Асѣнь Разцвѣтниковъ

[Hatshepsut]

Химн на В. Търновската народна мъжка гимназия „Св. Кирил“

Когато Търновград угасна,
удавен в дим и кръв, и смърт,
той сетната искрица ясна
загърна в тъмната си гръд.

И тлея тя през вековете,
тя расна в земните недра
и ето че огнище светло
над пепелищата изгря.
 
Ти, храм любим, си туй огнище!
Ний с радост идем в твоя трем
и с твоя пламък във душите
и ний горим, и ний растем.

Ний зреем в пазвите ти святи
и ще напуснем твоя свод
със нова обич към земята
и мълчаливия народ.
 
А теб за толкоз много радост
ще ти оставим спомен млад
от нашата тревожна младост,
от нашата безбрежна жад…
 
Лелей възторжно тоя спомен!
Ломи го в блясък и искри!
И като жертвеник огромен
през вековете — ти гори!

[Hatshepsut]

Учителски химн

Родината зове в тъмата,
народът чака лъч в нощта —
на крак, войска на светлината,
на крак, предтечи на деня!

Забийте утринни камбани,
пръснете бодър зов и звън:
ний бранници сме — тук призвани
да будим слепите от сън.

Ний знаем: мракът ни проклина,
за пристъп сенки се тълпят —
ще паднат, може би, мнозина
във тоя свят и тежък път.

Но нека всеки гордо вдига
и носи вместо боен меч
в десницата си — светла книга,
на устни — топла, братска реч.

И нека със любов велика
дарим на слепите в нощта
от нашите очи — светлика,
от нашите сърца — кръвта.

Родината зове в тъмата,
народът чака лъч в нощта —
стани, войска на светлината,
стани — на подвиг и борба!

[Hatshepsut]

Нова година

Поспри, о дух на Новата година,
към който с трепет вдигаме глави,
простри крило над нашата родина
и тежкия ни ден благослови?
 
Да бъде хлад и влага в планините,
и плод и мир във топлите поля,
да пеят пъстри птици във горите,
моми и момци — в китните села.
 
Да трепка радост в песните отвсъде,
да трепка ясната ни вяра пак —
че ний сме тук, ний бяхме, ний ще бъдем,
макар през много мъки, кръв и мрак,
 
че времето тече и се възвръща,
и крепнем ний през векове и дни,
безсмъртни като тая пръст могъща
и тия снежни, скални планини!

[Hatshepsut]

3 март 1941

За твоя празник светят всички дворища,
пристигат бързи пролетните птици
и сини токове жужат в просторите,
родино наша, тъмна мъченица!
 
И образът ти расне над балканите,
възторжноблаг и бледен — от несгоди,
от мрака на безпаметни страдания,
от зрака на безпаметни възходи.
 
И с нова, топла пролет във зениците,
ти вдигаш и разтваряш трънни длани
и шъпнеш и зовеш: стани, поле засипано,
стани гора, стани вода скована!
 
Станете, със сърцата и със мишците,
рождени синове, отвред, станете —
над всичко, що във тоя свят обичате,
надвисва пак съдът на вековете!

[Hatshepsut]

Измама

Какво си ти без моята душа?
Едно дърво, загубено в тъмата,
един забравен облак във небето.
 
И както тях ги месецът открива
и гледа със възторжени очи
как те трептят и светят в зрачината,
 
така и аз те гледам и се радвам,
така и аз — и аз, уви, забравям,
че виждам само тая светлина,

с която моята душа те грее.

[Hatshepsut]

Слънчоглед

Ти влюбен си във слънцето и трепкаш,
и раснеш в тая безнадеждна обич.
Ти цял ден го следиш с възторжен поглед
и мислиш го в нощите, и го чакаш
на изгрев със отворени очи.
 
А то върви по своя вечен път
и гледа към прозрачната безкрайност,
и нежно се усмихва на звездите —
не знай, че красотата му те грее,
не знае, че живееш ти дори.
 
Но що от туй? Ти бликаш, ти разтваряш
под пламъка му медни цветове.
Пчелите пеят. Вятърът те люлка
като във лека сватбена кола.
И ето че тъмнее, наедрява
и свежда гугла твоя тежък плод.
 
А после идват мравки и мушици
и всякоя отива си със нещо,
пристигат шумно рошавите птички,
кълват зърната, пълни с благо мляко,
и литват си щастливи в своя път.
 
Така завършва всякоя любов,
сърце безумно, слънчогледе мой.
И все едно, била ли е щастлива,
или злочеста, тя оставя помен —
оставя във живота трайна диря
от блясък, от копнеж и доброта.

[Hatshepsut]

Тя иде

Прозрачни облаци пътуват
високо в синия простор
и нощем птичките сънуват,
че вятъра тръби за сбор.
 
И тръпнат зрелите градини,
и дъх се носи над света
от тъмнокосите гергини,
що бързо раснат и цъфтят.
 
И ако мигом замълчите
сред тая нежна тишина,
ще чуйте там във далнините
тревожни стъпки на жена.
 
Това е къщницата Есен —
тя иде, с китка на глава,
да спусне облачни завеси
над изгорените поля.
 
Да влей за сетня оран сили
на уморения народ,
да свре под стрехи топлокрили
меда, храната, зрелий плод.
 
И после — в гроб от листи злати
да скрий мушиците, що мрат,
и птиченцата да изпрати
във техния задморски път.

[Hatshepsut]

Любов

Ти дълго броди в празното и чака —
сега стани: гори, свети, ликувай,
лети и пей, и дишай, о сърце!
Пред тебе трепкат висини и бездни,
подмоли тътнат, мълнии цъфтят
и мракът тегне от магнитни звуци,
от блясъци, от шемет и магии —
като дъждовен облак от вода.
 
Лети натам — настава твойта орис
и твоята любов на тоя свят.
 
Така блуждаят черни метеори
като безмълвни птици из безкрая.
Минават векове. Минава време.
Съзвездия се раждат и умират
във сините утроби на Вселената.
А метеорите летят безстрастно
и сякаш нямат ни очи, ни слух.
 
Но идва миг и те внезапно трепват,
усещат ток, усещат жива плът,
земя и топъл ромол в дълбините
и спущат се безпаметно, стремглаво,
и падат — и изгарят — и умират.
 
Лети и ти, сърце, искри и падай,
лети сега и пей, и благославяй
това, което после ще проклинаш
със всеки твой разкъсан, звъннал нерв,
със всяка твоя разранена нишка,
със всяка твоя пръска тъмна кръв!

[Hatshepsut]

На стража
при Йордан Йовков

Стоях при тебе в черквата на стража.
 
Като дървета, пълни със светулки,
светилниците грееха край нас.
Навънка облак бе деня забулил
и здрачът бе наченал своя час.
 
И идваха, и спираха се люде,
тъмнееше в гледците им въпрос
и всеки трепваше, в миг учуден,
за тебе, и за себе си в едно.
 
И аз стоях и питах в тишината
тогава, що ни дава дух и плът:
защо ни праща жадни на земята
и после ни убива насред път?
 
Напразно. Кой ли би ми отговорил?
Къде е той? Тук, в тая нищета?
Или пък там — във пустите простори,
в страхотния безкрай на вечността?
 
Минават. Всеки тръгва си безшумно,
като човек, загубен във леса,
що викал е напразно и безумно,
и все пак — чака отзвук в пустошта.
 
И аз мълча и чакам. И трептя.
Напразно. Сън. Лъжа. Безкрайност. Нищо.

[Hatshepsut]

Бъдни вечер

Вий, снежни вихри, утихнете,
заспи, вода, под ледовете,
заспете, вълци, във горите
и стръвни мечки в пещерите,
лъвици в жълтите пустини,
акули във морята сини!
 
И вие, хора по земята,
хвърлете морни сечивата —
шивачо, скрий иглата своя,
така че, сгъвайте разбоя,
дървари, брадвите внесете
при бъдника, що топло свети!
 
Па влезте тихо в леглата
и спете, спете в тишината,
та утре да се вдигнем бодри
и чисти като пресен сняг,
да се прегърнем като братя
и да посрещнем тъй зората.
 
Защото, щом добре разсъмне,
ще дойдат мислите ни тъмни,
и пак ще тръгнем по земята
с безцерни рани във сърцата,
със тайни стърви във душите,
със скрити сълзи във очите.
 
Заспете, птици и животни,
във снежен пух, под синьо рухо,
заспете, хора, в свойте къщи
под покриви от снежен мрамор,
заспи, земя, вода, небе!

[Hatshepsut]

Коледари

Камбаната удари —
роди се светъл вожд,
станете, коледари,
във тая снежна нощ!
 
Торбите преметнете
и в млечната тъма
със плод благословете
рождената земя!
 
Благословете с младост
децата, що растат,
а възрастните — с радост
и тих домашен кът!
 
И нека хора, птички,
животните отвред —
да бъдат сити всички
и днес, и занапред,
 
и сняг кога натрупа,
да имат в мраз и студ,
животните — хралупа,
децата — майчин скут!

[Hatshepsut]

Жребий

Очите ми горят, ранени
от много блясък и неправди,
от кръв по вечните арени,
от тъмни сълзи по лицата.
Те сключват свойта паст прозирна,
зазиждат клепките си свити
и скрити тъй отдъхват мирно
като простреляни елени
В легла от листи сред горите.
 
Ръцете ми тежат, убити
от много пориви сковани,
от ненанесени пестници,
от неповити чужди рани.
Ту спущат свойте пръсти тежки
и дирят две ръце любими,
и дирят две ръце човешки,
които да ги сгреят малко,
тъй както огънят в гората
съгрява мокрите планинци.
 
Душата ми е разорена
от много мълнии и жажди,
от много тъмнини у мене,
от мислите, които ражда.
Тя тръгва през нощѝте звездни,
тя тръгва с всеки изгрев румен
да дири тишина и мѝра
и пада сляпа във блатата,
и тъне в пропасти и бездни,
и тъне в тоя свят безумен,
от който нищо не разбира.

[Hatshepsut]

Химн на столица София

                      О, Софийо!
Началото ти тъне в мрака
и сякаш от предвечни дни,
с венци от жито и люляка,
ти бдиш сред кръг от планини.
 
Под твойте бойници и кули
видяло се е неведнъж
как българския вихър брули,
как бий се българският мъж.
 
И неведнъж е вражда орда
пленила твойте стъгди,
но ти възкръсвала си горда
и по-велика отпреди.
 
И днеска — ти с корона свеждаш
чело под синия простор
и цял народ с възторг, с надежда
към тебе е отправил взор.
 
Сбери възторга вездесъщи
със блясъка на твоя свод
и грей и бий, сърце могъщо,
на тоя млад и смел народ!
 
Ти грей и с вяра във съдбата
крепни, о Софийо, в света —
зад теб тъмнеят времената,
пред тебе свети вечността!

[Hatshepsut]

Зашуми ми ти, горо зелена…

Зашуми ми ти, горо зелена,
разгърни се, бездънно ливаде,
разтвори се, небе посинено,
разлюлей се, трева копринена!
 
Косата ми лъщи като змия,
във кръвта ми сто избори бият,
ръцете ми треперят от сила,
сърцето ми — от жажда и милост.
 
Няма вече да тъжа и мисля,
а ще кося, ще пея и дишам,
дор ми дойдат във здрача светулките
с огнените капки на качулките
 
и отседне вечерта в гората,
и допрати вестоносец-вятър:
„Завържете, косачи, косите,
затворете си, цветя, очите,
 
приберете се, птици, в гнездата,
подслонете си, майки, децата,
засвирете, славеи, в присойките,
помислете, момци, за девойките!“

[Hatshepsut]

Ти горда родина на вятър суров…

Ти горда родина на вятър суров,
що често размята на мълнии бича,
ти, дом на измени и чиста любов,
що долу светът и законът отричат —
 
ний идем из нашите мрачни подмоли,
които наричаме къщи и град,
обвей ни със въздух и слънце, и воля,
със песен на птици и мирис от цвят!
 
Напразно ний долу за ведрост ламтим,
за пръст и трева, и вода ненапита —
небето там има решетка от дим,
земята под каменна броня е скрита.
 
Измий ни очите от прах и тъма
и дай им да видят бездънна далечност,
и дай ни да легнем на гола земя —
и мислим за обич, за смърт и за вечност.

[Hatshepsut]

Светкавици шибат с искри върховете…

Светкавици шибат с искри върховете.
Дъждът ще ни смъкне, измие, погуби,
тъй както погубва мушици и мравки.
 
А грей планината, могъща и твърда,
стои и се бие с мъглите и мрака
и бурята вие, реве, отминава,
подобно на войнство, което отстъпва
и бяга разбито далеко в безкрая.