Българитѣ въ Цариградъ

[Hatshepsut]

„Невидимата общност: православните българи в Истанбул“

Драги колеги и приятели,
на 10 октомври, вторник, от 17:00 ч. в Зала 19, ул. „Московска“ 6А Секция „Сравнителни фолклористични изследвания“ организира представяне на монографията на  доц. д-р Магдалена Елчинова
„Невидимата общност: православните българи в Истанбул“ с участието на авторката, доц. д-р Валентина Ганева Райчева и българи-изселници от Истанбул.

Книгата представя антропологическо изследване на православните българи, родени и живеещи вече няколко поколения в Истанбул. Теренните проучвания, чиито резултати са в основата на изложението, са проведени в мегаполиса в периода 2010–2013 г. Целта на изследването е да се опишат и анализират в дълбочина процесите на формиране и организиране на общността на истанбулските българи, както и на изразяване на етническата им принадлежност. В различните глави се акцентира върху важни аспекти от живота на членовете на общността: паметта за миналото и установяването на предците им в Истанбул; битието им като градско малцинство, част от мултикултурната мозайка в големия град; демографски тенденции и социални характеристики; културен календар. Тези особености се разглеждат в контекста на мегаполиса и на турското общество. Особено внимание се отделя на влиянието на малцинствената политика в Турция, както и на променящите се във времето отношения между България и Турция върху социалните и културните черти на православните българи в Истанбул. Детайлно се проследява начинът, по който те формират и изразяват етническата си принадлежност, като се откроява ролята на религията и на българските места в града на Босфора в тези процеси.



Магдалена Елчинова е доцент по антропология и ръководител на Департамент „Антропология“ в Нов български университет. Докторската си степен получава през 1992 г. в Института за фолклор при БАН, с който е свързано началото на научната ѝ кариера. Води курсове по история и теория на антропологията, антропология на религията, политическа и приложна антропология, миграция и др. Преподавала е също в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград и ПУ “Паисий Хилендарски”. Изследователските ѝ интереси са в областта на етническите и религиозните общности на Балканите, изследването на миграциите и границите, на етнически процеси и национални политики, паремиология и др. Теренният ѝ опит включва изследвания в България, Турция, Македония, САЩ и Израел. Публикувала е над сто статии в български и международни реферирани издания. Съставител е (самостоятелно или в съавторство) на том 3 и 6 на „Антропологични изследвания“ и „Значими имена в антропологията“ (в две части), издания на НБУ, и на няколко тематични книжки на „Български фолклор“. Член е на European Association of Social Anthropologists, Société Internationale d´Ethnologie et de Folklore и е дългогодишен съорганизатор на мрежа „Култура“ в European Social Science History Conference.

Заповядайте на представянето!

https://iefem.bas.bg/

[Hatshepsut]

ЕДИНСТВЕНА ПО РОДА СИ ЦЪРКВА В СВЕТА!!!

Голям концерт с ортодоксална и традиционна българска фолклорна музика ще отбележи 110-годишнината от освещаването на българската църква в Цариград "Св. Стефан".

На 8 септември във Военния клуб по случай празника ще пеят Илия Луков, детски хор "Чучулига" и Смесеният хор на транспортните работници. Входът е свободен. Ще бъде подредена и изложба с фотографии на желязната църква, правени през последните години от български майстори на обектива.

"За нас е изключително важно да приобщим повече българи към усилията ни за запазване и възстановяване на единствения железен източноправославен храм.

Ето защо тази година решихме да организираме концерт, с които да популяризираме историята и значимостта на църквата "Св. Стефан" именно в родината й", казва Жени Лазарова, член на Управителния съвет на фондация "Български православен храм Св. Стефан в Цариград".

Тя е ангажирана с реставрирането на храма и от 2005 г. провежда кампания за набиране на средства за неговото реконструиране.

Църквата "Св. Стефан" в Цариград е осветена тържествено на 8 септември 1898 г. Тя е единствената в света православна желязна църква и един от малкото оцелели железни храмове изобщо.

Тя е големият успех на българите, живеещи в Цариград по време на турското робство, да имат храм, в който да се молят на Бога. Църквата носи името на първомъченик и архидякон Свети Стефан в чест на Стефан Богориди, който през 1849 г. дарява земята за построяването на български храм.

В началото на терена е изграден малък параклис, който след това прераства в самостоятелна църква. По-късно изграденият в двора метох става седалище на Българската екзархия.

На 25 юни 1890 г. султански ферман дава разрешение на Екзархията да построи нов храм на мястото на старата църква. Първият камък е положен от екзарх Йосиф І на 27 април 1892 г. Тъй като теренът е нестабилен, църквата е направена от сглобяеми железни плоскости, изработени във Виена.

От 2005 г. е обявена дарителска кампания за възстановяването на църквата "Св. Стефан", която потъва бавно заради песъчливия терен, на който е издигната, а освен това е разяждана от корозия.

Проблем е и турското законодателство, според което ако държавата реши, че един имот е изоставен и безстопанствен, той става нейна собственост.

Целта на фондация "Български православен храм Св. Стефан в Цариград" е да реставрира църквата и иконописите изцяло. Необходимата за това сума все още не е набрана.

[Hatshepsut]

Желязната църква - българската Голгота край Босфора

Шедьовърът на архитекта Азнавур е на път да се превърне от жива памет в спомен за изгубена светиня."На тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да й надделеят" (Мат. 16:18).

Алегорично, тези думи на Иисус Христос могат да бъдат отнесени и за българския храм "Св. вмчк. Стефан" в Истанбул. Известен още като Желязната черква, той се вписва като своеобразна Голгота на най-прогресивната част от българското общество в средата и края на ХIХ в. - духовници, интелектуални и търговци по време на половинвековната му борбата за самостойна Българска православна църква.

По време на Възраждането в турската столица Истанбул живели над 50 000 българи, сред които хора с европейско възпитание и ориентация, като българинът на турска държавна служба княз Стефан Богориди и адвокатът и философ Лазар Йовчев, сетнешен екзарх Йосиф. Днес те наброяват едва петдесетина, като някои от тях говорят български слабо.

С първи храм сънародниците ни се сдобили през есента на 1849 година. За духовните им нужди княз Стефан Богороди дарил на българската община две свои каменни и една дървена къщи с голям двор в аристократичния кв."Фенер". Година по-рано под влиянието на младотурците (политическо движение в Турция с проевропейска ориентация, б.а.) със султански ферман било позволено на всички етноси в империята свободно да изповядват своите религиозни убеждения и да притежават молитвени домове. Долният етаж на дървената къща бил превърнат в параклис и осветен на 9 октомври 1849 г., а по-късно бил превърнат в храм с патрон свети Стефан - покровителят на дарителя княз Стефан Богориди. Този храм е известен като Дървената църква.

През 1850 г. двете каменни къщи са разрушени, а с материалите от тях е завършен метоха - триетажна сграда с 25 стаи. За известно време в нея се е помещавала първата българска семинария, създадена по инициатива на екзарх Йосиф.

На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис разрешил създаването на Българската Екзархия. Това е и официалната дата на възстановяването на самостоятелността на Българска православна църква. След Освобождението в 1878 г. седалището на Българската екзархия остава в турската столица.

Междувременно на 25 юни 1890 г. бил издаден султански ферман, с който се разрешавало на Екзархията да построи на мястото на дървената църква нова. По инициатива на екзарх Йосиф основният камък бил положен на 27 април 1892 г. Понеже мястото било насип, архитектът Ховсеп Азнавур предложил конструкцията да бъде от сглобяеми железни плоскости. Те били изработени във фирмата на Рудолф фон Вагнер във Виена.

Окончателното сглобяване на Желязната църква приключило на 14 юли 1896 година. Първият, вече готов иконостас, бил върнат, защото поради недоглеждане на възложителите - българската църковна общност, бил изработен по католически образец. Наложило се главният секретар на Екзархията Атанас Шопов и архитектът Азнавур да заминат за Москва, за да сключат договор с московския придворен фабрикант Николай Алексиевич Ахапкин за изработване на нов. Изписването на иконите възложили на московския живописец Лебедев. Във фабриката на Пьотр И. Оловянишиков в Ярославъл били поръчани шест камбани.

Желязната църква "Свети великомъченик Стефан" била осветена от екзарх Йосиф на Рождество Богородично, 8 септември 1898 година. От дървената църква днес е запазен само напредстолния камък от олтара. В двора на "Св.вмчк. Стефан" са погребани Иларион Макариополски, Екзарх Йосиф, Пайсий Пловдивски и Авксентий Велешки.


Помрачена радост при освещаването на Желязната църква “Св. Стефан” преди 110 години

През лятото на 1849 г. княз Стефан Богориди, внук на епископ Софроний Врачански, подарил стария си имот (две каменни къщи и една дървена стопанска постройка) в цариградския квартал "Фенер” на своите сънародници, за да си построят своя църква. Поради липса на средства за строителството й, в долния етаж на стопанската постройка бил устроен временен параклис (прераснал по-късно в храм), в който служили близо половин век.

Едва по времето на екзарх Йосиф I, в началото на 90-те години на ХIХ в., започнало строителството на нов български храм. Първоначално бил заздравен теренът, понеже бил стар насип и на 26 април 1892 г. Тържествено положили основния камък. Архитект на църквата бил арменецът Ховсеп Азнавур, който предложил тя да бъде направена от разглобяеми железни елементи и в случай на поддаване на основите да бъде демонтирана и преместена на здраво място.

Изработването на желязната конструкция било поръчано на металообработващата фирма на Рудолф Филип Ваагнер във Виена. За цялостното построяване на храма българското правителство превело на Екзархията крупната за онова време сума от около 1 млн. златни лева. Окончателното му завършване станало през лятото на 1898 г., като решили да го осветят на 8 септември, на празника Рождество Богородично (Малка Богородица), когато бил и именният ден на княгиня Мария-Луиза.

Научавайки за предстоящото освещаване на храма, хиляди родолюбци от Княжество България започнали да се стягат за път. Столичното транспортно бюро “Запрянов и Давидов” подготвило за целта специален увеселителен влак. До 1 септември 1898 г. били се записали над 3000 души, но радостта им скоро била помрачена. Един грък, доктор в София, “услужливо информирал” Цариградската вселенска патриаршия, че имало опасност под прикритието на туристи в турската столица да пристигнат арменски и македонски атентатори и да направят някои смущения. Патриархът веднага съобщил това на Великия везир и султанът издал ираде (указ), с което забранил отиването на увеселителния влак в Цариград.

Българското правителство, начело с д-р Константин Стоилов, положило доста усилия, за да разсее съмненията по освещаването на българската църква. Едва на 6 септември 1898 г. било издадено ново султанско ираде, с което се позволявало отиването на българи за освещаването на храма.

В 21 часа на 7 септември 1898 г. от гара София потеглил специален пътнически влак с 22 вагона, теглен от парния локомотив “Бузлуджа”. Първоначално туристите били 320, но на всички спирки и гари до границата се качвали нови хора и броят им достигнал 740 души. След гара Пазарджик станало малко произшествие. Поради неизправни спирачки на последния вагон, в който бил багажът на пътниците, възникнал пожар. За щастие бил забелязан навреме, влакът спрял и бързо го изгасили. В Кричим въпросният вагон бил подменен и багажът прехвърлен в него.

На гара Харманли увеселителният влак се забавил три часа, понеже не всички пътници имали визирани тескерета (пътни паспорти). Истинска трагедия обаче ги очаквала на гара Мустафа паша (дн. Свиленград), където пристигнали по обяд на 8 септември. Там туристите били забавени четири часа и ги глобили за нередовни документи. Едва след намесата на одринския валия (областен управител), който наредил глобата да бъде намалена десет пъти (от 5 лева на 50 стотинки), потеглили отново. Всички пътници били гладни и жадни, защото почти никой не си носел суха храна, а организаторите на увеселителния влак изобщо не се сетили да поръчат композирането на вагон-ресторант.

След това безславно и изнурително пътуване българският увеселителен влак спрял на гара Сиркеджи в Цариград в 7 часа сутринта на 9 септември 1898 г. Пътуващите в него туристи пропуснали освещаването на храма, което станало предния ден при изключителна тържественост и при стечението на многоброен народ. За да компенсират закъснелите български гости, църковното настоятелство и екзархийското ръководство отслужили същия ден (9 септември) от 9 часа тържествена литургия. Отново служил екзарх Йосиф I в съслужение с осем митрополити и много други духовници. След службата в стария метох екзархът приемал и благославял българските туристи, като им пожелавал благополучно и безпрепятствено завръщане в отечеството.

Послеслов:
Век по-късно, през 1998 г. честване на 100-годишнината от освещаването на Железния храм почти нямаше. На 8 септември 1998 г. българският храм на брега на Златния рог беше заключен и самотен. Тамошното църковно настоятелство още през месец юли беше решило честването да бъде отложено за края на месец октомври. Причините за това отлагане бяха две. Първата и най-важната е, че въпросното настоятелство бе новоизбрано (преди повече от половин година) и не е имало време да сезира турската администрация за предстоящия юбилей и да поиска разрешение за отбелязването му. Втората е, че цариградските българи не могат да се съберат на 8 септември, понеже са в отпуск и отсъстват от града.

Затова на 8 септември 1998 г. в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски” под егидата на тогавашния вицепрезидент Тодор Кавалджиев се проведе скромно честване на този юбилей. Съмнения възникнаха, дали в края на октомври цариградските българи ще отбележат 100-годишния юбилей на историческата българска църква “Св. Стефан”. Те бяха породени от следното обстоятелство. Тогавашното църковно настоятелство бе изпратило покана до Българския патриарх Максим да вземе участие в предстоящото честване. От страна на Св. Синод пък писаха, че патриарх Максим ще присъства при условие, че бъде поканен и Вселенският патриарх Вартоломей. Очерта се да не бъде поканен нито Вселенският патриарх, нито Българският патриарх Максим, а цариградските българи да проведат съвсем скромно честване в интимна домашна обстановка. Но и това не стана, защото тогава имаше тържества по случай 75 години от провъзгласяването на Турция за република, а цариградските българи са турски поданици....

И сега, 110-годишнината от освещаването на Желязната църква премина толкова вяло, че не си струва да влизам в подробности...

Ст.н.с. д-р Христо Темелски

http://www.pravoslavieto.com/poklonnichestvo/istanbul/zheljaznata_tsarkva/index.htm

[Hatshepsut]

Желязната църква "Св. Стефан" в Истанбул отново в пълния си блясък

След шестгодишен ремонт, в края на годината ще приключи окончателно цялостната реставрация и укрепване на българската църква в Истанбул "Свети Стефан", известна като Желязната църква, чийто патрон чества днес целият християнски свят. Почитта към свети Стефан е голяма, тъй като той е първият мъченик за християнската вяра, заради което е наричан първомъченик.

През тези години близо 40 строители и реставратори от Турция са направили всичко възможно и върнаха блясъка на храма, който се издига величествено в кв. "Фенера", на брега на Златния рог.

Официално църквата ще отвори врати на 7 януари 2018 година, за което се очакват българският премиер Бойко Борисов и президентът на Турция Реджеп Ердоган, десетки българи, както от България, така и от българската общност в Истанбул. Това каза за БТА главният архитект на проекта Фекрие Булунмаз.

През 2018 година храмът става на 120 години и по думите й спокойно вече може да издържи на времето поне още 100 години.

Върнат е целият блясък на вътрешността на църквата, като всеки елемент е свален, номериран, реставриран и върнат на първоначалното си място. Не са щадени труд, умения, знания.

Най-трудно, според Булунмаз е началото, когато след обстоен оглед се оказало, че колоните в основите са силно корозирани, а някои и напълно разрушени. Преди това се е мислело, че ръждата е само повърхностна.

Реконструкцията започва от носещите колони, като някои от тях са подсилени, други, към които ръждата е било по-безмилостна, са сменени с нови, по-големи. Ако това не беше направено сега, до 10-20 години църквата щеше да се срути, категорична е архитектката. Ремонтът не само че връща блясъка й, но връща на 100 процента оригиналността на сградата от нейното построяване.

Реставрационните дейности се извършват по нови технологии

Реставрационните дейности се извършват по нови технологии, използват се бои, издръжливи на корозия, а новите тухли, които са вложени в основата на църквата, са изработени от материали, близки до тези на оригиналните.

Ремонтът започва през 2011 година, прекъсва за кратко време заради смъртта на предприемача и продължава две години по-късно с нов строител. За това община Истанбул отпуска 15 милиона лири, от които до момента са усвоени 12 милиона. Останалата част от сумата ще бъде вложена в довършителни работи и за реконструкцията и облагородяването на двора на църквата.

Ремонтът се забавя и заради лошото време, което многократно принуждава реставраторите и строителите да спират работа. Най-тежка според строителите е била работата, свързана с носещата конструкция, както и с камбанарията, която според тях досега е останала като по чудо на мястото си.

Църквата "Св. Стефан" е единствена православна желязна църква в света

Желязната църква е единствената православна по рода си в света. Храмът се състои от железни елементи с общо тегло 500 тона, сглобена на принципа на Айфеловата кула. Всички елементи са захванат към основите с около четири милиона болтове, гайки и нитове. От дърво е само част от конструкцията в основата и иконостасът.

Храмът е докаран на части с влак до Триест и оттам с кораб до Истанбул. Същите инженери са изработели още две идентични на тази църкви, които били за Австралия и Румъния. Първата потъва в морето по време на транспорта, а втората е унищожена при бомбардировка.

Така "Св. Стефан" остава единствената православна желязна църква в света. Тя е висока 15 метра, като камбанарията й дава още 5 метра височина. Тя е на два етажа, има и подземие, с обща площ 500 кв.м.

Църквата е построена в имот, дарен през 1849 година за българските черковни нужди от княз Стефан Богориди, влиятелен османски чиновник, българин в Цариград. Основният камък на храма е поставен на 27 април 1892 година, две години след като за това е издаден специален султански ферман. Църквата е осветена от екзарх Йосиф на 8 септември 1898 година, празника на Рождество Богородично, и неин патрон става архидякон и първомъченик Стефан.

Иконостасът на храма и камбаните за изработени в Русия

По думите на арх. Булунмаз в архитектурно отношение отвън църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил. Тя е трикуполна и с кръстообразна форма, олтарът е обърнат към Златния рог, а над притвора се издига камбанарията. Интериорът е изработен също във Виена и включва коринтски колони, ангелчета и флорални мотиви, които са завинтени към металните части.

Изящество и сдържано великолепие излъчва иконостасът, изписан в православен стил от руски майстори от фирмата на Николай Ахапкин, пак там, от художника Клавдий Лебедев, са изписани и иконите. Шестте камбани, две от които звучат и днес, също са отлети в Русия, във фабриката на Пьотър Оловянишников.

Според Дениз Кахраман, контрольор на изпълнението на проекта, желязната църква е уникален обект и трябва да бъде спасена. Той е категоричен, че никой никога в Истанбул не е говорил за това тя да бъде преустроена в джамия или в нещо друго. Това е просто културно наследство и ние работим по него и с уважение към религиите, допълва архитектът. Историческа стойност имат и останалите дарени икони и църковна утвар.

Това, което се получи след реставрацията е уникално, твърдят строителите

Творението, което се получи след реставрацията, е чудесно и аз вече съм свързана с този храм и цял свят разбра това, казва Фекрие Булунмаз. Тя е категорична, че до официалното откриване външни лица не трябва да влизат вътре и целият й блясък остава тайна до 7 януари.

Това е най-сериозната реставрация на храма, като до момента са правени частични, повърхностни ремонти, които според Булунмаз в по-голямата си част са попречили, отколкото помогнали за укрепване на сградата. Използваната техника за заваряване по детайлите преди е една от причините за по-скоростната корозия на метала, твърди архитектът.

Баш майстор сред реставраторите е 72-годишният Халюк Йозгюдер, който работи на обекта през последните четири години. През това време е преживял няколко сериозни заболявания - рак, сърдечна недостатъчност, отрязал си е два пръста на ръката, но след всичко се е изправял и отново се е връщал на строежа. За БТА майсторът уточни, че работата е успешна, защото е работено в екип и тримата, с Булунмаз и Кахраман, заедно са решавали кое как ще стане. Той не скрива, че крайният резултат от реставрацията е учудил и самия него и продължава да се пита как са успели да възстановят едно към едно всеки детайл.

Майсторът твърди, че освен умения за това е необходимо и търпение, а преди да се взема решение, всичко се е премисляло, което му е струвало стотици безсънни нощи. Когато приехме задачата, църквата беше в такова състояние, че не знаехме откъде да започнем и кое да изкараме като по-спешно - беше пред разрушаване, добавя реставраторът.

По време на работата не го спират заболяванията, защото по думите му живее и работи по съветите на баща си - започнеш ли една работа, трябва да я докараш до край. Най-малкото защото това е църква, единствена в света и ако не е реставрираме и не й дадем отново живот - кой ще го направи?, пита риторично майсторът. До момента е работил и на други храмове, предстои му работа и по Синята джамия.

Чувствах църквата като свой втори дом, дадох всичко от себе си и съм доволен и горд от резултата, казва Халюк Йозгюдер и скромно добавя "никога не съм работил между другото и просто да бъде свършена работата, а така, че това да стане по най-добрия начин".

В двора на българската църква в Истанбул "Св. Стефан" са погребани българските църковни дейци Иларион Макриополоски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки и Паисий Пловдивски. След откриването тя ще бъде действаща църква и в нея ще бъдат отслужвани редовно празнични литургии.

Прочети още на: https://www.dnes.bg/notifikacii/2017/12/27/jeliaznata-cyrkva-sv-stefan-v-istanbul-otnovo-v-pylniia-si-bliasyk.363436

[Hatshepsut]

Островът на цариградските българи

70-годишни ученици вече четат и пишат на майчин език

Неделното училище раздвижи общността в Истанбул

Преди два века най-много българи извън пределите на родината е имало в Цариград, днешен Истанбул. Българското "нашествие" започнало в края на ХVIII век, когато в търсене на по-добър живот много градинари, занаятчии и търговци се установяват в града. Постепенно се обособила българска колония, която пък основала Българската цариградска общност. Така през ХIХ век в Цариград българите наброявали над 40 000 души. Открито е първото българско училище. Как стоят нещата в Истанбул днес, два века по-късно? И какво е останало от многобройната някога българска колония? "Стандарт" потърси отговорите на място.

В Истанбул има едно място, което всеки българин трябва види. Макар че се намира в центъра на многомилионния град, то е далеч от неговото ежедневие и динамика. Дуварите му не допускат лудницата на града и пазят българския дух вече няколко века. Това е Екзархията - домът на цариградските българи, които са като едно голямо семейство. Днес българската православна общност наброява около 1000 души, като повечето са трето или четвърто поколение наследници на стари цариградски фамилии от османско време. Срещата с тях не се забравя.

"Събираме се всяка неделя", казва с усмивка 50-годишният Христо Копано, чийто прадядо е българин, преселил се някога в града от днешна Гърция. В 10 сутринта започва службата в църквата "Иван Рилски", на която идват дори християни и от други държави. След службата хората сядат на раздумка. Има и обяд. Чува се основно турска реч. "Така е. Говори се повече на турски. От старата общност няма хора, които да са родени в България. Между нас си говорим на турски, защото ни е по-лесно", уточнява отново с усмивка, но на добър български Христо. От година и половина обаче все повече от идващите в неделя макар и плахо започват да говорят езика на предците си, защото Екзархията е подслонила българското неделно училище.

На 25 януари 2015 г. по инициатива на генералното консулство на България в Истанбул се създава училище за нуждите на децата от българската общност в града. Решено е то да носи името "Св. св. Кирил и Методий", както се е казвало първото българско училище, открито през 1857 г. в Цариград. Целта е да се провежда качествено обучение по български език и литература за деца и възрастни и да се организират дейности за съхраняване на националното самосъзнание и българската културна идентичност на българите в Истанбул.

"Последното българско училище тук е било закрито през 1973 г. Оттогава до началото на миналата година имаше срив в изучаването на българския език, а потребност имаше", казва генералният консул на България в Истанбул Ангел Ангелов. От лятото на миналата година училището е официално вписано от Министерството на образованието. Днес то се посещава от 30 деца в смесени групи от 1 до 4 клас и от 4 до 12. Освен български, литература, география, е предвидена и извънкласна дейност. Провеждат се кръжоци по народни танци, класическа музика и изобразително изкуство. "Продължаваме традиция, поставена преди векове", уточнява генералният консул. "Водят се курсове по български и за възрастни. Имаме и ученици на над 70 години. Над 30 души са, които вече могат да четат и пишат", добавя с гордост той.

Курсовете за възрастни се водят от директорката Невин Даудова. "Иначе всички преподаватели се отнасят сериозно и с голям професионализъм. Другата ни учителка е Лили Маджарова, а Петър Цонев, който е автор на много учебни пособия, е стожерът на училището", казва още генералният консул.

В часовете по класическа музика децата свирят на пианото, което е било в първото българско училище. С голям ентусиазъм те посещават и часовете по изобразително изкуство. "В момента работим по един конкурс, обявен от Държавната агенция за българите в чужбина. По принцип рисуваме повече за удоволствие. Все пак съчетаваме полезното с приятното и целта е покрай удоволствието децата да научат нещо", разказва учителката по изобразително изкуство Павлина Копано. "Правим апликации, маски. Има ентусиазъм. В неделя училището не е училището, което е през седмицата. Въпрос на желание да дойдат. Щом са тук, значи имат желание да го правят", добавя с усмивка тя.

Срещите в неделя крепят общността. Докато децата учат, а възрастните пият турско кафе с раздумка, някои от мъжете играят футбол на игрището. Хората са заедно до ранния следобед и всички са единодушни, че неделното училище е събудило и раздвижило общността на цариградските българи.

Поддържането на духа е най-важното

Целта ни е да не се загуби паметта за традициите ни, казва Петър Цонев

- Господин Цонев, представиха ви като главен стожер на българското училище. Така ли се чувствате?

- Това звучи много приповдигнато. Не бих казал, че съм главен стожер. Аз съм просто един учител. Приех задачата от генералния консул, който ми предложи да преподавам български език и литература. Не само защото за мен е чест, но и удоволствие. Липсваха ми контакти с българската общност в Турция. Тук всеки българин води особен начин на живот. От една страна, е носталгията, от друга невъзможността да практикуваш собствения си език.

- Помните ли първата среща с учениците?

- Първите ми контакти с учениците ме пратиха на седмото небе. Беше невероятно. Отвсякъде българска реч, макар че всякакви диалекти, тъй като всеки носи диалекта на предците си. Част от преселниците тук говорят македонския диалект.

- Освен децата има и курсове за възрастни...

- Има и те са много важна част от нашата работа. Води ги ръководителката на училището Невин Даудова. Това са курсове за българите от диаспората, които се провеждат следобед в неделя. Това, което ни впечатлява и ни мотивира да работим, е желанието на самите ученици да научат български и въпросите, които задават.

- На каква възраст са тези курсисти?

- Има и такива, които са в доста напреднала възраст. Езикът, който говорят, е този, който са научили от родителите си. В повечето случаи е диалект. Някои от тях са учили език от учебници от 1943 г. Вижте, когато езикът се говори в едно затворено общество, каквото е семейството, той застива. Тези хора използват чисто български думи, които са изпаднали от употреба. Тези думи са разбираеми за мен, но това, което аз използвам, не е разбираемо за тях. За тях е удоволствие, че слушат българска реч и можем да се разбираме на български. Тук се чувстваш като на някакъв остров в Турция, който е част от България.

- Как бихте описали като място Екзархията?

- Това е оазис на спокойствието на фона на това напрежение по улиците и стълпотворение от хора и конгломерат от проблеми. Тук цари спокойствие. Усмихнати хора, между които има разбирателство. Това е нещо, което трудно може да се открие в Истанбул.

- Какви са децата в училището?

- Работя с ученици от основния курс. Те са много будни. През седмицата ходят в друго училище, но въпреки това в неделя идват с желание. Следваме учебните програми, които са направени така, че българите да запазват българския дух, да възпитават българчетата. Учим ги не само да говорят, пишат и четат, но и да мислят на български. Всичко, свързано с България, е важно за нас. В Екзархията се провеждат български вечери по различни празници, което е също повод за коментар в училището. Целта е да не се изгуби паметта, която имат българите за традициите. Едно малко островче на българщината е това място. Това е едно историческо място. Часовете по рисуване, музика и народни танци се провеждат в сградата на Екзархията, където има пиано на над 100 години. Мирише на история на това място, което е още един повод и стимул за нас и създава едно особено усещане.

- Кое е най-важното за вас?

- Учениците идват с желание. Казват ми "даскале". Приемат ме с отворени обятия. Има деца, които са доста отдалече. Обаче идват. Това ме впечатлява и задължава още повече. Не ми е все едно какво им давам на тези деца и на какво ги уча.

- Налага ли се да използвате турски в часовете по български език?

- Имам ученик, който учи в турско училище. Много добре се справя с четенето и говоренето на български, но има проблеми с писането. Той е в шести клас и понякога му давам примери на турски. Случвало ми се е с деца на изселници в началото да им обяснявам нещата на турски. Използването на турски е дотолкова, че да се дават примери за учениците, които го владеят и учат в турско училище.

- Как бихте обобщили основната цел на вашите часове?

- Да поддържаме българския дух. Това е много важно, особено в Турция. Много е важно да имаш възможност макар и веднъж седмично да се срещаш да говориш, ако щеш, само да се видиш с други хора, които говорят български.

- Приемате ли го като мисия?

- Разбира се. Още с идването си в Турция като преподавател в Тракийския университет в Одрин имах такова чувство. Винаги съм си мечтал да направим повече добри неща за популяризирането на българския в Турция. Тук имаме такава възможност.

Екзархията пази фермана за независимата църква

Сградата на Екзархийския дом е построена в периода между 1850 и 1860 г. Първият й собственик е Себих бей, който е турски паша от арменски произход и един от членовете на парламента. През 1907 г. екзарх Йосиф прави споразумение със семейството и купува имота. Сградата е ползвана от 1907 г. до края на Балканската война като център на българската църква. След това екзарх Йосиф и всички владици напускат Истанбул, но оставят екзархийски наместник. Днес собственик на сградата е българската православна общност в Истанбул. Тук се намират църквата "Иван Рилски", неделното училище, канцелариите на свещеника и настоятелството, дружеството "Радост", салон за 350 души, където стават събиранията за празници и тържества. Има спортно игрище, а градината е 6 декара. В Екзархийския дом има копие на прочутия ферман, с който султан Абдул Азис признава българите като отделен етнос с право на самостоятелна църква начело с български духовен глава. Ферманът е издаден от Османската държава на три езика - български, старотурски и гръцки от 1870 г. Пианото е от старото българско училище "Екзарх Йосиф Първи", което се е намирало в квартал Пера.

https://www.standartnews.com/svyat/ostrovat_na_tsarigradskite_balgari-326002.html

[Hatshepsut]

По следите на "Цариградските българи"


Журналистката Верджихан Зифлиоглу

„Турското общество не знае много за българите“, твърди авторката на „Децата на загубеното време - Истанбулските българи“

За мнозина не е известно кои са истанбулските или българите от Цариград, както българи, руси и други славянски народи исторически са наричали града край Босфора.

В периода, в който Истанбул е бил столицата на Османската империя, към града се стичат хора от всички националности в империята, включително и българи. Постепенно, от края на 18 в. нататък, започват да пристигат опитни млекари, зеленчукопроизводители, занаятчии, пекари и хлебари, които се прочуват с уменията си и стават неразделна част от социалната тъкан на града.

Образувалата се общност играе важна роля в развитието на българската просвета, както и борбите за създаване на независима от гръцката българска църква. В края на 19 век общността на цариградските българи има значителен принос за изграждането на уникалната Желязна църква на брега на Златния рог в Истанбул. В апогея си общността е наброявала около 40-50000 души и историци се шегуват, че Истанбул е бил градът с най-многобройно българско население по това време.

Постепенно обаче, след създаването на Третата българска държава (1878 г.) и особено след Балканските войни, много от цариградските българи напускат Истанбул в посока към България. Връзките с България на тези, които остават, са силно затруднени през Студената война когато Анкара и София са от двете страни на Желязната завеса.

Значение за намаляването на българската общност в турския мегаполис има и затварянето на последното българско училище в Истанбул през 1972 г. В наши дни са останали едва около 400 души, казва Верджихан Зифлиоглу.

Изпълнената с превратности история на тази общност е привлякла вниманието на младата турска журналистка, която е автор на наскоро излязла книга „Децата на загубеното време & Истанбулските българи“.



В интервю за Радио България Верджихан Зифлиоглу си спомня, че когато е била малка, баща ѝ е показал красивата сграда на Българската Екзархия в Истанбул. По-късно като журналист в популярния вестник „Хюррийет“ тя започва проучване по темата, вследствие на което се ражда книгата ѝ. Турското общество не знае много за българите в Истанбул, казва Верджихан Зифлиоглу:

„След излизането на книгата, която стана една от най-четените в голяма верига книжарници в Турция, много хора бяха шокирани в пълния смисъл на думата и ми задаваха въпроси за това кои са тези „истанбулски българи“ – дали това са турците, преселили се от България в Турция по различно време или дошлите след 1990 г. като трудови имигранти от България хора от турски етнически произход.“

Това, че информацията за българите в Истанбул е оскъдна, според Верджихан Зифлиоглу е „голяма загуба от историческа гледна точка“. За да я компенсира, тя започва да изследва „човешките дири в историята“ чрез разговори с членовете на общността. Акцентира и върху силното влияние на Вселенската патриаршия в Истанбул върху българската общност в града. От друга страна, произходът на много от цариградските българи е от земите на географската област Македония, които тогава са били в рамките на Османската империя, а днес са разпределени между България, Гърция и Република Северна Македония. Поради това, мнозина от днешните цариградски българи имат интересна смесена идентичност, смята турската журналистка. Желанието ѝ е да покаже, че „без значение на расата, религията, трябва да защитаваме малцинствата във всяка култура, тъй като всеки човек и всяка култура остават своята следа в историята.“

Както разказва Верджихан Зифлиоглу, „нямам машина на времето, но се опитвам да се върна назад в историята със средствата, с които разполагам“. Книгата „Децата на загубеното време & Истанбулските българи“ за нея е тази капсула за пътувания във времето.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101354427

[Hatshepsut]

Неделното училище в Истанбул обединява българската общност


Снимка: НУ „Св. св. Кирил и Методий“

В Българското неделно училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Истанбул учат 49 ученици. Училището е основано по инициатива на Българското генерално консулство в Истанбул за нуждите на децата от българската общност и има за цел да организира обучение на роден език за деца и възрастни, и да съхранява националното самосъзнание и българската културна идентичност на сънародниците ни в космополитния град.

Директорката на българското училище Невин Ачикбашиева каза, че децата изучават български език и литература, история и цивилизации, география и икономика.





https://bnr.bg/kardzhali/post/101541284

[Hatshepsut]

БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ОБЩНОСТ В ИСТАНБУЛ - ИСТОРИЯ И ПЕРСПЕКТИВИ

Автор: Боряна Бужашка

Българи започват постепенно да се установяват трайно в османската столица в края на 18 век в опит да избегнат размириците в Османската империя, и по икономически мотиви – в търсене на по - доходоносно препитание. В Цариград те се занимават с различни занаяти – градинарство, млекарство, фурнаджийство, сладкарство, златарство, шивачество. През първата половина на 19 век според различни сведения, броят им достига до 80 000 души. Цариград като столица на Османската империя постепенно се превръща и в средоточие на българската интелигенция и търговия в периода на Възраждането, център на църковно - националното движение. В годините след Освобождението / 1878 г./ и Съединението / 1985 г./, когато по- голямата част от едрите търговци и интелигенцията напускат Цариград и се преместват в новата българска държава, цариградската българска общност постепенно загубва възрожденския си облик. Придошлите от Македония и Тракия след Илинденско-Преображенското въстание /1903 г./, Балканската /1912 г./ , Междусъюзническата /1913 г./ и Първата световна война /1914 – 1918 г./ - в основната си част селско население, сравнително заможно, с традиционни стопански връзки с османската столица – изместват родените в Цариград или дошлите от Тракия и Дунавската равнина българи. В мнозинството си общността е попълнена от българи , произхождащи от областите на Егейска Македония /60%/, Вардарска Македония /18 %/ от Одринска и Западна Тракия /6 %/, както и от България. В периода след края на Първата световна война малкото останали българи от Лозенградско също се установяват в Цариград, подгонени от безработицата.

Общността не се ползва със специален статут. Съгласно т. А от Протокола към Ангорския договор между Царство България и Република Турция от 1925 г. турските граждани с християнско вероизповедание, чийто майчин език е български, се признават за принадлежащи към българското малцинство и се ползват от всички разпоредби за защита правата на малцинствата в Турция, предвидени в Лозанския договор. Въпреки това, на практика турската държава е ограничила едностранно обхвата на действие на Лозанския договор до общностите на арменците, евреите и гърците.

Според Конвенцията за установяване между България и Турция, която е неразделна част от Ангорския договор, българските граждани имат право да се установяват на постоянно местожителство в пределите на Турция. Фактически обаче правното положение на българите зависи от излезлите след тази конвенция закони и разпореждания. Така на първо място трябва да се постави закон № 2007 от 1932 г. по силата на който професиите и занаятите които могат да се упражняват от нетурски поданици се свеждат до минимум. Те могат да бъдат предимно градинари, цветари, млекари, шивачи, търговци, обущари. Това довежда до масово изселване на чуждите граждани от Турция. През 1932-33 г. от Турция са се изселили в България към 3500 души българи, а останалите започват да се занимават изключително с градинарство, цветарство и млекарство. Друг закон засягащ пряко българските граждани е турския закон за гражданството. Този закон изцяло е насочен към ликвидиране на съществуващите в Турция колонии от нетурски поданици, тъй като постановява неизгодни за нетурските граждани условия.

След като около 3 000 цариградски българи участват в Първата световна война на страната на България, те се завръщат в Цариград с издадени български паспорти , в които са вписани и всички членове на техните семейства. Така по- голяма част от местните българи получават българско гражданство. повечето от тях впоследствие /през 70-те г./ получават и турско гражданство в опит да избегнат периодично прилаганите рестриктивни и репресивни мерки срещу други малцинства , както и поради чисто практически причини.

До Втората световна война турските власти разрешават входни визи на българските граждани от пределите на България да идват и се установяват на постоянно местожителство в Турция. Със започването на войната влизането и установяването на местожителство става с предварително разрешение на турското министерство на външните работи. След 9 септ. 1944 г. ограниченията по отношение на българските граждани се засилват и Конвенцията за установяване на практика е суспендирана. Установяването на български граждани на местожителство в Турция е абсолютно забранено. Български гражданин напуснал пределите на Турция няма право да се завърне обратно, ако предварително не е получил разрешение от Министерство на вътрешните работи в Анкара. Влошените българо-турски отношения след 50-те години на ХХ в. довеждат допълнително до дискриминационни и ограничителни мерки по отношение на българските граждани. Повечето от българската колония в Цариград не разбират промяната, настъпила в България на 9 септември 1944 г. За тях смяната на правителството и новият обществен строй нямат значение. Както пишат дипломатическите представители, за българската колония България е родина, в която могат да се върнат, ако положението в Турция стане тежко. Въпреки това върху тях се отразяват редица репресивни мерки, произтичащи от блоковото противопоставяне между двете държави. Българските граждани в Турция не могат да придобиват чрез покупко-продажба или друг акт недвижими имоти, но могат да ги стопанисват. Те не могат да се снабдяват и с крепостни актове за недвижими имоти, които наследяват по закон или завещание. Те не могат да разполагат със сумите, представляващи стойността на техни имоти поради отчуждаване за обществена полза, продажба по съдебен ред и др. Тези суми остават блокирани в Централната турска банка. Това е контрамярка на национализирането на недвижими имоти на български граждани с турско самосъзнание в България по време на национализацията през 1947 г.  Подобни ограничения няма срещу гражданите в Турция от капиталистическите страни.

Като език на общуване в ежедневието сред цариградските българи се е наложил турският. Това е така, защото обучението по български език е до 1930 г. То се извършва в Метоха, в историческото училище „ Кирил и Методи“ и в българското училище „ Екзарх Йосиф I „ в кв. Пера , днешен Бейоглу/. Законът за образованието на малцинствените групи, живеещи в Турция, от 1934 г. изисква всички деца от такива групи , които имат турско гражданство, задължително да получават началното си образование в турски училища. Това води до чувствителен спад в броя на учениците в българското училище. Училището „ Екзарх Йосиф I“ успява да продължи да функционира до 1970 година, когато завършва последният му випуск. Цариградските българи на средна възраст обикновено говорят български диалект, който са усвоили единствено в семейна среда. Принадлежащите към поколението, което сега е на около 20-30 години и по- малко, в повечето случаи или само разбират, но се затрудняват да говорят, или пък не знаят никакъв български език. В общността има не повече от 10-15 души, които могат да се изразяват писмено на книжовен български език. Това положение е пряк резултат от липсата на възможност за изучаване на български език през последните 45 години.

Членовете на общността пазят родовата памет за българския си произход и се идентифицират като българи. В дипломатическите документи на българските консули се прави и една важна забележка по отношение на колонията- за нейното отношение към Гърция и Югославия. Като се има предвид, че 90 % от българите в Цариград са от Македония , за своя родина те признават България , и винаги и навсякъде подчертават, че са българи. „ За гръцките и сръбските жестокости, дискриминация и фанатизъм говорят с нескрита злоба. Живеят с надеждата, че България рано или късно ще пристъпи „ с оръжие в ръка“ за освобождаването на брата-роб от Егейска и Вардарска Македония.“ Съществуването на колонията се оценява „от голямо национално значение“ и се настоява за сключване на консулска конвенция между България и Турция и премахване на рестриктивните за българите наредби на турските власти.

При оценка на проявите на национална идентичност сред цариградските българи би следвало да се отчитат специфичните и трудни условия, в които общността е поставена да оцелява от 1878 г. насам и срещаните от нея трудности и препятствия. Това е общност формирана при качествено различни условия, преживяла ограничителните мерки в турската република срещу малцинствените групи, фактическото прекъсване на връзките с България, първо в периода 1915 – 1923 г., а след 1944 г. за повече от 40 г. в условията на блоковото противопоставяне. Особено изпитание за членовете на общността е периодът на „ възродителния процес“  и годините на антибългарска кампания, когато те попадат в социална изолация и понасят негативите от политиката на комунистическото българско правителство.

Като цяло цариградските българи се причисляват към средната класа на турското общество. В основната си част са дребни търговци, собственици на магазини, заведения и ателиета, служители в чуждестранни компании Липсват крупни и известни бизнесмени, както и видни интелектуалци и хора на изкуството. Повечето от цариградските българи имат близки и роднини в България – основно в София, Варна и Пловдив, с които поддържат редовни контакти. Част от тях имат бизнес с България и редовно посещават страната. Не са изолирани и случаите през последните години на закупуване на имоти в България.

Преобладаващата част от членовете на общността са турски граждани. В последните 10-15 г. има отчетливо засилен интерес към получаване на българско гражданство. Част от членовете на общността, които са родени в територии, попадащи в днешна Гърция, са се възползвали от възможността да получат и гръцко гражданство, на основата на което получават и социални пенсии.

Църквата има много силно присъствие в живота на цариградските българи и е основният фактор, който съхранява и обединява общността. Според  протокола между българската църква и Вселенската патриаршия в Цариград за вдигане на схизмата от 19 февруари 1945 г. българските църковни власти се оттеглят от Цариград, като на живеещите българи в града се предоставя правото да се организират в църковна община , подчинена на Цариградската вселенска патриаршия. Решението предизвиква различни тълкувания сред цариградската колония и довежда до сътресения в отношенията със Вселенската патриаршия и турските официални власти.

Според Св.Синод на Българската православна църква, след вдигането на схизмата Българската църковна община в Цариград може да запази своето самоуправление под наименованието „ Българско Екзархийско наместничество“. Затова в Истанбул остава да действа екзархийско наместничество, което поддържа активни връзки с българското консулство. След 1953 г. , когато е възстановена Българската Патриаршия то започва да се нарича „Българско патриаршеско наместничество“. Чрез него става финансирането на българските църковни власти в Истанбул и финансовото поддържане на българската Екзархия, училището, българската болница. Но така създадените структури не се признават официално от Вселенската патриаршия . Те не се признават и от официалните турски власти, но са оставени да работят при непрекъснат турски надзор. Сега българските православни църкви са вътрешно самостоятелни, общността сама назначава свещениците, но те трябва да получат одобрение от Вселенската патриаршия. Като цяло са преодолени проблемните моменти в отношенията със Вселенската патриаршия., обострили се в края на 90 – те години на миналия.век. – началото на настоящия. Същевременно , в средите на цариградските българи все още съществува известна доза предпазливост и подозрителност предвид исторически противоречивата роля на Вселенската патриаршия при унищожаването на епархиите на Българската екзархия след Балканските войни във Вардарска и Егейска Македония, Одринско и Беломорието. Забелязват се имплицитни аспирации за влияние на гръцкия фактор като религиозно най- близък сред общността на цариградските българи посредством разнообразни канали – влияние на средата в контекста на смесените бракове с представители на гръцката общност в Истанбул, отпускане на стипендии от страна на Вселенската патриаршия за обучение в чужбина на студенти, социални придобивки за притежаващите гръцко гражданство и др. Въпреки изолираните случаи на гравитиране около гръцката общност и около Вселенската патриаршия на отделни членове на общността поради смесени бракове, бизнес интереси и пр. като цяло те остават неприпознати от гръцката общност.

На основание на протокола за вдигане на схизмата турските власти признават само „ Българска православна църковна община“. На базата на закон № 5404 от 31 май 1949 г. турските власти постановяват, че вакъфите / църкви, училища, болници / принадлежат на вероизповедните общини се управляват от избрани от тях колективни тела. Без да е призната официално за малцинство, българската общност трябва да изпълни закона и през 1950 г. е избрано църковно настоятелство, съставено само от българи, турски поданици, като църковното настоятелство се състои само от мирски лица.  Съгласно местното законодателство след съответната регистрация в Областната дирекция на фондациите, ръководството се явява легитимният представител на общността и е носител на правата на владение и ползване на нейните имоти. Като изборен орган на общността, църковното настоятелство управлява църковните дела, стопанисва и поддържа културно-историческите паметници и имоти, осъществява връзките с официалните турски власти, Вселенската патриаршия и Българската православна църква, ръководи културния и социален живот.

Когато се разглежда въпроса за състава и дейността на църковното настоятелство, а така също и работата на Генералното консулство с него и с цялата колония следва да се има предвид, че съществена активна роля по тези въпроси е играл, ще играе и в бъдеще свещеникът, който извършва църковните служби в църквата в екзархийския дом и живее в него. По данни на дипломатическите представители и от документите съхранявани в Министерство на външните работи , от основаването на Екзархията до наши дни  повечето свещеници при църквата към Екзархийския дом са високообразовани хора, със силно развити национално-патриотични чувства, с осъзнат дълг към нацията, колонията, държавата и са имали съществен, даже и основен дял в организацията и дейността на църковното настоятелство. Те са играли активна и положителна роля за сплотяването на българската колония, за опазването на нейния състав от влиянието на гръцката и арменска църква и са подпомагали и улеснявали генералното консулство в работата и контактите му с колонията. Подходящият свещеник в българските църкви има важно значение за запазване единството и духа на българската общност, както и за преодоляване на затрудненията в отношенията с Вселенската патриаршия.

В изготвената от Министерство на външните работи  инструкция относно работата на мисиите на НР България с българската емиграция от 1978 г.  се преценява, че като масова форма на общуване и организация на икономическата емиграция се явяват църквите и църковните общини, тъй като „ храмовете представляват повече културни домове, отколкото духовни такива“. Тъй като в миналото църквите са изиграли огромна роля за запазване на патриотичните чувства сред емигрантите, сега народната власт също разчита на тяхната роля в това отношение. В инструкцията специално внимание се обръща на асимилаторските стремежи на гръцката църква, чиито представители многократно са се опитвали да обединят православната църква във всички страни, където има българска емиграция под ръководството на Цариградската патриаршия. Подчертава се, че емиграцията от първото поколение е съхранила будно национално чувство и съзнание, говори български език и е запазила много от българските традиции и обичаи. Констатира се, че младото / второто/ поколение обаче е пред пълно асимилиране, не знае да пише, чете и говори български език и не проявява интерес към България. Като непосредствена задача в работата с българската емиграция е „ да се привлекат болшинството от българите емигранти, към положително отношение към НР България за сметка на индиферентните и враждебно настроените т.е. българската емиграция като цяло да се оформи като прогресивен фактор и активно да участва в укрепването на авторитета на нашата страна и народ сред народа и страната, в която живее. Да съдейства за популяризиране на нашите успехи в социалистическото ни строителство и културните придобивки на нашия народ. Да живее по близо до проблемите на нашата родина и дава възможния принос за изграждане на социализма.“

Днес общността на цариградските българи се представлява пред официалните турски власти от Фондацията на Православната църква на Българската екзархия, наследник на регистрираната през 1936 г. Фондация на Българската екзархия. Фондацията се ръководи от управителен съвет, наричан по традиция „ Настоятелство“. Последните избори за настоятелство са проведени през 2011 г. Фигурата на председателя на църковното настоятелство има важно значение не само за сплотяване на цариградските българи, но е от особена важност за връзката с официалните български и турски власти. Годишната субсидия, която българската държава отпуска за поддръжка и ремонт  за културно-историческите паметници в Турция, е жизнено важна за българската общност за поддържане на имотите, дадени им за стопанисване.

Освен Фондацията на Православната църква на българската екзархия  съществува и Фондацията на църквата „ Св. Георги“ с предмет на дейност- опазване и управление на имотите на българската общност в Одрин.

Съществува и Фондация “Български православен храм св. Стефан в Цариград” . Учредена е с цел да съхранява историческото, културно и църковно наследство като подпомага и поддържа българският православен храм “Св. Стефан” в Истанбул – Турция, съдейства за съхранението и популяризирането на духовните му идеи. За постигане на своите цели, фондацията спомага за съхранението на храма, като финансира програми за реконструкция, запазване и модернизиране, поема разходи на храма свързани с дейността, издръжката и поддържането, в това число разходи за църковни принадлежности и сувенири, брошури, книги, разходи свързани с  осигуряване охраната на храма и двора около него.

Функционира и благотворителното женско дружество „ Радост“, което е създадено през 1909 г., но поради различни причини дейността му е преустановена през отделни периоди. То е регистрирано съгласно действащото в Турция законодателство за сдруженията с идеална цел. Дейността му по настоящем е насочена основно за подпомагане на възрастни, болни и нуждаещи се хора от общността.

За живота на цариградските българи е особено важно и нивото на българо-турските отношения. Когато те са конструктивни и изпълнени със съдържание, ролята на Фондацията на православната църква на Българската екзархия, авторитетът на българската колония укрепва и тя самата се сплотява. Българската колония в Истанбул е и би могла да бъде и занапред един от елементите за укрепване и развитие на добрите българо-турски отношения.

https://bulgarika.alle.bg/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Орлин Събев "Просветени на Изток с лъчите на Запада. Българската ученическа колония в Цариград (XIX–XX век)":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=4869

[Hatshepsut]

Света литургия за Рождество Христово в храма "Св. Стефан" в Истанбул

Службата се води от Старозагорския митрополит Киприян и представител на Вселенската патриаршия. Това е първата такава служба след началото на пандемията.
Литургията за пореден път стана повод общността на Цариградските българи да се събере за празника. Храмът "Свети Стефан" беше реставриран и отвори врати през 2018 г.
„Свети Стефан“ е единствената желязна църква в света и е един от най-значимите български паметници на архитектурата и културата. Преди нейното построяване в края на XIX век, на нейно място е съществувал дървен храм.

В началото

През 1849 г. османският държавник от български произход княз Стефан Богориди дарява за българските църковни нужди 3 постройки на самия бряг на Златния рог, недалеч от седалището на Вселенската патриаршия, срещу чийто духовен гнет се борят нашите сънародници. Малко по-късно е издаден официален султански ферман, който позволява на българите да имат собствен молитвен дом.
В началото той е само един малък параклис, който прераства в Дървената църква, посветена на първомъченик и архидякон Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди. На 25 октомври княз Никола Богориди поставя основния камък на бъдещата Желязна църква. Този акт носи чисто символично значение, защото същинското строителство ще започне цели 33 години по-късно, когато екзарх Йосиф Първи отново ще положи основен камък. Това ще стане на 27 април 1892 г.

От Дървена към Желязна църква

През този период от цели три десетилетия ще се случат важни събития в историята на българския народ. Българите ще извоюват своята църковна свобода. Те ще създадат през 1870 г. Екзархия, която ще обхваща епархии не само в днешните територии на България, но и в Македония. След църковната свобода ще дойде и националната. Третата българска държава ще възкръсне през 1878 г. в резултат на Руско-турската освободителна война и само 7 години по-късно ще се разшири след Съединението през 1885, за да стане водеща сила сред младите християнски страни на Балканите.
На 25 юни 1890 г. със султански ферман се разрешава на Българската екзархия да построи нов храм на мястото на Дървената църква. Автор на проекта е османският архитект от арменски произход Ховсеп Азнавур. Храмът е осветен на 8 септември 1898 година от Екзарх Йосиф. Тогава сградата, заедно с обзавеждането й, струват на Българската държава около 1 млн. златни лева. Издигането й, благодарение на попечителския фонд на Българска народна банка, има важно политическо значение. Запазването на идентичността на българската народност в нейните етнически граници след Освобождението на България е основна функция на Българската екзархия, чието седалище, създадено в Истанбул през 1870 г., остава там до 1916 г.



Строежът

Тъй като теренът е нестабилен архитектът предлага конструкцията на църквата да бъде от предварително изготвени сглобяеми железни плоскости, а не с бетонни основи. Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер, макар тя да не е строила дотогава железни църкви. Но Ваагнер вече има стабилен авторитет в областта на железните изработки – на виенското изложение през 1873 година компанията излага продуктите си в огромен павилион от стъкло и желязо.
Елементите, тежащи 500 тона, са изработени във Виена между 1893 и 1895 и са откарани по железницата до Триест, а оттам с параходи до Цариград. Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, всички елементи са захванати в основите с болтове, гайки и нитове – общо около 4 милиона. Сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.
В архитектурно отношение отвън църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил. Интериорът също е изработен във Виена – коринтски колони, ангелчета и флорални мотиви са завинтени или занитени във вътрешността. Стилът на интериора има ар нуво влияние – първият пример за ар нуво в Истанбул. Виенските майстори изработили иконостаса по католически образец и секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур са принудени да отидат до Русия, за да преговарят с руска фирма за изработка на православен иконостас. Иконостасът е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, иконите са изписани от руския художник Клавдий Лебедев, а шестте камбани са отлети също в Русия, в Ярославъл във фабриката на Пьотър Оловянишников. Две от шестте камбани звучат и до днес.



Българската общност

Понастоящем българската православна общност в Истанбул наброява около 500 души. През годините, българската общност е създала различни дружества, които са развивали дейности от нейно име и в нейна полза. Пример в това отношение е учреденото през 1910 г. благотворително дружество „Радост”.
През 2015 г. бе създадено българско неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий” по инициатива на генералното консулство. То се превърна в основен двигател и събирателен център за дейността на общността. /БГНЕС

https://bgnes.bg/news/sveta-liturgia-za-rozhdestvo-khristovo-v-khrama-sv-stefan-v-istanbul/

[Hatshepsut]

Преди 125 години на днешия ден екзарх Йосиф I освещава българския православен храм "Св. Стефан" в Истанбул


Истанбул (7 януари 2018) Българската църква "Свети Стефан" край брега на Златния рог в Истанбул, известна като Желязната църква. Пресфото-БТА

На 8 септември 1898 година в Цариград (дн. Истанбул) екзарх Йосиф I освещава българския православен храм "Св. Стефан", наричан още Желязната църква. Основният камък на новата църква е положен от екзарх Йосиф I на 27 април 1892 г. на брега на Златния рог, в двора на съществуващата до тогава дървена църква. Изградени са нови основи от гранит, облицован с мрамор.  Тъй като мястото е насип, архитектът Ховсеп Азнавур предлага конструкцията на църквата да бъде от сглобяеми железни плоскости, които са изработени във Виена, Австрия. Окончателното сглобяване на т. нар. Желязна църква завършва на 14 юли 1896 г. Изписването на иконите възложили на руския художник живописец Лебедев. Във фабриката на Пьотър И. Оловянишиков в Ярославъл са поръчани шест камбани. От дървената църква е запазен само напредстолния камък от олтара. В двора на "Св. Стефан" са погребани Иларион Макариополски, екзарх Йосиф I, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки.

БТА съобщава:

Цариград, 8 септември 1898 г. (Косвен път). Днес преди пладне стана тържественото освещение на българската черква от екзарха, съвместно с когото служиха осем владици из България и из Македония. След освещението имаше молебен за имения ден на княгиня Мария-Луиза, на който присъстваха г-н Марков, като представител на княза и на българското правителство, всичкият персонал на агентството, един чиновник от руското посолство и един чиновник от руското Генерално консулство, като представители на посланика г-н Зиновиев, и много хиляди тукашни и няколкостотин българи из Княжеството, които след свършването на церемонията направиха въодушевени манифестации. От турска страна бяха взети големи военни мерки. Редът и тишината не се нарушиха. След церемонията имаше прием в Българското дипломатическо агентство. Подир пладне имаше банкет, на който екзархът, българският представител г-н Марков и други държаха патриотически речи.

120 години по-късно, през 2018 г., и след седемгодишна реставрация църквата "Св. Стефан" официално е открита. В емисията на БТА "Балкански новини" четем:

Българският премиер и турският президент откриват заедно възстановения храм "Свети Стефан" в Истанбул

Истанбул, 7 януари 2018 г.  Истанбул днес ще бъде домакин на знаменателно събитие в историята на българо-турските отношения - министър-председателят Бойко Борисов и турският президент Реджеп Тайип Ердоган заедно ще открият възстановения уникален български храм "Свети Стефан" край брега на Златния рог в Истанбул, известен като Желязната църква.
Християни и мюсюлмани рамо до рамо ще открият знаменитата църква, която е символ на добросъседство и толерантност, посочват турски медии.     
Изключителни мерки за сигурност са взети в Истанбул за церемонията по откриването. Часове преди началото ще бъде спряно движението в двете посоки по крайбрежния булевард в района на "Свети Стефан" до приключването й. Ще бъде спряно движението на моторниците в залива Златния рог. Влизането на гостите ще става с пропуски със специални номера. Очаква се да присъстват стотици хора.
120-годишният храм, който бе изцяло обновен след близо 7 годишна реставрация, е светиня за православните българи и най-ценен културно-исторически паметник на българската държава на турска територия, за чието опазване и възстановяване се грижи турската държава.
Днешният ден е голям празник за общността на българите в Истанбул, която е малка, но ревностно се грижи за българските имоти на турска територия, а също и за опазването и предаването на поколенията на изконните български традиции. По думите на председателя на общността Васил Лиязе, очакванията им са да идват много туристи - сънародници специално за посещения в реставрирания храм "Свети Стефан".
След ремонта, който продължи близо 7 години и бяха похарчени от истанбулската голяма община около 3,5 млн. евро "Свети Стефан" с право може да се нарече "най-красивата българска църква".

***

Реставрираната църква "Свети Стефан" в Истанбул с отворени врати

Истанбул, 11 януари 2018 г. /Специално за БТА,  Нахиде Дениз/ Всеки ден в 9 часа сутринта реставрираната уникална Желязна църква "Свети Стефан" на брега на Златния рог край Истанбул отваря врати за посетители. Почти през целия ден не спира потокът от хора, пристигащи на групи или поотделно - млади и възрастни, мъже или жени.
Четвърти ден след тържественото освещаване на църквата "Свети Стефан", което извършиха в неделя българският патриарх Неофит и Вселенския патриарх Вартоломей на церемония в присъствието на министър-председателя Бойко Борисов и турския президент Реджеп Тайип Ердоган, потокът от посетители не стихва. На групи или поотделно едни са дошли, за да запалят свещи и да се помолят, други да видят църквата в реставрирания й вид, впечатление правят и групите чуждестранни туристи.
В репортаж на живо от "Свети Стефан" най-популярният турски екскурзовод Сафет Емре Тонгуч разказа подробности както за историята на българския православен храм, построен преди 120 години, така и за реставрацията, за която са похарчени около 3,5 млн. евро от истанбулската община.
Мюжгян Хюджюмоглу, с която се запознах пред великолепния олтар, пази съкровен спомен за първото си посещение в храма. Това става през 1965 г. Тогава 13-14 годишна девойка, Мюжгян заедно с родителите си присъства на сватба в "Свети Стефан" и била силно впечатлена. Сега тя е в храма заедно с дъщерята на тогавашните младоженци.
"Много съм щастлива, че след години доживях този момент, истинско бижу, прекрасна, за чудо и приказ е станала църквата, да са живи и здрави всички, които направиха възможно това, вдъхнаха нов живот. Знам колко е скъп той за нашите приятели, истанбулските българи, с които ни свързват много общи неща, винаги сме се уважавали и обичали", каза Мюжгян.
Ценна придобивка в реставрирания храм е картинната галерия, която се намира в приземния етаж. В деня на откриването тя остана малко встрани от вниманието на гостите. Преди помещението, около 400 кв.м., представлявало склад, който бил потънал във вода. На главната архитектка Фикрие Булунмаз хрумва идеята, че помещението може да се превърне в галерия.
"Направихме промяна в проекта, който бе одобрен от реставраторския съвет. Отведохме тръбите за вода навън, поставихме нова инсталация, монтирахме система, осветяваща символите на църквата "Свети Стефан", разказа г-жа Булунмаз.
Изложените над 100 фотоси, някои от които са уникални, всъщност показват нагледно историята на построяването и реставрирането на църквата "Свети Стефан". На една от снимките се вижда сегашната красива картинна галерия в предишния си вид на склад, залят от вода.
По думите на г-жа Булунмаз галерията ще се ползва за изложби, коктейли, сбирки и други прояви.
Главната архитектка почти всеки ден продължава да е в храма, подготвя книга за реставрирането на църквата, предстои да изнесе беседи в страната и в чужбина за работата по реставрацията, уникална по рода си в такива мащаби. С хората от екипа се подготвят за посещение в България.
"20 души от нашия екип сме поканени да посетим България през февруари. В групата ще бъде и нашият именит майстор Халук Йозтютен, който има голям принос. Радваме се, защото го оценяваме като признание за нашата работа", казва г-жа Булунмаз.
Непосредствено до входа на църквата "Свети Стефан" е частта, където се продават свещи, книги и реликви.
"От откриването на църквата всеки ден идват хора, купуват неща за спомен", казва Стефан Байкуш от цариградските българи. "Аз съм съименник на Свети Стефан и се гордея с този факт. Ние много сме щастливи, че църквата ни стана още по-красива отколкото преди".
Васил Лиязе, председател на българската общност, която стопанисва "Свети Стефан", каза, че храмът ще бъде отворен всеки ден за посетители, но с един почивен ден.
"През уикендите очакваме да я посещават туристи от България, вероятно през пролетта ще идват повече. Освен църквата, метохът отсреща също е отворен за посещения", допълни той.
Встрани от външната порта на "Свети Стефан" се намира кабинката на охраната, откъдето се осъществява постоянно наблюдение.
Януарският ден бързо свършва. Точно в пет часа вратите на "Свети Стефан" се затварят. Светват красиво инкрустираните фенери, а в техните светлините блесват мраморните постаменти на гробовете на възрожденските дейци Иларион Макариополски, Мелетий Велешки, Авксентий Велешки. Отвъд оградата на Свети Стефан и през нощта не спира строителството на трамвайната линия покрай българския храм, която ще улеснява движението на желаещите да го посетят.

Църквата "Свети Стефан" в Истанбул е привлякла стотици посетители седмица след откриването ѝ 

Истанбул, 15 януари 2018 г. /БТА/ Българската общност в Истанбул може да е една от най-малките, но нейната великолепна църква на брега на Златния рог се превърна в сензация, след като бе отворена отново за посетители миналата седмица, пише турският вестник "Дейли Сабах". От отварянето на църквата след основен ремонт, най-малко 2000 души са дошли да видят "Свети Стефан" или Желязната църква, както е известен храмът сред местните заради желязната му структура. Макар общността да смята, че може и да няма служби всяка неделя, тъй като паството е малко, църквата е популярна през уикенда сред туристите. Български туроператори са включили обекта в предлаганите от тях обиколки на града, с което броят на посетителите още повече се увеличава, пише "Дейли Сабах".
Истанбулската община и българското правителство обединиха усилия за реставрация на храма от 19 век за около 16 милиона турски лири. "Свети Стефан" е смятана за единствената желязна църква в света, но бе в много лошо състояние преди началото на ремонта преди седем години.
Христо Копано - член на Фондацията на българската православна църква, заяви пред Анадолската агенция, че "Свети Стефан" вече е била посетена от много хора и скоро се очакват още посетители. "Имахме успешен проект по реставрация и църквата бе възстановена в оригиналния й вид", каза Копано и допълни, че очаква много посетители за Великден и други празници, които ще бъдат отбелязвани в храма.
Ибрахим Зейтунлу, който е клисар в църквата, се е оженил в "Свети Стефан" през 1994 г., преди храмът да бъде затворен за реставрация. Зейтунлу очаква скоро в църквата отново да се организират сватби.
Ремонтираната сто и двайсетгодишната църква бе официално открита на 7 януари в присъствието на министър-председателя Бойко Борисов и турския президент Реджеп Тайип Ердоган. Българският патриарх Неофит и Вселенския патриарх Вартоломей отслужиха заедно молебена по освещаването на храма.

https://www.bta.bg/bg/bta125/ot-arhivite/515696-predi-125-godini-na-dneshiya-den-ekzarh-yosif-i-osveshtava-balgarskiya-pravoslav

[Hatshepsut]

Край Босфора шум се вдига, деца пеят и се учат на български


Започна новата учебна година в Българското училище в Истанбул

Бакърено менче с вода – да им върви по вода познанието, малка камбана до постамента с Екзарх Йосиф, меден звънец възвестяват началото на поредната учебна година в Истанбул. Преди това са неизменните тържествени слова от генералния консул на страната ни Васил Вълчев и пристигналата за случая министърка на туризма Зарица Динкова, директорката на училището Павлина Копано. Звънки гласчета рецитират стихотворения на български език, писват гайди и момичета запяват български песни. Тук са не само учениците от 6 до 15-годишна възраст, но и бъдещите такива, някои още в бебешка количка, други подскачащи наоколо и, разбира се, гъмжило от усмихнати родители.

Тук е и цялото екзархийско настоятелство, съставено от потомствените българи в Истанбул, вече четвърто или пето поколение. Тракийското дружество в Хасково, кметовете на общините Стамболово и Минерални бани са проводили дарове за децата – всяко от над шейсетте деца получи раница, преди да влезе в класната стая.

"Учителката ми по български ме вдъхнови"

Паола Китанова е дете на Павлина Лозанова, работеща на висока позиция като представител на България в Истанбул, но от дискретност не желае да разкрие поста ѝ. Тя поведе първолаците и останалата шумна върволица към класните стаи. Деветокласничка е и в училището при руското генерално консулство, и в Българското училище, за да поддържа родния език, а и не са ѝ достатъчни само разговорите вкъщи. Пък и да не се претопи в руската реч, която я обгражда в школото, откъдето са и приятелите ѝ. Била е почти 7-годишна, когато с майка си пристигнала от София в Истанбул, сега е на 15. И гради планове за бъдещето си в Европа, вероятно университет във Франция, но преди това в някое английско училище в мегаполиса. А в Истанбул ходи на езикови курсове по френски.

На откриването на учебната година в Българското училище при Екзархията – Истанбул

За да им върви по вода на учениците: директорката на училището Павлина Копано прелива вода

Паола е участвала и в конкурсите, организирани от Агенцията за българите в чужбина. С есето си на тема "Против войната, за мира" спечелила първата награда. "Вдъхнови ме моята учителка по български и литература тук Ферихан Атасой, изселничка от България. На официалното награждаване в София получих две грамоти – за мен и за моето българско училище в Истанбул", разказва тя.

"Земята на родината ухае по-топло и специално"

Д-р Екрем Сезгин е бил на 32 години, когато всички български турци от Шумен потеглили с влаковете и колите за Турция. Запазил е блестящ български език, хирург, на когото турските власти изненадващо бързо признали българската му диплома по медицина. Пътуването от родния град към наложената му дестинация продължило 45 дни – принудени били дълго да чакат в Шумен, докато се отвори границата. Родителите и част от фамилията заминали с претъпкан от разплакани хора влак. Останалите – с два автомобила, той с прабаба си и сестра си. Д-р Сезгин няма деца в училището, дошъл е само заради празника.

Преди онези смутни времена е завеждал хирургическия кабинет в село Белослав, изцяло българско село. "Всички много ни обичаха, топли хора, наши си. Насилствената смяна на имената ни обаче беше тежка драма и за тях", разказва д-р Сезгин. Майка му била от най-твърдите комунисти по времето на режима на Тодор Живков, два мандата председател на селищната система. Но след смяната на рождените имена тя най-силно настоявала да се махнат от България. "Тогава прогледна, на 86 години е сега. Пристигнахме в Турция с туристически паспорти, нали беше "Голяма екскурзия", но не се завърнахме. Веднага ми признаха специализацията по хирургия, тук продължих да специализирам и работя в голяма болница", уточнява докторът.

Преди да се установи в Истанбул е работил 3 години в Анадола, в град Чорум, бил е единственият хирург там. Преместил се в Текирдаг, а от 13 години е в Истанбул. Роден е през 1958 година, но смята да работи, "докато падна, друго освен медицината аз не мога да правя, това е животът ми", признава през смях той. Някога в България селото му било изцяло турско и първо научил майчиния си език, но училището му е дало всичко, което има. Сега си спомня как в началото в Турция му е било много трудно да пренастрои мисленето си от български на турски. Но когато сега му се налага да разговаря на български, вече мислено си превежда от турски. "Ето това ще даде на тези деца училището в Истанбул – те ще могат да разсъждават и говорят и на двата езика, а това е богатство. Най-хубавите ми години минаха в България, търся ги и затова често се връщам, родина е, земята ухае по-специално", споделя д-р Сезгин и усмивката не слиза от лицето му.

"Не мисля да изживея последните си дни тук"

Павлина Копано, новият директор на Българското училище от стартиралата вече учебна година, е от Димитровград, художничка с редица изложби. Тя работи тук от създаването му преди 9 години, преподава изобразително изкуство на децата.

В една от класните стаи на Българското училище в Истанбул

"Класните стаи са малки и тесни като монашески килии, налага се да събираме по два класа в тях. Не можем да увеличим броя на учениците – предоставеното ни от Екзархията място е твърде малко, а има още много желаещи, повече от 60-65 не можем да поемем", казва г-жа Копано.

Българското министерство на образованието финансира и изпраща необходимите учебници и помагала, а в училището се стремят да ги запазват поне за няколко години за следващите обучаващи се. Училището е безплатно за учениците и това е благодарение на Екзархията, която предоставя помещенията и поддръжката, министерството поема разходите. Децата и учителите им идват от всички възможни райони на мегаполиса, в който няма близко разстояние.

"Много ми липсва приятелският кръг на творците в България, тук също създадох контакти, но си е друго у нас. Да те приемат тук никак не е лесно", признава Павлина. Разкъсва се между платната с боите и работата в училището, но за нея те са емоционално равностойни – въпреки че характерът на двете е доста различен. "Малко приличаме на някогашните будители от килийните училища, това не е място за 1000-2000 деца, а умален вид на българско образователно заведение. Но екипът ни е много сърцат, учениците ентусиазирани, знаят защо са тук", споделя тя.

В двора на Българското училище в Истанбул

Съпругата на заместник-председателя на фондацията на потомствените българи в Истанбул Христо Копано признава, че тайно се надява да не изживее последните си дни далеч от България. Турският език е изпитание за нея, но вече се опитва да го говори. У дома си общуват на български, гледат българска телевизия и мислите ѝ са все в родния Димитровград. "Някой ден ще се върнем, връзката с България не може да се скъса. И това е така за всички – и за изселниците, и за нас българите, работещи тук, усетила съм го с душата си", казва тя и хуква към вечните въпроси и вълнения на родителите.

"Прекрасна страна и богат език, затова синът ми учи български"

Сред чакащите татковци е и редакторът във вестник "Миллиет" Исмаил Шахин. Той е местен жител кореняк, завършил е висшето си образование във Варна и е буквално влюбен в България. "Имате невероятно красива страна, езикът ви е разкошно богат. Но както в Турция, така и вас корупцията по високите етажи на властта не ви отпушва пътя към реформите, а сте и в Европейския съюз. Много обичам България, наистина много и затова подтикнах сина си да учи в това училище, той е вече в трети клас благодарение на прекрасните преподаватели", казва с усмивка Исмаил. Журналистът е автор на множество разследващи материали, един от които е посветен на контрабандата на тютюневи изделия, режисирана от българския депутат Делян Пеевски преди няколко години.

Учебните часове са приключили в ранния следобед, в двора отново е шумно и пъстро, на децата не им се тръгва, а родителите седят по пейките и ги чакат да се наиграят. И така до следващата събота, до следващата година. "Трябва да знаят българския, те имат и български документи, двойни граждани са – и на Турция, и на България. А нашата родина ги прави европейски граждани, трябва да я обичат като своя и в това ги възпитаваме", казват родители.

https://www.dw.com/bg/kraj-bosfora-sum-se-vdiga-deca-peat-i-se-ucat-na-blgarski/a-66836402

[Hatshepsut]

За България с обич: Христо Копано от Истанбул


Христо Копано, пазителят на българския дух в Истанбул

Той никога не е живял в България, но я обича - Христо Копано от Истанбул, пазителят на българския дух. С него разговаря Вилдан Байрямова.

Христо Копано е роден в Истанбул и е вече шесто поколение потомствен българин. Родът на баща му пристига през 19-и век от костурското село Бобища, което сега и в Гърция. Родът на майка му е от Дебърско, Северна Македония, идва в Турция още през 1840-а година. В началото се хващат на работа при заможни местни турци, но после отварят сладкарски магазини, а родът на баща му - ресторанти. Прадядото имал шкембеджийница, дядо му става собственик на ресторант, а по-късно работи дълго като иконом в Българското училище "Екзарх Йосиф", създадено през 1896-а година в квартал Перабейоглу. Там са учили предците на Копано, там заместник-директор и преподавател е бил известният поет Никола Фурнаджиев.

Училищата на българите

"За съжаление или заради много старата сграда, или заради някакви политически неразбирателства между България и Турция тогава училището хлопва вратите. Все пак преди шест години основахме неделното училище, открихме поредната учебна година", казва изследователят на родовете на потомствените българи в мегаполиса. За радост всяка година желаещите да учат български език се увеличават, но невъзможността да се поддържа по-голяма сграда ограничава броя им. Екзархията предоставя безвъзмездно помещенията си, но ако човек надникне в класните стаи, първата му асоциация ще бъде с килийните училища от миналото.

В двора на българското училище при Екзархията в Истанбул

А "Екзарх Йосиф" не е първото такова школо в Цариград - най-първото отваря врати през 1857-а година, основано е в метоха на храма "Свети Стефан" с името "Св. Св. Кирил и Методий". Но и преди него обаче е имало училища и в различни квартали на града - в Айналъ чешме, Топкапъ, Кумкапъ.

Страстта към архивите

Интересът на Христо Копано към историята на българските родове в Истанбул е още от детството му. Той е машинен инженер, но се занимава и с българската общност в мегаполиса и нейните корени в миналото. Издирва архивни документи, събира факти, участва в конференции, публикува статии. Скоро очаква от печат да излезе книгата му с историческо изследване за квартал Шишли, където се намира Българската екзархия. "Лесно може да се докаже, че през 1915-1920-а година българите са живеели именно около Екзархията, кварталът буквално е бил български. Улицата зад сградата някога се е наричала Булгар чаршъсъ (Българската чаршия) - там са били магазините и фурните на българите. А и сега българската общност населява именно района около Екзархията в Шишли", уточнява Копано.

Недалеч от Екзархията се намира старата българска духовна семинария - Екзарх Йосиф закупил мястото още през 1890-те години. По-възрастните местни българи помогнали на изследователя със спомените си за най-космополитния квартал.

1984 - 1989: репресиите и прокудените

Копано помни и репресиите спрямо турския етнос в България от 80-те години на миналия век, и ги определя като мрачни времена. "Това е срамна грешка на българската политика. Лично аз не можех да се примиря с прогонването на толкова много хора от родните им места и до момента го смятам за ненормално и неморално. Тогава ние, местните българи, също бяхме под стрес и в шок, макар никой от нас да не е живял в България и да не е видял онези събития", спомня си той.

Българите тогава се притеснявали от възможна реципрочна реакция на турската държава. Така загубили българската болница - в онези смутни времена тя е отнета от Екзархията и става собственост на държавата. Според него напрежението между двете страни обаче е преодоляно, отношенията са нормални, а придошлите през 1989-а година български турци вече са интегрирани. "Виждал съм и съпреживявал много драми на принудително пристигналите семейства. Важното е, че и двете държави са наясно с огромната грешка на едната от онова мрачно време. Много от изселниците получиха и българско гражданство, а и те са своеобразен мост между културите на Турция и България", коментира Копано.

Българската общност в Истанбул не се интересува от политиката - за нея важни са културата и образованието. И неслучайно е плътно ангажирана с поддръжката на църковните и образователните средища. "Нашите имоти, черквите са културни паметници и за Турция. Важно е да се знае, че много от основите на българската култура са с корени тук, още преди България да се откъсне от Османската империя, а и най-голямата борба за българската църква се е водила именно в пределите на този град", подчертава Копано.

Огнищата на православието в Османската империя

Копано допълва, че църквата "Свети Стефан" е дарение от Стефан Богориди, внук на Софроний Врачански, и тя е първият храм с богослужение на български в рамките на Османската империя. Това е и мястото, където за пръв път е прочетен ферманът на султана, с който се дава независимост на българската Екзархия. Началото е с 4-5 епархии, а Екзарх Йосиф успява да получи фермани почти за цяла Македония и Тракия, малко преди Балканската война от 1912-а година.

През 1849 г. с участието на княз Стефан Богориди и много българи от общността в Истанбул е открита Българската църква - първата в Османската империя. Из книгата "Българите - забравената общност на стария Истанбул"

"Представете си как в онова време Скопие, Охрид, Битоля, Дебър, Лерин, Костур и всички градове, които сега са в Северна Македония и Гърция, са били към Българската екзархия. За съжаление, това голямо дело изчезва с Балканската война, а и днес всички факти се тълкуват доста по-различно от историческите истини", казва Копано. За него остават неясни претенциите на Македония към България, той смята, че те почиват на измислени факти. "Държа да подчертая, че и двата рода - на баща ми и на майка ми - са дошли от Македония, но те са си българи, какъвто съм и аз. Историята не може да бъде изкривявана и изопачавана според политическите интереси", подчертава изследователят.

В Истанбул още има потомци на велики българи

Той казва, че според някои данни в средата на 19-и век в столицата на Османската империя са живели около 40-60 000 етнически българи, наричани в османските архиви "рум миллет" (румелийска общност). И тъй като те са към Вселенската патриаршия, не се прави разлика между българи, гърци, сърби, румънци, албанци и т.н. В Истанбул живеят потомците на Стефан Богориди, на Гаврил Кръстевич, на големите предприемачи и търговци от рода Тъпчилещови, свещениците Иларион Макариополски, Екзарх Антим, Екзарх Йосиф, Александър Екзарх живеят в Истанбул. През 19-и век в имперската столица се издават 16 български вестника, Петко Рачов Славейков печата вестник "Македония". След Балканската война много от българите отказват да се завърнат там, откъдето са дошли. "Моят дядо казваше, че няма да се върне в Гърция, та да стане грък. Но 30-40 години по-късно общността намалява поради емиграцията в Америка, Канада, Австралия, Европа", посочва заместник-председателят на настоятелството.

Сега живите православни потомствени българи в Истанбул са не повече от 450-500 души, по данни на Екзархията. Най-младите обаче напускат и заминават за Европа. Оредяващите хора в общността се събират се в неделя на литургия, на празници, на сватби и кръщенета.

За България с обич

Христо Копано признава, че макар никога да не е живял в България, я обича. Не е ходил в българско училище, знае езика от родителите си. Баща му някога му дал едно старо българско букварче, обяснил му буквите и така малкият Христо се заел с изучаването му. Завършил е френския колеж "Сан Беноа" и Техническия университет в Истанбул, без да спира да чете българска литература. Още тогава узнал, че  Екзарх Йосиф, Драган Цанков и други българи са учили в същия колеж.

Книгата "Българите - забравената общност на стария Истанбул" е издадена през 2022-а година от МВнР - Генерално консулство на България в Истанбул

"Факт е, че съм израснал в Истанбул, но духът на българската култура е жив в мен. Често пътувам, съпругата ми е от България - тя е новият директор на българското училище и нямам никаква лоша мисъл за нейната родина, напротив", казва Копано. И подчертава, че не желае да бъде инструмент в ръцете на политиката - интересува го единствено българската култура. "Но пък е възможно да заживея в България, когато се пенсионирам. Давам си сметка, че там средата е доста по-различна и не знам как бих се адаптирал или работил онова, на което съм се посветил - съхраняването на българската култура и дух в Истанбул".

https://www.dw.com/bg/za-blgaria-s-obic-hristo-kopano-ot-istanbul/a-67032509

[Hatshepsut]

На днешния ден преди 174 години е осветен първият български православен храм в Цариград

На 9 октомври 1849 г. в истанбулския квартал Фенер е осветен параклисът „Св. Стефан”, с което българската общност в османската столица се сдобива с първото си духовно средище. По това време Цариград е дом на голяма българска търговско-занаятчийска колония. Особено многобройни сред занаятчиите са абаджиите, обединили се в най-големия сред българските еснафи на Босфора – абаджийският.

През 1839 г. Неофит Бозвели пристига в османската столица за да издейства подкрепа за своята кандидатура за Търновски митрополит. Тук той се сприятелява с Иван Фетваджиев, първомайстор на абаджиите и с негово съдействие разяснява на майсторите необходимостта от откриване на българска черква в града – идея която те приемат присърце. Впоследствие борбата за построяване на български храм в Цариград е подета с нова сила от Александър Екзарх и се превръща в обединяваща кауза за цялата местна българската общност.

Параклисът „Св. Стефан” е разположен първоначално на първия етаж на дървена къща, дарена специално за целта от Стефан Богориди. На следващата година до нея е изградена нова постройка, известна като „Метоха”, станала по-късно седалище на Българската екзархия.

Националният исторически музей съхранява ценен артефакт, свързан с освещаването на първия български православен храм в Цариград. Това е сребърен дискос с релефно изображение на Архангел Михаил. От разположения в кръг около изображението надпис става ясно, че дискосът е дарен на храма „Св. Стефан” от абаджийския еснаф в Цариград през октомври 1849 г.

Сребърен дискос с релефно изображение на Архангел Михаил свързан с освещаването на първия български православен храм в Цариград

Това е един от експонатите, които ще разказват за църковно-националните борби на българите през Възраждането в обновената експозиция в зала № 4 на НИМ. Откриването е  на 1 ноември 2023 г. Заповядайте!

https://historymuseum.org/174-st-stephan/

[Hatshepsut]

Работилница за мартеници беше организирана в българското неделно училище “Кирил и Методий” в Истанбул

По традиция учениците в българското неделно училище “Кирил и Методий" в Истанбул посветиха седмицата преди 1 март на изработването на мартеници.

В екзархийския дом на българите в Истанбул, където се водят занятията на училището, за трета поредна година се организира работилница за мартеници.

Близо 30 ученици усукваха конците на червено-белите амулети, символизиращи благопожеланията за дълъг живот, здраве и щастие.

„Много обичам мартеницата Пижо и Пенда“, казва третокласничката Айла.

„На Първи март ще закича с мартеници първо мама и татко. Знам, че мартениците са оригинална българска традиция и изразяват пожелания за здраве и щастие, много ми харесват“, казва Есин.

Наред с учениците много майки участваха в изработването на мартениците. Те споделиха,че са особено доволни от това, че децата им научават изконните български традиции в училището.

„Проявата е включена в извънкласните форми по изобразително изкуство и по българско народно творчество в нашето училище и се организира за трета поредна година”, разказа директорката Павлина Копано специално за БТА.

По думите ѝ работилницата за мартеници на възпитаниците на българското училище се е превърнала в традиция, която се очаква с вълнение не само от учениците, но и от техните родители, а също и от общността на българите в мегаполиса.

„Подготовката започнахме отрано. Учениците се запознаха със символите на мартениците, народните вярвания,свързани с пролетта, разучиха песни, приказки  и легенди, свързани с един от най-жизнерадостните празници на българския народ, какъвто е Баба Марта. Както всяка година и сега се включиха много родители”, допълни тя.

В часовете по музика учениците от българското неделно училище са подготвили и репертоар от първомартенски

Част от мартеничките, най-красивите, които  учениците в българското неделно училище са изработили саморъчно, ще бъдат изпратени на представителите на институциите в България, на ръководителите на българската екзархия, на представителите на българското генерално консулство в Истанбул, с чиято помощ и съдействие българското неделно училище осъществява своята дейност.

На връх празника 1 март се предвижда учениците заедно с преподавателите да посетят помощник-управителя на Истанбул и да я закичат с мартеници.

https://www.bta.bg/bg/news/balkans/624647-rabotilnitsa-za-martenitsi-v-balgarskoto-nedelno-uchilishte-kiril-i-metodiy-v-

[Hatshepsut]

Православните българи в Истанбул отбелязаха светлия християнски празник Връбница (или Цветница)

ИСТАНБУЛ, 
28.04.2024 15:07
 (БТА)
Дъждовното време в Истанбул не попречи на общността на православните българи да почетат масово един от големите църковни празници - Връбница, известен и с името Цветница. Празникът бе отбелязан в Екзархийския дом в квартал Шишли, а в българската църква "Свети Йоан Рилски" бе изнесена църковна служба.

От женското дружество "Радост", което е създадено към общността на цариградските българи, на входа на църквата посрещаха гостите със свежи цветя в духа на Цветница.

Службата изнесе свещеникът на българските църкви архимандрит Харалампи Ничев.

Църковната служба бе много тържествена и продължи близо два часа, а църквата преливаше от жени, мъже, млади хора.

В изявление, което направи след службата специално пред БТА, архимандрит Харамалпи Ничев каза: “На този ден честваме тържественото влизане на Иисус Христос в Йерусалим, няколко дни преди страданията и кръстната Му смърт. Наричан е и Вход Господен. Посланието на този ден е, че добрата воля, мирът и благоденствието са символ на благодатта и божието благословение”.

Архимандритът специално отбеляза приноса на общността на българите в Истанбул за съхраняването на изконните традиции на българщината и на православната християнска вяра.

“Аз от тях съм се учил на повече богословие, отколкото в семинарията. Защото с празниците те изразяват своята праотеческа православна вяра, това, което са научили от своите майка, баща, дядо, прабаба...предават на идващото поколение. Можем само да се възхищаваме, защото те не пропускат и в църква да се причестят, да се помолят, но и заедно със свещеника, настоятелите и цялата общност, да празнуваме подобаващо празниците си", каза той.

Службата бе придружена с изпълнения на църковния хор към общността на православните българи. Дългогодишният диригент на църковния хор Киряко Лязе заяви специално за БТА: “Празникът Връбница е изключителен, защото е преди Възкресение Христово. На този празник свършва постенето. Според обичая на този ден се яде риба и ние спазваме този обичай. Какво си пожелаваме ли? Здраве преди всичко, да няма мъка и болка, обичта, щастието и сполуката да съпровождат дните ни”.

Празникът продължи с обяд в големия салон на екзархията, който се организира от църковното настоятелство на българската православна общност с председател Димитри Йотеф.

https://www.bta.bg/bg/news/balkans/661699-pravoslavnite-balgari-v-istanbul-otbelyazaha-svetliya-hristiyanski-praznik-vrabn