Български Националистически Форумъ

Агенция “Фокус” публикува поредица, представяща историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представени знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.
Днес „Фокус” представя Бойното знаме на Първа Дебърска дружина на Македоно-Одринското опълчение, участвала във войните от 1912 - 1913 г.
Досега, на 26 април, бе представено знамето на Шеста Охридска дружина от Македоно-Одринското опълчение, на 3 май – бойното знаме на Трети пехотен Бдински полк, а на 6 май, Деня на храбростта и празник на Българската армия – щандартът на Лейбгвардейски конен полк. Очаквайте следващата неделя, 17 май, бойното знаме на 34-и пехотен Троянски полк.
Представянето на българските бойни знамена е знак на почит и преклонение пред подвига на хиляди и хиляди известни и неизвестни български войници и офицери, загинали под техните дипли, в името на освобождението и обединението на българските земи, в името на защитата на Отечеството.
Агенция „Фокус” изказва дълбоката си благодарност на ръководството на Министерството на отбраната и на служителите на Националния Военно-исторически музей, без съдействието на които подобно начинание не би било възможно.
Представянето на българските бойни знамена е включено и във времето на единственото в българския радиоефир военно предаване „За честта и славата на България”, излъчвано всяка събота от 13.00 до 15.00 ч.

Първа Дебърска дружина
На 17 септември 1912 г. в 16.00 ч., само два часа след обявяването на мобилизацията, 1200 мъже на възраст от 18 до 55 години, в бяла дебърска носия, се събират на Колодрума в София. Поканени са да се запишат доброволци от Дебърско-Галичко-Реканското македонско братство.
Доброволците са посрещнати от майорите Стефан Николов от Прилеп, Петър Дървингов от Кукуш и Александър Протогеров от Охрид, с поздрава: ”Здравейте, Първа Дебърска дружина!”.
Бойното знаме на Първа Дебърска дружина от Македоно-Одринското опълчение е връчено тържествено на 4 октомври 1912 г. Знамето на Дебърската дружина е изработено в дните на формирането й между 17 септември и 4 октомври. Ушито е от двоен копринен плат с размери 105 x 84 сантиметра. Лицевата му страна е с цветовете на българското национално знаме (бяло, зелено и червено), разположени хоризонтално. В средата й с бронзова боя е нарисуван шестоконечен кръст върху полумесец. Над него в полукръг са поставени надписите „І-ВА ДЕБЪРСКА ОПЪЛЧЕНСКА", а под фигурата - „ДРУЖИНА”. Обратната страна е изцяло зелена. В средата е извезан със сърма изправен коронован лъв, стъпил върху две клонки. Над него със златиста бронзова боя е изписан девизът „СЪ НАМИ БОГЪ", а под лъва - „1912 г.". Знамето е обшито с жълти сърмени ресни, а двата външни ъгъла завършват с пискюли. Дървената дръжка на знамето в горния си край завършва с метално короновано лъвче. Под плата на дръжката е прикована метална гривна с надпис „І-ВА ДЕБЪРСКА ОПЪЛЧЕНСКА ДРУЖИНА".

Любими командири: Барон де Пелемберг, генерал Никола Генев, майор Петър Дървингов, подполковник Александър Протогеров, полковник Желязов, подполковник Антон Пчеларов, подполковник Стефан Николов, капитан Стоян Величков, Дякон Евстатий, Михаил Чаков, Пейо Яворов, подпоручик Дянко Караджов, фелдфебел Йорданов,подпоручик Атанас Вълев,

Имена на славата: 1912-1913 г. Балканска война: Кадъ-кьой, Булдур – кьой, Мерефте, Малгара, Булаир, Шаркьой, Куюнлий, Ески – Кумлук, Мусубейли, Айджи-йолу, Одрин.
1913 г. Междусъюзническа война: Брегалница, връх Говедар, връх Повиен, Орлов камък, Чатал чешме, Костадинци

Агенция “Фокус” припомня:
Македоно-Одринското опълчение е едно от най-масовите и най-патриотичните доброволчески военни формации в българската история. В сраженията и битките в Балканската война 1912 - 1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г., Македоно–Одринското опълчение (МОО) се покрива със слава и героизъм. Ветераните от Македоно- Одринското опълчение са основата на 11-а пехотна Македонска дивизия, събрала 33 374 български офицери и войници по произход от Македония.
На 17 септември 1912 г. в 14.00 ч. е обявена прокламация за мобилизация. Два часа по-късно започва записването на хиляди доброволци в дружините на Македоно-Одринското опълчение.
На 23 септември 1912 г. с царски указ е формирано Македоно-Одринско опълчение начело с генерал Никола Генев и с началник-щаб майор Петър Дървингов в състав 6 дружини от по 212 - 215 души: Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска. През октомври са сформирани още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Сярска и Лозенградска.
Общият личен състав състав включва 14 670 души, от които „500 инородци” (руснаци, евреи, арменци, швейцарец (Луи Айер), англичанин – старши подофицер Роберт Фишер и др.)
На 4 и 5 октомври 1912 г. са връчени знамената на дружините от Македоно-Одринското опълчение. Главното знаме на Македоно-одринското опълчение, същевременно и знаме на 11-а Серска дружина, е дар от българската царица Елеонора. Осветено е на 28 октомври 1912 г. на тържествен молебен в присъствието, на който присъства царица Елеонора, на гарата в Пловдив.
Всички знамена от опълчението вземат участие в парада, състоял се по повод Деня на храбростта през май 1913 г., край Гюмюрджина.
След края на Междусъюзническата война, на 7 август 1913 г. на колодрума в София знамената на Македоно-Одринското опълчение са посрещнати тържествено. На 9 май 1937 г. Македоно-Одринското опълчение се прощава със своите знамена, заедно със знамената на старите български полкове, участвали във войните за национално освобождение и обединение. Почетната рота отнася знамената за вечно съхранение.

http://www.focus-news.net/

Лейбгвардейски конен полк

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). На днешния 6 май, Ден на храбростта и празник на Българската армия, представяме бойния щандарт на Лейбгвардейски конен полк.

Лейбгвардейски конен полк
Лейбгвардейският конен полк е формиран през 1878 г. под името Първа конна сотня. С указ № 28 на княз Александър І от 30 август 1879 г. сотнята става Собствен конвой на Александър I (Конвой на Негово височество). Тя се използва за лична охрана на княза и за специални церемонии. Личният състав на конвоя през 1879 г. наброява 150 души.
С един от първите си укази княз Александър І заповядва: „В ознаменовании на нашето благоволение към войската възлагаме на Себе си званието шеф на софийската № 1 пеша дружина и Софийска № 1 пеша батарея. Софийска № 1 конна сотня назначавам за собствен конвой на княза. Означените части занапред да се наричат на наше име. Командирът на Собствений нам конвой се намира в звание наш адютант”. Първият командир на формирания през септември 1879 г. конвой е флигел-адютант поручик Александър Ал. Мосолов. Освен особената, почетна, конвойна служба при княза и неговия двор частта се изгражда като образцова войскова единица и участието и във войните за национално освобождение и обединение доказва това.

Знаме на Лейбгвардейски конен полк
Личният си щандарт конвоят получава на 30 август 1881 г. от княз Александър I. Знамената на частите, участвали в Сръбско-българската война, включително щандарта на конвоя, са наградени със сребърен медал в памет на войната.
На 15 октомври 1888 г. конвоят получава личния си щандарт от княз Фердинанд I. През 1891 г. конвоят е преименуван на Лейбгвардейски конен ескадрон, а на 29 декември 1903 г. е реорганизиран в Лейбгвардейски конен полк. Към 1 октомври 1915 г. в състава му влизат 22-ма офицери, 1 чиновник, 683 подофицери и войници 669 коня, 41 коли и 508 пушки.
Лейбгвардейският конен полк получава новия образец на щандарта си от цар Борис III на 6 май 1937 г. Старото бойно знаме на полка е прибрано с почести в двореца. През 1942 г. полкът е реорганизиран в Гвардейски конен дивизион с личен състав от 589 гвардейци.

Боен път
При обявяването на Съединението (1885 г.) на конвоя е наредено след като се събере в Търново, да тръгне за Пловдив. На 10 септември 1885 г. на път през Шипка за Калофер, при пристигането на връх Свети Никола всички със свалени шапки прекрачват границата, наложена от Берлинския договор. На 14 септември на конвоя, с изключение на щандартния взвод, е разпоредено да влезе в състава на Втори конен полк и да участва в прикриването на границата, като се насочи към с. Хебибчево (дн. Любимец).
Щандартният взвод на Конвоя във войната носи знаме, личен щандарт на княза с ликовете на покровителя му - Св. Александър Невски и Исус Христос, завършващо с осмоконечен кръст. След като Сърбия обявява война на България, за един ден конвоят пристига в София и оттам - на Сливнишката позиция. При атаката на хребета Три уши конвоят заема Драгоманската долина до селата Голямо и Мало Малово. Участвайки в боевете, осъществява свръзка между частите, разузнава и охранява новозаетите позиции. След като главното командване взема решение за настъпление на сръбска територия в направление на Пирот, на 14 ноември конвоят, заедно с останалите части на конната бригада, преминава границата в преследване на противника. След ожесточен бой, е превзета височината Келташ и направлението Пирот – Бяла паланка е открито. Конвоят заема за охрана линията срещу Бяла паланка. На 15 ноември се получава заповед за атака на десния фланг на сръбските части откъм Келташ, където е разположена и сръбската конна бригада. Десетте български конни ескадрони настъпват в безупречен боен ред. Уплашени, сърбите отстъпват и отказват да приемат атаката. Гвардейците предвождат колоните на завръщащата се в София Българска армия след края на войната.
През 1891 г. Конвоят е преименуван в Лейбгвардейски на Н.Ц.В.ескадрон, а през 1904 г. - в Лейбгвардейски конен полк. След обявяването на Независимостта през 1908 г. той се преименува в Лейбгвардейски на Негово Величество конен полк.
На 4 октомври 1912 г. гвардейците получават първата си бойна задача в Балканската война – да прикриват настъплението на Първа бригада от Осма тунджанска дивизия по долината на р. Марица и заслоняването на одринската крепост. Полкът овладява Мустафапаша, първия град превзет от българска войска. Полкът участва в марш-маньовъра на Втора армия към Одринската крепост. Той осъществява охрана на фланговете на войските, разузнаване, поддържа непосредствено съприкосновение с противника, прочиства района от башибозушки части. Съгласно плана за атаката на крепостта Лейбгвардейският на Н.В. конен полк е в южния отдел на Източния сектор. Задачата му е да атакува фронтовата линия Кавказтабия - Топийолу, да съдейства на 58-и пехотен полк и да охранява левия бряг на р. Марица.
В 3.30 ч. на 13 март 1913 г. атаката започва под гъст неприятелски огън. В 9.20 ч. командирът на полка полк. Генко Мархолев получава заповед конните части да настъпят и влязат в града. Командирите на сръбските полкове заявяват, че ще я изпълнят само ако Лейбгвардейския полк бъде авангард. Ротмистър Босилков, ротмистър Филипов, подпоручик Ботйов и подпоручик Блъсков навлизат в града. Появата на българската конница, когато все още градът е обстрелван от артилерията и то в тила на турците предизвиква безредие и страх. Одрин е превзет.
Във Втората Балканска война полкът е част от Трета армия, като заедно с 1-и, 2-и и 7-и конни полкове формира Конната дивизия. Тя настъпва в посока Трън-Клисура – Власина – Сурдулица - Грамажи. Гвардейците записват нови славни боеве при в. Букова глава. След нахлуването на румънските войски в България полкът потегля за София за защитата и, като охранява, пази реда, разузнава и задържа чуждите войски. В двете войни полкът дава 16 жертви.
В началото на Първата световна война Лейбгвардейският конен полк е към Първа армия на ген. Тодор Бояджиев и заедно с Първи конен полк формират Първа конна бригада. Конната атака на Букова глава, отбраната на Клисурския пост, съвместните боеве с пехотата около Враня, авангардните бойни действия при върховете Копиляк и Елата, разузнаването с бой около Прищина и хребетите на Велика планина и Жеговица, отбраната на Смелушките височини, са част от бойната летопис на гвардейците.
Краят на бойните действия в Сърбия е ознаменуван с грандиозен строеви парад в Ниш на 5 януари 1916 г. Сред представителните български части са и гвардейците, поздравени от главнокомандващия съюзните войски германски фелдмаршал Аугуст фон Макензен. Той изказва личната си благодарност към гвардейците пред техния командир подполк. Паун Бананов.
През януари полкът се предислоцира в Добруджа, където извършва разузнавателни и авангардни бойни действия при Куртбунар, води боеве при Кочмар (където дава 15 жертви) и за охрана на фланга на армията при гр. Добрич, действа при отбраната на Мустафа Ачи, води боеве за овладяването на Хърсово (пленени са около 200 руски и румънски войници, обози с оръжие и боеприпаси), преследва противника по поречието на р. Дунав и води бой при Мачин.
От края на август 1918 г. конницата, в това число и гвардейците, осъществяват отбраната на беломорския бряг от Кара Орман до мостовете на Порто Лагос, за да не се допусне противников десант.
На 26 септември бойните действия на полка по фронтовете приключват. След това на полка се пада трудната задача да защитава София, обявена за „крепост в обсадно положение” от разбунтувалите се войници, да преследва и обезоръжава отделни групи. В Първата световна война гвардейците дават 53 жертви.
Конните полкове, в това число и гвардейският са по-малко засегнати от клаузите на Ньойския договор.
На 6 май 1937 г. полкът получава новото си бойно знаме, заедно с останалите части на софийския гарнизон. Знамето е прието от командира полк. Михаил Минчов.
След подписването на Крайовския договор на 7 септември 1940 г., Министерство на войната пристъпва към заемане на територията на Южна Добруджа, където първи стъпват гвардейците. След присъединяването на България към Тристранния пакт (март 1941 г.) и капитулацията на Югославия българската Пета армия навлиза в Македония. На 25 април по бойния път, изминат през 1915 г., гвардейците са посрещнати в Босилеград, Жеравно, Ново село, Търговище, Бояновци, Прешево като освободители. Полкът остава на гарнизон в Скопие до февруари 1942 г., след което се връща в София и малко по-късно е реорганизиран в Гвардейски на Н.В. конен дивизион.
След включването на страната ни в антихитлеристката коалиция, в началото на ноември 1944 г. дивизионът се предава към 11-а пехотна дивизия за участие в заключителния етап на Втората световна война. В резултат и на неговите действия е освободена територията между Куманово, Бояново, Гниляне, Прищина, Урошевац, Качаник и Скопие. На 26 ноември преминават българската граница и на 29 ноември софийското гражданство ги приветства.

Имена на славата: Сливница, Драгоман, Три уши, Келташ, Бяла паланка, Пирот, Мустафапаша, Трън, Клисура, Власина, Сурдулица, Грамажи, връх Букова глава, Прищина, Враня, Куртбунар, Кочмар, Хърсово, Мачин, Кара Орман, Порто Лагос, Босилеград, Жеравно, Ново село, Търговище, Бояновци, Прешево, Куманово, Бояново, Гниляне, Прищина, Урошевац, Качаник, Скопие

Любими командири: ротмистър Александър Мосолов, подполк. Димитрий Ризенкампф, ротмистър Юрий фон Кубе, полк. Барон Алфред Корвин, ротмистър Тодор Кабакчиев, ротмистър Владимир Цанков, генерал-майор Петър Марков, полк. Иван Колев, майор Владимир Даскалов, полк. Генко Мархолев, полк. Паун Бананов, полк. Александър Кисьов, подполк. Любомир Босилков, подполк. Александър Марков, полк. Никола Станимиров, полк. Константин Златанов, полковник Никола Халачев, полк. Малчо Малчев, полк. Костантин Марков, подполк. Матей Златоустов, подполк. Михаил Минчев, полк. Тодор Антонов.

Шефските полкове в Българската армия
В България практиката монархът да дава шефство над полкове минава през няколко периода.
Княз Дондуков – Корсаков (ръководител на Временното руско управление в България след Освобождението) поема шефството на:
Търновска пеша на Н. В. Княз Александър дружина;
С встъпването си на престола през 1879 г. Княз Александър I се обявява за шеф на:
Първа Пеша дружина (по-късно - 1 пехотен на Н. Ц. В.Софийски полк);
Първа пеша батарея (1 артилерийски Н. Ц. В. Полк);
Собствен на Н. В. конвой (Лейбгвардейски Н. Ц. В. конен полк)
Княз Фердинанд разширява практиката, като шефство получават членове на царското семейство и чуждестранни владетели за определени заслуги:
Шести пехотен Търновски на Н.В. полк (към него с раждането си е зачислен като подпоручик престолонаследникът Княз Борис Търновски, а по-късно и синът му - Симеон);
Четвърти артилерийски на Н. В. полк;
Първи конен на Н. В. полк (София);
Втори конен на Н.В. полк (Лом). От 1897 г. - под шефството на Княгиня Мария Луиза;
18 пехотен Етърски на Н. В. полк (Търново);
Девети пехотен Пловдивски на Н. Ц. В. Княгиня Клементина полк (в него се числи Цар Фердинанд);
Осми пехотен Приморски на Н. Ц. В. Княгиня Мария - Луиза полк;
Двадесети пехотен Добруджански на Н. В. Княз Кирил Преславски полк (обявен в дена на Независимостта);
Трети артилерийски на Н. Ц. В. Престолонаследника полк (Пловдив);
Четвърти пехотен Плевенски на Н. Ц. В. Престолонаследника полк;
Четвърти конен на Н. Ц. В. Престолонаследника полк (Ямбол);
Двадесет и четвърти пехотен Черноморски на Н. В. Царица Елеонора полк;
Флот на Н. Ц. В.
***
Чуждестранни шефства над български полкове:
Трети конен на Н. Имп. В. Великата Княгиня Мария Павловна полк;
Седемнадесети пехотен Доростолски на Н. Имп.В. Великия Княз Владимир Александрович полк; (Последните два са дадени след посещението им в България за откриване на паметника на Цар Освободител и съдействието им по уреждане на втората сватба на Цар Фердинанд през 1907 – 1908 г.) Пети пехотен Дунавски на Негово Кралско Височество Херцог Роберт Пармски полк (бащата на Княгиня Мария-Луиза);
Двадесет и втори пехотен на Н. В. Херцог Карл-Едуард фон Сакс Кобург Готски полк;
Дванадесети пехотен Балкански на Н. Имп.В. Император Вилхелм II полк. (от 1917 г., като съюзник);
Шести конен на Н. Имп. В. Император Вилхелм II полк;
Двадесет и втори пехотен Тракийски на Н. К. В. Карл Едуард Херцог Сакс Кобург-Готски полк;
***
Български владетели - шефове на чуждестранни полкове:
Петдесет и четвърти пехотен Мински на Н.В. Цар Фердинанд полк. (Цар Фердинанд получава от Русия шефство над полка през 1908 г. и през 1915 г. то му е отнето като на противник в Европейската война).
Единадесети Императорски и Кралски хусарски на Н. Ц. В. Княз Фердинанд полк (Почетното шефство над австро-унгарския полк Княз Фердинанд получава през 1907 г. По-късно полкът е прекръстен на “Фердинанд I цар на Българите”. В полка се числи престолонаследникът Княз Борис);
Кралски Пруски 4 Тюрингски пехотен полк N 72 на Н. Ц. В. Фердинанд I (в полка се числи престолонаследникът Княз Борис)
Десети Макдебургски хусарски на Н. Ц. В. Фердинанд I полк;
Кралски Баварски 23 пехотен полк “Фердинанд I Цар на Българите” (в полка се числи престолонаследникът Княз Борис);
Полски стрелкови батальон N 26 на Н.Ц.В. Фердинанд I;
Teжък артилерийски полк N 60 на Н.Ц.В. Фердинанд I полк
***
През 1919 г. след Ньойския договор Българската армия е силно ограничена. Отменени са всички шефски полкове, с изключение на полковете на владетеля цар Борис III и традиционното шефство на Първи пехотен Софийски на Н.В. Княз Александър I полк.
През 1932 г. с указ N 20/19. 11. е възстановена практиката за шефство на полкове и са утвърдени вензелите и особеностите в униформите на шефските полкове. Регламентирани са следните полкове:
Военно на Н.В. Училище;
Първи пехотен Софийски на Н.В. Княз Александър I полк;
Четвърти пехотен Плевенски на Н.В.полк;
Шести пехотен Търновски на Н.В.Цар Фердинанд I полк (при раждането си към него като подпоручик е зачислен престолонаследникът Княз Симеон Търновски);
Осми пехотен Приморски на Н. Ц. В. Княгиня Мария - Луиза полк;
Девети пехотен Пловдивски на Н. Ц. В. Княгиня Клементина полк;
Осемнадесети пехотен Етърски на Н. В.Цар Фердинанд I полк;
Двадесет и четвърти пехотен Черноморски на Н. В. Царица Елеонора полк;
Единадесети пехотен Сливенски на Н. В. Царица Йоанна полк;
Втори артилерийски на Н.В. Царица Йоанна полк;
Трети артилерийски на Н. В. полк;
Четвърти артилерийски на Н. В. Цар Фердинанд I полк;
Лейбгвардейски на Н. В. конен полк;
Първи конен на Н. В. Цар Фердинанд I полк;
Втори конен на Н. Ц. В. Княгиня Мария Луиза полк;
Четвърти конен на Н. В. полк;
Десети конен на Н.В. Царица Йоанна полк;
Флота на Н. В.
През следващите години към така утвърдения списък са прибавени:
Офицерите от свитата на Н. В.
Деветнадесети пехотен Шуменски на Н. В. Престолонаследника полк;
Първи армейски артилерийски на Н. В. Престолонаследника полк;
Трети конен Н.В. Престолонаследника полк;
Въздушни на Н.В. Войски.


Снимки: Тетяна УЗУНОВА
На снимките: Първа и втора снимка - боен щандарт на Лейбгвардейски конен полк; трета снимка - медал за участие в Сръбско-българската война (1885), четвърта снимка - дръжката на знамето с надпис; пета снимка - списание "Нашата конница" - из живота на Лейбгвардейски конен полк; шеста снимка - гвардейска униформа












http://www.focus-news.net/?id=n1178126

34-и пехотен Троянски полк

Агенция “Фокус” публикува поредица, представяща историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представени знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.

34-и пехотен троянски полк

Формиран е през 1903 г. от състава на 10-и пехотен резервен полк в гр. Русе. Получава знамето на 24-а силистренска дружина. Подчинен е на 2-а бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия.


Боен път


Балкански войни

В Балканската война (1912) 34-и пехотен Троянски полк участва в овладяването на Одрин. При атаката на Чаталджанската позиция воюва при укреплението Каракол Нокта, Сиври Кая, Чатал тепе, при с. Инжес.

През Втората Балканска война (1913) воюва със сърбите при Дренова глава, хребета Росуля и Балта Бериловци и с гърците западно от Мехомия, където при втората контра атака при Тепси Табия загива знаменосецът фелдфебел Данаил Узунов. На 23. 05.1913 г. с руски кораби 34-и полк се отправя за Варна, откъдето с влак на 26. 06. 1913 г. е превозен до Бойчиновци.


Първа световна война

В Първата световна война, през 1915 г. полкът воюва при височините Причели и Дражиловица, р. Търговишки Тимок, при височините Байтарица и Лиляк-Грамадската укрепена позиция, при Колиби, Мачия стена и вр. Пикет. През октомври - ноември 1915 г. 34-и пехотен Троянски полк взима активно участие в операциите по разгрома и преследването на сръбската армия: в т.нар. Погранично сражение – 1 - 10 октомври; в настъплението към долината на река Морава – 15 - 30 октомври (на 24. 10. полкът влиза в Ниш, който е изоставен от сърбите); в Косовската операция (т.нар. Подвижен период), 1-16 октомври ключови моменти в операцията са овладяването на градовете Прищина и Призен.

От февруари до май 1917 г. полкът е на предната Дойранска позиция. От 15 до 30 септември 1918 г. отново е на укрепената Дойранска позиция и отстъпва по посока гр. Пехчево.

По същото време - Втора армия осуетява опита на настъпващата от Солун съглашенска армия, командвана от генерал Сарай, да подпомогне разгромените сърби.След сраженията при Криволак и завоя на река Черна, съглашенците се връщат обратно. Преследвайки ги в края на ноември, Втора армия достига гръцката граница. Германското командване нарежда преследването на противника да се прекрати. Армията ни започва подготовка за тежка, продължителна и изтощителна позиционна война. Така се поставя началото на изграждането на позицията, известна в историята под името Южен фронт (Македонски фронт).


Дойранската епопея

През втората половина на април 1916 г. съсредоточената в района на Прилеп и Кавадарци Девета плевенска дивизия се предислоцира на Южния фронт в най-трудния участък – Дойранския.

На 26 септември 1916 г. поетът Гео Милев е зачислен като взводен командир от 2-ра рота на 34-и пехотен полк. Той е на фронта към връх Кала-тепе край Дойран. През есента е в окопите пише импресиите „При Дойранското езеро" и „Ужасът на огнения бич".

При Дойран от 22 април 1917 г. действията на 34-и пехотен Троянски полк са част от събитията назовани „Дойранската епопея”. В паметните битки на Предната Дойранска позиция на 24 – 25 април и 8 и 9 май 1917 г. с части от 22 и 26 английска дивизия под командването на генерал лорд Милн, войните от полка записват светли страници във военната ни история. С цената на саможертвата твърдо и категорично осуетяват опитите на многократно превъзхождащия ги противник да преодолее позицията и да навлезе в отечествените предели.

Полковият знаменосец фелдфебел Иван Ковашки, впоследствие свещеник в Априлци, е единствения български военен, получил за безстрашие цялата поредица от български бойни отличия.

След тези кървави събития полкът е изпратен на почивка в тила, а по-късно е изтеглен в дивизионния резерв. От началото на април 1918 г. троянци отново заемат своя участък от Дойранската позиция. Водят ново сражение с части на 65 бригада от 22 английска дивизия и пак са изпратени в тила за резерв.

Сериозен обрат във войната настъпва през средата на месец септември 1918 г. От 16 до 20 септември Плевенската дивизия е подложена на непрекъснати атаки, придружени от артилерийски огън, ръководен от самолети. На 17 септември противникът използва и газови снаряди. С цената на 10 000 английски жертви предната Дойранска позиция е превзета, но главната остава в ръцете на дивизията. На 20. 09. 1918 г. е пробивът при Добро поле. Първа армия получава заповед за отстъпление. Дойранската позиция е напусната. В последното сражение 34-и полк губи 14 офицери, 6 фелдфебели, 119 подофицери и 499 ефрейтори и редници. През Беласица, Огражден и Гарван планина Плевенската дивизия стига до град Пехчево, където дочаква Солунското примирие от 30 септември 1918 г. При завръщането си в страната оръжията са оставени на склад в Самоков. През Пловдив и Левски 34 полк стига до Ловеч. На 16.10. 1918 г. запасните са демобилизирани.


Гробищата в Дойранско

Военните, загинали през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, са погребани в над 500 военни гробища на територията на Република Македония. Повечето от тях са напълно унищожени. Районът на Дойран е едно от малкото места със запазени следи от военни погребения. Там са погребани героите от Девета пехотна Плевенска дивизия. Общо в Дойранско са открити следи от 7 български военни гробища - от Първата световна война на 33-и и 34-и пехотен полк, гробището на 13-и артилерийски полк, общо гробище край с. Църничани, гробището на I полева хирургическа болница край с. Фурка, малко гробище на 14-и македонски полк, гробът и взривеният паметник на загиналия в Междусъюзническата война през 1913 г. полк. Константин Каварналиев. Унищожен е надписът в чест на загиналите герои от 34-и Троянски пехотен полк. В лошо състояние, полуразрушена е т.нар. “Фрединандова чешма” - паметник на цар Фердинанд, изграден в памет на загиналите войници от 34-и Троянски пехотен полк.


След Ньойския договор (1919 г.)

След Ньойския договор от 1919 г. повечето от мирновременните полкове са разформировани. През месец юли 1920 г. е разформирован и 34-и пехотен Троянски полк.

През 1922 г. в ловешките казарми е преместена Търновската 5 пехотна допълняюща част със задачата да подготвя доброволци за гранична служба. В Ловеч частта е до 1928 г., когато започва възстановяването на разформированите части и военната служба от доброволческа отново става задължителна.

През 1926 г. форменото знаме е предадено на 5-а допълваща част и получава наименованието 2-а дружина от 2-и искърски полк.

През 1935 – 1938 г. старите ловешки казарми са разрушени и на мястото им са изградени нови. В тях е настанен възстановеният 34 полк – съгласно царска заповед 25/05. 06. 1937 г. Втора дружина от 33-и пехотен Свищовски полк в Ловеч се преименува в 34-и пехотна Троянска дружина, която по-късно се разгръща в полк с две дружини.


Втората световна война

През 1944 г. 34-и пехотен Троянски полк е мобилизиран и дислоциран района на с. Дервиш могила, Свиленградско. От 1942 г. до месец март 1943 г. е на гарнизон в Ниш, където влиза в състава на Първи български окупационен корпус. През 1944 г. Първа и Трета дружина са в Плевен, а щабът на втора дружина в Ловеч. Заедно с Девета ловна дружина, командвана от подполковник Никола Атанасов, части от 34-и полк участват в акции срещу партизаните от Севлиевска, Ловешка и Троянска околия, както и в Балванската битка. За тази си дейност командирът на полка Георги Занков е осъден от Плевенския народен съд на смърт.

След като започва подготовката за участието на България в Отечествената война Девета Плевенска дивизия с командир генерал – майор Михаил Захариев е изнесена в района на град Пирот. В състава и влизат 4 Плевенски, 25 Драгомански и 34 Троянски полк.

Дивизията е включена във Втора армия под командването на генерал – лейтенант Кирил Станчев и помощник–командир Боян Българанов. На 15 09.1944 г. 34 полк заема позиция в района на Станичево. Полковник Занков и командирът на втора дружина подполковник Атанасов са арестувани и командир на 34 полк става подполковник Христо Златарев. Два дни по-късно полкът води бой с германски части. На 22. 09. 1944 г. Трета дружина отказва да се бие и напуска позицията. В района на височините Паешки камък и Бабина глава дивизията отново води бой с немците. За подсилване на 34-и полк към неговия личен състав са предадени 2 гвардейски роти от партизани, политзатворници и ремсисти, известни като Ловчанска и Червенобрежка.

На 08. 10. 1944 г. Втора армия започва настъпление.дясната й групировка е Девета Плевенска дивизия, а противникът е Седма СС дивизия „принц Ойген”, която сменя Първа планинска противотанкова дивизия.

Троянският полк завладява масива Бабина глава и се отправя към Бяла Паланка, вече заета от части на Шеста пехотна Бдинска дивизия. Тъй като единствените пътища за немското отстъпление към Сараево са през Косово поле, българското главно командване, с цел тяхното пресичане, започва настъпление по посока на Ниш – Прокупле – Куршумлия – Прищина. Във военната история операцията е известна под името „Косовската”.

Троянският полк настъпва към Прокупле, където без бой, достига на 23.10.1944 г. Тъй като Четвърта пехотна Преславска дивизия се бие срещу силен противник армейското командване я подсилва с 34 полк. От първи ноември полкът води ожесточени боеве за завладяване на масива Дражня чука, известен повече като кота 1018. На 5 ноември подполковник Златарев е изтеглен и командването на полка е поверено на полковник Георги Панов. На 20 ноември полкът влиза в Прищина.

Плевенската дивизия преследва противника до Нови пазар, където настъплението се продължава от Югославската народоосвободителна армия. На 27.11.1944 г. маршал Толбухин разрешава на Втора армия да се завърне в пределите на страната.С това завършва и първата фаза на войната. На 01.01.1945 г. полкът се завръща в Ловеч, а на 01.05.1945 г. е демобилизиран.

При осъществяването на новата организация на Българската народна армия през 1946 г. 34-и пехотен Троянски полк е разформирован и престава да съществува.


Имена на славата Одрин, Акъркьой, Лозенград, Бунар Хисар, Чаталджа, Свети Никола, Чипровски проход, Чаталджа, Ниш, Прищина, Призрен


Любими командири Рашо Георгиев, подполковник Пано Маринов,



Агенция “Фокус”припомня:

Български бункер от Първата световна война, запазен над град Дойран, е влязъл в английските военни учебници по история. Това разказа Георги Демирджиев от Дойран пред участниците във втората част на похода, посветен на 90 години от края на Първата световна война. Позициите над Дойран се достигат за около 30 минути от града. На мястото е сложена основа за паметна плоча, където троянци, наследници на 34-и Троянски полк, искат да поставят. За това обаче разрешение от македонската държава още не е получено. Над Дойран са се сражавали 34-и Троянски полк, 33-и свищовски полк в състава на 9-а Плевенска пехотна дивизия. Българските войски напускат тези позиции без да са победени, когато вече са известени за пробива на Антантата на Добро поле и вместо да преминат в настъпление, трябва да отстъпят заеманите от тях позиции. Бункерът над града представлява интерес и за чужди туристи, предимно англичани. Дойран е побратимен с Община Троян от България, благодарение на дейността на българския посланик в Скопие Михо Михов.

Участниците в похода срещнаха случайно Георги Демирджиев по пътя към позициите над града.

Публикуваме част от разказа му, като автентичният език е запазен, доколкото е възможно.


Георги Демирджиев от Дойран:

(...) Българите са имали картечници на първа огнева линия над Дойран, на всеки десет метра. Артилерията е била на втората огнева линия – до Кала тепе.

И англичаните са имали слабости. Ови не могат многу да се похвалат от ова война. Българите са ги събирали умрелите. Примирие се дава, и си ги събират. Они – не. Така са ги оставували. А кога дойдат българите, ги пукали. Цела година лешовете са стояли там – така со все торби, со все пушка, со все глави... Все е било. Мой дедо е бил мрътва стража – с един пищов и една торба. Он е ранен в ногата. Нокье (бел.ред. - нощем) са одили по нивната посевина (бел.ред. нива), откъде събирали ножници, събирали новини, писмьа, в торбиците и ги носили в щаба. Щабът бил у Фурка, на генерал Ваза (бел. ред. село Фурка, Дойранско, ген. Владимир Вазов). Со девета плевенска дивизия е бил той тук, он е Плевен. Английските книги така укажуват, яз не знам. Ей овой бункер е сликан (бел.ред. сниман) по нивните книги, в нивната литература, яз имам книга. Окопите на българите били градени смислени. Германски инженери имало и били смислени, во вид на вълчеви капани, така наричани. Видите дека траншеите водят во вака и онака, един обръч стоварят. И ги напускат тия, англизите да влезет вътре во обръча, после ги подберат от вси страни. И все на нож са ги трепали тука. Откъде яз го знам? Яз съм малко по-стар, но не съм толкоз стар, и бил съм разговарял со три борци. От нив, мойот дедо е пръв що ми е говорил, он е бил тука на фронта; един от Фурка – Тоше Кариянов, он е бил войник тука, един от Прилеп, артелерист на то там рид бил, и един от Берово. Случайно този от Берово ме пита: „От дека си?”, викам: „От Дойран”. „Дойран? Леле, леле, леле, леле...”. „Що бе дедо?”, „Ич да не ти сборувам. Яз бех войник там.”. Многу тежко е било.

Споменикът е поставен на погрешно място, той е нелегално поставен. Ей на оня рид тамо – тамо има бугарски гроб. Тай гроб имаше мермерна плоча допреди 50 години. Пишеше „майор Манольов”. Арно, ама диви копачи на злато, бъркат злато, тамо, вамо, копаят целия и плочата де факто няма вече, и за пато целия он си е разкопан. Тия копачи имаше един българин, он дойде тука, он ги водеше и ги залъжа сите... Вика: „Вие мислите, я ви лъжем? Не ви лъжем”, изкара от джеба две – три лири, вика: „Я, я така”, и тук ония се фатили да копат и тоя гроб го докопаа целиот”. Да видете во историята – майор Маньолов откъде е и що е. Неговата майка и татко после неговата смърт дойдоа и го издигаа тойо гроб тука. Он казал: „Аз не се повлечам от фронто. Ако требе – нека погина, още некой англичанин ще утрепам”. Арно, ама кога войската остъпваше целата, он отиде сам да се бие, що е бил неговият повод, не знам точно да ви кажем, но он е утепан и е паднал тамо. И тука дойдеа майка му и татко му, и още борци, негови колеги дойдеа да кажат местото и казаа – тука доле има бункер со седем български войници затрупани, не можахме да ги откопаме, со вси пушки, со все всичко така останаа во натре.

Горе на Круша планина английците имаа балон, изработен балон. Отгоре се посматраше фронто – как оди и що оди. На сите страни беа по-съвършани английците – со аероплани се водеше войната. Беа следени българите на всякоя крачка – що правят, дека одят. Нищо не моеше да биде скриено, все беа на отворено.

Ние сме вадали пушки, бомби, муниции. Все до `52 - `53-а година пушките беа отлични, беа разработени тука, яз разработаах пушките и пукахме со тия пушки. Сега веке не знам дали е тая муниция изправна.


ГЕРОИТЕ НА ДОЙРАНСКАТА ЕПОПЕЯ



МАРШ НА 34."ТРОЯНСКИ ПОЛК'1
текст-ЛЮБОМИР БОБЕВСКЙ
музика-КАМЕН ЛУКОВ


ИНТРОДУКЦИЯ

Балкански чеда на славни деди,
Троянци сме славен полк!


ТЕНОРИ

1. С гърди гранит, с нечут полет,
Кат вихър носим се напред.
През урви, чуки и скали,
Летим, кат гордите орли.

2. Троянци ний сме славен полк
Показахме всред бой жесток
Без страх и трепет как се мре
Как бойна слава се бере.

3. Заветът наш е увенчан,
С вечни лаври при Дойран,
Где хвърлихме се с огнен меч
Стихийно, вихрено на сеч.

4. Троянци ний сме славен полк.
Показахме всред бой жесток.
Без страх и трепет как се мре,
Как бойна слава се бере.

ТРИО

Безстрашни, смели
В боя сме борци.


5. Безстрашни, смели сме борци,
Чела, що кичат ни с венци,
Троянци ний сме с дух кален,
С дух юначен, несравнен.

6. Към наший дивен роден край,
Любов ни граници не знай.
За него ни сърдцето бий,
За него с гордост мреме ний.

7. Троянци ний сме, ний сме славен полк,
При Борис, Кирил, Нерезов, Дойран,
При Кристалин; всред страшна сеч.
Как бойна слава се бере с "ура на нож!"

Снимки: Тетяна УЗУНОВА













http://www.focus-news.net/?id=n1184884

25-и пехотен Драгомански полк

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.

25-и пехотен Драгомански полк
Формиран е през 1903 г. от състава на Първи пехотен резервен полк. Гарнизонът му е в гр. Брезник. На 2 октомври 1912 г. на полка е връчено знамето на бившата Орханийска № 5 пеша дружина, преименувана през август 1879 г. в Тетевенска № 5 пеша дружина. При връчването на командира на полка полк. Йордан Диналов, полк. Васил Петев, пожелава: „..Да лети под него за величави победи..”
Личният състав на полка е предимно от Царибродска и Трънска околия.

Боен път
В Балканската и Междусъюзническата война 25-и Драгомански полк заедно с 16-и Ловчански полк образуват първа бригада в новосформираната Десета сборна дивизия. В началото на войната полкът наброява 65 офицери и 3964 подофицери и войници. В Първата Балканска война полкът воюва при Кара Исуф, Люлебургас, при Кадъ кьойските позиции, срещу могилите Арап тепе и ст. Силиврия.
„...При сигнала атака и при вида на развятото знаме частите от първа дружина се понасят стремително напред с викове „Ура” и „На нож”, които се подемат от цялата бойна линия.”
Във Втората Балканска война участва в боевете при Лахана, Демир Хисар, Ченгене калеси, Руен - Куматинци, при Сушица-Видрен, при Крастав връх.
В Първата световна война 25-и полк воюва в състава на втора пехотна бригада на Първа софийска дивизия. Участва в разгрома на сръбските войски в Моравската операция и в Косовската операция. През 1915 г. воюват при атаката на вр. Джурова глава, Вража глава, Родина Чука, и хребета Сланиница, при Кошутица, вр. Черта, Турско Ливаде, при Бяла паланка - Врагудинац, при Лесковац, Камениста чука – Кремен -Прекопелинци, при с. Бувци, Тупалски Вис, Караул Свирачки. През 1916 г. полкът води боеве във Влашко, при Кубадин.
След Солунското примирие от 29 септември 1918 г. полкът остава в заложничество. Командирът на полка заповядва на знаменосеца фелдф. Йордан Витанов (знаменосец до 1926 г.) и на кап. Атанас Веселинов да спасят знамето. Те го крият, заедно с касата на полка дванадесет денонощия и го предадат на допълнителната дружина на подполк. Ковачев, а парите от касата са предадени в БНБ. Полкът се завръща се в България на 12 декември 1918 г.
През 1920 г. във връзка с клаузите на Ньойския договор полкът се реорганизира в дружина, а в 1928 г. отново формира полкова организация.
На 6 май 1937 г. на площад Александър Невски в гр. София царят връчва ново знаме и на 25-и пехотен драгомански полк. На 9 май 1937 г. знамето е занесено в Сливница, където тържествено е прието от командира на дивизията ген. м-р Лукаш.
През 1943 г. полкът е на южната, а от юни 1944 г. е на западната граница. Взема участие в заключителния етап на Втората световна война в Европа в състава на 1-ва пехотна софийска дивизия и води боеве при Бояново.
Знамето на 25–и пехотен полк е наградено с Военен орден “За храброст” ІІІ ст.
За спасяване на знамето капитан Атанас Веселинов е награден с Военен орден “За храброст” ІV ст., а войниците участвали в спасяването, са наградени с няколко метра хасе.

Командири: Полковник Иван Динолов, полковник Тодор Златев

***
Лечителят Петър Димков също служи в 25-и пехотен Драгомански полк, където е зачислен през 1909 година. През 1912 г. е произведен в чин поручик и е мобилизиран като командир на 15-а рота от 38-и резервен пехотен полк. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. В дневник описва участието на ротата в сраженията при Селиолу, Люле-бургаз, на подстъпите към Чаталджа и Одринските фортове. Още в началото на Балканската война спасява войници, заболели от холера, като ги лекува с чай, лимонтузу и чесън, и дори ги заплашва с разстрел, ако не пият преварена вода. Всички заболели 27 войници от ротата му оздравяват.
На 24 юни 1913 г. е ранен в сражения, близо до с. Клисура. След оздравяването си се завръща в ротата и е зачислен отново в 25-и пехотен Драгомански полк. Същата година е награден е с военен орден за храброст ІV степен, 2 клас., а година по-късно е награден е с орден "Св. Александър" с мечове.

Имена на славата: Лозенград, Люлебургас, Гечкенли, Селиолу, Чаталджа, Гяурбаири, Пирот, Лесковац, Пуста, Тутракан, Сансанлар, Кокарджа, Кобадин, река Серет, Букурещ, Завоя на Черна, Добро поле

Снимки: Тетяна УЗУНОВА и архив







http://www.focus-news.net/?id=n1189441

2-ра Скопска дружина от Македоно-Одринското Опълчение

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.

2-ра Скопска дружина

На 23 септември 1912 г. с царски указ е формирано Македоно-Одринско опълчение начело с генерал Никола Генев и с началник-щаб майор Петър Дървингов в състав 6 дружини (от 212 - 215 души всяка от тях): Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска.
Същия ден Щабът на партизанските отряди в Македония и Одринско се преформира в Щаб на опълченските дружини.
На 25 септември 1912 г. с телеграма № 82 до началниците на дивизионни области в София, Пловдив, Сливен, Шумен, Русе, Враца, Дупница, Стара Загора и Плевен, Щабът на действащата армия разпорежда да се формират опълченски роти и дружини от Македоно-одринската емиграция във всички гарнизони, като те се снаряжават с всичко необходимо, назначат им се командири и всички се подчинят на генерал Генев.
След сформирането на още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Сярска и Лозенградска, дванадесетте дружини са групирани в три бригади с командири офицерите Стоян Николов, Александър Протогеров и Антон Пчеларов.

2-ра Скопска дружина на Македоно-Одринското опълчение е включена в състава на 1 бригада, под командването на подполковник Стоян Николов, герой от Сливнишкото сражение през Сръбско-българската война (1885 г.).
На 4 октомври 1912 г. на дружината е връчено тържествено нейното бойно знаме.
Знамето на 2-ра Скопска дружина е изработено в Лом през 1905 г. и е съхранявано в местното македонско дружество. След обявяването на Прокламацията за мобилизация на 17 септември 1912 г. в 14.00 ч. ломските доброволци полагат клетва пред знамето си в района на местните казарми. За знаменосец е определен Ангел Генев. С пристигането си в София доброволците от Лом са придадени към състава на 7-ма Кумановска дружина, а знамето на Ломското македонско дружество става знаме на 2-ра Скопска дружина от Македоно-одринското опълчение.
Знамето е изработено от двоен червен копринен плат, с размери 65 x 58 см. Бродирано е с жълта сърма. В средата на лицевата му част е извезан осмоконечен кръст, а над него в полукръг — надпис „БОЖЕ, ПАЗИ", а под него е изписано „МАКЕДОНИЯ!".
В средата на обратната страна е разположен релефен изправен коронован лъв, обърнат към дръжката. Над лъва стои девизът „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЬ", а под него е разположен надписът „1-вий мартъ 1905 г. (Отъ ломските гражданки)". Трите външни страни на плата са окантувани с жълт сърмен галун, а на двата външни ъгъла е пришит по един сърмен пискюл.
Към знамето са прикрепени две трицветни ленти с цветовете на държавното знаме, поставени хоризонтално. Дръжката е дървена и в горния си край завършва с осмоконечен кръст, поставен върху сфера.
Под плата на дръжката е поставена метална гривна с надпис „2-ра СКОПСКА ДРУЖИНА".

Личният състав на 2-ра Скопска дружина от Македоно-Одринското опълчение включва 1079 души – офицери, подофицери и опълченци. В преобладаващата си част опълченците са доброволци от Скопското, Кратовското, Кумановското и Кривопаланешкото македонски братства.

Любими командири: Генерал Никола Генев, майор Петър Дървингов, подполковник Александър Протогеров, полковник Желязов, подполковник Антон Пчеларов, подполковник Стефан Николов, Капитан Иван Пожарлиев, капитан Стоян Величков, Дякон Евстатий, Михаил Чаков, войвода Пейо Яворов, подофицер Андрея Форамити

Имена на славата: Малгара, Фере, Дедеагач,Шаркьой, Индже Бурун, Каменица, Повиен, Драмча







Снимки: Татяна УЗУНОВА

7-ми пехотен Преславски полк

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.

7-ми пехотен Преславски полк

7-ми пехотен Преславски полк е формиран в Шумен с Указ № 41 на 12 октомври 1884 г. от състава на Врачанска № 8, Орханийска № 11 и Разградска № 22 пеши дружини.
Полкът приема за първо свое полково знаме знамето на 8-ма Врачанска пеша дружина, връчено й на 30 август 1881 г.
По време на Сръбско-българската война (1885 г.) 7-и пехотен Преславски полк, под командването на капитан Вичо Диков (бъдещия командващ Четвърта армия по време на Балканските войни 1912-1913 г – б.р.) воюва срещу Дунавската и Дринската сръбски дивизии в тридневните сражения при Алдомировци и Сливница, превзема Пирот. В памет на сраженията и днес край село Алдомировци са запазени имената на Преславския и Разградския редут (на името на 22–ра пеша разградска дружина).
След реорганизацията на Българската армия, извършена през 1891 г., полкът е включен в състава на 1-ва бригада от новосформираната 4-та пехотна Преславска дивизия.
През септември 1912 г. 7-ми пехотен Преславски полк е дислоциран в района на селата Саманлър (Сламина – Ямболско) и Кул кьой (Робово – Ямболско). В състава на полка, под командването на полковник Христо Йорданов са включени 4 пехотни дружини и 1 картечна рота. Личният състав възлиза на 4783 души, в това число 71 офицери, 4 чиновници и 4708 подофицери и войници. Въоръжението на полка е 4184 пушки и карабини и 4 тежки картечници.Обозът включва 188 каруци и 378 коня.

По време на Балканската война (1912 – 1913 г.) 4-та пехотна Преславска дивизия, командвана от генерал Климент Бояджиев, участва в Лозенградската операция и в операцията при Люлебургас-Бунар Хисар.
7-ми пехотен Преславски полк последователно води боеве при Гечкенли (9 октомври), Селиолу и Ескиполос, Петра (10 октомври), атакува на нож Чонгора и Топчикьой (17 октомври), Караагач (20 октомври). През зимата на 1912 - 1913 г. участва в атаките на турските позиции при Чаталджа.
В сражението при Люлебургас на 19 октомври 1912 г. под полковото знаме последователно загиват двама знаменосци, за да го поеме полковият ковчежник подпоручик Велчо Байчев.
В атаката при Чаталджа на 4 - 5 ноември 1912 г. полковото знаме е спасено от командира на полка полковник Христо Йорданов.
По време на Междусъюзническата война (1913 г.) 7-ми пехотен Преславски полк под командването на полковник Асен Николов воюва срещу сърбите при Равна нива, Гюешево, Вели връх, Царцария, Голеш, Араб-табия, Жеравино, Сюлюманица.

По време на Първата световна война 1915-1918 г. 4-та пехотна Преславска дивизия под командването на генерал Киселов, е част от Трета армия на генерал Стефан Тошев.
На 1 септември 1916 г. генерал-майор Киселов издава Заповед № 133 на 1 септември 1916 г. до частите на дивизията.
"Офицери, подофицери и войници,
Денят на разплата, който тъй дълго очаквахме, дойде. Войната на Румъния е обявена. Поздравявам Ви СЛАВНИ ГЕРОИ ОТ ПРЕСЛАВСКАТА ДИВИЗИЯ, че нам се падна завидний жребий да накажем един вероломен и подъл съсед. Безчет са злодеянията, които този окапал народ е извършил към нашата земя. Нашите майки, нашите жени и нашите деца няма да забравят безчестията през 1913 г. Поруганата чест на България ни вика сега за отмъщение.
СЛАВНИ И ВЕЛИКИ ДНИ!
ПРЕСЛАВЦИ,
През миналите войни аз бях между Вас. Аз бях свидетел на вашите геройски дела и се удивлявах на вашата храброст и вашата издръжливост. Славата на непобедими, която придобихме тогава, трябва да бъде запазена. Със същия войнствен жар, както по полята на Тракия и Македония вие ще се понесете напред и ще пометете всичко, което се изпречи на пътя Ви. В тези велики моменти, съдбата на всичко, което е за нас най-мило, зависи само от нашия меч, който трябва да забием дълбоко и безмилостно в тялото на най-безчестния между народите народ.
НАПРЕД, МОИ БОЙНИ ДРУГАРИ!
Нека Бог, който не оставя престъпниците ненаказани, подкрепя нашата отмъстителна ръка.
Началник на дивизията Генерал Майор Киселов"

На 5 септември 1916 г. след четири часова артилерийска подготовка започва атаката на Тутраканската крепост.
С цената на скъпи жертви 7-ми пехотен Преславски полк атакува и превзема форт № 7.
На 6 септември 1916 г. 7-ми пехотен Преславски и 31-ви пехотен Варненски полк прочистват втората отбранителна линия на румънската отбрана.Привечер румънският гарнизон капитулира. Пленени са 3 генерали, 2 бойни румънски знамена, 400 офицери, 28 000 войници, 120 оръдия.
В атаката при Тутракан 7-ми пехотен Преславски полк дава 296 убити и 1520 ранени офицери, подофицери и войници.
През 1942 г. с министерска заповед № 2191, обнародвана на 27 юни същата година, се преименуват населените места в Тутраканско в памет на полковете, взели участие в Тутраканската епопея.
Село Дайдър се преименува на село Шуменци - в памет на 19-ти пехотен Шуменски полк;
Село Енджекьой - на село Преславци - в памет на 7-ми пехотен Преславски п полк;
Село Денизлер - на село Варненци - в памет на 31-ви пехотен Варненски полк;
Село Саръгьол - на село Търновци - в памет на 6-ти пехотен Търновски полк;
Чауш махле - на село Софийци (днес заличено) - в памет на 1-ви пехотен Софийски полк;
Село Сияхляр - на село Ангелово (днес заличено) - в памет на полковник Ангелов - командир на 2-ри тежък Шуменски артилерийски полк;
Село Български косуй - на генерал Драганово - в памет на генерал Драганов - командир на 1-ва Софийска дивизия - по-късно (през 1947 г.) преименувано на село Пожарево;
Меше махле - днес слято със с. Варненци - на полковник Бананов - загинал при Тутракан.
До края на 1916 г. 7-ми пехотен Преславски полк воюва срещу румънци и руснаци в Северна Добруджа. Участва в сраженията при Кубадинската позиция (19 октомври). Констанца (22 октомври), Черна вода, Тулча, край манастира „Кокош” (Тулчанско), Еникьой, Мейданкьой (Мачинско).
След войната през 1920 г. 7-ми пехотен Преславски полк е реорганизиран в Седма пехотна преславска дружина.
През 1928 г. от нейния състав и от 15-а жандармерийска дружина се формира отново 7-ми пехотен Преславски полк.
На 3 октомври 1937 г. по време на Големите царски маневри край село Паламарца, Поповско, на 7-ми пехотен Преславски полк тържествено е връчено ново бойно знаме.
Поемайки го от ръцете на царя, командирът полк. Георги Липовански го предава на знаменосеца фелдфебел Драгоев.
По време на Втората световна война (1941 - 1945 г.) през периода 1941 - 1942 г. и през 1944 г. полкът е разположен на Прикриващия фронт.
В заключителния етап на Втората световна война, в състава на 4-та пехотна Преславска дивизия, 7-ми пехотен Преславски полк воюва срещу германците при Равна Дубрава, Подуево, Прокупле, Ястребац, Ниш, Косово поле.

Командири: Вичо Диков, Стефан Тошев, Никола Генев, Михаил Сапунаров, Христо Йорданов, Асен Николов, Атанас Добрев

Имена на славата: Сливница, Пирот, Гечкенли, Чонгора,Селиолу, Ескиполос, Петра, Караагач, Одрин, Люлебургас, Чаталджа, Тутракан, Кубадин, Констанца, Черна вода, Тулча, манастира „Кокош” (Тулчанско), Еникьой, Мейданкьой (Мачинско), Равна Дубрава, Подуево, Ястребац, Ниш, Косово поле

Ечи ти горди наш Балкан
(Марш на 4-та пехотна Преславска дивизия)
Текст: майор Н. Янакиев
Музика: подпоручик Н. Блажев

Ечи ти горди наш Балкан!
Ечи прославен великан!
„На нож” ний взехме и с „Ура”
Ескиполос и Петра!
Ечал си в древни времена
Възпял си много имена
Възпей сега, на пук врага
Ескиполос и Петра!
Разбит, уплашен наший враг
Без бой предаде Лозенград!
На нож ний взехме и с „Ура”
Караагач и Чонгора.
Ечи ти горди наш Балкан!
Ечи ти милий великан!
Кажи на Стефан Караджа,
Че ний стигнахме Чаталджа!
В развети знамена напред
Вървяхме стройно всички в ред
„На нож” ний взехме и с „Ура”
Ескиполос и Петра!
Ечи ти горди наш Балкан!
Ечи ти милий великан.
На новий българин сега
Възпей геройските дела!











http://www.focus-news.net/?id=n1198644

Главно знаме на Македоно-Одринското опълчение и на 11-а Серска дружина

  Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.
Главно знаме на Македоно-Одринското опълчение (МОО) и знаме на 11-а Серска дружина на Македоно-Одринското опълчение.

На 4 и 5 октомври 1912 г., непосредствено преди отпътуването на македоно-одринските опълченци за границата, са връчени са знамената на дружините от Македоно-одринското опълчение.
Главното знаме на Македоно-одринското опълчение, същевременно и знаме на 11-а Серска дружина, е дар от българската царица Елеонора. Знамето е осветено е на 28 октомври 1912 г. на тържествен молебен в присъствието, на който присъства царица Елеонора, на гарата в Пловдив.
Главното знаме на Македоно-Одринското опълчение е изработено по проект на известния художник професор Иван Мърквичка.
Председателят на Изпълнителния комитет на Македоно-одринските братства д-р Полихрон Нейчев предлага на царица Елеонора да постави своя вензел върху това знаме.
На 28 октомври 1912 година царица Елеонора връчва знамето на командира на 3-та Македоно-одринска бригада подполковник Александър Протогеров, роден в Охрид, на тържествен молебен на гарата в Пловдив. Пред осветеното знаме полагат клетва опълченците.
Знамето е двоен копринен плат с две лица с размери 139 x 139.
От едната страна в центъра има икона на светите братя Кирил и Методий. От нея към ъглите вървят четири трапеца, които образуват кръст, наподобяващ ордена „За храброст“.
В четирите ъгъла на знамето са поставени червено и бяло парче плат. Освен това са апликирани кръгли парчета плат, които са бродирани, както следва: горе вляво е вензелът на царица Елеонора „Е“, вдясно — шестоконечен кръст, долу вляво — монограмът на Македоно-одринското опълчение, а вдясно долу — изправен коронован лъв.
В левия край на знамето успоредно на дръжката е извезано „5.Х.1912“ — датата на публикуването на Манифеста за обявяване на война на Турция. Вдясно от иконата е надписът „С.Т. ЬI КИРИЛЪ“, а вляво — „С.Т. ЬI МЕТОДИЙ".
Обратната страна на знамето е като държавния трицвет — бяла, зелена и червена ивица, разположени хоризонтално.
В горния си край дръжката на знамето завършва с метален осмоконечен кръст, върху основата на който е прикрепен вензелът „Е“ с корона и е гравирана годината „1912“.
На дървената дръжка е поставена метална гривна с надпис „Македоно-одринско опълчение“. Към знамето са прикачени бяла, зелена и червена лента и малка икона в метален обков.
Реставрирано и консервирано, то се съхранява във Фонда на Националния военноисторически музей.
Знамето на 11-а Серска дружина е единственото развявано по време на боевете.
По време на Балканската война (1912 - 1913 г.) 11-а Серска дружина на Македоно-Одринското опълчение участва в сраженията в Източните Родопи. На 14 ноември дружината участва в успешно сражение с корпуса на Явер паша (14 000 души) при Ортакьой и Картал тепе. На 15 ноември завършва обкръжаването на корпуса на Явер паша при село Мерхамлъ (Девин). Турският генерал се предава заедно със знамената и офицерите си. Пред знамето на 11-а Серска дружина преминават турските пленници. На 18 ноември дружината настъпва към Гюмюрджина и Исмаилер.
Пред знамето на 11-а Серска дружина полагат клетва опълченците от новосформираните 13-а Кукушка дружина, 14-а Воденска дружина и 15-а Щипска дружина.
На 24 април 1913 г. Македоно-одринското опълчение е включено в състава на българската Действаща армия.
На 9 май 1913 г. край река Ангиста, Сярско, напредващи гръцки войски са спрени със сила от Сярската бригада на Македоно-одринското опълчение. На 11 май гръцкият и сръбският посланик в София колективно протестират пред министър-председателя Иван Ев. Гешов. Това са първите изстрели между български и гръцки войски, вещаещи предстоящата Междусъюзническа война. В средата на май 1913 г. дружината е прехвърлена в Източна Македония в очакване на неизбежния сблъсък с досегашните съюзници по маршрута Гюмюрджина - Ксанти - Драма – Сяр – Демирхисар – Петрич – Струмица - Радовиш - Щип.

По време не Междусъюзническата война (1913 г.) 11-а Серска дружина от Македоно-Одринското опълчение участва в сраженията срещу сърбите в Източна Македония и по протежението на българската граница.
На 5 юни 1913 г. сръбски подразделения провокативно атакуват позициите на 11-а Серска дружина при село Злетово, Македония, но са отхвърлени от българските части.
На 20 юни 1913 г. дружината участва в тридневните боеве със сръбските войски за височините край село Пашаджиково,Македония.
5 юли 1913 г. дружината води двудневни ръкопашни боеве със сръбските части за задържане на позициите при река Каменица.
11-а Серска дружина води паметни боеве по склоновете на Султан тепе.
Опълченците водят сражения срещу сърбите в долината на Брегалница, при Паради, Емирица, връх Повиен и връх Говедар.
Величието на подвига на Македоно–Одринското опълчение през Балканската и Междусъюзническата война е изразено и в данните за кървавите жертви: те възлизат на 3631 души или 25% от неговия състав.

На 7 август 1913 г. Главното знаме на Македоно-Одринското опълчение посреща цар Фердинанд І на Колодрума в София, заедно с останалите 14 знамена на македоно-одринските опълченци и покритите със слава знамена на българските полкове.
По време на демобилизацията на армията през 1913 г. знамената на дружините на Македоно-одринското опълчение са предадени за вечно съхранение в двореца, където са им приковани гривни с наименованието и номера на дружините.

След края на двете Балкански войни (1912 – 1913 г.) в чест на делото на опълченските дружини и в памет на загиналите герои са преименувани следните селища:
Село Прилепци, в чест на 10-а Прилепска дружина;
Село Серци – в чест на 11-а Серска дружина;
Село Генево – в чест на генерал Никола Генев;
Село Желязово – в чест на полковник Желязов;
Село Македонци – в чест на опълченците македонци;
Село Опълченци – в чест на Македоно-Одринското опълчение;
Село Загорско – в чест на опълченците от Новозагорско;
Село Софийци – в чест на сборната Софийска дружина;
Село Велешане – в чест на 9-а Велешка дружина;
Село Щерна – в чест на село Щерна, край Шаркьой, където Мокедоно-Одринското опълчение води тежки сражения на 22 януари 1913 г.;
Село Юнаци – в чест на 12-а Лозенградска дружина;
Село Лозенградци – в чест на 12-а Лозенградска дружина;
Село Протогерово – в чест на командира на 3-а Македоно-Одринска бригада подполковник Александър Протогеров;
Село Шопци – в чест на сборната Софийска дружина;
Село Воденци – в чест на 14-а Воденска дружина;
Село Одринци – в чест на 2 и 3 бригади от Македоно-Одринското опълчение, участвали в обсадата и щурма на Одрин;
Село Чакаларово – в чест на войводата Васил Чакаларов

В годините след войната преките командири на Македоно-Одринското опълчение ще напишат:


„През цялото време на двете войни, вие търпеливо и героично понасяхте всички лишения, несгоди, страдания и мъчения, които съпровождат всяка война, във всички боеве и сражения се бихте юнашки и разредихте редовете си с 37 % в офицерите и 31 % в опълченци – убити и умрели от болести и ранени, вие достойно изпълнихте своя дълг и прославихте името на Македоно- Одринския опълченец, вие можете да се гордеете със службата си в Македоно- Одринското опълчение.”
„Армията трябва да стои вън и по-горе от партии и съсловия, за да бъде крепка опора и надежда на целия български народ и държава.”
Генерал Никола Генев /1856 – 1934/




„При атаката на утрешния ден цяла България гледа на Македоно-Одринските опълченци и очаква от тях велики подвизи.
/ 4-5 юли 1913 г./

„Вярата ми във вас се оправда. Вие се държахте юнашки и достойно съперничехте с дивните храбреци от славната 4 армия. Ние няма да престанем да викаме „жива е Македония” 7 август 1913 г.
Генерал-лейтенант Вичо Диков, Командващ 4 армия

Любими командири: генерал Никола Генев, майор Петър Дървингов, подполковник Александър Протогеров, полковник Желязов, подполковник Антон Пчеларов, подполковник Стефан Николов, Капитан Иван Пожарлиев, капитан Стоян Величков, Дякон Евстатий, Михаил Чаков, войвода Пейо Яворов, капитан Димитър Зографов, поручик Константин Мановски, подпоручик Торком, Андрей Ляпчев - доброволец

Имена на славата:
1912-1913 г. Балканска война : Узун Химитлер, Балкан Тореси, кота 768, Мерхамлъ, Картал, Гюмюрджина, Фере, Кешан

1913 г. Междусъюзническа война: Ангиста, Каменица, Емирица, Султан тепе, Повиен камък, Паради, Пашаджиково, връх Говедар

ХИМН НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРИЦА ЕЛЕОНОРА

текст-А. Белковски
музика-Добри Христов

Теб, Царице,дружно пеем,
С тебе ние се гордеем !
С тебе славим царски трон!
От земята наша родна,

Майко светла,благородна.
Приеми ти общ поклон!
С дарове от благодати.

Бог всевишний те изпрати!
Болни,бедни утеши!
Благодарни безконечно.

Срещаме те ний сърдечно!
Радост блика от души!
Вред над чужди рожби клети
Твоя ведър поглед свети.

Милостива ласка грей!
Дето минеш слънце сияе.
Мъки спират,стон не знае,
Който страда и сълзи лей!
Както ти закриляш нази.

Господ тебе да запази
В длъг живот на царски трон!
Светли дни и много здраве!
Вечна слава да те слави!
Вечна слава и поклон!

Добри Христов

Из сборника "БАЛКАНСКИ ПЕСНИ" - 1913

Македоно-Одринското опълчение е едно от най-масовите и най патриотичните доброволчески военни формации в българската история. В сраженията и битките в Балканската война 1912-1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г. , Македоно – Одринското опълчение се покрива със слава и героизъм.
От доброволците и четниците - българи от Македония и Одринско, от Новозагорско и Кукушко, От Ахъчелебийско и Хасковско, от Търново, Шумен, Воден, Кукуш, Солун и Лом, ще израснат командири и офицери, писатели и общественици, родолюбци.
Ветераните от Македоно- Одринското опълчение ще станат гръбнака на 11 пехотна Македонска дивизия събрала 33 374 български офицери и войници, по произход от Македония и Одринско.
В самото навечерие на войната на балканските държави срещу Турция през 1912 г., с разпореждане на Щаба на армията, са създадени първите чети от българи от Македония и Тракия, които имат за задача осъществяването на разузнавателна, подривна и партизанска дейност в тила на турските войски.
На 17 септември 1912 г. в 14.00 ч. е обявена прокламация за мобилизация.
На 18 септември 1912 г. започва формиране на 70 доброволчески чети (между 10 и 30 четници) от тракийски и македонски българи по план на капитан Александър Протогеров / по-късно генерал/ от Охрид и майор Петър Дървингов. Планът предвижда четите и отредите да бъдат ръководени от Щаб на партизанските отряди.
След 22 септември 1912 г. четите започват да преминават границата с Турция. Започва разузнавателната и саботажната им дейност, започва и формирането на местни чети по селата, които да съдействат на българските и съюзническите войски.
От 19 до 23 септември 1912 г. са създадени Правилници за действие, въоръжение и са сформирани първите партизански отряди от бежанци от Македония и Одринско.
На 23 септември 1912 г. С царски указ е формирано Македоно-одринско опълчение начело с генерал Никола Генев и с началник-щаб майор Петър Дървингов в състав 6 дружини от по 212-215 души: Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска.
В първите дни на октомври са сформирани още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Сярска и Лозенградска.
Дванадесетте дружини са групирани в три бригади с командири офицерите Стоян Николов, Александър Протогеров и Антон Пчеларов.
Общият личен състав състав включва 14 670 души, или общо с четите – 16 844 души, от които „ 500 инородци” – руснаци, евреи, арменци, швейцарец /Луи Айер/, англичанин – старши подофицер Роберт Фишер и др.

На 23 септември 1912 г. Щабът на партизанските отряди в Македония и Одринско се преформира в Щаб на опълченските дружини.

На снимките: Знаме на 11-а Серска дружина, пагон от униформа на 11-а Серска дружина, Александър Протогеров, въоръжение, юбилейна чаша, посветена на Балканската война










http://www.focus-news.net/?id=n1203183

4-ти пехотен Плевенски полк

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.


4-ти пехотен Плевенски полк

4-ти пехотен Плевенски полк е формиран в гр. Ловеч през октомври 1884 г. В състава му влизат Видинска № 10, Севлиевска №1 4 и Ловчанска № 13 пеши дружини.
Всички те имат формени знамена модел 1881, дарени от княз Александър І на 30 август 1881 г. в София.
От септември 1888 г. полкът е на гарнизон в град Плевен.
От 1889 г. 1-ва и 4-та дружина формират 4-ти пехотен полк (в 2-дружинен състав), а от 3-а и 4-а се сформира 16-и Ловчански пехотен полк с щаб в Плевен.
По времето на цар Фердинанд (1887 - 1918 г.) полкът е преименуван на Четвърти пехотен Плевенски на Н.Ц.В. Престолонаследника полк (Четвърти пехотен Плевенски на Негово Царско Височество Престолонаследника Княз Борис Търновски полк).
В Сръбско-българската война (1885 г.) полкът воюва при Врабча, Трън, Сливница, Пирот и Ниш.
По време на Балканската война(1912-1913 г) 4-ти пехотен Плевенски полк е включен в състава на 9-та пехотна Плевенска дивизия и участва в боевете при Одрин и щурма на Акалан и Курт дере на Чаталджа от 4 до 6 ноември 1912 г.
По време на Междусъюзническата война (1913 г.) 4-ти пехотен Плевенски полк воюва срещу сърбите при село Габровци, на брега на Тимок, от 22 до 25 юни 1913 г. и срещу гръцките войски в района на Разлог и Предела от 15 до 18 юли 1913 г.
По време на Първата световна война (1915-1918 г) 4-ти пехотен Плевенски полк участва в Нишката и Косовската операция на Първа българска армия, под командването на генерал Климент Бояджиев, в състава на 9-та пехотна Плевенска дивизия.
Полкът воюва срещу сърбите при Дрянова глава, Дервент, Ниш и Косово полеи срещу французите и англичаните в долината на река Вардар,височината Близнаците и Дойран.
Във връзка с реорганизацията на армията от 1 декември 1920 г. 4-и пехотен Плевенски полк се преименува в 4-та пехотна плевенска дружина.
През 1928 г. от състава на 4-а пехотна плевенска и 3-та пехотна жандармерийска дружина - Оряхово се формира отново 4-ти пехотен Плевенски полк, който до 1935 г. продължава да носи явното наименование 4-а пехотна плевенска дружина.
На 3 октомври 1937 г. в с. Паламарца, Поповско, по време на големите Царски маневри полкът получава ново бойно знаме. От ръцете на царя го приема командирът полк. Г. Ганчев, който съпровождан от адютанта майор Пиперков, го връчва на знаменосеца фелдфебел Г. Нетов.
През 1941 г. полкът се мобилизира и дислоцира на югоизточната граница. От юли 1942 г. е в състава на 1-ви български окупационен корпус.
Участва в заключителния етап на Втората световна война (1944-1945 г.) в състава на 9-та пехотна Плевенска дивизия.
Полкови празник – 16 март.

Любими командири: Подполковник Сергей Манаев, капитан Никола Петров, майор Кръстьо Маринов, майор Никола Рибаров, полковник Димитър Гешов, полковник Киряков, майор Теодоси Даскалов, подполковник Никола Марков, генерал-майор Тодор Георгиев

Имена на славата: Врабча, Трън, Сливница, Цариброд, Чаталджа, Каракол, Нокта, Курт-дере, Габровци, Тимок, Мехомия, Пределски ханчета, Дренова глава, Дервент, Ниш, Косово поле, Вардар, Близнаците, Дойран

БОЕН МАРШ НА 4 ПЛЕВЕНСКИ ПЕХ. ПОЛК

текст-Камен Луков

музика-Камен Луков

Интродукция:
Към победи да летим,
ПЛЕВЕНЦИ,напред!
Братя роби да спасим-
От деди завет.

1. Плевенци летяхме в сеч и бран
Със "Ура,на щик!" при Чепан,
А при Малово и Мека Црев,
Враг при Пирот сломихме там.

2. При Одрин, Чаталджа и Акалан
Със боен устрем вред бродихме.
Плевенци-нечут сме ураган
В бой сразихме османска сган.

З. И родно се знаме развя
Над Странджа и Тракийското поле,
А Босфора и Мраморно море
На Плевен героите възпя.

4. С "ура!” взехме Дрянова-Глава,
След кървав бой Дервент и Ниш падна
При Вардар,Близнаците,Дойран,
Там бихме и пъстрокожа сган.

ТРИО
В бой за теб ,Родино,
Плевенци мрем

5. Свобода чрез кръв добихме
И за нея в бой ще мрем.
За Родина и за Царя
Ние всичко ще дадем.

6. Радост,слънце вред огрея
Наш'та хубава страна,
Нека мир,любов да зрее
В нас на вечни времена.

7. Че творецът щедър бил е
Със благата си към нас
И на Плевен отредил е
Да се слави с мощен глас.

8. А България щастлива
Със герои синове,
Що я бранят и закрилят
В мир и бран от врагове.

КАМЕН ЛУКОВ 0.3. капелмайстор
гр. Ловеч, 5. юни. 1940. година.

/Препис от намерения в оригиналната партитура лист/











http://www.focus-news.net/?id=n1207303

13-ти пехотен Рилски полк

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.

13-ти пехотен Рилски полк

След Сръбско-българската война през 1885 г. в Българската армия започва структурна реформа. На основата на вече съществуващите 12 пехотни полка се формират нови 12 полка. Освен номерация, те получават имена, свързани с градове, исторически места, и географски наименования в страната. Така в Кюстендил се формира 13 пехотен рилски полк.
Полкът е създаден през 1886 г. от състава на разформирования 2-ри пехотен Струмски полк. Струмският полк е разформирован, заради участието му в преврата срещу княз Александър Батенберг. След август 1886 г. полковото знаме е изгорено, част от офицерите са понижени в по-ниско офицерско звание, други са уволнени. Изгорено е и знамето на Военното на Негово Величество училище, заради участие на юнкери.
На 19 октомври 1891 г. княз Фердинанд І дарява формени знамена на две от дружините на 13 пехотен Рилски полк..
През Първата Балканската война 13-ти пехотен рилски полк воюва в състава на 7-ма пехотна Рилска дивизия на фронта в Македония, при Кочани, Щип, Царево село, Струмица, Демир Хисар и Кукуш. В късната есен на 1912 г. е преместена на фронта срещу Цариград.
7-ма пехотна Рилска дивизия е включена в състава на новосформираната Четвърта армия. 13-ти пехотен полк е разположен първоначално край Дедеагач, а в средата на януари е прехвърлен на фронта край Булаир. На 26 януари 1913 г. елитната турска дивизия „Мюретеби“, започва настъпление от Сароския залив по пътя Булаир – Кавак. Опитът на турското командване е да осъществи пробив по направление Източна Тракия, за да свали обсадата на Одрин. Същия ден започва и десантът на 30 000 турски корпус при Шаркьой и Индже Бурун, охранявани от 2 дружини от Македоно-Одринското опълчение.
На 27 януари в настъпление срещу позициите на 22 пехотен Тракийски полк започва настъпление и 27-ма пехотна турска дивизия. На помощ на българите пристига 7-ма Рилска дивизия.13-ти пехотен Рилски полк атакува „На нож” настъпващите турци. В страховит срещен бой турските полкове са разбити и започват да отстъпват. Атакуват и дружините на 22-ри пехотен Тракийски полк. В боевете на 26 и 27 януари 1913 г. елитните турски дивизии губят повече от половината личен състав в сраженията край Булаир, чифлика Доган Араслан и Разрязаната могила.
Ето какво пише кореспондентът на руския вестник”Известия” за боя при Булаир: ”Контраударът на Българската армия е светкавичен и безмилостен. Командването на 7-ма Рилска дивизия се справя само с булаирските турски дивизии, като заповяда още на 26 януари на 13-и полк да атакува "Мюретаби" при "Разрязаната могила". Един обикновен български полк срещу цяла, и то елитна турска дивизия. При това полкът атакува без артилерийска подкрепа. Всички батареи на 7-ма Рилска дивизия са при "Доган арслан". Но 13-и полк атакува "на нож", а това е ужасът за турските войници. След кратка, но ожесточена схватка, оцелелите от "Мюретаби" бягат ужасени в укрепленията си на Галиполи. Неуспех претърпя и 27 пехотна турска дивизия. Настъпващите й колони са смазани от артилерията на 7-а рилска дивизия в ранния следобед, а в 16,30 часа в атака на нож тръгват 4 дружини от 22 полк. Към 17 часа турската дивизия е буквално изтребена, а „Доган арслан” отново е в български ръце.”
През Междусъюзническата война 13-ти пехотен Рилски полк води боеве срещу сърбите при с. Тахон, Злетовска река, с. Райчани, при с. Гърляно-Калиманско поле.
През 1915 г. след началото на Първата световна война 13-ти пехотен Рилски полк воюва срещу сърбите и французите при височините Проклетия, Модрика и Крива фея, Несвърта, с. Сливница, Островец и Боровик, при р. Елешница, връх Курина чука, при Дупляне, Дикова, Голяма глава, при Търникевци и Гевгели.
През 1916 г. полкът се сражава при Ени Кьой - Караджово, Серско, /сега Проватас – Моноклисия/, а през 1918 г. - при Баракли Джумая /Долна Джумая /.
През 1921 г. полкът се реформира в дружина и отново приема полкова организация през 1928 г.
Взема участие в заключителния етап на Втората световна война в Европа състава на 11-а пехотна дивизия, в боевете при Страцин на 25 октомври 1944 г., при Куманово, при реките Пчиня и Драва.
Знамето на 1-а дружина на 13-и пехотен рилски полк е наградено от княз Фердинанд с Възпоменателен медал „За възшествието на княз Фердинанд І” .

Любими командири: Капитан Никола Бочев, полковник Павел Христов, полковник Кръстьо Златарев, полковник Манов, полк. Кръстьо Киров, полковник Жечо Йовчев

Имена на славата: Кочани, Царево село, Щип, Струмица, Кукуш, Демир хисар, Булаир, Злетовска река, кота 650 – с. Райчани, Калиманци, Дупляне – Дикава, Лесковац, Кукавица, Гниляне, Несвърта, Търникевци, Крива фея, Гевгели, Рупелското дефиле, Серес, Долно и Горно Караджово, Еникьой.

МАРШ на 13-и пехотен "РИЛСКИ" полк

ПОСВЕЩАВА СЕ НА ХРАБРИТЕ РИЛЦИ

Поезия - подпоручик А. МАНОЛОВ
Музика - Н. АТАНАСОВ

1. Рилци полетяхте в боя
С устрем смел неустрашим
И посрещнахте с песни
Врага ваш непримирим,

2.Крива Фея и Несвърта
Екнаха от ваший вик
И потрепнаха кат чуха
Своя роден мил език

З.Шест дни смело и не чуто
Рилци бихте се вий там
И прогонихте навеки
Подлия жесток тиран.

4. О, Албанио, ти беше
По-ужасна и от ад
Голи, боси в теб позорно
Гинеха врази от глад.

5. Боят бой, а Бог свидетел
Хвала РИЛЦИ, хвала вам
С лаври си чела покрихте
А тиранина - със срам.

Забележка: Маршът е бил отпечатан от Музикалния Магазин на Карл Иермарж - София по време на Европейската Война върху пощенска картичка, която се е сгъвала на две. Продавала се е за подпомагане на пострадалите войнишки семейства.

1-ви конен полк

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.).Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.

1-ви конен полк

С указ № 234 от 20 декември 1883 г. от 1-ва и 3-та сотни и музикантската част се формира Първи конен на Н. В. княз Александър І полк. На 25 декември 1883 г. полкът получава първото си бойно знаме. С него участва в Сръбско–българската война (1885 г.), Балканските (в състава на Първа, а по-късно на Трета армии) и Първата световна война (в състава на Втора армия).
През Балканската война (1912-1913 г) воюва в долината на Арда на 16 и 17 октомври 1912 г., в освобождението на Димотика и разгрома на корпуса на Явер паша.
По време на Втората балканска война (1913 г) воюва срещу сърбите по направлението Трън – Клисура – Власина – Сурдулица – Грамажи.
В Първата световна война, през 1915 г. разгромява сърбите при височината Панчин гроб, Враня, Сурдулица, Куманово, Велес,Дяково, Дебър, Прилеп, Охрид. През 1916 г. е част от Конната дивизия на генерал Иван Колев. Воюва при Курт бунар, Кочмар, Конак куюсу, Карапелит, Добрич, Чифут Куюсу, Кара Омер, Мангалия, Топрак Хисар, Узунлар, Кубадин, Мустафа-Ачи, кота 90,Мулчова, Текиргьол, Кюстенджа, Кара Мурад, Хърсово, Бабадаг, Попина, Черна, Гарван, Мачин, Тулча. През 1918 г. е включен в състава на Първа кавалерийска бригада от 1-ва Кавалерийска дивизия на генерал Тодор Марков
През декември 1920 г., полкът се реорганизира в 1-ви жандармерийски конен полк, а от 1922 г. в 1-ва жандармерийска конна група. През 1928 г. е организиран отново в полкови състав.
„На 16 април 1937 г. от горния сърмен плат на старото знаме се изреза и изпрати в 1-ва Софийска дивизионна област едно правоъгълно парче 8/5 см., което се приши към новото знаме... На 6 май 1937 г. чиновете на полка се сбогуваха със старото знаме и последното в същия ден при определен церемониал се издаде в Двореца на Негово Величество Царя...”. С тържествен ритуал, в същия ден, в София полкът получава новото си знаме. При даряването му Н. В. цар Борис ІІІ казва: „...Носете го с гордост и сплотени под свещената му сянка, единни и силни, покрийте го с нова слава и с нови победни лаври...” (текст от знаменната книжка). Командирът на полка подполковник Михаил Антонов го поема от ръцете на главнокомандващия и го предава на първия му знаменосец – фелдфебел Борис Георгиев. Знамето, заедно с полка, през август 1937 г. участва в летните занятия при с. Тулово, Казанлъшко.
От 1941 г. до 1944 г. той е в състава на І-ви български окупационен корпус, в подчинение на І-ва конна бригада. „На 23 април 1941 г. полкът, строен в парадна взводна колона на старата сръбско-българска граница, след високопатриотична реч от командира на полка полковник Делчо Стратиев, начело с щандарта премина границата при поста „Славчето” между с. Трекляно и гр. Босилеград...”. Установява се първоначално в гр. Враня, от юли 1941 г. – в гр. Щип, а от октомври 1943 г. в гр. Скопие. Под диплите на полковото знаме в продължение на четири години полагат клетва хиляди млади войници. От септември 1944 г. полкът започва да се изтегля и част от състава му взема участие в заключителната фаза на Втората световна война в Европа. През август 1946 г. полкът е разформирован и щандартът му е предаден на 6-ти конен полк.

Имена на славата: Арда, Димотика, Власина, Сурдулица, Грамажи, връх Букова глава, Панчин гроб, Враня, Сурдулица, Куманово, Велес,Дяково, Дебър, Прилеп, Охрид, Курт бунар, Кочмар, Конак куюсу, Карапелит, Добрич, Чифут Куюсу, Кара Омер, Мангалия, Топрак Хисар, Узунлар, Кубадин, Мустафа-Ачи, кота 90, Мулчова, Текиргьол, Кюстенджа, Кара Мурад, Хърсово, Бабадаг, Попина, Черна, Гарван, Мачин, Тулча...

Любими командири: подполковник Михаил Антонов, полковник Делчо Стратиев, полковник Иван Стойков, ротмистър Александър Стоянов...







http://www.focus-news.net/?id=n1216456

9-ти пехотен Пловдивски полк

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.

9-ти пехотен Пловдивски полк

9-ти пехотен Пловдивски полк на Нейно Царско Величество Княгиня Клементина е формиран през 1885 г. в Пловдив. Първото си бойно знаме получава на 31 август 1886 г. През 1892 г. става част от 2-ра пехотна Тракийска дивизия.
В Първата балканска война полкът, като част от Родопския отряд участва в обкръжаването и пленяването на корпуса на Явер паша.
През Втората балканска война участва в боевете при Серка планина, Верила и Градец, Криволак, Бояз тепе, връх Занога, връх Кавица.
По време на Първата световна война полкът влиза в състава на Втора армия и воюва при Велес, Щип, Куманово, отбранява участъка между долините на реките
Струма и Места.
През 1916 г. е на Южния фронт при връх Дуб и Дойранското езеро. На 26 май 1917 г. на позицията при кота 1050 в Завоя на река Черна, загива легендарният полкови командир подполковник Борис Дрангов. Полкът е сред частите, които успяват да пренесат към родината знамето си още преди Солунското примирие.
След Първата световна война полкът се реорганизира в дружина.
През 1928 г. се връща към полкова организация.
На 12 юни 1938 г. на тържествен парад в Пловдив са връчени 7 нови бойни знамена, едно от които е на 9-ти пехотен Пловдивски полк.
През 1943 и 1944 г. полкът е разположен на Прикриващия фронт.
През 1944 г. влиза в състава на Първа армия и участва в Страцинско-Кумановската операция. Сражава се при Крива паланка, Деве баир, Страцин, Стражин, Куманово.

Имена на славата: Аврамово, Веница, Таш Боаз, Фотен, Лилково, Дьовлен, Якоруда, Мехомия, Елешница, Дервент, Неврокоп, Просечен, Серка планина, Верила, Градец, Криволк, Бояз тепе, връх Занога, връх Кавица, Завоя на Черна, Велес,
Щип, Куманово, Дойран, връх Дуб, Фурка, Крива паланка, Деве баир, Страцин, Стражин, Велес, Щип, Злешево, Орманли, Струмишко, Галаш, Висок камък, Плавуш планина, кота 1150, Крива паланка, река Пчиня, Нови чифлик.

Любими командири: полковник Борис Дрангов, полковник Иван Бонев...

Бойният празник на 9 пехотен Пловдивски на Н. Ц. В. Княгиня Клементина полк е 4 юли


На снимките:


Знаме на 9-ти пехотен Пловдивски полк, връчено на 12 юни 1938 г., с пришито парче от старото знаме, лице и гръб

Параден мундир и калпак на княгиня Клементина, шеф на 9-ти пехотен Пловдивски полк

Полковник Борис Дрангов, командир на 9-ти пехотен Пловдивски, загинал на 26 май 1917 г. на кота 1050, Завоя на р. Черна

Пощенска картичка - Мостът при Завоя на река Черна

Хор на 9-ти пехотен Пловдивски полк

Унтерофицери от 9-ти пехотен Пловдивски полк

Гривна за спасяване на знаме

35-ти пехотен Врачански полк

 Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.

35-ти пехотен Врачански полк

35-ти пехотен Врачански полк е сформиран през 1903 г. в Плевен от състава на 11-и пехотен резервен полк. Първото си знаме получава на 5 октомври 1912 г. при с. Саранени.

Боен път: Полкът участва в Първата Балканската война в боевете при Лозенград, Каваклий, при Люлебургас, Тюркбей, при завладяване на Чаталджа, при атаката на Арнауткьойските височини, при Дойран и Струмица.
Във Втората балканска война води боеве при височините на десния бряг на р. Козлу дере и с. Костурно, при гр. Пехчево, с. Панчарево и в. 1490, при махалите Дубочица, Престова и вр. Крастов.
В началото на Първата световна война полкът се сражава при Неготин, Алексинац, Лебане, Прокупле. През 1916 г. е в Добруджа - около гр. Добрич, при завладяване на Кубадинската позиция, при Енгес. През 1917 г. полкът е на позиция при Охридското и Преспанското езера. Той е сред тези, които през 1918 г. остават в заложничество при гр. Кичево. Френското командване издава заповед да се сдадат знамената. Тогава командирът на полка полк. Иван Ив. Бешевлиев издава заповед да се изгори знамето, за да не попадне във френски ръце. Командирът на 12-а рота, която носи знамето, запасен поручик Ангел Янчев от гр. Враца, решава да го спаси, като скрива истината и казва, че го е изгорил. Препасва знамето около кръста си и така го крие 9 месеца. След връщането си от плен той тържествено го връща на полка.
След Ньойския договор полкът е разформирован. През 1928 г. полкът отново се формира в две дружини. С царска заповед от юни 1937 г. се преименува отново в 35-и пехотен Врачански полк.
Полкът е сред първите части, които получават нови формени бойни знамена през 1937 г. на 3 октомври в с. Паламарца. Командирът, полк. М. Ангелов приема знамето от ръцете на царя, който казва: „... В диплите на това знаме са душите на героите..... Аз вярвам, че то ще води младите врачанци към подвизи, победи и слава като тази при Добрич... Днес вие се разделяте с полковите си светини-славните бойни знамена, под които служите сега и под които доблестно са изпълнявали дълга си към родината в мир и бран вашите деди бащи и братя. Покрити със слава и чест ние отнасяме тия скъпи светини в олтаря на българската прослава.... Пред вас са благословените от светата църква ваши нови знамена, които аз с вълнение ви предавам ... Под техните гънки сплотявайте сърцата и душите си в най чиста и възвишена обич към Родината... Пазете знамето си гордо и неопетнено и нека то бъде винаги вашата светла пътеводна звезда в преданата ви до саможертва служба на България, горда, мощна и благоденстваща да пребъде през вековете...”
През 1941 г.- 1942 г. полкът се установява в Прилеп и Парачин. Взима участие в заключителния етап на Втората световна война в Европа през 1944 г. в състава на 6-а пехотна бдинска дивизия.
Знамето на полка е наградено с „Възпоменателна метална гривна” за спасяване и с Възпоменателни медали за войните 1912/1913 г. и 1915/1918 г. Запасният поручик Ангел Янчев е награден със знака „За спасяване на знаме”.

Командири: полк. Иван Бешевлиев, полк. Милко Ангелов, полк. Васил Таслаков...

Имена на славата: Лозенград, Каваклий, Люлебургас, Тюркбей, Чаталджа, Арнауткьойските височини, Дойран, Струмица, Добрич...

През 1942 г. село Чакърча е преименувано на Врачанци – в чест на 35-ти пехотен Врачански полк, сражавал се в Добруджа през Първата световна война.

Шести пехотен Търновски полк

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове, бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.

6-ти пехотен Търновски полк

6-ти пехотен Търновски полк е формиран във Велико Търново с Указ № 41 на 12 октомври 1884 г. За полково знаме е определено знамето на Търновска № 17 пеша дружина, получено на 30 август 1881 г.
След възкачването си на престола княз Фердинанд І поема шефство над полка.
На 20 януари 1912 г. пред полковото знаме престолонаследникът княз Борис Търновски полага клетва за встъпване в редовете на българската войска.
По време на Сръбско българската война (1885) полкът участва в боевете срещу сърбите при Нешков връх, Драгоман, Цариброд и Пирот.
През септември 1912 г.полкът е дислоциран в селата Малък Боялък /днес Малко Шарково/, Голям Боялък / Голямо Шарково/, Дерекьой, Оджакьой. Под командването на полковник Панайот Бърнев са 4 пехотни дружини и 1 картечна рота с обща численост 4890 души, в това число 70 офицери, 3 чиновници, 4826 подофицери и войници. Въоръжението на полка е от 4040 пушки и карабини и 4 тежки картечници. Обозът на полка включва 207 каруци и 469 коня.
През Балканската война (1912 - 1913 г.) в състава на Първа пехотна Софийска дивизия, участва в Лозенградската настъпателна операция, в боевете при Гечкенли и Селиолу, в Люлебургас-Бунархисарската операция, победоносно влиза след щурм в Люлебургас.
През Междусъюзническата война (1913 г.) 6-ти пехотен Търновски полк воюва срещу сърбите в състава на Трета армия в поречието на р. Нишава.
През Първата световна война Шести пехотен Търновски полк е част от Първа пехотна дивизия на Първа армия участва в Моравската настъпателна операция и в Косовската операция, в превземането на Пирот.
През септември 1916 г. полкът участва в щурма на Тутраканската крепост, в сраженията с румънско-руските войски при Кубадин. Като част от Първа пехотна софийска дивизия извършва решителния пробив на Кубадинската позиция на 20 и 21 октомври 1916 г. В боевете при Черна вода полкът пленява румънско знаме. В края на ноември 1916 г. участва в Букурещкото настъпление и преследването на румънските и руски части до река Серет.
През април 1917 г. полкът е прехвърлен на Южния фронт, където остава до пробива при Добро поле. По силата на Солунското примирие от 29 септември 1918 г. всички български военнослужещи, които се намират на запад от Скопския меридиан, са заложници. За да не попадне полковото знаме във вражески ръце, се формира команда от офицери и подофицери за спасяване на знамето и връщането му в България: кап. Христо Арабов, поручиците Цв. Денчев, Лазар Ханджиев, Отон Барбар, подофицерите Величко Латев, Атанас Стефанов, Димитър Глухчев и конният ординарец Владимир Кентов.
През 1920 г. полкът е реорганизиран, а през 1928 г. е формиран отново. През Втората световна война - 1941 г. и 1944 г. е на Прикриващия фронт в района на Свиленград. В заключителния етап войната, в състава на Първа пехотна софийска дивизия воюва при Стражин, Страцин, р. Пчиня, Скопие.
През 1891 г. знамето е наградено с Възпоменателен медал за Сръбско-българската война 1885 г. и с Почетен знак „За 10-годишна отлична служба”, а през 1920 г. с І степен на войнишкия знак на военния орден „За храброст” за пленяването на румънското знаме. Знамето е сред първите четири полка, които са наградени с „Възпоменателна металическа гривна” за спасяване през 1923 г. На спасителите на знамето е връчен „Знак за спасяване на знаме”.

Командири: Никифор Никифоров, Никола Бочев, Никола Бонев, Христофор Хесапчиев, Иван Фичев, Георги Тановски...

Имена на славата: Нешков връх, Драгоман, Цариброд, Пирот, Лозенград, Гечкенли, Селиолу, Люлебургас, Чаталджа, Гяурбаири, Тутракан, Кубадин, Олтина, Кара Омер, Мангалия, Черна вода, Ташлъ Юк, Первелия, река Серет, Букурещ, Стражин, Страцин, река Пчиня, Скопие...

Самарското знаме

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представяни знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове, бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.

Самарско знаме, знаме на 3-та дружина от Българското опълчение, знаме на Радомирска № 3 пеша дружина

Българската армия е създадена под наименованието Българска земска войска от Българското опълчение на основата на "Временните правила за Българската земска войска" от 7 май (25 април стар стил) 1878 г. и със заповед № 1 от 20 юли (8 юли стар стил) 1878 г. на руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. Щабът на войската се намира в Търново. На 22 юли (10 юли стар стил) 1878 г. със заповед № 3 на Дондуков-Корсаков, 12-те пехотни дружини от Българското опълчение са преименувани в дружини от Българската земска войска. На 24 юли (12 юли стар стил) за началник на Българската земска войска е назначен генерал-майор Александър Шелейховски, а за началник на щаба - полковника от Генералния щаб Липранди.
Радомирска № 3 пеша дружина е формирана през юли 1878 г. в гр. Радомир, подчинена е на командира на 1-ва Софийска пеша дружина. През 1884 г. влиза в състава на новосформирания 2-ри пехотен Струмски полк.
Дружината носи знамето на 3-та дружина на Българското опълчение (известно като Самарско). То е изработено от жителите на гр. Самара. На специалната церемония за връчване на знамето, състояла се в гр. Плоещ през май 1877 г, войводата Цеко Петков, който приковава последния златен гвоздей на дръжката на знамето, казва: "Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие".
Със знамето Трета дружина на Българското опълчение се сражава край Стара и Нова Загора, в боевете при Шипка и Шейново. В чест на третата годишнина от боевете при Ески Заара, през 1880 г. знамето е наградено с Първа степен на ордена „За храброст". Знакът му е вграден в специална богато декорирана сребърна пика, изработена по проект на граф Рошфор. При получаването на първите бойни знамена през август 1881 г., то е сдадено в Двореца.
Знамето е копринен трикольор 1,85 на 1,90 метра с панславянските цветове - червено, бяло, синьо. На двете му лица в златен кръст са иконите на Света Богородица (според някой източници е Иверската икона, а според други - Казанската икона) и на Светите братя Кирил и Методий. Те са рисувани с маслени бои от петербургския художник Николай Симаков.
Пиката на знамето е сребърна във византийски стил и е изработена по проект на граф Рошфор.

Имена на славата: Стара Загора, Нова Загора, Шипка, Шейново...

Герои: Подполковник Павел Калитин, Цеко Петков, Никола Корчев...

Дойранска епопея е събирателно название на пет отбранителни сражения, които българската армия води срещу настъпващите сили на Антантата през позиционния период на южния фронт на Първата световна война в района на град Дойран. След като българското настъпление през 1915 година е спряно по заповед на германското командване на сръбско-гръцката граница българската армия минава към отбрана и при Дойран създава силна отбранителна позиция. В началото на август 1916 година три френски колониални дивизии и една английска с 45 000 души личен състав и 400 оръдия предприемат настъпление срещу Дойранската позиция, отбранявана от частите на българската Втора пехотна тракийска дивизия. Настъплението започва на 9 август с ураганен артилерийски огън срещу позициите на Двадесет и седми чепински и Девети пловдивски полк. Последвалите четири атаки - на 10, 15, 16 и 18 август - са отблъснати от Втора дивизия, подкрепена от части на Девета пехотна плевенска дивизия. Съглашенските войски са принудени да отстъпят на изходните си позиции с над 3 200 души загуби, като чепинци губят 1 106, а пловдивчани 250 души. През 1917 година Втора пехотна е заменена на Дойранската позиция от Девета пехотна дивизия, под командването на полковник Владимир Вазов, която тук записва една от най-блестящите страници в българската военна история.

На 9 и 10 февруари съглашенците атакуват позициите на Тридесет и трети свищовски и Тридесет и четвърти троянски полк на височината Борис. Троянци с решителна контраатака отблъсват противника. Настъплението е подновено на 21 февруари, но е отблъснато от дивизионната артилерия.

Нови атаки срещу Дойранската позиция последват през нощта на 24 срещу 25 април, на 27 април и на 8 май - всичките отблъснати от Девета плевенска дивизия, макар и цената на големи загуби - около 2 000 души, 900 от които умрели от болести и рани. Съглашенските загуби са над 12 000 убити, ранени и пленени. Полковник Вазов е произведен в чин генерал-майор. На 16 септември 1918 частите на Антантата започват ново масирано настъпление срещу Дойранската позиция, като срещу защитаващата я Девета плевенска дивизия, която по това време е в състав 58-и, 17-и, 33и и 57-и пехотни полкове, както и 34-ти полк в дивизионен резерв и 4-и полк в армейски резерв (около 30 000 души) са хвърлени 4 английски и 2 гръцки дивизии с числен състав над 75 000 души, под командването на генерал Джордж Милн. В резултат на двудневните ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе. В същото време обаче е извършен пробивът при Добро поле и командващият Девета дивизия генерал-майор Вазов получава заповед за отстъпление. Победата при Дойран все пак е използвана, за да може водената от Андрей Ляпчев българска делегация на преговорите за примирие в Солун да издейства България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.

Генерал Владимир Вазов, командир на 9-та дивизия, пише по-късно:
„ Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете… Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж “

Английският премиер Лойд Джордж пише по-късно:
„ В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран “

През 1936 г. в Лондон се организира честване за края на войната. От българска страна делегацията ръководи ген. Владимир Вазов. Когато слиза от влака на гара Виктория, на перона е подреден блок на английската армия, а командващият церемонията дава заповед: „Сведете знамената! Преминава победителят при Дойран!”

Владимир Минчев Вазов е български офицер (генерал-лейтенант). Той ръководи българските части по време на успешната отбранителна операция при Дойран по време на Първата световна война. Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот, в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. Негови братя са писателят Иван Вазов, генералът Георги Вазов и политикът Борис Вазов.



След като завършва шести гимназиален клас през 1886 г. Владимир Вазов постъпва във Военното училище в София, завършва през в осмия випуск на 27 април 1888 г., произведен е в чин подпоручик и зачислен към 5-ти артилерийски полк в Шумен.

На 18 май 1890 г. e произведен в чин поручик, две годни по-късно повишава квалификацията си в Есен, Германия и на 2 август 1894 в чин капитан. През 1896 г. е преместен в 4-ти артилерийски полк в София. През 1902-1903 г. е в Стрелковата артилерийска школа в Царское село в Русия. На 31 декември 1906 година е произведен в чин подполковник.

През 1900 година Владимир Вазов служи като командир на батарея в 4-ти артилерийски полк, а през 1909 г. е и началник на отдел в същия полк, като достига до длъжността командир на бригада. При избора на скорострелни оръдия за българската артилерия през 1904 г. е избран за член на специалната комисия, която прави сравнителни изпитания в Германия и Франция.

На 17 февруари 1906 г. със заповед на военния министър генерал Михаил Савов се създава специална Артилерийска школа на която подполковник Вазов е назначен за помощник-началник. На 12 април 1912 г. е произведен в чин полковник. През Балканската война (1912 - 1913) полковник Вазов командва 4-ти скорострелен артилерийски полк в 1-ва пехотна софийска дивизия. На 5 октомври цар Фердинанд с манифест обявява войната с Турция и в този момент под командването на Вазов са 21 офицери и 1168 подофицери и войници.

На 9 октомври участва в боя при Гечкинли в който българите удържат победа въпреки съотношението 2,5:1 в полза на турската армия. На 17 и 18 октомври участва в боевете при овладяването на Люлебургас. Участва и в щурма на укрепената Чаталджанска позиция на 4 и 5 ноември. През Междусъюзническата война (1913) отново като командир 4-ти скорострелен артилерийски полк участва в боевете между Цариброд и Пирот, при Бубляк, Дренова глава и Градоман. Най-големите успехи на Владимир Вазов са по време на Първата световна война (1915 - 1918). На 1 март 1917 г. е назначен за командир на Девета пехотна плевенска дивизия, която е в състава на 1-ва армия. Дивизията още от 1916 г. под командването на генерал-майор Стефан Нерезов заема участъка от р. Вардар на изток до Дойранското езеро.

Още с назначаването си той обхожда цялата позиция и дава наставления за укрепването ѝ. Под негово ръководство се създава дълбокоешалониран район за отбрана. Благодарение на обширните си познания по фортификация, както и на влиянието на генерал Георги Вазов се отдава изключително много значение укрепването на позицията.

Тези усилия на полковник Вазов не са напразни. В рамките на четири дни (22-26 април 1917) - 86 тежки и 74 полеви оръдия изстрелват над 100 000 снаряда без особен ефект. Вражеските части дават над 1000 жертви и множество пленници. При атаките на 8 и 9 май само 34-и троянски пехотен полк погребва повече от 2250 вражески войници и 40 офицери. На 20 май 1917 г. Вазов е произведен в чин генерал-майор.

През лятото на 1918 г. Дойранския укрепен район е съставен от четири дълбочинно разположени позиции и е още по-добре укрепен, знаейки, че преодоляването му е най-прекият път долината на р. Вардар - една изключително стратегическа позиция.

Боевете които се провеждат на 16, 17 и 18 септември 1918 г. са още известни като Дойранската епопея. Срещу дивизията на Вазов се изправят 3 английски дивизии, 2 френски, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно.

На 16 септември Вазов лично обхожда позицията за последни наставления преди епичната битка. По късно същият ден противника започва усилена артилерийска стрелба, която на 17 септември преминава в артилерийска подготовка за атака. На следващият ден артилерията изстрелва снаряди с бойни отровни вещества, което принуждава защитниците да действат с противогазови маски. След ожесточени боеве противника е изтласкан, като дава над 10 000 жертви.

На 29 септември 1918 г. идва Солунското примирие, армията е демобилизирана и генерал Вазов е назначен за началник на плевенската 9-а дивизионна област в Пловдив. През 1919 г. е назначен за началник на 2-ра военно-инспекционна област в Пловдив, а от август с.г. е инспектор на артилерията в Министерството на войната.

След войната се демобилизира и бива назначен за началник на армейска област, а за кратко време сред това е инспектор на артилерията.

На 24 февруари 1920 г. генерал-лейтенант Владимир Вазов преминава в запаса и става първият председател на новоучредения Съюз на запасните офицери (1920-1921, 1924-1930). През октомври 1923 година е избран в ръководството на комитет "Народна признателност", чиято цел е подпомагане на жертвите на комунистическия метеж от септември същата година.

През 1926 г. става кмет на София. По време на неговото управление до 1932 г. е реорганизирана пожарната, изградени са рилския и витошкия водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа.

Сред най-интересните моменти от живота на Владимир Вазов е посещението в Англия през 1936 г. Организацията Британски легион чества победата на английската армия през Първата световна война. Като джентълмени английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Посрещат го с уважение и най-големи почести, израз на което е свалянето на знамената в негова чест. Председателят на Британския легион казва в речта си: „Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в нашата история.“

Генерал-лейтенант Владимир Вазов прекарва последните години от живота си в ловешкото село Рибарица, където умира на 20 май 1945 г.