Български Националистически Форумъ

Имам една много любима и простичка литовска салата - съдържа варено цвекло, кисели краставички, грах и майонеза.

Литовските въоръжени сили (на литовски: Lietuvos ginkluotosios pajėgos) отговарят за отбраната на суверенитета и териториалната цялост на Република Литва.

Редовният личен състав включва 15 839 офицери, подофицери, войници, моряци и цивилни служители. Наборната военна служба е отменена със закон през септември 2008 г., но изострената обстановка в Европа около анексията на Крим от страна на Руската федерация и подкрепата ѝ за сепаратистките организации в Източна Украйна и засилената активност на етническите руснаци в балтийските републики довеждат до възстановяването ѝ през 2015 г.

Литва е възприела скандинавския модел на „Тотална отбрана“, разчитащ освен на наборна военна служба и на подготовка на всички сфери на обществото за отбрана. Организационно въоръжените сили включват сухопътни войски, военновъздушни сили и военноморски сили) и подразделения на централно подчинение (сили за специални операции, военна полиция и т.н.). До 2004 г. съществуват и Доброволни сили за национална отбрана (Krašto apsaugos savanorių pajėgos) като национална гвардия. Тогава те са включени в състава на сухопътните войски като резервен компонент.

Страната разполага и с военизирана гранична стража (Valstybės sienos apsaugos tarnyba). Тя е организирана като жандармерия (с военни звания, обучена като лека пехота, със своя собствена авиация и морски подразделения), в състав от около 4800 служители е и при обща военна мобилизация се преподчинява от Министерство на вътрешните работи на Министерството на националната отбрана. Освен граничната охрана основно на външната за шенгенското пространство граница с Русия и Беларус, граничната стража отговаря за администрирането на пребиваващите в страната чужди граждани, ВИП-охраната на висши държавни длъжностни лица и служители, правителствените комуникации и охраната на стратегически обекти като АЕЦ „Игналина“.

Ранно средновековие

Литовците произхождат от етническата група на балтите – индоевропейски народи, считани за най-близки до славяните. Относителната им изолираност от западните и южните части на континента, където протичат интензивни процеси на културен и търговски обмен, политика и военни конфликти способстват дълго време балтийските племена да запазят своите езически вярвания. Когато към XII, XIII век характерните разпокъсаност и хронични локални военни конфликти на континента стават катализатор за формирането на сравнително стабилни и силни държави като Германия, Полша, Киевска Рус, покръстването на езичниците и спасяването на безсмъртните им души в името на Христа става претекст за военните походи за покоряването им, организирани от съседните на тези племена държави, но така също и от католически монашеско-рицарски ордени като тези на Ливонския и Ордена на мечоносците, загубили голяма част от влиянието си в Кръстоносните походи за отвоюване на Светите земи. По-голямата част от балтийските племена са покорени и асимилирани от кръстоносните ордени и стават предците на „балтийските германци“. Попадналите под властта на шведите угро-фински племена в района на Финския и Рижкия залив са преците на днешните естонци, а съпротивлявалите се най-дълго на германските рицари балтийски племена стават основата на етногенезиса на днешните литовци и латвийци. Литовците водят борбата против кръстоносната и руската инвазия в променлив успех. Като особено влиятелна се очертава владетелската династия на Гедимините.

В съюз с Полша


Дълго време литовците запазват езическите си вярвания, но земите им стават обект на католически и православни мисионери, които заедно със своята религия стават проводник и на политически влияния. След като си дава сметка, че вече е невъзможно литовците да стоят настрана, изолирани от останалата част от континента, великият литовски княз Йогайла приема католицизма, жени се за 11-годишната полска кралица Ядвига през 1386 г. и поставя началото на полската Ягелонска династия (наименованието произлиза от собственото му име), както и на обвързването на Полша и Литва. Обединяването на двете държави е поставено на формална основа век и половина по-късно с Люблинската уния от 1569 г. Полша и Литва са обединени в персонална уния, по силата на която полският крал е и велик литовски княз. Формално Литва към момента е една от най-големите държави в Европа, покривайки територии от Балтийско до Черно море, но това е по-скоро резултат от стечение на обстоятелствата. В политическия вакуум, настъпил в Източна Европа с монголското нашествие, разгрома на Киевска Рус и покоряването на множество руски княжества от монголците, много местни водачи приемат номиналния сюзеренитет на литовските велики князе. Тя няма човешките и финансови ресурси да запази и развие властта си. По тази причина водеща в съюза става Полша. Двете части на общата държава Жечпосполита запазват свои собствени аристокрации (макар те да се сродяват и на практика сливат в една), владетелски дворове, правителства, сеймове и армии. Коронната (полската) и литовската войски са предвождани от велик и полеви хетман всяка.

Подобно на друга дуалистична държава, възникнала в Европа по-късно – Австро-Унгария, отношенията между поляците и литовците също не са хармонични и безпроблемни, освен всички други причини и поради напредването на калвинизма в литовските земи, покровителстван от едни от най-могъщите литовски аристократични фамилии като Радзвил например. Но двете държави запазват съюза помежду си и фактически преживяват заедно дълъг период на политически, икономически и военен упадък, завършил със заличаването на Жечпосполита от политическата карта на Европа през 1795 г. в резултат на дележите на Жечпосполита.

В границите на Руската империя
Територията на днешна Литва попада в рамките на Руската империя (с малки изключения към Прусия). Усилията на поляците за културна асимилация на литовците („полонизация“) са заменени с подобни усилия от страна на руснаците („русификация“). Тъй като в културно и религиозно отношение руснаците и литовците са доста различни първоначално Петербург проявява политика на търпимост и дори поощрение на литовските особености и традиции. Но литовците се включват активно в организираните от поляците Ноемврийско въстание от 1830 – 31 г. и Януарско въстание от 1863 – 64 г. и след потушаванията им следват репресии.


По времето, когато литовските земи са част от Руската империя, те са гранична зона с Източна Прусия, влизаща в състава на Германската империя. Това налага разполагането на силен гарнизон на нейна територия и Каунаската крепост е най-голямото фортификационно съоръжение на територията на цялата Руска империя. По време на Първата световна война литовските земи са част от Русия. През 1914 г. военните действия на Източния фронт протичат на територията на Полша и Галиция. През 1915 г. обаче руските позиции са пробити от генерал Макензен в Галиция по време на Горлицко-тарновската операция (започнала на 1 май) и царската армия отстъпва дълбоко в своята територия от юни до септември. На 19 септември германските войски навлизат в изоставения от руските части Вилнюс. Окупираните руски територии са включени в административното формирование Окръг на главнокомандващия в Изтока (на немски: Gebiet des Oberbefehlshabers Ost, съкратено Ober-Ost), заедно с латвийски, полски и беларуски области. С оглед на хаоса, в който изпада Русия под властта на Временното правителство и все по-ясно очертаващия се разгром, към койгто върви Германската империя, видни литовски лидери се събират между 18 и 22 септември 1917 г. на Вилнюската конференция (Vilniaus konferencija), за да решат бъдещето на родината си. От самото начало посоката, в която тръгват обсъжданията, литовска държава, формирана на демократични принципи и на литовското културно-етническо самосъзнание, отделна от Русия, Германия и Полша. В края на конференцията съставът ѝ избира двадесетчленен Литовски съвет (Lietuvos Taryba), изпълнителен орган, който да работи за изпълнението на приетата програма, за преговори с германците, руснаците и страните от Антантата и за организирането на избори за Учредително събрание. Още на първото заседание Съветът избира за свой председател Антанас Сметона, лидер, който ще стане главното действащо лице в политическия живот на страната до анексирането ѝ от Съветския съюз.

Независима Литва

На 16 февруари 1918 г. Литовският съвет излиза с прокламацията на независима литовска държава. По силата на подписания на 3 март 1918 г. Брест-Литовски мирен договор между Централните сили и Руска съветска федеративна социалистическа република Съветска Русия като наследник на Руската империя се отказва от всякакви претенции върху естонските, латвийските и литовските земи, които влизат в германската сфера на интереси. На 23 март Германската империя признава формално Литва като независима държава, но все още окупирала литовските земи, тя възпрепятства формирането на държавни органи, нястоявайки новата държава да бъде монархия, начело с представител на пруската династия на Хоенцолерните, за предпочитане самият кайзер, обвързвайки евентуално Литовско кралство в персонална уния с Германската империя. В знак на компромис Съветът отправя на 4 юни покана към княз Вилхелм фон Урах, граф на Вюртемберг, II. херцог на Урах (Fürst Wilhelm von Urach, Graf von Württemberg, 2. Herzog von Urach) и след като приема е коронясан за Крал на Литва на 11 юли 1918 г. под името Миндаугас II., без да присъства. С оглед на неминуемия разгром на Германия във Войната, на 2 ноември Съветът отменя своето решение и приема временна конституция. На 11 ноември 1918 г. Германската империя подписва Компиенското примирие, слагащо де-факто края на военните действия по време на Първата световна война. По силата на примирието германската армия трябва да се изтегли от окупираните земи. Използвайки това като основание за реванш за Брест-Литовския мирен договор, Съветска Русия започва бойни действия с цел да си възвърне отстъпените по силата на договора зеи на Руската империя.


Първият акт за формирането на литовска армия е указ на Привременния съвет, издаден на 23 ноември 1918 г. Тъй като руската армия не формира национални подразделения, литовците трябва да изградят своите въоръжени сили от нулата, в условията на световна война, продоволствена криза и остър недостиг на въоръжение, боеприпаси и оборудване, не на последно място и липса на подготвени кадри. На 20 декември членовете на Съвета Антанас Сметона и Аугустинас Волдемарас заминават на посещение в Германия в опит да получат съдействие. То пристига първоначално в края на годината под формата на 100 милиона златни марки военни репарации. Уговорено е поетапното изтегляне на германската армия от литовските земи, както и организационното изграждане от германски офицери на литовската войска. Заминаването на двамата най-изтъкнати литовски политически лидери предизвиква управленска криза с формиране на ново правителство, което в началото на 1919 г. отправя прокламация към литовците да се присъединят към формиращата се войска в защита на възроденото им отечество. Обявени са и привилегии за откликналите, като получаване на земя. На до края на януари 1919 г. първите 400 германски доброволци пристигат в Литва и са базирани в Алитус, Йонава, Кедайнией и Каунас, поставяйки началот на 46-а Саксонска доброволна дивизия. На 5 март започва мобилизация на литовските мъже, родени между 1897 и 1899 г. и в края на лятото литовската войска наброява 8000 души.

Войни за независимост

Литовската държава води няколко военни конфликта още преди да е формално международно призната. В края на 1918 г. болшевиките нахлуват на литовска територия, за да изнесат своята Световна социалистическа революция. На 8 декември във Вилнюс е образувано Привременно революционно правителство от членове на литовските комунисти с председател Винцас Мицкевичюс-Капсукас. Литовският съвет на свой ред декларира контрола си над града, както и комитет н аполското население и така и трите враждуващи фракции на практика съществуват по едно и също време, без да предприемат актове на насилие помежду си, тъй като германските войски, макар и изгубили Първата световна война не се изтеглят от Литва преди 31 декември 1918 г., както е уговорено по клаузите на примирието. Противно на настояванията на временното литовско правителство германската армия предава управлението на Вилнюс на комитет от местното полско население на 1 януари 1919 г., но набързо организираните полски милиции се доказват напълно неподготвени за отбраната на града и го губят на 5 януари от настъпващата Червена армия, която в кратък срок овладява 2/3 от литовските земи и продължава настъплението си към Полша. На 1 януари в Шяуляй местни литовски комунисти организират Самогитски полк с численост от около 1000 души и завземат властта в града. На 5 януари Червената армия овладява Вилнюс и продължава настъплението си на запад. Пред болшевиките се изправят набърно организирани литовски и полски милиции (нна генерал Владислав Вейтко) от редовете на местното население, но те успяват само малко да забавят тяхното настъпление. На 15 януари Червената армия се съединява със Самогитския полк в Шяуляй. На 18 януари болшевиките подписват примирие с предимно германско населения Каунас и го заобикаля.

Балтийските германци, организирани в Балтийския ландвер (предшественик на Freikorps опълченията, изправили се впоследствие в самата германия срещу напредването на германските комунисти) под командването на генерал Рюдигер фон дер Голц заема позиции по линията Хродна – Кайшядорис – Каунас и оказва подкрепа на литовските войски на генерал Йонас Варякоис срещу болшевишкото настапление по направлението на Кедайниай. На 8 февруари литовската войска дава първата си бойна загуба – Повилас Ликшис. На 10 февруари литовско-германските сили обръщат Червената армия в отстъпление. Отпорът им срива морала на червените сили и много от бойците им започват да дезертират. В края на февруари литовския комунистически Самогитски полк е разбит от германците с активната подкрепа на литовската войска. На същия ден е провъзгласена Литовско-беларуската съветска социалистическа република. В края на март след поредица от претърпени поражения с тежки загуби червеноармейците в Паневежис и Купишкис се вдигат на бунт срещу своите ръководители и от Латвия спешно е прехвърлена дивизия, която да потуши. Но тези събития предизвикват загубата на Паневежис за червените. Литовските войскови части влизат в града на 26 март, но го губят на свой ред на 4 април. През април литовските сили предприемат генерално настъпление през Жанслиай и Виевис по посока на столицата Вилнюс, но то е спряно на 8 април. Полската армия, на свой ред действаща самостоятелно го превзема на 19-и и отхвърля левия фланг на Червената армия отвъд река Нерис. Загубата на оперативната инициатива от страна на болшевиките позволява на литовските войски да прехвърлят подразделения в североизточната част на страната и на 3 май литовският Отделен паневежки доброволчески полк заедно с 18-и Полк на саксонските (германски) доброволци овладяват редица населени места. В края на месеца литовските сили са кардинално реорганизирани и с увеличен състав посредством мобилизацията, подготвени за генерално сражение с червеноармейците. Новоназначеният Началник-щаб генерал Силвестрас Жукаускас разработва план за концентрация на литовските сили в две основни зони. Група Вилкмерге е организирана в района на Укмерге – Утена – Зарасай, а Група Паневежис е организирана в района на Кедайниай – Паневежис – Рокишкис, всяка с бригадна структура. На 17 май оперативните планове са приложени в действие и са превзети градовете Куркляй, Аникшчияй, Скиемонис и Аланта. На 2 юни е превзет Утена. На 19 май Група Паневежис превзема Паневежис и Рагува. Двете групи продължават общото настъпление. Германските части воюват в Литва до 31 май 1919 г. На 10 юни литовските войски се съединяват с латвийските партизани (Зелена гвардия), настъпила на латвийска територия срещу болшевиките и ги снабдяват с амуниции. На 12 юли 1920 г. е подписан мирен договор между литовското правителство и РСФСР, която признава независимостта на Литва и претенциите ѝ по отношение на Вилнюския регион. Полша отказва да приеме това решение и на свой ред поддържа претенциите си за града и околността. Макар Литва да подписва мирен договор с Болшевишка Русия, литовските комунисти все още са много силни и РСФСР продължава неофициално да им оказва подкрепа. Победата на Полша над Червената армия е факторът, спасил Литва от попадането под съветска власт.

 
През юли 1919 г. от Латвия на литовска територия нахлуват организираните от германците руски сили на Павел Бермонд-Авалов. Те включват основно руски военнопленници, освободени и въоръжени от германците при условие, че се сражават в болшевиките, но също така и балтийски германци от Свободния корпус (Freikorps), организиран след разгрома на Германия в ПСВ. Официално силите са организирани, за да подпомогнат борбата на барон Колчак, но в действителност идеята е да запазят контрол върху земите, придобити от Германия в хода на войната, заобикаляйки условията на примирието. Първоначално действат основно в Латвия, но през юни 1919 г. преминават на литовска територия и превземат градчето Куршенай от болшевиките. Към момента самите литовци са ангажирани в боеве с болшевиките и могат само да отправят официален дипломатически протест до латвийското правителство. До началото на октомври значителна част на Самогития (Западна Литва) е под контрола на бермонтските сили., включително главните градове на областта Шяуляй, Биржай и Радвилишкис. След установяването на контрола си обаче те въвеждат открита великоруска политика, руският език става официален за властта, рекетират и ограбват населението, което се вижда принудено да организира отпор с набързо събрани милиции. Литовските войски влизат в сражение с частите на Бермонт и на 21 и 22 октомври им нанасят поражение край Радвилишкис, пленявайки големи количества оръжие, включително 30 самолета и 10 оръдия. Френският генерал Анри Нисел, официален представител на Антантата се намесва, тъй като и двете воюващи страни действат с неин мандат. Той съблюдава оттеглянето на германците от окупираните земи. Литовската войска следва непосредствено бермонтските сили без да влиза в бой с тях, за да се увери, че не отдават на плячкосване при отстъплението си. На 15 декември и последните техни войници напускат литовската територия.


По едно и също време болшевиките воюват с всички свои нововъзникнали западни съседи. Полско-съветската и Литовско-съветската война текат паралелно. На 21 април 1919 г., в резултат на своето контранастъпление поляците овладяват Вилнюс от червеноармейците и това предизвиква остър полско-литовски конфликт. От една страна полският лидер Юзеф Пилсудски разчита на съюз с литовците, възстановявайки Полско-литовската Жечпосполита. От друга литовските градове и особено Вилнюс са дом на значително население от етнически поляци и Полша предявява претенции върху тях. Така от два отделни военни конфликта (на поляците и на литовците против съветската власт) се преминава в един общ сложен конфликт на всеки срещу всеки. Литовското Учредително събрание е избрано през април 1920 г., свикано на сесия през май и изготвя конституция. Всичко това става в условията на военен конфликт както с болшевиките, така и с поляците. Първоначално литовското временно правителство си сътрудничи с поляците срещу болшевиките, но впоследствие обявява неутралитет по оношение на конфликта и на 26 април литовски части открито влизат в бой с поляците. Започват преговори в Каунас за нормализиране на отношенията, но те се оказват неуспешни, а литовците разчитат на помощта на Антантата за подчинение на Полша. На 18 юни Антантата прокарва разделителна линия между поляците и литовците, но никоя от двете страни не е доволна от нея. На 18 юли е прокарана нова линия, но нито поляците, нито литовците са съгласни и с нея. Според всяка от двете Вилнюс остава в рамките на Полша. Освен успешни военни действия на поляците срещу литовците, Полската военна организация (Polska Organizacja Wojskowa) подготвя и опит за преврат срещу литовското правителство (временно преместило се в Каунас поради полската окупация на Вилнюс). До края на август 1919 г. литовската войска, водена от генерал Силвестрас Жукаускас изтласква Червената армия от литовските земи и това ѝ дава възможност за по-активни действия срещу руските белогвардейци, нахлули от Латвия. Те ангажират действията на литовската армия до края на 1919 г.


През юни 1920 г. Червената армия превзема Вилнюс, но при отстъплението си след загубата на Битката край Висла (генералното сражение на Полско-съветската война край Варшава) тя предава града обратно на литовците според мирния договор от 12 юли. На 14 юли Червената армия превзема Вилнюс за втори път от поляците и го предава на Литва на 26 август, след като е сключила мирен договор с нея два дни по-рано, в който признава претенциите ѝ за Вилнюс. Тъй като съветско-литовският мирен договор и литовската скрита подкрепа за Червената армия (пропуска я през територията си) изостря максимално полско-литовските отношения, за да се намали напрежението и да се избегне подновяване на полско-литовската война, е подписано Споразумението от Сувалки на 7 октомври 1920 г. Според него Сувалският регион остава полски, а Вилнюският регион – литовски. То така и не влиза в сила, защото Юзеф Пилсудски оркестрира „бунт“ на полски войскови части под командването на генерал Луцян Желиговски, които на следващия ден окупират Вилнюс „по собствена инициатива“ (след години полският лидер Юзеф Пилсудски признава, че са действали по негови заповеди). Отпорът на литовците е слаб и впоследствие организирана тяхна контраатака е спряна от военната комисия на Обществото на народите (ОН), за да бъде проведен международен арбитраж. С Вилнюс под полски контрол правителството на Литва се премества в Каунас като временна столица. „Бунтовните“ полски войски основават „Република Централна Литва“ на 12 октомври 1920 г. През 1922 г. е проведен референдум, бойкотиран от повечето етнически групи. Така с гласовете основно на литовските поляци тя е включена в състава на Полша на 24 март 1922 г. Столицата на Литва според Конституцията ѝ продължава да е Вилнюс, но стауквото с града и околността под полски контрол е признато от Обществото на народите (Вилно и Виленското войводство на Полската република). Двете държави са открито враждебни по въпроса и едва полски ултиматум през 1938 г. пред лицето на съветската заплаха принуждава Литва да установи дипломатически отношения с Варшава, признавайки контрола ѝ върху литовските територии.

Държавно утвърждаване и диктатура

Правителствата на Антантата (основно Великобритания, Франция и САЩ) се стремят да бъдат арбитър във възникналите конфликти в региона (между Полша и Чехословакия, между Полша и Литва...) но същевременно разчитат Полша като най-голяма страна да бъде основен възпиращ фактор пред съветската експанзия (особено след като РСФСР разгромява и анексира независимата украинска държава). Така на практика, изправена пред кухи дипломатически протестни ноти Полша получава „карт бланш“ за действията си, а и етническите поляци са неоспоримо мнозинство във Вилнюс и спорно в околността. Литовците отправят и нереални претенции за Сувалки и неговата околност, където живее компактна маса от литовци, но тя е малцинство. Полша е фаворитът на Антантата, а Литва дори официално не е призната като независима държава (първа това прави Съветска Русия с мирния договор от юли 1920 г.). Силите от Антантата разчитат да възстановят Русия от хватката на левите радикали на възможно най-голяма територия от земите на империята (с някои обективни изключения като Финландия и полските земи) и така, за да не се антагоизират с Полша и белогвардейците, поставят в дипломатическа изолация временните литовски власти. Държавите от Антантата ги признават едва през 1922 г. В началото на 1923 г. се развиват подобни събития, но организирани от литовците в населената предимно с германци Мемелска област около Клайпеда. От 10 до 15 януари протича Клайпедският бунт. Възползвайки се от Рурската криза (окупацията на Рурската област от френски и белгийски войски) Литва присъединява Мемелската област през май 1924 г. По-късно в края на 30-те години Адолф Хитлер ще окаже силен дипломачески натиск със заплаха за военна интервенция и ще принуди Литва да върне Мемелска област обратно в границите на германска Източна Прусия.

През декември 1926 г. е проведен военен преврат в Литва, подкрепен от консервативните десни политически сили и християн-демократите. Антанас Сметона става неотменен авторитарен лидер („Ерата Сметона“) чак до анексирането на Литва от Съветския съюз през юни 1940 г. През март 1938 г. в разгара на европейската дипломатическа криза около Аншлуса (анексирането на Австрия в рамките на Третия райх в остро нарушение на Версайския мирен договор) Полша притиска Литва да установи дипломатически отношения с нея (в знак на протест срещу анексирането на Вилнюската област от Полша Литва отказва всякакви контакти), заплашвайки я в случай на неподчинение с военна интервенция. Попаднала отново в дипломатическа изолация Литва се съгласява, а впоследствие става ясно, че германските войски в Източна Прусия са били поставени в бойна готовност в случай на полско-литовски конфликт да окупират не само Мемелска област, но и голяма част от литовската територия. Нацистката партия на литовските германци печели местните избори в Клайпеда в началото на 1939 г. и това подава сигнал към Берлин, който само пет дни след нахлуването си в Чехословакия отправя ултиматум към Литва на 20 март за безусловното предаване на Клайпедска (или както я наричат германците Мемелска) област на Третия райх. Литовското правителство, изправено без подкрепа пред смазващата германска военна мощ отново е принудено да отстъпи. Йоахим фон Рибентроп и Вячеслав Молотов се договораят за сфери на германско и съветско влияние в Европа и трите прибалтийски републики попадат в съветското пространство.

До включването на Литва в състава на Съветския съюз Литовската войска включва:

Министерство на отбраната, включващо Генерален щаб
Сухопътни войски
3 пехотни дивизии с
9 пехотни, 3 кавалерийски (както конница, така и малобройни танкови подразделения) и 4 артилерийски полка, 5 моторизирани зенитни роти, инженерни и тилови подразделения
Военна авиация с
Изтребителна, Бомбардировъчна, Разузнавателна и Учебна авиогрупи, инженерни и тилови подразделения
Военноморска служба с
патрулния кораб „Президент Сметона“ и тилови подразделения

В резултат на германско-съветския пакт и разделянето на Източна Европа на сфери на влияние, Съветският съюз оказва силен натиск върху прибалтийските републики и пред проявената германско-съветска агресия, смазала Полша, те се поддават. На 10 октомври 1939 г. е подписан литовско-съветски Договор за взаимопомощ и предава на Литва Вилнюска област в замяна на разквартируването на 20 000 съветски военни на литовска територия. Ясен показател за смесените чувства на литовците става изразът „Вилнюс е наш, Литва – руска.“ („Vilnius – mūsų, Lietuva – rusų“). Финландия не се поддава на този натиск и това предизвиква Зимната война. Когато тя приключва през пролетта на 1940 г. съветското правителство започва нова политическа атака срещу прибалтийските републики с настояването властта във Вилнюс, Рига и Талин да бъде предадена на местните комунисти и отпадане на договорените ограничения за числеността на съветските военни контингенти на тяхна територия. Безпомощна да се противопостави, Литва приема условията. Президентът Сметона бяга в чужбина и незабавно 150 000 съветски военни нахлуват в страната.

В състава на СССР

Контролираният от комунистите Народен сейм (парламентът) решава на 21 юли Литва да се присъедини към СССР като Литовска съветска социалистическа република. На 3 август 1940 г. Върховният съвет на СССР ратифицира молбата и така Литва става част от Съветския съюз. Непосредтсвено преди нахлуването на Вермахта започва пълномащабна кампания за съветизацията на Литва – голяма част от интелигенцията и на практика всички по-заможни селяни и градската буржоазия са обявени за кулаци и врагове на народа и много от тях са интернирани от органите на съветската НКВД.

В ранните часове на 22 юни 1941 г. започва „Операция Барбароса“, нахлуването на хитлеристкия Трети райх в Съветския съюз. От самото начало бойните действия се водят в непосредствена близост до литовските земи – генералното сражение край Сувалки, обсадата на Брестката крепост... Литва е овладяна от германските войски в рамките на седмица. Съветските части отстъпват, като в хода на изтеглянето специалните органи избиват между 1000 и 1500 литовци без съд и присъда. Германците са посрещнати като освободители от литовското население, загубило своята политическа независимост само преди година. Още повече, че съветските репресии срещу населението предизвикват възникването на антисъветско литовско партизанско движение и избухването на Юнското въстание от 1941 г. (22 до 29 юни). Въстанието е потушено със смазващото числено превъзходство, но то дава на съветските власти да разберат, че населението е крайно негативно настроено относно включването на Литва в състава на СССР и до голяма степен мотивира бързото им изтегляне от територията на страната. Литовският активистки фронт (Lietuvos Aktyvistų Frontas), организирал въстанието се опитва да влезе в официални преговори с германските окупационни власти, но те не довеждат до положителен резултат, тъй като германците отказват да признаят независима литовска държава. Фронтът счита Третия райх за окупатор също както Съветския съюз. Организацията е обявена за престъпна, а водачите ѝ хвърлени в концентрационни лагери. По-късно, след като Литва отново е окупирана от Съветската армия, той се трансформира в Съюз на литовските борци за свобода (Lietuvos laisvės kovos sąjūdis, чиито членове са по-добре познати като „литовските горски братя“) и води антисъветска партизанска война със затихваща сила до средата на 50-те години. Литовските земи са включени в германската окупационна зона Имперски комисариат Източна земя (или Остланд, Reichskommissariat Ostland (RKO), подобно на името на германската окупационна зона от Първата световна война). Той включва Естония, Латвия, Литва и Беларус.

Oт една страна литовците в огромното си мнозинство ненавиждат съветската власт, от друга твърдата германска политика бързо ги отблъсква и те предприемат пасивна съпротива на германската окупация, постепенно прераснала в организирана борба с нея (през 1943 г. е създаден Върховният комитет за освобождението на Литва, Vyriausiasis Lietuvos išlaisvinimo komitetas, борещ се както със съветските, така и с хитлеристките власти). Комунистическите партизани, действащи на територията на Литва срещу Вермахта и СС са основно руснаци, беларуси и евреи. Литовските партизани се борят както против германците, така и против комунистическите партизани и извършват нападения срещу полското население на Литва. Съветската власт над Литва е възстановена през лятото на 1944 г., а Върховният комитет бяга в емиграция. Той се опитва да убеди западните съюзници да не признават съветския контрол над страната, но тъй като са обвързани с СССР, САЩ и Великобритания не желаят да изострят отношенията си със Съюза.

След края на Втората световна война територията на Литовската ССР влиза в състава на Прибалтийския военен окръг, формиран на 9 юни 1945 г. на базата на щаба на 1-ви Прибалтийски фронт на Съветската армия.

След като новосъздадената опозиционна партия Движение за реформа на Литва (Lietuvos Persitvarkymo Sąjūdis), ръководена от Витаутас Ландсбергис печели изборите в началото на 1990 г., Върховният съвет на Литовската съветска социалистическа република излиза с прокламация за възстановяването на Литовската държава на 11 март. Така Литва първа от всички съветски републики заявява совето отделяне от Съветския съюз. Висшето съветско ръководство настоява декларацията да бъде отменена и предприема наказателни мерки срещу отцепилата се съветска република (първоначално икономически). Подразделения на Съветската армия са използвани за завземането на няколко сгради, но това направено по-скоро като политическо послание и Москва се въздържа от насилие поне до началото на 1991 г. Между 11 и 13 януари 1991 г. Москва предприема твърди мерки срещу бунтовната република, катализирани от протеста на граждани, подкрепящи оставането в рамките на Съветския съюз и обединени в движението „Единство“. От Русия в Литва са прехвърлени допълнителни части на Съветската армия и централния апарат на КГБ, включително елитната антитерористична група А. Подчинените на съветското правителство подразделения на армията, КГБ и МВД вземат под своя контрол държавни учреждения и военни и милиционерски казарми на подразделения, верни на сепаратиската власт във Вилнюс и други големи литовски градове. Най-емблематично става щурмуването на Вилнюската телевизионна кула. Действията на Михаил Горбачов спрямо литовското правителство, обявило отделянето си от СССР стават политическа арена и за вътрешнополитическите процеси в самата Русия и са осъдени от висши и районни съвети в Москва, Ленинград, Киев, Минск и други. От литовска страна загиват 15 души, ранени са 702. От съветска страна има една жертва (войник от КГБ) в резултат на приятелски огън. Действията на Москва и марионетния ѝ Комитет за национално спасение на Литовската ССР се оказват политически провал, както в Литва, така и в Съветския съюз, а и в международен план и до голяма степен предрешават изтеглянето на СССР от прибалтийските републики и тяхната независимост. На националния референдум относно съдбата на Литва, проведен на 9 февруари 1991 г. участие вземат 76% от имащите право на глас и от тях над 90% поддържат отделянето на Литва от СССР. Проваленият Августовски пуч от 1991 г., когато войскови подразделения, верни на превратаджиите, превземат няколко учреждения във Вилнюс е последният случай на военни действия на територията на Литва. Това само предизвиква широкото международно признаване на независимостта на Литва, литовското правителство обявява КПСС за незаконна организация и конфискува имуществото ѝ на територията на страната, а Литва официално е приета за член на ООН на 17 септември 1991 г.
 

 
Сухопътни войски


От отделянето си от Съветския съюз дълго време сухопътните войски на Литва са съставени от една-единствена бригада – „Железен вълк“. Тъй като Съветската армия взема цялото си въоръжение и оборудване при изтеглянето си от балтийските страни от формирането си съвременните литовски СВ страдат от остър недостиг на оръжейни системи и техника. Тъй като от възстановяването на суверенитета на страната е взет твърд про-европейски политически курс, Съединените щати, Полша, Германия, Финландия и скандинавските държави оказват военна помощ, основно дарявайки стари образци въоръжение и превозни средства. Така постепенно се преодолява липсата на техника, но остава належащ проблемът с морално остарелите образци, които попълват състава. От началото на XXI век икономическият растеж и повишените приходи в бюджета позволяват Литва да започне да прави скромни покупки на съвременни оръжейни и логистични системи. Този процес получава сериозен тласък покрай нарасналото напрежение между Северноатлантическия алианс и Русия и за пръв път през 2015 г. страната прави поръчка (сравнително голяма за нейните мащаби) за германско-нидерландски тежки колесни бойни машини GTK Boxer. На дневен ред е решението за закупуване на модерни артилерийски системи, както и танкове, с които армията не разполага. Насищането на сухопътните войски с авто- и бронирана техника позволява съответно развръщането на моторизираната бригада „Железен вълк“, трансформирането ѝ в механизирана бригада, а от 1 януари 2016 г. добавянето към нея и на новосформираната моторизирана бригада „Жемайтия“. През 2016 г. и 2017 г. предстои окомплектоването на двете бригади с пълния комплект бойни подразделения, подразделения за бойна и тилова поддръжка. С включването на Доброволните сили за национална отбрана като резервен компонент на армията, сухопътните войски разполагат с три бригади. Персоналът на граничната полиция не е официално част от отбранителната система, но би помогнал на армията, в случай на нахлуване.

Военновъздушни сили


Военновъздушните сили са авиационният компонент на Литовските въоръжени сили. Тъй като не разполагат с бойни самолети основният обем от тяхната работа е свързан с въздушен транспорт и въздушно търсене и спасяване. Трите балтийски републики са включени в натовската операция за наблюдение и охрана на въздушното им пространство от изтребители на други страни членки на Съюза, които са базирани в литовската авиобаза Шауляй. Военновъздушните сили също страдат от недостиг на техника още от формирането си и Литва предприема мерки за придобиването ѝ от други страни от бившия Съветски съюз и от цивилни източници (като авиоклубове). Така придобитата техника е с ниски тактико-технически характеристики и включва основно реактивни (L-39C/ZA) и витлови (Як-52) учебни самолети, леки транспортни турбовитлови (L-410UVP) и бутални (Ан-2) самолети, както и газотурбинни вертолети Ми-2 и Ми-8. Поддръжката на тази стара и амортизирана техника става все по-трудно и скъпо за младата въздушна армия и голяма част от този авиопарк е изведена от експлоатация с малки бройки за замяната ѝ. Закупени са по три бройки модерни военнотранспортни самолети Alenia C-27J Spartan, спасителни вертолети Eurocopter AS365N3+ и цивилни учебни бутални вертолети Robinson R22. Противовъздушният батальон е въоръжен с шведски ПЗРК RBS-70, 40-mm автоматични зенитни оръдия Bofors L/70 и радари Ericsson Giraffe.

Военноморски сили


Също както сухопътните войски и военновъздушните сили, и военноморските сили на Литва страдат още от формирането си от недостиг на кораби. Формирани са през 1990 г. само с няколко малки катера. Първите по-сериозни кораби пристигат на 29 октомври 1992 г. в лицето на два МПК проект 1124 (малък противолодъчен кораб или ПЛО корвета). Тогава при подялбата на Балтийския флот с оглед на разпада на Съветския съюз Литва получава МПК-44 (бивш „Комсомолец Латвии“) и МПК-108. Литовските ВМС ги класифицират като фрегати и ги наричат F-11 „Жемайтис“ (Žemaitis) и F-12 „Аукщайтис“ (Aukštaitis). Изведени са от състава на флота в края съответно на 2008 г. и 2009 г. Впоследствие ВМС на Литва са попоълнени до днешния си състав основно с кораби втора ръка от Дания, Норвегия и Германия. Това са предимно малки патрулни кораби – катери и миночистачи.

Сили за специални операции


Следвайки тенденцията в НАТО силите за специални операции да бъдат обособени на директно оперативно подчинение на генералните щабове, Литва извежда своите от състава на сухопътните войски и ги реформира в отделно командване. Техният размер съответсва на малката численост на въоръжените сили на Литва като цяло и функциите, които изпълняват са традиционните за такъв тип подразделения – специално разузнаване, директни действия и неконвенционални действия в подкрепа на основните видове въоръжени сили. Основно включват команден елемент за специални операции, Службата със специално назначение (най-елитното подразделение в състава на ЛВС), Подводната бойна служба (натоварена със специални действия на вода и съставена от бойни плувци) и Егерския батальон „Витаутас Велики“, който осигурява огнева и оперативна поддръжка на двете служби. Специалните сили са добре въоръжени и оборудвани и редовно участват в задгранични мисии.

Международно сътрудничество

Литва е малка страна, както по своята територия и население, така и по размерите на своята икономика. Това налага сериозни ограничения на изграждането на нейните въоръжени сили и кооперацията на международно ниво е от особено значение за гарантирането на нейната сигурност. Това международно сътрудничество е организирано на три основни нива. Преди всичко Литва си сътрудничи най-тясно с другите две прибалтийски републики – Латвия и Естония. Те са изправени пред сходни проблеми във връзка със своята сигурност и освен това споделят ако не идентично, то доста сходно историческо развитие. Средното ниво на международното военно сътрудничество е регионално и включва съвместната работа със страните от Балтийския регион – скандинавските Швеция, Дания и Норвегия, северната държава Финландия, както и Полша и Германия. На политико-стратегическо ниво сътрудничеството се обославя с членството на Литва в Организацията на Североатлантическия договор (НАТО).

Може би най-важният аспект от международното военно сътрудничество е мисията по „Балтийски еър полисинг“ (Baltic Air Policing). Тъй като трите прибалтийски страни не разполагат със собствени изтребители, които да осъществяват мирновременното въздушно патрулране, визуално оповестяване и ескортиране на въздушни цели, тези функции са поети от военновъздушни контингенти от други страни-членки на организацията. Типично срокът на мисията на отделните контингенти е три месеца и те включват по 4 изтребителя, оперативен, летателен и технически персонал, базиран в литовската авиобаза Шяулйей, военната зона на международното летище Зокнйей. При изостране на оперативната обстановка едновременно операцията по балтийски еър полисинг може да бъде осъществявана от до четири контингента по четири изтребителя, базирани освен в авиобаза Шяулией, Литва, така и в авиобаза Аамари, Естония и авиобаза Малброк, Полша. Оперативен контрол на изтребителите се осъществява от оперативните командни центрове на Военните радиолокационни системи на трите прибалтийски републики са обединени в единната система BaltNet (Baltic Air Surveillance Network), която прави възможно организирането на мисията по Балтийски еър полисинг. Мисията се командва от Регионалния център за наблюдение и координация на въздушните пространства (Regional Air Spaces Surveillance Co-ordination Centre (RASSCC)) в литовския град Каунас.

Механизираната пехотна бригада „Железен вълк“ (Mechanizuotoji pėstininkų brigada „Geležinis Vilkas“) е най-боеготовото съединение на сухопътните войски и като такова осъществява основната част от международното сътрудничество на Литва по линия на бойната подготовка по суша и поетите задължения на страната по политиката на международна сигурност.

Литовско–полско–украинска бригада (LITPOLUKRBRIG, на литовски: Lietuvos-Lenkijos-Ukrainos brigada) – бригадата е формирана по линия на сътрудничеството между НАТО и Украйна. Щабът е разположен в полския град Люблин, а при задействането ѝ в операции литовският контингент се осигурява от бригадата „Железен вълк“
Балтийски батальон (BALTBAT) – батальон, формиран от роти от трите балтийски републики за участие в мисии на НАТО. Щабът на батальона е разположен край Рига, Латвия. При задействане в мисия към него на ротационен принцип се прикрепят роти от сухопътните войски на страните-участнички.
Многонационален корпус Североизток (Multinational Corps Northeast) – това е многонационален корпус на НАТО, включващ основно сухопътни контингенти от три натовски държави – полска, германска и датска дивизия. Няма постоянно прикрепени литовски подразделения, но литовски военни служат в щаба на корпуса в Старгард Шчечински в Полша и бригадата „Железен вълк“ може да бъде прикрепена оперативно към него.

Сътрудничество на ВМС: Сътрудничеството се състои основно във формираната

Балтийска военноморска ескадра (Baltic Naval Squadron (BALTRON)) – щабът ѝ е разположен в Талин, Естония. Включва по един-два миночистача от всяка прибалтийска страна и част сапьори-водолази.
Военнообразователно сътрудничество
Освен обмяната на кадри и на курсанти между трите прибалтийски републики, те поддържат заедно и

Балтийския отбранителен колеж (Baltic Defence College (BALTDEFCOL)) – разположен в Тарту, Естония, той подготвя както военни офицери, така и цивилни лица за политиката на отбрана, а също така и чуждестранни слушатели от страни членки и кандидатки за членство в НАТО.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Въоръжени_сили_на_Литва

Вѝлнюс (на литовски: Vilnius; на полски: Wilno; на беларуски: Вільня; на руски: Вильнюс; на немски: Wilna) е столицата на Литва. Административен център е на Вилнюски окръг, както и на районната Вилнюска община, без да е част от нея. Самият град е обособен в самостоятелна градска община с площ 401 км².

Разположен е при вливането на река Вилня в река Нерис. Населението му се състои предимно от литовци, но има значително полско и руско малцинство. Градът е един от финансовите центрове на Балтийските страни.

Название на града

Поради разнообразния етнически състав на населението, населявало Вилнюс през вековете, градът е получил различни названия – на руски Вильна, литовски Vilnius, беларуски Вільня, полски Wilno, иврит װילנע, латвийски Viļņa. Името на града произлиза от названието на река Вилня (литовски Vilnia).

В древните писмени източници се е наложила формата Вильня, Wilnia, Vilna. В други писмени паметници след 14 век се употребява формата Wilno, Vilno и други варианти на това название. В литовските паметници от 1600, 1653 и по-следващите години започва да се среща вариантът Vilnius.

От втората половина на 19 век и особено след потушаването на въстанието от 1863 в Литва, придобива голямо значение начинът на изписване на името на града. Формата Вильна се смятала за руска, а написано като Вильно се смятало като заявяване на полския характер на града (до към края на 1930-те години населението на града е предимно полско).

История

Вилнюс се споменава за първи път през 1323 г. в писмата на великия княз на Литва Гедиминас до германските градове. В тях той приканва германци и евреи да се заселят в столицата му. Върха в своето развитие Вилнюс достига при великия княз Сигизмунд II Август, който през 1544 г. мести палата си в града. Следват десетилетия на бърз растеж, подпомогнат и от основаването през 1579 г. на Вилнюския университет при крал Стефан Батори, който става един от най-важните културни центрове в Полско-литовската държава.

По време на Руско-полската война от 1654 – 1667 г. градът е окупиран и опожарен, а населението му е избито. Растежът на Вилнюс се прекъсва за известно време, но отново набира сили и в края на XIX век населението му достига 20 000 души, което го прави един от най-големите градове в Северна Европа.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Вилнюс



Градът представлява една барокова картина, която независимо, че има много сгради останали от социализма е уникална по отношение на своята архитектура. И трите републики- Литва, Латвия и Естония се славят с добива на кехлибар. Затова във Вилнюс няма място, което да не е свързано с тази суровина. Градът е много красив и много стар и се намира на стратегическо място, там където реките Вилия и Нерис се вливат, давайки името на селището. Най-старият университет в цяла Източна Европа, който е основан през 1579 г. се намира във Вилнюс. Оприличават го на европейския Вавилон, защото там са се говорили много езици. Имало е и голяма смесица от етноси и култури, както и доста стабилно еврейско присъствие - литовски, полски, немски, иврит и дори архаичен славянски език са били официални езици там. И в днешно време университетът е едно от най-престижните места за обучение в тази част на Европа. В периода, когато Вилнюс е част от самостоятелното литовско княжество и след това, когато става част от полско-литовското кралство, столицата се развива изключително успешно. В този период на време започва да навлиза и християнството, затова и първата църква датира още от началото на 14 в., въпреки че християнството все още не е официалната религия на страната. Има два периода, които във Вилнюс и в днешна Литва са известни като "периода на потопа". Първият път се разразява чума, а втория път е опожарен почти целия град. Като истински феникс, Вилнюс се възражда отново от пепелта и сега там има уникални места за разглеждане. Характерното за града е, че голяма част от центъра си остава в този бароков стил. Впечатляват не само сградите, но и кулинарни умения на местните. Картофите и месото са основна част от препитанието на литовците, защото колкото по- на север живее един народ, толкова по-питателна става неговата храна. Друго характерно и останало от средновековно време съоръжение е "Портата на зората". Тя е оцеляла след всички превратности на времето в бившата съветска република. Цялата стара част на Вилнюс е под егидата на ЮНЕСКО. Портата представлява арка, над която е построен параклис и там е поставена икона на Черната Мадона, която е една от малкото, изобразяващи Дева Мария без Младенеца. Иконата е в черно, от където идва и нейното наименование. Друга забележителност, която се набива на очи е Хълмът на трите кръста. Те не са запазени в оригинал, днес посетителите виждат техни реплики, но мястото е наистина свещено. Навремето всеки е занасял там кръст от различни материали. Катедралата е много интересна, а всичко е свързано с техния национален герой Гедиминас, Велик херцог на Литва и легендарен основател на Вилнюс. Литва е малка държава, лесно може да бъде обходено, но е много различна. Любопитна забележителност е островният замък в град Тракай, разположен на един остров в езерото Галве. Замъкът понякога е наричан „малкият Мариенбург“. Той представлява интересно фортификационно съоръжение. Катедралата "Св.Ана" също е исторически обект, който си струва да бъде посетен. Определят я като един от шедьоврите на литовската столица. Отличаваща се със своите приказни кули, църквата е перфектен пример за готическа архитектура и една от причините целия Стар град на Вилнюс днес да е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.Едно от любимите места на всички туристи във Вилнюс е Музеят на КГБ. Това място преди е било затвор, където са изтезавали заловените, за да изтръгнат признания и информация от тях. Атракция там са затворническите килии и уредите за мъчения на провалилите се шпиони. Музеят на КГБ доста контрастира с цялата барокова обстановка в града. Населението на Вилнюс и до ден днешен е много разнородно. Все пак над 50 % от жителите са литовци, но има доста рускоговорящи и тъй като преди време е имало връзка с Полско-литовското княжество са останали голям брой поляци. Полската съпротива играе основна роля за освобождението на Вилнюс от гермаците по време на Втората световна война, но след това лидерите й били арестувани от Червената армия и депортирани в Сибир. Вилнюс става столица на Съветска република Литва, а повечето от поляците напускат в посока Полша. След 1991 г. Литва е независима държава. Най-подходящото време за посещение на Литва и на Вилнюс е между май и юли, когато не е толкова горещо, а освен това в тази част на Европа се организират изключително много фестивали. Много характерна атракция са полетите с балони като в Кападокия.


ЖИВОТЪТ Е ПЪТУВАНЕ: ВИЛНЮС

https://www.e-tours.bg/



Вилнюс (Vilnius) е литовски град с население от над 560 000 човека. Градът се явява столица на страната. Името на града произхожда от името на река Вилния (Vilnia).

Смята се, че като град Вилнюс започва да съществува от средата на тринадесети век. Тогава е построена и първата католическа францисканска църква. Официално градът е споменат за първи път в писмени източници в началото на четиринадесети век. Тогава Вилнюс изпълнява функцията на столица на Великото херцогство на Литва. Според легендата владетелят на Литва Гедиминас (Gediminas) сънувал железен вълк, който виел на висок хълм. Както се случвало по онова време, той имал жрец, който тълкувал сънищата му и владетелят действал според неговите наставления. Гедиминас попитал за тълкуването на съня своя жрец и се оказало, че железният вълк е символ на крепостта, която трябва да бъде създадена върху хълма, за да се простира славата на Литва в целия свят.

Градът е разположен на стратегическо място, тъй като е заобиколен от гори и влажни зони, които са трудни за проникване. Това е било важно, тъй като Великото херцогство на Литва често е ставало жертва на нападения от страна на много желаещи да завладеят територията и богатствата му.


Гедиминас разширил Великото херцогство, като използвал различни методи - той постигнал целта си чрез война, стратегически съюзи и бракове.

По негово време Великого херцогство на Литва обхващало територията на днешна Украйна, част от Полша, територията на Литва и Беларус, както и части от Русия.

След смъртта на Гедиминас се разразила гражданска война. След гражданската война следват договори, които довеждат до съюз през 1569 година, когато е създадена Жечпосполита (Polish–Lithuanian Commonwealth). Владетелите на тази федерация носели титлата на Великия херцог на Литва, както и крал на Полша.

В началото на шестнадесети век били завършени градските стени, които опасвали града и през тях се минавало през девет порти. През 1544 година Сигизмунд Август (Sigismund August) премества двора си в града.


През 1579 година е основан университетът Vilnensis Societatis Iesu, който се превръща в един от най-важните научни и културни центрове на региона и най-забележителните научен център на Британската общност. По време на бързото си развитие, градът е бил отворен за емигранти от територията на Великото херцогство. По това време в града се говори на латински, иврит, полски, руски, немски, старославянски, поради което градът е сравняван с Вавилон (Babylon). През седемнадесети век периодът на разцвета на Вилнюс приключва.

Започва поредица от войни, известни като Потопа. По време на руско-полската война Вилнюс е окупиран от руските сили, ограбен е и изгорен, а населението му е избито. По време на Великата Северна Война градът е доразграбен от шведската армия. През 1710 година в града пламва епидемия от бубонна чума и загиват тридесет и пет хиляди човека. Така в началото на деветнадесети век населението на града не наброява и двадесет хиляди човека.


По време на Първата световна война Вилнюс става известен като "перлата на полската корона". Законът за независимост на Литва е обнародван през 1918 година. След немския контрол следва контрол на съветските войски. През октомври 1920 година избухва въстание, което превръща града и околностите в отделна държава с името Република Централна Литва. Две години по-късно цялата област се присъединява към Полша.

Започва нов период на икономическо развитие и през 1931 година в града живеят 195 000 човека. През 1939 година Вилнюс бил превзет от Съветския съюз. Първоначално градът бил част от Белоруската република, което довело до отваряне на беларуски училища в града. След това обаче Вилнюс отново бил върнат на Литва.


През 1940 година цяла Литва била присъединена към Съветския съюз. Над четиридесет хиляди души били арестувани и изпратени в политически лагери. През юни 1941 година Вилнюс бил превзет от германците. По време на Холокоста над деветдесет процента от населението на Литва било избито. През 1944 година Вилнюс отново бил завоюван от Съветската Армия и станал република на Съветския съюз. През 1990 година Литва се отцепила от Съветския съюз и обявила република Литва за независима. Последвали военни операции, при които били убити няколко човека и ранени няколкостотин човека.


Независимостта на Литва била призната през 1991 година. Това довело до бързия растеж на Вилнюс. Днес туристите могат да се насладят на историческия център на стария град, както и на кулата на Гедиминас и на Катедралния площад, а също на кралския дворец в града.

Сградите във Вилнюс са пример за блестяща готическа, барокова и ренесансова архитектура. Катедралата на Вилнюс и камбанарията й са една от най-големите забележителности не само на града, но и на цяла Литва. Тя е построена през 1387 година.


Музеят на геноцида се намира в сграда, която е била навремето затвор на КГБ. Туристите не отминават без внимание килиите на затворниците и помещенията, специално предназначени за провеждане на различни видове изтезания с цел извличане на ценна информация.

Портата на здрача е една от големите забележителности на града. Тя е единствената оцеляла от общо деветте порти на Вилнюс. Портата на здрача е известна с иконата на Дева Мария, която е изработена от сребро и чисто злато.

Често снимана забележителност е хълмът на трите кръста, върху който се издигат три огромни бели каменни кръста.

https://pochivka.com/

Литва е разположена в Източна Европа, на югоизточното крайбрежие на Балтийско море. Площ 65 301 km². Население на 1 май 2019 г. 2 790 472 души. Столица град Вилнюс.

Географско положение, граници, големина

Литва е държава от Източна Европа. На север граничи с Латвия (дължина на границата 456 km), на югоизток и юг – с Беларус (448 km) и на югозапад – с Полша (103 km) и Калининградска област на Русия (215 km). Обща дължина на сухоземните граници 1222 km. На запад територията ѝ се мие от водите на Балтийско море. Дължина на бреговата линия 115 km. Дължина от запад на изток 372 km, ширина от север на юг 283 km. В тези си граници заема площ от 65 301 km².

Територията на Литва, се простира между 53°54′ и 56°27′ с.ш. и между 20°57′ и 26°50′ и.д. Крайните точки на страната са следните:

• крайна северна точка – (56°27′00″ с. ш. 24°53′00″ и. д.), на левия бряг на река Немунелис, на границата с Латвия.
• крайна южна точка – (53°53′48″ с. ш. 24°21′08″ и. д.), на границата с Беларус.
• крайна западна точка – (55°16′51″ с. ш. 20°57′14″ и. д.), на западния бряг на Куршската коса на Балтийско море, на границата с Русия.
• крайна източна точка – (55°17′08″ с. ш. 26°50′08″ и. д.), на границата с Беларус.

Природа

Територията на Литва е разположена н западната част на Източноевропейската равнина, край югоизточните брегове на Балтийско море, в басейна на средното и долно течение на река Нямунас. Бреговата линия на страната е дълга 99 km, която е предимно ниска, пясъчна, с плажове и крайбрежни дюни. Морето край бреговете е с малки дълбочини. Плиткия, силно опреснен Курски залив (Куршу марес) е отделен от морето чрез тясната пясъчна Курска коса (Куршу нерия).

Релеф

За релефа на Литва е характерно редуване на ниски равнини и хълмисти възвишения, като повечето форми на релефа са с ледников произход. В западната част на страната, по протежение на тясната ивица на крайбрежието на Балтийско море, се простира наклонената към морето низина (ширина 15 – 20 km, височина до 50 m) с ниски и полегати хълмове и крайбрежни пясъчни дюни. В долното течение на река река Нямунас е разположена заблатената делтова Долнонеманска низина. Източната част на Крайморската низина постепенно преминава в Жамайтското възвишение, чиято най-висока точка е връх Мядвегалис (234 m). В централната част на Литва, от североизток към югозапад, се простира обширната Среднолитовска низина (ширина до 100 km, дредна височина 80 – 90 m), изградена от дънно-моренни и езерно-ледникови отлагания. На изток и юг, през територията на Литва преминава част от Балтийското възвишение (височина до 288 m), което на територията на страната се дели на три отделни възвишения: Аукщайско, на североизток, Дзукско – в средата и Судувско – на югозапад. За тях е характерен древноледников хълмисто-моренен депресионен релеф с присъствието ози и ками, натрупани през Валдайския ледников период. В североизточната част на страната се намира Швянчонското (Свенцянско) възвишение със същия хълмисто-моренен депресионен релеф. Югоизточно от Балтийското възвишение се простира Югоизточната равнина (средна височина 120 m) със зандров и глациофлувиален терасовиден терен, с често срещани континентални дюни. В най-югоизточната част на Литва, но също в пределите на Балтийското възвишение се намира Мядининското възвишение (част от по-обширното Ошмянско възвишение), в което се издига връх Аукщояс, 294 m (54°31′46″ с. ш. 25°38′04″ и. д.), най-високата точка на Литва. Тук релефът е хълмисто-моренен, изграден от ледникови отлагания по време на Московското заледяване, като повърхността е загладена от солифлукционни дейности, на места изрязана с древни и плитки понижения.

Климат

Климатът на Литва е преходен от морски към континентален, като последният нараства от запад на изток. Средна януарска температура за страната (-4,8 °C) и се изменя от -3 °C (в Паланга) до -6 °C (в Игналина). Средна юлска температура (17,2 °C), от 16,5 °C (в Клайпеда) до 17,6 °C (в Каунас). В столицата Вилнюс средната температура е -2,1 °C през януари и 18,1 °C през юли. Годишната сума на валежите е 630 mm. Повече валежи падат по наветрените склонове на Жамайтското възвишение (около 800 mm, във Вайнайчай – 844 mm), а най-малко – по североизточните му склонове и в северните части на Среднолитовската низина (Мацюнай 509 mm). По сезони валежите са разпределени неравномерно, като най-голямо е количеството им през август, а по крайбрежието – през октомври. Продължителността на вегетационния период (минимална денонощна температура 5 °C) е от 169 до 202 денонощия.

Води

За Литва е характерна силно развита речна мрежа, като най-гъста е в западните и централните райони. Всичките реки принадлежат към басейна на Балтийско море. Най-голямата река е Нямунас, която води началото си от Беларус и се влива в Курския залив на Балтийско море. Нейни основни притоци са: Нярис, Невежис, Дубиса, Мяркис, Миния, Шешупе. От другите реки, които не принадлежат към басейна на Нямунас са: Вента (Вянта), Муша и Немунелис, като горните им течения са на територията на Литва, а долните – в Латвия. Основното речно подхранване е грунтово (подземно), дъждовно и снежно, с янто изразено пролетно пълноводие и епизодични летни прииждания в резултат от поройни дъждове. Хидроенергийните ресурси се оценяват над 600 хил.квт. През зимата реките обикновено замръзват средно по 3 месеца. Река Нямунас е плавателна от Каунас до устието. На нея е изградено Каунаското водохранилище.

В Литва има 2830 езера, които заемат около 1,37% от територията ѝ и обща площ 880 km². Почти всички езера са с ледников произход, като най-много се намират в пределите на Балтийското възвишение. Най-голямото езеро е Друкшяй (Дрисвяти), на границата с Беларус (44,5 km²) и принадлежи към басейна на река Западна Двина. Най-дълбокото е Таурагнас (60,5 m), най-дългото – Асвея (30 km). Повечето езера се използват за развитие на рибното стопанство и туризма.

Почви

Всички почви в страната се отнасят към подзолистите. Преобладават торфено-подзолистите (45,3% от територията), 17,6% заемат тарфено-глинестите, развити в средните части, 18,4% са подзолисто-блатните почви разпространени основно по западните склонове на Жамайтското възвишение. Най-плодородни са ливадно-карбонатните почви (7,8%), разпространени на север, в Средна Литва и в басейна на река Шешупе. Блатните почви заемат 5,3%, а подзолисто-боровите почви, развити в Югоизточната равнина са 4,2%. По долините на по-големите реки са разпространени алувиални почви (1,4%). През годините са проведени големи мелиоративни дейности по осушаването на заблатените райони.

Растителност

Литва е разположена в подзоната на смесените гори. Горите заемат 1,6 млн.ха (25% от територията ѝ) и са разположени на отделни големи участъци. В страната има 10 големи (с площ над 100 km²) горски масиви (Казлу-Рудски, Рудникски, Варена-Друскинински и др.). Над 50% от горите се намират в югоизточната част на Литва. Много гори има също в Средна Литва и в Жамайтия. Иглолистните гори съставляват 65% от горския фонд (бор 41,3%, смърч 20%), широколистните – 35% (дребнолистни 23,7%, широколистни 15%). Боровите гори са разпространени основно на югоизток и по крайбрежието на Балтийско море, а смърчовите – по западните склонове на Жамайтското възвишение. Широколистните гори се срещат предимно в Средна Литва. Ливадите и пасищата заемат около 17% от територията на страната, обработваемите земи – 35%, а блатата – 7%. Повечето от блатата (60%) са от низинен тип и са разпространени основно в Балтийското възвишение и в югоизточните части.

Животински свят

За животинския свят на страната са характерни представители на животни обитаващи иглолистните и широколистните гори. От бозайниците заек, лисица, вълк, благороден и петнист елен, глиган, енотовидно куче, норка, рис, белка, видра, бобър и др. Реките и езерата са богати на различни видови риби.

Природни райони

В зависимост от релефа, почвите и растителността територията на Литва се поделя на 6 природни зони:

• Балтийско крайбрежие – включва Курската коса, приморската низина и делтата на река Нямунас;
• Жамайтски природен район – обхваща Жамайтското възвишение с многочислените езера в него;
• Прибалтийска равнина – включва Среднолитовската и Долнонеманската низина;
• Балтийско възвишение – отличава се с множеството си езера в районите на Игналина, Зарасай и др.;
• Югоизточна равнина – обширна пясъчна равнина заета от големи борови масиви;
• Ошмянско-Мядининско възвишение – разположено в крайната югоизточна част на страната.

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Литва

Литовският език (lietuvių kalba) е индоевропейски език, говорен от около 4 000 000 души в Литва. Заедно с латвийския език спада към балтийските езици.

История

Съвременният литовски език е запазил много от оригиналните морфологични особености на индоевропейските езици, като по тази причина е обект на множество изследвания в областта на индоевропейската лингвистика. Според изследвания по сравнителна лингвистика литовският език е един от най-архаичните индоевропейски езици.

Има хипотеза за съществуването на единен балто-славянски език, обособил се след отделянето от праиндоевропейската езикова група, която включва балтийските езици и праславянския език. Според Szemerényi (1957) след продължителен период на съвместно съжителство балтийският клон се отделя от славянския. Други лингвисти (Meillet, Klimas, Zinkevičius) се противопоставят на тази гледна точка, отричайки съществуването на общ балто-славянски език и обясняват приликите с близки контакти през различни исторически епохи. Въпреки наличието на определени архаизми не е ясен точният начин, по който балтийските езици са се развили от праиндоевропейския език.

Предполага се, че източните балтийски езици са се отделили от западните между 5 и 7 век. Обособяването на отделни литовски и латвийски език започва след 9 век. Въпреки това за дълъг период от време двата езика могат да бъдат разглеждани като отделни диалекти на един общ език. Преходните диалекти са съществували поне до 14 – 15 век, а вероятно и чак до 17 век. Голямо значение за независимото развитие на двата езика има също окупирането на западната част на Даугавския басейн (покриващ почти цялата територия на днешна Латвия) от немския Ливонски орден.

Най-ранният оцелял текст, написан на литовски, е превод на религиозни химни, датиращ вероятно от 1503 – 1525. Печатни книги на литовски съществуват от 1547, но общото ниво на грамотност сред литовците остава ниско чак до 18 век. Няма широко разпространение на книги на литовски език. През 1864 след Януарските бунтове руският генерал-губернатор на Литва Михаил Муравьов забранява преподаването или публикуването на книги на литовски език, както и цялостното използване на латинската азбука, въпреки че книги на литовски език продължават да бъдат публикувани извън граница в Източна Прусия и Съединените щати. Внесени в страната нелегално въпреки заплахата от тежки наказания и затвор, тези книги подпомагат появата на национално чувство у литовците, което в крайна сметка довежда до отмяната на забраната през 1904.

Йонас Яблонскис (1860 – 1930) допринася особено много за оформянето на книжовния литовски език. Правилата на литовския правопис се развиват постепенно през 19 век, но Яблонскис първи формулира в неговата „Граматика на литовския език“ (Lietuviškos kalbos gramatika) основни принципи, които изиграват съществена роля за по-нататъшното развитие на езика. Яблонскис предлага книжовния литовски език да се основе върху родния му аукщайски (горно-литовски) говор, като се включат някои особености на говора на литовците в т.нар. „Малка Литва“ в Източна Прусия. Тези диалекти са запазили много архаични фонетични свойства заради съседството си със старопруския език, докато във фонетиката на другите гòвори са настъпили значителни промени.

Литовският става официален език на Литва през 1918. По време на съветската окупация е използван като официален редом с руския, който като официален език на Съветския съюз взима първенство спрямо литовския.

Фонетика

12 гласни, като дългите гласни се означават с малка опашчица към буквата: /ą/, /ę/, /į/, /ų/.
20 съгласни, като съчетанието /Ch/ означава /x/, а не /ч/.
Всеки съгласен звук освен /f/, /x/, /ɣ/ има меко и твърдо произношение.
Ударението е свободно, подвижно и музикално.

Граматика

Литовският език има твърде сложна склонителна система при имената. Други по-важни особености:

Два рода: мъжки и женски. В миналото е имало среден род, но той е почти изчезнал; наблюдава се само при определителни прилагателни.
Седем падежа: именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, местен и звателен падеж. В по-стари текстове се срещат остатъци от илативен, адесивен и аблативен падеж. Илативният падеж се използва предимно в разговорната реч.
Пет склонения при съществителните имена:
първо склонение: мъжки род с окончания -as, -is, -ys;
второ склонение: женски род с окончания -a, -ė, -ti;
трето склонение: мъжки и женски род с окончание -is;
четвърто склонение (непродуктивно): мъжки род с окончания -us, -ius;
пето склонение (непродуктивно): мъжки род с окончание -uo и две думи от женски род (sesuo „сестра“, duktė „дъщеря“).
Три склонения при прилагателните.
Две числа: единствено и множествено. Остатъци от двойствено число.
Три глаголни спрежения:
първо: инфинитив на -ati, -oti, -auti, -uoti или на съгласна + ti;
второ: инфинитив на -ėti;
трето: инфинитив на -yti.
Няма разлика между глаголните форми за 3 л. ед.ч. и мн.ч.
Четири наклонения: инфинитив, изявително, условно и повелително.
Четири времена в изявително наклонение:
сегашно, минало, минало повторително, бъдеще.
В другите наклонения няма времена.
Изключително силно развита система от причастия, включваща деятелни и страдателни причастия от всички глаголни времена, и няколко вида деепричастия.
Речник
Литовският език е много консервативен език, който е запазил много думи, близки до санскрит. Например, sūnus „син“, avis „овца“ съвпадат, а други са много близки: санскр. dhumas – лит. dūmas „дим“, санскр. antaras – лит. antras „втори“ – санскр. vrkas – лит. vilkas „вълк“.

Има доста думи, които са близки до латински език: лат. rota – лит. ratas „колело“, лат. senex – лит. senis „старец“, лат. vir – лит. vyras „мъж“, лат. anguis – лит. angis „вид змия“, лат. linum – лит. linas „лен“, лат. aro – лит. ariu „ора“, лат. iungo – лит. jungiu „включвам се“, лат. duo – лит. du „две“, лат. tres – лит. trys „три“, лат. septem – лит. septyni „седем“, лат. gentes – лит. gentys „племена“, лат. mensis – лит. mėnesis „месец“, лат. dentes – лит. dantys „зъб“, лат. noctes – лит. naktys „нощи“. Освен това склонения на много латински думи, които завършват на /-um/, съответстват на литовско /-ų/.

Между славянските и балтийските езици се наблюдава известно сходство в лексиката, но в литовския език има думи с индоевропейски корен, които не се срещат при славянските езици. Също така има литовски думи, които са близки до славянските, но липсват в останалите индоевропейски езици. Например, праслав. *devęt- „девет“ има сходство с лит. devyni, но няма аналогии в другите индоевропейски езици, където коренът е *(e)newem.

Азбука


WIKITONGUES: Erika speaking Lithuania

Nine Lindens (Lithuanian Multipart Polyphonic Song)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Литовски език

https://www.omniglot.com/writing/lithuanian.htm

Литовската клавиатурна подредба е фонетична и е на три нива: долен регистър, горен регистър (SHIFT) и трето ниво (AltGr)

Долен регистър:


Горен регистър (SHIFT):


Трето ниво (AltGr):


Буквите с диакритични символи са разположени на най-горния ред, на мястото на цифрите.
Самите цифри се набират на третото ниво, където е и символа за еврото €