. През 1299/1300 г. престарелият хан Ногай е предишен темник (военачалник) и беклярибег (пръв помощник на хана, "везир") на "Ордата". Ногай подчинява редица съседни страни, но в крайна сметка влиза в непримирим конфликт с върховния татарски хан Токту. Привикнал да превръща хановете в свои марионетки, качил на престола в Сарай и самия Токту (1290 г.), сега Ногай среща решителното противодействие на укрепилия позициите си владетел. Бидейки човек с големи заслуги, удостоен на времето (около 1265 г.) от могъщия Берке с правото да носи ханска титла (като потомък на Чингис хан), Ногай играе много опасна за Токту "двойна игра". От една страна, той създава в земите на днешна Украйна, Молдова и част от Северна Добруджа свой "улус" именно като "държава в държавата", като се опитва да създаде своя династия, води собствена външна политика и т.н. От друга страна обаче, Ногай търси удобен момент и подходящ начин при възможност да овладее цялата татарска империя.

Войната с Токту започва с няколко победи на Ногай, но към края на 1299 г. близо до днешния град Одеса метежният хан е разгромен и умира от раните си (според други данни е убит от един руски наемник, служещ при Токту). Неговият син и наследник Чака се стреми да запази бащиното си наследство, но влиза в конфликт с най-близките си роднини и мнозина военачалници, които в крайна сметка преминават на страната на Токту. Чака е разбиван от тях на два пъти, като при първото си поражение бяга при аланите. По принцип земята на аланите е в Северен Кавказ, но е напълно възможно да става дума за аланската общност, преселена от татарите в днешна румънска Молдова край Яш. Чака успява да събере верните си сили и да предприеме контранастъпление. След намесата на темника Тунгуз, изпратен срещу него от Токту, Чака е победен отново. Този път, вземайки със себе си своя шурей Теодор Светослав, заложник в двора на Ногай от около 1285 г., наследникът на Ногай търси убежище в България.

Идването на "неканените гости" поставя българските власти в трудно положение. Царица "Смилцена" и малолетният цар Иван "Смилец" бягат от столицата Търново, търсейки закрилата на деспот Алдимир (у Пахимер "Елтимир") в Средногорието. Макар да е чичо на Теодор Светослав, Алдимир е зет на "Смилцена" и, както изглежда, също таи претенции към царския трон. Столичното болярство, сред което изпъква авторитетният и властен патриарх Йоаким III, отказва да пусне хората на Чака в града. Златото на Теодор Светослав обаче осигурява "ключа" на българската столица. Татаринът Чака, който при това е мюсюлманин, разбира се, не е коронясван за български цар. Такъв съвсем естествено става Теодор Светослав, син и съвладетел на абдикиралия някога под натиска на Ногай Георги I Тертер. Арабските хронисти объркват единствено родството между Чака и "царя" - не "царят" е зет на татарина, а обратното. Отначало част от болярството, вкл. патриархът, схващат Теодор Светослав като опасен за държавата авантюрист и марионетка на Чака. И наистина присъствието на татарския бунтовник изправя България пред угрозата от наказателните действия на хан Токту. Отслабената страна няма сили да се бори с тази заплаха и поради това действията на Теодор Светослав са схващани като "татарско насилие". Младият български цар се разправя безпощадно с опозицията, а патриарх Йоаким е обвинен в предателство ("съглашателство с татарите", т.е. с хан Токту) и екзекутиран - както знаем, той е "хвърлен от крепостната стена". Според легендата, сътворена вероятно през ХІХ в., място на екзекуцията е т.нар. Лобна скала на хълма Царевец.

В създалата се крайно напрегната ситуация енергичният Теодор Светослав намира начин да се освободи от нежелателната опека и присъствието на Чака. Метежният син на Ногай е заловен и убит, а хан Токту, който остава доволен от станалото в Търново, дори възнаграждава териториално българския цар. Както личи от някои извори, България получава отдавна загубените си земи до устието на Днестър, вкл. крепостта Белград/Монкастро (тур. Акерман, дн. Белгород Днестровски в Украйна).

Така според изворите и нашите разсъждения изглежда въпросът за "царуването" на татарина Чака. Наистина през 1300/1301 г. в Търново се разразяват драматични събития, при които Теодор Светослав много ловко, поемайки опасен за себе си и за страната политически риск, възвръща бащиния си трон. Това той прави, "имайки за господар Чака", както пише Пахимер. Татарският принц обаче вече е приел (от гледна точка на официалните власти в "Ордата" - узурпирал) положението на хан и "султан". Дори и да е можел, Чака не би завзел "трона на Асеневци", тъй като има претенции за нещо много по-голямо, особено според собствените му разбирания на потомък на Чингиз хан. Както година по-рано опитва от земята на аланите, така година по-късно Чака смята да използва България като изходна база за реванш против своя родов и личен враг Токту. За щастие, младият Теодор Светослав овладява положението. Така цар Теодор Светослав не само отстранява опасния татарски сепаратист, но и успява да укрепи положението на държавата и да постави края на бруталната татарска намеса във вътрешните работи и международната политика на Второто българско царство.


Аз споделям напълно тезата на проф.Павлов, че татаринът Чака не е бил български цар и смятам, че името му не трябва да присъства в списъка на българските средновековни владетели.

[Hatshepsut]

Тодор Светослав — Владетелят възвърнал независимостта на Българското царство от татарите

Сред владетелите, съградили най-много за България в различните епохи, има един, чийто принос сякаш остава извън светлината на масовия интерес. Макар че историците са напълно наясно с неговите заслуги и това, което е направил, е включено в учебниците по история, за повечето от нас, този владетел остава сравнително непознат. Става дума за Тодор Светослав Тертер.
Кой е той и какво е направил?

Нека започнем оттам, че той има изключително тежка лична съдба, като прекарва огромна част от младостта си в плен. Още като дете е отведен във византийския двор, а след това и при татарите. Това, че е цар, в неговия случай не му помага да избегне бедността. Буквално е сватосан с дъщерята на заможен търговец. Този наложителен брак му помага да да се стабилизира материално след дълго мизерстване. Поради настанали междуособици за престола в татарската държава – Златна орда, в която е пленник, той успява да я напусне, заедно с татарския благородник Чака, който губи борбата за трона. Моментът, когато двамата пристигат в България, е считан за оглавяване на държавата ни именно от татарския принц. Има спорове между историците, управлявал ли е де факто Чака някога или . Така или иначе, той пребивава в България и определено има огромно влияние във вътрешните работи на страната ни.

Тодор Светослав знае, че новият владетел на Златната орда ще иска главата на Чака. И той решава да му я даде
Нареждайки екзекуцията и изпращайки главата му при татарите, той спасява България от една много сериозна външна агресия, като не просто отлага катастрофата, а постига фактическа независимост от Ордата. Като благодарност за лоялността, новият хан дори му връща превзети по-рано български територии в южна Бесарабия.  Така, непреодолимата с оръжие зависимост от татарите е превъзмогната само за един миг,  чрез дипломация, хитрост и държавническо мислене, като освен това Българското царство си връща земи, които, чрез война е било немислимо да успее да отвоюва. Това е моментът, в който Тодор Светослав окончателно заема българския престол. Като начална година на неговото управление официално е считана 1300г.
Впечатляващият развой на събитията не остава извън полезрението на Византия. Тогавашният император Андроник II веднага прави опит за подмяна на властта в България с удобни за него хора.  Той изпраща подред български благородници, имащи кръвна връзка с бивши владетели, които да имат правото да претендират за властта в очите на аристокрацията и населението. Те са подпомагани от византийски войски. Всички опити до един са осуетени.
С течение на времето мощта на българския цар нараства и той започва да поглежда на юг към Византия не само с тревога, но и с амбиция.

През 1304 г. започва отвоюването на старопланинските райони и черноморските градове. Византийците не могат да се примирят с това и събират голяма армия против българите. Решаващото сражение за цялата война е при река Скафида, недалече от днешния Бургас. Това е една битките с най-интересен развой в цялата ни история. За съжаление, кой знае защо, тя не е придобила особена популярност. В началото на сражението византийците взимат превес и обръщат българската армия в бяг. Тръгвайки след нея, те се струпват на мост над реката, който се срутва. Това променя хода на битката и българите надделяват. Има спорове дали срутването е бил умишлен капан или съдбата е била благосклонна към нашите войски. Което и от двете да е, определено битката е впечатляваща, а победата — голяма.
Проблемите на Тодор Светослав обаче не се изчерпват със съседството с двете много опасни империи. Сепаратизмът, който ще доведе до края на Втората българска държава вече е започнал. Чичото на царя, деспот Елтимир, е самостоятелен владетел на малка територия, наречена Крънско деспотство, недалеч от границата с Византия. В първите стълкновения между българите и Империята, той заема страната на племенника си. С течение на времето обаче сменя позицията си, което налага окончателното въдворяване на тази теротория под централното управление на търновския владетел. Това е важен ход, намяляващ децентрализацията на българските земи в ключов район.
Скоро проблемите с Византия са разрешени чрез мирен договор. До него се стига отново чрез брилянтен ход. Изпадналата в хуманитарна криза византийска столица има спешна нужда от храна. В този момент, вместо враждебни действия, българският владетел предприема далновидния ход да изпрати два кораба с храна. Тази добре обмислена пропагандна акция видимо дава резултат. Освен договора, като допълнителна гаранция за дългосрочни приятелски междусъседски отношения, е сключен и династичен брак между българския владетел и византийската принцеса.

Поради лошата ситуация, в която Тодор Светослав заварва страната, му се налага спешно да изглади и отношенията със Сърбия, които изобщо не са цветущи. След разговори със сръбския крал, българският цар постига още един завиден политически успех, без каквито и да е военни действия.
Дипломацията остава негово ключово оръжие
Той е владетелят, при който България има може би най-добри политически  и икономически отношения с огромната по важност тогава Венецианска държава. Това съответно носи доста добри търговски приходи на страната ни.
Странно защо един от най-успешните дипломати, оглавявали някога държавата ни, не получава заслужената слава и известност. На повече от двайсетгодишното му управление, макар и изучавано, сякаш не се акцентира така, както например на това на Омуртаг, Самуил или Калоян. Става дума за владетел с не по-малко заслуги. В настоящата тежка ситуация, ние като народ имаме нужда да знаем за Тодор Светослав, съумял да извади страната от криза, чийто изход не се е виждал с просто око. Ситуация, много подобна на настоящата. Точно в такива случаи обаче историята преподава уроците си и вдъхва надежда на бъдещите поколения, че няма невъзможни неща. Особено за нас, българите.

Автор: Виктор Панайотов

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=96234I

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Красимир Кръстев "Българското царство при династията на Тертеревци (1280-1323)":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5702

[Hatshepsut]

Операция История: Забравената слава на цар Теодор Светослав

Д-р Никола Дюлгеров разказва за политическите и военни умения на цар Теодор Светослав, който лавирайки между Златната Орда на татарите и Византийската империя, не само премахва татарската заплаха, но и нанася поражение на ромеите в битката при Скафида, днешен Бургас, и превзема почти всички черноморски крепости.

[Hatshepsut]

Царуването на Теодор Светослав – истинско тържество на реда против безредието

Ставало е дума, че последният могъщ български владетел е цар Иван Асен II. Той е оценяван по достойнство още от своите съвременници, които пишат: „Великият и благочестивият цар Иван Асен, син на стария цар Асен, който, като имаше голяма любов към Бога, прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него.“ При този владетел България е на три морета, а Българската църква се издига в ранг на патриаршия. Управлението на Иван Асен II (1218 – 1241 г.) е последвано от почти непрекъснати кризи, които век и половина по-късно ще сложат край на политическото съществуване на България.

Но това не значи, че на българския трон след Иван Асен II седят само недостойни и слаби владетели. Като добри политици и храбри войни особено изпъкват двама: цар Ивайло, наричан „селски цар“ и „свинепас“, и цар Теодор Светослав от династията Тертеровци – първият след Иван Асен II, чието управление е определено като „истинско тържество на реда против безредието“. И докато „победителят на татарите“ Ивайло пада убит, без да довърши започнатото, то Теодор Светослав успява в държавните си начинания и бере плодовете на успехите си приживе.

Днес ще разкажем повече тъкмо за цар Теодор Светослав (1300 – 1321 г.), защото за последно при него в цялата ни история се постига трайно обединение на голяма част от земите, населени с българи. За подобно обединение мечтаят дори владетелите ни след Освобождението, а ето кога то е било факт – в самото начало на XIV в.

Изследователите посочват, че само две години след началото на царуването на Теодор Светослав, България увеличила територията си два и половина пъти. Укрепват се стопанството и финансите, води се балансирана външна политика, в която са постигнати редица дипломатически успехи. Победите на бойното поле са последвани от мирно време, в което се подемат изгодни търговски отношения с италианските републики Венеция и Генуа. Смело може да се каже, че Теодор Светослав е последният успешен наш владетел до падането на България под османско владичество. С подобни успехи на бойното поле срещу византийците може да се похвали и Иван Александър, но при неговото царуване България става жертва и на феодалния хаос.

Теодор Светослав е от кумански произход. Родът му Тертероба царува над куманите до края на XI в. Предците му се заселват в България през първата половина на XIII в., като тук основават българската болярска фамилия Тертер. Тертеровци ще са на българския трон между 1282 – 1323 г., с прекъсване между 1292 – 1300 г., когато ще царува Смилец, представител на друг виден болярски род.

Теодор Светослав е син на Георги Тертер от брака му с българката Мария. Византиецът Георги Пахимер пише относно бащата на Теодор Светослав, военачалникът Георги Тертер: „Между най-изтъкнатите в Търново беше и Тертер, към когото българският народ беше много привързан и когото българите величаеха.“ Георги I Тертер сяда на българския трон през 1280 г. Преди това, следствие на византийските машинации и внушения, се развежда с българката Мария и се жени за византийка. През 1279 г. първородният му син Теодор Светослав е изпратен заедно с майка си за заложник във Византия: обичайна практика за онова време и порядки. Заложничеството на Теодор Светослав в Никея продължава и след като Георги I Тертер става цар. То е гарант за добрите отношения между Византия и България. Трае до 1285 г., когато заложниците са освободени, следствие на успешна мисия на българския патриарх Йоаким III. Още същата година Теодор Светослав е признат за съвладетел на баща си и като такъв присъства на монетите на Георги I Тертер.

Радостта от избавлението трае твърде кратко за царския син. Той отново е пратен за заложник от баща си – този път при татарите, които в противен случай заплашват България от унищожение. Сестрата на Теодор Светослав е насила омъжена за Чака, сина на татарския хан Ногай. Този път пленничеството продължава цели 14 г. и най-ненадейно, след щастливо стечение на обстоятелствата, Теодор Светослав не само се избавя от него, но става и цар на България.

Междувременно баща му позорно отстъпва българския трон (1292 г.) и от страх от татарите бяга при византийците. Това значи, че Теодор Светослав губи статута си на царски син от чужда държава, взет за заложник. Животът му в продължение на няколко години виси на косъм. Следват обаче междуособици в татарското ханство, които довеждат до убийството на Ногай и преминаване на властта в ръцете на неговия враг Токтай. Синът на Ногай Чака бяга в България, вземайки със себе си и спасявайки живота и на зет си Теодор Светослав.

Идва време Теодор Светослав да грабне шанса си, така чакан в продължение на двадесетина години пленничество. Оказва се, че цялото това време калява духа му и изостря решителността. Днес трябва да се признае и друго, той успява да заграби властта и да управлява, вярно, за благото на България и българите, но погазвайки моралните норми и изменяйки на хора, които са му помогнали през годините.

Спорно е какво точно се случва преди Теодор Светослав да се възцари. Двамата с Чака са приети от болярите в Търново. А дали Чака, синът на Ногай, е одобрен и за български цар, или не – това е въпрос на историографски уточнения. Факт е, че Теодор Светослав влиза във връзка с неговия враг Токтай, новия татарски владетел, чийто войски ги преследват до крепостните стени на Търново. Токтай иска от Теодор Светослав да убие благодетеля си Чака, на което българинът без колебание откликва. Главата на Чака е изпратена за доказателство в стана на Токтай. След това Теодор Светослав от династията Тертер е провъзгласен за цар на българите.

Като благодарност за услугата хан Токтай дарява новия цар със земи, а България се разширява на североизток чак до долното течение на река Днестър. Освен това татарите значително „разхлабват хватката“ си и почват да гледат на България като на съюзна страна, а не като васал. Теодор Светослав се саморазправя с враговете вътре в държавата, започвайки с българския патриарх Йоаким III. Същият човек, който навремето убеждава византийците да го пуснат от плен, сега е обвинен в държавна измяна и екзекутиран. Спорните от морално естество действия носят отрицателни квалификации за Теодор Светослав от страна на византийците. Той е упрекван в „коварство“, „големи престъпления“ и „варварска ярост“.

Освободил се от татарската опасност, която десетилетия наред тежи над България, Теодор Светослав предприема военна кампания срещу Византия, целяща възвръщане на територии. Българите напълно разгромяват византийската армия в битката при Скафида 1304 г. (днес с. Димчево, Бургаско), при което в българско владение влизат всички черноморски градове, от Стара планина до Мидия. След като постига териториални придобивки в Тракия, Теодор Светослав работи по дипломатическото им признаване. Това става през 1307 г., когато мирът между България и Византия се скрепява със сватбата на българския цар и дъщерята на византийския император.

В следващите години от управлението на Теодор Светослав цари мир. Феодалната анархия е възпряна, отношенията със съседите са мирни и приятелски. Установява се толкова дълго чаканият ред. Главният отговорник за това се нарича Теодор Светослав Тертер – владетел, издигнал авторитета на България като страна, с която всеки враг трябва да се съобразява. Теодор Светослав почива през 1321 г. от естествена смърт. Днес може да го оценим като един от най-успешните средновековни владетели.

https://www.bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Битката при река Скафида – триумфът на Теодор Светослав

Второто българско царство е период, в който народът ни изживява поредица от превратности, които само в рамките на два века създават една далеч по-пъстра и наситена със събития картина в сравнение с епохата на Първата българска държава. В края на XIII век България преминава през изключителна тежка политическа, административна и социална криза, свързана с поредица от татарски нашествия, избухването на Ивайловия бунт и засилването на Византийската империя при император Михаил VIII Палеолог.

Герб на Тертеровци

Макар тежестта на ситуацията да се усеща още по времето на Константин Тих Асен (1257-1277г.), няма никакво съмнение, че именно въстанието на Ивайло е онзи катализатор, който задвижва дълбоко негативните процеси, разгърнали се при царуването на Георги I Тертер (1280-1292 г.) и неговите приемници Смилец и Иван Смилец. Издигнати на власт от аристокрацията, владетелите от последните две десетилетия на XIII век са по-скоро безвластни марионетки, пряко подчинени на волята на своите благодетели. От господари на страната, царете са сведени до статуса на първи сред равните. Това води до дълбока децентрализация на страната, ускорена и от отцепването на Видинското царство през 1281 г., начело с Шишман.

Децентрализацията набързо обхваща и останалите български земи, като най-популярните примери са владенията на Смилец (избран за цар след абдикацията на Георги Тертер) в Средна гора, владенията на Елтимир (т.нар Деспотство Крън), както и Ловешкото деспотство на Страцимировия род. Други по-дребни феодали също надигнали глава, а отвъд Дунав, във Влашко, властта на Търново останала само на хартия. Постоянните татарски рейдове и намесата на хан Ногай във вътрешните дела на България допълнително утежнили обстановката.

Едва през 1300 г., със свалянето на Иван Смилец и ликвидирането на татарския принц Чака, положението в България започнало да се подобрява под твърдото управление на цар Теодор Светослав от Тертеровия род. Младият владетел започнал да води политика за ограничаване на центробежните тенденции сред българската аристокрация и за налагане на твърдата централна власт над цялата територия на страната. За постигането на такава политика обаче, Светослав се нуждаел от средства, с които да мобилизира и поддържа своя собствена военна сила, която да го издигне над феодалите и да се превърне в лост, чрез който короната да окаже необходимия натиск срещу опозиционно настроените благородници.

Сребърна монета от времето на Теодор Светослав

По силата на средновековната традиция, такива средства можели да се добият по няколко начина. Основният източник бил царския домен – личните владения на короната, чийто приходи отивали директно в хазната. Годините на децентрализация обаче сериозно ограничили владенията, пряко подчинени на Теодор Светослав. Следващата стъпка била на база на събираните данъци, такси и мита. Тук отново Светослав бил изправен пред няколко проблема. На първо място доходоносната търговия със северното Черноморие се намирала в ръцете на могъщата Генуа, срещу която царят трудно можел да води икономическа война. Нещо повече, генуезците били съюзници на Византия и конфликт с тях можел да провокира настъпление на ромеите на север. Липсата на контрол върху някой от основните градски центрове и търговски пътища също пречели на ефективната митническа политика. Вдигането на данъците, предвид разорението на Мизия можело само да провокира нов селски бунт.

Единствената адекватна опция било завземането на нови територии, които да бъдат директно подчинени на короната. През 1302 г., съдбата предоставила добър шанс за действие. Византийските войски са разбити при Бафлеус от съединените сили на северните селджукски бейове, предвождани от Осман I. След тази победа, Андроник II е принуден да пренасочи основните си сили в Мала Азия, което остава малко възможности за отбрана на Балканите.

Теодор Светослав се възползва веднага. Използвайки ограничените си средства, той екипира една полева армия, която е изпратена в посока Созопол, за да завладее крайбрежието на Бургаския залив с  неговите ключови пристанища и солници, които ще се превърнат в ценна добавка към владетелския домен. Царят преследва и друга цел. Земите на днешната Бургаска област затварят достъпа на чичо му, крънския деспот Елтимир, към Черно море и се вклиняват между деспотството и Византия. Светослав непрекъснато подозира чичо си, че тайно преговаря с ромеите, а освен това в двора му като изгнаница живее съпругата на детронирания Смилец – Смилцена, както и невръстният Иван Смилец. Едновременното търсене на политическа стабилност и финансова изгода карат царя да действа решително.

България и региона по времето на цар Теодор Светослав

Андроник II е известен за движението на българските войски и мобилизира армия, събрана набързо от множество наемници. За неин предводител е поставен съимператорът Михаил IX, а за негови помощници са определени престарелият и болен от подагра Михаил Глава Тарханиот и българският деспот Войсил, брат на Смилец, който бяга във Византия през 1300 г. Както отбелязва Георги Пахимер, армията която събират не е достатъчно голяма за водене на офанзива и те заемат позиция в град Виза. По същото време, ограничените сили на Теодор Светослав навлизат в равнините около крепостта Порос (Бургас) и напредват към Созопол. Когато размерът им става ясен, Михаил IX изпраща напред Войсил с част от войската, за да пресрещне малочислените български сили.

На базата на изворите, възстановяването на числеността на двете армии е повече или по-малко невъзможно. Въпреки това, редица съвременни изследвания подсказват, че в началото на XIV век, Византия оперира с изключително ограничени по размер полеви армии. Стандартните войски не надхвърлят 5000 души, а известието на Пахимер навежда на мисълта, че Михаил IX надали разполага с повече от 3000. Самата българска армия може също да бъде определена, използвайки хрониката на Пахимер. В по-късен епизод, свързан с т.нар. Каталанска вендета и бягството на аланите от Източна Тракия, Пахимер съобщава, че Теодор Светослав изпратил една армия от 1000 души, която да подкрепи аланите и да подсигури южните български граници. С оглед на факта че българите са по-малобройни от ромеите през 1304 г., можем спокойно да заключим, че армията пратена от Светослав също е в порядъка на около 1000 души.

Схема на битката при р. Скафида

Пристигането на Войсил принуждава българската армия да се изтегли от Созопол и да отстъпи към Порос. Последвалите събития подсказват, че този развой е бил плануван или най-малкото предвиден от Теодор Светослав (или човекът, командващ армията, тъй като изворите не го упоменават конкретно – б.а.) Оттеглящите се българи отстъпват по пътя, минаващ през днешния квартал Меден рудник, което кара повечето изследователи да определят мястото на битката и съответно на т. нар. река Скафида, като отточния канал на Мандренското езеро в Бургаския залив. Според съществуващите сведения, езерото е било плавателно тогава и съответно ръкавът, свързващ го с Черно море е напомнял по-скоро на река. Допълнителни данни намираме и в археологическо проучване на братята Шкорпил, които откриват основи на древен мост в близост до този, който днес отвежда основния път от Бургас към Созопол. Местността разполага и с добре укрепена наблюдателна кула, чийто основи са разкрити от археолозите. Вероятно тя е използвана за да се следи движението на византийските сили.

Следващият проблем за разрешаване е кога точно се провежда битката. Изворите не ни дават конкретна дата, но вероятно става дума за пролетта на 1304 г., тъй като през месеците юни и юли ромеите вече са заети с организирането на нова балканска армия, която през август нахлува в днешните Сливенска и Старозагорска области и ги опустошава. С оглед описанието на самата битка, оставено от Пахимер и намека за пълноводието на р. Скафида, можем да заключим, че сражението се води към края на април или началото на май, когато водите на Мандренското езеро са се покачили вследствие на пролетните дъждове.

Познавайки добре терена и факта, че единственият начин за ефективно форсиране на Скафида е мостът над нея, българите се заемат с подготовка на за предстоящата битка. Мостът е подкопан така че да се срути в точно определен момент. За да бъдат примамени ромеите в капана, от южната страна на моста е оставен контингент лековъоръжени войници, които да атакуват силите на Войсил, след което да се оттеглят с бой по моста и да привлекат след себе си опонентите си. Останалата част от българската армия е разположена на другия бряг, вероятно използвайки мочурливия терен като допълнително прикритие. Теренът и нуждата от форсиране на реката принуждават Войсил да сгъсти редиците на своята армия и да търси концентриран удар срещу българите. Това означава, че ромеите ще трябва да струпат в една точно определена точка голяма част от силите си.

Михаил IX Палеолог

Битката започва според българския план и византийските сили лесно изтласкват авангарда през моста, тръгвайки след тях. Пахимер ни съобщава, че ромеите се хвърлили да форсират реката в безредие и твърде много от тях се струпали върху моста в един момент. Именно това очаквали българите. Срутването на зданието пратило мнозина войници в реката, където те започнали да се давят и затъват в мочурливите води. Междувременно, българските войски атакували онези византийски войници, изолирани северно от реката и ги посекли, както сторили и с онези, които се опитали да се измъкнат от Скафида. Войсил претърпял изключително сериозно поражение и бил принуден да се изтегли обратно към Виза, оставяйки на противника си всички крепости по протежение на Бургаския залив. Уверени в своята победа, българите настъпили на юг чак до Ахтопол и го превзели, с което стратегическите цели, поставени от Теодор Светослав били изпълнени на сто процента.

Макар и тежко, поражението на Войсил било прието като знак за допълнителна мобилизация. Андроник II заповядал личното му съкровище и накитите на императрицата да бъдат насечени и претопени и с парите да се събере нова, още по-значителна наемническа сила, която да атакува българите. Начело застанал лично Михаил IX, който през август пресякъл границата и нападнал българските владения в съвременните Сливенска и Старозагорска области и ги опустошил. Действията на ромеите засегнали най-вече бившите владения на Смилец, както и земите на Елтимир, които били оставени на милостта на Михаил IX. Този факт, както и засилването на Светослав провокирали Елтимир да се съюзи с ромеите на следващата 1305 г.

Междувременно, възползвайки се от трудностите на империята, Светослав успял да си издейства брак с една от внучките на Андорник II и подписването на мирен договор, с който владението над черноморските крепости било признато на България. Постигнатото споразумение позволило на царя да консолидира властта си и да продължи с нужното икономическо възстановяване на България. Така след 1304 г. Шишман I бил принуден да признае окончателно властта на Търново, а след смъртта му през 1313г. Видинското царство било върнато обратно под скиптъра на Теодор Светослав.

https://bulgarianhistory.org/bitka-reka-skafida/

[Hatshepsut]

Цар Теодор Светослав (1300 - 1322)

Част 1


Част2

[Hatshepsut]

Кои са царете на вълчите времена? - ТЯХНАТА ИСТОРИЯ

В рубриката "Тяхната история", ще говорим за загадъчната династия на Тертерите. Българските царе за които знам уж всичко, а май не знаем нищо. Това са царете, спасили България в изключително тежка обстановка. За тях ще говори историкът Лъчезар Кръстев