Български Националистически Форумъ

Република Словения (на словенски: Slovenija) е държава в южната част на Централна Европа. Граничи с Италия на запад, Адриатическо море на югозапад, Хърватия на юг и изток, Унгария на североизток и Австрия на север. Територията на страната е 20 273 km² и има население от около 2,1 млн. души. Словения е парламентарна република и е член на ЕС и НАТО. Словения е сред основателките на Инициатива „Три морета“ през 2016 г. До 1991 г. Словения е една от съставните републики на СФР Югославия.


Първата държава на словенците – Карантания, е образувана през VII век. През 745 г. тя губи своята самостоятелност и пада под властта на франките. През XIV век територията на съвременна Словения попада под властта на Хабсбургите, а впоследствие влиза в състава на Австро-Унгария. Повече от 1200 години словенците нямат независимост. Съвременната словенска държава възниква на 25 юни 1991 г., след десетдневна война и разпад на Югославия.

Независимост    от Югославия:

Обявяване    25 юни 1991 г.
Признаване    22 май 1992 г.
Брионско споразумение    7 юли 1991 г.
Конституция    23 декември 1991 г.
Членство в ООН    22 май 1992 г.
Влизане в ЕС    1 май 2004 г.

Словения е република с държавен глава – президент, избиран чрез общо, пряко и тайно гласуване за срок от 5 години. Изпълнителната власт се осъществява от президента и правителството (министерския кабинет), което се назначава от Държавно събрание. Законодателен орган е двукамарен парламент, състоящ се от Държавно събрание (Državni zbor Republike Slovenije), натоварен с повече функции, и Държавен съвет (Državni svet Republike Slovenije). Деветдесетчленното Държавно събрание се избира пряко, по едно място е запазено за италианското и унгарското малцинства. Четиридесетчленният Държавен съвет (изпълняващ ролята на горна камара на парламента) е съставен от пряко избирани председатели на общински, държавни, професионални и местни организации, и има ограничени съвещателни и контролни функции. Държавното събрание се избира през четири години, Държавният съвет – през пет.

Словения е разделена на 210 общини. Единадесет от тях имат главен град (местна община). За статистическите показания общините са събрани в дванадесет статистически региона. Подготвя се създаването на дванадесет или четиринадесет региона.

Население: Населението на Словения към началото на 2019 г. наброява 2 084 301 души.

Средната гъстота на населението е 95 д/km². Приблизително половината от жителите живеят в градовете.

Официалният език е словенският. Унгарският и италианският език имат статус на официални в граничните области с Унгария и Италия.

Словения е развита страна и по БВП на глава от населението е на първо място сред славянските държави. Почти 2/3 от работоспособното население е заето в сферата на услугите и почти 1/3 в промишлеността и строителството.

Днес Словения е най-богата от страните, които през 1990-те преминават от планова към пазарна икономика. Присъединява се към Европейския съюз през 2004 г. и приема еврото в началото на 2007 г., което допринася за големия икономически растеж. Сегашният БВП на глава от населението е 84% от средното ниво за ЕС. Въпреки че Словения при прехода преминава през сложен и рисков път, благодарение на тогавашните си политици и икономисти успешно се интегрира икономически с Европа и сега е най-богатата страна от бившите югославски републики.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Словения

Най-старите доказателства за присъствието на човека на територията на днешна Словения са две каменни сечива от преди около 250 000 години, открити в пещерата Яма у Лози край Орехък. От времето на Вюрмския ледников цикъл, когато на територията на днешна Словения живеят неандерталци, най-важната находка е една свирка от пещерата Дивие бабе над долината на Идрия. През неолита и халколита жителите тези земи вече се занимават с животновъдство и земеделие. В прехода между бронзовата и желязната епоха съществува т.нар. култура на урновите гробове. За периода на халщатската култура са важни укрепените селища върху възвишения, наречени градища, и красиво изработените железни предмети и оръжия, намерени при археологически разкопки в Мост на Сочи, Ваче, Рифник, Шентвид при Стични. Етническата принадлежност на обитателите на тези места не е определена.


Хората са живели в северозападната част на Балканския полуостров от древни времена. Флейтата от Divye Babe, чието създаване се приписва на откривателите на неандерталците, датира отпреди 43 хиляди години. Словенският археолог Митя Бродар, без да отрича, че флейтата е музикален инструмент, приписва нейното производство на кроманьонците от културата Ориняк. Костената игла, открита в пещерата Поточка Зиялка, датира отпреди 41-47 хиляди години (култура Ориняк. Тисов връх на дървено копие, подобен на каменните върхове от къснопалеолитната селетска култура, намерен край село Синя Горица, е датиран на 38-45 хиляди години. На територията на Словения са открити останки от неолитни селища.

В Люблянско барие, на около 20 км южно от Любляна, е открито най-старото дървено колело в света (72 см в диаметър), направено от ясен, което е на повече от пет хиляди години (3350-3100 г. пр. н. е.).


Останки от праисторически жилища, построени на колове през 5-2 хилядолетие пр.н.е., през 2011 г. са включени в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство.

Около 2000 г. пр.н.е., през бронзовата епоха, местните жители изграждат селища от наколни къщи в блатиста местност близо до съвременна Любляна (подобни селища са често срещани в Австрия и Швейцария). Около 1200 г. пр.н.е. наколните селища изчезват, заменени от нови укрепени селища от културата Кастелер, оградени с кръгови валове - техните строители може да са били илирийци. Около 3 век пр.н.е. селищата на Кастелер са унищожени от вълната на напредващите келти от латенската култура. По това време гръцки търговци основават колонията Егида като крепост на северното адриатическо крайбрежие. През 1-во хилядолетие пр.н.е. на територията на Словения, Щирия и Каринтия е съществувала източноалпийска халщатска култура. Сред представителите на доленската група на халщатската култура от период C (вероятно C1) от гробището Dolge njive (809-542 г. пр. н. е., ранна желязна епоха) на река Krka, бяха идентифицирани Y-хромозомната хаплогрупа R1b и митохондриалните хаплогрупи H1e5, H5a6  и H1ba.

Желязна епоха

През второто хилядолетие пр.н.е. територията на Словения е заселена от илирите, които се занимавали със земеделие и топене на желязо. През 7 век пр.н.е. илирийците търгуват с Италия и гръцките колонии по адриатическото крайбрежие. Повечето от географските имена в съвременните територии на словенците са от илирийски произход. През 4 век пр.н.е. тези земи са завладени от келтите, насочващи се към Италия. В резултат на смесването на келтите с местните илири се формира нов етнос. Илирийското племе Норик и келтското племе Тавриски създали кралство Норик, чието население се занимавало със скотовъдство. С пристигането на келтите в тези области се появяват градове.


В началото на II век пр.н.е. територията на Словения е завладяна от римляните, които през 181 г. пр.н.е. основават град Аквилея. През 129 пр.н.е. римляните сключват мирен договор с Норик. През 115 пр.н.е. римляните завладяват Карните. През I век пр.н.е. в района на австрийския град Клагенфурт ам Вьортерзе е имало град, обитаван от римски търговци. Около 15 пр.н.е. римляните завладяват Норикум, който става част от Римската империя като кралство под контрола на прокуратор. Съседните провинции били Далмация, Италия, Панония. С напредването на римляните към Дунава през 11-9 г. пр.н.е. те основават селищата: Емона - бъдещата Любляна, Целея (Целе), Петовио (Птуй), а също и Тергесте (Триест). Главният римски път, водещ от адриатическото крайбрежие към Панония, е минавал през Емона и Петовио. Населението на планините запазило своята идентичност. По-голямата част от градското и селското население е романизирано в началото на IV век. Населението се покланяло на римски и келтски богове, а от II век - и на източни: египетския Анубис, иранския Митра и др. Християнството идва през III век.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Словения

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Словении

През 5 и 6 век днешните словенски земи са изложени на нашествията на хуни и германски племена при техните набези в Италия. След напускането и на последното германско племе, лангобардите, което се прехвърля в Италия през 568 г., тези земи са завладени от славянски племена, за които не се знае кога точно идват тук. След успешното отблъскване на аварите в периода от 623 до 626 г., тези славянски племена се включват в племенен съюз, известен като държава на Само, чийто център е в днешна Чехия.

Племенният съюз се разпада през 658 г. и славяните от днешна Корошка (Каринтия) установяват самостоятелното княжество Карантания, чийто център е в замъка Крън, северно от Целовец (Клагенфурт).

От времето на Карантания се съхранява чак до 1414 г. специален обред по коронясване на князете на Каринтия, който се извършва на словенски език.


Към средата на 8 век Карантания става васално княжество на баварците, които започват да разпространяват в нея християнството. През 788 г. жителите на Карантания, заедно с баварците, попадат под властта на франките. В началото на 9 век франките отнемат властта на местните славянски князе и ги заместват със свои графове. По словенските земи започва да се разпростира феодалната система на франките.

В края на 9 век в Панонската низина проникват маджарите, които прекъсват връзката на словенската територия със земите на западните славяни.

Така изолирани, славяните в Карантания и на юг от нея, в Крайна, започват да се развиват в отделен славянски народ, словенците. След победата на император Отон I над маджарите през 955 г., словенската територия е разделена на различни погранични области на Свещената Римска империя, от които най-важната, Карантания, е издигната през 976 г. в ранг на херцогство Велика Карантания. От този период са и Брижинските паметници, първите писмени паметници на словенски език. От тези погранични области през късното средновековие се образуват държавите Щирия, Каринтия, Крайна (Карниола), Гориция, Триест и Истрия, включени в средновековната немска държава.

Карантания е ранносредновековна славянска държава в Централна Европа, възникнала през 7 век и просъществувала близо триста години, смятана от историците за исторически предшественик на Словения. Възникнала след заселването на славянските племена в източните Алпи в края на 6-ти век, Карантания е едно от първите славянски държавни образувания, които приемат християнството (от средата на 8 в. до средата на 9 в.). Под натиска на аварите карантанците стават васали на херцозите на Бавария и Франкската империя. През 828 г. карантанските князе губят автономията си и княжеството е присъединено към Франкската империя като Херцогство Каринтия.

Конюктура

Традиционно словенската историография смята Карантания за исторически средновековен предшественик на държавата Словения. Словенският историк Янко Прунк я разглежда като начален етап на словенската държавност, доказвайки, че е налице континуитет по отношение на езика, народността и държавните традиции, някои от които са продължени от новите германски и австрийски благородници след като словенските земи стават част от Свещената Римската империя.

Други словенски историци опонират на това гледище, твърдейки, че макар да може да се говори за наличие на някакъв континуитет по отношение на езика, за другите цитирани от Прунк и по-консервативната школа учени параметри не може да се каже същото и Карантания е средновековна държава, която няма отношения към моделирането на словенската национална идентичност, която започва да се формира едва след 16-ти век и най-вече в периода на Наполеон Наполеоновите войни.

История

След Готските войни, водени през 6-ти век от император Юстиниан Велики, територията на източните Алпи попада под властта на лангобардите. В края на VI и началото на VII в.в региона започват да се заселват славянски племена от групите на южните и западните славяни. Двете групи се сливат и в перспектива ще положат началото на словенската народност. Лангобардите губят контрол над областта под натиска на нахлулите в Панония авари. Новите господари са заселилите се алпийски славяни, като водеща роля имат карантаните. През 611 г. карантански отряди нахлуват в Бавария по долината на река Драва и опустошават областта, този път без помощта на съседните авари.

След 620 г. Карантания е включена в състава на Държавата на Само, мощно славянско княжество, считано за първата голяма славянска държава, възникнало след успешния бунт на Само срещу аварите. Опитът на франките и аварите да разбият държавата на Само се провалят, като той успешно разгромява както аварските, така и франкските войски. Карантания вероятно става част от огромната му държава, като запазва самостоятелност, начело с княз Валук (Vallux dux Vinedorum). През 658 г. Само умира и държавата му се разпада, а Карантания продължава съществуването си като независимо княжество. Неговите владетели са принудени да балансират между мощните си съседи франки, авари и византийци. През 740 г. зачестяват набезите на аварите, с които карантаните все по-трудно отразяват. Това принуждава княз Борут да поиска помощ от баварския херцог Одило. С общи усилия баварци и карантани разбиват аварите, но Борут трябва да се признае за васал на Одило. Така Карантания губи независимостта си, макар че запазва своята автономия и правото да има собствен княз. Тази организация е продължена и от Карл Велики, но през 828 г. неговият наследник Лудвиг Благочестиви я премахва и княжеството е превърнато в граничнс франкска марка, която по-късно ще прерасне в Херцогство Каринтия.


Общество и култура

Карантания е известна още в средновековието с уникалния начин на интронизация на своите князе. Тя се извършвала върху елегантно издялан каменен трон, наричан Княжески камък, на който владетелят е избиран от събрание на народа (вече), като след като получава съгласие от народния събор да управлява държи традиционна реч на старословенски език. Този ритуал бил съхранен и след завладяването на Карантания от Свещената Римска империя и е изпълняван от германски благородници. Княжеският камък днес е един от националните символи на република Словения.


Език

В ранните си етапи езикът на карантанските славяни е по същество праславянски. В словенската лингвистична литература и справочници понякога условно се нарича алпийски славянски (Alpska slovanščina). Неговият праславянски характер може да бъде изведен от езиковите контакти на алпийските славяни с остатъците от романизираното местно население, по-късно и с баварците . Възприетите предславянски имена на места и имена на реки и тяхното последващо фонетично развитие в алпийски славянски, както и баварски записи на алпийски славянски имена, хвърлят светлина върху характеристиките на алпийския славянски език.

От 9 век нататък алпийският славянски претърпява поредица от постепенни промени и нововъведения, характерни за южнославянските езици. Приблизително през 13-ти век тези развития дават началото на словенския език.

Религия


До средата на 8 век карантаните са езичници и изповядват култ към различни славянски божества - Перун, Лада, Волос, Жива, почитат различни горски духове, самодиви, свещени дървета и т.н.

В средата на VIII в. тук започва своята покръстителска дейност ирландският мисионер Модест, който успява да присъедини в лоното на християнството множество алпийски славяни. Въпреки това езическите култове остават силни, като адептите им вдигат въстания срещу новата религия. В крайна сметка християнството е наложено окончателно като официална религия в началото на IX в., поради което много историци смятат, че Карантания е първата християнизирана славянска държава.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Карантания

Държавата на франките

Към средата на 8 век Карантания става васално княжество на баварците, които започват да разпространяват в нея християнството. През 788 г. жителите на Карантания, заедно с баварците, попадат под властта на франките. В началото на 9 век франките отнемат властта на местните славянски князе и ги заместват със свои графове. По словенските земи започва да се разпростира феодалната система на франките.

В края на 9 век в Панонската низина проникват маджарите, които прекъсват връзката на словенската територия със земите на западните славяни.

Така изолирани, славяните в Карантания и на юг от нея, в Крайна, започват да се развиват в отделен славянски народ, словенците. След победата на император Отон I над маджарите през 955 г., словенската територия е разделена на различни погранични области на Свещената Римска империя, от които най-важната, Карантания, е издигната през 976 г. в ранг на херцогство Велика Карантания. От този период са и Брижинските паметници, първите писмени паметници на словенски език. От тези погранични области през късното средновековие се образуват държавите Щирия, Каринтия, Крайна (Карниола), Гориция, Триест и Истрия, включени в средновековната немска държава.

Хабсбурги

През 14 век по-голямата част от словенските земи попада под властта на Хабсбургите. Техни силни съперници са графовете от Целие, словенска феодална династия от тези земи, която през 1436 г. получава титлата държавни князе. Последният представител на тази последна голяма словенска династия, имаща влияние върху европейската политика, умира през 1456 и техните многобройни и обширни имения стават собственост на Хабсбургите, които запазват контрола върху тази територия чак до началото на 20 век. Мощната вълна на немската колонизация от 11 век нататък, към края на 15 век свива територията, населена със словенци, до граници, малко по-големи от тези на съвременната словенска етническа територия.

Събитията, които характеризират края на средновековието по тези земи, са турските нашествия през 15 и 16 век. Недоволството от прекалено слабата отбрана срещу турците и въвеждането на нови, преди всичко, натурални данъци и ангария, стават причина за избухване на селски бунтове по словенските земи, най-големият от които, през 1515 г., обхваща почти цялата словенска територия. През 1572 и 1573 г. в общо въстание се обединяват словенските и хърватските селяни. Бунтовете с кървави поражения продължават чак до първата половина на 18 век.

Господство на немските феодали

След 919 г. Източнофранкското кралство, под чиято власт са земите на карентаните, започва да се нарича Тевтонско (Германско) кралство, а от 12 век – Свещената Римска империя на германската нация. През 976 г. е образувано херцогство Каринтия - „Велика Карантания“, което се разпада в началото на 11-12 век. От 1077 г. херцогството е управлявано от германския род Епенщайн, а от 1122 до 1269 г. от рода Шпанхайм. През 1160 г. Щирия, образувана през 1035 г., получава статут на херцогство. От 1192 до 1246 г. това херцогство е управлявано от Бабенбергите. През 1161 г. чешкият крал Отакар II е провъзгласен за херцог на Щирия. През 973 г. Карниола, регион на съвременна Словения, е споменат за първи път под името Маркграфство Карниола. Карниола е подчинена на баварските или каринтийските херцози до 1000 г. В началото на 12-13 век фамилията Андех се издига до известност в Крайна. Въпреки това през 1232 г. Карниола преминава във владение на Бабенбергите, след това на Шпанхайм, а през 1270 г. - на Отакар II. След като семейството на Хабсбургите идва на власт в Свещената Римска империя на германската нация, Отакар II е убит, владенията му на юг от Чехия, включително Крайна, Каринтия и Щирия, са прехвърлени на немското семейство Горицки (Майнхардини). От 1335 до 1500 г. тези земи са били владение на Хабсбургите. През 14-15 век Хабсбургите си съперничат с рода Целе в словенските земи.

През XIV-XV век в словенските земи бушува чума. През 1408 г. се извършва първото турско нашествие в словенските земи. През 1415 г. те достигат Лайбах. През 1471 г. в областта и Щирия турците избиват и пленяват около 10 хиляди души, унищожават 200 села, 5 тържища, опожаряват десетки църкви и плячкосват манастири. През 1478 г. избухва въстание на селяни, които настояват за премахване на новите данъци. Турските набези, които продължават до 1483 г., са придружени от войни между феодалите.

Германизация

По време на франкското владичество земите на Карентаните са предоставени на светски и църковни феодали. Светските феодали в по-голямата си част идват от Бавария, сред които са Траунгаувс и Андех. Останалите идват от други германски държави, включително Шпанхайм и Епенщайн от Франкония, Орламюнде от Саксония. Най-големите от последните са архиепископията на Залцбург, Посава, Фрайзинг и други епископии. През 10-12 век се наблюдава масова германска колонизация на словенските земи, която има икономически характер: повечето от колонистите идват от Бавария и Горен Тирол. В резултат на това земите на бивша Карантания са до голяма степен германизирани, включително съвременните територии на Горна Щирия и Горна Каринтия. Тук възникват селища на колонисти до словенските, но с течение на времето те се разтварят сред словенското население. В земите, разположени на юг от планинската верига Караванки, поради гъстотата на словенското население, германските колонии са малко на брой. Областите, колонизирани от германците, разположени в Сорското поле между Шкофя Лока и Кран и в Дравското поле между Птуй и Марибор, в крайна сметка са словенизирани. Колонизацията, макар и с по-бавни темпове, продължава и след 12 век. Така колония в района на Кочевие, създадена през 14 век от въстанали немски селяни, съществува до Втората световна война. Словенският историк Б. Графенауер († 1995 г.) смята, че етническата граница между словенци и германци на север е установена през 15 век и е съществувала до средата на 19 век. Културата на управляващата класа е предимно немска (на адриатическото крайбрежие - италианска) и принадлежи към общогерманската (или общоиталианската) култура. Редица словенски учени смятат, че в словенските земи не е имало германизация, а „европеизация“ на културата.

Социално-икономическо развитие


Около 1000 г. са написани Фрайзингенските пасажи – най-старият паметник на славянската писменост, съставен на латиница. След създаването на този паметник настъпва прекъсване в развитието на словенската литература, което продължава около 500 години. От края на 10-ти до 12-ти век в долините на словенските земи се извършва преход към нова система на обработка на земята - триполна. В същото време в планините се поддържат двуполната система и подсечното земеделие. Всяко селско семейство получава дял (huba или kmetia). Семейната община (zadruga) е заменена от съседска община, ръководена от жупан. Словенският чифлик е малък в сравнение с немските парцели; в него работели селяни-отроци. Отроците плащали данъци и работеи ангария. Немските колонисти били освободени от ангария. Свободните селяни получавали kmetia по право на наследство. Имало и косези – селяни, които сами обработвали парцелите си. Те имали собствен съд и можели да носят оръжие. От 12-ти век постепенно отпада ангарията. Косезите са лишени от своите привилегии; разликата между германските и словенските парцели изчезва. В Истрия имаше колонат с лично свободни селяни. През 12 век започва активно строителство на феодални замъци, до които се провеждат панаири. Най-старите градове през този период са Триест, Пиран и Копер, които са съществували още от времето на римляните. Тези търговски и занаятчийски центрове са били управлявани от патриции от италиански произход. Докато повечето градове по крайбрежието на Истрия са били под управлението на Венецианската република до нейното премахване през 1797 г., Триест става част от държавата на Хабсбургите през 1382 г. и започва да играе ролята на главното адриатическо пристанище на Свещената Римска империя. Останалите градове на словенските земи се появяват главно през 13 век. Старият град е бил Птуй, който в началото на 10 век е имал две църкви. Такива модерни градове като Любляна, Камник, Скофя Лока, Кран, Клагенфурт, Словен Градец, Горици, Марибор и някои други получават статут на град през 14 век. Търговските центрове Кочевие и Кръшко стават градове през 1470-те години. Градското население е предимно немско-словенско, като висшите слоеве се състоят от немци. Към жителите на града спадат свещеници, благородници, чираци, слуги, просяци и евреи. Последните, появили се в словенските земи през 13 век, се занимават с лихварство и плащат високи данъци. През 1496 и 1515 г., под натиска на длъжниците (благородници и граждани) към еврейските кредитори, император Максимилиан изгонва последните от Каринтия, Щирия и Карниола. Междувременно евреите остават в Триест, Прекмурие и Горица. През 14 век в градовете започват да се появяват занаятчийски гилдии.

През 12-13 век в словенските земи започва добивът на желязна руда и производството на железни инструменти, както и сеченето на монети. Феодалната класа се състои от едри феодали и дребни - министериали, рицари и милити. Административният език бил немския. През 14 век сред селяните се появяват кайжарите, които притежават къща и парцел. През 15 век селяните са били единна класа, подложени на лична феодална зависимост; Засиленото потисничество довежда до бягство на сръбски и хърватски бежанци, заселени в пустите земи на Бела Карниола, Истрия и Щирия.

Първият манастир в словенските земи е основан от цистерцианците в Стична през 1135 г. Манастирите са били центрове на културата: монасите са имали знания в областта на медицината и фармакологията и са се занимавали с преписване на книги. Към манастирите е имало училища, в които са учили бъдещи свещеници, деца на феодали и заможни граждани. В манастирските библиотеки се съхранявали ръкописи на латински и немски език. В края на 15-ти век стирският манастир Жича разполага с над 2000 книги, включително произведения на антични автори. Свещеникът Якоб Унрест съставя Каринтийската хроника на латински през 15 век. Около 1460 г. Хрониката на Целе е написана на немски език. В латински и немски текстове от онова време има религиозни записи на словенски език, включително Отче наш, Символът на вярата и Химнът на Дева Мария. Ренесансът в словенските земи намира израз в творчеството на художника Янез Люблянски, автор на църковни картини от средата на 15 век.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Словения

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Словении

Общ преглед на периода

В средата на 16 век в Словения взема размах Реформацията, която е предимно с лутеранска ориентация. В този период се поставят основите на словенския книжовен език. Примож Трубар издава през 1550 г. първите две книги на словенски език: Абецедар и Катехизис. протестантите издават още около 50 други книги на словенски език, сред които е и първата словенска граматика и превода на Библията на Юрий Далматин от 1584 г.


В началото на 17 век княжеският абсолютизъм и Католическата църква унищожават протестантството и литературата на словенски език задълго замира. Просветителското цивилизационно дело в Централна Европа, особено в хабсбургската монархия, има изключително положително влияние и върху словенския народ – ускорява икономическото развитие и създава условия за създаване на градско съсловие в Словения.

По време на царуването на Йосиф II (1765 – 1790), когато се въвежда и задължително общо образование, а в Словения – основно образование на словенски език (1774), заедно с културно-езиковото дело на словенските просветители започва словенското национално възраждане и раждането на словенската нация в модерния смисъл на думата.

По време на войните на Наполеон, през 1809 г. той откъсва от Хабсбургската монархия югозападните словенски области и образува Илирийските провинции (1809 – 1813) на френската държава, включваща територията на Каринтия, Крайна (Карниола), Гориция, Триест, Истрия, Далмация и Хърватско южно от Сава, с главен град Любляна. Краткотрайната френска власт отменя данъците и подобрява положението на словенския език в училищата, но не премахва феодалната система.

В т. нар. предмартенски период продължава модернизацията на селото и започва първата индустриализация.

Големият словенски поет Франце Прешерн спомага за преодоляване на езиковите регионализми и утвърждава единен книжовен език за всички словенци, като го защитава от опитите за сливането му с другите южнославянски езици в някакъв изкуствен илирийско-южнословенски език. По време на европейската „Пролет на народите“ през март и април 1848 г. възниква първата словенска политическа програма, наречена „Обединена Словения“, която настоява за обединяване на всички населени със словенци области в една страна – Словения.

На изборите през 1867 г. провинциалните словенски народни представители печелят мнозинство. През същата година възниква Австро-Унгария, разделена на две равноправни части. По-голямата част от днешната словенска територия остава в австрийската част на монархията, а областта Помурие преминава към унгарската част. Още през 1866 г. венецианските словенци гласуват за преминаване към Италия.

Програмата „Обединена Словения“ остава като червена нишка през следващите 60 години в национално-политическите борби на словенския народ в хабсбургската монархия. От този период стават международно известни мнозина словенци, като напр. Иван Цанкар, Франц Миклошич, Рудолф Майстер и др., макар и националната им принадлежност да остава до голяма степен неизвестна по света.

По времето на Първата световна война, която тежко засяга Словения, особено с кървавия фронт при Исонцо и политиката на великите сили, която застрашава словенските земи с разпокъсване между няколко държави (Лондонски пакт, 1915), словенците се опитват да уредят своето национално положение в обща държавна формация с хървати и сърби в хабсбургската монархия.

Искането, известно като Майска декларация, внасят словенските, хърватските и сръбските народни представители във виенския парламент през пролетта на 1917 г. Управляващите кръгове в хабсбургската монархия отхвърлят това искане.

Словения в Австрийската империя

До края на 15 век се установяват етнографски граници на словенците, близки до съвременните. През 1520-1530-те години голям брой сърбохърватски ускоци се заселват в източния район на словенските земи близо до Жужемберк, бягайки от турците. Този район е бил включен във Военната граница.

Ускоци


Ускоците са хайдути от Херцеговина, изселили се в началото на XVI в. след завладяването на босненските и херцеговинските земи от османците по военната граница със Свещената Римска империя и Венецианската република в историческите области Лика и Далмация. Етимологията на думата идва от хърватски „uskočiti“, в превод „изскача“ т.е. избягали (буквално изскочили) от османската власт.

Когато турците завземат крепостта Клис през 1537 г. ускоците се преместват по покана на Хабсбургите в Сен, днес Хърватия, и започват пиратски нападения в Адриатическо море на своите малки бързи кораби. Действията им са насочени срещу турците, на които Венеция през 1540 г. съгласно мирното споразумение е длъжна да осигури безпрепятствено преминаване на морските пътища. В действителност обаче ускоците нанасят повече поражения на венецианските кораби отколкото на османските, което става причина Венеция да започне военна кампания срещу тях, за да си осигури безопасна търговия.

Венецианците опитват да ги елиминират през 1577 г. с помощта на албанците и през 1572 г. съвместно с турците, но безуспешно и това довежда до открита война между Република Венеция и Австрия през 1615-1617 г., тъй като Хабсбургите поддържат пиратите. В подписания мирен договор в Мадрид на 26 септември 1617 г. при приключването на тази война Австрия се задължава да сложи край на нападенията на ускоците. Пиратските кораби са унищожени, а ускоците се преместват във вътрешността на Далмация близо до Карловац.

В градовете на вътрешните райони на земите през 15-16 век преобладава словенското население. В същото време градове като Марибор и Птуй са предимно немски. В Лайбах през 16 век вече преобладава словенският език. Немският е бил престижен език. От 1526 до 1532 г. има непрекъснати турски нашествия в земите на словенците, предимно в Бела Крайна, Крас и Кочевие. Атаките се подновяват от 1574 до 1578 г. Император Максимилиан включва Каринтия, Щирия, Триест и Гориц в новосформираната Вътрешна Австрия. През земите на словенците минава търговията от съседните региони на Европа за Италия. Железни мини има в Железники, Яворник, близо до Беляк, в района на Караванке има мини за добив на олово, както и на злато и сребро, Идрия е известен с добива на живак. През 16 век се появяват първите манифактури, произвеждащи оръжие. През 1515 г. има селско въстание, което продължава четири месеца. След анексирането на Унгария към Хабсбургската държава през 1526 г. земите на словенците и хърватите са свързани с тесни икономически връзки. За защита срещу турците от 1542 до 1558 г. властите увеличават данъците 2,5 пъти. През 1570 г. е издаден първият указ, преведен на словенски, който се отнася до въвеждането на данък върху лозарите. Голямо селско въстание избухва през 1573 г.

През 1523 г. в Триест се появяват първите протестанти, обединени в кръг с хуманиста Петър Бономо и Примоз Трубар. За Трубар словенците са „словени“ или „крайнци“. През 1520-те години учението на Лутер се разпространява сред словенското духовенство. През 1550 г. в тюбингенската печатница Трубар издава Катехизиса на словенски език. По-късно издава Евангелието от Матей, както и Абецедник и Словенски календар - първите книги на словенски език със светско съдържание. Германската протестантска църква също действа във всички земи. През 1563 г. в Крайна е основана словенската протестантска църква, ръководена от Трубар; Откриват се протестантски училища, в които се преподава немски и латински. Службите на словенските протестанти се извършват на техния роден език. При католическия ерцхерцог Карл II през 1565 г. Трубар е принуден да напусне родината си. Протестантството обхвана главно гражданите и благородниците, докато селяните в по-голямата си част останаха верни на католицизма. Протестантството получава най-голямо развитие през 1570-те години. През 1584 г. е издадена Библията на словенски език, както и първата словенска граматика на латински. През 1575 г. в Лайбах е открита първата печатница, където са издадени 25 книги на словенски език. Указ от 1628 г. нарежда на протестантите да напуснат Австрия. Контрареформацията нанася големи щети на словенската култура: протестантските книги на словенски са изгорени.

През 1640, 1648, 1663/1664 и 1683 г. има турски набези над Прекмурие. През 16-ти и началото на 18-ти век чумата периодично върлува в словенските земи. През първата половина на 17 век словенските земи са опустошени по време на Тридесетгодишната война, докато селските въстания продължават. През втората половина на 17-ти - началото на 18-ти век има гонения на вещици, над които се водят процеси. През 1635 г. селяни от Щирия изгорили три жени, които уж изпратили градушка в лозята. Всички жители на село Бочково са обвинени в магьосничество и изтребени. През 1672 г. отново започват да се печатат книги на словенски език. Писателят Матия Кастелец е издал няколко книги с религиозно съдържание. През 1689 г. Йохан Валвазор публикува на немски език книгата „Славата на херцогство Карниола“, съдържаща информация за географията на словенските земи и 533 гравюри. Самият автор е убеден, че населението на Карниола се състои предимно от немци. От 1693 до 1725 г. в Лайбах функционира Академията на активната Любляна, която публикува 42 научни труда (предимно правни и медицински) на латински. През 18 век местните художници Ф. Желовшек и Ф. Бергант създават своите творби. В Лайбах и други словенски градове са построени театрални сгради. От 1729 г. се издават сборници с религиозни песнопения на словенски език. Словенският национален Ренесанс обхваща периода от 1768 г., когато словенският просветител М. Похлин публикува Краинската граматика, и до 1848 г., началото на революцията в Австрийската империя. Похлин притежава ръкописната „Хроника на Крайна“, която е първото историческо произведение за Крайна на словенски език. Похлин настоява да се даде на словенския език статут на държавен език наравно с немския и има много поддръжници. По време на управлението на Мария Терезия е въведено задължителното училищно обучение на децата. През 1790 г. в земите на словенците е имало 153 училища, в които са се преподавали математика, писане, четене и катехизис на немски език. През 1782 г. личната зависимост на селяните е премахната. През втората половина на 18 век, с разрастването на индустрията, населението на градовете се увеличава, най-големите от които са Триест - 11 хиляди жители, Лайбах - 10 хиляди, Горица и Целовац - от 9 на 10 хиляди. Останалите градове имали по-малко от две хиляди жители. Според Кампо-Формийския мир от 1797 г. Австрия получава териториите на Венецианската република със земите на венецианските словенци. Така за първи път в историята всички словенци се оказват под властта на една държава.

Словения през 19-ти и началото на ХХ век

След сключването на Шьонбрунския мир през 1809 г. се образуват Илирийските провинции, които освен словенските земи включват част от хърватските земи, Далмация и Дубровник. Лайбах е определен за столица на Илирийските провинции. Французите премахват съсловията в провинциите и провъзгласили свобода на търговията. Населението на провинциите обеднява поради въвеждането на данъци за издръжка на френската армия и администрация, както и поради прекъсването на старите връзки с Австрия. През 1814 г. провинциалните територии са присъединени към Австрия. Първият словенски поет Валентин Водник издава първия вестник на словенски език Люблянски новини през 1797-1800 г. Той вярвал, че „крайнският език е най-близък до московския, повече отколкото до другите славянски диалекти“. През 1830-те години се развива „илиризмът“, чиито поддръжници се застъпват за политическото и културно единство на всички южни славяни. Един от основоположниците на славистиката Йерней Копитар († 1844 г.) се застъпва за борба с германизмите в словенския език. До 1848 г. словенската азбука, известна като бохорица, е заменена от хърватската гаевица.


Революцията от 1848-1849 г. довежда до премахване на феодалните отношения в провинцията. След потушаването на революцията остават три словенски вестника. По време на обединението на Италия териториите на Венецианска Словения са прехвърлени към последната. През 1861 г. словенците представят на австрийското правителство меморандум за Обединена Словения. Центърът на националния живот на словенците през 60-те години на XIX век са читалните, където се откриват библиотеки с литература на словенски език. През 1864 г. Matica Slovenskaya отваря врати в Лайбах, издавайки словенски книги. През 1857 г. е открита железопътната линия Лайбах-Триест. От 1860 г., с нарастването на машинното производство, занаятчийското производство започва да намалява. По това време в словенските земи се добиват въглища и живак. Има текстилни и хартиени фабрики, пивоварни и предприятия за топене на желязо и стомана. До 1890 г. словенската индустрия попада под собствеността на немски и френски капитал. С промишлеността се появява работническа класа, състояща се главно от словенци. През 1896 г. 80% от населението са селяни. Земята, повечето от горите и пасищата са били собственост на земевладелци. Разорените селяни се местят в градовете и отиват да работят във Франция, Русия и особено в Северна и Южна Америка. В Крайна през 80-те години на XIX век във всички начални училища се преподава на словенски език. В словенската Щирия словенските училища били предимно в селските райони. Водената от държавата германизация достига най-голяма сила в Каринтия, където германците доминират в икономическата сфера. Имало само три училища на словенски език. В Приморието италианизацията е слаба; в Триест словенският елемент бил силен. В Прекмурие и Венеция нямало словенски училища. До края на 19 век словенският литературен език е напълно развит. В началото на 20 век отношенията между словенци и германци в Каринтия и Щирия се влошават. Войските са използвани за разпръскване на антигерманската демонстрация в Лайбах на 20 април 1908 г. През 1890 г. словенците сформират три политически партии: Католическата национална партия, Националната прогресивна партия и Югославската социалдемократическа партия. В продължение на половин век Католическата национална партия, представляваща интересите на селяните, е най-влиятелна, дори през 1905 г. тя променя името си на Словенска народна партия и всъщност става представител на интересите на словенския народ. Преди Първата световна война всички партии в Словения са ориентирани към самоопределение в рамките на Австро-Унгария и триализъм, който предвижда създаването не на две, а на три държави в рамките на империята: Австрия, Унгария и Югославия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Словения

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ускоци

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Словении

Общ преглед на периода

След поражението на Австро-Унгария и Централните сили, на 29 октомври 1918 г. хърватският Сабор в Загреб и словенският народен Сход в Любляна обявяват националното освобождение и създаването на независима Държава на словенци, хървати и сърби с център в Загреб. Опасността от страна на Италия, която окупира Словенското Приморие и Истрия, както и части от Далмация, а също и натискът от страна на сърбите за обединяване в обща държава, става причина на 1 декември 1918 г. Държавата на словенци, хървати и сърби да се обедини с Кралство Сърбия в Кралство на сърби, хървати и словенци, която от 1929 г. се преименува в Кралство Югославия. Словенците считат сега това държавно формирование за историческа грешка, макар че тогава няма друга възможност, понеже италианската политика на пренебрегване решенията на великите сили представлява сериозна заплаха.

След наложения през 1920 г. каринтски плебисцит словенска Каринтия бива присъединена към Австрия. Обединена Словения остава далеч от замисъла. По-голямата част от словенската нация остава в границите на югославската държава, която има изцяло централистично управление, но не се ползва от никаква конституционна и юридическа автономия. Въпреки това, поради компактното население и силното влияние на Словенската народна партия, застъпваща се за автономия, на практика словенците живеят в автономия, която централистичното белградско законодателство не може да им отнеме. Словения се развива добре в културно и икономическо отношение. За вътрешнополитическия живот е характерно острото, но културно съперничество между консервативната християнско-социална Словенска народна партия и Либералната партия на Словения.

По време на Втората световна война Кралство Югославия се разпада и словенската територия е разделена между Германия, Италия и Унгария.

На 26 април 1941 г. в Любляна се създава Освободителен фронт на словенския народ, който започва въоръжена съпротива срещу окупаторите, наречена Народоосвободителна борба. От 1 март 1943 г., след подписване на Доломитската декларация, ръководната роля в Освободителния фронт поема Комунистическата партия на Словения, която в края на войната завзема цялата власт. Партизанската войска на Освободителния фронт установява контрол върху цялата словенска етническа територия.

Словения в Кралство Югославия


След края на Първата световна война словенските земи, с изключение на Прекмурие, стават част от формираната Държава на словенци, хървати и сърби. Окръгът Постойна на Карниола, Горица, Триест и Истра са окупирани от Италия въз основа на Лондонския пакт от 1915 г. и примирието от Падуа от 1918 г. Германците от Каринтия и Щирия се противопоставят на разделянето на тези области. През 1920 г. словенските земи са разделени с международни договори между четири държави. Договорът от Рапало с участието на Югославия през 1920 г. приписва на Италия Юлийската област - една трета от словенските земи с Триест, където живеят над 323 хиляди словенци. На плебисцит на 10 октомври 1920 г. 59% от участвалите в гласуването гласуват за присъединяването на Южна Каринтия, където живеят над 80 хиляди словенци, към Австрия. Само Йезерската общност и Межичката долина, както и южната част на Щирия, отиват към Югославия. Договорът от Трианон от 1920 г. приписва бившето унгарско Прекмурие на Югославия. В същото време 7-8 хиляди словенци продължават да живеят в унгарското Порабие. Загубата на Каринтия, ядрото на древната словенска държавност и земите, съседни на Италия, се възприема от словенците като национална катастрофа. Според преброяването от 1921 г. 16,5 хил. германци са живели в района на Крайна и 22,5 хил. в Долна Щирия (през 1910 г.: съответно 28 хил. и 73 хил.)

През пролетта на 1920 г. по време на стачка на железопътните работници в Югославия в Любляна възникват сблъсъци между демонстранти и военни, в резултат на което загиват 13 души. Видовданската конституция от 1921 г. провъзгласява словенците, сърбите и хърватите за три племена от един югославски народ. Словенските земи влизат в областите на Любляна и Марибор, подчинени на Белград. Няколко словенски партии възникват в Югославия, най-голямата от които е Словенската народна партия, която осъжда конституцията от 1921 г. като „санкционираща хегемонията на Сърбия, която е разрушителна за държава, в която живеят три народа.” Именно тя печели изборите за Народно събрание през март 1923 г. в Словения. В Югославия словенците постигат известна автономия, но през 1929 г. крал Александър I установява диктатура и разделя държавата на девет бановини, които са пряко подчинени на него. Словенците губят всички права на самоуправление; Словенците реагират спокойно на диктатурата на крал Александър - дори словенският лидер Корошец подкрепя новия режим.

От ноември 1918 г. учебните заведения преминават на словенски език. През 1929 г. почти всички словенски земи са обединени в Дравската бановина. През 1931 г. Бела Крайна е придобита от предимно хърватската Савска бановина към Дравска бановина. През 1931 г. в Дравска бановина е основан швабско-германският Културбунд, обединяващ словенските немци. След аншлуса на Австрия германците искат присъединяването на словенската Щирия към Германия.

През 1918 г. в Любляна е открита Националната галерия. През 1919 г. – Люблянския университет и Народния театър в Марибор. През 1938 г. - Словенската академия на науките и изкуствата. През 1922 г. в Юлийския край започва преследване на словенците. Възниква словенско въоръжено движение срещу Рим. До пролетта на 1930 г. действа словенската младежка организация „TIGR” (съкращение от първите букви на крайбрежните градове – Триест, Истрия, Горица, Риека), която през 1926-1930 г. извършва 99 терористични атаки, включително експлозии на ж.п. линии и в близост до италиански училища. След като властите арестуват редица активисти през 1930 г., TIGR изоставя терористичните атаки и през 1935 г. влиза в съюз с Италианската комунистическа партия. До 1928 г. началните училища с преподаване на словенски език са ликвидирани. Словенската преса, надписите на словенски език, както и обществените организации са забранени. В австрийска Каринтия не е имало словенски училища.

От 6 до 12 април 1941 г. германските войски окупират Прекмурие, Щирия и част от Горна и Долна Крайна на левия бряг на Сава. Италианците превземат Вътрешна Карниола, по-голямата част от Долна Карниола и част от Горна Карниола. На 31 май 1941 г. словенските земи са разделени от окупаторите: по-голямата част от тях отиват към Германия, словенската част от Междумурие и Прекмурие отиват към Унгария, а по-голямата част от Долна Карниола с Любляна и Вътрешна Карниола (провинция Любляна) отиват към Италия. В германската окупационна зона словенската преса е ликвидирана, всички библиотеки са унищожени.

Германците карат хиляди словенци да работят в техните заводи и фабрики или ги преселват в Хърватия и Сърбия. И немците, и италианците извършват германизация или съответно романизация. В Словения възникват две съпротивителни движения: комунистическо и националистическо. Скоро между двете движения възникват сериозни търкания и националистите започват да сътрудничат на окупаторите.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Словения

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Словении

Втора световна война

По време на Втората световна война Кралство Югославия се разпада и словенската територия е разделена между Германия, Италия и Унгария.

На 26 април 1941 г. в Любляна се създава Освободителен фронт на словенския народ, който започва въоръжена съпротива срещу окупаторите, наречена Народоосвободителна борба. От 1 март 1943 г., след подписване на Доломитската декларация, ръководната роля в Освободителния фронт поема Комунистическата партия на Словения, която в края на войната завзема цялата власт. Партизанската войска на Освободителния фронт установява контрол върху цялата словенска етническа територия.

Словения в СФРЮ


Събранието на словенските народни представители в Кочевие през октомври 1943 г. решава словенците да се включат в новата Югославия, чието създаване е обявено на заседанието на АВНОЮ в гр. Яйце на 29 ноември 1943 г. През 1945 г. тази държава получава името Федеративна народна република Югославия (ФНРЮ). Словения като нейна съставна част се преименува на Народна република Словения. До 1947 г. е национализирана цялата частна дейност.

След прекъсване на отношенията със Съветския съюз през 1948 г. Югославия се опитва да въведе по-мека форма на социализъм, основан върху обществена собственост и самоуправление. Град Триест и неговите околности са дадени на Италия. През 1963 г. ФНРЮ се преименува на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ), а Словения – на Социалистическа република Словения.

Икономически Словения се развива бързо, особено през 50-те години на XX век, когато е значително индустриализирана. След икономическа реформа и последвалата я икономическа децентрализация на Югославия през 1965 и 1966 г., Словения най-бързо от всичките шест републики на СФРЮ започва да се приближава към пазарна икономика. Въпреки ограничителното икономическо и социално законодателство, което се налага предимно от най-големия народ в СФРЮ – сръбския, и въпреки тенденциите към централизация на управлението, Словения с подкрепата на неразвитите републики запазва по-доброто си икономическо положение, основано на повишена квалификация, добра трудова дисциплина и организация на труда.

Словения създава обществен продукт, по-висок около 2,5 пъти спрямо средния за СФРЮ, което крепи националното самосъзнание на словенците. Това самосъзнание се изявява както в икономическата, така и в културната област. Националното чувство за по-голяма самостоятелност укрепва силно с идването на власт на Милан Кучан 1986 г. като председател на Президиума на ЦК на Съюза на комунистите на Словения. Същият става член и на Президиума на ЦК на Съюза на комунистите на Югославия във време, в което начело на Сърбия и практически лидер на цяла социалистическа Югославия става консервативният комунистически ръководител Слободан Милошевич. Милан Кучан е радетел на идеята за независима от Югославия словенска държава.

Независима Словения


След смъртта на Йосип Броз Тито през 1980 г., икономическите и политически условия започват да се влошават, което за десет години довежда до края на СФРЮ. Първото ясно искане за независимост на Словения поставя група интелектуалци през 1987 г. в бр. 57 на списанието Нова ревия. Това съвпада с избора година по-рано през 1986 на Милан Кучан за Председател на Председателството на ЦК на Съюза на комунистите на Словения и член на Политбюро на ЦК на СЮК. Милан Кучан подкрепя нагласите за демократизация сблъсквайки се с новия консервативен ръководител на Сърбия и практически лидер на цяла СФРЮ Слободан Милошевич който през 1986 г. става Председател на Председателството на ЦК на Съюза на комунистите на Сърбия и член на Политбюро на ЦК на СЮК, а борбата между Кучан и Милошевич става ябълка на раздор в цяла социалистическа Югославия. Докато Милошевич е консервативен комунист и националист, Кучан подкрепя идеите на новия съветски лидер Михаил Горбачов за перстройка в международните отношения. В отговор на политиката на Милошевич в Сърбия и Югославия, Милан Кучан осъжда политката на Слободан Милошевич и неговите доверени лица поставени на най-високи партийни и държавни постове в Югославия, особено след предложението на Милошевич през 1987 г. за отнемане на автономията на Косово спрямо СР. Сърбия. В отговор Слободан Милошевич пристъпва към потискане на тези течения в цяла Югославия. В Косово е въведена освен отнемане на автономията и военно присъствие на Югославска народна армия. Това е посрещнато с негодувание и протест в Словения. Искания за демократизация и съпротива срещу централистична Югославия и Слободан Милошевич стават причина за ареста на трима сътрудници на политическия седмичник Младина и на един подофицер от ЮНА. Милошевич реагира и с още мерки срещу антиюгославските и антикомунистическите нагласи в Словения поставяйки на поста министър на народната отбрана на СФРЮ своят проближен генерал полковник Велко Кадиевич който разкрива още заговори в Словения като в затвора е хвърлен дисидента Янез Янша. Политиката на Милошевич е осъдена и от съветския лидер Михаил Горбачов.

През 1988 и 1989 г. възникват първите опозиционни политически партии, които с Майската декларация от 1989 г. настояват за суверенна държава на словенския народ. В същото време Милошевич сваля от постовете несъгласните с неговта политика косовски партийни и автономни ръководители Азем Власи и Качуша Яшари, и със силите на хора на Милошевич е направена смяна на ръководството на Черна гора където е поствен верния на Белград ръководител Момир Булатович. Тези действия на сръбската и югославската партийна и държавна власт стават повод Председателя на словенската комунистическа партия Милан Кучан да постави на 18 ия пленум на ЦК на Съюза на Югославнските комунисти – октомври 1988 г. въпроса за нарушение на човешките права и териториалната цялост на отделните югославски република, а председателя на председателството на СР. Словения Янез Становник отправя предупреждение по време на свое посещение в университет в САЩ през юли 1988 г. срещу Слободан Милошевич, обвинявайки го че е прекрачил всякакви граници на търпението. Милошевич обаче реагира мигновено като заявява че той а не словенските ръководители са истинските лидери и пазители на Югославия. Въведено е по заповед на Милошевич военно положение в Косово, а в казарма на Югославската народна армия в Прищина един косовски албанец убива двама сръбски и един хърватски войници. В отговор през април 1988 словенски и хърватски представители във федералната Скупщина на социалистическа Югославия отказват да подкрепят искането на югославското правителство вярно на Слободан Милошевич за ново стенбай споразумение с Международния валутен фонд след отказа на съветскяя ръквовдител М.Горбачов да отпусне заем на социалистическа Югославия в която властва Милошевич. Започват протести и стачки стигнали до Белград, а страната е в икономическа криза. На 30 декември 1988 г. правителството на СФРЮ подава оставка и е съставено през март 1989 г. ново югославско правителство начело с Анте Маркович – привърженик на политиката срещу Слободан Милошевич и на курса на независимост на Словения, Хърватска и др. югославски републики. Реакцията на Милошевич е незабавна и в състава на югославското държавно Председателство като представител на СР. Сърбия е поставен неговия най-близък помощник Борисав Йович дотогава председател на Скупщината на СР. Сърбия. Отначало Йович е зам.председател на Председателството, оглавено от близкия до Милан Кучан словенски представител Янез Дърновшек, но от май 1990 г. Борисав Йович е Председател на Председателството на Югославия и заедно с Милошевич и военния министър Велко Кадиевич започват пряк сблъсък с демократично настроеното крило на Милан Кучан, югопремиера Анте Маркович и външния министър Будимир Лончар – също хърватин. През ноември 1989 г. социализма в Източна Европа се разпада, но Милошевич, Йович и Кадиевич отказват да въведат реформи в югославския социалистически обществен строй. Засилени за репресивените мерки, а ген. Кадиевич предлага да бъдат арестувани Милан Кучан и Будимир Лончар. В знак на протест срещу диктата на Сърбия и Югославия словенските и хърватские предтавители в Съюза на югославските комунисти демонстративно напускат залата на 14-ия конгрес на югославската комунистическа партия януари 1990 г. и тя се разпада. През април 1990 г. в Словения се провеждат първите демократични избори, на които побеждава опозицията, обединена в ДЕМОС. На 23 декември същата година, на плебисцит над 88% от гласувалите подкрепят независимостта на Словения. На 25 юни 1991 г. словенският парламент и лично словенския лидер Милан Кучан приемат конституционен закон за утвърждаване на Основните конституционни документи за самостоятелност и независимост на Словения, Декларацията за независимост на Словения и много закони, с които Словения поема компетенциите на федерацията на своя територия. На следващия ден югославската армия по заповед на Слободан Милошевич и Борисав Йович напада новата държава но последната е блокирана в поделенията от силите на Териториалната отбрана на Словения – т.нар териториалци и югославските войски не успяват да смажат съпротивата. След десетдневната война за независимост на Словения на 7 юли с Брионската декларация се сключва примирие което Слободан Милошевич и Председателя на Председателството на Югославия Борисав Йович се принуждават да приемат под международен натиск, надявайки де че няма да има нови конфликти в останалите републики (където живеят сръбски малцинства за разлика от Словения където няма сърби). На 18 юли председателството на СФРЮ приема решение ЮНА да се изтегли с въоръжението си от Словения и през октомври 1991 г. последният войник на ЮНА напуска Словения. През ноември 1991 г. бива приет закон за реституцията, а през декември – нова конституция. Европейският съюз признава Република Словения в средата на януари 1992 г., а ООН я приема за свой член през май 1992 г.

Словения в Европейския съюз

През февруари 1999 г. влиза в сила споразумение за асоцииране с Европейския съюз и от 1 май 2004 г. Словения става пълноправна страна-членка на Европейския съюз, а от 29 март 2004 става член на НАТО.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Словения

Словенска войска (на словенски: Slovenska vojska, SV) е официалното наименование на въоръжените сили на Република Словения.

Техен върховен главнокомандващ е mрезидентът на републиката, а граждански контрол се осъществява от правителството чрез Министерството на отбраната. Командващият Словенската войска е Началникът на Генералния щаб, офицер с генералско звание с 2 звезди.

История

За разлика от съседните си страни Словения няма вековни държавнически традиции. Всъщност като държавно формирование Словения възниква едва през ХХ век. Дотогава земите представляват владение на чужда власт, основно австрийска и италианска. До разпадането на Австро-Унгария словенските земи влизат в състава на австрийската част на империята (наричана неформално Цислейтания). Но със загубата в Първата световна война Дунавската монархия е в колапс и Словения се отцепва от нея, страхувайки се от тежките най-вече икономически последици, които ще трябва да понесе, ако остане в състава на победена държава, принудена да изплаща тежки репарации. Наред с това напускане на империята би сложило край на културно-асимилационната политика на „германизация“, водена от Виена. По същите подбуди хърватите се отделят от унгарската част на империята (Транслейтания) заедно със съседните им общности от сърби в границите на Кралство Унгария. През пролетта на 1918 г. възниква Държавата на словенци, хървати и сърби, просъществувала само месец, преди да се присъедини към Кралство Сърбия, за да образува Кралството на сърби, хървати и словенци.

Държавата от самото си създаване е в конфликт със също новосъздадената Германска Австрия за Херцогство Щирия, в което живее основната част от словенците. През ноември 1918 г. майор Рудолф Майстер, бивш австрийски офицер, етнически словенец, окупира с войскова част на Кралството СХС град Марибор. След спорадични престрелки с австрийски милиции е установена съвременната граница между Австрия и Словения, която следва етническите граници между двете общности. През следващите десетилетия словенците са в Югославия.

За разлика от хърватите по време на Втората световна война са окупирана теритотия и не участват в стърудничество с германците и италианците. Основната част от Словения е под окупацията на Италианската армия от април 1941 г., когато италианската Втора армия, командвана от генерал Карло Джелозо, напада и окупира словенската територия, в това число столицата Любляна. Италианските войски жестоко се разправят със словенците, считайки ги за кръвни врагове, а италианският фашистки диктатор Бенито Мусолини прави опит за замяна на словенското население на собствената му територия с италианско от вътрешността на Италия, като от територията на Люблянска околия около 8 хил. словенци са изгонени и заселени в части на Италия. На територията на Словения са създадени италиански концентрационни лагери, където през 1941 – 1943 г. италианската армия извършва планомерен геноцид над словенците съвместно с части на италианските фашистки формирования Доброволна милиция за опазване на националната сигурност, известн още като „Черни ризи“, като са убити хиляди словенци в лагерите, а други са унищожени с глад и задушливи газове. През 1942 – 1943 г. италианските войски, командвани от генерал Марио Роата – новия командир на Втора армия, масово и жестоко потушават въстанието на словенските и хърватските области в Словения и Далмация, което спечелва прозвището „Палачите на Далмация“ на ген. Роата и подчинения му генерал Теста. След дебаркирането на съюзниците в Сицилия в Италия пада от власт фашисткият режим на Мусолини на 25 юли 1943 г., а през септември 1943 г. новото правителство на маршал Пиетро Бадолио подписва примирие със съюзниците и Италия обявява война на Германия. Мусолини обаче е спасен от германски военни части и в Северна Италия създава нова държава Италианска социална република Сало. За разлика от повечето от италианските войски (до 1943 г. окупирали повечето балкански земи в Югославия, Гърция и Албания, които преминават на страната на новото правителство на Бадолио и съюзниците) италианските части в Словения остават на страната на Мусолини и фашистката му република и след примирието. Словенците водят борба срещу германската армия и италианските фашистки поделения до 1945 г.

Социалистическа федеративна република Югославия формира 2 отделни въоръжени формирования:

• Югославска народна армия (JNA; ЮНА) – на централно подчинение, включва сухопътни войски, ВВС и ПВО, ВМС;
• Териториална отбрана (TO) – в мирно време подчинена на правителството на съответната съюзна република, във военно време резерв на ЮНА.

Териториалната отбрана е създадена като наследник на партизаните на Тито с идеята в случай на външна агресия да води партизански бойни действия в тила на противника, отчитайки планинския труднодостъпен терен на Югославия. Организирана е на административно-териториален принцип с подразделения към общините и към големите предприятия. В резултат на декларацията за отделяне на Словения от федерацията през 1991 г., Териториалната отбрана на Социалистическа съюзна република Словения става база на въоръжените сили на новоотцепилата се държава (Teritorialna Obramba Republike Slovenije). В резултат Югославската народна армия провежда операции с цел да пресече отделянето на Словения. Срещу нея се изправят словенската Териториална отбрана и словенската полиция, но конфликтът е ограничен и краткотраен, известен като Десетдневната война, след което ЮНА се изтегля от словенската територия. През 1993 г. Териториалната отбрана на Република Словения (Teritorialna Obramba Republike Slovenije) е реорганизирана в Словенска войска (Slovenska vojska – SV).

След като окончателно става ясно, че няма да последва пълномащабен военен конфликт между новообособилата се Словения и федералното правителство в Белград, през 1993 г. младата държава реформира основно въоръжените си сили за мирно време. Запазва се териториално-мобилизационният им характер, но се изграждат на наборен принцип, като всички физически годни словенци подлежат на военна повинност след завършване на своето образование, след което се зачисляват в резерва. Така се създава Словенската войска с мирновременен състав от около 55 000 души, включително наборниците. През 1998 г. следва нова широкомащабна реформа, а в периода 2003 – 2004 г. военната повинност е отменена и армията е професионализирана на доброволен принцип. През 2015 г. е проведена нова реформа, този път предизвикана основно по икономически мотиви с оглед на влошеното финансово състояние на страната. Докато тя слабо се отразява на общата численост на военнослужещите, то по данни на правителството над половината подразделения са закрити или обединени с други, което значително намалява издръжката на щабовете. Освен това военнослужещите са преразпределени в подразделения в близост до тяхното местоживеене, което също значително съкращава транспортните и командировъчните разходи.[1] 72-ра Бригада на сухопътните войски е реорганизирана от бригада за огнева и оперативна поддръжка в пехотна бригада, покриваща Източна Словения и идентична с 1-ва бригада, покриваща Западна Словения и която на свой ред губи статуса си на механизирано съединение. Словенските танкове М-84 са концентрирани в една танкова рота в Логистичната бригада, а новозакупените модерни финландски колесни бойни машини Patria AMV – в механизирана рота в същата бригада. Според новата модулна оперативна доктрина тези две роти ще се придават на четирите пехотни полка (по същество батальони, един от които планински) като подкрепление за изпълнение на конкретни мисии. Освен двете пехотни бригади основните подразделения на Словенската войска включват 15-и Авиационен полк, 430-и Морски дивизион, Подразделение за специални операции и Логистична бригада. Шестте резервни териториални командвания са реорганизирани в два полка (батальони), по един в 1-ва и 72-ра бригади.


Членство в НАТО

Като съюзна република в състава на югославската федерация Словения не е била в Организацията на Варшавския договор (ОВС). СФРЮ е сред основателките и основните движещи сили в Организацията на необвързаните страни, замислена като алтернатива на междублоковото противопоставяне на капиталистическия и социалистическия лагер. С отделянето ѝ от Югославия на Словения е наложено оръжейно ембарго.

Тъй като Югославската народна армия изтегля своите подразделения, заедно с тяхното въоръжение и оборудване от територията на страната, словенската Териториална отбрана, впоследствие Словенска войска е зле въоръжена и оборудвана. Затова, когато през 1996 г. след започването на дългия и болезнен процес на омиротворяване на земите на бивша Югославия за Словения, като най-спокоен и стабилен регион на бившата федерация това ембарго е отменено, Любляна пристъпва към енергични стъпки за покриване на належащите отбранителни възможности. Основно място в тези усилия заема сделката за придобиване на БТР-и „Валук“, още повече, че тя включва лицензно производство на машините в словенско предприятие. Това е експортна версия на австрийските БТР-и „Пандур“, оптимизирана за словенските нужди. Освен тях са придобити израелски артилерийски системи, вертолети Agusta-Bell 412, италианско лицензно производство на популярните американски машини, както и ЗРК „Роланд“ втора ръка от Бундесвера и транспортни самолети Aero Vodochody L-410 Turbolet и Pilatus PC-6B Porter. За придобиване на ограничени възможности за въздушна поддръжка и въздушно разузнаване от Швейцария са закупени и 12 турбовитлови учебно-тренировъчни самолета Pilatus PC-9/M, военизирани на място с израелска помощ в лекия щурмови вариант „Худорник“. Страната взема активно участие в мироопазващите мисии в Босна и Херцеговина и Косово и в ученията по програмата „Партньорство за мир“. Словенската войска е установила партньорство за подготовка на силите с Армейската национална гвардия на щата Колорадо, САЩ.

През март 2004 г. страната се присъединява към НАТО, заедно с България. Програмата за професионализация на Войската е насочена главно за повишаване на съвместимостта ѝ с другите членки на организацията. На регионално ниво Словения си сътрудничи във военно отношение с Италия и Унгария, които освен по освен съвместни съединения със словенските сухопътни войски, осигуряват и еър полисинг („въздушна полиция“ – противовъздушна отбрана и сигурност в мирно време). СЪщо до голяма степен и въпреки териториалните спорове, Словения си ссътрудничи и с Хърватия, която няколко години след нея също се присъединява към НАТО.

Скорошни военни мисии на Словенската войска зад граница са тези в Босна и Херцеговина, Косово, Афганистан, Ирак, Чад, Ливан, Кипър и Голанските възвишения. На територията на Словения е разположен многонационален натовски учебен център за планинска подготовка и усъвършенстване

(Multinational Centre of Excellence for Mountain Warfare (MN COEMW; на словенски:Večnacionalni center odličnosti za gorsko bojevanje)), в Бохиньска Бела (Bohinjska Bela).

Организация

Словенската войска е унифицирана военна структура, което означава, че видовете въоръжени сили – армия, авиация и флот, са обединени в единна командна структура с общи свързочни и логистични подразделения. Трите основни вида въоръжени сили нямат свои отделни щабове, а оперативните им подразделения са подчинени на единен Генерален щаб, който осъществява и оперативното управление на операции чрез своя Център за съвместни операции, освен присъщите за такава структура задачи по администриране и изграждане на силите. Войсковият състав се подразделя в три категории:

• професионални военнослужещи
• резервисти по договор (служат до 30 дни в годината)
• доброволни новобранци (преминаващи основна подготовка)

Военни летища

Словенската войска оперира от две авиобази, разположени на територията на цивилни летища. Основната част от авиационния компонент на Войската е разположен в летище Церклье об Крки (Letalska baza Cerklje ob Krki) край градчето Брежице (Brežice). Освен това транспортната авиация често използва главното летище на страната – международната аерогара Любляна, където за планинско търсене и спасяване постоянно дежури вертолет AB.412SP.


Международно сътрудничество

Словения е страна членка на Организацията на Обединените нации (ООН), Европейския съюз (ЕС), Организацията на Североатлантическия договор (НАТО) и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).

https://bg.wikipedia.org/Въоръжени сили на Словения

Любляна (на словенски: Ljubljana) е столицата на Словения. Разположена е в централната част на страната, близо до вливането на река Любляница в Сава. Населението на града е около 273 600 души (2012). Символ на града е Люблянският дракон, изобразен в герба на Любляна, на върха на кулата на Люблянския замък, а на Драконовия мост, пресичащ Любляница (Zmajski most), има негова скулптура.


История

От 1278 до 1918 г. градът е в пределите на Свещената римска империя. В този период името му е Лайбах (на немски: Laibach) и през 1821 там се провежда конгрес на Свещения съюз.

През 1861 г. Любляна придобива статут на главен град на провинция Кранска (Карниола/Carniola), която става хабсбургската административна единица с най-силно представен словенски елемент. През последните десетилетия на XIX век Любляна започва да се оформя като средоточие на словенския политически живот. В края на XIX и началото на XX век градът претърпява мащабно преустройство. Промените са отчасти свързани с възстановяването след силно земетресение, нанесло значителни разрушения през април 1895 г. Направени са редица мащабни подобрения като благоустроени улици и площади, нови комунални услуги, електрификация и др. Този период се свързва с Иван Хрибар, който е един от най-успешните кметове на града.

Административно деление

Любляна се състои от 17 окръга.

Население

Населението на Любляна през 2012 година е 272 554 души, от тях 73% са словенци. По-голямата част от населението са католици, останалите са главно православни и мюсюлмани.

Икономика

Любляна е развит промишлен град, с развита машиностроителна, химическа, хранително-вкусова, кожухаро-обувна и полиграфическа промишленост.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Любляна


Често казват, че Любляна напомня Прага с красотата си, Залцбург - със симетрията и реда и Париж заради живописните извивки на река Любляница (Ljubljanica), над която се редят един след друг красиви стари мостове. Любляна е столицата на Словения, разположена почти в идеалния център на страната. Със своите около 330 000 жители, Любляна е една от най-малките и нови европейски столица.

Разположена между Алпите и Адриатическо море, в басейна, където Любляница се влива в река Сава, Любляна притежава всички характеристики на модерна столица, но въпреки това е успяла да запази дружелюбието и очарованието на малко градче с невероятно спокойна атмосфера.

Околностите на Любляна са изпълнени с природна красота и културни забележителности, които свидетелстват за динамична история на града. Към тях водят множество туристически маршрути, по които може да усетите наследството на кръстосалите се тук през вековете славянски, латински и германски култури. Приема се, че градът е кръстен на река Любляница, но от средновековието до 1918 години и селището и реката са носили името Лайбах (Laibach).

От векове Любляна стои на кръстопътя между Централна и Южна Европа. Историческите извори свидетелстват за първото споменаване на града като словенско селище през 1144 година. Но в зората на новата ера тук е съществувала римската колония Емона, за което говорят открити археологически доказателства от 1-4 век. След изключително бурно историческо минало, днес Любляна е навярно една от най-спокойните и дружелюбни столици по света.

Фасадите на старите къщи из града греят в топли цветове от оранжево, бежово и охра, а яркочервените им покриви прибавят допълнително очарование. След голямо земетресение през 19 век, голяма част от градската архитектура възкръсва благодарение на австрийския архитект Йозеф Плечник (Jože Plečnik). Главен маркер за ориентиране в града е река Любляница, която минава през централната му част. По двата й бряга се редят вълнуващи бароковите сгради, над които доминират укрепленията на старинния замък на хълма.

Старата част на Любляна заема предимно източния бряг, докато новата модерна част се разпростира по западното крайбрежие. Старинните мостове над реката са една от забележителностите на града. Най-известния от тях навярно е Тройният мост (Triple Bridge/ Tromostovje), също проектиран от архитекта Плечник и Драконовия мост (Dragon Bridge).

Сред важните места в столицата на Словения е и Площадът на републиката, където е обявена словенската независимост от Югославия през 1991 година. Преди това много значими за страната събития са преминали на площада, а от другата страна на улицата е и Парламентът на Словения. Неговата фасада е забележителна с украсата от голи статуи. Няма как да не посетите старинния замък на Любляна (Ljubljana Castle) и да не се изкачите на кулата му, за да видите красотата на града от високо.

Построен през 12 век като резиденция на графове, днес в замъка посетителите могат да се забавляват с 3D исторически прожекции, които разказват за града от праисторически времена до днес. Сред забележителните исотрически постройки на Любляна са също така катедралата Свети Николас (St. Nicholas Cathedral), църквата Свети Петър (St. Peter's Church), Францисканската църква Благовещение (Franciscan Church of the Annunciation).

В западния край на града и е основния градски парк Тиволи (Tivoli), който е различен от увеселителния парк Тиволи в Дания, а западно от центъра на града са Римските Градски стени, запазили много останали колони.Интересен за посещение е и Град Метелкова, разположен на около 5 минути от централната градска гара. Той е нещо като самопровъзгласил се културен център. Това е средище на алтернативните културни творци с Любляна, любимо на много младежи. Тук може да намерите доста барове и нощни клубове, заемащи сградите на бивши военни казарми.

https://pochivka.com/




Любляна - малката чаровна столица на Словения

Франц (Франьо, Франтишек) Миклошич (Franz von Miklosich, Franz Xaver von Miklosisch, Franc/Fran Miklošič) (20 ноември 1813 – 7 март 1891) е политик и езиковед от Австрийската империя и Австро-Унгария от словенски произход, първият виден представител на австрийската славистика.

Считан е за основоположник на сравнителната граматика на славянските езици, сред най-значимите фигури в славистиката на 19 век.

Франц Миклошич е основен инициатор и вдъхновител за създаването на общ сърбо-хърватско-словенски език – начинание от края на 1840-те години, претърпяло практически крах с разпадането на Югославия през 1990-те години

Животът на словенската литература се е стекъл по такъв начин, че тя се намира трайно под две главни плодотворни влияния – прякото и постоянно въздействие на европейските модерни процеси и устойчивата упоритост на славянската ѝ душевност, свързана повече със западното, отколкото с южното славянство. В това отношение е любопитна историята на словенската литература, която дава потвърждение не само за стремежа, но и за възможностите през всичките основни периоди тя да носи такива достойнства, които да отреждат достойно място на нейни творци в европейската литературна съкровищница (Примож Трубар, Йерней Копитар, Фран Миклошич, Франце Прешерн, Иван Цанкар и др.). Днес сред първите писатели на Европа се нареждат творци като Драго Янчар, Томаж Шаламун и др.

Разбира се историческите реминисценции не са предмет на този текст. Той има задачата само да скицира днешните особености и характер на словенската литература.

Силните модерни течения в нея през първите десетилетия на нашето столетие, каквито са символизмът и експресионизмът, са непрекъсваща традиция до днес и в словенските си варианти те се оказаха трайни, устойчиви, а и популярни в своите нови форми. Така например именно едни от най-значимите поети от по-възрастното поколение (които не са между живите) бяха неосимволистите Цене Випотник и Йоже Удович, експресионистите Божо Водушек и Едвард Коцбек. Днес, разбира се в един твърде жизнен и устойчив вид, с тези течения се съчетаха и неизгубилите своята свежест сюрреализъм, неореализъм и пр., които твърде много допринасят за разширяването на поетичното мислене и неограничената словесна и образна фантазия, метафоричност и асоциативност.

Настроението, което създава словенската поетична мисъл силно предизвиква човека да възприема хуманните императиви на времето ни и му помага да стига до същината на вътрешните противоречия. Поетите от поколението, изразяващо естетическите позиции на 60-те години като Иван Минати, Кайетан Кович, Цирил Злобец (1925), Тоне Паучек, Янез Менарт и др. със своята импресивност, заедно с експресионистичната си и сюрреалистична наситеност, вече са своеобразна класика, дори не ги считат за много „модерни“. Следващите поколения, които по тяхно време преминаваха през драматични експерименти, вече наложиха една устойчива и актуална по-съвременна поетична линия. Дане Зайц (1929) донесе самобитен емоционален език, динамично мислене и необичайна символна образна система; Грегор Стърниша (1930-1987) бе привърженик повече на естетските размишления и рационалното тълкуване, много често в метафизичен план; Нико Графенауер направи крачка по-нататък и чрез магичната си асоциативност прониква в психическите механизми на индивида и обществото. В един постмодернистичен план се наложи поезията на Милан Йесих (1950), която доби значителна популярност заради нравствената проблематика, поднесена на достъпен и бързо възприемащ се поетичен език. Близък до него с директната си провокираща непосредственост е и Алоиз Ихан (1961). Към тези поети от различни поколения могат да се добавят още имената на Лойзе Кракар, Вено Тауфер, Томаж Шаламун, Тоне Кунтнър, Евалд Флисар, Алеш Дебеляк, Ифигения Загоричник (1953) и др. Характерно е, че повечето от тях са и много талантливи драматурзи.

Словенската проза е подчинена, в буквалния смисъл, на много силен поетичен заряд, често подчертано драматичен и мисловен, който е изградил своя способност да прониква по модерен път в сложния смисъл на съдбовните явления в човешката психика. Дори т. нар. социален реализъм (няма нищо общо със социалистическия!), който няколко десетилетия, от края на миналия век, имаше едни от най-силните позиции тук, непрекъснато се обогатяваше с прииждащите нови методи на художествено претворяване. Разбира се, депресиите и дилемите на нашето време, и болезнената чувствителност на хората предизвикваха модерните пера да разнищват доста динамично съкровените жизнени тайни. Най-солидният романист в днешна Словения Андрей Хинг тъкмо така постави ударение върху проблемите за вината, покаянието, доблестта, нравствената безпътица и пр. Той бе последван в тези нови посоки от Драго Янчар (1948) – безусловно най-даровитият белетрист от поколенията след 1960 година, както и от Руди Шелиго, Павле Зидар, Владимир Каучич, Лойзе Ковачич, Смилян Розман и др., и се стигне до напрегнатата символна проза на Владимир Ковачич (1953), който е и един от най-известните словенски виолончелисти.

Специфична особеност на цялата словенска литература е нейната лиричност, каквато не се среща в такава степен у останалите литератури на южните славяни. Тя зрее непрекъснато в самите духовни дадености на словенеца – съчетание на деловитост, притаена мечтателност и дълбока чувствителност. Понеже словенската литература носи в себе си като заряд дълбока, осмислена, изживяна и омъдрена емоционалност, спонтанният и безконтролен изблик на чувства, характерен за южняка, е несвойствен за нея. Ето така тя еманира своите внушения.

https://www.ahmaria.eu/broeve/broj-9/gancho-savov-slovenskata-literatura/

https://bg.wikipedia.org/wiki/Фран Миклошич

В самото сърце на Европа – там, където Алпите са на една ръка разстояние от Средиземноморието и започва красивата Панонската низина, e разположена малката, но изключително красива Словения.

Площта на бившата югославска република, която е независима държава от 1991 г., е 20,273 кв. км, а населението – малко над 2 млн. души. Макар и малка, Словения ще ви очарова с красотата на разнообразния си релеф, гостоприемните си хора и вкусната си кухня. Официалната валута е евро.

Едно от първите впечатления от Словения е изненадващото разнообразие от пейзажи. Въпреки че може да я прекосите с кола почти неусетно, оставате с усещането, че преминавате през различни държави – могъщи алпийски върхове, скали, дълбоки пещери, красиви езера, реки и потоци, хълмове и равнини, зелени гори и красив морски бряг.

Зеленият цвят доминира в Словения. Почти 60% от страната са покрити от гори, като в южната й част има запазени девствени лесове. По слънчевите склонове на много хълмове растат лозя, от чието грозде се произвеждат качествените местни вина.

В северната част, по протежение на границата с Австрия, са внушителните планински вериги на Алпите. Най-високият връх Триглав (2864 м) се намира само на половин час от столицата Любляна.

Словенското крайбрежие е малко, но изключително разнообразно – със солени езера и средновековни градове. Природните богатства на Словения предлагат огромен избор от забавления на открито. Например сутринта може да карате ски в алпийски курорт, а привечер да се разхождате на брега на Адриатическо море, да се поглезите в балнеоцентър в източната част на страната, а вечерта да посетите някое от многобройните културни събития. Словения се радва на 24 естествени термални минерални извора, благодарение на които е развила СПА туризъм и бутилира минерална вода за пиене.

Задължително е да отделите достатъчно време, за да се



насладите на невероятната местна кухня,



обединяваща собствения стил и традиции с най-доброто от съседните Италия, Австрия, Унгария и Хърватия. Съчетанието от планина, море и равнина: Алпите, Средиземноморието и Панония, изкушава с вкусове, които няма да оставят равнодушни и най-страстните гурмани. Местната кухня включва изобилие от дивеч и риба, макар и кулинарната традиция да е доминирана от супи, сладкиши, месни и рибни яхнии, зеле, фасул и картофи. Словенците са издигнали на пиедестал „домашните“ продукти, произведени в малки ферми. Идеален партньор на деликатесите са отличните локални вина.

В днешни дни Словения преоткрива кухнята си, интегрирайки тенденции и нововъведения от Европа и цял свят. Ще ги откриете в различните регионални менюта, предлагани в местните гостилници, най-често създадени и управлявани на семейни начала.



Словенското крайбрежие

предлага прости, но вкусни варианти за обяд и вечеря, докато се наслаждавате на прекрасната гледка към морето. Ако предпочитате нещо традиционно, изберете ястия със сардини и аншоа. А защо не рибна яхния с домати (Brodet), или черни миди (pedoči)?

В района на Крас ще откриете най-добрата храна. Не пропускайте местното прошуто, наречено Kraski pršut, което ще ви сервират като предястие, както и популярното сирене (nanoški sir). Харесвани са и ястията, приготвени с fleur de sel (solni cvet) - вкусен и ценен продукт, получаван в процеса на производството на сол.

Ценителите ще ви посъветват да опитате и специалните местни кнедли (kobariški štruklji), пълни с орехи и стафиди, вкусно подправените омлети (fritaja или frtalja), популярната традиционна яхния от кисело зеле с картофи и фасул (jota), и baccalà – сушена треска със сметана, която може да се приготвя и с домати. Не пропускайте и селекцията от местни вина.

В района на Истрия ще ви изкушат с пикантни комбинации от морски дарове, приготвени със средиземноморски подправки, и чудесни вина от сортовете Рефоско и Малвазия. Кнедлите в Истрия са традиционно празнично ястие – пълнени със свински кожички, спанак, сирене, ябълки, билки, орехи и др. Добър избор тук са гъстата супа минестроне (bobići) от боб и картофи.



Западните райони на Словения, особено Истрия,



са известни с производството на зехтин. Ако пътувате на изток, към Щирия и Прекмурйе, истинският деликатес е маслото от тиквени семки. То се използва за овкусяване на салати и различни видове сирене. Ще го откриете дори в сладоледа. В района предлагат и чудесни обработени меса – пушено свинско, консервирано със смлени свински кожички и мас, за да запази сочността си.

Ако ви харесва вкуса на торта с маково семе, потърсете я в района на Прекмурйе – съкровищницата на тестените храни. Областта е дом на различни видове погачи: gibanica, kvasnica, zlevanka, posolonka, krapci. Както навсякъде в Словения, тук традиционният обичай на клане на прасе играе важна роля. От закланите свине се приготвят широк асортимент от пресни, полуобработени и консервирани месни продукти.

В северозападна Словения и



района на Алпите,

вниманието на гурманите ще бъде привлечено от плоските пълнени в свинско шкембе пушени наденици (savinjski želodec), характерни за долината Савиня. В района е традиционна кашата от царевица и елда, тя се сервира всеки ден самостоятелно или като гарнитура към яхнии и сосове. Друг местен специалитет са бухтите с пълнеж. Елдата се предлага и в комбинация с гъби. Ястието от зеле с картофено пюре (govnač) върви само или с варено или печено говеждо месо и колбаси. Опитайте и печена ряпа с просо.

Задължително е да опитате тук местна наденица и кюфтета от мляно свинско в було с елда и подправки.

В района на красивото езеро Блед не пропускайте  местната крем-торта и пъстървата, приготвяна по разни начини: панирана в царевично брашно или пържена с елда.

Централна Словения, включваща



района на столицата Любляна,

предлага оригинални ястия като кнедли от пшеница или елда – с орехи, естрагон, ябълка или извара, както и торти – също с орехи, естрагон, мед или стафиди. В Любляна опитайте яхния с боб и ечемик (ričet), кнедли с рикота на пара (štruklji), люблянско суфле (ljubljanska jajčna jed) и палачинки с рикота (ljubljanske skutne palačinke).

В района на долината на река Сава списъкът на ястията, които ще ви изкушат, е дълъг. Не пропускайте наденицата от черен дроб (zasavska jetrnica) и гювеча от картофи и паста, желираните понички (trojanski krofi) и сливовата супа (češpljeva juha).

В района на Каринтия непременно опитайте местния хляб със сос от хрян (koroški kruhov hren), както и подобните на равиоли сушени кнедли от круши (kvočevi nudlni). В района на Марибор се поглезете с пикантната супа от Щирия със свинско и зеленчуци (Štajerska Kisla Юха) – популярно тукашно ястие след махмурлук. Гювечът от Похорие (pohorski pisker) се сервира с полента в местен стил (pohorski žganci), приготвена от картофи, царевично брашно и шпек със свински кожички. Пушеното сушено свинско (pohorska bunka) e чудесно за сандвичи.



Словенските вина

70% от словенските вина са с премиум качество, само 30% са трапезни. На територията на страната в момента се отглеждат 38 сорта грозде в 14 винени района. Около 75% от произвежданите от тях вина са бели. Почти цялото количество словенско вино остава в страната, едва 5% отиват за експорт.

Словения има изключително благоприятен климат за отглеждане на лозя, благодарение на разнообразното влияние на планината и морето. Многообразието от сортове, съчетано с климатичните вариации, осигурява разнообразие от вкусове, букети, аромати и цветове в словенските вина. А традициите и експертизата на местните винари гарантират високото качество.

Районът на Крас е дом на Kraški teran, тъмно рубиненочервено вино, за което се твърди, че има лечебни свойства. Refosco (refošk) е най-често срещаният сорт в Истрия. Malvasia е следващият най-известен сорт в крайморския район, където щедрото слънце и близостта на Адриатика допринасят за качествата му.

Долината Випава на север е дом на много местни сортове като Zelen, Pinela, Grganja, Klarnica и Rebula. Винопроизводителите залагат тук и на познати световни сортове като Pinot Gris, Pinot Blanc, Chardonnay и Sauvignon, както и червените Barbera, Pinot Noir, Merlot, Cabernet Sauvignon.

В долината на река Сава безспорната звезда е Cviček – сухо и леко червено вино с ниско алкохолно съдържание, купаж от няколко вида грозде. То се съчетава чудесно с месни ястия и обработени меса. Не пропускайте  също Metliška Črnina и Bizeljčan.

В долината на река Драва се произвеждат някои от най-добрите словенски вина от сортовете Welschriesling и Riesling. В посока югоизток ще стигнете до лозята Šipon и Radgona-Kapela, където се отглежда сладкия и игрив сорт Traminec. Ranina е един от локалните сортове, но също така ще откриете Silvaner, Sauvignon, Chardonnay, Muscat Blanc, Rivaner, MüllerThurgau, Pinot Blanc, Pinot Noir и Kerner.

https://smartlady.bg/bg/news/view/kulinarnite-tajni-na-slovenija



Въпреки малката си територия, Словения може да се похвали с огромен брой местни ястия, като всеки регион има свои собствени предпочитания.

Националната кухня на Словения е домашна и засищаща. Включва гъсти супи, всякакви наденици. яхнии и пайове. А също и спиращи дъха десерти от извара, ядки и тесто.

Potica - словенско орехово руло

Това е основният десерт на словенската кухня. Понякога е с шоколад, а друг път - с маково семе. Не пропускайте да опитате сами и занесете подарък от Словения на близките си. „Правилната“ potica не се пече никъде другаде.

Gobova juha - словенска гъбена супа

Не пропускайте да опитате словенската гъбена супа в Любляна. Обикновено се вари от манатарки със зеленчуци, сметана и сирене. Ето защо е толкова гъста. Може да се добавят печурки или пачи крак. В Словения за пикантност на обикновената гъбена супа задължително слагат чесън, а понякога и малко бяло вино.

Čevapčiči - кебапчета по словенски


Любителите на сочната скара трябва да опитат cevapcici. Плътните кебапчета от кайма обикновено се пекат на скара. Те са много нежни, румени, често остри. В състава няма нищо излишно, към тях се добавят само сол и черен пипер. Отидете в национален ресторант, за да опитате ястие с гарнитура от картофи или зеленчуци. Или разгледайте местата за бързо хранене. Тук ще опитате популярната словенска улична храна - чевапчици в пита със зеленчуци и освежаващ сос.

Ajdovi žganci - словенска каша

Това ястие от Словения е подобно на каша от елда с пръжки или с пържен лук. Зърнените култури обаче не се използват: само брашно от елда. Опитайте Ajdovi žganci с кисели краставички, заквасена сметана или кисело мляко.

Kranjska klobasa - наденица по словенски

Традиционната словенска наденица е включена в списъка на нематериалното наследство на страната, а рецептата му е защитена от Европейския съюз. Поръчайте в ресторанта топли кranjska klobasa с гарнитура от кисело зеле. А другия път - студени с прясна кифла и горчица. Не пропускайте да вземете чаша хубава словенска бира с тази чудна наденичка.


Štruklji - десерт от Словения

Словенските struukli са много подобни на хърватските, но има разлика между тях. Ако имате възможност да опитате и двата варианта, не я пропускайте. В хърватската кухня това е десерт, приготвен от местно сирене със сладък сос или сметана. А в Словения struukli се правят и от картофено, елдено и пшенично тесто. Заготовката се пълни със солена или сладка плънка и се навива на руло. Опитайте strukli с месо, боб, зеленчуци или сирене. Или вземете ястие с извара, пълнеж от плодове и горски плодове или ядки. Обилното словенско предястие е идеално с гъста заквасена сметана или сос.

https://edin.bg/

Цитат на: Hatshepsut - 11 Апр 2024, 14:35:46Čevapčiči - кебапчета по словенски

Съмнява ме кебапчетата да са традиционно местно ястие. По-скоро е привнесено в годините на Югославия от сърби, хървати и босненци.

Националното знаме на Словения се състои се от три еднакви цветни полета – бяло, синьо и червено, подредени в този ред хоризонтално от горе надолу, и има правоъгълна форма с отношение ширина към дължина 1:2. Върху бялото и синьото поле е изобразен гербът на Словения с височина 1/3 от височината на знамето и отместен към носещото тяло на 1/4 от дължината му. Знамето на Словения е официален държавен символ на републиката и е прието на 27 юни 1991 г.

История

Словенското знаме в днешната си форма се използва за първи път през 1848 г. Цветовете му произлизат от знамето на провинция Карниола, която по това време e историческа провинция в Словения в състава на Австро-унгарската империя. Тези цветове са признати като цветовете на провинцията от австрийския император Фердинанд I още през 1836 г. През 1848 г. цветовата схема е официално призната от австрийското правителство.

До 1991 г. знамето не се използва официално като държавно знаме. От 1848 г. до 1918 г. то представлява словенския народ, но не е признато официално от Австро-унгарското правителство. През 1918 г. е прието като знаме на словенците в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци, но не е използвано официално. След 1945 г., в състава на СФРЮ знамето, с червена петолъчка, се използва като символ на Социалистическа република Словения. След придобиване нa независимост през 1991 г. Република Словения приема официално трокольора за национално знаме на страната.


Предложения за ново знаме през 2003 г.

През 2003 г. правителството на Словения започва кампания да смени облика на словенското знаме с цел да затвърди международния имидж на страната и да създаде уникално знаме, което се различава от това на Русия и Словакия. Специално назначена комисия разглежда различните предложения и избира знаме с единадесет хоризонтални ивици в синьо, червено и бяло. Въпреки това, знамето остава непроменено поради силно неодобрение от обществото.


Дизайн

Формата и цветовете на знамето на Словения са записани в чл. 6 от конституцията на Република Словения и установени със закон за националното знаме, държавния герб и химн.

Чл. 18 (1) Знамето на Словения е бяло-синьо-червеното национално знаме на Словения с герба на Словения. Отношението на широчината на знамето към дължината е 1 към 2. Цветовете не знамето са в следния ред - бяло, синьо и червено. Всеки цвят заема хоризонтална лента покриваща една трета от знамето. Гербът е разположен в горната лява част, така че да лежи с едната половина в бялото поле и с другата половина в синьото поле.

Цветовете на словенското знаме са панславянските цветове, но те са смятани за национални символи още преди да бъдат използвани в знамето през 1848 г.

Други знамена


https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Словения

Гербът на Словения представлява син щит, окантен с червени краища, на който са изобразени бяла планина, символизираща връх Триглав – най-високият връх в страната, и две сини вълнообразни ивици, символизиращи реките и морето. Над върха са разположени три златни звезди, символ на графовете на Целе.

История

Образът на Триглав и вълнообразните линии бяха също на герба на Социалистическа република Словения като част от Югославия. За разлика от герба на съвременна независима Словения, той беше в рамка от житни класове и липови листа, вързани с червена панделка. Отгоре имаше червена звезда - символ на комунизма.


https://bg.wikipedia.org/wiki/Герб на Словения

https://ru.wikipedia.org/wiki/Герб Словении

https://ru.wikipedia.org/wiki/Графы Цельские

Наздравица (на словенски: Zdravljica) е стихотворение, написано от Франце Прешерн през 1844 г. От 1991 г., след обявяването на независимостта на Словения, седмата строфа от стихотворението е одобрена за национален химн на страната. Автор на музиката е Станко Премръл.

От 1945 до 1991 национален химн на Словения е "Хей, славяни" на словенски език.

Стихотворението на Прешерн е било забранено от австрийската цензура заради пропагандирането на славянското единство. То се отнася към така наричаната фигурна поезия – всяка строфа графически напомня бокал.

Оригинален текст   

Žive naj vsi narodi
Ki hrepene dočakat' dan
Da koder sonce hodi
Prepir iz sveta bo pregnan
Da rojak
Prost bo vsak
Ne vrag, le sosed bo mejak!

Превод на български

Да крепнат всичките народи,
които чакат светъл ден –
деня безбурен и свободен,
от мир и радост озарен,
и в тоя свят,
да бъде брат –
не враг заклет съседа.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Химн на Словения



Slovenian National Anthem - "Zdravljica" (SL/EN)

Словения е държава разположена в Югоизточна Европа, в крайната севорозападната част на Балканския полуостров.

Географско положение, граници, големина

Словения е разположена в крайните северозападни части на Балканския полуостров и югоизточните разклонения на Източните Алпи. Обща площ 20 273 km². На юг и югоизток граничи с Хърватия 501 km, на североизток с Унгария 116 km, на север с Австрия 330 km и на запад с Италия 218 km. Брегова линия с Адриатическо море 48 km.

Територията на Словения се простира между 45°25′ и 46°52′ с.ш. и между 13°22′ и 16°36′ и.д. Крайните точки на страната са следните:

• крайна северна точка – (46°52′36″ с. ш. 16°14′00″ и. д.), на граница с Унгария, на 2 km северно от село Марковци.
• крайна южна точка – (45°25′18″ с. ш. 15°10′39″ и. д.), на левия бряг на река Купа, на границата с Хърватия, на 0,2 km източно от хърватското село Северин на Купа.
• крайна западна точка – (46°17′29″ с. ш. 13°22′39″ и. д.), на границата с Италия.
• крайна източна точка – (46°28′08″ с. ш. 16°36′37″ и. д.), на десния бряг на река Мура, на границите с Унгария и Хърватия.

Релеф

Словения има предимно планински релеф. Северозападната и северната част на страната са заети от хребетите на Източните Алпи (Похоре, Караванке, Савински Алпи, Юлийски Алпи). В Юлийските Алпи се издига най-високата точка на страната връх Триглав (2864 m). В южната част на Словения се простират крайните северозападни разклонения на Динарските планини, в т.ч. варовиковото плато Карст известно със своя характерен карстов релеф и световно известната пещера Постойна. Равнините заемат по-малка част от територията ѝ и са разположени в източната и североизточната част (т.н. равнина Прекомуре) и покрай брега на Адриатическо море.

Климат

Словения е разположена в умерения климатичен пояс и по-голямата ѝ част има умереноконтинентален климат. В равнините и междупланинските долини средната януарска температура е от 0 до -2°С, а средна юлска 18-19°С. Годишната сума на валежите варира от 800 до 1200 mm (в планините на места над 2000 mm). По адриатическото крайбрежие климатът е субтропичен, средиземноморски.

Води


Територията на Словения попада в три водосборни басейна. По голямата част от нея принадлежи към Черноморския водосборен басейн. Тук протичат горните течения на десните притоци на Дунав – реките Сава (река) и Драва и левият ѝ приток Мура. Западните райони на страната принадлежат към Адриатическия водосборен басейн, като най-голяма река е Соча (Изонцо) с левите си притоци Идрийца и Випава. Южните части, в района на платото Карст са заети от безотточни области, в които протичат реките Река, Пивка и др. В Алпите са разположени няколко ледникови (Блед и др.) езера, а в безотточните райони – карстови езера.

Почви

В страната преобладават кафявите горски почви, а в долините и около реките алувиално-ливадни почви.

Растителност

Горите заемат около 45% от територията на Словения. В страната има около 3200 вида растения, от тях 66 вида са ендемични, а 330 вида са включени в списъка на застрашените. Горите са разположени предимно в планинските райони. По ниските части на склоновете (до височина от около 600 m н.м) са разположени дъбово-габърови гори с примеси от явор и липа, от 600 до 1800 m н.м са разположени буково-елови гори, а над 1800 метра н.м се срещат субалпийски и алпийски ливади. Платото Карст е покрито с оскъдна степна растителност, а по адриатическото крайбрежие виреят средиземноморски храстови формации.

Защитени територии


Общата площ на защитените територии в Словения е 140 400 хектара, това е около 8 % от територията на страната. Най-известния национален парк в Словения е Триглав.

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Словения