Съкровището отъ Надъ Сентъ Миклошъ

[Hatshepsut]

Съкровището от Над Сент Миклош

Надсентмиклошкото златно съкровище е открито през 1799 г. край град Над Сен Миклош (Голям Свети Никола) в Банат, сега Румъния.

Намерено е случайно от работник на двамата братя преселници от България Христо и Кирил Накови. По-късно подарено от тях на император Йосиф II, за което получават благородническа титла на името на града – Надсентмиклош. Точно копие на съкровището има в Националния исторически музей, София.

Съкровището е изложено във Виенския музей на история на изкуството, анотирано като прабългарско и отнесено към 9 век. Други изследователи предполагат аварски или печенежки произход.

Съкровището се състои от 23 съда с общо тегло около 10 килограма. Осем от тях са изработени от 22 каратово злато. Съд № 18 е от 21½ карата, а ритонът (№17) е от 12 карата.

Шест от съдовете представляват кани с яйцевидно тяло и сравнително дълга шия, разширяваща се при гърлото. Имали са дръжки, които са запазени изцяло при №1 и №6. Навярно са били предназначени за вино. Кани с подобна форма са срещани в изкуството на Римската империя, Китай, Сибир и южна Русия. Не са характерни за персийското (иранското) изкуство. Някои керамични кани от некропола край Нови пазар са с форма много близка до тези от Над Сент Миклошката находка. По-особена е кана №7, която е с леко сплескана форма, срещана във византийското изкуство. Съд № 8 е фиала с елипсовидна форма и широка къса дръжка. Характерна е за античното изкуство. Съдове № 9, 10, 20 и 21 са тасове. Канчета № 11 и 12 са с форма, срещана в българските и аварски находки. Купите с животинска форма (№ 13, 14 и 18) водят произхода си от персийското изкуство. Византийски по произход са патерите обозначени с номера 15 и 16. Пречупената форма на ритона се среща само във варварските находки. Типът на канче № 19 е характерен за сасанидското изкуство. Формите на купите с номера 22 и 23 е срещан в различни култури в Европа и Азия.

Подобно на формата на експонатите, и украсата им произхожда от различни култури. Понякога в един и същ съд се съчетават мотиви и изображения с разнороден характер.

Богато украсени с такива мотиви са 2 от съдовете. На кана № 2, в 4 кръга, образувани от преплитащ се орнамент, са изобразени четири сцени. Първата представя тежко въоръжен конник, влачещ за косите пленник. С дясната си ръка той е преметнал през рамо копие с двурого знаме. Облечен е в ризница а на главата му има конусовиден шлем с 2 пера. Повечето български изследователи считат, че изображението представя български конник. Втората сцена изобразява ездач, възседнал същество с животинско тяло и човешка глава (антропоид). Той се е извърнал назад и стреля с лък по пантера. Никола Мавродинов вижда в тази сцена голямо сходство с митологичните мотиви по сандъка от Терачина, Италия, определян от него като произведение на старобългарското изкуство. Третата сцена изобразява грифон, който напада сърна. Последната представя орел, сграбчил гола женска фигура. Първообраз на изображението е мита за превърналия се в орел Зевс, отвличащ Ганимед. Същият сюжет е разработен на два пъти върху широките страни на кана № 7. В този случай фигурата е мъжка. В единия вариант, в дигнатите си нагоре ръце държи гирлянди с растителни орнаменти. Във втория, купа с вино, която поднася към човката на орела. Изображения на митични същества има и в шестте медальона, образувани от преплитащи се орнаменти в канче №19. Те са с глави на пантера, лъв, орел, бик и две на козел. Имат къси извити риби опашки. Подобни същества, както и грифони са изобразени и по други съдове. За украсата на някой от експонатите е приложена техниката на клетъчен емайл. Използваната стъклена паста е с червеникавокафяв цвят.

В украсата на съдовете се срещат орнаменти, присъщи на различни художествени култури: християнски кръстове (дъната на някой от тасовете), рунически знаци, определяни като тюркски или български (пак там), копиевидни мотиви присъщи на сасанидското изкуство (шията на кана №2), антични акантизувани палмети и розети, познати и от византийското изкуство.

Надписът на таса, известен под номер 21 е с гръцки букви, обграждащи кръст е на прабългарски: BOYHΛA.ZOAΠAN.TECH.ΔYΓΕTOIΓH.BOYTAOYΛ. ZΩAΠAN.TAΓPOΓH.HTZIΓH.TAICH : Според разчитането на Никола Мавродинов (въз основа на Томсен) той гласи: „Боил Зоапан направи този тас. Бутаул Зоапан го закачи (подари) за пиене“.

https://bg.wikipedia.org/

[Hatshepsut]

Съкровището от Над Сент Миклош

Вече 218 години съкровището от Над Сент Миклош е част от императорската колекция в Музея за история на изкуството във Виена. От началото на април до юли 2017 г. то може да бъде разгледано в зала „Трезор“ на Националния археологически музей в София.

Дали златото на предците се е завърнало, за да бъде видяно от днешните им потомци? А може би на българската публика просто е предоставен шанс да се наслади на културно-историческа светиня, дошла от земи, които не само пазят спомен за народа ни, но и досега са обитавани от наши сънародници?

Открито преди повече от две столетия в областта Банат, днес поделена между Румъния, Унгария и Сърбия, съкровището става известно с името на града, край който е изкопано – Над Сент Миклош (Големия свети Никола). Първото му научно изследване и описание е от 1885 г. и принадлежи на австрийския професор Йозеф Хампел. У нас най-задълбочено го изучават акад. Стефан Младенов, проф. Никола Мавродинов и проф. Станчо Ваклинов. „Със своите 23 богато украсени златни съда с общо тегло почти 10 кг сервизът е безспорен шедьовър на ранносредновековното изкуство в Европа“ – казва доц. д-р Людмил Вагалински, директор на Националния археологически институт с музей при БАН.

Сред въпросите, които поражда възхитителното, но и мистериозно съкровище, е и този за броя на съдовете му. Това ли са всички негови части; дали някои от тях не са изгубени, продадени, присвоени? Точен и сигурен отговор едва ли може да бъде даден – особено предвид твърдението, че съкровището не е сервиз, а сбор от различни по произход групи съдове. Все още не е изяснено и кой го е изработил, нито пък кой го е поръчал, придобил или похитил, кому е принадлежало – и защо е заровено там, където е намерено.

 Неясни, непълни и разнопосочни са още първите сведения за съкровището от Над Сент Миклош – тези за неговото откриване. Според една от версиите през 1799 г. братята Христо и Кирил Накови, български преселници в Банат, попадат на златните съдове случайно при изкопна дейност. Накови подаряват съкровището на австрийския императорски двор и в знак на благодарност са удостоени с благороднически титли, отново свързани с името на селището Над Сент Миклош. Съществува твърдение, че историята на новоизлюпените благородници – и по-точно тази на сина на Христо, Шандор – вдъхновява унгарския писател Мор Йокай за създаването на повестта  „Сафи“, която на свой ред заляга в основата на операта „Цигански барон“ от Йохан Щраус-син.

Според друга версия на златните съдове попадат местният селянин Неза Вуин и синовете му, докато копаят трап в лозето си. При страничното разширяване на изкопа от една от стените изпада купа. Около нея са открити множество други съдове. Без да имат реална представа за стойността на откритието си, Неза и съпругата му Икония продават евтино съдовете на пътуващ търговец. Той опитва да ги препродаде в Пеща – тогавашния административен център на кралство Унгария, влизащо в пределите на Хабсбургската империя. Там обаче съдовете са конфискувани.

С това криминалната история за появата на Над-Сент-Миклошкото съкровище на бял свят не свършва. Смята се, че то не е предадено на Виенската дворцова канцелария, както повелявал законът, а е поделено между двама търговци от български произход, един местен златар и гръцкия му работодател. Възникналият помежду им спор, в който се намесва и откривателят на златото, довежда до предаване на съдовете на Унгарската камара. На 1 октомври 1799 г. те стигат до императорските сбирки във Виена. Остава обаче въпросът дали това е цялото съкровище, или отделни фрагменти все пак остават в хората, замесени в откриването, пренасянето и предаването му. Откъслечните сведения за „парчета златна тел“, „части от дръжки“ и „орнаменти с формата на рога“ не водят до нищо конкретно. Допълнителните разкопки при Над Сент Миклош също не дават резултати. Времето постепенно изличава малкото конкретни фрагменти от разказа за откриването на тайнственото съкровище. Остават знаците по самите съдове – и историята на земите, в които са намерени.

 Днес градът е част от територията на Румъния и носи името Сънниколау Маре (отново Големия св. Никола). Намира се близо до границите със Сърбия и Унгария, върху земя, свързана с историята на няколко народа – между тях и българите. В Банат и досега живеят около 10 000 етнически българи, основно бежанци след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г.

Български племена се преселват в Централна Европа още през IV–V в. като част от могъщия Хунски съюз. Павел Дякон и други ранносредновековни хронисти пишат, че през V в. те живеят близо до Карпатите в Северна Панония и се сражават с лангобардите и остготите. Втора българска преселническа вълна нахлува в Централна Европа заедно с аварите. Българите кутригури стават поданици на Аварския хаганат, но през VII в. се разбунтуват срещу хагана. Ту във война, ту в съюз с франки, лангобарди и други германски народи, те се заселват в земите на днешна Италия.

Пак през VII в. нови български племена – главно уногондури, – водени от Аспарух, навлизат в земите край долното течение на Дунав, разбиват армията на византийския василевс Константин IV и налагат там властта си. Около век по-късно българският владетел Крум унищожава източната част на Аварския хаганат и завладява Банат и Трансилвания. В победоносни войни с франките неговият наследник Омуртаг разширява българските територии край средното течение на Дунав и Тиса. Мирният договор между двете държави от 832 г. узаконява това разширение. С някои прекъсвания българските владения на север от Дунав са исторически факт чак до XIV в.

Съкровището от Над Сент Миклош е датирано между VII и IX в. Изказаните предположения, че то може да е завещано на банатския владетел Охтум от неговия дядо Глад, се основават главно на факта, че златните съдове са открити край някогашната столица на владетеля Морисена, до днешния румънски град Ченад. За самия Охтум има различни сведения: че е бил маджарски вожд, ранен влашки княз, български самостоятелен владетел или управител на област от земите на Самуилова България. Преобладават мненията, че съкровището е събирано дълго време и е било предавано от няколко владетели на наследниците им. Изследователите са единодушни, че то има еклектичен характер, което навежда на мисълта, че такъв е и неговият произход.

„Златните съдове със сигурност са събирани над столетие, вероятно предавани по наследство, допълвани, дори преработвани – казва д-р Галина Грозданова, куратор на изложбата. – Част от съдовете показват връзка с християнството, други са свързани с непозната за нас митология.“ Вероятно образите на грифони и други митологични същества, както и сюжети като отвличането на човек от чудовищна птица върху някои от съдовете може да са ключ към загадката за произхода на съкровището. Някои изследователи виждат препратки към аварската култура, други сочат вероятен ирански произход. „За нас връзките с първата българска държава са очевидни – например надписът с гръцки букви около ажурния кръст на т.нар. купа 21 – подчертава Грозданова. – От него са разчетени със сигурност титлите „боила“ и „жупан“. И двете са познати от български епиграфски паметници.“

Какво е значението на надписа и дали той наистина може да ни даде представа за езика на древните българи? С разчитането и превода му се свързват имената на такива светила на световната лингвистика като датчанина Вилхелм Томсен, българина Стефан Младенов, унгареца Дюла Немет, турския изследовател Телят Текин и др. Приблизителният смисъл е: „Жупан Боила даде тази купа за пиене на жупан Бутаул, който я приспособи за окачване“. Никой обаче не е разчел досега руническите знаци върху някои от съдовете. Вероятно те биха разкрили посланията на златото на предците.

https://www.nationalgeographic.bg/?cid=126&article=6243

[Hatshepsut]

Съкровището от Надсентмиклош гостува за първи път в София

Златното съкровище от Надсентмиклош - най-голямото познато досега съкровище от ранното средновековие, гостува от 6 април до 9 юли в Националния археологически институт с музей при БАН. "То напуска за първи път границите на бившата Хабсбургска империя, като досега е виждано в цялост само в Будапеща и във Виена", посочи на пресконференция днес директорът на НАИМ при БАН доц. д-р Людмил Вагалински.



Съкровището e част от постоянната експозиция на Музея за история на изкуството във Виена. Повече от 200 години то остава един от шедьоврите в Колекцията на древногръцкото и древноримско изкуство в музея. Георг Платнер от виенския музей припомни, че преди месец в австрийската столица беше открита българската изложба, посветена на рудника Ада тепе и добива на злато през бронзовата епоха. Той отбеляза, че тя се е радвала на изключителен интерес и се надява съкровището от Надсентмиклош да бъде посрещнато с такъв ентусиазъм и успех в София.



Съкровището от Надсентмиклош е открито по случайност през 1799 г. в областта Банат, тогава част от Хабсбургската империя. Състои се от 23 съда с общо тегло почти 10 кг. Отличава се с изключително качество и прецизност на изработката и завършеност на композициите.

Множеството изследвания на предметите от откриването му досега оставят без окончателен отговор въпросите кой е бил неговият собственик, дали е принадлежало на един или няколко човека, при какви обстоятелства е било укрито. Част от съдовете показват директни връзки с християнството, други са свързани с митология, останала непозната за нас. Изказани са теории за неговия хунски, аварски, унгарски, сасанидски, печенежки или византийски произход.

Експертите посочиха, че според друга теория то е свързано с Първата българска държава, вероятно с някой от управителите на северозападния отвъддунавски комитет на България, днешен Банат. Изследванията през последните десетилетия показват, че то е събирано продължително време, от втората половина на VII до края на VIII век и утвърждават връзките му с аварската култура.



Съкровището се състои от седем преработени в кани бутилки, четири купи с токи, две по-малки купи с дръжка, една овална купа с плоска дръжка, малка издута купа, две купи с глава на бик и купа с форма на наутилус, два бокала, две чаши и един ритон. В състава му се включват общо 6 двойки съдове. Общият брой на предметите е 23, от които 22 са оригинални, а една чаша е копие. Изработени са от злато, съставът на което варира от 20 до 22 карата, с две изключения. Всичките съдове са ковани, а украсата е изработена чрез изчукване в дълбок релеф.

Едновременно с тази, на 6 април в Археологическия музей ще бъде открита и изложбата "Езическа България: власт и общество". Тя представя културата и основните аспекти в процеса на формиране на българското общество в Дунавска България в периода VII-IX век, когато българската държава се превръща в основен политически фактор. Идеята е да се покаже контекста, в който се е развивало съкровището от Надсентмиклош.

http://news.bnt.bg/bg/a/skrovishcheto-ot-nadsentmiklosh-gostuva-za-prvi-pt-v-sofiya

[Hatshepsut]

Съкровището от Над Сент Миклош

Изучавайки средновековното минало на българската държава и достиженията на нейните владетели, въображението ни неизбежно започва да рисува картини за този период. „Обкованите в желязо“ войски на Крум, завръщащи се от поредния победоносен поход, блестящият под слънчевите лъчи купол на Златната църква в Преслав, каменните дворци на Плиска, царственото величие на старопрестолния Търновград. Във върховете на своето могъщество при Крумовата династия и рода на Асеневци, България се превръща в оживен и проспериращ търговски маршрут, през който преминават стоки от и към Византийската империя и редица централно и западноевропейски държави. Често срещаме в историческите хроники описания на огромните богатства, с които се сдобиват българските владетели. Веднага бихме могли да приведем пример със съпругата на цар Петър – византийската принцеса Ирина, която потегля към владенията на своя жених със зестра от несметни съкровища, скъпа покъщнина и лични бижута.

Към наши дни, за съжаление, от този блясък на средновековната българска държава не е останало много. Столетия на чужда власт и на грабителски нашествия изтръгва българската история от земите на някогашните царе парче по парче. Понякога обаче, умишлено скрити под земята смайващи богатства се разкриват за широкия свят, загатвайки за богатото минало на земите, обитавани от българите. Едно от тези съкровища, за произхода на което и до днес се водят дебати, е намерено в самия край на XVIII в. на територията на днешния град Сънниколау Маре (Великия св. Никола) в Румъния. По време на откриването на голямото богатство градът, намиращ се в областта Банат, се наричал Над Сент Миклош и влизал в рамките на Австро-Унгария.

Макар и оспорвана, най-разпространената версия за историческата находка свързва нейното намиране с имената на Кристоф и Кирил Накови – български преселници, занимаващи се със земеделие и търговия на територията на Хабсбургската империя. Те се натъкват на съкровището случайно, по време на изкопна дейност в своите земи, като впоследствие предават находката на императора на Астро-Унгария Йосиф II. Според данните от периода братя Накови били богато възнаградени за скъпоценния подарък. Макар паричната награда, която получават да не е в голям размер, Накови са удостоени с благороднически титли. Според някои твърдения издигането на българските преселници като унгарски благородници след откриването на богатството и последвалата история на техните семейства вдъхновява унгарския писател Мор Йокай за написването на повестта „Сафи“.

И така, нека все пак обаче изясним какво представлява богатството открито от братя Накови. Съкровището е от 23 златни съда с общо тегло от около десет килограма. Състои се от седем кани, с прецизна релефна изработка и различни размери, шест панички с катарами и дръжки, две чаши, два бокала, две купи с бичи глави, една купа наутилус, едно блюдо, единична инкрустирана чаша и един рог-ритон. У наблюдателя веднага се създава впечатление, че предметите сериозно се отличават един от друг по вид, характерни мотиви, качество на изработката, а и по период на създаване. И наблюдателят, естествено, би бил прав. Очебийно златните предмети не са от един комплект, а вероятно са събирани постепенно, по различни канали и от различни източници, докато накрая не попадат в колекцията на един владетел или управник.



Предвид историята на Банат като традиционно българско поселение, не е трудно да потърсим връзка на това съкровище с българската държава. Земите на север от р. Дунав, с някои прекъсвания, са под българско влияние до XIV в. Не е за подминаване и обстоятелството, че в близост до Над Сент Миклош, където за открити съдовете, се намират и руините на някогашната стратегическа българска крепост Ченад от периода на Първата българска държава. Изследователите на съкровището се колебаят в неговата датировка, определяйки доста условно граница от около две столетия между седми и девети век. Първото му научно изследване и описание е от 1885 г. и принадлежи на австрийския професор Йозеф Хампел. У нас най-задълбочено го изучават акад. Стефан Младенов, проф. Никола Мавродинов и проф. Станчо Ваклинов.

Освен ценния метал, от който са направени и своя древен произход, предметите от съкровището от Над Сент Миклош могат да се похвалят и с изключителни инкрустации, които с лекота ги превръщат в произведение на изкуството. По много от съдовете са изобразени митологични сцени, в някои от които според експерти се съзират ирански и персийски мотиви, видни са изображения на грифони и други зооморфни фигури, както и кръстове. Последните намекват за изработка или преработване по време на разпространението на християнската религия по българските земи. Характерен мотив е и изображението на конник, което може да бъде открито и в други артефакти, намирани по българските земи. Несъмнено със своите красота и изящество най-много изпъкват пет от по-малките златни кани, върху които преобладават изкусно изработени инкрустации.

Произходът на златните съдове без съмнение е въпросът вълнувал най-много изследователите на съкровището, като са изказвани теории за аварски, тюркски, хунски, маджарски и, разбира се, български произход на находките. Българската следа е добавена с известна неохота, едва след като експерти от България доказват недвусмислено наличието на характерни особености в предметите, които ги доближават най-много до българските културни традиции. Аргументите на родните историографи очевидно успяват да убедят техните чуждестранни колеги, което и всъщност довежда до анотацията на съкровището като „древнобългарско“ в музея във Виена, където е изложено за постоянно. При все това, произходът на богатството, неговия последен притежател и обстоятелствата на неговото укриване остават неизяснени и до днес.



Сред може би най-любопитните особености на съкровището от Над Сент Миклош обаче е наличието на руническа писменост по някои от съдовете, която силно наподобява на използваните от древните българи знаци, пример за които може да се даде с небезизвестната плисковска розетка. Тези надписи върху съдовете все още създават проблеми на историографите. Има обаче и такива, които се подават по-лесно на дешифриране, като например надписът на български с гръцки букви, който според някои гласи:

Боил Зоапан направи този тас. Бутаул Зоапан го подари за пиене.

Всъщност както и за повечето особености около съкровището и превода на неговите надписи обикновено провокира различия в мненията на специалистите. Според българския историк Иван Добрев и турския професор Т. Текин, някои от руническите надписи свързват произхода на съдовете с Аспарух и Кубрат.

Стиловете, които се срещат в изработката на златните съдове от съкровището, варират също както и теориите за неговия произход. В някои от находките се срещат византийско влияние, в други има персийски мотиви, а има и такива, които са характерни за езическите култури, като например ритонът. Това многообразие само добавя към мистерията и енигматичното минало на богатството. Легендите и предположенията за него вземат дори фантастични измерения като свързването му с хунския предводител Атила.

Каквато и да истината около произхода на съкровището от Над Сент Миклош, безспорно то е един от блестящите примери за майсторството на българските златари.

https://bulgarianhistory.org/sukrovishte-nad-sent-miklosh/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Иван Добрев "Златното съкровище на Българските ханове от Атила до Симеон":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7638