Асѣнь Разцвѣтниковъ

[Hatshepsut]

Балада на сляпата

Ти спираш пред вратите всяка вечер,
присядаш като в майчини поли
и слушаш как във бездните край тебе
с копринен шум покой и здрач вали.
 
Ти знаеш стъпките на всеки момък,
звука на всеки праг и камък тук,
ти чуваш смътни викове за помощ,
които не долавя никой друг.
 
И твоят лик — той чист е от тревога,
тъй чист и чужд за всичко на света,
като небе, забравено от бога,
от слънцето, от здрача и нощта.
 
Минават покрай тебе грижни люде,
тежат им клепките от сън и зной
и не един се спира, сам учуден,
и възжелава твоя чист покой.
 
Но ако някой би могъл с десница
гръдта ти да разкрий като врата,
там в миг би паднал, люшнат като птица,
от удара на кървавия писък,
 от смъртния ти зов из пропастта.

[Hatshepsut]

Балада на бездомните

1

Денят потъва и гори
над бездните на вечността
и пак от снежните гори
се спуща на шейни нощта.
Тя влиза бавно в града,
примамва птиците да спят
и палва по една звезда
за всичко живо в тоя свят.
И палва по една любов,
и свежда ледено крило,
и вей със своя дъх суров
ония, що са без легло.
И те посрещат я във смут —
тя ропот в ъглите кладе,
и в тоя ропот мре нечут
тревожният й стон: къде?
Те бродят пак от кът във кът,
и гонени от странна мъст,
не бива, господи, да спят
дори на твойта гола пръст.

2

О град, укрий ги в бездните на мрака
и дай им твойта тръпна тишина —
тук никой друг с такава жад не чака
да дойдат сънищата на нощта.
 
Защото те са дим за тез, които
потъват в мир под мекия покров —
там светят пак трапезите им сити
и тъпо гледа ситата любов.
 
Ала за тия, що без път се лутат
и нямат ни листо на тоя свят,
за тях са сънищата: вир небутан,
за тях са: стряха от небесен град.
 
Те тънат нежно в тяхната омая,
възкръсват в първата си чистота
и стават братя с ангелите в рая,
и слизат като ангели в света.
 
И тук душата им се не насища
да гледа как земята тъне в чар,
как светят вредом бащини огнища
и хлябът ходи в здрача като цар.

3

Ти идеш пак по своя вечен път,
из който като кръв тревата свети,
нощите ти тъмнеят и растат
и все по-смели стават ветровете.
 
И пак изстиват твойте градове,
като бетонни гробници в полята,
и нуждата с тревожен рог зове
бездомните старици и децата.
 
Те никнат по стъгдите на тълпи
и в дрипите са като лес опарен,
сред който само гладните очи
Живеят като късни минзухари.
 
Те падат край оградите без звук —
гладът ги дебне в здрача със секира,
че бог езиците разбърка тук
и никой своя ближен не разбира.
 
Пусни ти своите ветрове в нощта
да минат като казън по земята,
раздрусай всички градове в света,
срини ги, есен, с трясък във тъмата,
развей ги като прах във вечността!

[Hatshepsut]

Балада на самоубиеца

1

Полетата изстиват като длани,
в които вече не струи кръвта,
и пак, разкрил безбройните си рани,
трепти лесът в нощта като душа.
 
Във свойте тънки люлки от коприна
болеят пеперудите на смърт
и в тишината минзухари сини
като уханни кандила димят.
 
Във тая пустош, дето хълмовете
са като братски гробници в степта,
ти, никому ненужен, още светиш,
ти пак си тук, забравен от смъртта.
 
И пак вървиш ти сам и носиш нежно —
като войник ранения си брат —
един потънал свят от безнадеждност,
от звукове, от сънища и жад.

2

Тук е сетния връх, дето твоята мъка извежда.
Тука свършва света, твоя свят от безумни надежди.
 
Виждаш: дим бе и туй, и това бе несмислена притча,
както всичко в света, както всичко, което обичаш
.
Тука бурите спят. Само мир и безстрастност край тебе.
Полети в пропастта, като камък от стръмния гребен,
 
потъни и заспи: тука вечното нищо витае.
Тука свършва света. Тук начеват: нощта и безкрая.

3

Уби ме твоята омраза,
виж: аз лежа сред пропастта,
лежа тук, дето ти ме смаза
с безмилостната си ръка.
 
Аз диря те в тъмите гъсти
и моля те за сетен път,
и виждам как по твойте пръсти
петна от мойта кръв горят.
 
И виждам: твойта горда сила
разкъсва сетното звено
и става късна всяка милост,
и става вече — все едно.
 
Припада нежно примирение.
Приемам всичко може би.
Но все пак: ти си тук във мене —
и ти си тоя, що уби.
 
Защото аз съм лист в гората
и слаб съм като лист, а ти —
с една въздишка в небесата
рушиш пространства и звезди.

Виж, аз не питам веч. Не моля.
И взор извърнал настрана,
мълвя: „Да бъде твойта воля“
и тъна в твойта тъмнина.

[Hatshepsut]

Не виждам разум…

Не виждам разум в тоя свят.
Не знам защо си ме изпратил,
не знам кому дойдох да кажа
как теменугите ухаят
и твоето небе синей.

И тъй е тъмна твойта воля,
и тъй с десница ти отнемаш
това, що дал си ми с левица,
че в тая безпределна вечер
аз мълком спирам и се питам:

не си ли ти безумен сън?
Не си ли само: празна вечност,
а твойто име: горък стон,
изхвръкнал в мрака из душите,
чиято кръв тече в света.


Под твоите удари отхвръкват…

Под твоите удари отхвръкват
като под кремъчно огнило
искри от моята душа.
 
И аз изтръпвам и умирам,
и светя тихо, и не зная:
да те проклинам ли, или —
 
през сълзи да благодаря.

[Hatshepsut]

Не те обичам, лъчезарен град…

Не те обичам, лъчезарен град.

За капчиците блясък и надежда,
за миговете странна самота,
като жесток лихвар ни ти отнемаш
покоя, силата и радостта.
 
Умри и ни върни отново мрака,
гората и безкрайните жита,
върни ни въздуха и тишината,
и песента на малките щурци.

[Hatshepsut]

Напразно, град, убиваш пак…

Напразно, град, убиваш пак тревите:
едничка тук тревата е безсмъртна.
 
Обшивай с камък своите гърди —
но тя извира в тесните пролуки,
но вън, край теб, шуми и се люлей,
и бий се, и напира да нахлуе
морето на всевластната трева.
 
То всяка пролет никне по-могъщо
и тръгва, и ти праща съгледвачи,
които ти убиваш тук без милост.
 
Но някога и твоя ден ще дойде
и ти ще спиш погребан сред полята,
а тук трева безбрежна ще расте —
едничка тя ще шушне — и над нея
ще свети пак безстрастно вечността

[Hatshepsut]

Израснах никому ненужен…

Израснах никому ненужен,
като бодилите край пътя.
 
И както те през късна есен
напущат корен и родина
и тръгват жадни за безкрайност,
ведно със вятъра в полето,
така и аз потеглих нявга
към твоите далнини, о свят.
 
Аз минах лесове и степи
и дирих топъл кът и обич,
и тръпнах във напразна жажда —
и ето ме накрай захвърлен
във безизходните ти бездни,
където мре и скръб, и радост
и всичко става — все едно.

[Hatshepsut]

Отново пак над тебе се събира…

Отново пак над тебе се събира
като над връх планински тежък облак.
 
И ето бурята се спуща в мрака
и ти угасваш всички светлини
и ставаш ням и чер като скала,
а мълниите мятат боздугани —
и кръв искри по твоето чело.
 
Кого ще викаш в тая нощ бездънна,
кого ще чакаш в тоя странен свят,
където всеки своя сън сънува,
където всеки носи своя радост
и своя смърт, и своя тъмнина?

[Hatshepsut]

О безполезна, безпомощна мъдрост!…

О безполезна, безпомощна мъдрост!
 
Както на малката мравка, която
вий се убита под късче от камък,
никак не става по-леко, когато
вижда съборени скални грамади,
тежко ранили гръдта на земята,
 
тъй и на тебе, душа, не просветва
и не олеква, макар и да знаеш,
че си безименна мравка в безброя
и че скръбта ти е дребна прашинка
пред планината от мъка, която
 
тегне над божия свят.

[Hatshepsut]

Денят е уморен от ветровете…

Денят е уморен от ветровете,
които идат стръвни из безкрая,
той слиза от кормилото и ето:
отново там заставаш ти, о нощ,
 
и в миг земята спира своя бяг.
 
Тя става странно тиха и звездите
блестят над нея като град далечен,
и пропастите сини я люлеят
като потънал кораб сред безкрая.
 
И слизат кротки ветровете пак
и носят влага и небесен мир.

[Hatshepsut]

Със твойте пръсти никой не играе…

Със твойте пръсти никой не играе,
над рамото ти детски взор не свети.
Ти имаш други радости и воли,
ти имаш твойте светове вълшебни
и твойта шир, и вечното небе.
 
И никой тук не е така богат.
 
Но както царското дете, видяло
деца да чупят сладко черна пита,
с отврата гледа скъпите блюда
и ляга си, неяло, във леглото,
така душата ти във тоя здрач
жадува и изгаря, и трепти
 
за малка хапка проста земна радост.
 
И ти се сам осъждаш и засрамваш
за слабостта на твоята душа
и като царското дете придуман,
отмахваш твърдо тия странни мисли
и лягаш си спокоен като нощ —
 
но кой е силен колкото съня?

[Hatshepsut]

И ти събуди се в света…

И ти събуди се в света,
тъй както тежко се пробужда
човек, ранен и хвърлен в мрака
сред безизходната гора.
 
И ти се питаш и не знаеш
защо и как си тук попаднал
и откъде е тая рана,
която като мак отровен
на пазвите ти аленей.
 
Мълчи. Вдигни глава. Върви.
Усмихвай се. Нима тук всеки
не носи своя скръб и рана
зад тоя лъчезарен щит,
що хората зоват усмивка?

[Hatshepsut]

При тебе спря тогава любовта…

При тебе спря тогава любовта:
то беше миг на шеметна измама,
и ти, душа, разтвори жадни устни
и пи възторг — едничък миг, уви.
 
Така растат в дълбоката гора,
като деца в подземните етажи,
забравени от слънцето дръвчета.
Но някой ден пристига весел вятър
и ето, през невидима пролука
случаен лъч главите им огрява.

Те само миг усмихнати светлеят,
но тоя лъч им става вече всичко:
те цял живот простират слепи клонки
и викат го с душите си безмълвни,
и чакат го — напразно, — и сънуват,
и плачат безутешно в тъмнината.

[Hatshepsut]

Шумят под мен отключените бездни…

Шумят под мен отключените бездни.
За сетен път напуснаха ме всички:
дори скръбта и вечната тревога
избягаха, тъй както плахи мишки
избягват от обречения кораб.
 
Едничка ти, душа, стоиш при мене
 
и чакаш сетната вълна и края,
и чакаш като верен капитан:
да ни обвее и приспи навеки
лъхът на тая здрачна тишина,
що властно ни влече към дълбините.

[Hatshepsut]

София — 1933

Тая вечер отново шумиш като странна земя,
пак си пълна, о София,
със тъма и засади, с ножове и кръв.
Пак боботят под тебе подземни реки и души
и жужат тайни токове и гласове
в твоя въздух, натегнал от въглен.
 
Тая вечер и аз като камък сред твоите камъни
слагам тежка глава,
сключвам знойни очи и отново заспивам
със тревожното чувство, че всичко под мен се люлее,
че съм в някакъв кораб обречен,
що се носи на път в неизвестното,
пряко гибелни бездни безкрайни.

[Hatshepsut]

Това е край на тая странна повест…

Това е край на тая странна повест,
чието тъжно име бе: любов.
Извий глава. Сключи железни устни.
Иди си. Свършено е вече всичко —
ти пак си сам като дърво в полето
и над полето и по твойте клони
тежи злато и зрее есента.
 
И ето: въздухът е чист и бистър,
и паяци замрежват пустошта.
И ти стоиш и гледаш като болник,
излязъл след стодневна тежка болест
да види пак засмяното небе.
 
И ти стоиш и сетен път разбираш,
че всичко в тоя свят е само дим,
и дишаш като свеж планински въздух
едничката нетленна радост тука:
безмълвния, безбрежния покой.