Асѣнь Разцвѣтниковъ

[Hatshepsut]

Стоя на Черни връх…

Стоя на Черни връх. Денят догаря
като запален град зад хоризонта.
Нощта удави вече низините
и ето я — пълзи към планината
и плиска я с потопа си бездънен.
 
Стоя на върха. Сам. Като антена —
последен стълб от тоя свят удавен.
И моето сърце трепти и шъпне
и праща тръпни знаци в тишината.
 
И ако има някъде в света
едно сърце, което ме обича,
то чуло би на моята вълна:
„Ало! Тук Черни връх. Звезди. Самотност.
Заспива всичко: птици, хора, скърби.
Довиждане. До утре. Лека нощ.“

[Hatshepsut]

Не, туй не е земята…

Не, туй не е земята. Туй не са гори,
ни борове със тъмни пирамиди.
Това е кораб с тежки батареи,
що плува по небесните води,
изпълнени със рифове опасни
от мъртви метеори и съзвездия.
 
И туй под мен не е планински връх,
загърнат с тъмна гуня от нощта,
а мачта, на която аз стоя
и пазя стража като млад моряк.
 
И виждам как далеко се запалват
прозорците на звездни градове
и викам през тръбата: „Ахой!
На кръгозора суша! Пригответе
крила и телескопни батареи —
да завладеем ново чудно царство!“
 
Но долу тътне само глуха врява.
 
И виждам как се вдигат из безкрая
космични тъмнини и урагани
и как комети бързо ни обхождат
с отровни газове, с огнепръскачки
и викам, викам във тревога: „Ахой!
бранете се — насреща е смъртта!“
 
Аз викам. И се вслушвам. Не. Напразно.
Не чува никой долу моя глас.
 
Шуми едничък вятърът, що иде
из топлите пещи на мрачината.

[Hatshepsut]

Над София свети небето…

Над София свети небето бездънно,
стопяват се сенки и стрехи, и жици.
И Витоша вдига плещите си тъмни,
и гледа със пролетни, снежни зеници.
 
А пукат се пъпки в полето безбрежно,
и избори бият във топлата глина,
и някой разказва приспивно и нежно,
как сам бог нощеска в света е преминал.
 
Как сам бог нощеска, в ръка със звездица,
пред първи петли е кръстосвал полята,
събуди пчелите и пойните птици
и в цветните чашки налял аромати.
 
И седнал на върха във синя одежда.
И гледа как раснат полето, гората,
как момък за пръв път девойка поглежда
и как се пробуждат с усмивка децата.

[Hatshepsut]

Лудата

Много отдавна аз ходя тъй весела —
трябва да има хиляда години.
Кряскат след мен дечурлигата, бесните —
удряйте лудата баба Калина!
 
Вашите баби са луди бре, кучета,
че с месечината стават и лягат,
иска ли ви се да се поучите
малко на почит — от мойта тояга?
 
Никак не ща и да зная и слушам, че
лани обесили мойте момчета,
то там абите им бяха на крушата,
те пак са живи в гората и двете.
 
Те си живеят далеч в пущинаците,
В райски градини и в мрамор-палати,
греят им али звезди на калпаците,
грей на гърдите им сърма и злато.
 
Денем обяхват те хранени кончета,
денем препускат низ огнени друми,
нощем си сабите точат на плочите,
нощем си леят отровни куршуми.
 
И неочаквано в утрин помътена
те ще пристигнат със гръм и тревога:
буна ще вдигнат по всичките пътища,
бой да се бият за праваго бога.
 
Ах, Богородице, сестро страдалчице,
бди ти над милите и ги закриляй —
мене ми божии ангели казаха,
че съм ги рожби от бога добила.
 
То ги душмани наричат разбойници,
лъжат, не вярвай. Владичице, свята,
ох, ако още за милост достойна съм,
нека да капне тук лист от върбата!
 
Чуй ми молбата, ти там от високото,
виж от небето, светице-светиньо,
плаче пред теб на колене във локвата
клетата, лудата баба Калина!

[Hatshepsut]

Денят потъна като кораб…

Денят потъна като кораб
зад тъмните планински гребени.
И от проломите се спусна
нощта. И вятър долетя.
 
Деца, покрийте си очите,
заспете, морни еднодневки
и оплодени цветове!
 
И вий, о сънища, слезнете
от ваште пещери в гората,
чукнете всякое сърце
с магесната си тънка пръчица
и дайте му в сияние да види
 
безцерните си рани — изцерени,
безбрежните си жажди — угасени,
заветната си обич — споделена.

[Hatshepsut]

Туй е Люлин

Туй е Люлин с меките урви и върхове.
И горите, в които се ражда първично чист въздух.
 
Ти лежиш. Ти затваряш очи. И гледците ти
и под клепките светят, от синьо наситени.
 
Някой пее. Свежѝ. И с невидими стубели
лее шемет край тебе планинската чубрица.
 
Ти потъваш. Във здрач. Само мекост и звънове.
Ти си в синьо море и зелено е дъното.
 
И през сън само спомняш, че има там някъде
градове и села. И война. И пожари. И танкове.
 
Може би ще отидеш и ти. Дишай сините блясъци,
та да тръгнеш затам с топъл спомен в душата си:
 
с грудка синьо небе, със зелените губери
и със медния мирис на дивата чубрица.

[Hatshepsut]

В тежки минути

Разкрий си ти сърцето,
ранено от беди,
пред оня, що в небето
могъщ и властен бди.
 
Той кърми тук тревите
и грей ги да растат,
той сочи на звездите
вековния им път.
 
Ръката му е бездна,
гневът му е суров,
но пазвата му е звездна
сияе от любов.
 
Той чува те, той скрит е
във всичките неща,
моли се — във бедите
ще найдеш благ баща.

[Hatshepsut]

Първи май 1945

Вдигни се, чер народ, из дълбините,
излез навън, мравунек на труда,
станете слаби, смазани и свити,
престанали да вярват във света —
далеч гърмят оръдия и вятър
бучи и носи звън от пристъп млад,
и слънцето трепти във синината
като невиждан ален, ален цвят!
 
Станете из незнайните гробове
и вий — избити в мрачните нощи,
погубени в планинските усои,
удавени във щерни и реки,
дочезнали с открити млади вени,
обесени по къри и стъгди,
разкъсани, разбити, удушени,
издъхнали в горящите пещи!
 
Стани, народ-юнак, и чуй как бият
победни барабани с гръм и звън
и сбъдва се онуй, що ти самият
лелея като скъп, безумен сън!
Вдигни се и кажи като присъда
след толкоз много кръв и злост, и вой,
че ти си тук, ти беше, ти ще бъдеш,
и тоя ден и тоя свят е твой!

[Hatshepsut]

Вий планината…

Вий планината. От седмици
се бий гората с есента.
Но ето днес настъпи краят —
и уморените дървета
събличат златните си брони,
издигат своите голи мишци
и се предават на врага.

И бурите нахлуват с ярост
в отворения горски свят —
убиват сетните мушици
и сетните зелени листи,
измитат тъмните хралупи,
разравят меките бърлоги
и свалят празните гнезда.

И планината потъмнява
и слиза ниско и потъва
във скръб. И мрак. И пустота.


Сега си като мене, о планино…

Сега си като мене, о планино.
Обрулиха те птици и вихрушки
и сняг блести на твоята глава.
 
И тоя извор тук и той прилича
на моето сърце — скован отвредом
от ледни плочи и във сняг удавен,
той все пак диша, пее и живей.

[Hatshepsut]

С какво ме надарихте…

С какво ме надарихте, о години,
с какво ме стори по-щастлив, о мъдрост?
 
Когато бях младеж и ходех дръзко
и гледах вечер звездните простори,
аз често спирах, смазан от безкрая,
от неговите шеметни мащаби
и неизбродните му светове.
Но миг — и сещах с радост пак опора
и милвах с поглед твърдата земя,
която носи тия, що обичам.
 
Сега, когато спра уплашен вечер
и спомня мигом приказката странна
за атоми и буйни електрони,
аз спирам дъх и свят ми се замайва,
че нося тук, над тая бездна, дето
клокочат сили, свирят светове,
едно сърце с искрица светла обич,
която трепка в бурите и мрака,
що идат из човешките души.

[Hatshepsut]

Детето лежеше ранено…

Детето лежеше ранено в очите.
А майката денем и нощем стоеше
и плачеше тихо и бдеше над него.
Но свърши се всичко: детето прогледа.
А тя ослепя от безсънните нощи.
 
Изминаха много години. Юнакът
порасна, доведе във къщи невяста.
И сетне изпъди старицата сляпа.
Тогава тя спря със сълзи в очите,
издигна десница за клетва — но мигом
свали я безмълвно и тръгна в тъмата.

[Hatshepsut]

Отново пролет синее…

Отново пролет синее.
Цветята чашки разтварят,
гората рани покрива,
запяват пчели и птици.

Само ти, сърце, не пееш —
все болиш, не преболяваш,
тъй както рана безцерна,
все гориш, не прегоряваш,
както звездата в небето.


Получих писмо от тебе

Получих писмо от тебе.
Ти хвърляш думи отровни
и страх те мъчи — че може
да ме без вреда отминат.
 
Напразни грижи и мъки:
сърце, което обича,
е като пиле болнаво —
и листецът го ранява.

[Hatshepsut]

Повести за любовта и милостта

1
Счупѝ се ти, засъхнало перо,
и онемей като ранено птиче,
чиято човка е куршум разбил.
 
Какво мълвиш за милост и любов
във тоя свят, чиято суша ръсят
с кометен дъжд и смърт огнепръскачки,
във тоя свят, чиито океани
са пълни със удавници и мини,
във тоя мрачен свят, с небе, където
по облаците, месеца, звездите,
алей кръвта на юноши-летци?
 
Едно сърце в историята сдрачна
повярва твойте думи и се кръсти
със светло име: Дон Кихот Ламаншки,
войник на милостта и любовта —
и стана то за смях през вековете.

2
Ловецът беше странен мъж. Той трепна
и сетне сведе пушката усмихнат:
вълчицата играеше тъй мило
със малките си рожби из тревата!
И той се върна тихо и потъна
в гората с нещо сладко на сърцето.
 
Ала на обед го разтърси треска
(невям затуй бе тъй мек тая заран),
той тръшна се във унес до реката
и майката-вълчица го издебна
и нагости със него своите рожби.
 
Но повестта ни не завършва тука,
че болестта бе вляла у човека
отрова — и вълчетата умряха.

3
Свете лъжовен, грижовен,
не можах да те живея…
 
Когато умра, отида,
сърцето ми ще изникне
на тъмен червен трендафил —
на него славей ще мъти,
моята обич ще носи,
моите песни ще пее.

[Hatshepsut]

Бележник от село Сушица — 1944

1
Дълбоко в тъмни градини
се носи песен старинна:
„Зная, че ти ме не любиш,
зная, че ще ме забравиш…“
 
Там едно сърце разказва
на мрака и на вятъра
за свойта обич и мъка —
може би то е моето,
може би то е вашето.
 
Всичко в света се повтаря.

2
Завиждам ти за мрачната ти сила,
светецо, що избоде си очите,
за да спасиш душата си безсмъртна
от гибелната хубост на света.
 
И моите очи за казън чакат.
Но аз съм техен роб — не вдигам шило.
А пия с тях блаженства, ток, отрови
и тръпна — ликувам — пея — плача —
и тъна — тъна в тъмнини и бездни,
без лъч, без пот, без изход, без надежда.

3
Видях те пак. На тая чужда гара.
И като че от ток ударен, трепнах.
И моя взор, и всяка моя клетка
изпълниха се с тебе, с тебе. С тебе.
А тръпното сърце зашепна лудо
това, което нивга моите устни
не ще извикат — с вопъл и блаженство,
през пропастта, що между нас тъмнее.
 
Разминахме се като непознати.
Ти с безразличие възви край мене
и аз стоях безгласен като храста,
край който бегло слънцето минава
и го почти не вижда — и не знае,
че в бездните на светлите му капки
едничко то ликува и сияй.

[Hatshepsut]

Заспала ми е девойка…

Заспала ми е девойка
между две вити планини,
между две гори зелени,
между две гранки люляка.
На люляката славейче —
славейче тихом говори:
„Стани ми, стани, девойче,
от гора ветрец повея,
руса ти коса развея,
че ми се краче заплете
във едно русо косъмче,
не мога да си подхвръкна
с водица да се напия,
а ми гърлото пресъхва
и ми сърцето изгаря
от твойта коса, що грее
като на пожар пламъка,
от твойто лице, що свети
като на утро слънцето,
от твойте уста дъхави
като на цвете гърлото“.

[Hatshepsut]

Росенце мънино…

Росенце мънино,
Росенце тънино,
Росината коса,
дълга като река,
гъста като мъгла.
Росиното лице,
бяло като мляко,
алено кат вино.
Росините очи,
тъмни като гора,
тайни като вода.
Росенце мънино,
Росенце тънино
Росината коса
ни дълга, ни къса,
Росината коса,
със нож пресечена,
с росен размесена,
с кърпа забодена,
В Солун проводена —
на малко дюгенче
при младо ергенче.