Асѣнь Разцвѣтниковъ

[Hatshepsut]

Нареди ми тая вечер…

Нареди ми тая вечер хубаво
одърчето вънка под лозницата,
постелѝ ми китеното губерче
и възглавницата, пъстрошитата.
 
Аз ще туря под глава си китките,
в бялата ми кърпа грижно чувани —
двата сетни спомена великденски,
дето с нея черква са черкували.
 
Нека тая нощ насън я видя пак,
но да ми е румена и весела:
на чело ѝ блеснала зорницата,
на гърди ѝ — виторожко месечко.
 
Да ѝ кажа думи неиздумани,
да отмахна от сърце си болките,
да помилвам бузите ѝ румени,
плитките ѝ, майко, черни смокове.
 
Да целуна веждите, клепачите,
в младостта ми радостта погубили —
и дано насън простя ѝ, майчице,
дето друго либе е залюбила.
 
Че не зная: страх ме е, от мъка и
много яд в гърдите ми, ранените —
да не скокна и да пламнат в тъмното
къщите им, майко, и купèните.

[Hatshepsut]

В трамвая

Тревожен звън! И спря трамвая с удар,
и бледни пръпнаха мъже, жени
като рояк заспали пеперуди,
изплашени от люшнати треви.
 
На релсите лежи едно момиче.
Поемат го във миг, като дете,
и блясват две очи, като иглики,
и като лес тълпата там расте.
 
И всеки бърза сам да го разпита —
тълпата жадна почва своя съд,
а то мълчи със длани на очите,
и пръстите му, кървави, трептят.
 
Но ето синия стражар дотичва,
извежда го из пръстена навън —
и тръгват си с усмивка ясна всички,
и ти, душа, потегляш като в сън.
 
И негли ти, едничка тук, разбираш,
потънала във своя мир студен,
какво пиянство туй дете увлича
към бога и смъртта във тоя ден,
 
когато в син простор градът се къпе,
когато във градините лежат
прозрачни облаци от вишнев цвят,
от слънчев дим, ухания и тръпки.

[Hatshepsut]

Улицата

Тука, в града, в тая бездна от обич и стръвна омраза,
що като чудно съзвездие нощем в полята гори,
нявга ти, млад победител, пристъпи тревожно навлязъл
с ясна душа и в гледците с огнища от свежи искри.

Ето те днес като пленник сред тия площади измамни,
пленник ранèн, ти минаваш по стръвните улици днес,
ето замерят те ядно със погледи, с речи и камък
тез, що обичаше нявга, и люде — незнайни за теб.

Толкова горд бе и дързък, че бог разгневен те наказа —
кой друг ти днеска сковава ръката пред тия тълпи?
Толкова много обича, че нямаш веч сили да мразиш
сякаш гребен под буря, убита душата ти спи.

И като в сън ти минаваш, светът се люлее и гине,
капе след тебе незримо по белите плочи кръвта,
капе кръвта ти и чезнеш, и тънеш ти в странни пустини —
и над пустините пада на черни кълба вечерта.

[Hatshepsut]

Здрач

Здрачи. И сенките се дигат леки
от своите легла във лесовете
и слизат по невидими пътеки
при твоята душа, която свети.
 
Те носят мир от свойте планини,
те носят сън и шепнат: угасни!
 
Ти искаш да забравиш пак света.
Настръхналите улици. Кръвта.
 
И спущаш тежко клепките пред свойте
очи. Но пак — но светят в мрака те:
като прозорците на дом, във който
лежи на смърт едничкото дете.

[Hatshepsut]

Ученият

Сред книгите високо в свойта стая
живея аз като пустинник див.
Край мене пъстри паяци играят,
но аз съм странно ясен и щастлив.
Прихождат с делви дните и нощите
и пълнят с ек и ведрост старий дом,
а аз — все сам, и гълтам без насита
като пшенични пити том след том.
 
Но в топли вечери, когато трепкат
звезди, светулки и води навън,
като завеси падат моите клепки,
натегнали от капки здрач и сън.
И ето: странен дим във мен се вдига
и сещам дъх и шепот от коса,
и бавно над помръкналите книги
израства с укор моята душа.
И лик на мойто рамо тя склонява
и смъртно гладна плаче и скимти,
като дете, обидено без право,
и в късна вечер срещу светъл празник
заключено пред пътните врати.

[Hatshepsut]

Като кораб…

Като кораб, натегнал от камък,
ти минаваш над бездната пак —
тая бездна, в която те мамят
и покоят, и сетният мрак.
 
И умората, спътница вечна,
като котва тежи ти сега —
де е твойта родина далечна,
кой те чака с цветя на брега?
 
Знаеш: нийде. И бродиш в безкрая.
Знаеш: никой. И мре твоя зов.
И душата ти мълком блуждае
в безнадежден възторг и любов.
 
О, разбий се безмълвно в скалите,
потъни като странна звезда,
потъни при ония, които
в тъмни пазви люлей пропастта.
 
Идат бури и гасне простора,
няма пристан за тебе в нощта,
потъни и ще найдеш отмора —
и последна родина в света.

[Hatshepsut]

Сключила тъмни, отвесни очи…

Сключила тъмни, отвесни очи,
моята хижа враждебно мълчи.
 
Гледам от прага и сбърчил чело,
спомням, което е нявга било.
 
Сам съм. И тръпна в зелената степ.
тръпна и слушам, и мисля за теб.
 
Никой не спира пред мойта врата,
няма ни жива душа във степта.
 
Само във буйната, сочна трева
вятърът рови с немирна глава,
 
Вятърът в буйните, млади треви
твоето име неспирно мълви.

[Hatshepsut]

Накачени с цвят…

Накачени с цвят и бронзови звънчета,
гонят се пчелите с весел звън в полето,
 
с ясен звън в полето златен прах се рони
и полюшва някой цъфналите клони —
 
и полюшва някой снежните люляки,
дето тихо сгушен тръпна и те чакам.
 
Зная: че напразно съм ръце разгърнал.
Зная: че не ще се нивга вече върнеш.
 
Но не зная друг ли в тая степ безбрежна,
аз ли люлкам толкоз тъмна скръб и нежност,
 
истина ли капят с бистър звън в полето
цветен прах, люляки, въздух и звънчета.
 
Може би сънувам: сън във звездна вечер.
Може би съм мъртъв. Сто години вече.
 
и сънувам в гроба дълги сто години,
че в полята свети утро ясносиньо
 
и че аз, потънал в свежест и люляки,
на тревата тихо плача и те чакам.

[Hatshepsut]

За нея ли, малки мушици…

За нея ли, малки мушици, за нея ли плачете —
момичето с двете зелени звезди под клепачите?
 
Клепачите — тъмни върби над замислено езеро,
и двете лунички — от влюбен магесник извезани.
 
Лежа във тревата и тихичко шъпна ти името —
десета година, откак си безвестно заминала.
 
Десета година, как чакат очите ми, слепите,
десета година, как бавно угасвам сред степите.
 
Аз зная, че ти си навеки за мене загубена,
но все пак люлея и лъжа сърцето си влюбено,
 
но все пак те диря в степта със коприна замрежена,
но все пак те викам низ друми и пусти крайбрежия,
 
но все пак те викам — и теб, и нощта, и утехата —
и слушам: как шушне безкрая и смее се ехото.

[Hatshepsut]

Люшкат се сухи над прага ми пак…

Люшкат се сухи над прага ми пак
кичури еньовче, ружа и мак.

Сивите паяци мрежа плетат —
есен ще дойде по вития път.
 
Сам съм. И тръпна в жълтата степ.
Тръпна и слушам, и мисля за теб.
 
Никой не спира пред мойта врата,
няма ни жива душа във степта.
 
Само във будната, суха трева
вятърът рови с немирна глава —
 
Вятърът в будните, стари треви
твоето име неспирно мълви.

[Hatshepsut]

Остана ми спомен…

Остана ми спомен за здрач и за цъфнали клони —
ах, бял полюлей в теменужкината нощ окачен,
остана ми само трохата, която отрони,
ти, пътнице тъмна, случайно поспряла при мен.
 
И може би ти си отдавна забравила всичко —
целувката, здрача и лекия бял полюлей,
но мойта душа, като малка затворена птичка,
години от тази едничка трошица живей.
 
И ето: тръби пак горняка и зима се спуща,
а птичката, сита и топла, все пей във нощта —
все пей как ще тръгна аз сам със железни обуща
да ходя и диря, и питам за теб по света.
 
И нека да бъдеш — през девет царства във десето:
ще дойда през огън и преспи, и вятър суров…
вземи ми ръцете, вземи ми очите, сърцето
в отплата за твойта едничка трошица любов.
 
Защото не зная: без нея в студената шепа
какво щях да правя аз, друмник от вихри подет,
и как щях да срещам зората над пустите степи,
където кръстосвам сред облаци, тръне и лед.

[Hatshepsut]

Далеч, в планината…

Далеч, в планината, затънал във сняг до гърдите,
стоя като камък, със ледни звездички накитен.
 
Над бялата пряспа разперил ръцете си, двете —
стоя и умирам, и пея самин в снеговете.
 
Наоколо: пръстен от сняг и скали заледени.
Мълчи като черна гора вечността там над мене.
 
И само: стоманния вятър със меч във ръката —
сече ледовете и вие, и рие, и мята.
 
Не вдигам ръка: да повикам за помощ със нея.
Не бутвам нозе: да изляза. Не мога. Не смея.
 
Нагоре: грамадния меч и гората беззвездна.
Надолу: смъртта и бездънната, снежната бездна.

[Hatshepsut]

Тръгнах: с меден рог

Тръгнах: с меден рог на пояса,
с триста ножа — във зениците,
махаше ми по завоите
с ясна кърпичка зорницата.
 
Гривата ти реже шепите —
тичай, коньо, луд горянино,
плувай като облак в степите
низ житата, разлюляните.
 
Там над пламналите гребени
има къща с грозд накичена,
а във нея спят погребани
три нелюбени момичета.
 
Но — не зърнах нигде стрехите,
но — сред каменните гребени
аз намерих: само ехото
и камбанките му сребърни.
 
Аз намерих: само чукани
и купèни с бели шапчици,
само стъпки на загубени,
само сняг и бели капчици.

[Hatshepsut]

Аз наведох глава

Аз наведох глава. И разбирам, о Господи, всичките:
леопарда ударен на смърт и свален във степта,
и цветеца, що дига в пустинята жълти езичета
и задъхан зове, и умира за капка вода.
 
Аз разбирам чудаците, с длани и бузи посърнали,
и очи, де пожари и спомени страшни горят.
Аз разбирам безумната майка, над гроба прегърнала
мъртво чедо, с иконка и наниз от пламък и цвят.
 
Аз съм сам — бедуин: и трептя в пустошта, неизгледната,
дето идат със рев ураганът и жълтата смърт,
аз съм бледен моряк, който пей и потъва във бездната,
стиснал снопче коси и пиринчено кръстче на гръд.
 
И разбирам: че моята гордост и мъдрост, и книгите —
то бе, Господи: пламък в блатата и пролетен дим
и че тук: във нощта, във снега и над бездната зинала,
само твойта ръка — само ти ми оставаш един.
 
О, аз плащах със кръв, дето тъпках ти волята Божия,
дай ми край и прости — аз не знаех тогаз, че греша:
дето тръгнах без теб и възлюбих до смърт невъзможното —
и погубих самин свойта дива и чиста душа.

[Hatshepsut]

Видения

Нощта шуми с крила…
Видение първо

Нощта шуми с крила над планината.
Снегът на бели гроздове вали.
И сгушен мълком дебне светъл вятър
там в меките, люлякови мъгли.

Стоя. Насипва. Цял потънах вече —
главата ми остава само вън.
И знам: че туй е сетнята ми вечер
и тоя сън — последният ми сън.

И знам: че няма връщане оттука,
но чакам пак и тръпна във нощта —
но в моя взор, заключен с ледни куки,
пак грей любов и жажда през леда.

И ето: Виждам сребърна одежда
и златен кръг, и румени страшни —
и сам Христос над мен глава привежда
и буди ме, и шъпне ми: „Стани!“.

Стани и пей — душата ти е млада,
вземи, що сляп отмина във света:
пчелите, зноя, синята прохлада,
ръцете и засмените уста.

Бистрия въздух и нивите
Видение второ

Бистрия въздух и нивите с тежък косичник от злато,
крушите, шатри разпънали — тук ми е всичко познато.

Янтра се казва реката със плет от върби и тръстика
и воловарчето мургаво — с мойто го име наричат.

Хей, воловарче издраскано, с лютите тръни в петите,
ставай, че дебнат пъдарите, там във конопите скрити.

Стига си сричал ти книжката — нивга тя няма да свърши,
стига си гледал занесено сините, снежните върши.

Няма ги нийде юнаците, нито царкинята плаха:
те изгоряха в дъбравите с белите къщи от захар.

Скъсай ти пъстрите приказки, с билки измий си очите —
ще ти просветнат зениците: нови, широко разкрити.

И ще обикнеш тогава къщурката с крива качулка,
полската вечер, що иде сред гълъбов здрач и светулки,

и ще обикнеш ти нивите, в златен косичник заплели
сини звездички метличина, мак и глухарчета бели.

Не са ли твойте топли пръсти…
Видение последно

Не са ли твойте топли пръсти,
не си ли, моя обич, ти?
О, кой с целувка ме прекръсти
и „Упокой“ над мен шепти?

Люлян в огромна бяла люлка,
аз чувам тих небесен звън
и с топло рухо накачулен,
заспивам кротък, ведър сън.

И виждам: ангели над мене —
на капки кръв по тях личи,
и виждам ангели ранени
и мъка в сините очи.

Но туй — са моите зеници,
но мойта кръв изтича там,
но в тая бяла колесница,
но в тая люлка аз съм сам.

Аз плувам в топъл пух отпуснат
и розов дим над мен дими —
не е ли лъх от твоите устни,
от твойте длани и коси?

[Hatshepsut]

Балада на прокажения

1

Отново тъна в твойта шир безкрайна
отново твойта бездна ме зове,
отново, мрак, вълнувам твойте тайни,
отново буня твойте светове.
Аз пак напуснах с трепет пещерата,
напуснах каменната самота
и тръгвам като вълк във тишината —
за къшей хляб и радост във света.
 
Но пак пред мен настръхват градовете,
угасват лампи и свещи в нощта
и майките, от ужас пак обзети,
прегръщат стръвно своите чеда.
Напразно моята десница чука
и багри яки порти и стени:
заключена е всяка милост тука
и всеки глас, и всички светлини.
 
Вървя. Изгарят устните ми свити,
но щом вглъбени шепи устремя,
затварят свойте брегове реките,
и кладенците тънат вдън земя.
Вървя. И мре край мене всеки вятър,
люти сгъстена в раните кръвта
и по-бездънна глъхне тъмнината,
и по-безкрайна расне пустошта.

2

Угасни, ти душа, като огън оставен в нощта,
като огън зарит край планинския, пустия път.
 
В тия тъжни места няма нивга веч пътник да мине,
няма лъч, ни звезда, само мрак и години, години,
 
само ти тук гориш свойте спомени — звездни главни, —
потъни в сребрен прах, угасни, угасни. Угасни.
 
Аз ще легна в тревата смълчан като морно дете,
от рождена ръка изоставено в страшния лес,
 
и ще слушам как бий, как ехти тъмнорунния свод,
как във бездните вий и умира планинския бог,
 
и ще тръпна така, и ще чакам да дойде в нощта
като сетня любов, като сетня надежда — сънят.

3

Утихва моя тъмен свят, където
премина бурята като стрела,
светкавиците гаснат и в небето
трептят ранени облачни крила.
 
И бягат в мрака моите надежди —
те бягат като из потънал град
и гаснат пак, и мрат като съзвездия,
които бог не иска в своя свят.
 
Дойди, о смърт, и аз узрях за тебе,
душата ми е морна от света,
душата ми те вика като лебед,
що тъне над бездънната вода.
 
Спусни ръка над пропасти и тайни —
и нека бъде край на моя път,
и нека ням да спи край мен безкрая
и тъмнините вечни да шумят.