Български Националистически Форумъ

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Ивинела Самуилова "Пътеписи за душата на България":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3122

както и книгата на Василка Маркова "Възможната България":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3582

Село Мезек се намира само на един километър от държавната ни граница и макар че в географско отношение се намира в периферията, що се отнася до туристическия му потенциал, то определено трябва да заеме централно място в списъка ви с дестинации, които сте решили да посетите.

С население от около 350 души, на пръв поглед село Мезек изглежда като всяко друго, макар поради близостта си в Гърция и Турция да се намира в район с относително добър стандарт на живот. Това, което несъмнено отличава населеното място е, че на негова територия се намират два уникални обекта, част от културно-историческото ни наследство – средновековна крепост и тракийска гробница.

КРЕПОСТ „КАЛЕТО“

В миналото крепостта, наричана от местните „Калето“, е имала функции на гранична стражева крепост. Охранявала е територии между реките Арда и Марица. Тя представлявала неправилен четириъгълник с размери 110/60 метра, включващ цели девет кули със заоблена форма, всяка с височина от 10 метра.

Укреплението е използвано до падането на района под османска власт. Крепостта е изпълнявала функциите на замък или е била предназначена за постоянно пребиваване на гарнизон и неговите командири.

За съжаление,голяма част от крепостта днес не съществува, но все пак човек лесно може да добие представа за мащабите. Любопитен факт е, че зъберите на съоръжението са съхранени успешно до 1900 година, когато части от тях са разрушени с цел използването на камъните за строеж на турски казарми в Свиленград.

Някои учени смятат, че именно на това място се разиграва битката при Версиникия от 813 година, когато българският Крум разгромява войските на Никифор I. По-широко застъпената теза обаче е, че тук крепост се издига едва през XI век, което би следвало да значи, че тя е дело на византийския император Алексий І Комнин.

До крепостта се стига по удобен път и по маркирана пешеходна и велопътека. Работното време през лятото е от 9 до 20 часа, а през зимата от 10 до 19 часа. Входът е между 1 и 4 лева в зависимост от сезона и възрастта ви.

ТРАКИЙСКА ГРОБНИЦА

Край село Мезек се намира и една от най-представителните тракийски царски гробници по нашите земи. Тя е и сред най-големите на Балканския полуостров. Състои се от коридор, две камери с правоъгълна форма и кръгло гробно помещение с купол. Общата ѝ дължина е близо 30 метра, като само коридорът, наричан дромос, е дълъг повече от 20 метра.

Гробницата е открита от местните жители през 1931 година, като малко след това започват археологически проучвания под ръководството на Богдан Филов и Иван Великов. Смята се, че ценната находка е на повече от 2400 години, като в нея са открити следи от шест погребения.

В гробницата са открити златни, бронзови, керамични и др. предмети, които към днешна дата се намират в Хасково и София. В самата гробница посетителите могат да видят техни холограми, които по никакъв начин не отнемат нито от техния, нито от блясъка на гробница, и определено са уникални за страната ни.

Любопитно е, че температурата в гробницата е постоянна – около 18-19 градуса. Това ви предоставя две добри възможности – да избягате от жегата през лятото и да се скриете на топло през зимата.

До гробницата се стига лесно от село Мезек, трябва просто да следвате указателните табели. Билетът за посетители е 4 лева, но имате възможност да си набавите комбиниран такъв, включващ и посещение на крепостта.


В ОКОЛНОСТТА

Регионът е богат на забележителности, все пак се намира в близост до Източните Родопи. Препоръчваме ви да посетите крепостта Букелон, намираща се в близост до село Маточина. Тя е неизследвана не само от масовия турист, но е почти непозната и на специалистите.

В сянката на мезешките забележителности остава тракийската гробница Шейновец, намираща се под едноименния връх. Обектът се намира на територията на община Любимец, като до него води добре маркирана екопътека.

Разбира се, няма да съжалявате, ако се отбиете и до Свиленград, където си струва да посетите уникалния 400-годишен мост на Мустафа паша, наричан от местните Старият мост.

https://bulgarianhistory.org/selo-mezek-zabelezhitelnosti/

Крепостта Трапезица е новото туристическо бижу на Старата столица. Наричан в миналото Славният град, архитектурно-музейният резерват бе реставриран и отворен за туристи навръх 108-годишнината от обявяването на Независимостта на България – на 22 септември 2016 година.

Трапезица е едно цяло с Царевец – така е било по време на Средновековието. Неслучайно там са били пазени мощите на небесния покровител на България – св. Иван Рилски, при това – близо три века. Днес двете крепости оформят най-големия музеен комплекс на открито както в България, така и на Балканския полуостров.

Два са вариантите пред туристите да се качат на Трапезица. Първият е чрез ходене пеша по туристическа пътека, чието начало е в края на квартал „Асенов“ – на 100 метра от знаковата за цяла България и Велико Търново църква „Свети Димитър“, от която братята Петър и Асен вдигат въстанието срещу Византия и през 1185/1186 година възстановяват българската държава. Вторият начин е чрез фуникуляр.

Веднъж стъпили на Трапезица, посетителите могат да се разходят по еднокилометровата калдъръмена туристическа улица. Тя започва от реставрираната Северна порта, достигаща до Южната бойна кула. Особено интересни и ценни са трите възстановени църкви с оригиналните стенописи от XIII-XIV век. Интерактивен експозиционен център представя историята и археологията на Велико Търново и Второто българско царство.

Трапезица е арена и на събития от културния живот във Велико Търново. През лятото на 2018 година там бе националната премиера на постановката „Дванадесета нощ“ от Уилям Шекспир. Премиерата бе част от честванията на 110-годишнина от обявяването на Независимостта на България.

Реставрацията и социализацията на Трапезица стана възможна чрез проекти на Министерството на културата, реализирани по инициатива на кмета Даниел Панов и екипа му, с ценната помощ на местните историци, археолози, архитекти и др. Привлечено бе финансиране както по ОП „Регионално развитие“, така и от фондация „Гейдар Алиев“ от Азербайджан. Много важна бе подкрепата и от страна на премиера Бойко Борисов.

Археолозите проучват хълмовете на болярите

Още в годините на робството интересът към Трапезица е много голям. Легенди и предания разказвали за заровени царски съкровища. Местните турски управници дори разрешавали свободно да се копае. Водела ги надеждата и те да се обогатят от скритите ценности.



Големият Петко Славейков също описва останки от крепостни стени, залепени твърдо по скалите. „Види се по съществуващите днес развалини резиденция на царете и царската породица въобще“, пише Славейков за Трапезица и Търновград.

В края на XIX век ентусиасти археолози започват да проучват останките от средновековната българска столица. Учените и интелектуалците стъпват първо на Трапезица и след това се прехвърлят на Царевец. Главен инициатор и проучвател е племенникът на д-р Петър Берон - д-р Васил Берон, който пет години по-късно е подпомаган от още 67 българи. Почти веднага излизат останките от три църкви. Цар Фердинанд обаче гони българските археолози и забранява дейността им, тъй като не копаели много професионално и повече приличали на иманяри. Така през 1900 година разкопките са подновени от френския египтолог Жорж Сьор. Той пристигнал в Търново след мисия в Атина и намерил още 14 църкви. Днес три от тях вече са напълно реставрирани.

Първите Асеневци имали дворец

Историческите сведения и археологическите проучвания сочат, че по своята значимост Трапезица е еднакво важна за столичния град като Царевец. Там живеели боляри и богати граждани, били изградени много църкви и обществени сгради.

Местността е един от най-ярките образци при изграждането на отбранителни комплекси в Югоизточна Европа през Средновековието. Крепостта, наричана Славният град Трапезица, била оградена с високи каменни стени с бойници. Няколко кули и четири порти били изградени по стръмните скали, надвиснали над Янтра.

Трапезица и Царевец били сърцето на столичния Търновград. Там съществувал дворцов комплекс на владетелската династия Асеневци, създаден от Петър и Асен и ползван чак до времето на Иван Асен II. При разкопките в резиденцията е открит богат некропол от XIV век. Проучени са десетки гробове, в които са намерени златосърмен текстил, сребърни и златни накити и апликации без аналог. Близо три века Трапезица пази мощите на св. Иван Рилски - от 1195 чак до 1469 година. Едва тогава те са върнати в Рилската света обител.

Крепостта имала голям централен площад. В центъра му е съществувала църква, край която не е намерено гробище. Затова учените смятат, че храмът е бил с особен публичен статут и не е бил предназначен за обикновени църковни служби. На площада и в църквата са протичали най-представителните церемонии.

Реставрират стени с пари от ЕС

Кметът на Велико Търново Даниел Панов е амбициран да привлече още финансиране, за да продължи реставрацията на крепостни стени и църкви на Трапезица. Общината подготвя проект, с който да бъде надградено възстановяването на емблематичната за българската история забележителност. Реална възможност съществува по оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020, чрез мерки за паметници на културата от национално и световно значение.

Регионалният исторически музей и Общинската агенция по туризъм разработват нови решения за маркетинг на Трапезица. Обсъжда се и възможността за включването на крепостта в новия аудио-визуален спектакъл на Царевец, по чиято идейна концепция и музикално оформление се работи. В процес на проектиране са и нови маршрути за туристите, обединяващи двете крепости и църквите в квартал „Асенов“.

https://www.kmeta.bg/e-vestnik/broj-47-yuni-2019/slavniyat-grad-trapezica-vtorata-krepost-na-turnovo

Как се стига до село Бръшлян
Село Бръшлян се намира на около 15 км северно от Малко Търново, близо е до шосето от Малко Търново за Бургас. Има добре отличими указателни табели.

Селото е архитектурен резерват. Още с влизането си там, човек се връща години назад – всички къщи са типично странджански, няма го онзи бърз ритъм, присъщ на съвременния живот. Миналата година посетихме няколко такива селца – село Косово, село Делчево, село Лещен и село Ковачевица.

Нашето посещение

Ние паркирахме в центъра на с. Бръшлян пред църквата, запознахме се набързо с информационното табло и тръгнахме да се разхождаме по малките улички. Беше почти пладне, слънцето жарко препичаше, а спокойствието, обхванало селото, постепенно завладяваше и нас самите.

Етнографската къща-музей

Недалеч от мегдана на село Бръшлян (всъщност, там всичко е недалеч от мегдана 🙂 ) се намира Етнографският музей. Това е автентична местна къща на около 150 години, запазила не само външния си архитектурен вид, но и вътрешната си уредба.



Посещението на музея започва от втория етаж на къщата, където са живели стопаните. Първата стая е стаята на невестата. Там има изложена булчинска премяна. Стаята е била използвана също и за гостна, тъй като единствено в нея е имало легло. Това разбрахме от жената, която ни развеждаше из къщата.

Стопаните са спели на земята в съседната голяма стая. Тя е била и основното помещение, в което са битували. В стаята има запазено огнище с характерния за село Бръшлян отвор към стената за печене на хляб.



След голямата стая в дъното на етажа има складово помещение с отделения за зарно, а до него – тоалетна от онова време (не знам защо, но някак много се впечатлявам от старите тоалетни 🙂 ). Там до склада се намира и един таен изход – къщата е строена в смутни времена, в които местните хора е трябвало да бъдат с почти стегнат багаж и готови за бягство.

На долния етаж са се помещавали животните. Днес той е превърнат в занаятчийница. Там е изложен огромен стан.

Посещението на Етнографската къща-музей е на цена от 1 лев на човек.

Килийното училище

Следващият обект в село Бръшлян, който посетихме беше Килийното училище. То е пристройка към църквата на мегдана. Самата църква се казва „Свети Димитър“ и е построена в края на 17-ти век на място, на което в далечното минало е имало тракийско светилище. За съжаление, когато ние бяхме в Бръшлян, църквата беше затворена и не успяхме да влезем в нея.



Затова ще ви разкажа за Килийното училище, което, както казах е пристройка на църквата. То е възстановено и превърнато в музей. Жената-уредник там ни изнесе много интересна беседа за историята на селото.

Според разказа й, още по времето на Второто българско царство е имало селище там в района, което в края на 14-ти век пада под турско робство. Сегашното селище датира от края на 17 и началото на 18 век, когато жителите на три селца  – Юртет, Селище и Живак се заселват в Долна махала – най-старата част на селото. Турското име на село Бръшлян е било Сърмашик.

Местното килийно училище е било създадено през 1871 година от свещеника в църквата. Той превърнал своята килия – пристройката на църквата – в училищна стая. Тя побирала около 20 деца – все момчета. Столове нямало, всички трябвало да си носят овчи кожи, на които да седят. Първоначално се учели да пишат в пясъчници, а след това на восъчни дъски. Кожите, пясъчниците и дъските могат да се видят в музея-училище, а жената-уредник показва как са били използвани.



След Освобождението на България село Сърмашик остава под турско робство.

Разказът продължи с история на Преображенското въстание, избухнало през 1903 година, в което жителите на село Бръшлян дейно участват и в което дават доста жертви.

Село Сърмашик става част от България през 1913 година след Балканската война.

Аз, разбира се, не мога да предам целия разказ. Ако минавате през село Бръшлян, непременно посетете и Килийното училище, за да научите интересни подробности от историята на селото. Цената за посещение и беседа е също 1 лев на човек, като в Етнографската къща.

И още

След интересната беседа обиколихме оттук-оттам църквата Свети Димитър, за да я разгледаме поне външно.



Поразходихме се още малко и вече с отлична тематична подготовка се насочихме към следващото място от плана за деня – мемориалът на Петрова нива в памет на жертвите от Илинденско-Преображенското въстание.

В заключение, село Бръшлян е интересно не само заради характерните си странджански къщи и заради това, че времето там е сякаш спряло, но и с богатата си история.

https://drumivdumi.com/село-бръшлян/

В „Турагент“ пътуваме до село Долен в Западните Родопи - архитектурно-исторически резерват на около 26 км от Гоце Делчев и на 128 км от областния град Благоевград. Ако сте ходили в Ковачевица или Лещен, архитектурата ще ви напомни за там, но атмосферата тук е сякаш по-различна и автентична, може би защото селото не попада в центъра на повечето туристически маршрути. И пази впечатляващи случки и истории, които днес надничат от фотографиите по стените в местната галерия-бистро на една от автентичните къщи в Долен и копнеят да бъдат разказани.
Село Долен е наследник на старо населено място, намирало се в региона. Смята се, че през 15 век село Букорово, разположено по бреговете на река Караманица се разделя на три, вследствие на засилени набези на османската войска и тогава се основават селищата Долен, Крибул и Долно Дряново. В близките околности могат да бъдат намерени останки от тракийски селища и некрополи, което свидетелства за много по-ранен живот на това място. По време на Възраждането селото е процъфтявало, а местните хора се занимавали с отглеждането на тютюн и добитък, със златарство и кираджийство (превоз на товари). Заради запазените къщи от този период, през 1978 г. заедно с Ковачевица Долен е обявено за архитектурен резерват и става един от общо 11-те архитектурно-исторически резервата в България.



Характерни за къщите в Долен са каменните покриви, издадената част от горния етаж, украсата с дърворезба по таваните в някои от къщите. Каменните им зидове са дебели между 60 и 80 см. Долните етажи са пригодени за животни, а на горните живеели хората.

В селото се намира и една от най-впечатляващите църкви в региона - свети Николай Мирликийски Чудотворец, построена през 1834 г. и довършвана през годините. Камбаната на църквата е отливана в село Горно Броди (днес Като Вронто, Гърция) седем пъти, докато се постигне съвършеният звук, който се чува на осем километра. Към църквата е имало килийно училище, което през 1856 г. се премества в самостоятелна сграда, запазена и до днес. Тесните калдъръмени улички в Долен също пазят вида си отпреди два века. В селото се пазят и много традиции. Няколко от жените в Долен все още изпълняват български народни песни със специфични извивки - т. нар. високо пеене. Пее се на два гласа, защото в миналото на връщане от нивата са се надпявали групи от двата бряга на дерето. Сред интересните забележителности в Долен са също кръстовището „Кавалите”, Николовската чешма и чаршийската улица.



За съжаление това, че Долен е обявен за архитектурен резерват, не помага особено за запазване на типичния архитектурен стил, смятат местните. През последните 20 години обаче се отчита възраждане на интереса към селото, като една част от къщите с над 150-годишна история имат нови собственици. Те пък с огромен мерак и ентусиазъм им вдъхват нов живот, съхранявайки техния дух. Един от тези хора е Михаил Ваклинов, софиянец, който през 1994 г. случайно минава през Долен и остава там.

"Бях доста впечатлен от запазената архитектурата на къщите и целия живот в това село. Затова семейно решихме да си купим къща там. Това се случи през 1997 г. и оттогава насам всяка година се опитваме да правим така, че селото да се запази във вида, в който е, казва Михаил Ваклинов.  - Повлякохме крак и вече не само българи, но и чужденци си купуват къщи с идеята да запазят този дух."



Към днешна дата село Долен е притегателен център и вдъхновяващо място за много хора на изкуството. От 21 до 31 август там ще се проведе 12-ия международен фестивал „Родина на кръстопът“. Арт събитието събира български творци от цял свят и във времето успява да прерасне от пленер за местни художници в региона Банат (Румъния) в международен фюжън арт фестивал.

„Целта ни е през целия летен сезон в село Долен да се случват много събития, които да привличат повече хора тук“, разяснява Михаил Ваклинов.

В Долен се провеждат обучения по традиционно строителство съвместно със сдружение „Мещра“. Организират се и детски лагери. Селото е и снимачна площадка на много български филми като „Капитан Петко Войвода“, „Изпит“, „Вечни времена“.



http://bnr.bg/post/101154962/selo-dolen-vrashta-vremeto-nazad-i-dava-krile-na-badeshteto

Селото е наистина невероятно. Прочетох темата с голям интерес. Ще я следя и занапред.

нушителен старинен мост, наричан от местните жители Римския мост, e най-големият архитектурен и исторически паметник на територията на община Антоново. Той се извисява над бистрите води на Стара река в изключително живописна местност на 7 километра от антоновското село Стеврек. До него може да се стигне само пеша и задължително с местен водач, тъй като районът е труднодостъпен. "Този мост не е римски и това е видно за всеки, който поне малко е изкушен от историята. Мостът е от периода на османското владичество, строен е в края на 18, началото на 19 век вероятно. В неговия градеж има два периода, което означава, че е надстрояван, а това означава, че е бил важен и са полагани необходимите грижи за него, разказа директорът на Историческия музей в Омуртаг Мирослав Тошев. Според Кина Атанасова от Антоново мостът е бил част от т.нар. Кримски път, свързващ Истанбул с Крим, и е обвързан с многобройните войни, които са се водили по североизточните граници на Османската империя. През него са минавали предимно войскови части. Доказателство за това, че мостът е от Османския период, е сходството му с други мостове от този период, като Стайновския мост от град Трявна и Боровинския мост край Кърджали, датирани от 18 век. През 2002 година е направено архитектурно заснемане на моста, което е установило, че той е с дължина 59 метра, височина 7.5 метра и широчина 3.6 метра. Мостът е с изключително интересна архитектура, има шест полукръгли свода, срещу течението на реката, както и триъгълни водорези с облекчителни отвори. Един от тези отвори е с остър връх, което е характерно за турско-арабската архитектура. Мостът е построен от полуобработен камък, като само фризовете на сводовете и фризовете на облекчителните отвори са от дялан камък, свързан с хоросан, а отворите са свързани с метални шини, които трябва да подпомагат здравината на моста и са характерни също за строителството на мостове от Османския период, разказа още Кина Атанасова. Съвременните специалисти, които са проучвали моста, казват, че той е част от пътя Велико Търново - Кесарево - Тузлука и от там за Омуртаг, Преслав и Шумен, но аз лично не съм съгласен с подобна трактовка, поясни Мирослав Тошев. По думите му между Кесарево и Омуртаг съществува твърде добър път, който е многократно използван от 1579 година до след Освобождението. Така че този мост най-вероятно не е част от пътя Търново - Преслав. От околните села на север много често споменават, че през тях минава път, който идва от Русе за през Балкана и вероятно така нареченият Римски мост е част от това пътно трасе, посочи още историкът. Тоест това е път с посока север - юг. И по този път със сигурност е имало интензивен трафик на войскови части, на държавна поща, на държавни куриери, защото в противен случай държавата нямаше да построи такъв голям мост и нямаше да го поддържа, допълва още Тошев. Днес старинният мост е най-големият архитектурен и исторически паметник в община Антоново. Той е част и от екозоната "Средна Янтра", която се разпростира на територията на три общини - Антоново, Стражица и Златарица. За съжаление най-големият водорез на моста е силно повреден и водата от реката влиза в основите му. Ръководството на община Антоново е запознато с този проблем, както и със затруднения достъп на туристите до този ценен архитектурен и исторически паметник и се е ангажирало да предприеме необходимите действия по разрешаването на тези проблеми.

http://www.bta.bg/bg/video/show/id/0_2vmeqitq



BTA:Старинен мост в Търговищко впечатлява с интересната си архитектура

Бяла е утвърдена дестинация за лятната ваканция и любимо място за мнозина. И въпреки че през последните години в околностите на градчето изникнаха няколко почивни комплекса, красивите заливчета, сред които добилото популярност Кара дере и провинциалното спокойствие на градчето продължават да привличат туристи.

Освен златния пясък и лазурното си море, Бяла може да ви предложи и докосване  до миналото. Среща с времето, когато са изчезнали динозаврите е посещението на Палео-геоложкия обект Белите скали - там са запазени следи от слоя, който е обвил земята при падането на астероида, убил динозаврите преди 65 млн. години. На нос „Св. Атанас” пък, почти в рамките на града, можете да се разходите по улиците на  Античното селище и Късноантичната крепост и, стигайки до края му, да ахнете от прекрасната морска панорама, която се разкрива пред погледа. Древният пристанищен град, съществувал до 614 г., който до скоро се е намирал на метър и половина под повърхността, е възстановен по оригинален начин: три винарни, градска баня, пещи за производство на керамични съдове, базилика и цели улици с кръчми и работилници дават представа за живота и поминъка на града в древността.



Бяла е добра отправна точка и за еднодневна екскурзия и посещение на още едно не особено популярно антично селище - Деултум. Градът е бил важен център през всички периоди на своето съществуване – праистория, тракийски, римски, византийски и български. Запазени са важни артефакти, които дават основание да се предполага, че именно тук тайно е покръстен княз Борис I. И още - през византийско време тук се е намирала първата средновековна митница в Европа.

Районът недалеч от с. Дебелт, община Средец е обявен за Национален археологически резереват още през 1965 г. През 2016-а, след направените археологически проучвания и възстановителни работи, е финализиран проектът „Деултум - врата към загадъчната Странджа“. Може да се разгледат музеят, събрал богата сбирка от артефакти, античните терми, храмът на бог Асклепий, който по-късно е реформиран в храм на императорския култ. Тук може да се види и укрепителната система на древния град - валовете, които са най-добре запазените от времето на Първото българско царство.

Друг интересен факт е, че в Деултум е живяла единствената колония на свободни римски граждани в днешната българска територия. Колонията е достигнала своя разцвет през III век, а тъй като е била подчинена директно на императора, често е била посещавана от владетелите на Рим. Банята в комплекса, построена през римско време, е била една от най-големите в Европа. Пак тук се е намира и единствената проучена в Европа средновековна митница, в която Византия изплащала ежегодния си данък на България.



На връщане към Бяла, ако все още не сте се наситили на пътуването с машината на времето, можете да посетите и крепостта Русокастро. Останките от крепостта се намират в Община Камено, край едноименното село. Наричат Русокастро „втория Царевец“, като запазената тук архитектура е много повече от тази, във Велико Търново. Сравняват го и с Перперикон край  Кърджали.

Мястото е уникално, тъй като върху древно тракийско светилище е построена средновековна крепост, която е контролирала важен кръстопът между Северна и Южна България. Това е една от най-големите крепости в Югоизточна България, която през ІХ – Х век охранява старобългарската граница. Била е арена на много кървави битки и на последната българска победа преди падането на България под Османско владичество - тук през 1332,г. Иван Александър побеждава византийските войски на Андроник III и земите между Ямбол и Черно море се връщат в пределите на българската държава. И към момента археолозите продължават работата си на терен и разкриват все нови и нови артефакти.

https://brat-bg.com/bg/interesting/bg-incognita/on-sea/cityes/6713-byala-deultum-kosharica-rusokastro-2

Хубава тема, даже много. Чета с интерес.

Няма да се уморя да посещавам Родопите, нито пък ще се отегча да описвам дивната им красота и многото местенца, които карат човек да ги усети по най-добрия начин. Ето и сега … разходка в един ден до три удивителни места – Кръстова гора, Караджов камък и Белинташ. Три места с един особен заряд – усещаш, че нещо витае във въздуха и се чувстваш опиянен дали от магичното, дали от мистичното, или от многото кислород в чистия въздух и прелестни панорамни гледки във всички посоки. Три места, емблематични за Родопите.

Бяхме отседнали в село Косово, близо до Нареченски бани. През първия ден от престоя ни там се запознахме със селцето и направихме една чудесна панорамна раходка по околните хълмове. Вторият ден посветихме на този свещен родопски триъгълник: Кръстова гора,  Караджов камък и Белинташ. Три изключителни сами по себе си места. А последователното им посещаване дава още по-голям заряд и удовлетвореност.

Смята се, че и трите места са били тракийски светилища, отразяващи вярванията на предците ни за света, като Кръстова гора е била считана за отражение на божественото, Караджов камък се е свързвал със света на мъртвите, а Белинташ – със света на живите.

До колко това е така, оставям да проучват, анализират и отсъждат учените историци и археолози. Аз, като турист, посетил немалко места, заявявам: и трите места са възхитителни и пленителни, места, пълни с неземна красота и енергия. На всяка цена – вървете ги вижте! Всичките! Почувствайте ги!

Гледките от тяхната висота са прекрасни, а от всяко едно от тези три места се виждат другите две.

В този слънчев априлски ден, ние започнахме нашите „подвизи“ от Кръстова гора, продължихме с Караджов камък и завършихме деня с Белинташ.

И така – първата спирка беше Кръстова гора.

Кръстова гора



Кръстова гора е известно и посещавано място. Намира се на около 45 километра от Асеновград и на около 210 километра от София. До него се стига с кола, като пътувайки по шосето Асеновград-Смолян, на отбивката за град Лъки се завива наляво. От там до Кръстова гора има доста указателни табели.

След отбивката за Лъки, пътят е с немалко завои, но пък е доста живописен, тъй като се вие през дефилето на река Юговска.

Това беше третото ни посещение до това свято място. За първи път дойдохме тук на един Кръстовден – на връх празника, преди около 15 години. Преспахме там под открито небе, една малка група хора – всеки със своите проблеми и надежди. И всички вярвахме. И всички знаехме, че е възможно. И всеки от нас усети чудото по свой си начин и измерение.

Тогава Кръстова гора не беше толкова известно и комерсиално място. Не беше и толкова лъскаво и … застроено. А беше някак по-истинско и предразполагащо към размисъл и връзка с духовното.

Все пак, мястото е толкова красиво и силно магично, че дори мащабните строежи не са успели да разрушат напълно усещането за мир и единение с една по-висша сила.

Но да се върна на сегашното ни посещение. Кръстова гора, както казах, беше първото място от амбициозния маршрут, който си бяхме определили за деня. Стигнахме с колите, разгледахме наоколо, изкачихме се до хълма, запалихме по свещичка в храма „Покров на Пресвета Богородица“. Посетихме и параклиса със странната икона на Исус Христос (намигащият Исус Христос) – намира се на първия етаж от храма, входът е от южната страна.



После се отправихме към Караджов камък.


Караджов камък



От Кръстова гора до Караджов камък има черен  коларски път, по който се стига пеша за около час и 15 минути.  Маршрутът е с дължина около 5 километра и започва от шосето вдясно от главния храм на Кръстова гора (там след тоалетните, колкото и прозаично да звучи), маркиран е с черно-бяла маркировка и на места има малки указателни табелки.

Ходенето по тази пътека не е никак трудно, защото от една страна е широка, а от друга – денивелацията е малка – общо около 120 метра.

Караджов камък представлява високо скално плато. Пътеката от Кръстова гора отвежда точно до подножието на платото. От там, за да се изкачи човек на платото, има леко екстремно изкачване. Изкачването става в един улей в скалата по две сдялани дървени стълби, придружени с метален парапет, по който човек да се държи и набира, ако е необходимо. А над улея виси огромна скала, заклещена между две големи канари. Погледне ли я човек отдолу, има чувството, че всеки момент скалата ще се изплъзне от хватката на канарите и ще се сгромоляса.



Между другото, аз бях доста заета с изкачването във въпросния улей , така че не се и сещах да гледам нагоре към тази скала, надвиснала върху ми. Така че, тя беше най-малкият ми проблем 🙂 .

Да се върна на изкачването. За съжаление стълбите не продължават директно една в друга, прекъснати са, а железният парапет на места е леко откачен. Последният метър и нещо от изкачването не е улеснен със стълба, а само с ямки в скалата, в които да се стъпи, и парапет, така че трябва много да се внимава.

Аз лично, искрено благодаря на хората, изработили и поставили тези съоръжения, без които моето (а и със сигурност не само моето) изкачване до повърхността на Караджовия камък би било немислимо. Съжалявам обаче, че тези стълби и парапет явно не влизат в плана за поддръжка на институцията, отговорна за това (признавам си, не знам кой е отговорен за поддръжката).

С две думи гордо ще кажа, че преодолях екстремното изкачване и успях да покоря камъка. Е, вярно, в началото като се покачих бях с омекнали крака, ама за малко … Обаче пък, там горе на скалата бях възнаградена с коктейл от гледки, чувства и усещания – от преодоляната трудност при качването, от панорамите, от възможността за допир с онова древно време на траките.


Караджов камък – отгоре на скалата

Слизането беше със същата доза адреналин.




Белинташ



От Караджов камък има туристическа пътека до Белинташ. Тя започва точно от подножието на скалата, като се поема по пътеката вляво. Нямам личен опит от този преход, а само видях табелките за Белинташ от Караджов камък. Затова не мога да дам подробности за маршурта.

По права въздушна линия, според картата на Гугъл, двата обекта – Караджов камък и Белинташ – отстоят на около 5 километра един от друг.

Ние се върнахме пеша до Кръстова гора и от там с колите отпрашихме за Белинташ. По шосето, разстоянието между Караджов камък и Белинташ е около 76 километра, които се изминават за близо 2 часа, като се минава през Асеновград, а на село Червен, малко след Асеновград, има отбивка вдясно за Белинташ. Оттам нататък има и табелки, така че – следвайте ги!

За уточнение – Белинташ се намира на около 30 километра от Асеновград и на 20 километра след село Червен. Последните 3 километра от тези 20 са черен път, който е твърд и стабилен и може да се мине с лека кола.

Черният път свършва в полянка-паркинг, точно пред едно гробище. Вдясно от гробището започва пътят към скалния феномен Белинташ. Разстоянието от това място до Белинташ се взема пеша за около 30-40 минути. Някъде по средата на маршута се минава покрай една нова църква (за ориентир, въпреки че няма как да се изгубите).

Не след дълго се открива изглед към самата скала Белинташ, като в началото й се откроява чудато скално образувание, наподобяващо главата на добре-известния типаж баба Яга.





А усещането там горе на скалата е опияняващо. Виждат се и Караджов камък, и Кръстова гора.


Белинташ – отгоре на скалата

Там горе е тихо и спокойно и в същото време – зареждащо. Там изпратихме слънцето и посрещнахме нощта … Страхотно място, предизвикващо невероятни усещания.


За финал

Не съм специалист да коментирам значението на трите обекта в културата на траките, но като запален турист мога да кажа, че разходката до трите места е опиянаваща, зареждаща с много положителна енергия поради гледките, движението, висотата на скалите, тайните и легендите, свързани с тези места.

Въобще… три страхотни места. С радост бих повторила маршрута.

https://drumivdumi.com/кръстова-гора-караджов-камък-белинта/

В Исторически бележки Златоград е споменат като Беловидово. По-късно до 1934 година селището носи името Даръдере. Преди Балканската война градът е бил заселен главно от православни християни и българи, изповядващи ислям. През 1912 година в града се заселват българи от други части на България и в демографската статистика на професор Любомир Милетич от 1912 година е посочено, че в града живеят 120 помашки и 200 български семейства.

Град Златоград се прославя с песента „Излел е Дельо хайдутин“, която през 1977 г. е включена в Златната плоча на Вояджър като музикално послание от Земята към далечния космос. Той е селище с богата култура и многовековна история. На територията му се намира най-старата построена по време на османското владичество църква в Родопите - „Успение Богородично“ - построена през 1834 година, сградата на най-старата пощенска станция в България и килийното училище, поставило началото на просветно-образователното дело в Родопите.

Ако искате да се запознаете с възрожденския „прототип“ на днешния таблет, или пък искате да усетите чара на отколешното образование и учителската мода от 19 век, е добре да посетите някогашното Взаимно училище, с подредена Музейната сбирка. Може би няма да се учудите, ако ви кажа, че тя е  втората по рода си  у нас, след тази в Априловската гимназия в Габрово. Експозицията е разположена на два етажа и в нея може да се види възстановка на класна стая с типичните учебни пособия, учителска стая, всекидневна на семейството на учителя и мястото, където са си почивали учителите -  открит кьошк, част от просторна веранда. Сградата на Взаимното училище в Златоград е построена с дарения и доброволен труд. То е и първото светско училище в Южна България.



Ема Александрова, уредник в музея на просветното дело в Златоград ни запозна с характерните особености на Взаимното училище, построено с дарения и доброволен труд на златоградчани през 1852 г. Освен всичко останало, в музея се пазят и книги с преписки, вещи, снимки и документи за историята на Златоград. Общо тук се съхраняват над 3500 музейни експоната.

По старите калдаръмени улички на Стария Златоград може да видите малки дюкянчета, работилнички - тъкачница сарач, ножар, златар. Тук е развито Абаджийството. Това е вид занаят, при който се изработва аба - дебел тепен вълнен плат, използван за производството на мъжки дрехи. Занаятът е особено популярен в България, застъпен в балканските и подбалкански селища, силно развит в края на 18 и началото на 19 век. Тъкането на шаяк и аби в миналото е тясно свързано с облеклото на населението. То е едно от постоянните домашни занаяти. Затова се отбиваме при Здравка Чолакова - терзийката, за да разберем повече за родопската носия.



Не може да посетите родопското градче  и да не опитате Въртяното златоградско кафе на пясък. Една ориенталска традиция, пренесена в Родопите от Сирия, която Етнографският ареален комплекс в Златоград поддържа вече повече от 17 години. Между старите бели къщи на Беловидово, където се събират две малки тесни улички, се намира кафето на пясък. За това как и защо майсторът на въртяното кафе - Кардашлъка, е пренесъл тази традиция преди повече от век ни разказва  Ваня Печева - жената, която ще ви сервира по атрактивен начин това кафе, и която дотолкова е усвоила занаята, че може със затворени очи да завърти таблата с малките чашки на нея, без да падне и една капка от гъстата черна течност.

Малкото кафене в стария Златоград е като местната социална мрежа. Всеки идва тук, за да се види с приятели и познати,  разказва Ваня Печева.

Златоград е средище на най-старите традиции на материалната култура и бита на българския народ. Постройките в Етнографския ареален комплекс се отличават с белите си зидове около дворовете, с откритите дворове, с широките дъбови врати и кръглите комини. Срещат се елементи от ксантийски и пловдивски тип. В Златоград са регистрирани 120 архитектурни и археологически паметника. В центъра на града се извисява паметник на Делю войвода прегърнал вълюбената му Глфие, а срещу тях преди 2-3 години откриха паметник на космическата песен "Излел е Делю хайдутин".



http://bnr.bg/

Златоград - задължително, трябва да го посетя.

Една от най–големите мистерии в района на Сърнена Средна гора не дава мира на историци и изследователи. Наричат я Кутела – великанската каменна чаша изваяна с перфектна прецизност по непозната технология от незнайни майстори. Но за какво е служел този огромен съд, скрит в пазвата на планината, който може да побере човек, та даже и няколко души? Близо до хилядолетния гигантски съд са разпръснати  странни, издялани от човешка ръка скали. Наблизо имало и останки от счупените парчета на още една каменна чаша, които обаче не успяхме да открием. Някои учени твърдят, че става дума за мегалити от времето на траките.

Други датират находката от по-късен период – 9 век. Версиите са много. Но никой не знае каква е истинската възраст на  Кутела, нито за какво е служел. Едно е сигурно – находката е уникална за Европа и има само няколко аналога по света.

Какво представлява Кутелът

Названието Кутелът идва от думата „котел“ –  голям домашен съд за затопляне на вода с разширено дъно и дръжка за пренасяне. Дали във въпросния съд  се е съхранявала някаква течност, като вода, вино или жертвена кръв, не е ясно. Но това което ненадейно изникна пред изумения ми поглед напомня на илюстрация от „Алиса в страната на чудесата“ – имах чувството, че съм попаднала в паралелен свят.  Сюрреалистичната чаена чаша, изгубена в храсталаците на вековната гора, е съвършено изработена и сякаш очаква всеки момент притежателят й, я някой гигантски заек или горски дух, да дойде да си я прибере.


Чашата на Боговете – така наричат още мегалита, висок 1,5 метра и дълбок към метър. Стените му са с дебелина около 40 см. Имал е дръжки, както и похлупак. Ала типично по нашенски, още през 19 в. жител от съседното село Розовец, откъртил огромния воденичен камък, служещ за капак, за да го вгради в дворната си настилка от чисто естетически подбуди.

Какво знаем за гигантската чаша

Първата научна публикация за Кутела е на братя Шкорпил от 1898 г. В нея те разказват как в землището на село Розовец , край развалините на средновековния манастир „Свети Никола“, попаднали на  „жертвен кутел“. Братята изследователи били силно впечатлени от находката. Те описали огромния съд като „един от най-любопитните жертвени камъни на територията на страната“.


Интересното е, че  края на 19 в., когато чешките археолози го видели за първи път, Кутелът бил счупен на части.  Но през 70-те години на 20 век уникалният артефакт  бил възстановен и днес лесно могат да се различат слепените парчета. Учените са смаяни от съвършенството на изработката му . Тя далеч надминава всички изсичания от този род в Източните Родопи, осеяни с мегалити и трапецовидни скални ниши. Чашата в Сърнена Средна гора е изваяна така, сякаш с нож се реже стиропор или торта.

Как да стигнете до Кутела

От години прекарваме пролетната си ваканция в района на гр. Павел Баня, но едва преди няколко месеца разбрахме, че наблизо се намира това уникално човешко творение. Разклонението, което води към археологическата забележителност се намира между пътя, свързващ красивото средногорско селце Розовец със село Турия – родното място на Чудомир.

Ако се движите от с. Розовец в посока Павел баня, разклонението се пада вляво от пътя на около 1 км. след една крайпътна чешма. Ние, разбира се, се изгубихме, както винаги !  Открихме мегалита с помощта на един местен човек, който предложи да ни заведе до въпросния разклон. Паркирахме автомобила в началото на черния път, който се вие в планината и отвежда до хижа Братан. Потеглихме нагоре пеша и след около 1 км. попаднахме на указателна табела с надпис “ Кутелът „. Гигантската чаша се пада вляво от черния път. Вижте картата по-долу !

Теории и хипотези за произхода на древната чаша

Тракийска шарапана за направа на вино на 3000 години, „чаша на Дионис“ – използвана в ритуалите на Дионисиевите мистерии, съд за мелене на зърно, урна, щерна за вода, огнище, силоз и какви ли не още предположения се свързват със загадъчния археологически обект, притаен сред диплите на Сърнена Средна гора. Една от най-разпространените теории е, че датира от 9 век и в него се кръщавали християни. Някои изследователи твърдят, че през средновековието Кутелът  бил използван от шамани за техни тайни и доста зловещи обреди. Те набутвали жертвата в чашата, вътре я разсичали на парченца и после я сварявали, за да й осигурят безпрепятствен път към отвъдния свят и т.н. и т.н.

Най-ексцентричната хипотеза свързва паметника с цивилизация, много по-древна от тракийската, която обаче била далеч по-развита в технологично отношение от нас.  А някои  дори са убедени, че Кутелът е артефакт от извънземна цивилизация.

Кутелът има други аналози по света

Да, признавам, Кутелът разпали фантазията ми. Не може нашенската чаша да е единствената в света.  Вероятно тя е дело на  цивилизация,  свързана по някакъв начин с други древни култури.

Ето на какво попаднах в мрежата:


Подобни гигантски съдове са открити сред останките на Угарит, известен още като Рас-Шамра. Угарит бил процъфтяващ космополитен град в древна Сирия през второто хилядолетие пр. н.е. . Една от теориите е, че тези големи каменни чаши служели за ритуално производство на бира.


Долината на гърнетата в Лаос е осеяна с хиляди огромни каменни съдове, които напомнят на Кутела край Розовец.  Древните делви са високи от 1 до 3 м. Никой не знае защо и от кого са създадени. Според една хипотеза те служели за погребални урни преди хиляди години. Според друга – в тях се складирало огромно количество вино.

Вместо заключение

Сърнена Средна гора е земя свещена и мистична, осеяна с десетки мегалитни съоръжения, разпръснати сред най-потайните й части. Тези обвеяни със загадки обекти все още не са достатъчно добре проучени и затова, когато човек успее да стигне до тях, се чувства като откривател. В списъка ми има още поне 3 местни мегалита, които възнамерявам да открия за себе си в най-скоро време. Очаквайте в следващи публикации.


https://pateshestvia.net/кутелът-как-да-го-откриете-в-средна-гор/

Беренде е малко, изгубено в пазвите на  планината село, разположено едва на 10-на км. от Годеч, което не се отличава съществено от останалите населени места в района.  Но пък притежава безценно богатство – неговата църква „Св.св. Петър и Павел“, обявена за национален паметник на културата.

За стенописите й казват, че са по-стари с 50 години от тези на Боянската църква. Но за разлика от нея, храмът на Беренде тъне в забрава, изоставен и рушащ се. С неговите  над 700-годишни стенописи „Св.св. Петър и Павел“ никога не е бил реставриран или стопанисван от държавата. Според изкуствоведи и историци това е една от най-значимите ценности в българското художествено наследство от времето на Асеневци.  Но този факт не трогва никого и най-малко отговорните институции, които открай време обещават, че ще предприемат нещо, за да я спасят, но ефект – никакъв.

Църквата се намира на около километър от Беренде, близо до брега на р. Нишава, в трудно достъпна, но много живописна местност и е идеалната цел за някоя пролетна неделна разходка. 

Как да стигнете:



Село Беренде се намира на 55 км. от София. До там можете да стигнете или през пътя за Божурище,  или през пътя за Костинброд. Ние тръгнахме по първия маршрут и на отиване се отбихме да разгледаме Драгоманското блато. След което, за около 30 минути бавно и внимателно шофиране по разбития път, стигнахме до с. Беренде. Селото е възникнало през XIII век, а наименованието му е свързано с „берендеите“, които са кумани, преминали на служба при руските князе.

На влизане в Беренде потърсихме къщата на Филип и Надка – те държат ключа на църквата. Селото наброява около 22 постоянни жители – все приветливи и услужливи хора, които само дето не ни съпроводиха до самата църква. Оставихме колата в края на селото и се спуснахме по стръмния път надолу, следвайки указанията на берендейци и най-вече интуицията си.  След 15-на минути стигнахме до една падина със закътана полянка и с белеещия се миниатюрен еднокорабен храм „Св.св. Петър и Павел“

Отвън той няма никаква архитектурна стойност. Варосан в бяло, без украси, със семпли прави линии, без кръст дори.  И нищо не подсказва за съкровищата, които таи в полумрака вече повече от 7 века.





Има две версии за възрастта на църквата на Беренде:

Според някои учени тя е изградена през XIV по времето на цар Иван Александър – стенописите отговарят на стилистиката от този период.
Други обаче са категорични, че е изградена през XIII век по времето на Иван Асен II, тъй като до преди години все още имало надпис с неговото име.
Върху външната страна на църквата бил изобразен Иван Асен II. Някои историци твърдят, че това е най-ранният известен ктиторски портрет на владетеля. Защото, според каноните, само светците или ктиторите били изобразявани в църквите.

С течение на времето образът на Иван Асен II съвсем избледнял и към 2007 вече бил едва различим.  Предишното отче на Беренде обаче решило да стори богоугодно дело, като вароса църквата, че да я постегне.  И така унищожило окончателно ктиторския портрет на цар Иван Асен II .

На една от фасадите било изобразено родословно дърво на Асеневци, което също изчезнало.

Местните са убедени, че църквата им е построена през 13 век и била изографисана отвътре и отвън по поръчка не на кого да е, а лично на цар Иван Асен II.

Легендата за църквата е следната:

СЛЕД БИТКАТА В КЛОКОТНИЦА ЦАР ИВАН АСЕН II ОМЪЖВА ДЪЩЕРЯ СИ, КНЯГИНЯ БЕЛОСЛАВА ЗА СРЪБСКИЯ КРАЛ СТЕФАН ВЛАДИСЛАВ ПЪРВИ С ИДЕЯТА ДА ПОСТАВИ СРЪБСКОТО КРАЛСТВО ПОД БЪЛГАРСКО ВЛИЯНИЕ. ЗА ДА УРЕДИ ВЪПРОСНИЯ БРАК ВЛАДЕТЕЛЯТ ПОЕМА ПО НЯКОГАШНИЯ РИМСКИ ВОЕНЕН ПЪТ ПО ДОЛИНАТА НА РЕКА НИШАВА КРАЙ ДНЕШНОТО СЕЛО БЕРЕНДЕ. В ГРОБИЩНАТА ЦЪРКВА НА СЕЛЦЕТО ТОЙ РЕШАВА ДА ОСТАВИ АТРИБУТИТЕ НА ЦАРСКАТА СИ ВЛАСТ, КАКТО И ВОЕНЕН ОТРЯД, КОЙТО ДА ГИ ПАЗИ. ЗАЩОТО ОТИВАЛ В СЪРБИЯ И НЕ ИСКАЛ ПРИ ЕВЕНТУАЛНО ПОКУШЕНИЕ СРЕЩУ НЕГО  ДА ЛИШИ ДЪРЖАВАТА ОТ АТРИБУТИТЕ НА ДЪРЖАВНОСТ. СЛЕД СПОЛУЧЛИВОТО СКЛЮЧВАНЕ НА БРАКА, ЦАР ИВАН АСЕН II ПРОВОЖДА ЗОГРАФ ДА ИЗПИШАТ ЦАРСКИ МАЛКИЯ БОЖИ ХРАМ.

В НЕГОВА ЧЕСТ ВЪРХУ ХРАМА БИЛИ ИЗПИСАНИ ЛИКЪТ МУ, ЗАЕДНО С НАДПИС „ЙОАН АСЕН В ХРИСТА БОГА БЛАГОВЕРЕН ЦАР И САМОДЪРЖАВЕЦ ВСЕМ БЪЛГАРОМ И ГРЪКОМ“.  В ПОСЛЕДСТВИЕ ТОЗИ СТЕНОПИС Е БИЛ СВАЛЕН ЗА ДА БЪДЕ СЪХРАНЕН, НО СЛЕДИТЕ МУ СЕ ИЗГУБИЛИ.

Какво още знаем за църквата:

1. Няма категорична датировка за построяването на храма – дали е от XIII – XIV век или е още по-стар
2. Стенописите не принадлежат на един автор. Дори не са създавани по едно и също време. За това говори разнородното стилистично изграждане на образите по стените
3. Била е гробищна църква, в средновековието в нея опявали за последен път покойниците.
4. За жалост лицата и най-вече очите на светците са избодени с шишове от нечии проклети ръчички /османски най-вероятно/
5. За пръв път храмът на Беренде се споменава през 1890 от братя Шкорпил, които го описват като „малка запустяла църквица край бреговете на р. Нишава“.
6. През 20-те години на ХХ век оттук  минава художникът Михаил Георгиев, който прави цветно копие на изписания образ на цар Иван Асен II. Въпросното копие би трябвало да се намира в археологически музей на София, но май е изчезнало.
7. Стенописите въобще не са пипани от времето, когато са нарисувани, няма абсолютно никаква реставрация. В Беренде се изправяте очи в очи с изпитите лица на светци, такива каквито са излезли изпод четката на незнаен зограф преди повече от 7 века!
8. Всеки камък е така, както са го оставили старите строители – църквата никога не е била разрушавана, опожарявана или реставрирана.

9. Има цял сектор, където стенописите липсват. Твърди се, че били свалени и прибрани незнайно къде и от кого
10. През 2007 г. безбожници нападат медения обков на покрива –  разглобяват го за вторични суровини и така покривът започнал да натича. Това още повече влошило състоянието на 7 – вековните стенописи
11. Църквата се прочу покрай идеята на проф. Божидар Димитров да бъде пренесена в София, за да бъде реставрирана, стопанисвана и популяризирана. Но предложението му срещна яростния отпор на местните хора, които за нищо на света не си дават църквицата.
12. Въпреки обещанията на държава и институции, че ще осигурят средства за ремонт на храма и на безценните му стенописи, „Св.св. Петър и Павел“ продължава да се руши, изоставен на произвола на времето, природните стихии и човешкото безхаберие.

https://pateshestvia.net/храмът-край-с-беренде-пази-над-7-вековн/

Така и така бяхме близо до с. Могилица заради пещера Ухловица, решихме да се отбием и през Агушевите конаци, които се славят като най-голямото запазено късносредновековно феодално имение на Балканите. Оставихме колата пред туристическия информационен център до паметника с голямата дървена лъжица (човек трудно би я пропуснал) и бързо намерихме конака на отсрещната страна на пътя. Влязохме през тежка дървена двукрила врата с метално чукче, висящо от външната й страна. Посрещна ни уредничката на музея, която ни поведе из имението, разказвайки ни интересната му история.



Конаците се простират на площ от 3266 кв.м. и се състоят от стопански и жилищни сгради, три самостоятелно отделени двора, всеки със собствен кладенец, както и постройки за временните работници в стопанството, помещения за гости и впечатляваща изографисана отвън бяла кула. Всичко това е обградено от общ зид с бойници.





Както подсказва и името, конакът е построен за Салих Агуш и семействата на неговите трима сина. Има различни теории за произхода на фамилията, но единственото, което се знае със сигурност, благодарение на запазените архиви, е че неговият баща е притежавал имоти в Райково (днешен квартал на гр. Смолян), а самият Салих Агуш се мести със семейството си в с. Могилица и построява имението. Фамилията е мюсюлманска (вероятно са помохамеданчени местни българи) и очевидно изключително заможна, занимаваща се предимно със земеделие и животновъдство. Знае се, че са притежавали 12-15 хил. овце, които през зимата са били отвеждани да презимуват към Беломорието.

Още от двора, прави впечатление изобилието от комини, прозорци (общо 221) и врати (само 86!). Поради наличието на огнище почти във всяко от помещенията, комините, които се извисяват над покривите са общо 24 на брой. Рамките на прозорците и вратите от тъмно дърво силно контрастират на белосаните стени на конака.



Пресякохме покритият с калдаръм двор и влязохме в главната къща. На първия етаж са разположени предимно складове, мазета и помещение за съхранение на сирене и млечни продукти.

Собствениците на имота са пътували много и са заимствали от всякъде различни идеи и архитектурни решения. За наша изненада, конакът е разполагал с вътрешни тоалетни и бани, макар и от съвременна гледна точка последните повече да приличат на вграден гардероб с окачено за тавана менче и висяща от него метална тръбичка за чучур. Но пък водата се е оцеждала навън, което си е било истинско модерно нововъведение в онези дни.



По дървено стълбище се качихме на втория етаж, където са жилищните помещения. Озовахме се в голям светъл потон. Първото впечатление на всеки посетител е за простор, много прозорци, светлина и красиво резбовани автентични дървени тавани. Животът в конака е бил скрит от очите на външния свят зад гъста дървена решетка, покриваща прозорците.







Всяка от стаите, или т. нар. “кощи”, е разполагала с огнище и вградени стенни шкафове (мусандри) за дрехи, халища или съдове. В едно от помещенията попаднахме на пъстро изрисувани  гардероби, поръчани от една от снахите, а в една от гостните открихме скрита зад долап тайна стая.





На няколко места имаше оставени красиви везани терлици, сякаш чакащи стопаните всеки момент да се приберат у дома.



Подовете на кощите бяха застлани с цветни ръчно тъкани килими и рогозки. Миндерите бяха покрити с рошави и топли козяци, декорирани с меки бродирани възглавници. Представих си как агите са посрещали тук своите гости, разговаряли са по търговски въпроси, докато се наслаждават на сладкия локум и горчивото кафе.



Най-уютна ми се стори стаята за четене, обляна в дневна светлина, влизаща през многобройните и високи прозорци. Фамилията е притежавала една от най-големите частни библиотеки за времето си (днес част от нея се помещава в Народна бибиотека “Иван Вазов” в гр. Пловдив). В центъра на одаята стоеше малка масичка върху пъстроцветна рогозка. Покрай стените под прозорците се простираха дълги миндери, застлани с меки бели козяци. Представих си как някоя от снахите чете тук за далечни и непознати страни, докато навън вали и едри капки падат от чардака по мокрия калдаръм.



Строителството на Агушевите конаци започва през 1820г., като комплексът е дострояван поетапно до 1843г. Всичко е дело на местни майстори, като се споменава името на родопчанина Харалампи Поповски. В имението са живели шест поколения от фамилията до 1946г., когато собствениците са принудително изселени от Родопите, а имотите им са иззети и национализирани от държавата. През 1965г. Агушевите конаци са превърнати в музей, а през 2006г. отново са върнати на наследниците на фамилията Агуш (по случайност и мои съседи), които решават да ги запазят като музей.



Отново се озовахме на двора. Уредничката ни показа страничните ниски помещения, предназначени за гости. В Агушевите конаци всеки замръкнал пътник е можел да намери безплатно подслон и храна. Жените, готвещи в кухнята, са можели да подава храна на ратаите и случайно отседналите гости на конака, през специално изграден за целта въртящ се долап на една от стените, без да се показват и да се налага да крият лицата си от непознатите.



В долната част на конака се намира и най-емблематичната и разпознаваема постройка от целия комплекс – бялата кула с детайлни външни стенописи. Наложи се да обиколим отвъд външния зид, за да я разгледаме добре.



Полезна информация:

Как да стигнете: С. Могилица се намира на около 30 км от гр. Смолян. От гр. Смолян се минава през с. Чомаково, с. Смилян, с. Кошница и пътят ви отвежда директно в центъра на с. Могилица, където може да оставите колата близо до паметника с голямата дървена лъжица. Агушевите конаци са точно отсреща.
Работно време: 01.05 – 30.09 от понеделник до неделя 10:00 – 18:00ч.; 01.10 – 30.04 от сряда до неделя 9:00 – 17:30ч. (понеделник и вторник – почивни дни). Групите влизат на всеки половин час.
Контакти: Сдружение с нестопанска цел “Агушевите конаци”, с. Могилица, общ. Смолян;
Тел: 0878 588 491 – екскурзовод; 0889 399 919
Официален сайт: http://www.agushevitekonaci.com/
Вход: възрастни – 5 лв.; ученици и студенти – 2,50лв., деца под 7г. – безплатно
Време за разглеждане: Самата беседа трае около 30 мин., но си отделете време, за да разгледате конаците и отвън, особено изрисуваната кула.
Наблизо може да разгледате още:

Пещера Надарска (с предварителна заявка на тел. 0876 929 234 или 0878 588 492) – пещерата е необлагородена
Пещера Типицето (с предварителна заявка на тел. 0886 390 856) – пещерата е необлагородена
Водна пещера Голубовица (с предварителна заявка на тел. 0889 293 070 или 0878 450 800) – влиза се единствено с опитен водач и екипировка;
Пещера Ухловица
Проходна пещера и крепост Калето над с. Кошница
Извора на р. Арда
Каньон Горло

https://nomadstime.com/

На юг от Ивайловград край тесния автомобилен път се е подредила броеница от обезлюдени села с рухнали къщи, потънали в буреняци училища, изоставени църкви и прекопаващи градините си самотни старци, живеещи със спомените си. Мандрица е едно от тези забравени от Бога кътчета, захвърлени в най-южната част на България, на километър от границата ни с Гърция. Бях чувала и преди за единственото албанско село у нас, за големите му кирпичени къщи, в които някога се отглеждали копринени буби и за превратната историческа съдба на местното население.

Мандрица започна да придобива популярност едва напоследък и то не заради самобитната му архитектура и необичайния произход на населението му.
В социалните мрежи се появиха реклами  на пръкналия се в центъра на селцето чисто нов модерен хотел, снабден с ресторант, басейн, кабелна телевизия, WiFi и прочие екстри, обещаващи на клиентелата добра храна, релакс и комфорт в селска среда. Лъскавата хотелска постройка обаче прилича по-скоро на сюрреалистичен фотоколаж на фона на тънещото в прах и руини албанско село.

Затова пък басейнът и лятната градина, където се помещава ресторантът, са единствените оживени места в целия район. Местните се гордеят с новата си придобивка и се надяват чрез нея да привлекат туристи, та селото най-сетне да живне! „Преди ходехме долу на реката да се разхлаждаме, но сега вече си имаме басейн“ – не скрива радостта си синеока женица на средна възраст.



Заговарям я докато се скитам между накацалите по хълма призрачни постройки и се чудя накъде да поема. Тя е сред  30- та останали жители на  Мандрица. Подобно на останалите жители на селото говори албански.

„Но това е архаичен вариант на езика ни от 17 век., когато тук  се заселили първите жители. Били трима братя християни. Установили се със семействата си покрай реката, а селото кръстили Мандрица, защото били мандраджии. И защото снабдявали с продоволствия турската армия, пашата ги освободил от данъци. Затова сме били богато село! “- добавя събеседничката ми.

По-късно през 18 век втора мигрантска вълна от Албания пристига тук.
Селото започва да набъбва и да просперира.  „Преди две години с още няколко души от Мандрица посетихме албанския град Корча, от където са тръгнали предците ни. И там бяха много изненадани, че сме българи, а говорим албански. От техния свещеник разбрахме, че след като хората ни напуснали Корча, турците опожарили града, защото бил християнски “.

Питам я сега на какъв език си общуват хората тук ?. „Ами на нашия си стар албански.  Говорим го шепа хора. Младите отдавна напуснаха. Езикът ни ще умре заедно с последния жител на селото“ – заключава с горчивина  жената и се отправя към църквата.



За миналото на село Мандрица
А някога Мандрица било голямо село. Народът обитавал просторни 2-3 етажни кирпичени къщи с резбовани тавани с балкони от ковано желязо и красиви колонади в римски стил. Първият етаж бил предназначен за добитъка, на втория отглеждали копринените буби, а на третия се тъпчела многобройната фамилия. Към началото на 19 век селото наброявало близо 4 хиляди души.

Всъщност в миналото целият район на Източните Родопи се препитавал главно от бубарство. Поминък, от който в наши дни не е останало нищо, освен някоя друга етнографска експозиция, по линия на поредния европроект. А към края на 19 век България била на първо място в Европа и на 8-мо в света по отглеждане на копринени буби. Мандрица, разположено на пътя на коприната, пък се славело като едно от проспериращите бубарски села в района.

Мандричани се гордеели със своите 20 манифактури за производство на бубено семе и с четирите си мелници. Селото им разполагало с тухларна, леярна за камбани, бъчварница, бояджийница,  включително с предприятие за газирани напитки и пр. А най-малките му жители проплаквали за първи път в модерната гинекологична клиника, която се помещавала в къщата на доктор Атанас Пейкидис – един от малкото висшисти в този край.



Част от населението тук било гръцко,
тъй като граничното село преминавало ту в пределите на България, ту – в Гърция поради ред стечения на геополитическите обстоятелства, белязали в черно десетки хиляди съдби в Беломорска Тракия и върху които няма да се разпростирам.  В даден момент в Мандрица имало три гръцки училища – едно мъжко, едно девическо и една детска градина. Днес за някогашния му разцвет свидетелстват навяващи носталгия къщи с озъбени към небето стени и разказите на няколкото му жители.



В горещия августовски преди обед десетина души са насядали по столовете на църквата „Св. Димитър“ /от 1835/  и тихичко разговарят. Денят е 15 август – празникът на Света Богородица. Заговарям Султана, която продава свещи и работи в църковното настоятелство – енергична, лъчезарна женица. Питам я скоро ли ще започне празничната служба. „А, не! Няма да имаме служба. До нас свещеници не стигат. Просто  се събираме в църквата всяка неделя и по празниците, разменяме някоя приказка, после народът си тръгва и заключваме храма !“.

Султана си спомня детството, когато селото имало 4 попа – за всеки квартал по един. В горната му част, там където са гробищата, е изоставената църква „Света Неделя“. Вкопана дълбоко в земята по повеля на турците и осветена през 1708 г.,  това е една от най-старите църкви в Източните Родопи. За съжаление е заключена и обрасла в бурени. „Преди имаше голям камък пред нея с надпис 1636 г., когато се предполага, че е основано селото. Но дойдоха хора от Кърджалийския исторически музей и го взеха. Оттогава не сме го виждали“- разказва Султана.



Напоследък обаче се наблюдава повишен интерес към Мандрица.
Някои си купиха къщи и ги възстановиха, за да ги използват като летни вили.  Селото е включено и в доста веломаршрути.  Благодарение на шумно рекламирания хотел със синеещия се сред развалините басейн, все повече посетители откриват това откъснато от света кътче.. Малко по малко хората от Мандрица възвръщат оптимизма си, че селото ще го бъде и че няма да последва окаяната съдба да съседните мъртви населени места, които скоро ще бъдат заличени от картата на България.



https://pateshestvia.net/