История на Литва

[Hatshepsut]

Освен моите пристрастия към историята, културата и религията на Древен Египет, които са общоизвестни, аз имам пристрастие и към една друга държава - Литва. Сега ще обясня подробно какви са причините за това.
Започвам с историческите аспекти - от древността към наши дни:

Първо, има родство между нашите древни предшественици траките и литовците, според акад.Иван Дуриданов тракийският език спада към групата на балтийските езици и е най-близо до литовския език, аз също споделям това мнение. Нещо повече, аз мисля, че предшествениците на траките (т.нар. прототраки) са дошли на Балканския полуостров именно от Прибалтика към началото на II хил.пр.Хр. и впоследствие при смесването със завареното местно население около средата на II хил.пр.Хр се формира тракийската народност. Това си е лично моя хипотеза, която отстоявам 

За интересуващите се - книгата на Иван Дуриданов "Езикът на траките" (PDF формат): https://eprints.nbu.bg/803/1/ID_-_Thracian_Language_-_BG.pdf

Друга причина за симпатиите ми към литовците е тяхната привързаност към родната вяра. Литва е страната, където християнството е наложено най-късно в Европа - едва в края на 14 век (1387 г.), а за сравнение в България християнството е наложено в средата на 9 век (864 г.).

Имам симпатии и към силно развитото национално чувство на литовците и съпротивата им срещу опитите за асимилация от страна на царска Русия - през 1864 г. руснаците забраняват преподаването или публикуването на книги на литовски език, както и цялостното използване на латинската азбука, въпреки че книги на литовски език продължават да бъдат публикувани извън граница в Източна Прусия и Съединените щати. Такива книги се внасят в страната нелегално въпреки заплахата от тежки наказания и затвор, по такъв начин се подпомага появата на национално чувство у литовците, което в крайна сметка довежда до отмяната на забраната през 1904.

И накрая - Литва е държава от нашия мащаб, с която никога не сме имали конфликти (според мен не Великите сили, а държави от нашия мащаб могат да ни бъдат истински съюзници и приятели) 
А през Средновековието Литва е била доста голяма и значима държава, както и средновековна България.
Това е територията на Литва към 1387 г.:



Фейсбук-страница "We love Lithuania": https://www.facebook.com/onLithuania

Ето защо реших да пусна тази тема. Информацията за Литва на български език е твърде малко, затова имам намерение да преведа статията за историята на Литва от руската Уикипедия.

[Hatshepsut]

Това е статията за историята на Литва, която преведох от руската Уикипедия (с малки съкращения).
Извинявам се, ако съм допуснал някакви грешки и неточности при превода.

История на Литва

Праистория

Територията на съвременна Литва, по данни от археологическите проучвания, е била обитавана от хората от края на Х - началото на IX хил.пр.Хр. Най-древните поселения са открити в югоизточната част на страната. С увеличаването на броя на поселенията през VIII-VI хил.пр.Хр. такива се появили в долините на реките Неман, Вилия и Меркис. Техните обитатели се занимавали с лов и риболов, използвали лък и стрели с кремъчни накрайници, стъргалки за обработка на кожи, въдици и мрежи. В края на неолита (III-II хил.пр.Хр.) на територията на съвременна Литва от юг и югоизток откъм Централна Европа проникнали носители на културата на шнуровата керамика и ладиевидните бойни каменни брадви, отъждествявани с индоевропейските племена. Те се занимавали със земеделие, развъждали домашни животни, отглеждали зърнени култури. Въпреки това, ловът и риболова си оставали основни дейности на местните жители. От това време между Висла и Западна Двина започва да се оформя културата на предците на балтийските племена.

През XVI век пр.Хр. се появили бронзови оръдия (брадви, остриета на копия, мечове, ножове, украшения), първоначално внасяни от Скандинавия, Западна Европа и южната част на съвременна Русия, а по-късно изработвани на място. През VI—V век пр.Хр. при балтите се появяват железни оръдия на труда. Местното производство на изделия от желязо започва едва през I век пр.Хр. Каменните и бронзовите оръдия продължавали да се използват наред с железните, впоследствие инструменти и оръдия на труда били изработвани предимно от желязо, а бронза използвали за изработване на украшения. Разпространението на железни оръдия  довело до развитие на земеделието, което станало главна част на стопанството.

Балтийските племена били разселени по Балтийското крайбрежие между устиетата на реките Висла и Западна Двина; по-късно те заели половината от басейна на Западна Двина и почти целия басейн на Неман, на запад достигайки до долното течение на Висла, на юг — до средата на Западен Буг.

Ранно Средновековие

Към Х—XI век се формират няколко племена, известни със следните имена: латгали — по дясната страна на долното течение на Западна Двина, жемгала (семигали) — по левият й бряг от средата до морето и курши (курони) — на полуострова на Рижския залив.

Средновековните писатели изобразяват литовците (литвините) в техния домашен бит като добродушни, учтиви и гостоприемни, а на война — жестоки. През IX и X век литвините се занимавали преимуществено с лов на диви животни, риболов, по-рядко със земеделие; има сведения за пчеларство и скотовъдство, особено за развъждане на коне, които употребявали за храна. Сред литовците отрано се срещат наченки на социално разслоение: имало родове, владеещи много роби; от тези родове били избирани местните князе (кунигаси). Робите били главно военнопленници. Жреческото съсловие не съставлявало затворена каста; достъпът до него бил свободен. То се ползвало с голямо влияние сред народа и било многочислено. Жреците при литовците се наричали вайделоти (лит. Vaidila), имало и жрици. На своите богове литовците принасяли в жертва животни, а при тържествени случаи — и хора. При погребенията на знатните изгаряли заедно с любимите вещи и роби. Литовците си предствяли задгробния живот като продължение на земния.

От втората половина на XII век в източниците се упоменават литовски князе, но тяхната власт се простирала на незначителна территория. Отсъствието на политическа организация се оказало особено тежко поради това, че от края на XII и началото на XIII век на границата на литовските земи започнали да се заселват немци и с всяка година те се придвижвали все по-напред. Отначало балтийските племена се опитвали, всяко поотделно, да отстояват своята независимост, а когато силите им отслабнали, те се присъединявали към държавите на своите съседи, напр. славянските князе Святополк и Мествин. Това само временно задържало настъплението на немците, към края на XIII в. те окончателно подчинили прусите, латвийците и жемгала.

Формиране на Литовската държава

Зараждането на литовската държава се отнася към  X—XIII век. като свидетелство за съществуване на  отделни преддържавни формирования се счита договора от 1219 г. между галицко-волинските князе и 21 литовски князе. В договора сред петте старши князе се упоменава Миндовг (1238—1263), който около 1236 г. унищожил и прогонил своите съперници и обединил под своята власт литовските земи.

Под негова власт през 1236—1258 г. се формирало държавно образувание на част от територията на современните Литва и Беларус. Процесът на формиране на новата държава бил продължителен и протичал по пътя на династични бракове, съглашения (в редки случаи чрез завоевания) между отделните княжества при запазване на техните привилегии и самоуправление.

Експанзията на немските кръстоносци в продължение на няколко века също била определящ фактор в историята на Литва. Първият значителен поход на меченосците завършил с тяхното поражение в битката при Сауле (Шяуляй) през 1236 г. След като магистърът на ордена и по-голямата част от рицарите загинали в боя, против ордена въстанали покорените племена и орденът загубил земите по левия бряг на Западна Двина.

Немските кръстоносци въвличали литовските князе в междуособна борба. Княз Товтивил, чиито владения завзел Миндовг в края на 40-те години на XIII век, сключил съюз с Даниил Галицки, женен за неговата сестра и бил покръстен в Рига. Когато започнала войната между обединените сили на Даниил Галицки и Ливонския орден против Миндовг, той бил принуден (1250г.) да изпрати посланици при папа Инокентий IV, получил неговото съгласие за кръщение и бил покръстен през 1251г. Ливонския орден прекратил войната с Миндовг и го подкрепил във войната против галицко-волинския княз. През юли 1253 год. Миндовг бил коронясан за крал на Литва. По такъв начин била установена връзка между Миндовг и папския престол, независима от Ливонския орден. Литва била призната за християнско кралство. Миндовг дал на Ливонския орден част от земите си заради неговата поддръжка.

Междувременно кръстоносците, през втората половина на XIII век завладели всички земи на прусите от устието на Висла до Куршския залив, въпреки пруската съпротива. Съпротивата на западните балти задържала експанзията на кръстоносците в литовските земи и позволило да се укрепи литовската държава. Вероятно, съпротивата на родствените племена срещу кръстоносците повлияло на Миндовг да се върне към езичеството (1261) и за решението му да скъса мирните отношения с Ливонския орден (1260 или 1261), сключвайки съюз с Александър Невски.

Стремежът на Миндовг към единолично управление му създало врагове. На 12 септември 1263 г. Миндовг бил убит от князете Трайнут и Довмонт.

Велико Литовско Княжество

Създадената от Миндовг държава не се разпаднала. Властта била в ръцете на Трайнут (1263—1264), а после у сина на Миндовг - Войшелк (1264—1267). Войшелк, за чиято сестра бил женен Шварн, се намирал под руско влияние, приел православието, поддържал тесни контакти с галицките и волинските князе и с тяхна поддръжка завзел властта в Литва. Продължавайки политиката за централизация на Литва, Войшелк унищожавал противниците си, победил Довмонт, който избягал в Псков, и другите местни князе. Войшелк оставил властта на Шварн (1267—1269) и бил убит, според някои сведения, от своя брат Лъв, който също се стремял към властта над литовското княжество. След смъртта на Шварн властта завзел княз Тройден (1269 или 1270—1282). Той воювал успешно с Ливонския орден (битките 1270 и, 1279г.) и с волинските князе. След смъртта на Тройден княз станал Довмонт, а след гибелта на Довмонт управилявали отначало Будикид, а после Пукувер Будивид. Пукувер Будивид, баща на Витен и Гедимин, се стремил да отблъсне експанзията на кръстоносците в южната част на Жемайтия.

От края на XIII век и през XIV век территорията на Великото Литовско княжество стремително нараснала и достигнала бреговете на Черно море. Скоро към Литовското княжество доброволно се присъединили местните княжества на територията на съвременна Беларус: Полоцк - в 1307 год.; Витебск - в 1320 год.; Брест, Минск, Туров и Пинск - в 1320-1330 год.; Мстиславл - в 1358 год.

След Пукувер Будивид управлява отначало един от неговите синове Витен (1295—1316), способен пълководец и дипломат. Той успешно воювал против Ливонския орден и прекратил неговите нападения над Литва, а също така предприел 11 похода в пруските владения на Тевтонския орден. Витен подчинил Пинското и Туровското княжества, брестските и дрогичинските земи. По същото време кръстоносците завзели на левия бряг на Неман крепостите Рагнит (1288), Тилзит (1288), Христмемел (1313), а на десния бряг — Георгенбург (1336), Байербург (1337) и извършвали оттам постоянни нападения над литовските земи. След Витен великим литовски княз станал неговия брат Гедимин, основател на династията Гедимин. Водейки ожесточена борба с немските рицари, той им нанесъл ред поражения и през 1322г. сключил съюз с князете на Мазовия, а през 1325г. — с краля на Полша Владислав Локетек. Важно постижение на Гедимин било създаването на независима от Москва Литовска православна митрополия с център в Новогрудк.

През 1385 год. великия литовски княз Ягайло с Кревския договор обединил Литва и Полша в персонална уния, тъй като бил избран за полски крал. През 1386 год. той бил коронован за крал на Полша, а през 1387г. официално покръстил Литва.

От 1392 год. Литва фактически била управлявана от великия княз Витовт, братовчед и формален наместник на Ягайло. По време на неговото управление (1392—1430) Литва достигнала върха на своето могъщество. Изнурителната борба с Тевтонския ордено, в хода на която Витовт сам използвал помощта на ордена против Ягайло, достигнала своя апотеоз през 1410 год., когато орденът бил разбит в Грюнвалдската битка от обединените войски на Литва начело с Витовт и Полши, начело с Ягайло. В края на управлението на Витовт окончателно се утвърдило името на държавата - «Велико Литовско, Жемайтско и Руско княжество». Официалният език в държавата (на княжеската канцелария) във Великото Литовско княжество бил старобелоруския, а литовския език се употребявал основно от литовското население.

Реч Посполита (1569-1795)


Реч Посполитая през 1635г.

През 1569г. била сключена уния с Полша в Люблин (според нейните условия украинските земи на Великото Литовско княжество били предадени на Полша). Съгласно Люблинската уния Литва и Полша била управлявана от съвместно избираем крал, а държавнитее дела се решавали в общ Сейм (парламент). Въпреки това правовите системи, армиите и правителствата си оставали отделни.

През XVI—XVIII в. в Литва господствала шляхетска демокрация, шляхтата постепенно се полонизирала и се сближила с полската шляхта.

Литва в състава на Руската империя

През XVIII век, след Северната война, Полско-литовската държава била в упадък и попаднала под протектората на Русия. През 1772, 1793 и 1795 год. цялата територия на Полша и Литва била поделена между Русия, Прусия и Австрия. По-голямата част от територията на Великото Литовско княжество била присъединена към Русия.

Опитите за възстановяване на държавността довели до преминаването на полско-литовското дворянство на страната на Наполеон през в 1812 год., а също до въстанията от 1830—1831 и 1863—1864 г., които завършили с поражение. През втората половина на XIX век на территорията на бившето Велико Литовско княжества започнали да се формират литовско и белоруско национални движения.

Първа световна война и гражданска война

По време на Първата световна война (1915 г.) Литва била окупирана от Германия.

На 16 февруари 1918 г. във Вилнюс представителството на литовския народ — Литовска Тариба (лит. Lietuvos Taryba) — провъзгласило възстановяването на независимата Литовска държава.

На 11 юли страната била провъзгласена за Литовско кралство. На престола бил поканен немския принц Вилхелм фон Урах, но на 2 ноември решението за монархия било отменено.

През ноември 1918г. част от територията на Литва била завзета от Червената армия.

Сформираното от болшевиките през декември, по време на настъплението на Червената армия Временно революционно работническо-селско правителство на Литва публикувало в завзетия от Червената армия Двинск (Даугавпилсе) манифест, с който била свалена властта на германските окупатори, разпусната била Литовската Тариба, властта била поета от Съвет на работническите депутати и била създадена Литовска съветска република.

През януари 1919г. Червената армия завзела по-голямата част от територията на Литва, от която се изтеглили немските войски. Образуваните по-рано Съвети били разпуснати и вместо тях били създадени Революционни комитети. На 5 януари частите на Червената армия завзели Вилнюс. Във връзка с усложненото положение на фронтовете на Гражданската война в Русия, предизвикани от настъплението на белите армии на А.В.Колчак, Н.Н. Юденич, А.И.Деникин и полските части, на 27 февруари 1919 год. Литовската съветска република се обединила със Съветска Белорусия в Литовско-Белоруска Съветска Социалистическа Република (Република Литбел), просъществувала около половин година (февруари—август 1919) на контролираните от Червената армия и нейните поддръжници територии на Литва и Белорусия.

През лятото на 1919 год. частите на Червената армия били прогонени от територията на Литва. Мирният договор между РСФСР и Литва бил сключен на 12 юли 1920г.

Междувоенен период

Първа република

През 1920—1922 г. Литовската държава била призната от международната общност. В същото време Вилно (Вилнюс) и целия Виленски край, населен с литовци, белоруси, поляци и евреи, в периода от октомври 1920 до март 1922 г. представлявал сам по себе си псевдодържавно образувание — Централна Литва, — а след това до септември 1939г. влизал в състава на Полша като Виленско воеводство.

През 1922г. в Литва била приета конституция, предвиждаща създаване на парламентарна република.

Военен преврат

През 1926г. в Литва бил извършен военен преврат, оглавен от Антанас Сметон, който установил авторитарен режим.

На 12 септември 1934 г. по инициатива на Литва в Женева бил създаден политически съюз между Естония, Латвия и Литва, койсто станал известен като Балтийска Антанта.

На 22 март 1939г. Германия предявила ултиматум на Литва с искане да й бъде предаден района на Клайпеда, което Литва била принудена да приеме.

Втора световна война

На 18 септември 1939г. Вилнюс бил завзет от Червената армия, но за разлика от останалата територия на източна Полша градът не бил включен в състава на Съветска Белорусия. След месец, въпреки че числеността на литовците във Вилнюс била само няколко процента, според Договора за предаване на град Вилно и Виленска област на Литовската Република и за взаимопомощ между Съветския Съюз и Литва от 10 октомври 1939 г. част от югоизточна Литва и Вилно били предадени на Литва. На 27 октомври 1939 г. във Вилно влези части на литовската армия.
Според същия договор в Литва бил разположен ограничен контингент съветски войски.

Едва след като германската военна кампания срещу Полша завършила и въпреки че военните действия на вермахта не били пренесени на територията на Литва, Сталин разпоредил на Червената армия да заеме временно стратегически важни райони на южна Литва.

На 14 юни 1940 год. на Литва, а същевременно и на Латвия и Естония били предявени еднотипни ултиматуми с искане да бъдат допуснати на териториите на трите страни допълнителни съветски войски, за оставки на правителствата и за арести на няколко министри.

Получавайки съветския ултиматум, президентът на Литва А. Сметон настоявал за съпротива срещу Червената армия, но главнокомандващия Литовската армия генерал В. Виткаускас отказал да го направи . Мнозинството от членовете на правителството също били за приемане на ултиматума на СССР и затова по-късно Сметон напуснал страната. На 15 юни ултиматума бил приет. В Литва навлезли допълнителни съветски военни части и било сформирано Народно правителство. На 19 юни в Литва били забранени всички политически партии и организации.

На 14—15 юли 1940 г. били проведени избори за Народен сейм (парламент) в които участвала една единствена партия «Съюз на трудовия народ на Литва». На 21 юли Народния сейм провъзгласил създаването на Литовска ССР и постановил да се помоли Върховния Съвет на СССР да приеме  Литовската ССР в състава на СССР. На 3 август 1940 г. Върховния Съвет на СССР удовлетворил тази молба и Съветска Литва влязла в състава на СССР.

През юни 1941 г. от Литва, както и от другите прибалтийски страни, била проведена депортация на част от населението в Сибир.

От август 1941 до края на 1944 г. Литва била окупирана от Германия и влизала в състава на райхскомисариата Остланд.

От юни 1944г. Червената армия започнала да изтласква немските войски от територията на Литва, през юли завзела Вилнюс, възстановила суверинитета на СССР на цялата територия на Литовската ССР, а по-късно в състава на Литовската ССР бил включен и района на Мемел (Клайпеда).

Литва след Втората световна война


Карта на съвременна Литва

До 1990 год. Литва (като Литовска ССР) влизала в състава на СССР.

Създаденото през 1988 год. обществено-политическо движение Саюдис, провъзгласило като свои цели културното възраждане, демократизацията и икономическата самостоятелност на републиката, фактически оглавило движението за възстановяване на държавната независимост.

На 18 май 1989 год. Върховния Съвет на Литовската ССР приел закон, според който на територията на Литва щели да имат действие само законите, приети или ратифицирани от Върховния Съвет на Литовската ССР.

На 8 февруари 1990 год. били признати за юридически нищожни и поради това недействителни решенията на Народния сейм от 1940 год. за встъпването на Литва в състава на СССР.

На изборите за Върховен съвет на 24 февруари 1990 год. кандидатите на Саюдис получили 101 мандата от общо 141. Другите кандидати споделяли същите стратегически цели, но били за по-умерена тактика. На първото заседание на новоизбрания Върховен Съвет (11 март 1990г.) бил приет Акт за възстановяване на независимостта на Литва.

На 15 март 1990 г. Конгреса на народните депутати на СССР приел постановление, с което обявявал за  недействителни «едностранните решения на Върховния Съвет на Литовската ССР, противоречащи на чл. 74 и 75 от Конституцията на СССР», и възложил на президента на СССР и другите държавни органи да обезпечат интересите на СССР.

Ръководството на Литва нееднократно под различни форми предлагало на СССР да започнат преговори за урегулиране на отношенията. Съветското ръководство игнорирало тези предложения и изисквало отмяна на Акта за възстановяване независимостта на Литва и всички последващи правни актове.

На 26 март групи съветски десантчици завзели зданията на градския комитет на Коммунистическата партия на Литва, Висшата партийна школа, а малко по-късно и други обществени здания. Едновременно с това, от 18 април били задействани икономически санкции, най-вече била спряна доставката на енергоносители; тези мерки били наречени в Литва «икономическа блокада».

Апогеят на противопоставянето бил достигнат през януари 1991 год. На 8 януари участниците в просъветски комунистически митинг на организацията «Единство» се опитали да нахлуят в зданието на Върховния Съвет на Литва. В изявление по радиото и телевизията председателя на Върховния Съвет Витаутас Ландсбергис призовал защитниците на независимостта да не допуснат превземането на парламента, правителствените здания и най-важните инфраструктурни обекти. Същевременно на 8-9 януари в Литва били прехвърлени бойци от спецподразделението «Алфа», Псковската дивизия и други съветски части. На 10 януари Горбачов поискал отмяна на антиконституционните актове и възстановяване на действието на съветската конституция. На 11 януари съветските части завзели Дома на печата във Вилнюс, ретранслационния телевизионен възел в Неменчин, както и други обществени здания във Вилнюс, Алитус, Шяуляй. В същия ден на пресконференция в ЦК на КПЛ Юозас Ермалавичюс обявил създаването на Комитет за национално спасение на Литовската ССР, който се обявил за единствен легитимен орган на властта в Литва. В нощта на 12 срещу 13 януари една колона съветска бронетехника се отправила към центъра на Вилнюс, а друга — към телевизионната кула. На 13 януари 1991 год. съветските войници щурмували телевизионната кула и убили 15 души, а над 600 били ранени. Атака срещу парламента така и не се състояла.

Отразяването на тези събития от медиите, реакциите на държавните глави и обществеността, включително и в СССР направили невъзможни по-нататъшните опити да бъде възстановен със сила съветския контрол в Литва. През февруари 1991 год. възстановената Литовска Република била призната от Исландия.

През август 1991 год., след провала на Августовския пуч в Москва, Литовската Република била призната от Русия и международната общност, а през септември 1991 год. станала член на ООН.

През 2003 год. бил подписан договор за приемане на Литва в Европейския съюз, който бил потвърден чрез референдум от гражданите на Литва. На 1 май 2004 год. Литва станала член на Европейския съюз, а на 29 март 2004 год. Литва била приета в НАТО.

https://ru.wikipedia.org/

[Hatshepsut]

Народната религия на Литва - Ромува


Символът на Ромува

Ромува (на литовски romuva) е литовска неоезическа организация, поставяща си за цел възраждането  на балтийските езически вярвания. Мирогледа, обредите и празниците се заимстват от литовските народни традиции, някои от обредите се реконструират въз основа на живите етнографски и писмени исторически източници.

Лидер на общината е Йонас Тринкунас (лит. Jonas Trinkunas), избран през октомври 2002 год. за върховен жрец (лит. krivis). По данни от всеобщото преброяване на населението от 2001 год., последователите на традиционните балтийски вярвания в Литва са 1270 души. В това число освен членовете на Ромува влизат и членовете на другите езически общини.

През 1967 год. студенти от Вилнюския университет създават първата неоезическа община. По това време е било сложно да се изповяда открито каквато и да било религия, затова названието е било променено на ramuva, а общината се е самоопределила като група, занимаваща се с фолклорната традиция. Народните литовски песни били и си остават главната част от всеки неоезически обряд. За техните сбирки участниците провеждали краеведчески експедиции по цялата република, посещавали древните градища и светилища. Провеждането на празника Расос на Кернавското градище през 1967 год. се счита за рождена дата на Ромува. Общината бързо набирала популярност.

През 1971 год. Ромува била забранена, няколко активисти получили присъди затвор за антисъветска дейност. Йонас Тринкунас бил изключен от университета със забрана да работи като преподавател. Бил утежнен контрола върху краеведческата дейност.

През 1989 год. Ромува била възстановена, а през 1991 — регистрирана като религиозна организация.

През 1998 год. във Вилнюс бил проведен първия световен конгрес на етническите религии (англ. World Congress of Ethnic Religions).

През 2001 год. било подадено прошение в Сейма (парламента) на Литовската Република да бъде присвоен на Ромува статут на традиционна религиозна организация в Литва, но не били събрани нужните за целта подписи (50 000), затова статута бил отказан. В същата година кмета на Вилнюс разрешил да се построи каменен жертвеник и да се извършат обреди в центъра на града.

През 2002 год. бил открит постоянен обреден комплекс в селото Дворцишкес.

Ромува често е канена на етнографски фестивали в Литва и зад граница, при сватби, кръщенета и погребения, често заедно с католическите свещеници. Подразделения на общината действат в САЩ и Канада, има сътрудничество с неоезичници от други страни, както западни, така и на Изток, с тях се провеждат съвместни обреди.

Ритуал на Ромува в гр. Вилнюс

Принципи на Ромува

Ромува се самоопределя като «религия на  земеделците». Такива култове често биват наричани хтонични. Това означава, че за разлика от предишната официална воинска религия (до 1387 г.), и за разлика от християнството, Ромува на първо място поставя земните ценности, първенство и уважение се отдава на жените и богините. В този смисъл Ромува се явява по-скоро феминистка религия.
Освен това, Ромува поставя на първо място светостта на материалната природа и Земята.
Ромува е религия, развиваща националното изкуство. Присъстващите на обредите на Ромува не са просто наблюдатели, а участници — те са длъжни да пеят, танцуват, да изготвят атрибути за обредите, активно да вземат участие в ритуалите. Ромува е религия на танца, музиката и занаятите.

Основни божества на Ромува

Габия — богиня на огъня, пазителка на домашното огнище, богиня на културата, семейството, мира и дома
Лайма — богиня на ражденето и съдбата, съпровождаща човека през целия му живот. При раждането на човека, Лайма му предлага няколко житейски пътя, от които да избере своя. Той е отговорен за своя избор.
Жемина — богиня-майка, даваща на човека необходимите му жизнени сили.
Милда — богиня на любовта, красотата, младостта, идеал на девойките.
Сауле — покровителка на света, живота, доброто.
Перкунас — бог на атмосферата, силата, здравето, обичаите, законите и нравствеността, държавен бог, бог-отец.
Йорис — бог на пробуждащата се през пролетта природа. Ромува го счита за пролетен Перкунас.
Диевас — бог на знанието, небето, света, живота, материалната култура, дома, творец на света, бог-отец.
Велняс — бог на смъртта, разума, творец на света, бог на дивата природа
Гилтине — богиня на смъртта.

https://ru.wikipedia.org/


Фейсбук-страница на Ромува: https://www.facebook.com/Romuva

[Hatshepsut]

Йонас Басанавичюс


(1851-1927)

Д-р Йо́нас Басана́вичюс (литовски: Jonas Basanavičius, руски и български: Иван Басанович, роден на 23 ноември 1851 в Ожкабаляй, Русия - днес Литва, починал на 16 февруари 1927г. във Вилнюс) е литовски учен, политик, деец на литовското национално възраждане, български общественик. Основател на вестник "Аушра" (Aušra, "Зора"), забранен в царска Русия, един от инициаторите и председател на конгреса на литовците, Великия Вилнюски сейм, по време на първата руска революция (1905). Създател и председател на Литовското научно дружество (1907), редактор на изданието му «Lietuvių tauta» ("Литовската нация"). След Октомврийската революция, като член на Съвета на Литва, подписал Акта за независимостта на страната, 16 февруари 1918.

Завършил историко-филологическия и медицинския факултет на Московския университет. Работил като лекар в Литва, а от 1878 до 1882 г. - като главен лекар на болницата в Лом (тогава Лом-Паланка), България. От 1882 до 1884 г. специализирал медицина в Прага и Виена. Завърнал се в България в 1884, работил в Елена, Лом и Варна. Участвал в българския политически живот като член на Варненския градски съвет и на Демократическата партия във Варна, участвал в конгресите на партията в 1903 г. (София) и 1905 г. От 1902 г. е действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките (Одрин и Цариград). Публикувал в българския печат.

В 1905 г. се завърнал в Литва, където изиграл важна роля в националното възраждане, довело до обявяването на независимостта на страната в 1918 г. Публикувал над 40 труда по литовска история, култура, фолклористика, филология.

В негова чест е наречена улица във Варна ("Д-р Иван Басанович").

https://bg.wikipedia.org/


Лабас! Това е думата, която на литовски означава „здравейте”. Много вероятно това да е първата дума, която литовецът Йонас Басанавичюс произнася, когато през януари 1880 година за първи път стъпва на българска земя.

Роден в малкото литовско село Ожкабаля, дипломираният в Московската медицинска академия д-р Басанавичюс е поканен за главен лекар на болницата в Лом. И той приема. Тогава е на 29 години и не знае още колко приключения има, докато се стигне до това всички литовци с искрена любов и днес да го наричат „патриарх на нацията”.

Още в ранните си години Йонас Басанавичюс събира и съхранява литовски народни песни, легенди, приказки и други духовни богатства на Литва. Роден в селско семейство, родителите му искат да го изучат за свещеник. По онова време литовският език е само за домашна употреба. Но макар страната да е в състава на Руската империя, полският е езикът на благородните и духовно извисени хора. След антируското въстание през 1863-та обаче започва политика на русификация и Басанавичюс учи в гимназията в Мариямпол. Там той се отдръпва от религията и, вместо в семинарията, отива да учи история и филология в Московския университет. След първата година обаче се прехвърля в медицинската академия. Безпаричието и лошите условия на живот в Москва влошават здравето му. Все пак Басаначивюс се дипломира като лекар и докато е на кръстопът къде да се установи, за да практикува, получава поканата от България.

В Лом Басанавичюс заварва 19 болни, настанени в сградата на бивш хотел. Той веднага се заема да превърне болницата от място за умиране в място за лекуване – строи се нова сграда, установява се режим на лекарски посещения по домовете, изобщо, бързо се въвеждат практиките на тогавашната модерна медицина. За следващата една година през болницата минават 522 пациенти, а над 1 100 са лекувани в къщи. В същото време Басанавичюс е и граждански активен, подкрепя финансово либералните издания на Петко Каравелов, както и някои литовски вестници и списания. Две години по-късно, за да не бъде засегнат от политическите събития след ареста на Каравелов, доктор Басанавичюс напуска България, пътува из Европа и се установява в Прага. Там свършва две важни неща. Първо – започва издаването на „Аушра” или „Зора”, първият вестник на литовски език, смятан за крайъгълен камък на литовското национално възраждане. Второ – жени се за Габриела Мол, германка от Чехия и почти веднага след това се връща с нея в България. Двамата преживяват ред болести, а пет години по-късно Габриела умира от туберкулоза. След смъртта и самият Басанавичюс, който през това време е преживял тежка пневмония, оцелял от тиф, както и от куршумите на български политически атентатор, изпада в дълбока депресия.

През 1891 година доктор Йонас Басанавичюс получава българско гражданство и живее във Варна. Там има собствена практика, лекар е към царската резиденция в Евксиноград, става член на Демократическата партия и е избран за общински съветник. Той съдейства пряко за благоустройството и превръщането на Варна в голям курортен център, инициатор е за създаването на Археологическия музей. Тук издава и книгите си „Санитарна етнография на България, Ломски окръг” и „Етнографията и археологията на Горна и Долна Мизия”. Те са сред основополагащите български трудове по медицина, етнография, история, археология и антропология. Неслучайно през 1902 година Басанавичюс става и действителен член на Българското книжовно дружество, сегашната Българска академия на науките. Въпреки че обича безкрайно България обаче, през 1905 година, когато е отменена руската забрана в литовските земи да се печата на литовски език, доктор Йонас Басанавичюс се завръща в родината си завинаги.

Литва е малка страна с толкова звездни мигове и толкова болезнени падения в своята история, че не могат да се разкажат дни наред. Ще припомня обаче само два факта. Първият е, че през 1386 година литовският княз Йогайла приема католицизма, жени се в краковския замък Вавел за полската принцеса Ядвига, преименува се на Владислав и дава начало на династията Ягело, която управлява полските и литовските земи повече от двеста години. От тази фамилия е крал Владислав ІІІ Ягело, познат у нас като Владислав Варненчик. Другият прочут факт е, че през 1410 година обединената полско-литовска армия разбива рицарите от Тевтонския орден в битката при Грюнвалд, една от най-големите битки в средновековна Европа изобщо.
Сред спомените за тези и още много подобни стари истории доктор Йонас Басанавичюс започва да твори новата история на Литва. Веднага след завръщането в родината си той е сред инициаторите за свикване на Великия литовски сейм, който издига лозунга за автономия на Литва, а изиграва и роля в борбата за пълна независимост на страната. В следващите години Басанавичюс разгръща широка просветителска дейност, като публикува повече от 40 книги по литовска история, култура, филология и фолклор. Негова е например теорията за общия произход на древните траки и литовците, за която той се основава най-вече на съвпадащи или сходни етноними. Сега това се смята за проява на романтичен подход към темата, характерен за времената на национално възраждане, но тогава, в началото на миналия век, е изиграло съвсем точно своята обществена роля. Йонас Басанавичус активно сътрудничи също на редица периодични издания на литовски език, издава биографии, спомени и епистоларното наследство на редица литовски писатели, както и сборници с литовски фолклор, най-известна от които и досега е книгата му „Литовски приказки”. През 1907 година той става основател на Литовското научно общество, а по-късно и негов председател.

Големият, звездният миг на Йонас Басанавичюс идва на 16 февруари 1918 година. Тогава той председателства заседанието на Литовската Тариба или Съветът на Литва, онзи 20-членен орган, който обяви независимостта на страната. Ето как е описана по-късно Литовската Тариба в антиисторическата „Съветска историческа енциклопедия”: „Тариба е орган на контрареволюцията и литовската националистическа буржоазия, създаден със съдействието на немските окупатори през есента на 1917 година.” Нещо повече, в типичния за комунистическата пропаганда стил, в същата тази „енциклопедична” статия виждаме жив пример за историческа манипулация. „В края на 1918, началото на 1919 година – пише там - Тарибата оглави борбата на литовската буржоазия против пролетарската революция, против създадената през декември 1918 Литовска съветска социалистическа република.” Изведнъж какво се оказа – не „пролетарската революция” е водила борба против независима Литва, а обратно – гадната националистическа буржоазия е виновна, че десет месеца след обявяването на независимост не се е присъединила с радост отново към руската империя, вече прекръстена на съветска…..
В независима, макар разтърсвана постоянно от вътрешни проблеми и външни апетити Литва, Йонас Басанавичюс живее да смъртта си през 1927 година. Слава Богу, той не вижда как 13 години по-късно, след пакта Молотов-Рибентроп, с който сталинската комунистическа империя и хитлеровия нацистки райх си поделят Източна Европа, родината му е окупирана от руснаците и остава в състава на СССР чак до 91-ва. В тези железни години обаче патриархът на литовската нация, д-р Йонас Басанавичюс, дори от гроба продължава да стимулира народа си за съпротива и да поддържа неговия стремеж към национална независимост.

Ето как се получава това влияние от отвъдното. По някаква случайност, невероятна, но сигурно и закономерна случайност, д-р Йонас Басанавичюс умира на 16 февруари, същата дата, когато се обявява независимостта на Литва. Честването на тази независимост е забранено по времето на комунизма. Но като не могат на площада да почетат знаменитото дело на политика Йонас Басанавичюс, групи литовски дисиденти се събират в гробището Расос, край гроба на известния книжовен и научен деец Йонас Басанавичус. Така десетилетия наред те поддържат у народа си жив онзи дух на съпротивата, който, в крайна сметка, отново победи.

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=35

[Hatshepsut]

...и няколко снимки от Литва 

Гледка от Судовия (на литовски Suvalkija):


Гледка от резервата "Куршска коса" - крайбрежието на Балтийско море:


Вилнюс:










Тракай:




Източници:

- http://patepis.com/?tag=%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B2%D0%B0
- http://www.nasamnatam.com/statia/Vilnius_charovna_stolica_s_barokovo_syrce-2784.html

[Hatshepsut]

Великата някога Литва

За хората, които не познават историята на Литва, това, което ще напиша тук би подействало като сензация. Колкото и да е странно, малката Литва, имаща 2 пъти по-малко площ и почти 3 пъти по-малко население от нас, някога е била европейска сила.

Под името Велико княжество Литва, страната достига върха на своето политическо развитие- територия от над 800 000 кв. км, с население над 4 млн души.



Тази карта показва териториалното развитие на княжеството между 13 и 15 век. То включва Киев, Минск, Харков. Граничи с Московското княжество на изток, с Кримския хаганат на юг, Полша на запад, и с Тевтонския орден на север и северозапад.

Голямото разширяване на Литва започва при Гедиминас (14 в.), основателят на Вилнюс. Той сключва договори с Московското княжество и монголите за управление на васалните им земи. По-късно отблъсва нападения на монголите. Голяма част от Киевска Рус попада под властта на Княжество Литва.


(Замъкът в Тракай, предполагаемата столица на Литва преди създаването на Вилнюс)

След вътрешен конфликт, княз на Литва става Йогайла (Ягиело), който в началото приема православието ( с идея да разшири съюза си с Москва), но в последствие се насочва на запад.


(Владислав Ягиело)

Жени се за Ядвига, дъщеря на унгарския крал (спорен брак, поради това, че тя вече е била омъжена, но е анулирала брака си), приема католицизма, и заедно с него и трона на Кралство Полша.


(Св. Ядвига- кралица на Полша. Канонизирана през 1979 г.)

Приема полското име Владислав, след което решава да концентрира властта си в Краков. В същото време във Вилнюс се установява братовчед му Витаутас (наречен Велики).


(Витаутас Велики- княз на Литва. Православен по изповедание)

Започва спор относно отношенията между двете страни. Според полските историци на практика е сключена уния, но според литовските двете държави са били независими.

През 1410 Полша и Литва постигат най-голямата си съвместна победа, може би единствената, която се приема единодушно и в двете страни- победата при Грюнвалд (Жалгирис на литовски), където те се сражават срещу Тевтонските рицари. На полска и литовска страна участват немалко руси и татари, както и чешки наемници.

След смъртта на Владислав Ягиело двете страни прекъсват съюза си, после го подновяват пак. През 1569 настъпва историческо събитие, което днес е предмет на горещи дебати. Полският Сейм, при присъствието на пратеници от Литва, обявява създаването на обединена държава, Жечпосполита, или Полско-Литовска държава. Днес литовските историци оспорват тази уния, смятайки, че по този начин Полша е наложила волята си над Литва и е обрекла последната на западане. Факт е обаче, че литовските пратеници изразяват съгласието си за тази уния, която е била необходима с оглед на засилването на Московското княжество. Но днес литовските историци смятат, че тогава е започнал краят на Велика Литва.

През следващите векове местните аристократи са полонизирани- те смятат, че полският език е по-висш от литовския. Чак през 19 век литовският език отново става популярен. Появява се идеята за ново Велико княжество, но става ясно, че тя е невъзможна за реализация. Тя е заменена от идеята за едноетническа държава на литовци.


Литва става отново независима след края на Първата световна война, но попада във военни конфликти с Полша. Столицата Вилнюс е превзета от поляците (които използват факта, че населенеито на Вилнюс е полско и еврейско), и е "върната" на Литва чак през 1938 г. Но това вече е отделна тема, която заслужава повече внимание. Отношенията между Полша и Литва не са от най-добрите, колкото и странно да звучи това за нас. Историческите събития все още са предмет на спорове, също както е при нас, на Балканите.

http://mikolaj.blog.bg/history/2015/07/19/velikata-niakoga-litva.1377427

[Hatshepsut]

Вилнюс през 16 век - картина на В. Петраускас
(щракнете върху картината, за да я видите в пълен размер)

[Panzerfaust]

Има един изключително любопитен момент от историята на Литва и на литовския език - от 1865 до 1904 г. Руската империя забранява използването на латинска азбука за литовския език. Официална литовска азбука става кирилицата. Литовците реагират на това, като започват да печатат книги с латинска азбука в съседна Прусия/Германия. Организира се цяло движение от "книжни контрабандисти", които доставят нелегалната литература в Литва.
Ето как е изглеждал литовският език на кирилица:



Източници:
https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%82_%D0%BD%D0%B0_%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D1%83%D1%8E_%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%86%D1%83
https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D1%88%D0%B8_%D0%B2_%D0%9B%D0%B8%D1%82%D0%B2%D0%B5
https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F_%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8C%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8C

[Hatshepsut]

Ужасът, започнал на 14 юни 1941: деца на депортирани в Сибир разказват


Семейството на Ромуалдас Маркаускас

14 юни е трагична дата в историята на балтийските страни. На този ден преди 80 години съветските окупационни власти започват първата масова депортация на литовци, естонци и латвийци в Сибир и Казахстан. Тогава насилствено са били изселени около 40 000 души.

В хода на друга масова депортация през 1949 година са преселени още 100 000 души. В навечерието на тази тъжна годишнина ДВ разговаря с деца на депортирани в Литва и Русия, както и с участници в "Мисия Сибир" - литовска младежка организация, която се грижи за гробовете на депортираните и осигурява помощи за техните потомци.

Йонас Маркаускас, син на депортирани литовци

"Моите родители са били учители в Литва. По онова време те са били ценени там, имали са хубави заплати, овощна градина, получавали са дотации за жилището и отоплението. В август 1940, след окупацията, баща ми участвал в конгрес на учителите в Каунас, където накрая всички заедно изпели литовския химн. С това явно си е е подписал присъдата.

На 14 юни 1941 на вратата им се похлопало. "Къде е предателят на родината Ромуалдас Маркаускас?", гласял въпросът, който задали на майка ми и баща ми, а после им казали да си съберат багажа. Отначало се оказали в Алтайския край, но тъкмо успели да се уредят що-годе на новото място, когато в началото на 1942 година - след постановление за прехвърлянето на колхозите в най-северните региони на страната, отново им се наложило да тръгнат на път.

Близо 3000 души били депортирани от Алтайския край към устието на река Лена в Якутск. Там трябвало да ловят риба, за да осигуряват храна за воюващите на фронта. Пътуването било особено мъчително за децата и старците. Имало много умрели, а труповете им просто били хвърляни на брега. Нито имало къде да ги погребват, нито кога, защото пътуването трябвало да продължи на всяка цена. Когато най-сетне се добрали до Якутск и устието на Лена, се оказало, че и местните хора там са насилствено изпратени да работят в риболовното стопанство - особено жените, децата и старците. И на тях, също като на литовците, им разрешавали да вземат със себе си само по 16 кг. лични вещи.

Моето семейство било настанено на остров Трофимовск, където депортираните трябвало първо да строят юрти, бараки, да събират дърва за огрев и да търсят някаква храна. Надзирателите от НКВД в Тикси разполагали с достатъчно хранителни продукти, получавани по линия на помощта, изпращана от САЩ за СССР в годините на Втората световна война. На депортираните обаче не давали нищо от нея - те гладували. В складовете гниела уловената риба, но на хората забранявали да взимат от нея. Който бил заловен да открадне риба, попадал в наказателния лагер "Столбы", от където никой не се връщал жив.

Някои въпреки това успявали да скрият по някоя риба в дрехите си и да я пренесат до семейството си, но хората продължавали масово да измират от глад и студ. Въпреки това продължавали да се държат с достойнство - без да си крадат взаимно от храната.

Когато броят на измрелите в общата барака станал много голям, надзирателите от НКВД започнали да крият труповете под леда: правели прорези в него и потопявали труповете с помощта на дълги прътове, но разсъхващите се от студа тела редовно изплували по повърхността.

Когато ситуацията станала много критична, властите се изплашили и извикали лекар от Трофимовск. Лазар Соломонович Самодуров бил човекът, който на практика спасил от смърт останалите. Той разпоредил да нахранят депортираните. Още на следващия ден били раздадени по канче грахова супа и по половин килограм замразена риба, която по съвета на лекаря трябвало да ядат сурова, за да не се загуби съдържанието на витамин С. Лекарят явно е стреснал охраната от НКВД, защото им казал: "Ако тези хора не оцелеят, вас ще ви изпратят на фронта!"."

"Аз съм се родил в Трофимовск на 26 юли 1946", разказва по-нататък Йонас Маркаускас. През 1947 на родителите му се удало да се върнат обратно в град Якутск, а след 1956 година на литовците постепенно започнали да им разрешават да се завърнат по родните си места. Семейството на Йонас се върнало там през октомври 1957 година. Тъй като нямали собствен дом, се наложило да живеят при сестрата на майка му - общо шест души на 16 кв. метра. И така в продължение на 10 години.


Виктория Бабарикина, дъщеря на депортиран литовец

Виктория Бабарикина живее в Игарка. Разказва, че попаднала там, когато била осемгодишна - заедно с майка си, братчето си и сестра си. Те били депортирани от Литва през 1948 година. Дълго време възрастните в семейството избягвали да разказват за този ужасен период, защото ги било страх от нови репресии. Един ден обаче баща ѝ разказал за мъчителното пътуване на депортираните, които били качени във вагон за животни и дълго време пътували без да знаят накъде. Хората мислели, че ще ги разстрелят.

По време на пътуването техният влак изведнъж се сблъскал с друг. В първите вагони имало много жертви от катастрофата. Те просто били покрити с брезент, за да не се виждат, макар че пострадалите хора все още не били мъртви. "При тези страшни разкази очите на баща ми се пълнеха със сълзи", спомня си днес Виктория.

"Аз останах в Игарка, омъжих се, работих като счетоводител. През 2016 до нас дойдоха младежи от Литва - от проекта "Мисия Сибир". "Те искаха да поставят кръстове на гробовете на загиналите депортирани сънародници."

Арнас Змитра

Арнас Змитра от "Мисия Сибир"

Единият от младежите, участвали в акцията "Мисия Сибир", е Арнас Змитра. Той е учител по история в литовския град Расяйняй. В неговото семейство не е имало депортирани, но той искал с очите си да види местата, на които са били прокудени литовците и да чуе разказите на оцелелите хора, за да може да предава тези истории на своит
е ученици.

Арнас разказва, че гробищата на депортираните литовци са били силно запуснати през десетилетията след въпросните репресии. Междувременно се налагало да се издирват и да се изсичат просеки из горите, за да се стигне до тях. В рамките на една експедиция участници в "Мисия Сибир" успявали да разчистят и приведат в приличен вид по не повече от 4-5 гробища, но това не е навсякъде така. Само гробището в Игарка, което е едно от най-големите гробища на депортирани литовци, заема площ от няколко хектара. Там участниците в мисията са успели да го разчистят и да поставят девет големи нови дървени кръста.

https://www.dw.com/bg/

[Hatshepsut]

Двама литовци и примерът им към България

Един спомен за българската държавност и една съвременна литовска реалност, която олицетворява, напълно, същото това понятие – държавност. Искам да Ви споделя един разказ за двама литовци. Реших чрез него да изкажа моята скромна гледна точка върху събитията, които се случват паралелно в Беларус и в България.

Разказът ми започва през далечната 1878 г., когато един литовски лекар на име Йонас Басанавичус (1851-1927) или по познат в българската историография с българското си име – д-р Иван Басанович, е назначен за главен лекар на болницата в Лом (тогава Лом-Паланка) в новоосвободеното Княжество България. От 1882 до 1884 г. той специализира медицина в Прага и Виена, но през 1884 г. се завръща в България и работи като лекар в Елена, Лом и Варна. Участва в българския политически живот като член на Варненския градски съвет на Демократическата партия във Варна и по-късно участва в конгресите на партията през 1903 г., където се запознава с новоизбраният лидер на партията Александър Малинов и с неговите заместници Андрей Ляпчев и Михаил Такев. Малинов и Ляпчев стават поотделно премиери на България по-късно, като и за двамата повечето български историци дават висока държавническа оценка. Такава дава за тях и Басанавичиус в някои от своите статии във вестник „Аушра“ („Зора“), който той започва тайно да издава във Вилнюс след 1905 г., след като прекарва повече от 25 години от живота си в България.

Йонас Басанавичус или Иван Басанович, както е бил известен в Княжеството

Политическата и обществена закалка на Басанавичус в България го подготвя за тежките изпитания, които му предстоят в родината, която към този момент е неделима територия от Руската империя. В Литва Басанавичус става един от инициаторите и председатели на конгреса на литовците (Великия Вилнюски сейм) по време на първата руска революция (1905). След това учредява и председателства Литовското научно дружество (1907) и става главен редактор на изданието му „Литовската нация“. След Октомврийската революция, като председател на Съвета на Литва, подписва Акта за независимостта на страната от 16 февруари 1918. Всички тези негови действия му печелят прозвището „Тautos patriarchas“ („Баща на нацията“), защото той е точно такъв за литовската нация. Всичкият този опит, който той придобива за 25 години от най-активната си възраст в следосвобожденска България, която се лашка между русофили и русофоби със сигурност изграждат в него твърдите убеждения за цената на независимостта на една нация и за това какъв трябва да бъде елитът на една такава държава. Литовският акт за независимост от 1918г., който носи неговият подпис, като председател на Съвета на Литва, слага начало на модерната литовска държава.

Независимостта на Литва е последвана от три кървави войни за период от 2 години, от декември 1918 г. до ноември 1920 г., в които литовците трябва да защитават тази скъпа за тях независимост срещу болшевики, белогвардейци и поляци. При последната война срещу поляците, те дори губят столицата си Вилнюс, но правителството се премества в Каунас и така просъществува независимо до съветската окупация от юни 1940 г. Басанавичус умира във Вилнюс, където поляците го държат под домашен арест до смъртта му през 1927 г., но наследството на делото му тепърва ще изживее своя най-ярък момент през 1990 г., когато на правната база на прословутия акт на независимост, носещ неговият подпис и формулиран според устоите на международното право от членовете на съвета, който той председателства, Литва обявява независимостта си от СССР и става държавата, която е днес.

Та това е историята на Басанавичус, един патриарх за нацията си, вдъхновен от политическия елит на тогавашна България. Представяте ли си какъв политически елит сме имали! Съпартиеца на Басанавичус в Демократическата партия в България – Александър Малинов също като него остава в нашата история като пример за държавник и за политик и като премиера, обявил независимостта на България от Османската империя на 22 септември 1908 г. Това са били държавниците на България! Били са за пример, а днес са за подигравка. Как достигнахме до това политическия ни елит да спре да произвежда „бащи на нации“, а да започне да произвежда неграмотници и простаци, псуващи по телефона, когато са на три ракии, незнаещи и един чужа език и неспособни да разберат кафе или торта им предлагат по официални срещи. Отговорът на този въпрос трябва да си го отговори всеки един от нас поотделно. Но разказът ми не приключва тук.

Къде е Литва сега и къде е България? Съдбата и на двете държави с течение на историята е свързана по един или друг начин с тази на Русия. Литовците винаги са били на фронта срещу Москва, но смелостта им винаги е била за адмирация за разлика от нашата. Тук идва и далеч по-краткия ми разказ за втория литовец за който искам да говоря. Името му е Линас Линкевичюс и на няколко пъти, последният от които през 2012 г. заема длъжността на външен министър на Литва. Линкевючус е определян в Кремъл като „натовски ястреб“ от години насам, но истината е, че той е направил повече за държавата си от всеки друг дипломат в Източна Европа. Той седи в основата на договарянето за стратегическото разширение на НАТО в Балтийските република, като по този начин си печели със сигурност място в черния списък на Путин с хора провалили геополитическите му амбиции.

Линкевичус е министър на отбраната от 1993 до 1996 и от 2000 до 2004 г. Заема поста на Постоянен представител на Литва в НАТО от 2005 до 2011 г.

Благодарение на хора като Линкевичюс сценарият от Крим и готвещата се нова руска операция в Беларус никога няма да се случат в Балтийските държави. Допълнителна гаранция за това е и наборната служба в Литва, гражданските организации като Съюзът на стрелците и силните антисъветски и антируски настроения в страната. Литовката държава е една от тези държави, които заедно с Латвия, Естония и още няколко бивши съветски републики въведоха през 90-те закони за преименуването на руснаците, живеещи в техните граници. Действие, което прочисти от потенциални руски пети колони и трите балтийски страни.

И докато руското влияние е слабо в Литва, в България то правопропорционално расте. И двете държави са в НАТО, но къде е разликата. Разликата е, че и както по времето на Басанавичус и Малинов, и днес в Литва има достойна и високообразована политическа класа, която не е я страх да защитава интересите на държавата си. Линас Линкевичюс е пример за това. Четейки изказванията му от срещата на външните министри по повод Беларус в негово лице видях човек, който не се отказва от своите принципи и от геополитическата стратегия, която той и неговите съветници заедно с кабинета на премиера на Литва са начертали за държавата си. Поразрових се и видях, че от 2014 г. насам той прави най-острите изказвания срещу руската агресия в Крим и амбициите на Путин в Европа.

Най-ключовата му позиция е когато през март 2015 г. укорява европейските лидери желаещи смекчаване на санкциите, относно Крим, срещу Русия, като им казва, че: „Всяка форма на слабост, дава възможност на Владимир Путин за действие и не трябва да се вярва на нито една негова дума, както и че Путин трябва да търси път за контакт и нормализация на отношенията с ЕС, а не обратното“. Последните две действия на Линкевичюс, обаче, окончателно бетонираха мнението ми, че е добър държавник и тези действия бяха обяваването на Хизбулла за терористична организация и осигуряването на политическо убежище за Светлана Цихановская, която беше основният кандидат на опозицията в Беларус на президентските избори проведени през август 2020 г.

Първият акт относно Хизбула има връзка с изказването на българския главен прокурор Иван Гешев за ролята на организацията в атентата в Сарафово от 2012 г. И тук идва въпроса, защо Литва, която е далеч от всякаква тематика, свързана с Хизбулла я обяви за терористична групировка, а България – държава, на чиято територия тази организация извършва атентат, не я определи за такава? Отговорът на този въпрос е ясен и той е защото ни управляват страхливци. Такива са те и в отношението си към Русия, такива са и във всичките си ежедневни политически дела. Да не говорим за липсата на каквато и да е дългосрочна геополитическа стратегия. Но всеки народ заслужава своите управници. Литва заслужава своя Линкевичюс, а ние с нашето бездействие заслужаваме нашите управници лингвисти.

Искам в заключение да кажа, че блатото, в което затъваме като нация, ще предреши съдбата на младите поколения, които отиват да се изучават в чужбина. Нека им дадем стимул да се върнат в родината, както Басанавичиус е направил и със знанията и уменията, с впечатленията и с енергията, които са насъбрали да се трансформират в „бащите и майките“ на нашето общество. Нека им покажем, че ще са част от, а някой от тях и ще управляват, народ, който е критичен и отговорен към своите управници, а не затънала в битовизмите си рая. И нека бъдем смели и не се плашим да казваме както Линкевичюс нещата, които са ни на ума. Защото съдбата на българския народ не трябва да е тази на храста, залегнал под клоните на дървото, както пее в едноименната си песен Васко Кръпката, а трябва да е тази на свободния планиски лъв стоящ на герба ни. Лоши управници винаги ще има, но най-важното е да има гражданско общество готово да ги държи отговорни пред закона.

https://voinaimir.info/2020/08/basanavichus-linkevicius/

[Hatshepsut]

Национално знаме на Литва

Националното знаме на Литва се състои се от три еднакви цветни полета – жълто, зелено и червено, подредени в този ред водоравно от горе надолу, и има правоъгълна форма с отношение ширина към дължина 3:5. Жълтият цвят символизира светлината и слънцето, зеленият – тревата, а червеният кръвта, пролята за Литва.

Знамето на Литва е официален държавен символ на републиката, установен в чл. 15 на конституцията на страната, приет с референдум през 1992 г. и описан в закона за държавния флаг на Литва.

История

Видът на Литовското национално знаме се оформя в периода 1917–1918 г. според правилата на хералдиката и в духа на Литовското народно творчество. През 1917 г., комисия, съставена от художници и обществени деятели, изработва проект за знаме, което се състои от червен и зелен цвят.

Проект за литовско знаме от 1917г.

Тези два цвята се срещат най-често в тъканите характерни за Литовското народно творчество. Към тях бил добавен и жълт цвят, който символизира зората. Жълто-зелено-червеният трикольор бил утвърден от Съвета на Литва на 19 април 1918 г. като временен флаг на страната. В този вариант знамето на Литва било утвърдено в конституциите от 1922 и 1928 г.

През 1940 г., с присъединяването на Литва към СССР, към знамето се добавя съветската емблема сърп и чук, а по-късно то изцяло се заменя от червен флаг със сърп и чук.

Знаме на Литовската ССР (1953 – 1988)

През 1953 г. за знаме на Литва се приема червено знаме с бяло и зелено хоризонтални полета, което остава официално до 7 октомври 1988 г. На тази дата, жълто-зелено-червеният трикольор получава статут на официално знаме на Литовската ССР. След обявяване на независимостта на Литва трицветното знаме става отново официален символ на страната.

Дизайн

Националното знаме на Литва се състои от три еднакви цветни полета – жълто, зелено и червено, подредени в този ред водоравно от горе надолу, и има правоъгълна форма с отношение ширина към дължина 3:5. Описанието е записано в Конституцията на страната приета на 12 ноември 1995 г.

Чл. 15 Цветовете на националното знаме са жълто, зелено и червено.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Литва


Освен официалният държавен флаг, в Литва има и още едно, Държавно историческо знаме:

Историческото знаме е утвърдено от литовския сейм на 8 юли 2004г. Това знаме е червено на цвят, а върху него е изобразен герба на Великото Литовско княжество от Средновековието - рицар в сребристи доспехи на бял кон.
Прототип на това знаме е знамето на Великото Литовско княжество, използвано в Грюнвалдската битка през 1410г. между полско-литовските войски и Тевтонския орден.

Историческото знаме трябва да е постоянно издигнато над Двореца на великите литовски князе във Вилнюс, замъкът в Тракай и Военният музей в Каунас. Също така, Историческото знаме трябва да се издига и на най-важните литовски държавни празници:

16 февруари - Ден на възстановяване на държавата — в Дома на сигнатариите в гр.Вилнюс;
11 март - Ден на независимостта — в Сейма;
6 юли - Ден на държавата (Коронацията на крал Миндовг, 1238-1263) — в Президентството;
15 юли - Ден на Грюнвалдската битка — в Министерството на отбраната;
25 октомври - Ден на Конституцията — в Сейма, Президентството, Правителството и Конституционния Съд;

Замъкът на остров Тракай, бившата резиденция на великите херцози и столица на средновековната държава

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Литвы

[Hatshepsut]

Признавам, че въпреки че се интересувам от историята на Литва, въобще не знаех че там има отделно Държавно историческо знаме.
Това го научих едва днес, когато търсех информация за националното знаме на Литва.
Мисля, че този пример може да бъде използван и у нас, където да се въведе отделно историческо Българско знаме, различно от националния флаг, и което да се използва при аналогични случаи - на големи български празници и на емблематични български сгради.

[Hatshepsut]

Герб на Литва

Гербът на Литва е официален държавен символ на Литовската република, установен в чл. 15 на конституцията на страната, приет с референдум през 1992 г. и описан в закона за държавния герб на Литва. Той произлиза от герба на Великото Литовско княжество – Погон (Витис) (на беларуски: Пагоня; на полски: Pogoń; на литовски: Vytis).

Гербът представлява червен щит върху който е изобразен сребърен конник на бял кон. В лявата ръка конникът държи син щит с двоен, златен кръст, а дясната ръка е вдигната над главата и държи сребърен меч. Седлото и юздата на коня са сини, а ръкохватката на меча и стремената – златни.

История

Изображението на атакауващ рицар на кон се използва като емблема за първи път през 1366 г. от княз Олгерд. Към края на 14 век конникът се изобразява на фона на хералдически щит върху печатите на князете на Великото Литовско княжество. От началото на 15 век рицарят става герб на княжеството, а окончателната форма и цветове се установяват към средата на същия век.

Герб на Великото Литовско княжество от 16-ти век

По-късно гербът на Великото Литовско княжество става част от герба на Жечпосполита. След 3-тото разделяне на Жечпосполита и включването на териториите на Литовско княжество в състава на Руската империя през 1795 г. конникът е част от герба на империята, като един от деветте щита обкръжаващи главния щит с двуглав орел. Погон (Витис) се използва и в гербовете на Вилнюс и на Вилнюска губерния.

Герб на Литва, 1918г.


Герб на Литва, 1936г.

В периода 1920 – 1922 конникът, заедно с бял орел е част от герба на Средна Литва, по подобие на герба на Жечпосполита. Погон (Витис) е също герб на независимата Литовска държава от 1918 до 1940 г. От 1988 се използва широко като национален символ на Литва и след обявяване на независимостта на балтийската република се утвърждава като официален герб.

Герб на Литва 1990–1991

Сребърният конник, в различен вариант, е герб и на Беларус между 1990 и 1995 г.

Герб на Беларус (1991-1995, отпреди Лукашенко)

Използване

Гербът на Литва се използва на документи, обложки и начални страници на печатни издания от:

Сейма на Литовската република и подведомствените учреждения,
Президента и Правителството на Литва,
Националната Банка на Литва,
Администрацията на областните управители,
Конституционният съд,
Департамента за държавна сигурност и териториалните му подразделения, полицията,
Дипломатическите представителства и консулските учреждения,
Държавните образователни учреждения,
На печатите се изобразява само конник без щита като фон.


...нека видим и разликата - герба на Литовската ССР, нямащ нищо общо с историята и културата на Литва, следващ сляпо съветско-пролетарския шаблон:

https://bg.wikipedia.org/wiki/Герб на Литва

https://ru.wikipedia.org/wiki/Герб Литвы

[Hatshepsut]

Химн на Литва

Tautiška giesmė („Национална песен“) е настоящият национален химн на Литва.

Текстът и музиката са от Винчас Кудирка. Отпечатан е за първи път през 1896 г.

Приет е за химн през 1918 г., отхвърлен е през 1940 г. и е възстановен за химн през 1990 г.

Текст:

Lietuva, tėvyne mūsų,
Tu, didvyrių žeme,
Iš praeities tavo sūnūs,
te stiprybę semia

Tegul tavo vaikai eina,
vien takais dorybės,
Tegul dirba tavo naudai,
ir žmonių gėrybei

Tegul saulė Lietuvoj,
tamsumas prašalina,
ir šviesa, ir tiesa,
mūs žingsnius telydi

Tegul meilė Lietuvos,
dega mūsų širdyse,
Vardan tos Lietuvos,
vienybė težydi!


Превод:

Литва, наша родина,
ти си земя на герои.
От миналото твоите синове,
черпят сила и кураж.

Нека твоите деца вървят,
по стъпките на добродетелта.
Нека работят за твоето добро и,
за доброто на хората.

Нека литовското слънце,
да разсее мрака.
и истина, и светлина,
да следват стъпките ни.

Нека любовта към Литва,
да гори в сърцата ни.
В името на тази Литва,
нека единството ни процъфтява.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Химн на Литва



National Anthem of Lithuania (English translation)

[Hatshepsut]

След войни и СССР: Литва се завръща към народната кухня

Войната и съветската окупация лишават Литва от уникалната ѝ кулинарна история. За щастие, все повече готвачи и готвачки се стремят да я запазят. Представете си копър, поръсен върху студена супа от цвекло, възкресяващи душата картофени кнедли с извара или месо по избор в мразовит зимен ден, пържен черен хляб с чесън, който сами енергично разтривате върху хляба. Това са някои от основните ястия в литовската кухня - обилна храна с месо и картофи, която ви засища за целия ден, пише BBC Culture.

Всички те са вкусни, успокояващи и задоволителни, но това е само малка част от литовската кухня. На туристите им е простено невежеството, тъй като малката балтийска страна все още, за добро или лошо, не е разпалила въображението на всички медии за пътуване и хранене.

Трагедията на всичко това е, че: самите литовци могат да бъдат също толкова неосведомени, когато става въпрос за собственото им кулинарно наследство. Но има редица готвачи, които се стремят да си спомнят за историческите национални ястия и да ги поднасят, за да могат бъдещите поколения да продължат дългия процес на възвръщане на кухнята си.

Фактът, че много литовци не са запознати с корените на собствената си кухня, не е случаен. Литва е била окупирана от Съветския съюз в периода 1940-1990 г.

"Много е важно да се има предвид, че по време на съветската окупация литовците в продължение на почти 50 години не са имали достъп до собствената си история", обяснява Нида Дегутиене, автор на книгата, автор на книгата "Вкусът на Израел". (Литвак се отнася за евреите с корени в историческа Литва). "Историята ни беше пренаписана от руснаците. Всякаква религия - католическа, еврейска - беше забранена."

Дегутиене обяснява, че по време на съветската епоха са били забранени кръщенетата, църковните бракове и празнуването на Шабат. "Хората са криели самоличността си", казва тя. "Ние не знаехме почти нищо за корените на нашата кухня."

Шеф-готвачът Рита Кершулите-Ричкова от Lokys във Вилнюс го казва още по-кратко: "Вътрешната политика на Съветския съюз, особено в Балтийския регион, беше да заличи нашата идентичност и да ни направи съветски, а не литовски граждани."

Това означавало да се отделя повече време за уроци по руски език, отколкото по литовски, и да се отърве обществото от интелектуалците - прилагайки същия подход към литовската литература, култура, религия и гастрономия.

"Имаше един-единствен подход за целия ни регион без вариации", казва Кершулите-Ричкова. "Имаше списък с ястия, които се приготвяха във всички ресторанти и кафенета, и не можеше да се прави нищо извън списъка".

Кершулите-Ричкова разказва, че едно типично съветско меню може да включва Пиле по киевски (пилешко филе, начукано, оваляно в масло и оваляно в яйце и галета); шашлик (шишчета от месо); кюфтета от свинско месо; гулаш и борш.

Две или три поколения са изгубили гастрономическите си познания, когато Литва получава независимост от Съветския съюз на 11 март 1990 г. Литовците погрешно са смесили историческата си кухня със съветската и знанията за приготвяне на традиционни литовски ястия са били загубени. Но шеф-готвачи като Кершулите-Ричкова я възкресяват, създавайки менюта, които разказват националната история, с която много литовци не са запознати.

Но къде започва тази история?

В Литва има общност от Ромува, която продължава да практикува древните си традиции. Те са едни от първите, които могат да разпознаят древните корени зад начина, по който много литовци ядат и пият днес.

Угнюс Лиоге, който организира ежегодния фестивал Mėnuo Juodaragis на общността, ме срещна с Игнас Шаткаускас, свещеник от Ромува, пред покрития със сняг каменен олтар на Рагутис, бога на бирата в древната вяра на Литва.  И Лиоге, и Шаткаускас обсъдиха бурния период на християнизация, настъпил през XIV в., смятан за най-бурния в Европа. За много любители на литовската история тази историческа подробност се възприема като своеобразна скромна похвала, че Литва е запазила родните си традиции по-дълго от другите в Европа. (Армения е първият народ в света, приел християнството през 301 г., последвана от различни европейски кралства между IV и XII в.).

В крайна сметка обаче християнството се превръща в доминираща вяра, но навиците за хранене и пиене, породени от тази древна традиция, са се запазили, дори и много литовци да не го знаят. Кучиос например е традиционната вечеря на Бъдни вечер (или на зимното слънцестоене), чиито корени се крият в древната румънска практика, която християните адаптирали, за да празнуват раждането на Христос. Въпреки че тази практика е официално забранена по време на съветската окупация, католическите семейства продължават да я спазват тайно.

Литовският историк Анджелика Лаужикене обяснява някои от специфичните правила и традиции, свързани с Кучиос. Например, има 12 ястия, които представляват 12-те апостоли. Те не съдържат месо, млечни продукти или яйца, защото това е период на строг пост.

"Човек трябва да опита поне по едно парче от всяко ястие", каза тя, "за да има благоденствие през следващата година".

Лаужикене добавя, че литовците вадят сламки сено изпод парче плат, за да видят дали ще живеят дълго - традиция със силни корени в ромската вяра.

Това са само малка част от древните традиции на Ромува, които продължават да съществуват. Никога не бихте разбрали откъде са дошли, ако ги наблюдавате с просто око, като се има предвид начинът, по който те постоянно се рециклират и приемат нови форми. Въпреки това те остават.

Според проучванията на Кершулите-Ричкова преди XIX в. не са съществували рецепти, написани на литовски език. Затова тя работи с исторически препратки към ястия и съставки, открити в архиви и стари книги, като ги пресъздава единствено въз основа на тяхното описание.

Дивата свиня например е била привилегия, запазена за литовските благородници. Само те са имали право да ловуват. Простолюдието пък рискувало да получи смъртна присъда, ако бъде хванато на лов. Сега на цена от 21 евро всеки може да си хапне печено диво прасе, каквото би харесал великият княз Гедиминас (1275-1341), поднесено с винен сос от боровинки и крокети от сладки круши и картофи със сирене.

Но това, което наистина грабва внимание и предизвиква любопитството, е разделът с вегетариански и вегански ястия, посветен изключително на ястия с корени в литовската кухня: домашни кнедли от боровинки (вид гъби), поднесени със сладко от лук, топчета от извара, задушени в доматен сос, и цепелини (големи картофени кнедли, наричани още цепелини), поднесени със заквасена сметана. Тази литовска вегетарианска секция е сравнително ново допълнение към менюто.

Кершулите-Ричкова обяснява, че един американец от еврейски произход, чиито родители са литовци от Вилнюс, е посетил ресторанта и бързо се е разстроил, след като е разгледал менюто. Lokys обещаваше пресъздаване на историческата литовска кухня, а той не можа да открие никакво представяне на предците си. Кершулите нарича взаимодействието отварящо очите и трогателно преживяване. Тя признала грешката си и му обещала, че следващия път, когато дойде, в менюто ѝ ще има ястие, което представя неговата история.

За да запълни литовската празнина, тя се позовава до голяма степен на Фаня Левандо от Вилнюс, която пише "Виленският вегетарианец", публикувана за първи път на идиш през 1938 г. и преоткрита и преведена на английски език през 2015 г. Кошерният ресторантьор и писател се застъпва за вегетарианската кухня много преди тя да стане модерна, а климатичните промени да наложат по-строг поглед върху нормите ни на хранене. Работата ѝ черпи вдъхновение от еврейските ценности, които не насърчават причиняването на ненужна болка на животните, и продължава да вдъхновява новото поколение еврейски вегетариански готвачи.

Кершулите-Ричкова основава своите топчета с извара в доматен сос на смесица от рецепти от книгата на Левандо, като доматена супа от консерва, задушени картофи с домати, украински вареники със сирене (пироги) и кнедли със сирене с галета.

Кершулите обяснява, че литовските ястия в менюто ѝ са толкова неразривно преплетени с нееврейската литовска култура, че те са ги адаптирали за християнските традиции. Боровинките или пълнените с гъби кнедли са традиция за Бъдни вечер.

"Ядем и латкес - картофените палачинки, които идват от литовското наследство", казва тя.

Това смесване на кухните вероятно се е случило, когато литовските момичета са работили в еврейски таверни и са се учили да готвят, носейки нови рецепти със себе си у дома. Кершулите-Ричкова казва, че така цепелините са навлезли и са се превърнали в образец на литовския кулинарен канон. Те са лесни за приготвяне, засищащи и хранителни. Литовците, които не са евреи, просто ги адаптират, като добавят свинско месо.

Повечето литовци биха посочили, че цепелините са едно от основните ястия в тяхната кухня, заедно с други богати на картофи ястия, като кугелис - печени на фурна настъргани картофи, смесени с лук, мляко, яйца, сол, черен пипер и бекон. Но Кершулите-Ричкова казва, че те всъщност са от историческата литовска общност във Вилнюс, която датира от началото на XVII век.

"Това е много смешно, защото ако попитате някой литовец на улицата, той ще се закълне, че това е 100% литовско и че няма нищо общо с еврейската общност", каза тя. "Но то все пак е дошло от тяхната литовска кухня при нас".

Кугелис е ястие от печени на фурна настъргани картофи, смесени с лук, мляко, яйца, сол, черен пипер и бекон и е друго популятно ястие.

Тези еврейски ястия са само част от кулинарния рай на Литва. В Ertlio Namas главният готвач и съосновател Томас Римидис се фокусира върху пресъздаването на средновековна, ренесансова и барокова литовска кухня, интерпретирана с оглед на съвременната чувствителност. Сезонността служи за основа на ресторанта, тъй като той разчита на наличното в градината, на това, което може да ловува в гората или да лови в близките реки и езера.

"Хората не разбираха, че няма картофи и свинско месо", казва той.

В първите години те се борят за 20% заетост, като привличат почти само туристи. Сега, след затварянето на Ковида, Римидис смята, че местните жители съставляват около 90% от клиентите им, а заетостта е 100% почти всяка вечер.

Сервирането на вечерята е събитие, което се случва в интимно осветена къща от XVII век със завеса, която отделя входа от скромната по размери трапезария. Сервитьорът дръпва завесата, подобно на уредник, който ви дава право да влезете в театъра. Начинът, по който сервитьорите обясняват историята на всяко ястие, прилича на театрално представление с умерено темпо.

"Ако дойдете в Литва, трябва да дойдете в Ertlio Namas. Тогава можете да чуете историята и наистина да разберете литовската кухня."

Както виждате, Вилнюс определено си заслужава посещението.

https://www.vesti.bg/lyubopitno/sled-vojni-i-sssr-edna-malka-strana-si-vyzvryshta-avtonomiiata-6159981

[Hatshepsut]

Литовска кухня

Литовска кухня (букв. Lietuviška virtuvė) - готварски традиции и национални ястия на литовците. Особеностите на литовската кухня и основните продукти, използвани в нея, се определят, наред с други неща, от прохладния и влажен климат на Литва - това са местни картофи, зеле, цвекло, зеленчуци, ръж и ечемик, гъби и горски плодове и млечни продукти. Поради тесните културни и исторически връзки, литовската кухня има много общо с кухните на страни като Беларус, Латвия, Полша, Русия и Украйна, а също така отразява кухнята на скандинавските страни, унгарската кухня, румънската, грузинската и ашкеназката кухня (в редица караими, поканени от великите херцози през Средновековието, са живели и все още живеят в Литва), но има и свои исторически различия.

Исторически в Литва са се развили две кулинарни тенденции: селска и аристократична. Последната процъфтява през Средновековието, когато Литва е буквално законодател на гастрономическата мода сред съседните държави. Тогава любимите на трапезата са били месо от бик с горски сосове, строганина, фазан с хвойна, изобилие от подправки, много скъпи и редки в онези дни, пастети от черен дроб, пушена змиорка. Дори новата столица на Русия, впечатлена от подобни изкушения, публикува книгата „Литовски ястия“ през 1740 г. Към 19 век кухнята на селяните заменя редките ястия, но техните рецепти са запазени.

Кухнята варира в различните региони на Литва. Например в Самогития по-често ядат риба, овесена каша, кастини, шупения (šiupinis), в източна Аукщайтия - палачинки, в Дзукия - ястия от картофи и гъби, в Сувалкия - пушено месо, цепелини, картофени колбаси.

Зрази

Картофите са най-популярните сред местните селскостопански продукти в Литва. Или се вари и се сервира със заквасена сметана, извара и мляко, или се използва за приготвяне на картофени палачинки и популярните палачинки „Жемайчиу блинай“ (букв. Žemaičių blynai, вид зраз - картофени палачинки с пълнеж, обикновено с месо), кнедли или Žvilpikai, цепелини, се използват като пълнеж за vedarai (букв. vėdarai - пълнени и печени животински черва), kugelis и др.

Популярни са месни супи от зеле и борш от червено цвекло. Известният литовски студен борш (Saltibarščiai) се превърна в национално ястие, приготвя се на базата на кефир с мариновано цвекло.

Литовски студен борш

Сред месните продукти свинското е на първо място. Агнешкото се среща по-рядко в литовската кухня, а говеждото и телешкото са още по-рядко срещани. „Кровянка“ (кървавица) и зрази са широко известни. Сред националните месни ястия се откроява скиландис (сурово пушено свинско месо в шкембе) - името е търговска марка, за която има сертификат от Европейския съюз. Народно е станало и караимското ястие кибинай (лит. kibinai) - баници с плънка от кайма. Специални котлети „Журате” се приготвят от пилешко месо, панирани с парчета хляб. Популярни са кнедлите.

От морски дарове се приготвя пушена или печена риба, уловена в Балтийско море.

Литва е известна със своя хляб (особено тъмните сортове, обикновено с добавка на кимион), който запазва аромата си дълго време и не застоява. Най-известните и популярни сортове са „Вилнюс“ (Vilniaus), Bočių (Bočių) (с кимион) и сива „Паланга“ (Palanga).

Сред млечните продукти предпочитание се дава на извара, кисело мляко и заквасена сметана. Заквасената сметана често се използва за приготвяне на салати и други студени предястия.

Оригиналната торта Шакотис (приготвена по специална технология на шиш върху огън) е много известна, популярни са и усуканите пържени бисквити (букв. Žagarėlis).

Литовска торта Шакотис

Коледни ястия - дванадесет постни ястия на Бъдни вечер, пълнен шаран, маково мляко и желе от червени боровинки, "кучюкай" - малки сладки с мак.

Напитки

Сред напитките е популярен квасът (gira), сред алкохолните напитки - различни ликьори ("999", Starka, Zubrovka), водка, както и исторически - медовини и krupnikas. Литва се счита за държава на бирата - от древни времена регионът Биржай е бил известен със силните си сортове; сега редица големи производствени съоръжения и малки пивоварни произвеждат много видове бира.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Литовская кухня

Цепелини

Тъй като Литва споделя своя климат и подобни селскостопански практики с Източна Европа, литовската кухня има много общи черти с други източноевропейски и еврейски кухни. Въпреки това, тя има свои отличителни черти, които са повлияни по време на дългата и белязана с много трудности история на страната.

Литовската кухня разчита на продукти, подходящи за хладния и влажен климат на страната: местно отгледани зърнени храни, зеленчуци, плодове и гъби, различни меса и пълномаслени млечни продукти.

Вкусовете напомнят на кухните на други Североизточни европейски страни, но също така има общо със скандинавската кухня. Ястията включват големи порции месо, приготвено със щедри количества заквасена сметана и гарнирани с цветно цвекло, димящи купи с богати супи и традиционни салати, подправени с майонеза и копър.

В Литва се ядат много супи и са считани за ключа към доброто здраве. Най-разпространени са супите от зеле, краставици, пиле, цвекло. Все пак най-предпочитана, особено през лятото, е "шалтибаршчяй", традиционен литовски студен борш. Обикновено се яде с горещ варен картоф, сметана и копър.

Най-много се консумира свинско, след това е телешкото. Днес вече няма нужда от специални методи за съхраняване на месото за дълго време, но много от типичните техники за това са оцелели - като осоляването, сушенето и опушването. Има много видове пушено свинско.

Ястие от свинско месо

Cepelinai, или още наречени картофени кнедли, напълнени с месо, извара или гъби, са най-известното им национално ястие. Тези кнедли са популярни сред литовците по целия свят. Всъщност, това национално ястие напомня изключително много традиционните полски пьероги, но все още се водят спорове кой е първоизточникът на рецептата.

Всеки регион в Литва е запазил оригиналните си традиционни ястия. Хората от Aukstaitija са считани за експерти в брашното и сладководните рибни ястия и техните кулинарни традиции са част от Европейското кулинарното наследство.

Жителите на Zemaitija са отлични готвачи на картофи, зеленчуци и ястия с млечни продукти. Хората от Suvalkija са ненадминати пък в пушените месни деликатеси. Жителите на Dzukija специализират в приготвянето на храни от горски продукти, както и на торти.

https://gotvach.bg/