Сръбско-българската война 1885 г.

[Hatshepsut]

Сръбско-българската война 1885 г.

Сръбско-българската война започва на 14 ноември (2 ноември стар стил) 1885 г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. Българската победа в тази кратка война, наричана ,,капитаните побеждават генералите", е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.

Причини за войната

Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. не е добре прието от съседните балкански държави, тъй като появата на удвоена българска държава се превръща в заплаха за техните експанзионистични планове на полуострова.

След Съединението Гърция извършва незабавна мобилизация. Правителството ѝ заплашва Русия, Османската империя и западните Велики сили, че ще нахлуе в турската територия, за да присъедини части от Македония, като компенсация за териториалното разширение на България, тъй като няма обща граница с България и не може да иска преки компенсации от нея.

Румъния също се опитва да получи териториално разширение в Южна Добруджа, но плановете на правителството на Йон Братиану не срещат одобрение от Германия, Австро-Унгария и Русия и след струпването на руски войски по източните граници на Румъния, румънският министър-председател тържествено заявява, че Румъния ще пази неутралитет по отношение на Съединението на Румелия с Княжеството.

Сърбия, която има планове за хегемония сред славянското население на Балканите е категорично против Съединението. Крал Милан Обренович уведомява всички Велики сили още през 1881 г., че ще нападне България при едно евентуално съединение на Княжеството с Източна Румелия. На 9 септември 1885 г. Сърбия мобилизира наборниците си. В страната излизат стотици статии, книги и плакати с пропагандно съдържание срещу Съединението.

На 12 септември България е уведомена за мобилизацията в Сърбия, извършена, ,,за да запази равновесието" на Балканския полуостров. Сръбските искания са за признаване на Съединението срещу отстъпване на Видин, Трън и Радомир, за които в Сърбия се твърди, че са населени със сърби.[5] Главната цел на Сърбия е да постави под свой контрол столицата София, като по този начин отреже окончателно връзката на България с македонските земи.

Великобритания и Австро-Унгария подкрепят сръбските искания, но предпочитат конфликтът да бъде решен по мирен път. Германия и Русия предпочитат на този етап да не се месят пряко, но руските вестници публикуват статии, в които се разглеждат ,,справедливите компенсации", които се очаква да получи Сърбия. Някои от печатните издания осъждат Русия с думите: ,,Русия ще изгуби България!"Османската империя остава единствената страна, която подкрепя България, която е неин формален васал.

Въпреки всички нападки България не склонява да компенсира по какъвто и да е начин съседните ѝ държави, а Сърбия започва усилено да се готви за война.

Австро-Унгария, която има таен съюзнически договор със Сърбия, дарява огромен паричен фонд за въоръжение на сръбската армия, но не възнамерява да се меси в конфликта с войска, като предварително предупреждава Сърбия, че войната ще се води само от нея и че освен парична, тя няма да получи никаква друга помощ.

Всички Велики сили заемат позиция на неутралитет, като някои от тях дори призовават за мир. След като в Лондон се разбира със сигурност, че вечният враг Русия всъщност не подкрепя Съединението, Великобритания, макар и късно, заема българската страна. Всички останали се надяват на сръбска победа. Според някои тълкувания, позицията на Русия не е насочена против България, а против омразните ѝ Александър Батенберг и Петко Каравелов.

Начало на войната

На 27 септември сръбски части пресичат границата при Трън, но са отблъснати от българската войска. След месец последва втора гранична провокация. България протестира пред Великите сили, но безрезултатно.В края на месец октомври сръбските войски завършват съсредоточаването си по границата и на 2 ноември Сърбия обявява война на България под претекст, че български части са нападнали пограничните райони. Същият ден българският княз Александър Батенберг издава манифест до целия български народ:

... Всеки българин способен да носи оръжие да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели...

България изпраща нота до всички Велики сили с искане да се намесят като умиротворители, но не получава отговор. Единствено сюзеренът Османската империя отвръща на молбата за помощ, но заявява, че ще прати своите войски в подкрепа на България, само ако Княжеството отхвърли Съединението с Източна Румелия.



Двете страни и планове за действие

Сърбия

Общият план на Сърбия е придвижване по пътя Пирот — Цариброд и чрез числено превъзходство да разбият българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите тракийски български части и да се превземат Видин и столицата на България - София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува исканията си за мир:

    * цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъдат включени към сръбската държава;
    * сръбска окупация над останалата част от Княжеството;
    * преместване на българската столица от София в Търново;
    * военен парад на сръбската армия в столицата на България, оглавяван от самия Милан;
    * огромна парична компенсация.

Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8 800 резерв, снабдени с 400 артилерийски оръдия, като се очакват още около 30 да пристигнат от Франция. По-късно сръбската войска достига до над 120 000 души (от които 103 000 редовна армия). Командирите - генералите Йованович, Милойко Лешанин, Джура Хорватович, Йован Белимаркович и други - са добре обучени, вече минали през две войни. Въоръжението на пехотата и медицинското обслужване е едно от най-модерните за времето си.

Снабдяването с храна и провизии също е добре организирано, чрез данък за населението и специални военни складове.

България

На 12 октомври Русия изтегля офицерите си от българските войски като демонстрация против Съединението.

Българите не разполагат с достатъчно офицери. Единствената надежда са завърналите се около 40 млади български офицери от руските военни академии, които са завършили само месец преди това, а някои дори са прекъснали обучението си.

Сержантите също не достигат, затова за сержанти на българските роти са избрани 30 юнкери. Общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души, и заедно с доброволците и опълченците армията наброява малко над 100 000.

Българската пехота разполага със стари пушки (на повече от 10-15 години), а артилерията с 200 артилерийски оръдия, от които 40 са повредени и неизползваеми.

Боеприпасите също не са достатъчно, както и униформите. Такива имат само редовните войници, а запасните, опълченците и доброволците са със собствени дрехи.

Храната се събира главно от доброволно предоставяне на населението или чрез дарения на богати българи извън граница.

Лекарското обслужване по това време е на ниско ниво - в цяла България има само 150 лекари и 8 ветеринари, които трябвало да се грижат за всички коне в обоза и кавалерията. Военни болници не съществуват.

Войската е разделена на два корпуса - Източен - където се намира по-голямата част от армията и който е съсредоточен на турската граница и Западен корпус, който събира останалите войскови части по сръбската граница. България разполага с план за война срещу Османската империя, но не и срещу Сърбия.

Видин и Трън са допълнително укрепени.

След като войната е обявена, планът за действие е следният:

Слабият Западен корпус да се отбранява, до пристигането на силния Източен, след което да се предприеме атака. Преди началото на усилените военни действия, Западният корпус е разделен на други два - отново Западен и Северен, като Северният трябва да отбранява Видин, а Западният отговаря за защитата на София. Командири са капитан Атанас Узунов и майор Аврам Гуджев, който по това време е българският офицер с най-висок чин. Главнокомандващ на всички български армии е княз Александър I Батенберг.Затова тази война се нарича войната на капитаните.

Очаквания

Предвид скорошното Освобождение на България и липсата на добри офицерски кадри и точно обратното за Сърбия, която разполага с многобройна войска и артилерия и възможно най-модерните оръжия за времето си, очакванията на западните Велики сили на този етап са бърз и пълен разгром на България.

В източната велика сила - Русия мненията са по противоречиви, мнозинството предрича загуба за българите, но част от руските офицери, които скоро са се върнали от България и познават българската армия казват, ,,че българите ще избият до крак сърбите".

Военните действия

Начало на боевете

Западният фронт е разделен на 7 отряда и разполага с 17 437 български бойци и 34 оръдия, за да спре сръбската армия.

На 2 ноември сръбските части нападат Царибродските позиции, отбранявани се от една дружина на 4-ти пехотен плевенски полк, командван от капитан Андрей Букурещлиев, както и 3 чети на 1-ви пехотен софийски полк. Съотношението е 7 към 1 в полза на сърбите. На българите се налага да се оттеглят до Драгоманската позиция, защото те не могат да си позволят да дават големи жертви още в началото на войната. Край Драгоман пристигащите от Царибродската позиция българи се сливат с една дружина и един полк.

В същото време на юг сръбската Шумадийска дивизия нахлува в България, планът за нейното действие е да овладее пътя Пирот — Трън — Брезник и по-късно заедно с пристигащата Моравска дивизия да превземат Трън и Брезник, да навлязат в Софийското поле, като разбият българския Кюстендилски отряд и се съединят с навлизащата от центъра на фронта сръбска Дунавска дивизия, която е допълнително подсилена от нейния резерв - Дринската дивизия.

Шумадийската дивизия навлиза на 15 километра навътре от българската граница, българите отстъпват до село Врабча. Позицията е ръководена от капитан Никола Ганев, който командва 4 дружини, една рота, редовна пехота от II пехотен Струмски, II Бдински, IV Плевенски и I Софийски полк, 2 батареи от българския Дунавски полк и опълчение.

На 3 ноември 9-те батальона, 2-та ескадрона и 24-те оръдия на Шумадийската дивизия, атакуват Орлинския връх, който е важна българска позиционна точка. До средата на деня българските части спират съпротивата и се оттеглят до прохода Секирица, където предприемат контраатака. Това спечелва ценно време, нужно до пристигането на Източните български сили. Боевете се водят цял ден до 4 ноември, когато българите отново отстъпват, този път до Брезник.

Малко по̀ на юг Моравската дивизия води бой с българския Изворски отряд, под командата на капитан Стефан Тошев, който пази Трън и е съсредоточен на Колунишката височина. След целодневно сражение Изворският отряд се оттегля до село Трекляно. В края на 4 ноември сърбите превземат Трън и се насочват към Радомир.

Сръбската Дунавска дивизия тръгва към Драгоман, но в края на деня е отблъсната.

В северния край на Западния фронт българският Царибродски отряд отстъпва към Сливница.

Сръбската Нишавска армия, се насочва към София, но в двудневни боеве, в които участие взима дори и цивилното население, е забавена, което дава възможност на българите да съберат силите на основната отбранителна позиция - Сливница.

В боевете се намесва сръбската Дринска дивизия, която дотогава е в резерв.

Същия ден Българският княз свиква тронен съвет, на който е решено, че българските сили ще се съсредоточат в Сливница, където да се състои решаващата битка и където сърбите ще бъдат забавени до пристигането на българските войски, намиращи се на турската граница.

На 4 ноември по обед сръбските войски вече са пред българските сливнишки позиции. Българите успяват навреме да изкопаят окопи и да укрепят позициите си. Сръбските Дринска и Дунавска дивизия се разгръщат около Сливница, а скоро след това пристигат и Шумадийската и част от Моравската дивизия.

Битката при Сливница

Александър I решава да отблъсне левия фланг на противника, като атакува сръбските позиции при село Мало Малово. Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби.

Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение. Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил князът, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех.

В битката българската артилерия помага много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.

Докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции.

Сърбите вече са готови за съкрушителна атака, когато към българите се присъединява капитан Петър Тантилов и командваните от него 4 тракийска, 2 софийска и 1 опълченска дружина и една батарея; така българите вече достигат 20 000, а сърбите над 31 000.

В София Александър I е притеснен, че може да загуби решителното сражение, затова подготвя план за евакуация на българската столица, но нарежда и укрепяване и подсилване на левия сливнишки фланг.

На 6 ноември започва сражение по цялата фронтова линия. Бдинският полк постига успех след контраатака, а Плевенският достига до сръбските окопи.

На левия фланг положението не е толкова добро за българите. Шумадийската и Моравската дивизия настъпват от юг и югозапад. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1 950 души под командването на капитан Стефан Кисов. Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравската дивизия в придвижването ѝ към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг.

Българското командване решава да се осъществи настъпление в края на десния фланг, при атаката последва отстъпление на сърбите, в резултат на което селата Туден, Комщица и Смолча са освободени.

Много мъртви и ранени има на двете страни. Българите се бият като лъвове, даже без офицери (...) те заслужават един спомен в историята даже ако бъдат победени.

На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.

В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където в неравна битка срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват.

По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - ,,На нож", като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.

Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.

Северният фронт

За разлика от Западния фронт, където българите минават в настъпление, на Северния фронт усилените боеве продължават, като генерал Лешанин и командваната от него сръбска Тимошка армия напредват към Видин, а българските погранични части скоро започват да отстъпват назад към видинската крепост. Съотношението на силите не е равностойно, сърбите наброяват 22 000, а всички 15 000 български защитници са опълченци, запасни и доброволци, няма нито един редовен войник.

На 4 ноември командващият Северният фронт - капитан Атанас Узунов - нарежда на малък летящ отряд, командван от поручиците Атанас Петров и Янко Драганов да стигне Брегово от там до Зайчар и да атакува главните сили на сръбските ,,северни" войски на тяхна територия с цел да облекчи защитниците на Кула, които имат сериозни проблеми. В резултат, четири сръбски роти са разбити и около 100 бойци пленени, но сърбите са твърде много и българите в Кула претърпяват поражение.

На 5 ноември сърбите напредват само с 5 км. След боеве, продължили от 6 до 8 ноември, 600-те души под командването на Стефан Чолаков и Панайот Дворянов успяват да отблъснат сръбските войски. По това време Видин вече се готви за обсада, 4 кораба стоварват храна и боеприпаси за защитниците на крепостта, приготвени са окопи и са проверени укрепленията. На 5 ноември сърбите напредват само с 5 км. След боеве, продължили от 6 до 8 ноември, 600-те души под командването на Стефан Чолаков и Панайот Дворянов успяват да отблъснат сръбските войски. По това време Видин вече се готви за обсада, 4 кораба стоварват храна и боеприпаси за защитниците на крепостта, приготвени са окопи и са проверени укрепленията.

Обратът във войната

Българското командване решава във втората фаза на войната да обърне в настъпление, да победи основните сили на сръбската армия и да спечели войната.

На 8 ноември десният български фланг настъпва към Драгоман; след цяло денонощие непрекъснати боеве сърбите се оттеглят на юг от града.

Същия ден I пехотен Софийски полк се среща в село Гълъбовци с отряд от разбитата Моравска дивизия. Скоро и Брезник е освободен, сърбите се оттеглят в Трън.

Сръбската Дунавска дивизия отстъпва до Калотина, Шумадийската към Габер, а Дринската в Драгоманския проход, сръбската войска вече е обхваната от паника и деморализация.

На 9 ноември боевете са спрени, което дава възможност на българското командване да прегрупира войските си.

След пристигането на VI пехотен Търновски полк, VIII пехотен Приморски полк и Пловдивски пехотен полк, българската армия вече наброява 40 000 души.

Сърбия мобилизира още 32 000 души и ги съсредоточава край Пирот.

След сраженията от 5 до 8 ноември очакванията за войната са коренно променени, в повече европейски вестници пише, че Великите сили трябва да се преклонят и да дадат Източна Румелия на България. В английския ,,Таймс" от 10 ноември 1885 г. е заявено:

Сега не може да има вече съмнение, че сърбите са претърпели сериозни несполуки (...) Победата на българите, победа на правото и правдата (...) ще предотврати една голяма и може би всеобща война.

Княз Александър I е решен да изтласка всички вражески войски от територията на България, да навлезе в Сърбия и чак тогава да води мирни преговори.

Военни действия на сръбска територия

На 10 ноември десният български фланг и центърът започват нападение над Драгоманския проход, сърбите отново не издържат на българската атака ,,на нож" и отстъпват към Цариброд; фронтът вече е преместен на 14 км от Цариброд.

На 11 ноември е обявено всеобщо нападение срещу сръбската войска. Крайният южен фланг се насочва към Трън.

Отстъпващите сръбски войски (Дунавската, Дринската, Шумадийската и остатъците от Моравската дивизия) съумяват да се прегрупират на линията Планиница — Цариброд — Радейна, но отново са принудени да отстъпят и Цариброд е освободен от българските бойци.

Оттеглилите се до границата сръбски части се укрепват и съсредоточават на Нешков връх, където след щикова атака на 12 ноември Шумадийската дивизия е изтласкана зад българската граница. Прегрупиралата се Моравска дивизия също е победена и отстъпва зад граница.

На 13 ноември са изпратени сръбски парламентьори с молба за примирие, но българите отговарят, че мир ще има само при пряка заповед от българският княз Александър I.

На 12 ноември Русия и останалите велики сили пращат нота на България за започването на мирни преговори между воюващите страни, нотата е подкрепена и от Османската империя, която вече сериозно се безпокои за сигурността на териториите си. В искането на Великите сили, обаче не е споменато нищо за признание на Съединението на България. Българското правителство отлага отговора си с извинението, че Александър I е на бойното поле (което е вярно); след 14 ноември нотата е отхвърлена; българският княз заповядва нападението да продължи. Мирни преговори щяло да има само при признаване на Съединението.

На 13 ноември отново няма боеве и двете армии се приготвят за по-голямо сражение. Сърбите се укрепят в Пирот, където войските им вече достигат 65 000 души. Българските войски също са разположени в близост до Пирот и наброяват около 42 000.

В София набързо са създадени 23 болници за ранените, като сред използваните сгради са сградата на Народната банка, Народното събрание, министерствата и доста училища.

Волски каруци денонощно сноват от София до фронта, за да могат да осигурят провизии на българските бойци.

На 14 ноември българските части достигат укрепленията пред Пирот. Българското командване преценява, че най-важната тактическа точка в сражението е Църни връх. През нощта на същия ден дружини от Преславския и Конарския пехотен полк атакуват върха с щикова атака и го превземат. Боят е общ, по цялата Пиротска линия. Българската артилерия подкрепя силно пехотата. Пирот е обграден от българските войски.

На 15 ноември българите преминават в щикова атака, боят се развихря по улиците на града. В сръбските редици настъпва хаос заради неочаквано ранната атака и те изоставят града. Пътят на българите до Ниш е свободен. В боя при Пирот от сръбска страна има повече от 700 убити и 560 ранени. Загубите на българската войска били 1150 убити и ранени и 165 безследно изчезнали.

Обсадата на Видин

На Северния фронт българите отново изпитват затруднения, сръбските войски съумяват да обкръжат Видин.

От Лом е изпратен поручик Георги Тодоров с 3 запасни роти, един ескадрон и 6 оръдия, но той бързо е отблъснат от сърбите при опита си да помогне на северните български войски.

На 11 ноември сръбската войска започва силен обстрел над Видин, българите използват 30-те си оръдия, за да спрат настъплението.

Основната сила на защитниците са една русенска дружина, една запасна бдинска дружина и доброволци от Шумен - общо не повече от 6000 души. Сръбските войски били съставени от около 11 000 бойци.

Сръбското командване се опитва да накара капитан Атанас Узунов да се предаде, като използва лъжата, че София е паднала, но българският капитан не се хваща и отхвърля предложението. На 13 ноември той нарежда да се пусне река Дунав в каналите на града, така наводнява околностите му, Видин е обграден от вода като остров.

На 12 и 13 ноември сърбите започват нова атака, която се оказва неуспешна. На другия ден сръбския генерал Лешанин предлага примирие от няколко часа, за да се приберат ранените, Узунов приема. Сърбите обаче не използват временното примирие за спасяване на ранени, а за да изкопаят нови окопи и подобряват старите.

На 14 ноември сърбите отново атакуват, но са отбити.

На 15 ноември българите излизат от крепостта и подкрепени от населението на гр. Калафат контраатакуват, така сърбите са изтласкани. В ранната сутрин на 15 ноември българският отряд е в село Лагошевци.

На 16 ноември България и Сърбия сключват примирие; още същия ден генерал Лешанин е уведомен, но въпреки това той заповядва да започне щурм над Видин с всички налични сили. Нападението безуспешно продължава до първите часове на 17 ноември.

В 4 часа сутринта на 17 ноември Лешанин се предава.

Край на войната

Сръбската армия е изправена пред пълен разгром, който е избегнат благодарение на намесата на Австро-Унгария. На 16 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Кевенхюлер-Меч, пристига в Главната квартира на българската армия в Пирот и настоява пред българския княз Александър I Батенберг да се прекрати по-нататъшно настъпление. Кевенхюлер заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта и с евентуална руска намеса. Българският владетел е принуден да приеме. Като демаркационна линия e избрана текущата фронтова линия.

Примирието

Между България и Сърбия започват преговори за примирие, които приключват на 7 декември. В последвалите преговори за изготвяне на мирен договор взима участие и Абдулах Меджид паша - представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор от 1878 е считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор е подписан на 19 февруари 1886 г. в Букурещ.

Войната завършва с парад на българските войски в Белград.

За България победата изиграва важна роля за укрепване на международното ̀и положение, тя е важна стъпка от признанието на Съединението.

За Сърбия войната донася по-късно редица политически проблеми. През 1889 г. сръбският крал Милан Обренович абдикира в полза на сина си заради тригодишното политическо разклащане в Сърбия след Сръбско-българската война и предизвиканото недоволство срещу него от загубата на войната.

[Hatshepsut]

Боя при Брезник

Преди 125 години Сръбско-Българската война е в разгара си. България защитава Съединението между Княжество България и Източна Румелия извършено на 6 септември 1885г. Главното сражение при Сливница е започнало предния ден на 5 ноември, но Българската армия все още събира частите си, защото е била разположена на турската граница, откъдето се е очаквало нападение. Изхода на войната е зависел от това дали българските полкове ще дойдат навреме при Сливница, затова всяко забавяне на противника е било от изключителна важност.

На 5 ноември в Радомир е формиран Радомирският (наричан още Брезнишки) отряд. Главното командване на Българската армия назначава за негов командир капитан Стефан Иванов Кисов, тогавашен началник на 2-ри пеши Струмски полк. Задачата на този отряд е да охранява шосето София-Радомир и да се грижи за укрепената предварително Батановска позиция. След като става ясно, че главното сражение ще се състои при Сливница отрядът на капитан Кисов получава заповед да атакува Моравската сръбска дивизия разположила се при Брезник и по всеки възможен начин да отклони придвижването и към Сливница. Уморени от предишните сражения българските войници и опълченци се отправят за Брезник късно след обяд при усложнена военна обстановка и тежки атмосферни условия - вали дъжд и сняг и войниците се шегуват, че "Бог трябва да е сърбин, щом трябва да газят в кал и вода до колене".

В нощта срещу 6 ноември на път за Брезник отрядът е в селата Ярджиловци и Сопица. Съотношението на силите е 4:1 в полза на неприятеля. Сутринта на 6 ноември, на бивака пристига Радомирската опълченска дружина, командвана от поручик Тодор Митов, и Доброволческата чета, командвана от отец К. Георгиев, заместник на Дядо Ильо. В този момент към тях се присъединяват още 30 конници - доброволци от Радомир, въоръжени с пушки, ятагани и револвери. Техен водач е видният радомирски гражданин народният представител Ненко Хранов.

Капитан Кисов е взел от Радомир телеграфен апарат и телеграфист и така успява да поддържа връзка с щаба в София. Първоначално заповедта на началник-щаба Рачо Петров да настъпва внимателно, но още към 9.30 часа получава заповед да настъпва енергично, а веднага след това нова заповед, чийто текст си заслужава да се цитира:
"Заемете Брезник и удържайте неприятеля, во что би не стало . Ако неприятелят е заминал за Сливница, нападайте го в тила, за да го задържите. Употребете всичките си сили и средства. От вашите удържания зависи съдбата на Сливнишката позиция и армията. Можем да загубим един отряд, но да спасим армията и Отечеството"
Войниците и офицерите разбират каква саможертва се изисква от тях. В този момент при Сливница нашите войски все още не са готови да посрещнат атаката на обединените три сръбски дивизии. В очерталата се сложна ситуация за България се разчита изключително на бойния дух на войниците от отряда на капитан Кисов.

На 6 ноември сутринта командира на Моравската сръбска дивизия получава заповед да остави един батальон в Брезник и да се отправи веднага за Сливница. Изтеглянето на сърбите започва по обяд, като челото на колоната им е на превала за Сливница, а опашката на километър от Брезник.

Точно тогава отрядът на капитан Кисов заема южната страна на хълма Бърдото край Брезник и атакува противника. Участници в този бой свидетелстват, че капитан Кисов произнася кратка реч и прочита последната телеграма пред дружинните командири и офицерите от отряда. Той предупреждава, че срещу техния малочислен и слабо въоръжен отряд врагът противопоставя цяла дивизия с кавалерия и артилерия. Кисов подчертава, че вярва в бойците, от които зависят битката и изходът на войната и най-вече съдбата на Съединението. И клетвено завършва словото си с думите:
"Тази жертва ние трябва да дадем, па макар и костите си да сложим на бойното поле".

Забелязала пристигането на Радомирския отряд на капитан Кисов, Сръбската дивизия, изтеглена вече в походно положение към Сливница, се обръща назад, построява се в боен ред и контратакува отряда, като боят се разгръща на хълма Бърдото за височините Свети Никола и Света Троица. Офицерът Л. Нишков си спомня: "Всички мислехме да изпълним буквално заповедта, дадена ни преди боя, т.е. да се хвърлим върху неприятеля "в щик", та ако ще би всички да погинем". В същия дух пише и дружинният командир капитан Стоян Филипов: "На всеки от нас - офицери и войници, беше внушено, че отиваме жертва за спасяването на Отечеството, та малко се влагаше разум в действията. Да стигнем неприятеля, затова се мислеше. И задачата беше такава. Стигнете и завържете бой, колкото и да са неравни силите".
Според капитан Кисов боят край Брезник продължава три часа. Очертава се надмощие на противника. Когато сърбите обхващат фланговете, капитан Кисов дава заповед за отстъпление. Участвалите в боя офицери от Струмския полк - поручик Димитър Бошнаков и капитан Йосиф Ангелов, свидетелстват, че въпреки силния огън на неприятеля отстъплението е извършено в пълен боен ред. Отдалечават се на няколко километра, за да излязат от обсега на противниковата стрелба. Поручик Л. Нишков пише, че отстъплението е било "образцово", а не паническо - както твърди ротмистър Бендерев. "И може би това накара сърбите да мислят, че ги мамим към някоя засада". Отчита се, че това е повлияло на Сръбската дивизия при преследването на отстъпващите българи.

Самият командир правилно оценява историческата роля на тази битка и още навремето заявява: "Отрядът отстъпи, но задържа цялата дивизия на полковник Топалович при Брезник чак до обяд на другия ден".

Така основната задача - да се отклони и задържи непри¬ятелят, е блестящо изпълнена. Настъплението на Моравска¬та дивизия е спряно и забавено с един решителен за изхода на войната ден, решителен и за блестящата военна защита на каузата на Съединението. Видният военен командир ге¬нерал Иван Фичев пише, че с действията си край Брезник през този ден отрядът дава възможност на Западния корпус да укрепи левия фланг и да осуети намеренията на врага да обходи лявото крило на позицията в Сливница.

В резултат на подвига на тази част обстановката на Сливница коренно се променя. В този ден прииждащите от турската граница български военни части успяват да се съсредоточат и да стабилизират позицията. Фатално за противника се оказва закъснението на Моравската дивизия. Впоследствие сръбските дивизии са разбити и отхвърлени далеч от бойното поле. Пътят за постигане на историческата българска победа е открит.

Цената на този успех е много висока. На 6 ноември 1885 г. на бойното поле край Брезник загиват 99 души, ранени са над 100 бойци, а изчезналите са 116. Загубите на сърбите са само 3 убити и 13 ранени, но последствията тежки - загуба на сражението при Сливница.

Само два дни след боя край Брезник, на 8 ноември 1885 г., началник-щабът на БА капитан Рачо Петров признава пред Кисов историческата съдбоносна роля на този храбър отряд за изхода на войната в буквалния смисъл.

На 10 ноември 1885 г. лично министър-председателят на България Петко Каравелов поздравява капитан Стефан Кисов и му изказва признателността на правителството за извършения подвиг от командвания от него отряд в боя край Брезник за спасяването на София и България.

Пламен Борисов

[Hatshepsut]

Когато става дума за Сръбско-българската война от 1885г., често може да се срещнат определения за същата като "братоубийствена война".
Моето мнение е, че тази война не е братоубийствена, защото сърбите не са наши братя, а само наши съседи, ето защо аз лично никога не съм използвал и няма да използвам такова определение, защото го смятам за тенденциозно и некоректно 

[Hatshepsut]

Българско военно чудо: Защитата на Видин

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите няколко книги за Сръбско-българската война 1885г.

История на Сръбско-българската война. Издание от 1925г.:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3198

"Сръбско-българската война" - книга на ген.Стефан Паприков:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=360

Йордан Венедиков "История на доброволците от Сръбско-българската война 1885г." Издание от 1935г.:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3216

С. Кисов "Възпоменания и бележки от Сръбско-българската война":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1414

Панайот Сантурджиев "Доброволците в Сръбско-българската война":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1415

Военно-историческо значение на Сръбско-българската война

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3179

[Panzerfaust]

Българско военно чудо: Битката при Сливница

[Hatshepsut]

Битката на капитаните срещу генералите

[Hatshepsut]

В битка за Отечеството: Когато капитаните побеждават генералите

Това е първата война на българския народ след Освобождението и се води за защита на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Началото ѝ е поставено на 2/14 ноември 1885 г., когато сръбската армия нахлува в България.

Български офицери от Сръбско-българската война, 1885 г.

Актът на Съединението, състоял се на 6 септември с.г., бързо привлича вниманието на международната общественост. Първа реагира Високата порта. Тя изпраща незабавна нота до правителствата на Великите сили, подписали Берлинския договор от 1878 г., с която настоява за възстановяване правата на султана върху Източна Румелия.

Русия се отнася отрицателно към Съединението. Причина за това е отношението ѝ към Княз Александър Батенберг, който вече не се ползва със симпатиите ѝ. Обединението на двете области неминуемо би укрепило положението на българския владетел, а Русия не иска да допусне това.

Княз Александър I Батенберг

Като първи знак на неодобрение, Русия незабавно отзовава всичките си офицери от България и нарежда на военния министър в правителството на Петко Каравелов Михаил Кантакузин - също руски офицер, да подаде оставка.

Англия се възползва от ситуацията и е единствената сила, която дипломатически подкрепя Съединението. Тя вижда шанс да спечели позиции в уголеменото Княжество и в същото време да разклати руските позиции на Балканите. В Берлин и Виена отношението е сходно - тамошните правителства подкрепят руското искане за възстановяване на статуквото в Източна Румелия, но в същото време нямат нищо против отслабването на влиянието на Петербург в района и изправянето на Англия и Русия една срещу друга. Франция, макар и стояща по-встрани от събитията на Балканите в този момент се обявява за анулиране на съединистката акция и възстановяване на статуквото; такава е и позицията на Италия.

Съседните на България държави реагират крайно негативно. Отношението на Турция към събитията е съвсем обяснимо - тя губи своята, макар и силно ограничена власт, върху една богата провинция и понася тежък удар върху международния си авторитет. Сърбия и Гърция протестират срещу нарушеното равновесие на полуострова, установено от Берлинския договор. Румъния и Черна гора запазват относително спокойствие.

При създалата се обстановка Великите сили трябва да предприемат някакви действия, тъй като нарушаването на Берлинския договор създава неприятен за тях прецедент. По настояване на турското правителство на 24 октомври в Цариград се открива конференция на дипломатическите им представители, които да обсъдят българския въпрос и да стигнат по възможност до общо решение. Този път обаче силите са изпреварени от събитията.

Правителството на Петко Каравелов още от самото начало на събитията ясно отчита надвисналата опасност и се опитва да я възпре с дипломатически средства. Водят се преговори в Петербург, Париж и Лондон. Българските дипломати в Цариград, Белград и Букурещ се стремят да отклонят всеки опит за външна намеса.

Разбира се, опасенията идват преди всичко от поведението на Турция, която е в правото си да се чувства най-засегната. В Цариград обаче се вслушват в съвета на силите за спокойствие и въздържаност, в гръцката столица също са респектирани от настойчивите искания на Англия да не се предприемат крайни действия.

За съжаление не така стоят нещата в Сърбия, където крал Милан I Обренович реагира особено остро. Раздразнението, предизвикано от успешно проведеното Съединение и от превръщането на България в най-голямата по територия държавна единица на полуострова (без Турция), заплахата за аспирациите на Сърбия по отношение на Македония, разклатеното и нестабилно вътрешнополитическо положение в страната се оказват достатъчни за последвалата авантюра на крал Милан.

Кралят на Сърбия Милан I Обренович

Подтикван тайно от Австро-Унгария, той решава да се противопостави на обединителните действия на българския народ. По негова заповед на 2/14 ноември 1885 г. сръбската армия пресича границите с България и навлиза в пределите на Княжеството. Войната е обявена.

Всички предварителни дадености са в полза на сръбското кралство. То има явната подкрепа на една велика сила с определени политически интереси на Балканите; войската му е добре въоръжена, командвана от генерали с опит и предварително изготвен план за действие; важно значение има и изненадата на първия удар.

В същото време България е в центъра на една международна криза с неясен край, офицерският ѝ кадър е млад и без боен опит. Освен всичко това, тъй като се очаква нападение от Османската империя, българското правителство на Петко Каравелов съсредоточава почти всичките си въоръжени сили на границата с Турция и е абсолютно неподготвено за удар от запад. Поради това навлезлите сръбски войски почти не срещат съпротива и заканата на сръбския крал няколко дни след началото на войната да пие кафе в българската столица изглежда реално постижима.

Сърбия напада България с две армии - основна Нишавска, настъпваща по линията Ниш-София, и спомагателна, Тимошка, към Видин, общо 60 хил. д. (по-късно нараства до 120 хил. д.). От българска страна на границата със Сърбия са разположени Западният корпус на майор Аврам Гуджев (между Дупница и Стара планина) и Северният отряд на капитан Атанас Узунов (в района на Видин), общо 32 хил. д. (в хода на войната българската армия с опълчението достига 100 хил. д.).

Майор Аврам Гуджев


Капитан Атанас Узунов

Сръбското командване счита, че малобройните български гранични единици няма да могат да окажат съществена съпротива. Именно тук обаче започват неприятните изненади за агресора.

На 2 ноември българският княз Александър I Батенберг издава манифест до целия български народ с призив за включване в отбраната на страната.

И народът откликва, изправяйки се в защита делото на Съединението. Масово се формират доброволчески отряди от бивши опълченци, българи от Македония, ученици.

Първата чета доброволци, участници в Сръбско-българската война


Доброволци от Ученическия батальон, София, 1885 г.

В първия ден на войната сърбите навлизат 15 км навътре в българска територия. Завладяват Цариброд. На 4/16 ноември влизат в Трън и Драгоман. Командването на Западния корпус, осъществявано от майор Гуджев и началник-щаба майор Рачо Петров, решава да проведе главното сражение край Сливница. На позициите там веднага пристига и княз Александър I. Заповедта е агресорът да бъде удържан, докато пристигнат от турската граница нашите войски. За две денонощия те трябва да изминат пеша 400 км!

Княз Александър I на бойното поле

За 20 часа е достигнат Пловдив. Тук няма полковници и генерали с адютанти. Най-старшите са млади капитани и поручици, възпитаници предимно на руските военни академии. В нощта на 5/17 ноември мокри, гладни и изморени българските войници достигат заветните позиции при Сливница. Именно там, от 5/17 до 7/19 ноември се решава изходът на войната.

Още в първия ден на боевете край малкото българско градче, ротмистър Анастас Бендерев нанася тежък удар на сръбските части на височината Мека цръв. На 6 ноември успехите са продължени от действията на поручик Атила Зафиров при с. Комщица. Там ненадейно в решителния миг на боя се включват и македонските харамии на капитан Коста Паница.

"Преминаване на сръбско-българската граница", худ. Антони Пиотровски

Пълни с драматизъм са усилията да бъде задържана Моравската дивизия, която се насочва с обход от юг към София. Отрядът на капитан Стефан Кисов е разгромен край Брезник, но задържа противниковата дивизия, която на следващия ден търпи поражение от частите на капитан Христо Попов при Гургулят. На същия ден, 7/19 ноември, след устремна атака, предвождана от началника на артилерията капитан Олимпий Панов, сърбите са разбити на височината Три уши и започват да отстъпват от Сливнишката позиция.

Капитан Стефан Кисов


Капитан Олимпий Панов

Тридневното отбранително сражение при Сливница завършва с победа на българската армия и осигурява преминаването ѝ в контранастъпление. От този момент нататък инициативата преминава изцяло в нейни ръце. След пристигането на повечето части от Тракия армията ни е под командването на подполковник Данаил Николаев. На 10/22 ноември е постигната нова победа, край Драгоман, а в следващите няколко дни са превзети Цариброд и Пирот. Пътят към Ниш и пълния погром на сръбската армия е открит.

Участници в битката при Драгоман, снимани скоро след нея

Успешно протича отбраната и на север. Ръководените от капитан Атанас Узунов малобройни български части задържат настъплението на сръбската войска дни наред и са обсадени във Видин едва на 9/21 ноември, когато изходът на войната до голяма степен е решен. Усилията на противника да превземе този български град остават напразни.

В тази обстановка Австро-Унгария, подтикнала Сърбия към военната авантюра, предприема действия за спасяването ѝ от пълен разгром. На 16 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград граф Рудолф Кевенхюлер-Меч отправя ултиматум до българското командване и лично към княз Александър I за спиране на бойните действия. В противен случай заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта. Заканата изиграва своята роля - князът заповядва да се преустанови настъплението на българската армия в Сърбия.

Така само за две седмици младата българска войска, без каквато и да е външна помощ подкрепена единствено от родни доброволци, запасни и опълченци, разгромява опитната сръбска армия. Затова Сръбско-българската война е наричана "капитаните побеждават генералите".

Опълченци, участници в Сръбско-българската война

На 9 декември 1885 г. в Пирот между двете съседни балкански страни е сключено примирие, а мирът между тях е възстановен посредством Букурещкия договор от 19 февруари 1886 г.

След гръмкия успех на българската армия, предизвикал всеобщо възхищение, е съвършено ясно, че не може и дума да става за възстановяване на статуквото в Източна Румелия. На 24 март 1886 г. е подписан т.нар. Топханенски акт, чрез който Турция признава съединяването на Княжество България и Източна Румелия в единна държава, при одобрението на всички Велики сили.

За победата на българската войска важна роля изиграват преди всичко голямото себеотрицание и жертвоготовност на войниците и офицерите, които се бият срещу своя противник за отстояване на едно свещено дело. Затова, ако се говори за Отечествена война на България в истинския смисъл на думата, такава е именно войната против Сърбия от 1885 г. Със своите победи при Сливница, Драгоман и Пирот българите защитават с кръв акта на Съединението и правят невъзможен обратният процес на разединение, за което настояват толкова външни сили. В това се състои и историческата роля на благоприятния изход от тази война.

Дейци на Съединението като доброволци в Сръбско-българската война, от ляво надясно: Петър Караджов, Петър Каназирски, Коста Кацара (седнал долу), Петко Свещаров и Иван Андонов, Пловдив 1885 г.


Ветерани от Сръбско-българската война, от Доброволческо дружество Сливница - Русе, пред Паметника на Свободата в Русе, 30-те години на ХХ век

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/v-bitka-za-otechestvoto-kogato-kapitanite-pobezhdavat-generalite