Българитѣ въ Източна Тракия

[Hatshepsut]

Източна Тракия още говори на български

Чували ли сте за Малък Самоков? А за Търново, Малиград, Павлово, Лозенград? И да сте чували, днес трудно ще ги намерите на картата, защото имената им отдавна са сменени.
Това са стари български градове и паланки, останали в Турция след първата национална катастрофа на България през 1913 г. Добре известно е, че след тази година всички българи от Източна Тракия са изселени на няколко вълни. Последните остатъци от нашите сънародници са буквално изметени от турците през 1926 г., когато остават само няколко стотици семейства в градовете Одрин, Лозенград и Цариград. Към настоящия момент се счита, че българи има само в Цариград и Одрин, като в първия град те наброяват официално 500 души, а във втория са едва няколко семейства.
Дали това е така обаче? Днес да се търсят българи, че и цели български села, в Източна Тракия изглежда безсмислено. От друга страна обаче се знае, че много българи-мохамедани са се изселили от своите села в Родопите и Мизия в един непрекъснат преселнически поток, който трае от 1878 г. до 1989 г. Пристигайки в Турция, те много често са заселвани в празните къщи и села на прокудените от турците българи-християни, особено в тези намиращи се по българо-турската граница. Но какво се случва с тях след преселването им? Фиксирана върху огромната трагедия на тракийските българи, българската историография подминава съдбата на тези наши сънародници, които и до днес продължават българското етническо присъствие в изконната българска Източна Тракия. За да се попълни тази празнина, по инициатива на Милен Врабевски, председател на фондация "Българска памет" и сам той потомък на българи от Лозенградско, през 2011 г. започва неофициална програма за изучаване на съвременното етнографско състояние на областта.
Резултатите, макар и все още непълни, са изумителни. В цели области българският език не просто продължава да е в обръщение, а се използва като домашен и всекидневен. Интересно е, че за разлика от други места на Балканите, където заради асимилационния натиск българите не смеят да наричат езика си български, а македонски, горански, нашенски, помашки и т. н., тук носителите на този говор без колебание го определят като български. Това обаче е само едно от многото впечатления, които може да се придобият при едно пътуване през старите български села и градове. Впрочем, въпреки че всичките им имена са сменени, дори и името на планината Странджа (на турски Йълдъз), новодошлите българи са запазили предишните названия и ги употребяват свободно. От тях може да се научи как се наричат днес Булгаркьой, Пенека, Маглавит, Черешово, Мегалово, Паспалово, Мокрошево, Мидия, Залъф и десетки още други.
При една такова пътуване само преди дни бяха обиколени 23 села и градове, като се посетиха всички странджански села, както и част от одринските, узункюприйските, родостенските, кешанските, малгарските и визенските села. Оказа се, че привидно етнически хомогенната и турцизирана Източна Тракия всъщност е много разнородна по своя народностен състав. Под наложения върху областта тежък турски саван лесно се забелязват отделните етнически групи - българи, татари, бошнаци, сръбски санджаклии, албанци, цигани. Разбира се турците доминират, но всички останали малцинства са почти половината от общия брой, като само българите са около 30%. Невъзможно е да се определи точният им брой поради много причини. Турция не признава никакви малцинства на своя територия и това затруднява каквито и да е проучвания. На второ място сред самите българи има различни форми на самоопределение - от българи, през помаци до турко-славяни. Някои от тях дори твърдят, че произхождат от волжките българи. В Пехливанкьой (до 1913 г. Павлово), град, общински център и 100% населен с българи, срещнахме и твърдението, че първоначално всички българи били мюсюлмани, но впоследствие повечето се "изметнали" към християнството. Само помаците останали верни на исляма и следователно те са най-чистите българи! Парадоксите не свършват дотук. Оказва се, че ако по време на Възраждането на българската народност не и се удаде да се закрепи на брега на Мраморно море, то днес в Текирда (бившето Родосто) и някои околни села има цели български колонии, които си говорят български език. Същевременно в Странджа, ако пожелаете, ще може да чуете прекрасни родопски песни, изпълнявани от местните българи, потомци на преселници от Родопите и Чеча. И ако български език на брега на Мраморно море и родопски песни в Странджа звучат странно, какво бихте казали за сръбски език на брега на Черно море? В гр. Демиркьой (бившия Малък Самоков) на пазара когато поздравиш с "добър ден" ти отговарят с "добър дан". Градчето е населено с преселници от Босна и Санджак, които охотно дават информация за местния етнически състав. "Има бошнаци, има и ваши - помаци, има шиптъри, има цигани". "А турци има ли?" , питаме ние, и чуваме че "турци никада није био, нема ич". Учудването ни, че в един турски град може да няма турци се затвърждава с финалното"нема ич биля". Впрочем, още по-интересно заключение направихме в Пехливанкьой (Павлово). Въпреки че алкохолът в Турция е труден за намиране и скъп за ползване, на пазарчето попаднахме на един пиян човек, който започна да проси пари от нас на български. Продавачът на сергията, пред която бяхме застанали, го изгони безцеремонно и ни се извини заради него, като каза "всички цигани са един дол дренки". След като го питахме не е ли наш, щом говори на български, човекът се разсмя и каза, че и циганите тук говорят на български. Но парадоксите на Източна Тракия не свършват.

Всички местни българи са с изключително добро отношение към България и българите. По най-различни причини (за турците има виза за Европейския съюз) почти никой от тях не е ходил в съвременна България, а когато наши сънародници от тук минават по тези земи, те го правят транзитно по магистралата Одрин - Цариград (дн. Истанбул). Следователно допир от двете страни на границата почти няма, но чувството към нас е трогателно сърдечно. Дори и българските турци, изселили се от страната ни през различни години, дори и тези, тръгнали си през 1989 г., са благоразположени към своята Родина. Пред кметството в люлебургазкото с. Ахмет бей наред с турското се вееше и българското знаме, защото повечето от половината му жители за изселници от Тервелския край. По още нещо си приличат нашите българи и турци там - в отношението им към местните турци. Всички те ги наричат "гаджали" и доскоро, особено помаците, са избягвали дори браковете с тях. Впрочем, както каза един българин в с. Адасарханлъ, Узункюприйско,"когато нашите дедовци бегали насам, мислели че са турци. Като стигнали в Турция, разбрали че са българи."

Четири дни по източно тракийските полета и по странджанските баири, през 23 посетени села и градове, цялото време, навсякъде, говорихме само на български. Не само старите български къщи, които в голямата си част още стоят, но най-вече запазеният жив и мелодичен български диалект на местните българи-мюсюлмани не ни позволиха да усетим, че сме преминали държавната граница. Източна Тракия не е загубена за българщината, тя продължава да говори на нашия език и продължава да обича България. Просто през след 1913 г. българите-християни тук бяха заместени от българите-мюсюлмани. Лошото е, че ако през миналите столетия стотици хиляди българи в околните земи опазиха своя род и език, много повече ги загубиха. Ние българите сме най-големия кръводарител на Балканите. Тук няма нация, която да не е откъсвала и асимилирала части от нас. В най-източния кът на полуострова, където свършва Европа и започва Азия, борбата за запазването на българщината продължава. Въпреки бездействието на българската държава и въпреки упоритите усилия на Турция да довърши започнатото преди столетия потурчване. Защото кръвта вода не става. Или поне не става лесно и бързо. Когато на излизане от Кула, Лозенградско, споделих на изпращащите ни местни българи, че родът ми идва от несъществуващото вече съседно село Крушево, един от тях ми каза - "Че ти си наше българче значи..."

https://kostadin.eu/

[Hatshepsut]

Нов живот за българските църкви в Турция

Министърът на културата проф. Стефан Данаилов откри на 7 януари 2008 г. в българския храм „Св. Георги“ в Одрин библиотека и постоянна експозиция под надслов „Делници и празници на българите в Одринска Тракия“.

Същия ден той обяви официално началото на възстановителните дейности по реставрацията на другата българска църква в Одрин – „Св. св. Константин и Елена“. От нея са останали само руини. За всеобща радост вече са налице необходимите разрешения за реставрацията й.

 

Пътят към Одрин

 Три месеца преди това тръгвам рано сутринта с автобус от Бургас. Този път съм си казала, че не искам предварително да знам къде отивам. Все пак от единствения ден, който отделям за почивка, очаквам само приятни изненади. Начинаеща екскурзоводка срича от няколко листа историята на Турция. Не ми е ясно какво точно виждам през прозорците и накъде сме се запътили, но научавам какво е казал Карл Маркс за Истанбул и колко туристи посещават третата по големина страна в Европа. Както и че на всеки 32 години Турция се удвоява, вероятно населението в нея...

Когато вече сме в Одрин, имам чувството, че всички пътища тръгват или свършват около площада с джамиите. Тук постоянно се тълпят хора, както и на площада, където има фонтани и градина. Пейки няма, но хората не се притесняват да присядат на прашасалата трева.

Тръгваме да търсим българската църква. Информация за нея не виждаме никъде. С безделниците, които висят пред кафенетата и дюкяните, не можем да се разберем. А останалите са в подготовка за шекер байряма. Трудно се сдържам да не нахълтам в някой от дюкяните със сладки изкушения. Засега само снимам витрините за спомен.

Навлизаме в стара българска махала. Минаваме покрай кирпичени постройки и небоядисани тухлени къщи. Пред тях са насядали възрастни жени с шалвари, около тях щъкат малки деца. И двете поколения трудно комуникират на нашия български, но се усмихват широко и ни сочат с ръка посоката, която търсим. Улицата е обозначена – „Свети Георги Килисе Сок.“

Над ниските постройки изведнъж се извисява куполът на българската църква „Свети Георги“. Оградата е варосана в бяло, а храмът е в типичната за късното българско Възраждане архитектура – трикорабна псевдобазилика. След първия момент на прехласване, влизаме в дворче, което след шума наоколо ми се струва райско кътче на спокойствието. В храма палим свещи и слушаме разказа на отец Александър.

Светинята е построена от българската общност в Одрин на площ от около 320 кв.м. До 1940 година църквата е имала постоянен български свещеник, след това богослужения са отслужвали български свещеници от Истанбул.

Отец Александър поема храма след баща си Филип Чакърък, който е поддържал църквата на доброволни начала в продължение на 30 години. Завършва Духовната семинария и Духовната академия в София през 1992 – 2000 г., а през 2001 г. е ръкоположен за свещеник от Старозагорския митрополит Галактион. От началото на 2003 г. Вселенският патриарх Вартоломей дава официално разрешение на отец Александър да служи в Одрин. За една година той извършва огромна работа за получаване на разрешения, ремонт, реставрация и събиране на материали. Реставрирани са иконостаса, амвона, владишкия трон и иконите.

От две години храмът е отворен всеки ден от 9 часа до късно през нощта и приема посетители от всички краища на Турция, България и Гърция. Всяка неделя тук има празнични служби.

Спасената памет

 В храмовия олтар на църквата се съхраняват четири надгробни каменни офицерски кръста, които пазят спомена за “подпоручик Христо Пъргов от Бургас, починал на 10 май 1913 г. в Одрин“; “майор Павел Коняров от 8 артилерийски полк от Ямбол, починал на 20 март 1913 г. в Одрин“; “капитан Александър Горанов от 8 артилерийски полк от Стара Загора � починал на 13 март 1913 г. в Одрин“; “майор Ангел Тодоров, 13 март 1913 г.“ Така гласят надписите върху камъка за четирима от българските герои, превърнали превземането на Одринската крепост във велика победа на нашата армия. В далечната 1913 година на 13 март над Одринската крепост се развял българският трибагреник.

Отец Александър разказва, че край другата българска църква „Св.св.Константин и Елена“ в долния край на Одрин е имало гробище, в което са положени телата на българските воини, загинали по време на одринската епопея. Гробището е било заличено, но някой е извадил и пренесъл тук в църквата тези четири кръста.

На втория етаж на храма „Св. Георги“ е подредена експозицията „Делници и празници на българите в Одринска Тракия“, където са съхранени исторически материали, традиционно българско облекло и много дарени икони.

На третия етаж е библиотеката. Както казва отецът, вярата се крепи и на словото. Фондът наброява около 2 000 книги на български език, дарени от Тракийски дружества, книжарници „Хеликон“ и граждани. Има идея за курсове по изучаване на български език.

https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=282&WorkID=15638&Level=1

[Лина]

    Най – старото свидетелство за основното население на ИТ ни се дава от прочутия Вилхелм Тирски, който през XII век взима участие в третия кръстоносен подох и има възможност да си състави мнение за особения характер на източна Тракия. В. Тирски констатира, че българи населяват цялата Тракия близо до вратите на Цариград. „Българският народ, казва той ясно, заема цялото пространство от Дунава до Цариград”. (Емил де Лавели, La Peninsule Balkanique, том II, 1886г., стр.205).

   Турският пътешественик Евлия Челеби, който след 1651г. пропътува цялата страна от Царигад до Силистра, изброява най – вече български села в Лозенградския санджак и в източната част на въпросната област.

    Филологическите изучавания показват, че българското население от Кешевската и Малгарската каази се е настанило там преди повече от три века. Това се вижда особено, благодарение на факта, че в техния говорим език се е запазило старото българско неопределено време, което е архаично и което е почти изчезнало в почти всички говорими български наречия.

   Учени и пътешественици, които особено през руско – турската война от 1828г. са имали възможност да се запознаят с тази област, ни дават най – пълни сведения върху нейния етнически вид. Най – богати са данните на полковника от генералния щаб Енехолмъ, публикувани в неговия „Бележник върху градовете разположени отвъд Балкана и окупирани от руските войски през славната война от 1829г.”, Петроград 1830г./ Notice sur les villes situées au delà des Balkans. St Petersbourg, 1830
Ето какво пише той за източна Тракия: „От Лозенград зависят 28 села, които броят 1260 български къщи, 470 турски и 20 цигански, или всичко 1750”. (стр.92). очевидно е, следователно, че българското население е било там в абсолютно мнозинство, че е било три пъти по-голямо от турското и че гърците не могли да посочат нито едно гръцко село в тази околия.
По-долу на стр.97, той казва: „В града Виза има 150 турски къщи, 560 български и гръцки, 5 цигански, или всичко 715 къщи. От този град зависят 27 села, от които 9 са населени с българи,нито едно гръцко и незнайно колко турски.
На стр. 100-101 се чете: „От тази паланка (Мидия) зависят 9 села, от които 8 християнски и 1 турско  в християнските села има общо около 800 български къщи и 290 гръцки.

Руски пътеписи на Александър Осипович Дюгамел, превод: http://www.promacedonia.org/rp/rp_10.htm

[Hatshepsut]

Как изглежда днес Източна Тракия?

Как живеят хората в старите български градове и паланки, останали в Турция след първата национална катастрофа през 1913 г., ще ни разкажат доц. д-р Геновева Михова - един от изявените демографски специалисти у нас и историкът Светослав Аджемлерски, уредник на отдел “Нова и най- нова история” в провадийския музей


"Щрихи от утрото" (22.07.2019) - Как изглежда днес Източна Тракия?

[Khan Alcek]

В област Едирне помашкото присъствие е най-силно. Според преброяването от 1935 г. от общо 184 840 жители на областта 7 175 души са обявили помашкия език за майчин. Други 1 199 души са посочили като такъв българския. Това прави 3,88 %. Тази стойност със сигурност е доста под реалната, тъй като само броят на жителите на чисто помашките села е по-голям. В окръг Едирне помашките села са шест: Мусабейли, Йеникадън, Хатипкьой, Демирханлъ, Караюсуф и Каяпа. Помаците в Мусабейли са от Пашмаклийско (Смолянско). Сегашното насе-ление на Каяпа е съставено съставено от потомци на помаци, бежанци от Ловешкия край. Те се изселват от България след Освобождението, поради страх, че в свободна България мюсюлманите ще бъдат репресирани заради събитията по време на войната. От същия произход са и жителите на Хатипкьой. Демирханлъ е било населено с българи християни в началото на XX в. По спогодбите за размяна на население след 1914 г. в него идват помаци от Беломорието.  В самия град Одрин помаците са поне около 15 000-20 000.
   В окръг Сюлоолу се намира голямото помашко село Бююкгердели, което някога е било гръцко. Днес е населено с мухаджири от всички балкански държави, сред които преобладават 80 помашки семейства, произхождащи от Церово и Долно Осеново, Благоевградско и турци от Търговищко. /88/ В окръг Лалапаша има четири помашки села: Синанкьой, Ортакча, Вайсал и Бююкоюнлю (Бююнлю). В последното село, българите мюсюлмани идват през 1914 г. главно от Петвар и Чуреково, но има сред тях и преселници от Девин, Осиково и Тъмръш. Останалите жители са гаджали от Шуменско и мухаджири от Румъния.  В Синанкьой съжителстват българи мюсюлмани, кримски татари и турци. Българите мюсюлмани се заселват в селото в периода 1877-1914 от България и Гърция. До Балканската война, значителна част от населението на селото са били българите християни. /90/ Ортакча е селище изцяло изградено от имигранти.  В него отсядат 10 домакинства от Търговищко (1930 и 1933 г.), 10 домакинства от Шуменско (1935 г.), 20 домакинства от Солунския вилает (1924 – 1925 и 1935 г.).
   В окръг Хавса се намира голямото помашко село Азатль. До 1913 г. в него живеят 80 семейства с 400 жители българи екзархисти. След Междусъюзническата война, населението намира убежище в България. На мястото на православните българи през 1924 г. идват помаци от село Мъждел, област Чеч. В селото има и турци от Разградско, Кърджалийско и Хасковско. Селото има през 2000 г. 1 337 жители. В него традиционни ястия са точена пита, клин и зелник.  Според репортаж на „Нова телевизия“ излъчен на 7 юли 2011 г., Азатль наброява 1 700 жители и е най-голямото помашко село в Турция. Както ще видим по-нататък, това не отговаря на истината. Най-вероятно местни жители са преувеличил пред екипа на родната ни телевизия, който поради незнание е възприел тази самооценка за реалистична. Чисто помашко село е Наип Юсуф. В него помаците са от с. Български Извор, Ловешко.  Село Бакъшлар е основано след Руско-турската война от 15 помашки семейства, най-вероятно също от ловчанската група, а част от жителите на Шербеттар (Шараплар) са помаци от Гръцка Македония, Мъгленско, заселени през 1924 г. В окръга има и още едно помашко село – Абалар.

..............................................................

 Откъс от книгата на Румен Иванов "Българската народност на Балканите - опит за исторически, демографски и антропогеографски обзор". Желаещите да се сдобият с книгата могат да пишат на автора на имейл:  rumen_ivanov1984@abv.bg или тук в сайта на моя профил. Цената на книгата е символична, 10 лв., като доставката е за сметка на купувача.

[Hatshepsut]

Илияна Йотова: В Одрин расте интересът към изучаване на български език

В Одрин расте интересът към изучаване на български език. Това стана ясно при срещата на вицепрезидента Илияна Йотова с директорката и учителка в Българското неделно училище "Иван Вазов" Мария Чъкърък, която ръководи и читалище "Просвета", функциониращо към църквата "Св. Георги", съобщиха от Прессекретариата на Президентството.

"Все повече деца и техните родители искат да учат български не само заради връзката с България, а защото езикът ни е модерен и предоставя възможности за развитие", посочи Йотова.

Тази година в българското училище ще учат 52 ученици, броят им нараства всяка година. От учебното заведение заявиха, че е необходимо изпращането на преподаватели от България. Учебните занятия се провеждат в помещение на читалище "Просвета" - единственото българско читалище зад граница, поради повишения интерес към уроците и заниманията се подготвят още две помещения.

В Деня на Вяра, Надежда и Любов и майка им София Илияна Йотова пътува до Одрин, където посети двете български православни църкви "Св. Георги" и "Св. св. Константин и Елена", изградени с дарения на българи и възстановени с помощта на българските институции, български сдружения и граждани. Църквата "Св. Георги" се нуждае от изографисване.

Вицепрезидентът положи цветя пред паметника на Антим I - първият български екзарх, в двора на църквата "Св. св. Константин и Елена". Паметникът е поставен през 2010 г. от Съюза на тракийските дружества в България. Йотова подари икони на Вяра, Надежда, Любов и майка им София на отец Чъкърък, чиято фамилия стопанисва "Св. Георги", и на Христо Христов, уредник на храма "Св. св. Константин и Елена" и преподавател в Тракийския университет.

https://news.bg/society/iliyana-jotova-v-odrin-raste-interesat-kam-izuchavane-na-balgarski-ezik.html

[Hatshepsut]

Почина отец Александър Чъкърък, радетел на българщината в Одрин

Отец Александър Чъкърък, свещеник в църквата “Св. Георги Победоносец“ в Одрин, е починал тази сутрин, съобщиха от Генералното ни консулство в града.

Отец Чъкърък работи неуморно през годините за опазване на нашите вяра и традиции. За опазването и предаването на идните поколения на българските църква и гробище в Одрин, където почиват и неговите родители.

С активното негово и на съпругата му съдействие през 2008 г. към църквата е открит филиал на Народно читалище “Просвета 1870”-Свиленград. То е първото извън пределите на страната.

Отец Александър Филипов Чъкърък е роден на 15 октомври 1960 г. в гр. Одрин, Турция, в семейството на родолюбивите българи Филип и Елена Чъкърък. Завършва българското училище „Петър Берон“ в Одрин, а през 1992 г. ИЧС „Г. А. Насър“ в гр. София и Семинарията в гр. Пловдив. През 2000 г. се дипломира със степен „магистър“, специалност „Богословие“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През това време е служител в българската болница „Евлогий Георгиев“ в Истанбул, Турция. Ръкоположен е на 27 юли 2001 г. за дякон и на 29 юли 2001 г. за свещеник от Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Галактион и веднага след това на 30 юли 2001 г. е назначен за свещеник в църквата „Свети Георги Победоносец“ в с. Капитан Андреево, Свиленградска област. На 30 юни 2003 г. започва работа като свещеник в църквата „Свети Георги Победоносец“ в Одрин. Филип Чъкърък, който е баща на отец Александър Чъкърък, е потомствен българин, който десетки години доброволно поддържа и стопанисва българската църква „Св. Георги Победоносец“. Двамата организират българската общност и изтъкнати общественици от Одрин за опазване и реставриране на храма. Под ръководство на отец Чъкърък успешно завършват дейностите по реставрация и ремонт на църквата.

https://debati.bg/pochina-otets-chakarak-radetel-na-balgarshtinata-v-odrin/

[Panzerfaust]

Бог да го прости! Българите в Одрин са съвсем малко хора и неговата загуба е огромна!

[Hatshepsut]

Изселниците от България в Турция искат да бъдат организирани повече събития по повод български празници

Изселниците от България в Турция искат да бъдат организирани повече събития по повод български празници. Това е мнението на много от гостите от български произход на организираната работилница за мартеници в националния пресклуб на БТА в Анкара.

Събитието бе реализирано вчера от посолството на Република България в Турция и от Българската телеграфна агенция. В рамките на уъркшопа имаше две сесии за изработване на мартеници. В тях участваха преподаватели и студенти от университета „Бозок“ в град Йозгат, Централна Турция, и от Катедрата по българистика към Факултета по езици, история и география на Анкарския университет. В събитието с голяма радост се включиха хора от различни възрасти, както и деца, включително българчета.

„Мисля, че трябва да се правят по-често подобни мероприятия с наши изселници, които живеят в Анкара. Може да се започне с изселниците в турската столица, а след това да се разпространи и в цяла Турция“, каза пред БТА Тунджай, изселник от Хасково, работещ като експерт в министерството на младежта и спорта на Турция.

Хората трябва да са запознати с тези традиции, защото това са най-ценните културни ценности за българските изселници. От 2017 г. мартеницата бе включена и в нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО, добави Тунджай. Трябва да запознаем повече хората в Турция с нашите традиции, добави той.

Междувременно и преподавателят и докторант по българистика в Анкарския университет Садък Хаджъ каза пред БТА, че според него по-често трябва да се организират подобни прояви, за да може и турските граждани да имат възможността да опознаят България по-отблизо. 

В отговор на въпрос дали хората в Анкара и в други части на Турция знаят какво всъщност представлява традиционната българска мартеница, Хаджъ каза, че предимно в Тракийската част на Турция хората знаят какво е мартеницата.

Хората в Тракия знаят за тази традиция от изселниците от България, разбира се, добави той.

Хаджъ каза също, че в интернет, в частност през Инстаграм, се продават украшения, подобни на българските мартеници, които се наричат „шанс билеи“ или „ашк билеи“ („гривна за късмет“ или „гривна за любов“).

Той също така изтъкна, че все повече се засилва интересът към изучаването на български език в Анкара и като цяло в Турция особено, след като българският парламент прие на първо четене промени в Закона за българското гражданство, предложени от Министерския съвет (новите промени предвиждат задължително условие за придобиване на българско гражданство от лица с български произход да е владеенето на български език - бел. авт.).

Неслихан Картал, българка от турски произход, работеща като преводач и живееща от година и половина в Анкара, също каза пред БТА, че организираната в пресклуба на агенцията в Анкара работилница за мартеници е една чудесна инициатива.

„Хареса ми и фактът, че на двете сесии от уъкшопа имаше изключително много посетители, което бе учудващо за мен. Хареса ми, че имаше много голям интерес, както и че тази традиция е изключително интересна за хората“, посочи тя.

Картал също каза, че някои хора в Турция са чували за мартеницата, но след презентацията в пресклуба на БТА гражданите вече са добре запознати с традицията.

В отговор на въпрос дали е виждала някъде в Анкара да се продават мартенички, тя отговори, че досега не е виждала в столицата да се продават традиционните украшения. Според нея трябва да се организират повече подобни мероприятия в Анкара и други части на Турция с цел популяризиране на българската култура.

„Да, мартенички се използват в Турция, но никой не знае, че това е българска традиция“, посочи тя, като уточни, че от много години в страната се продават мартеници, но никой не знае за произхода им и в частност за „Баба Марта“.

Дилара Динчер, журналист от Анадолската агенция, отбеляза, че тя е запозната с мартениците, тъй като преди време, докато е учила в рамките на проект с българско учебно заведение, от българска страна са били изпратени като подарък мартенички за 1 март. Според нея изработката на мартеници е лесна и приятна.

Д-р Хюлия Доган, която е от български произход и е преподавателка в университета „Бозок“ в Йозгат, коментира, че е останала много доволна от уъркшопа. Тугба Ердоган, която също е преподавателка в университета, отбеляза, че тъй като във висшето учебно заведение следват много чуждестранни студенти, включително българи, е получавала като подарък мартенички.

Д-р Айшегюл Акташ от ВУЗ „Бозок“ посочи, че събитието е изключително приятно и забавно. В отговор на въпрос дали е виждала в град Йозгат да се продават мартенички, тя посочи, че миналата година е получила мартеничка за подарък от нейна приятелка.

Нагихан, учителка по английски език в гимназия в Анкара, пък каза пред БТА, че си е купувала мартенички от различни места в турската столица, но до вчера не е знаела нищо за историята им, а е смятала, че са просто „гривни за късмет“. Според нея изработката на мартеничката е лесна и приятна.

Тугче, студентка в университета „Бозок“, посочи, че изключително много е харесала уъркшопа и е имала голямо желание да се научи да изработва мартенички. Тя добави, че е знаела, че украшението се слага на 1 март, а когато види щъркел, трябва да го свали. Анъл, неин състудент, добави, че в началото на сесията за изработване на традиционните български украшения му е било трудно, но след това му е станало по-лесно и изработката му е допаднала.

Всички участници на вчерашния уъркшоп в пресклуба на БТА в Анкара успяха да изработят красиви мартенички.

https://www.bta.bg/bg/bg-world/625017-izselnitsite-ot-balgariya-v-turtsiya-iskat-da-badat-organizirani-poveche-sabitiy

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите сборника "Тракийските българи във възрожденския периодичен печат":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6909

[Hatshepsut]

Забравената българска военна саможертва в Одрин

Само на няколко минути пеша от българския храм „Свети Георги“ в Одрин се намира българското военно гробище, предаде репортер на БГНЕС.

Одрин – духовно средище на българщината в Тракия

За разлика от храма, който е посещаван и известен на много наши сънародници, гробището, където почиват костите на българските военни, е напълно забравено и почти недостъпно. В момента то се намира в труднодостъпна зона, която е затворена и влизането вътре е почти невъзможно.

В заграденото пространство е поставена плоча през 2007 г. в памет на българските герои, загинали в Балканската война (1912-1913 г.). Според различните данни при битката край Одрин са загинали 1960 български военнослужещи. Плочата е поставена със съдействието и помощта на доктор Иван Чомаков, бивш кмет на Пловдив.

Военното гробище заедно с двете действащи църкви „Свети Свети Константин и Елена“ и „Свети Георги“ са символи на българския дух в Одрин. Към последната църква, която дълги години беше ръководена от покойния свещеник Александър Чъкърък, действа и народно читалище „Просвета“.

Църквата „Свети Георги“ е построена за по-малко от година през 1880 г. Те я разположена в квартала „Къйък“, който е бил населен по това време предимно с българи. Църквата е построена в характерния за Възраждането стил и представлява трикорабна базилика. Първоначално богослуженията са се извършвали на гръцки език, но поради недоволството на българите той много скоро е сменен с български. През последните няколко десетилетия храмът се поддържа от местната фамилия Чъкърък.

Одрин и българската бойна слава

Одрин е значим град за българската история, който днес се намира в близост до границата на три държави. Може би няма друг град в българската история с толкова значими битки и всички приключили с победа на родното оръжие.

Многократно превземан от българите, Одрин за пръв път влиза в пределите на нашата държава още през 813 г. по времето на хан Крум. През следващите две столетия градът е превземан последователно и от царете Симеон и Самуил.

Има две сражения, чието значение ще надхвърли пределите на регионалната история. Това са победата над латинските рицари, спечелена от цар Калоян през 1205 г. и превземането на непревземаемата според германските военни Одринска крепост само за 2 дни през 1913 г. И при двете победи българите със своята храброст и военна интелигентност разбиват митовете за непобедимостта на своите противници. І БГНЕС

https://www.bgnes.bg/zabravenata-balgarska-voenna-samojertva-v-odrin