Български народни приказки

[Hatshepsut]

Неродена мома

Едно време имало един царски син. Като пораснал и дошло време да се жени, той направил една хубава чешма, от която текло мед и мляко. При тая чешма почнали да идват момите от всички краища да си наливат. Той застанал от страна да ги гледа и да си избере от тях за жена оная, която му се хареса. По едно време дошла една бабичка. Тя домъкнала от къщи всички съдове и чирепи и почнала да ги налива. Като видял това царският син, досмешало го и той хвърлил на шега едно камъче, та счупил една от бабините черупки. Бабата била лоша, разсърдила се и го проклела:
- Да се ожениш, синко, когато намериш неродена мома!
Царският син не обърнал внимание на бабините думи, но когато минало време и не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата, той се замислил.
Майка му, като го видяла тъжен, запитала го, какво му е. Синът й разправил всичко. Майка му се уплашила от това и казала: "Е, синко, само слънцето, което грее отвисоко и гледа нашироко, може да ти каже, де има неродена мома. Трябва него да питаш!"
Царският син бил решителен момък и не се боял от нищо. Той тръгнал на запад да намери де нощем си почива слънцето и да го пита. Вървял много царският син и преминал много поля, много реки и планини, но слънчевите палати никъде не намерил. Най-после той се изкачил на една висока планина. Там намерил един стар овчар.
- Добър ден, дядо - казал царският син.
- Дал Бог добро, юначе, къде така? - попитал го добродушният овчар.
Царският син седнал при овчаря, починал си и му разправил всичко от игла до конец. Като свършил, казал:
- Сега отивам да търся слънцето. Но ще го намеря ли, не знам.
- Защо да го не намериш, синко? Човек, като се стреми към нещо, все ще го постигне. Видиш ли тия три планини на запад, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще видиш голяма златна порта, каквато не си и сънувал, а зад нея безкрайни градини. Там живее слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портите.
Царският син поблагодарил на стареца, взел си сбогом и тръгнал. Дълго вървял той, докато мине първата планина, още по-дълго, докато мине втората и третата, и най-после дошъл пред голяма и чудна градина, обградена с бял камък и на оградата златна порта. Било още видело, но слънцето се спущало от небето и се наклонявало към градините си.
Царският син седнал да си почине. Скоро наоколо притъмняло, а в градината блеснали прозорците на слънчевите дворци. Тогава царският син станал и похлопал на прозорците.
Минало ни малко, ни много време, портите се отворили и от тях се подала слънчевата слугиня - месечинката.
- Искам да видя слънцето - казал царският син.
- То е уморено и сърдито - казала месечинката, - ще те изгори; ами ела утре рано, като си отспи - аз ще те заведа при него. Месечинката влязла вътре, а царският син останал да нощува пред слънчевите порти. Рано сутринта той се събудил и щом светнали прозорците на слънчевите дворци, пак похлопал. Веднага излязла месечинката и го въвела в двореца пред слънцето. То седяло на златния си трон.
Царският син паднал пред него на колене и казал:
- Златно слънце, що топлиш земята, моля ти се, кажи ми: като ходиш нависоко и гледаш нашироко, не знаеш ли де има неродена мома да се оженя за нея?
Слънцето се усмихнало и казало:
- Иди в моята градина. Там расте ябълково дърво. На него има три златни ябълки. Избери си, която искаш: във всяка от тях има по една мома.
Царският син отишъл в градината. Намерил ябълковото дърво и като видял златните ябълки, очите му останали в тях.
Без да му мисли много, той откъснал и трите ябълки и си тръгнал. Като вървял по пътя, си мислел: "Аз не послушах слънцето да взема само една ябълка; ами ако то се е разсърдило и не намеря в никоя търсената мома, какво ще правя!" И той разрязал ябълката, само да опита. Щом я разрязал, от нея изскочила една мома, чудна хубавица, и му казала: "Дай ми малко сол и хляб!" - "Нямам", - казал царският син отчаяно. И момата веднага изчезнала.
- Ах, каквонаправих? - рекъл царският син. - Ами ако само в тази ябълка имаше мома, а в другите няма?
Той дълго време вървял загрижен. Най-после рекъл: "Каквото ще да става, ще видя и във втората ябълка". Той извадил и втората ябълка и я разрязал. Щом я разполовил, от нея изскочила една мома, два пъти по-хубава от първата, и рекла: "Дай ми малко сол и хляб!".
- Нямам! Почакай, моля ти се, да намеря! - Но още не изрекъл думите си и момата изчезнала.
Царският син съвсем се отчаял. Той помислил, че в третата ябълка не ще да има мома, но не се решавал да я разреже, докато не намери хляб и сол.
Като пристигнал до планината при стария овчар, той взел от него хляб и сол и малко по-решително тръгнал за у дома си. Когато наближил бащините си палати и чешмата, от която текло мед и мляко, царският син извадил и последната ябълка и я разрязал с разтреперано сърце. Щом я преполовил, от нея излязло едно младо момиче, много по-хубаво от първите две. То се обърнало веднага към царския син и му казало: "Дай ми малко хляб и сол!"
Царският син бързо й подал хляб и сол, момичето хапнало и подало и на него залък и после останало при него. Царският син се зарадвал много и казал:
- Ти остани тук да ме чакаш, пък аз ще ида да доведа златната колесница, свирци, слуги и сватове, та по-весело да влезем в царските палати.
- Страх ме е да остана тук - казала неродената мома. - Скрий ме някъде.
Царският син я завел в градината при един кладенец и я качил в клоните на едно листнато дърво. След това той заминал по работата си. Подир малко при кладенеца дошла с менци една скитница. Като се навела над кладенеца, тя видяла в него отражението на неродената мома. То светело в кладенеца като слънце. Скитницата погледнала нагоре и видяла на дървото чудната мома.
Хитрата жена се престорила, че не я вижда и почнала да вади вода от кладенеца. После обърнала менците нагоре с дъното и почнала да сипва вода. Сипвала, сипвала, а менците не се напълват. Тогава тя седнала настрана и се престорила, че плаче. Неродената мома не се стърпяла, ами викнала от дървото:
- Защо плачеш, ма жено,обърни котела нагоре с устата и тогава наливай!
Скитницата дигнала очи нагоре и се престорила, че за пръв път я вижда, та започнала да й се моли: "Жива да си, хубавице, слезни да ми покажеш, че не разбирам!"
Неродената мома, която не знаела още, че има на света лоши хора, доверчиво слязла отгоре и показала на скитницата как да си налее.
- Коя си ти? - попитала я коварната жена.
- Аз съм неродена мома. За мене ще се жени царският син.
Като чула това, злодейката се хвърлила върху нея, удушила я, съблякла й дрехите и я хвърлила в кладенеца. След това облякла златните премени и се качила на дървото.
Когато се завърнал царският син, той останал много очуден, като видял на дървото вместо неродената хубавица - черна грозница.
- Не се чуди - отговорила скитницата. - Моята кожа не е била никога от слънце гряна,от вятър духана, затова сега почернях.
Нямало що да прави, царският син качил измамницата в златната кочия, отвел я в царския дворец и се оженил за нея. Той станал цар, а тя - царица.
След няколко деня при младия цар дошли слугите и му казали, че в кладенеца има златна рибка, която не дава на конете да пият вода. Царят заповядал да уловят рибката и да му я сготвят. Когато чистили рибката, мнимата царица отишла в кухнята, сама остъргала златните люспи и ги изгорила, а вечерта се направила на болна и не яла. Но след вечерята тя заповядала да се изгорят всички кости и трохички от рибката. Случайно на царя в ръката останала една малка тънка костичка и той, като се оттеглил след вечерята, очистил си с нея зъбите и я хвърлил през прозореца.
От тая костичка под царския дворец скоро поникнало хубаво ябълково дърво. Вечер, когато царят лягал да спи, това младо дърво се навеждало през прозореца, милвало нежно царя и жестоко шибало царицата. Царицата се разсърдила и заповядала да отсекат дървото и да го изгорят. Но когато секли ябълката, една тънка тресчица от нея хвръкнала на пътя. Едно сиромашко момиченце намерило тая тресчица, играло си с нея и я занесло в къщата на бедната старица, при която живеело. Старицата по цял ден ходела по чужда работа. Веднаж, като се върнала вечерта в сиромашката си къщица, тя намерила всичко наредено, съдовете измити, в стомните - прясна вода, чорбица сложена, хлебец опечен. Бабата много се учудила. Тя не могла да разбере коя грижлива ръчица й помага. На другия ден се повторило същото. На третия - същото. Бабата се чудила, чудила и най-после един ден се скрила зад вратата да улови кой й шета. Гледа тя и - що да види! - изпод одъра се показала тънка тресчица и веднага станала на хубаво момиче, което бърже почнало да шета. Бабата изскочила и го прегърнала. Момичето се уплашило, изпищяло и поискало да бяга, но бабата му се примолила:
- Не бягай, баби, остани, милото ми детенце, баби за радост и за отмяна.
Момичето се успокоило и останало. Бабата му купила писана хурка и шарено вретенце и го турила край прозореца да преде.
Момичето било толкова хубаво, че светело през прозореца като слънце. Всички се трупали на пътя да го гледат и да се чудят.
По това време царят заповядал да повикат всички момичета от града на тлъка, за да му изпредат вълната. Всички дошли, дошло и бабиното момиче. Като влязло в царския палат, той блеснал като че в него влязло самото слънце.
Седнали момичетата да предат и да пеят, а царят и царицата дошли да ги погледат и послушат. Всички моми изпели по една песен. Дошло ред на бабиното хубаво момиче. То казало:
- Аз не знам да пея. Аз знам хубава приказка. Дайте ми два таса - един пълен с маргарит и един празен - да броя и да ви разправям.
Царят заповядал да донесат един тас с маргарит и един празен. Бабиното момиче турнало на скута си пълния тас, а до себе си празния. И като взело в ръката си едно зърно маргарит, почнало така:
"Имало някога един царски син".
То пуснало маргаритното зърно в празния тас и казало: "Зрънце маргарит".
"Като пораснал, и дошло време да се жени, той направил една чешма, от която текло мед и мляко - зрънце маргарит". - И то прехвърлило едно маргаритно зрънце от пълния в празния тас.
И тъй сладко разправило бабиното момиче същата приказка, която се случила с царския син и с него. Думите се нижели от устата му като маргаритни зърна и увличали всички.
Като стигнало дотам, как скитницата го хвърлила в кладенеца, царицата почнала да се прозява и отишла да спи.
Царят останал да слуша. Бабиното момиче изприказвало цялата приказка и когато да пусне последното зрънце маргарит, то казало и последната дума: "Ето сега тая неродена мома разправя приказката на царя - зрънце маргарит".
Царят разбрал измамата на скитницата и веднага заповядал да я завържат на два луди коня и да ги пуснат из полето да я разкъсат на части. После взел бабиното момиче, оженил се за него и честито царувал.

[Hatshepsut]

БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ ХУБАВА

Българска народна приказка

Това се случило преди много, много години. Тогава земята била плоска като тепсия и неприветна като пустиня: нямало нито планини, нито долини, нито морета, нито полета. Тогава нямало лято и зима, ден и нощ; слънцето и месечината се разхождали по небето ръка за ръка, а вълкът и агнето от една копаня ядели. Тогава всякакви неща ставали по света, каквито сега не стават...
Та по него време решил дядо господ да си разтвори хазната, да раздаде на човешкия род всякакви земни блага. Повикал народите и всички дошли. Само американците ги нямало, защото Колумб още не бил открил Америка. Наредили се народите на опашка пред божия престол: най-напред застанали англичаните, защото те се смятали за най-богатите, най-силните, най-мъдрите – във всичко най...най! Пък накрая на опашката се гушели българите, те винаги са били такива срамежливи, търпеливи и вярвали, че дядо боже, който всичко може, и за тях ще да е помислил.
И ето, започнал създаделят да раздава голямото имане: дал на англичаните моретата, на руснаците – полетата, на швейцарите – планините, на финландците – езерата... Давал и раздавал дядо господ с пълни шепи. А дяволът ( анатема му!), койта се навъртал наоколо, нали си е дявол – не можи мирно да стои, все лукавщини крои – от всички дарове си отчупвал скришом най – хубавото парченце и си го пъхал в пазвата.
Извървели се народите, всеки си отнесъл своя пай. Дошъл накрай ред на българите. Бръкнал господ в торбата, извадил си празна ръката.
-  Брей! Каква ще да е тая работа?! Уж всичко бях строго пресметнал, пък то... – почудил се той и се заозъртал.
Гледа всевишният, дяволът го няма. Сетил се кой му е разбъркал сметките и поръчал на един ангел:
- Иди и доведи рогатия!
Политнал божият ратай нагоре – надолу, тук – там, намерил най – сетне нечестивеца: спотаил се бил зад един тъмен облак и тъкмо си гледал в пазвата – броел си краденото. Хванал го ангелът за козето ухо, отвел го при дядо господ.
-  Ти бре, пакостнико, какво си сторил? – сгълчал го старецът.
А дъволът – ни лук ял, ни лук мирисал, отвърнал:
-  Нищо лошо не съм сторил.
-  Откраднал си пая на българите.
-  Не съм, бога ми! – почнал лукавият да се кръсти с кривите си пръсти, без да му мигне клепачът.
-  Я го претърси! – заповядал господ на архангел Михаил.
Бръкнал ангелът в пазвата на дявола, заизваждал от там покрити с вечен сняг планини, тучни равнини, тъмни гори, пенливи реки, синьо море – всичко от хубаво по – хубаво.
Дал ги дядо господ на българите и те си тръгнали доволни – предоволни.
 Затуй в нашата малка земя са се събрали толкова най – различни хубости. 

[Hatshepsut]

Неволята

Един дървар имал двамина синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:

— Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана вкъщи да си отпочина, защото много се объхтах.

Момчетата се зарадвали, че им се паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:

— Абе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?

— Не берете грижа — отвърнал бащата, — ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.

Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили назад.

Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата с дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика колкото му глас държи:

— Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!

Никой не се обадил.

— Невольооо! — екнал още по-силно гласът на малкия. — Ела, че загазихме!

Но гората била глуха и неволята я нямало никаква.

Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила бледна месечина.

— Бате — рекъл по-малкият брат, — то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла в пущинака – навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата.

— Как? — попитал по-големият. — То не е лесна работа.

— Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!

Речено-сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.

Откарали колата у дома си.

Додето разтоваряли дървата, те разказали на баща си какво се е случило.

— Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.

Бащата се усмихнал и рекъл :

— Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

[Hatshepsut]

Лявото око на царя

 Близо до царския дворец ставал голям пазар.От цялото царство се стичал там народ да продава стоката си.
 Един старец докарал да продава на пазара вол.Хубаво било добичето и покрай него се натрупали много купувачи.
 - Добро ти е волчето, дядо. Колко искаш за него? - попитал един млад селянин.
 - Лявото око на царя - отвърнал старецът.
 Всички се чудели на дядото - как смее да каже такова нещо! Ако го чуе царят, лошо щял да си изпати-веднага щял да заповяда да му отрежат главата.
 Питал един купувач, питал друг, а старецът все едно и също отговарял:
 - Продавам вола за лявото око на царя!
 Разчуло се това из целия пазар, от ухо на ухо - стигнало и до царя.Той заповядал веднага да доведат стареца и когато беднякът застанал пред него, тропнал с червения си ботуш и строго попитал:
 - Старче, защо ти е лявото ми око?Защо даваш такъв хубав вол за едно око?
 - Прости ми, господарю!-рекъл старецът. - Това за лявото око не съм го измислил аз. Имам дъщеря, на която нищо не мога да откажа. Тя ме накара да изкарам вола на пазара и да искам за него лявото око на царя.
 - А на нея за какво й е? - свъсил вежди царят.
 - Не знам, царю. Каквото знам - казах ти го.
 Царят пуснал дядото и му заповядал на другия ден да дойде с дъщеря си, защото много искал да разбере каква ще е тази работа. Когато на другия ден момичето и старецът пристигнали, той попитал:
 - Защо си накарала баща си да продава вола и да иска за него лявото ми око?
 - Защото исках да те видя - отвърнала девойката. - Другояче нямаше да ме пуснат стражите при тебе.
 - А защо съм ти потрябвал?
 - Да ти кажа какво мисли народът за теб!
 - Я да чуем!
 - Ще ти кажа, царю честити, само ако обещаеш да не се гневиш.
 Царят се съгласил.
 - Народът казва, че лявото ти око не ти трябва!
 - Защо така, девойко? Защо да не ми трябва? Всеки човек има две очи и те му трябват.
 - Хората казват, господарю, че когато дойдат при тебе да се съдят и да търсят правда, ти слагаш големците и богатите от дясната си страна, а сиромашията - от лявата. И винаги изкарваш богатите прави. Затова хората казват, че лявото око не ти трябва, защото не виждаш с него!
 Ядосал се царят на тези думи и макар да бил вече обещал да не се гневи, заповядал да затворят девойката в тъмницата. След някой ден размислил, попреминал му гневът и рекъл да изпита дали наистина момата е толкова умна.Заповядал да я пуснат от тъмницата и да я доведат при него.
 - Я ми кажи, моме, колко голямо е богатството ми?
 - Ще ти кажа, царю, ако няколко дена ми се покоряваш и изпълняваш, каквото ти заповядам.
 Царят се съгласил.
 - Богатството ти, царю, струва една кокошка.
 Разярил се царят, разфучал се, че момата го подиграва, но нали бил обещал да се покорява - смирил се. А тя заповядала да го затворят в най-дълбоката тъмница и да не му дават храна. След една седмица девойката отишла при затворника и показала през прозорчето една печена кокошка. Спуснал се царят да я грабне, но момичето бързо я дръпнало назад.
 - Колко даваш за кокошката, царю? - попитало то.
 - Колкото жълтици имам!
 - Малко е, царю честити, малко е! - отвърнала девойката и понечила да си тръгне.
 - Цялото си богатство давам! - викнал царят, защото вече бил примрял от глад.
 - Е, господарю мой, - засмяла се девойката, - разбра ли сега, че богатството ти струва една печена кокошка?
 Пуснали царя от тъмницата. А той като видял, че момата е по-умна от всичките му царедворци, оставил я в двореца да му бъде съветник.

[Hatshepsut]

Цар Троян с магарешките уши

 Цар Троян някога бил с магарешки уши. Който бръснар повиквал сутрин в двореца да го обръсне, все му вземал главата, за да не узнае никой за ушите му.
 Дошло ред на момчето на бедна жена да иде да го бръсне. Когато му казали, то се разтреперило от страх, ала нямало накъде, взело си бръсначите и отишло в двореца. Обръснало царя и той го попитал:
 - Имаш ли си други братя и сестри?
 Момчето отвърнало с пресъхнало гърло:
 - Нямам, господарю, един съм на майка си.
 Цар Троян помислил малко, па казал:
 - Ще ти пощадя живота, ако обещаеш да не казваш на никого това, което си видял!
 Момчето паднало на колене и горещо обещало:
 - Заклевам ти се, царю, че никому няма да кажа и ако чуеш да се приказва за ушите ти-вземи ми главата!
 Тогава царят рекъл:
 - Така да бъде! Иди си и помни какво си обещал!
 Момчето си отишло, но от този ден взело да линее и да вехне. Чудила се майката каква незнайна болест е налегнала едничкия и син, викала гледачки и баячки, ала никой с нищо не можал да помогне. Тогава тя захванала всеки ден да го пита и разпитва какво му тежи на сърцето, от какво вехне и съхне.
 Момчето отначало си мълчало, ала накрая не издържало и си признало, че ако каже от какво е болестта му, тозчас главата му ще падне на дръвника.
 - Заклел съм се пред царя да не казвам! - рекло то на майка си. - Ако кажа, той ще заповяда да ме убият!
 Майка му разбрала, че някаква тайна го яде отвътре и го посъветвала:
 - Иди, синко, в една голяма и тъмна гора, изкопай дълбок трап и извикай три пъти това, дето ти тежи на сърцето.  Затрупай злото в ямата и ще ти олекне.
 Момчето послушало майка си, отишло в гората, изкопало един дълбок трап, влязло вътре и извикало три пъти колкото му глас държи:
 - Цар Троян има магарешки уши!
 После заровило трапа и си отишло. Като направило това, поолекнало му на сърцето, полека-лека се оправило и започнало пак да си гледа работата.
 Минало се, каквото се минало, от онзи трап в гората израсъл бъзов корен с три клона, които порасли толкова високи, че станали по-големи от дърветата.
 Видели го воловарчетата, които ходели да пасат там воловете и говедата и си направили от тях свирки.
 Когато засвирили, свирките викали с човешки глас:
 - Цар Троян има магарешки уши! Цар Троян има магарешки уши!
 Вечерта воловарчетата тръгнали да прибират чардата и когато навлезли в селото, надули новите си свирки да се похвалят с тях. А свирките пак повторили:
 - Цар Троян има магарешки уши...
 Разчуло се из народа, че царят има магарешки уши. Най-после това научил и господарят и разбрал, че някой и издал тайната му. Пратил веднага стражите да доведат сина на бедната жена и като смръщил страховито вежди, през зъби му изсъскал:
 - Някога ти пощадих живота, защото си един на майка си. Нали обеща, че на никого нямя да кажеш какво си видял в двореца? Сега се е разчуло сред народа!Защо си казал?
 Паднало на колене момчето пред страшния разгневен цар и извикало отчаяно:
 - На никого не съм казал, господарю! Ще ти кажа истината - аз от онзи ден залинях и без малко щях да умра, защото тайната ти ме мъчеше и не ми даваше мира. Тогава майка ми ме научи да отида в гората, да изкопая дълбок трап и да извикам три пъти в него това, което ми тежи на сърцето. Така и направих, царю, ала на никого не съм казвал. За да се увериш, че говоря истината, излез довечера на разходка край града и сам ще чуеш какво думат свирките на воловарчетата.
 Вечерта цар Троян излязъл накрай града и се скрил в храстите. Не след дълго откъм гората се задали воловарчетата, които надували бъзовите свирки, а те думали:
 - Цар Троян има магарешки уши...
 Прибрал се смутен царят в двореца, седнал на трона и дълбоко се замислил. По едно време вдигнал глава, попипал магарешките си уши и си казал:
 - Това нещо трябва да е от бога писано и не може да се скрие от хората!
 Повикал сиромашкото момче, простил му и му дал шепа жълтици. А от този ден насетне вече не криел магарешките си уши.

[Hatshepsut]

Сливи за смет

,,Сливи за смет" е българска народна приказка, която, за разлика от авторовите, които са измислени от конкретен автор, е плод на мъдростта на народа. Както повечето от нас знаят, ежедневието на българите в далечното минало е било разделено – мъжете са вършили тежката и уморителна работа на полето или в работилницата, докато жените били задължени да поддържат реда в къщата и да се грижат за децата. Работните хора се радвали на особена почит, защото с тях имало хляб на масата и вкъщи винаги било весело. Именно затова българския фолклор неведнъж извежда на преден план ценностите на трудолюбието. Неслучайно от малки израстваме с поговорки като: ,,Работата краси човека, мързелът го грози." или ,,Няма добро без пот.". Това е, защото трудът е заемал централна роля в българския бит столетия наред. Считан за незаменим добродетел, той е в основата на сюжета на много български битови приказки.

 Някой си човек имал син. Когато той пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика.

 Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола със сливи, па тръгнал по селата да ги продава.

 — Хайде, давам сливи за смет, сливи за смет.

 Жени, моми, баби, булки – разшетали се да метат къщите и да се надпреварят коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе.

 Пък смет дал господ, колкото искаш. Една носи цял чувал, друга – крина, трета – пълна престилка. Носят и се хвалят:

 — У, мари, гледай колко смет събрах из къщи. Добре, че дойде такъв щур сливар да му го дадем, че да го не тъпчим по кьошетата!

 — Аз тая смет събрах и още толкова имам да събирам.

 — Пък аз цяла година да събирам, не мога я събра. То се насъбрало, насъбрало – колкото искаш. Сега на бърза ръка посметох малко, че ми се ядат сливици.

 И човекът събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва.

 Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И то рекло сливи да купува.

 — Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! За толкова смет какви сливи ще ти дам?

 — Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме, хич нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.

 Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи в къщи прашинка смет, ще бъде най-добра къщовница.

 И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Човекът и лъвът

 Един човек сечал дърва в гората. Лъвът дошъл при него и рекъл:

 — Ей, човече, хайде да се преборим! Ако те надвия аз — ще те изям, ако пък ти ме надвиеш — ти ме изяж. Човекът рекъл:

 — Ако искаш да си мерим силите, лъвчо, няма защо да се борим. Ето тук това дебело дърво — дай да го сечем.

 — Добре — съгласил се лъвът. — Аз с корен ще го измъкна!

 Човекът взел брадвата и с няколко удара отсякъл дървото. А лъвът забивал зъбите, ноктите, борил се с дървото, изкъртил си зъбите и пак нищо не направил.

 — Видя ли, лъвчо, че аз съм по-силен от тебе? — попитал човекът. — Аз отсякох дървото, ти не можа. Искаш ли сега да свирим и да видим кой ще надсвири.

 — Най-напред ме научи да свиря! — рекъл лъвът.

 — Ще те науча, лъвчо, ама за тебе трябва друга свирка.

 — Направи ми, човече, свирка! — рекъл лъвът.

 Човекът взел едно доста дебело дърво, ударил го с брадвата, та малко го разцепил, турнал едно дървено клинче, та да държи цепнатините поотделно, и рекъл на лъва:

 — А сега турни си тук предните крака, нали те са ти ръце?

 Лъвът турнал нозете си в цепнатините, човекът измъкнал клинчето и дървото стиснало здраво лъва. Лъвът не могъл да изтърпи тия болки, опитал се да измъкне нозете си, но напразно — дървото стягало. Той пищял, ревал от болки и молил човека да го пусне. Човекът го пуснал.

 — Е, човече, дотук ти си по-силен — рекъл лъвът. — Хем си по-силен, хем си по-хитър и умен. Но аз искам да премерим силите си още веднъж. Хайде да прескочим този ров.

 Пред тях имало един доста голям ров, пълен с вода. Човекът погледнал, погледнал, па рекъл:

 — Бива, лъвчо! Само че аз ще взема и третия си крак и ще скачам, аз имам три крака, а ти имаш четири!

 — Вземи, човече, и рипай с третия крак! — заповядал лъвът.

 Човекът грабнал една голяма тояга, изсилил се на овчарски скок и прехвърлил рова. След него се изсилил лъвът. Скочил и паднал в средата на рова. Той бил дълбок, широк и пълен с вода, та лъвът се удавил.

 Така оттогава човекът останал най-силен, защото побеждавал враговете си с ум и разум.

[Hatshepsut]

Лоша дума не се забравя

В една гора имало пещера и в нея малки мечета. Край пещерата дървар сечал дърва и видял, че едно меченце излязло из един храст и се закачило в шипките. Мъчило се горкото мече да се откачи от острите бодили на шипката, ала не могло. Дърварят го видял, домиляло му, оставил брадвата и отишъл, та помогнал на мечето и го откачил от шипката. После го прегърнал и отнесъл до пещерата, оставил го само да се оправя и се върнал, та грабнал брадвата и започнал работа. Близо някъде била мечката, майката на меченцето, тя видяла какво направил човекът и отишла да му се отблагодари:
— Човече, ти ми стори голямо добро — рекла тя. — Искаш ли да станем приятели?
Човекът се съгласил и двамата се сприятелили. Отначало човекът се боял от мечката, но полека лека свиквал с нея и станали големи приятели. Всякога, когато идвал в гората за дърва, мечката излизала и му помагала, докато натовари колата, а после дълго го изпращала и се уговаряли за нови срещи там, близо до пещерата, където той спасил меченцето й. И човекът, колкото пъти идвал в гората за дърва, все отсядал близо до пещерата, мечката му помагала и се разговаряли като добри другари.

Те станали толкова близки и обичани приятели, че веднъж, когато се разделяли, целунали се по устата, а човекът казал на мечката:
— Ех, добри приятелю, много си добър приятел, всичко ти е хубаво, ама едно ти не струва: мирише ти душата на лошо!
Човекът дори и не помислил добре какво е казал, та не се и досетил, че тази дума може да обиди мечката. А мечката клюмнала. Тежка, като камък, паднала човешката дума в сърцето й и силно я заболяло, ала нищо не му казала, само си протегнала врата и се примолила:
— Човече, я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!
Човекът се позабъркал и мъчил всякак да измоли мечката да не я ударя. Ала тя не отстъпвала от речената дума: удари ме силно и толкова! Не ме ли удариш, ще те изям! И най-сетне, тя като не отстъпила, той замахнал с брадвата и я ударил силно, та й направил голяма рана. Разделили се посърнали, но пак се уговорили да се търсят на същото място край пещерата.

Много пъти ходил след това дърварят в гората, обикалял около пещерата, ала никога не се срещнали с мечката. Той си мислел, че тя е умряла от тежката рана, и не можел да се начуди защо така й хрумнало да иска да я посече, когато били толкова добри приятели. Минали много години и човекът забравил за мечката. Но веднъж случайно връхлетял на нея в гората. Познали се, здрависали се, разговорили се като стари познайници. Когато човекът натоварил колата с дърва и се приготвил да подкара воловете, мечката му рекла:
— Я огледай добре главата ми, приятелю, дали ще видиш раната, гдето някога ме удари с брадвата.
Човекът разгърнал вълната на врата й — раната била зараснала и дори белег нямало, та рекъл на мечката:
— А бре, приятелю, то дори не се познава да е имало рана. А аз, спомням си много хубаво, като че вчера беше, ударих те доста силно тогава и дори мислех, че си умряла от дълбоката рана.
Мечката рекла:
— Видиш ли, добри ми приятелю, че раната зарасна, и аз забравих за нея, но оная дума, дето ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива. От мен да знаеш: дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя.

[Hatshepsut]

Попова снаха

Имало в едно село поп и попадия. Те си имали син. Когато дошло време да го задомят, оженили го за мома - другоселка. Попът бил богат, но голям скъперник. Той пратил сина си на печалба в чужда земя. Снахата останала при свекъра и свекървата си.

Колчем седнат да ядат, хапнат ли по два-три залъка, попът казвал:

- Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!

И невястата вдигала трапезата, макар че била гладна прегладняла. А дядо поп и баба попадия си дояждали скришом. Невястата виждала и разбирала всичко, но нали е невяста, и то в чужди дом - нямало какво да прави: търпяла.

Днес тъй, утре тъй, видяла невястата, че не може да се живее все така. Дотегнало й да шета и да гладува. Един ден отишла у майка си и се оплакала на своите. Брат й рекъл:

- Аз ще кръстя и попа, и попадията. Утре ще ти дойда на гости. Наготви от хубаво по-хубаво. Да видим ще смее ли свекърът ти да каже: "Сит поп, сита попадия."

Сестра му си отишла. Казала на попа, че ще й дойде на гости братът. Сготвила като за Великден. Брат й дошъл. Поприказвали си с попа и попадията, па седнали да обядват.

Дядо поп хапнал няколко залъка, па току рекъл:

- Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!

Но гостенинът се усмихнал, дал на сестра си с ръка знак да не става и рекъл:

- Не може тъй, дядо попе. Вие, поповете, сте хора без работа, та не ви се яде. Но ние сме хора работници: бързо не се наяждаме. И сестра ми цял ден е шетала: и тя е гладна. Вие, като сте сити, станете, а пък ние ще си доядем.

И останали със сестра си на трапезата. Яли, яли, всичко изяли, до троха. Пръв път от толкова време невястата се нахранила, както е редно.

- Хайде сега, сестро, свари ни кафе! - рекъл гостенинът.

- Ние не пием кафе - обадил се попът, ядосан, че оня го е оставил гладен.

- Ех, вие ако не пиете, недейте пи; направете само на мене!

- Нямаме кафе - казала попадията.

- Ба, все ще се намери малко: попска къща е. Ако рече да дойде дядо владика, мигар без кафе ще го оставите? Виж, сестро, намери!

Невястата сварила кафе и поднесла на брата си, а попът и попидията го гледали как пие и мълчели. По едно време гостът се обадил:

- Какво сме се умълчали като на гробища! Кажете нещо, де! Аз гостенин ли съм, или какво? Попът рекъл:

- Бях се замислил за сиромасите, та не ми се говореше. Мислех си: "Какво ли ще правят ония, които не са обядвали?"

Попадията разбрала истинската грижа на попа, та казала:

- Ако не са обядвали, дано има поне какво да повечерят.

Тя искала да утеши попа, че когато си отиде надвечер гостенинът, те ще се нахранят. Но и момъкът не бил прост. Затова никак не бързал да си отива. Седял, пушел тютюн, приказвал.

От време на време току той поглеждал през прозореца и продумвал:

- Време е вече за тръгване, но нали ми се не става? Къде ще намери човек такива добри роднини, да си разбират от думата? Много обичам сладки приказки, дядо попе. Я да поседя още малко.

Мръкнало се. Гостенинът казал:

- Май че вече е късно за село. Къде ще се лутам в тъмното по оня кален път? Я да повечеряме, па да си легнем, па утре рано-рано да стана и потегля.

А попът, за да го изпъди, рекъл:

- То за преспиване няма какво да говорим: роднина сме, ако искаш, и две нощи можеш да преспиш. Но колкото за вечерята, да ти кажа право, ние имаме обичай в сряда и петък да не вечеряме.

Тоя ден било сряда.

Гостенинът се усмихнал:

- Добър обичай, дядо попе. Като рече човек да става светия, може и никак да не яде. Но в наше село няма такъв обичай. Дай, сестро, хляба да похапнем с тебе. Па виж, по полиците може да намериш я сирене, я нещо друго за дояждане. Донеси го, че съм май изгладнял!

Невястата сложила всичко, каквото намерила за ядене. Седнала до брата си. Стегнали се двамата, та изяли -що се казва - всичко. Останали само три-четири къса хляб и една бучка сирене.

- Сестро - рекъл братът, - я дай оттам торбата да прибера хляба, че може през нощта да го нападнат котки или мишки.

Прибрал той всички останки от вечерята в торбата си, сложил я до възглавницата и легнал да спи. Като го видели, че е заспал, попът и попадията се надумали да вземат торбата, че да се наядат: от глад се превивали. Духнали лампата и се приближили - един от едната страна, а друг - от другата. Но момъкът само се преструвал, че спи. Замахнал с тоягата, че ту попа, ту попадията, ту попа, ту попадията.

И в същото време викал:

- Махайте се, псета! Махайте се, котки! Когото случа още веднъж, на място ще го оставя!

Попът и попадията отишли при огнището и почнали да си шушукат. Надумали се - попадията да издои биволицата, па да изпият млякото, дано ги позасити. Гостенинът ги чул. Попадията отишла, та издоила биволицата. Дошъл момъкът и й казал през прозорчето на обора:

- Дай да пийна аз, а ти после!

В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко.

- Не те е грях! - рекла попадията. - До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене.

- Какво съм изпил? Не вижаш ли ме, че сега идвам?

- Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето?

- Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази господ!

- Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така?

- Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи.

Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал - удрял къде когото завърне. И в същото време викал:

- Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите!

Попът и попадията побягнали - едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи:

- Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето! Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си:

- Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви!

- Ба, много не съм се разбързал - рекъл оня, - но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме!

Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа:

- Всичко ми се хареса у вас - най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: "Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!" Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви.

От тоя ден наистина попът и попадията решили да не отяждат залъка на снаха си.

[Hatshepsut]

Кой каквото прави - на себе си го прави!

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:

- Кой каквото прави - на себе си го прави!

Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:

- Знам, че туй, дето го приказваш - за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.

И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я метне - сложила отрова в тестото.

Подир пладне слепецът пак минал край чорбаджийската къща.

Щом го зърнала, чорбаджийката викнала от прозореца:

- Хей, дядо, я ела насам!

И му подала питката.

- Земи я - рекла, - топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.

Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излезнал от селото. Поел по широкия път. Късно вечерта някъде по къра го срещнал чорбаджийския син, яхнал на кон. Той слизал от планината, където били бащините си кошари.

- Хей, дядо - поспрял коня си чорбаджийският син, - ти като ходиш по просия, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе, в планината, нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.

- Да ти дам, сине - рекъл старецът и извадил питката от торбата. - Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.

Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:

- Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга - нали нямаш друга работа.

И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал.

Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:

- Майко, умирам.

Майката се смаяла и слисала. Най-сетне и дошло на ум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.

- Нищо - отвърнал болният, - само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.

- Кой ти я даде?

- Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.

Като чула тия думи, майката пропищяла:

- Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави - на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой да слуша!

И захванала да си удря главата с два юмрука.

[Hatshepsut]

Как Хитър Петър получил името си

Когато бил малко момче Хитър Петър се цанил слуга у един господар. Една зимна вечер господарят му приготвил богати гозби и поканил гости. Било много студено, а господарят му казал:

— Петре, иди при пътните врата, та като дохождат гостите, да им отваряш вратата.

Петър стоял зад вратата, мръзнал, отварял, затварял, но намислил да направи една хитрина. Заключил вратата и когато повиквал някой, той го питал: ,,Кой си ти? Кажи си името, та да ти отворя." Които си казвали името, отварял им, а които не си казвали името, не им отварял и те се връщали разсърдени.

Петровият господар се ядосал на тия, що били поканени и не дошли, а пък те му се сърдели, че слугата му не ги пускал да влязат. За да се сдобрят Петровият господар им направил угощение в друга къща, като не щели да дойдат в къщата му. Там пак Петър слугувал.

Като се наяли и напили, господарят му отделил от останалото ядене и му казал:

— Петре, тези гозби ще занесеш у дома и ще ги дадеш на тоя, който ме най-много обича.

Петър занесъл яденето. Вкъщи го посрещнало кучето и от радост взело да си върти опашката. Петър помислил, че то най-много обича господаря му, и му дал яденето.

Като се върнал по-късно господарят му, жена му казала сърдито:

— Толкова хубави гозби ядохте там, не остана ли малко, та да проводите и аз да накуся?

— Как, не ти ли донесе слугата?

— Не! — казала тя.

— Петре, ти кому даде снощи онова ядене? — попитал той слугата си.

— Дадох го на тоя, който те най-много обича — отвърнал Петър.

— Че кой ме повече обича освен жена ми?

— Не. кучето ти повече те обича! — рекъл Петър. После повикал кучето и казал на господаря си да го удари и той го ударил. Кучето взело да квичи и избягало.

— Повикай го сега — казал Петър. Господарят го повикал. То дошло при него и взело да му се умилква.— Иди сега и направи същото на жена си! — казал Петър.

Господарят му отишел и ударил на жена си една плесница, леко, на шега. Тя още повече се разсърдила и побягнала. Мъжът й я викал и казвал: ,,Върни се, ела си, това е шега!" Но тя не го слушала и избягала при баща си. Мъжът й пращал няколко пъти да я викат, но тя не искала да се върне.

— Е, Петре, имаш право, че кучето ме обича повече. Но сега какво да правим, като не се връща жена ми?

— Дай ми пет гроша и ще видиш, че жена ти ще се върне — дори боса — при тебе!

Господарят му дал пет гроша. Петър купил една кокошка и половин кило масло, минал из улицата, дето била господарката му, и почнал да вика:

— Купувам кокошки и масло! Който има за продан, донасяйте!

Жената, като познала Петра по гласа, веднага излязла на пътя и го запитала:

— Какво е това, Петре? Защо ги купуваш тези кокошки?

— Какво ще е! Ти като не си дойде, приятелите на господаря го убедиха да си вземе друга жена, по-хубава от тебе! Довечера ще имаме сватба, та затова купувам масло и кокошки.

Тогава жената, без да гледа, че е боса, тичешком се върнала у дома си и се примирила с мъжа си.

И оттогава нарекли Петра Хитър Петър.

[Hatshepsut]

Тримата братя и златната ябълка

Народната приказка ,,Тримата братя и златната ябълка" е  определяна като вълшебна (най-интересната част от приказната проза) и е преразказана от не един писател, между които е и Елин Пелин. В нея водещият елемент е авантюристичният , а текста се развива около приключенията на трима братя и препятствията, през които преминават. Смята се, че вълшебните приказки произлизат от ритуала за инициацията – човекът е подложен на проверка чрез някакви изпитания. По-конкретно ,,Тримата братя и златната ябълка" е изградена върху йерархията на трите изпитания – победата на халата и сдобиването с вълшебен пръстен, убиването на змея и моментът, в който най-малкият брат реже месо от нозете си, за да нахрани сокола. В текста присъстват и множество символи: ябълката (любовта, брака, младостта), пръстен (единство и цялост), овенът (плодовитост), златото (чистото отражение на светлината) и числото три (първото хармонично и завършено число. За магичното и мистериозно чувство, обземащо ни докато четем приказката, допринасят и вълшебните образи и невероятни събития. Благодарения на тях приказката се е превърнала, в един от вечните приказни текстове, а читателят успява да се пренесе в един друг свят – там където всичко е възможно стига да имаш воля и желание.


ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА

Една жена имала троица синове. В двора имало едно ябълково дърво, което в годината раждало по една златна ябълка. Една хала всяка година дохождала нощно време и открадвала ябълката. Най-старият син рекъл: ,,Мале, аз ще вардя ябълката." Майка му казала: ,,Е, синко, толкова години не сме я опазили, та сега ли ще я опазим!" — ,,Не, ще я опазим" — казал синът и отишъл да варди. За да не заспи, той взел една торба орехи да троши цяла нощ. Ала той се залисал с орехите, халата дошла и откраднала ябълката.

На другата година средният син рекъл на майка си: ,,Мале, аз ще вардя ябълката." Майка му отговорила: ,,Е, синко, толкова години не сме я опазили, та сега ли ще я опазим!" — ,,Не, сега ще я опазим" — казал синът и отишъл да я пази. За да не заспи, и той взел една торба орехи да чука цяла нощ. Ала и той се залисал с орехите, халата дошла и откраднала ябълката.

На третата година най-малкият син рекъл: ,,Мале дай на мене ножа, аз ще отида да вардя ябълката." — ,,Иди, сине!" — казала майка му. Той отишъл в градината, качил се на ябълката и се скрил в клоните да чака.

Посред нощ се задало нещо като мъгла, зафучало, затрещяло: дошла халата и посегнала да вземе ябълката. Той я ръгнал с ножа и халата избягала. Тогава синът взел ябълката и я занесъл на майка си. След това той поканил братята си да отидат да намерят халата. Като тръгнали по кървавите следи, стигнали до една пещера. Малкият брат казал: ,,Ха да спуснем едного в пещерата." Най-старият брат склонил него да спуснат. Като го спуснали до средата, той се уплашил и заклатил въжето, а другите го измъкнали.

Тогава средният склонил него да пуснат; като го спуснали до средата, и той заклатил въжето — и него извадили. След това малкият рекъл: ,,Аз ще сляза долу, като поклатя въжето, спускайте ме, спра ли, почакайте малко." Те го спускали, спускали, докле слязъл долу. Там видял една къща. Кога погледнал през прозореца, видял в стаята три девойки. Едната си играела със златна ябълка и другата също, а най-малката нямала златна ябълка да си играе, та си играела със златен плъх на златна тепсия. Той се обърнал към нея и завикал: ,,Девойко, отвори ми вратата да вляза." Една от момите станала и му отвърнала: ,,Върни се назад: майка ни ходи две години наред, та ни донася по златна ябълка, а сега болна си е дошла; ако ти отворим да влезеш, ще те глътне." Той рекъл: ,,Или ми отворете, или ще разбия прозореца и ще вляза!" Тогава станала най-малката, та му отворила и той влязъл и убол халата. След това взел, та свързал голямата девойка и заклатил въжето. Братята му потеглили и я измъкнали горе. Подир свързал средната и нея измъкнали горе. Когато останал долу с най-малката и най-хубавата, той й рекъл: ,,Да те овържа и изнеса горе, братята ми ще се скарат за тебе; ако аз се овържа и изляза, ти пък не ще искаш да излезеш после. Аз ще те овържа, та те ако ме обичат, ще ме изнесат..." Тя му рекла: ,,Вземи тоя пръстен, давам ти го; ако ме изнесат горе и се скарат за мене, аз ще поискам да ми направят дрехи самотворни. Който ми направи такива, него ще взема. Ти ще постоиш долу малко: ако не искат да те изнесат, ще паднеш още надолу. Там има два овена — един бял, един черен. Ако паднеш върху белия, той ще те изнесе на белия свят; ако паднеш върху черния, той ще те отнесе в долната земя." Овързал я той и братята му я измъкнали. Като видели тая ненагледна хубавица, братята се скарали помежду си и забравили по-малкия долу. Той постоял малко време и паднал надолу: паднал върху черния овен, който го отнесъл в долната земя. Като нямало какво да прави, той тръгнал да скита и попаднал в един град, в колибата на една баба. Бабата била сама. Тя месела хляб, но не сипвала вода в брашното, а плюела, та с плюнките си месела. Кога я попитал защо месела хляб с плюнки, тя му рекла: ,,Синко, как да не меся с плюнки, като имам шест деца! Има една хала, която не ни пуска да си налеем вода, ако не й дадем човек да изяде. Аз давах, давах, издавах се, а тя, ето вече година как не ни пуска да си налеем вода. Сега царят ще изпрати дъщеря си, за да я глътне халата, и тогава целият град ще си налее вода." Момъкът попитал бабата за царския конак и тя му казала. Той тръгнал да го търси и го намерил. Там заедно с царската дъщеря се качил в една кочия и отишъл при халата. Той бил уморен, затова полегнал и заспал върху скута на царкинята, а в това време халата излязла из ямата и се затекла към царкинята да я глътне. Царкинята се развикала и разплакала и една сълза капнала върху лицето на момъка, та го събудила. Щом станал, той грабнал ножа и пробол халата. Подир това водата потекла. Тогава царят попитал момъка с какво иска да го дари. Момъкът отговорил: ,,Искам да изляза на моята земя." На това царят казал: ,,Ако намериш някого, който да те изнесе, аз ще дам всичко, щото дотряба." Тогава момъкът тръгнал из града да разпитва и намерил едного, който му казал: ,,Край града има едно дърво голямо; на него мъти орлица и все не може да отвъди орлета. Иди там, може би... намери щеш... средство за излазяне."

Той отишъл под дървото и легнал, та заспал. По едно време орлетата се разпищели и той се разбудил. Кога погледнал нагоре, видял триглава змия да лази по дървото; взел, та отсякъл трите глави. Орлите се спуснали върху момъка да го утрепат, задето разпищял орлетата; но тогава малките рекли: ,,Не бива, тате, и ти, мале! Тоя човек ни отърва и ни остави да сме живи сега." Орлите рекли на момъка: ,,Ей, побратиме, какво добро искаш да ти сторим?" — ,,Нищо не искам; искам да ме изнесете на горната земя." — ,,Да те изнесем! Намери девет крави ялови, всяка по девет години да е ялова, храни ни цял месец; направи един сандък с железни вериги, тури в него месото, що остане, и седни при него. Напълни един мех с вода. Ние ще преметнем на рамо веригите и ще те понесем. Кога кажем «га», ще ни дадеш месо; кога кажем «пию», ще ни дадеш вода." Той приготвил всичко, според както му поръчали. Понесли се нависоко, но месото не стигнало; орлите поискали — и той, за да им даде, откъснал от дланите на ръцете и от стъпалата на нозете мръвки и им дал. Най-после те го изнесли на видело на земята и го попитали: ,,Побратиме, от какво беше онова месо, що ни даде най-после?" Той им отговорил: ,,Побратимовци, срам не срам, ще ви кажа: отрязах го от дланите на ръцете и от стъпалата на нозете си, та ви го дадох." Те тогава му рекли: ,,Побратиме, да знаехме, че ти си толкова сладък, изядвахме те още под дървото." След това той станал, та отишъл у дома при братята си, които намерил, че още се карат за най-младата девойка. Всички нея искали.

— Аз искам дрехи самотворни — рекла тя, — който ми ги направи, него ще го взема.

Той, като дошъл, щом погледнал пръстена, и дрехите се направили. Тогава вече той взел девойката.

[Hatshepsut]

"Който не работи, не трябва да яде"

Българската народна приказка ,,Който не работи, не трябва да яде" е разказана от именития български автор Ангел Каралийчев. Тя е типична за българския фолклор, който неведнъж извежда на преден план ценностите на трудолюбието. Неслучайно от малки израстваме с поговорки като : ,,Работата краси човека, мързелът го грози." или ,,Няма добро без пот.". Това е, защото трудът е заемал централна роля в българската култура столетия наред. Считан за незаменим добродетел, той е в основата на сюжета на много български битови приказки. Функцията на приказката ,,Който не работи, не трябва да яде" е поучителна, а самата поука е изведена още със заглавието.

КОЙТО НЕ РАБОТИ, НЕ ТРЯБВА ДА ЯДЕ

Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:

- Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Пазете ми я. Не й давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си напраши очите. Не й давайте менците вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.

Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.

- Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.

- Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма – проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко.

Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в зимника и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:

"Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук".

Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта.

На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:

- Хайде – викна той, – ставайте да вървим на нивата!

- Какво ще правим там? – потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.

- Ще копаем царевица.

- С мотики ли? – попита мамината дъщеричка.

- То се знае, че с мотики – обади се свекървата.

- Аз няма да дойда.

- Защо? – запита младоженецът.

- Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи.

- Остави я – рече бащата. – Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.

Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана вкъщи.До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.

- Нищо не ми оставили, забравили са ме – протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. – Ах, че хубави цветя! – викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.

Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.

- Тези пък защо ли са се разбързали? – рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.

Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.

Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата неразтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени.

Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката.

Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:

- Хайде сядайте да вечеряме!

Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото – на сина си, а третото остави за себе си.

- А на невестата? – обърна се към него свекървата.

- Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.

Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.

На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.

- Слънцето пече много – рече тя, – ще почернея.

Оставиха я пак вкъщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница крайщник сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.

Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.

- Защо не даваш хляб на невестата? – попита свекървата.

- Защото, който не работи, не бива да яде! – отвърна свекърът.

Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, накладе огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите. Изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата – очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:

- Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!

Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

"Златното момиче"

Фоклорната приказка ,,Златното момиче", превърнала се в неотменна част от детството на поколения българи, е преразказана от неповторимия автор Ангел Каралийчев. Тя мигновено се превръща в любимо четиво на малки и големи благодарение на магията и добротата, които струят от нея. Приказката е проза по жанр и се отнася към епоса (най-старият от трите литературни рода), а сюжетът й е изграден по модела на вълшебните приказки – доброто винаги побеждава злото.

ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка , хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго – майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:

- Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!

Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.

Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.

То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската поляна.

От прозорчето й се чул глас:

- Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче – върви си по пътя, ако си момиче – влез при мене!

В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите – дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.

На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й – все разни змии и гущери.

- И да не те е страх от гадинките ми! – рекла тя. – Те не хапят.

Момичето запарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змийте и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.

По пладне бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:

- Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!

Пък бабичката отвръщала:

- И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!

Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:

- Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!

И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:

- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно съндъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало в къщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали – едно златно момиче стояло на вратата и греело с нежиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало съндъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят – съндъчето било пълно до горе с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а й на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.

- Щом толкова искаш, ще го заведа. – склонил той.

И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:

- Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче – ела при баба, ако си момче – върви си по пътя!

- Момиче съм, бабо, момиче съм!

- Като си момиче, влез!

И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:

- Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!

- И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! – намръщила се магьосницата.

Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:

- На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!

Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал – златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:

- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно съндъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла – дъщеря й била черна като дявол, а като отворили съндъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.

- Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? – закрещяла злата жена на мъжа си.

- Ох! – рекъл той. – където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало – колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в буляинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из буничето, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди!

Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди!

- Каква ще е тази работа? – спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди! – продрал се пак петелът.

- Тази работа не е чиста! – решили сватбарите. – Я да видим кого водим на царския син!

Вдигнали булото на булката и що да видят – черна като дявол грозница. Върнали обратно лъжкинята на майка й и намаерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.

https://www.bulgarianhistory.org/златното-момиче/

[Hatshepsut]

"Жива вода"

,,Жива вода"е българска народна приказка, преразказана от известния български автор Ран Босилек. Запленен от магията и вълшебството на фолклора, смело може да се твърди, че именно той е поставил началото на преразказването на фолклорната приказка у нас. Определяща характеристика на писателя е стегнатостта и лаконичността както на изложението му, така и на неговите творби. Приказките на Ран Босилек могат условно да се разделят на три типа: битови, за животни и вълшебни, а не едно поколение е израствало с творбите му като ,,Неродена мома" , ,,Незнаен юнак" и ,,Патиланци".

ЖИВА ВОДА

Имало едно време един цар. Той имал трима синове. Единият бил задомен, другият — годéн, третият — неженен. Когато остарял, царят повикал синовете си, па им казал:

— Чувал съм, че в далечна земя, в царството на дивна хубавица, извира жива вода. Умие ли се някой от тая вода — ако е млад, не остарява; ако е стар, ще подмладее; ако е болен, ще оздравее. Който от вас ми донесе жива вода, той ще царува вместо мене.

Тръгнали тримата синове да търсят жива вода. Вървели, вървели — стигнали чешма на кръстопът. На чешмата било написано:

,,Пътниче, тръгнеш ли в левия път, жив и здрав ще се върнеш. Хванеш ли средния, я ще се върнеш, я не. Ако тръгнеш по третия, прости се с живота си!"

Спрели се царските синове. Трябвало да се решат кой брат по кой път да тръгне.

— Какво да правим? — рекъл големият брат.

— Кой път да хвана? — двоумял се средният.

— Не се чудете! — казал малкият брат. — Ти, бате, имаш жена и деца. Хвани левия път, та жив и здрав да се върнеш. Ти пък, братко, си сгоден. Хвани средния път. Ако има щастие годеницата ти, няма да загинеш. Аз ще отида по тоя път, дето пише — който тръгне, няма да се върне. Не съм женен, нито годен. Няма кой да ме чака и да плаче за мене... Дайте сега по един пръстен! И трите пръстена ще оставим под тая плоча. Който се върне, ще си вземе пръстена, та да се знае кой си е отишел в къщи и кой не.

Разделили се братята. Всеки тръгнал по своя път.

Най-малкият вървял, вървял, стигнал до една пещера. Пред входа на пещерата горяла копа сено, а отвътре се чул жален глас:

— Брат да ми си, юначе, помогни ми да избавя рожбите си! Ще се задушат от дим в пещерата!

Юнакът разпръснал сеното със сабята си и влязъл в пещерата. Съгледал, че нещо свети сред дима. Приближил се и видял змеица с две змийчета.

Момъкът изнесъл змейчетата вън от пещерата, а после помогнал и на змеицата да излезе. Като се посъвзела, тя рекла:

— С какво да ти се отплатя, юначе?

— Няма за какво да ми се отплащаш — отговорил момъкът. — Но кажи ми, ако знаеш, къде мога да намеря жива вода.

Змеицата откъртила сребърна люспа от опашката си, дала я на момъка и казала:

— Вземи тая люспа и върви все на изток! Ще се изкачиш на висока планина. На връх планината има сребърен дворец. В него живее моят брат, който вижда през реки и планини. Предай му тая люспа и той ще ти каже къде ще намериш жива вода.

Тръгнал момъкът на изток. Вървял дълго време. Стигнал сребърния дворец. Но в двореца нямало жива душа. Наблизо течел сребърен поток. Край потока на сухо скачала сребърна рибка, ала не можела да попадне във водата. Момъкът я хванал и я хвърлил в потока. Тогава дворецът блеснал с ослепителна светлина, пред входа се явил крилат змей и попитал:

— Какво търсиш тук, момко?

Момъкът му подал сребърната люспа и рекъл:

— Жива вода диря. Можеш ли ми каза къде мога да намеря.

Змеят откъртил златна люспа от опашката си, дал я на момъка и казал:

— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш планина, по-висока от тая. На връх планината има златен дворец. В двореца живее моят по-голям брат, който лети по-бързо от вятър. Той е обиколил много земи и морета. Той ще ти каже къде има жива вода!

Тръгнал момъкът на изток. Вървял, какво вървял, стигнал златния дворец. Пред двореца видял златен гарван, с отпуснати крила и с разтворена човка.

Момъкът го взел на ръка, занесъл го на срещния извор и му капнал няколко капки вода в устата. Гарванът изперпелил с крила и изхвъркнал. В тоя миг дворецът грейнал като слънце. Пред входа се явил златен змей и попитал:

— Какво дириш тука, момко?

Момъкът му подал златната люспа и отговорил:

— Диря жива вода. Къде мога да намеря?

Змеят му подал скъпоценен камък и рекъл:

— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш до планина, по-висока от тая. На върха на планината грее дворец от скъпоценни камъни. Там живее най-хубавата от всички хубавици на света. Предай й тоя скъпоценен камък и тя ще ти каже къде ще намериш жива вода.

Тръгнал момъкът на изток. Стигнал скъпоценния дворец. Влязъл вътре. На светъл чардак спяла невиждана хубавица. Щом момъкът показал скъпоценния камък, тя се събудила, усмихнала се и рекла:

— Какво дириш, момко?

— Жива вода.

— Щом си стигнал дотука, заслужаваш я. Иди си налей хе от оная чешма пред двореца. Вземи и тоя пръстен. Сложи го на лявата си ръка. С него ще стигнеш жив и здрав, откъдето си дошел. Щом имаш нужда от нещо, премести пръстена на дясната си ръка. Каквото пожелаеш, тозчас ще го постигнеш.

Момъкът се зарадвал. Взел пръстена, поклонил се на хубавицата, налял жива вода и си тръгнал.

Като повървял малко, преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:

— Пръстенче, желая да бъда колкото може по-скоро при кръстопътната чешма!

Още не издумал момъкът, свила се вихрушка и го отнесла при чешмата. Погледнал — и трите пръстена си седят, не били се върнали братята му.

Пак преместил пръстена и рекъл:

— Пръстенче, искам да се видя с братята си!

Още не издумал, ето братята му.

— Къде бяхте, братя мои? — попитал ги момъкът.

— Пленник бях в далечно царство — отговорил големият брат.

— Преди малко долетя сребърноопашат змей, грабна ме и ме донесе тука, близо до чешмата.

— Аз пък — рекъл другият брат — се скитах изгубен в безизходната гора. Изведнъж над мене изфуча змей със златна опашка, грабна ме и ме донесе тука. А ти, братко, какво направи?

— Намерих жива вода в царството на чудна хубавица. Тя ми даде тоя пръстен. Щом го преместя на дясната си ръка, каквото пожелая, имам го... А сега да отидем при татка в двореца!

Тръгнали. Като повървели малко, големият брат рекъл:

— Наистина, чуден пръстен ти е дала хубавицата. Дай да го премеря на моята ръка — да видим дали ще се изпълни каквото аз поискам.

Момъкът извадил пръстена и го подал на брат си. Той го сложил на дясната си ръка и казал:

— Искам живата вода да дойде в мои ръце, а по-малкият ми брат да се върне и да тръгне пак по оня път, който сам си избра.

Момъкът останал като замаян. Той не сетил кога големият брат взел водата от ръцете му. Не сетил и кога се върнал. Като се опомнил, той вече вървял по страшния път.

През туй време другите братя стигнали в бащиния си дворец. По-големият дал на баща си живата вода и станал цар. С помощта на чудния пръстен той направил и брат си цар на съседно царство.

Един ден той преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:

— Искам да дойде тука царицата на живата вода!

Подир малко време пред двореца спряла златна колесница. Слязла чудна хубавица и влязла в двореца. Завели я при царя. Тя се поклонила и рекла:

— Какво ще заповядаш, царю честити?

— Искам да останеш в моя дворец!

— Ще остана, защото съм безсилна, докато пръстенът е на твоята ръка. Но знай, че радост няма да видиш, докато не стъпи кракът на добрия ти брат в тоя дворец!

А тъкмо в това време добрият брат стигнал до пещерата, дето спасил рожбите на змеицата. Срещнали го двете змейчета.

— Къде е майка ви? — попитал момъкът.

По-голямото отговорило:

— Тя умря от мъка, щом се научи, че чудноватият пръстен не е вече в твои ръце. Но ти върви по тоя път и пак ще сполучиш! На ти една сребърна люспица от моята опашка. Покажи я на моя вуйчо в сребърната планина, и той ще ти помогне.

Тръгнал момъкът на изток. Вървял, вървял — стигнал двореца на златоопашатия змей. Спрял се пред входа. Вратата била заключена.

— Змея ли търсиш! — чул се глас от близкия поток. Момъкът приближил до потока и видял сребърната рибка, на която бе спасил живота по-рано.

— Змея търся, рибке! — рекъл момъкът. — Не е ли в двореца?

— Змеят умря от мъка, щом видя, че чудноватият пръстен мина в лоши ръце. Вземи от мене едничката ми златна люспица. Тя ще те заведе при брата му, който ще ти помогне.

Момъкът взел златната люспица и пак тръгнал.

Стигнал двореца на бързокрилия змей. И тоя дворец бил заключен. Момъкът взел да се чуди какво да направи. Но в тоя миг долетял гарванът, на когото момъкът бе уталожил жаждата, и попитал:

— Кого търсиш, златен момко?

— Змея — отговорил момъкът. — Нося му тая златна люспица.

— Змеят умря от мъка, щом узна, че ти си изгубил чудноватия пръстен, който ти даде царицата на живата вода. Но кажи какво искаш. Аз ще ти помогна.

— Искам да отида при царицата на живата вода — рекъл момъкът.

Но гарванът отговорил:

— Царицата на живата вода не е вече в своето царство, момко. И тя е пленница на твоя брат. Докато пръстенът е в негови ръце, тя е безсилна.

Момъкът заплакал.

Гарванът кацнал на рамото му и рекъл:

— Не губи надежда, момко. Аз ще се опитам да взема пръстена от твоя брат. Ти влез през задните врата в двореца и чакай, докато се върна. Ще гледам да не се бавя много... Хайде, довиждане, момко!

— На добър час, гарванчо!

Момъкът влязъл в двореца, а гарванът литнал към царството на лошия брат. Когато стигнал над царския дворец, царят се разхождал в градината. Гарванът се спуснал и го клъвнал по лявата ръка. Докато царят разбере какво става, гарванът го клъвнал и по дясната. Лошият брат викнал от болка. Надошли царедворци и лекари. Превързали раните. Прибрал се царят в своите покои, ала болките се засилили. Ръцете му почнали да отичат.

— Ох, умирам от болки! — извикал царят. — Махнете ми пръстена от ръката! Сложете го на това столче до леглото и нека дойдат десет верни стражи да го пазят! Отворете прозореца! Задушавам се!

Каквото заповядал царят, всичко било изпълнено. Но не се минало дълго време, през отворения прозорец се впуснал гарванът, грабнал пръстена и отлетял...

Дигнала се голяма тревога в двореца, а през това време гарванът долетял при добрия момък, дал му пръстена и рекъл:

— Сега можеш да правиш, каквото искаш.

Момъкът пъхнал пръстена на дясната си ръка и викнал:

— Пръстенче, отнеси ме в бащиния ми дворец!

Още не изрекъл момъкът, вън долетял крилат кон вихрогон. Яхнал го юнакът и право в двореца.

Щом го видял брат му, паднал на колене пред него и завикал:

— Накажи ме, братче, с най-тежкото наказание! Аз съм най-лошият човек на земята! Нека дойде и баща ми, нека дойде и хубавата царица! Пред всички ме накажи!

Дошел старият цар. Прегърнал малкия си син и заплакал от радост. Дошла и хубавата царица на живата вода, целунала момъка по челото, обърнала се към стария цар и рекла:

— Царю, тоя момък взе от мене живата вода. Нему дадох чудния пръстен. Само той е достоен да бъде цар на твоето царство.

А старецът хванал ръката на царицата и рекъл през сълзи:

— А само тая ръка е достойна за ръката на моя син.

После се обърнал към сина си и добавил:

— Синко, накажи, както искаш, своя брат. Да ти са честити и царицата, и короната!

Но момъкът дигнал брата си от земята и рекъл:

— Стани, братко! Ти имаш жена и деца. Работи за тях и ще ти се прости.

След това момъкът се венчал за хубавата царица и царувал дълги години, за чудо и приказ на мало и голямо.

http://www.bulgarianhistory.org/жива-вода/

[Hatshepsut]

Вампирова булка

Имало едно време в някаква далечна страна един цар. Той имал три дъщери. Едната била още малко девойче, другата била тъкмо за женитба, а на третата вече времето минавало. Царицата все казвала на мъжа си:
- Хайде да оженим дъщерите или поне най-голямата да задомим, че от ден на ден старее - минава й вече времето за женитба.
А царят, залисан в други работи, все отлагал и казвал на царицата:
- Царска дъщеря никога не е стара. И на сто години да е, щом е мома - все ще има кой да я вземе. Няма какво да бързаме.
Тъй минавали дните. Един неделен ден царят седнал с царицата и княгините да обядват. Яли, що яли, слугите поднесли на трапезата три любеници. Разрязали едната, тя била презряла. Царят погледнал най-голямата дъщеря и рекъл на царицата:
- Имаше право, като ми думаше да женим дъщерите. Тая любеница е преминала: тя прилича на най-голямата ни дъщеря. Да е била откъсната преди неделя, щяла е да бъде тъкмо за ядене.
Разрязали втората. Тя била добре узряла. Царят погледнал средната дъщеря и казал:
- Тая любеница е зряла и добра за ядене. Тя прилича на тебе: ти си тъкмо сега за женитба.
Разрязали третата. Тя излязла съвсем зелена. Царят я дал на слугите да я ядат, погледнал най-малката дъщеря и казал на царицата:
- Тя пък е зелена - прилича на най-малката ни дъщеря. Да беше позряла тая любеница още неделя-две, щеше да стане за ядене. А сега ще я яде оня, който не е виждал тая година любеница.
Като свършили обяда, царят пратил хора да разтръбят по цялото царство, че ще жени дъщерите си, проводил скороходци и до околните царства с поръка - навред, където може да стигне кракът им, все да разгласяват новината.
Разчуло се навсякъде, и в най-далечни страни, че царят чака момци да искат дъщерите му. Надошли царски синове, князе, крале, царедворци, юнаци - да се сватуват. Един искал едната дъщеря, друг - другата. Царят им казал, че когото си хареса всяка мома, него ще вземе. Най-голямата и средната си избрали момци и се оженили. А третата никой не поискал: всички казвали, че е още малка и не е за женитба.
Но най-сетне се намерил и за нея момък. Един ден пред двореца спряла голяма черна колесница, на която били изписани бели прилепи. В колесницата били впрегнати шест коня: три бели и три черни; карали я двама черни хора, облечени в сърмени дрехи. Колесницата вървяла бързо, не се чувал никакъв шум. Всички се спирали да я гледат. Царят, царицата и всички царедворци гледали от прозорците на двореца и много се чудели, а някои дори се и уплашили - никой не бил виждал такава чудна колесница. Но още по-чуден бил човекът, който излязъл от колесницата. Той бил момък, цял облечен в злато, коприна и кадифе; половината му лице било бяло, а половината черно; едната му ръка била бяла, а другата черна. Слязъл от колесницата, бавно и мълчаливо тръгнал към двореца, качил по стълбите и отишъл право в залата, където било царското семейство. Всички, които го виждали, отстъпвали в страх и мълчание.
Момъкът се изправил пред царя, поклонил му се и казал мрачно:
- Аз ида от най-далечното царство на света, затова закъснях. Дано и за мене е останала мома. Аз съм княз на оная страна, където половината година е ден, а половината - нощ. Не се чудете, че половината ми лице е черно, а половината - бяло; че едната ми ръка е черна, а другата - бяла; че едното ми око е черно, а другото - бяло. С черното око аз виждам всичко, което става денем, а с бялото - нощем. С черната ръка убивам, а с бялата съживявам. Дошъл съм да ми дадете най-малката си дъщеря.
Всички се смутили от тайнствения княз и неговити думи. Царят и царицата се спогледали, царицата пошепнала на дъщеря си:
- Дъще, недей го взема, виждаш ли го какъв е страшен! Кой знае на какво ще налетиш!
Тайнственият сватовник чакал отговор. Царят и царицата мълчали. Не смеели да му кажат, че не искат такъв зет. Той почакал и рекъл:
- Аз идвам от най-далечната земя на света: нямам време да чакам. Отговорете ми!
Царят казал:
- Ще трябва, светли княже, да попиташ дъщеря ми. Ето я, попитай я! Моите дъщери сами си избират момци.
Князът се обърнал към момата и я погледнал толкова студено, че тя се вледенила от страх. Царят видял, че в тоя миг дъщеря му не може нищо да реши.
- Почакай малко, светли княже - рекъл той, докато си поговорим с дъщерята и тя се успокои, след това ще ти дадем отговор.
- Добре - казал сватовникът. - Аз ще отида да чакам отговора в колесницата. Ако се съгласите да ми дадете княгинята, кажете да изсвирят със сребърни тръби, ако не се съгласите, нека изсвирят с абаносови рогове. Ако чуя сребърни тръби подир седмица ще дойда със сватбена колесница да отведа княгинята; чуя ли абаносови рогове, няма вече да се върна.
Когато останали сами, царицата и царят почнали да увещават своята дъщеря да не взема такъв момък. Но тя им рекла:
- Сестрите ми се ожениха. Беше известено вредом, че и аз ще се женя. Ако изпусна тоя момък, ще се разнесе по царството мълва, че никой не ме иска. Това ще бъде срам за мене. Лош, добър - него ще взема. Вижда се, че той ми е бил на късмет.
Колкото и да убеждавали родителите дъщеря си да не взема тайнствения княз, тя останала на своето. Изсвирили със сребърни тръби и момъкът с колесницата изчезнал тъй тихо, както бил и пристигнал. Разнесла се по цялото царство мълвата, че най-малката княгиня ще се жени за някакъв чуден княз - половината бял, половината черен, - който с едната си ръка убива, а с другата съживява. Чули за това и тримата братя на княгинята, които били на война в далечни страни; чули и двете й сестри, които се били оженили. Всички побързали да се съберат в двореца да видят чудния сватовник. Дошло време да се върне князът и да си отведе момата. В полунощ, когато дворецът бил вече затворен, на вратите се почукало силно. Стражите отворили да видят кой иде.
Пред вратите стояла голяма колесница с бели прилепи, изписани по нея. Тя приличала на първата, но била по-голяма. В колесницата били впрегнати дванадесет коня: шест бели и шест черни. Карали я същите двама арапи, които карали и първата. Единият слязъл и отворил вратичката на колесницата. Излезли четирма души: един едър мъж, облечен в чудновати дрехи, с изписано лице, червени очи и една змия в ръката си; една черна жена, нагиздена и пременена в най-богати дрехи, едно кривогледо женско джудже с жълто лице; то носело голямо сандъче със скъпоценни накити - дар от княза; един дявол в шарени дрехи, с голям ключ в ръка, а на гърба му черна котка. Тия чудновати сватове влезли в двореца и поискали да видят веднага царя. Той дошъл. Тогава мъжът с нашареното лице казал:
- За булката идем, царю честити. При нас има обичай - бащата и майката на младоженеца да извеждат булката, а момъкът да чака в къщи. Аз съм бащата на оня княз, за когото са свирили сребърни тръби преди седмица, а тя му е майка. Джуджето и дяволът ни са царедворци. Дайте ни момата, че ни чака дълъг път.
Колкото били смутени царят и царицата по-рано, когато се явил пред тях синът, дваж по-смутени били сега, когато видели чудноватите и страшни сватове. Царят ги поканил на угощения и поръчал на слугите да ги нагостят добре, а сам отишъл да съобщи на дъщеря си. Тя пък казала на братята и сестрите си. Те поискали да изпроводят сестра си и да видят какво ще да е това страшно царство, където ще я водят. Но царят с нашареното лице казал, че в колесницата има място само за един човек, а след сватбата той ще прати колесницата да ги вземе, та да отидат на гости на сестра си. Тогава братята и сестрите отишли при един магьосник, който живеел в кулата на двореца, и го запитали няма ли средство да отидат заедно със сестра си в онова царство, където половината година е ден, а половината - нощ.
- Има само едно средство - рекъл магьосникът, - да ви превърна с магия в прилепи и пеперуди, да кацнете на колесницата и да стигнете в онова царство. Но едно трябва да помните: стигнете ли в тайнственото царство на Смъртта (тъй се нарича онова царство), не трябва никъде да кацвате, защото ще се вкамените и само един ще може да ви съживи: човекът, чието лице е половината черно и половината бяло.
Той направил магията и тримата братя се превърнали в прилепи, а двете сестри - в пеперуди. Те кацнали на черната колесница, сватовете и булката влезли вътре и колесницата потеглила като вихър, но се не чувал никакъв шум, сякаш и коне и колесница летят по въздуха. Летяла колесницата дълго - ден, два три, не можело да се разбере ни откъде минава, ни накъде отива. На зазоряване конете спрели в едни мрачни гробища. Там арапите слезли, отворили вратичката и всички излезли от колесницата. Царят плеснал с ръце и колесницата изчезнала, а конете се изгубили. Всички тръгнали из гробищата. Мястото било зловещо. Навсякъде се виждали кръстове - дървени и каменни, - високи голи дървета без листа, храсти и цветя без мирис, с някакви твърди листа - сякаш вкаменени. По дърветата имало накацали бухали, кукумявки, прилепи. Те седели неподвижно и гледали с мъртви, изцъклени очи; змии се били увили около стъблата - пак неподвижни, лъскави, сякаш направени от желязо. По земята расли гъби с особен мирис, който упоил царската дъщеря. Прилепите - преобразените братя на княгинята - усетили, че крилата им отпадат в тоя неподвижен въздух, сгъстен като стена; те почнали да кацат един по един по дърветата: който където кацнел, там си оставал, вкаменявал се. И крилете на пеперудите отпаднали; едната кацнала на едно червено цвете, но усетила, че нозете й залепват и не може вече да се отдели от цветето: там си и останала. А другата, колкото и да била морна, продължавала да лети; когато се уморила съвсем, кацнала на главата на княгинята и си починала.
Дълго вървели сватовете и булката по това проклето място, докато стигнали до някакви високи скали. Там дяволът пъхнал големия ключ в един отвор на канарата, отключил и се видяла червена светла стълба, която водела някъде надолу, в скалите и блестяла като пламтяща жарава. Всички влезли и почнали да слизат по стълбата, но пеперудата усетила, че крилата й се подпалват в горещия въздух, и с голяма мъка полетяла навън. Едва изхвръкнала из подземието - и скалата отново се затворила.
Когато момата влязла с чудноватите сватове в подземието, тя се намерила в голям дворец. Момъкът, при когото я водели, бил вампир, княз на подземното царство. Той денем ходел по земята, а вечер се прибирал. Отвели булката в една стая. Там останали само тя и свекървата й, черноликата жена. Свекървата я съблякла, изкъпала я и й дала да яде тежко, мазно ястие, което миришело на кръв. Сетне й дала да пие някакво вино. Булката изпила виното, налегнала я умора и заспала. Събудила се сутринта, без да помни нещо. Около нея стояли само черни слугини. Тя ги запитала къде е мъж й, те не отговорили нищо: слугините били неми. Дошло време за обяд. Отвели я в една широка зала, където били наредени дълги трапези. На трапезите седнали свекърът, свекървата, някакви черни хора, рогати дяволи, мъже със зверски лица: все страшни и зловещи сътрапезници. Булката попитала къде е мъж й; казали, че бил по работа и щял да се върне вечерта. Сложили на трапезата кървави човешки глави. Булката не яла. Сложили вино, тя не пила. Попитали я защо не яде и пие, тя рекла, че я стяга сърцето и иска да се поразходи малко отвън. Свекърва й казала тогава:
- У нас има обичай, булка, да излизаме на разходка само в петъчен ден. А днес сме неделя. Още пет дена ще почакаш. Сега си хапни и пийни. Не ни ли харесваш гозбите?
Тя казала, че не била още свикнала с техните гозби, та й били тежки.
- Ще свикнеш булка, ще свикнеш - утешила я свекървата.
Вечерта пак я изкъпали, дали й от виното и тя заспала. Тъй минавал ден след ден, а тя не виждала мъжа си. В петък едно джудже й отворило вратата на скалата - да излезе на разходка. Тя излязла в гробищата. При нея прилетяла една пеперуда, кацнала на рамото й и казала с човешки глас:
- Сестрице, сестрице, как живееш в това проклето царство? Аз вече пет дена летя тук - дано срещна или тебе, или някой от братята си, или другата си сестра, но никого не срещнах освен черни хора, които носят торби, пълни с човешки глави. Ти трябва да си се омъжила за вампир. Как живееш там долу?
Вампировата булка й разказала какво ядат и пият в подземния дворец и какви са обитателите му. Оплакала се, че никога не виждала мъжа си, защото денем той ходел по работа, а вечер й давали някакво упойващо вино, от което я удряло на сън, та през нощта не могла да види ни кой влиза, ни кой излиза от двореца. Сестра й я посъветвала да си скрие в дрехата под врата си една гъба и в нея да излива вечер виното. Тя й казала още, че братята й и другата й сестра са се сигурно вкаменили, като са кацнали на проклетите дървета в гробищата; ако може, да попита как да се съживят отново. Докато сестрите си говорели тъй, дошло джуджето и казало на княгинята да влезе в подземието, че вече ще затваря вратите. Тя се прибрала и то затворило, а пеперудата литнала далеч от злокобните места, починала си на една поляна, а оттам отлетяла в царството на баща си и кацнала на кулата, където живеел магьосникът. Той я преобразил на жена, тя отишла в двореца и разказала на домашните си как живее дъщеря им в подземното царство на вампира.
А вампировата булка влязла в двореца. Вечерта я изкъпали, дали й да вечеря, но тя яла само хляб. Хлябът бил безсолен. Дали й вино и тя го изляла в гъбата, която закачила на врата си. Сетне се престорила, че й се спи. Черните слугини я отнесли на леглото и си излезли. Посред нощ дошъл мъж й, вампирът. Той бил цял кървав и много разгневен. Дали му вода да се измие. Той се карал на баща си и майка си, че са пуснали невестата му да се разхожда по гробищата и да се среща със сестра си. Забранил им друг път да я пускат, без да го питат. После си влязъл в стаята и затворил вратата. Жена му се преструвала на заспала, но си била само преклопила очите и гледала през миглите. Вампирът запалил свещ, оставил я до леглото и почнал да се съблича. Съблякъл си дрехите и булката видяла, че кожата му е покрита с люспи като змия, имал и крила. Съблякъл си кожата, под нея се показала втора - като на риба, с дребни лъскави люспи. Съблякъл и нея, лъснала трета кожа - като на гущер. И нея съблякъл. Тъй вампирът съблякъл седем кожи - и булката видяла един хубав момък - на вид като всички хора, но едър, снажен и гиздав. Той сложил кожите и дрехите си на една лавица в стената, легнал на пода, а не на леглото, завил се в дебела кожа и веднага заспал. Невястата му станала, взела свещта и се надвесила над момъка до го види отблизо. Сега той й се видял много по-хубав, отколкото когато го гледала отдалече със зажумели очи. Тя се толкова унесла, като го гледала, че не забелязала как от свещта капнал горещ восък и изгорил момъка по челото. Вампирът скочил отведнъж и видял булката си, че държи свещ над него. Той помислил, че тя се готви да му изгори съблечените кожи, много се разгневил и с ядосан глас я запитал какво прави със свещта. Но княгинята била толкова слисана и уплашена, че не могла дума да каже Тогава мъж й плеснал с ръце. Дошъл един едър черен човек, гол, с меч на бедрото. Вампирът му казал строго и отсечено:
- Отнеси тая мома през три царства надолу!
И заспал. А негърът грабнал момата и я понесъл в някаква дълбока тъмнина. Тя нищо не виждала. Само усещала, че силен вятър я бие по лицето. Тъй стигнали те до четвъртото царство. Арапинът отнесъл момата в къщата на една стара, бездетна жена и я оставил там, като рекъл:
- Праща ме князът от страната, където е половина година ден, а половина година нощ. Каза ми да ти дам тая мома - да я гледаш като своя.
И се изгубил веднага. А бабата казала на княгинята:
- Добре дошла, дъще! Щом те праща оня, който с едната си ръка убива, а с другата съживява, ти ще бъдеш моя дъщеря. Нямам си чедо: ти ще ми бъдеш чедо.
И момата заживяла при бабичката. Живяла там ден, два, месеца, година. В това царство, където живяла бабата, дъщерята на царя се разболяла от бяс. Ту я хващал бесът, ту я оставял. Когато беснеела, искала да й дават по три моми - да ги разкъсва. Царска дъщеря била - нямало що да правят, угаждали й. През ден, ако не всеки ден, отвеждали при нея по три моми и тя ги разкъсвала, за да си насити беса и той да я отпусне. Много моми била вече разкъсала бясната царкиня. Дошло ред и до бабиното девойче. Един ден царските стражи го отвели с други две моми в двореца, в стаята на бясната. Но когато влезли, царкинята била заспала. Бабината храненица погледнала не може ли отнякъде да избяга. Вратата била заключена, но на тавана имало дупка. Тя накарала двете моми да застанат лице с лице и да се хванат здраво за ръцете, покачила се на тях, стигнала с ръцете си дупката и влязла в една тъмна стая под покрива. Оттам си спуснала пояса и с него изтеглила едната мома, а двете изтеглили другата. Минали през тъмната стая и стигнали до един отвор, откъдето се излизало на покрива. Там почакали, докато мръкне, и като се стъмнило наставили поясите си, спуснали се по тях на земята и побягнали извън града, за да ги не намерят царските хора, като видят поясите, които висят от покрива.
Ходили по гората, ходили, ходили, на едно място съзрели огън. Отишли при огъня и видели там две слепи бабички. Едната намотавала кълбо, а другата размотавала друго. Тази, която намотавала, била Денят, а онази, която размотавала, била Нощта. Те се греели на огъня и си приказвали.
Едната бабичка думала:
- Вампирът изгонил жена си, че го била накапала с восък по лицето. Казаха ми, че била в това царство някъде. Тя да е знаела - да му изгори седемте му кожи, които съблича вечер, той е щял веднага да се превърне на човек и всички омагьосани, които стоят вкаменени в гробищата, са щели да оживеят и да станат хора.
- Ех - рекла другата, - тя да е знаела, нямало е дори да се омъжи за него. Но и да му изгори кожите сега, други ще му израстат, докато се не излекува раната от свещта на челото. Седем кожи облича той всяка сутрин. Колкото заздравее раната през нощта, толкова отново се отваря през деня, като се трие в кожите.
- Ами как да се излекува раната? - запитала я първата баба.
- Лесно е - отвърнала втората, - но трябва де се отиде още през четири царства надолу, където живее братът на вампира. Той знае да лекува такива рани.
Помълчали бабите, помълчали и започнали отново да си говорят.
- На тукашния цар - казала едната - дъщерята беснее от магия.
- Ами може ли да се излекува? - попитала я другата.
- Може - отговорила оная, - хей там, в оная гора, където е през три реки оттук, живее една вещица. Тя вари катран сред гората. Когато запали огъня, царкинята беснее и разкъсва моми, за да я отпусне бесът. А когато вещицата загаси огъня, момата заспива и бесът я оставя за малко. Да има някой да убие магьосницата и да угаси огъня, царкинята ще оздравее.
- А как ще я убие? - попитала пак първата баба. - Тя се пази с магии и ни желязо я лови, ни стрела.
- И това е лесно - отвърнала й другата. - Трябва да се отрежат два клона от кипарис и да се вържат накръст. С такава тояга щом я удариш, веднага ще умре и всички магии ще се развалят.
Като чули това, момите си отишли. Бабината храненица им рекла:
- Вие ми намерете едни мъжки дрехи, а аз ще ви чакам тук, накрай гората. После ще ида да излекувам царската дъщеря.
А царят бил разгласил навсякъде по царството, че който излекува дъщеря му, ще го направи свой зет. Всеки ден идвали в двореца лекари и знахари. Момата облякла мъжките дрехи и отишла при царя. Казала му, че ще излекува дъщеря му, а той отвърнал с горчив смях:
- Ех, момче, момче! Колко учени лекари и стари знахари дохождаха да я лекуват, но никой не смогна, та ти ли ще я изцериш! Виждам, че ти е голяма надеждата да станеш царски зет, ала не ще го бъде!...
А момата му казала, че още на другия ден ще изцери дъщеря му, стига той да й даде двеста-триста войници и един водач. Той отредил войници и водач и предрешената мома казала да я заведат в оная гора, която се намира отвъд три реки. Завели я. Тя поръчала на войниците да обградят гората отвред и да не пускат никого да излиза. После отсякла два кипарисови клона, вързала ги накръст и тръгнала с водача през гората. Вървели, вървели, видели през дървесата дим. Замирисало им на катран, приближили - гледат: голям котел с катран на огъня, но край огъня нямало никого. А бабата, която варяла катрана, като видяла хора, покатерила се на едно дърво. Тогава момата лиснала в огъня едно ведро вода и почнала да го гаси. Видяла това вещицата и се развикала от дървото:
- Махнете се, проклетници! Ръцете да ви изсъхнат, за това че ми гасите огъня!
Но не слизала от дървото. Момата тогава обърнала котела и разсипала катрана. Бабата побесняла от яд и се развикала още по-силно от дървото:
- Мира да не видите, обесници! Като катран да почернеете - вие, които ми разсипахте катрана!
И слязла от дървото: Тогава момата я пернала с кръстата тояга и бабата умряла.
- Хайде да си вървим! - рекла на водача. - Царската дъщеря е вече оздравяла, защото магията беше в огъня, катрана и бабата. Щом угасихме огъня, разсипахме катрана и убихме бабата, магията се развали и царкинята ще да е оздравяла.
Всички се върнали в двореца. Бабината храненица се явила пред царя и му казала, че иска да влезе при дъщеря му. Той не давал: казвал й, че бясната ще я разкъса. Момата го не послушала и влязла, но царкинята била заспала. Тогава преоблечената мома излязла и застанала до вратата да чака. Минало се време и тя втори път влязла. Сега вече царкинята била съвсем здрава. Царят казал на юнака, който излекувал дъщеря му, че ще го направи зет - да повика родителите си на сватба. Но нали юнакът бил предрешена мома - как ще се жени за царската дъщеря? Той казал на царя:
- Нека за дъщеря ти, царю честити, се ожени някой момък от царски род. Аз съм от бедно и долно потекло.
- Тогава - рекъл царят - какво друго искаш за награда, че изцери дъщеря ми?
- Само едно искам - отвърнал юнакът, - да намериш някой човек да ме изнесе през три царства нагоре.
- Добре - казал царят, - и това ще стане. Само почакай три дена.
Юнакът останал в двореца да чака. А царят свикал най-мъдрите хора от столицата си и ги запитал кой от тях ще се заеме да изнесе през три царства нагоре един юнак. Никой от мъдреците не знаел как може да стане това, споглеждали се един друг и мълчали. Най-сетне един се обадил:
- Има, царю честити, един постник. Той живее в пещера край морето; там се сбират орлите на съвет, той знае езика на птиците и може да попита орлите биха ли се наели да изнесат юнака. Човек не може да направи това, освен ако има крила.
- Добре - казал царят, - идете питайте постника! Довечера искам от вас да ми намерите средство.