Асѣнь Разцвѣтниковъ

[Hatshepsut]

Залез слънце

На запад слънце залязва,
бледней, угасва веч… замира…
И за последен път баира
облива с бледна светлина.
 
Повея вятър вечерен:
полъхна лека прохлада,
а там на изток далече
започва мрак да припада…
 
И стори ми се мен, че там,
където слънцето се скрива,
идеал светъл там загива,
разбит о сини планини…

[Hatshepsut]

Вечер

Зад голите върши гаснеят
последните дневни зари,
върби крайречни мержеят,
че здрач земята покри.
 
В тихата вечер далеко
сребристи се носят звуци:
ту тихват… ту пак излеко
потрепкват медни звънци.
 
От паша се връщат стадата
последни в вечерния здрач —
ей там пък дрънка колата
на уморений орач.
 
Целий ден в труд непосилен
прекарал — завръща се той,
а там под покрива мирен
го чака сладък покой.
 
Прибират се всички и стихват
кипежите дневни навред,
и пак се тъжно усмихват
звездите небни безчет.
 
Почиват полетата знойни,
заспиват шумящи гори,
замлъкват птичките пойни
и нощ се морна цари…
 
О, нощ, в прегръдките свои
побързай, обгърни и мен
и в вълшебни покои
отнеси ме, унесен в блян.
 
И там, в чертозите омайни,
да найда забвение аз,
приказки чудни, незнайни
да слушам унесен, в захлас.
 
Приветно там хорът небесен
чаровни си звуци да лей,
и с свойта, дивната песен
да ми тъгата развей.
 
И в вихрен танец подели
девици задружний акорд,
ще хвръкнат с мен в предели
де чуе се горский шепот,
 
де птички прехвръкват и пеят
и губят се в небесний лазур
и вълни речни червеят
от гаснящий вечер пурпур.
 
Де рози миризми приятни
разпръскват в поднебния мир,
де бръмчат пчелите златни
и вее прохладний зефир…
 
И въз горския губер сънлива
и морна да сложа глава,
и ручей да ме приспива
тайнствени шептящ слова
 
и с тихото на струи шептене
скръб накипяла сдуша…
Ела, нощ, донес забвене
на мойта разбита душа.

[Hatshepsut]

Есенни картинки

1
Немей — пусто — полето,
няма жетварка да пее.
Виене тъжовно небето,
мръщи се денят, тъмнее.
 
Вятърът реве, бушува,
пей химните на есента,
бясно гората бичува
и къса жълтите листа.

2
Повяхнали всички
билки и цветенца,
отлетяли всички
паднали листенца.
 
Само тук-там сбрани
въз голите клони
грачат черни врани
тъжно и зловещо…

[Hatshepsut]

В Тракия

1. Трепери, люлей се тамо земята…
   тресе се издъно Одринската бран,
   издига се мощно гласът на раята,
   проблясква на сладка свобода зарята
   и бяга пред нея вековни тиран.

2. Трепери, люлее се тамо земята
   от топовни пукот, от пушечний гръм,
   настилат се с кърви, с трупове полята,
   червей се водата, пищят небесата
   от викове „ура“, от куршумний гръм.

3. Напредва юнакът там непобедим
   и врага помита с стихийна мощ.
   И в градът куршумний и в синия дим
   върви той стремглаво след смелий си вожд.

4. И с викове „ура“ всред ужасний рев
   на бълващи огън-гранати-топови
   върви той на чело с българский лев
   и троши, сломява робските окови.

5. Тресат се стените на балканский Рим
   и радостен трепет пълни му гърди:
   — Ще падне вековний тиран нетърпим,
   огря щат и него свободни зари.

[Hatshepsut]

Есенна нощ

Цял ден мръщи се небето
и полето се черней.
Бягат облаци дъждовни —
изобилен дъжд се лей.
 
През нощта сал силен вятър
духна, тъмата срути,
кат прободе той сърцето
на небесните гърди.
 
Взря се през раната небна
златно-светлата луна.
Бликна струя от вълшебна
и небесна светлина.
 
И обгърна тя чаровно —
светло, голий тъмен ръд…
Бликат зарите вълшебни
от ранена небна гръд…

[Hatshepsut]

На Коледа

Тържествено, плавно камбаните бият
и вест се блаженна разнася навред:
„В пещерата тъмна, хладна там светият
спасител роди се на греховний свят“.
 
И мигом преплитат се звуци могъщи,
подемат се вихром към небний простор,
а там в тъмнината примирени къщи
към черквата вперят своя светъл взор.
 
„Роди се спасител“ — вест сладка, блаженна
с радост стоплюва всичките души,
и спомен заблясква в глава уморена,
и с плам се изпълват разбити гърди…
 
А дните минават и летят години,
откак все се ражда спасителят благ,
безследно и тази година ще мине,
както много други изчезнали в мрак.
 
Минават години… А спасител няма
подвига да вдигне священ и велик…
И цари се вредом неправда голяма,
и на злото чуй се победния вик.

[Hatshepsut]

Буря

Мръщи се небето… В тъмата нощна
далеко светлинка блещука, гасней…
А бурята вие и бясна, и мощна,
и свойта нечута, дивна песен пей.
 
Бурята беснее… А далечний блясък
ту гасне… ту светне до него там друг.
И сякаш долавям сред адския трясък
на лира разбита последния звук…

[Hatshepsut]

Цветя

Николаю Николкевичу Ш-ву

1
Аз чаках те. Самичък по пустата алея,
аз бродех под напева на есенни листа
и болестно потръпвах, излекичко облъхван
от ледните въздишки на вехнещи листа.
Аз чаках те, безумна — защо не дойде ти?
 
Аз чаках те. И бавно на моя ден последен
угаснаха лъчите в пурпурна мъгла,
и ранна нощ безшумно крилата си разпери,
а аз те чаках още, с набедена глава.
Аз чаках те, безумна — защо не дойде ти?

2
Зловещо вият вихри на есен нежелана,
и мярно тракат капки по тъмните стъкла,
подай горещи устни за трепетна целувка,
и нека вън докапват последните листа!
 
Ний млади сме! — На младост во сладката забрава
не сетихме как есен неждана долетя;
полъхва хлад и влага от голите баири,
а мълком ние чезнем за слънце и цветя.
 
Ти горестно се взираш през тъмния прозорец
и чезне твоя поглед в привечерна мъгла…
Ний млади сме! — Дай устни за трепетна целувка
и нека вън докапват последните листа!

3
Студена зима — бяла зима.
Завива вихърът в нощта.
И клонки — пръсти помразени,
почукват в ледени стъкла.
 
Примигва лампата сънливо,
душата чезне в самота.
И шепнат хиляди проклятия
за теб жадуващи уста.
 
Дочувам сякаш вънка жалби
и плач по свехнала мечта.
Студена зима — бяла зима,
ридае вихърът в нощта.

4
Увехват те — мечтите, с които аз накитих
челото ти, о блен на моите младини.
Увехват те — мечтите, изчезват, както дните,
умиращи безшумно зад сини планини.
 
И бавно ти пристъпваш, заплакала, смутена,
и всяка твоя стъпка от мене те дели…
Кълна се в твоите вопли, безумнице сломена,
за всичко туй едничка виновница си ти!
 
Аз жадно те полюбих, за обич гръд разтворих,
изтръгна ти от мене ненужни теб сълзи!
В гърдите ми запали ти хиляди желанья
и в своето безумье без жалост ги срази.
 
И вехне той — венеца връх твоите косици
и бавно ти изчезваш във тъмни далнини…
И вехнат те — мечтите, умират както дните —
на мойта ранна младост безрадостните дни…

5
Погаснаха зарите на моите дни броени,
и мрак е и пустиня в моите гърди.
Аз любих и разлюбих и днес съм сам-самичък
со своите безчетни неволи и беди.
 
Аз тъй съм млад и малък, дете бях вчера още,
а вече съм погребал аз своите мечти —
и няма нивга вече цветя да се разцъфнат
във ледната пустиня на моите гърди.

6
Когато звездна вечер припадне над полята,
и летний ден дочезва зад сини планини,
на моя гроб забравен под тъмните дървета
ела, сестрице моя, и тихо приседни.
 
Прохладният вечерник, от дневен сън възсепнат,
мечтателно ще гали припламнали страни,
и тихичко липите в тъмата ще ти шепнат
печалната легенда на моите скръбни дни…

7
Мое малко, свидно цвете,
сетен блян на сетни дни,
ти умираш в жад и пламък,
аз — сред ледени стени.
 
В ранно утро жадни устни
за росица ти разкри —
в ранна младост аз разтворих
за любов и плам гърди.
 
Мое малко, свидно цвете,
сетен блян на сетни дни,
ти умираш в жад и пламък,
аз сред ледени стени.

8
Нощта е бледна, замечтана,
листата шушнат си със жал;
стоя самин в студена стая —
кой би тъгата ми разбрал?
 
Навред край мен са чужди хора,
В света залитнали без свяс,
и няма никой мен да люби,
и никого не любя аз.
 
И в родний край отдавна вече
за мен е споменът узрял,
а може би и нивга някой
за мене там не е милял.
 
Гори гърдите една рана,
горчив е моя скръбен дял.
Нощта е бледна, замечтана —
кой би тъгата ми разбрал?

9
Цветята мрат — сиротните цветенца
от ледний дъх на есенната вечер…
Самин съм аз. И гледам през стъклата:
умрял е зад баири болний ден.
Безшумно мрак припада над земята —
дали ще блесне слънцето за мен?
 
Едва проблясват капки по стъклата —
сълзи са туй за бледний мъртъв ден.
И тихичко покрива мрак земята…
Дали цветя ще цъфнат пак за мен?
Цветята мрат — сиротните цветенца —
от ледний дъх на есенната вечер…

10
Недей, недей…
Отдавна веч сърцето ми е чуждо
за твоите усмивки и сълзи.
Напразно ти се мъчиш да възвърнеш
младенчески несбъднати мечти.
 
В душата ми, където ти бе слънце,
угаснаха последните зари,
и в моя храм, де беше ти царица,
отдавна веч безвластие цари.
Недей, недей…

11
Аз съм сам-самичък сред полята.
Морний ден на залез веч клони.
Нейде там синеят планините —
свиден блен от миналите дни.
 
Тихо нещо шепнат ми листата,
и умилно кимат ми цветя…
Мен са чужди техните привети,
мен са чужди родните поля…

12
Треви, изсъхнали треви
покриват твоя гроб.
                        О, майко,
не дойдох аз поклон да поднеса
на твоя прах свещен. —
Утеха дойдох аз да диря,
аз дойдох да те питам, майко
защо си ме в света оставила самин?
 
Скръб, черна скръб
душата ми потиска.
Измами ме животът, майко!
Без жалост ми окъса той мечтите —
на моята душа цъфтящите мечти.
 
И днес къде? Безцелно аз блуждая
на божий свят по ширните поля
и нямам път, и нямам капка вяра
во своите измъчени гърди.
О, майко, дай ответ: какво, какво да сторя аз,
когото ти остави тук самин?