Български Националистически Форумъ

🔴 На днешната дата е роден Петър Муфтачиев.

🔴 Петър Стоянов Мутафчиев е български историк византолог и специалист по средновековна история, член на Българската академия на науките (1937), редовен професор в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ (1937). Автор е на трудовете „Българи и румънци в историята на дунавските земи“ (1927), „Из нашите старопланински манастири“ (1931), „История на българския народ“ в два тома (1943), „Книга за българите“ (1987) и други.

🔴 Баща е на автора на исторически романи и учен османист Вера Мутафчиева и на физикохимика Боян Мутафчиев.

🔴 Роден е на 4 юли 1883 в село Боженци, Габровско, в семейството на Стоян Милчев Мутафчиев (Комитата) и Дона Дрянкова. Стоян Мутафчиев (1852 – 1925) е хъш и опълченец от III Опълченска дружина, ранен в битката при Стара Загора, почетен гражданин на Габрово.

🔴 От 1890 до 1894 получава начално образование в Габрово, а от 1894 до 1898 учи от I до IV клас в Плевен, 1898 – 1901 учи в Русенската гимназия и завършва класическия ѝ отдел на 27 юни 1901. В периода 1901 – 1906 е основен учител в плевенските села Пелишат и Кирилово. От 1906 до 1910 следва история и география в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, дипломира се на 15 юли 1910.

🔴 От 1910 до 1920 е уредник на Средновековния отдел при Народния археологически музей в София с прекъсвания заради редовната си военна повинност и трите войни. През 1914 печели конкурса за стипендията „Марин Дринов“ за специализация, която осъществява по-късно.

🔴 От 1911 до 1913 отбива военната си служба и участва в Балканската и Междусъюзническата войни. От 1915 до 1918 участва в Първата световна война като запасен офицер, командващ 7-а рота от Четиридесет и първи пехотен полк на Първа пехотна софийска дивизия.

🔴 От 1920 до 1922 специализира византийска история и гръцка палеография в Института по византология и новогръцка палеография към Мюнхенския университет при Аугуст Хайзенберг. На 21 май 1923 е избран за редовен доцент при Катедрата по история на Източна Европа и Византия при Историко-филологическия факултет на Софийския университет. От 1923 до 1939 чете курс лекции по история на Сърбия, Румъния и Османската империя до XVI век. От 1924 до 1936 чете лекции по обща култура и социална история и по българска история във Висшето военно училище.

🔴 От 1935 до 1943 е главен редактор на списание „Просвета“. През 1936 е избран за декан на Историко-филологическия факултет при Софийския университет. На 11 януари 1937 е избран за редовен професор в университета. През 1938 е избран за секретар на Историко-филологическия клон на БАН. От 1939 до 1943 е титуляр на Катедрата по история на България. Чете курс лекции по средновековна българска история. На 6 юли 1942 е избран за съпредседател на Комитета за българо-немско сътрудничество по издаване на османски документи.

⚫️ Петър Мутафчиев умира на 2 май 1943 г. след кратко, но тежко боледуване.

На 14 юли се навършват 116 години от легендарната битка край връх Ножот, известна още и като Македонската Шипка. Тогава обединените чети на Тане Николов, Михаил Чаков и костурска чета на Христо Цветков събират общо около 200 четници с цел окончателното прочистване на Прилепския регион от сърбомани.

Сръбските шпиони все пак предават четите на турските власти, които обсаждат района около Ножот с близо 3000 редовни войници. Следва най-голямото и кръвопролитно сражение, водено от чети на ВМОРО след Илинденско-Преображенското въстание. Общият брой на загиналите четници в района на връх Ножот е 67 и по-голяма част от тях са родом от княжество България и Одринска Тракия.

След завземането на Ножот турците разсъбличат умрелите четници, но Енвер бей спира мародерството и нарежда почетен залп в чест на храбрите българи. Телата на четниците по негова заповед са погребани в близост до върха от местни селяни. Поради каменистата почва и липсата на пръст те са затрупани с камъни и дълго след това части от телата на героите са разнасяни из околността от диви животни и кучета.

Известни са имената на всички участвали в сражението, както и на всички загинали четници, но съвременните историци и политици от РС Македония отдават почит единствено на тези, които са родом от тази географска област. Целта им е да докажат „македонската“ същност на това значимо събитие от следилинденския период на борбaта за българите, останали извън пределите на свободна България.

https://faktor.bg/bg/articles/116-godini-ot-legendarnata-bitka-kray-vrah-nozhot-makedonskata-shipka

Бойният марш, химн на българската армия, "Велик е нашият войник" днес става 107 години.

Повече от едно столетие бойният марш на 23-ти пехотен Шипченски полк „Велик е нашият войник", който през 1997 г. е обявен за химн на армията ни, я води в бойните изпитания.

По случай неговата 100-годишнината той беше отбелязан тържествено в Централния военен клуб в София, в присъствието на представители на ръководството на Министерството на отбраната, високопоставени офицери, ветерани.

Събитието бе под патронажа на министъра на отбраната Николай Ненчев.

Честването бе осъществено по инициатива на Националния комитет за отбелязване на 100 години от Първата световна война. Създаден бе и Инициативен комитет за изграждане на паметник на химна на Българската армия в Казанлък.

Генералите се изправиха на крака при звуците на бойния марш за обикновения, но наистина велик български войник.

https://faktor.bg/bg/articles/boyniyat-marsh-velik-e-nashiyat-voynik-stana-na-107-godini




Български марш : Велик е нашият войник (Оригинал/Версия от Царство България)

В изграждането на модерната българска държава съществен принос имат и бесарабските българи. Вероятно защото са били подготвени за свободата много преди сънародниците си, останали в Османската империя.

В това ни убеждава животът на един от големите родолюбци и патриоти генерал Данаил Николаев.

Роден е в средището на бесарабските българи - Болград, в семейството на преселници от Търновско и Сливенско, той завършва Болградската гимназия - най-престижното българско училище за времето си. 19-годишен постъпва в 54-ти Мински полк, който квартирува недалеч от Одеса. После е приет в Одеското пехотно юнкерско училище (по-късно името му ще бъде поставено върху мраморна плоча с имената на всички известни възпитаници на училището), което обаче не му пречи да бъде убеден русофоб до края на дните си.

Младеж с буйна кръв, Данаил бързо се включва в българската революционна емиграция. През лятото на 1876 г. избухва Сръбско-турската война, която поражда надежди за българското освобождение. Заедно с още няколко българи на руска служба прапорщик (съответства на младши лейтенант) Данаил Николаев идва в Кладово като доброволец в българския отряд към ІІ сръбска бригада. Участва в сраженията като командир на чета.

След неуспеха на войната за балканските славяни Николаев се завръща в своя полк. През април 1877 г. е зачислен в командването на новосформираното българско опълчение и отговаря за въоръжението на Пета опълченска дружина. След започване на Руско-турската война става ротен командир и се отличава в боевете за освобождаването на Казанлък, при защитата на Стара Загора и на Шипка, битката при Шейново. Успехът му силно впечатлява руското командване и то започва да нарича подразделението му „златната рота“. Самият Данаил Николаев получава званието поручик (старши-лейтенант) и това е второ му повишение само за половин година - преди започването на войната е произведен в подпоручик.

По силата на Берлинския договор опълченските дружини южно от Стара планина сформират Източно-румелийската милиция - както наричат войските на автономната област. По това време частта на Данаил Николаев е в Казанлък и той остава в Източна Румелия. Само за няколко месеца заедно с други българи - офицери на руска служба, обучава във военни умения над 5000 души, използвайки прикритието на сформираните гимнастически дружества, подкрепени от комитетите „Единство“. Така охлаждат намеренията на Османската империя да върне в Източна Румелия свои войски.

На човек с фес аз не рапортирам

През пролетта на 1879 г. Даниел Николаев е член на делегацията, която посреща първия султански губернатор на областта - българина Алеко Богориди (Алеко паша). Подпоручикът се заканва, че ако османският сановник е с фес на главата, няма да му отдаде чест. Богориди е принуден да замени феса с калпак. „Пашата го тури на главата си и аз се явих да му рапортирам“, спомня си Данаил Николаев, който още при първата среща показва на губернатора, че в Източна Румелия властта на султана ще бъде номинална. Думите му за феса обаче се приемат и цитират не само в буквалния, но и в преносния смисъл. Генералът ненавижда и раболепието на българските русофили и а всеки, който прекланя глава.

Николаев прави успешна кариера в източно-румелийската войска. През ноември 1883 г. вече е майор и поема командването на 2 пехотна пловдивска дружина. Оглавява и Пловдивското войсково окръжие - длъжност, която ще се окаже стратегическа при осъществяването на Съединението. Той отхвърля като „разбойнически“ първоначалния план на съединистите, които смятат да убият тогавашния губернатор Гаврил Кръстевич и да се оттеглят в Балкана. Офицерът предлага целия народ да се подготви за Съединението, а като началник на Военно окръжие да свика маневри на източнорумелийските дружини и под това прикритие да съсредоточи край Пловдив многобройна армия. Членовете на тайния съединистки комитет му поверяват общото командване на революционните сили - включително и на селските чети. Приятелите му дават прякора Арабито - по името на Араби паша, който през 1881 г. оглавил военното въстание в Египет.

В началото на септември 1885 г. Николаев свиква две опълчения, като разпорежда всеки войник да има боеприпаси и сухари за минимум три дни. Дружините лагеруват край шосето за Асеновград и в нощта на 5 срещу 6 септември той ги повежда към Пловдив. На строените войници високо заявява: „Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър“. Около 3 ч. призори частите на Николаев са пред конака на губернатора Гаврил Кръстевич. Тук се спречква с руския военен аташе полковник М. Чичагов, който го упреква, че върви срещу волята на императора, тъй като Русия е против Съединението. Данаил Николаев разярен му отвръща: „Ако не ви харесва, пръждосвайте се!“ Симеон Радев отбелязва: „В Пловдив Николаев имаше чести стълкновения с руските офицери, на които той не можеше да търпи презрителния тон спрямо българите.“

След провъзгласяване на Съединението княз Александър повишава Данаил Николаев в подполковник за отличната му военна служба - друг български офицер в армията с по-висок чин по това време няма.

Стратегът, провалил сръбските генерали

Избухването на Сръбско-българската война през ноември 1885 г. заварва Данаил Николаев далеч от фронта. Той е началник на Източния корпус, който трябва да отблъсне по българо-турската граница евентуално нахлуване на османски войски в княжеството. Затова успява да стигне западния фронт едва в края на сливнишките боеве. Като офицер с по-висок чин той поема командването на Западния корпус, сменяйки майор Аврам Гуджев. След победата при Сливница инициативата вече не е в сръбски ръце и от неговия пълководчески талант зависи дали България ще спечели войната.

След освобождаването на Цариброд предстои нахлуване в сръбска територия - за първи път българска армия ще прекоси чужда граница. Въодушевлението е голямо.

Широкият фронт позволява на Данаил Николаев да използва максимално всички сили на армията - пехота, артилерия и конница. При Келташ българските и сръбските ескадрони за първи път влизат в срещен бой. Настъплението приключва за по-малко от 48 часа. Европейски военни анализатори посочват, че българските действия при Пирот „заслужават изучаване и похвала“. Сръбските части отстъпват панически и молят австроунгарския посланик да спре настъплението.

Унижаван и почитан

Командир с характер, кален в сраженията, Данаил Николаев винаги поставя интересите на отечеството над личните си емоции. Като военен министър има тежката участ да потуши бунтовете на офицерите русофили през 1887 г. и да подпише смъртните присъди дори на стари бойни другари.

За втори път поема военното министерство през 1907 г. Запазва поста и в кабинета на своя земляк Александър Малинов. Като член на това правителство участва в провъзгласяване на независимостта през септември 1908 г. Година по-късно става първият българин, удостоен със званието генерал от пехотата.

При обявяването на Балканската война вече е в запаса, но пожелава да бъде в помощ на армията. Но вместо на фронта го оставят в тила - като комендант на Ямболския укрепен пункт. Разочарован подава оставка. След време му предстои друго унижение - пловдивчани не го канят за честванията на 50-годишнината от Съединението.

Николаев подкрепя кръга „Звено“ в преврата от 1934 г. , а две години по-късно предвожда Гергьовския парад от 1936 година заедно с други заслужили генерали ветерани. През 1937-а цар Борис ІІІ го кани да стане кръстник на престолонаследника Симеон и той приема. Тачен като патриарх на българската пехота, Данаил Николаев умира на 90 години в Банкя на днешната дата преди 76 години.

https://faktor.bg/bg/articles/balgarofilat-danail-nikolaev-na-chovek-s-fes-ne-raportiram-1

Панайот Вичев Бърнев е български офицер (генерал-лейтенант), началник на 5-а пехотна дунавска дивизия през Първата световна война.

Биография

Панайот Бърнев е роден на 16 септември 1859 г. в Ески Джумая, Османска империя. През 1883 г. завършва в четвъртия випуск на Военното на Негово Княжеско Височество училище в София, на 30 август е произведен в чин подпоручик и зачислен към 12-а пехотна дружина. По-късно служи в 8-и пехотен приморски полк. На 24 март 1886 г. е произведен в чин поручик, през 1888 г. в чин капитан, а на 14 февруари 1896 г. в чин майор. През 1903 г. е флигел-адютант на Фердинанд I, след което през 1909 г. е назначен за началник на военното училище. През същата година е повишен в чин подполковник, а на 15 август 1907 г. в чин полковник.

През Балканските войни (1912 – 1913) полковник Бърнев командва 6-и пехотен търновски полк.

На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.

Първа световна война (1915 – 1918)

През Първата световна война (1915 – 1918) генерал Бърнев е началник на 5-а пехотна дунавска дивизия, която е в състава на 2-ра армия и участва в настъплението към Скопие. От 4 декември 1916 година е началник на 5-а военна дивизионна област в Русе. Произведен е в чин генерал-лейтенант на 31 октомври 1918 година и преминава в запаса.

Запасният генерал Бърнев живее за кратко време в Русе, след това се установява за постоянно в София.

Генерал-лейтенант Панайот Бърнев умира на 18 юни 1934 г. в София.

Семейство

Панайот Бърнев е женен и има 3 деца – Михаил, Фроска и Васил (щабен подполковник).

Военни звания

Подпоручик (30 август 1883)
Поручик (24 март 1886)
Капитан (1888)
Майор (14 февруари 1896)
Подполковник (1903)
Полковник (15 август 1907)
Генерал-майор (2 август 1915)
Генерал-лейтенант (31 октомври 1918)

Награди

Военен орден „За храброст“ III степен, 2 клас
Княжески орден „Св. Александър“ III степен с мечове по средата и IV степен без мечове
Народен орден „За военна заслуга“ II степен с военно отличие
Орден „За заслуга“ на обикновена лента

https://bg.wikipedia.org/wiki/Генерал Панайот Бърнев

Нищо и никакво за обичайните медийни възприятия събитие се състоя днес във Варна - открит бе бюст паметник на генерал от Първата световна война, чието име носят улици, булеварди, а и цяло село. Съответно не само кметската кандидатура на Антон Хекимян в София, но и десетки други новини от същия чутовен калибър имаха приоритет.

Само че паметникът не е на какъв да е генерал. Той се прославя не само с геройство, но и с всеобщ апел към идните поколения. Сраженията в много отношения са уникални за историята на България. Въпреки това подвигът му и събитията бяха забранени за изучаване почти половин век.


Знаещите са се досетили - става дума за генерал Иван Колев, чиято конница разбива румъно-руските сили в епопеята в Добруджа през 1916 г. В преломната първата седмица на септември Добрич е освободен, но мощният обединен противник (включително сърбо-хърватски бригади) взема превес. Армията, водена от петербургския генерал Андрей Зайончковски, е на път до победи - обезсмисляйки пролятата българска кръв и идеала за обединение с Добруджа. И тогава ген. Колев, разположен по на запад, на своя глава, без разпореждане от щаба, връхлита противника. В епична нощна битка при Карапелит българската конница унищожава далеч по-многобройни румънци и казаци. А после ездачите и придружаващите пешаци буквално спринтират в несвяст пряко силите си, за да окажат помощ на събратята си в Добрич. Значението на победата при Карапелит е огромно - спасен е Добрич, открит е пътят за настъпление към Тутракан (победа в целия сблъсък), извършен е и ключов прелом на духа, защото се е считало, че във военно-техническо отношение шансовете на българите са малки. След Карапелит противникът просто е деморализиран.

Но преломът има и една изключителна особеност. Събитията от епопеята са първите след Освобождението, в които българската армия застава срещу руска. Българските командири са се опасявали, че родният войник няма да вдигне оръжие срещу освободителя. На това са разчитали и руснаците. Днес, век и половина след Руско-турското война, виждаме каква огромна русофилия има у нас - какво да говорим тридесетина години след нея? И тогава над всички се изправят такива като ген. Колев. Паметни ще останат думите му пред строената конница: "Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България" - вечно послание, независимо от адресата: българите уважават приноса на всеки - но дойде ли някой като враг, независимо от приноса, ще срещне безмилостен отпор.

И още специфични моменти има около ген. Колев  - за принципно преустройство на българската конница, конкретно за победата над славната казашка кавалерия и т.н - технически неща, известни в подробности само на военните историци.

Малко по-късно редица добруджански села са именувани на генералите от епопеята и войсковите части. Но в периода 1944 г. - 1989 г. събитията са затиснати от бяло петно - нищо в образователната ни система за ген. Колев и целия подвиг - понеже няма как да се обяснява, че българите са разбили руснаци. Както често се случва, затворените очи на науката се компенсират от литературата. Иван Вазов, Йордан Йовков, Антон Страшимиров (и не само) пренасят случилото се за поколенията. И то как:

"Не конница — лава

в димящи талази,

в прах, гръмот и слава

летящи витязи!"

Иван Вазов, "Добруджанската конница"



"Генералът и офицерите, които го придружават, препускат нататък по фронта. Вижда се как, ту тук, ту другаде, се спират. Но нищо повече не може да се чуе: от всички редици, от всички части и полкове се подема ура, бурно, възторжено и стихийно, ура, от което сякаш още повече се разлюляват пламъците на пожара. Надалеч по фронта още препуска групата конници. Все по-бурно и по-високо ура. Ярка светлина огрява възторжените лица, запалените очи, неспокойните коне и високо над тях изправените щандарти. Има нещо подобно в една картина на Верещагина, но нейните ефекти остават слаби".

Йордан Йовков, "Триумф"



Стеклият се многохиляден народ се пръсна по цялото бойно поле. Деца се явяваха във веригите с пачки патрони и биваха убивани и ранявани. Ударените войници се носеха с файтони, а когато конете биваха убивани, впрягаха се дори жени да возят. Млади девойки достигаха картечниците, завиваха с мокри кърпи нажежените дула и сипеха на тях вода от менци, които носеха на кобилици, като при пожар... Дори туркини и татаркини хвърлили фереджетата си, идваха на огнената линия, в окопите, и с резени от дини мокреха попуканите устни на умиращите герои".

Антон Страшимиров, общо за епопеята

Заради всичко това днес всеки стрък памет, голям или малък, към тия събития заслужава уважение. Конкретно паметниците на ген. Колев в България са едва 3-4. Почитането на героя започна след 1989 г., тогава се кръстиха обекти. Днес с откриването на такива паметници отново се твори история...



ХОРА И УЛИЦИ

Варненският паметник е по идея на сдружение „Български родолюбци“, с финансиране помогна местната община. Скулптор: Живко Дончев. Бюстът се намира в градинката на пресечката между булевардите "Ген. Колев" и "Цар Освободител". Старото име на "Ген. Колев" бе "Толбухин" - отново много история, превратна, дори само в имената на булевардите.



ЛЮБОПИТНО

Иван Колев е бесарабски българин. Роден е в село Бановка, Болградски район. А един от малкото му паметници у нас (плоча на постамент) се намира в брезовското селце Чоба. То си има и площад на негово име. Причината за почитта е, че Бановка е основано през 1821 г. от преселници от Чоба. И хората от този край си считат Колев за свой. Всъщност, Колев е от второто поколение преселници, родено вече в Бесарабия. Но връзките с родния край са били много силни. Помнели са се родове, братовчеди, на църквата в днешно Брезово преселници даряват богослужебни книги, утвар, скъп полилей и т.н. Във времето на Съветския съюз "съветските" българи нямат възможност да пътуват свободно, а и поколенията се сменят - връзките затихват.

https://www.segabg.com/hot/category-culture/pametta-za-bulgarskiya-general-razbil-rusnacite-si-propravya-put

Васил Константинов Черепов е български военен деец, полковник, участник в Сръбско-българската война (1885), пръв тутуляран командир на 18-и пехотен етърски полк (15 май 1889 – 6 март 1890), командир на 14-и пехотен македонски полк, помощник-командир на 5-а пехотна дунавска и на 6-а пехотна бдинска дивизия.

Биография

Васил Черепов е роден е на 20 декември 1858 г. в Ески Заара, Османска империя. На 10 май 1879 г. завършва първия випуск на Военното училище в София и е произведен в чин прапоршчик, по-късно същата година този чин е премахнат и той е приравнен в подпоручик. След завършването на училището назначен в Казанлъжка №5 пеша дружина от Източнорумелийската милиция. На 7 септември 1885 година във връзка с мобилизацията за Сръбско-българската война (1885) е причислен към Ямболска №8 пеша дружина. На 15 май 1889 година поема командването на 18-и пехотен етърски полк от неговия временен командир – майор Димитър Недялкович, на която длъжност е до 6 март 1890 година. Към 1892 година подполковник Черепов е командир на 14-и пехотен македонски полк. По-късно служи като помощник-командир на 5-а пехотна дунавска и на 6-а пехотна бдинска дивизия. Служи и като началник на резервния интендантски магазин в Стара Загора. Уволнен е от служба на 15 февруари 1900 година. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е на разположение на Щаба на действащата армия.

Военни звания

Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
Поручик (9 юли 1882)
Капитан (9 ноември 1885)
Майор (1 април 1887)
Подполковник (2 август 1891)
Полковник (2 август 1895)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Васил Черепов

Генерал-майор Андрей Блъсков е една от ярките личности в българската военна история. Той е тясно свързан с Априлското въстание, чиято 150-годишнина отбелязваме тази година.

📖Завършва началното си образование в Букурещкото българско училище (1870), а след това и Априловската гимназия в Габрово (1876). Преди да постъпи в Одеското пехотно юнкерско училище, взема участие в националноосвободителната борба като куриер на Габровския таен революционен комитет.

📍Участва в подготовката на Априлското въстание (1876) като куриер на Габровския таен революционен комитет. След поражението на въстанието постъпва в Одеското пехотно юнкерско училище.

По време на Руско-турската война (1877 – 1878) се сражава като унтерофицер от 2-ра дружина на Българското опълчение.

✔️През Сръбско-българската война (1885) командва 5-и пехотен дунавски полк и войските от централния участък на Сливнишката позиция.

✔️Подкрепя офицерите, извършили детронирането на княз Александър І (август 1886), поради което е уволнен от армията. По-късно е реабилитиран (1887) и назначен за командир на дружина в 4-и пехотен плевенски полк, началник на Оперативното и на Мобилизационното отделение във Военното министерство. От 1906 г. е в запаса.

✔️През Първата балканска война (1912 – 1913) е мобилизиран и назначен за общ началник на подвижните магазини в Главното тилово управление, а впоследствие – за помощник главен интендант на българската армия.

🔷След преминаването си в запаса през 1913 г. развива активна обществена дейност. Председател е на Поборническо-опълченското дружество „Шипка“ в Габрово, а по-късно – на Централното поборническо-опълченско дружество в столицата. Член на Славянското дружество в София и почетен гражданин на Габрово (23 февруари 1923).

От ФБ страницата Национален военноисторически музей

Той участва в Сръбско-българската война (1885) като началник-щаб на авангарда, който овладява Цариброд и Пирот.

📍Израства в семейството на заможен търговец. Учи в родния си град - Стара Загора, след което продължава образованието си в Робърт колеж в Истанбул и го завършва през 1877 г. През лятото на 1878 г. постъпва в Командата на волноопределяющите се, а през 1879 г. завършва първия випуск на Военното училище в София. Назначен е за адютант в 6-а пеша ескизагорска дружина на Източнорумелийската милиция, а през 1880 г. – за адютант на генерал-губернатора на Източна Румелия Алеко Богориди в Пловдив.

🔍През 1881 г. е изпратен в Париж, където следва в академията на Френския генерален щаб. През 1882 г. продължава образованието си в Николаевската генералщабна академия в Русия, завършва през 1885 г.

👉Служи в Източнорумелийската милиция. През 1903 г. е назначен за командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия. От 1908 до 1911 г. заема длъжността командир на 8-а пехотна тунджанска дивизия.

По време на Балканската война (1912 – 1913) командва новосформираната 11-а пехотна сборна дивизия и войските от Северния и Източния сектор при обсадата на Одринската крепост.

📍По негова инициатива е проведена прибързаната и неуспешна атака на Източния сектор (1 – 4 ноември 1912). В Междусъюзническата война (1913) е командир на Южния отряд.

Генерал-майор Вълко Велчев умира на 6 ноември 1935 г. в София.

От ФБ страницата Национален военноисторически музей

Представяме ви историята на генерал-лейтенант Георги Абаджиев – роден в Стара Загора, опълченец, военачалник и общественик, чието име заема достойно място в българската история.

✔Той участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец от 7-а дружина на Българското опълчение. Завършва първия випуск на Военното училище в София. До Съединението (1885) служи в 5-а пеша казанлъшка и в 6-а пеша старозагорска дружина на Източнорумелийската милиция, с която се сражава в Сръбско-българската война (1885).

✔Командва 14-и пехотен македонски и 18-и пехотен етърски полк, след което излиза временно в запаса.

✔Командир е и на 21-ви пехотен средногорски полк, на 2-ра бригада от 7-а пехотна рилска дивизия и на 1-ва бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия, с която воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Ериклер, Лозенград, Бунархисар, Чаталджа, Княжевац и в. Букова глава.

📌На 14 септември 1913 г. е произведен в генерал-майор и преминава в запаса.
По време на Първата Световна война (1915 – 1918) командва новосформираната 12-а пехотна сборна дивизия, с която се сражава на Добруджанския фронт (1916 – 1917), а впоследствие – Бургаския укрепен пункт. След демобилизацията преминава в запаса.

📌На 14 май 1937 г. е произведен генерал-лейтенант. Кавалер на военен орден
„За храброст“ III степен.

📌Автор на книгите „Спомени от Освободителната война в 1877 – 1878“ (1925) и „Действията на 1-ва бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия във войните през 1912 – 1913“ (1925). Почетен подпредседател и почетен член на Обществото на кавалерите на ордена „За храброст“.

Национален военноисторически музей



Георги Абаджиев е роден на 22 юли 1859 г. в Ески Заара. Основното и средното си образование (5-о класен курс на „Главното училище“) завършва в родния си град. На 17 юли 1877 г. войските на Сюлейман паша разбиват малкия руско-български отряд при Стара Загора, опожаряват, разграбват града и избива голяма част от мъжете, което принуждава 18-годишния Георги да избяга към Търново. Там научава, че баща му, по-големия му брат и зет му са убити, а майка му и сестра му с невръстното си дете са отвлечени в плен. Решава да се включи в редовете на новосъздадената 7-а дружина на Българското опълчение. Изпратен е за обучение в Ментешлий, където е обучаван от ефрейтор Георги Тодоров. След като завършва обучението си, на 18 август 1877 г. постъпва на военна служба като редник в 1-ва рота от 7-а дружина.

След войната постъпва във Военното училище в София. Завършва в първия випуск през 1879 г. и е произведен в чин подпоручик. На 9 юли 1881 година е повишен в поручик и на 7 септември 1885 г. е зачислен в VI Старозагорска дружина. На 9 септември 1885 г. е повишен в звание капитан и по време на Съединението на България служи като дружинен командир и взема участие в походите към Лясковец и Златарица (24 – 27 ноември). След обявяване на съединението взема участие в походите към османската граница в състава на Ямболския отряд и в периода 8 ноември 1885 – 19 февруари 1886 взема дейно участие в Сръбско-българската война (1885). След войната на 17 април 1887 г. е произведен в чин в майор.

На 2 август 1891 г. е повишен в звание подполковник, на 14 февруари 1900 г. е в полковник. Назначен за командир на 21-ви пехотен средногорски полк. Последователно е командир на 18-и пехотен етърски полк (6 март 1890 – 15 ноември 1894) и на II бригада от VII пехотна Рилска дивизия.

Балкански войни (1912 – 1913)

По време на Балканската война (1912 – 1913) полковник Абаджиев е командир на 1-ва бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия с която взема участие в Лозенградската операция (9 – 11 октомври), като на участва в боевете при с. Ереклер (9 октомври), Лозенград (10 и 12 октомври), Инджеклар-Караагач (15 октомври), с. Токозлий (16 и 17 октомври), Бунархисар (18 – 20 октомври), както и в Чаталджанската операция (4 – 5 ноември) на крайния ляв флаг при езерото Деркос (4 – 7 ноември). Също така участва в боевете при Кадж-боавския проход (22 юни 1913), в завладяването на Княжевец (24 юни), при височината Вукова глава (10 – 12 юли), височините Плава, Църна, Трава и Въртоп (13 – 18 юли). На 14 септември 1913 е произведен в чин генерал-майор и уволнен от армията.

Първа световна война (1915 – 1918)

В навечерието на Първата световна война (1915 – 1918) се числи към щаба на 7-а пехотна рилска дивизия, на 30 юли 1916 година е назначен за началник на 12-а пехотна сборна дивизия, а на 15 юни 1917 – на Бургаския укрепен пункт.

На 14 май 1937 година е повишен в звание генерал-лейтенант.

Генерал-лейтенант Георги Абаджиев умира на 21 февруари 1940 година в София.

Семейство

Генерал-лейтенант Георги Абаджиев е женен и има 4 деца. Негов по-малък брат е юристът Стефан Киров. По-късно двамата подпомагат отглеждането на бъдещия поет Кирил Христов, техен племенник, останал от малък сирак.

Военни звания

Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
Поручик (9 юли 1881)
Капитан (9 септември 1885)
Майор (17 април 1887)
Подполковник (2 август 1894)
Полковник (14 февруари 1900)
Генерал-майор (14 септември 1913)
Генерал-лейтенант (14 май 1937)

Награди

Княжеский орден „Св. Александър“ V ст. (1888)
Знак „За 10 години отлична служба“ (1889)
Княжеский орден „Св. Александър“ IV ст. (1891)
Знак „За 20 години отлична служба“ (1900)
Народен орден „За заслуга“ на обикновена лента (1901)
Народен орден „За военна заслуга“ III ст.н (1905)
Възпоменателен кръст „За независимостта на България 1908 година“ (1909)
Военен орден „За храброст“ III ст., 2 кл. (1913)
Княжеский орден „Св. Александър“ III степен с мечове
Народен орден „За военна заслуга“ II ст.

Чуждестранни

Орден „Лъв и слънце“, Персия (1901)
Медал „За бойни заслуги“, Османска Империя (11 май 1917)
Орден „Железен кръст“ II клас, Германия
Орден „Железен полумесец“, Османска империя
Орден „Сребърен лиакат“, Османска империя
„Кръст за военна заслуга“ 2 кл., Австро-Унгария

Съчинения

• Действията на I бригада от 5 п. Дунавска дивизия във войните през 1912 – 1913, София 1925, 111 с.
• Спомени от Освободителната война в 1877 – 1878, [София 1925], 35 с. (Приложение на списание "Подофицерски журнал, г. 1)
• 12 пехотна дивизия през Общоевропейската война през 1915 – 1918 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Генерал Георги Абаджиев

Данаил Николаев остава в историята като Патриархът на българската войска – опълченец при Шипка, командир при Съединението и Сръбско-българската война, два пъти военен министър и първият генерал от пехотата. Кален в сраженията, той поставя отечеството над всичко.

На 29 август 1942 г., в град Банкя издъхва легендарният Данаил Цонев Николаев - български офицер, генерал от пехотата, останал в историята ни като „Патриарх на българската войска“. Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война, военен министър в два мандата и един от основните строители на младата българска армия, Николаев е първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата.

Той е роден на 30 декември 1852 г. в град Болград, Бесарабия. Потомък е на великотърновски род. Основното си образование получава в българското училище, а по-късно завършва и българската гимназия в родния си град. През 1871 г. заминава за Одеса с намерение да стане руски офицер. На 27 септември 1871 г. е записан в рота на 54-и Мински полк, а на 19 септември 1873 г. Данаил е вече юнкер в Одеското военно училище. На 20 юли 1875 г. е записан в полка на Кишинев, но вече произведен в чин портупей-юнкер. Само няколко години по-късно военното образование и подготовката му ще се окажат сред най-ценните качества на един от бъдещите създатели на българската армия.

Отдаден изцяло на военната служба, Данаил Николаев не престава да мисли и за своята поробена родина – България. Той знае, че в Букурещ съществува български революционен комитет и че в България кръстосват апостоли, подготвящи народа за борба. В един априлски ден на 1876 г. няколко млади офицери от руския гарнизон в Кишинев се събират в хотел „Виктория“, където съдбата го среща с големия революционер и поет Христо Ботев. Присъстващите на срещата са подпоручици Филов и Шиваров и пряпорци Данаил Николаев, Муткуров, Стоянов и Гуджев – всички българи, готови да умрат за поробената си родина.

Поради избухването на Сръбско-турската война на 14 юли 1876 г. той подава молба за уволнение от военна служба, за да замине доброволец в Сърбия. Заради благородното начинание уволнението му е отказано и е изпратен в отпуск. На сръбска страна в бойните действия участват хиляди българи в опит да вдигнат въстание в България или да използват задълбочаването на военните действия, което да доведе до освобождаване на българите. Със своите чети участват Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода, Иван Кулин и Симо Соколов. Българските четници и доброволци достигат до 5000 души, повече, отколкото начислява сръбската войска. След цял месец пътуване Данаил Николаев пристига в Сърбия, в село Митовница. На 1 август, начело на 500 български доброволци, той потегля от селото срещу настъпващата турска колона и успява да я разгроми. Действията на младия мъж стават достояние и на генерал Черняев, който от името на сръбския княз го награждава със сребърен медал за храброст. Даденият му отпуск изтича, но, непреклонен да види родината си свободна, заминава за Румъния, за да се срещне със свои другари.

На 6 октомври взима участие заедно със своята част в боя при Гамзиград. Войната свършва и младият Николаев преживява голямото си разочарование в надеждите си да види България свободна. Руско-българската доброволческа бригада обаче показва отлични качества и впечатлява руския генерал Ростислав Фадеев, който предлага да бъде създадена първата организирана българска войска – българско опълчение в състава на действащата руска армия. На 31 март 1877 г. в Кишинев се събират около 700 българи и генерал Столетов полага основите на Българското опълчение. Един от първите зачислени е и младият подпоручик Данаил Николаев.

След неуспеха на войната за балканските славяни Николаев се завръща в своя полк, но през април 1877 г. е зачислен в командването на новосформираното Българско опълчение и отговаря за въоръжението на Пета опълченска дружина. След започването на Руско-турската война става ротен командир и се отличава в боевете за освобождаването на Казанлък, при защитата на Стара Загора и на Шипка, както и в битката при Шейново. След големите Шипченски боеве е произведен в чин поручик, а при атака за превземането на неприятелски лагер е ранен. За проявената храброст получава отличие, а действията на неговата част силно впечатляват руското командване. Именно заради изключителната ѝ подготовка и бойни качества ротата му започва да бъде наричана „златната рота“. Така само за половин година Николаев получава второто си повишение – преди започването на войната е произведен в подпоручик, а след Шипка вече е поручик.

По силата на Берлинския договор опълченските дружини южно от Стара планина сформират Източнорумелийската милиция - както наричат войските на автономната област. По това време частта на Данаил Николаев е в Казанлък и той остава в Източна Румелия. Само за няколко месеца заедно с други българи - офицери на руска служба, обучава във военни умения над 5000 души, използвайки прикритието на сформираните гимнастически дружества, подкрепени от комитетите „Единство“. В началото на 1880 г. е приведен в служба на Първа Пловдивска дружина, а само два месеца по-късно е назначен за командир на Втора Пловдивска дружина. Така постепенно се превръща в един от най-влиятелните български офицери в Източна Румелия, а изградената от него мрежа от обучени хора по-късно ще има значение и за подготовката на Съединението.

На човек с фес аз не рапортирам

През пролетта на 1879 г. Данаил Николаев е член на делегацията, която посреща първия султански губернатор на областта - българина Алеко Богориди (Алеко паша). Подпоручикът се заканва, че ако османският сановник е с фес на главата, няма да му отдаде чест. Богориди е принуден да замени феса с калпак. „Пашата го тури на главата си и аз се явих да му рапортирам“, спомня си Данаил Николаев, който още при първата среща показва на губернатора, че в Източна Румелия властта на султана ще бъде номинална. Думите му за феса обаче се приемат и цитират не само в буквалния, но и в преносния смисъл. Генералът ненавижда и раболепието на българските русофили, а във всеки, който прекланя глава, вижда опасност за българската държавност.

Николаев прави успешна кариера в източнорумелийската войска. През ноември 1883 г. вече е майор и поема командването на 2-ра Пехотна Пловдивска дружина. Оглавява и Пловдивското войсково окръжие - длъжност, която ще се окаже стратегическа при осъществяването на Съединението. През този период той се жени за сестрата на своя приятел Константин Паница, а през 1880 г. получава и орден за храброст за заслугите си през Освободителната война. През 1885 г. Захари Стоянов основава таен комитет, който си поставя за задача Съединението на Северна и Южна България. За да имат подкрепата на войската, Захари Стоянов, Константин Паница и Георги Странски се обръщат към майор Николаев като най-висшия офицер в областта. Първоначално той не иска да рискува войската, но след колебания приема да подкрепи начинанието. Той отхвърля като „разбойнически“ първоначалния план на съединистите, които смятат да убият тогавашния губернатор Гаврил Кръстевич и да се оттеглят в Балкана. Офицерът предлага целият народ да бъде подготвен за Съединението, а като началник на Военното окръжие да свика маневри на източнорумелийските дружини и под това прикритие да съсредоточи край Пловдив многобройна армия. Членовете на тайния съединистки комитет му поверяват общото командване на революционните сили - включително и на селските чети. Приятелите му дават прякора Арабито - по името на Араби паша, който през 1881 г. оглавил военното въстание в Египет.

В началото на септември 1885 г. Николаев свиква две опълчения, като разпорежда всеки войник да има боеприпаси и сухари за минимум три дни. Дружините лагеруват край шосето за Асеновград и в нощта на 5 срещу 6 септември той ги повежда към Пловдив. На строените войници високо заявява: „Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър“. Около 3 ч. призори частите на Николаев са пред конака на губернатора Гаврил Кръстевич. Тук се спречква с руския военен аташе полковник М. Чичагов, който го упреква, че върви срещу волята на императора, тъй като Русия е против Съединението. Данаил Николаев, разярен, му отвръща: „Ако не ви харесва, пръждосвайте се!“ Симеон Радев отбелязва: „В Пловдив Николаев имаше чести стълкновения с руските офицери, на които той не можеше да търпи презрителния тон спрямо българите.“ След установяването на новата власт той е обявен за главнокомандващ на всички войски в Южна България, а княз Александър Батенберг го повишава в подполковник. По това време в българската армия няма друг офицер с по-висок чин.

Стратегът, провалил сръбските генерали

Избухването на Сръбско-българската война през ноември 1885 г. заварва Данаил Николаев далеч от фронта. Той е началник на Източния корпус, който трябва да отблъсне по българо-турската граница евентуално нахлуване на османски войски в княжеството. Затова успява да стигне западния фронт едва в края на сливнишките боеве. Като офицер с по-висок чин той поема командването на Западния корпус, сменяйки майор Аврам Гуджев. След победата при Сливница инициативата вече не е в сръбски ръце и от неговия пълководчески талант зависи дали България ще спечели войната.

След освобождаването на Цариброд предстои нахлуване в сръбска територия - за първи път българска армия ще прекоси чужда граница. Въодушевлението е голямо. Широкият фронт позволява на Данаил Николаев да използва максимално всички сили на армията - пехота, артилерия и конница. При Келташ българските и сръбските ескадрони за първи път влизат в срещен бой. Настъплението към Пирот приключва за по-малко от 48 часа. Европейски военни анализатори посочват, че българските действия при Пирот „заслужават изучаване и похвала“. Сръбските части отстъпват панически и молят австро-унгарския посланик да спре настъплението. След войната Николаев е произведен в полковник, като става първият български офицер, достигнал този чин, и е награден с орден „За храброст“.

Уважаван и почитан

Командир с характер, кален в сраженията, Данаил Николаев винаги поставя интересите на отечеството над личните си емоции. Като военен министър има тежката участ да потуши бунтовете на офицерите русофили през 1887 г. и да подпише смъртните присъди дори на стари бойни другари. По-късно за известно време преминава в запаса, но през 1897 г. отново се връща на висока служба като генерал-адютант, а след това в продължение на десет години е инспектор на пехотата. През 1900 г. е произведен в генерал-лейтенант.

За втори път поема военното министерство през 1907 г. и остава на поста до 1911 г., включително в кабинета на своя земляк Александър Малинов. Четирите години начело на военното ведомство са период на сериозна работа по развитието и благоустройството на въоръжените сили. При оттеглянето му през 1911 г. цар Фердинанд му изпраща специален рескрипт, в който му благодари за „неуморната дейност“, допринесла за развитието на въоръжените сили и благоустройството на армията. На 22 септември 1908 г. Николаев преподписва манифеста на цар Фердинанд за обявяването на Независимостта на България, а на 18 май 1909 г. достига най-високия чин в армията – генерал от пехотата, като става първият български офицер, получил това звание.

При обявяването на Балканската война вече е в запаса, но пожелава да бъде в помощ на армията. Вместо на фронта обаче го оставят в тила - като комендант на Ямболския укрепен пункт. Разочарован, подава оставка. След време му предстои друго унижение - пловдивчани не го канят за честванията на 50-годишнината от Съединението. Но тежък личен удар го сполетява през 1925 г., когато при атентата в църквата „Света Неделя“ загива единственият му син – подполковник Никола Николаев.

Николаев подкрепя кръга „Звено“ в преврата от 1934 г., а две години по-късно предвожда Гергьовския парад от 1936 г. заедно с други заслужили генерали ветерани. На 6 май 1936 г. ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий“. На 12 юли 1937 г., като старши генерал в Българската армия, той става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски. Тачен като патриарх на българската пехота, до края на живота си Николаев остава символ на първото поколение български военни, изградили армията след Освобождението.

Със своя изключителен принос и живо участие в живота и изграждането на младата българска войска, с най-разнообразната си военна и държавна дейност, той заслужено получава званието „Патриарх“ на българската армия. Животът му преминава през почти всички ключови моменти от изграждането на съвременната българска държава – от доброволец в Сръбско-турската война и опълченец при Шипка и Шейново, през ръководител на Съединението и командир в Сръбско-българската война, до военен министър и първия български генерал от пехотата.

Данаил Николаев умира на 90 години в Банкя на 29 август 1942 г. След себе си оставя не просто дълга военна биография, а цяла епоха от историята на българската армия – започнала с доброволческите формирования и завършила с изграждането на модерните въоръжени сили на независима България. Именно затова името му остава трайно свързано с раждането и развитието на българската военна традиция.

https://faktor.bg/84-godini-pamet-za-danail-nikolaev-generalat-koyto-povede-balgarskata-voyska-kam-saedinenieto

"Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!", призовава българският генерал

Янко Гочев

На 4 септември 1916 г. за пръв път руски кавалерийски разезди се появяват пред фронта на Конната дивизия. Сред тях са и легендарните и считани за непобедими донски казаци, въоръжени с дългите си пики. Започат сблъсъците с казаците. Те са отблъснати. Взети са и първите руски пленници, които признават: ''Мы думали, что болгары не будут стрелять в нами, между тем они бросаются как собаки пороклятые! Десят человек атакуют сорок…”

Николай Николаев автор на биография на генерал Иван Колев от 1919г. пише за тези боеве следното: ''Гъста мрежа от руски разезди беше изпълнила пространството на североизток от Курт Бунар. Станаха жестоки, кървави схватки между разездите на двете конници. Генералът изведнъж разбра каква трудна и отговорна задача му се пада. Той трябваше да влезе в борба с по-многочислената руска конница, изпитана вече в много боеве и увенчана с толкова традиции. Русите, чувствайки своето числено превъзходство, бяха твърде разточителни с разузнавателните си органи. Те изпращаха множество и силни разезди, с които наводняваха зоната, към която се устремяваха. Нашият генерал оцени това и веднага прибягна към противоположната мярка - започна да държи дивизията си събрана. Вместо разезди почна да изпраща само към най-важните посоки разузнавателни ексадрони, придружени от картечници. С това той постигна два резултата: винаги имаше под ръка едно голямо ядро, което можеше да противопостави на руската дивизия, а в същото време с разузнавателни ескадрони, които можеха да пропъждат множеството руски разезди, умело разузнаваше и заблуждаваше противника".

Българските кавалеристи обаче намират противодействие срещу казашките кавалерийски части, въоръжени с дългите пики. В употреба влизат карабините, които българите носят. Кавалеристите ни, които отстъпват по численост на разездите на противника, изчакват приближаването на казашките разезди и ги обстрелват с тях.

Участникът в тези схватки майор Пеев ги описва така: "И когато разездите от двете страни се приближиха едни към други, нашите не виждаха пред себе си нищо друго освен враг, който идваше да се нахвърли върху тях. Тогава нашите конници бързо сваляха карабините си и, както са на конете, насочваха ги към врага, спокойно се премерваха в него и бърже го обстрелваха, също както бяха обучавани. Казаците най-малко очакваха такъв отговор. Изненадани от това, те бързо обръщаха назад и с бягство търсеха спасение, след като оставяха по няколко убити и ранени свои другари".

За изхода от сблъсъците с казашките разезди

говори донесението на генерал Иван Колев, изпратено след победата при Добрич на 9.09.1916г. до щаба на III-та армия: "Настойчивото настъпление не само от дивизията, но и от разездите, е създало известна боязън у руските кавалеристи, която се изразява в това, че руските разезди, почти всякога по-силни от нашите, отстъпват при най-малкия натиск, а тъй също и от факта, че досега руската конна дивизия не ни търси, а като че ли ни избягва. Характерни са думите, които техни казаци казвали пред селяни българи: "ние мислехме че българите няма да стрелят по нас. Между това, обаче те се хвърлят като кучета, и проклятие: десет човека атакуват четиридесет."

От разузнавателните разезди и от първите заловени руски пленници става ясно, че към Курт Бунар и Бей Бунар се предвижва цяла руска кавалерийска дивизия в състав от 5 полка от по 6 ескадрона всеки, представляваща сила почти два пъти повече от нашата Конна дивизия. Това е цялата 3-та руска конна дивизия на генерал - лейтенант Леонтович. Тя включва следните части: 3-ти драгунски, 3-ти улански, 3-ти хусарски, 3-ти казашки и новосъздадения Черноморски драгунски полк - всичко 30 ескадрона, (по 150 души в ескадрон), 4 пеши ескадрона от по 200 души, 12 оръдия (по 6 на брой в двете конни батареи) и 18 картечници.

От посоките на неприятелските разезди ставаше ясно, че руската кавалерия се стреми към Куртбунар - пункт, който като център на съобщения добиваше важно значение, особено в дните на Тутраканската операция. Поради всичко това..

Рано сутринта на 5.09.1916 г. командващият 47-и корпус генерал А. Зайончковски започва операция по повторното овладяване на Добрич. Той много разчита на численото руско-румънско превъзходство, осигурено чрез включване в състава на войските му на румънската 19-та пехотна дивизия на генерал Аргиреску, която минава под негово подчинение.

Военният сблъсък с руснаците е очакван

с тревога в щаба на армията, поради опасенията на офицерите, че някои български войници няма да се осмелят да вдигнат оръжие срещу бившите освободители. Страховете се оказват напразни.

Българските войски са гледали на Добруджа като на своя земя, а на русите и на румънците - като на агресори. Това определя високия боен дух на българите, готови да опазят с живота си родните огнища. Тъкмо кавалеристите на генерал - майор Иван Колев са първите, които разсейват опасенията на началниците. За да парира всякакви русофилски прояви в кавалерията, генерал Иван Колев допълнително мотивира войските си с психологическа подготовка, в която набляга на патриотизма и дълга към Родината: "Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!" В следващите месеци генерал Иван Колев изпълнява заканата си заедно със своите славни кавалеристи. За честта и славата на България и урок за всеки агресор, дръзнал да нахлуе на българска земя.

https://faktor.bg/pametna-data-predi-100-godini-kavaleriqta-na-gen-kolev-razbiva-ruskite-kazaci-v-dobrudja

Oт Янко Гочев

† 82 ГОДИНИ ОТ УБИЙСТВОТО НА ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ПЕТЪР ЦАНКОВ



ЛИПСВАЩИ СТРАНИЦИ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, писана все още от вражески лъжеисторици комунисти и русофили.
На 12.09.1944г., е жестоко убит генерал-майор Петър Цанков (на снимката с отличията си) чрез УДАР С ЧУК В ГЛАВАТА от главорезите ''народни'' милиционери и масови убийци другарите престъпници Лев Главинчев, Мирчо Спасов, Тодор Живков и другите членове на организираната в условията на съветска окупация на България престъпна комунистическа група за убийства и други престъпления.
Инсценирано е самоубийство, като е хвърлен от 5-я етаж на хотел "Славянска беседа" в София, където след преврата на 9.09.1944г. се помещава Щабът на ''Народната милиция''. Вече мъртъв генерал-майор Петър Цанков е осъден от ПРЕСТЪПНИЯ комунистически ''Народния''съд през 1945г., който УЗАКОНЯВА престъплението на комунистическите шумкари и убийци.

София Кафеджиева разказва за убийството на своя чичо през 1993г. следното:
"Задържаха го в онзи злокобен месец , когато саморазправата беше в пълен ход. Семейството се вдигна на крак, но без резултат. Докато го търсеха, вечерта в 23 часа, съпругата му научи, че е възможно да е задържан в "Славянска беседа" Тръгна затам, но била спряна на кръстовището на ул." Раковски" и "Цар Освободител" от милиционери. Хората шушукали, че някакъв генерал се хвърлил от петия етаж на хотела. Благодарение на тогавашния комендант на София полк. Марко Иванов трупът на чичо ми бе открит в моргата. Оказа се, че "хвърлилият се" генерал е чичо ми. По цялото тяло няма и следа от падане от петия етаж на близо стокилограмов човек. Черепът при дясното слепоочие бил спукан и хлътнал, малкият пръст на дясната ръка - син. Както се изказаха някои специалисти, вероятно е бил ударен с приклад на пушка или друго тъпо оръжие. Според слуховете ударила го е жена. За това няма свидетели. Те ще се крият до смъртта си."
София Кафеджиева описва и погребението на убития генерал:
"Помня деня определен за погребението. Бях с баща ми и по-малкият ми чичо (и двамата в офицерски униформи) . Отивахме към гробищата. След първия завой по петите ни тръгна човек, въоръжен с пистолет. Баща ми и чичо ми също бяха въоръжени, пък бяха и двама. Чувам баща ми казва:
"Славе (подполковник Светослав Кафеджиев), в казармите. " Пресякохме "Регентска" и влязохме в казармата пред страничния вход. Баща ми казва на часовоя: "Цивилно лице да не се допуска в казармата". Престояхме там около час. Излязохме през официалния вход и отидохме на погребението. Опело в църквата нямаше. Заповедта гласеше: да се погребе набързо генералът... Чичо ми беше осъден посмъртно от "Народния съд". Така узакониха убийството."

† ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ПЕТЪР ЦАНКОВ
Роден: 10.10.1896г. в Севлиево.
Образование: 36 випуск на ВНВУ в София (1916).

Военна служба:
1915-1918 - участник в Първата световна война като взводен командир в 25-ти пехотен Драгомански полк на 1-ва Софийска дивизия. Сражава се в Добруджа, Румъния и Македония.
1928- 25-ти пехотен Драгомански полк;
1929- Адютант на Коменданта на София;
1932- Началник на 1-ви пограничен участък;
1935 - Началник на секция в Щаба на армията;
1936 - Оръжейната инспекция;
1938 - Временен началник на 4-та армейска област;
1938 - Началник на разузнавателното управление при щаба на 4-та армейска област
1939- Помощник-началник на ШЗО;
1942 - Началник на ШЗО в Княжево;
13.09.1944г. - Уволнен.

ОФИЦЕРСКИ ЗВАНИЯ:
12.03.1916 - подпоручик;
14.10.1917 - поручик;
30.01.1923 - капитан;
01.01.1933 - майор;
06.05.1936 - полковник;
06.05.1944 - генерал-майор.

Умира: Убит на 12.09.1944г. чрез удар с чук в главата от главорезите ''народни'' милиционери Лев Главинчев, Мирчо Спасов, Тодор Живков и другите членове на комунистическата група за убийства.

Други биографични данни:

1945 - съден във вторият процес на IV върховен състав на ,,Народния съд“ срещу 137 офицери
21.04.1945 - осъден на смърт, конфискация на цялото му имущество и лишаване от права завинаги по чл.30 от НЗ.

През 2026 г. се навършват 110 г. от славната Добруджанска епопея на Трета българска армия. И ако зашеметяващите победи на българското оръжие при Тутракан и Добрич са сравнително добре познати и подобаващо отбелязвани през последните години, то сраженията и бойния път на армията на север от днешната българо-румънска граница остават слабо проучени и почти неизвестни за българската общественост. Най-кръвопролитните битки, които нашите войски водят тук, са двете атаки за овладяване на укрепената Кубадинската позиция. Предварително оборудвана в най-тясната част на Северна Добруджа с дължина от над 70 км, тя включва множество укрепени пунктове, блиндажи, окопи и телени мрежи.

Позицията се простира от бреговете на Дунав до Черно море, които представляват естествена защита за нейните флангове. Това означава, че единственият начин за атака е директният фронтален щурм. Битките на Трета армия за овладяване на основните опорни пунктове от Кубадинската позиция край селата Арабаджи, Мулчова, Енидже, Кокарджа, Кубадин и Топрахисар ще се превърнат в неувяхващи топоними на българската бойна слава. Но едно от разигралите се сражения в този район има изключително важно стратегическо и психологическо значение. Драматизмът на тази битка, както и проявеният героизъм от страна на българските войски вдъхновяват Йордан Йовков да напише един от своите най-вълнуващи разкази, носещ названието на селото, край което се разиграва боя – „Мустафа Ачи“.

           На 18 септември 1916 г., по настояване на фелдмаршал Август фон Макензен,

 преждевременно започва първият щурм на Кубадинската линия.

Поради недостатъчно добрата подготовка за атаката, българското командване решава на следващия ден да я прекрати, отдръпвайки войските в изходна позиция. Този първи и последен частичен успех на обединените румъно-руско-сръбски сили в Добруджа им възвръща смелостта и окуражава да предприемат мощна контраофанзива по цялата дължина на Кубадинската позиция с цел да  пробият българския фронт. Основният удар на противника се стоварва върху десния фланг на нашите войски, чиято отбрана е все още най-слаба и не добре организирана. Там са разположени полковете от конната дивизия на генерал Иван Колев и „Добричките войски“ под командването на генерал Тодор Кантарджиев.

В ранното утро на 21 септември към село Мустафа Ачи (дн. с. Комана) енергично настъпват

части от 17-а пехотна румънска дивизия

и 5-а кълърашка (конна) бригада. Освен със смазващото си числено  превъзходство, врагът разполага и с три полски батареи. Първи трябва да посрещнат удара на противника малобройни пехотни части, оставени като предна охрана (две роти от 16-и пехотен Ловчански полк, две колоездачни роти, два спешени ескадрона от 2-и конен полк). Непосредствено зад тях са ситуирани шест оръдия от конната батарея на капитан Георги Векилски. А щабът на конната дивизия и някои от нейните полкове са разположени в дълбочината на един дол пред с. Азаплар (дн. Татару), оставайки скрити за противника.

Настъплението на румънците се развива стремглаво. Към обяд  многочислени пехотни колони овладяват с. Амузача (дн. Амзачея) и започват постепенно да обхващат във фланг предната охрана. Привършили патроните, техните оръжия замлъкват, а

бойците са принудени да се оттеглят назад. На позицията си остават единствено артилеристите от конната батарея. В късния следобед, без да виждат пред себе си български войски, румънците вече се чувстват победители. Но не на същото мнение е генерал Колев, който е изработил  план за окончателната развръзка на боя, решавайки да продължи битката чрез батареята на капитан Векилски, докато конното ядро изненадващо атакува във фланг противника.

Повратният момент в битката при край село Мустафа Ачи настъпва към 17.30 ч. По нареждане на командира си, артилеристите зареждат своите карабини и в очакване на вражеските редици се групират на карета около шестте оръдия. Капитан Векилски издава заповед: „Мерник нула. Поправка 50!“ Конната батарея отправя убийствен шрапнелен и пушечен огън към гъстите вериги на румънците. Това обаче не спира настъплението им и те достигат на 500 м от българските окопи. Възседнал своя кон, генерал Колев наблюдава развоя на битката от една близка височина. Той смята, че все още не е настъпил кулминационният момент от боя, когато кавалерията трябва да се намеси. Едва когато противниковата пехота достига на 300 крачки от огневите позиции на батареята, лавината на

конната стихия се понася в устремна атака

На първа линия лети лейбгвардейският полк, следван от 3-и и 4-и конни полкове. Продължаващият ураганен огън на батареята и бясно летящата конница изпаряват настъпателния порив у румънците и те хукват безредно назад, застилайки полето с трупове. Звънът на кавалерийските саби продължава да преследва и сече бягащите тълпи, ала настъпващият мрак слага край на битката и спасява румънците от катастрофален погром.

Победата при Мустафа Ачи представлява една от най-славните страници в нашата военна история, която обаче днес е почти забравена. Ако битката на Конната дивизия при селата Кочмар и Карапелит, която междувременно се развива по същия разгромен за румънците сценарий, е обезсмъртена от селищната топонимия на днешна Южна Добруджа, то името на село Мустафа Ачи отдавна е заличено от съвременната географска карта на Румъния и споменът за него е напълно избледнял. След тази битка имената на генерал Колев и капитан Векилски се носят като легенди. Благодарение на тяхната смелост и хладнокръвие става реален факт нещо, което тогава е било считано за немислимо – конницата да победи превъзхождаща я по численост пехота. Това е оценено дори и от не особено любезния към своите български съюзници фелдмаршал Макензен. На 30 септември 1916 г., награждавайки генерал Колев с германски „Железен кръст за храброст“, той заявява: „Генерале, Вие опровергахте убеждението, че атаката на конницата срещу пехотата е невъзможно! Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и аз не мога да ги убедя, че това което Вие направихте, е самата истина!“.

Достойно е поведението и на капитан Георги Векилски в боя при Мустафа Ачи. Неговата безмерна смелост вдъхва кураж у българските бойци, всявайки в същото време страх и смут във вражеските редове. През 1917 г. той е повишен в звание майор, оглавявайки новосъздаденото конно-артилерийско отделение. След като загива при трагични обстоятелства през пролетта на 1918 г., той е погребан с военни почести в двора на църквата „Св. Георги“ в Тулча. Както отбелязват българските вестници от епохата, „неговият гроб никога не остана необкичен с цветя“. През 1925 г. румънските власти унищожават гроба на Векилски в двора на църквата, а тленните му останки са препогребани в новоизграденото международно военно гробище край село Мирча вода. На 11 юли 1930 г., по инициатива на родолюбивата организация на колоездачите в България, костите на героя са пренесени на българска земя чрез специална процесия, която преминава през Русе, Шумен и родния му град Ловеч, за да бъдат положени в „Алеята на героите“ в двора на Артилерийските казарми в София. Днес неговите тленни останки са намерили своя вечен покой във Военното гробище в кв. Орландовци, очаквайки нашите съвременници никога да не забравят подвига на героите от Добруджа.

Радослав СИМЕОНОВ

https://armymedia.bg/