Български народни приказки

[Hatshepsut]

 
Мъдреците отишли при постника и му разказали как ги събрал царят и какво им рекъл.
- Да почакаме орлите! - казал праведникът. - А дотогава един от вас нека се затече до двореца да поиска от царя четиридесет волски глави.
Отишъл един. Донесли волските глави и ги нахвърляли по скалите наоколо. Като подушили орлите месо, веднага прилетели. Тогава постникът ги запитал кой от тях се наема да изнесе един юнак през три царства нагоре. Обадил се един голям орел.
- Аз се наемам - рекъл, - само нека юнакът ми приготви месо и вода за четиридесет дена и да се качи на гърба ми - ще го изнеса.
Постникът казал това на мъдреците, а те на царя. Царят приготвил месо и вода за четиридесет дена, дал ги на юнака и му пожелал добър път. Юнакът взел месото и водата и се качил на орела. Летял орелът, летял, спрял на една висока скала. Поискал месо, юнакът му дал. Поискал вода, и вода му дал. Тъй летяла птицата цели тридесет и девет дена, а юнакът й давал вода и месо, докато приготвеното се свършило. Стигнали в подземното царство. Оттам до двореца на вампира имало цял ден път. Поискал орелът пак месо. Юнакът нямало какво да му даде Той си отрязал от крака и му дал. Орелът се наял и полетял. Отнесъл юнака в двореца и се изгубил.
Много се почудили свекърът и свекървата на булката, като я видели пак в двореца. Питали я, разпитвали я, но тя не казала нищо. Влязла в стаята си, облякла се в женски дрехи и седнала да чака мъжа си. Свекървата пак я окъпала и от водата раната й зарасла, сетне й дала да яде, дала й да пие вино, но тя пак изляла виното в гъбата. Дошъл си посред нощ вампирът и пак почнал да се кара на баща си защо не са пратили човек да му каже, че булката му се е върнала. Прибрал се в стаята, а жена му се престорила на заспала. Той си съблякъл дрехите, смъкнал си кожите една по една, наредил ги на лавицата и заспал. А тя станала, взела свещта и се приближила полекичка до вампира - да види дали му е заздравяла раната. Раната била още жива и дълбока. От жал и разкаяние сърцето на момата трепнало, трепнала и ръката й; пак капнал восък от свещта и се отворила втора рана върху челото на вампира.
Той полудял от гняв: болката му била страшна. Скочил веднага, плеснал с ръце и се явил пак едрият арапин. Той му заповядал да отнесе булката през седем царства надолу. Черният човек я грабнал и понесъл; отнесъл я през седмото царство - в осмото. Там я отвел при друга баба, на която поръчал да гледа булката като своя дъщеря, докато си я поиска вампирът. Бабата била бездетна, та я взела за храненица. И там княгинята живяла около година време.
Тая баба била магьосница. През деня тя живеела с храненицата си и я учела на разни магии, а нощем се изгубвала някъде: мръкне ли се, тежък сън унасял булката и тя заспивала. Пробуди ли се през нощта, намирала се сама в къщи: бабата никъде не се виждала. Един ден магьосницата рекла на своята храненица:
- Дъще, на едно място има камък, ни на небе, ни на земя. Исполин го е хвърлил и камъкът не може нито да падне наземи, нито да се изгуби в небето. Три пъти през годината камъкът почва да се разклаща - и като се вдигне нагоре, притиска все що има птици да хвърчат, а като се спусне надолу премазва все що има змии и гущери да пълзят и риби да плуват. При тоя камък наблизо има река, която не тече ни нагоре, ни надолу: колкото риби влязат в нея, все се вкаменяват. През нощта, когато камъкът се раздвижи, и реката потича. Ако отиде тогава човек да налее от водата, с тая вода може да съживи вкаменен човек. Дъщерята на тукашния цар е голяма хубавица и много момци са я искали, но щом се ожени някой за нея и тя го целуне, младоженецът се превръща в камък. Ти ще се облечеш в мъжки дрехи и ще отидеш на реката, която не тече. Когато я видиш, че потече, ще гребнеш една паничка вода и ще си дойдеш. Сетне ще отидеш в двореца и ще поискаш царската дъщеря. Ще й дадеш да пийне от водата - и тогава целувката й няма да те вкамени. Ще полееш всички вкаменени мъже с водата. Те ще оживеят, но от никого няма да вземеш награда, ако ще дори и цяло царство да ти дава. Ако царят поиска да те награди, ще му кажеш, че имаш майка - нея да пита каква награда иска.
Вампировата булка се облякла в мъжка премяна и отишла на реката. Наблизо наистина висял във въздуха голям черен камък - ни на небе, ни на земя. Той бил неподвижен - като че ли някой го държи. Дошло време да се разклати камъкът. Като паднал наземи, той притиснал що имало змии, гущери, жаби, риби и слепоци наоколо. Те почнали да пищят от мъка и да се молят на булката да ги отърве от камъка. Тя ги попитала какво да направи, за да махне камъка. Те й рекли да го прекръсти три пъти и да духне върху него. Така и направила. Камъкът се разклатил, вдигнал се пак нагоре и се спрял, където си стоял по-рано. Змиите, гущерите, жабите, рибите и слепоците се изредили да благодарят на булката, че ги отървала. Една голяма змия с корона на главата и с рогче на челото, която била царица на змиите, извадила изпод езика си една люспа и я дала на булката.
- Вземи това - рекла й тя, - то ще ти трябва. Ако сложиш тая люспа под езика си, ще станеш невидима и ще можеш да минаваш през море, през скали, дори през най-дебели стени!
Царят на гущерите пък дал на булката една люспа от челото си и й рекъл:
- Дръж тая люспа. Когато я потриеш с пръст, аз ще дойда при тебе, където и да съм.
Царицата на жабите подарила на булката един елмаз, през който можело да се вижда всичко, което става по земята, дори и накрай света. Царят на рибите пък й дал една раковина, с която се чувало всичко, що се говори, на който край на земята и да е. А царят на слепоците й подарил една копринена връв, която, като се хвърлела, по нея човек можел да се качи чак до небето.
В това време булката видяла, че реката почва да клокочи и да тече. Тя гребнала вода в една паничка и я отнесла на бабата, но не й показала подаръците, получени от животните. Магьосницата й дала една позлатена кана - да налее в нея водата и да отиде в двореца. Бабината храненица взела каната и - право при царя. В това време царят, царицата и дъщеря им били тъкмо седнали на трапезата да обядват. Царедворците съобщили на царя, че един момък иска да се яви при него. Царят станал от трапезата и казал да пуснат момъка. Влязла бабината храненица, преоблечена като мъж.
- Царю честити - рекъл момъкът, - чух, че си имал дъщеря за женитба, но младоженците й не оцелявали. Дошъл съм да ти стана зет.
- Хубаво - рекъл царят. - Сума момци се изредиха, но никой не оживя. Види се, че клетва тегне над нашия дом - да не влезе жених вътре: всички се вкаменяват.
- Аз ще разсипя клетвата - казал момъкът. - Ще дам на дъщеря ти да пийне благословена вода, която ще прогони от нея беса, който вкаменява момците.
Направили сватбата - никой да не види и да не чуе, защото царят се боял, че и тоя момък ще се вкамени. Ала когато вечерта младоженците влезли в брачните покои, момъкът дал на булката си от водата, тя пийнала и когато го целунала, той се не вкаменил. Невястата много се зарадвала и рекла:
- Слава богу, че се намери мъж и за мене. Само сватбари нямаме: толкова глуха сватба никой не е празнувал.
- И сватбари ще дойдат - утешил я младоженецът. - Недей скърби!
Тогава той полял с благословена вода един по един вкаменените момци, които се били наредили на дълга редица: комуто капнел капка, веднага оживявал. Момците се пробуждали като от сън и не можели да се опомнят къде са. Младоженецът им разказвал за чудното преображение и те почнали един по един да му честитят невеста и да му благодарят, че ги е съживил. Вдигнала голяма веселба, песни, глъчка и смях. Царят и царицата, които мислели, че и новият младоженец е вече станал на камък, се почудили, като чули веселата глъчка, и отишли да видят що става. Но дваж по-голяма била почудата им, като видели чертога, пълен с момци, и като разбрали, че вкаменените са оживели. Тогава младоженецът казал на царя:
- Царю честити, недей се чуди, като гледаш оживели ония, които бяха доскоро камък! Тежката клетва над тоя дом се разсипа, но ти не знаеш, че над мене тежи дваж по-тежка клетва: казано ми е, че ако обвържа със сватбена дума някоя мома, ще умра в същия миг. Затова аз не мога да остана при тебе за зет: омъжи дъщеря си за някого от тия благородни момци и царски синове, когото си избереш, а мене пусни да си вървя, защото пътят ми е дълъг.
Като чули това, момците почнали да спират своя избавител и да му дават най-скъпи подаръци от благодарност, че ги е съживил. Но той не щял и да чува за дар. Още по-щедър бил царят: той му предлагал дори половината си царство! Искал да го осинови, да го направи пръв царедворец, но момъкът рекъл:
- Царю честити, аз съм сирак. Отгледала ме е една баба, която ми е наместо майка. Тя е бедна жена, ще се зарадва на твоите подаръци: нея повикай и я попитай какво иска да й дадеш. А мене ме пусни да си вървя!
- Добре - казал царят. - Нека дойде майка ти още утре в двореца. Ще я надаря с каквото иска.
Върнала се вампировата булка при бабата и всичко й разказала. Магьосницата още на другия ден отишла в двореца. Съобщили на царя, че една окъсана бабичка иска да влезе при него. Царят заповядал да я въведат.
- Добър ден, царю честити - рекла магьосницата. - Да ти е жива челядта, да ти са дълги дните! Защо си ме викал?
- Ти ли си майка на оня момък, който идва вчера да иска дъщеря ми?
- Аз съм, царю честити.
- Хубаво, бабо, че си отхранила такъв умен мъж и си го научила на всички знахарски тайни. Той съживи момците, които стояха вкаменени в двореца. Той даде на дъщеря ми лековита вода, с която отрови в нея беса, който вкаменяваше момците.
- Не може да бъде - рекла учудена бабичката. - Де се е чуло и видяло - вкаменен човек да оживее? Ти шега ли си правиш с мене?
- Как да не може? - казал царя. - Колкото момци се бяха вкаменили, всичките оживяха. Повиках те да те наградя, че си отгледала такъв син, който ми направи толкова голяма добрина. Какво искаш да ти дам?
- Царю честити - рекла магьосницата, - това, което искам, ти няма да ми дадеш, а това което ще поискаш да ми дадеш, не ми трябва.
- Кажи да видим! - казал царят. - Всичко ще ти дам: само царството ми недей иска.
- Има - рекла бабата - в твоите градини едно чудно птиче, което говори. Него искам да ми дадеш.
Царят не очаквал бабата да му поиска толкова скъп дар. Той наистина имал такова птиче, но никому не бил казал за него.
- Как може - рекъл той - птиче да говори? Не може да бъде! Няма в моите градини такова птиче. Нещо друго искай!
- Нали ти казах, царю честити - рекла бабата, - че няма да ми дадеш, каквото ти поискам! А ти каквото ми даваш, то ми не трябва. Птичето искам.
- Може ли такова нещо? - престорил се на учуден царят. - Мигар се е чуло и видяло - птиче да говори? Ти подиграваш ли се с мене?
- Как да не може? - рекла бабата. - Щом може вкаменен човек да оживее, и птиче може да говори. Ако синът ми наистина е съживил ония момци, както казваш, дай ми птичето!
Колкото и да не искал царят да даде на бабата чудното птиче, понеже вече бил обещал да й даде каквото поиска, дал й го. Магьосницата го взела и го отнесла у дома си, сложила го в една клетка и вечер, когато храненицата й заспи, тя се разговаряла с чудното птиче. Булката усещала, че вечер рано-рано я унася сън, а много й се искало да види къде отива нощем бабата и какво прави. Тя извадила люспата, която й я бил дал гущеровият цар, потъркала я с пръстите си и гущерът се явил.
- Защо ти трябвам? - запитал я той.
- Искам да ми донесеш разсънно биле - рекла бабината храненица.
Гущерът се изгубил, а след малко се явил пак и носел в устата си стръкче трева. Когато се мръкнало булката хапнала малко от тревата и се престорила на заспала. Тогава бабата свалила клетката от прозореца, където я закачала през деня, и почнала да се разговаря с птичето.
- Кажи ми, птиченце - попитала го тя - къде е сега мъжът ми и какво прави?
- Мъжът ти - рекло птичето - е в най-горната земя. Той се ожени за една арапка и живее с нея в царството на Смъртта.
- Къде е сега синът ми, птиченце? - запитала отново бабата. - В коя земя е?
- Ти имаш двама сина - отвърнала птичката, - но те не те познават. Единият е при баща си и при мащехата си в най-горната земя, в царството на Смъртта. А другият е тук, в пещерния дворец, през три морета от това царство. И той не те познава.
- Ами кажи ми птиченце - рекла пак магьосницата, - как мога да прогоня арапката от царството на Смъртта да се върна там, където живеех преди години?
- Не знам - рекло птичето. - Иди питай сина си, който живее в пещерния дворец, през три морета от това царство.
Бабата закачила клетката на прозореца, взела от полицата една зелена паница, поръсила храненицата с някаква омагьосана вода и рекла:
- Колкото дълбоко спиш, триж по-дълбоко да заспиш и да се не пробудиш до сутринта.
След това взела една пръчка, която била забодена над вратата, и излязла навън. Булката веднага си сложила под езика люспата, подарена от змийския цар, станала невидима и излязла подир бабата. Магьосницата с завъртяла три пъти около едно дърво сред двора и се ударила с пръчката по ръцете и краката; сетне се върнала, оставила пръчката на мястото й, а оттам взела друга. Ударила с нея в земята и мигом изчезнала. Храненицата й направила същото - и тя обиколила три пъти дървото, ударила се с пръчката по ръцете и нозете, а сетне я оставила, отдето я била взела. Оная пръчка, с която магьосницата ударила в земята, можела да пренася човек през море, като по сухо. Булката нямала такава пръчка, но погледнала през елмаза, подарен от жабешката царица, за да види къде е бабата. Видяла я, че минава през първото море. Храненицата се понесла натам със силата на змийската люспа, която пренасяла човек и през море, и през скали, и през непроходими гори. Тя настигнала бабата и я надминала, прехвърлила трите морета и се спряла до едни високи скали - да я чака. Магьосницата дошла до скалите и почукала с пръчката. Показал се някакъв черен човек и отворил една врата в скалата. Влязла бабата, влязла подир нея и булката, без да я види никой. Вратата се затворила, а черният човек се изгубил. Булката се намерила в един голям подземен дворец. Бабата минавала от стая в стая, докато стигнала до едно широко тъмно езеро сред двореца. Там тя се огледала в езерото и рекла:
- Както виждам себе си в тая вода, така да видя след малко сина си, изправен пред мене.
И наистина подир малко се вестил един човек в дрехи от коприна, кадифе и сърма. Той много приличал на вампира, мъжа на княгинята, половината му лице било бяло, а половината - черно. Той бил брат на вампира и син на магьосницата, но не я познал. Попитал бабата защо го е повикала.
- Виках те, синко - рекла тя, - да ми кажеш има ли да поръчаш нещо. Аз отивам при брата ти, в царството на Смъртта. Ако има нещо да кажеш - било на баща си, било на брата си - кажи го на мене, а аз ще го кажа на тях.
- Добре - казал вампирът. - Като отидеш в онова царство, кажи на брата ми, че раните, които са на челото му, ще го болят, ще дълбаят и текат и няма да заздравеят, докато някой не му залепи два листа от червеното дърво, което расте отвън пред пещерата ми. Лек за тия рани няма в неговото царство.
- Ще му кажа - рекла бабата. - А на баща ти какво да кажа?
- На него пък речи, че ако иска да добие предишното си царство и да намери царицата, която е царувала заедно с него, трябва да погледне през елмаза, който има царицата на жабите. Тогава ще види къде е царицата и какво трябва да стори, за да си върне отново царството и да не робува на сина си. Това ще му кажеш.
- Хубаво - рекла бабата.
В това време цялото езеро блеснало изведнъж, като че над него изгряло слънце, и вампирът се изгубил. Магьосницата тръгнала пак из двореца - от стая в стая, докато стигнала до вратата; там ударила с пръчката по скалата, явил се отново черният човек, отворил канарата; бабата и булката минали, а канарата се затворила и човекът се изгубил. Пред пещерата расло наистина едно голямо червено дърво. Бабината храненица откършила от него един клон и тръгнала бързо-бързо, за да превари магьосницата. Като стигнала в къщи, извадила си люспата из устата, а клона скрила под възглавницата, легнала и се престорила на заспала.
Малко след нея дошла и бабата. Тя снела пак клетката с птичето от прозореца.
- Кажи ми, птиченце - запитала го магьосницата, - къде ще намеря елмаза, през който гледа царицата на жабите?
- Ще го намериш при камъка, който стои ни на небе, ни на земя - отвърнала птичката.
Бабата се изгубила. Ходила, що ходила, върнала се и пак свалила птичето от прозореца.
- Ти ме излъга, птиченце - рекла му тя, - и аз няма днес да ти дам нито зрънце за ядене, нито водица за пиене. Елмазът не е у царицата на жабите: тя го била дала на един юнак. Виж къде е той и ми кажи.
Птичето не казало нищо. Бабата го питала и веднъж, и дваж, но то все мълчало. Тя му не дала тоя ден ни да яде, ни да пие вода. Когато магьосницата излязла по работа, булката отворила клетката и дала на птичето вода и зрънца. То се наяло, а после казало на булката:
- Аз не издадох на бабичката къде е елмазът, защото, ако й кажех, че е у тебе, тя щеше да ти го вземе. Тя ме остави днес да гладувам и да жадувам, а ти ме нахрани и напои. Затова ще ти кажа защо е на бабата елмазът! Тя иска с него да види къде е мъж й и какво прави. Преди години тя беше царица на едно голямо царство, но мъж й царят - я прокуди и се ожени за друга, една арапка. Тогава прокудената царица направи магия и цялото царство на мъжа й стана царство на Смъртта, а двамата й синове станаха вампири. За да се развали магията, трябва да се изгорят ризите на оня вампир, който живее в царството на Смъртта.
Като чула това, булката погледнала през елмаза и си сложила на ухото раковината - да види какво става на най-горната земя и що се говори там. Видяла, че тримата й братя са се превърнали на прилепи и стоят вкаменени в царството на Смъртта, където е вкаменена и едната й сестра, пеперудата. Чула как другата й сестра разказва на родителите си за мъките на вампировата булка, а бащата и майката плачат от жалба по нея. Тогава тя взела златната кана, в която имало малко от благословената вода, и хвърлила копринената връв, подарена от слепока. После почнала бързо да се катери по нея, докато минала седем царства и стигнала в осмото; там си сложила под езика змийската люспа, за да я не вижда никой. Среднощ стигнала в царството на Смъртта, минала през скалите и влязла в двореца. Малко след нея дошъл и мъж й. Той почнал да се кара пак на баща си и майка си:
- Дошла е булката ми, а вие не сте пратили човек да ми съобщи. Защо я криете?
- Никой не е дохождал, синко - заговорила вампировата майка. - Откак я прати през седем царства надолу, тя не се е връщала.
- Лъжеш, криеш! - развикал се вампирът. - Аз подушвам мирис на човек: тя е някъде тук. Кажете къде сте я скрили!
- Не сме я скрили никъде - почнала да се оправдава арапката. - Не сме я виждали дори.
Вампирът се разгневил и плеснал с ръце. Дошъл черният дух. Той му рекъл да вземе арапката и да я пренесе през осем царства надолу чак в деветото и си влязъл в стаята. Съблякъл си дрехите и седемте кожи, сложил запалената свещ на пода и решил да не спи тая нощ. Но от умора се бил унесъл в дрямка. По едно време усетил, че някой залепва един листо на едната му рана и на главата му олеква, болката от едната рана изчезнала. Вампирът размахал ръце - да хване оня, който сложил листа, но не можал да улови никого. Тогава седнал на леглото и решил вече да не спи, а да пази. Пазил час-два, никой не влязъл в стаята. Пак го налегнала дрямка и той заспал втори път. Булката му залепила втори лист на другата рана и тя оздравяла. Вампирът усетил, че болката му минава, събудил се и рекъл:
- Къде си ти, човече, който ме излекува? Кой си, откъде идеш и какъв е тоя чудотворен цяр? Не се бой! Нищо лошо няма да ти сторя. Ако си мъж, стани ми побратим; ако си жена, бъди ми посестрима, но само се обади да те зная кой си и какъв си!
Ала булката не се обадила. След малко вампирът пак заспал. Понеже болките му били минали, сънят му бил дълбок. Тогава царкинята взела свещта, доближила я до кожите, които си бил съблякъл мъж й, и те пламнали мигом.Тежка миризма изпълнила стаята. Нищо се не виждало от дим. Вампирът се събудил, но той не бил вече вампир, а хубав, строен и снажен момък. Станал бързо и викнал:
- Къде си ти, човече, който ми запали ризницата и развали магията? Обади ми се, нищо зло няма да ти сторя. Моля ти се, кажи ми кой си!
Но царкинята се не обадила. Тя излязла навън и напръскала накръст гробищата с чудотворната вода. Целият зловещ дворец в миг се преобразил - светнал от злато, скъпоценни камъни, пъстри мрамори, кадифе и коприна. Канарите и гробищата изчезнали. Дяволите, джуджетата, арапите и жълтоликите хора се превърнали в царедворци, стражи, войници и слуги с благородни лица. Булката влязла в залата на двореца. там вместо вампировия баща седял на престола бледолик цар с побелели коси, умни очи и кротко лице. До него седяла царицата - същата магьосница, която била помайчима на булката в осмото подземно царство - а между тях стоял царският син, който бил до преди малко вампир, и разговарял с баща си и майка си. Царкинята излязла пак от двореца да види къде са братята и сестра й. Където били по-рано гробищата, кръстовете, безлистните дървета, вкаменените птици, прилепи, змии, гъби и цветя без мирис, сега се простирали хубави градини с разлистени дървета, благоуханни цветя, сребристи водоскоци, езера с пъстри рибки, чисти пясъчни пътеки и скали, по които подскачали сладкопойни птици. По пътеките се разхождали мъже и жени, които весело си приказвали. А отвъд градините се виждали белите къщи на едно широко, щастливо царство: това било царството, което омагьосала прокудената царица-магьосница.
Царкинята зърнала между хората, които се разхождали в градината, сестра си и тримата си братя. Тя извадила змийската люспа от устата си и те я видели. Радостта на братя и сестри нямала край. Царкинята ги отвела в двореца, където ги чакали царят, царицата и князът, когото жена му била преобразила от вампир в човек. Почнали големи тържества и дълги угощения. Царят пратил великолепни колесници да доведат родителите и сродниците на снахата. Те дошли и тогава за втори път отпразнували сватбата на царкинята с княза. Минали тържествата, гостите се разотишли, а младоженците останали да живеят честито и в радост в онова хубаво царство, където половината година било ден, а половината - нощ.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=16&WorkID=439&Level=1

[Hatshepsut]

Педя Човек – Лакът Брада

Приказката е един от най – старите жанрове на словесното изкуство. Именно чрез нея децата за първи път се докосват до литературата и се научават  да разграничават кое е добро и кое е зло. Българските народни приказки носят в себе си огромно богатство от образи и идеи,теми и сюжети,житейски мъдрости, натрупани през вековете. Те са част от наследството, което един народ оставя и са неизчерпаем източник на неговите ценности и вярвания. Именно за това ние от екип „Българска история“ решихме да ви припомним вълшебната българска народна приказка Педя човек – лакът брада. Освен че текстът е познат на малки и големи, главният му герой се е превърнал в любим на поколения българи. През 1961г. за първи път по Българската национална телевизия започва да се излъчва едноименното предаване Педя човек – лакът брада, чийто сюжети са взети предимно от българския фолклор. Приказките увличат хиляди българи, които и днес с тъга си спомнят невероятната поредица за деца, с която те са израснали. Поради тази причина ние избрахме да ви представим този текст с надеждата поне за момент да успеете да се пренесете в безгрижното детство, когато всичко беше игра и забавление.

ПЕДЯ ЧОВЕК – ЛАКЪТ БРАДА

Живеели двамина стари хора – мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият – сляп, а другият – куц, имали си една нива, три години неорана. Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.

Една сутрин старецът рекъл на жена си:

— Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее – ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам. Какво мислиш – добре ли съм решил?

— Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.

Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.

— Добро утро, тате! — викнало момчето.

— Кое си ти? — попитал старецът.

— Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха – но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!

Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл. Бабичката, като го видяла, много се зарадвала

— Ох, на мама — викнала тя, — то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.

Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата – бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:

— Дий!

Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда. права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.

— Тате — викнал той на стареца, — ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи – ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.

Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!

— Хей — викнал той, — какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:

— Какво има?

— Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! — отвърнал търговецът.

— Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.

— Де го? — още повече се смаял търговецът.

— Ей го там в ухото на вола.

Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:

— Продай ми го!

— Колко даваш? — попитал старецът.

— Сто жълтици.

— Дай парите.

Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал. По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.

— Тая нощ — рекъл първият — ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?

— Съгласни сме! — отговорили другите двама.

— Вземете и мене, братя! — обадил се Педя човек в тъмнината.

— Кой си ти? — трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:

— Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.

Речено – сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:

— Братя разбойници, кой вол да открадна – белия или черния?

— Мълчи, дребосъче мустакато — зашепнали разбойниците, — изведи черния!

Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал. Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихо приближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:

— Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!

Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:

— Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!

Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:

— Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш плячката ми?

— Аз съм Педя човек.

— Какво искаш от мене?

— Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.

— Къде живеят те?

— Хе там, в долното село.

Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.

Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:

— Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!

Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа – убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.

— Как сте? — попитал Педя човек и си засукал мустака.

— Добре сме — отвърнали старците. — Тебе чакахме.

— Вие сте добре — рекъл Педя човек, — но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.

— Лесна работа! — рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила хубаво меко кожухче.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

“Крали Марко”

Приказките  за легендарния Крали Марко несъмнено са се превърнали в неотменна част от нашето детство. Историите за смелостта и героичността на Марко неведнъж са ни отвеждали в магически светове, където доброто винаги е побеждавало злото и справедливостта възтържествувала. Не се и съмняваме, че не малка част от вас знаят изключително интересната история, която се крие зад тази реално съществуваща историческа личност. Въпреки това, ние ще се опитаме да я припомним на тези, които са я позабравили. Истинското име на героя е Марко Мърнявчевич, син на прилепския деспот Вълкашин Мърнявчевич. След убийството на баща му, Марко подписва васален договор и така до края на живота си остава подчинен на султана. Интересното тук е, че въпреки не чак толкова героичния си живот Крали Марко остава в народната памет като един от най-смелите и непоколебими герои, защитаващи българската чест. Образът на Марко е отличен  пример как фолклора понякога представя исторически събития и личности в  доста различна светлина от истинската. Разбира се, ние сме далеч от  мисълта, че това е неправилно или по някакъв начин срамно. Във времена, в  които  народът ни е страдал заради безчинствата на поробителя,  българите са имали нужда от крепител, който “да бъде с тях”  в трудните  моменти. Именно заради това образът на Марко Мърнявчевич е превърнат в  сакрален символ на българската храброст. Защо този крепител е бил точно  Крали Марко, остава загадка за нас…

КРАЛИ МАРКО

През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:

- Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.

- Къде ще идеш, сине? – попита го старата майка.

- В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.

- А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!

— Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.

Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.

Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.

Крали Марко попита гората:

- Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?

Гората никога не хортува, но на Марка отговори:

- Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби – твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.

С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.

Бутна Крали Марко коня си и викна:

- Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.

Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища, стъпка зелената трева на ливадите.

Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:

- Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.

Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си.

Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:

- Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар – всекиму жълтица, а на командира ви – десет!

Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:

- Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!

Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък – цяла канара – и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:

- Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:

- Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.

Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.

Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.

Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица.Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:

- Пазете се, черни души арапски!

Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.

Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.

Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби.

И на всичките даде по една жълтица – да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.

Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край.

А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Хитър Манго и рибарят

Тази приказка не е народна, неин автор е Георги Райчев, но е написана в стила на българските народни приказки и много ми хареса, затова я публикувам 


Спечелил Манго пари, купил си нов кожух и тръгнал към дома да се похвали на циганката. Върви, оглежда кожуха и се смее от радост.
Посред път го настигнал един рибар с преметната през рамо мрежа.
— Добра стига, Манго!
— Добра среща, байо!
— Къде така бързаш, Манго?
— Не виждаш ли? Нов кожух си купих!
— Защо ти е кожух? — рекъл рибарят. — Зиме ще го носиш, а лете ще го захвърлиш, молците да го ядат. Я по-добре да се разменим, дай на мене кожуха, пък ти вземи мрежата. Денем риба ще ловиш и ще ядете и ти, и циганчетата, и циганката, а нощем колиба ще си направиш от мрежата. Я виж колко е голяма!
Помислил Манго, помислил, па се съгласил.
— Прав е човекът — рекъл си той. — Защо ми е кожух? Ще взема мрежата: няма да работя вече, денем ще ям риба, а нощем колиба ще си правя от нея.
Разменили се. Вървели, що вървели, замръкнали по пътя.
— Хайде, Манго, да спим — рекъл рибарят, завил се добре с дебелия кожух, легнал и заспал сладко.
А Манго побил кол, обтегнал мрежата на кола и се пъхнал под нея. Чудесна колиба!
Но било много студено, задухал вятър, запрехвъркал на парцали сняг. Въртял се Манго на една страна, въртял се на друга страна — не може да заспи, студ го късал.
Станал посред нощ, проврял си пръста през мрежата, да види какво е времето навън, и рекъл:
— Бре, тежко̀ му на рибаря! Измамих го здравата! Аз съм вътре в колибата и ми е толкова студено, ами той какво ли прави вън, на откритата поляна? Ей го на̀, никакъв не се помръдва — трябва да е замръзнал от студ!

http://chitanka.info/text/14345-hityr-mango-i-ribarjat

[Hatshepsut]

Царството на мълчаливите

В едно далечно царство управлявал цар, който не обичал бъбривците. Яви ли се пред него човек, който гледа с дълги и хубави речи да го убеди, той заповядвал да го изпъдят. Харесвали му се само ония, които умеят с две-три думи да кажат, каквото трябва. Един ден царят, заобиколен от своите съветници и царедворци, седял на престола си да обсъжда държавните работи. Съобщили му, че е дошъл пратеник от съседния цар. Тия двама царе се не обичали твърде — и оня гледал за нищо и никакво да се скара с тоя, за да му обяви война и да му превземе царството. Страната, отдето идел пратеникът, била особена. Там хората били още по-мълчаливи. Толкова им било неприятно да говорят, че се разговаряли с ръце като неми. За най-умен се смятал оня, който може със знак да каже на другите що иска и да разбере по техните знакове що искат те. Пратеникът влязъл, поклонил се на царя и начертал — без да каже ни дума — една окръжност около престола. После си изул цървулите и седнал право пред царя. С тоя знак той казал, каквото имало да каже — и сега очаквал отговор. Царят не разбрал що значи това колело около престола. Той запитал с поглед, а после и шепнешком великия съветник, царедворците, пълководците. Никой не бил разбрал знака. Царят се ядосал много. Как тъй — да се не намери между съветниците му ни един умен човек да му обясни що иска да рече посланикът? Какъв позор за царството му!А чужденецът продължавал да го гледа мълчаливо и да чака отговор. Тогава царят заповядал с нисък глас на великия съветник да прати по града хора — да му доведат най-умните мъже, които знаят. Ако се не намери някой да обясни знака, направен от пратеника, той се заканил да отсече главите на всички в двореца. Додето пратениците вървели от къща на къща да търсят най-големия умник, царят и чужденецът се гледали един друг, без да си кажат дума. А всички наоколо треперели от страх. Царските пратеници вървели из града двама по двама. Двамина от тях знаели, че в една махала живее някакъв учител, много умен човек. Влезли в къщата, която им посочили, но не намерили никого. В стаята видели люлка, дето спяло дете. Люлката се люлеела, макар че се не виждало никой да я люлее. Качили се на плоския покрив. Там имало мокро жито, разпиляно да съхне. Дълга тръстикова пръчка, забита в средата, се люлеела — да плаши врабците, да не би да изкълват зърната. Но и тая пръчка не клател никой, а и вятър нямало. Царските пратеници се зачудили. Излезли в двора. Там видели една бабичка, която чистела боб. Като я запитали, узнали, че учителят отдавна не живее там. В къщата живеел тъкач, син на бабата. Те влезли в тъкачницата — да разберат какви са чудесиите, що били видели. Тъкачът работел на своя стан: бързал да свърши платното. Когато го разпитали, узнали, че той е завързал по един канап на двете подлоги, върху които натиска с краката си, когато тъче. Единият канап бил съединен с люлката в стаята, а другият — с тръстиката на покрива. Натисне ли едната подлога, люшне се люлката, натисне ли другата, позаклати се пръчката. Двамата пратеници се спогледали, сякаш искали да кажат: „Умен е тоя тъкач. Тъкмо такъв човек ни трябва.“ И те му казали, че е дошъл пратеник, който начертал колело около престола на царя, и че никой не можел да разбере що значи то. — Ела в двореца — рекли му те. — Ако отгатнеш що значи колелото, царят ще те награди богато. Тъкачът помислил малко, па се навел, та взел от прозореца два ашика (камъчета), с които си играело момчето му, когато се върне от училище. На излизане видял, че от двора идва едно пиле. Той го хванал, погалил го, па го пъхнал в пояса си и тръгнал след царските хора. Като влязъл в чертога, тъкачът се поклонил на царя, па се обърнал към чужденеца, без да каже дума. Оня го погледнал, а сетне посочил царя и съветниците му. Тъкачът показал с пръст към прозореца, а след това посочил себе си. После се навел, сложил пред посланика двата ашика и го загледал спокойно в лицето. Чужденецът се изненадал и дори малко се докачил. Па току бръкнал в джоба си, извадил шъпа просо и го пръснал по пода. Тъкачът се усмихнал, извадил от пояса си пилето и го пуснал. То изкълвало просото. Тогава посланикът станал, обул си цървулите, поклонил се на царя и си отишъл. Още щом напуснал пратеникът чертога, царят се приближил до тъкача. Всички съветници, царедворци и пълководци наобиколили занаятчията и го запитали какво значат знаците, които са си разменили с чужденеца. Тъкачът отвърнал спокойно: — Той е начертал окръжност. Искал е да каже: „Ако нашият цар ви нападне и обгради столнината с войска, що ще сторите? Ще ли му се предадете, или ще се браните?“ А когато влязох аз, той посочи царя и вас. Искаше да рече: „Нито царят можа да разбере, що му казвам, нито тия около него.“ Но аз посочих към прозореца, а после — към себе си. С това движение му рекох: „Не царят и придворните, а народът трябва да ти отговори. Аз съм човек от народа — аз ще ти отговоря.“ После хвърлих пред него ашиците. Това значеше: „Вие сте пред нас като деца.“ — После — продължил тъкачът — той пръсна шъпа просо по пода, с което искаше да рече: „Нашите войници са безбройни.“ Но аз пуснах пилето да изкълве зърната. То значеше: „Само един наш може да избие стотина ваши.“ Царят бил толкова възхитен от мъдростта на тъкача, че пожелал да го назначи велик съветник. Всички признали, че тоя умен занаятчия е спасил царството, защото видели как си отива чуждия пратеник, без да заплашва царя. Той ще да е разбрал, че с хора, които умеят да му отговарят по такъв начин, по-добре е да не се воюва, защото ще смогнат да се бранят както трябва. Ала тъкачът не приел да стане велик съветник. — Аз съм си майстор тъкач и това ми е работата, за която ме търсят хората. За туй и ще си остана тъкач — рекъл той на царя. — Не е за мене да съветвам, ти имаш други хора за тая работа. Тогава царят го наградил богато и го изпратил. Но преди да си отиде в тъкачницата, майсторът се обърнал към него и му казал: — Нивга не забравяй царю, че между народа има хора, дето разбират онова, що не може да проумее великият ти съветник!

[Hatshepsut]

„Косе Босе“

Народната приказка „Косе Босе“ е записана от неповторимия български автор на детска литература – Ран Босилек. Като горещ привърженик на българския фолклор писателят преразказва и записва огромен брой български народни приказки. Ран Босилек посвещава и голяма част от живота си на детския свят, като текстовете му са прости и искрени. Тяхна отличителна черта е жизнерадостта и звучността им. Сред другите известни произведения на писателя са: „Родна стряха“, „Родна реч“, „Патиланци“, „Я кажи ми“ и много други текстове, с които са израснали и продължават да растат поколения българи.

Приказката „Косе Босе“ спада към раздела на вълшебните народни приказки с животни. Основен похват в този тип текстове е олицетворението – вид метафора, чрез която човешки качества и черти се приписват на животни, предмети и други. Така в приказките се осмиват човешките недостатъци и се изтъкват добродетелите. В текста се използва и друг литературен похват – алегория (нравствените качества на човека се изразяват отново чрез предмети и други). Именно благодарение на тези похвати, свързваме някои животни с определено човешко качество, като например лисицата с хитростта, вълка с коварството, мравката с работливостта, лъва със смелостта, заека със страха и т.н.

Бихме искали, преди представянето на самата приказка, да напишем в заключение, че според Ран Босилек светът на малките е един детски остров, на който всички са били и всички се опитват да се върнат. Пожелаваме Ви с тази приказка да се пренесете там.

КОСЕ БОСЕ

Направило си Косенцето Босенцето гнезденце. Снесло си яйчица.

Дошла Кума Лиса под гнездото и рекла:

— Косе Босе, дай ми едно яйчице! Дойдоха ми тате и мама на гости. Ще им сваря чорбица.

Косенцето ù дало едно яйчице.

На другия ден пак дошла Кума Лиса и рекла:

— Косе Босе, дай ми яйчице. Дойдоха ми кака и бате на гости.

Косенцето пак ù дало.

Днес тъй, утре тъй — останало на Косенцето само едно яйчице. Дошла пак Кума Лиса и рекла:

— Косенце Босенце, дай ми яйчице!

— Нямам, Лиске — отговорило Косенцето.

— Като нямаш, тебе ще изям!

Заплакало Косенцето. Дало си и последното яйчице.

На сутринта минало куче през гората. То видяло Косенцето, че плаче, и попитало:

— Защо плачеш, Косе Босе?

— Как да не плача, кученце. Всяка сутрин идва Кума Лиса и ми взема по едно яйчице. Взе ми ги всичките. Не можах да си отвъдя пиленца. Тази сутрин пак ще дойде. Нямам какво да ù дам. Сега мене ще изяде.

— Не плачи, Косе Босе! Аз ще се скрия ей тука в шумата. Като дойде Кума Лиса да ти иска яйчице, ти ù речи: „Нямам, Лиске, яйчице. Ей там в шумата има кокошчица. Нея вземи!“

Кучето се скрило в шумата. Дошла Кума Лиса и рекла:

— Косе Босе, дай ми яйчице!

— Нямам, Лиске, яйчице. Имам една кокошчица ей там в шумата. Ако искаш, вземи нея.

Кума Лиса се зарадвала и взела да рови из шумата. Кучето изскочило и я подгонило.

Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони — най-после стигнала до дупката си и се скрила.

Кучето клекнало пред дупката. Чакало да се подаде Кума Лиса, да я хване за шията. Кума Лиса не знаела, че кучето я варди отвън, и взела да пита краката си:

— Я кажете, краченца, как викахте, когато ви гонеше кучето?

— Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!

— Мили какини краченца, кака ще им купи чехлички! Ами вие, очички, как викахте?

— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!“

— Мили какини очички, кака ще им купи очилца. Ами вие, ушички, как викахте?

— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме!“

— Мили какини ушички, кака ще им купи обички! А ти, опашчице, как викаше?

— Дръж, куче, Лиса за опашката, дръж, куче, Лиса за опашката.

— Тъй ли! Чакай да те дам на кучето! — и Кума Лиса си подала опашката навън.

Кучето я хванало за опашката и почнало да я тегли. Лиса се дърпа навътре, кучето тегли навън. Тя навътре, то навън. Най-после я издърпало и — скок върху нея — разкъсало ѝ кожухчето.

КРАЙ.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

„Хитър Петър кмет“

В българския фолклор съществува многовековна традиция за осмиване на високопоставените лица (като царски чиновници, бирници и чорбаджии) в държавата. Това се прави с цел народът да се запознае с нечистите им сметки и да се осуетят коварните им замисли. В сатиричните текстове чиновниците са омаловажени, като най-често са надхитрявани от своите подчинени – ратаи и чираци. Така в традиционната култура и в народното творчество безсъвестните хора, заемащи високи постове, са представени като жалки.

В началото героите са прости хора от народа с неопределени имена, но по-късно по българските земи се появява най-известният персонаж от комичния фолклор – Хитър Петър. За него се разказват анекдоти из почти всички български земи още преди 400 г., въпреки това все още съществуват спорове за родното му място. Според един от най-големите изследователи на анекдотите за Хитър Петър – Величко Вълчев, героят е родом от село Градешница, област Мариово, край Прилеп, но други твърдят, че той е от Русенско, Хасковско или Габровско.

Точен отговор може би никога няма да бъде даден поради причината, че все пак Хитър Петър е плод на народното въображение, а не е реално съществуващ човек. Традиционният български герой възниква като аналог на Настрадин Ходжа, литературен персонаж, навлязъл в българското творчество по време на османския период. В кратките анекдоти те често се противопоставят един на друг с остроумието и хитростта си. Въпреки това Хитър Петър винаги е победител, а историите за него служат за поучаването на поколения българи и се превръщат в любимо четиво на малки и големи.


ХИТЪР ПЕТЪР КМЕТ

Събрали се селяните от Хитър – Петровото село на площада да избират кмет. Излязъл и Хитър Петър. Наложил си новия калпак, защото знаел, че има хора, които съдят за човека по калпака, а не по главата. Ето че пристигнал и селският чорбаджия: с голям корем, с дълга лула и броеница.

– Хей, Петре, този калпак, дето си го наложил, мяза на чорбаджийския. Я дай да го видя!
Хитър Петър му подал калпака си. Чорбаджията го поел и за да разсмее селяните, ударил калпака в земята.
– Чакай да опитам гърми ли!
Хитър Петър се навел, взел си калпака от земята, изтупал го и рекъл:
– Слушайте, хора селяни, да ви разкажа една приказка!
Селяните знаели, че той умеел духовито да разказва, и се натрупали около него. Хитър Петър почнал:
– Вие сте чували за някогашния еврейски цар Соломон. Казват, че той познавал миналото на хората, гадаел бъдещето и проумявал езика на всяка жива гадинка. Веднъж Соломон поканил в градината си всички животни: лъвове, мечки, вълци, зайци, сърни, биволи, коне, магарета. Ще попитате защо ги е поканил? Нали разбирал езиците им, искал да ги послуша и да се посмее, защото много смешни работи си приказвали помежду си. Напълнила се царската градина. Най-сетне дошло и магарето. Като видяло толкова зверове на едно място, навирило уши, изтъпанчило се пред Соломона и почнало да реве, колкото му глас държи. Всичките зверове се спогледали, а Соломон си запушил ушите. Като млъкнало магарето, лъвът се приближил до него и му рекъл:
– Абе, ти какво правиш?
– Рева – отвърнало магарето.
– Защо ревеш?
– Че аз – отвърнало магарето, – пред такова голямо събрание, ако не си покажа магарията, къде ще я покажа?
– Тази е приказката – завършил Хитър Петър, – разбрахте ли я?
– Разбрахме я хубаво – прихнали да се смеят селяните.
Селският чорбаджия се измъкнал и побягнал. Тогава селяните избрали за кмет Хитър Петра.

https://www.bulgarianhistory.org/hitar-petar-kmet/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите две книги с български народни приказки (EPUB Format):

Български народни вълшебни приказки

Ангел Каралийчев - Български народни приказки

[Hatshepsut]

Това е нещо ново, но е писано в стила на Българските народни приказки 

Слънчова невеста

Хубава бе Рада и с хубостта ѝ нищо не можеше да мери. Като изгрева грееше и като Вечерницата блестеше. Като златен бисер в огърлица. Като най-красивото цвете на земята. Снагата ѝ тънка, тънка, като топола. Очите ѝ черни въглени и всяко сърце прогаряха, а веднъж зърнало я, завинаги оставаше по Рада да кърви. Косите ѝ дълги, черни водопади, чак до земята се спускаха. А смехът ѝ, като планински ручей припява.
Хубава бе Рада и нищо с хубостта ѝ не можеше да се мери. От близо и далече дохождаха сватове за нея, но Рада все не кандисваше. Хубаво ѝ беше у дома край старите и не бързаше бащиното огнище да напуска. Все чакаше нещо. Севда, нишан...
Всеки бе чувал за хубостта ѝ и всеки бързаше да я зърне. Но от всички най-бързаше не кой да е, ами самото слънце на небето. Едва дочакваше зората да настане, та на Рада да се полюбува. И като се захласне да ѝ се радва, па забрави да си отиде. Заседи се Слънчо там, горе на небето и пече ли пече, а денят не преваля. Селяните на нивата повдигат глави да видят заник, но пустото му слънце не помръдва. Па по някое време Рада ще се прибере в къщи, и Слънчо ще не ще, ще вземе да си ходи. Но в сърцето му дупка зее, от черните очи на Рада прогорена и тя кърви ли, кърви. Па небето цялото ще се вапца в червено от мъката на Слънчо по Рада.
Ден след ден все по-рано ще изгрява и все по-късно ще захожда. А като се качи там, горе на високо, ще се заседи и от хубостта на Рада ще пие. Протяга своите лъчи и на Рада черните кичури ще погали, гъстите ѝ вежди ще помилува, сочните ѝ устни ще целува. А тя, Рада, хем му се радва, хем му се гневи. Мушкатото ѝ изсъхна от толкова жега, а и суша взе да наляга. Животните по поляните прежадняха и рояци мухи ги нахапаха, а по синорите на нивите – тревата изсъхна.
От време на време ще поседне пред къщи и ще му попее. Да го усмири малко. Ще попее, попее, па Слънчо ще задреме. И току някой облак ще намине, земята до ороси малко и бързо ще побегне, да не гневи слънцето. А то, слънцето, като подремне малко, като посънува и на Месецът път ще стори.
А Месецът, като изгрее, само за Рада очи има. Цяла нощ през прозорчето ѝ наднича, и любовни думи ѝ нарича. Звездите ѝ песни напяват, а светулки я пазят от тъмата. И ду́ма ѝ, ду́ма Месецът, по цели нощи в ухото, па накрая реши Рада – на Месеца ще пристане. Обра мушкатото от сандъчетата пред прозореца си, добави и няколко стръка омайниче, че и бял равнец и върбинка, та любовта им вечно да трае, и по светулките проводи китка за обич на Месеца. А той пък ѝ прати най-ярките звезди от небето, хем светлик да ѝ правят, хем и стража да ѝ бъдат.

И изгуби се Рада за Слънчо, ни по двора я мяркаше, ни на нивата я намираше. Търси я, търси, па в постелята ѝ я завари. Уплаши се той, болна да не и разпита цветята в градината. А те, пущините, взеха че всичко му казаха за вечерната сглява на Рада с Месеца, и че годявка гласяха.
Разбесня се Слънчо, разфуча се. Като взе да жури, да прежуря, всичко що зърна прогори. И пламнаха пожари по горите и стърнищата. Разбягаха се дивите животни, а селяните бързат да гасят. А слънцето още по-сърдито пече. И още по-сърдито гори.
Както се разгоряха стърнищата, па огъня към село взе да приижда. А Радината къща най-близо. Уплаши се Рада, че домашните ще изгорят и се разпищя. Падна на колене и взе да моли. А онзи, сърдитият горе, хем сърцето му плаче от молбите на Рада, хем гневът му прогаря земята.
Моли му се Рада за пощада, нея да изгори, другото да остави. Хубостта ѝ да вземе, земята да пощади, косите ѝ да отреже, горите да не гори. Моли му се, моли, па накрая Слънцето се смили. Омекна сърцето му, намаля гнева му. Отдръпна лъчите и прати облаците да гасят пожари.
Към Рада се обърна и рече ѝ „ Само моя невеста ще бъдеш! В цвете ще те превърна и само за мене очи ще имаш. Главата си ще вдигаш, само когато аз съм на небето, а нощем ще спиш, захлупила лице в земята!Слънчова булка ще бъдеш!“
От тогава Месецът търси Рада всяка нощ, но нийде не я открива. И от мъка, всяка нощ тънее, дорде нацяло се изгуби. Па после някоя звезда му подшушне, че видяла Рада и той пак се покаже на нощното небе, блестящ и красив, но от Рада помен няма...

Галина Танева

[Hatshepsut]

Горска хубавица

Един цар имал трима синове. Когато наближила смъртта му, той разделил царството си на две и дал на двамата си по-големи сина по половина, а на най-малкия си син дал коня и сабята си. Всички били доволни от делбата, и когато старецът умрял, двамата братя станали царе, а третият възседнал бащиния си кон, взел тежката сабя, простил се с братята си и тръгнал по света да си търси късмета.

Ходил момъкът по градове и села да види хора и себе си да покаже, дето замръкне, там лягал да спи, с когото стигне и срещне, на сладки приказки се залавял. Един ден, като се отбил при един ручей да пие вода, видял под едно дърво да почива хубав момък, силен, снажен, юнак и половина. Заприказвал с него и научил, че този момък имал чудна дарба: всичко изгубено можел да види и намери, ако ще на дъното на морето да е паднало. Сдружили се двамата юнаци и тръгнали заедно. Една вечер край техния огън минал друг юнак, поканили го да поседне, разпитали го и узнали, че той можел, когато иска, да изпие цялото море и пак да го повърне. Харесал се на царския син и този момък, и решили да тръгнат на другия ден тримата заедно.

Колко дни ходили, никой не броил, стигнали най-после в друго царство. А в това време царят на тази страна воювал със съседите, и войската му взела да се пръска и да бяга, съседите се готвели да го пленят заедно с царицата и двете му дъщери.

Царският син повикал двамата си другари, хвърлил се в боя, развъртял бащината си сабя, и с всяко замахване по десет глави отсичал, дето стъпвал конят му — всичко живо пищяло. Уплашили се вражите войски, разпилели се като дим из полето, а царете побързали да се приберат, своите царици и дъщери да пазят. А спасеният цар повикал незнайния юнак и му рекъл:

— Кажи ми, каква награда искаш за това, което направи за мен. Вземи от хазната ми злато и сребро, колкото искаш, ожени се за която щеш от дъщерите ми и стани мой син и наследник.

Юнакът отговорил:

— Царю честити, дай наградата на моите побратими, а аз искам още по белия свят да поскитам, хора да погледам, юначеството си да покажа.

Царят оженил двамата му другари за дъщерите си, направили голяма сватба, три дни пили, пяли и хоро играли. А на прощаване царският син подарил на побратимите си по един нож и им казал:

— Когато тези ножове ръждясат, да знаете, че ми се е случило нещастие.

И пак заскитал по гори и полета, по планини и долини. Веднаж, като минавал през една гора, видял на една полянка чуден мраморен палат, спрял коня, загледал се в него, а като вдигнал очи към високите тераси, завило му се свят: там седяла невиждана хубавица, мома-самовила. А когато момата го погледнала, той изтървал юздите и паднал като сноп на земята. Хубавицата слязла бързо при него, свестила го с ласки и милувки, а след това се оженила за него, и нямало на света ни цар, ни велможа по-щастлив от него.

Намерил си, значи, късмета царският син, заживял с добрата си жена в горския палат и всеки ден излизал на лов. Само че откак се оженил, никак не можел да удари лов, цял ден гонел дивеч, а вечер се връщал с празни ръце, уморен и замислен. Един ден самовилата го попитала:

— Защо си загрижен, мъжо, и защо не можеш да уловиш нищо: лов ли няма, или ти убягва?

— Лов има, мила невесто, но кой знае защо, щом си помисля за тебе, не мога да олуча нищо.

Тогава жена му извадила един пръстен, сложила го на пръста му и казала:

— Вземи този пръстен, и когато си помислиш за мен, поглеждай го, и ловът няма да ти убегне.

На другия ден мъжът отишъл на лов с пръстена, и наистина ударил добър лов, преметнал го през рамо и тръгнал да си отива. Но като наближил до къщи, видял, че ръцете му са много кървави и се спрял до един извор да се омие. За беда, пръстенът се изхлул от пръста му, водата го отвлякла под земята и го изхвърлила в друг извор, в коритото, дето пояли царските коне.

Една сутрин, когато конярите закарали конете на водопой, видели, че конете се плашат от нещо, пръхтят и не искат да пият. Прегледали коритата, намерили пръстена и го занесли на царя. Царят разгледал хубавия пръстен и забелязал, че на него било написано отвътре: „Горска хубавица-самовила. Който се ожени за нея, ще се подмлади от деветдесетгодишен старец на двадесетгодишно момче“. Царят събрал голяма войска и тръгнали да търсят горската хубавица.

Когато войската наближила палата на самовилата, мъжът й спял, а тя се навела над него и заплакала. Той се събудил от сълзите й и попитал:

— Какво има? Дъжд ли вали?

Тя му отговорила:

— Няма дъжд, а погледни каква войска иде към нас.

Той казал:

— Не бой се. Като дойдат по-близо, събуди ме.

След малко войниците започнали да се катерят по оградата на двореца и самовилата събудила мъжа си. Той излязал с вълшебната си сабя, замахнал с нея няколко пъти, изклал половината войска и казал на другите:

— Идете кажете на вашия цар, че горската самовила има един юнак, който не се плаши от неговата войска, дори да е пет пъти по-голяма.

Царят се ядосал, събрал младо и старо от цялото царство и пратил пак да му доведат горската хубавица. Но всички били изклани и разпиляни като пилци, както и първият път. Видял царят, че с този юнак не може да се разправи, и намислил друго нещо. Събрал всички магьосници и врачки и ги попитал, коя се наема да му даде хубавицата. Една гърбава вещица се врекла на царя да изпълни желанието му. Най-напред тя поискала от него да поръча на грънчарите една голяма делва, която да събира двама души. Когато делвата била готова, бабичката влязла вътре и рекла: „Хайде, бабината делвичка, занеси ме в самовилската гора.“ Делвата се дигнала и понесла бабата през долища и бърда, и спряла до един извор, дето почивал от лов царският син; бабата излязла от делвата, почнала да плаче и да казва, че изгубила пътя и не знае отде да си иде. Той й рекъл:

— Слушай, бабо, искаш ли да те заведа у дома? Моята булка стои по цял ден самичка, ще има с кого да се раздумва.

Бабата се съгласила. Мъжът я завел при жена си и казал:

— Ето ти другарка, когато аз ходя на лов. Тя ще ти бъде вместо майка.

Като минали два-три дена, бабичката започнала да подпитва самовилата как е можал нейният мъж да избие толкова войска, отде му иде силата. Самовилата й обещала да го разпита за това. И една вечер царският син казал на жена си, че силата му е в бащината сабя. Щом чула това бабичката, започнала да дебне време да му открадне сабята. Една нощ, когато царският син спял, тя му взела сабята и я хвърлила в морето. На другия ден царският син не могъл вече да се събуди. Как го не будила самовилата, как го не милвала и плакала, и студени кърпи му слагала на главата, нищо не помагало: спи, като умрял. Бабата рекла:

— Стига плака, дъще. Ще се събуди. Излез малко навън да се разходим из гората, докато той се наспи!

Хубавицата тръгнала с бабата из гората, и без да се сети, стигнали до изворчето, дето била делвата. Бабата рекла:

— Гледай, гледай, каква голяма делва! Може да ни събере и двете, кога завали дъжд!

И те влезли уж да видят, как ще се сместят вътре, а бабата пак рекла:

— Хайде, бабина делвичке, занеси ни в царския палат!

Делвата литнала право към царския двор и спряла там. Царят наградил богато бабичката, а хубавицата затворил в една стая, докато се приготви за сватба.

В това време побратимите на царския син видели, че ножовете, които той им оставил за спомен, изведнаж се покрили цели с ръжда, и разбрали, че му се е случило нещастие. Този, който всичко виждал отдалеч, намерил двореца на самовилата, и двамата влезли при заспалия си другар. Почудили се двамата царски зетьове, какво се е случило на този юнак, та не може да се събуди. Най-после се сетили, че сабята му не е при него, потърсили я, и този, що намирал всичко изгубено, веднага я зърнал на дъното на морето.

— Ами сега? Как ще я извадим от там? — питал се той.

— От това по-лесно няма! — рекъл другият, навел се и изпил цялото море до капка. Взели сабята, повърнали морето и отърчали при другаря си. Щом му пъхнали сабята в ръцете, той скочил на крака, сякаш нищо не му се случило, и като видял побратимите си, много се зарадвал и викнал на жена си да дойде да ги види и нагости. Но побратимите му казали, че жена му е открадната от царя. Тогава той стиснал здраво сабята си, яхнал буйния си кон и като вихър се озовал в царския град.

Конят спрял пред една чешма, дето няколко бабички си наливали вода. Като видели юнака, попитали го:

— Защо спря тук, синко? Вода ли искаш, или улиците не познаваш?

Момъкът отвърнал:

— Аз съм канен на сватба, а пък не зная, къде ще бъде сватбата.

Една бабичка се обадила:

— Аз зная, синко, утре ще ти покажа, а сега ела да нощуваш у нас.

Царският син отишъл да нощува у бабичката. Тя се разшетала да го гощава, а той й рекъл:

— Остави готвенето, бабо, аз не съм ни гладен, ни жаден, а имам тежка мъка на сърдцето.

Разказал й, как царят откраднал жена му, и бабичката се наела да му помогне с каквото може. Той написал писмо на жена си и го дал на бабата, а тя се облякла с просешки дрехи, нарамила торба и отишла в палата да проси. Като минавала покрай стаята, дето била заключена самовилата, тя пъхнала писмото под вратата, а след това отишла при царя да плаче и да проси милостиня. През това време хубавицата написала отговор на мъжа си, и когато бабичката минала пак покрай нейната стая, пъхнала й го скришом под вратата. Тя писала на мъжа си да се облече в женски дрехи и да дойде в деня на сватбата при нея.

Царският син и бабичката се облекли с ханъмски дрехи, забулили си лицата и отишли на царската сватба. Най-напред честитили на царя, а после влезли в стаята на хубавицата. Тя скрила мъжа си в един долап, а бабата си отишла сама. Вечерта царят влязъл в стаята на самовилата, но мъжът излязъл от долапа, замахнал със сабята си, убил царя и го скрил. А на сутринта, като се показал заедно с жена си пред гостите, всички помислили, че царят се е подмладил. Настанало голямо веселие, всички яли, пили и благославяли. И аз бях там, и за вас взех по парче баница, но като се връщах в къщи, залаяха ме кучетата на съседите, аз се уплаших, хвърлих всичко и избягах.