Отвѫддунавска България презъ Срѣдновѣковието

[Hatshepsut]

Седмоградско / Трансилвания в българската история IX-XI в.

[Hatshepsut]

Урбанизацията и видовете градове във Влахия през 14-15 век – българската следа

Всеки от нас е учил история и е виждал картите от Средновековието, в които българската държава е заемала огромни земи на север от Дунав – т.нар. Отвъддунавска България. Там в продължение на векове са живели българи, но за съжаление нашата историография някак забравя да говори за тях. Техният бит, съградените от тях градове, църкви, паметници са слабо познати. С тази и с подобни статии ние целим да популяризираме този момент от историята.

Урбанизацията в отвъддунавските земи, случила се през XIV-XV век, по своя характер е комплексен процес със свои собствени местни специфики, като водещ фактор в неговите начални етапи е икономиката. Това се предопределя от особеността, валидна за всички епохи – че градът е място и средище на много и различни хора. За периода IХ-Х век, в различните части на Стария континент, съвременните изследователи на урбанистичните процеси през Средновековието разграничават най-общо два модела на поява на селищните структури – „западен“ и „източен“.

Западният модел, известен още и като „централноевропейски”, прави своите първи стъпки в Западна Европа през IX-X в. По своята същност той трябва да се разглежда като чисто икономически процес, имащ донякъде общо с античния гръцки полис (като принципи на самоуправлението) и неговите колониални разширения (като методика). Т.е. той се характеризира със своя изначален свободен и независим произход от местните (херцог, граф) и/или централните (крал, архиепископ) власти. Основен двигател и показател в проявите на западния модел е икономиката (търговия и занаятчийство), затова и дадено селище се основава в непосредствена близост до търговски маршрут (река, морски бряг, път, кръстопът) или на място, богато на природни ресурси (напр. рудници) – и конкретен пример в това отношение са Хайтабу (на полуостров Ютланд), Бирка (в Скандинавия) и Дуисбург (на брега на Рейн), които възникват като изначално търговски емпории¹. В рамките на тези условия, основният инструмент за оцеляването на един град (производството и търговията) се влияе единствено от съответните природни условия (прилив или пресъхване на водоизточник, слаба реколта от околните села, изчерпване на суровина за производството и др.) или от чисто пазарните катаклизми (преместване на основното тържище, спад в продажбите, регулация от властта, плячкосване от нашественици/пирати).

Княжеската църква „Св. Николай“ в Арджеш, дн. Румъния. Съвременен изглед

В случая кралската или местната аристокрация може само да подпомага с привилегии и дарения търговците  и жителите на даден град (или тържище), но не може да ги постави под своя пряка политическа или юридическа зависимост². Т.е. тук не присъства държавният апарат, който „по повеля на царя” съзижда нови градове и крепости, каквато е ситуацията на Изток³. Дори и в по-късно време да се правят опити за ʺдържавна намесаʺ по една или друга причина, това не благоприятства за допълнителното развитие на града или въобще за неговото възникване. Затова в обобщение може да се каже, че западноевропейският средновековен град от IX-X в. е общност от свободни хора (граждани) с права и привилегии, за които търговията и производството са начин на живот (Rădvan 2010 b, 1).

Източният модел, известен още и като „ромейски“, наследява установената практика от Елинистическата и Римската античност централната имперска (столична) власт най-вече да се грижи за създаването и укрепването на градовете. Този модел е възприет и от българската държава и е особено силно развит в епохата на Второто царство⁴. Затова урбанистичните механизми, продължени на Балканския полуостров през Средновековието, са доста по-различни от тези в Западна и Централна Европа. Съдбата на оцелелите стари и възникналите нови градове до IХ в. е изключително зависима от съществуването на Източната Римска империя, чието културно влияние е осезаемо. Нейният живот и развитие след 476 г. на Изток предопределя, макар и по друг, различен (ʺсредновековенʺ), начин ʺприемственосттаʺ на градската среда (или поне схващането за нея), ако не по отношение на почти точната антична локализация (както е частично при Филипопол⁵), то поне може би в близост до нея (какъвто е вероятно случаят със Средец⁶ спрямо Сердика), и след Юстиниановата епоха.

Воеводата Басараб I, изобразен на стенопис в митрополитската църква в Арджеш, ХVI в.

Българската държава може и политически да изменя ситуацията на север от Хемус след края на VII в., а също така и на юг от него до началото на XI в., и да изгражда нови селищни форми, но в повечето случаи запазва установените стари такива (като Дръстър⁷, Никополис ад Иструм?⁸) след VI в. и продължава тяхното, както и на по-новите (Преслав като столица⁹), развитие по вече установен от нея българо-ромейски културен синтез (особено след Покръстването). Въпреки това обаче, от общобалканска гледна точка, дори и след възстановяването на много стари градове по време на втората ромейска реконкиста при император Василий II като имперски административни центрове (Белград, Ниш, Видин, Средец, Мелник, Търново, Несебър¹⁰), през Зрялото средновековие източният (ромейският) урбанистичен модел търпи своето неединообразие под външни (западноевропейски) влияния в свои чисто локални и регионални за полуострова специфики.

Воеводата Мирчо Стари на стенопис в митрополитската църква в Арджеш, ХVI в.

Това накратко са двата основни модела, по които възникват и се развиват градските селищни структури в средновековна Европа. Въпросът е кои от посочените механизми на урбанизация (на западния или на източния модел) през XIV-XV в. действат на територията на дн. Румъния и има ли в даден момент синтез между тях? В различните нейни днешни отвъддунавски историко-географски области – Трансилвания, Влахия, Молдова – нещата се случват по различен начин, като акцентът в настоящето изложение ще падне върху ситуацията в земите на юг от Карпатите до Дунав.

В сравнение с процесите, протекли в съседните ѝ земи и държави, може да се каже, че наистина на юг от Карпатите се получава симбиоза между изначалния икономическия двигател на урбанизма и впоследствие формиралата се централна княжеска власт. Във Влахия се срещат и двата урбанистистични модела – западно- или централноевропейския и ромейския. В периода XII-XIV в. някои характеристики на западния модел проникват на юг от Карпатите по линия на търговския стокообмен чрез заселването на саксонски търговци. В Трансилвания конкретно тези нови заселници имат подкрепата на унгарската кралска власт, на местната аристокрация и на съответния градски епископ, като същевременно им се дават земи, икономически свободи и градски права (Rădvan 2010 b, 4). Покрай новите заселници местните жители също придобиват в една или друга степен подобни права като техни съграждани. От запазените писмени документи се разбира, че повечето от саксонците са преселници от различни краища на Свещената Римска империя, поречието на Рейн, Валония, Фландрия и другаде, и са наречени от унгарските власти просто hospites, обитаващи vici Lartinorum, които са разположени най-често в близост до кралските градове (Rădvan 2010 а, 5-6). Тяхната последвала поява във Влахия, и дори на юг от Дунав, през втората половина на XIII и особено през XIV в. се предопределя от развитието на нови търговски маршрути, тръгващи от Виена и Буда, минаващи през Трансилвания и отвеждащи на юг и изток от Карпатите¹¹. В грамота на крал Лайош I от 1358 г. (D.R.H. D 1, 72) към брашовските саксонски търговци се споменават два пътя, следващи съответно долините на реките Бузъу и Прахова. Но особено важни и дори „централни” търговски пътища са тези по долините на Дъбовица и Яломица, известни още и като „пътят за Браила” и „пътят за Брашов”.

Пътят за Браила става изключително важен търговски коридор, свързващ Трансилвания с Дунава и Черно море (Rădvan 2010 b, 136). Следователно последвалото саксонско заселване във Влахия е спонтанен и естествен процес, задвижен по чисто икономически показател (Rădvan 2010 а, 20)¹². Вече тяхното слизане и на юг от Дунав довежда до още по-голямо разрастване на търговските връзки между България (чрез Видин, Никопол и Дръстър) и Унгария (чрез тържище като това в Брашов и митница като тази в Рукер) през Влахия (Крънджалов 1946, 6). Тъкмо този икономически процес от една страна благоприятства подема на южните трансилвански градове¹³, а от друга, в следствие на политическия вакуум в земите между Карпатите и Дунав след края на татарската хегемония, спомага и за консолидирането на Влашкото воеводство като нова политическа единица.

Според данни от различните археологически проучвания през XIII век се оформят по-малки или по-големи селища, поначало от селски тип, които постепенно започват да се утвърждават като местни търговски средища поради първоначално периодично провежданите в някои от тях търговски панаири (вж. подр. Rădvan 2010 a, 12-13). В някои от проучените селища се регистрира и наличието на сравнително големи сградни комплекси, интерпретирани в литературата като резиденции или имения, които по всяка вероятност са били обитавани от местни боляри или от заселили се западни търговци. В непосредствена близост до тези имения се разполага пазарът. Започналите като периодични (напр. веднъж или два пъти годишно) местни търговски панаири сборни средища на различни хора, постепенно започват да „усядат“ на съответното място, превръщайки се в постоянни тържища (пазари), където търговците целогодишно продават своите стоки. Около така своеобразно оформения „център“ на селището (пазара) започват да се образуват сателитни жилищни структури – предградия или подградия (suburbium). Тези сателитни структури са или изцяло нововъзникнали, или към „селищния център“ се приобщават вече съществуващи села, които в последствие придобиват ролята на предградия, най-често обозначавани в изворите от XIV-XV в. с уточняващи изрази напр. като „под…” (вж. DRH D 1, 220). Така в грамота на воеводата Влад IV Монаха от 15.VI.1493 г. се известява, че „[…] Радąл воивода […] постави под свıтомą монастир Тисменą и под града […]” селата Покруя и Годинещ (вж. DRH В 1, 386). Тук, освен буквалният смисъл, че съответните села са под пряката юрисдикцията на манастира или близкия до него град, се има предвид и че те са схващани също така и като предградие на манастира Тисмана (който вероятно тогава е бил укрепен) или като предградие на крепостта, намираща се в близост до него (Rădvan 2010 a, 16).

В контекста на темата за средновековната урбанизация в отвъддунавските земи трябва да се уточни, че някои от вече възникналите първоначално по икономически път градове по-късно се превръщат в центрове на държавната власт, в църковни центрове, в центрове и места за поклонение и в търговски пунктове. Във влашките документи се ригистрират три термина, с които се обозначават градовете:

1) варwш (DRH В 3, 284);
2) тръг (DRH В 4, 77);
3) град (DRH В 3, 147).

Те съответстват на латинските понятия:

1) civitas, castrum и arce за град;
2) forum и oppidum – тръг (Rădvan 2010 а, 19).

Като значение тези термини могат да се преведат по следния начин:

1) варwш – малък, неукрепен град, но с важно търговско значение;
2) тръг – град-тържище, първоначално възникнал само като тържище;
3) град – укрепен град, твърдина, крепост, център на държавна или църковна институция или регионален център.

Термините обаче се използват, за да обозначат най-вече външния облик, топографията и икономическата (напр. тържище) и политическата (напр. настолен град) функция  на дадено селище, а не самата общност, която го населява, както има немалко случаи в западноевропейската терминология за градовете (Rădvan 2010 а, 16). В случая варwш е унгарска заемка за неукрепен град, докато град визира тъкмо укрепено градско селище или военна крепост.

Надгробен надпис на Никола Александър от Дългополе (Къмпулунг), 1364 г.

Терминът варwш се придава единствено и само на градски по своя облик селища с изградени вътрешни институции и определен тип автономия, дадена от княза (Rădvan 2010 а, 17). Варwш кореспондира с латинското „suburbium”, т.е. като „подградие” – „предградие” или и друг свой израз във княжеските грамоти с формулата „под града” (DRH В 1, 386) – т.е. като предградие или подградие на друго селище (понякога укрепено).

Тръг най-вече характеризира първоначално малко селище с градски облик, основано задължително от чуждестранни – саксонски – търговци, което с течение на времето се разраства. Означава две неща:

1) пазар-тържище в смисъла на малък или голям град – т.е. селището, където протича основния стокообмен;
2) пазар (част от дадено селище) – т.е. средището в дадено населено място, където първоначално периодично, но впоследствие постоянно се настанява градския пазар (Rădvan 2010 а, 18).

С този термин се обозначават на първо място тържища (пазари), но в последствие се визират конкретно процъфтяващите градове-тържища), развили се в последствие около първоначалното градско пазарно ядро. И то по тяхното основно икономическо предназначение за селищен живот – за разлика от варwш.

Княжеската църква и останките от двореца на князете в Търговище, Румъния

Укрепените селища – градове с крепостни стени, планински твърдини или (гранични) военни крепости, разположени дори в равнината – се означават с думата град. През XV век особено това са най-вече градовете на дадена институция – княжеска, епископска, митрополитска, регионална административна. Конкретно във влашкия случай град означава буквално „твърдина”. По-интересно в случая е определението настолни град, което се обозначава обаче само едно или няколко (максимум две) конкретно определени селища. Това са най-вече главните резиденциални градове на князете – т.е. „столиците” на Влахия. Този термин започва да се употребява в княжеските грамоти от втората половина на XV в. и индикира къде е конкретното седалище на властта – кой е престолният град на Влахия (Rădvan 2010 а, 18-19). Еквивалентен е на латинските думи „sedes”¹⁴ („местообиталище”) и на „residenсia”¹⁵ („резиденция”), които в първите влашки документи от XIV в. са предадени като „двор”¹⁶.

За двата големи политически центъра на Влахия – Арджеш и Търговище – се използват изразите „residencia” и „настолни град”. Така например в грамота на воеводата Владислав I Влайку (издадена на 15.VII.1372 г.) първата влашка столица е наречена „arce Argies, […] nostra residencia” (DRH D 1: 103-104); а в грамота на воеводата Влад V Млади (издадена на 1.V.1510 г.) втората е – „настолни град Тръговище” (DRH В 2: 145). Обаче, в една по-ранна като дата грамота на Влад V Млади (от 24.IV.1510 г.) пише, че е издадена в „двор Аргиш” (DRH В 2: 143). В случая термините residencia и двор се припокриват. Те обозначават тъкмо мястото, където се издава грамотата и където в случая временно (например няколко дни/месеци или цяла зима) или по-постоянно (например година-две) резидира владетеля. През целия XIV в. такива резиденциални места могат да бъдат (и в определен период са) както само Арджеш и Търговище, така и заедно с тях Дългополе (Къмпулунг), Ръмник, Питещ и др. Но от XV в. водещ, вече столичен град остава Търговище. Арджеш се превръща във второстепенен политически център (само residencia, двор), като от втората половина столетието на същата позиция започва да се издига и Букурещ (вж. DRH В 3: 168), за да може, близо половин век по-късно, той също да бъде окачествен (в грамота от 1530 г.) като „настол град Бąкąрещи” (DRH В 3: 169) или „великйи град Бąкąрещи” (DRH В 3: 310), редом с Търговище. Тъкмо тези особености пораждат и различното обозначаване на столичния център в грамотите на Влад V Млади: 1) от 24.IV.1510 г. – „писах въ двор Аргиш” (DRH В 2: 143); 2) от 1.V.1510 г. – „Пис въ настолни град Тръговище” (DRH В 2: 145); 3) от 8.V.1510 г. – „Пис ą град Тръговищą” (DRH В 2: 146); 4) от 2.VIII.1510 г. – „писах въ настолни градą Бąкąрещи” (DRH В 2: 166).

С няколко заключителни думи трябва да се изтъкне, че във Влахия княжеската власт, макар и да е абсолютна, но това съвсем не означава, че тя изцяло контролира икономиката или се опитва да я ограничи. Икономическият живот на градовете е зависим дотолкова от централната власт, доколкото тя му дава привилегии и още повече стимулира неговото свободно развитие, а не го ограничава. Княжеската резиденция в даден град може да се разглежда като своеобразен „център”, около който се развива търговията и се настанява пазара през XV в., но тя по никакъв начин не влияе вътрешно на случващия се стокообмен. Т.е. резиденцията не предопределя пазарния живот, а по-скоро князът може допълнително да го насърчи, привличайки нови търговци и давайки им още повече привилегии. Затова когато Арджеш престава да бъде централна воеводска резиденция от средата на XVI в., градът остава един от водещите икономически центрове.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
Ангелова, Колева, Пенчев 2002: Ангелова, С., Р. Колева, В. Пенчев. Археологическите проучвания в националния археологически и архитектурен резерват „Дуросторум-Дръстър-Силистра”. – В: ГСУ-ИИФ, Археология, III, 2002, 271-281.

Божилов, Гюзелев 1999: Божилов, И., В. Гюзелев. История на България в три тома. Том I. История на средновековна България (VII-XIV век). София: Анубис, 1999.

ГИБИ II: Гръцки извори за българската история. Том II. Ред. Ив. Дуйчев, Г. Цанкова-Петкова, В. Тъпкова-Заимова, Л. Йончев и П. Тивчев. София: Издателство на БАН, 1958.

Данчева-Василева 2011: Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието ІV-ХІV в. София: Академично издателство „Марин Дринов“, 2011.

ИАРСА 2 2000: Извори за средновековната история на България (VII-XV в.) в  австрийските ръкописни сбирки и архиви. Том 2. Съст. В. Гюзелев. София, 2000.

Крънджалов 1946: Крънджалов, Д. Влашкият княз Мирчо и Добруджа според неговите грамоти. – В: ГСУ-ИФФ, XLII (за 1945-1946 г.), 1946, 3-76.

Слокоска и др. 2002: Слокоска, Л., П. Владкова, И. Църов, Ст. Бояджев, Р. Иванов. Никополис ад Иструм. – В: Римски и ранновизантийски градове в България. Том I. Ред. Р. Иванов. София, 2002, 83-105.

Станчева 1976: Станчева, М. Археологическо проучване на средновековния Средец (IX-XIV в.). Резултати и проблеми. – В: Сердика-Средец-София. Том 1. София, 1976, 26-74.

DRH В 1: Documenta Romaniae Historica. Seria B. Ţara Românească. Volumul 1 (1247-1500). București, 1966.

DRH В 3: Documenta Romaniae Historica. Seria B. Ţara Românească. Volumul 2 (1501-1525). București, 1975.

DRH В 4: Documenta Romaniae Historica. Seria B. Ţara Românească. Volumul 2 (1501-1525). București, 1981.

DRH D 1: Documenta Romaniae Historica. Seria D. Relaţii între Ţările Române. Volumul 1 (1222-1456). București, 1977.

Rădvan 2009: Rădvan, L. On the Medieval Urban Economy in Wallachia. – In: Analele stiinifice ale Univarsitălii „Alexandru Ioan Cuza” din Iasi, LVI: Sţiinţe Economice, 2009, 489-501.

Rădvan 2010 a: Rădvan, L. The „Central-European Urban Model“ and the Emergence of Towns in Wallachia from the Fourteenth to the Sixteenth Century. – In: East Central Europe, 37, 2010, 1-30.

Rădvan 2010 b: Rădvan, L. At Europe's Borders. Medieval Towns in the Romanian principalities. Transl. by V. Cîrdei. Brill Academic Publishers, 2010.

Rădvan 2011: Rădvan, L. Between Free Passage and Restriction. Roads and Bridges in the Towns of Wallachia and Moldavia (16th-18th century). – In: Towns and Communication.Vol. 1: Communication in Towns. Ed. N. Budak, F.-E. Eliassen and K. Szende. The University of Akron Press, 2011, 103-116.

Rădvan 2013: Rădvan, L. Changes in Wallachian Towns at the Beginning of the Modern Times. A Case Stude the Role of Military Servents. – In: ESJ, June 2013, 2 (1st Annual International Interdisciplinary Conference, AIIC 2013, 24-26 April, Azores, Portugal), 715-722.

Rădvan 2014: Rădvan, L. Urban space in the Romanian Principalities. Organized or random development? – In: Cities and Their Spaces. Concepts and Their Use in Europe. Ed.: M. Pauly und M. Scheutz. Wien, 2014, 77-87.

Бележки
1. В средата на XI в. Дуисбург замира като търговски град, защото коритото на Рейн се измества на запад и градът вече не е пристанище, поради което се мести в Дюселдорф.
2. Всъщност на практика може да има и властова намеса.
3. Такава напр. е Юстиниановата държавна строителна политика през VI в., наследила античната традиция в това отношение: „[…] наблизо до укреплението, което се нарича Ведериана, има едно място, на име Тавризион, отгдето произлиза император Юстиниан, възстановителя на света.  В късо време той оградил това място със стена във вид на четириъгълник и поставил на всеки негов ъгъл по една кула, та го направил да бъде наистина Четирикулие и така да се нарича. А до самото това място построил великолепен град, който нарекъл Юстиниана Прима (това значи на латински „първа“) и така изпълнил своя дълг към родината си, загдето го отгледала. Разбира се, всички ромеи би трябвало да вземат участие в тоя дълг, тъй като страната е отгледала и спасител, общ за всички” (ГИБИ II, 156).
4. Във времето на цар Йоан Александър придобитите отново крепости по Черноморието и на юг от Хемус продължават своето градско и икономическо развитие, а властта в Търново, както и самостоятелните български деспоти в Добруджа благоприятстват и отстояват сключените от градовете търговски контакти и придобитите привилегии (Rădvan 2010 b, 105-107).
5. Вж. подр. Данчева-Василева 2011.
6. По археологическата проблематика на средновековния Средец за периода VII-XIV в., отнасяща се спрямо останките от антична Сердика в центъра на съвременна София, вж. Станчева 1976.
7. За просъществуването на града в рамките на Първото българско царство (когато е бил патриаршеско седалище) и особено през Зрялото средновековие (XI-XIII в.) по археологически данни вж. Ангелова, Колева, Пенчев 2002.
8. Вж. Слокоска и др. 2002, 94-95. Авторите споменават, че след известно прекъсване през IX в. върху руините на града възниква селище, в което се откриват дори медни ромейски монети от XII в.
9. За строежа на Преслав като български идеологически еквивалент на Константинопол вж. Божилов, Гюзелев 1999, 239-246.
10. Вж. подр. Rădvan 2010 а, 8; Rădvan 2010 b, 104-111.
11. За пътищата (търговски и/или военни) от Западна Европа към Балканите най-вече през Трансилвания вж. „По кои пътища трябва да се върви към Турция” от 1502 г. на Феликс Петанчич (ИАРСА 2 2000, 177-186).
12. Ето защо в по-късните (от XVI в.) първи собствено влашки хроники ще бъде създаден мита за Раду Негру, който в края на XIII в. с голямо множество хора (власи, саксонци и унгарци) се спуснал от Трансилвания на юг и основал влашката държава и нейните първи две столици. Тази картина е отразена по абсолютно сходен начин и в Молдова (вж. Rădvan 2010 а, 20-21).
13. Саксонците, освен че икономически стимулират Трансилвания, също така насърчават и урбанистичния процес в главните карпатски градове, подкрепяни от кралската власт в Унгария (Rădvan 2010 а, 5-6).
14. „in sede nostra Argiesiensi” (DRH В 1, 37).
15. „in arce Argies, […] nostra residencia” (DRH  D 1, 103-104).
16. „писах въ двор Аргиш” (DRH В 2, 143).

https://voinaimir.info/

[Hatshepsut]

Как българските царе контролирали митниците


Средновековна крепост в прохода Бран-Рукър

В грамота от XIV век пише: „Царю Александре, твоят митничар да взема според закона...

Автор: проф.Пламен Павлов

Митническите злоупотреби, както и контрабандата, не са от вчера. Имало ги е още в древността, а държавните власти според силите си са се борили да защитят обществените, а и своите собствени интереси. Така или иначе, събирането на мита, такси, глоби и т. н. е било, е и си остава важен източник за финансиране на администрацията, армията, социалните дейности, културата във всяка една държава, където и да било по широкия свят... Същевременно представители на същата тази държава не престават „да бъркат в кацата с меда“, а тази форма на корупция и беззаконие е била и си остава една от най-тежките язви на държавното управление и обществения морал.

Както навсякъде по света, така и владетелите на средновековна България, са търсели лек срещу тези вечни „отрицателни явления“. Още според договора на кан Тервел с Византия от 716 г. стоките задължително трябва да са снабдени с печати и пломби, иначе подлежат на конфискация. Някои изследователи свързват граничните „окопи“ и валове от епохата на Първото българско царство не само с отбраната, но и с контрола върху търговията. Най-известният от тях е т. нар. Еркесия между морето при Бургаските езера и склоновете на Източните Родопи. Както е ставало дума в нашата поредица, такива съоръжения е имало почти навсякъде в периферните зони на българската държавна територия. В средата на Х век арабинът ал-Масуди разказва, че “... земята на българите е заградена с дървена ограда, в която се намират отвори...“, през които преминават пътниците и керваните със стоки.

Българската държава брани своите финансови интереси, вкл. и по отношение на митническия контрол и търговския обмен. Нека припомним как реагира през 894 г. Симеон Велики (893-927), тогава все още млад владетел, при преместването на тържището на българските стоки от Цариград в Солун. Решението е на император Лъв VI и е в полза на двама прекупвачи на мита, сигурно не само от приятелските си чувства към тогавашните „олигарси“... Българският отговор e обявяване на война!

Един от малкото известни случаи на митнически нарушения и корупция е свързан със северната българска граница. Дори и днес да не ни се вярва, и през втората половина на ХIV век юрисдикцията на Второто българско царство се е простирала до Карпатите. Това личи от редица средновековни свидетелства, на които обръщат внимание учени като проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Коледаров и други представители на нашата историческа наука. Реалностите от онази епоха са показани сполучливо от проф. Николай Овчаров в неговата книга за цар Иван Александър и публикациите му за влашкия войвода Влад Цепеш Дракула. Държим да отбележим и проучванията на д-р Тервел Попов, посветени на средновековното българско политическо наследство във Влахия и Молдова. На свой ред езиковедът проф. Тодор Балкански обогати с нов материал нашите представи за българите и българските следи в северната ни съседка.
През XIV век младите княжества Влахия и Молдова, обединени в днешната държава Румъния през 1859-1861 г., признават сюзеренитета на търновските царе. Тези някога заддунавски области на България продължават да са част от българското пространство, а един от важните търговски пътища на север към Централна и Западна Европа е през прохода Бран – Рукър. Стратегическата важност на този карпатски коридор, водещ към Сибиу и Брашов, тогава в пределите на Унгарското кралство, е несъмнена. Съответно, в карпатската зона са изградени крепости, чиито пазачи носят българското име „граничери“. През ХIV-ХVII век проходът Бран – Рукър е директно свързан с влашките владетелски резиденции Къмплунг (позната и с българското си име Дългопол!), Куртя де Арджеш и Търговище. Споменът за някогашното българско пограничие е отразен в ред старинни топоними. Освен името на замъка Бран (днес обект на румънския и международния туризъм), български произход имат названията Стража, Ръшнов, Пределуц (Малкият Предел), Зърнещ, Пятра Краюлуй (днес национален парк в Карпатите), Пещера, По(л)яна, Драгославеле и др., разбира се, и името на реката Дъмбовица. Както е известно, в долното u течение е Букурещ. Възможно е през ХIII-ХIV век планинският район в Карпатите да е наричан Края/Краището – име, характерно за граничните зони. Впрочем, такова е името и на големия град Крайова, отново в северната ни съседка.

Важно свидетелство за българската власт до Карпатите се съдържа в един итинерарий (пътеводител) от края на същото четиринадесето столетие, създаден в град Брюге/Брюж в днешна Белгия. Пътеводителят, изследван преди години от проф. Василка Тъпкова-Заимова, описва маршрута на поклонниците от Северна Европа към Йерусалим и Божия Гроб. Ето как според неговия автор стои въпросът със северната граница на Българското царство:
„България: Хелмщад (Херманщад/Сибиу), Бирбом (немското име на Рукър), Мерп (неизвестно), Нивермерк (немското име на влашкото Търговище), Суппа (неизвестно), Вела (Бела в окръг Дъмбовица на дн. Румъния), Росси или Йорго („двойната“ дунавска крепост Русе-Гюргево), Каструм де Кассано (крепостта при Полско Косово, Русенско), Тирно (българската столица Търново)...“ Очевидно дори и в края на ХIV век в цяла Европа се е знаело, че Българското царство започва от Карпатите, а Търговище, престолнината на влашките воеводи, е в неговите предели.
Случаят с корумпираните митничари е предаден в една грамота на влашкия воевода Радул (Раду) I, управлявал през 1371 и 1377-1383 г. Тя е публикувана преди повече от век от проф. Любомир Милетич, но все още не е достатъчно известна. Търговците от Брашов (тогава град с немско население, носещ също името Кронщад), са имали неприятности с митническите власти. Затова в грамотата, издадена в полза на Брашов, е вмъкнат откъс от писмо до цар Иван Александър (1331-1371). Възможно е да се цитира по-старо писмо на войводата Владислав Влайку (1364-1371, 1371-1377), по-голям брат на Радул, но това не променя нещата. Естествено, грамотата е на български – езикът, на който пишат, мислят и говорят средновековните владетели на Влашко и Молдова.

Посланието към български цар е следното:
„Царю Александре, на този, който e твой вамеш (митничар) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито), както е според закона. А иначе да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица, и той също така да взема. Понеже, който би се поблазнил да взема не по закон, ще получи голямо зло от господство ми. А останалото не е (във властта) на господството ми...“
Очевидно, при цар Иван Александър, а и при неговия син Иван Шишман (1371-1395), митниците, обозначени с възприетото във Влахия унгарско понятие „вама“, остават под юрисдикцията на българските царе. Както изглежда, митническият контрол попада в ръцете на влашките войводи едва след унищожаването на Търновското царство. В една своя грамота Мирчо Стари (1386-1418) заявява, че по молба на брашовските търговци е трябвало да бъдат „... подновени и утвърдени законите... от прародителите на господство ми...“ – едно, макар и не съвсем ясно указание за промяна в отдавна установената практика за митнически контрол в проходите на Карпатите. Ако това е станало преди 1395 г., въпросът е бил уреден по споразумение между влашкия войвода и търновския цар – съюзници в борбата срещу османската експанзия. По-вероятно е обаче промяната да е станала след падането на Търновското царство и гибелта на Иван Шишман в Никопол на 3 юни 1395 г.
Влашките войводи Владислав и Радул са братя на българската царица Теодора Басараб, първата съпруга на Иван Александър. Затова в конкретния случай влашкият протест най-вероятно е бил чут. Как са били наказани митничарите от Рукър и пункта при моста на река Дъмбовица, можем да гадаем. Само след няколко десетилетия Второто българско царство пада под ударите на османските завоеватели – вероятно не без връзка и с това, че в продължение на години, ако не всички, поне част от митническите приходи са отивали не за войска и оръжие, а в нечии джобове...

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Отвъддунавска България

[Hatshepsut]

За северната граница на Българското царство през XIII и XIV век


Карта на Балканите след 1205 г.

Темата за българското езиково, културно, историческо и етнополитическо наследство в днешна Румъния, вкл. за българските общности в северната ни съседка, не е нова за българската наука. Същевременно, по едни или други причини, тя остава недостатъчно разработена. В последно време съществен принос за нейното развитие и популяризиране има известният български езиковед проф. Тодор Балкански. В резултат на дългогодишна теренна работа, на проучвания в библиотеки и музеи в северната ни съседка Т. Балкански публикува конкретни и обобщаващи трудове, които запълват сериозни празноти в знанията ни за българското и румънското минало.

Ще се опитаме да припомним и отчасти да конкретизираме информацията на някои писмени извори и ономастични данни, свързани с историята на Второто българско царство. Възобновената от царете Петър (1185-1197) и Асен (1186-1196 г.) българска държава полага усилия за възвръщане на териториите на север до Карпатите, принадлежали през ІХ-ХІ в. на Първото българско царство.

Прекъсването на държавния живот с византийското владичество (1018-1185 г.) се отразява радикално върху съдбата на земите отвъд Карпатите (бълг. Седмоградско, унг. Erdéli/Ердел, лат. Трансилвания), които в началото на Х в. попадат под унгарска власт. Започва маджаризацията на живеещите там прабългари есегели (унг. székelyek/секеи, рум. secui/секуи) и други по-малки общности – напр. берсилите, дали името на „земята Бърса“ и гр. Брашов, известен през ХІІІ-ХІХ в. с немското име Кронщад. От средата на ХІІ в. унгарските власти колонизират в Трансилвания германско саксонско население (бълг. саси, рум. саши), печенези, кумани и др. През 1211 г. унгарският крал Андрей ІІ, макар и за кратко, настанява в „земята Бърса“ тевтонски рицари, за да отблъскват кумански нападения. Това става във времето на българо-куманския военнополитически съюз при първите Асеневци.

Оскъдицата от извори не позволява да се очертаят хронологическите и пространствени параметри на политиката на българските царе на север. Надали има съмнение обаче, че във времето на цар Калоян (1197-1207) българската територия е достигала Южните Карпати.

Какви са били най-северните опорни пунктове (укрепени селища и райони) на тази власт? Проследени от изток на запад, те вероятно са следните:

Старата българска крепост от ІХ в. Слон (от „заслон“) в дн. окръг/жудец Прахова (съществувала и през ХІІІ в.) и близката крепост при Табла Буции (cetate de Tabla Buţii, изградена през ХІV в.). Те са охранявали пътя от Трансилвания към Влахия, вкл. и в посока на р. Сирет и Молдова. Топонимията в голямата си част е от български произход, вкл. имена като Предел (Predel), Vârful Craiului („Върхът на края“, „Граничният връх“), Сланик, Горнец и др. Тук, както и по-нататък в нашия преглед, нямаме предвид значимото присъствие на български (славянски) думи в румънския език (обстоятелство, което е общоизвестно), а конкретни езикови следи в топонимията.

Проходът Предял (Predeal), както и едноименното селище, свързващ Брашов по долината на р. Прахова с днешните големи румънски градове Плоещ и Букурещ. В онази епоха този проход няма днешното си първостепенно значение, но без съмнение е важен за локалната отбрана на юг, вкл. по течението на р. Яломица. Топонимията и по тези места отново е показателна.

Коридорът Бран – Рукър, на който по-надолу ще поставим определен акцент. Стратегическата важност на този проход, трасе на пътищата от Сибиу и Брашов към поречието на р. Дъмбовица (Дъбовица, отново в старобълг. изговор), в онази епоха е повече от очевидна. Проучена е крепостта Оратия (Oratia), наричана и Поду Дъмбовицей (Podu Dâmboviţei, буквално „Мостът на Дъмбовица“), на 5 км от дн. Рукър, както и намиращите са на юг Четъцен (Cetăţeni) и Поенар (Poenari). Изграждането им се отнася към втората половина на ХІV в. и се свързва с влашките воеводи, но без точна датировка. Замъкът Бран, носещ българско име (останало от епохата на Първото царство), през ХІV в. е под унгарска власт. Този важен граничен и митнически пункт в грамотите на влашките воеводи от ХV в. е наричан и Турч (от унг. Törcsvár) – вероятно поунгарчен вариант на българското „търг“. Посочените малки крепости (замъци) пазят проходите при изворите на реките Дъмбовица и Арджеш с техните най-северни притоци – направление, което и преди тяхното изграждане положително е охранявано от гранични сили. През първата половина на ХІІІ в., а и в по-късни периоди, тези сили са принадлежали на Второто българско царство и свързаните с него местни влашки и кумански първенци. През ХІV-ХVІІ в. районът е директно свързан с първите влашки владетелски резиденции Дългопол (Къмпулунг), Куртя де Арджеш и Търговище. Споменът за някогашното пограничие е отразен в ред старинни топоними. Освен характерното име на замъка Бран (нем. Törzburg, унг. Törcsvár, днес обект на румънския и международния туризъм) и близката до Брашов крепост Стража (Strajă), български произход имат названието на замъка Ръшнов (унг. Barcarozsnyó, нем. Rosenau), селищните и местни имена Пределуц (Predeluţ), Зърнещ (Zârneşti), Пятра Краюлуй / Piatra Craiului (планински масив, днес национален парк), Пещера, По(л)яна, Друмул Карулуй, Драгославеле, Подул Предялулуй, както вече стана дума, името на голямата река Дъмбовица (извираща от този дял на Карпатите и преминаваща през Букурещ) и др.

Замъкът Бран

Големият пролом на р. Олт през Карпатите (проходът Турну Рошу) и долината на реката във Влахия, разделяща я на областите Мунтения и Олтения (Мала Влахия). Северен фортпост на българската власт, съответно резиденция на васалните влашки воеводи от онази тъмна епоха, вероятно е средновековният Рибник (Ръмнику Вълчя / рум. Râmnicu Vâlcea). Градът е споменат като владетелска резиденция през 1388 г. в грамота на Мирчо Стари (1386-1418). Археологическите и езикови данни показват, че този център на локална власт положително е съществувал и през ХІІІ в. Северозападно от Рибник е „земята Ловище“ – термин, който се среща в грамотите на българските владетели. В същия район е Посада, където през есента на 1330 г. влашкият воевода Иванко І Басараба разбива унгарския крал Карл Роберт. В документи от 1489 и 1514 г. в окръг Вълчя е регистрирано и селище с характерното име Градище. Ще припомним и топонимите Брезой, Калиманещ, Вълчя и др. именно в „земята Ловище“. През 1232 г. р. Олт става граница между България и Унгария. Вероятно при царуването на Иван Асен ІІ в поречието на реката са заселени кумански групи гранично население. Запазените имена на селища, потоци и местности са многобройни в протежение на около 150 км по течението на Олт.

Поречието на Дунав при Железни врата с крепостите Градец (Cetatea de la Grădeţ, Турну Северин), Хърсово (Оршова) и Гурен (унг. Гьореньвар, дн. Gura Văii, окръг Мехединц, Румъния). Последната крепост вероятно е идентична с руините на Трикуле-Свиница (при дн. с. Свиница с население от български произход и днес). На изток е долината на р. Жиу с център Крайова. Името на града се свързва с титлата „крал“ (срв. изписването Кралево във влашките грамоти), което навярно отразява унгарската власт след 1232 г. Дали не е възможна по-ранна форма, свързана отново с „край“/“граница“? В Олтения също е регистрирана куманска топонимия: Тегак, Ода, Белгун, Команча, Гьорок и др.

Северинският банат (Олтения, Мала Влахия) е отново български при царуването на Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330). Както личи от съвременни унгарски документи, българският цар отдава отвоюваното банство като владение на своя съюзник и васал Иванко Басараба. Същата практика по-късно е многократно потвърждавана от унгарските крале, поради което изразът „бан на Северин“ влиза трайно в титулатурата на влашките воеводи.

* * *

Южната прикарпатска зона, както вече стана въпрос, е поле на редица военни конфликти между Унгария и Второто българско царство. Поради малкото извори тяхното развитие и детайли са неясни. Въпреки това е обяснимо, че като заселва сакси и тевтонски рицари, по своя инициатива или тази на колонистите, унгарската държава създава нови или доразвива по-стари български укрепени центрове. Освен характерния пример с Бран, показателен е случаят с Рукер / Ротбаум (дн. Рукър), съответно: Ruffa Arbor, Rukel, Rothel, Rothbaum, Rücken и т.под. В някои паметници името означава „Червено дърво“, но по-често е немски превод на бълг. „гръб“, „гърбица“ (срв. по-горе с хребета Гърбова в прохода Предял). Така или иначе, името на Рукър фиксира унгарско (в случая саксонско) присъствие от втората половина на ХІІІ в. В сходна светлина стои въпросът с името на Къмпулунг/Дългопол или Дълго поле. Названието на Куртя де Арджеш предава латинизирана форма, отразяваща унгарската активност в региона през ХІІІ в.

Тук не е мястото да разглеждаме подробно българо-унгарското съперничество във Влахия през ХІІІ-ХІV в. То е в ход още при Калоян, който по същата причина се подписва като „цар на България и Влахия“ в кореспонденцията с папа Инокентий ІІІ. При Иван Асен ІІ около 1227-1232 г. се стига до конфликт, свързан с унгарските опити за покръстване и въвличане на куманите в политическата орбита на кралството. Както вече стана дума, през 1232 г. унгарците окупират Олтения и създават Северинския банат. За да усилят защитата на завладяната провинция, през 1247 г. тук са настанени рицарите от военния монашески орден на йоанитите.

Карта на региона към 1355 г.

През 1241 г. Карпатите са арена на сражения с татарите (монголите). Българи и власи нанасят поражение на левия фланг на татарската армия. В цяла Европа отеква вестта, че цар Иван Асен ІІ е разбил нашествениците. Както личи и от унгарски документи, влашкото население в Карпатите е имало граничарски статут. Факт е, че думите „grăniceri“, „granita“, „predeal“, „crai/ul“ и пр., са директна заемка от български.

През 40-те години на ХІІІ в. унгарската корона проявява засилен интерес към въпросното влашко население, което е свързано и с татарската заплаха. Стига се до нов кофликт с България и серия взаимни удари при Константин І Тих Асен (1257-1277), като Унгария надделява и завзема голяма част от Влахия. Поредната българска контраофанзива започва при Георги І Тертер (1280-1292) и е продължена от неговия видински наместник (навярно брат) Шишман. Българските владетели търсят съюз с могъщия татарски хан Ногай, чието влияние според някои извори е достигало до р. Олт и дори до Железни врата.

Използвайки кризата в Унгария, през първите две десетилетия на ХІV в., деспот Михаил Шишман Асен, по-късно български цар (1323-1330 г.), подновява военните действия в Мала Влахия/Олтения. Българското царство води тази политика в съюз с местните воеводи, сред които се откроява Иванко І Басараба – син на Тихомир (или Токомер), от кумански (българо-кумански) произход, вероятно близък на Тертеровци и Шишмановци. Споменът за унгарската хегемония през втората половина на ХІІІ – първите десетилетия на ХІV в. остава в названието Угровлахия. Воеводството получава от българските царе почти пълна автономия, вкл. правото неговите господари да носят титлата „велик воевода и самодържец“. Наред с това влашки отряди участват във военните походи на Михаил ІІІ Шишман Асен и Иван Александър. Сходна е ситуацията и в създаденото в средата на ХІV в. воеводство Молдова, което излиза извън обсега на тази статия.

Днес е трудно да установим параметрите на българския сюзеренитет над Влахия, който вероятно е включвал митнически контрол по границите, военни гарнизони в някои укрепени центрове и други елементи на взаимна обвързаност. И все пак, макар и твърде пестеливо, тази ситуация е отразена в някои извори и стари карти. В карта на Анджелино де Далорто от 1325-1330 г. България е разположена по двата бряга на Дунав, а в тази на Джакопо Касталдо от 1584 г. земите от Северин до р. Дъмбовица са част от България. Историческият спомен за българското средновековие е отразен дори и в картата на Йохан Хоман от 1697 г. – в нея част от левия бряг на Дунав до р. Яломица е в пределите на Никополския санджак на Османската империя, т.е. някогашното Търновско царство.

Нека припомним френското „Анонимното описание от 1308 г.“:

България е една голяма империя сама по себе си. А столицата на тази империя е Видин, един голям град. Императорите на същата тази империя се наричат Шишмани. Земята е много широка, просторна и хубава, напоява се от десет плавателни реки. Обсеяна е с живописни гори и дъбрави, изобилства от хляб, месо и риба, сребро и злато, и много стоки, предимно восък и коприна. Впрочем в нея има много сребърни рудници и всички реки влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на императора се извлича и добива златото. По средата на тази империя протича река Дунав…

Отново ще цитираме сведенията на Брюжкия итинерарий от края на ХІV в.:

България: Хелмщад (Херманщад/Сибиу), Бирбом (Рутбом/Рукър), Мерп (неизв.), Нивермерк (нем. име на Търговище), Суппа (неизв.), Вела (може би Бела, окръг Дъмбовица?), Росси или Йорго („двойната“ дунавска крепост Русе – Гюргево), Каструм де Кассано (крепостта при дн. Полско Косово, Русенско?), Тирно (Търново)…

Очевидно дори и в края на ХІV в. се знае, че юрисдикцията на българското царство започва от Карпатите, а влашката столица Търговище е смятана за град в неговите предели. Дали това сведение отразява по-стара традиция или реалното положение на нещата? По-скоро второто, както е и според друг документ, пренебрегван от румънската историография – публикувана още в края на ХІХ в. грамота на Раду І (управлявал през 1371 и 1377-1383 г.) в полза на търговците от Брашов, Ръшнов и земята Бърса. В нея има интерполация от писмо на влашкия воевода до българския цар Иван Александър (1331-1371), в който документ се констатират случаи на корупция от страна на българските митнически власти в Карпатите по същото време. Текстът на грамотата е следният:

Йоан Радул, велик войвода и самодържавен господин на цялата земя угровлахийска. Дава господството ми (в смисъл „наше височество“ – б.м., П.П.) това оризмо (писмо) на гражданите Брашовски и на Ръжновците, и на цялата земя Бърсенска, като им издава господството ми хрисовул (грамота със златен печат – б.м., П.П.) според законите (правата, привилегиите – б.м., П.П.), които са имали от прародителите на господство ми, същите да имат и при господство ми. Заради това, царю Александре, този, който e твой вамеш (митничар – б.м., П.П.) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито), както е според закона. А иначе да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица [приемаме поправката на Т. Балкански тук трябва да се чете „поду“ – „мост на Дъбовица“, т.е. крепостта Оратия, а не „под Дъбовица“ – б.м., П.П.], той също така да взема. Понеже, който би се поблазнил да взема не по закон, ще получи голямо зло от господство ми. А останалото не е (във властта) на оризмото на господството ми.

† Йоан Радул, по Божия милост господин.“ (Милетич 1896)

Оказва се, че при цар Иван Александър, а вероятно и при Иван Шишман (1371-1395), митниците (унг. „вама“) в коридора Бран – Рукър са под властта на търновските царе. Прави впечатление, че влашки владетели от първата половина на ХV в. се позовават на „закона на Мирчо Стари“. Това ни кара да допуснем, че пълният митнически контрол в търговията попада под юрисдикцията на влашките воеводи след унищожаването на Търновското царство. В недатирана грамота Мирчо заявява, че по молба на брашовските търговци е трябвало да бъдат „подновени и утвърдени законите… от прародителите на господство ми…“ – едно, макар и не съвсем ясно указание за промяна в установената практика. Ако това е станало преди 1395 г., въпросът трябва да е бил уреден по споразумение между влашкия велик воевода и търновския цар – неизменни съюзници в борбата срещу османската експанзия.

https://bulgarianhistory.org/severnata-granica-vtoroto-bulgarsko-carstvo/